Fortune

1

Впоследствие, когато размислих добре, реших, че за всичко е виновна Сара. (Тя, разбира се, не е на същото мнение.) В крайна сметка идеята за закупуване на хотел, дори нещо повече — на верига хотели, беше нейна.

През пролетта на 76-а от невероятните перипетии покрай спекулациите ми с кафето бяха изминали почти шест месеца. През които си бях дал почивка и се държах почти прилично. Вярно, позволих си няколко незначителни удара, обменяйки един-два милиона долара в злато, в германски марки, в швейцарски франкове, в японски йени и дори в бразилски крузейрос; закупих някоя и друга облигация от Канада и Австралия, но, общо взето, нищо особено. Така де, колкото да поддържам формата, а иначе бях кротък като агънце.

И пътувах. Върнах се на Мария Кей — принадлежащия ми пустинен остров вдън Бахамския архипелаг, където със Сара Кайл и сина ми си играхме на Господин, Госпожа и Робинзон Крузо-Младши. Попътешествахме от Таити до Нова Зеландия, минавайки през Перу. Сара ме разведе дори из родната си Ирландия, за чието опознаване до момента бях отделял само времето между два полета. Посветихме доста време на ските в Аспън, щата Колорадо, в компанията на един приятел-инструктор, с когото се разходихме с хеликоптер над Канада, издирвайки девствени кътчета. През останалото време се наслаждавах на почивката си, наблюдавах как расте синът ми и как Сара управлява хотелите си (но не в качеството на собственик, а само на генерален директор, макар че най-малко десет пъти ѝ бях предлагал да ѝ ги купя).

Та през пролетта на същата 76-а година, месеци преди да чуя за „Белият слон“, за Олифан — човекът от терасата, за Хенри Чанс и Калибан, Сара изведнъж ми подхвърля:

— Вече не те свърта, Франц.

Поглеждам я удивено — точно в този момент се излежавам в един хамак на плажа на Монтего Бей в Ямайка, докато чисто голият ми син се забавлява да скача със събрани крака върху корема ми.

— Не ме какво!

— Не те свърта.

— Така ти се струва.

— И освен това пълнееш.

Явно смята, че е време да се отърся от летаргията си.

Виждала много добре, както твърди, че започвам да скучая и чудесно го разбирала — в крайна сметка съм бил само на двайсет и шест години и в кръвта ми било да препускам по света „С една дума, писна ми от теб, така ли?“ Изобщо не било така, просто според нея трябвало да се изсуля от тоя хамак и да направя нещо. И идеята ѝ за „нещото“ е съвсем конкретна — хотелска верига.

— На която директор да бъдеш ти.

— И дума да не става! Ако в света има някой, когото не искам за шеф, то това си точно ти, приятелче. Предпочитам да се наема по-скоро като чистачка.

И това, гарнирано с решителния и безапелационен довод, че държи на своята независимост. Преди всичко и над всичко! Вече на два пъти ѝ бях предлагал да се оженим. НЕ! „И защо не? — Ще поговорим пак, когато пораснеш.“ Точно в тези моменти ме дразни най-много. Тя е несъмнено единственият човек в света, който не ме взема мен, Цимбали, на сериозно. Единственият след самия мен, Цимбали.

Едно е сигурно: идеята за хотелска верига — за построяване или за купуване — изобщо не ме блазни. Първо, защото срещу осемдесет милиона долара не можеш да получиш кой знае какво. Освен това никак не ме въодушевява перспективата да си играя на кубчета с хиляди хотелски стаи. Бога ми, отсега се виждам как търча от хотел на хотел, за да проверя дали този или онзи управител не е отмъкнал сребърните ми лъжици! И все пак, за да удовлетворя моята любима ирландка, моля Марк Лаватер да ми изпрати от Париж подробно проучване върху хотелиерството в света.

Получавам отговора месец по-късно под формата на досие от четиристотин-петстотин страници, което нямам никакво желание да чета и в което подробно се излагат организационната структура и експлоатационните сметки на веригите „Хилтън“, „Шератон“, „Холидей Ин“, „Хаят“ и прочие. Увлекателно като телефонен указател.

Но един от сътрудниците на Марк е сметнал за уместно да подчертае с червено едно изречение, едно-единствено. Което казва всичко: „Шейсет процента от печалбите, реализирани от всички заведения на веригата «Хилтън» в света, идват само от хотела Las Vegas International Hilton.“ И в полето същият този сътрудник дава обяснение на феномена: „Това се дължи на казиното в хотела“.

Ето как започна всичко и как поех по пътеката на войната.

— Казино ли?

Трябва да е някъде към средата на юни. Най-вероятно 14-и. Времето в Ню Йорк е разкошно. Филип Ванденберг седи срещу мен и ме гледа така, сякаш му предлагам да се захванем с наркотрафик или да тласнем към проституиране цял колеж невръстни девойчета. Омразата, която храним открито един към друг, включва значителна доза игра, почти съучастничество. За пет години Ванденберг нито веднъж не ми се е усмихнал и никога не сме обядвали или вечеряли заедно. Освен това винаги е отказвал да се обръща към мен с малкото ми име и когато сме се озовавали в една и съща стая, неизменно се е старал да оставя помежду ни колкото се може по-голямо разстояние. Ако се срещахме на Yankee Stadium, сигурно щяхме да имаме нужда от високоговорители, за да можем да разговаряме. Но именно Филип Ванденберг преобърна земята, издействайки дори намесата на собствената си фамилия, за да ми осигури трийсетте и няколко милиона долара, които навремето ме спасиха. От своя страна, без да преставам нито за миг да демонстрирам антипатията, която изпитвам към него, аз вече пет години ползвам и заплащам богато и пребогато съветите му.

— Казино — кимвам. — Бих искал да закупя или да построя казино.

Той се намества в креслото, отпуска глава на облегалката и педантично събира върховете на пръстите си.

— Имате ли представа какви капитали ще трябва да се инвестират?

— Искам голямо казино.

— Тогава ще се наложи да пресмятате в стотици милиони долари.

— Ще счупя касичката си.

— Какво знаете за хазартната индустрия?

— Абсолютно нищо.

И това е самата истина — Сара ме обира най-редовно на gin-rummy и дори на Черен Петър ям пердах от четиригодишния си син. Да не говорим за двата долара и половина, които загубих при последното си посещение във Вегас.

— Чували ли сте някога за мафията?

— Два пъти съм гледал „Кръстника“.

— Забавно — процежда през зъби Ванденберг. — Много забавно.

И ми отперва ледена усмивка. Видно е, че искрено ме съжалява. Известно ли ми е, че мафията винаги е хранила и продължава да храни огромен интерес към игрите, било то във Вегас, в Атлантик Сити, в Сан Хуан в Пуерто Рико, на Бахамските острови и в куп латиноамерикански страни? Наясно ли съм, че в тези среди е дяволски трудно да направя дори крачка, без да се сблъскам с някоя фамилия?

— През 50-те години във Вегас — продължава Ванденберг, всичко, или почти всичко беше в ръцете на гангстерите. Нещата претърпяха известна промяна след разплитането на някои афери. Например, на аферата „Сребърната пантофка“, когато се разкриха злоупотреби в индустриални мащаби, позволяващи прането на колосални суми, спечелени от наркотрафик. В Невада въведоха ред в този хаос чрез комисията за хазартните игри. Щатът се възползва от правото си да отнема или да предоставя лицензи и привлече други инвеститори, които изместиха повечето от фамилиите. Това бяха петролни и филмови компании, хотелски вериги или милиардери от типа на Хауърд Хюс, които се чудят в какво да вложат парите си. Във всички случаи чудовища, поне от финансова гледна точка.

Подтекстът е повече от ясен — какво ще правя аз с моите нещастни осемдесет милиона долара между тези гиганти, от една страна, и големите бандити, от друга? Ще ме смажат толкова бързо, че и мокро петно няма да остане от мен.

— А другаде, освен във Вегас?

Филип Ванденберг ме поглежда със съжаление.

— Откажете се от тази идея. Вярно, наскоро позволиха хазартните игри в Атлантик Сити, но всичко навежда на мисълта, че положението няма да се различава от това във Вегас през петдесетте години. Не е изключено да бъде и много по-лошо, тъй като нюйоркският престъпен свят е несравнимо по-добре организиран от този в Невада, а и географски е разположен много по-близо. Откажете се, жив няма да се отървете. И не говоря само за пари.

Заровете са хвърлени точно в този момент и точно след това последно изречение. Приемам го като отправено ми предизвикателство, още повече че излиза от устата на Ванденберг. Сара е била права — през последните месеци съм се отпуснал, отдал съм се на лениво блаженство, станал съм напълно бездеен. Но ето че някъде в мен нещо се размърдва. По дяволите, та аз съм само на двайсет и шест години! В пенсия ли се каня да излизам, или що? Не подценявам предупреждението на Ванденберг. Ако съм дошъл първо при него, предпочитайки го пред Лупино, Розен и дори Лаватер, то в никакъв случай не е от симпатия, каквато изобщо не изпитвам към него. Но се научих да взимам под внимание заключенията на заместващия мозъка му компютър. Знам, че е напълно прав. Или по-скоро, че е почти напълно прав. Но знам също, че спечелих парите си, доверявайки се много повече на инстинкта си, отколкото на всички дадени ми досега съвети. Усмихвам се на Ванденберг.

— Да приемем, че няма да взема под внимание предупреждението ви.

Той свива рамене.

— В Щатите ли възнамерявате да осъществите операцията?

Идиотски въпрос. Не се виждам да направя дори опит да закупя Ангиенското казино, да не говорим за това в Монте Карло! Причини колкото щеш. Като се започне от размаха

Ванденберг, Човекът-Компютър, превключва на втора:

— В такъв случай ще трябва да отговаряте на три задължителни условия.

И навирва палец.

— Първо: решите ли да предприемете мащабна операция, ще са ви необходими неколкостотин милиона долара. Да речем, петстотин. Това предполага двайсет процента собствени фондове, лично участие. Сиреч, сто милиона. А вие ги нямате. Ще са ви необходими съдружници, които да представят всички необходими гаранции. И във всяко едно отношение. Все още сте далеч от този момент. Една петролна компания или друг гигант от този тип ще отхвърли предложението ви, защото няма да има нужда от вас. Колкото до класическите финансисти, те ще откажат да инвестират в сделка с хазартни игри. А всеки друг кандидат ще бъде подозрителен.

Идва ред на показалеца — Второ: разрешителното. Вие не сте американски гражданин и нито една комисия по хазартните игри няма да ви го издаде. Тези разрешителни са поименни, лични, издават се на конкретно физическо лице и никога на дружества. Тъй че ще ви се наложи да наемете някой американски гражданин, който никога не е имал проблеми със закона, знае всичко за хазартните игри и е наясно как се управлява казино, не поддържа съмнителни контакти, отличава се с добросъвестност и почтеност, с други думи, човек, на когото имате доверие — доколкото изобщо сте способен да се доверите някому, — и не на последно място човек, който да бъде свободен и да е съгласен да работи за вас.

Доколкото разбирам, в момента той ми описва невръстния Исус. И ме нервира.

— Нищо по-лесно — казвам.

Ванденберг вирва средния си пръст.

— Трето: теренът, бил той застроен, или не. Имам предвид терена, върху който ще издигнете вашето казино. Едно завършено и готово да функционира заведение би струвало изключително скъпо, петстотин милиона няма да стигнат. Ще ви трябват двойно повече. На ваше място — ако приемем, че съм достатъчно луд, за да се ангажирам с подобно начинание — бих избрал строеж или обновяване. Теренът, който ви предстои тепърва да откриете, трябва да се намира или във Вегас, или в Атлантик Сити. И трябва да е разположен в точно определен периметър, тоест, ако говорим за Вегас — на Стрип2 или в близост до нея, а ако става дума за Атлантик Сити — на Броудуолк, или недалеч оттам. Подобни терени са рядкост. За тях непрекъснато наддават и цената им се качва всеки ден, превръщайки се в истинско предизвикателство за въображението.

Сега ледената усмивка на Ванденберг е отявлено садистична.

— Три условия, господин Цимбали. Смятате ли, че можете да ги изпълните?

И аз, разбира се, отговарям:

— На какво да се обзаложим?

След Ванденберг посещавам Розен и Лупино, на които също излагам плана си. Като се изключат някои дребни нюанси, и двамата реагират по един и същи начин — аз съм луд за връзване. Джими Розен придърпва един лист, откъснат от някакъв бележник, и започва да пресмята.

— Франц, в най-добрия случай това представлява инвестиция от четиристотин до шестстотин милиона долара.

— Мога да се оправя и с по-малко.

— Много бих се учудил.

И започва да се цупи, тъй като ужасно мрази да подлагат изчисленията му на съмнение.

— Джими, от опит глава не боли.

— Винаги сте имали екстравагантни идеи, но тази е наистина кошмарна. Но щом държа на нея — добре, ще потърси.

Същият сценарий и при Лупино. С тази разлика, че той започва да се превива от смях още при първите ми думи.

— Отново на линия, значи! То и аз се чудех, като те гледах как дремеш на слънце месеци наред. Колко голямо го искаш това твое казино и къде?

Най-странното е, че нямам ни най-малка представа. Минават десетина дни. Екипите на тримата ми адвокати са се захванали за работа, издирвайки нещо за закупуване или за реконструкция, което да отговаря на условията, определени от Ванденберг — тези три условия ми се струват и необходими, и предостатъчни. Както и, що се отнася до всяко поотделно, невероятно трудни за изпълнение. Помня много добре чувствата, които изпитвах през този юни на 76-а, когато Съединените щати празнуваха двестагодишнината от своето създаване — отчайваща несигурност и в зависимост от дните било желание да зарежа всичко, било, напротив, неистова жажда за действие.

И то до такава степен, че когато към 25 юни Марк Лаватер ми се обажда по телефона, аз нищо не му казвам. Интересува се дали досието върху хотелиерската индустрия, което ми изпрати, ми е било от полза. Избягвам да се впускам в подробности и отговарям, че съм поискал проучването от чисто любопитство и че засега нямам намерение да предприемам каквото и да било. Което е вярно на 25 и 26 и продължава да бъде вярно два дни по-късно, когато ми се обажда Лупино. Звъни ми в „Пиер“, тъкмо когато се завръщам от кратко посещение в Квебек, където отидох да хвърля едно око на колосалните строежи в залива „Джеймс“, във връзка с които квебекското правителство емитира облигации, интересуващи ме като капиталовложение.

— Франц, мисля, че открих нещо.

— Вегас?

— Атлантик Сити.

За миг изпитвам разочарование. Не познавам Атлантик Сити. Доколкото ми е известно, той е нещо като мъртъв град, един вид ghost town — град-призрак.

— Струва ли си?

Непоправимият Лупино радостно ме осведомява:

— Във всеки случай струва около трийсет милиона долара, приятелю!

Първата ми мисъл е, че се шегува. За разлика от забавните като катакомби Розен и Ванденберг, Джо Лупино притежава чувство за хумор, способно да издъни бронирана врата. Чувам го да добавя:

— Струва си, Франц. Трябва да отидеш да го видиш.

Не изпитвам никакъв ентусиазъм. Мечтата ми за казино доста смътна, между впрочем — включваше слънце, пустиня, особената атмосфера на Лас Вегас. А ето че ми предлагат атлантическите мъгли на едно мизерно градче, чието бъдеще според мен е вече в миналото.

— Франц, няма време. Не сме единствените мераклии.

— Утре.

Договаряме се да тръгнем с кола в един часа следобед на следващия ден. Джо Лупино ме запознава набързо с „изгодната сделка“: хотел с около четиристотин стаи, строен в началото на века, доста разнебитен, но с огромни салони, разположен на морския бряг в самия център на града, с излаз на алеите за разходка и със собствен пристан. Плюс пет акра терен, или около два хектара. Що се отнася до оборудването, всичко трябва да се започне от нулата. Съществува и една допълнителна трудност — сградата е обявена за landmark, тоест за исторически паметник според френската терминология.

— И трябва да платя трийсет милиона долара за този боклук?

— Можем винаги да се пазарим. Но според моите момчета си струва.

Съмнявам се. Изпитвам толкова желание да го видя, колкото и да се обеся. Но в крайна сметка…

— Добре, Джо. Утре в един.

Открай време съм убеден, че събитията никога не идват едно по едно. Изглежда съществува нещо като закон, според който „всичко се случва винаги едновременно“. И доказателството е налице. Същия ден съм на вечеря у семейство Розен. Големият син на Джими се готви да замине за Европа и по-точно за Париж, където ще прекара една година, преди да влезе в университета. Джими се притеснява малко от самотата, която очаква сина му от другата страна на Атлантика, и то особено във Франция — страна, където човек чудесно може да опропасти живота си. Предлагам му настойничеството на Марк и Франсоаз Лаватер.

— Ще им се обадя утре сутринта, за да ги предупредя.

Както и правя. Ахването на парижката секретарка на Марк ми подсказва, че се е случило нещо важно. Тя възкликва:

— Какво съвпадение, господин Цимбали! Тъкмо се канех да набера вашия номер в Ню Йорк, когато вие звъннахте. Господин Лаватер има да ви съобщи нещо важно…

И миг след това действително чувам необичайно развълнувания глас на Марк:

— Франц? Става дума за Хасан Фезали. Появи се отново.

2

Преди да стане мой приятел, Хасан Фезали беше приятел на баща ми. Държеше се като стар търговец на килими, но всъщност управляваше огромното състояние на един саудитски принц, милиардер в петродолари. Вярно, никога не ми беше правил подаръци, но винаги, когато имах нужда от съюзник, бе насреща ми — доброжелателен и готов ако не да приеме, то поне да изслуша доводите ми. И ето че преди година и половина изчезна. Внезапно. Напуснал най-нормално кантората си в Кайро на път за летището, откъдето трябвало да лети за някъде. Но така и не пристигнал там и повече никой не го видял. Мислех, че е мъртъв.

— Няма съмнение, че е жив — уверява ме от Париж Марк Лаватер. — Мога да го докажа.

Освен приятелските чувства, които изпитвам към Хасан, и любопитството да узная какво му се е случило, имам и още една причина да посрещна с най-искрено удоволствие новината за завръщането му — малко преди да изчезне двамата с него бяхме започнали една спекулативна операция с петрол. Подробностите са без значение — важното е, че тогава преведохме значителни капитали (деветнайсет милиона долара за Фезали, десет за мен и един за Лаватер) по една лихтенщайнска сметка. Специална клауза предвиждаше, че нито един долар от тези пари не може да бъде използван без единодушното съгласие на съдружниците или, в случай на смърт, на техни упълномощени представители. И тъй като Хасан не можеше да бъде обявен официално за покойник, въпросните капитали бяха замразени. Появата на любимия ми бедуин означаваше, че ще мога отново да разполагам с моите неизползваеми от година и половина десет милиона долара.

А и щях да се поразходя от Ню Йорк до Париж. Речено-сторено. Обаждам се на Лупино и въпреки протестите му отлагам посещението в Атлантик Сити, след което скачам в първия самолет.

— Писмото пристигна във Вадуц. Преди два дни. Ето фотокопието.

Вземам листа хартия, който Марк Лаватер ми подава. Текстът е кратък — няколко ръкописни реда. И е на английски: PLEASE TRANSFER SPOT VALUE ON NEXT 29TH JUNE 65,551.86 U.S. $ TO ACCOUNT 1543 ZSM WEINER BANK ZURICH ATTENTION MR. GUNTHARDT. Което ще рече: „Моля преведете в брой на 29 юни сумата от 61 551 щатски долара и 86 цента по сметка номер 1543 28М в цюрихската Вайнер Банк, на вниманието на г-н Гюнтхарт.“ И нищо друго, освен кода за достъп (секретен — знаем го единствено аз, Хасан и Марк, плюс банкера, разбира се) и подписът. Накратко, най-обикновено нареждане за трансфер до лихтенщайнските банкери.

— Всъщност — отбелязва Лаватер, — ти знаеш не по-зле от мен, че банката във Вадуц не може да изпълни това нареждане в този му вид поради клаузата, изискваща единодушното съгласие на тримата съдружници — Хасан, ти и аз. Хасан също го знае.

Което означава, че Фезали е изпратил писмото с единствената цел да привлече вниманието ни.

— Не виждам друго обяснение. Бил е сигурен, че банкерът във Вадуц ще ни предупреди незабавно, както той и стори.

Разглеждам внимателно фотокопието — вярно, почеркът е леко разкривен, но ми е безспорно познат.

— Даде ли го за експертиза? От Хасан ли е наистина?

— Практически не може да има никакво съмнение. Освен това не забравяй секретния код за достъп.

— И защо е тази странна сума — шейсет и една хиляди петстотин петдесет и един долара и осемдесет и шест цента?

— Нямам никаква представа.

Защо Хасан не е закръглил сумата на шейсет и две хиляди долара, например? Знам, че е стиснат, но все пак…

— Марк, залагам си главата, че Хасан е искал да ни каже нещо.

Но какво? Хваща ме яд, че не мога да проумея. Така или иначе, няма съмнение, че нареждането за трансфер е зов за помощ. И че е изключено този зов да се остави без отговор. Между впрочем, преди да пристигна в Париж, задействах друг механизъм — тъй като все още не мога да поискам намесата на официалната полиция (така де, на какво основание?), обърнах се към една частна детективска агенция, чиито услуги съм ползвал вече неведнъж. Ръководи я един тип, когото наричам Англичанина. Той е все тъй рус, все той флегматичен и все тъй придирчив към външността си.

— Вече сме на линия — уведомява ме той. — Направих всичко необходимо веднага след като ми се обадихте от летище „Кенеди“. Имам един екип във Вадуц, втори в Цюрих, в близост до Вайнер Банк, и трети, който е готов незабавно да се намеси при нужда. В момента, в който трансферът бъде реализиран между Лихтенщайн и Швейцария, тръгваме по следата. При положение, разбира се, че нашите швейцарски приятели не възразят. Те имат доста консервативни представи за банковата тайна.

И ме измерва с флегматичен поглед, сякаш току-що ми е разкрил Бог знае какъв секрет.

Напомням, че за да може да се осъществи трансферът, поръчан от Фезали, е необходимо задължително съгласието на останалите двама съдружници, сиреч — на Марк и моето. Тъй че приподписваме копието и за по-голяма сигурност аз незабавно потеглям за Вадуц. Писмото на Хасан е пристигнало на 25-и, самият аз пристигам в Париж в ранния следобед на 27-и и съм в Лихтенщайн същия ден вечерта. Правя така, че трансферът да може да се извърши на 29-и.

Междувременно продължавам да си блъскам главата над загадката 61,551.86. Опитвам всички възможни комбинации. Нищо чудно да е телефонен номер, макар че като хитрост едва ли би могло да се измисли нещо по-плоско. Но знае ли човек… Ако преместим запетаята, получаваме 615.51.86. В Париж, при това срещу луди пари, Лаватер мобилизира собствения си персонал и още една детективска агенция. И резултатите не закъсняват. Знаете ли колко седемцифрени телефонни номера има в света? Научавам го благодарение на така стеклите се обстоятелства — един милион шестстотин двайсет и осем хиляди и нещо. Но моите хрътки издирват общо четирийсет и осем абоната, отговарящи на номер 615.51.86. Първият е една стара дама инвалид от Калифорния, вторият — перачка от Рио, третият живее в Австралия…

… И всичко се оказва пълна глупост.

Зарязвам телефонните номера Опитвам с пощенските кодове. Спестявам ви подробностите, те са направо умопомрачаващи — за да се направи една най-елементарна проверка са необходими месеци. Отказвам се и от тях.

— Може би е уреждане на някакви сметки — подсказва ми Марк по телефона. — Нищо чудно Хасан да е заложник на някого и този някой да го е принудил да плати… Знам ли и аз…

— Сметката му за газта.

Шегувам се, но с половин уста. Тази загадка, която не успявам да разреша, ужасно ме дразни. При все това съм сигурен в две неща: нареждането за трансфер съдържа някакво послание и това послание е предназначено лично за мен. А ето че не го разбирам! Времето напредва — ако не направя нещо, преди трансферът да е пристигнал в Цюрих, шейсетте и една хиляди долара ще се изгубят нейде в банковите меандри ведно с нашата следа. На двайсет и осми сутринта съм в Цюрих и нахълтвам почти с взлом при лицето Гюнтхарт, чието име фигурира върху нареждането за трансфер. Той е най-обикновен банкер, който изключително любезно се прави на пълен глупак.

— Как, казахте, е името?

— Хасан. Хасан Фезали.

И се впускам в обяснения: внезапното изчезване на Хасан, създаването на нашето дружество в Лихтенщайн, случаят със замразените авоари, писмото и прочие. Гюнтхарт ме наблюдава с безизразен поглед.

— Господин Цимбали, несъмнено са ви известни законите, които регламентират опазването на банковата тайна в нашата страна.

— Но тук става дума за човешки живот!

Стена. Нищо няма да измъкна от него, това животно би се оставило по-скоро да го убият на място. Връщам се при Англичанина, който ме е придружил до Швейцария и ме чака на Парадеплац.

— Ако някой изобщо може да направи нещо, то това е само швейцарската полиция — отбелязва той.

Вече съм мислил за това. Ала предварително знам въпроса, който ще ми зададат швейцарските власти: разполагам ли с доказателства? Не, има само едно решение, едно-единствено. Следващите три часа са истинска лудница — използвам ги, за да изнамеря самолет, способен да излети незабавно и да измине четири хиляди километра, тъй като с всеки редовен полет бих изгубил прекалено много време.

В крайна сметка излитам на 28-и малко след три следобед цюрихско време. И все още е светло, когато кацам в Риад, Саудитска Арабия. Предупредени от Лаватер, който им е телефонирал от Париж, за да им съобщи за пристигането ми, двама млади мъже, облечени по европейски, но забрадени с щампа на червени и бели райета, ме чакат в подножието на стълбата, която докарват специално за мен, за да ми спестят формалностите. Не успявам дори да усетя жегата, тъй като незабавно ме настаняват в един климатизиран ролс-ройс.

— За първи път ли посещавате нашата страна?

Отговарям утвърдително. Чувствам се леко замаян. Ролсът си проправя път сред колите с мощни изсвирвания на клаксона.

— Принц Азиз ви очаква, господин Цимбали. Той храни най-топли приятелски чувства към Хасан Фезали.

Аз също.

Принц Азиз ми е връстник. Виждал съм го един-единствен път, и то преди години, в хотел „Париж“ в Монте Карло, седнал пред суфле от лангусти и порция печена мерлуза с маруля. И още тогава изпитахме симпатия един към друг.

Той търпеливо ме изслушва, докато му разказвам цялата история. В заключение отбелязвам:

— Сега съм убеден, че Хасан е жив. Или че е бил все още жив преди три-четири дни.

Мълчание. Изведнъж изпитвам неприятното усещане, че събеседникът ми не само знае това, което току-що съм му съобщил, но и че знае много повече от мен. И ето че изплюва камъчето:

— Мислех, че сте в течение. Хасан изчезна през януари миналата година. От февруари всеки месец плащам по двеста хиляди долара, за да го запазя жив.

Принцът прави знак. Донасят снимки, върху чийто гръб са отбелязани датите месец след месец от февруари 75-а до юни 76-а — почти идентични, с изключение на някоя и друга незначителна подробност. На всички тях се вижда Фезали, прав или седнал и държащ в ръка разгънат вестник, чиито заглавия позволяват да се уточни датата, на която са направени снимките. Питам:

— Къде го държат?

— Нямаме представа, разбира се.

Декорът зад Хасан не позволява да се разбере каквото и да било. Той се състои от най-обикновен бял чаршаф, опънат очевидно на стена. Колкото до вестниците, те включват почти цялата световна преса.

— И кой го държи заложник?

— Това също не знаем.

Впивам поглед в черните очи на саудитеца. Недоумявам: възможно ли е, особено като се имат предвид огромните средства, с които разполага, да не е предприел нищо? Дори не се налага да му задавам въпроса — той го предусеща и пояснява:

— Парите за откупа се превеждат всяко първо число на месеца по шифрована сметка в Швейцария. Първият път се опитахме да проследим пътя им…

Прави кратка пауза, посочва снимките и добавя:

— Огледайте внимателно снимката от април…

Подчинявам се. Отначало не забелязвам нищо особено.

— Лявата ръка — казва Азиз.

Буквално подскачам — на лявата си ръка Хасан има само четири пръста! Азиз продължава:

— Два месеца по-късно направихме втори опит, като взехме всички възможни предпазни мерки. Разгледайте снимка номер шест от юли…

Този път потръпвам от ужас — след кутрето са отрязали първите две стави на безименния и на средния пръст.

— И ни предупредиха, че следващия път той ще остане просто без ръка.

Принцът безрадостно се усмихва:

— Господин Цимбали, изпитвам към Хасан не само най-искрени приятелски чувства, но и особено силна привързаност. И не искам да го накълцат на парчета. Предложих огромна сума за освобождаването му, но ония не си направиха труда дори да ми отговорят. Не знам чий заложник е, както и не знам защо и за колко време. Но държа да го запазя жив. И ви предупреждавам: направите ли нещо, независимо какво, което би застрашило живота му, няма да имам повече никакви основания да изпитвам към вас симпатията, която ми вдъхвате.

Той ме гледа втренчено и аз тозчас си спомням, че се намирам в една изгубена сред пясъците столица, където с превелико удоволствие раздават правосъдието с брадва.

Въпреки това правя последен опит. Твърдо съм убеден, че по един или друг начин Хасан си е послужил с писмото от Вадуц, за да ни предупреди, да ни предостави нова следа, различна от досегашната. За мен е очевидно, че шейсетте и една хиляди долара нямат нищо общо с двестате хиляди, превеждани всеки месец в качеството на откуп. Това са две отделни операции…

— Хасан е успял да устрои клопка на похитителите си. И двамата знаем колко е хитър. Не отговорим ли на призива му, ще го осъдим окончателно на смърт.

А сам аз не съм в състояние да се преборя с швейцарската система. Но ако той, един саудитски принц, способен да си осигури подкрепата на правителството в Риад, се съгласи да поиска сътрудничеството на швейцарските власти по дипломатически път, то тогава швейцарците…

Но напразно си хабя думите. Азиз се изправя.

— Губите си времето, господин Цимбали.

Изигравам последния си коз:

— А ако дешифрирам съобщението на Хасан? Ако успея да разбера какво се опитва да ни каже?

— Прочетох писмото, което ми показахте. Не мисля, че то съдържа нещо повече от едно най-обикновено нареждане за трансфер.

Можех веднага да напусна Риад. Но оставам, отказвайки да призная поражението си. Секретарите на принца са ми запазили апартамент в „Риад Интерконтинентал“, където гъмжи от чуждестранни делегации, дошли да изпросят някой и друг петродолар. Телефонирам на Марк в Париж. Нищо ново. Поне що се отнася до Хасан.

— За сметка на това Джо Лупино се обади два пъти. Става дума за някакъв хотел в Атлантик Сити. Джо настоява за бързо решение. Франц, не съм в течение на случая. Да не си решил да купуваш хотел?

По дяволите Лупино и Атлантик Сити! Изобщо не ми е до това…

— Франц, Джо ужасно настоява…

Долавям в тона на Марк Лаватер лека нотка на яд. Той е безспорно човекът, на когото се доверявам най-много на света, а ето че все още не съм му казал нищо за плановете си за казиното. Но нещата се развиха толкова бързо…

— Ще ти обясня, Марк. Но по-късно.

Той затваря първи и разбирам, че се чувства засегнат.

Толкоз по-зле, ще му мине! Отново се втренчвам във фотокопието, направено във Вадуц. Това започва да ми намирисва на фиксидея: Please transfer spot value… Усещам, че ме хващат лудите, и то до такава степен, че ако се обаждам на Розен, то е по-скоро, за да избия от главата си натрапчивите мисли, отколкото от необходимост.

— Джими, става дума за онази история с казиното. Джо Лупино твърди, че е намерил нещо интересно в Атлантик Сити. Осведомете се по въпроса, но без той да знае. Искам да направите проучване независимо от работата на Лупино и на когото и да било другиго.

Той се съгласява без коментари и заявява, че веднага се захваща за работа. Всичко щяло да бъде готово до две седмици. Не по-рано, иначе нямало да бъде сериозно.

Едва сме затворили телефона и аз поръчвам нов разговор. Този път с Ванденберг, на когото нареждам да ми изготви досие върху Атлантик Сити.

— Разполагате с две седмици — уведомявам го.

Искам за трети път връзка. Гласът на Лупино издава нетърпение, ако не и нервност.

— За Бога, Франц, къде си?

В Риад е вече нощ. Саудитска Арабия изобщо не я е грика за часовите пояси — тук сверяват часовника си по изгрева и залеза на слънцето.

— Къде си, Франц?

— На гърба на една камила. Джо, затвори си за малко устата, ако обичаш. Добре, кълнеш ми се, че сделката в Атлантик Сити била фантастична, тъй че дадено — ще се пробвам. Но те моля, без нерви. Виж се с твоите продавачи и им поискай от мое име едномесечна опция3.

— Няма да се съгласят. Ти не си единственият потенциален купувач…

— Това е твоя грижа. Едномесечна опция. (Пресмятам набързо: намерените от Джо продавачи искат за стария си хотел трийсет милиона долара, значи…) Предложи им двеста хиляди долара.

— Трудно ще стане.

— Не ти плащам, за да ходиш да гледаш мачовете на нюйоркския „Космос“. И ако ме забъркаш в някоя гнила история, именно от теб ще си искам тези двеста хиляди…

И в същия миг едва не изкрещявам.

През цялото време, откакто съм налапал телефона, тоест от разговора ми с Марк до сегашния с Джо, фотокопието на нареждането за трансфер е непрекъснато пред очите ми. И изведнъж една дума, една-единствена дума буквално ми се набива в очите, заслепявайки ме като слънчев лъч. О, по дяволите!

— Джо, действай. Ще ти се обадя утре.

И затварям, без да му оставя време да изрази поредния си протест. През следващите минути от рецепцията на „Интерконинентал“ ми изпращат поисканите от мен списъци и информации. Няколко елементарни операции на моя джобен калкулатор и резултатът е налице. Отново грабвам телефона. Няма никакво време за губене — ако не бъркам както обикновено, в Париж и Цюрих трябва да е около осем вечерта, което означава, че ми остават някъде между дванайсет и шестнайсет часа, преди шейсетте и една хиляди долара да напуснат Вадуц. Толкова съм възбуден, че подскачам на място. Цели петнайсет минути разправии, молби, заплахи, но не, Негово височество не е в дома си, Негово височество присъства на прием в двореца Ал Ма’атар и Негово височество…

Най-сетне прозвучава гласът на Азиз:

— Господин Цимбали, надявам се, че не ме безпокоите напр…

Прекъсвам го крайно непочтително:

— Открих. Знам къде е Хасан.

SPOT!

Терминът означава „в брой“ и нищо друго. Но иначе не е толкова просто. Защото на практика един обикновен банкер или финансист като вас и мен никога не би го използвал при изготвянето на нареждане за трансфер. Той ще напише или ще телексира на английски Please transfer (или forward) immediately… Или в краен случай, ако е чак такъв маниак на прецизността, ще използва cash, което също означава „в брой“.

Spot е термин, използван от банковите специалисти по валутен обмен, които в продължение на години получават и изпращат нареждания за обръщане на една валута в друга, като се започне от долара и швейцарския франк и се стигне до холандския флорин и монголската тугрица (което се случва доста рядко). Самият аз съм извършвал подобни операции, без обаче да мога да се меря с Хасан Фезали, който е истински ас в тази област. Азиз ме поглежда мрачно:

— И ме накарахте да напусна приема, за да ми съобщите това?

Подавам му един от списъците, предоставени ми от рецепцията на „Интерконтинентал“. Той включва всички валути в света, като съответните страни са подредени по азбучен ред — от Абу Даби (където си купуват ролсове с бахрейнски динари) до Замбия (където за един стар велосипед ти заплащат с два-три тона куаши, делящи се на свой ред на нгуеи). Обяснявам:

— Хасан е вмъкнал в текста думата spot, докато в действителност би трябвало да се въздържи от използването ѝ или да прибегне до друг термин. Повече от ясно е, че е искал да ни наведе на мисълта за обменна валутна операция. Сега обърнете внимание на цифрата 61 551,86. Най-малкото, което може да се каже за нея, е, че не е кръгла. Затова взех този списък и започнах да изчислявам: ако при отварянето на пазара на 29 юни обменим 61551 долара и 86 цента, в коя валута ще получим кръгла цифра? Установих, че има една-единствена такава валута.

Позволявам си лукса да направя малка пауза, колкото да демонстрирам невероятната си интелигентност.

— Една-единствена, Ваше височество, и това е риалът или ирито на Йеменската арабска република. Хасан е пленник някъде в Северен Йемен.

3

Няма нищо по-лесно от това да убедите швейцарската полиция и швейцарските банкери да вдигнат табуто над банковата тайна и да ги накарате да ви разкрият колко притежава по сметката си господин Еди-кой си, откъде има тези пари и какво се кани да прави с тях.

За тази цел е необходимо да отговаряте само на три условия:

— годишният ви доход да възлиза на около един милиард долара, освободени от данъци;

— да се радвате на безрезервната подкрепа на едно законно и суверенно правителство, чийто външен дълг се доближава до абсолютната нула;

— да изложите пред швейцарците една наистина основателна причина.

Знам, че става бързо и лесно, защото Азиз го прави. И то за нула време. Едва-що замлъквам и той се свързва със своя братовчед, министър-председателя, който се обажда на своя братовчед, министъра на външните работи, който на свой ред вдига телефона и се обажда на един техен общ втори братовчед, който е посланик в Швейцария. И който още сутринта на 29 юни информира швейцарското правителство, че е извършено престъпление от общ характер, и по-конкретно отвличане, чиято жертва е най-добрият съветник на един член на кралската фамилия, и предоставя като доказателство исканията за изплащане на откуп и резултатите от проведените от саудитската, египетската и други полиции разследвания през януари 75-а и през следващите месеци. В резултат на което от правителство на правителство и от полиция на полиция се стига до заключението, че се налага банковата тайна да бъде действително нарушена. Но внимание: само колкото е необходимо и нищо повече! Така че към два следобед на 29 юни, или някъде около обяд швейцарско време, Англичанина ми се обажда от Цюрих и флегматично ме уведомява:

— Разполагаме със следа. Или поне с началото на следа.

Човекът, който е открил шифрованата сметка в Цюрих, се казва Белкасем. Дал е адрес в Лондон. Проверихме — адресът е фалшив.

— Знае ли се какво ще стане с шейсетте и една хиляди долара?

— Те трябва да бъдат преведени днес в Люксембург. Швейцарската полиция си има собствена финансова комисия, така че ще можем да ги проследим. Независимо къде ще бъдат преведени.

Англичанина е настроен оптимистично. Аз също, но само на моменти. Все още съм в Риад, преди всичко, защото Азиз ме покани — този път в качеството ми на негов личен гост. При все това поканата е малко обезпокояваща — очевидно съм предварително нарочен като виновен за онова, което ще се случи с Хасан Фезали. И това логично ме навежда на мисълта за крехкостта на дедукциите ми — ами ако греша? Ако чисто и просто съм подценил хитростта и издръжливостта на моя стар приятел? На снимките, които ми показаха, той изглежда силно белязан от пленничеството си. Главният довод, на който се позовах, за да накарам Азиз да пристъпи към действие и да поиска намесата на правителството си пред швейцарските власти, е следният: убеден съм, че Хасан е успял да подкупи някой от пазачите си, предлагайки му повече от шейсет хиляди долара (истинско състояние в Йемен) без знанието на останалите похитители.

Но ако бъркам и действията ми изложат на опасност живота на Фезали, светът със сигурност ще се окаже тесен, за да се спася от гнева на Азиз.

Междувременно Лупино отново се обажда: готово — получил е опцията, която исках за хотела в Атлантик Сити.

— Но срещу двеста и петдесет хиляди долара и само за три седмици, Франц. Не можах да изкрънкам нищо повече. Разполагаш със срок до 21 юли, когато трябва да вземеш окончателно решение.

Другояче казано, ако до тази дата не потвърдя покупката на хотела — който изобщо не съм виждал, мътните го взели! ще загубя четвърт милион долара.

— Колкото до цената — додава Джо, — продавачите продължават да настояват за трийсет милиона. Но мисля, че ще можем да се преборим за по-малко. Да речем, за двайсет и седем-двайсет и осем.

— Ще видим.

Същия ден, сиреч пак на 29 юни, Лаватер на свой ред ми се обажда. Уведомявам го, че най-сетне съм успял да накарам Азиз да се задейства. Той моментално засича слабото място в позициите ми:

— Ако намесата ти докара допълнителни неприятности на Хасан, Азиз наистина ще ти вдигне мерника.

— Благодаря за успокоението.

— Трябваше да оставиш грижата за това на полицията, фактът, че си поверил случая изцяло на Англичанина, увеличава значително рисковете, които поемаш.

— Имам повече доверие в Англичанина, отколкото във всички ченгета на света. А и в случай на успех заслугата ми ще бъде двойно по-голяма.

Но това не са единствените причини. В интерес на истината, дори Азиз не знае, че използвам Англичанина. Несъмнено подозира, че съм наел частни детективи, но не знае нищичко за тях. Въздържах се да споделя каквото и да било в това отношение. От предпазливост — не забравям, че вторият опит на саудитците да се доберат до похитителите е завършил с провал, въпреки вземането на „всички възможни предпазни мерки“. Резултат: Хасан се лишава от още два пръста. А ни най-малко не държа да насърчавам касапницата.

И отново на 29 юни Англичанина пределно иносказателно ме информира докъде е стигнал:

— Парите не останаха дори и час в Люксембург. Едно нареждане за трансфер току-що ги препрати в Рим.

И по-точно в една банка, която Англичанина незабавно поставя под наблюдение със съдействието на италианската финансова полиция. Никакъв резултат: изминават два дни, без никой да прояви дори минимален интерес към шейсетте и една хиляди долара. Лично аз съм все още в Риад, където виждам наистина всичко, което си заслужава да се види, като се започне от един бивш вицепрезидент на Щатите, който в буквалния смисъл ходи от врата на врата за сметка на някаква компания, произвеждаща бронирани жилетки, и се стигне до една банка, управлявана и посещавана единствено от жени (доколкото разбрах, Корана нямал нищо против това), в която, миг след като прекрачвам прага ѝ, се сблъсквам с две въоръжени до зъби девойки.

На 2 юли в Рим най-сетне настъпва раздвижване. Англичанина ме уведомява:

— Току-що пристигна ново нареждане за трансфер. Следващ адрес: Бейрут.

— Откъде дойде нареждането?

— От една лондонска банка, но тя само го е препратила. Действителният източник е Кайро. Един от екипите ми вече е на път за там.

Самият Англичанин заминава за Ливан по следите на шейсетте хиляди долара. Оказва се, че с него споделяме едно и също усещане: не е изключено почти смехотворният лукс да вземаш толкова предпазни мерки, за да разкарваш по света една относително скромна сума, да означава, че някой чисто и просто се забавлява за наша сметка. Но и двамата смятаме, че си имаме по-скоро работа с аматьор, опитващ се да заличи следите си, който несъмнено е наясно с някои банкови процедури, но в никакъв случай не е истински специалист. С други думи, първоначалната ми хипотеза, а именно, че някой от похитителите на Фезали играе своя собствена игричка, придобива все повече тежест (истинските извършители на отвличането — тези, които от година и половина получават откупа — проявяват значително по-голяма интелигентност).

— И според мен крайното местоназначение е Кайро — заключава Англичанина.

Така и се оказва: на 3 юли една бейрутска банка действително кредитира сметка в Maha & Moore Bank в Кайро. За разлика от досегашната си практика във Вадуц, Цюрих, Люксембург, Рим и Бейрут, този път Англичанина не установява контакт нито с управата на банката, нито дори с каирската полиция. Заявява, че се доверява на инстинкта си и че отсега нататък иска да работи само със своите хора и без ничие официално съдействие. И заминава за Кайро, откъдето ми се обажда на 4-и сутринта:

— Човекът, когото търсим, е тук.

Три часа по-късно — след доста остър разговор с Азиз, който ме упреква за прекалената ми дискретност спрямо него, но все пак ми позволява да напусна Саудитска Арабия, без преди това да ме накълца на резенчета — аз на свой ред хващам първия самолет за египетската столица.

— Това е той.

През задното стъкло на колата виждам млад, около двайсет и пет годишен мъж, облечен по европейски. Намираме се в квартал Шубра. Колата, с която Англичанина ме посрещна на летището, е паркирана в самото начало на Газира ел-Бадран, най-голямата търговска улица в района, където живеят каирските християни — сирийци, ливанци и други.

Мъжът върви към нас и рано или късно ще ни задмине. Той е дребен на ръст, доста мургав, с къси мустачки. И определено няма вид на човек, който е изобретил топлата вода.

— Защо да е той? Защо точно той?

— Първо, защото работи в Maha & Moore Bank като писар. Второ, защото се основаваме на първоначалната ви хипотеза и на секретното послание, изразено чрез обменна валутна операция. И ми се струва, че сте прав. Не знам защо казвам „струва ми се“ — вие безспорно сте прав. Нашият човек е йеменец. Роден е в едно затънтено селце в днешния Северен Йемен. Преди пет седмици е взел годишния си отпуск и е отскочил до дома си, за да разцелува семейството си. Нормално. Онова, което е не чак толкова нормално, е, че се е върнал в Кайро само след шест дни престой в родното си село. Обиколихме бюрата на всички авиокомпании — веднага след завръщането си в Кайро той е взел полета за Бейрут, Рим и Цюрих. Между Цюрих, Вадуц и Люксембург несъмнено е пътувал с влак, тъй като не разполага с големи средства. От Цюрих е отлетял за Лондон, след което се е върнал тук. Заснехме го, разбира се, и изпратихме снимката му на банкерите във Вадуц и Цюрих, които веднага го разпознаха. Именно той е Белкасем, който устрои такова пътешествие на шейсетте хиляди долара.

— И как се казва?

Англичанина благоволява да отдръпне за миг своята Craven-А от устните си и процежда:

— Юсуф Някойси.

Мъжът минава покрай нас. Достатъчно е да протегна ръка през отворения прозорец, за да го сграбча.

— Свързан ли е по някакъв начин с отвличането на Фезали?

Не. По този въпрос Англичанина има своя теория, която доста се доближава до моята. Юсуф е отишъл да се изфука в родното си село, научил е по някакъв начин за похищението на Фезали, видял се е с него и му е изкрънкал шейсет хиляди долара. Може би срещу обещанието да предаде призива му за помощ.

— И Хасан е излязъл още по-хитър от него. Но това означава преди всичко, че той се намира някъде в околностите на въпросното село.

— Точно така — кимва Англичанина.

Мъжът изчезва от погледа ни сред най-шумната тълпа в света, насочвайки се към централната гара и статуята на Рамзес. Учудвам се, че не го следят.

— Следят го. Петима от хората ми вървят по петите му.

— Никога не мога да видя вашите хора.

— Именно заради това работят с мен. В противен случай веднага бих ги изхвърлил на улицата. Господин Цимбали, съществуват три възможности: в първия случай можем да го предадем на египетската полиция и дори на саудитците за съучастничество в отвличане и за изнудване. Или пък сами да се заемем с него и да го накараме да проговори. И ще го накараме, бъдете сигурен…

Срещам погледа му. Как ли пък не! Изобщо не се виждам, та ако ще и само като статист, в сценки с изтезания. Дори да става дума за гъделичкане. Натъртвам:

— Третата възможност.

— Вие плащате.

— Ще ви призная, че и аз го забелязах.

Третата възможност, естествено, е да не предприемаме нищо срещу Юсуф, да се държим така, сякаш той изобщо не съществува… и в същото време да отскочим да хвърлим един подробен панорамен поглед на пейзажа в Северен Йемен…

— Кой Йемен беше република, и то малко по-лява от Сталин?

— Южен. Нас ни интересува Северен.

… Тъй де, върви да хвърлиш едно око, за да се опиташ да откриеш Хасан. Много по-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. Това, което знам за Йемен, би се събрало върху една таксова марка, но не вярвам, че там може да се отиде така, както се ходи в Швейцария. Доколкото ми е известно, по ония места е пустиня и цари страхотна дивотия.

— Дори още по-лошо — отбелязва Англичанина. — Мястото се нарича Руб ел-Хали. Правителството в Сана — това е столицата — упражнява върху него чисто теоретична власт. Местните жители са открай време въоръжени до зъби и бихме минали там толкова незабелязано, колкото един лондонски банкер с раиран панталон през нудистки плаж.

И ми се усмихва, доволен и предоволен от чувството си за хумор.

Що се отнася до вероятността да изпратим там отряд наемници, подбрани по холивудски маниер измежду елитните стрелци — независимо дали операцията ще бъде финансирана от мен, или от принц Азиз, — то двамата решаваме, че е по-добре изобщо да не мислим за това. Въпреки че няколко часа премятам подобна идея в главата си. Но освен факта, че ми липсва какъвто и да било опит в това отношение, опасявам се, че едно освобождаване със сила би могло да изложи на опасност живота на Фезали, а това е риск, който не искам да поемам. А и всъщност как да организирам такъв отряд, без новината тутакси да се разчуе? Четвърти юли е и все още нищо не съм казал на Азиз, който е в пълно неведение относно разкритията ни. Макар че като се замисля, започвам да изпитвам някои съмнения — струва ми се напълно възможно отсъствието на Фезали да устройва чудесно някого или неколцина от най-близкото обкръжение на принца, които може би биха се чувствали още по-добре, ако той изчезне окончателно, оставяйки мястото свободно. Кой знае… Не, така или иначе, ще действам сам.

Още повече че по мое убеждение разполагам с два коза, които ще ми позволят да действам по свой начин, без насилие. Единият ми коз е Англичанина, който е открил някой, който познава някой, който познава някой, който познава чудесно пустинята Руб ел-Хали и двата Йемена, Северния и Южния.

А освен това ми хрумна и една идея. Смехотворна, странна и дори откачена идея, която обаче дяволски ми харесва.

4

В Кайро наемам апартамент в „Нил Хилтън“, който, както сочи и името му, гледа директно към реката. Вечерта на 4 юли току-що съм се свързал по телефона с Адриано Лета в Рим, когато Англичанина отново се появява и ме уведомява, че е намерил някой, който познава някого, който… и т.н.

— Той е тук. Трябва да го видите.

— Един момент.

Обяснявам на Адриано Лета (един от най-сигурните ми сътрудници в Европа) какво искам да направи и как трябва да го направи. Той ни най-малко не се учудва и се интересува само с колко време разполага. „Колкото по-рано, толкова по-добре.“ Съгласява се и заявява, че ще има грижата.

Това е едно от качествата на Адриано, които ценя най-много: ако му телефонирам, за да му съобщя, че съм купил Айфеловата кула и Бруклинския мост, за да ги превърна в кламери, той ще се задоволи просто да попита: „И по колко да продавам на парче въпросните кламери?“ За разлика от него Англичанина, който проследява разговора ни, за първи път изневерява на природата си и вперва в мен сащисан поглед.

— Наистина ли ще го направите?

— Все по някакъв начин трябва да информирам Хасан, че съм получил съобщението му, че съм го разбрал и че съм се заел с разрешаването на проблема.

— No comment — отбелязва Англичанина, възвърнал обичайната си флегматичност.

След което въвежда специалиста по Йемен. Който, сам по себе си, напълно си заслужава пътуването дотук. Аз лично далеч не съм великан и нерядко ми се налага да виря глава, за да погледна събеседниците си в очите. Този път обаче налице е точно обратният случай. Субектът, който ми е доведен от Англичанина, е висок най-много метър и петдесет, почти толкова широк и носи на главата си колониална каска „а ла Кичънър“ — същински Хенри Мортън Стенли, гледан в криво огледало. И ме наблюдава с най-искрена омраза (много скоро ще установя, че той гледа със същата ненавист който и да е, и то по простата причина, че ненавижда всички без изключение). Това, което знам за него, се съдържа в няколко думи: бивш капрал от британската армия, който е служил в Аден и околностите по времето на Британската империя, влюбил се е до полуда в Йемен, останал е там след изтеглянето на армията на Нейно Величество и се е опитал да обедини двата Йемена. Напълно безрезултатно — в заключение е бил най-безцеремонно изхвърлен от страната. Накратко, нещо като Лоурънс Арабски, само че недоносен и в известен смисъл втора употреба.

Който ми подхвърля презрително:

— И си въобразявате, че е много лесно да се освободи един от пленниците на Аш-Шаафи? Наистина ли смятате така?

Зяпвам от изумление — кой е тоя Аш-Майната му, за когото никога не съм чувал? Оня пренебрежително се подсмихва. Аш-Шаафи бил почти със сигурност човекът, който държал Хасан Фезали пленник в замъка си.

— Само той ще е, гадината проклета! Аш-Шаафи управлява тъкмо родното село на вашия Юсуф.

След което се изхрачва върху хилтънския мокет, но все пак благоволява да ми обясни, че въпросният Аш-Шаафи е своего рода местно величие, разпореждащо се пълновластно в едно селце-крепост, разположено в Йеменските планини на прага на абсолютно кошмарната пустиня Руб ел-Хали. И че е готов на всичко за пари.

— До такава степен, че да отвлече в центъра на Кайро финансист като Хасан Фезали?

Не трябваше да го казвам — Лоурънс Арабски II ме поглежда така, сякаш има пред себе си пълен малоумник.

— Това копеле Аш-Шаафи не знае нито какво е Кайро, нито къде се намира. Ако е складирал вашия Фезали в бърлогата си, то е, защото някой друг мръсник му го е поверил да го пази.

Двамата с Англичанина се споглеждаме — това потвърждава подозренията ми, че Фезали не е отвлечен само заради откуп. Очевидно в цялата тази история има пръст човек от обкръжението на Азиз. Може би от завист, а може би и подкокоросан от някой Мартин Ял. Накратко, постъпих добре, като реших да спестя на Азиз информацията за сегашните ми и бъдещи действия.

— Може ли да се опитаме да нападнем селото?

Лоурънс Арабски II отново се взривява — за това нямало да стигне и цяла дивизия парашутисти. А и видел ли, че се задава навалица, Аш-Шаафи моментално щял да се отърве от пленника си, дори и заради това да се наложело да го изяде под формата на шишчета.

— В такъв случай не бихме ли могли да го откупим?

В отговор се разнася ядно изцвилване:

— И как смятате да се свържете с него? По телефона? Та по ония краища си е живо средновековие. Няма дори път, по който да се доберем дотам. А дори и да предположим доуточнява той, — че се метна на една камила и отида да преговарям на място, най-хубавото, което би могло да ми се случи, е на свой ред да стана пленник.

В този момент на разговора ни Лоурънс Арабски II започва сериозно да ми се разхожда по нервите. Не е възможно да няма някакъв изход, по дяволите! Англичанина се намесва през смях:

— Би трябвало да споделите с нашия приятел идеята си…

И защо не, в крайна сметка? След като веднъж вече съм го докарал дотук! Тъй че си поемам дъх и се впускам в обяснения какво подготвя в Рим Адриано Лета с обичайната си ефикасност. Очаквам ново вулканично изригване. Нищо подобно. Напротив. Мълчание. И за пръв път от момента на запознанството ни Лоурънс Арабски II ме поглежда едва ли не с уважение.

— Ето най-сетне една интелигентна идея — отбелязва той. Крайно време беше. Така може и да се получи. Страхотна тъпотия, но нищо чудно да се получи. Виж, това да.

Излитаме от Джибути около осем сутринта на 7 юли Адриано Лета (който, освен още куп други езици, говори перфектно арабски), Англичанина, Лоурънс Арабски II, един експерт по парашутизъм и моя милост. На щурвала е любимият ми пилот Флинт, пристигнал специално за случая от Флорида. Самолетът е Дакота-3, нает не без известни затруднения в Адис Абеба. В Етиопия се вихри революция и собственикът на самолета искаше да ми го продаде.

Шестте контейнера ведно с парашутите си са струпани до вратата, през която ще ги експедираме. Между другото, чудя се как ли ще стане това. Преди малко се опитах да повдигна един и не успях дори да го помръдна. Всеки от тях, включително собствено тегло и съдържание, със сигурност тежи някъде между сто и петдесет и сто и осемдесет килограма. Че идеята ми е щура, щура е, в това няма съмнение. Какви ги къдря тук, играейки си на оперетен авантюрист, след като би трябвало да бъда в Париж, в Ню Йорк, в Сен Тропе или в Атлантик Сити, за да огледам стария хотел, който вече ми струва двеста и петдесет хиляди долара? Или най-малкото в Ямайка при сина ми и Сара?

Под нас се източват последните метри на пролива Баб ал-Мандеб и в кристалночистия въздух пред очите ни се просва Блажената Арабия, с други думи — Йемен. Но нека не си правим илюзии: успях да получа без особена мъка разрешение за прелитане над Северен Йемен, който е с прозападна ориентация, но за сметка на това напълно се провалих в Аден, столицата на другия Йемен, където мило ме информираха, че миговете made in USSR с огромно удоволствие ще ме направят на решето в момента, в който се отъркам във въздушното им пространство.

Дакотата пърха мъчително с двеста и петдесет километра в час. Червено море е вече зад нас и насреща ни се гъне все по-внушителен с височината си планински релеф, ФЛИНТ, както винаги, мърмори недоволно. За него картинката е повече от ясна — самолетът не струва пукнат грош, много скоро ще се разбием и във всички случаи няма да можем да преодолеем надхвърлящите три хиляди метра върхове, които препречват пътя ни. Все пак благоволява да ми посочи на картата мястото, където се намираме — на югоизток, на по-малко от сто километра от Сана, а следователно и вече недалеч от нашата цел. Дотам ни остават двайсетина минути полет. Лоурънс Арабски II се настанява в креслото на втория пилот и ни сочи познатите му пътища на керваните и този или онзи водоем, подхранван от някоя wadi, както наричат тук обикновено пресъхналите през по-голямата част от годината потоци и рекички.

— Наближаваме.

Прелитаме над Таиз и високите му плата с шахматната дъска на нивите. Именно тук е била Блажената Арабия на древните, ала днес преобладаващият цвят на тази с всеки изминат век все повече пресъхваща земя е охрата, ФЛИНТ влиза в ляв вираж и под нас отново щръкват кошмарно голите и съвършено безводни планини. При все това на места забелязваме кацнали на някой връх укрепени села, чиито подстъпи са нацвъкани с миниатюрни квадратни нивички. Нарядко се виждат стада кози, но никакъв път. Живо средновековие, както казва Лоурънс Арабски.

Държим курс на север-североизток. Пейзажът става все по-пустинен, отчайващо безводен, нечовешки. Границата на Южен Йемен не е далеч и вдясно от нас се ширва ужасяващата Руб ел-Хали, една от най-пустинните пустини в света.

— Ето го!

Лоурънс Арабски II се привежда напред, треперейки от възбуда и може би и от известна носталгия. Ако се вярва на биографията му, типът е прекарал трийсет години от живота си в тази дива страна. Така или иначе, той ни посочва едно укрепено село, кацнало на главозамайваща височина.

Флинт започва да се спуска и прави първи заход на по-малко и от трийсет метра над някакво подобие на крепостна кула, която стърчи насред селото — квадратна постройка от жълтеникава глина, надупчена със зарешетени и обрамчени с ивица бяла боя прозорчета. От нея изскачат хора и вирват глава към небето.

— Тия копелета като нищо могат да започнат да стрелят! Внимание!

Флинт описва широка дъга и се връща. Втори заход. Прогнозата на Лоурънс Арабски се оказва точна — ония наистина откриват стрелба по нас. Безрезултатно.

— Изкарват автомати и тежки картечници!

Което ще рече, че е време да престанем да си играем на Лили-дава-бонбонче. Експертът по парашутизъм отваря вратата.

— Хайде! — изревава той.

Флинт набира височина и две минути по-късно в йеменското небе се отваря парашутът на първия контейнер. Почти веднага го последват останалите пет. Не вдигаме контейнерите — просто ги изблъскаме през вратата.

— Да се омитаме!

Задачата е изпълнена. Или поне така смятам. Но ФЛИНТ очевидно не споделя мнението ми, защото предприема четвърти заход, и то едва ли не на сантиметри над жълтеникавата крепостна стена. Колкото и да си дера гърлото, изразявайки несъгласието си, кретенът ФЛИНТ отговаря на крясъците ми единствено с неудържим смях, сочейки през рамо с палец задната част на самолета, където Лоурънс Арабски, вкопчил се с една ръка в рамката на все още отворената врата, пикае върху укрепеното село и същевременно реве нещо като предизвикателство по адрес на Аш-Шаафи. Англичанина и експертът по парашутизъм се превиват от смях и дори Адриано Лета се усмихва. Така че аз се оказвам единственият, който не намира в това нищо смешно.

Долу шестте контейнера се приземяват. Виждам как мъжете предпазливо се приближават до тях. След малко ще ги отворят. И ще намерят не само моето предложение за преговори, но и шестстотин килограма плодов сладолед. И то не какъв да е, а ароматизиран, смес от ванилия, фъстъци и шоколад, с бадемови и лешникови ядки, със захаросани плодове и с разкошни шоколадови дражета. Любимите сладоледи на Хасан Фезали. Стигнах в подробностите дотам, че ги поръчах специално от онази фабрика в Милано, за която един ден Хасан ми каза, че я смята за най-добрата в света.

Сега не ми остава нищо друго, освен да чакам.

И аз чакам, като междувременно изгризвам ноктите си до кръв. За да стигна до парашутния номер със сладоледа, разработих куп хипотези. И ако една-единствена от тях се окаже погрешна, най-вероятно ще съжалявам за това до края на живота си. Саудитците на Азиз на бърза ръка ще ми видят сметката, та ако ще и само във финансов план.

Оставям Адриано в Сана, за да чака евентуален отговор от Аш-Шаафи на предложението ми за преговори. Самият аз заминавам директно за Париж, без да минавам пред първоначалния изходен пункт, тоест, Кайро. Кацам на „Роаси“ сутринта на 9 юли. Научавайки за похожденията ми, Марк Лаватер вдига ръце към небето — първо казино, а сега сладолед в Йемен!

— Франц, би трябвало да се консултираш с психиатър!

— Може и да се получи. Според Лоурънс Арабски II идеята е гениална. А и аз съм си гениален.

Напушва ме див смях. Прихвам и Марк смръщва вежди.

— Бих предпочел да не знам нищо — промърморва той.

— И да ме оставиш да будувам нощем сам? Егоист! Отиваме да вечеряме в „Лип“. Посочвам Марк на шефа Роже Каз и подхвърлям: „Тоя тип смята, че съм напълно луд. — Единствено лудите са наистина интересни. Апропо, радвам се, че ви виждам отново“, отговаря Роже с обичайния си язвителен хумор. Именно по време на тази вечеря, докато се тъпча със свинско месо (което по време на арабската ми авантюра ужасно ми липсваше), Марк отваря дума за Джърси в частност и за англо-нормандските острови като цяло. В момента това ме интересува колкото цирейна епидемия в Долината на глинените гърнета, но ето че изведнъж, докато слушам Лаватер, за да му доставя удоволствие, при това въпреки волята ми…

— Защо не, в крайна сметка?

Марк извива вежди:

— Какво защо не?

— Ако купя едно казино, куп казина, един хотел, куп хотели, които, обединявайки се, ще родят още по-внушителен куп казина-хотели, ще ми трябва дружество, което да управлява всичко това. Защо то да не се установи на англо-нормандските острови?

От стратегическа гледна точка мястото е идеално. И ако Марк не греши — а той никога не греши в тази област, предимствата от учредяването на дружество точно там са значителни. По отношение на данъците, например. В Джърси данъкът върху доходите е максимум двайсет процента на лира-стерлинга. Заслужава си да се помисли. Нещо повече: в това отношение един от тези острови се радва на наистина изключителни привилегии — остров Сарк. Ако живеете на Сарк, можете да избирате между две форми на данъчно облагане: едната включва заделянето на десет процента от реколтите, ако се занимавате със земеделие, а другата (в случай, че не сте земеделец) — посвещаването на два дни от времето ви годишно на презабавни наряди, като например, ремонт на пътищата. А ако предпочитате джогинга, можете да се отървете дори и от този наряд, заплащайки трийсет шилинга, или около петнайсет френски франка.

И изведнъж изпитвам едва ли не френетично желание да се отдам на кантонерство.

Освен това още отсега се виждам на моя остров — прав на върха на една скала в стил Виктор Юго и в непосредствена близост до френското и британското крайбрежие, отправяйки най-сърдечни поздрави на министрите на финансите на Франция или на Обединеното кралство в случай — абсурдна хипотеза! — че някой ден на власт в една от двете страни дойде ляво правителство.

— Та как се отива до Джърси?

Както отиват всички — със самолет. И Марк Лаватер се оказва напълно прав в едно отношение — мястото е възхитително, невероятно разнообразно като декор, спокойно и пълно с очарователни хотелчета и разкошни английски кръчмета. Отсядаме в „Лонгвил Манър“ в Сейнт Сейвиър, или, ако предпочитате, в Сен Елие. Позволяваме си кратка оргия с лангусти, след което за четвърт час една моторна яхта ни превозва до остров Сарк.

Любов от пръв поглед! И как да не я изпиташ при гледката на тази истинска градина, разположена върху морската повърхност, където не бръмчи нито една кола (освен няколко трактора), където няма престъпност, тъй като всеки от петстотинте жители изпълнява поред ролята на полицай, където са забранени единствено кучките… защото преди двеста и петдесет години една кучка ухапала по ръката внучката на Сеньора!

Срещам се с въпросния Сеньор. И за начало, колкото до изслушването, той ме изслушва. В интерес на истината, по време на пътуването от Париж до Джърси ми хрумват още доста идеи: защо да не се използват докрай всички възможности, които Сарк предоставя в юридически план?

Неговият специален статут, както всъщност и този на всички англо-нормандски острови, се дължи на един пропуск: Джърси и Гърнси по погрешка не са били включени в договора от 1258 година, анулиращ правата на английските крале върху Нормандското херцогство в полза на Вилхелм Завоевателя. В резултат от средновековието насам островите не съставляват част от Обединеното кралство, не са представени в английския парламент и се радват на пълно самоуправление под ръководството на така наречените Съдници, а за Сарк — на Сеньор. Действащото на тях гражданско право произтича от древните нормандски традиции, комбинирани повече от относително с разпоредбите на английското право: никакви наследствени права, никакъв ДДС, никаква митница. А това разкрива немалко възможности, нали?

— Бихме могли да създадем тук банка или зона за свободна търговия, или пък и двете…

Сеньорът продължава да ме слуша все тъй любезно. Междувременно правим пеша обиколка на острова — от малкото пристанище Мазлин до селото.

— Какво е необходимо за създаването на зона за свободна търговия? Едно най-обикновено бюро, където ще се води регистър. В него ще се вписват корабите, точно както в Панама.

— Нещо като яхтклуб.

— Именно. И нищо не пречи всеки от подопечните ви да се окаже начело на сто или двеста дружества. Това ще му отнема не повече от четвърт час седмично.

— А законно ли е? — Напълно — уверявам го аз. — И съм убеден, че клиенти няма да липсват, при това толкова, че да позволят бързото разрешаване на всички финансови проблеми на острова. Ако той има такива, естествено.

— Че кой ги няма? И ще се ангажирате да намерите въпросните хиляди клиенти?

Иска ли питане! Чрез откриването на бюра в Женева, Хонконг, Улан Батор или където ми скимне другаде. Срещу прилична комисиона, естествено. Бихме могли също да издействаме разрешение за създаването на анонимни дружества от типа на тези в Панама, Кюрасао или Лихтенщайн. От юридическа гледна точка това е напълно възможно. Сеньорът има такова право. Освен това бихме могли да открием зона за свободна търговия, и то много по-добре организирана от тази в Джърси…

… Говоря, говоря, говоря. И ако засега не съумявам да убедя все тъй учтивия си домакин, то успявам поне да забравя за няколко часа грижите си. В крайна сметка разходката ни завършва там, където е започнала — в седалището на Сеньора, древен, но чудесно поддържан манастир от VI век. При появата ни Марк излиза от сградата, откъдето се е обадил в парижкия си офис, за да даде съответните разпореждания и да уточни маршрута ни. Предпазна мярка, която, както се оказва, не е била ни най-малко излишна.

— Франц, търсили са те от Йемен. Адриано те вика по спешност.

Край на паузата. Незабавно потеглям на път.

5

Адриано Лета ме чака на летището в Сана. И в момента, в който се оказваме извън обсега на любопитни уши, припряно ме уведомява:

— Установиха контакт, господин Цимбали.

Преди едва четирийсетина часа. В писмото до Аш-Шаафи, което придружаваше шестстотинте килограма сладолед, бях дал името на Адриано и адреса му в Сана — малък фундук (хотел) близо до портата Баб ел-Йемен. Предполагахме, и то аз на първо място, че нещата ще се проточат, и предвид факта, че парашутно-сладоледеният десант над укрепеното село бе извършен на 7 юли, смятахме, че ония ще реагират не по-рано от десетина дни. А ето че бяха изминали само пет дни, когато…

— Току-що бях излязъл от хотела. Бяха трима, до един въоръжени, но това не ми направи впечатление, тъй като тук всички са въоръжени. Заобиколиха ме без дума да кажат и лека-полека ме изблъскаха в някаква къща. Казаха: „Искаме да говорим с Цимбали.“ Отвърнах, че не сте тук и че за момента ви представлявам аз. Все едно говорех на глухи. Повтаряха „Цимбали“ и толкова! Така че в крайна сметка Адриано се видял принуден да се съгласи на среща от мое име. Но крайно неохотно, уверява ме той. И ми е наел телохранители…

— Адриано, да не си мръднал?

Той поклаща глава:

— Опасно е, господин Цимбали. Наистина е опасно. Не се съгласиха на среща в града. А излезем ли от Сана, всичко може да ни се случи.

— Искаш да кажеш, че срещата е извън града?

От това повече извън, здраве му кажи — трябва да се срещна с противниковите парламентьори в Мариб Фата.

— Никога не съм чувал за такова място.

— Това са някогашните владения на Савската царица пояснява Адриано.

И таз добра, само Савската царица ми липсваше!

— Викайте ми Соломон.

Същински лунен пейзаж — жълтеникава, изорана и напукана равнина, осеяна с миниатюрни трънливи храстчета и със също тъй жълтеникави или черни камъни, разпръснати сякаш от взрив. На всичко туй залязващото слънце придава фантастичен релеф и едва ли не живот. Настъпилата след замлъкването на двигателите тишина е смазваща, ужасяващо потискаща и ушите ми бръмчат.

Градът-призрак Мариб Фата, столицата на Савската царица, е на седемстотин-осемстотин метра пред мен, струпал квадратните си постройки върху черния нагънат хребет на един хълм. Някои от сградите ми се струват петдесетина метра високи и ясно различавам мрежата на глинените тухли и прозорците-бойници, чиито амбразури на места са обрамчени с бяло в съответствие с местната мода.

— И живее ли някой тук?

— Трима-четирима търговци, които снабдяват с провизии пътниците.

Обхождам с двойния кръг на бинокъла си мъртвия — град никакъв признак на живот. Ако зад тези стени действително има търговци, човек наистина не може да ги вини, че се хвърлят на шията на клиентите!

— Пет минути до срещата — информира ме Адриано със задгробен глас (той определено прави всичко, за да ме успокои!).

След което загъргорва на арабски очевидно някакви заповеди, в резултат на което мъжете от ескорта ми се разгръщат, изскачайки от докаралите ги от Сана камиони тойота. Те са трийсетина на брой, въоръжени до веждите с автомати „Калашников“ (доколкото разбрах, китайско производство) и с традиционната джамбия — внушителна кама с гравирана ръкохватка, без която един истински йеменец не би бил истински йеменец. Брадати, мустакати и до един с черни очила, те наподобяват кошмарни видения. Чудя се от кого повече ме е страх — от Аш-Шаафи, който тепърва ще се появи, или от моите телохранители, което вече са тук.

— Две минути — отбелязва Адриано с още по-злокобен глас.

Вторачвам се в малката постройка от глинени тухли на половината път между мен и града-призрак. Преди двайсетина минути Адриано отиде да я огледа, за да се убеди, че не са ми устроили клопка.

— Една минута.

Цимбали, глупако нещастен, защо не си на плажа в Монтего Бей, безгрижно излегнат в твоя хамак? КРЕТЕН!

— Сега — просъсква Адриано. — И наслука.

За какъв дявол му е да шепне, отгоре на всичко? Като го слушам, направо кръвта ми се смръзва. Изминавам пеша разстоянието до колибата и с всяка крачка в мен все повече се утвърждава убеждението, че се държа като магаре. Още повече че в изоставения град насреща ми нищо нито помръдва, нито се случва, нито се чува. В най-добрия случай може да се окаже, че са ми вързали автентична йеменска тенекия… Ето ме пред колибата. Обикалям я не без известни опасения (очаквам всеки миг да чуя свистенето на ятагана, който ще ми отсече главата) и надзъртам вътре. Вони на пръч, но като се изключи това, тя е празна като сметката на притежател на спестовна книжка в комунистическа страна.

И в мига, в който излизам обратно на чист въздух, до ушите ми долита шум. Няма съмнение — НЯКОЙ идва. И то откъм града на Савската царица.

Очаквах всичко: налитаща със свирепи крясъци тълпа конници чалмалии в стил мароканска кавалкада; или появата на горди камилари, климбучкащи се върху своите кораби на пустинята; или пък, в крайна сметка, контакт ала Али Баба и четирийсетте разбойника, сиреч — вдигате камък, не по-голям от юмрук, и съзирате отдолу трима-четирима юнаци, които мило ви се ухилват…

Всичко, но не и това! Три мотоциклета. Първият наподобява флоридски чопър със свръхабстрактно кормило. Кара го космат и рошав млад мъж, приблизително на моята възраст, чието лице е почти изцяло скрито зад гигантски черни очила с розова рамка. Носи жълт копринен панталон и черно кожено яке с орел на гърба, разкрасено с пухкави ивици изкуствена кожа в разкошен бледосин цвят, а на краката — високи жълто-червеникави ботуши. На задната седалка се е яхнала, предполагам, приятелката му, само че от нея не се вижда кой знае какво: в допълнение към едно дълго до петите черно кадифено наметало, тя носи розов воал, който позволява да се забележат единствено прекомерно гримираните ѝ очи.

Чопърът спира на два метра от мен. Младежът се усмихва:

— Не закъсняхме, нали?

— Вие не сте Аш-Шаафи.

— Синът му.

Оглеждам другите двама мотоциклетисти. Те не са по-възрастни от събеседника ми. И двамата са въоръжени със съветско-китайски автомати, които са преметнали нехайно през рамо. Ала нещо ми подсказва, че едва ли им е необходимо много време, за да се превърнат в елитни стрелци.

— Къде е Хасан Фезали?

Неопределен жест:

— Един Аллах знае.

Младежът явно ми се подиграва. Казвам:

— Преди всичко останало искам доказателство, че той е все още жив.

Облечената в кожена ръкавица ръка бръква във вътрешния джоб на якето и ми подава няколко полароидни снимки. Разглеждам ги и едва сдържам усмивката си — на тях е заснет Хасан, нагъващ моя сладолед.

— Колко получавате, за да го пазите?

Кратко колебание:

— Пет хиляди риала.

— Месечно?

— Да.

Ще рече, малко повече от петдесет хиляди френски франка. Или при четири и петдесет за долар — единайсет хиляди долара. А принц Азиз плаща месечно двеста хиляди.

— Хората, които са ви предали Фезали, за да го пазите, ви мамят. Те получават три пъти повече от вас.

Умишлено намалявам цифрите. Първо, за да установя точната степен на връзка между онези, които са похитили Хасан, и тези, които го пазят, а освен това и за да си спестя излишното наддаване. Разсъжденията ми са прости: ако момчето не знае точната сума на откупа, това означава, че първоначалната ми хипотеза се потвърждава — Аш-Шаафи и хората му са най-обикновени фигуранти. С които лесно ще мога да се споразумея.

Младежът свъсва вежди и повтаря:

— Три пъти повече?

— Три пъти. Те ви обират. И то при положение, че вие поемате всички рискове. Особено сега, когато знаем къде и кой държи Фезали пленник.

— И откъде знаете?

— Ходих на гледачка.

Започвам да се окопитвам от изненадата, предизвикана от появата насред средновековен Йемен на мотоциклетист, който би минал напълно незабелязан във Флорида. Всъщност очаквах нещо като преговори според древните обичаи… Примерно, да седя часове наред и да пуша лулата на мира с някой стар вожд, на когото ще подаря стъклени мъниста и скаутското си джобно ножче. Да, ама не — моят днешен събеседник говори напълно приличен английски, който със сигурност не е научил в тази затънтени планини, където, естествено, още по-малко е купил своята ямаха. Несъмнено е пътувал. Нищо чудно да е бил един от стотиците хиляди йеменци, видели се принудени да емигрират, за да си търсят работа, например в емирствата на Персийския залив. А може да е бил и студент, чието образование е било финансирано от татко Аш-Шаафи, който покрай похищението на хора или задържането им като заложници е успял да направи известни спестявания. Това никога не ще узная, а и малко ми пука.

— Десет милиона долара — казва мотоциклетистът.

Подсмихвам се. Следват час и половина препирни (което ми позволява да науча, че татко Аш-Шаафи е покойник от три години, а оттам и че сведенията на Лоурънс Арабски са явно доста мухлясали).

— Плащам ви една година пълен пансион, нищо повече.

— Пет милиона.

— Хасан Фезали не е вече много млад. Продължителното му пленничество…

— Той е напълно здрав.

— Като изключим пръстите, които му отрязахте.

— Не го направих аз, а чичо ми — уверява ме момчето. Той също почина преди седем-осем месеца. Три милиона.

— Фезали е стар и болен. Ако умре, няма да получите нищо. Освен може би да се уредите с посещение на саудитската армия, която някой от тия дни ще дойде да ви накълца на парчета. Петстотин хиляди.

В крайна сметка се споразумяваме за четиристотин и петдесет хиляди долара. В брой. Решавам, че преговорите са приключили…

— Това не е всичко, господин Цимбали.

И ми излага последното си условие. Поглеждам го слисано: сериозно ли говори?

— Или — или. Парите са за мен. Останалото е за селото. Иначе те никога няма да освободят приятеля ви.

Заявявам, че съм съгласен. Стискаме си ръцете. Той и приятелите му яхват мотоциклетите си и се омъгляват в бившите владения на Савската царица. Връщам се при Адриано Лета и дори обезпокоеното му изражение не променя нещата — избухвам в почти истеричен смях.

— Една КАКВО? — ахва Марк Лаватер.

— Една фабрика за производство на плодов сладолед. Това е тяхното условие sine qua non. И я искат там, в селото си, за свое лично ползване. Моите сладоледи много им харесали. Освен тези с лешниците. Предпочитали бадеми.

И наистина не губим нито миг. От Сана Адриано отлита директно за Милано и започва проучвания. Телефонира ми около обяд на 16 юли — готово, намерил е необходимите материали, включително не по-малко необходимия генератор, задвижван с нафта. И още същата вечер един товарен самолет ще излети за Йемен.

— А захаросаните плодове? Бадемите? Не ги е забравил — купил е по един тон. Осведомихме се: за производството на плодов сладолед е необходим първо сладолед (мляко, яйца, захар) и крем шантиѝ. За последния всичко е уредено — Адриано е предвидил два тона и половина, замразен. Idem за млякото (краве), което ще бъде на прах. Захарта не представлява проблем.

— За сметка на това — обяснява Адриано толкова сериозно, че просто се задушавам от смях, — положението с яйцата е доста по-деликатно. Съществуват две възможности: или снабдяваме нашите йеменци с яйца на прах, но вкусът на сладоледа вече няма да бъде същият, или сключваме договор с някоя египетска фирма, която ще доставя всяка седмица в Сана седемдесет дузини почти пресни яйца. Според миланския специалист по плодов сладолед седемдесет дузини е количеството, което ще позволи производството на сладолед за триста и девет души, като дневно на човек ще се падат по две порции.

Буквално плача от смях. Но не и Марк. И му е още по-тъжно поради факта, че го помолих да свърши своя дял от работата.

— В крайна сметка освобождаването на Хасан ще ти даде възможност и ти да си прибереш парите. Така де, имаш ли един милион долара, замразени в Лихтенщайн, или нямаш? Ами тогава се поразмърдай!

Неговата задача е да уреди юридическите формалности по износа. И той е в Сана на 18-и, когато Адриано дебаркира със своя товарен самолет и когато пристигам и самият аз (що се отнася до мен, аз се погрижих за трансфера на петстотин хиляди долара, които преминаха от една от сметките ми на Бахамските острови в една йеменска банка).

И тъй, трябваше да бъдем трима. Само че сме четирима и Марк Лаватер току се озърта слисано към едно дребно брадато човече, облечено от глава до пети в черно, което постоянно придружава Адриано. Той прошепва в ухото ми:

— Какъв е тоя тип? — Че не се ли вижда? Имам. Нещо като мюсюлманско кюре.

— За Бога, какво общо има той с тая ненормална история?

— Именно за Бога, просто нямаш представа колко на място го каза. Да, знам, трябваше да те предупредя по-рано, но всичко стана толкова бързо. Идеята е на нашите приятели от планината — те не искат обикновен сладолед. Необходими са им гаранции от религиозна гледна точка. Накратко, всяка придобивка на Адриано в Милано или другаде, най-незначителният етап от нашата операция, закупуването, превозването, а скоро и инсталирането и предаването на фабриката, бяха и ще бъдат най-добросъвестно контролирани от добрия имам. Наех го лично в околностите на Париж, където си караше курорта, мърморейки по адрес на своя съотечественик, иранския шах.

В резултат на което изобретяваме първия ислямски плодов сладолед, появявал се някога на световния пазар.

Разкритие, което довършва Марк. И има защо.

Като същевременно слага край на пленничеството на Хасан Фезали. Всяка щуротия си има граници. В никакъв случай не бих си позволил да твърдя, че йеменските власти се отнесоха с безразличие към Адриано и неговите покупки, сетне към монтьора, пристигнал от Флоренция, и накрая към имама, очарован от пътешествието, но продължаващ да дудне под нос антимонархически проклятия. В крайна сметка обаче, с помощта на сериозни количества кат (в Йемен въпросните листа започват да се дъвчат всеки ден около обяд и цялата страна изпада в нещо като полулетаргия) нещата се уреждат без особени затруднения.

През целия 19-и хеликоптерът, който се видях принуден да наема, щъка непрекъснато насам-натам. И около четири следобед същия ден „фабриката“ е монтирана — в действителност инсталацията включва едно-единствено помещение и два часа по-късно произвежда първите количества сладолед. Адриано и италианският монтьор незабавно вдигат гълъбите и ме информират за резултатите по радиото. Самият аз се намирам на петдесетина километра оттам, североизточно от Сана, в компанията на моите телохранители, които пристигнаха с камиони и с бузи, издути до пръсване от кат-а. Лично аз използвам втори хеликоптер, на чийто борд оставям четиристотинте и петдесет хиляди долара под охраната на Марк и Англичанина.

Двайсет минути по-късно на хоризонта се появяват три мотоциклета. И този път на задната седалка на препускащия начело чопър подскача не някоя йеменка, а Хасан Фезали.

Успяхме!

И първите думи на моя бедуин, макар и дяволски изтощен, са следните:

— Друго не съм и очаквал от вас — сбъркали сте улицата в Милано. Онази фабрика се намира в квартал Крешенцаго.

На 20-и в Кайро се прехвърляме буквално от един самолет на друг. Отлитаме за Лондон, за да вземем катера за Джърси. Преди това резервирам два апартамента в „Лонгвил Манър“.

— Защо в Джърси? — пита Хасан, който се оставя да го мъкнем със себе си, нямайки сила дори да протестира.

И едва-що задал въпроса, заспива. Явно не издържа повече. Лицето му е изпито, станал е кожа и кости и очевидно е на ръба на изтощението. Има нужда преди всичко от почивка, уверяват ме лекарите, които го преглеждат по мое настояване още на лондонското летище „Хийтроу“. Защо не в Джърси при това положение? Освен това още не съм се свързал с Азиз. Предпочитам Хасан да го направи. Подозирам, че ще има няколко сериозни разчиствания на сметки в Риад или другаде, и никак не държа да се забърквам в тях. Тук отново единствено Фезали има правото да реши как ще постъпи, веднага щом дойде на себе си.

Колкото до мен, аз ни най-малко не се бавя. Нямам никакво време за губене. Опцията върху хотела в Атлантик Сити изтича на 21 юли. И точно на 21 юли в девет и петнайсет сутринта местно време пристигам в Ню Йорк. Порядъчно уморен, но общо взето доволен от себе си. Нали Сара искаше да се отърся от ямайската си летаргия? Е, отърсих се. Освен това, в добавка към искреното удовлетворение, че съм помогнал на един стар приятел, отсега-нататък ще имам възможността по всяко време да прибера десетте си милиона, замразени във Вадуц от осемнайсет месеца. Колкото до внушителните ми разходи през последните седмици, то те ни най-малко не ме безпокоят. Хасан ще ми ги възстанови до цент. В това отношение той разполага с достатъчно възможности, а в случай на нужда може да разчита на помощта на Азиз.

Една сделка приключи, предстои нова. И ако точно в този момент някой ме запиташе каква връзка би могла да съществува между тях, то несъмнено бих отвърнал: „Никаква“.