Fortune

6

Но да се върнем на същественото.

Изминали са точно двайсет и седем дни, откакто Джо Лупино ми се обади, за да ме информира, че „ми е намерил нещо“, според собствените му думи, и по-конкретно място, където да построя или да открия казино. Попитах го: „Във Вегас?“ — а той ми отвърна: „Не, в Атлантик Сити“. Тогава изпитах разочарование. Почувствах се като човек, който е очаквал да му предложат „Дом Периньон“, а вместо това са му сервирали кока-кола. С други думи, старият хотел на морския бряг не предизвика у мен нито милиграм ентусиазъм.

— А какво ще кажеш сега?

— Хм…

Лупино избухва в смях:

— Във всеки случай, в твой интерес е да вземеш колкото се може по-бързо някакво решение. Имаме среща с продавачите днес в пет. Може да кажеш „да“, може „не“, но трябва да отговориш.

Джо ме посреща на летище „Кенеди“, където ме чакат също Филип Ванденберг и Джими Розен. С един туристически самолет прелитаме Нюйоркския залив и Санди Хук и поемаме покрай крайбрежието на Ню Джърси. Няма още десет и половина, когато напускаме летище „Помона“, което обслужва Атлантик Сити, и скоро навлизаме в града.

Един французин или англичанин веднага би го сравнил с Довил, както заради големите хотели, разположени на самия морски бряг, така и заради дъсчените алеи за разходка, наричани тук Boardwalk — осемнайсет метра широки и почти петнайсет километра дълги. Но сравнението е само дотук. Атлантик Сити е бил в разцвета си в началото на века и през 20-те и 30-те години. След което с времето и смяната на модата градчето с петдесетина хиляди жители отново е изпаднало в дрямка и определено се е занемарило. Спомням си, че преди около три години се разговорих с Джими Розен за Атлантик Сити. По онова време още не се бях ангажирал с колосалната операция с кафето, която замалко щеше да ми струва адски скъпо, и търсех възможности за инвестиции. Някой в някакъв самолет ми „светна“, както сам се изрази, следното: „Предстои да разрешат хазартните игри в Атлантик Сити и когато това стане, цената и на най-скапаната барака ще скочи моментално най-малко хилядократно.“ Споделих чутото с Розен, който се задоволи да свие рамене с обичайното си печално изражение: „Франц, хазартът в Сити си е чиста проба Арлезианката4“ (Джими говори отвратително френски, но за сметка на това чете френски книги). И ми обясни сравнението си — от близо половин век щатът Невада трупа богатство благодарение на двата си основни поминъка: развода (именно в Невада са измислили коварния термин „психически тормоз“, за да оправдаят законното прекратяване на един брак) и най-вече хазартните игри. Същите са били разрешени там през 1931 година. Оттогава насетне нито един щат не е последвал примера на Невада. Което ще рече, че тамошната Комисия по хазартните игри се радва — в една страна с двеста и трийсет милиона души население — на единствена по рода си привилегия. Е, да не би да си въобразявате, че ще се съгласи да я сподели? Хазартното лоби в Невада е могъщо, не му липсват пари и е готово на всичко, за да запази монопола си. Открай време се говори да се разрешат казината в Атлантик Сити. Всъщност говорело се е още преди моето раждане, както сега се говори за същото в Маями или в Поконо Маунтънс, на стотина километра източно от Ню Йорк. Говори се, но нищо не се получава. Това е то, Арлезианката. И така може да продължава още сто години.

Розен не греши често. Доколкото ми е известно, това е единствената му грешка до момента. В действителност той подцени един основен фактор — разоряването на Ню Йорк и оттам на щата Ню Джърси, откъдето и неотложната нужда от извънбюджетни средства.

Събитието се случи по времето, когато бях затънал до гуша в моята кафеена афера, тъй че не му обърнах особено внимание. В Ню Джърси подложиха на прегласуване предложението за разрешаване на хазартните игри. Противниците му, разбира се, взеха връх, но само с един-два гласа. Невадското лоби тозчас настръхна и незабавно взе мерки. Примирявайки се с неизбежното, хората от Вегас и Рино скочиха в първия самолет за атлантическото крайбрежие.

И като логично последствие се развихри фантастичен „бум“ в търговията с недвижими имоти, в резултат на което сега ми искат трийсет милиона за един хотел, чиято покупка преди три години щеше да ми излезе може би сто пъти по-евтино.

Но мога да се сърдя единствено на себе си. В крайна сметка преди четири-пет години, когато осъществих така наречената операция „Слънчев пояс“5, аз процедирах точно както моите днешни продавачи, закупувайки сградите на цели улици на тогавашната ниска цена, за да ги пласирам малко след това многократно по-скъпо на възвърналия междувременно предишната си активност американски пазар на недвижими имоти. Така че нямам никакво основание да се сърдя на когото и да било, а и в интерес на истината, дори и през ум не ми минава подобна мисъл.

— Кажи ми нещо за купувачите, Джо.

— Току-що ти казах: срещата ни с тях е днес следобед, в пет часа. Със сигурност ще си имаш работа с някой си Шимел, придружаван от един-двама съветници.

По телефона от Риад бях поискал не само от Джо Лупино, но също от Розен и Ванденберг да ми изготвят подробно досие за хотела, който ми се предлагаше да закупя. И петнайсетина дни по-късно получих и трите досиета. Прегледах ги, разбира се, но без да се задълбочавам особено — имах си грижи с моя плодов сладолед. Но в самолета между Джърси, Лондон и Ню Йорк вече ги препрочетох внимателно.

Макар и да бяха работили поотделно, тримата ми съветници бяха стигнали до общо двойно заключение: сделката е добра, дори и за трийсет милиона, а въпросният Шимел е подставено лице, действащо от името на една нюйоркска фамилия, която ще нарека Калтани.

— Калтани няма ли да присъстват на следобедната среща?

— Със сигурност не.

Лупино е изключил климатика на колата и е свалил стъклата — топлият въздух, който нахлува през прозорците, има вкус на морска сол.

— Тоя тип, Шимел, а и стоящите зад него Калтани знаят ли какво възнамерявам да направя с хотела, който искат да ми продадат?

— В днешно време всеки, който купува в Атлантик Сити, планира да отвори казино, било то малко, или голямо. Да, естествено, че знаят какво си намислил.

— Защо тогава не вземат нещата в свои ръце и за своя собствена сметка, щом перспективите са толкова обещаващи? Защо сами не открият казино?

Пръв ми отговаря седящият отзад Розен:

— Защото имат нужда от пари. В момента те — имам предвид Калтани, а не тяхното подставено лице — работят именно по откриването на казино. И вече са инвестирали в него или се готвят да инвестират не по-малко от сто милиона долара, плюс един банков кредит. Просто не разполагат със средства, за да реализират паралелно два проекта, особено на такова равнище. Дори и при положение че двете сгради — тази, която искат да ви продадат, и втората, която обновяват за своя собствена сметка — са разположени една до друга, какъвто е случаят. Отначало вероятно са възнамерявали да ги разработят едновременно, да открият едно-единствено казино, но баницата се е оказала прекалено голяма и сега им се налага да се откажат от част от нея.

Търся в огледалцето на сенника погледа на Ванденберг. Той кимва:

— Същият отговор.

На практика той не е проронил нито дума през целия път от летище „Кенеди“ дотук. Очевидно защото самолюбието му е било наранено, когато е разбрал, че съм поискал същото проучване, което му бях възложил, и от другите ми двама адвокати, и то без да го предупредя.

— Джо?

Лупино прихва:

— Едва ли бих го казал по-добре.

Колата намалява ход. От доста време караме по дълго авеню, отляво на което се нижат хотели, чиито фасади гледат към морето, докато отдясно се е проснал самият град или поне това, което се води за такъв — насред хаос от запуснати терени и най-разнокалибрени постройки. Всичко това наподобява огромен строеж, плъзнал във всички възможни посоки, при това без помен от ръководен план. Тук хотел или ресторант в процес на основен ремонт, накачулен от гъмжило работници; там — вехта барака, където продават хотдог и сандвичи. Начесто се разнасят взривове, оповестяващи края на една или друга сграда, осъдена на смърт, за да освободи терен. Лупино свива към един ограден с ръждива решетка паркинг, на чийто вход стар негър лениво подрънква на банджо.

— Пристигнахме, Франц. Това, което виждаш зад себе си, е твоят бял слон.

В Щатите наричат white elephants (бели слонове) големите хотели, построени в края на миналия век и по време на голямата криза през 29-а. Става дума за гигантски сгради, най-често със стотици стаи и с толкова просторни салони и коридори, че в тях преспокойно би могло да се проведе автомобилно състезание. С развитието на туристическите нрави повечето от тях са се превърнали в огромни мавзолеи със смехотворна, ако не и нулева рентабилност. Но ги има не само в Щатите; виждал съм такива в Европа, а и другаде. През последните петнайсетина години някои от тях са били чисто и просто сринати, за да отстъпят място на по-модерни, по-добре проектирани хотели. Но това не винаги се е оказвало възможно — нерядко някъде по висините са решавали, че тези колосални творения с чудати, смътно викториански фасади, чиито контури напомнят сватбена торта, принадлежат към американското архитектурно наследство. И са ги обявявали за landmark. Което ще рече, че ако искаш да ги ремонтираш, задължително трябва да се придържаш към първоначалния стил и най-вече в никакъв случай да не променяш гореспоменатите фасади.

— И това чудо е един от тях.

— Именно.

Намираме се на прословутата дъсчена алея, безспорно много по-внушителна от тази в Довил. Зад гърба ни Атлантическият океан гъне дълги сиви вълни, небето над нас също не му отстъпва по цвят — навъсено и облачно. На всичко отгоре подухва доста хладен ветрец, който обаче ни най-малко не обезкуражава къпещите се на безкрайния плаж, насечен от поредица вълноломи. Наистина нищо общо с Лас Вегас, с неговия сух и горещ климат и с обкръжаващата го и излъчваща странно обаяние вездесъща пустиня. Атмосферата тук напомня по-скоро лекомисленото веселие в двора на френски затвор, предшестващо падането на гилотината (знам, че прекалявам, но съм просто капнал след самолетното пътешествие от Йемен дотук почти без миг отдих).

Разглеждам „моя“ хотел. И дума не може да става за любов от пръв поглед. От това по-бял слон, здраве му кажи!

— Колко стаи има?

— Към четиристотин и петдесет.

— А цялата площ?

— Около пет акра.

Или близо два хектара. Не е малко, дума да няма. Самата сграда не заема цялата площ; тя е с формата на подкова, отворена към океана. Постройката в дъното — в извивката на подковата — е правоъгълна, дванайсететажна и без много орнаменти. За сметка на това въображението на архитектите се е развихрило над двете крила, които — отдалече и при много гъста мъгла — биха напомняли крилата на парижкия Лувър, гледани от триумфалната арка „Карузел“. С тази разлика, че са ги наставили с ниски, едва двуетажни удължения с плосък покрив и с огромни остъклени врати, обрамчени със скулптирани гирлянди, които някога са били явно яркосини, но днес са избелени от морския въздух. Насред подобието на вътрешен двор, ограден от подковата, се шири огромен плувен басейн.

— Горе, под остъкления покрив, има още един — уточнява Джо Лупино.

— Не си нося банските.

— Иначе щеше да си счупиш главата. Празен е.

Лупино продължава да демонстрира отвратително добро настроение, което започва да ме дразни. Отдръпвам се още малко назад и стъпвам на вдадения в морето мост, който също е част от хотела. Оттук обгръщам с поглед целия комплекс. И какво, да купя тая кочина за трийсет милиона долара?

— Къде е другият хотел — този, който Шимел и Калтани запазват за себе си?

— Ето го там, отдясно.

Оглеждам го. Прилича си с „моя“ като брат. Вярно, по-малък е, но е в същото окаяно състояние. Превръщането на тези кажи-речи руини в казино от вегаски тип със сигурност ще глътне стотици милиони долари. И откъде ще ги изкопая? Не ще и съмнение, че в момента се заемам — ако изобщо се заема — с едно монументално начинание.

— А чий е хотелът отляво?

Джими Розен изстрелва името на една солидна кинокомпания, инвестирала още преди години в едно от най-големите казина-хотели във Вегас, с печалбите от което покрива дори загубите от филмите си. Веднъж започнал, той продължава да ми изрежда поменика на всички, които понастоящем заемат позиции в Атлантик Сити: Caesars, Hilton, M.G.M., Playboy, Sands и т.н., и прочие. Накратко, цял Вегас без обаче да изоставя Невада — е хукнал да си осигурява място на Boardwalk. А щом всички тези величия са решили да се настанят тук, то за това явно си има причина. В крайна сметка поне ще бъда в хубава компания. И въпреки сивото небе, въпреки сивото море, въпреки студения ветрец, въпреки декора, тъй различен от този, за който бях мечтал, за първи път усещам, че ме обзема треската, онази, истинската, която винаги ме е обземала в особени случаи. Усмихвам се на Лупино:

— Ако е така, наистина си ме уредил със страхотна сделка, жабар нещастен!

Проследявам с поглед губещите се в далечината километри алея, по чиито дъски се търкалят няколко от тукашните странни моторизирани плетени кресла на колела. С малко повече слънчице няма да е чак толкова лошо…

И несъмнено точно в този момент, може би без сам да го съзнавам, аз решавам да купя „Белият слон“. Както и да запазя името му.

7

Разказаната ми от Розен история на хотела, който ще купя, е съвсем банална. За да не се връщам прекалено много назад, ще уточня, че от 1926-а до 1964-а той е принадлежал на някой си Макатиър, който, след като загубва доста пари, през 64-а го продава на някой си Баумер, нюйоркски търговец на кренвирши. Баумер разбирал от хотелиерство почти толкова, колкото и от японски театър, но бил кротък ненормалник, който не гонел печалба и от време на време си доставял удоволствието да организира в хотела си купони в стил October fest, на които канел старите си приятели от Манхатън, за да се наливат с бира. Държал се така няколко години, като скърпвал криво-ляво сметките си, губейки в Атлантик Сити онова, което печелел от малките си бирарии в Ню Йорк. Ала един ден Рогатият му скочил на шията: Баумер срещнал една явно твърде гальовна прелъстителка и духнал на карибските острови, пропускайки да покрие полиците на банката, от която бил взел заем, за да финансира покупката си. Това му коствало куп призовки, които в крайна сметка останали без отговор до януари 75-а, когато нашият човек гушнал букета. Тогава групата Шимел-Калтани откупила всичко, включително ипотеката, като това станало през пролетта на 1975-а. Сиреч, около една година преди да бъде гласувано разрешението за хазартните игри в Ню Джърси.

— Франц, очевидно Калтани са се решили на сделката, защото са знаели, че рано или късно хазартните игри ще бъдат разрешени. И не можем да ги виним — на тяхно място вие бихте сторили същото, ако имахте такава възможност. Естествено, мисълта, че сега ви препродават за трийсет милиона това, за което преди четиринайсет месеца са платили шестстотин или осемстотин хиляди, е доста досадна, но такива са правилата на играта.

Часът е пет и половина следобед на 21 юли и Шимел седи срещу мен. Вярно, вече съм взел решение, тоест готов съм да потвърдя покупката. Но възнамерявам да поискам нова отсрочка, този път от един месец, дори и с цената на допълнителни двеста и петдесет или триста хиляди долара. И като довод смятам да изтъкна факта, че продавачите ще ми бъдат съседи, а следователно и конкуренти.

Но ето че още в първите минути на срещата те сами ми предоставят повод да забавя продажбата, чието реализиране Шимел свързва с две условия:

— Бихме искали да ни дадете под дългосрочен наем за деветдесет и девет години една тясна ивица от терена…

Навеждаме се над картата. Въпросната ивица е разположена точно на границата между двете бъдещи казина. Ползването ѝ би позволило на Шимел и съответно на Калтани (чието име, обаче, не ще бъде произнесено нито веднъж по време на срещата) да задоволят нормите за сигурност, наложени от кметството на Атлантик Сити, особено що се отнася до предоставянето на достъп за пожарната.

Кимвам:

— Ще преговаряме.

По принцип би трябвало да си имам вземане-даване най-вече с Шимел. Но ето че времето минава, а той така и не отваря повече уста и в действителност преговорите води един адвокат със светли очи, чието име, по моя шибан и тъй чужд на американците навик, не съм успял да запомня в момента на запознанството. Адвокатът ми се усмихва:

— Добре, ще преговаряме. Но тук става дума само за ивица, широка шест метра и дълга двайсет.

— Ще преговаряме.

Второто условие, което събеседниците ми поставят: част от плащането трябва да бъде извършено официално в Съединените щати, а част, но вече по-дискретно, да се преведе по сметка на едно анонимно дружество със седалище в Кюрасао.

— Не поемате никакви рискове, господин Цимбали. Тъй като не сте американски гражданин, нищо не ви пречи да преведете парите по подобна сметка.

— Ще помисля върху това.

Уточняваме цифрите: десет милиона долара трябва да бъдат преведени по сметка на едно дружество със седалище в Трентън, Ню Джърси… и петнайсет други в Кюрасао (аз, разбира се, веднага се възползвам от случая, за да смъкна цената с пет милиона). Така че в крайна сметка „Белият слон“ ще ми струва двайсет и пет милиона. Всъщност правя грешка, като казвам „Белият слон“, тъй като чрез тази сделка ще закупя не само един хотел и пристройките към него. В действителност се сдобивам с дружество, чийто основен актив, разбира се, е хотелът в Атлантик Сити, но което включва също нещо като павилион за продажба на хотдог в Гринуич Вилидж в Манхатън, едностаен мебелиран апартамент на Осма западна улица пак в Манхатън и — нещо още по-забавно — два-три стари раздрънкани автобуса, километражът на най-новия от които показва сто хиляди мили, както и малко горско стопанство в Австрия с прилежащ към него чифлик. Адвокатът се усмихва така, сякаш се извинява:

— Наследство от дружеството на покойния Баумер, който е бил собственик на хотела, преди клиентите ми да го откупят.

Какво пък, от повече глава не боли. Когато му дойде времето, ще накарам Марк или Розен да препродадат целия този боклук. Поне ще взема достатъчно пари, за да си плащам сметките в бара. Започнахме преговорите точно в пет часа в един от салоните на хотел „Денис“. Когато приключваме, часът е девет и половина. Благодарение на условията, поставени от събеседниците ми, получавам нова едномесечна опция за триста хиляди долара. Имам всички основания да бъда доволен.

Адвокатът със светлите очи прави всичко възможно, за да се окаже до мен в момента, когато цялата група напуска салона.

— От Джо Лупино разбрах, че пристигате директно от Йемен.

— Доставих там пратка плодов сладолед. Съжалявам, но не запомних добре името ви?

— Олифан. Джеймс Монтегю Олифан.

И ми отправя нова, нелишена от чар усмивка.

— Мога ли да ви поканя на вечеря някой ден, след като сключим сделката?

— Защо не?

Трябва да се отбележи, че именно през този ден срещам за пръв път Олифан, който ще играе съществена роля в аферата с „Белият Слон“. Юли е и вечерята, за която разказах в предговора, ще се състои в действителност чак след два месеца, на 18 септември.

Следващият месец — от 21 юли, когато виждам за пръв път хотела, до 21 август, който е определен като дата за подписване на договора за продажбата — е белязан с особено активна дейност. Не стоим със скръстени ръце. Имам предвид моите три американски екипа плюс Марк Лаватер, когото, естествено, помолих да се присъедини към нас. Правим всичко, което трябва да се направи, за да се подготви покупката на един голям хотел и незабавното му преустройване в казино-хотел, като дори се опитваме да предвидим бъдещата му рентабилност.

Що се отнася до финансовите проучвания, част от работата е вече свършена, след като Розен, Лупино и Ванденберг доста се поизпотиха, за да ми предадат в срок поотделно разработените досиета, които получих по време на разходката ми из Арабския полуостров, докато се забавлявах да организирам парашутен десант на шестстотин килограма плодов сладолед. Започваме всичко от нулата с помощта на Марк, който е изключително полезен в подобен род сделки, тъй като е заклет песимист — за него всяко ново начинание е a priori обречено на катастрофа.

Финансовото проучване е съпътствано с още много други. Да се купи „Белият слон“ е едно, а да се преустрои в казино съвсем друго. Което ще струва колко? От 22 юли сутринта, сиреч веднага след срещата в хотел „Денис“ в Атлантик Сити, вкарвам в действие четири екипа архитекти, два от които вече са доказали възможностите си, преустройвайки или проектирайки казина във Вегас. Давам им срок до 15 август, за да ми представят що-годе приемливи проекти. И с плюс-минус двайсет и четири часа те ще изпълнят ангажимента си.

Същевременно предприемам и редица допълнителни разследвания — проучвам Шимел, разбира се, но също и Калтани, както и финансовото им положение, особено що се отнася до казиното, което възнамеряват да открият до моето; интересувам се от евентуалните скрити причини за вземането под дългосрочен наем на ивицата терен, за което настояват; опитвам се да вникна в изискването им заплащането да се извърши на две отделни фази и да разбера какви рискове за мен крие то.

Заедно с това разследвам и Олифан, и то по едничката причина, че този човек ме озадачава както със своята изисканост (която не се връзва особено с ролята му на титулярен съветник на една фамилия), така и с интереса си към мен, който стига дотам, че да ме покани на вечеря.

И както обикновено, най-грижливо изолирам отделните елементи на цялата тази схема, прилагайки любимия на моряците и шпионите принцип на водонепроницаемите прегради: Розен не знае какво прави Ванденберг, който пък не знае с каква задача съм натоварил Лупино. Нито един от тримата няма и най-малка представа за естеството на операциите, за които не е пряко отговорен. Дори и за най-незначителното разследване — това на Олифан — дублирах предпазните мерки, като наех два различни екипа частни детективи, работещи напълно самостоятелно. Освен мен, един-единствен човек има пълна представа за цялата тази подготовка и това, разбира се, е Марк Лаватер. Ако след шест години най-тясно сътрудничество не мога да му имам доверие, то значи доверието изобщо не съществува. И ще го кажа веднага: никога няма да съжаля, че съм му се доверил.

21 юли — 21 август: резултатите, които очаквам, пристигат един след друг. Къртовският труд започва да дава плодове. Няколко дни преди втората ми среща с Шимел и Олифан вече съм в състояние да направя обобщение:

— Четирите проекта, представени ми от архитектите, предвиждат инвестиции (включително закупуването на терена), вариращи между четиристотин и петдесет и шестстотин милиона долара. Личните ми предпочитания клонят към проекта на една калифорнийска фирма на стойност около петстотин милиона долара. (По гърба ми пробягват тръпки, а Марк едва не припада.)

— НО… Но и най-сериозните финансови проучвания позволяват да се начисли, и то конкретно за заведение с предвидените от мен размери, ГОДИШНА печалба от осемдесет до сто милиона долара! След като се издължим на банката, разбира се, тъй като един заем е наложителен.

— Що се отнася до Шимел, той е просто подставено лице и не представлява никакъв интерес. Продавачите са действително Калтани, от плът и кръв. Въпросните господа са двама братя — Джос и Лари; те представляват третото поколение на фамилията. Първото, на дядото, е дебютирало в Ню Йорк през 30-те години ведно с такива многоуважаеми особи като Лонги Цвилман, Дъч Шулц, Албърт Анастейжа и клана Лучано. Прелестна компания! Официално Джос и Лариса напълно почтени и са си имали много рядко работа с полицията, било то щатската или федералната, като всеки път са се измъквали безпроблемно. От финансова гледна точка двамата са напълно обезпечени и управляват малка империя, включваща верига ресторанти и пивници, плюс както се говори — дял в едно казино във Вегас в съдружие с някаква чикагска фамилия. Занимават се също с внос-износ, най-вече на зехтин. В казиното си в Атлантик Сити се готвят да инвестират осемдесет и пет милиона долара, като освен това всеки момент се очаква да сключат, и то напълно законно, банков заем на стойност триста и двайсет милиона.

— Нищо подозрително в искането за отдаване под дългосрочен наем: Калтани действително имат сериозни проблеми с достъпа поради изискванията на кметството, изключително чувствително на тема сигурност.

— Не се излагам на никакъв риск, като приемам заплащане на два етапа.

— В това, че двете бъдещи казина, моето и на Калтани, са толкова близо, няма нищо необичайно. Всички казина, вече построени, в процес на строителство или планирани да бъдат построени в Атлантик Сити, са в същото положение. Тук не сме във Вегас, където заведенията често се намират на голямо разстояние едно от друго.

— Накрая Олифан. Професионалната му компетентност не подлежи на никакво съмнение. Завършил е блестящо Харвард. Можел е да направи музикална кариера, бидейки много талантлив цигулар. Смятат го за изключително начетен и дори изтънчен. Като изключим това, той е безспорно най-добрият съветник на Калтани, техният Number One в тази област. Братята не предприемат нищо, без да се посъветват с него и той ги представлява във всичко и навсякъде. И не без основание: преди двайсет и две години се оженил за Анжелина Калтани, единствената сестра на Джос и Лари, които всъщност му се падат шуреи.

21 август, десет часът. Намираме се в кабинета на Джими Розен и Олифан ми се усмихва с подчертана симпатия:

— Този път готови ли сте да подпишете?

— Напълно.

Както са готови и договорите, които през последните дни аз и съветниците ми проучихме до запетайка с помощта на силна лупа. По обяд всичко е приключено. Олифан ме атакува отново с предложението си за вечерята, на която иска да ме покани:

— Когато кажете, господин Цимбали.

— Дайте ми една-две седмици и ще ви се обадя.

С присъщата си странна смесица от тъга и ирония той отвръща:

— Така да бъде, предоставям ви трета възможност. За вечерята.

Още същата вечер напускам Ню Йорк. Като се изключат двата нещастни уикенда, които успях да открадна от претоварения си график през последните седмици, на практика не съм виждал сина си и Сара от началото на операцията Фезали. Към Марк-Андреа (той носи малкото име на баща ми и това на Марк Лаватер, който му е кръстник) изпитвам нещо много повече от обич. Обожание! И ми се наложи доста да се самоизтезавам, за да не го докарам в Ню Йорк, за да бъде постоянно с мен. Не го направих поради единствената причина, че това би го принудило било да живее затворен в някоя хотелска стая, било да се прехвърля от самолет на самолет. И именно заради това искам да сложа край на ненормалния начин на живот, който водя, с други думи — напълно да го променя.

— Сара, говоря сериозно. Пускам казиното в действие и приключвам. И всичко, което ще ни остава да правим в бъдеще, е да прескачаме веднъж месечно до Атлантик Сити с един голям куфар, за да прибираме печалбата. Ще ти отпускам по пет долара месечно, за да ги разиграваш на МОИТЕ маси за бакара и независимо дали си обрала, или не банката, докато разговарям със счетоводителите, ще напускаме Атлантик Сити още същия ден. Кълна ти се!

Всеки друг на мястото на Сара Кайл би проявил скептицизъм, би иронизирал или пък реагирал по някакъв екстравагантен начин, като например да избухне в плач или напротив, да започне да се налива с шампанско, за да отпразнува новината. Не и Сара Кайл. Моята любима ирландка се задоволява да ми отправи по характерния си начин един проницателен зелен поглед, леко отмятайки глава назад. Без каквито и да било коментари. Тя притежава несравнимото и същевременно необяснимо свойство да преценява истинската стойност на нещата. Сара ми действа успокояващо. Просто не бих могъл да определя естеството на чувството, което ни свързва (от първия момент на запознанството ни преди шест години в Кения, както и след това, когато се срещнахме отново в Хонконг и в Ямайка). Това е чувство, което надживя както женитбата ми, така и моя развод. Бих могъл да кажа, че става дума за нещо като съучастничество, за безмълвно, основаващо се на един-единствен поглед съучастничество. Понякога имам усещането, че съм напълно прозрачен за нея и че тя със сигурност е единственият човек на света, на когото, Бог знае защо, се чувствам длъжен да давам сметка. Питам я:

— Няма ли да ми кажеш, че си против идеята ми за казиното?

— Знаеш много добре какво мисля по въпроса, приятелче.

— Ела поне да го видиш.

Ще дойде. Обещава. Веднага щом трите или четирите хотела, които управлява, ѝ оставят малко свободно време. И освен това ще доведе Марк-Андреа.

Оставам в Монтего Бей дванайсетина дни — повече, отколкото бях предвидил, но всеки път ми е все по-трудно и по-трудно да се разделям със сина си. При все това на 3 септември заминавам. Посока — Джърси, където все още се намира Хасан Фезали. Синът на пустинята се е окопитил и почти напълно се е възстановил, като се изключи леката сърдечна аритмия, която го спохожда от време на време. Той се подсмихва от шезлонга си:

— Сега пък слонове ли ловим?

Което ще рече, че е в течение на плановете ми в Атлантик Сити, и то без да е напускал „Лонгвил Манър“. И тъй като съм сигурен, че не го е научил от Марк Лаватер, решавам, че информацията е дошла най-вероятно от Азиз. Оттам заключавам, че принцът е идвал в Сен Елие… и че в Риад или в Кайро няколко глави здравата са се разтреперани, когато Негово височество се е заел да уточнява кой е виновен за отвличането на Хасан.

— И за какво си говорихте с Негово височество?

— За някой си Цимбали — жалко подобие на международен финансист, на когото понякога му хрумват странни идеи. Един Аллах знае защо, но Негово височество изпитва особена симпатия към него.

И без да ми даде възможност да отговоря, Хасан настоява да му представя подробен отчет за разходите си по операция „Плодов сладолед“:

— До последния цент, млади момко. Не бива никога да задлъжнявате на собствения си джоб. Изпратете ми сметката, ако обичате.

— Ще я изпратя.

— Защото ще ви се разсърдим, ако не го сторите.

Времето в Джърси е прекрасно. Бонбонено розови англичани разхождат телесата си, един ферибот на „Сийлинк“ влиза в залива Сент Обен и скрива от погледа ни замъка „Елизабет“. През Втората световна война англо-нормандските острови са били окупирани от двайсет хиляди немски войници и през цялата окупация е загинал един-единствен човек — някакъв французин, избягал от ФРАНЦИЯ, който решил, че дебаркира на свободна английска земя. Двамата с Хасан се умълчаваме. При все че ми се иска да му задам два-три въпроса: как е бил отвлечен, от кого, защо, открили ли са истинските виновници, основателна ли е хипотезата ми, че те са принадлежали към най-близкото обкръжение на Азиз, каква е била точно ролята на Мартин Ял и каква е съдбата на виновниците? Прекалено много въпроси. А аз познавам моя бедуин — ако искаше да знам отговорите, вече да ми ги е казал.

Той протяга ръка и докосва китката ми.

— Благодаря, Франц. Благодаря за всичко. Нямам намерение да хвърлям топа в близко време, тъй че ако някой ден…

Ставам — трябва да се връщам в Ню Йорк, където ме чака страхотно много работа.

— Инш-Аллах, Хасан. Или Мектуб, ако предпочитате.

Огромната му костелива лапа почти смазва деликатната ми ръчичка и аз си тръгвам. В Ню Йорк съм на 6 септември — един от онези просмукани от влажна жега дни, чиято тайна е патент на Голямата ябълка и които са изключително мъчителни дори за мен, любителя на трийсет и петте градуса на сянка. Следващите дни са истински кошмар. Защото след решаването на проблема с покупката тозчас възникват куп други проблеми.

Като въпроса с финансирането, например.

Той е прост. За поставяне. Разрешаването му е друга опера. Измежду четирите представени ми проекта, в крайна сметка се спирам на този на калифорнийските архитекти и решавам да инвестирам необходимите за реализирането му петстотин милиона. Ванденберг предприема съответните постъпки и на 14 септември една филаделфийска банка изявява готовност да ми отпусне заем от четиристотин милиона. При две условия: първо, да им представя неопровержимо доказателство, че наистина притежавам така наречените собствени капитали, или с други думи, личен влог от сто милиона; и второ, да бъде категорично удостоверено, че нито аз, нито съдружниците ми, ако се обзаведа с такива, имаме каквато и да било близка или далечна връзка с онези особи, които банкерите свенливо окачествяват като „съмнителни лица“.

Вече изплатих двайсет и пет милиона. И смятам да изплатя още толкова. Но нито цент повече. И без това една вноска от петдесет милиона върху деветдесетте, с които разполагам, ми изглежда баснословна — досега никога не съм играл толкова на едро, — тъй че е изключено да отида по-далеч.

Оттук следва, че се налага да си намеря един или няколко съдружници. Тези достопочтени люде, чиито имена още не знам, трябва да отговарят на няколко изисквания: да вярват непоколебимо в рентабилността на едно казино, да не хранят неистова омраза към игрите като цяло, да не се страхуват от… да речем, наследниците на Кръстника и най-вече самите те да не са Кръстници, синове, племенници, братовчеди и изобщо роднини на Кръстници, та ако ще и необозримо далечни. Освен това трябва да разполагат с петдесет милиона долара, които да снесат незабавно.

Може би е трудно за вярване, но хора с такива качества не се срещат под път и над път.

Задълбал съм в този доста мрачен етап от размишленията си, когато на 15 септември ми телефонира Олифан. Бях се опитал да се свържа с него веднага след завръщането си от Джърси, но от офиса му ме уведомиха, че бил на почивка някъде извън Ню Йорк.

— Поканата ми е все така в сила — казва той.

Договаряме се за вечерта на 18 септември…

И кръгът се затваря.

Тъй като на 18-и вечерта наистина отивам в дома му, виждам го да оставя цигулката си при пристигането ми след изкачването с частния асансьор, вечерям с него под безизразния и същевременно вледеняващ поглед на госпожа Олифан, по баща Калтани, която е такова чудовище, каквото никога досега не съм виждал, и от която буквално ми се повдига, следвам го на шантавата му тераса, където сърцето ми слиза в петите, и се разделям с него, без да успея да разбуля поне частица от тайната на този човек, към когото едва ли би ми било трудно да изпитам симпатия, ако не и приятелски чувства.

Следващият ден, естествено, е 19 септември. В девет сутринта в апартамента ми в хотел „Пиер“ нахлува поканената от мен орда архитекти, дизайнери и всевъзможни предприемачи. Пристигат и моите трима адвокати Марк Лаватер, Джими Розен и Филип Ванденберг. Разказвам на Марк снощната сцена. Той свива рамене:

— Ти поиска да купиш казино.

— Излишно е да обсъждаме въпроса отново.

Защото действително сме го обсъждали до втръсване. За Марк всичко е много просто — когато човек притежава осемдесет милиона долара, той просто си седи на задника и не се впуска в авантюри. Затова всеки път, когато споделям с него някой от плановете си, той неизменно вдига ръце към небето, уверявайки ме, че съм ненормален. Сега добавя:

— Добре, събрахме сведенията за Олифан, които искаше. Несъмнено е оригинал — терасата му се радва на широка известност. Що се отнася до професионализма му обаче, дума не може да се каже. Какъвто далеч не е случаят с клиентите му…

Това също сме го обсъждали надълго и нашироко. И не само с Марк. Ванденберг и Розен също се бяха включиха в говорилнята през седмиците, предшестващи закупуването на „Белият слон“. И тримата изказаха мнение. Едно и също, между впрочем: хората, от които купувам, не са обикновени продавачи; в действителност зад няколко фиктивни дружества от обичайния тип се крие една нюйоркска фамилия. Накратко, мафията. Която, както всички знаем, не съществува. „Е, и? — отговорих. — Нали за да се купи, трябва да има продавач? Да ви е известен някакъв друг начин? А и сделката е напълно редовна, не е ли така?“

— Марк, излишно е да се впускаме отново в пререкания.

Той пак вдига ръце, но този път в знак на капитулация:

— Така да бъде.

Въпросът е приключен. Насочвам вниманието си към архитектите и дизайнерите, с които съм предвидил да прекарам целия ден. Те са домъкнали планове, чертежи, карти и дори макети, при това в такова количество, че можеш да се забавляваш като щур часове наред. И наистина минават часове, подхранвани с обсъждания и леки закуски, които поръчвам на рум сървиса.

В късния следобед се случва второто събитие. За мен то бележи действителното начало на историята на „Белият слон“. Вероятно на вратата се е почукало, но аз нищо не съм чул, бидейки зает с излагането на една току-що хрумнала ми идея, която с присъщата си скромност окачествявам чисто и просто като гениална. Отваря Марк. Когато се връща, в очите му проблясват странни искрици:

— За теб, Франц.

— Нямам време. Който и да е, дай му чек.

Искрено казано, в прекрасно настроение съм. Епизодът с Олифан е вече минало, а препирните с архитектите са дяволски забавни. Марк поклаща глава: — Наистина се налага да отидеш лично. В тона му няма нищо драматично, дори напротив — видът му е такъв, сякаш намира онова, което става, за ужасно смешно. Оставям моите архитекти-дизайнери-предприемачи, които са покрили не само леглото ми, но и цялата стая с хартилъците си. Прекосявам големия салон, където Джими Розен проверява Бог знае какви изчисления, и излизам в антрето.

Там стои едно момиченце. На около девет-десет години. Русо, с дълги златисти плитки, огромни сини очи и облечено в тиролски костюм, поне според мен. Същинска картинка. На гърдите му виси една от онези бели пластмасови табели, с които оборудват децата, когато пътуват сами със самолет. Никога не съм го виждал.

— Да?

Никакъв отговор. Явлението се задоволява най-невъзмутимо да ме оглежда.

— Сама ли си? Същият резултат.

— Мен ли искаш да видиш?

Тя властно забожда показалец в табелата, на която на английски е изписано:

И нито дума повече. Усещам зад себе си нечие присъствие и установявам, че същото е в множествено число — най-малко дузина любопитковци наблюдават с наслаждение спектакъла. Сред тях е и Марк, който най-искрено се забавлява.

— Така де — ухилва се той, — играеш си на Дон Жуан, ръсиш бебенца под път и над път и един хубав ден — пуф! — те дебаркират в живота ти.

— Много смешно, няма що.

Свивам рамене — ако има нещо на този свят, в което съм абсолютно сигурен, то е, че русото създание не е мое творение. И дума да не става! Обръщам се към момиченцето:

— Как се казваш? Мълчание. Големите сини очи са все така впити в моите.

След английския опитвам на немски, осланяйки се на тиролския ѝ костюм. Получава се. Тя отговаря:

— Хайди.

— Хайди чия?

Девойчето свъсва вежди, накланя прелестната си главица и пита на свой ред:

— Ти ли си наистина господин Франц Цимбали?

— Yavohl! — кимвам. — От плът и кръв.

БАМ! Не успявам дори да помръдна. Тя носи безспорно очарователни сабо, изпъстрени с инкрустирани в дървото розови и сини цветенца, но затова пък дяволски твърди и остри. И ето че върхът на дясното ѝ сабо с неподозирана сила се забива в левия ми глезен. Започвам да подрипвам на един крак, като междувременно с достоен за кенгуру скок избягвам лявото ѝ сабо, което се цели в десния ми глезен. Глупакът Марк се превива от смях. Отдалечавам се на безопасно разстояние и питам Хайди:

— Но защо ме риташ, по дяволите?

— Защото това ми е специалността — отговаря тя със задоволството на човек, изпълнил достойно дълга си. — И защото и четирите сме разорени по твоя вина, мошеник такъв.