Fortune

15

Атлантик Сити три дни преди Коледа. Цари кучешки студ, вали нещо като полуразтопен сняг и налитащият откъм океана вятър далеч не оправя нещата. Цял съм се вдървил от студ. Хенри Чанс също, макар че е облечен с достатъчно кожи, за да изкара една зимна ваканция в Лапландия. Зад нас е дългата бяла ивица на плажа, а насреща ни се редят фасада до фасада — хотели, художествени галерии, кафенета, ресторанти, театри. Вляво и вдясно от нас се точи сякаш безкрайната Boardwalk.

Двойното плетено моторизирано кресло е все още на стотина метра от нас, но се приближава с пълна скорост, тоест малко по-бързо от спокойно крачещ човек. Във въпросното превозно средство няма нищо екстравагантно, поне тук, където ги има със стотици, превърнали се в отличителна черта на Атлантик Сити. В това обаче са се настанили Калибан и Мадам. С Чанс ги чакаме вече десет минути.

— Какво ще кажете?

Въпросът ми е отправен, естествено, към казино-мениджъра. Това не е първото му посещение на „Белия слон“. В началото на октомври, около седмица след срещата ни в Лас Вегас, двамата с Калибан редовно прескачаха дотук. По това време работите по обзавеждането току-що бяха започнали. Чанс прекара цели два дни в проучване на обновителните планове, разработени от архитектите. И в общи линии ги одобри, задоволявайки се да предложи само някои дребни промени. В крайна сметка главният принцип, определящ функционирането на един хотел-казино, е прост, дори изумително прост: необходимо е хазартът да присъства навсякъде и същевременно всяка стая, всеки коридор, всеки ресторант, всеки бар и дори тенис кортовете, залите за скуош и плувните басейни да крият колкото се може повече изтънчени и съблазнителни клопки, предназначени за потенциалните играчи. Като задължително се вземе предвид — Чанс прояви изключителна настойчивост по тази точка — основната разлика между едно казино във Вегас и казиното тук, на атлантическото крайбрежие. Във Вегас изнурителната жега през лятото, вездесъщият вятър през зимата и заобикалящата града пустиня затварят клиентелата във вътрешността на предназначеното за нея заведение, в което тя е обречена да играе и от което гледа да се измъква колкото се може по-рядко — истинска пленница на „санитарния кордон“ (Чанс използва френския израз, дори когато говори на английски).

В Сити няма санитарен кордон. И точно в това е проблемът. Вече ми го е казвал и пак ми го повтаря с присъщата си, почти влудяваща мания за прецизност:

— А и тази близост на казината. Повече от сигурно е, че за разлика от Невада, тук играчите постоянно ще се местят от казино в казино.

Накратко, необходимо е „Белият слон“ да бъде съобразен с характерните за Атлантик Сити условия, разчитайки на два типа клиенти: първо, предоставяните му от хотелската част, и второ, приходящите, за които се предполага, че за един час могат да сменят три-четири пъти заведението.

По времето на Баумер „Белият слон“ е предлагал четиристотин и няколко стаи. След приключване на обновителните работи капацитетът му ще нарасне на седемстотин и осемдесет стаи, плюс двайсет и четири свръхлуксозни апартамента.

— Напълно достатъчно, господин Цимбали. (Той все още не се решава да се обърне към мен с малкото ми име.) Ако предположим, че се заемат всички стаи, това представлява, да речем, хиляда и петстотин клиента. Което, статистически погледнато, означава седемстотин и петдесет души около игралните маси.

Екипът на Лупино вече е направил подобно проучване. Според заключенията му през най-оживените часове на уикенда „популацията на игралните зали“ ще включва двайсет и един процента, предоставени от хотелската част, срещу седемдесет и девет процента приходящи. Изчисленията на Лупино и на Чанс съвпадат. И оттук се налага изводът, че ако седемстотин души представляват една пета от „популацията“ на игралната зала, ще можем да разчитаме на три хиляди до три хиляди и петстотин играчи. Контингент, който ще бъде математически подновяван на всеки пет часа. Или ако умножим, да речем, три хиляди двеста и петдесет по пет, това дава шестнайсет хиляди двеста и петдесет играчи дневно.

Които, в случай че проявят благоприличието да ни оставят парите си в същите пропорции, както във Вегас — а и защо да не го сторят? — сиреч, по двеста долара на човек, ще се разделят общо с три милиона двеста и петдесет хиляди долара.

И приспаднат ли се двайсетте процента, прословутите и свещени двайсет процента върху въпросния drop, печалбата би трябвало да възлиза на шестстотин и петдесет хиляди долара дневно.

… И без двайсет процента за развлекателните програми: да кажем, на петстотин и двайсет хиляди. Все така дневно.

(Открай време обожавам подобен род сметчици. Те ми доставят особено голямо удоволствие, още повече че впоследствие фактите разкриват пълната им несъстоятелност било защото съм проявил прекалено голям оптимизъм, било защото, напротив, изобщо не съм проявил такъв. А в редките случаи, когато съм се оказвал прав, винаги съм бивал едва ли не разочарован, че дори и малко обиден. Във всеки случай, сметките се любимото ми забавление — те са моите кръстословици.) И тъй, петстотин и двайсет хиляди долара дневно. А „Белият слон“, както и всичките му приятелчета в Сити и във Вегас (за разлика от тези на Бахамските острови и в Пуерто Рико, които си имат работно време), ще функционира двайсет и четири в денонощието и триста шейсет и пет денонощия в годината.

Така че умножаваме петстотин и двайсет хиляди по триста шейсет и пет и получаваме сто осемдесет и девет милиона и осемстотин хиляди долара годишно.

Двойното плетено кресло на Калибан и Пати е вече на трийсетина метра от нас. Тракам със зъби, но цифрите продължават да се въртят в главата ми (знам ги наизуст, след като вече съм правил тези изчисления триста-четиристотин пъти): сто осемдесет и девет милиона и осемстотин хиляди долара, от които трябва да се приспаднат общите разходи…

… Около четирийсет милиона долара годишно, или двайсет милиона нови франка месечно.

… От които, преди да мога да регистрирам първата печалба, ще трябва да покрия четиристотинте милиона долара заем, отпуснат ми от филаделфийската банка, плюс лихвите. Тъй да бъде.

Калибан и Пати са на двайсет метра. Едва тогава си давам сметка, че двамата малоумници, притиснали се един о друг като младоженци под топящия се сняг, пеят колкото им глас държи „Чай за двама“.

Приключвам с изчисленията. Марк Лаватер е прав, Джими Розен е прав, Филип Ванденберг е прав, Джо Лупино е прав. А аз съм бил прав повече от всички тях, взети заедно, заемайки се с това начинание. Дори и в най-лошия случай, сиреч откриването на „Белият слон“ да се забави, някои играчи да нямат и пукнат грош в джоба си, залите да бъдат почти празни и други възможности и невъзможности в този дух — истината блясва в цялото си великолепие:

ПЪРВО: ще ни бъдат необходими четирийсет и четири или най-много четирийсет и пет месеца — срокът за покриване на заема е петдесет месеца, — за да се издължим напълно на филаделфийската банка. При положение, че откриването е предвидено за април, това означава ноември или декември 81-а година.

ВТОРО: от ноември или декември 81-а година, в качеството си на собственик на половината от „Белият слон“, всяка година ще получавам между двайсет и двайсет и пет милиона долара, и то след като платя данъците.

При това, без да си помръдна пръста. Няма да се налага дори да стъпвам на Boartwalk и да се излагам на риска да ми замръзнат ушите.

В края на фантасмагоричната ми кафеена одисея през миналата година печалбата ми възлизаше на деветдесет милиона долара. Във френски франкове това все пак се равнява на четирийсет и пет милиарда сантима.

А какво да кажа за онова, което ме чака?

Богатството, истинското Богатство е тук.

… Калибан и Пати също. Те най-сетне са престанали да пеят и се изсипват от двойното си самоходно кресло. Влизаме в „Белият слон“.

„Белия слон“ няма да бъде казино като другите. Обзавеждането му, разбира се, също ще се характеризира с някои индивидуални особености, но неговата главна и неповторима оригиналност ще се състои в прилагането на дело на една случайно хрумнала ми идея, която сега, в края на декември, е почти изцяло осъществена.

Както и в останалите казина, центърът на „Белият слон“ ще бъде и вече е игралната зала. Тя е дори повече от център, защото и най-незначителната подробност от вътрешното разпределение и обзавеждането зависи изцяло и единствено от нея. Целта е прекосяването ѝ да бъде задължително, а присъствието — да се налага от само себе си. И то още с влизането, още с достъпа до рецепцията, като се има предвид, че асансьорите, обслужващи етажите, се намират в непосредствена близост до масите. Основната зала заема площ от над десет хиляди квадратни метра и преминава в така наречените „частни“ салони, където играчите, имащи такова желание, ще могат да контактуват помежду си. Тя простира пипала във всички посоки, на всички етажи и дори в стаите под формата на игрални автомати, чийто най-висок джакпот ще достига един милион долара. Представена е също от вездесъщи видеоекрани, които ще бъдат постоянно пред очите на клиента, независимо дали се намира в някой от деветте ресторанта, осемте бара или кафенета, при плувните басейни или на спортните площадки, та дори и в spa — истински балнеосанаториум, нагъчкан с джакузита, наподобяващи римски бани, в чиито басейни с кипяща вода ще могат да се киснат няколко души едновременно. Благодарение на тези екрани клиентът ще има визуален достъп до избраната от него маса и не само ще следи разиграващата се в момента партия, но и сам ще участва в нея с помощта на сложна електронна комуникационна мрежа, командвана от компютър.

Ще може също — даже в уединението на банята и стаята! да залага на един или друг номер на рулетката и на различните лотарии, между които и на кено-то, което видях в Макао.

В основната зала ще бъдат разположени триста и петдесет маси, от които примерно сто и петдесет за блекджек и четирийсет за рулетка. Игралните автомати ще са повече от шест хиляди. Седемстотин оскъдно облечени красиви девойки ще имат единствената задача да се грижат за любителите на тези автомати — ще са готови всеки момент да им подадат парфюмирана салфетка за почистване на ръцете (при продължително манипулиране на въпросните звънтящи и блещукащи машинарии дланите почерняват) и най-вече да ги снабдят с необходимия звонк: между гърдите им ще виси тръба с монети и ще бъде достатъчно да натиснеш една издатинка, за да се сдобиеш с желаната сума.

Освен деветте ресторанта, осемте бара, плувните басейни, spa-то, залите за скуош, гимнастическия салон, салоните за масаж и локалната телевизионна мрежа, излъчваща само добри новини, ще има и три зали за спектакли, една търговска галерия, една банка, една телексна зала… И така нататък.

Влиянието на Хенри Чанс се чувства особено осезателно, когато нещата опират до сигурността. И той хич не си поплюва в изискванията си. Настоява за разработването на още по-строга система от тази в големите казина във Вегас, бидейки твърдо уверен, че проблемите на сигурността тук, в Сити, ще бъдат много по-сериозни. Като отново се позовава на теорията си за санитарния кордон. А също и на факта, че полицаите в Атлантик Сити и в Ню Джърси далеч не са толкова добре дресирани, колкото колегите им в Невада, за които кражбата на жетони от казино е несравнимо по-тежко престъпление от убийството на петдесет души с моторна резачка. Хенри Чанс не е убеден, че атлантическото крайбрежие може да се похвали с толкова здрав манталитет. Според него местните полицаи не само не са осъзнали, но рискуват и да не осъзнаят цялата сериозност на проблема. Това го безпокои. Както го безпокои и вероятно основателната му увереност, че нюйоркските мафиоти са още по-добре организирани, по многобройни, по-извратени и политически по-добре защитени от тези в Невада. За него идеалният вариант — и при това дори не се шегува! — би бил да изградим насред Атлантик Сити истинска Берлинска стена, която да отдели казината от града и даже от останалата част на Съединените щати.

И архитектите се съобразяват с всичките му изисквания: прекрачвайки прага на „Белият слон“, регистрирайки се на рецепцията, а след това и изкачвайки се с асансьора на първия етаж, клиентът още с пристигането си ще остане с впечатлението, че се намира точно над игралната зала. И ще сбърка. В действителност между официалния първи етаж и залата ще има още едно ниво, равняващо се по площ на залата и със същото разположение, без прозорци и изцяло климатизирано, чиито дискретни входове, предназначени единствено за „упълномощения персонал“, ще бъдат охранявани от цивилни бодигардове. Там ще бъде разположен „командният пулт“ — най-невероятната колекция от контролна апаратура, каквато не само не съм виждал, но и никога не ще видя. И която би накарала ония от НАСА направо да се пръснат от завист. Стените и таванът на игралната зала ще бъдат декорирани с огледала. И това не е случайно — камерите и наблюдателите трябва да бъдат разположени така, че да не бият на очи. Всяка маса ще бъде покривана от две и дори три камери и всичко ще се записва на видеомагнитофон. Така и при най-малкото подозрение за някаква аномалия — а на Хенри Чанс му дай да подозира! — ще можем не само да присъстваме директно на съмнителната партия, но и да я проследим на друг екран в забавен каданс толкова пъти, колкото се налага.

Навсякъде камери, дори извън залата — във всички обществени помещения в хотела. Пощадени са единствено стаите. Впрочем на Чанс му трябваше много малко, за да му щукне да подложи на наблюдение дори санитарните възли! И още камери, държащи под око външната страна на сградите, огромния подземен паркинг и всички входове, че и покрива. При това дублирани с микрофони, които всеки момент могат да бъдат включени от контролния център, така че произволен контрольор (самият той контролиран от един главен контрольор, контролиран от специална бригада, контролирана на свой ред от помощниците на Чанс и Калибан, и всички те — под подозрителния поглед на до болка подозрителния Чанс) да може по всяко време да хвърли око на която и да е част от Слона, включвайки някой от намиращите се на негово разположение екрани и, ако се наложи, да запише сцената в картина и звук. Направо да луднеш! За да играе в казино, човек има нужда от жетони. „Белият слон“ ще разполага със свои собствени жетони, гравирани с емблемата му и изработени от специалист, при това не кой да е — нямам никакво намерение да купувам жетоните си от Невада, каквато е обичайната практика, а смятам да ги поръчам във Франция, в Беон, от „Бургон и Грасе“. Те ще бъдат пренасяни в малки количества от въоръжени, грижливо подбирани куриерски екипи. Ще са на стойност от един до хиляда долара, като максималният залог ще бъде фиксиран на две хиляди долара. Играчите ще ги купуват било от централната каса (която, естествено, ще представлява истинска крепост, тъй като ще разполага постоянно с два-три милиона в брой плюс дванайсет милиона в жетони), било направо на масите. Във втория случай шефът на масата незабавно ще пъхва получената срещу жетоните сума в специално предвиден за тази цел процеп, свързан с пневматична тръба с централната каса, по която парите ще достигат до нея без никаква човешка намеса.

Същинска батарея от компютри ще контролира постоянно движението на жетоните. Дейността на всяка маса ще се осчетоводява последователно на всеки кръгъл час. Освен това четири пъти дневно, без да е наложително това да става в точно определено време, жетоните ще бъдат преброявани, като за всяка аномалия ще бъде незабавно сигнализирано. Нищо не пречи, разбира се, на този или на онзи клиент да натъпче жетоните си в една чанта и да отиде да я зарови в градината си; това е малко вероятно, но не и невъзможно. В подобен случай е необходимо липсата да бъде незабавно установена. И преди всичко е задължително, както може би сами се досещате, моментално да се засича наличието на чужди, неосчетоводени до момента жетони. Появата на фалшиви жетони е теоретично възможна, макар че всеки жетон на „Белият слон“ (така е във всички казина) ще бъде снабден със секретно миниатюрно електронно устройство, позволяващо на крупието да го идентифицира само с едно докосване.

Гореописаният общ контрол ще бъде дублиран за всяка маса с наблюдение на място, осъществявано от опитни наблюдатели. Това ще е част от приноса на Калибан. В качеството си на първи заместник-директор, отговарящ специално за игралните зали, той ще се справи чудесно с този вид дейност, тъй като е способен само за няколко секунди разходка около дадена маса да определи с един поглед броя на играчите, броя на жетоните в игра, стойността на ddrop-а (общата сума, заложена от играчите) и светкавично да заключи дали точно на тази маса казиното губи, или печели и колко.

Само че Калибан е джудже и не може да види какво става на масата дори да се изправи на пръсти. Във Вегас използваше метални кокили и гледката беше всичко друго, но не и тъжна. Сега обаче разполага с нещо много по-добро — с едни абсолютно немислими устройства, които поръча да му доставят от Макао в четири екземпляра, за да се застрахова от евентуални аварии. В общи линии те могат да се оприличат на свръхвисоки съдийски столове за тенис с тази разлика, че нито на „Уимбълдън“, нито на „Ролан-Гарос“ са виждали съдия, който обикаля игрището със стол на колелца, докато междувременно води телефонни разговори или се свързва по радиостанцията със семейството си и с приятелите си. А Калибан може да го прави. Може дори с просто натискане на ръчките и копчетата върху подлакътника на седалката да включи на някой от екраните в контролния център картина от тази или онази маса и така, без думица да каже, да привлече вниманието на службата за сигурност. Освен това, въпросното чудо на техническата мисъл ще му дава възможност да поддържа постоянна връзка с Хенри Чанс.

Гумените колелца на измишльотината му не вдигат никакъв шум, въртят се около оста си и маневрират еднакво добре и напред, и назад. Електрическият мотор е съвършено безшумен. И наистина е потресаващо, без да си чул нищо, внезапно да усетиш зад гърба си нещо или нечие присъствие, да се обърнеш и да откриеш с премаляло сърце едно високо два метра и половина джудже, което те наблюдава отвисоко с огромните си дръпнати черни очи.

— Здравата те стреснах, а?

— Дума да няма. И така ли смяташ да се мотаеш из залата?

— Точно така, колега. А и по този начин ще си направим реклама.

Хрумнала му е идея дори да усъвършенства машинарията си: ще добави още една седалка, по-ниско разположена от неговата — за Пати.

— И знаеш ли какво ще прави Пати, докато обикалям масите? Ще плете, Франц. Пати обожава да плете.

Хенри Чанс малко се цупи, отказвайки да оцени по достойнство подобна ексцентричност в казиното си. У него се наблюдава парадоксално съжителство между най-изчанченото и най-подозрително съзнание, което някога съм срещал и ще срещна, и нещо като пуританство. Същински войнстващ монах, или почти. Чанс се заема лично с подбора на хилядите служители на казиното. И макар че от години и дори от десетки години познава повечето от тях, той ги смята до един за потенциални мошеници, бидейки твърдо убеден, че ако не ги е хванал на местопрестъплението, то не е, защото са били почтени, а чисто и просто, защото предпазните мерки, взети от него или от другите казино-мениджъри, са им попречили да крадат. Той вече е проверил самоходните столове на Калибан, за да се увери, че не разполагат например със система, която може да наруши нормалното функциониране на рулетките. Учудвам се:

— Хенри, Калибан представлява моите китайски съдружници. Смятате ли, че е способен да измами работодателите си?

— Аз нося същата отговорност пред китайците, каквато нося и пред вас. Човек никога не знае.

— А на мен, Хенри, поне на мен имате ли ми доверие?

Тежък, леден поглед.

— Не, естествено.

И като си помисля, че точно аз го наех! Но го разбирам, защото именно върху неговите плещи ще легне цялата тази огромна организация. Не забравям също, че на разрешителното, издадено от Комисията за хазартните игри, фигурира единствено неговото име. Законът е безпощаден: достатъчно е някоя вечер някой нещастник да подхвърли на масата за крапс подправени зарове — макар че заровете, както и жетоните, са електронно маркирани и всеки крупие или шеф на маса, а да не говорим за наблюдателите, веднага би засякъл измамата, ала винаги се намират глупаци, — та достатъчно е, казах, да се намери един-единствен глупак и нарушението да бъде установено от анонимен представител на Комисията, за да ни отнемат разрешителното за неизвестен период от време и да затворят казиното.

— Франц, това вече се е случвало във Вегас. Типът, който вкара в игра подправените зарове, не беше глупак. Лепнаха му, разбира се, шест месеца затвор, но на излизане оттам той получи сто хиляди долара. И това не е никак много, като се има предвид, че парите му бяха връчени от друго казино, което по този начин се бе отървало за седмици наред от едно конкуриращо го заведение. Не искам това да ми се случи и на мен.

На 21 декември зидаро-мазаческите работи в цялата вътрешна част на „Белият слон“ на практика приключват. Продължава изграждането на хотелския сектор, като при нужда фасадите буквално се реставрират, за да се запази „стилът“ им. На места вече се работи по вътрешното обзавеждане. Колкото до игралната зала, засега тя все още представлява запуснат терен от хектар и нещо, чийто бетонен под е апокалиптично изоран от улеи за кабели и всевъзможни канализации. С малко повече въображение и предимно благодарение на маркираните отвори на пневматичните тръби, имащи за задача да препращат парите на играчите в централната каса, може да се установят местата, където ще бъдат разположени масите. Самата каса също започва да приема форма. За повече сигурност тя се изгражда от специален екип, който работи зад подвижни, строго охранявани плоскости.

Възприемам въпросните изключителни предпазни мерки, взети по настояване на Чанс, от възможно най-добрата им страна. Но има още една дивотия от този род, която подгрява ентусиазма ми и затвърдява у мен впечатлението, че изграждаме втори форт Нокс.

— Слизаме ли?

Междувременно ми бяха хрумнали доста идеи относно аранжирането на „Белият слон“. Някои дотолкова идиотски, че Чанс и останалите най-яростно им се противопоставиха. Все пак самият Хенри прие няколко от тях. Като тази например да разположим в средата на основната зала и на фоайето две солидни витрини, в едната от които да има един милион долара в еднодоларови банкноти, а във втората — същата сума, но в златни монети. И на всяка витрина да се мъдри надпис: ТУК МОЖЕ ДА СПЕЧЕЛИТЕ ТОЗИ МИЛИОН.

За сметка на това Чанс категорично отхвърли предложението ми да организираме в залата разходка на автентични слончета, чиито водачи да бъдат красиви и недостатъчно облечени госпожици.

— Тогава в градината?

— И дума да не става. Върху нас моментално ще се нахвърлят всички приятели на животните от континента. А и не държа да управлявам зоологическа градина.

В крайна сметка се видях принуден да се задоволя с резервен вариант: всеки играч, загубил най-малко хиляда долара, ще получи в качеството на утешителна награда едно двусантиметрово слонче от слонова кост; минислонът ще бъде сребърен, ако загубите са повече от десет хиляди долара, и златен, когато надхвърлят сто хиляди долара. А ако някои успее да спечели сто хиляди и над сто хиляди долара, ще получи стоманено слонче. Трофеите — подтиквани от снобската си същност, играчите направо ще се бият за тях — ще бъдат връчвани в специална стая в рамките на церемония, която ще бъде толкова по-грандиозна, колкото по-значителни са загубите. Стаята ще се нарича Гробището на слоновете.

Съумях дори да изтръгна съгласието на Хенри Чанс за един допълнителен слон. Той ще ми бъде утеха за всички останали хрумвания, които не успях да пласирам: споменатото животинче ще бъде изработено от позлатен метал, ще бъде високо деветнайсет метра и всеки, който влиза в казиното през втория, заден вход (срещуположен на този откъм Broadwalk), ще бъде принуден да минава между краката му, дори с кола. До деветнайсетметровия слон Чанс бе приемал идеите ми с резервираност, която, въпреки неизменната му любезност, приличаше твърде много на презрение. Но когато му изложих онази, която смятам за действително гениална, той ме погледна и поклати глава:

— Интересно.

И не се задоволи само с това, а спокойно добави:

— Дори много интересно. Харесва ми.

Което при Чанс е равносилно на изпадане в делириум от ентусиазъм. Защото едва ли може да се каже, че е от експанзивните. Бидейки обзет, да речем, от убийствена ярост, той със сигурност би се задоволил просто да извие вежди.

Но както и да е. Обикаляме строежа в продължение на цели два часа. Време е да отидем да видим какво става с моята гениална идея. Слизаме.

Кутия за обувки. Дълга осемдесет и широка петдесет метра. Стените ѝ са от армиран бетон с минимална дебелина метър и половина. Кутията за обувки е заровена на дванайсет метра под основите на Слона и неговите четиринайсет етажа, приблизително под главната игрална зала по вертикала. И буквално виси в изкопа. До нея се стига по така наречения „укрепен“ коридор — според възприетата терминология, — който е наклонен и разделен на сектори от три бронирани врати. Те са кръгли и изработени от специална стомана с дебелина шейсет сантиметра. Ако се вярва на думите, а аз им вярвам, на моя приятел Хирш (специалистът, към когото се обърнах), тази играчка може да издържи без никакъв проблем на взрив с мощност десет мегатона, или един милион пъти по-мощен от бомбата, разрушила Хирошима.

Накратко, това е противоатомно скривалище.

Построено съгласно съвременните норми и напълно законно. Дори сме предвидили след завършването му да го подложим на експертиза от специалисти на Пентагона. Те ще бъдат поканени най-тържествено и ще ни издадат съответното удостоверение, което ще бъде окачено в рамка на видно място, за да може всеки клиент на „Белият слон“ да се запознае със съдържанието му.

Но не всички клиенти на Слона ще имат достъп до скривалището. В него ще се влиза единствено по покана. Освен това, между първата (най-външната) и втората бронирана врата има помещение, което всъщност е сектор за дезинфекция, но официално ще бъде наречено ЗАЛА ЗА ИДЕНТИФИЦИРАНЕ НА V.I.P. Добре обучени госпожици ще посрещат там грижливо селектираните гости и ще контролират здравословното им състояние и физическата им форма чрез всички възможни средства и начини. Същите — имам предвид госпожиците — ще носят антирадиационни комбинезони от малко по-особен модел, тоест прозрачни.

Между втората и третата врата ще бъдат разположени един бар-ресторант и стаите. А през третата врата ще се влиза в самото скривалище, в действителност частна игрална зала — Светая светих на „Белият слон“. Там — независимо дали става въпрос за игра или за друго — няма да има абсолютно никакви ограничения. Правилото е просто.

Предвиждам също да запазя за лично ползване малка част от скривалището. В десния ъгъл, в дъното, ще разполагам с шест стаи: кабинет, гостни и спални. Оттам ще мога по всяко време да установя контакт с контролния пункт и с външния свят, да се свържа по телефона с Париж или по телекса с Нюйоркската борса. И същевременно ще се радвам на неповторима гледка към частната игрална зала и на картини от всяко кътче на казиното.

Скривалището ще разполага с всички необходимо за осигуряването на нормален живот на двеста и петдесет души в продължение на шест месеца: вентилационна система с антивзривни клапани, издържащи на ударната вълна и на свръхналягането; филтри срещу евентуален радиоактивен прах; складове с хранителни припаси; електрозахранващи агрегати; аварийни и евакуационни изходи — два от които ще излизат на паркинга (и ще предоставят, освен всички останали предимства, директен достъп до частната зала на по-срамежливите V.I.P., спестявайки им задължението да минават през рецепцията на хотела). В нормално време функционирането им ще зависи от съответните инсталации на „Белият слон“, но в случай на тревога връзката с външния свят може всеки момент да бъде прекъсната. И тогава скривалището ще стане напълно автономно.

Сега, в края на декември, то е почти завършено, поне в структурно отношение. Липсват, разбира се, някои основни елементи: бронираните врати, например, както и бронираните капаци на евакуационните тунели, които представляват бетонни тръби с диаметър метър и двайсет, разположени под лек ъгъл и насочени към повърхността „извън зоната на разрушенията“ — според утвърдената терминология. Това, естествено, предполага доста голяма дължина на тунелите, единият от които излиза на плажа, зад дъсчената алея, а другите три — в края на градината, на стотина метра от хотела, между бетонните стени на заобикалящия я декоративен ров.

Влизаме в бъдещата частна зала с Калибан и Пати. Чанс остава на прага на третата бронирана врата, която е все още само кръгла дупка с около два метра и половина диаметър, зейнала в бетонната стена. Огромното помещение изумява както с размерите си, така и с царящата в него гробовна атмосфера. Климатичната инсталация, естествено, още не работи и въпреки нахлуващия отвън студ — все пак е декември — задухът много скоро става непоносим. Вдясно в дъното все още не са иззидали стените на бъдещия ми апартамент. И нищо не подсказва разположението му, освен, може би, значително по-голямото струпване на кабели, отколкото където и да било другаде.

— Тук ли ще бъде кабинетът ти?

Въпросът задава Калибан, чийто глас кънти доста странно. Кимвам утвърдително. Той се преструва, че сяда във въображаемо кресло и наблюдава през също тъй въображаемо огледало без калаена амалгама една игрална зала, която е още само проект, като същевременно натиска несъществуващи копчета на несъществуващи контролни монитори.

— Като паяк в центъра на паяжината си, Франц.

— Благодаря все пак.

Вече споменах, че джуджето има възхитителни черни, сякаш кадифени очи, обрамчени с дълги мигли и с дължаща се на азиатската му кръв бадемовидна форма. Понякога той е способен да прояви почти налудничаво въображение, което е едновременно и забавно, и обезпокояващо, тъй като е повече от очевидно, че нито за миг не губи самоконтрол, та било то в разгара и на най-екстравагантните си номера. Нищо общо с естествената непринуденост на Ли и Лиу. Друг път обаче нещо като пелена замъглява зениците му и усещането за опасност става изведнъж почти физически осезаемо. Но в момента случаят не е такъв. Сега очите му се усмихват топло, приятелски.

— Единственото противоатомно казино в света. Единственото, в което можеш да продължиш да хвърляш заровете, без да бъдеш притесняван, докато онези клоуни си пръскат взаимно манерките с термоядрени ракети. Ню Йорк, Париж, Москва ще бъдат превърнати в пепелища, на повърхността на земята няма да има вече и най-малък признак на живот… а крупието на Слона ще продължи да обявява, че залагането е приключило и не се приемат повече залози.

Мълчание. Прелестната и почти няма Пати се приближава до него, навежда се и го целува по устните, като го хваща за врата с жест, който при всеки друг би изглеждал смехотворен. Калибан леко стисва ръката ѝ в отговор. Но усмивката му е все така предназначена за мен.

— Идеята е наистина чудесна, колега — подхваща той отново със средиземноморско-вароазкия си акцент. — Дяволски добра идея. И с една интелигентна рекламна кампания направо ще се бият, за да влязат тук. В Макао ще бъдат доволни.

Той имитира свистенето на летяща S.S.20 или на произволна междуконтинентална балистична ракета, което пада и поразява целта си. И тозчас сред гробната тишина прокънтява гръмкият му смях, усилван от блъскащото се в стените ехо:

— ЗАЛАГАНЕТО ПРИКЛЮЧИ, ПОВЕЧЕ ЗАЛОЗИ НЕ СЕ ПРИЕМАТ!

16

На другия ден заминаваме за Колорадо. Имам предвид Сара, Марк-Андреа, Хайди и моя милост, плюс валкирията, изпълняваща ролята на бавачка. Тя е кротка гигантка, напомпана с хормони и тъпкана до пощуряване през младежките си години с анаболи някъде там, в родната си Източна Германия. Почти със сигурност е способна да носи на гръб и четирима ни, но същевременно е толкова докачлива, че избухва в плач и при най-малката дума накриво.

В Аспън заварваме Гюнтер Краус, известен още като Гони, годеникът на Анна Мозер. Благодаря му възможно най-саркастично за подаръка, който ми е направил. Хубавецът Гони се сконфузва:

— Нямам никаква вина за това, Франц. Просто споменах, че сте адски готин, особено с децата. Виждате ли, понякога на Анна ѝ хрумват доста странни идеи.

Вярно е, че иска да купи оня хотел в Sankt Johann, за да може да се ожени за своята Анна. Гюнтер е инструктор по ски, за какъвто мечтаят всички дами: красив-загорял-забавен-благодушен. Но по всичко личи, че в бъдещия им брак основният фактор ще бъде чехълът на Анна. Колкото до хипотезата за някакъв заговор срещу мен с Хайди като детонатор и със съучастничеството на Гюнтер, то тя е повече от несъстоятелна. Познавам го от четири години и двамата неведнъж сме карали ски заедно, тъй като ските са единственият спорт, който практикувам, без тутакси да предизвикам всеобща веселба. При това го практикувам доста добре. Все пак прекарах част от младостта си по склоновете на Гармиш и Кицбюел.

Както и се очакваше, останалите три сестри Мозер пристигат в Аспън на 24 сутринта. Прекарваме празниците заедно, и то, Бога ми, много приятно. Но освен че Колорадо не е идеалното място, за да ръководиш операции на международните финансови пазари и да следиш строежа на едно казино на атлантическото крайбрежие, има и още една причина, която ни принуждава да се приберем в Лонг Айлънд — ваканцията на Хайди е приключила и тя, ако се вярва на твърденията на Сара, трябва отново да тръгне на училище.

И тъкмо нахълтваме обратно в живота на нашия съсед, самотния бийтъл Джон Ленън, когато телефонът, както си му е редът, започва да звъни на пожар.

Първо, Англичанина. Обажда ми се преди всичко, за да ми пожелае честита Нова година, а след това и да ми каже, че няма какво да ми каже.

— Поне нищо, което да не фигурира в разследването на Лаватер. Но ни беше необходимо известно време, за да се организираме. Сега сме вече на линия и ако изобщо има някакви резултати, може да ги очакваме много скоро. Един от екипите ми е в Мексико, втори е в Насау. Дайте ми още малко време.

После Хасан Фезали. Честита Нова година. Да, добре е, благодаря. Сърцето му почти е възвърнало нормалния си ритъм. В момента е в Рим след, както дискретно ми доверява, „един напълно задоволителен престой в Кайро и Риад, където двамата с принца разрешихме някои висящи въпроси“. Въздържа се от повече подробности, но разбирам, че са били разчиствани сметки и че някой някъде в Саудитска Арабия, Египет или другаде е познал гнева на Аллах, защото е дръзнал да лиши за цели осемнайсет месеца Негово височество принц Азиз от най-добрия му финансов съветник. Хасан се интересува дали съм получил превода, който компенсира всичките ми разходи по случая с плодовия сладолед.

— Получих го и го сложих в рамка.

— Млади Франц, още веднъж ти благодаря от името на Негово височество и лично от мое име.

— Хайде стига, няма да говорим години за това.

Да, по някое време ще прескочи до Щатите, та ако ще и само за да се полюбува на новата ми играчка — казиното. Тъй като, разбира се, е запознат с всички подробности по начинанието ми. Запознат, но далеч не ентусиазиран, а и като че ли малко обиден:

— Не ми казахте нищо, когато се видяхме в Джърси.

— Вие вече бяхте наясно по въпроса. Дори си позволихте една тъпа шегичка относно лова на слонове.

— Но не ми предложихте да се включа.

Не, тъй като в крайна сметка бях предпочел китайците.

— Щяхте ли да приемете?

Смее се. Очевидно е отново някогашният Хасан — дружелюбен, но дяволски потаен. „Един Аллах знае“ — казва. Вече се каня да затворя, за да обърна внимание на другите две линии, които звънят без прекъсване, когато:

— Франц? Пазете се.

— От какво?

— Нищо конкретно.

— Да не би моят стар враг Мартин Ял да е поел по пътеката на войната?

— Не, поне доколкото знам.

Няколко секунди мълчание. Ясно, няма да измъкна нищо друго. Хасан не е от хората, които казват повече, отколкото са решили да кажат. Този път наистина затварям, леко раздразнен.

Следващото обаждане е от австрийското генерално консулство в Ню Йорк. И дали заради предупреждението, което току-що получих от Хасан, дали защото от седмици изпитвам смътното, но натрапчиво усещане, че наистина „има нещо гнило“ в историята Баумер-Хайди-хотел-казино-Анна Мозер, мигом заставам нащрек. Гласът отсреща е белязан с подчертан германски акцент, но е изключително любезен:

— Господин Цимбали, при вас ли се намира в момента една млада австрийска гражданка на име Хайди Мозер?

За миг се поколебавам. Но благоразумието надделява.

— Да, при мен е.

Възможно ли е утре представител на генералното консулство да проведе среща? С мен и в присъствието на Хайди?

В момента, в който разговарям по телефона, виждам Хайди и Марк-Андреа, които си играят. Огромната писта за електрически колички — подарък от оня кретен Лупино е просната по цялата дължина на големия хол. Човек би помислил, че се намира в Кастьоле или в Уоткинс Глен. И в центъра на зрителното ми поле, ограничено от рамката на вратата, е именно Хайди. Със зачервено лице и виеща от въодушевление, тя манипулира едновременно няколко командни ръчки — истинска прелест! Хайди живее с нас вече над три месеца и през цялото това време не помня нито секунда, в която да не е била източник на смях, на радост и на щастие. Изпитвам почти безпокойство. Отговарям:

— Нека да не е утре, моля ви. Нито вдругиден. Ще отсъствам по работа. Ще бъде ли проблем, ако отложим срещата с два дни?

Гласът остава спокоен и учтив:

— Така да бъде, господин Цимбали. Предполагам, че два дни наистина няма да променят нищо. Да речем, тогава в четвъртък в десет часа. Това устройва ли ви?

— По-добре вечерта. Тя е на училище. В шест часа.

Междувременно неизвестната особа, звъняла ми по третата линия, се е обезкуражила. Затова пък аз се обаждам на Розен:

— Джими, искам да знам какво искат от мен тези хора от консулството.

Той ми се обажда четирийсет минути по-късно, докато водя поредния телефонен разговор, този път с Хенри Чанс, който е влязъл в препирня с предприемача и настоява да се намеся. Прекъсвам обвиненията му — изреждани, впрочем, с невероятно спокоен тон — и поемам Розен:

— Франц, в консулството се е получила молба, подадена от австрийските социални грижи.

Което означава?

Което означава, че някъде в Австрия някоя социална служителка или нещо подобно е на мнение, че една осемгодишна австрийка трябва да ходи на училище в Австрия. И това ли е всичко? Случаят ми се струва толкова безобиден, че изпитвам облекчение. Но Розен се заема да постави нещата на мястото им:

— Франц, не го приемайте несериозно.

— Хайди ходи на училище тук, Сара има грижата за това.

Достатъчно е да се обясни на проклетата служителка за какво става дума. И ако се наложи, да ѝ се плати едно пътуване от Виена до Ню Йорк и обратно.

Усещам внезапен прилив на гняв — така де, няма да се оставя една социална служителка да ме прави на луд, мътните я взели! И именно той, Розен, трябва да направи необходимото. Да се оправя!

— Джими, едно е сигурно: Хайди ще остане при нас толкова време, колкото е съгласна Анна и колкото го желае самата Хайди. Точка по въпроса!

Не му давам възможност дори да ми отговори. И още се треса, когато телефонът иззвънява за трийсети или четирийсети пореден път.

— Господин Цимбали? Джеймс Олифан. Кога мога да ви видя?

Странно: едва ли е минала седмица след срещата ни на 18 септември, през която да не съм се сещал за него с предчувствието, че рано или късно отново ще застане на пътя ми.

— Бих искал да обсъдя с вас един личен въпрос — пояснява той. — По случайност днес съм точно в Лонг Айлънд, недалеч от дома ви. Няма да ви отнема много време. Може ли да намина?

Пристига към четири часа. Сара, валкирията и децата са излезли, тъй като Хайди тръгва отново на училище едва на следващия ден, и аз съм сам в къщата, като се изключи кубинската двойка, която има грижата за материалните подробности.

— Чудесна къща — отбелязва той. — Често ми е минавало през ум и аз да купя нещо по тези места.

Чакам. Намираме се в кабинета ми, на чиито стени съм окачил няколко рисунки на „Белият слон“ във вида, в който ще бъде на откриването си през април. Погледът на Олифан се спира върху тях и той поклаща глава.

— Осъществихте всичките си проекти със завидно умение. Сигурен съм, че успехът ще бъде на висотата на усилията ви. И че съседите ви няма да ви създават никакви проблеми.

Зелените очи се спират върху мен с присъщото си присмехулно изражение, сякаш в срещата ни, в отношенията ни още от самото начало и в цялата тази история с казиното има нещо ужасно смешно, известно единствено нему. Изпитвам към този човек изключително недоверие, но същевременно, което е още по-странно, и симпатия. Донякъде и съжаление: спомням си онова кошмарно създание жена му с нейния безжизнен и втренчен жабешки поглед.

— Говоря за Калтани, естествено.

— Разбрах.

— Те ще ви оставят на мира, господин Цимбали. Напълно. А освен това имат най-доброто желание да установите добросъседски отношения. И не виждат нищо лошо в това вашият Слон да бъде истински триумф и да стане най-посещаваното казино в Сити. Предвид факта, че вашето и тяхното заведение се намират почти врата до врата, те смятат, че биха могли да поемат достатъчно от привличаните от вас хора, за да си докарат сносни печалби.

Връзва се. Но съм убеден, че Олифан не е дошъл, за да ми съобщи тази новина. Продължавам да чакам.

— Аз, разбира се — подхваща той, — не съм тук в качеството си на посланик на Калтани. Всъщност…

Шум от спираща кола зад къщата — Сара и децата се прибират.

— … Всъщност, дошъл съм по личен въпрос. Грешите, ако смятате, че Калтани са единствените клиенти, чиито интереси представлявам…

Дивашки крясъци — Марк-Андреа и Хайди нахълтват в хола, оттам в кабинета ми и се хвърлят на шията ми. Целувам ги, изхвърлям ги навън и затварям вратата след тях.

— Децата ви са очарователни.

— Благодаря.

Започвам да губя търпение. И Олифан го усеща, тъй като поклаща глава, извивайки устни в странната си полуусмивка.

— Споменах ви, че имам лично предложение към вас. То се съдържа в една-единствена дума. Бофутатсвана.

Все едно кихва. Ако е искал да ме шашне, успял е. Той повтаря:

— БОФУТАТСВАНА. Това е един бантустан.

И се впуска в обяснения: бантустаните са автономни територии в Южноафриканската република; има ги с десетки; в тях живеят единствено чернокожи; настоящата им автономия би трябвало да премине в независимост; въпросната независимост е подчертано теоретична; тези територии са до такава степен „втъкани“ — и то не случайно — в бяла Южна Африка, че от независимостта им би имало толкова полза, колкото от тази на Клермон-Феран във Франция.

— През октомври, господин Цимбали, получи независимост първият бантустан — Транскеи. Тази година Бофутатсвана ще последва примера му.

И продължава да ми рецитира урока си по история най-сериозно и невъзмутимо. Поне що се отнася до лицето, тъй като очите му искрят все тъй иронично, сякаш иска да каже: „Докога ще ме търпиш?“ Какво иска от мен, по дяволите?

— Бих искал да сте наясно с начинанието, в което ви предлагам да се включите заедно с мен. С мен и с един от южноафриканските ми приятели, Хенрик Корбер. Може би сте чували за него?

Не мога дори да разбера дали ми се подиграва или не. Поклащам глава:

— Лично на мен ми е абсолютно непознат. Колкото и вашият Боф-незнамкаквоси, всъщност. Което не никак малко.

Така де, майтап да става…

— Господин Цимбали, според моя приятел Корбер в света едва ли има страна, в която хората да скучаят повече, отколкото в Южноафриканската република. По време на португалската колонизация белите южноафриканци са ходели да се забавляват в Мозамбик. След деколонизацията са се принудили да се пренасочат към онези места, които там наричат B.L.S.: Ботсвана, Лесото, Свазиленд…

Усмивка. Той искрено се забавлява.

— Това обаче са погранични територии. За разлика от бантустаните, които са разположени във вътрешността на републиката, в близост до големите градове, където е съсредоточена покупателната способност на белите. И на Рик Корбер, господин Цимбали, му хрумва следната идея: защо да не се възползва от специфичния юридически статут на бантустаните, за да създаде, да речем, няколко нови Лас Вегас?

Накрая все пак изплю камъчето. Избухвам в смях:

— Дошли сте да ми предложите да построя казино в ловните полета на племето банту?

По-невъзмутим от всякога: да, точно така. Само че не едно казино, а няколко, както и хотели, и ресторанти — всъщност, истински град на развлеченията и удоволствията, чийто клиенти, естествено, ще бъдат богатите бели южноафриканци, които се отегчават до смърт в калвинистката си родина, където ако си позволиш да погледнеш по-отблизо някоя съблазнителна негърка, можеш да се озовеш направо в затвора. Докато в бантустаните…

— Рик Корбер е получил отказ от страна на новото правителство на Транскеи. Но за сметка на това е убеден, че проектът му ще бъде одобрен от Лукас Мангроув.

— Този пък кой е?

— Бъдещият президент на Бофутатсвана, чиято независимост ще бъде обявена през декември. А и Бофутатсвана се намира само на един-два часа път с кола от Претория и Йоханесбург.

Мълчание. Наблюдавам Олифан. Нищо чудно да е просто откачен, което би било доста неприятно, като се има предвид, че точно той ми продаде „Белият слон“. Или пък се опитва да ме манипулира, да ме замъкне дявол знае къде.

Объркан съм, но думата е определено слаба.

— И вашият приятел Корбер има нужда точно от мен?

— Разказах му за вас и той би бил много щастлив, ако се съгласите да се срещнете. Вие не сте кой да е, господин Цимбали, въпреки че сте само на двайсет и седем години, доколкото ми е известно. Именно на вас ви хрумна идеята да създадете втори Свят на Дисни във Флорида, който нарекохте „Сафари“; пак вие изобретихте прословутия „тенис в небесата“, като използвахте покривите на гаражите и сградите в централната част на градовете, за да разположите на тях тенис кортове. Две процъфтяващи днес предприятия. А ето че сега започвате бизнес и в хазарта, който, както личи по всичко, ще се увенчае с бляскав успех. За да стигнете дотук, вие за рекордно кратко време намерихте четиристотин и петдесет милиона долара. Не, господин Цимбали, за Рик вие не сте кой да е и бихте могли да бъдете съдружникът, когото той търси — вече имате опит, макар и все още скромен, в хазартните игри, както и отношение към развлекателната индустрия. Въпреки че разполагате със значителни средства, във финансов план все пак не можете да се мерите по мощ с някоя петролна компания или с един Хауърд Хюс. И накрая — Олифан се усмихва още по-широко и по-лукаво, — при все че името ви има италианско звучене, вие не поддържате връзки с нито една фамилия. Като се изключи фактът, разбира се, че сте купили от една от тях един стар хотел. Но би било неуместно точно аз да ви укорявам за това.

Тоя тип е направо върхът на нахалството! Ето че става.

— Надявам се, че не злоупотребих с времето ви, господин Цимбали. Повече от очевидно е, че не очаквам от вас незабавен отговор. Предполагам, че преди това ще искате да се информирате по-подробно. Не бързайте. Знаете къде да ме намерите…

И си тръгва. Все още го виждам как изискано се намества зад волана на тъмносиньото си ферари 308 и си слага шофьорски ръкавици, докато зелените му очи до последния миг насмешливо се взират в моите, сякаш казват: „Нищичко не разбираш, а, Цимбали?“ И става така, сякаш събитията са чакали само завръщането ми от Колорадо, за да наберат изведнъж шеметна скорост — след обаждането на Англичанина, това на Фезали, сетне на Олифан, последвано от посещението му, ето че по-малко от трийсет часа след първия ни разговор на телефона е отново Англичанина.

— Мисля — провлича той с обичайната си флегматичност, гарнирана с присъщия му оксфордски акцент, — че вече сме в състояние да направим равносметка на разследването, което ме помолихте да извърша.

Той решително е от хората, които биха ви предупредили за настъпването на неизбежен ядрен апокалипсис, задоволявайки се просто да промърморят: „Опасявам се, че в близкия три четвърти час ще си имаме неприятности.“ Така че не мога да се въздържа да не го попитам:

— Нещо ново?

— И още как — уверява ме той.

17

Предлагам му да се срещнем в „Пиер“, но той много учтиво отказва.

— Тогава къде?

— Ако обичате, господин Цимбали, бъдете така добър да изпълните много точно всичко, за което ще ви помоля…

И аз го уведомявам, че ще бъда, питайки се на каква, по дяволите, игричка си играе. Бившите агенти на разузнавателните служби, какъвто е несъмнено случаят с моя Англичанин, са до един малко или повече откачени. Той също не нарушава правилото.

Но все пак следвам указанията му — преминавам през целия Лонг Айлънд, прекосявам Ийст Ривър по моста Трогс Нек, после пресичам от край до край Бронкс, излизам на Харлемската река и едва тогава влизам в Манхатън при Седемдесет и девета улица, след което по Бродуей се насочвам към Сентрал Парк…

… За да стигна до Линкълн Сентър, където трябва да паркирам колата си.

— Където и да е, господин Цимбали. И вървите.

— Вървя? — Точно така, вървите, господин Цимбали. Независимо в каква посока…

И ето че вървя от Дамрош Парк по посока на площада пред Метрополитен Опера под проливен леден дъжд, проклинайки Англия и тайните агенти, страдащи от професионална деформация. Най-сетне Англичанина се появява, облечен в шлифер „ала Богарт“, с малка шапка, украсена с перо от глухар, и с изключително самодоволен вид.

— Съжалявам, че ви принудих да направите такава обиколка, но искахме да се убедим, че не ви следят.

— Да ме следят?

— Но не ви следят. Поне не днес, във всеки случай.

— Да не искате да кажете, че напоследък са ме следили?

— Много е вероятно. Най-малко веднъж. Или ако не следили в буквалния смисъл на думата, то поне наблюдавали.

Подслоняваме се от дъжда в библиотеката, заклещена между Метрополитен Опера и един театър.

— Кой ме е следил и кога?

— Онзи ден, в понеделник, при завръщането ви от Аспън.

Двама мъже ви чакаха на летището, когато слязохте от самолета с мис Кайл, сина ви, младата австрийка, която живее у вас, и онази огромна бавачка.

Той вдига ръка, изпреварвайки въпроса ми.

— Аз също бях дошъл да ви видя, позовавайки се на една съвсем проста хипотеза, която междувременно се бе зародила в главата ми. И не ви предупредих по-рано, защото не знаех кои са тези мъже. Не беше изключено да са хора, наети от вас като телохранители.

— Случаят не е такъв.

— Днес вече знам това.

Той изважда от единия джоб на шлифера си снимка, на която се виждат двама мъже, качващи се в една кола.

— Установихме самоличността на единия, което е предостатъчно: Франк Липи. Официална професия: помощник-счетоводител. Но работи за братята Калтани, разбира се. И вече е изкарал три-четири години в затвора.

За миг ме обзема смразяващ страх.

— Съжалявам — провлича той.

Но Англичанина има да ми каже и да ми покаже още доста неща, като междувременно, както ме уведомява, с удоволствие би пийнал a nice cup of tea, демек хубава чаша чай. Отиваме в хотел „Алгонкин“, където той има навика да отсяда. Дотам ни откарва кола, шофирана от непознат мъж, когото Англичанина не си прави труда дори да ми представи. Всъщност това е и ще бъде един от изключително редките случаи, когато виждам и ще видя някой от членовете на екипа му, обикновено тъй дискретни, че човек би ги сметнал за въображаеми.

В стаята си той подрежда внушителен брой снимки върху една маса — жест, който ще повтори неколкократно през следващите два часа.

— Познавате ли някой от тези хора?

Разглеждам снимките една по една. На тях фигурират трийсетина души, чиято единствена обща черта е, че всички, с изключение може би само на двама, са прехвърлили четирийсетте и че никой от тях, ако се съди по физиономиите им, няма дори минимален шанс да стане директор на Нюйоркската стокова борса. Ала нито едно лице не ми е познато.

— Възрастта им не е единствената обща черта. Всички те в една или друга степен са били стари приятели на Карл-Густав Баумер. Поискахте от мен да проуча житието му и преди всичко периода, предшествал смъртта му. За тази цел беше най-добре да се насочим към онези, които са били близки с него.

— Освен Валхер.

— Освен него. Не, той не е в течение на нашето разследване, ако това е въпросът, който се канехте да ми зададете. Дори направихме всичко, за да не узнае за него. Макар че в подобни случаи човек никога не може да бъде сигурен.

Продължавам да разглеждам снимките.

— Защо точно тези трийсет и няколко души, докато покрай бирариите си и хотела Баумер със сигурност е познавал стотици, ако не и хиляди хора?

— Защото тези тук ги обединява една любопитна особеност: всички те — между тях има и жени — са влезли в контакт с Баумер било в някоя от нюйоркските му бирарии, било в хотела в Атлантик Сити именно през двете седмици, предшествали 21 септември 1974 година. Почти половината от тях…

— А защо сте се спрели на датата 21 септември 74-а?

— Защото точно на тази дата Баумер среща някогашната си сервитьорка Маги Келър и хлътва по нея до такава степен, че за кратко време тотално променя живота си, заминава с нея за тропиците и остава там до смъртта си през януари 75-а. Разследването трябваше все пак да стартира отнякъде и затова избрахме тази дата, основавайки се на хипотезата, че появата на Маги в същия този ден не се е дължала единствено на случайността.

Англичанина преподрежда снимките и подбира тези на старите приятели на Карл-Густав.

— Да се върнем на въпросните дами и господа. Баумер е предоставял подслон в хотела си в Атлантик Сити на почти половината от тях — безплатно или почти безплатно. Петима от тях са живели там постоянно от началото на септември до 21-о число на същия месец. По това време е било все още лято и Баумер прекарвал много повече време на плажа, отколкото в бирариите си, които, между впрочем, функционирали чудесно и без него. Днес двама от петимата са покойници, а други двама са напуснали района на Ню Йорк. Откриването им се оказа същинско мъчение, тъй като те бяха изчезнали почти безследно. Но в крайна сметка успяхме да ги засечем. Единият е във Флорида и си е намерил работа като пазач в имението на някой си Бърт Съсман.

— Не го познавам.

Англичанина се усмихва:

— Лицето върти бизнес предимно в сферата на вноса и износа и по-специално на зехтин, в който участва поравно с Калтани. Колкото до втория бивш пансионер на Баумер, съдбата е била още по-благосклонна към него: понастоящем той си живее живота в Сан Хуан де Пуерто Рико като нощен пазач в един луксозен яхтклуб.

— Който принадлежи на Калтани.

— Не, поне доколкото ни е известно. Но навремето Калтани-баща, днес покойник, е развивал солиден бизнес в Хавана. След идването на Кастро на власт е прехвърлил бизнеса си в Пуерто Рико, където са се установили мнозина от старите му приятели. Не, яхтклубът принадлежи на кръстника на Джос Калтани, по-големия брат.

— А другите двама, които са починали?

— Свръхдоза за единия и автомобилна злополука в пияно състояние за другия. Господин Цимбали, няма да се впускам в подробности. Ще ви обясня само кое ни накара да се заинтересуваме от случилото се в хотела в Атлантик Сити през дните, предшествали 21 септември 74-а година. Успяхме да установим самоличността на някои свидетели, които са се намирали там по това време, и констатирахме, че двама са напуснали Ню Йорк, като и в двата случая е налице връзка с Калтани, че други двама са загинали при обстоятелства, които днес могат да наведат на мисълта, че са били убити, а петият е дотолкова непоправим алкохолик, че е забравил дори собственото си име. Всички тези разкрития не са лишени от интерес, но не са съществени. Съществена е констатацията, че ако някой си е направил труда да се отърве по един или друг начин от тези свидетели, то те несъмнено са видели или чули нещо, което не е трябвало да виждат и да чуват. Ясен ли съм?

— Да.

— Тогава се запитахме за какво по-точно би могло да става дума. Поради липса на каквато и да било друга следа, направихме снимки на Олифан и се поразходихме из Атлантик Сити, показвайки ги едва ли не на всеки срещнат.

Не разпознаха Олифан, но за сметка на това разпознаха колата му — през септември 74-а той е притежавал бяло ферари, а това не минава незабелязано. От дума на дума и съпоставяйки снимките на Олифан и на Валхер, накрая попаднахме на човек, който си спомни, че ги е виждал заедно.

Някъде на 5 или 6 септември 74-а година…

— Валхер твърди, че се е срещнал с Олифан за първи път през юни 1975 година, след смъртта на Баумер, когато Олифан го е посетил от името на Калтани, за да му направи оферта за хотела.

— Несъмнено е излъгал. И е излъгал по два пункта: първо, защото е познавал Олифан много по-отдавна, и, второ, защото офертата на Калтани не датира от юни 75-а, а най-вероятно от септември 74-а.

— Разполагате ли с доказателства за това?

— Кажи-речи с никакви — прихва Англичанина. — Но ако трябваше да се обзаложа… Не, не разполагам с доказателства, господин Цимбали. Просто ми предадоха съдържанието на разговора между Баумер и Валхер, провел се около 6 септември. Валхер заявил: „Карл, един милион е фантастична оферта“, като при това явно бил бесен от гняв. А Баумер, с присъщия си навик да не приема на сериозно финансовите въпроси, отвърнал през смях: Ach, so, шовек не отнася барите си ф гропа.

Англичанина събира снимките, досущ като тесте карти, и ги прибира в плика, след което изважда втори плик.

— Няма доказателства, господин Цимбали. Предположения, клюки, слухове. Достатъчно е Олифан и Валхер да отрекат, че са се срещали преди юни 75-а година, и ние оставаме с пръст в устата. Междувременно…

Той разстила пред мен други снимки и на една от тях виждам млада жена, която ми се струва смътно позната.

— Междувременно развихме докрай нашата първоначална хипотеза. И ни се сториха важни две дати: 5 септември, когато Олифан прави на Баумер оферта от един милион долара за неговия хотел. И Баумер отказва, въпреки укорите на Валхер. Шестнайсет дни по-късно, на 21-и, Баумер бива посетен от една от бившите си сервитьорки и тутакси, както казвате на френски, започва да се прави на глупак. Оттук логично се наложи необходимостта да се поинтересуваме от Маги Келър, както и сторихме.

През 1974-а тя е на двайсет и шест години. Родена е в Ню Йорк. Две години, от 1968-а до 1970-а, работи в бирарията на Баумер на Четирийсет и четвърта западна улица, близо до Таймс Скуеър.

— Не разполагаме с никакви доказателства, свидетелстващи, че между Баумер и нея са съществували връзки, различни от тези между работодател и служителка. Но Баумер е голям добряк, винаги готов да направи услуга…

Тъй че когато през 1970 година Маги се омъжва, става Маги Келър и заминава с мъжа си за Калифорния, Баумер явно ѝ заема известна сума, за да позволи на младата двойка да се устрои. Минават четири години…

— Минават четири години и на 21 септември привечер Маги се появява отново в бирарията и иска да види Баумер. Изглежда уморена, посърнала, а според някои дори уплашена Добрият Самарянин дотърчава от Атлантик Сити и въвежда младата жена в кабинета си. Не се знае какво му е разказала Маги, но от този момент нататък Баумер започва да се държи странно. Първо изчезва за цели два дни, което предизвиква безпокойство сред познатите му. На 23-и следобед цъфва Бог знае откъде с тайнствения вид на изключително зает човек, но по всеобщо мнение в доста добро настроение. Изтегля десетина хиляди долара от сметката на бирарията на Четирийсет и четвърта улица и отново поема нанякъде, заявявайки, че ще отсъства няколко дни. И край, повече никой не го вижда. Вярно, от време на време са получавали вести от него, но само под формата на пощенски картички…

Англичанина е успял да изнамери няколко от тези картички и ми ги показва. Те са адресирани било „До всички стари дружки“, било „До екипа на бирарията“, било поименно до някой от управителите или пък до един или друг дългогодишен приятел. Текстовете са лаконични, от типа: „Наистина си струва!“ И никаква информация за това какво прави и кой го придружава. Картичките пристигат през периода от 30 септември до 15 декември 74-а година от най-различни места: Ню Орлиънс, Бахамските острови, Вирджинските острови, Ямайка, Мексико. От 15 декември настъпва мълчание, което продължава до вестта за смъртта му на 8 януари 1975 година в Акапулко, Мексико.

— Опитахме се да установим къде и как е прекарал това време. Що се отнася до първото му отсъствие между 21 и следобеда на 23 септември, нещата са повече от прости: той отвежда Маги в малкия си едностаен апартамент в Гринуич, където живее след смъртта на жена си през 51-а година Очевидно Добрият Самарянин се влюбва в своето протеже и го напъхва в леглото си. Подобни изпълнения не са му присъщи, но това са неща, които се случват.

На 23-и, след като отново изтегля пари, той заминава за Калифорния в компанията на Маги.

— Защо се насочихме към Калифорния? Просто защото Маги е дошла оттам. Предположихме, че е имала неприятности и е дошла да поиска помощ от бившия си работодател. И предположенията ни се оказаха правилни — Маги е държала мотел на шейсетина километра от Сан Диего в градче, наречено Рамона. Разполагаме с доказателство, че Баумер е минал оттам, тъй като е уредил с чек за двайсет и седем хиляди долара всички задължения на Маги и на съпруга ѝ. Който напуснал жена си две години преди това, зарязвайки я с едно дете.

После, вместо да се прибере в Ню Йорк, Баумер изчезва нова, този път десетдневна дупка в житието му. Питам:

— Какво казва Маги Келър?

— Не сме я разпитвали. Не можехме, а и не искахме. Не разпитахме и двамата бивши пансионери на Баумер, които днес си карат курорта във Флорида и в Пуерто Рико. Та, както казах, Баумер изчезва и единствено картичките, изпратени от Ню Орлиънс, информират нюйоркските му приятели, че е все още жив. Ала въпреки усилията ни, в Ню Орлиънс не успяхме да открием никаква следа от преминаването му оттам, сам или с Маги. В действителност той се появява отново на 10 октомври. В „Емърълд Бийч Хотел“ в Насау. Заедно с Маги. Задържа се там само толкова, колкото да наеме една яхта, „Синият кипарис“, с четиричленен екипаж, като за тази цел изпразва сметките на бирариите си и изобщо събира всички пари, които успява да намери. Което обяснява факта, Че много скоро бизнесът му изпада в катастрофално положение. Двойката се яхва на „Синият кипарис“ и в продължение на два месеца кръстосва Карибско море, като от време на време се спира тук-там, за да изпрати фамозните пощенски картички.

— Валхер твърди, че е отишъл в Насау, за да се срещне с Баумер и да се опита да го вразуми. Твърди също, че е прибягнал до услугите на някакъв частен детектив.

— И в двата случая това е така. Валхер се среща с Баумер на 11 октомври сутринта, точно преди онзи да отплава с яхтата. Но инициативата му претърпява провал и Баумер заминава на разходка с лодка из топлите морета в нежна компания. Която продължава до 14 декември, когато „Синият кипарис“ акостира в мексиканското пристанище Вера Крус. Баумер и дулсинеята му дебаркират там на 15-и и отсядат в хотел „Камино Реал“ в Чапултепек, където Баумер наема кола и заявява, че заминава на обиколка из Мексико. Следва нова дупка в биографията му. Един от екипите ми прерови хотелите, мотелите и los posadas в половин Мексико, но нито следа от него — точно както в Луизиана. Не е изключено Баумер и момичето да са наемали частни квартири, но засега това са само предположения. Двойката се появява отново през нощта на 3 или 4 януари и отсяда в хотел „Ел Мирадор“ в Акапулко. И точно там четири дни по-късно Баумер умира от инфаркт, който изглежда абсолютно неоспорим.

Поглеждам Англичанина — до момента, общо взето, той просто допълва историята, която ми разказа Марк Лаватер. Той кимва:

— Имате пълно право. Но това е по-скоро официалната биография на Карл-Густав Баумер през трите месеца, предшествали смъртта му. Разполагам и с друга, малко по-различна версия. И значително по-малко забавна, господин Цимбали. Особено за вас.

Защото хората му проследили целия маршрут на покойния Баумер. От Калифорния до Насау, през пристанищата, където се е отбивала яхтата, та до Вера Крус и Акапулко. И защото в нито едно от тези места не открили човек, който да е виждал Баумер в друго състояние, освен пиян като казак или пък изпаднал в пиянска дрямка.

Защото яхтата „Синият кипарис“ била купена — две седмици преди Баумер да я наеме — от някой си Харисън Нийм от Спрингфийлд, Илиноис, който заплатил покупката от шифрована сметка в една банка в Насау. Защото в Спрингфийлд, Илиноис, никой никога не е чувал за Харисън Нийм.

Защото четиримата членове на екипажа на яхтата изчезнали тайнствено във Вера Крус още същата вечер, когато Баумер слязъл на брега. И защото яхтата била препродадена (на загуба) няколко дни по-късно от една мексиканска агенция, която не е виждала и очите на собственика ѝ.

Защото банката, в която Маги внесла двайсетте и седем хиляди долара на Баумер, отдавна е идентифицирана от ФБР като собственост на една калифорнийска фамилия, свързана с Калтани.

Защото Маги има тригодишен син, който бил даден на ясли три дни преди Маги да се появи в Ню Йорк, за да потърси помощ от Баумер. Защото детето било взето оттам на 24 септември от самата Маги и защото в същия този ден, когато Маги взела сина си, тя била придружавана не само от Баумер, но и от още двама мъже, които „приличали на полицаи… или на бандити“. Защото синът на Маги вече не бил с нея на 10 октомври, когато тя пристигнала в Насау заедно с Баумер. И защото от 27 септември 1974 година повече никой не е виждал сина на Маги Келър.

А сега, ако искам да узная неговото лично, на Англичанина, мнение за онова, което действително се е случило с Баумер:

— Господин Цимбали, много предположения, но нито едно солидно доказателство. Мисля обаче, че нещата са се развили по следния начин: използвали са Маги Келър, като са я шантажирали, заплашвайки живота на сина ѝ, за да привлекат Карл-Густав Баумер в Калифорния и да създадат впечатлението, че става дума за една най-нежна идилия. Според мен младата жена, която се появява в Насау под името Маги, която придружава Баумер в морското му пътешествие и която е все така с него в Акапулко в деня на смъртта му, никога не е била Маги Келър. Смятам, че истинската Маги Келър, на която междувременно са върнали сина ѝ, е скрита някъде, примряла от страх, и че не е изключено това някъде да се намира и извън Съединените щати.

В момента я издирваме.

— Марк Лаватер я е видял и е разговарял с нея.

— Той е видял една възпълничка русокоса жена с очила, каквито, между впрочем, носи и на снимките, с които разполагаме. Тази жена е уверила Марк Лаватер, че именно тя е Маги Келър. Но е напуснала работата си и е изчезнала още на другия ден след посещението му. И оттогава е неоткриваема. Мисля, че пътешествалият месеци наред Баумер е бил човек, когото са дрогирали или наливали с алкохол, за да му попречат да реагира. Отвлекли са го, за да не може да ръководи делата си и най-вече, за да не изплати задълженията си към банката на Валхер. Смятам, че са действали така, за да придобият хотела, който той не е искал да продава, единствено срещу стойността на дълговете му. Не мисля, че са искали да го убият. Смъртта му е била най-вероятно естествена, просто сърцето му не е издържало. Та дори и да са му помогнали малко за това.

— Ролята на Валхер?

— Засега е невъзможно да бъде определена. Когато е разказал на Лаватер за срещата си с Баумер в Насау, той е заявил, че е имал насреща си един безспорно пиян човек, който е отказал да го изслуша. Не е изключено да не лъже. А и пиянството на Баумер в Насау едва ли го е изненадало. Баумер е обичал чашката.

Англичанина прибира снимките в пликовете.

— Едно последно пояснение, господин Цимбали. Проведохме разследването, без да разпитаме Маги — вече знаете защо, — както и без да разпитаме нито двамата пенсионери, нито дори Валхер, а още по-малко Олифан. Имах сериозни основания за това: твърдо съм убеден, че ако Калтани научат, че, как да се изразя… че сте подновили проучването на Баумер, вашият живот и животът на близките ви ще се окаже в опасност.

— И може би вече е.

— Не мисля. Разследването на Лаватер несъмнено е разтревожило Калтани. Но нищо не се случи и те би трябвало постепенно да се успокоят. Поне се надявам на това. Освен ако не ги нервира нещо, което ми е неизвестно. Засега се задоволяват да ви държат под око. И доказателство за това са двамата мъже, които ви наблюдаваха при пристигането ви завчера. Ако не предприемате нищо, те също няма да предприемат нищо. Мълчанието ви е вашата най-добра защита. Сега разбирате защо взех толкова предпазни мерки, за да се срещна с вас.

Незабавно се свързвам с Марк Лаватер. Мълчанието, с което той посреща получените от Англичанина сведения, е предостатъчно, за да си създам представа за сериозността на положението. Накрая казва:

— И съм пропуснал всичко това…

Явно има предвид собственото си разследване, чиято ограниченост и недостатъци Англичанина току-що е доказал.

— Марк, всеки си върши работата.

— Какво смяташ да правиш?

Нищо. Абсолютно нищо. Ако съществува друго решение, освен това да се преструвам на мъртъв, то несъмнено ми убягва…

— Може би Валхер знае истината — отбелязва Марк, все още под впечатление на разкритията на Англичанина.

— Да не вземеш да се срещаш с Валхер!

Обикновено Лаватер съобразява много по-бързо, ала явно е наистина малко объркан, тъй като пита:

— Но защо?

— МАРК! Или Валхер е в комбината, което означава, че една среща с него веднага би алармирала Калтани, или е почтен човек, чиято първа грижа ще бъде да предупреди полицията, че старият му приятел Баумер е бил убит!

— Имаш право. Не казвай нищо повече.

Избухвам.

— Напротив, ще кажа! Защото освен факта, че всяко официално разследване на смъртта на Баумер ще доведе до поставянето под въпрос на продажбата на „Белият слон“ и до блокирането на петдесетте милиона, които вече снесох, отгоре ми ще скочат и китайците!

Да се преструвам на мъртъв (в преносен смисъл).

Можех, разбира се, да се проявя като мил, добър, почтен Цимбали и лично да предупредя полицията. И да кажа: „Гос’ин полицай, едни лоши бандити ми продадоха един хотел, който преди това са откраднали.“ И какво щеше да стане? Като за начало американското правосъдие щеше да блокира моите пари и тези на китайците, за да се опита бавно и спокойно да прозре за какво по-точно става въпрос в цялата тази бъркотия. Това е нещо като мания, присъща на магистратите във всички страни: първата им реакция е да седнат (в преносен смисъл, Ваша милост) върху всичко, което може да бъде приведено в движение, и на първо място върху парите. И това щеше да се проточи с години.

А разполагате ли с някакви доказателства, господин Цимбали? Я ни докарайте този прословут английски детектив, за да му кажем две думички. Освен това, откъде ви хрумна, че достопочтените братя Калтани имат нещо общо с тази афера? (Не се съмнявам и за миг, че при осъществяването на подобна сделка Олифан е използвал куп дружества паравани, проследяването на които, ако изобщо е възможно, би отнело няколко века.)… Още повече че междувременно наемните убийци на Калтани биха могли преспокойно да ме гръмнат като заек.

Тъй че да се преструвам на мъртъв ми се стори единственото разумно решение. С надеждата, както каза Англичанина, че няма да се случи „нещо“, което би могло да „нервира“ братята Калтани.

Да се преструвам на мъртъв, но само привидно. Защото е повече от очевидно, че е изключено да остана вечно в такова състояние. И за момента виждам само две възможности за действие: първата — да помоля Англичанина да продължи разследването си, но в пълна тайна; и втората — да тръгна по следата, по която загадъчният Олифан сам ме насочи: Южна Африка.

18

Моля Розен да присъства на срещата ми с представителите на австрийското генерално консулство. Която минава доста добре. Австрийците — изключително симпатични, в интерес на истината — най-добросъвестно оглеждат къщата, разпитват Хайди без мен (това ме нервира), после пред мен; след това разпитват мен, задават въпроси на Сара, разговарят с Джими. Накрая си отиват. Ще изготвят доклад и задълженията им се ограничават с това. А после? Усмихват се все така мило: решението не вземат те. Едва-що са се отдалечили и аз се хвърлям към Розен:

— Джими, Хайди…

— Знам, Франц: може да остане толкова време, колкото пожелае. Но нещата не са толкова прости.

Вечната фраза на юристите, обясняващи ви, че не можете да направите това, което ви се иска да направите, та дори и да е почтено, етично и прочие, и прочие. Защото вече има нещо, което не мога да направя — да изведа Хайди от Съединените щати, където тя трябва да остане до изясняване на положението.

И тъй като не може и дума да става Хайди и Марк-Андреа да се разделят, и тъй като Сара не иска да повери двете деца на едничките грижи на валкирията, на 10 февруари за пореден път вземам сам самолета за Париж. Откъдето всъщност само ще мина. Целта ми е моят добър стар Сен Тропе. И Хенрик Корбер, който ме чака там.

Мисля, че никога, та ако ще и само за миг, не съм бил действително съблазнен от перспективата да се ангажирам с откриването на казино в родината на гражданите банту. В най-добрия случай идеята просто ме е разсмивала. При банту! И в страната на апартейда, на всичко отгоре! Във всеки случай, винаги съм смятал, че едва ли има нещо по-смешно от това. Склонен съм да се съглася, че понякога ми се е случвало да участвам в доста шантави начинания — в това отношение операция „Плодов сладолед“ е напълно подходящ пример — но всичко си има граници…

Марк Лаватер свива рамене.

— Грешиш. В това няма нищо необичайно. Корбер съществува, Боф-незнамсикакво също. По-точно ще съществува в края на годината. И най-вероятно ще има казина. И хотели. Има дори договори, които вече са готови за подпис. Мога да ти кажа също, че твоят Корбер не е единственият мераклия. Веригата „Холидей Ин“ и някои други също точат зъби.

— Не ме разсмивай. Дори ти не успяваш да произнесеш името на оная клоака!

— Проектът е напълно осъществим, Франц. И или участваш, или не участваш, макар че по мое мнение си имаш достатъчно грижи с твоя Слон. Но независимо дали ти е смешно или не, ще има Лас Вегас-банту, помни ми думата.

Рано или късно.

Ферарито на Олифан още излизаше през градинската порта на къщата ми в Лонг Айлънд, когато вече бях набрал телефона на Марк, видимо недоволен, че съм го измъкнал от леглото в единайсет и половина през нощта (за пореден път бях пропуснал да взема под внимание часовата разлика). Бях го информирал накратко за необичайното посещение на Калтановия consigliere, приобщавайки го към собственото си недоумение. Накрая все пак бе промърморил:

— При положение, че не разполагаме с нищо по-добро, винаги можем да се опитаме да изясним доколко е достоверна историята с този Корбер.

— Чудесна идея. Заеми се с въпроса.

— Дори и ако се наложи да прескоча да Южна Африка?

— Точно така. И целуни юнаците банту от мен.

Сега го питам:

— Е, отиде ли в крайна сметка?

— В Южна Африка? Как ли пък не. За разлика от теб аз не си падам по пътешествията.

Не, задоволил се да влезе във връзка с нашия общ приятел Турчина. Последният познава целия свят, макар че на практика никога не напуска резиденцията си в лондонския Хампстед, така че му дал имена на хора, на които да телефонира или телеграфира в Претория, Йоханесбург и Кейптаун, за да получи необходимата информация.

— Добре, разкажи ми за Корбер.

— Южноафриканец по рождение и по паспорт. Без криминално досие. За първи път натрупал състояние в текстила, разорил се и започнал отново, този път в автомобилния, а след това и във въздушния транспорт. Притежава собствена компания и малка хотелска верига в западните щати и в Мексико. Носят се слухове, че едва ли дължи само на тях сегашното си състояние, което надхвърля сто милиона ранда…

— Колко върви рандът?

— Пет франка и нещо. Повече от долара. Съжалявам, но е по-богат от теб.

— Какво се опитваш да направиш? Да ми развалиш настроението?

— Според същите слухове, господинът въртял и търговия със злато. В посока Индия.

— Ясно8.

При пристигането ми от Ню Йорк Марк ме посрещна на „Роаси“. Там сменихме летището и взехме самолета за Ница. В Ница наехме кола и Марк седна зад волана. Сега прекосяваме Сент-Максим. Марк:

— Но нито наркотици, нито търговия с бели робини, нито оръжие, нито въоръжени грабежи. Накратко, във висша степен почтен финансист.

— Подиграваш се, а? Отношенията му с Олифан?

— Олифан ти е казал истината. Корбер го е наел като юридически съветник, когато е купил хотелите си във Far West. Двамата се познават най-малко от седем-осем години. Олифан е ходил два пъти в Южна Африка и всеки път, за да се срещне с Корбер. По този повод се носят други, още по-дискретни слухове, според които Олифан е нещо повече от съветник на Корбер, че има общ бизнес с него…

— Какъв бизнес? Опитвам се да си представя как би изглеждал един сблъсък между Корбер и братята Калтани с посредничеството на Олифан, но Марк поклаща глава.

— Не мисля, че ще се получи. По-скоро изглежда, че Олифан работи за своя собствена сметка.

— БЕЗ ЗНАНИЕТО НА КАЛТАНИ?

— Именно. Знаех, че това ще те заинтересува.

В съзнанието ми изниква една картина — ужасяващият силует на la signora Олифан, и пулсът ми рязко се ускорява.

Защото няма съмнение, че ако аз бях Джеймс Монтегю Олифан, женен за една буквално кошмарна Калтани и обречен до живот на този брак, щях да имам една-едничка мисъл в главата си: да избягам колкото се може по-далече от жена си и от скъпите си шуреи. А Южна Африка е далече!

— За Бога, Марк, даваш ли си сметка какво означава това, ако е вярно?

— Давам си. На първо място то може да обясни държането на Олифан към самия теб: той ти продава „Белият слон“ като представител на Калтани, но веднага след това те кани на вечеря и те предупреждава за опасностите, които носи току-що сключената от теб сделка. И четири-пет месеца по-късно ти прави „много лично“ предложение. Ако действа зад гърба на Калтани или най-малко опитва да се откъсне от тях, то тогава всичко се връзва.

Пулсът ми продължава да препуска. Може би току-що нацелихме един съществен момент.

— Но има и още нещо, Марк! Нещо много по-хубаво! Иде ми да вия от въодушевление.

— Ако Олифан, както можем да предположим, действително маневрира тайно, за да се отърве от ужасните си шуреи и от не по-малко ужасната си съпруга, самият факт, че го знаем и че можем да представим доказателство за това…

— С каквото засега не разполагаме.

— Да, така е. Но доберем ли се веднъж до него, достатъчно е да го заплашим: „Оли, ще кажа всичко на жена ти, ако не ми изпееш цялата песничка за «Белият слон»“.

— И за Баумер.

— И за Баумер, и за Хайди, и за Анна, и за убийството на Ейбрахам Линкълн. Марк, искам да знам истината!

Той има последната дума:

— И кой ще прескочи до Южна Африка, за да разбере дали хитрецът Олифан не инвестира там?

Ухилвам му се.

— Самият ти каза, че си падам по пътешествията.

Хенрик Корбер поставя изричното условие първата ни среща да бъде дискретна под предлог, че предпочита първо да подпише договора и след това да му прави реклама, в което няма нищо необичайно. Той се връща в Южна Африка от Амстердам или Франкфурт, аз пристигам от Ню Йорк; той предлага да се срещнем пътем в Кан, аз настоявам това да стане в Сен Тропе. Където все пак съм роден и където, както си казвам често, би било най-добре да се кротна на задника си, вместо да строя казина или да купувам планини от кафе.

По мой съвет той отсяда в „Мас дьо Шастела“, малък елегантен крайпътен хотел на три километра от Сен Тропе, който, предвид сезона, отварят специално за нас (собствениците Доминик и Жерар са ми приятели). Корбер е четирийсет и пет-петдесет годишен мъж с външност на международен плейбой и с две глави по-висок от мен. Много ми е приятно, ама ужасно ми е приятно да се запозная с вас, казва той, а аз отговарям: но-как-разбира-се-аз-също-чаках-този-момент-с-огромно-нетърпение. Той ми сервира баналната констатация: „Изглеждате наистина много млад“, аз му връщам топката с не по-малко класическото, че няма защо да се безпокои, тъй като това не е заразно. След което си разменяме широката и сърдечна усмивка на възникналото за миг вечно приятелство, досущ като два големи зли кумчовълчовци, случайно сбутали се в края на гората и чудещи се как, по дяволите, да се изкльопат един друг.

Изобщо не ми е симпатичен — повече от очевидно е, че е акула, на която не бих поверил на съхранение дори четката си за зъби. Но се преструвам, че бих, и го уведомявам, че след проучване на сделката, която ми предлага чрез посредничеството на Олифан, съм напълно готов да обсъдим, може би, едно съдружие.

С цялата тази комедия целя едно-единствено нещо: да проверя теорията си за Олифан и да се сдобия с доказателството, че той действително играе своя собствена игричка, при това без изобщо да му пука за интересите на фамилията, чийто съветник е, готвейки се преди всичко да извоюва своята независимост.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Първо, защото за момента Олифан ни най-малко не се е компрометирал с посещението си при мен: предвид факта, че Корбер е негов клиент — и Калтани със сигурност знаят това, той винаги може да заяви, че просто е свързал клиента си с мен, и толкоз. И второ, защото ако същият този Олифан действително е инвестирал в Южна Африка, той несъмнено е достатъчно хитър, за да го направи, без да остави каквато и да било следа. Тъй като, макар да съм виждал братята Калтани само на снимка (сицилианци, та дрънкат, между другото), много се съмнявам, че биха преглътнали подобна лудория на своя съветник, който освен това им се пада и шурей. Моментално щеше да замирише на скоропостижна кончина.

… И накрая, защото въпреки външността си на сърдечен и дружелюбен плейбой, Корбер умее чудесно да си държи езика зад зъбите. О, за говорене, говори, или по-скоро се прехласва в онова лукаво дърдорене, което ми напомня един агент по недвижими имоти от Сан ФРАНЦИСКО, наречен Лам, комуто навремето изиграх няколко не особено приятни номерца, за да го накажа за участието му в присвояването на едно наследство (моето). Да, Корбер говори, но казва само това, което иска да каже. Несъмнено ме е проучил по същия начин, по който аз проучих него. Това ни най-малко не ме изненадва. Всъщност би ме удивило противното. Той се усмихва.

— Мога ли да бъда искрен с вас? Връщам му усмивката.

— Не си правете този труд, говорете както обикновено.

Той ме потупва по гърба; и то толкова въодушевено, че едва не ми счупва гръбнака: ама голям веселяк съм бил!

— Наистина сте ми много симпатичен, Франц. Можете да ме наричате Рик, естествено. Но едно ме безпокои. Знам, че сте изключително много зает с делата си в Атлантик Сити и…

— Ако се обвържа с вас, ще изпълня ангажиментите си.

Лукава усмивчица.

— Дори и да се наложи да се обърнете за помощ към добрите си арабски приятели… Да, в течение съм на връзките ви. Винаги се информирам за хората, с които възнамерявам да работя.

Какво пък, не е лошо за увертюра. И атакувам.

— Именно за това става въпрос. Преди да продължим разговора, искам да уточня две подробности. Първата се отнася до китайските ми съдружници от Макао, с които държим казиното в Атлантик Сити. Независимо какви ще бъдат резултатите от преговорите ни, бих искал те да не узнават нищо за нашите планове. Разчитам на вашата дискретност.

Редно е да отбележа, че въпросната декларация си е чиста проба блъф. Всъщност изобщо не ми пука дали хубавата Миранда от Макао ще научи за моите „планове“ с Корбер. Причините са две: от една страна, нямам ни най-малко намерение да осъществя тези планове, особено откакто разбрах що за птица е Корбер; а от друга, първата ми грижа ще бъде самият аз да уведомя Макао за офертата на южноафриканеца и за отрицателния ми отговор. Така де, човек трябва да е много коректен със съдружниците си, особено когато са китайци! Не, в действителност искам чисто и просто — ако бих могъл да се изразя така — да създам у Корбер впечатлението, че вече ме държи в ръцете си и че в известен смисъл ще разполага с евентуално средство за шантаж или натиск…

Което може би ще го накара да стане по-приказлив.

— Рик, какво е точно ролята на Олифан в цялата тази история?

— Плащам му, за да представлява интересите ми в Съединените щати. И го бях помолил да ми потърси евентуален съдружник, което той и направи.

— Нищо друго?

Той много майсторски се прави на изненадан (но бих могъл да се закълна, че само се прави).

— Защо са тези въпроси? Да не ви е казал нещо, което ви безпокои?

— Защото Олифан поддържа особено тесни връзки с лица, които предпочитам да виждам единствено на снимка. И то само в краен случай.

— Ако е за това, веднага ще ви успокоя: самият аз нямам никакъв афинитет към хората, за които говорите. Виждате ли, в Южна Африка ние си имаме наши собствени гангстери и предпочитаме да не внасяме отвън.

Той говори, но не отговаря на въпроса ми. Поне не напълно. И е ясно, че на този етап от преговорите ни няма и да отговори. С други думи, трябва да представя още доказателства за интереса си към казината в ловните полета на племето банту.

Какво пък, да вървим. Така или иначе, досега никога не съм бил в Южна Африка.

Два дни по-късно сме в Кейптаун, след кратък престой в Кайро, от който решително започва да ми идва до гуша. Корбер живее в прекрасно имение, засадено с розови храсти и с тристагодишни дъбове, внесени от Европа. Градината гъмжи от екзотични, но доста недружелюбни птици. Мястото се нарича Лландуно и се намира в южната част на Тейбълската (или нещо подобно) планина, в подножието на хълмисто образувание, известно тук като Дванайсетте апостола. От четирите прозорци на стаята ми или по-точно на апартамента ми се разкрива фантастична панорама. Само че изобщо не ми остава време да ѝ се полюбувам — Корбер ме зарива с документация и организира среща след среща с банкери, архитекти, журналисти и дори с един етнолог, когото изслушвам най-невъзмутимо, докато ми обяснява, че съществуват три човешки раси: първо истинските бели като него и мен, сетне междинната раса, включваща цялата гама от арабите до южноевропейците (в тази категория той слага французите и баварците, но един Бог знае защо не и швейцарците), и накрая, естествено, автентичните цветнокожи, тъй наречените Kleurlinge. Буквално хлъцва, когато му светвам, че се казвам Цимбали и че майка ми е била еврейка. Единственото му утешение е, че баща ми е бил италианец, при това от Северна Италия.

Корбер прави всичко възможно, за да ме спечели за каузата. И почти успява да ме убеди, че начинанието, в което ми предлага да се включа, е най-добрата сделка, за която може да мечтае един финансист:

— Франц, всичко съм предвидил. Вдругиден ще прескочим до Йоханесбург, а оттам с кола до Бофутатсвана. Няма и два часа път. И това не е всичко. Разберете, става въпрос да се създаде империя от хотели и казина. Всички тези негърски територии са истинска златна мина. В преносен смисъл, естествено. Няма да построим само един малък Лас Вегас, а няколко. Транскеи отхвърли предложенията ми, но рано или късно ще ги приеме. А не са само Бофутатсвана и Транскеи, освен тях имате Вендаленд, Сискеи, Лебова, Свазиленд, да не изброявам останалите. Все още не са независими, но някой близък ден и това ще стане. Е, независими, нали разбирате… Чернилките нямат избор: вярно, предоставили сме им нещо като независимост, но това беше най-добрият начин да се отървем от тях и да не се окажем принудени някой ден да им дадем право на глас. Добре, но как ще преживяват? Не смятате все пак, че сме им отстъпили най-плодородните земи, нали? Казвам ви, те просто нямат избор — трябва или да напуснат резерватите си и да дойдат да работят при нас като гастарбайтери, или да приемат предложенията ми…

Корбер има едно качество, което не мога да му отрека искреността. Искреност, граничеща с най-безогледен цинизъм. Подобна красота рядко се среща.

— Франц, знаете ли какво представлява холандската реформистка църква? Нищо забавно, уверявам ви. А и скоро няма да се откаже от влиянието си в страната. Но толкова по-добре, Франц. Защото благодарение на нея и на шибаното ѝ пуританство двамата с вас ще натрупаме куп мангизи. Хотели, казина и красиви чернокожи момичета, от ония, които превръщат деветдесет и пет процента от африканерите в разгонени котараци. Вече близо триста години нямаме право дори да пуснем ръка на някоя готина негърка, а да не говорим за нещо по-съществено. Видяхте ли на какво приличат жените ни? Да се отъркаш в едно сочно черно дупе тук се окачествява като schandelijcke crime van hoerendom, „скандално сексуално извращение“, и се преследва от закона. Но на всички им се иска, дяволски им се иска. И бантустаните ще превърнат това в реалност, както и ще ни позволят да инсталираме маси за бакара, крапс или блекджек, които са също толкова забранени за нас, колкото и чернокожите жени. Франц, обзалагам се, че за две-три години двамата с вас ще реализираме печалба от най-малко четиристотин милиона долара, която през 1985-а ще утроим.9 Ще видите, цяла Африка ще се стече при нас. Не само бялата, но и черната…

Корбер не ми хареса още в първия момент, в който го видях, и престоят ми в Южна Африка в неговата компания далеч не създава предпоставки за зараждането на идилия помежду ни. Най-лошото е, че през цялото това време трябва да се преструвам на ужасно въодушевен от грандиозните проекти, които ми излага. Тъй че са ми необходими цели два дни, за да му се отскубна и най-сетне да се свържа с човека, чието име и адрес ми даде Турчина чрез посредничеството на Лаватер.

Той е метис от чернокож баща и майка малайка, по професия е банкер, завършил е в Англия и не без известна гордост ме уведомява, че родът му е притежавал голяма фамилна къща на Houi Straat (днес изцяло бял квартал) още през XVIII век, преди действителния разцвет на расовата сегрегация. Поканва ме на обяд на печен омар в „Хоумстед“, един смесен ресторант в Националния парк на Кейп. В Лондон Турчина е бил категоричен: ако изобщо има човек, способен да ми предостави сведения за евентуалните инвестиции на Олифан в Южна Африка, то това е той. Името му няма значение, ще го нарека тук Балтазар. Но когато Марк Лаватер е понечил да го помоли по телефона да тръгне на лов, същият този Балтазар чисто и просто му е треснал слушалката.

Усмихва ми се над омарите.

— Не обсъждам подобни въпроси по телефона.

— Важното е изобщо да ги обсъждате. Затова съм тук.

Говорим малко за нашия общ приятел Турчина, който е — няма по-точен термин, за да го опиша — лихвар от международен мащаб, напълно способен да ви заеме почти начаса един милион лири стерлинги… при условие, че наистина сте сигурен, че ще бъдете в състояние да ги върнете в определения срок. В противен случай рискувате да се изложите на рискове, които не са задължително законни.

— Турчина ви цени много високо — отбелязва Балтазар.

— Както и аз него. Можете ли да ми осигурите тези сведения за Олифан?

Ще види. Нищо не обещава. Но в най-добрия случай ще получа отговор не по-рано от две-три седмици. Няма да бъде лесно и трябва да съм наясно, че е склонен да се компрометира така единствено заради горещите турско-лондонски препоръки за моята особа. Но толкова по тази тема. Договаряме се, че ще изпрати шифрован доклад, ако изобщо се стигне до такъв, не на мен, а на Джими Розен, и то на домашния му адрес.

— Идеалното би било да ни съобщите стойността на евентуалните инвестиции.

— Ще се постарая да направя всичко възможно.

Класическата резервираност на банкерите. Просто не знам какво да мисля за него, нито за това доколко може да му се има доверие. Но съм сигурен в едно: ако Олифан действително е прехвърлил пари в тази част на света, той почти със сигурност е ощетил в една или друга степен касата на роднините си по женска линия. Хипотеза, от която ме побиват тръпки, защото ако случаят е такъв и шуреите с огнените очи се усетят, един втори Свети Валентин10 му е в кърпа вързан. И добричкият Цимбали има интерес да бъде някъде много-много далеч в момента на експлозията.

Всъщност, след споразумението ми с Балтазар — но такова ли е наистина? — нямам повече работа в Южна Африка. При все това решавам да не поемам риска от незабавно скъсване с Корбер, естеството на чиито връзки с Олифан продължава да бъде загадка за мен. Така че изпивам горчивата чаша до дъно. Африканерът ме завлича в Йоханесбург, откъдето поемаме на запад, към Боф-незнамкаквоси, който, в интерес на истината, ме интересува колкото ланшния сняг. Единственото ми утешение е невероятно красивата природа и Корбер си доставя удоволствието да ме разходи с огромния, луксозно обзаведен хеликоптер, който е превърнал в свой генерален щаб, над Трансваал, над част от провинция Оранж, а след това и над покрайнините на пустинята Калахари. Накрая все пак успяваме да се разделим и след сърцераздирателно прощаване и тържествено обещание от моя страна, че много скоро ще му се обадя (как ли пък не!), от Йоханесбург вземам самолета за Рим. Най-обикновен финт, тъй като, вместо да се прибера в Щатите, на 21 февруари кацам в Бомбай и на 22-и пристигам в Макао. Където най-подробно описвам на прелестната Миранда южноафриканската си одисея, без обаче да я осветлявам за истинската причина за нея. Защо да я занимавам с Олифан и със странните ми подозрения по негов адрес, след като на практика не разполагам с абсолютно никакви доказателства? Излишно е да нервирам моята китайка с нещо, което може да се окаже просто лъжлива тревога. По-добре да изчакам, докато науча повече. От доклада на Балтазар например.

Миранда отчита по достойнство факта, че не възнамерявам да приема предложенията на Корбер, одобрява решението ми и ме информира за задоволството си със сочна целувка — новините от „Белият слон“, които е получила от Калибан, са чудесни.

— Доволна съм от вас, другарю Цимбали.

Толкова по-добре. Защото лично аз вярвам в жълтата опасност.

Макао-Хонконг-Сан ФРАНЦИСКО-Ню Йорк. Пристигам в Лонг Айлънд в петък, 25-и. Точно навреме, за да изпълня обещанието, което дадох в момента на заминаването си преди петнайсет дни на Марк-Андреа и Хайди — да ги заведа да разгледат „Белият слон“. Което правя в неделя, 27-и. Такива дати не се забравят.

19

Хайди казва:

— Ако това е слон, значи аз съм алигатор.

Отдясно Марк-Андреа, отляво тиролката. В средата Цимбали, чиито зъби тракат като кастанети (четирийсет и шест градуса разлика между Кейп и Атлантик Сити). Сара не пожела да ни придружи под предлог, че през годината се е нагледала на хотели и че, така или иначе, ѝ се налага да прескочи до Монтего Бей. Макар че официално е в отпуск, това е по-силно от нея — от време на време се чувства просто длъжна да му хвърли едно око. Марк Лаватер също ни изостави, но значително по-късно, тоест само преди няколко минути. И той, както и ние, е в Атлантик Сити, но е отседнал при Хенри Чанс, на няколко километра от нас. И присъствието му тук ще се окаже от решаващо значение.

Наблюдавам огромното метално скеле. Вярно, че е необходимо доста въображение, за да се различи бъдещото дебелокожо сред целия този хаос. Часът е десет и половина сутринта, а може би и малко повече. Пристигнах от Лонг Айлънд с кола заедно с децата и с Марк, който, както вече споменах, току-що ни напусна. Предишния ден го информирах най-подробно за пътуването си и за срещата си с Балтазар. Общото ни заключение е, че резултатите са по-скоро незначителни и че все още не сме наясно как мога да подобря позициите си в момент, когато съм раздвоен между предчувствието (и убеждението), че съм купил хотел, откраднат с цената на едно отвличане, ако не и на убийство, и задължението на никаква цена да не казвам и да не предприемам каквото и до било. Утехата ми е, че засега Калтани също кротуват. И аз на свой ред съм принуден да следвам примера им, уповавайки се единствено на разследването на Англичанина (което той продължава да води в пълна тайна), или на разкритията на Балтазар в Кейп. Всъщност не помня през това неделно утро на 27 януари 1977 година да съм бил по-изнервен от обичайното или пък да са ме тресли лоши предчувствия; несъмнено съм бил повлиян от жизнерадостта на Хайди и Марк-Андреа, преливаща неизменно от нея в него — тримата пяхме колкото ни глас държи, докато прекосявахме Нюйоркския залив по моста Верзано. Пътуването с кола ми позволява да се уверя в близостта на капиталовложението ми до Ню Йорк. На строителната площадка на „Белият слон“ не се мярка жива душа. Ако все още може да се говори за строителна площадка, разбира се. Отвън казиното изглежда завършено, с изключение на декоративните градини и задната рампа, засега още неоформена и използвана за паркинг на машините. За сметка на това тепърва предстоят почти всички завършителни работи във вътрешността, както в казиното, така и в хотелската част. Официалното откриване е предвидено за 9 април, точно преди Великденската неделя или Easter, както казват тук. В един момент бяхме решили дори да изместим откриването с една седмица напред, но от рекламната агенция, наела се с промоцията, ни заявиха, че това би наложило радикална промяна на плана им за кампанията.

Един от шестимата въоръжени пазачи в униформа с емблемата на „Белият слон“ ни спира на границата на първата охраняема зона, заобиколена с временна ограда. Разпознава ме, отваря и веднага след влизането ни затваря импровизираната порта, грубо скърпена от дъски и парчета метална мрежа. Подхвърля, че той и приятелите му току-що сварили кафе, тъй че, ако искам…

И в следващия миг започва да подскача на един крак, стиснал с ръце левия си глезен, поразен от традиционния ритник на Хайди. Обяснявам:

— Виждате ли, това ѝ е специалността.

— Би трябвало да я вземат в „Космос“ на мястото на Пеле…

— А какао нямате ли? — интересува се Хайди.

Ала явно иска просто да оправдае ритника си, тъй като тозчас хуква към постройките, увличайки подире си Марк-Андреа. И се започва — огромната безлюдна и диво кънтяща сграда буквално ги подлудява. Двамата заформят страхотна игра на криеница, в която аз, естествено, съм ловецът, а те — дивечът. Седемстотин и осемдесет стаи, две дузини апартаменти, плюс сервизните помещения, салоните, ресторантите и залите за спектакли, баровете и спортните съоръжения, към които трябва да се прибави и самото казино — скривалища, колкото щеш. Във възбудата си двете хлапета надават такива крясъци, че един от пазачите разтревожено дотърчава — решил, че е станала някаква злополука. Успокоявам го и той си отива. Пазачите охраняват обекта предимно отвън и на теория нямат работа в сградата, където минават само на оглед.

Накрая сгащвам моите две чудовища в един от апартаментите. Той е почти завършен и му липсват само мебелите. Мокетът и лампериите обаче са налице. Какъвто далеч не е случаят с повечето стаи — осветлението функционира, но стените и подовете са голи, а след като се опитвам да си измия ръцете, установявам, че водопроводната инсталация не е включена. Почти всички коридори са задръстени с рула мокети, електроматериали и кашони с тапети.

— Хайде да се качим на покрива — предлага Хайди.

Което ме блазни толкова, колкото и упражнение на трапец. Покрай морския вятър горе сигурно е такъв студ, че да ти замръзне бялата мечка.

— Искам на покрива — заявява заразилият се от идеята Марк-Андреа, който подкрепя с пещерен ентусиазъм всички предложения на тиролката, особено когато са идиотски (което не му пречи от време на време да я пердаши).

Всички асансьори са в движение. На път! Излизаме на покрива на мястото, където са устроили хеликоптерна площадка. Хващам хлапетата за ръка, за да им спестя евентуални палячовщини в близост до ниския парапет, и тръгваме по темето на „Белият слон“. Студът е наистина кучешки, но затова пък гледката е фантастична. Времето, доста мрачно при тръгването ми от Лонг Айлънд, сега съвсем се прояснило.

— Къде е Залцбург?

— Право пред теб. Плуваш, плуваш и когато чуеш гайди, значи си в Бретания, след което продължаваш пеша.

Атлантик Сити, както сочи и името му, е разположен на брега на океана и по-точно на края на един полуостров, гарниран отляво и отдясно с куп продълговати острови и островчета, ограждащи безброй малки заливи. Благодарение на вятъра този ден въздухът е толкова прозрачен, че погледът стига почти до безкрая. На юг различавам Делауерския залив, на север — поредицата от плажове, която се точи до Сенди Хук, сиреч, почти до Ню Йорк Сити, а червеникавосивата гъба в небето на запад сочи разположението на Филаделфия. За миг се поддавам на опиянението: Калтани или не, аз съм на покрива на МОЕТО казино и без никакви затруднения си представям как десетки милиони ламтящи от алчност мъже и жени се стичат тук от всички краища на хоризонта — от Вашингтон, от Балтимор, от Филаделфия, от Ню Йорк, отвсякъде — с едничката цел да пропилеят парите си в МОИТЕ игрални автомати или на МОИТЕ маси. Всъщност парите не са най-важното. Това, което ме опиянява най-много, е невероятното усещане за всемогъщество, за пълен успех — аз, Цимбали от Сен Тропе, яхнал своя Бял слон…

Хайди ме връща към действителността безапелационно и чисто по женски:

— Хайде, отиваме другаде.

— Отиваме другаде — повтаря веднага Марк-Андреа.

Слава Богу, остава ни да посетим само игралната зала и, естествено, Светая светих, моето любимо дете — противоатомното казино. А да не говорим, че покрай свирепия студ започвам да се превръщам в сталагмит. Асансьор, посока партера. Трябва да е някъде към единайсет, единайсет и половина.

— Сто милиона долара — обявява Хайди.

— И десет отгоре — допълва Марк-Андреа.

В момента на влизането ни в подземната зала с изненада откривам една стара маса за крапс. Не по-малко учудващо се оказва и наличието на няколко антични игрални автомата, разположени в коридора, който води към скривалището. Но след малко се сещам, че преди известно време Калибан, решавайки да отпразнува завършването на основните възстановителни работи, изкопчи от Хенри Чанс разрешението да организира малък прием за целия строителен екип, на който не можах да присъствам поради простата причина, че по това време се намирах в Южна Африка.

— Сега аз хвърлям заровете — заявява Хайди. — Ти изкара три, а не четири. И престани да ме баламосваш, ако обичаш…

… Съзирайки чифт забравени върху масата зарове, моите две дяволчета тутакси се нахвърлят отгоре им и решават, естествено, че им се полага да поиграят. На всичкото отгоре бивам принуден да им обясня правилата, което, предвид нищожните ми познания в тази област, се равнява на истински подвиг от моя страна. И — о, чудо! — те, и на първо място Хайди от висотата на своите десет години, тутакси разбират за какво става въпрос. Ще речеш, че в тиролските планини играят на крапс още от биберонова възраст. С тази незначителна разлика, че го смесва по малко с Черен Петър и с покер, като добавя и няколко правила, които си измисля в процеса на играта (но тя е много добра на покер и играе най-редовно с Марк-Андреа и валкирията, която вече е загубила срещу този страховит тандем петнайсетина милиона долара във фъстъци).

— СЕДЕМ! — изпищява победоносно Хайди за девети пореден път. И банката плаща. А банката съм аз, господин Цимбали.

— Дължиш ми четиристотин милиона долара и триста милиона на Андреа. Отваряй касата! Насам, народе, тук са парите!

Не разполагаме с жетони и в качеството на маркер използваме моя часовник, който има пренеприятния навик да се мести съвсем сам в мига, в който обърна глава. В резултат бивам неизменно обиран от моите двама противници, които са се сдушили като панаирджийски джебчии. Освен това в редките моменти, когато благоволяват да ми отпуснат заровете, аз с отчайваща последователност набирам ту 2, ту 3, ту 12.

До скривалището стигнахме по укрепения тунел, който тръгва от подземието, разположено точно под партерния етаж. Бронираните врати са вече вкарани в него, но не са монтирани, тъй че ни се наложи да минем по тях. Климатичната инсталация все още не действа, но притокът на чист въздух е напълно приемлив. А и освен това нямам намерение да векувам тук, въпреки протестите на Марк-Андреа и Хайди, които кажи-речи са се сраснали с масата. Вече съм гладен, тъй като сутринта пийнах само малко чай за разлика от децата, които не само погълнаха една достойна за Гаргантюа закуска, но и още с пристигането ни в Атлантик сити ометоха по два-три хамбургера, подквасени обилно с млечен шейк. Те могат да издържат.

— ЕДИНАЙСЕТ! — изревават в един глас синът ми и малката тиролка. Късметът им е просто невероятен. Каква ми е ползата от това, че съм в бизнеса? Отвеждам тия двамцата във Вегас и докарваме всички казина до просешка тояга.

— Плащай, господин Цимбали. Дължиш ни…

Знам, около деветнайсет милиарда долара. Все повече и повече ме мъчи глад. Поглеждам часовника върху сукното дванайсет и десет.

И тогава долавям миризмата.

Остра, парлива миризма, която започва да дразни първо ноздрите ми, а скоро след това и гърлото. Хайди и синът ми, които хвърлят заровете с такъв ентусиазъм, че често ги запращат на двайсет и пет метра от масата, като че ли нищо не усещат. При все това очите им вече леко сълзят, но те ги изтриват с ръка и с пламнали бузи продължават да вият:

— ЕДИНАЙСЕТ!

Отдалечавам се от масата. След последното ми идване в компанията на Хенри Чанс, Калибан и Пати, довършителните работи тук са напреднали много повече от където и да било другаде. Всичко е боядисано, светлите дъбови ламперии и дори гипсовите орнаменти са вече на мястото си. В дъното на залата, вдясно, са издигнати прегради, очертаващи разположението на бъдещите ми покои. Всичко е завършено, липсват единствено вратите.

Насочвам се натам. Изпитвам не толкова безпокойство, колкото дразнещо любопитство. И мисля преди всичко за празния си стомах. Но няма съмнение: душейки като хрътка, установявам, че миризмата идва от левия тунел — същия, по който дойдохме и който, следователно, излиза в подземния етаж точно срещу асансьорите. Зад мен:

— ЕДИНАЙСЕТ! Ще играеш ли, или не? К’во, шубето ли те хвана?

Изкачвам шейсетте сантиметра на първата от бронираните врати, лежаща на пода. Изминавам няколко метра и миризмата става все по-осезаема, но вече не е само тя във въздуха се носят синкави, преливащи в цветовете на дъгата пари, които ми напомнят тънък слой мазут върху морска повърхност. По страните ми се стичат горещи сълзи и очите започват да ме щипят адски неприятно. Добре, достатъчно…

— Андреа, Хайди! Елате тук!

Единственият отговор е поредното тържествуващо ЕДИНАЙСЕТ, изревано с пълно гърло. Връщам се назад, ускорявайки крачка.

— Хайде, тръгваме си!

Марк-Андреа със светкавично движение грабва заровете, отдръпва се от мен и започва весело да подскача на място, припявайки с характерния за децата предизвикателен тон:

— Няма да ме хванеш! Няма да ме хванеш!

Но Хайди застива неподвижно, примигвайки все по-начесто. Поглежда към тунела, след това поглежда мен.

— Нещо?

— Да. Трябва да се махнем оттук. Спокойно.

— Аз съм спокойна — казва тя и мигом се изцепва: — АНДРЕА! ПРЕСТАНИ!

И синът ми незабавно се подчинява, което несъмнено му се случва за първи път. Хващам ги за ръка и ги повличам към тунела. За последните няколко секунди положението там осезаемо се е променило — синкаво-виолетовите струйки дим са се превърнали в дълги тежки вълма, прииждащи на лениви вълни. Преминаваме през първия люк и стигаме до втория. След него коридорът се разширява и леко извива вляво.

— По-бързо, деца!

Заставям ги да тичат. Внезапно силен пристъп на кашлица разтърсва Марк-Андреа. Изкрещявам: „Сложете палт…“ Но те са оставили палтата си върху игралната маса. „Съблечете пуловерите, бързо!“ И ги карам да закрият лицето си. Хукваме нататък. Подминаваме извивката и пред очите ни се разкрива тунел, пълен с гъст дим, поне доколкото виждам, тъй като от очите ми, които буквално ме изгарят, се леят потоци сълзи. Изминаваме още няколко метра, но точно преди да стигнем прага на третата бронирана врата, аз осъзнавам каква лудост върша. Въздухът вече почти не се диша и двамата с Хайди започваме да кашляме, но в най-тежко положение е Марк-Андреа, който е паднал на земята, разтърсван от спазми. Почти обезумявам — грабвам го в движение и в същия момент на десет-петнайсет метра по-нагоре се разнася глух взрив и в димната завеса припламва червеникав отблясък. Явно не става дума само за изтичане на газ или на нещо подобно, а за истински огън, който е обхванал тубите с лак и други течни материали, които видях струпани в подземния етаж.

— Хайди! Назад, бързо! Хуквам обратно, носейки Марк-Андреа, но само след четири-пет метра установявам, че момиченцето не ме следва.

Хайди е паднала на колене и кашля през сълзи.

— Хайди!

Връщам се, сграбчвам я и я повличам. Преминаваме през междинната врата и Хайди, която почти нося, се отскубва от ръцете ми: „Мога и сама, господин Цимбали.“ Атмосферата тук е почти нормална, като се изключат изпаренията на бавно горящите химикали. Отново сме до игралната маса.

— Хайди, оставаш с Андреа и не мърдате оттук! Ясно?

Тя кимва и дори ми се усмихва, при това с изумително спокойствие: „Ясно, господин Цимбали.“ Самообладанието ѝ ми действа благотворно. Мисли, Цимбали: намираме се в гигантска бетонна кутия за обувки, в която се влиза през тунели. През които задължително се излиза. А ако единият е преграден… Тръгвам по десния тунел, но не стигам далече — той е задръстен с купища чували и сандъци с всевъзможни материали, както и със стари игрални автомати, за които се питам какво правят тук! Но сигурно е едно: за да си проправя път до паркинга, където излиза тунелът, ще са ми необходими часове.

Без паника. Остават аварийните изходи. Един от тях се намира в моя апартамент. Прекосявам тичешком залата в обратна посока.

— Елате!

Изпаренията нахлуват в залата през люка, обхващайки все по-голямо пространство. Но въздействието им се усеща значително по-слабо в апартамента, чието разположение познавам като собствения си джоб, тъй като собственоръчно съм правил плана му под присмехулния поглед на един архитект. Бъдещият ми кабинет се намира в дъното, в края на коридор, предоставящ достъп до останалите стаи. Зад кабинета предвиждам да монтирам гигантски сейф. Авариен изход № 1 е тук, затворен с брониран капак. Отварям го без особени затруднения и зад него се разкрива овален проход с диаметър метър и двайсет под лек възходящ наклон, доста впечатляващ, между другото, поради зрителния ефект, в резултат на който стотина метра по-нататък отворът се превръща в миниатюрна дупчица. Включвам осветлението и изведнъж осъзнавам цялата абсурдност на положението: намираме се в едно противоатомно скривалище, създадено да противостои на всякакъв род катаклизми, а сме застрашени от опасността да умрем от задушаване поради простата причина, че не мога да затворя вратите! Би било смешно, ако не рискуваше да се превърне в трагедия. Но видът на тунела ме успокоява. Викам децата, чиито зачервени очи са единственото свидетелство за току-що преживяното изпитание. „Вътре ли ще влезем?“ Перспективата далеч не ги плаши, напротив — очарова ги. Направо съм цар в измислянето на забавни игри. Напъхвам ги в овалния отвор и — напред! Те напредват без никакви проблеми, тъй като тунелът е напълно съразмерен с ръста им. За сметка на това аз съм принуден да вървя превит одве и едва след петдесетина метра се сещам, че съм забравил да затворя бронирания капак. Вярно, че той може да се манипулира само отвътре, но все пак трябваше поне да го дръпна след себе си. Толкова по-зле, продължавам.

Стотина метра по-нататък — втори капак, също брониран, който се отваря още по-лесно, тъй като е само закрепен. Едва го докосвам и той рухва с оглушителен грохот. Това чудо трябва да тежи най-малко сто и петдесет кила! От другата страна тунелът преминава в малка зала за дезинфекция, от която право нагоре води тясно стълбище с ширина най-много шейсет сантиметра. Знам къде излиза между стените на рова в северозападния край на периметъра на „Белият слон“. Нормално в подножието на стълбището би трябвало да има трети брониран капак, но той също не е монтиран, а просто опрян на стената. Вдясно, все в подножието на стълбата, има контролен екран, който позволява да се види какво става навън. Проклинам се, че не ми е минало през ум да използвам същите екрани, каквито несъмнено има в изпълнения с газове и пушек тунел, за да разбера дали пътят отвъд димната завеса е свободен. Може би сме били само на няколко метра от изхода. Но е вече прекалено късно. А и защо да се притеснявам всъщност? Сега чистият въздух е само на две крачки. Следван от децата, изкачвам стълбището и се озовавам пред последния брониран капак. Ако се съди по положението на ръчките, той е затворен. Но съм абсолютно сигурен, че действа, тъй като преди два месеца с Калибан използвахме точно него. Дръпвам и завъртам последователно двете ръчки. Капакът се отваря…

Ала не напълно, а с някакви си жалки три-четири сантиметра. Дебелината обаче му е такава, че не позволява да се открехне достатъчно не само за да се хвърли поглед навън, но и за да влезе чист въздух. Нещо го блокира! Разтърсва ме рязък прилив на адреналин: това пък що за гадост е, по дяволите? Натискам с всички сили, наблягам с цяло тяло: „Деца, помогнете ми!“ Напъваме заедно, но не спечелваме дори сантиметър. Огромният кръгъл капак не помръдва.

Дори да бях сам, пак щях да се уплаша, но при наличието на сина ми и Хайди ме обзема неподправена паника. Започвам да блъскам по четирийсетте сантиметра стомана, но, както можете сами да се досетите, напълно безрезултатно. Обръщам се — зад нас е почти отвесната шахта на стълбището, после миниатюрната зала за дезинфекция, а след това търкалящият се на земята втори капак, който преди малко падна, оставяйки тунела отворен. Хуквам надолу по стълбището и поглеждам през отвора: никакво съмнение — на стотина метра от мен, в самия край на това подобие на гигантски далекоглед първите отровни изпарения вече се промъкват в аварийния изход и пълзят насам. И им трябва най-много минута, за да стигнат до нас. Ето ни в безизходно положение, попаднали досущ като плъхове в колосален стоманобетонен капан! Опитвам се трескаво да повдигна капака и да го поставя на мястото му, за да спра нашествието на газовете. Напразно. За това са необходими най-малко трима мъже. Нов пристъп на паника, след което възвръщам самообладанието си — камерата и контролния екран! Включвам екрана и на него тозчас се появява изображението на декоративния ров отвън, на чистия въздух…

… и лицето в много едър план на един от пазачите на „Белият слон“, който гледа право в обектива. Мъжът се усмихва — очевидно знае за присъствието ни зад капака. Той вдига ръка и ми посочва с показалец нещо пред себе си, почти в краката му. Насочвам камерата надолу и виждам една дървена греда, поставена под диагонал така, че да залости капака. Мъжът е приклекнал и изпълва целия екран. И продължава да се усмихва. Иронично. После много бавно слага ръце върху гредата и без да бърза, започва леко да я потупва, за да я премести. Гредата се плъзва встрани и пада. Нов знак с ръка: действайте. И след една последна усмивка мъжът се отдалечава. Хуквам нагоре по стълбището, хвърлям се върху капака и този път той се отваря, изрязвайки болезнено ярък кръг светлина в слънчевото синьо небе. Вдигам Марк-Андреа и Хайди до отвора и те скачат на земята. След това на свой ред се измъквам навън, след като хвърлям последен поглед към тунела, от който изпълзяват първите синкави вълма дим. Обръщам се и се озовавам лице в лице с Марк Лаватер. Не успявам да се отърся от изумлението си, когато той с изкривено от гняв и тревога лице се нахвърля отгоре ми:

— По дяволите, Франц, какво става тук?

Обзема ме такъв бяс, че ми иде да му смачкам физиономията само заради тъпия му въпрос. Изревавам:

— Къде е пазачът? Оня, който сложи и махна гредата, която блокираше изхода?

Марк ме гледа недоумяващо. И изведнъж прави нещо, което ме кара да зяпна от изумление — хуква като пощурял към другите два аварийни изхода и измъква последователно блокиращите ги дървени греди, след което ги захвърля колкото се може по-далече. Решавам, че е откачил и на свой ред хуквам подире му:

— Марк, ти унищожаваш доказателствата за това, че се опитаха да убият мен и децата!

Той кимва, възвръщайки изведнъж спокойствието си, и задъхано избъбря:

— Именно. Именно.

Сетне поглежда през рамото ми, вдига ръка и посочва нещо. Обръщам се. На стотина метра от нас „Белият слон“ гори в пламъците на гигантски пожар…

20

— Франц, за Бога, имай ми доверие! Не казвай нищо. Нищо не си видял. Не знаеш какво се е случило. Нямало е никакъв пазач, никаква греда, вратата на аварийния изход не е била залостена…

Марк шепне припряно, задъхано. Полицаите и пожарникарите се приближават до нас, водени от пазача, който ни беше предложил кафе и когото Хайди бе ритнала. Забелязвам също двама оператори от един телевизионен екип на С.В.З. Марк се е вкопчил в ръката ми и я стиска до посиняване.

— Нали, Франц? Разбра ли?

И добавя все така шепнешком:

— Моля те, никаква греда, никакъв пазач. Изходът не е бил блокиран. Пожарът е избухнал случайно, Франц. Случайно!

Полицаите и пожарникарите са вече пред нас и след малко към тях се присъединява един телевизионен журналист с микрофон в ръка. Идентифицират ме като собственика на казиното, заобикалят ме, затрупват ме с въпроси и едновременно с това насочват камерите към мен и децата. Принуден съм да покажа покритите си със синини и драскотини ръце, изцапаните си и скъсани дрехи. Не, нямам представа какво се е случило, не знам нищо за причините за пожара.

И всеки път, когато ми се удава възможност, търся с очи Лаватер и всеки път прочитам в погледа му ясно и недвусмислено: СЛУЧАЙНО. Знам, разбира се, и съм твърдо убеден, че пожарът е предизвикан умишлено и е бил подготвен много грижливо; че са предвидили всеки мой жест; че пазачът, когото видях на екрана, ме е чакал зад капака на аварийния изход с твърдата убеденост, че в бягството си от дима и отровните изпарения аз и децата ще стигнем точно до него, и че тезата за случайното избухване на пожара си е чиста проба лъжа. Но продължавам да фиксирам Марк и в този момент на карта биват поставени всички онези години, през които Лаватер бе неизменно до мен като идеален пример за преданост и почтеност. И аз залагам наведнъж целия капитал от доверие, който той си е спечелил:

— Не, нямам никакво основание да смятам, че пожарът е предизвикан умишлено…

Марк затваря очи с израз на безкрайно облекчение.

А аз продължавам да отговарям на въпросите пред обектива на една подвижна камера и фотоапаратите: да, намирах се в противоатомния модул, когато димът се появи; не, с децата не рискувахме абсолютно нищо, тъй като модулът включва множество аварийни изходи; да, разбира се, имаше малко емоции, когато в притеснението си завъртях ръчките на блиндирания капак в погрешна посока, но всичко влезе много бързо в релси (тук трябва да отбележа, че Марк-Андреа и Хайди не можаха да видят на екрана пазача с дървените греди, тъй че съм единственият свидетел на присъствието на този човек, когото Марк, между впрочем, също не е забелязал).

Докато отговарям на въпросите, аз, отново верен на природата си, доукрасявам фактите и се възползвам от случая, за да си направя безплатна реклама, възхвалявайки достойнствата на „Белият слон“ и на хрумналата ми гениална идея да създам първото и единствено в света противоатомно казино. Да, убеден съм, че „Белият слон“ ще бъде много бързо възстановен, че ще стане още по-хубав и че милионите хора, които очакват с нетърпение откриването му, няма да бъдат разочаровани, още повече че дотогава остават най-много един-два месеца. Да, „очарователното момченце, което изобщо не се е уплашило“, е моят син, а „очарователното момиченце“ е приятелка на сина ми…

Двайсетина минути по-късно двамата с Марк разговаряме в колата, паркирана пред кафенето, в което Хайди и Марк-Андреа се тъпчат с всевъзможни вкуснотии.

— Франц, по погледа ти разбрах, че докато те интервюираха, всичко ти стана ясно…

— Да, поне така мисля — застраховката.

— Застраховката. „Белият слон“ е застрахован срещу пожар и ако се установи, че е бил подпален умишлено, по силата на клаузите на договора застрахователите няма да изплатят нито цент. Дори в случай, че ти и децата бяхте загинали овъглени. Това просто щеше да докаже невинността ти или несръчността на подпалвача, но нищо повече. Застраховката нямаше да бъде изплатена.

— Марк, елиминирайки гредите като доказателство и убеждавайки ме да не споменавам за пазача, когото видях на контролния монитор, ти ме въвличаш в застрахователна измама.

— Нямаш избор. Аз също нямах. Така, както бяха поставени, гредите усложняваха още повече положението. А има и друго…

В единайсет и четирийсет — сигурен е в часа и Хенри Чанс, у когото е бил по това време, ще го потвърди — на Лаватер му позвънили по телефона.

— Човекът, който се обади, се представи като шеф на охраната на „Белият слон“ и заяви, че има за задача да ми предаде твое съобщение. Трябваше възможно най-бързо да се присъединя към теб в същото кафене, пред което сме сега. Моментално тръгнах насам и едва-що бях влязъл в бара, когато последва ново телефонно обаждане от същия човек, който каза почти дословно следното: „Току-що в «Белият слон» избухна пожар. Господин Цимбали и двете деца са заседнали в северозападния ъгъл на градината, в един от аварийните изходи на противоатомния модул — тунел № 1. Смятаме, че ще можем да ги измъкнем. Елате бързо.“ И затвори, преди да успея да кажа и дума. Хукнах към казиното и видях първо Марк-Андреа и Хайди, а след това и теб в момента, в който излизахте.

— Но не видя ли пазача? Този, който махна първата греда и който най-вероятно е поставил и останалите?

— Нищо не видях.

— Марк, това е невъзможно! От момента, в който той се отдалечи, и мига, в който се озовах лице в лице с теб, бяха изминали не повече от петнайсет-двайсет секунди.

— За двайсет секунди можеш доста път да изминеш. Не е изключено да се е спотаил зад някой от подпорните стени на рова. Беснея мълчаливо. Марк:

— Не са искали да те убият, Франц. Всичко е било предвидено, до най-малка подробност. Изчакали са ти и децата да влезете в подземната зала. Нямам представа как са запалили огъня…

— Може би в близките минути ще открият, че пожарът е бил предизвикан умишлено и тогава лъжата ми ще се окаже безполезна.

— Ще видим. Не, според мен просто са искали да те заставят да проумееш нещо…

— Да не си пъхам носа в живота на покойния Баумер например.

— Именно. Помисли, погрижиха се дори да ме накарат да дотърча в казиното.

— За да ми попречиш да разкажа на полицията…

— За да ти попреча да извършиш лудост, Франц. Веднага, щом ми каза за пазача и гредите, всичко мина светкавично през главата ми. Действах по интуиция и за нищо не съжалявам. Ако се наложи, пак така бих постъпил. Този пожар ще ти струва десетки милиони, ако не и много повече. Може би сто или двеста милиона. Как ще платиш, ако не си получиш застраховката? Банкерите от Филаделфия веднага ще ти налетят. Вярно, можем да ги убедим да разсрочат падежа с един-два месеца, но никога няма да се съгласят на повече. Ще си имаш проблеми и с китайците, които, застраховка или не, също ще ти потърсят сметка — сам ми го каза. В най-добрия случай ще бъдеш финансов труп. Имаш един-единствен шанс: да подновиш отново работите по Слона с всички възможни средства. Дори и с цената на една застрахователна измама и, повярвай ми, много внимателно меря думите си. В живота си не съм извършил и най-незначителното закононарушение…

— Аз също, по дяволите! — Е, тогава това ще ни е първото. И ако съвестта ти те измъчва толкова, колкото ме измъчва моята, нищо не ти пречи един ден да отидеш при застрахователите си, да им кажеш истината и да им върнеш парите. Но за това имаш нужда от „Белият слон“, от едно непокътнато и обновено казино, което да ти предостави средства, за да докажеш почтеността си. Това е единственият ти шанс, Франц, единственият. В противен случай с теб е свършено!

И дума не може да става да хвърля цялата отговорност за случилото се само върху Марк Лаватер. Безспорно е, че той буквално изтръгна от мен първата ми невярна декларация пред полицията, тоест, че не съм забелязал нищо необичайно. Изживях трудни моменти, почти не бях на себе си и послушно се подчиних на заповедта му да премълча истината, без за момента да разбера мотивите му. Подчиних му се в името на доверието, което имах в него.

Можех, разбира се, да се отметна от тази първа лъжа. Можех да обясня, че съм бил в състояние на шок, травматизиран или нещо от този род и че вече съм си спомнил…

Но не го направих. Нито през следващите часове, нито през следващите дни. Продължих да лъжа. При това с невероятна лекота. Всичко последвало затвърди убеждението ми, че е необходимо да продължа все по-упорито да лъжа. Първо, стойността на щетите: изчислени първоначално на стотина милиона долара, те много бързо бяха преизчислени на сто и петдесет милиона. Откъде щях да ги взема? А и присъствието на децата по време на инцидента също изигра своята роля — кому би минало и през ум, че мога да бъда нещо друго, освен невинна жертва? В крайна сметка нямах избор — наложи се да разказвам историята такава, каквато се бе случила, като чисто и просто елиминирам епизода с подсмихващия се пазач, когото видях на контролния монитор, и забравя дървените греди. Хайди и синът ми не бяха видели нищо и думите им потвърдиха показанията ми пред телевизионните камери и следователно пред десетките милиони зрители на вечерната новинарска емисия. Кой би подложил твърденията ми на съмнение? Дори ми съчувстваха, жалеха ме, пресата посвети цели страници на партията ни на зарове, на уплахата ни, на бягството ни през тунела, докато отровните изпарения ни преследват по петите — всичко това създаде впечатлението за един действително „изживян“ кошмар. Големите невинни очи на двете деца, хуморът и жизнеността на Хайди, по-словоохотлива и остроумна от когато и да било, направиха останалото: от агенцията, ангажирала се с рекламата на „Белият слон“, ми телефонираха, за да ме уведомят, че ефектът от приключението върху общественото мнение надхвърля многократно резултатите от която и да било кампания.

Сара се връща от Монтего Бей на 28-и, понеделник, два дни по-рано от предвиденото. Трепереща от страх и побесняла от гняв.

— Не заради теб, Цимбали, а заради тях, заради децата. Жив да беше изгорял, от това нямаше да ми стане нито по-топло, нито по-студено.

— Уместен израз, Сара.

— Но че въвлече в тъпата авантюра с гадното ти казино Андреа и малката Хайди — виж, това вече не мога да го проумея!

И започват едни злъчни критики, едни обвинителни речи… Накратко, скандал от класа на висотата на изживяния от нея страх. Накрая кипвам на свой ред, но без, разбира се, да ѝ разкрия истината. И може би и заради това, но най-вече заради опасенията ни с Марк, че враговете ни няма да се задоволят само с пожара, решаваме Сара, валкирията и децата да изкарат един отдавна планиран престой в Сан Франциско при Ли и Лиу (свикналият с Ямайка Марк-Андреа понася лошо нюйоркската зима и лекарят ни посъветва да сменим климата). На 1 март Сара заминава с децата, като се договаряме, че при първа възможност ще се присъединя към групата.

И ето че за пореден път събитията започват да се развиват с главозамайваща бързина.

На 2 март, вторник, бивам посетен отново от представителите на генералното консулство. Гледали са телевизия, чели са вестници, разпознали са малката си гражданка и, естествено, се безпокоят. Като цъфват точно в разгара след многочасово съвещание с архитектите и предприемача, които трябва да се заемат с възстановяването на „Белият слон“ — на разговора ми с Калибан. Един напрегнат и хладен Калибан. За него положението е ясно: пожарът, опустошил казиното, ще забави откриването му най-малко с два месеца.

— Които ще бъдат много трудно наваксани, Франц. Миранда е крайно недоволна.

— Да не смяташ, че аз съм на върха на щастието?

— Съгласно клаузите на договора ни за съдружие, ти си отговорен за управлението на казиното. Ти и твоите помощници, сиреч — Хенри Чанс и целият му персонал, включително пазачите, които не са успели да предотвратят пожара.

— Не мога да нося отговорност за една злополука.

Черните искрящи бадемовидни очи не ме изпускат нито за миг.

— Ако действително става дума за злополука, Франц. Пожелавам ти да е така в името на приятелските чувства, които изпитвам към теб. Защото в противен случай, ако се стигне дотам, че Миранда загуби пари по твоя вина, то…

И двамата се измерваме с доста неприязнен поглед, когато австрийците от консулството се появяват с Бог знае какви документи. Това ми идва вече много и аз чисто и просто ги изхвърлям навън.

— Къде е Хайди Мозер, господин Цимбали?

— Това си е моя работа!

И затръшвам вратата под носа им.

Следващия ден — 3 март, четвъртък — прекарвам в изтощителни и преди всичко изнервящи преговори с хората от застрахователната компания Getchel & Harkin New Jersey Insurance Company. Нямам друг изход, освен да се държа с тях високомерно, като човек с кристалночиста съвест.

— Кога ще платите?

— Веднага щом нашите следователи представят доклада си.

И същите тези следователи, с които вече се бях срещнал преди два дни, започват отново да ме въртят на шиш — налага се да повторя цялата история отначало докрай. И да отговоря на безброй нови въпроси: получавал ли съм някакви заплахи? Имам ли врагове, които биха предизвикали пожара с едничката цел да ми навредят? Имам ли конкуренти, на които моето казино пречи? И така нататък. Напълно наясно са с предишните ми сделки и с подробностите около закупуването на „Белият слон“ (освен, разбира се, с втората фаза на заплащането, включваща превеждането на петнайсетте милиона в Кюрасао). След като в продължение на пет-шест часа ги подлагам на най-неумолим разпит, в крайна сметка те се решават да съобщят интересуващата ме информация: според първоначалния оглед пожарът би могъл — „обърнете внимание на условното време, господин Цимбали, тъй като това е само хипотеза“ — да се дължи единствено на случайност. Което означава, че на този етап те са склонни да изплатят сто и петдесет милиона долара, но не на мен, а на филаделфийската банка, отпуснала ми заема от четиристотин милиона. Съгласяват се дори да ме уведомят каква би могла да бъде, според тях, причината за пожара: един от старите игрални автомати, складирани в подземието в близост до входа на укрепения тунел, е бил несъмнено включен от някой работник не там, където трябва. Което е довело до претоварването на мрежата и съответно до късото съединение. На мокета явно е паднала искра и огънят се е разпространил в асансьорните и вентилационните шахти, обхващайки бидоните с лак и синтетични лепила…

— В този случай, господин Цимбали, не е изключено и дори е много вероятно пожарът да е избухнал часове преди пристигането ви. Просто е тлеел.

— Кога ще платите?

Уклончив отговор. Ала знам, че за разлика от колегите си в някои други страни американските застрахователи са, за щастие, тренирани да покриват своевременно дълговете си, които изплащат със завидна бързина, особено когато са убедени, че нямат друг избор. Те ме карат да подпиша декларацията си, след което повтарят процедурата с Марк, тъй като е присъствал на мястото на инцидента. (Той вече е обяснил, че сме имали уговорка да обядваме заедно и че се е оказал там съвършено случайно — лъжа, която минава изключително лесно, защото почти едновременно с него на територията на „Белият слон“ бяха пристигнали полицаите, любопитните, пожарникарите и пазачите, тъй че никой не му бе обърнал внимание сред тълпата и всеобщата суматоха.)

Накрая те си отиват и ме оставят сам в компанията на Лаватер, Розен, Ванденберг и Лупино — капнал от умора, но оптимист.

— Почти в кърпа е вързано — отбелязва Марк, поглеждайки ме право в очите.

След което идва най-страшното. Кръгът се затваря. Привечер същия този ден — 3 март, четвъртък — иззвънява телефонът.

— Господин Цимбали? Джеймс Олифан. Мисля, че моментът настъпи. Ще ви чакаме утре в десет часа на ъгъла 225 на Пето Авеню и Петдесет и четвърта улица. Не, не пред „Сейнт Реджис“, а на отсрещния тротоар, пред входа на „Готам“. Бъдете там точно в десет.

Не, той не моли за среща, а ми я определя. Всъщност изразът „Мисля, че моментът настъпи“ е напълно достатъчен, за да разбера всичко. Както и особеният тон на гласа му — не е бил сам, когато е набрал номера ми. И вече се досещам в чия компания се е намирал.

21

Дълга черна лимузина, в която, освен шофьора и Олифан, седят още двама мъже — един отпред и един отзад. Последният ми отваря вратата и с жест ме подканва да седна между него и Олифан. Колата потегля. Подхвърлям:

— Представям си утрешните заглавия в „Ню Йорк Таймс“, „Вар-Матен Репюблик“, „Нис-Матен“ и „Льо Мейор“: НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ФИНАНСИСТ НА СЕН ТРОПЕ, ОТВЛЕЧЕН НА ПЕТО АВЕНЮ.

— И при това с негово съгласие — отбелязва Олифан с усмивка.

Зелените му очи се отделят от мен и се впиват настойчиво първо в мъжа от дясната ми страна, след това в седящия до шофьора, който дори не се обърна при качването ми в колата и през целия път не ще пророни нито дума. Предупреждението на Олифан е ясно: „Внимавайте какво говорите пред тези двамата…“ А може би и: „Цимбали, в никакъв случай не излизайте извън темата на днешния ни разговор. Дори не си помисляйте да споменавате името на Корбер или да ми говорите за пътуването си до Южна Африка“ (за което несъмнено е научил от същия този Корбер). Но не е изключено и да прекалявам с въображението, тъй като Олифан отново обръща поглед към мен, продължавайки да се усмихва.

— Защото сте съгласен, нали, господин Цимбали?

— На тази разходка? Направо мечтаех за нея. На колене бих допълзял.

Капнал съм от умора. През нощта не ми се събра дори и час сън. Когато снощи Олифан ми телефонира, Розен и Лаватер бяха още при мен. Ванденберг и Лупино току-що си бяха тръгнали и успяхме да се свържем само с първия, когото накарах незабавно да се върне. След което в продължение на часове четиримата обсъждахме далеч не розовата ситуация със съзнанието, че обаждането на Олифан и назначаването на срещата са напълно в реда на нещата. Всъщност почти ги очаквахме. И вече знам какво ще ми каже Олифан, а чрез него и фамилията Калтани. Имам предвид, че ще ми се предяви ултиматум, който ще ми бъде невъзможно да отхвърля, и то по простата причина, че след като (ведно с Лаватер) излъгах застрахователната компания и дори подписах невярна декларация, аз буквално връчих на Олифан въжето, с което да ме обеси. Такова бе единодушното заключение на Ванденберг, Розен и Марк, които също толкова единодушно оценяват положението като катастрофално. Отговорих им, че все още не съм обесен. И дори и тази сутрин, колкото и да съм уморен, продължавам да вярвам в шансовете си да отърва кожата.

Ще видим.

И виждаме. Колата тръгва на север, прекосява Манхатън, след това Бронкс по посока на Ню Рошел и поема по магистралата за Ню Ингланд. Подминаваме отклоненията за Ню Рошел, Ларчмънт и Мамаронек, където, доколкото си спомням, веднъж се забавлявах с ветроходство в компанията на семейство Розен. От лявата ми страна Олифан разнообразява мълчанието, монологирайки с приятния си школуван глас. Говори за себе си и разказва едва ли не цялата си биография: спомените си от младостта, първоначалната си амбиция да стане концертиращ цигулар, констатацията, че не е достатъчно талантлив за това и че би трябвало да се задоволи най-много с мястото на първа или втора цигулка в някой оркестър. След което — може би за да ми попречи самият аз да говоря — подхваща темата за Цимбали и за онова, което е чел във вестниците за тази прелюбопитна особа, като се започне с тържествуващото ми АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ, когато за първи път сразих финансово Мартин Ял, и се стигне до прословутите рекламни клипове по американската телевизия от не толкова далечната епоха на кафеената ми афера.

— Вие сте всичко друго, но не и конвенционален финансист, господин Цимбали. Понякога изпитвам съмнения дали всъщност се отнасяте сериозно към финансите.

— Толкова, колкото и вие.

Той избухва в смях.

— Ясно.

Усещам нарастващо напрежение. И то се усилва още повече, когато колата най-сетне напуска магистралата при градчето Харисън. Продължаваме по тесен, но очарователен път, който се вие между луксозни частни имения. Влизаме в едно от тях. Къщата — каменна, а не дървена, което е по-скоро рядко явление по тези места — се намира в края на дълга алея зад плътна стена от дървета и храсталаци. Пред нея са паркирани две коли. Край тях тъпчат на място трима мъже, които ни наблюдават с равнодушен поглед.

— Оттук, моля.

От колата слизаме тримата, които сме пътували на задната седалка, но само аз и Олифан влизаме в къщата, чиято врата отваря явно нещо като главен телохранител с миши очи, синкавочерна брада и рунтави вежди. Усмихвам му се широко.

— Наемен убиец или танцьор на степ?

Мишите очи ме пронизват, сякаш без да ме видят, докато Олифан ми отправя очарователна дружелюбна и същевременно успокоителна усмивка.

— Недейте, господин Цимбали, недейте…

Влизаме в просторна дневна, украсена с монументална базалтова камина. Повечето от мебелите са покрити с калъфи. Там ни чакат двама мъже. Никога досега не съм ги срещал, но затова пък съм виждал техни снимки и веднага ги познавам: Джоузеф, известен още като Джос, и Лари Калтани, накачулили подпухналите си сицилиански мутри върху костюми от ресана вълна, които струват колкото теглото си в стодоларови банкноти. Двамата ме поздравяват само с леко кимване и това говори недвусмислено за симпатията, която им вдъхвам. Подканват ме с жест да седна в едно кресло пред малък преносим любителски киноекран. Почти същото ми се случи и в Макао. Но от физическа гледна точка бих предпочел Миранда.

Спускат завесите на остъклените врати, които гледат към парка, и включват прожекционния апарат. От този момент нататък единствено Калтани ще водят разговора, в който Олифан няма да вземе никакво участие, задоволявайки се да наблюдава сцената като безмълвен зрител, докато зелените му ирландски очи проблясват като светли петна в полумрака. Същото се отнася и за типа с мишите очички — петият човек в стаята.

— Гледайте, Цимбали.

Още от първите кадри разбирам, че операторът е снимал от прозореца на някоя от сградите, намиращи се в съседство с „Белият слон“ (но не и от казиното на Калтани). Снимано е от разстояние, в диагонален ракурс, от горе на долу и с телеобектив. Първо общ план на декоративния ров, където излизат трите аварийни изхода на противоатомния модул; после близък план на всеки от тях, позволяващ много ясно да се различат запънатите в земята дървени греди, които блокират блиндираните капаци.

— Край на първи епизод, господин Цимбали. Ето и вторият.

С главен герой Марк Лаватер, който навлиза тичешком на територията на „Белия слон“ в обратна посока на движението на започналата да се струпва тълпа, включваща въоръжените пазачи на Слона, любопитни минувачи и полицаи. Той се насочва право към декоративния ров. Издърпва първата греда, завлича я настрана, вдига я и с рязко извъртане на цялото тяло я запокитва надалеч. Хуква обратно и повтаря операцията с втората греда.

— Трети епизод, Цимбали. Най-интересният.

На следващите кадри в близък план е заснет изходът на авариен тунел № 1, който бях използвал. Вижда се блиндирания капак, залостен с дървена греда, и веднага след това същият капак (но гредата вече е изчезнала), който започва да се отваря. Марк също е в кадър и макар че стои с гръб към камерата, самоличността му не подлежи на никакво съмнение. Виждат се ръцете ми, които помагат на Марк-Андреа, а после и на Хайди да скочат на земята. Накрая виждам как и самият аз се измъквам от аварийния изход и се обръщам към Марк. Един специалист вероятно би могъл да възстанови първите думи от разговора ни, разчитайки ги по устните ни.

Но филмът изведнъж прекъсва, и то точно в момента, в който несъмнено се каня да спомена на Марк за пазача.

Последният не се появява нито веднъж на екрана. И оттук — така, както е направен монтажът — се налага категоричното заключение, че единствено Лаватер ни се е притекъл на помощ, махнал е трите греди и следователно ни е спасил живота.

Миши очички дръпва завесите и в стаята отново става светло.

— Какво ще кажете, Цимбали?

Гласът на Джос Калтани е мелодичен, леко дрезгав и далеч не неприятен. Търся погледа на Олифан, но адвокатът демонстрира пълно равнодушие.

— Чудесен филм — отговарям. — Особено високо оценявам качеството на монтажа. Големият режисьор е преди всичко голям монтажист. Казал го е Хичкок.

Но не мога безкрайно да се правя на шут. Свивам рамене.

— Така, както са представени нещата, филмът доказва по почти безспорен начин, че някой се е опитал да убие и мен, и децата, които ме придружаваха. И че без навременната намеса на Лаватер, който се е насочил директно към аварийния изход, без да го е грижа за пожара, тримата щяхме да загинем от задушаване.

— Той доказва и още нещо.

— Предвид поведението на Лаватер, който не обръща никакво внимание на пожара, може да се стигне до извода, че той е очаквал този пожар и че двамата с него сме съучастници, борещи се за титлата дипломирани подпалвачи. И това не е всичко.

Успявам да изобразя усмивка, която далеч не е най-лесната в живота ми.

— Филмът доказва още, че двамата с Лаватер сме излъгали полицията, журналистите…

— И застрахователната компания.

Кимвам утвърдително. Следва кратка пауза.

— Последен въпрос, Цимбали (Джос Калтани произнася името ми „Чимбал-ли“, по италиански — вариант, за който досега не се бях сетил). Какво ще стане, ако този филм попадне в ръцете на следователите от вашата застрахователна компания?

— С удоволствие бих пийнал чашка кафе — казвам. — Без мляко, ако обичате. От него пълнея.

Едва доловимо движение с глава и Миши очички се изнася в посока на предполагаемата кухня.

— Цимбали, ако този филм стигне до вашата застрахователна компания, шансовете ви да получите сто и петдесет милиона компенсация за щетите ще бъдат нулеви. Така ли е?

— Така е.

— Не е изключено да се озовете и в затвора, Цимбали. Заедно с Лаватер.

Колкото и добре да се бях готвил за тази среща, трябва да призная, че изживявам един от най-мъчителните моменти в живота си. Горчивият хап трудно се преглъща. Усмихвам се.

— Това е една много правдоподобна хипотеза.

Миши очички все тъй сърдечен и симпатичен, се появява с кафето. Отпивам — пълна отврат. Днес явно не ми върви. Оставям чашата с помия.

— И колко ще ми струва всичко това?

Петдесет и един процента от „Белият слон“.

Нито повече, нито по-малко.

Странно, но изпитвам почти облекчение. Очаквах много по-екстравагантни условия, като се има предвид, че присъстващите тук господа разполагат с предостатъчно средства, за да ми поставят такива. Пояснявам защо:

— В неделя, 27 февруари 1977 година, в момента, в който пристигнах с Марк-Андреа и Хайди в „Белият слон“, все още смятах, че нямам никакви основания да се опасявам от някаква остра реакция от страна на братята Калтани. Разследването на Лаватер по случая Баумер безспорно ги подразни, но резултатите от него бяха доста мижави — фактът, че не предприех нищо, го доказва недвусмислено — и в крайна сметка те се успокоиха. Такова бе мнението на Англичанина и аз се присъединих към него. Така че единствената опасност, на която се излагах, произтичаше от новото разследване на Англичанина. Но аз си осигурих пълната му дискретност.

— И въпреки това Калтани реагираха по присъщия си брутален начин. Повече от очевидно е, че не са искали да ме убият: ако онзи пазач (който не принадлежи към екипа на останалите шестима, наети от Чанс) дойде да ме освободи, след като сам бе залостил капаците с дървените греди, то той го е сторил несъмнено по заповед на итало-американците. Заключение: искали са да ме уплашат и най-вече, забавяйки междувременно откриването на конкурентното казино, да ни заставят да не си пъхаме носа в чуждите работи и да забравим Баумер.

— Именно до този извод стигнахме с Марк в неделя вечер. Часове наред си блъскахме главата, опитвайки се да разберем кое би могло да мотивира това прекомерно драматизирано предупреждение. Безрезултатно. Не видяхме онова, което щеше буквално да ни извади очите и което щях да осъзная значително по-късно. Освен това направихме грешка, че не анализирахме по-задълбочено причините за двойното телефонно обаждане до Лаватер. Защо при един толкова грижливо подготвен план са си направили труда да накарат Марк да дотърчи в казиното? И то не къде да е, а точно пред авариен изход № 1. Необходими ни бяха двайсет и четири часа, за да стигнем до отговора. А и случайността също изигра своята роля — репортерите на С.В.З. пристигнаха на местопроизшествието само няколко минути след избухването на пожара (оказа се, че присъствието им в Атлантик Сити било чисто съвпадение). Операторите заснеха всичко, попаднало пред обектива им, доволни и предоволни от тази неочаквана манна небесна. Така де, не всеки ден попадаш на горящо казино. Но в понеделник ме побиха ледени тръпки: ами ако за зла чест са заснели Лаватер точно когато е махал гредите? Изгледах филмовия репортаж в Ню Йорк и се успокоих — никъде не видях Марк. После изведнъж ме обзе неприятно предчувствие: „Марк, сигурно са те снимали, докато си махал гредите. И точно затова са те накарали да дойдеш, точно затова са те примамили там!“ От този момент нататък можех лесно да си представя по-нататъшното развитие на събитията. Олифан или братята Калтани рано или късно щяха да ми се обадят, за да ми определят среща, на която да ми продиктуват условията за пълна капитулация.

Но едно е да проумея механизма на клопката, в която бях паднал, а съвсем друго да намеря начин да парирам удара, и то най-категорично. За момента обаче, докато пия неописуемо гадното кафе, все още не съм го намерил.

Казвам:

— Би ми било доста трудно да ви продам петдесет и един процента от дяловете на Слона. Разполагам само с петдесет.

— Ваша работа е да убедите китайските си съдружници.

Тонът на Джос Калтани е все така спокоен. Той не заплашва, а говори делово и ми прави „предложение, което не мога да отхвърля“. Олифан се е преместил — допреди малко той седеше от дясната ми страна и бе достатъчно леко да обърна глава, за да го видя. Сега се е настанил в едно кресло зад мен, с което несъмнено иска да ми каже: аз нямам нищо общо с цялата тази история, задачата ми беше само да ви доведа тук.

— Да допуснем… — обръщам се към Джос Калтани. — Да допуснем, че се поддам на шантажа ви.

— Нямате друг избор.

— Ако този филм стигне до застрахователната компания, със сигурност ще си имам големи неприятности. Но няма да бъда единственият. Застрахователите ще предадат филма на полицията, която незабавно ще поднови следствието, ако приемем, че вече го е приключила или го приключи в близките дни. И тогава тезата за умишленото предизвикване на пожара ще се потвърди. А този пожар сте го предизвикали именно вие, Калтани. Ще го разправям навсякъде, ще го крещя по улиците. И рано или късно ще бъдат открити неопровержими доказателства за това.

Двамата братя ме наблюдават невъзмутимо. Заплахата ми не им прави никакво впечатление. Всъщност на тях явно изобщо не им пука. Предполагам, че действителните подпалвачи не са били аматьори. И свидетелство за това е, че следователите на застрахователната компания най-вероятно ще останат с пръст в устата. Продължавам:

— Освен това…

И млъквам, сякаш поразен от гръм. Защото се канех да ги заплаша, че ще разкрия всичко за аферата Баумер. А е изключено да си позволя и най-малкия намек за разследването на Англичанина, което го помолих да поднови, но този път съсредоточено върху Валхер и Олифан. Рискувам живота си. Ако имам изобщо някакъв шанс да се измъкна от този капан, то този шанс зависи от два фактора: разследването на Англичанина и евентуално действията, които бих могъл да предприема срещу Олифан по линия на южноафриканските му връзки. Но и в двата случая трябва да мълча.

Да мълча. Двамата Калтани ме фиксират, изненадани от внезапното ми умълчаване. Чувам, че зад мен Олифан става и прави няколко крачки в стаята. Той влиза в зрителното ми поле, насочва се към една от остъклените врати и потъва в съзерцание на парка. Питам се дали е разбрал какви мисли ме мъчат. И изпитвам странното и необяснимо предчувствие, че е разбрал.

— Да, Цимбали?

Въпросът задава Джос Калтани. Все още не успявам да произнеса нито дума, което несъмнено ми се случва за първи път, откакто съм се пръкнал на бял свят. Давам си сметка за гледката, която представлявам — замръзнал неподвижно в креслото със зяпнала уста и треперещи ръце. Правя опит да се съвзема и на свой ред ставам и започвам да кръстосвам стаята като човек, който се задушава от гняв и изпитва непреодолимо желание да заколи първия срещнат. Минавам няколко пъти покрай Миши очички сред възцарилото се пълно мълчание. И както винаги, в най-неочаквания момент ме осенява мълниеносно прозрение, от ония, които в партия шах биха ви осигурили предимство с осем-девет хода напред — толкова ярко и мимолетно, че понякога са ти необходими часове и дори дни, за да вникнеш отново в логиката му. Иде ми да вия от яд, тъй като, едва-що докоснало ме, то започва да ми се губи и се налага да полагам неистови усилия, за да го задържа на повърхността на съзнанието си.

Накрая все пак успявам да се поокопитя. Обръщам се към мъжете, които ме наблюдават все така равнодушно, и казвам с глух глас:

— Добре. Ще се опитам да убедя китайските си съдружници да ми препродадат дяловете си.

— Не е достатъчно само да се опитате.

— Ще ми бъде необходимо малко време. От само себе си се разбира, че ще трябва да прескоча до Макао.

— Две седмици.

— Един месец.

— Днес е 4 март. Даваме ви срок до 20-и.

В мен става нещо невероятно: докато преговаряме, хванали се гуша за гуша, зачатъкът на идея, който внезапно изникна в съзнанието ми, продължава да препуска из главата ми — ту дяволски съблазнителна, ту безумно детинска.

— Един месец. В краен случай до 31 март. Но не и преди това. Защото ми е необходимо време, за да убедя китайците… (Импровизирам.) а и защото всички ние трябва да изчакаме заключението на застрахователната компания. Ако тя откаже да покрие щетите, вече няма да има нищо за купуване, тъй като „Белият слон“ може да бъде пуснат в действие само с помощта на допълнителна финансова инжекция от сто и петдесет милиона. Които аз нямам. Както и вие, всъщност.

Последното твърдение е чисто хипотетично, тъй като по това време разполагам само с непълни сведения за действителните финансови възможности на Калтани. Знам, че за да финансират собственото си казино, те, както бях постъпил и аз, са поискали банков кредит от триста и няколко милиона. Което обаче не доказва, че са лишени от средства.

Джос Калтани се споглежда с брат си и това, което вижда в очите му, явно го убеждава, тъй като казва:

— Така да бъде. Сряда, 30 март, дванайсет часа.

— При условие, че дотогава застрахователите са приели принципа за покриване на щетите.

— Съгласен.

Нова пауза. Олифан, който продължава да се любува на парка, лекичко се изкашля. Това е може би някакъв знак, защото Джос Калтани продължава:

— Ние сме бизнесмени, Цимбали. Ние сме почтени бизнесмени и ще ви заплатим това, което ни продавате. Ще покрием нашата част от задълженията към филаделфийската банка и ще ви изплатим петдесет и един милиона за петдесетте и един процента, които ще закупим от вас…

Прекалено хубаво, за да бъде вярно. И не е вярно, разбира се. Тъй като той добавя:

— Поне такава ще бъде сумата, която ще фигурира в договора за продажба, защото ще считаме сделката за сключена едва след като препреведете трийсет от въпросните петдесет и един милиона в една банка в Панама, чиито координати ще ви съобщим по-късно. Все пак трябва да имаме някаква печалба, господин Цимбали.

Повишават ме в ранг — ето че отново ставам „Господин“.

Но това повишение не ме заблуждава относно реалното положение на нещата: за петдесетте и един процента дялове от „Белият слон“ ще получа всичко на всичко двайсет и един милиона. Като преди това ще трябва да откупя от Миранда онова, с което изобщо не е сигурно, че тя ще пожелае да се раздели. И ако не се озова проснат с огромен нож от метър и половина между плешките, ще имам удоволствието да загубя трийсет милиона долара (и дори повече, тъй като ще трябва да изплатя обезщетение на Макао). От минута на минута нещата се нареждат все по-добре и по-добре. Вдигам ръка.

— Приемам при три условия.

— Никакви условия.

Надигам се леко в креслото с изражението на човек, който се кани незабавно да напусне къщата.

— Добре. В такъв случай можете да изпратите филма, на когото ви скимне. Нямам нищо против да се спазарим, но всичко си има граници. И моята е дотук.

Мълчание. Не блъфирам, наистина съм готов да прекратя преговорите, ако това изобщо може да се нарекат преговори. Лари Калтани, който, струва ми се, е по-интелигентният от двамата, пита с още по-кротък и още по-дрезгав глас от този на брат си:

— И какви са тези условия?

— Първо, преотстъпването на дяловете да се извърши на два етапа: на 30 март, или най-късно четирийсет и осем часа след като застрахователната компания даде положителен отговор, ще ви прехвърля четирийсет и девет…

— Говорехме за петдесет и един…

— И ще ги получите. Ще ви преотстъпя и двата допълнителни процента.

— Кога?

— Точно три месеца след откриването на „Белият слон“.

— Един месец.

— Два.

— Добре.

— Това е първото ми условие. Предупредих ви, че са три. Ето и второто: искам този филм, както и всички евентуално направени копия, да бъдат депозирани още днес в някой от сейфовете на банка по ваш избор, стига да е истинска банка, естествено. Този сейф ще бъде заключен в мое присъствие и ще може да бъде отворен единствено в едновременното присъствие на моя милост и на някой от вас или на ваши представители. И, разбира се, от този момент нататък ще си правим компания дотогава, докато филмът не бъде прибран на сигурно място.

И тук се разнася гласът на Олифан, който стои все така с гръб към нас:

— Независимо от мерките, които вземем, този тип сейф може да бъде отворен по всяко време по решение на компетентните юридически власти.

— Знам.

— Може да има и други, скрити копия.

— Поемам риска. Не мисля, че сте си направили труда да тиражирате допълнителни копия. Всъщност има ли такова нещо?

— Във всички случаи отговорът би бил отрицателен — отбелязва кротко Лари Калтани.

Чиято реплика тутакси бива подета от Олифан, който продължава да се любува на зимния пейзаж:

— Достатъчно е клиентите ми да подадат жалба срещу вас, особено ако са акционери на „Белият слон“, за да се стигне до отварянето на сейфа от полицията, а оттам и до предаването на съдържащите се в него документи на правосъдието.

О! Бога ми, Олифан ми се притичва на помощ! Сигурен бях! Казвам:

— Значи клиентите ви не рискуват нищо, приемайки условието ми.

— Точно така.

Пауза. Лари Калтани:

— Но защо да ги заключваме в сейф? Господин Цимбали, самият факт, че ставаме ваши съдружници, ви застрахова срещу разпространението на документите по наша вина.

— Преди всичко държа този филм да не се изгуби. Бих искал също филма, както и евентуалните копия, да бъдат унищожени в мое присъствие в деня, в който ще ви прехвърля двата допълнителни процента. Колкото до третото ми условие…

Ръцете ми са потни.

— Искам договорът за прехвърлянето на първите четирийсет и девет процента, както и намерението за продажбата на последните два процента, което ще подпиша на 30 март, да носят по-ранна дата и по-точно 25 февруари 1977 година.

Двайсет и пети, защото до двайсет и четвърти не бях в Съединените щати.

— Двайсет и пети, тоест два дни преди пожара.

— Именно. Така ще бъда сигурен, че филмите или филмът, ако е само един, няма никога да видят бял свят по ваша вина.

Мълчание. Не смея да погледна Олифан, въпреки че той упорито продължава да ни обръща гръб. Питам се до каква степен се досеща какво целя с всичко това. Бих бил много изненадан, тъй като самият аз не съм съвсем наясно по въпроса. Добавям:

— От какво се страхувате? От една страна твърдите, че ако приема условията ви, няма да използвате филма, а от друга, изглеждате абсолютно уверени, че застрахователната компания никога няма да успее да установи умишленото предизвикване на пожара.

Отново мълчание. Гласът на Олифан:

— Бих искал да поговоря с клиентите си, господин Цимбали. Но не във ваше присъствие.

Пулсът ми сигурно гони сто и петдесетте, но полагам всички усилия да изглеждам спокоен и самоуверен.

— А аз бих искал да извадят филма от прожекционния апарат…

По знак на Джос Калтани Миши очички изпълнява желанието ми, прибира рулона в кутия и я оставя на една ниска масичка. Обръщам се към Олифан:

— Нямам нищо против да поговорите с клиентите си, но при условие, че останете в зрителното ми поле и не влизате в контакт с никого другиго. Бихте могли например да излезете в парка, а аз ще ви изчакам тук, на топло, под надзора на тази кокона.

И кимвам по посока на Миши очички. Олифан и двамата Калтани излизат в парка от задната врата, отдалечават се на двайсетина метра и подхващат разговор. Естествено, не чувам нищо. Изпълнявайки условието ми, те нито за миг не напускат алеята, където ги виждам съвсем ясно, нито правят опит да се свържат с хората си, телохранители и шофьори, които се намират от другата страна на къщата. Върху себе си, без да има нужда дори да се обръщам, усещам тежкия поглед на Миши очички. Усещането не е от приятните и съм твърдо убеден, че е напълно способен да ми тегли един куршум в тила, в случай че си наумя да посегна към филма.

С течение на минутите пулсът ми достига рекорден ритъм. Джос Калтани жестикулира и говори, но не мога да схвана нито една от думите, които произнася. Той стои почти постоянно с гръб към мен и не мога да разчета каквото и да било по устните му — подвиг, на който, между другото, съм неспособен при всякакви обстоятелства. Брат му Лари се обажда по-рядко. Най-словоохотлив е Олифан — с невъзмутимо изражение и застанал в профил спрямо мен.

Страх ме е.

Една от първите пешки, които разигравам, е именно Олифан, или по-скоро поведението му точно в този момент. Условията, които поставих в замяна на приемането на ултиматума на братята Калтани, не крият никаква клопка. Засега. Вероятно защото все още не съм в състояние да я заложа, дори още не съм я измислил, нямам ни най-малка представа как ще изглежда и дали един ден изобщо ще съществува. Знам обаче, че няма да мога да направя абсолютно нищо, ако моите противници не приемат доводите ми. И имам нужда Олифан да не ми противоречи. Минават двайсет-трийсет минути. Най-сетне тримата мъже се насочват към мен. Бях се зарекъл да не търся погледа на зеленоокия адвокат, но не успявам да се сдържа — щом прекрачва прага на остъклената врата, впивам очи в неговите и това, което ми се струва, че прочитам върху лицето му, едва не ме кара да загубя малкото останало ми хладнокръвие.

Първите думи на Джос Калтани потвърждават предчувствието ми:

— Така да бъде, Цимбали. Приемаме.

С една малка разлика, или по-скоро допълнителна предпазна мярка от тяхна страна — филмът ще бъде поставен в картонена кутия, тази кутия действително ще бъде заключена в банков сейф, който ще може да бъде отворен само в едновременното присъствие на двама души: единият ще бъда аз, но другият няма да бъде нито Джос или Лари Калтани, нито Олифан. За тази роля са избрали някой си Ковалски, Пийт Ковалски. Разбирам чудесно целта им — Калтани изобщо няма да се появяват и ако някой ден, независимо по каква причина, филмът излезе на бял свят и стигне до полицията, братята биха могли преспокойно да заявят, че не знаят нищо за него, а следователно и да ме подложат на съдебно преследване.

— И къде е този Ковалски?

— Ще му телефонираме във ваше присъствие и двамата с него ще отидете да оставите кутията в сейфа.

Съгласявам се. Проверявам отново филма, за да се уверя, че е именно този, който. Слагам го собственоръчно в кутията и я залепям със скоч. Олифан:

— Господин Цимбали, можете да задържите кутията, докато дойде време да я депозирате в банката.

— Вашето доверие ми прави чест.

Но очевидно нямат никакво намерение да ме изпускат от поглед. Чудя се дали копието е само едно или са няколко. На тяхно място аз бих поръчал поне дузина.

Колкото до останалите ми условия, те ги приемат. Нямам представа каква роля е изиграл в случая Олифан, но съм убеден, че точно той е накарал Калтани да се съгласят с изискванията ми. Както и се надявах, че ще направи. Първата пешка, която разиграх, напълно ме удовлетворява.

Припомням условията, които те приемат: на 30 март, след двайсет и шест дни, при условие, че дотогава застрахователната компания е дала разрешение за изплащането на сто и петдесет милиона компенсация за щетите, аз ще отстъпя на едно фиктивно дружество четирийсет и девет процента от собствените си дялове в „Белият слон“. Междувременно ще трябва да представя доказателство, че съм откупил дяловете на китайците от Макао. Освен това, на същия този 30 март ще подпиша неотменимо намерение за продажба на два допълнителни процента, която трябва да се осъществи точно два месеца след откриването на казиното. Върху договора за преотстъпване и неотменимото намерение за продажба ще фигурира по-ранна дата и в действителност те ще влязат изцяло в сила от 25 февруари. А в деня, в който моето намерение за продажба се осъществи, кутията ще бъде извадена от сейфа и унищожена заедно с намиращия се в нея филм във физическото присъствие на братята Калтани и моя милост.

Повече от ясно е, макар и да няма никаква видима клопка, че Калтани едва ли биха се съгласили на компромис, ако Олифан, по все още неизвестни за мен причини, не беше взел моята страна.

Между другото, можех да измисля някакъв невероятен план, за да се докопам до филма, преди да бъде депозиран в банката (откъдето в никакъв случай не бих могъл да го измъкна). Можех да вкарам в действие командо от наемници, Армията на спасението и Бог знае още каква дивотия от този сорт, но не ми дадоха такава възможност, а и не е изключено наистина да съществуват други копия. Тогава Калтани направо щяха да ме очистят! Но има и една трета причина, която е и най-съществената — изобщо не ми пука за филма. При условие, разбира се, че не стигне до моите застрахователи!

Колата, която ме докара в Харисън, ме откарва обратно в Манхатън. Олифан не се връща с мен и имам право само на компанията на трима мъже — шофьорът и още двама (единият е Миши очички), които ме заклещват помежду си на задната седалка.

На тротоара пред входа на банката ни чакат двама други мъже. Единият се представя: „Пийт Ковалски.“ Влизаме в банката, последвани от Миши очички, който така и не изважда дясната си ръка от джоба на шлифера, формалностите приключват бързо и след десетина минути се озоваваме отново на тротоара.

— Довиждане, господин Цимбали.

И в следващия миг се оказвам сам. Влизам в първия попаднал ми бар с намерението да обърна чаша алкохол, което изобщо не е в навиците ми, но обстоятелствата са по-скоро необичайни. Ала уискито не успокоява вилнеещата в стомаха ми буря. В интерес на истината, намирам се в някакво странно, неестествено състояние, за което спомагат немалко преплитащите се в мен чувства: страх, естествено, но също студена възбуда и неистова ярост. Току-що бях подложен и се поддадох на най-хладнокръвен и същевременно най-циничен шантаж, замислен и осъществен с едва ли не джентълменска учтивост: „Ние сме почтени бизнесмени, господин Цимбали“, бе казал Джос Калтани.

Така да бъде.

Измамиха ме по най-съвършен начин, дума да няма. Но за няколкото секунди, през които застинах онемял, неподвижен, вцепенен под леко изненадания поглед на „почтените бизнесмени“, малките ми сиви клетчици бяха прорязани от ослепителна светкавица. Не, това все още не е ответният удар. Не е ОТВЕТНИЯТ УДАР. А просто зачатък на идея. Който сега ще трябва да изчакам да съзрее и в случай на необходимост да му помогна да върже и да даде плод, ако изобщо се окаже жизнеспособен.

Тогава вече ще видим кой кого е измамил.