Fortune

22

Във всички хубави приключенски филми през секундите, минутите и най-често нощите, предшестващи голямата решаваща битка, когато било лошите индианци се готвят да нападнат, било главният герой се кани да завземе с щурм някоя недостъпна и изключително непревземаема крепост, задължително се разиграва сцена, в която същият този герой, спокоен и нежен, обсипва героинята с ласки на фона на пълнолуние или залез.

Сара се подсмихва.

— И аз ли съм героинята?

— Ти, Марк-Андреа и Хайди. Това е тройна роля.

Вечерта на 3 март, само няколко часа след срещата ми на високо равнище с братята Калтани, напуснах Ню Йорк с първия самолет за Калифорния. Освен всичко останало, това бе и най-добрият начин да избегна очертаващите се безкрайни разговори с Лаватер, Розен, Лупино и Ванденберг. Задоволих се да им звънна по телефона, колкото да им кажа, че няма какво да им казвам. Лаконичността ми никак не им се понрави и дори ги разтревожи. Отговорих: „Дайте ми няколко дни“.

Сара се взира в очите ми.

— Толкова ли е страшно, Франц?

— Можеше да бъде и по-страшно: бих могъл, например, да съм болен от рак, Хайди да е строшила глезена на президента на Съединените щати, Марк-Андреа да има заушка, а ти да изгаряш от желание да влезеш в манастир.

— Манастирът може да почака — отговаря тя. — Ела да се любим, приятел. Няма по-добър лек за състоянието ти.

Подчинявам се и се оказва, че това наистина успокоява.

И то дотолкова, че през следващите три дни повтарям лечението на редовни интервали, като се посвещавам единствено на него и на разходки из Сан Франциско в компанията на моята ирландка и на децата. Ли и Лиу, в чийто дом сме отседнали, отсъстват. Те са във Франция и по-точно в Монако, където експериментират последното си изобретение — апарат за подводни изследвания, наподобяващ мутирал автомобил, с помощта на който може да се вземат проби от океанските дълбини с цел да се извлекат ценните метали, с които, както е известно, е заринато морското дъно.

— Франц, знаеш ли колко злато има в морето, и то само под формата на колоиден разтвор? Около девет милиона тона!

— Китайци ненормални, да не възнамерявате да прекарате през сито всички океани? Така ли смятате да забогатеете?

— Вече сме богати, друже, толкова богати, че няма накъде повече. Искаме просто да се позабавляваме.

Прибират се в Сан Франциско на 7 март. Тъкмо навреме, защото започвам да цвиля от нетърпение. Идването ми в Калифорния, освен че ми позволява да се видя с малкото си семейство, ми дава възможността да се съсредоточа. Имам нужда да бъда сам, за да се позанимая на спокойствие с моя зачатък на идея. При други обстоятелства бих потърсил убежище в Сен Тропе, в родната ми къща „Капила“, която е единственото място в света, където наистина се чувствам у дома. Но забраната да прекосявам която и да било граница с Хайди изключва този вариант, а аз повече от когато и да било не искам да се разделям с нея. Така че ми се налага да се задоволя със Сан Франциско, но за сметка на това използвам най-пълноценно тази отсрочка далеч от моите съветници, които несъмнено биха положили всички усилия, за да ми докажат, че съм неизлечимо луд. Доразвих моя ембрион и го превърнах в нещо, което, видяно отдалеч и в гъста мъгла, прилича донякъде на защита от шантажа, чиято жертва станах. Ли и Лиу ще бъдат първите, на които излагам моя план. И с основание — те са ми крайно необходими. Разяснявам им намеренията си.

Мълчание.

Дори не се усмихват.

А само миг преди това с присъщия смахнат хумор ми демонстрираха автоматичното си сито за пресяване на китове, което прилича едновременно на скакалец и на автомобил от Формула 1, чийто двигател е свален и заместен с педали; обясняваха ми, че само вливащите се в морето реки изсипват годишно в него три милиарда и половина тона минерали, които се трупат там откакто свят светува, което не е никак малко; доказваха ми, че благодарение на не повече от шестстотин милиона машинарии като тяхната за някакви си седем-осем милиарда години ще станат царете на всички известни минерали, а да не говорим за неизвестните.

Но вече не се смеят. Изведнъж престават да се правят на шутове и мигновено се превръщат в методични и пресметливи бизнесмени, каквито умеят да бъдат, когато обстоятелствата го изискват (двамата „струват“ общо близо триста милиона долара).

— Няма да се получи, Франц. Това е най-идиотската измама, която… — Поклащат глава. — Прекалено идиотска, наистина. Няма да се получи.

— Съгласни ли сте, че това е единственият ми шанс?

— Зарежи, Франц. Продай петдесетте си процента от „Белият слон“ на Калтани, прибери двайсетте милиона долара и се омитай.

— По-скоро бих пукнал. Тези мръсници настояват не за петдесет, а за петдесет и един процента. Не са луди и искат да изкарам китайците от играта, преди сами да се включат в нея. Не, нямам никакъв друг избор. И вие трябва да ми помогнете да убедя Миранда. Познавате я, тя ще ви изслуша и може би няма да заповяда моментално да ме накълцат на парченца.

— Ако и тримата не се озовем в Китайско море в компанията на акулите. Франц, дори и да предположим, че Миранда се остави да я убедим, при най-малкия пробив в твоя ненормален план ти ще се окажеш на втора позиция в „Белият слон“, а Калтани — в тази на мажоритарни акционери. Освен това те ще притежават стопроцентово съседното казино и лесно можем да се досетим как ще постъпят — ще обединят двете заведения в едно, от чиито акции ти ще притежаваш по-малко от една четвърт. От този момент нататък лека-полека ще започнат да те съсипват — всичките ти печалби ще отиват за покриването на задълженията към банките и за новите инвестиции, които те несъмнено ще направят в дявол знае какви проекти, така че няма да получиш нито цент в продължение на най-малко трийсет години. И край с Цимбали.

Да не смятат, че ми казват нещо ново? Изобщо не си правя илюзии относно съдбата, която ми готвят Почтените Бизнесмени. Казвам:

— Още една причина, за да се опитам да направя нещо. Тези типове ме измамиха и аз искам да ги измамя на свой ред така, както никой никога не го е правил. И мисля, че намерих начин.

За да разберете мотивите, които ще накарат Ли и Лиу да се включат в прекалено акробатичната combinacione, която им предлагам, трябва да сте наясно, че познавам двамата китайци от Сан Франциско от времето както на моето, така и на тяхното първоначално натрупване на капитали. Тогава им направих услуга, която за малко не ми коства прекалено скъпо. Те натрупаха основната част от сегашното си състояние благодарение на шейсетте милиона долара, които моята природна почтеност им поднесе на тепсия. Когато преди две години се оказах в критично положение, не можаха да ми помогнат поради току-що направените от самите тях инвестиции. Днес случаят е различен, днес те разполагат с предостатъчно средства, за да ми се притекат на помощ. Да оставим настрана сърдечното приятелство, което ни свързва — във финансовата джунгла приятелството не се котира на борсата. Макар че понякога… Тъй че те искрено ме обичат и донякъде се чувстват мои длъжници. Но познавайки ги добре, аз съм по-склонен да смятам, че в крайна сметка ще ги съблазни самата екстравагантност, за да не кажа безумие, на моя план.

Защото двамата поклащат благообразните си глави и отбелязват:

— Преди всичко трябва да поговорим с онова джудже, братовчеда на Миранда. Как го наричаше ти?

Калибан. Който се присъединява към нас в Сан Франциско на 8 март, придружаван, както винаги, от русокосата си съпруга. Той е нервен, подозрителен и същевременно разтревожен — през последните дни е наблюдавал действията на следствения екип на застрахователната компания, пресяващ през сито с фанатично усърдие повече или по-малко обгорелите развалини на „Белият слон“. И когато му разкривам истината, а именно, че пожарът е предизвикан умишлено, че имам доказателство за това, че за нещастие не съм единственият, който разполага с него, и накрая, че се намирам — се намираме — в ужасно шибано положение, върху и без това мрачното му лице се изписва буквално зверско изражение.

— Подозирах нещо такова. През последните дни ти не беше на себе си. Между впрочем, вече се обадих на Миранда. А и крайно време беше да ме информираш по въпроса — започнаха да ме хващат нервите.

Просто невероятно е усещането за опасност, което се излъчва от това човече! По дяволите, наистина съм в кошмарна ситуация, приклещен между Калибан и китайските му работодатели, от една страна, и сицилианските мафиоти, от друга! Ще отпразнувам — ако дотогава съм все още жив, разбира се — двайсет и осмия си рожден ден чак след шест месеца, но няма съмнение, че за възрастта си бия всички рекорди по забъркване във всевъзможни каши!

— Трябваше веднага да ме предупредиш — казва още корсикано-китаецът. — Аз представлявам собствениците на половината казино, тъй че с теб сме на равна нога!

Необходими са ми цели два часа разгорещени препирни, за да укротя гнева му, като на два пъти едва не стигаме до окончателно скъсване на дипломатическите отношения, тоест до незабавното му отпътуване за Макао, за да оглави антицимбалистката съпротива. За щастие намесата на Ли и Лиу успява и в двата случая да ни върне на масата на преговорите с цената на многословни аргументации на китайски, от които не разбирам нито дума.

И днес виждам Калибан, седнал в креслото и подвил, както винаги, миниатюрните си крачета под себе си. Свързал се е с Макао и говори ли говори. През остъклената стена зад него се вижда червеникавият силует на „Голдън Гейт“, обвит в непрекъснато кълбяща се мъгла. Накрая, избълвал целия си гняв, Калибан ме кара да повторя за пореден път най-малките подробности и необходимите етапи на моя бъдещ план за нападение. Не ме прекъсва нито веднъж, все така невъзмутим, и погледът му не се отделя от мен. Приключвам. Той запазва мълчание още десетина секунди и когато най-сетне се решава да отвори уста, то е, за да проговори на китайски. Ли и Лиу му отвръщат на същия език и разговорът им се проточва. И то дотолкова, че накрая не се сдържам и с горчивина отбелязвам:

— В краен случай бих се лишил от дублажа, но не би било зле да ми осигурите поне субтитри.

Ре-белот с Миранда. Във всички значения на термина. Преди всичко, защото се налага — тя е третият ми пореден събеседник — да я запозная най-подробно с всички фази на стратегията ми, изложена първо пред Ли и Лиу, а след това и пред Калибан. Вече зная урока си почти наизуст и си позволявам да го доукрася с допълнителни уточнения и дори с анекдоти. Чиста проба монолог на Терамен11. И Миранда, облечена от глава до пети в черно (като че ли в траур в моя чест), ме изслушва най-невъзмутимо. Въпреки че Калибан несъмнено я е подготвил с две-три идеограми по телефона.

Ре-белот и заради това, че в края на експозето си имам право на същите безкрайни словоизлияния на китайски. С тази разлика, че сега събеседниците са четирима и мъчението продължава час и половина, вместо няколко минути като първия път. Както и с тази, че ако тогава само се притеснявах от евентуалната реакция на Калибан, сега изпитвам силна тревога в очакване на заключенията на Миранда.

В действителност умирам от страх. Моментът е от онези, в които предчувстваш, че се решава съдбата ти.

Ли, Лиу и Калибан като че ли забравят за присъствието ми. Но, така или иначе, по някое време три чифта дръпнати очи се впиват в мен и тогава с изумление забелязвам, че в тези на Ли и Лиу се заражда добре познатото ми изражение. И реакцията не закъснява — двамата започват неудържимо да се кикотят. Ала най-изненадващото е, че Калибан на свой ред спонтанно се включва във веселбата.

Тримата буквално се просълзяват от смях. В крайна сметка Ли (или може би Лиу — знае ли човек) успява да артикулира между две хълцания:

— Велик Таликат Цимбали има дяволски изчанчено и пелвелзно съзнание. С други думи, мили ми Франц, ти си може би по китаец от всички нас. Току-що гласувахме и решихме единодушно да пишем до Пекин и да поискаме да ти се даде китайско гражданство.

На следващия ден, 9 март, двайсет и един дни преди изтичането на първия краен срок, даден ми от Калтани — когато трябва да им прехвърля четирийсет и девет процента от собствените си дялове от „Белият слон“, — вземам самолета за Хонконг. Но не сам. Придружават ме двама китайци и половина. Става дума за Ли и Лиу и Калибан, когото не мога да приема за пълноценен китаец. Все пак баща му е корсиканец.

Миранда става:

— Бихте ли ме последвали, господин Цимбали?

Отчаяно търся някакъв знак, който да ми подскаже какво ме очаква, но лицата на Ли и Лиу са херметизирани като батискаф на дъното на Марианската падина. Колкото до Калибан, той се усмихва неизвестно кому, разтеглил аленочервени устни над белоснежни хищнически зъби. Но това, че се усмихва, не означава абсолютно нищо: видях го в Атлантик Сити по време на подбирането на персонала да излива гнева си върху един от крупиетата, решил да демонстрира виртуозността си при манипулирането на заровете Калибан пак се усмихваше, и то със същата тази усмивка, преди със светкавично движение да клъцне лицето му с един от острите си като бръснач нокти. Трима души едва успяхме да го озаптим, а да не говорим колко ни струваше отпращането на крупието.

— Оттук, ако обичате.

Вратата се затваря пред тримата мъже, пристигнали с мен от Сан Франциско. Но не оставам сам — към Миранда се присъединяват две-три от нейните телохранителки, които плътно ме обграждат. Минаваме през няколко стаи и на финала се озоваваме в спалнята.

— Но заповядайте, седнете, вие сте си у дома.

Присядам на края на леглото, докато Миранда директно се изляга на него. Появяват се още телохранителки — сега те стават общо пет. Същинска мобилизация. Действайки на екипи, девойките ни разсъбличат — имам предвид Миранда и мен самия — за отрицателно време.

— Да си жена е предимство, Цимбали. Нима има по-подходящ момент за делови разговор с един мъж от този, когато се любиш с него?

Нямам никаква представа какво са ѝ казали Ли и Лиу на китайски, естествено — за моя план и за шансовете ми да го доведа до успешен край. По принцип, те са я запознали… Изнасям се с подскок върху леглото — но госпожиците телохранителки очевидно не се задоволяват с това че са ме съблекли както майка ме е родила, защото вземат инициативата в свои ръце!

— Важното е да поставиш събеседника си в уязвимо положение — пояснява Миранда. — В един делови разговор това е решаващо.

СЪСРЕДОТОЧИ СЕ, ЦИМБАЛИ! Така, докъде бяхме стигнали? Да, Ли и Лиу навярно са ѝ разказали всичко, което знаят за миналото ми, и може би дори са гарантирали за…

… Ако този път не подскачам, то е не поради липса на желание. Просто имам всички основания да мирувам, да замръзна, да се превърна в паметник. Защото петте мадами изведнъж измъкват коя миниатюрни копринени примки, коя микробръсначи, коя… Накратко, целия набор от инструменти на амбулантните китайски бръснари. И придружавайки всеки жест с целувки и деликатни ласки, действително започват да бръснат онази част от анатомията ми, през която и през ум не би ми минало да прекарам бръснач.

— Да видим за какво по-точно става дума — заявява Миранда. — Най-добре е да започнем всичко отначало. Ще ми обясните отново не защо трябва да ви продам моите дялове, а как възнамерявате да ме обезщетите за отказването ми от един бизнес, който въпреки пожара…

Китайските бръснари обожават да си служат с копринени примчици, за да обезкосмяват клиентите си. Достатъчно е да пристегнеш косъма колкото се може по-ниско в основата и рязко да дръпнеш. Тази техника е особено резултатна, когато човек е почти кьосе. А аз не съм. И то най-вече на онова място. Но ентусиазмът, с който девойките размахват инструментите си, все едно жънат пшеница, ме кара да се въздържам не само от подскоци, но и от каквито и да било движения.

— Наистина е по-добре да не мърдате, Цимбали — прошепва голата Миранда, гарнирайки съвета си с целувка. — И да говорим по същество. Значи откупувате дяловете ми…

— Точно така.

— На коя дата?

— На двайсет и трети февруари, щом договорът за продажба, който ще подпиша с Калтани, ще носи датата 25-и.

Тя отново ме целува и нежно ме гали.

— По-спокойно, Цимбали, че с тези бръсначи много лесно може да си докарате някоя беля… И колко ще ми платите за моите дялове?

— Шейсет милиона.

— И ще спечеля десет милиона?

— Именно. Освен това ще ви изплатя вашия дял от печалбата — ако има такава, разбира се — за първите два месеца след откриването на „Белият… (Докато говоря и когато Миранда не ме целува, продължавам да следя с поглед движението на бръсначите.)… слон“, като приспадна погасяването на задълженията към филаделфийската банка, изчислени върху петдесет месеца.

— Мислите ли, че през първите два месеца ще има печалба?

— Искрено казано, не.

— Което означава, че само срещу десет милиона ще трябва да се откажа от предприятие, за чието създаване спомогнах и което се очертава като изключително обещаващо?

— Тук влиза в действие втората част от моя план, която ще ви донесе несравнимо по-големи печалби.

— При положение, че изобщо се стигне до нея и че сте все още жив, за да я осъществите.

— Ще се постарая да направя всичко възможно. И най-вече да остана жив.

— Ще приема, Цимбали. Отказът би ме принудил самата аз да вляза в конфликт с Калтани. Не е изключено един ден и това да стане, особено ако вземат връх над вас. Но целунете ме, за Бога, та вие не проявявате абсолютно никакъв ентусиазъм!… Ще приема първо по тази причина, а след това и защото вашите приятели от Сан Франциско са на мнение, че сте напълно способен да осъществите успешно една толкова безразсъдна операция…

Един от бръсначите като по чудо се озовава в ръката на Миранда. Тя опира острието му до гърлото ми. Момичетата се отдръпват. Нима ще стоят и ще гледат така, най-безучастно!

— Целунете ме, Цимбали. Не, нямам никакво намерение да оставя бръснача. Изпитвам прекалено силно желание да го използвам. Без приятелите си от Сан Франциско вече щяхте да сте мъртъв. По-страстно… По-страстно, ако обичате. Ето, виждате ли, че можете, когато искате…

Много е просто. Е, почти.

— Бидейки принуден да отстъпя пред шантажа на Калтани, аз трябва да им продам петдесет и един процента от дяловете на Слона срещу двайсет и един милиона.

— За тази цел трябва да откупя дяловете на Миранда. И то всичките. По две причини: първо, защото изискването на Калтани е от 30 март аз да остана единственият им съдружник, което би им спестило прекаленото любопитство от страна на някой друг акционер… и второ (но тази причина, естествено, е неизвестна на Калтани), защото, за да доведа докрай замисъла си, трябва на всяка цена да се изправя сам срещу тях на 4 август, когато ще изпълня обещанието си да им продам и последните два процента.

— За да убедя Миранда да ми продаде своите петдесет процента, купени за петдесет милиона, аз ѝ предлагам да ги откупя за шейсет, което би ѝ донесло печалба от десет милиона. Това, разбира се, не ѝ звучи достатъчно убедително. Но в случай на успех планът ми ще ѝ позволи да спечели несравнимо повече. Тя хем вярва, хем не вярва в това. Ала няма кой знае какъв избор: откаже ли да ми продаде дяловете си, ще ме лиши от възможността да изпълня условията на Калтани и следователно попада заедно с мен под прицела на застрахователната компания. И губи всичко, или почти всичко, като ѝ остава единствено да заведе дело срещу мен, което ще се проточи с години и може би никога няма да приключи, тъй като междувременно Калтани — или самата тя в пристъп на гняв — ще са ми видели сметката.

— Остава (след съгласието на Миранда да продаде дяловете си) един основен проблем — финансирането на въпросната първа фаза. През юни 1976-а, когато започва историята с казиното, аз разполагам с малко повече от осемдесет милиона долара. Да речем, осемдесет и два. След освобождаването на Фезали към тях прибавям още десет от Лихтенщайн и ги докарвам общо до деветдесет и два. От които за покупката на „Белият слон“ плащам петдесет в качеството на „собствени капитали“. Остават четирийсет и нещо (имам и допълнителни разходи, като например хонорарите на Англичанина). И ето че току-що се задължавам да изплатя на Миранда шейсет милиона. Успявам да го направя благодарение на заем от двайсет милиона, който ми отпускат Ли и Лиу. Ще им ги върна на 30 март, веднага щом Калтани ми изплатят двайсетте милиона в замяна на четирийсет и деветте процента, които ще им отстъпя на тази дата.

Както виждате, МНОГО е просто.

Освен с удивителната си простота, първата фаза от моя план се характеризира и със състоянието (изключвам едва забележимата розова следа от бръснача на Миранда върху гърлото ми), в което ме оставя — почти напълно разорен. За да си осигуря все пак някакви средства и да имам поне с какво да живея и да пътувам — и да продължа да плащам на Англичанина, разбира се! — се наложи да ликвидирам всичките си позиции на финансовия пазар, да прекратя всички текущи операции и да продам, например, канадските и австралийските си облигации. Все още не съм опрял до супата на благотворителните организации, но като си помисля, че само преди девет месеца кротко се излежавах под лъчите на ямайското слънце без никакви грижи и с предостатъчно средства, за да живея най-малко триста и петдесет години, има от какво да се чувствам като ударен с мокър парцал по главата.

На 14 март аз, Ли, Лиу и Калибан вземаме самолета за Щатите. Присъствието на Калибан ми е наложено от Миранда.

— Цимбали, не знам дали вашият оригинален, за да не употребя по-силна дума, план ще успее. Съмнявам се. Но ми хрумна идеята, че вие и Калтани бихте могли да бъдете съучастници, чиято цел е да се отърват от злочестите тъпи китайци от Макао. Освен това не бих искала да развалям вълнуващото приятелство, което ви свързва с Калибан. Той ще бъде постоянно до вас и вие ще го държите в течение на всички ваши действия. И ако Калибан случайно установи у вас тенденция да вършите каквото и да било през главата ми, той мигновено ще ви лиши от вашата. Освен това дори Хенри Чанс е съгласен, че братовчед ми е експерт в областта на хазартните игри. Предвид онова, което възнамерявате да направите, двамата с вас имаме интерес „Белият слон“ да бъде възможно най-доходоносен. Приятно забавление, Цимбали.

И ето ме оборудван с един бодигард-шпионин, висок словом и цифром метър и седем сантиметра. Но преди да се хвърля в битката, трябва да реша още един проблем, който ми поставят Сара и децата. Колкото по-далече бъдат от театъра на бойните действия, толкова по-добре. Ли и Лиу:

— Опасяваш се да не би Калтани да им посегнат?

Как да не се опиташ да предвидиш всичко с противници от подобен калибър? Мартин Ял поне не поддържаше цял батальон наемни убийци! Нито пък би изложил на риск живота ми и живота на децата, подпалвайки казиното или която и да било сграда. Не, като се вземе под внимание какво им готвя на братлетата Калтани, рискът от физическа разправа в никакъв случай не е за пренебрегване.

Бих предпочел Сара и децата да напуснат американския континент. В краен случай да заминат поне в Ямайка, или, което би било още по-добре, във Франция, в Сен Тропе. Но не мога да прекарам Хайди през нито една граница. Така че ще останат в Сан Франциско под дискретното попечителство на Ли и Лиу.

Точно в това се опитвам да убедя Сара след завръщането си от Макао. Никак не е лесно. В подобни случаи тя придобива много бързо достойнствата на барутен погреб.

— Искаш да кажеш, че ще ми се наложи да остана тук може би до края на годината?

— Нищо не ти пречи да заминеш за Ямайка, за да се грижиш за скапаните си хотели.

— И да оставя Марк-Андреа и Хайди?

Направо е бясна. За Бога, защо не съм бизнесмен като всички останали? С постоянно местожителство, с офис, със секретарка за закачка, с работно време, с карта за местния кънтри клуб? Защо винаги се хвърлям презглава в най-шибани начинания, които ме карат да се излагам на безразсъдни рискове? (Защо, наистина? И аз това се питам.) И как го правя тоя номер един ден да съм мултимилиардер, а на следващия да се окажа практически разорен?

— На всичкото отгоре имаш наглостта да ми съобщиш, че в момента има опасност за живота на сина ти и на малката австрийка, без да говорим за моя собствен? Франц, понякога ми се иска да ти прережа гърлото.

Господи, и тя ли?! Не мога да отрека, че вдъхвам у жените най-топли чувства. И най-лошото, онова, което докарва Сара едва ли не до истерия, е, че е принудена да отстъпи, че трябва да остане с децата в името на почти майчинската обич, която изпитва към сина ми и малката Хайди. Как би могла да ги изостави, знаейки, че са в опасност? Трябва дори да се откаже, и то може би завинаги, от кариерата си. Бе поискала и бе получила шестмесечен отпуск, който ще продължи с още шест месеца, но без да е сигурна, че до септември всичко ще приключи. Срам ме е заради това, което ѝ причинявам, и заради положението, в което я поставям.

При все това на следващия ден сутринта, 15 март, тя успява да се пребори със себе си и ме изпраща до летището.

— Кои са хората, с които си имаш работа този път? Не е Мартин Ял, нали? Ако продължава така, ще започна едва ли не да съжалявам за него!

— Не, не е той.

— По-страшно ли е?

— Да.

Премрежен поглед под полупритворените клепачи, леко отметната назад глава:

— Ще победиш ли, Франц?

— Без съмнение.

— Тия ги разправяй на друг. Адски те е шубе, нали?

Малко остана да рухна — точно в този момент, там, в не особено чистата зала на поовехтялото летище на Сан Франциско. Изведнъж почувствах смазващата тежест на невероятното нервно напрежение, натрупало се през последните седмици. И перспективата за предстоящите седмици с непосилната работа, която ме очаква, далеч не ми донася облекчение. Прегръщам Сара и дълго я притискам към себе си, молейки я по този начин да ми прости, а може би и да ми вдъхне малко смелост.

— Сара, след това спирам. Каквото и да се случи.

Тя кимва с просълзени очи. Качвам се в самолета за Ню Йорк и отлитам за фронта.

23

30 март, 1977 година. Дванайсет часът на обед.

От едната страна на масата седим аз, Ванденберг, Розен и Марк Лаватер. От другата са се настанили — не братята Калтани, разбира се, които блестят с отсъствието си, не желаейки очевидно да са появяват на официални места — Олифан и още двама мъже, единият от които е бизнес-адвокат от италиански произход. Другият се казва, да речем, Уейсман. Преди няколко минути, докато съвещанието все още не е започнало поради закъснението на Олифан, Джими Розен ми е изпратил по веригата сгъната записка: Уейсман. Подставено лице на Калтани в няколко дружества. Ветеран от Вегас. Казино-мениджър в продължение на петнайсет години. Отнели са му разрешителното. Ненавижда Олифан. Опасен. Както винаги в подобни случаи, смачквам записката и я изгарям в пепелника… пред очите на самия Уейсман, чийто тъмни очила не успяват да смекчат остротата на погледа му.

— Когато кажете, можем да започваме, господин Цимбали — усмихва се Олифан.

Филип Ванденберг изважда от дипломатическото си куфарче документите, удостоверяващи, че по силата на преотстъпването в моя полза от страна на бившите ми съдружници от Макао на дяловете им в казиното, отсега-нататък аз съм единственият собственик на „Белият слон“. Разстила ги върху масата и ги побутва към противниковия лагер. Цари пълно мълчание, докато един след друг Олифан, итало-американският адвокат и накрая Уейсман се запознават с подробностите по сделката ми с Миранда. Първи взема думата Олифан:

— За мен е удоволствие да видя, че бившите ви китайски съдружници са приели офертата ви за откупуване.

— Пожарът ги разтревожи. Това е по-силно от тях — те просто не понасят казината, които горят.

— Но нали ни казахте, че според заключението на вашия застраховател пожарът е възникнал случайно?

Сега е ред на Джими Розен, който представя фотокопия на доклада на следователите от застрахователната компания, както и адресираното до мен на 24 март — тоест преди шест дни — писмо на Джак Гечъл, президент и генерален директор на Getchell & Harkin New Jersey Insurance Company.

В доклада пожарът се определя като злополука (късо съединение, предизвикано от една игрална машина), за която охраната на казиното не носи отговорност. В писмото си Гечъл ме уведомява, че ще покрие, както е и предвидено в договора, всички щети, дължащи се на пожара и на произтичащата от него намеса на пожарникарите. Подчертава, че цялостната оценка на щетите все още не е приключила, но че по всяка вероятност общата сума на компенсациите ще възлиза на около сто и петдесет милиона долара, като междувременно прилага бордеро за превод на седемдесет и пет милиона във филаделфийската банка, благодарение на които можем да започнем възстановителните работи. Олифан:

— До вчера моят клиент, господин Уейсман, се безпокоеше за уреждането на проблемите със застрахователната компания. И ето че сега е спокоен, ако смея да се изразя така.

Поглеждам към Уейсман. Ако се съди по изражението му, той изобщо не се интересува от разговора ни. Който, разбира се, не е нищо повече от комедия. Олифан и съответно Калтани бяха първите хора след мен, които научиха за решението на застрахователната компания. Още повече, че това решение беше условие sine qua non за свикването на днешната среща. Просто спазваме условностите. И макар че никой от насядалите около масата не се заблуждава, всички се преструваме, че става дума за най-обикновена сделка.

След това всичко се развива много бързо. Подписвам договора, носещ датата 25 февруари 1977 г., по силата на който продавам на Уейсман четирийсет и девет процента от дяловете на Слона. Уейсман също го подписва. Получавам чек за четирийсет и девет милиона долара. Приключваме с формалностите. Всичко е наред. Двамата с Уейсман си стискаме ръка. След което, както сме се договорили, Ванденберг и Розен ни напускат. Оставам сам с Лаватер, лице в лице с триото.

Първоначално, веднага след излизане на официалното решение на застрахователите и съответно след определяне на датата и условията на настоящата среща, Олифан се противопостави на присъствието на Лаватер за втората част от сделката. Аз обаче категорично отказах да преговарям в отсъствието на моя френски съветник.

— Нямам тайни от него. Той знае всичко за делата ми. И ако се случи нещо с мен…

— Какво, по дяволите, би могло да ви се случи?

— Ами например, някоя злополука от рода на случайния пожар, опустошил Слона. Лаватер ще присъства.

И той присъства. Ням като риба, но налице. Това изглежда дразни итало-американския колега на Олифан, и то до такава степен, че той се усамотява със зеленоокия адвокат в един ъгъл на стаята и двамата започват да си шушукат. Накрая, изключително спокоен и все така усмихнат, Олифан успява да укроти събеседника си (не мога да отрека, че способността му да убеждава е далеч над средното равнище) и да го накара отново да седне до Уейсман, който не е мръднал от мястото си.

— Да приключваме, господин Цимбали. Вие получихте четирийсет и девет милиона долара в замяна на четирийсет и девет процента от „Белият слон“. Остава ни да осъществим две операции: вашето неотменимо обещание за продажба на още два процента на 4 август, от една страна, и от друга, превеждането от ваша страна на трийсет милиона в Панама, в банка…

Правя всичко възможно, за да изиграя най-искрено недоумение.

— Трийсет?

Усмивка на Олифан.

— Защото в рамките на договореностите, които постигнахте с… Знаете с кого…

— С братята Калтани, за да сме съвсем наясно.

Намигвам на Марк.

— Страхотни негодници, между другото. Само да им беше видял мутрите.

— Да, така изглежда — отвръща невъзмутимо Марк. — Казаха ми, че нямало по-големи обесници от тях.

Олифан изобщо не реагира, по-усмихнат от когато и да било. Бих се заклел, че той също се забавлява. Но явно не и неговото приятелче адвокатът, който започва да се мръщи.

Колкото до Уейсман, той все така витае някъде из облаците.

— Без имена! — казва приятелчето.

Олифан продължава, сякаш нищо не се е случило:

— Та, както казах, според постигнатите договорености след официалното подписване на договора, вие ще възстановите на купувача разликата между официалната и реалната цена. Официалната цена е петдесет и един милиона, реалната двайсет и един милиона, а разликата — трийсет милиона. Господин Цимбали, в действителност днес вие получавате, но вече неофициално — деветнайсет милиона и ще получите още два милиона, когато изпълните неотменимото си обещание за продажба на допълнителните и последни два процента, благодарение на които моят клиент господин Уейсман ще стане мажоритарен акционер на казиното, наречено „Белият слон“.

И всичко това бива избълвано на главозамайваща скоропоговорка. Наистина няма съмнение — той също се забавлява. Нежно измърквам:

— Не съм съвсем съгласен. Искам двайсет милиона още сега и един на 4 август.

Имам сериозно основание да настоявам за това — Ли и Лиу са ми приятели, но не мога да си позволя да ги накарам да чакат двайсетте си милиона, които ми заеха, за да мога да уредя сметките си с Миранда. И без това повече от приятелски жест бе, че не ми поискаха лихва (предложих да им изплатя в качеството на такава един милион на 4 август, но те отказаха).

— И дума да не става! — изръмжава приятелчето на Олифан. — Деветнайсет сега и два на 4 август.

Кимвам на Марк. Той отваря дипломатическото си куфарче и изважда сандвичи със сирене и шунка и един термос с кафе. Пояснявам:

— Няма да излезем оттук без тези двайсет милиона. Разполагаме с предостатъчно време. Какво предпочитате, Олифан, шунка или сирене?

Този път Олифан отвежда приятелчето си в ъгъла на стаята. Шушукане. Връщат се на масата.

— Съгласни сме за двайсетте милиона — казва Олифан.

Но имам усещането, че дори той започва да губи търпение. Несъмнено съм отишъл малко по-далече от необходимото. Останалата част от операциите приключва без инциденти. Подписвам обещанието за продажба на 4 август на двата допълнителни процента, но при условие, че „Белият слон“ действително ще бъде открит на 4 юни, както е предвидено. Уреждам с Олифан подробностите по превода на двайсет и девет милиона долара по шифрована сметка в една банка на Бахамските острови, откъдето те несъмнено ще заминат за Панама или за някой друг данъчен рай. И този път наистина приключваме.

Двамата с Марк си тръгваме първи. Срещата се проведе в един нает за деня апартамент в хотел „Дрейк“, намиращ се на ъгъла на Петдесет и шеста улица и Парк Авеню. До „Пиер“ няма и километър. След около двеста метра питам Марк:

— Ти разбра ли защо исках да присъстваш?

— Олифан?

— Да. Какво е впечатлението ти?

— Странно. Как да ти кажа… От него се излъчва нещо като пълно безгрижие, почти непукизъм, което е доста необичайно за съветник на фамилия. А и ти помогна на два пъти — като убеди другия адвокат, че мога да остана, и най-вече при уреждането на въпроса за получаването на двайсет, вместо на деветнайсет милиона. Без него блъфът ти нямаше да мине. Независимо от сандвичите и кафето.

Олифан вече ми се е притичвал на помощ по време на срещата в Харисън, убеждавайки Калтани, че могат да приемат трите ми условия, без да се излагат на рискове. Марк продължава, донякъде разсъждавайки на глас:

— Бих казал, че непукизмът му е непукизъм на човек, който знае, че ще пукне от рак или от някоя друга неизлечима болест. Или пък играе някаква странна, необяснима игра… Тъй или иначе, просто не виждам какво цели.

— Може би има някаква връзка с Корбер и Южна Африка.

Хващам Марк за ръката, за да го накарам да спре.

— Марк, онзи банкер метис в Кейп, Балтазар. Той трябваше да влезе в контакт с Розен в случай, че открие нещо за Олифан…

На път за „Пиер“ изминаваме двайсетина метра по Мадисън Авеню, след това свиваме вляво. Също вляво от нас, на отсрещния тротоар, е „Тифани“. Застивам на място.

— Поисках от Балтазар да ми съобщи дали Олифан случайно не се готви да емигрира окончателно при гражданите банту без скъпата си съпруга, родом Калтани, но може би с малко джобни пари, заети от шуреите му. А Балтазар не отговаря и това започва да ми дотяга.

— И би искал да отида да го пораздрусам.

— Да. Но преди това ще отидеш в Лондон, при Турчина. Познаваш Турчина. Приятел ми е, но на света не съществува по-страшна гадина. Ако при Балтазар има нещо гнило, което може да го застави да си отвори устата, в случай че по един или друг начин му го напомниш, Турчина не може да не го знае. Тъй че отскочи до Лондон и питай Турчина как можем да накараме Балтазар да пропее. И оттам заминаваш за Кейп.

Пресичам улицата, по която вървим — Петдесет и седма източна.

— И кажи на Турчина, че ще му платя догодина, като ще му превеждам по сметка десет процента от всяка сума, за която ми бъдат предоставени неопровержими доказателства, че Олифан е прехвърлил от Щатите в Южна Африка.

— Ако е прехвърлил един милиард, здравата ще се озъбиш.

— Олифан не е могъл да открадне един милиард от Калтани. Ако изобщо е откраднал нещо. Ела.

Влизам в „Тифани“ и питам дали случайно нямат на склад слон от масивно злато. И сфинксът би завидял на невъзмутимостта им.

— С какви размери, господине? Разпервам ръце като моряк, който сигнализира на колегата си от друг кораб, после ги събирам, докато дланите ми се докоснат. И накрая с палеца и показалеца на едната ръка им показвам колко голям слон искам — два сантиметра и половина.

— Намира ли ви се такова нещо?

Намира им се.

— А същият, но от диаманти?

Могат да ми го доставят след четири дни. Оставям визитната си картичка и чек за сто хиляди долара или близо една пета от всичко, което ми остава. Излизаме от другата врата, към Пето Авеню.

— Да не си решил да носиш обеци? — любопитства Марк.

— Златният е за Уте Йенсен в Лондон. Тя ще убеди гаджето си, тоест Турчина, да ми направи услугата, за която го моля. Дори и да се наложи да му дръпне един пердах с тая цел. Другият е за Сара. Марк?

— Да?

— Внимавай, когато пристигнеш в Кейп. Не знаем каква игра играе Олифан. Въздържам се самият аз да замина за Южна Африка, тъй като се опасявам, че Калтани са наредили да ме следят. Не е изключено да го направят и по отношение на теб.

— Добре.

Приближаваме „Пиер“. Чувствам се добре, някак лек, преливащ от енергия. Иде ми да танцувам, както танцува името ми.

— Марк.

— Ммм?

— Ще победя.

24

Април, целият месец май и значителна част от юни. Общо почти три месеца на размисъл и изчакване. През които от време на време правя кратки посещения в „Белият слон“ и в Сан Франциско, където Ли и Лиу умножават многократно взетите от самия мен предпазни мерки, обграждайки малкото ми семейство с истинска преторианска гвардия — навсякъде щъкат типове с дръпнати очи, сякаш около моите хора са заели кръгова отбрана всичките шейсет хиляди китайци, живеещи в Сан Франциско.

Ли, Лиу, Калибан и Марк Лаватер единствени са в течение на подготовката на онова, което наричам моя шедьовър на измамата. Калибан често ме придружава, когато отскачам до Сан Франциско, но не само заради нареждането на Миранда да не се отделя и на милиметър от мен, а и защото тримата с Ли и Лиу са се сприятелили и кроят планове да започнат съвместен бизнес, както и ще направят по-късно.

Периодът от началото на април до 20 юни е за мен преди всичко период на подготовка. На бавна, методична и най-вече строго секретна подготовка, включваща разработването на множество изключително сложни механизми, които, естествено, изискват съблюдаването на пълна тайна.

Това предполага и два вида пътувания — онези, за които могат да узнаят всички, включително Олифан и братята Калтани. И останалите. За последните не използвам обичайния транспорт, защото много лесно мога да бъда проследен. Обръщам се за съдействие към моя стар приятел Флинт, пилота от Палм Бийч, станал милиардер до голяма степен с моя помощ, тъй като именно благодарение на мен успя да натрупа луди пари, създавайки „Сафари“ върху територията на бившите мочурища, които притежаваше във Флорида. И той тутакси предоставя на мое разположение самолета си и самия себе си.

Посещения в Слона, кратки престои в Сан Франциско и подготовка. И още нещо, характерно за този период — срещи.

След подписването на договорите на 30 март в продължение на десет-дванайсет дни не се случва абсолютно нищо. Възстановителните работи са подновени, на всеки квадратен милиметър от „Белият слон“ кипи неистов труд и се очертава на 3 юни вечерта да сме напълно готови за официалното му откриване на следващия ден. Тъй че всичко върви добре. Освен за Хенри Чанс. Вечерта на 30 март го информирах за смяната на съдружника.

— Уейсман? Във Вегас познавах един Ейби Уейсман. Черни очила, петдесет и пет годишен, тънки устни и почти никога не говори.

— Точно така.

— В такъв случай, господин Цимбали, смятайте, че нямате повече казино-мениджър. Напускам.

— И дума да не става.

— Уейсман е подставено лице.

— Знам. Както знам и кой стои зад него. Но аз имам нужда от вас, Хенри, имам отчайваща нужда от вас.

— Съжалявам.

Часове наред излагам всевъзможни доводи, намеквам му, че се надявам на бързо подобряване на положението — не уточнявам, разбира се, в какво ще се състои въпросното подобрение, нито пък споменавам нещо за плановете си. Умолявам го. Защото действително имам жизненоважна нужда от един успешно функциониращ Слон и от тази гледна точка Чанс ми е крайно необходим. Накрая той ми прави лека отстъпка.

— Три месеца, господин Цимбали. Три месеца от момента на откриването. След което заминавам за Вегас или за Монте Карло.

Не го и моля за повече. Значи до септември. А до септември, едно от двете: или ще победя дракона Калтани, или от мен ще остане само пепел.

По същото време се случва и един доста неприятен инцидент, намерил първоначално израз под формата на във висша степен официално писмо от някакво австрийско министерство, в което господин Франц Цимбали се приканва да предаде на компетентните власти малката Хайди Мозер, и то колкото се може по-скоро. Изсумтявам in petto: „Да пукнат дано!“ и хвърлям писмото в кошчето. Имам си други грижи, а отношението ми към тиролката не се е променило ни най-малко, или ако се е променило, то тогава е в драстично противоречие с разбиранията на властите във Виена — нямам никакво намерение да се разделям с нея, още повече че Анна, нейната настойничка, напълно споделя вижданията ми по въпроса. Но си правя сметката без кръчмаря, тоест, без да взема под внимание пословичния административен инат. Десет дни след получаването на писмото, в „Пиер“ се явява един цивилен американски полицай. Той носи вехт шлифер, обуща на изкопния и непрекъснато смуче един угаснал фас.

— Идвам по повод на австрийското момиченце. Трябва, тъй да се каже, да я върнете.

— Тя не е тук.

— А къде е?

Обяснявам, че, тъй да се каже, отсъства. Но ако иска да пребърка чекмеджетата… Той прави обиколка на апартамента, като надзърта дори под леглата, в гардеробите и в баните.

— Няма я, значи?

— Току-що ви казах това.

Той продължава да смуче фаса си и в ъгълчетата на устните му се процежда малко никотин, примесен със слюнка. Гадория!

— Лично на мен — промърморва той, — изобщо не ми пука за туй австралийче…

— Австрийка.

— Все едно, тъй да се каже. Но законът си е закон. Върнете ли малката, ш’си спестите неприятностите. Не я ли върнете, ш’си имате неприятности. Щото аз, тъй да се каже, съм натоварен с разследването. Няма ли да ми кажете къде е?

Бих отказал да му кажа дори да приличаше на Робърт Редфорд. Но външността и държането на това четвърторазредно ченге далеч не разрешават проблема. Цялата тази история ми се струва просто гротеска. А е и крайно време да приключа с нея и още същия ден вземам решението си, основаващо се на обичта, която изпитвам към това дете.

— Джими, искам да осиновя Хайди. Официално. Направете необходимото и се осведомете за постъпките, които трябва да се предприемат. И НЕ МИ КАЗВАЙТЕ, ЧЕ НЕ Е ЧАК ТОЛКОВА ЛЕСНО!

— Не трябваше да затръшвате вратата под носа на хората от генералното консулство. Досието, което са съставили за вас, не е от най-ласкавите — нямате постоянно местожителство, не сте женен и ръководите казино…

— А нямат ли нещо и за трафика ми на наркотици? Излиза, че съм мафиот, така ли?

— За един съдия, живеещ вдън тиролските чукари и осведомен от хората, които изхвърлихте на улицата…

— Джими, искам да осиновя Хайди. Отдавна мисля по този въпрос. Тъй че действаме. Сигурен съм, че Анна Мозер ще се съгласи. Хайди и Марк-Андреа също. Нападай!

Затварям телефона. И без това отделих прекалено много време на тази подробности. Англичанина ме чака. Денят е 16 април.

За да осигури дискретност на срещите ни, той чисто и просто на свой ред се настанява в „Пиер“ и двамата се преструваме, че не се познаваме. Предпазни мерки, които намирам за смешни, но той държи на тях.

— Става дума за Валхер. Валхер е бивш приятел на Карл-Густав Бау…

— Известно ми е кой е Валхер. Искам да знам преди всичко дали е съучастник, или не в отвличането на Баумер. Да, или не?

Двоуми се. Предчувствам, че ще ми отговори: не е чак толкова лесно.

— Не е чак толкова лесно — отговаря ми. — Вече два месеца го следим по петите. На два пъти ходи до Насау, където и двата пъти се срещна с един и същи банкер, който се казва…

— Не ме интересува.

— Една от срещите се проведе в хотелска стая, където на някого му бе хрумнала чудесната идея да монтира подслушвателна уредба. Пълният запис…

— Който казва какво, в най-общи линии?

— Че Валхер има два милиона долара на шифрована сметка.

— Може да ги е наследил или да ги е спечелил на румънска канаста.

— Или пък да ги е източил от касите на своята банка. Но той не е извършил нищо такова. Ако си бяхте направили труда да прочетете преписа от разговора му с банкера, щяхте да забележите, че в един момент Валхер казва: „Тези пари спят вече две години и половина…“ — и заявява намерението си да вкара в действие капитала си. Две години и половина, господин Цимбали. Пресметнете — връщаме се към октомври 74-а.

Това ми напомня нещо. Англичанина се усмихва.

— Именно през октомври 74-а Баумер изчезва, за да се появи след това в Насау. На 14 октомври 74-а Валхер на свой ред заминава за Насау, за да се опита, както сам твърди, да вразуми Баумер. Според мен той се е възползвал от това пътуване, за да си открие шифрована сметка. Валхер е банкер, а нито един банкер не би оставил два милиона долара да спят по сметка, без да се опита да ги умножи. Освен ако няма основателни причини за това.

— Кога се е провел разговора между Валхер и неговия банкер от Насау?

— На 2 април.

Сиреч в събота, един ден след като подписах договора за преотстъпването на четирийсетте и девет процента. Съвпаденията започват да стават повече от очевадни.

— Друго нещо — продължава Англичанина. — Съвсем случайно се оказа, че личният телефон на Валхер се подслушва. На 30 март вечерта Валхер получава много интересно телефонно съобщение. И много лаконично. Ето буквалният препис от него: „Ерни? Обажда се Ейби. Исках просто да ти съобщя, че всичко е уредено. Доскоро.“ Веднага се заехме със задачата да установим кой би могъл да бъде този тъй немногословен Ейби. Наложи се да преровим картотеката си и да се върнем с цял месец назад — на 12 април Валхер е вечерял с някой си Ейби Уейсман. Това име говори ли ви нещо, господин Цимбали?

Кимвам утвърдително. И още как! Англичанина и екипът му ни бяха предоставили вече солидна предварителна информация. Сега за мен е съвършено ясно, че Валхер е бил съучастник на Калтани в отвличането на Карл-Густав. И това не е единственото заключение, до което стигам: изплащайки двайсет и пет милиона долара на братята Калтани, аз неволно бях ощетил законните наследници на вуйчо Карл-Густав — сестрите Мозер. И следователно Хайди. Която, както и сестрите ѝ, отсега-нататък има пълното основание да даде всички ни под съд! Накъдето и да се обърна, навсякъде съм се насадил не на пачи, а направо на щраусови яйца! Ама че бъркотия!

Марк отсъства три седмици. Вярно, от време на време ми телефонира, за да ме държи в течение на действията си първо от Лондон, после от Париж. След това — мълчание, както и се бяхме договорили. От предпазливост.

Връща се в Ню Йорк на 20 април. Достатъчен е един поглед, за да разбера, че резултатите са налице. Той изчаква да останем сами в колата, с която се прибираме от летище „Кенеди“ (самият аз пристигам от Европа). Това, което има да ми казва, се съдържа в малко думи, но затова пък точно онези, които очаквах: — Олифан превежда пари в Южна Африка от години. До момента общата сума възлиза на около четиринайсет милиона долара. Процедурата по прехвърлянето е изключително сложна. Всичко е организирано така, че да остане в пълна тайна. Франц, покрай теб привикнах да използвам някои доста впечатляващи акробатични номера при прехвърлянето на капитали, а и навремето, когато храбро отстоявах интересите на френското министерство на финансите, им се нагледах достатъчно. Но досега не се бях сблъсквал с подобно нещо. А за да разберем колко от тези четиринайсет милиона принадлежат действително на Олифан и колко си е докарал на гърба на Калтани, биха ни трябвали години. И съдействието на самите Калтани, разбира се.

— Важното е, че вече разполагам със средство за натиск върху Олифан.

— Да, така е. Донесох и няколко категорично уличаващи го документи. Балтазар изплю всичко, което знаеше, и вече ни мрази до дъното на душата си — теб, Турчина и мен.

— Ролята на Корбер?

— Именно той се грижи за интересите на Олифан. Двамата са съдружници в доста фирми, които официално се водят на името на Корбер. Ако съобщиш на Калтани и една десета от това, което научих, можеш да смяташ Олифан за покойник. Държиш го в ръцете си.

Треперя от възбуда до такава степен, че предпочитам да отбия и да спра на аварийното платно. В състоянието, в което се намирам, като нищо бих могъл да предизвикам верижна катастрофа. А и без това си имам предостатъчно неприятности. Но няма съмнение, че един от главните механизми, който ще задейства моята машинация, е вече налице. Марк пита:

— А ти докъде я докара с твоите изпълнения?

Това, което той нарича изпълнения, а аз — подготовка, върви по план. Запознавам го накратко с положението на нещата. Споглеждаме се, докато колата се тресе от въздушните завихряния, предизвикани от префучаващите покрай нас автомобили. Пазя много ясен спомен за първата ми среща с Лаватер — беше през лятото, през юли 70-а, доколкото си спомням. Чухме се по телефона и аз, без никога да съм го виждал, му определих среща на площад „Трокадеро“ в Париж. Самият аз пристигах от Кения, надут като хлапак — какъвто и бях всъщност — от първите си успехи. Оттогава Марк Лаватер е бил винаги до мен. Той се усмихва.

— Излишно е да се правим на интересни. Доколкото разбирам, всичко е готово. Искрено казано, не вярвах, че ще се получи. Но фактът си е факт. Кога ще влезеш в контакт с Олифан, за да му сервираш новината?

— Ще изчакам до последния момент. Не искам да му оставя време да се опомни.

„Белият слон“ отваря вратите си на 4 юни. И още от първите дни успехът е потресаващ. За него спомагат доста фактори, като се започне от самия пожар и се стигне до многократните ми появи на телевизионния екран, придружени с разказа за драматичните моменти, които изживях заедно с Марк-Андреа и Хайди. На 15 юни самият Хенри Чанс благоволява да се съгласи, че казиното, което ръководи, е на път да бие всички рекорди. Създадената от него организационна структура действа безотказно — само в Ню 271 Йорк той открива три представителства, които играят ролята едновременно на банкови филиали и на туристически агенции: достатъчно е всеки потенциален клиент да депозира хиляда долара (вземани тутакси на отчет от компютърния терминал), за да бъде кредитиран в равностойността им в жетони на Слона, намиращи се на негово разположение в Атлантик Сити, като при това му се предлагат безплатно пътуване, храна и напитки. При депозит от десет и над десет хиляди долара, играчът не плаща и хотел. Подобни представителства биват открити във всички по-значителни американски градове, както и в Монреал (с тенденция към разширяване на мрежата във всички големи световни столици).

Остава прословутата картотека на Чанс, в която той вписва може би от двайсет и пет години насам имената на всички играчи на едро от двете полукълба: „Господин Цимбали, самият аз ще ви гарантирам крайния успех в деня, в който видя тези играчи в моето казино.“ За въпросните V.I.P. клиенти той е съставил отделен план — те биха могли да се настанят било в един от апартаментите на Слона, било в някой от пищните хотели в Манхатън, като във втория случай е предвидено луксозно обзаведени хеликоптери да осъществяват совалката между Пето Авеню и Boardwalk в Сити. Дори нещо повече — всяка петъчна вечер играчите от Запада ще имат на свое разположение един боинг 747, нает от казиното и носещ емблемата на „Белият слон“, който ще излита от Лос Анджелис… с междинно кацане във Вегас. Върхът!

Имам, разбира се, пълно доверие в професионалната компетентност на Хенри Чанс, но за разлика от Калибан, който изцяло го подкрепя, от време на време се питам дали не бърка, като прилага методи, оказали се досега ефективни единствено във Вегас. Не бърка. И получавам доказателство за това през първите дни на юли. Самолетът на Флинт, с който се връщам от поредното си „дискретно пътуване в рамките на подготовката“, каца възможно най-тайно на летището в Нюарк. Този път отсъствам малко повече от седмица (но за сметка на това забивам последния пирон в скелето на моята измама) и първата ми грижа е да телефонирам на Чанс, за да разбера как вървят нещата. Той отговаря на въпроса ми с въпрос:

— Каква годишна печалба трябваше да носи Слона според предвижданията ви?

— Към осемдесет милиона долара.

— Добавете петдесет процента отгоре. Те са тук.

ТЕ, сиреч играчите на едро. За първи път от наемането си боингът в продължение на две последователни седмици прелита над големите американски прерии буквално претъпкан с клиенти. Сред тях има дори японци и китайци от Хонконг, способни за три дни да се разделят с един милион долара. Без да говорим за няколкото принца от Близкия изток!

Решавам да си дам едноседмична почивка в Сан Франциско. Междувременно Джими Розен ми съобщава, че е успял да стопира процедурата, предприета срещу мен от австрийската държавна администрация, и да издейства от един съдия разрешение, поставящо временно Хайди под мое попечителство. Така че оставам в Калифорния повече от предвиденото. Връщам се в Ню Йорк на 22 юли, тринайсет дни преди договорената за 4 август среща с Калтани, когато трябва да изпълня обещанието си за продажба на последните два процента. Англичанина ме чака в „Пиер“. Той следи Олифан от месеци и ме уверява, че всеки момент мога да го хвана за гушата. Но аз решавам да изчакам още малко. Казвам на Англичанина:

— Идеалният случай би бил да се видя с Олифан на публично място, където срещата ни би минала напълно незабелязано. Не искам да излагам живота му на опасност.

Усмивка.

— Нищо по-лесно от това, господин Цимбали. Отново по щастлива случайност сме в течение на разписанието на нашия човек, който най-редовно го съобщава на секретарката си. Имате ли предпочитания за деня?

— Понеделник 1-ви, вторник 2-и, сряда 3-и.

Тоест три, два, един ден преди да се озова лице в лице с Калтани. И по силата на обстоятелствата три, два, един ден преди началото на онова, което, в интерес на истината, може да бъде наречено по няколко начина: моят дълбоко личен завършек на една операция, която започна на 14 юни 1976 година, когато съобщих на Филип Ванденберг, че искам да си купя казино; моята атака, или още по-точно последната мазка върху моя шедьовър на измамата, над който се трудя вече двайсет и пет седмици.

14 юни 1976 г. — 4 август 1977 г. Точно тези дати биха могли да бъдат изписани върху надгробния ми камък с формата на слон, ако в отбранителния ми план се получи дори и най-малка засечка. Пресметнах: това прави четиристотин деветдесет и шест дни. Англичанина преглежда записките си и отбелязва:

— Според мен най-добре би било това да стане във вторник, 2 август. Както знаете, Олифан е меломан, но той е също и колекционер на съвременна американска живопис. В понеделник, 1 август, в Музея на модерните изкуства се открива изложба, която, ако се съди по предварително установеното му разписание, той възнамерява да посети на следващия ден. Ще бъде там към пет часа.

— Аз също.

— Колко време ви е необходимо да останете насаме с него?

— Най-много четвърт час.

Но срещата ни не продължава дори и толкова. Денят е вторник, 2 август, и часът е почти пет и половина, когато Олифан, предшестван от един от сътрудниците на Англичанина, се появява на четвъртия етаж на „Мома“. Когато ме вижда, той леко повдига вежди, едва ли не развеселен. И това е и ще остане единственият признак за удивлението му.

— Не съм особено изненадан, господин Цимбали. Очаквах нещо подобно.

През следващите четири-пет минути той ме слуша, извил устни в странната си полуусмивка и без нито веднъж да ме прекъсне, докато му обяснявам какво знам за него и какво очаквам от него в замяна на мълчанието ми. И продължава да мълчи дори след като приключвам експозето си. Най-сетне поклаща глава.

— Не знам какво сте подготвили, господин Цимбали, но няма съмнение, че сте поели огромни рискове.

— Това си е моя работа.

За миг се поколебава, после пита:

— И искате също да видите сметката на Ерни Валхер?

— След като веднъж съм започнал, ще карам наред. Остават ви пет секунди, за да вземете решение.

Той прихва да се смее с поглед, обърнат донякъде и към потайните кътчета на собствената му душа, сякаш се присмива на самия себе си — в частност, и на глупостта човешка като цяло.

— Но аз вече съм го взел, господин Цимбали. А вие как мислите? Веднъж вече ви предупредих на 18 септември миналата година, когато бяхте у дома. Пак аз ви казах за Корбер. Подадох ви въжето, за да ме обесите, изчаквайки да видя дали ще проявите достатъчно ловкост, за да го хванете. Необходимо ли е да ви казвам повече? Не знам до каква степен ненавиждате Калтани, но в това отношение не можете да стъпите дори на малкия ми пръст. Разбира се, че приемам всички ваши условия. Колкото до Валхер, нищо по-просто — мога веднага да ви предоставя доказателствата, които ви липсват. Нямам представа как възнамерявате да се разправите с него, но както и да постъпите, знайте, че той напълно ще си го е заслужил — идеята да се елиминира Баумер беше негова.

И ето че изведнъж става необичайно словоохотлив и изпитвам усещането, че е готов да ми разкаже цялата история, от край до край. Но сега не му е нито моментът, нито мястото. Прекъсвам го. Най-лошото, което би могло да се случи четирийсет часа — та дори и по-малко! преди решителната ми среща с братята Калтани, е те да научат за срещата ми с Олифан. Самият той се съгласява с това и пита:

— Какво сте предвидили относно, да я наречем, моята изповед?

Още тази вечер той лично ще я запише на касети. Утре в четири някой от хората на Англичанина ще отиде да ги вземе и ще ги предаде на една рота машинописки, които ще направят препис на записа. В девет и половина Розен и Ванденберг ще бъдат в кабинета му и ще му предадат копия на касетите и на машинописните текстове.

— Ще прослушате касетите, ще изчетете текстовете и ще внесете допълненията и поправките, които моите съветници сметнат за необходими. Ще подпишете текстовете. Официален повод за посещението на Розен и Ванденберг — последно уточняване на документите, които аз и Калтани ще подпишем на следващия ден, 4 август…

Веднага щом Розен и Ванденберг — проверили най-щателно всичко и получили подписаните самопризнания — ми съобщят, че всичко е наред, той, Олифан, е свободен да напусне Съединените щати и да замине закъдето пожелае, например за Южна Африка при приятеля си Корбер. Като се надявам, че Калтани няма да успеят да го открият. Олифан кимва отново с усмивка. Вярно, че има нещо ирландско в очите му — някаква поетична и изпълнена с хумор лудост, граничеща с жестокост.

— И да не присъствам на срещата в четвъртък? Изключено. Първо, защото има голяма вероятност Джос и Лари да заподозрат нещо, установявайки отсъствието ми. Мамя ги повече от петнайсет години и говоря от личен опит, повярвайте ми. Освен това имам и още една причина да остана — искам да разбера какво сте им подготвили. Просто умирам от любопитство. Опитах се да си представя как бих могъл да ви помогна да се измъкнете от капана, в който самият аз допринесох да попаднете. Опитах се да се поставя на мястото на Лаватер, на Лупино, на Ванденберг или на Розен. Какво бих ви посъветвал да предприемете? Така и не стигнах до задоволителен отговор. При все това ми се струва, че вие сте намерили изход от положението. И сега искате да пропусна такова зрелище? Да се лиша от възможността да видя моите скъпи шуреи, тия долни негодници Джос и Лари най-сетне смазани? За нищо на света, господин Цимбали. Всъщност аз се моля за успеха ви.

Малко преди обяд на следващия ден, сряда, 3 август, Ванденберг и Розен пристигат в „Пиер“. Всичко е минало така, както бе предвидено. Предават ми записаната на касети, преписана на машина и подписана „изповед“ на Олифан. Междувременно са прибрали оригинала на сигурно място и носят само едно копие от нея. Нищо не липсва — за първи път имам пред себе си цялата действителна история на „Белият слон“: от първоначалното предложение за закупуването му за един милион долара, направено от Олифан на Баумер и категорично отхвърляно от последния до намесата на Валхер, през отвличането на Баумер (извършено от онзи от наемниците на Калтани, когото наричам Миши очички) и смъртта му (случайна, но безусловно предвидена за по-късен период) до закупуването на хотела от Калтани под прикритието на фиктивно дружество и препродажбата на същия този хотел на лицето Цимбали…

След това идва ред на първите признаци на безпокойство, които проявяват Калтани и Валхер, когато установяват присъствието в моя лагер на малката Хайди Мозер. Тъй като точно появата на Хайди изиграва ролята на детонатор. Розен:

— Франц, Валхер бие тревога по време на първото ви разследване, извършено от Лаватер. Той изпада в паника, когато разбира, че задържате Хайди при себе си и че сте заминали за Австрия, за да се срещнете с останалите сестри Мозер. Валхер нямал представа какво знае Анна, с която Баумер се е срещнал известно време преди да бъде отвлечен. Той и Калтани решили, че се готвите да поемете защитата на Хайди и на сестрите ѝ, разкривайки на полицията цялата машинация. Трябвало е да ви заставят да млъкнете, но от убийството ви нямало да има никаква полза, тъй като предполагали, че доста хора от обкръжението ви са в течение на случая. Не, налагало се на всяка цена да си осигурят съучастничеството ви в измамата…

— И оттук стигаме до пожара.

— Който е бил подготвен от специализиран екип, пристигнал от Чикаго. Двама души, на които, благодарение на Олифан, разполагаме ако не с имената, то поне с координатите, тъй че няма да бъде много трудно да установим самоличността им. Но пожарът е бил изчислен така, че да не ви застраши физически. Искали са да ви поставят в положение, в което да не можете да разкриете истината, без самият вие сериозно да се компрометирате. Което, разбира се, не би им попречило да ви елиминират, в случай че продължите да упорствате.

Вече споменах, че малцина са онези, които са запознати с подробностите около моята Голяма Измама, насрочена за следващия ден, 4 август. Розен, Ванденберг и Лупино не са посветени в тайната, тъй като несъмнено биха се противопоставили на един толкова безразсъден ход. А и, така или иначе, при подготовката му нямах нужда от тях.

Затова и като юристи настояват напълно логично самопризнанията на Олифан да бъдат предадени на полицията. Като същевременно признават, че опашатите лъжи, които двамата с Марк сервирахме на следователите на застрахователната компания, наистина ще ни създадат известим проблеми. Но Ванденберг е намерил разрешение.

— Вашите застрахователи няма да спечелят нищо, ако ви дадат под съд. Ще направя всичко възможно да ги убедя да се съгласят на сделка. Заедно ще заявите, че сте действали съвместно с едничката цел да заложите клопка на Калтани. Със самопризнанията на Олифан…

И започва да излага довод след довод. Слушам го с половин ухо, по-скоро от учтивост. В действителност, с течение на времето и с бавното наближаване на мига, в който ще се изправя отново пред Почтените Бизнесмени, обзелото ме нервно напрежение все повече се изостря. Готвя се за тази битка от двайсет и пет седмици и вече никой не е в състояние да ме накара да се откажа от нея — прекалено късно е. Освен това съм убеден, че моето решение на проблема е най-доброто от всички, които биха могли да ми предложат. И накрая, колкото и странно да звучи, не искам главата на Олифан, независимо каква роля е играл във всичко това. Той ми помогна по свои дълбоко лични съображения. Въпреки всичко продължавам да изпитвам симпатия към него и едновременно е това нещо като състрадание. Достатъчно ми е, че разполагам със самопризнанията му — които ще използвам единствено в случай че утре се проваля — и че съм го неутрализирал, лишавайки Калтани от техния най-лукав и по-опасен дори от самия мен съветник.

За трети или четвърти път отговарям на двамата си нюйоркски съветници, че държа на първоначалното си решение — и дума да не става, че ще използвам изповедта на Олифан. Филип Ванденберг си тръгва пръв, прикривайки яда си с обичайната си ледена учтивост. Джими Розен ме оставя на свой ред, взирайки се до последния момент в очите ми. Макар и да няма ни най-малка представа за истинските ми намерения, той знае, че в близките двайсет и четири часа ще предприема най-големия и несъмнено най-безразсъдния удар в живота си. И не ми се сърди, че съм го държал в неведение. Стиска ми ръка и се усмихва.

— Успех, Франц. Или по-скоро merde, както казвате на френски.

След което започва своего рода рицарско бдение12. При мен остават само Лаватер и Калибан. Разговаряме на френски чувствайки се пришълци в Ню Йорк повече от когато и да било, после отиваме на кино, но дори и днес нито Марк, нито аз си спомняме заглавието на филма. Което говори красноречиво за напрежението, което тресе и двама ни.

Срещата с Калтани е насрочена за единайсет часа и четирийсет и пет минути в един от апартаментите на хотел „Плаза“.

25

Един час преди това отивам в банката на Насау Стрийт и изваждам от сейфа кутията с филма. Естествено, не съм сам — освен Лаватер ме придружават лицето Ковалски и две подобия на бодигардове. Подписваме документите, позволяващи отключването на сейфа, и всичко минава без инцидент.

Сега кутията е на ниската маса между мен и Калтани.

Джос Калтани свива рамене и подхвърля с дрезгавия си глас: — Не рискувахте нищо, Цимбали. Нямаше да използваме филма.

— В никакъв случай — потвърждава брат му Лари. — Щом ставаме съдружници…

Накратко, двамата ме уверяват в един глас, че за тях това щяло да бъде равнозначно на самоубийство. Трогателно, Бога ми, но аз свивам рамене с гневно-примиреното (един вид бесен съм, но какво да се прави) изражение на човек, който е принуден да преглътне хапа и го намира за прекалено горчив.

— Не обичам да се прицелват в тила ми със зареден револвер, дори когато ме уверяват, че няма да го използват.

В просторния хол сме шестима. Марк, аз, двамата Калтани, Уейсман и Олифан. Ковалски е напуснал терена като пешка, изхвърлена от шахматната дъска. Колкото до Миши очички, когото видях на идване, той варди в съседната стая в компанията на двама от „войниците“ си, както се полага на министър на войната на клана Калтани.

— Да приключваме — казвам.

Апартаментът в „Плаза“ гледа към Сентрал Парк. Точно под прозорците виждам два-три файтона, чакащи клиенти. Времето в Ню Йорк е изключително горещо, задушно и предвещава буря.

— Франц?

Лаватер. Отворил е кутията, извадил е филма и преглежда лентата. И лицето му помрачнява все повече и повече, докато установява мащабите на щетите, причинени от пожара. Накрая кисело промърморва:

— Общо взето, щях да бъда първият кандидат за затвора.

— Излишно е да се притеснявате, след като всички тук сме съгласни този филм да се унищожи — отбелязва Олифан с лъчезарна усмивка.

Отнякъде са изнамерили метално кошче. Двамата с Марк нарязваме филма с ножици и хвърляме парчетата в него.

Върху тях изсипваме малък флакон с бензин за запалка, филмът пламва веднага и докато гори, в стаята цари мълчание.

Скоро в кошчето остава само пепел, която Марк грижливо стрива с пръсти.

— Но нищо не гарантира, че не са направени копия…

Джос Калтани избухва в смях.

— Хайде, стига…

Уейсман взема кошчето, показва дъното му и отива да изхвърли пепелта в тоалетната. През следващите минути преминаваме към основната цел на срещата, тоест изпълнението от моя страна на обещанието за продажба на двата допълнителни процента. Поставям едно последно условие да бъда освободен от отговорност за управлението на казиното за периода от 25 февруари (дата на официалното прехвърляне на първите четирийсет и девет процента, преотстъпени в действителност на 30 март) до днес. И бивам освободен. Парафирам договора за прехвърляне, благодарение на който от този момент нататък Уейсман и следователно Капани стават мажоритарни акционери в „Белият слон“. Трябва да е някъде към дванайсет и десет. Надигам се с изражението на човек, взел очистително. Джос Калтани ме спира с жест: защо сега, след като уредихме всички въпроси, не се опитаме да внесем малко сърдечност в отношенията си?

— Цимбали, ние съдружници ли сме, или не сме? Трябва да го полеем… Франц, във вените ви тече италианска кръв, както и в нашите, а това сближава. Тъй че ни наричайте Джос и Лари. И Оли. Ами да, предстои ни да работим заедно години и години наред в атмосфера на пълно доверие…

Освен това на „Оли“ — Олифан, разбира се — му е хрумнала страхотна идея: защо всички заедно не отскочим до Слона! Оли ни е организирал там приятелска вечеря. Един от хеликоптерите на казиното ни чака на хеликоптерната площадка на Уол Стрийт. Междувременно Уейсман и Лаватер ще отидат поотделно да приберат на сигурно място екземплярите от договорите, който току-що подписахме, и след това ще се присъединят към нас. Накрая се съгласявам, все още понамръщен, но по всичко личи, че почти съм се примирил с положението. Не, не говоря сицилиански, виж, италиански — да, но малко. Andiamo13.

И всичко се развива точно според предвижданията. Часът е един и половина, когато кацаме на гърба на Слона, където — както се полага на казино-мениджър, посрещаш своите акционери — ни чака Хенри Чанс (той е по-хладен от когато и до било, но на моменти погледът му търси и намира моя, който пък е по-непроницаем от всякога).

Отлежало френско шампанско за мен и италиански специалитети в името на общия ни успех. Пируваме. Уейсман се появява някъде към три. Колкото до Лаватер, той се присъединява към нас половин час по-късно. Часът е четири и нещо, когато телефонът иззвънява.

Разположили сме се в хола на моя личен апартамент в дъното на противоатомния модул (частната игрална зала отваря вратите си всяка вечер в шест, освен ако някои играчи на едро не пожелаят да я използват и по друго време). Чанс тъкмо е започнал да декламира доклада си за състоянието на казиното и за очертаващите се фантастични перспективи. Преди това телефонът е звънял вече няколко пъти и нямаме никакво основание да смятаме, че новото обаждане е от по-голямо значение, отколкото предишните. Само че то е. То дори е от особено значение. Досещаме се за това по изражението на Чанс и едва доловимата промяна в тона му. Той пита невидимия си събеседник:

— И те знаят, че господата Цимбали, Калтани и Уейсман са тук? Пауза, после: — Добре. В такъв случай нека слязат.

Затваря телефона и пояснява сред гробно мълчание:

— Дошли са трима души, които се представят за пратеници на застрахователната компания Getchell & Harkin. Знаели със сигурност, че днес тук са се събрали всички собственици на „Белият слон“, и настояват да бъдат приети. Казват, че причините за идването им са изключително сериозни.

Тук трябва да уточня три неща:

— Ако очаквах — и с основание — подобна инициатива от страна на Getchell & Harkin Company, то нямах ни най-малка представа къде, кога и под каква форма ще бъде осъществена тя.

— Тримата мъже, които така брутално нарушават очарователното ни празненство, в никакъв случай не са мои хора. Става дума за автентични частни детективи, които нямат никакво основание да ми правят подаръци, а и няма да ми направят. За тях аз нося не по-малка отговорност от Калтани за чудовищната измама, която са разкрили.

— Хенри Чанс не знае нищо за онова, което ще последва. Въпреки че не е, за да използвам собствения му израз от първата ни среща във Вегас, „човек, когото лесно могат да измамят“. А и аз го помолих да изчака три месеца след откриването на казиното, преди да изпълни заплахата си да подаде оставка. Тъй че макар и да няма никаква представа за комедията, която ще се разиграе, бих се заклел, че в същия този момент разбира, че всичко това е моя работа. Достатъчно е да се видят очите му.

От тримата ни посетители се излъчва хладната увереност и неподправеното равнодушие на палачи, дошли да извършат поредната екзекуция. Само един от тях ще говори. Представя се: казва се Яроу и има четирийсетгодишен опит в разследването на пожари. Той е дребен, възпълен, с много тънки устни и миниатюрна уста, носи очила без рамки и прилича на един от преподавателите ми по математика, когото ненавиждах до дъното на душата си.

— Досега не съм имал толкова труден случай — заявява Яроу. — И същевременно толкова прозрачен.

Още с влизането си той настоя Чанс да напусне стаята. След което изреди имената на всички ни: Франц Цимбали, Джоузеф и Лари Калтани, Марк Лаватер, Ейбрахам Уейсман.

— Никога не сме се виждали, но познавам всеки от вас.

И продължава:

— Преди три месеца бях натоварен с разследването на пожара в „Белият слон“. Поех щафетата от редовите следователи на компанията, които заключиха, че пожарът е възникнал случайно. Тоест, които погрешно заключиха, че става въпрос за злополука. Но пожарът е бил предизвикан умишлено. И аз мога да го докажа.

Двамата му сътрудници се залавят за работа и набързо разполагат един прожекционен апарат и един подвижен екран (за трети път в историята на „Белият слон“ ще ми прожектират филм). Още в самото начало разбирам, че става дума за филма на репортерския екип на С.В.З. Кадрите са същите и са се появявали нееднократно на всички телевизионни екрани в Щатите…

— Така е, господа, милиони хора го видяха. Самият аз го гледах няколко пъти… преди да открия нещо анормално…

Смятах, че ще ми се наложи да играя комедия. Ала не се стига до там. Изведнъж усещам как по гърба ми пробягват ледени тръпки и по внезапно изписалото се на лицата на седящите до мен Калтани напрежение разбирам, че за самите тях това е най-неочакван удар под кръста. Тъй като човекът, когото Яроу изолира в кадъра с наблюдаващата горящия Слон тълпа от полицаи, пожарникари и любопитни, е именно пазачът, когото видях на екрана на контролния монитор в аварийния изход — същият, който постави дървените греди и след това махна едната от тях, усмихвайки ми се иронично. Яроу:

— В деня на пожара, неделя, 27 февруари, намиращото се в процес на възстановяване и обновление казино се охранява, и това е съвсем естествено. От шестима пазачи. Известни са ни както имената им, така и техните лица. Взехме и показанията им. Установихме местоположението им и движението им по време на пожара. И всички те могат да бъдат забелязани в един или друг момент от филма на С.В.З.

А сега огледайте внимателно човека сред тълпата… който носи униформата на пазач на Слона… и който най-спокойно се отдалечава, сякаш пожарът изобщо не го интересува…

Филмът продължава, но кадър по кадър, в потресаващо забавен каданс.

— … Той се отдалечава, отива си… Забележете, господа, той като че ли припира да изчезне колкото се може по-бързо от местопроизшествието. Ето ви и едно от първите доказателства — официално охраната на „Белият слон“ се е осигурявала от шестима пазачи. А този тук? Откъде изникна? Откъде се появи седмият пазач? И каква е била неговата роля? Филмът се връща назад и в стопкадър отново се появява лицето на мъжа, което изведнъж заема целия екран.

— И кой е той? Необходими ни бяха няколко седмици, за да установим самоличността му. Вече знаем и името му Франк Диндели. И по-точно, Франк Бруно Диндели. Двукратно осъждан — веднъж за противообществени прояви и втори път — за рекет и насилие. Което, обаче, не му е попречило да си намери работа — през февруари той все още е работел като шофьор-доставчик в една фирма, специализирала се във вноса на зехтин. И на кого принадлежи тази фирма? На Джос и Лари Калтани.

— Поискахме, естествено, да се срещнем с господин Диндели, за да го питаме какво е правил в Атлантик Сити, облечен в униформа на пазач, каквато е нямал абсолютно никакво право да носи. И дори го открихме. Но не в Съединените щати, защото той е напуснал американската територия и понастоящем преживява повече от охолно в Сицилия, близо до Таормина, от приходите от един хотел и един ресторант, които е закупил в брой. Що се отнася до датата на завръщането му в родината на неговите деди, то тя е не по-малко любопитна — Диндели е напуснал Ню Йорк на път за Рим в неделя вечерта, на 27 февруари.

Поглеждам към братята Калтани. Те не помръдват, но човек трябва да е сляп, за да не си даде сметка, че са на ръба на нервна криза. Обзема ме неистова радост — така им се пада на Почтените Бизнесмени! Яроу продължава:

— Успяхме, разбира се, да установим наличието на тясна връзка между Франк Бруно Диндели и вас, господин Джоузеф Калтани. Разполагаме със счетоводните доказателства за щедростта ви към Диндели. И между другото, предвид факта, че сте използвали едно от обичайните си подставени лица и по-конкретно присъстващия тук господин Уейсман, установихме също и връзките, съществуващи между вас, господин Калтани, и господин Уейсман. Но това не е всичко. Има още нещо, или по-точно още неща. По време на убийството на президента Кенеди в Далас мнозина кинолюбители бяха заснели сцената. Същото се отнася и за случилото се в „Белият слон“ на 27 февруари между единайсет и един часа. Открихме най-малко седем души, които са включили камерите си. Тъй като денят е бил неделя, имало е много туристи от Ню Йорк. Измежду случайно заснетите кадри един филм особено много привлече вниманието ни…

… Сцената, която „кинолюбителят“ е заснел, е кратка и продължава не повече от седем-осем секунди. Все едно някой неделен Джон Форд е обходил бавно с обектива си територията на „Белият слон“, снимайки може би без дори да си дава сметка за това. Но въпреки всичко е запечатал завинаги присъствието на петима души в декоративния ров, точно пред авариен изход № 1 на противоатомния модул.

— Разпознавате ли се, господин Цимбали? Разпознавате ли двете деца до вас? А този мъж, който се бори с една дървена греда на десетина метра от вас, е безспорно вашият френски адвокат — тук присъстващият господин Лаватер. И макар пазачът, когото виждаме да се отдалечава вляво, да е заснет в гръб, той е напълно разпознаваем — това несъмнено е Франк Бруно Диндели.

Край на прожекцията. Един от сътрудниците включва осветлението. Яроу се обръща към нас и късогледите му очи тържествуващо проблясват.

— Разполагам и с трето доказателство, господа. Малцина са специалистите, способни да организират с точност до секунда пожар като този в „Белият слон“, и то толкова успешно, че редовите следователи на една застрахователна компания да се заблудят и да стигнат до заключението за злополука…

Толкова са малко, наистина, че по думите на Яроу самоличността им много бързо е била установена. Те са двама, пристигнали специално за случая от Чикаго. Яроу разполага с имената им и с техни снимки. Знае кога Джос Калтани и Ейби Уейсман са се свързали с тях и колко и по какъв начин им е платил Джос Калтани. Налице са неопровержими доказателства под формата на съответните банкови документи. И четвърто, пето, десето… Той изброява толкова доказателства, че би било просто смешно братята Калтани и Уейсман да направят дори опит да отрекат вината си за предизвикването на умишлен палеж и извършването на застрахователна измама…

… Същото важи и за мен и Лаватер. Никакво съмнение и никаква възможност за защита — всички сме виновни. И 286 съучастници. Яроу е стъкмил дори напълно достоверна теза, обясняваща тайното ни съглашателство — бидейки закоравели бандити, всички ние: Джос и Лари Калтани, Ейби Уейсман, Джеймс Монтегю Олифан, Марк Лаватер и моя милост, Франц Цимбали, сме подпалили умишлено „Белият слон“, за да принудим китайците от Макао да се оттеглят от бизнеса.

За него това не подлежи на никакво съмнение.

И има право.

Все още си спомням погледа на Олифан, впил се в очите ми сред настъпилото пълно мълчание. Поглед, който — доколкото успявам да го разчета — ми задава двоен въпрос: „За Бога, Цимбали, как, по дяволите, го направихте и какво целите с това?“

26

Тук са необходими няколко пояснения.

Идеята за филма, заснет уж от кинолюбител, е моя. Когато я изложих на Ли и Лиу, те мигом избухнаха в обичайния си неприличен смях. Като бивши специалисти по-специални ефекти в Хонконг, работили за преливащите от хемоглобин кунфу-филми, за тях нямаше нищо по-лесно. Възстановяването на декора не представляваше проблем — той бе все така налице и ние най-грижливо го натъкмихме точно такъв, какъвто бе и на 27 февруари. Колкото до актьорите — също никакъв проблем: Марк Лаватер, Марк-Андреа, Хайди и самият аз просто изиграхме собствените си роли (и голям смях падна). Що се отнася до фалшивия Диндели, седмият пазач (когото, признавам, не бях забелязал във филма на С.В.З.), неговата роля пое един актьор от Лос Анджелис, заснет в гръб.

Та ето как създадохме първото доказателство.

За установяването на самоличността на „специалистите от Чикаго“ използвахме самопризнанията на Олифан. Най-трудното беше да съобщим имената им на Яроу, без той да узнае откъде идва информацията. По липса на друга възможност, прибягнахме до традиционния „информатор“ друг актьор, на когото самият Яроу плати.

За сметка на това обаче нямам никакво отношение към третото доказателство, представено от Яроу — заслугата за откриването на Диндели във филма на С.В.З. е изцяло негова. И въпреки че малко му помогнах, не мога да не призная, че той безпогрешно проведе разследването си. Благодарение на което на 4 август има пълно основание да тикне всички ни в затвора — двамата Калтани, Уейсман, Марк, Олифан и самия мен.

Защо му помогнах? Яроу сам отговаря на този въпрос:

— Преди да взема думата, накарах Хенри Чанс да излезе.

Съвсем умишлено. Той няма никакво отношение към цялата тази история, репутацията му не подлежи на никакво съмнение и нашето разследване доказа, че тази репутация е напълно заслужена. Но някой от вас (в чест на потресаващата си интелигентност с гордост отбелязвам, че той гледа точно мен) може би са разбрали каква беше целта ми. Ситуацията е ясна — ако това досие беше стигнало до полицията, щях да имам превеликото удоволствие да видя всички ви зад решетките. Всъщност, ако моите работодатели ми бяха предоставили право на избор, щях да дойда с цял батальон полицаи. И съответно със заповеди за задържане. Само че получих други нареждания и ги изпълнявам…

Но видимо неохотно.

И продължава. Да минем към подробностите, както казва самият той: предлага ни сделка от името на Getchell & Harkin, която е прибягнала до услугите му. Или се съгласяваме, или отиваме на кино. Ние (братята Калтани и аз) сме прибрали с измама сто и петдесет милиона долара.

Които трябва да върнем. Но това е най-малкото — ще трябва също да платим лихва. От десет процента. Тоест петнайсет милиона отгоре…

Освен това…

Тънките устни на Яроу се извиват в садистичната полуусмивка на преподавател по математика, заставящ най-големия мързел в класа да реши уравнение от трета степен.

— Освен това ще ви се наложи, естествено, да платите и глоба в размер на седемдесет и пет милиона долара. Или общо двеста и трийсет милиона долара. Можете да разпределите дълга помежду си както намерите за добре.

Сътрудниците му са прибрали апаратурата си и излизат.

Яроу на свой ред взема дипломатическото си куфарче.

— Двеста и трийсет милиона, господа. Днес е четвъртък, 4 август. Ще ви чакам в нашата агенция в Нюарк в понеделник, 8 август, от десет без петнайсет до десет. Най-късно в десет, било заедно или поотделно, вие трябва да представите джиросани чекове за споменатата сума. Ако закъснеете дори и една минута, независимо по какви причини, няма да ме намерите — точно в десет напускам кабинета си и незабавно подавам жалбата.

Той щраква металните ключалки на куфарчето си и излиза.

Финал, достоен за Шекспир, Бога ми!

Ролята ми изисква да побеснея от гняв. И аз побеснявам. Обяснявам на Калтани какво мисля за тях. Какво се оказва? Че не са способни да организират дори един пожар като хората, без да оставят следи от ужасното си престъпление! Кой е използвал Диндели? Кой е наел двамата така наречени специалисти от Чикаго? Да не би аз? И кой е допуснал разпространението на филма, част от който Яроу току-що ни показа? Нима са си въобразявали, че ще повярвам на скърпената с бели конци история с кинолюбителя? Филмът на Яроу е същият, който те, Калтани, ми прожектираха в Харисън! Да, същият! Никак не ми е трудно да симулирам почти истеричен гняв — наистина ненавиждам тези бандити. Та нали те се опитаха да ме измамят и може би са успели да го направят, въвличайки ме в авантюра, която все още има шансове да ме вкара в затвора. И въпреки усилията на Марк, който се опитва да ме успокои (както се бяхме и договорили), аз губя самообладание.

— Слушайте, Калтани, и вие също, Олифан! Какво смятате, че съм правил, след като ми показахте вашето компрометиращо ме досие? Потърсих начини, за да се защитя. И ги намерих. Може би недостатъчно, за да ви принудя да ме оставите на мира, но затова пък предостатъчно, за да ви унищожа ведно със себе си, когато му дойде времето. Аз също съставих досиета. И ви предупреждавам: ще платите тези двеста и трийсет милиона на Яроу и ще ги платите до последния цент, иначе ще вдигна всичко във въздуха и първи ще отида при ченгетата. И ченгетата ще дойдат, за да си побъбрят с вас не само за умишлено предизвикания пожар, но и за шантажа ви срещу мен, и за аферата Баумер, за цялата афера Баумер, а да не говорим за данъчните измами в кръчмите ви! Отвличане и данъчна измама — бъдете сигурни, че федералната полиция моментално ще ви хване за гушата! Тук ме молят — все така в съответствие със сценария, разработен от мен, Олифан и Лаватер — да се успокоя, да се опитаме да си поговорим, без да изнервям обстановката. Положението е изключително сериозно и всички искат да намерят изход от него…

Да поговорим за парите, например. Яроу иска от нас двеста и трийсет милиона. Олифан предлага сумата да се изплати на основата на принципа на пропорционалността в зависимост от дяловото ни участие в „Белият слон“ — петдесет и един за Калтани и четирийсет и девет за мен. Или съответно сто и шестнайсет милиона и сто и петдесет хиляди и сто и тринайсет милиона и осемстотин и петдесет хиляди. Отново надавам вой: кой подпали казиното, кой забърка цялата тази каша? Калтани! Тогава те да плащат!

Четири часа по-късно, благодарение на добрите самаряни Олифан и Лаватер, успяваме да се спазарим, което не минава без автентично скърцане със зъби от моя страна аз ще платя сто милиона, а Калтани — сто и трийсет.

Успявам дори да оплача окончателното си разорение, и то с истински сълзи в очите.

Защо Калтани ще платят? Точно това е разковничето на аферата и онази част от плана ми, по отношение на която първо Марк, след това Ли и Лиу, а после и Миранда имаха най-големи резерви. Но в крайна сметка се съгласиха, че вероятно имам право.

Калтани ще платят, защото нямат друг избор, формулата е проста, но за да може да я разбере, човек трябва да е наясно с финансовото им състояние. И аз съм наясно — от февруари Джими Розен с упорито настървение събираше най-подробна информация за моите противници. Ако не империя, Калтани притежават поне внушителен брой недвижими имоти: в началото на август 77-а те държат петдесет и един процента от моя Слон; плюс сто процента от съседното казино; плюс верига от бирарии и ресторанти в Ню Йорк; плюс интереси в няколко фирми за внос-износ (предимно на зехтин) и плюс, накрая, на дялове (на равни начала с една фамилия от Чикаго) от едно казино във Вегас и второ на Бахамските острови.

И да не платят на Яроу преди десет часа сутринта на 8 август за тях би означавало самоубийство или във всеки случай безумие.

— Първо, защото застрахователната компания поставя като напълно прилично условие заплащането на глоба само от седемдесет и пет милиона долара. В интерес на истината, ако ни беше дала под съд, със сигурност щяхме да платим много повече. Съдът щеше да определи глоба в размер на получената чрез измама сума, тоест сто и петдесет милиона. И тогава щеше да се наложи да платим триста и пет вместо двеста и трийсет милиона.

— Второ, защото поне единият от братята Калтани, ако не и двамата, щеше да отиде в затвора (вярно, заедно с мен, но не виждам какво удовлетворение би им донесло това, колкото и да съм им симпатичен).

— Трето, и това също е далеч немаловажно, защото щеше да им бъде наложена забрана за участие под каквато и да било форма в управлението на което и да било казино. Така че щяха да се видят принудени да се оттеглят от бизнеса не само в Атлантик Сити, но и във Вегас и Насау. Без никакви изгледи някога отново да се включат в него.

— Заплахата ми да ги предам на федералната полиция е блъф. Не разполагам с никакви доказателства нито за отвличането на Баумер, нито за данъчните измами в бирариите им. Но ЗНАМ, че и в двата случая не са чисти. Калтани нямат представа доколко съм осведомен и изобщо не държат да влизат във взаимоотношения с федералната полиция.

— И накрая, защото ако платят — независимо от драматичните обстоятелства, при които ще го направят — ще запазят най-главното (Олифан ще направи всичко възможно, за да ги убеди в това, а той е най-добрият им съветник), а именно, възможността отново да си стъпят на краката. Както се казва, отрязват си едната ръка, но запазват главата.

Просто нямат избор.

Как ще платят?

Яроу даде ултиматума си в следобедните часове на четвъртък, 4 август. Да речем, в шест часа. Двестате и трийсет милиона трябва на всяка цена да бъдат изплатени до десет часа сутринта в понеделник. Дотогава има осемдесет и осем часа, но от тях заради уикенда отпадат четирийсет и осем, което, както сами можете да се досетите, поставя под въпрос намирането за такъв кратък срок на такава внушителна сума като сто и трийсет милиона долара.

Калтани нямат под ръка сто и трийсет милиона. А и кой, по дяволите, ги има? Според изчисленията на Розен и Ванденберг, за толкова малко време те могат да съберат най-много десет-дванайсет милиона, но и това не е сигурно.

Липсват сто и двайсет милиона.

Коя банка би им отпуснала такъв заем? Защото преди всичко трябва да обяснят ЗАЩО им е необходима толкова спешно толкова значителна сума. И то в срок от три дни, от които два почивни? Невъзможно.

Да вземат заем от партньорите си в Насау и Вегас? Дори да допуснем, че въпросните партньори разполагат с подобна сума в наличност, не е изключено вместо да си изпишат вежди, да си извадят очи. Всеизвестно е, че финансистите не си правят подаръци, но между фамилии това си е чиста проба самоубийство. Да покажеш слабостта си е равносилно на самолинчуване.

Не, Калтани имат само една възможност, една-единствена…

Швейцарската групировка.

Знам всичко за швейцарската групировка. И това е напълно обяснимо, тъй като неин основател съм аз. Можете да ми викате Татко.

Швейцарската групировка се появи на пазара през април. Тя бе един от първите механизми, които създадох в рамките на подготовката на моята антикалтанова измама. Седалището ѝ е в Цюрих. Тя представлява много големи финансови интереси и действа чрез двама официални пълномощници — американецът Пол Хазърд14 и италианецът Адриано Лета. Според твърденията на Хазърд и Лета клиентите им желаят да пласират капиталите си на северноамериканския пазар. С посредничеството на Олифан те успяват да се срещнат с Джос Калтани и му правят оферта за покупка на казиното в Атлантик Сити, намиращо се в съседство със Слона. Калтани отказва. Както и се очакваше. Но това не обезкуражава посланиците на швейцарските финанси и те подновяват офертата си още два-три пъти. Адриано Лета е отчайващо зле с английския, но за сметка на това говори италиански и дори сицилиански диалект. Той прави всичко възможно, за да установи лични отношения с двамата Калтани и успява — поканен е на вечеря във фамилията. Споделя с братята спагетите на вечното приятелство и заминава обратно за Рим (това става някъде около 20 юли), изказвайки за пореден път съжаление, че Калтани са отклонили предложението на клиентите му, като не пропуска да подхвърли, че все пак човек никога не знае и че ако някой ден…

Капанът е заложен.

И Калтани нямат друг избор, освен да се хвърлят презглава в него. Подтиквани от липсата на време и преди всичко от буквално развилнелия се Олифан, те се обаждат на Лета в Рим. Часът е десет вечерта в Ню Йорк в четвъртък, 4-и, и следователно пет сутринта в петък, 5-и, в Рим. Братята уведомяват Адриано, че са решили да приемат офертата му, но подчертават, че въпросът не търпи нито минута отлагане. Упълномощен ли е незабавно да започне преговори? Може ли веднага да вземе самолета за Щатите? Както винаги, Адриано най-добросъвестно следва указанията ми започва, естествено, да се опъва, заявява, че му е почти невъзможно да сключи сделка в такъв смехотворно кратък срок и накрая отстъпва пред молбите на почти обезумелите от страх итало-американци. В шест и петдесет сутринта (в Рим) той скача в първия самолет за Париж, който пристига точно навреме, за да може да се прехвърли в конкорда на „Ер Франс“. Пристига в Ню Йорк в шест и трийсет и пет сутринта (източно-американско време) и преговорите започват на мига…

… Преговори, по време на които Калтани стигат дотам, че предлагат на Адриано подкуп от един милион долара, за да убеди клиентите си да сключат сделката, и то да я сключат още същия ден! Подкуп, който Адриано приема (той ще ми го предаде до цент, а аз ще му изплатя обичайната комисиона от десет процента, така де) и който го стимулира да започне наистина да убеждава своите „швейцарски клиенти“. Той води безкрайни телефонни разговори с Цюрих и излага довод след довод, при това в присъствието на Калтани, които не могат да си намерят място от притеснение.

(Между впрочем, редно е да отбележим, че „швейцарецът“ на когото се обажда, е не друг, а Канат, най-близкият сътрудник на Лаватер, който се е обзавел за случая с възхитителен германски акцент.)

Най-сетне Адриано затваря телефона и се усмихва на Калтани. „Готово, съгласни са.“ Часът е десет без петнайсет сутринта в Ню Йорк и следователно петнайсет и четирийсет и пет в Европа. Лета съобщава на Калтани условията, при които ще се сключи сделката: швейцарската групировка откупува за четирийсет милиона долара дяловете на Калтани в „Белият слон“ и за още осемдесет милиона дяловете 294 им в съседното казино. Общо сто и двайсет милиона. Освен това швейцарците поемат ипотеките на двете казина (върху петдесет и един процента в случая на „Белият слон“).

Въпросните сто и двайсет милиона ще бъдат изплатени под формата на джиросан чек в девет и половина сутринта на 8 август, понеделник. „Не мога да направя нищо повече обяснява Адриано. — Ще подпишем договорите тогава.“ Едва след нов, изключително разгорещен спор, Калтани успяват да склонят Адриано да измести с един час напред сключването на сделката и, съответно, връчването на чека. Нетърпението на Калтани е лесно обяснимо, особено ако си припомним, че те трябва да се явят пред Яроу в Нюарк, на другия бряг на Хъдзън, ПРЕДИ десет. (А в понеделник Адриано НАРОЧНО ще задържа топката, докарвайки Калтани едва ли не до лудост и принуждавайки ги да пресекат Хъдзън с почти светлинна скорост, гонени от паническия страх да не вържат тенекия на Яроу.) Човек си отмъщава както може.

Какво продават Калтани, за да се сдобият с тези сто и двайсет милиона? Първо, собственото си казино. Те са инвестирали в него осемдесет и пет милиона долара и са теглили заем от триста и двайсет милиона. Швейцарската групировка им изплаща осемдесет милиона и поема ипотеката. Загуба за Калтани — пет милиона (плюс милиона за подкуп). Но на практика те губят значително повече, тъй като препродават за по-малко от реалната цена едно създадено от тях предприятие, което за четири месеца (казиното на Калтани е открито два месеца преди „Белият слон“) донася солидна печалба и което в действителност струва двайсет процента повече от първоначално вложените капитали. Оттук може да се пресметне, че лишавайки се от възможността да спечелят двайсет процента върху четиристотин и петдесет милиона, те губят около деветдесет милиона.

Калтани са принудени също да продадат своите петдесет и един процента от „Белият слон“. За тях те вземат четирийсет милиона срещу изплатените ми двайсет и един милиона. И печелят деветнайсет.

Този момент ужасно ме дразни. Но колкото и да изчислявах и преизчислявах, не можах нищичко да направя. Въпросните деветнайсет милиона бяха моята стръв, под която се криеше огромната кукичка.

А аз, Цимбали Франц от Сен Тропе? Защото сигурно е едно: за да не събудя подозренията на Калтани, аз трябваше на всяка цена да платя моя дял. И то да го платя като поп, без да си играя на подписи и подписчета. Първо, защото Калтани бяха напълно способни да проверят операциите ми, и второ, защото имах насреща си Яроу, за когото в никакъв случай не би могло да се каже, че е мой съучастник.

Така че, ща не ща, трябваше да снеса сто милиона долара. И то за четирийсет и осем часа. (Ала все пак разполагайки, в сравнение с моите съобвиняеми, с огромното предимство, че бях подготвен за това от двайсет-двайсет и пет седмици.)

Шейсет и пет милиона долара получих от Турчина. Той напълно официално откупи моите дялове от „Белият слон“. Само с едно телефонно обаждане и в името на старото ни приятелства (Ха-ха-ха!). Всъщност, през август 77-а шейсет и пет милиона долара е действителната цена на четирийсет и девет процента от акциите на казиното след двумесечна повече от задоволителна дейност.

Трийсет и пет милиона дойдоха, също напълно официално, след като продадох на Ли и Лиу правата си върху двете предприятия, които създадохме заедно — „Сафари“ и „Тенис в небесата“. Всъщност аз много отдавна нямам абсолютно никакви интереси в тях. Но знае ли го някой, освен мен и моите двама китайци? Както винаги в такива случаи, при финансовото им структуриране ние използвахме фиктивни дружества и да се открият следите ми сред гъсталака от анонимни фирми би отнело в най-добрия случай години.

Изходих от предположението, но без да поемам прекалени рискове, че Калтани ще си имат достатъчно други грижи, за да се опитват да разберат как съм изпълнил моята част от пазарлъка.

В понеделник, 8 август 1977 година, в девет и четирийсет и пет се явявам пред Яроу с моите два джиросани чека. Единият от Турчина, другият от Ли и Лиу. Калтани са вече тук, размахвайки джиросания чек, получен от клиентите на Лета, плюс десет милиона от собствения си джоб. Трябва да призная, че имаме вид на пълни глупаци — досущ като три хлапета, спипани на местопрестъплението при кражба на ябълки и принудени да искат прошка. Сметката е точна двеста и трийсет милиона долара. Яроу изсумтява с презрение, а вероятно и със съжаление. Няма съмнение, че лично той би предпочел да предостави случая на съда.

— Но — отбелязва той за пореден път, — аз просто изпълнявам нарежданията, които ми дадоха. Много леко отървавате кожата.

И с неподправено отвращение ни връчва в замяна на чековете документите, с които Getchell & Harcin Company ни гарантира прекратяването на каквото и да било преследване срещу нас. Общо взето, нещо като окончателно освобождаване от отговорност на Калтани и самия мен в качеството ни на идеални примери за честност и финансови добродетели.

Срещата с Яроу продължава не повече от двайсет минути. Лари Калтани прави така, че да излезе заедно с мен. Но дори да изпитвах и грам симпатия към него — какъвто далеч не е случаят — ролята ми в комедията изисква да продължавам да се правя на ощипана госпожица. Още повече, че като изключим същата тази комедия, направо ми се повдига от току-що случилото се. Трескавата възбуда, която ме стимулираше през последните месеци, внезапно се е изпарила. Защото дори и това да е резултатът от един дълго обмислян план, в крайна сметка аз се оказах пред Яроу, Неподкупния и Безпощадния, в отвратителното и унизително положение на мошеник, принуден да дава сметка за деянията си. И това никак не ми се нрави.

— Неприятен момент, а?

И може би много повече от неприятен — ето че един Калтани ми засвидетелства симпатия! И с характерно за темперамента му движение дори си позволява да ме хване за ръка. Рязко се отдръпвам с непресторен гняв.

— Надявам се, че през следващите двеста години няма да ви виждам повече!

— Не само няма да ни виждате, но няма и да чуете за нас, Цимбали.

— Толкоз по-добре за вас. Не забравяйте, че все още разполагам с досиетата върху Баумер и данъчните измами.

Двамата братя впиват черните си очи в мен.

— Използвате ли ги, Цимбали, можете да се смятате за покойник.

— Няма да ги използвам. Поне дотогава, докато останете извън полезрението ми и докато — тук умишлено натъртвам — самият аз се намирам в добро здравословно състояние.

Телохранителите им пристъпват към нас. Лари Калтани ми подава ръка.

— Да сключим мир.

— Вървете по дяволите!

Те сядат в дългата си черна лимузина и се отдалечават по посока на моста „Джордж Уошингтън“.

Колкото до мен, то аз ни най-малко не бързам. Необходими са ми цели два часа, за да стигна до Манхатън. В „Пиер“ се прибирам чак към един следобед. Обаждам се на Сара в Сан Франциско. Казвам ѝ, че всичко е наред, че всичко е приключило и че много скоро всички пак ще бъдем заедно — децата, тя и аз. Затварям телефона и се обръщам към него.

Той усърдно ближе сладоледа си, но все пак благоволява да го остави за момент.

— Тези американски сладоледи са направо жалка история и в крайна сметка не струват дори колкото онзи йеменски плодов боклук.

— Като отворихме дума за сметка, дали пък да не я уредим? Той ми посочва джиросаните чекове за двеста и трийсет милиона долара, които Яроу му е донесъл преди час, и се усмихва.

— Да, мисля, че му е дошло времето.

27

Дори и през ум не ми бе минало, че Хасан Фезали — и зад него принц Азиз — ще ми се притече на помощ, и то по простата причина, че самият аз го бях измъкнал от една шибана ситуация. Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари. Близките ни отношения, които епизодът с плодовия сладолед бе заздравил, ми позволиха просто да бъда изслушан…

… Когато в средата на март, веднага след като получих съгласието на Миранда в Макао, аз тайно се срещнах с Фезали в Рим, той наистина ме изслуша. Без никакви коментари.

— Това, което предлагам, е, разбира се, сделка — казах. Съществуват известни рискове, но коя сделка не включва рискове, особено при перспективата за такива големи печалби? Защото накрая…

— Ако всичко мине добре.

— … Защото накрая-ако-всичко-мине-добре, вие ще сте инвестирали само едно жалко милиардче долари от всички онези милиарди петродолари, които управлявате. И това милиардче ще ви донесе около трийсет процента печалба за по-малко и от година. Хоук, аз казах. Амин.

— Жаждата да умножите богатствата си ви измъчва… но много скоро ще познаете… ще видите ада и там ще ви се поиска сметка за благините на този свят… Сура 102, стихове 1 и 8.

— Всички очакваме края. Чакайте го и вие и ще разберете кой от нас върви по правия път и кой е подведен. Сура 20, стих 135, ако не се лъжа.

Той леко накланя глава.

— Попреговорили сме си Корана, както виждам.

— Нищо не трябва да се оставя на случайността, особено в подобни случаи.

Физически Хасан се е възстановил напълно след дългото си пленничество. И пак си е такъв, какъвто го е създал неговият Аллах: глава на стара тъжна камила върху голяма торба кокали. Плюс един огромен език за близане на сладоледи. Почесва се по внушителния си бедуински нос и казва:

— И според вас би трябвало да купя тази застрахователна компания? Хершел…

— Гечел. Getchell & Harkin New Jersey Company. Компанията не е от най-големите. Изплащането на сто и петдесетте милиона долара доста я затрудни и балансът ѝ сериозно пострада. Освен това сегашният ѝ президент, Джак Гечъл, е възрастен и няма преки наследници. Тъй че ще я продаде.

— Да приемем. После?

— После човекът, когото ще поставите начело на компанията, за да защитава интересите ви, ще трябва незабавно и в пълна тайна да поднови разследването на пожара в „Белият слон“. Като повери това ново разследване на някой си Доналд Яроу. Вече се осведомих — Яроу е най-доброто частно ченге в тази област.

— И Яроу ще установи, че пожарът е бил предизвикан умишлено.

— Да.

— И ще ви прати в затвора.

— Не.

— Жалко. И защо няма да отидете в затвора, млади ми Франц Цимбали?

— Защото Яроу ще се подчини на изключително точните заповеди, които ще му бъдат дадени от новия президент на Getchell & Harkin, тоест от вашия представител. Ще се подчини, защото знае, че всяка застрахователна компания предпочита едно лошо споразумение пред един добър процес. Освен това Яроу няма да има друг избор — или ще се подчини, или няма да му бъде платено.

— Така че застрахователната компания, която ще съм купил, ще получи двеста и трийсет милиона долара от вас и от Калтани?

— Именно.

— По сто и петнайсет милиона от всеки?

— Мисля, че ще успея да убедя Калтани да платят сто и трийсет. Все пак те подпалиха казиното ми.

— А вие ще платите сто милиона?

— До цент.

— С които обаче не разполагате.

— Турчина ще откупи дяловете ми в „Белият слон“ за шейсет и пет милиона. Това е реалната им цена.

— Турчина няма толкова пари.

— Ще ги има, когато му ги дадете. В действителност не той, а вие ще откупите моите четирийсет и девет процента от Слона.

— Разбирам. Но ще ви липсват още трийсет и пет милиона? Те откъде ще дойдат?

— Ли и Лиу ще ми ги заемат с петнайсет процента лихва.

Синът на пустинята се подсмихва.

— Винаги съм се чудил как е възможно Поднебесните Ненормалници да ви имат такова доверие. Но явно съм не по-малко луд от тях, като се има предвид, че продължавам да слушам дивотиите ви. И какво още трябва да купя?

— Останалата част от „Белият слон“ от Калтани и изцяло съседното казино, пак от Калтани. Чрез посредничеството на така наречената швейцарска групировка, която ще създадем за случая и за чийто търговски директор ще бъде назначен Адриано Лета.

— Пророкът забранява хазарта.

— Пророкът със сигурност е казал някъде нещичко за Калтани и за съдбата, която трябва да ги сполети, като същевременно безусловно е препоръчал добрите Цимбали да бъдат обезщетявани.

— Не бих се учудил — кимва любимият ми бедуин. — Той е казал много неща.

Но говори като че ли малко разсеяно. И почти виждам поредиците от цифри, които се нижат в мозъчето му на търговец на килими, преквалифицирал се във финансист от най-висша класа. Никога не съм го виждал да си служи с изчислителна машина. Всичко в главата. Която леко накланя настрана.

— И след това да препродам всичко, така ли?

Просто разсъждава на глас. Тогава разбрах, че ще приеме.