Fortune

8

— Гладна съм — заявява тя. — Има ли нещо за ядене в тази барака?

Преставам да подскачам на място и предпазливо се изнасям извън обсега на сабото ѝ. Повдигам крачола на панталона си и оглеждам глезена си.

— Дори дупка нямаш — отбелязва тя.

— Вината не е твоя, направи каквото можа.

Зад мен Марк Лаватер продължава тъпо да се кикоти. Хайди вперва в него огромните си сини очища.

— А тоя кой е?

Моментално се възползвам от случая (Марк не разбира нито дума немски):

— Това е човекът, който ме посъветва да ви разоря. Той е виновен за всичко. И дори настояваше да го направя, въпреки че аз не исках.

Тя кимва сериозно, продължавайки да фиксира Лаватер с най-невинно изражение. Сетне пристъпва напред с протегната ръка и с широка усмивка в стил депутат радикал-социалист на предизборна обиколка…

— Виждаш ли — тържествува Марк, — достатъчно е да имаш вид на почтен човек! Децата никога не грешат.

БАМ! И в следващия миг изревава и започва да подскача на свой ред.

— Това ми е специалността — напомня очарована Хайди.

Добре. Дали пък не е време да изясним за какво по-точно става дума? Питам:

— Значи съм те разорил, така ли?

— Да.

— И кого другиго?

— Сестрите ми.

— Колко сестри имаш?

— Три. Гладна съм. Направо умирам от глад.

Вдигам слушалката на стенния телефон в хола:

— Пиле и шунка, става ли?

— Имат ли щрудел?

Превеждам въпроса на етажния рум сървис. Имат — ако не точно щрудел, то нещо подобно. Уведомявам създанието:

— Имат.

— Не искам — врътва глава то. — Попитах просто от любопитство.

— Шунка, пиле и сладкиши — поръчвам аз, затварям и продължавам да разпитвам.

— И как се казват сестрите ти?

— Анна, Кристел и Ерика. Нямам нищо против пилето. Но бих искала също мляко и лед. И един американски хотдог. И американски корнфлейкс. Както и американски сладоледи. Искам от всичко.

Правя поръчката.

— Анна, Кристел и Ерика чии?

— Опитваш се да ме накараш да се раз бъбря, а?

— Ъхъ.

— Няма да стане.

След което ми отправя една подигравателна усмивчица, минава пред мен (отново се измъквам извън обсега ѝ със скок, който би ми докарал олимпийски медал) и предприема обиколка на апартамента, раздавайки поравно любезни gut morgen и ритници на присъстващите, половината от които много скоро започват да подскачат на един крак.

— По дяволите, Франц, откъде се пръкна това чудо? — изпъшква Марк.

— Нямам никаква представа. Казва се Хайди и има три сестри. И аз, както се оказва, съм разорил и четирите. Не знам нищо повече.

Махвам с ръка, за да предваря забележката му, и добавям:

— Да, знам, Марк, може би някой си прави шега с мен, но не е изключено зад това да се крие и нещо друго…

Вдигам отново телефона и разпитвам рецепцията.

Да, действително са забелязали да минава едно странно облечено момиченце, което дори ритнало портиера и момчето, обслужващо асансьора. Колкото до стюардесата…

— Каква стюардеса? Тази, която придружавала момиченцето при влизането му в хотела, която попитала за номера на апартамента ми, която се качила заедно с момиченцето, заявявайки, че искала да ни направи изненада, която току-що си тръгнала и…

— Догонете я, бързо!

… Прекалено късно. Веднага след излизането си стюардесата се качила в чакащото я такси и изчезнала.

— Все пак остави едно писмо за вас, господин Цимбали.

Трийсет секунди по-късно един хоп ми връчва плик от амбалажна хартия без марка, което свидетелства, че писмото не е било изпратено по пощата. На него пише: Г-н Цимбали, Хотел „Пиер“, Ню Йорк, а в горния му десен ъгъл има втори надпис: Лично. Той съдържа два по-малки плика, също запечатани и адресирани до мен. Отварям първия. Писмото е написано на ръка на немски: Господин Цимбали, по ваша вина ние сме разорени и прогонени от дома ни. Не знаем къде да отидем. Въпреки това ни увериха, че сте много добър човек, така че погрижете се за Хайди, ако обичате. Хайди е много интелигентна, а също и много добра, като не се смята навикът ѝ да раздава ритници, което обаче прави не от лошотия, а само на шега. Като изключим това, просто нямате представа колко е интелигентна. Послепис: Не я карайте да облича вълнени дрехи на голо, тъй като се изрива. Подпис: Анна Мозер.

Ако очите ми са толкова изблещени, колкото и тези на Марк, на когото превеждам писмото, докато го чета, не ще и дума, че представляваме прелестна картинка.

— А другият плик?

Той съдържа три листчета. Много бързо си давам сметка, че става дума за един и същи текст, съставен на три езика — немски, френски и английски, който гласи следното: Долуподписаната Анна Мозер, в качеството си на настойничка на сестра ми Хилдегарде-Хайди Мозер, разрешавам на г-н Франц Цимбали, отседнал в хотел „Пиер“ в Ню Йорк, да задържи при себе си гореспоменатата ми сестра. Залцбург, Австрия, 9 септември 1976 г. Подписът е същият като на първото писмо, но този път е придружен от два печата (както обикновено неясни) и от още два съвършено непознати подписа.

От опит глава не боли. И опитът продължи дори цели два часа под формата на истинска обща мобилизация — признавам, доста комична и със сигурност повече от неуместна, — която тя наблюдава, във висша степен подигравателно равнодушие. Положихме неимоверни усилия — първото лице множествено число включва трима от най-добрите американски бизнес-адвокати, един бивш главен инспектор от френското министерство на финансите, един изключително талантлив международен финансист (говоря за себе си) и неколцина известни архитекти и дизайнери — с едничката цел да разберем какво, по дяволите, бих могъл да го правя това малко русокосо чудовище, изтърсило ми се буквално от небето.

Генералното консулство на Австрия в Ню Йорк? В петъчната вечер то е почти безлюдно, като се изключи дежурния служител, който преценява, че всичко това може преспокойно да изчака до понеделник.

Тайнствената стюардеса? Идентифицираме я лесно благодарение на униформата на австрийските авиолинии и на няколко телефонни обаждания в служба „Пристигащи“ на летище „Кенеди“. Оттам са категорични — малката Хайди Мозер е дебаркирала напълно законно на американска територия с полета от Виена в компанията на някоя си Елизабет Дреслер. Която е къде? В отпуск или на почивка за девет дни в неизвестно кой край на Съединените щати. Да, може би с гадже, но личният живот на персонала…

Тогава полицията?

В крайна сметка една жена-полицай се съгласява да дойде. И Хайди много хитро използва точно момента на влизането ѝ, за да се хвърли в прегръдките ми и да се вкопчи в мен така, сякаш съм едничката ѝ любов на този свят.

— И твърдите, че не познавате това дете, господин Цимбали?

— Никога досега не съм я виждал.

— Застрашава ли тя вашата сигурност?

— Това пък откъде ви хрумна?

— А вие застрашавате ли нейната сигурност?

— Приличам ли ви на педофил?

— Педофилите не се различават кой знае колко от останалите хора, господин Цимбали. Между впрочем, самият вие признахте, че майка ви е австрийка. Детето може да ви е роднина, без да знаете това. Но ако не желаете да я задържите, винаги мога да я поверя на грижите на някоя социална институция.

— На нещо като сиропиталище, така ли?

Жената свива рамене — ако не я искам, просто няма друг изход. Спомням си, че в този момент коленича. Хайди се вкопчва още по-здраво в мен и — дали нарочно или не — светлосините ѝ очи се изпълват с ужас и едновременно с тъга, от която ми се свива сърцето. Тя прошепва в ухото ми:

— Тази жена от полицията ли е?

Кимвам утвърдително. Около нас прави и изглеждащи ни поради това огромни стоят Марк Лаватер, Розен, Ванденберг, жената-полицай и останалите зрители. Двамата с Хайди сме на една височина и лице в лице. Тя прошепва отново, почти докосвайки с устни ухото ми:

— Искам да остана с теб, господин Цимбали.

И ето ти, че аз на свой ред започвам да шепна, проклинайки тайно собствената си глупост:

— Но как искаш да те задържа?

— Анна каза, че оставам при теб. Каза също, че си много добър.

— Но тя изобщо не ме познава!

— Анна, не, но Гони те познава.

— И кой е Гони?

— Мъжът на Анна.

— Значи Анна е омъжена?

— Не.

— Но нали току-що ми каза, че си има мъж?

— Той не ѝ е истински мъж.

— Да не ѝ е годеник?

Хайди се подсмихва:

— Във всеки случай спят в едно легло. Чисто голи. И Анна всеки път вика: „ДА, ДА, ДА…“

— И на колко години е Анна?

— Стара е. Най-малко на двайсет.

— А обичаш ли я?

— Зависи от деня…

И всичко това шепнешком и на немски. От време на време хвърлям притеснен поглед към останалите, които сащисано ни наблюдават. И има защо — кой знае как изглеждам така, почти на четири крака! Обръщам се отново към Хайди:

— В Австрия ли живееш?

— Не.

— В Германия?

— Не.

— В Швейцария, тогава?

— Не.

— В Лихтенщайн?

Малката тиролка прави изразителна муцка — никога не е чувала за подобно животно. Абсолютно съм сигурен, че ме будалка.

— Лъжеш, Хайди, носът ти мърда.

Тя го опипва:

— Не е вярно, не мърда.

— Ти идваш от Австрия. Анна в Австрия ли е?

— Да.

— Къде в Австрия?

— Не знам.

— Напротив, знаеш много добре. В Залцбург?

— Не е в Залцбург.

— А къде тогава?

— Анна ми каза да не ти казвам.

— Но защо?

Тя прихва:

— За да не знаеш, естествено.

— Господин Цимбали?

Жената-полицай губи търпение. И то дотолкова, че в крайна сметка си тръгва, след като се е посъветвала с Ванденберг и Розен, когото познава по име.

— Най-добре наемете гувернантка — съветва ме Джими.

— Която да ѝ служи за придружител?

Той се усмихва:

— Ами да.

Провежда набързо два-три телефонни разговора и заявява:

— Ще бъде тук след час и половина.

След което на свой ред си тръгва, а с него и всички останали, освен Марк.

— Още ли си гладна, Хайди?

Тя поклаща отрицателно глава с онази лека мъглица в очите, която предвещава идването на съня. Вярно, че заради часовата разлика сега за нея е два-три часа сутринта.

— Спи ли ти се?

И всичко става съвсем естествено, сякаш между нас съществува отколешно съучастничество — тя кротко се гушва в прегръдките ми и отпуска глава на гърдите ми. Вдигам я и я отнасям в стаята, в която обикновено спи Марк-Андреа, когато случайно и за щастие е заедно с мен в Ню Йорк. Тя вече е затворила очи. Едва се осмелявам да я докосна и се задоволявам да сваля сабото ѝ и късите бели чорапки. Без да отваря очи, тя промърморва:

— А плитките ми? Трябва да ги разплетеш.

Марк, който ни е последвал до прага на стаята, разперва ръце, сякаш иска да каже: „О, не, не аз!“ Разплитането на проклетите плитки ми отнема страхотно много време, но накрая успявам да разпусна русата коса. Тя кротува, все така със затворени очи, като само завърта или повдига глава, когато е необходимо.

— Ти си добър, господин Цимбали. Анна имаше право.

Анна! Как бих искал да ѝ кажа две думи на тая, която и да е в действителност! Но в същото време се чувствам раздвоен и несигурен. Покривам Хайди с един чаршаф.

— Ще ти бъде ли достатъчно топло? Тя кимва, вече полузаспала, с извити в блажена усмивчица устни.

— Gute nachte, Хайди.

— Gute nachte, господин Цимбали.

Запленен, просто не мога да се откъсна от нея. Когато най-сетне се решавам да изляза от стаята, Марк ме поглежда, поклащайки глава. Питам:

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— Не, татенце.

Чувствам се адски странно. Но усещането не е неприятно.

На другия ден ми телефонират Ли и Лиу. Те са в Сан ФРАНЦИСКО, а аз — в леглото си. Както обикновено не знам дали говоря с Ли или с Лиу (или обратно). Макар че са братовчеди и че ги познавам от години, и до ден-днешен не мога да ги различа. Особено когато ни делят хиляди километри. Ли или Лиу казва:

— Би ли повторил? Повтарям.

— Петдесет милиона долара?

Ли (или Лиу) избухва в неистов смях:

— Велик Цимбали побъркан в глава!

Опитвах се да се свържа с тях дни наред, но се оказа, че пътували до Китай, което е логично за китайци. Обяснявам им, че много бих искал да ми станат съдружници в казиното. Очевидно ще откажат. И те отказват. Разочарованието ми е огромно, тъй като бях почти сигурен, че ще успея да ги убедя. Още повече че разполагат със средства и несъмнено биха могли да заплатят многократно по-голяма сума. А и освен това разчитах, че ще проявят интерес към хрумналите ми две-три оригинални идеи, предполагащи откриването на казино, което значително ще се различава от останалите.

— Не, Франц. Излишно е дори да размишляваме. Хазартът не е бизнес за нас! Държим да си останем весели. Защото знай, Франц, че едно щастливо сърце убива много повече микроби, отколкото всички антибиотици на света.

Не настоявам. Познавам ги прекалено добре, за да продължа да храня илюзии относно шансовете си да ги убедя, след като веднъж вече са казали „не“. Разменяме още няколко думи и затварям телефона, без да успея дори да им се разсърдя. Ала за самочувствието ми ударът е сериозен. О, по дяволите!

— Господин Цимбали!

Едва не си удрям главата в тавана. Не съм я чул кога е влязла. Което е напълно обяснимо — тя е боса и дори чисто гола. Но това не е Хайди, или тогава девойчето е пораснало двойно през нощта. В крайна сметка разпознавам подобието на валкирия, която Джими Розен ми изнамери за гувернантка. Особата пристигна към десет часа снощи, точно преди Марк да си тръгне, и незабавно се настани в стаята на Хайди. Когато я видях за пръв път, реших, че става дума за две женища, покатерили се една върху друга. Валкирията гони двата метра и е била почти олимпийска шампионка по хвърляне на чук, преди да напусне редовете на източногерманските спортисти. В Щатите е от четири месеца и престоят ѝ в Америка ѝ се е отразил много добре — към осемдесетте килограма, които вероятно е тежала, когато е била във форма, тя е добавила още двайсет-трийсет и в момента има вид на автобус, гледан в анфас. Та това чудо е чисто голо и плаче.

— Хайди заминала.

Десет минути по-късно — ако не и по-малко — вече търча като пощурял из Сентрал Парк по домашен халат, начело на хайка, включваща десетина служители на „Пиер“, плюс валкирията по пеньоар, плюс шейсетина неидентифицирани любители на джогинга, опирайки се на показанията на някой си, който се кълне, че наистина видял една еднометрова тиролка да ситни по посока на пистата за ролкови кънки при Уолман Мемориал. С течение на минутите към нас се присъединяват още уикенд-маратонци, както и велосипедисти, кънкьори и кавалеристи. Да се чудиш и маеш колко откачалки може да побере Сентрал Парк в събота сутрин! Всички те сега ентусиазирано се включват в лова на тиролката. Някои очевидно смятат, че става дума за някаква телевизионна игра и дори питат: „Какво печелим, ако я намерим?“ Ругая, шегувам се, но същевременно и се безпокоя — ами ако всичко това се окаже някакъв капан? Целящ например да ме изкара садистичен нападател на деца или дявол знае какво! Осъзнавам, разбира се, че това е просто смехотворно, но никога не съм проявявал достатъчно интелигентност, когато съм препускал като кон.

Прекосявам Сентрал Парк на ширина. След толкова търчане и приказки вече ми е писнало и съм изплезил език от умора. На ъгъла на 62-а улица спирам едно такси, натоварвам в него валкирията и се прибираме в „Пиер“. Междувременно пристигат Джо Лупино и Розен.

— Не ни харесва изчезването на тиролката, Франц. Искаме да кажем — изчезването след появата ѝ. Тук има нещо гнило.

Те, какво, да не смятат, че на мен ми е много гот?

— Къде е Марк? — пита Розен.

— Някъде над Атлантика.

— На път за Австрия?

— Естествено.

Изпадам във все по-мрачно настроение. Решавам да предупредя полицията и едва се сдържам да не завия, докато разговарям с полицая, записващ показанията ми: не, детето не ми е дъщеря, нито племенничка, нито братовчедка, нито дъщеря на приятели; не, не я знам коя е, може би се казва Хайди Мозер, откъде да знам, а не е изключено истинското ѝ име да е Розвита Тартойфел или Гудул Рабинович и нямам никаква представа какво прави в Ню Йорк, а още по-малко при мен; не, не знам дали има роднини или познати, не знам абсолютно нищо за нея, освен че снощи собственоръчно я пъхнах в леглото, че има светлосини очи и плитки не, плитките ѝ ги разплетох, че, така или иначе, е русокоса, че е облечена като тиролка и че е изчезнала. И трясвам слушалката.

— Ето, на това му се казва кристално обяснение — отбелязва Розен, поръчвайки закуска за себе си и за Лупино (двамата обожават да закусват за моя сметка).

Просто съм бесен — преди всичко заради това изчезване, после заради отрицателния отговор на Ли и Лиу и накрая заради констатацията, до която стигнахме с Марк снощи, а именно, че със сигурност има някаква връзка между Хайди Мозер (ако това е истинското ѝ име), пристигнала от Австрия (това би трябвало да е вярно), и австрийското горско стопанство, което закупих едновременно с хотела. Всичко съвпада: първо, защото самият Баумер е бил емигрант, пристигнал от Австрия, след това, защото писмото на Анна Мозер е от 9 септември, а 9 септември идва след 8 септември, когато Кана, заместникът на Лаватер в Париж, изпълнявайки нарежданията ни, продаде всичко в Австрия — стопанството и чифлика, принадлежали на покойния Баумер.

— Този път ясен ли съм?

Джими кимва:

— Не много, но все пак разбирам.

— С други думи — коментира Лупино, — съществува някаква връзка между хлапето и „Белият слон“.

Тук звънва телефонът — обажда се снощната жена полицейски инспектор.

— Не е зле да си изясните какво искате — казва ми тя. Снощи се оплаквахте, че имате една тиролка в повече, а днес, че ви липсва една.

Но въпреки това се оказва, че вече е провела предварително разследване. Според нея тезата за отвличане е несъстоятелна и най-вероятно се касае за бягство.

— Служители на хотела са я видели да се разхожда. Първо в кухните, после в телевизионната зала, където е поискала шоколад и ябълкови сладкиши, както и да ѝ включат видеото, за да гледа някакъв филм…

— И е казала всичко това на немски? Та тя говори само немски.

Инспекторката се изсмива: в такъв случай тиролката е научила английски през нощта. Защото на чудесен английски е поискала да ѝ пуснат някакъв филм. Попитала е също на колко километра се намира „Светът на Дисни“ и когато ѝ обяснили, че се намира във Флорида, се поинтересувала как може да стигне дотам.

— И са я оставили да излезе?

— Никой не я е видял да излиза. Но въпреки това е излязла. И един кочияш на файтон пред „Плаза“ е получил ритник със сабо, защото е отказал да я откара до Флорида. После я видял да влиза в сградата.

— …

— Излишно е да отивате там. Тя почти е осакатила със своето Смъртоносно Сабо една от продавачките във фоайето, след което се е измъкнала през вратата, която излиза на Петдесет и осма улица. Смятам да поискам от шефовете да обявят червена тревога, преди вашето хлапе да е превърнало в инвалиди половината население на Ню Йорк.

В този момент се звъни на втората линия. Прехвърлям се от единия телефон на другия. В очите на Розен, който е вдигнал слушалката, припламват странни искрици.

— Цимбали.

— Господин Цимбали? Обаждам се просто за да не се безпокоите — аз съм на Емпайър Стейт Билдинг. Най-горе. Тук е супер!

9

Ще има да го помня това. Тъй като, разбира се, веднага хуквам към Емпайър Стейт Билдинг, сподирен от валкирията и Джо Лупино.

Шефът на асансьорния екип си спомня много добре, че е видял Хайди. И още как! И за да ми го докаже, той повдига крачола на панталона си и ми показва глезена си. Но, както ме уверява, изобщо не се сърди на клетото дете, тъй като е съвсем естествено да бъде тъй объркана и ужасена след онова, което съм я заставил да направи. Да, господине, точно така, срам и позор е да принуждавате едно толкова мило момиченце да се изкатери почти на покрива на Ню Йорк заради толкова незначителен повод като една изгубена запалка! Една запалка!

Той буквално се задушава от възмущение. Нима наистина смятам, че запалката ми може да се намери, като се има предвид, че оттам преминават десетки хиляди посетители всекидневно?

Изревавам:

— АЗ НЕ ПУША! НЯМАМ ЗАПАЛКА И НИКОГА НЕ СЪМ ИМАЛ! КЪДЕ Е ТЯ?

Всъщност, ако държа чак толкова на шибаната си запалка, да се кача сам да си я търся, вместо да изпращам дъщеря си. А на всичко отгоре изглежда и я бия!…

— Къде е тя?

Слязла обратно.

— Но все пак клетото дете ви остави записка. И плачеше ли, плачеше, милото.

Отварям пликчето с формат на визитна картичка. Писанието е на немски и гласи следното: Ама страхотно ви изпързалях, нали? А сега отивам да посетя Гранд Сентрал.

Какво друго мога да направя, по дяволите? Цялата тази история започва да се превръща в нещо като игра на стражари и апаши, но нямам избор. Все пак тя е едва на девет или десет години, а се намираме в Ню Йорк, който далеч не е най-безопасният град в света, дори и през една лятна събота. Валкирията, Джо и аз поемаме към гарата Гранд Сентрал и в момента, в който влизаме в чакалнята, чувам името си по високоговорителите. Приканват ме да се явя в бюрото за резервации за „Метролайнър“, който пътува по маршрута Ню Йорк-Вашингтон. Там няма и следа от Хайди, но една стюардеса ми обяснява, че в крайна сметка „племенничката ми“, притеснена, че ме е изгубила в тълпата и ме е принудила да изпусна влака, се е прибрала в хотела. Като отново ми е оставила бележка: Не струва колкото гарата в Залцбург, но пада голям майтап, нали? Изливам гнева си върху стюардесата: „И я пуснахте да си тръгне сама? — Но тя ми показа една дама, уверявайки ме, че това е руската ѝ гувернантка. И аз ѝ повярвах!“ Връщаме се в „Пиер“. От кошмарната тиролка, разбира се, няма и помен. Служителите на рецепцията започват да ме гледат доста странно. Валкирията избухва в плач. Джо Лупино запазва самообладание.

— Франц, това хлапе е по-оправно от рота морски пехотинци. Излишно е да се притесняваш толкова.

— А руската гувернантка?

Той се съгласява, че руската гувернантка може би съществува и следователно е обезпокояващ фактор. Едва-що излизам от асансьора и пъхам ключа в ключалката на апартамента, когато телефонът иззвънява. Втурвам се към него.

Обажда се Сара и нещо в гласа ми я кара да заяви категорично: — Имаш неприятности, Франц.

— И да, и не.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — Можеш да напуснеш Ямайка и да дойдеш в Ню Йорк. За да останеш.

Мълчание.

— Трябва да помисля — проронва тя.

Което е по-добре, отколкото нищо. Обикновено, когато ѝ правя подобен род оферти, тя просто свива рамене — в буквален и в преносен смисъл.

— Сара, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Затварям телефона. Часът е единайсет и половина сутринта, дори не съм се обръснал и съм прекарал почти целия предобед в препускане из Ню Йорк по дирите на едно девет-десет годишно момиченце. Без да забравяме лошата вест от Сан Франциско.

— Джо, успях да се свържа с Ли и Лиу. Те отказаха да се включат в комбината.

— Кофти номер. Докъде стигна с твоите филаделфийски банкери?

— Поех задължението до идния четвъртък да им представя един или няколко съдружници с по петдесет милиона долара. Наистина разчитах на проклетите китайци. Бяха ми обещали, че ще участват в следващата ми сделка.

— В противен случай няма заем, така ли? Междувременно се бръсна.

— Няма заем.

— Ще намериш други банкери.

— И ще загубя още месец или два. А докато обикалям банките, другите казина в Сити вече ще са открили сезона.

— Винаги можеш да навестиш твоите арабски приятели.

Мислил съм и за това, естествено. Но моментът ми изглежда повече от неподходящ за делови разговори с Хасан Фезали, който продължава да възстановява силите си в Джърси, и с Азиз, зает най-вероятно с голямо пролетно чистене в обкръжението си. А и от друга страна, появата ми, за да поискам петдесет милиона от арабите, и то веднага след като съм им направил услуга, би изглеждала по-скоро като представяне на сметка от квартален водопроводчик. Което несъмнено би опорочило взаимоотношенията ни на евентуални съдружници.

— В общи линии ситуацията е ясна — заключава Джо, който си е поръчал втора закуска за моя сметка. — Разполагаш цифром и словом с пет дни, от които една неделя, за да намериш някой, който да се съгласи да инвестира петдесет милиона долара и който да няма абсолютно никакви отношения с Маф…

И така нататък. Телефонът. Тъкмо излизам от банята. От слушалката, която доближавам до ухото си, изригва пронизителен, смразяващ кръвта писък. Това продължава най-малко двайсет секунди. Сетне настъпва тишина, която бива нарушена от съвършено спокойното гласче на Хайди:

— Уплаших ли те, господин Цимбали? Хвана те шубето, а?

До последния момент смятах, че малкото чудовище отново си прави майтап с мен. Но не, този път тя е налице, седнала примерно на една от масите на открито в „Сънкен Плаза“ в Рокфелер Сентър. Пред нея е струпана такава колекция от сладоледи и сладкиши, че човек би рекъл, че е поръчал цялата листа на ресторанта.

— Но тя наистина поръча цялата листа на ресторанта обяснява ми метрдотелът. — Цялата. Много настояваше. Господин Цимбали, вашата дъщеря…

Дори не възразявам срещу бащинството, което ми приписват. И повече не слушам метрдотела. Единствената ми идея, амбиция и цел при влизането ми бе да отвъртя на тиролката един колосален плесник. Допреди десетина секунди искрено мечтаех за това. Но вече не. Съзирам личицето ѝ, плитките ѝ и сините ѝ очи между две купчини сладкиши. Възможно ли е да се влюбя в едно десетгодишно момиченце — не физически, разбира се, — и то дотолкова, че да изпитам единствено нежност и облекчение, че съм я намерил, ведно с първите симптоми на съучастнически смях? Сядам срещу нея.

— Страхотно разиграване ми спретна, а?

— Аха.

— Коя е руската гувернантка от Гранд Сентрал?

Свива рамене.

— Нямам представа. Някаква жена. Просто ми трябваше една. Само че след това тая не искаше повече да ме пусне.

Държеше да ме отведе при родителите ми. Голяма лепка се оказа бабето.

И докато говори, компетентно оглежда фантастичната камара сладкиши и сладоледи пред себе си, предостатъчна, за да изхрани едно тиролско село в продължение на три дни.

— Тия типове не искаха да ми сервират листата. Тогава им казах, че баща ми е милиардер, че живее в „Пиер“ и че ако продължават да ми се правят на интересни, ще го накарам да купи заведението им. И те ми повярваха. Тия хора хващат вяра на всякакви глупости.

Тя разсеяно пощипва от купчината.

— Сладкишите им хич не струват. Познаваш ли Томасели?

Не, не познавам Томасели. Наблюдавам я сащисан и едновременно очарован от невероятната ѝ дързост, от увереността ѝ…

— Томасели е в Залцбург, на Пазарния площад. Никой не прави по-хубав крем шантии от него…

… от неправдоподобната ѝ миловидност.

— Не ми каза, че говориш английски, Хайди.

— Не си ме питал.

Донасят ми кафето, което поръчах.

— И къде научи английски?

— Не знам.

— Лъжкиня.

— Аха — съгласява се тя спокойно и продължава да се рови в купчината, боцва ту тук, ту там с показалец, чумери се. Ама че гадост! А на всичко отгоре е и скъпо. Видя ли им цените? Тия американци са луди.

— Не измествай темата. Откъде познаваш толкова добре Ню Йорк? С пълна уста и продължавайки да се рови в сладкишите, тя бръква в чантичката си и ми подава един гид на града, на немски. В него някой със стрелки е очертал маршрут, който, тръгвайки от „Пиер“, минава през Сентрал Парк (отбелязан с кръстче), после по авеню Двете Америки, по Трийсет и трета улица, следват Емпайър Стейт Билдинг (кръстче), Парк Авеню и Гранд Сентрал Стейшън (кръстче), Уолдорф (кръстче) и Рокфелер Сентър (кръстче). Общо взето пътят, по който е минала.

— Кой ти начерта този маршрут?

— Гони.

— Кой е Гони? Как е истинското му име?

— Гони си е Гони.

И обратно, предполагам. Добре, променям тактиката:

— Познаваш ли някого в Ню Йорк?

Широка усмивка, гарнирана с английски крем:

— Теб, господин Цимбали.

— А освен мен?

— Никого.

Вдига дясната си ръка ведно с един еклер и наполовина изгризан шоколад и додава:

— Да пукна, ако лъжа!

Връщам се към плана на града: маршрутът не спира при Рокфелер Сентър, а слиза към Уошингтън Скуеър, след което се насочва към Бруклинския мост, прескача залива до Статуята на свободата, връща се в Манхатън през Батъри 100 покрай кулите близнаци на Уърлд Трейд Сентър, свива по Уол Стрийт…

— И ти възнамеряваше да разгледаш всичко това?

— Аха, стига в тая барака да не беше толкова скъпо. Отначало си взех само един шоколад, но нямах достатъчно пари, за да го платя. Тъй че се наложи да поръчам още нещо и да те повикам.

И като доказателство ми показва няколкото монети, които са ѝ останали — трийсет-четирийсет цента.

— Вече нямаме пари, защото ти ни разори — отбелязва тя. А ти имаш ли пари?

Насилвам се да се подсмихна многозначително:

— Естествено, щом съм ви разорил.

— Милиардер си, нали?

— Точно така.

— Не ми приличаш на милиардер.

— Хайди, все още ли не искаш да ми кажеш кой е Гони и къде живеят Анна и другите ти сестри?

— Не.

— Нито откъде идваш?

— Не.

— Нито защо твърдиш, че съм разорил теб и сестрите ти?

— Не.

— А Елизабет Дреслер?

Тя ококорва очи, преливащи от неподправено простодушие:

— Тая пък коя е?

— Австрийската стюардеса, с която си преминала контролните пунктове на пристигане в Ню Йорк.

— Не познавам такава.

— Пак лъжеш.

— Аха.

Направо да луднеш! Плащам сметката — по дяволите, сто и седемнайсет долара в сладкиши и сладоледи!

— Хайди, ще ти направя едно предложение — ще посетим всичко, което искаш да видиш в Ню Йорк, а ти ще отговориш на въпросите ми. Става ли?

Тя се замисля с наведена глава и свъсени вежди:

— Всичко, което искам да видя?

— Всичко, което е във възможностите ми да ти покажа.

Презрително подшмръкване.

— Увърташ го, а?

— Не го увъртам.

Тя отново се замисля, свеждайки все повече глава, и златистата ѝ коса искри под лъчите на септемврийското слънце. Малкият тиролски демон е толкова сладък, че ти иде да го схрускаш. Разтапям се от умиление като сладоледа на масата.

— Хайди, защо избяга тази сутрин?

— Анна.

— Какво, Анна?

— Анна ми каза да те побъркам. Е, не те ли побърках?

Тъй да бъде. Хващам я за ръка и поемаме на обиколка из Ню Йорк. Не ще и дума, че ме бива в приказките, но този път си намерих майстора.

Едно от двете: или Хайди е изкарала интензивен тренировъчен курс в тиролските планини, или аз изведнъж съм остарял. Защото виждаме всичко, или почти всичко, което тя иска да види. И то на галоп. Замъква ме в зоопарка в Бруклин, миг след това там ѝ писва и тозчас решава да го замени със Статуята на свободата. Едно корабче ни откарва в Манхатън. През „Мейсиз“ профучаваме като тайфун. На една тераса в Гринуич тя поглъща седмия си хамбургер и единайсетия си млечен шейк. Следва Бруклинският мост…

Ами другият мост? Веразано? Защо не отиваме там? Ами Кони Айлънд? Ами Ботаническата градина в Бруклин? И искам да гледам един мач на Yankee Stadium, и да се кача на покрива на Уърлд Трейд Сентър, и…

Идеята за хеликоптера е моя. Защото иначе ще приключим деня, пълзейки на четири крака. Часът е шест и половина, когато най-сетне сме седнали, носейки се високо над Хъдзън и Ийст Ривър.

— Струва ли колкото Залцбург, Хайди?

— Аха, бива си го.

И сините очи искрят в летния сумрак, докато светлините на града припламват една след друга. Гледката под нас е както винаги омайваща, но аз гледам нея, изумен от невероятната бързина, с която това хлапе ми се беше наложило.

… И то до такава степен, че да ме увлече в тази нюйоркска кавалкада, когато имам толкова много работа. Като се започне от проблема със съдружника, който трябва да си намеря до пет дни. Единственото извинение, което ми идва на ум, за да оправдая загубата на толкова време с моята тиролка, е, че наистина не виждам никакъв изход от ситуацията. Знам, че трябва да се направи нещо, но какво?

На всеки етап от нашия криволичещ из цял Ню Йорк маршрут телефонирам в „Пиер“, за да разбера дали Марк се е обаждал. В момента трябва да е вече в Австрия. Защо тогава не дава никакъв признак на живот, въпреки уговорката ни? Вече е нощ, когато таксито, което сме взели при хелидрума на Трийсета западна улица, пресича Сентрал Парк, където свирят оркестри. Хайди се е вкопчила в ръката ми в момента, в който се завъртяха роторите на хеликоптера, и повече не я е пуснала. От време на време, откъсвайки очи от зрелището на Ню Йорк by night, тя вперва в мен учудващо сериозен поглед. Няколко пъти се опитвам да я накарам да ми разкаже за себе си. Напълно безрезултатно. Хайди избягва всичките ми въпроси със смайваща лекота. „Тя е наистина много интелигентна“, ме бе информирала жената, подписала се като Анна Мозер. И в това няма никакво съмнение.

Джими Розен ме чака в „Пиер“. Научил е от Лупино за отрицателния отговор на Ли и Лиу.

— Франц, тук няма да намерите съдружник до четвъртък.

— Още в понеделник се обадете в банката във Филаделфия. Ако се наложи, идете там заедно с Ванденберг и ги помолете да ми дадат още няколко дни.

— Няма да се съгласят и вие го знаете. И без това не бяха много склонни да се ангажират със сделка с казино.

— Все пак опитайте.

Истината е, че съм решен да заложа всичко на една карта — ще отида при Хасан Фезали въпреки всички основателни причини, които имам, за да не го правя. И това не ми е никак приятно.

— А тя?

Джими посочва с брадичка малката тиролка, водеща оживен разговор с един от хотелските хопове, който знае немски. След подобен преход всяко нормално момиченце би капнало от умора. Но не и това. Очевидно е в пълна форма.

— Марк не се ли е обаждал? — интересува се Джими.

— Още не.

А не мога да взема Хайди с мен, особено ако се наложи да се срещна с принц Азиз в Риад. Колкото до това да я оставя сама в апартамента в „Пиер“, та дори и под опеката на валкирията, тазсутрешното ѝ бягство е напълно достатъчно, за да прогони от главата ми подобна мисъл.

— Франц, на драго сърце ще се погрижа за нея по време на отсъствието ви, докато Марк или вие откриете причините за присъствието ѝ. Ще живее у нас…

Джими Розен има пет деца и живее в Ню Рошел, голямо и повече от луксозно нюйоркско предградие. Посещавал съм го многократно и преди няколко месеца дори прекарах там един уикенд заедно със Сара и Марк-Андреа. Сигурен съм, че Хайди ще се чувства добре, още повече че две от трите дъщери на Джими са приблизително на нейната възраст.

Именно това се заемам и да ѝ обясня през следващите няколко минути. Не минава много добре. Тя дори избухва в плач, ей тъй, насред фоайето.

— Не искам да се разделяме, господин Цимбали!

И тогава установявам до каква степен и аз на свой ред съм се привързал към Хайди. Въпреки че не знам нищо или почти нищо за нея. Което би могло да ми докара страхотни неприятности. В крайна сметка Джими я отвежда. Вечерям сам, в повече от мрачно настроение. Перспективата да отида да прося петдесет милиона от Фезали (но той е извън бизнеса от година и половина, тъй че ще ми се наложи да се разправям с Азиз) ни най-малко не ме очарова. Решавам да замина за Лондон още сутринта на следващия ден, който се пада неделя. Лягам си и току-що съм заспал, когато към един сутринта…

Марк на телефона:

— Франц, сега ти ще ме слушаш! Тук е седем сутринта и вчерашния следобед и цялата нощ търчах от село на село и от чифлик на чифлик. Тъй че ако някой трябва да е в отвратително настроение, то това съм аз.

Да, открил е Анна Мозер. Тя дори седи насреща му, докато разговаря с мен. Не, не може да ми я даде. Не, не е няма. Просто не иска да разговаря с мен по телефона, и толкоз. Едва не се задавям — това пък какво означава?

— Това означава, че ако искаш някакво обяснение, ще трябва да си направиш екскурзия до Тирол точно като мен. Тя иска да говори единствено с теб, лично и тук, в дома ѝ.

— Франк, ти да не си пиян? И всъщност къде си в момента?

— В Gasthof Post, в Кьосен, в австрийски Тирол. И според прелестната Анна, ти просто нямаш избор: или идваш тук да си търсиш обяснението, или и двамата ще си умрем идиоти. Щеш, не щеш, това е положението.

— За Бога, наистина ли тя ми е изпратила сестра си?

— Да.

— Но защо?

— Отказва категорично да отговори. Освен ако…

Освен ако не отида в Тирол, за да я изслушам. Отсега нататък поне едно нещо ми е напълно ясно — ако Хайди сама по себе си представлява идеалният пример за досадница (макар и очарователна), то в това отношение голямата ѝ сестра бие всички рекорди.

— Тя действително ли е законната настойничка на Хайди?

— Да.

Е, все е нещо — поне няма да ме арестуват за насилствено задържане или отвличане на малолетна.

— И това ли е всичко, което успя да изкопчиш?

Марк с язвителен тон започва да ми разказва тиролската си одисея, но аз го прекъсвам:

— Марк, в най-добрия случай не бих могъл да дойде в шибаното ти село по-рано от вторник.

И то при условие, че разговорът ми с Хасан в Джърси се окаже достатъчен, за да си намеря съдружник. Защото ако трябва да препускам до Саудитска Арабия… Затварям…

… И тозчас отново вдигам слушалката: Ли и Лиу.

— Франц, изпитваме угризения на съвестта. Вярно е, че ти бяхме обещали да участваме с теб в първата сделка, която ни предложиш. Разбрахме, че те поставяме в трудно положение. Тъй че размислихме, телефонирахме тук-там и може би намерихме разрешение на проблема ти. Идеалният съдружник, за когото мечтаеш — готов да инвестира почти без условия каквато и да било сума, нищо общо с мафията, симпатичен, почтен, с прекрасни очи, свеж дъх…

Бих сметнал за откачен всеки друг на тяхно място. Но това е обичайният начин на изразяване на моите китайски приятели, които многократно са ми доказвали, че третират финансовите въпроси с немско-швейцарска сериозност, криеща се под смахнатата им външност. Впрочем този път не са чак толкова словоохотливи:

— От друга страна, Франц, това няма да бъде удобен съдружник. Ако предположим, че успееш да го убедиш, разбира се. Известен ли ти е номерът със закачалката?

Известен ми е. „Закачалката“ е голям остър нож, който ти забиват изненадващо в гърба, ако решат, че не си изпълнил всичките си ангажименти. Питам:

— Смятате ли, че бих могъл да убедя вашия тип за толкова кратко време?

— Да, имаш шанс, особено при положение че отидеш при него от наше име. Но не губи време.

И аз не губя. Анулирам резервацията за Лондон и Джърси и още на следващия ден сутринта — неделя, 21 септември излитам за Макао.

10

Колет. Вече знам как се чувства един луксозен колет. Не ми се налага да кажа дори дума, освен едно „да“, когато ме питат действително ли съм господин Франц Цимбали дьо Сен Тропе. От този момент нататък поемат изцяло грижата за мен, и то в пълно мълчание. Един ролс ме чака в подножието на стълбата, която обслужва единствено мен. Почти ме пренасят на задната седалка. Изминаваме двеста метра.

До вратата на един хеликоптер, който, ако не бъркам, е оригинален кавасаки, made in Japan. Ето ме вътре: „Шампанско, господин Дьо Сен Тропе?“ И ми връчват чаша от истински кристал, преди да успея да гъкна. „Малко хайвер, господин графе?“ Настаняват се от двете ми страни, уверяват се, че се чувствам чудесно, разтриват ме, попиват потта от челото ми и изобщо ме глезят по всички възможни начини.

Аз от своя страна съм доволен и предоволен, тъй като става дума за четири прелестни китайки, каквито дори не съм предполагал, че може да съществуват.

Летим над Реката на перлите.

Вече съм идвал в Макао преди пет години. Но тогава прекарах по тези краища само един ден, за който не съм запазил незабравим спомен — Сара, която ме придружаваше, намрази пейзажа от пръв поглед и по взаимно съгласие не стъпихме повече тук през целия ни престой в Хонконг.

Хеликоптерът се спуска стремглаво към полуострова и за миг изпитвам опасението, че пилотът е откачил и че едничката му амбиция е да се наниже умишлено на някой гръмоотвод. Но в последния момент в близост до казиното „Джай Алай“ се разкрива равно пространство и ние се приземяваме на няколко метра от входа на игрището за баска пелота6. Измъкват ме от хеликоптера с хилядите предпазни мерки, полагащи се на аристократичната ми особа. Друг ролс. Потегляме. Разпознавам няколко сгради, между които изумителния и колосален хотел „Лисбоа“ и катедралата Свети Павел, от която е останала само внушителната барокова фасада, щръкнала в яркосиньото небе на върха на широко гранитно стълбище. Подминаваме ги. Нямам никаква представа къде ме водят и всеки път, когато отварям уста, за да задам въпрос, китайките лакомо ме целуват по устните, за да ми отнемат думата.

Продължението е подобаващо — тайнствено, смътно обезпокояващо, но безспорно не и неприятно. Ролсът спира във вътрешността на частна резиденция. Възхитителна градина, останки от старите крепостни стени на града. Или поне така мисля. Отново почти ме носят, за да ми спестят и най-незначителното усилие. Отвеждат ме в някаква стая, оборудвана с умопомрачително луксозна баня. Събличат ме чисто гол, потапят ме в кръгла вана с диаметър три метра, мият ме, търкат ме, масажират ме навсякъде, пускайки едва забележима усмивчица, когато — опитвам се усилено да мисля за борсовите курсове, но нищо не се получава, — значи когато предоставям на изключително женското присъствие категоричното доказателство, че съм момче, и то в пълна изправност. Това продължава десетина минути, без нито една от телячките-телохранителки-камериерки да направи каквото и да било, за да нормализира ситуацията. Накрая ме измъкват от розово-черната мраморна вана, изтриват ме, парфюмират ме и щедро ме намазват с благовония, без да пропуснат и квадратен милиметър от тялото ми… и си отиват, зарязвайки ме чисто гол.

Влиза тя.

Тя е на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години и ако младите жени, посрещнали ме на хонконгското летище „Кайтак“ наистина си струваха пътуването, то какво да кажа за тази?

— Освежи ли ви банята, господин Цимбали дьо Сен Тропе?

— Името ми е Цимбали. Просто Цимбали и нищо повече. И не съм граф.

Вероятно дължа благородническата си титла на ония шегаджии Ли и Лиу. Но главната ми грижа в момента е тоталната ми голота. Произнасям с възможно най-голямо достойнство (някои подробности от анатомията ми сериозно ме притесняват):

— Тук съм, защото имам делова среща с някой си господин Денг.

— Това съм аз — кимва тя.

— Невъзможно е вие да сте господин Денг.

И това е повече от очевидно. Достатъчно е човек да види черната ѝ копринена туника, толкова плътно прилепнала към тялото ѝ, че сякаш е изрисувана върху него.

— Аз съм Денг — упорства тя. — И именно мен трябва да убедите.

— Бих предпочел да бъда облечен. Когато говоря, винаги пъхам ръце в джобовете си. А в момента се чувствам като инвалид.

Тя щраква с пръсти и се появяват две красиви девойки, които донасят изпраните ми и току-що изгладени дрехи. И които ме обличат за нула време.

— Последвайте ме, ако обичате, господин Цимбали.

Госпожица Денг ме повежда през низ от стаи, докато стигаме до един кабинет. В средата му има маса, на която лежат две солидни пачки банкноти.

— Кога ще ви бъдат необходими петдесетте милиона долара, господин Цимбали?

— В четвъртък, 25-и, в десет и половина местно време и във Филаделфия. Смятате ли, че сте в състояние да ми дадете бърз отговор? Тя се усмихва:

— Господата Ли и Лиу ми казаха много хубави неща за вас.

— Същото мога да кажа и аз за тях.

Тя ми посочва банкнотите върху масата.

— Да не губим повече време. Сам разбирате, че преди да взема решение за толкова кратко време, трябва да направя някои проверки. И първата — още сега. Тук има един милион хонконгски долара. Часът е два следобед. Давам ви срок до осем вечерта.

Широка усмивка.

— Да ги загубите. В моето казино.

Всеки ден най-малко десет-дванайсет хиляди играчи пристигат с глисерите от Хонконг. Към тях прибавете туземците от Макао-Център и тези от островите Тайпа и Колоан и ще разберете защо в момента на влизането ми в голямата двуетажна зала на казиното вече далеч не съм сам. Всъщност моментално бивам засмукан, повлечен, удавен от една превъзбудена тълпа, в която, като се започне от най-мизерния кули до бизнесмена, са представени всички раси и полове. Нещата се развиват много бързо, с онази хладна, макар и усмихната ефикасност, с която ме заобикалят от пристигането ми в Хонконг и Макао. Девойките от ескорта ми ме изоставят на входа на казиното с последен подканващ жест: ваш ред е да играете.

В буквалния смисъл на думата.

И със задача да загубя на игралните маси равностойността на двеста и трийсет хиляди щатски долара. Ясно е, че това е тест, на който ме подлагат и който не струва кой знае колко, тъй като, принуждавайки ме да играя в собственото ѝ казино, прелестната Денг Незнамкояси ще прибере с едната ръка онова, което е загубила с другата. Всъщност проблемът не е в това. Проблемът е да се опитам да разбера какво точно се очаква от мен, да се постарая да възпроизведа хода на мислите на евентуалните ми китайски съдружници. Което не е никак лесно. Освен да скочиш три метра и половина на височина, без да бутнеш летвата, не знам нищо по-трудно от това да се опиташ да проумееш какво се мъти под черупката на един световноизвестен като лицемер китаец.

Много бързо правя своя избор — ще бъда самият себе си. Цимбали. И тъй като познавам лично въпросния Цимбали, знам, че той никак не обича да губи. Следователно ще се опитам да спечеля. Впрочем, ще видим.

Качвам се на горния етаж. Тълпата тук е съвсем малко по-рехава, отколкото в долната зала. Надвесвайки се опасно през парапета, някои играчи дори хвърлят залозите си върху намиращите се четири метра по-долу маси, без това да учудва когото и да било. Врявата е оглушителна — същинска пищяща симфония, в която участват дори крупиетата, подвиквайки на играчите, разменяйки си гръмогласни шеги от маса на маса, докато един дъвче сандвич, а друг авторитетно халосва с греблото по главата явно недостатъчно бърз според него играч. И никакви комплекси, що се отнася до традиционните бакшиши „за персонала“ — всеки печеливш бива автоматически обиран, като при това бъркат директно в джобовете му, без той да може и дума да каже. Разликата между този далекоизточен пазар и спокойната атмосфера във Вегас — и още по-спокойната в европейските казина — е колкото между рок концерт и заупокойна литургия в „Свети Петър“.

Приключвам огледа на игралните маси — общо десетина. Игралните автомати, които тук наричат „Гладните тигри“, не ме интересуват, тъй като залозите не са достатъчно високи. Аз съм Цимбали и съм дошъл тук да търся петдесет милиона долара, а не да изкарам колкото за една баничка.

По същата причина решавам да игнорирам фан-тана (на масата се изсипва купа, пълна със седефени копчета, които започват да се броят по четири, като накрая остават едно, две, три или четири копчета; вие решавате на коя от четирите възможности да заложите). Трябва да си китаец, за да харесваш подобна игра, а и залозите започват едва от един хонконгски долар.

Отказвам се също от сик-по (залага се на зарове, хвърляни с чашка) и от кено — него го има и във Вегас и представлява нещо като тото, чиито изписани върху топчета за пинг-понг числа се теглят два пъти на час.

Известен интерес у мен предизвиква прословутото пайко. То се играе с плочки за домино, всъщност с нещо като плочки за домино, украсени с идеограми. Но въпреки обясненията на една от служителките в казиното, няколко минути наблюдение са достатъчни да ме убедят, че никога нищо няма да разбера от тази игра, ако ще да ѝ посветя десет години от живота си. Освен това външността ми на западняк ми коства няколко подчертано недружелюбни погледи. Предпочитам да се оттегля.

Време е да се заловя сериозно за работа. Поглеждам часовника си — остават ми пет часа и петнайсетина минути. Мога да избирам между бакарата (която тук не се играе в отделна зала), крапса, блекджека, наричан тук понтун, рулетката, топката и железопътната линия. Рулетката и топката са категорично прекалено пасивни. Спирам се на блекджека.

Няма опасност да ме заболи глава от това, което знам за него — играе се срещу казиното и е необходимо общият сбор от картите, които ви дават, да достигне двайсет и едно. За двайсет и пет минути загубвам (при таван, фиксиран на петстотин хонконгски долара) някакви си четиринайсет хиляди долара. Сменям масата. Това не помага — загубата нараства на двайсет и седем хиляди. За сметка на това обаче проумявам някои прости правилца, за които, бидейки пълен дебютант, изобщо не съм подозирал: в общи линии, номерът е да знаеш кога да „останеш“ на картите, дадени ти от банката. Отново сменям масата, за да изпробвам новопридобитите си познания — намалявам загубата на двайсет и четири хиляди. Така е по-добре. Определям си петнайсетина допълнителни правила и наваксвам до седемнайсет хиляди. Едно движение с брадичката на крупието ме кара да застана нащрек — явно ставам опасен, в смисъл че започвам прекалено много да печеля. Тук е Макао и знам добре какво им се случва на онези, които упорстват да прибират парите на заведението — в един момент чисто и просто им отнемат ръката, независимо дали това им харесва, или не.

И по-добре е човек да не протестира.

… Освен ако във висшите сфери на управата някой не реши друго…

Очевидно моят случай е точно такъв, тъй като се появява една служителка, облечена в розово от глава до пети, и прошепва нещо в ухото на крупието. Което тутакси се успокоява, усмихва ми се и ми прави знак да продължа. В резултат на това след четирийсет минути не само възвръщам всичките си предишни залози, но и спечелвам около петнайсет хиляди долара.

Бележката ми подава анонимна ръка. И докато се обърна, пратеникът вече е изчезнал в тълпата, заобикаляща масата, на която седя. Разгъвам я: YOU MUST LOSE. (Трябва да загубите.) На свой ред написвам: I AM NOT A LOSER. (Аз никога не губя.) И дори без да се обръщам, подавам напосоки сгънатата бележка. Нечия непозната ръка я взема. Един час по-късно печалбата ми възлиза на седемдесет и пет хиляди долара (така и няма да разбера дали съм имал голям късмет, или някой е помогнал на късмета ми).

… Седемдесет и пет хиляди долара, значителна част от които губя на бакара.

… Повечето от които спечелвам обратно на крапс…

… И тутакси (просто начин на изразяване, тъй като това ми отнема повече от час) загубвам за пореден път на железопътната линия.

Като нито за миг не усещам симптомите на онази треска, която, както твърдят, предизвиквал хазартът. Какво пък, може би съм психологически неподатлив. Или феноменът се дължи на факта, че играя с пари, които не ми принадлежат. Редовно поглеждам часовника си и въпреки това всеки път се удивлявам колко бързо тече времето. Петдесет минути преди осем се връщам към първата си любов, сиреч блекджека. И било по прищявка на късмета, било в резултат на умела манипулация на персонала на казиното, започвам да печеля като побъркан. В осем без три минути съм прибавил към първоначалния милион сто деветдесет и пет хиляди долара. С крайчеца на окото съзирам моите телохранителки, които идват да ме приберат. Изревавам на френски „ЗА ПЕРСОНАЛА“ и оставям цялата си печалба на сащисаното крупие.

След което госпожиците ме отвеждат нежно, но решително.

— Помолих ви да загубите тези пари.

— Не мога да губя, това е по-силно от мен.

Невъзмутима, известно време тя ме гледа мълчаливо. Две-три девойки подреждат една маса за вечеря за двама. Поставили са я така, че когато аз и Денг седнем, да се озовем пред една изцяло остъклена стена. Отвъд нея се шири Китайско море, нацвъкано с джонки, между които се провира товарен кораб с неизвестен ми флаг, но идващ със сигурност от Кантон. Нощта пада и аз, искрено казано, съм готов всеки миг да я последвам. Не съм спал близо трийсет часа и имам страхотна мускулна треска, дължаща се на нюйоркските ми похождения по петите на моята тиролка джобен формат.

— Гладен ли сте, господин Цимбали? — Като вълк. Как трябва да ви наричам? Денг?

— Миранда.

Зяпвам изумено.

— Миранда?

— Но седнете, моля ви.

Шумът ме кара да подскоча — нещо като метална завеса плъзва по протежение на остъклената сцена. Китайско море изчезва и лампите в стаята угасват една след друга. Сега пред очите си имам киноекран.

— Гледайте, докато се храните, господин Цимбали.

Още първият кадър включва конкретно послание. Той е черно-бял, на моменти леко потрепва и се характеризира с ужасяващата неподвижност и безмълвната безпощадност на архивните документи, на безвъзвратно откраднатия живот. На него е запечатано мъжко лице в много едър план. Мъжът е китаец с широко отворена уста, който вие страха или болката си в царящата пълна тишина. Канех се да пъхна в устата си парченце печена патица, но ръката ми замръзва насред път.

— Гледайте, господин Цимбали. Името му няма никакво значение. Да речем, че става дума за човек, който е играл много в произволно казино в Макао. И който е загубил повече, отколкото е можел да си позволи.

Картината не помръдва, камерата е фиксирана. Но мъжът мърда — клати глава, плаче, очите му се изцъклят.

— Загубил е прекалено много, господин Цимбали. Представителите на службата за сигурност на въпросното казино го посетили и го помолили да върне дълга си. Той обяснил, че не може да го стори. И дори изтъкнал напълно основателни причини за това.

Силен спазъм разтърсва немия мъж и той изчезва от екрана. Но почти веднага се появява отново, изблъскан от една облечена в ръкавица ръка, която не е негова и която го заставя насила да се изправи пред обектива.

— Човекът не е кули, разбира се. За да ти разрешат да играеш на кредит в казино, трябва да представиш гаранции. Кой може да играе на кредит и кой не определя директорът на заведението, отговорното лице — отговорно пред акционерите, имам предвид. И за въпросното отговорно лице е по-здравословно да не прави много грешки в това отношение.

Сега сме сами, китайката — Миранда, щом ще е Миранда и аз. Докато се храни, тя коментира кадрите с безизразен тон и дори не поглежда екрана като човек, който вече е гледал филма и сега спектакълът му е безинтересен.

— Впрочем всяко казино стига съвсем естествено до необходимостта да предоставя възможност на някои играчи на едро да играят на кредит.

Камерата най-сетне се раздвижва. Слиза бавно, много бавно. Появяват се вратът, голите раменете, голият торс. Тогава установявам, че мъжът с привързани с тел ръце е буквално разпнат на една зле рендосана талпа.

— Проблемът на играчите на кредит е един и същ във всички казина по света, господин Цимбали…

Ново движение на камерата, нещо като бърз зум, който показва в едър план кожата на гърдите на изтезавания. Различавам някаква идеограма, придружена от онова, което би трябвало да е преводът ѝ на английски — CHEAT (мошеник). Можели са да изпишат буквите върху епидермиса с червен флумастер, но е повече от очевидно, че са си послужили с върха на нож. При това без да пестят силите си при прорязването. Но най-страшното предстои…

— Господин Цимбали, това е проблем, който не предполага законно решение. Какво трябва да се направи, за да се намери изход от ситуацията? Въпросът е важен…

Най-страшното идва, когато камерата подновява бавното си движение надолу и показва разпрания корем и една облечена в ръкавица ръка, бърникаща в клокочещия прорез…

Затварям очи и извръщам глава — гади ми се, слепоочията ми пулсират и целият съм в пот.

— Желаете ли да видите още, господин Цимбали?

— Не. Схванах посланието.

Дори успявам да довърша вечерята, макар донякъде и пряко сили. Киноекранът отново е отстъпил място на панорамата на Китайско море. Обсъждаме делови въпроси, спокойно, възпитано. Спрягаме цифри. Когато се поинтересувах защо китайците в Макао — тясно свързани с Пекин, между впрочем — са готови да участват в бизнес на територията на Съединените щати, Ли и Лиу ми обясниха следното: приходите от казината в Макао, от експлоатацията на хотелите, от транспортните услуги между Макао и Хонконг и дори от текстилните и други фабрики на водещата се официално за португалска колония (но ролята на властите в Лисабон се ограничава в поддържането на една не особено старателна полиция и в скромното финансиране на евангелистките организации), та тези приходи достигат и най-вероятно надхвърлят три милиарда френски франка годишно, от които Пекин, както и местната администрация, си присвояват солиден дял. Но и остатъкът представлява доста внушителна сума. Да се инвестира в самия Макао е безсмислено, липсва място. Хонконг си е предостатъчен сам по себе си. Ли и Лиу бяха категорични: „Франц, появяваш се в най-подходящия момент — те търсят излаз навън. Ако успееш да ги убедиш, че твоето начинание си струва и че могат да ти имат поне относително доверие, много бързо ще вземат решение.“

— Обещах ви отговора за тази вечер — казва Миранда.

Момичетата разчистват масата.

— Ще го получите след един час, господин Цимбали. Все пак имам съдружници, с които трябва да се посъветвам.

И ме оставя. Излизането ѝ служи като сигнал — ескадронът от госпожици тозчас се нахвърля отгоре ми. Отвеждат ме в стаята — и в банята! — която вече добре познавам. И всичко започва отново: чисто гол и във ваната. На драго сърце бих се съпротивлявал, но освен че сега са шест и имат ръце на скандинавски масажистки, този път самите те се събличат както майка ги е родила и се напъхват във водата, доставяйки си удоволствието да не избягват контакта между голите ни тела. Човек би капитулирал и от по-малко. Така или иначе, чувствам се като котарак през март, когато на финала те ме отнасят в стаята и ме просват върху леглото. Но докато мигна и се озовавам сам.

Впрочем не задълго.

— Имам отговора — усмихва се тя. — Виждате, че не ми отне дори час.

Този път поне разполагам с чаршаф, за да защитя целомъдрието си. Мигновено се увивам с него, подобно на Марлон Брандо в Шекспирова роля.

— Не е спешно — казвам.

В действителност в главата ми започва да изкристализира едно точно определена идея. И не само там, между другото.

— Как сте нарекли вашето казино?

— „Белият слон“.

— В Азия белите слонове са свещени.

— Това проблем ли е? Можем винаги да го преименуваме.

— Никакъв проблем. Хубаво име.

Тя стои на два метра от мен, абсолютно неподвижна, с ръце по тялото. Сядам на леглото. Ясно осъзнавам, че от пристигането ми в Макао досега са ме подложили на два теста: първия — с единия милион долара, които да загубя, или да спечеля, и втория — онзи с филма. Предусещам, че ми предстои трети тест. „Цимбали, ще се наложи да се жертваш като дарение за Бога на финансите“. И благородно и величествено ставам от леглото, досущ Цезар, влизащ в Сената.

— Има един момент, който, въпреки вашите обяснения, все още ни безпокои — отбелязва тя съвършено спокойно.

— За какво става дума?

— За човека, който предстои да стане мениджър на „Белият слон“. Още не сте го намерили и…

— Обясних ви как смятам да го наема.

Точно от това се страхувах — туниката ѝ е закопчана с милион миниатюрни копченца. Започвам да ги разкопчавам едно след друго с доста неприятната мисъл, че ако съм се заблудил относно намеренията на Миранда, ще приключа жизнения си път под формата на шишче или в казан със супа от раци.

— Да приемем — кимва тя. — Но въпросът е там, че вие и ние няма да бъдем равнопоставени. Искам да кажа, не напълно. Вярно, ще притежавате половината дялове, както и ние, но затова пък вие ще назначите директора. Това не е много редно.

Шибаните копчета упорито се съпротивляват. Разкопчал съм вече двайсетина, но това тук…

— Фалшиво — казва тя.

— Кой, мениджърът?

— Копчето. Тази рокля се съблича като плътно прилепнала риза — навива се нагоре по тялото.

Има право. Навива се. А отдолу няма друго, освен самата тя.

— И какво предлагате, за да възстановим равновесието? — Един заместник-директор. Назначен от нас.

Тя вдига ръце или по-точно ги задържа в това положение, когато ги вдигам, за да изхлузя роклята през главата ѝ.

Гърдите ѝ щръкват насреща ми.

— И кой ще бъде този заместник-директор? Вие? Целувам едната гърда.

— Не.

— Жалко.

Целувам другата гърда. Тя казва:

— Още дълго ли смятате да стискате този чаршаф, Марк Антоний? Не, избраният от нас заместник-директор се казва Калибан. Очаква ви изненада…

Докато говори, аз я вземам на ръце и я отнасям в леглото. Тя довършва изречението си легнала, неподвижна, с дясна пета върху левия глезен и със скръстени под главата ръце.

— Наистина ще бъдете изненадан, господин Цимбали.

Тайфун е китайска дума, която означава силен вятър. И в секундата, последвала последната ѝ дума, върху лицето ми връхлита истински тайфун. Както и върху цялото ми тяло. На пръв поглед тя бе като че ли напълно безразлична спрямо всичко, което можех да направя или да кажа, а ето че изведнъж се взривява, поемайки инициативата.

Следват няколко минути закачки. Край на първия рунд.

Питам:

— Това ли беше изненадата?

— Не, изненадата ще бъде Калибан.

Хвърлям се в контраатака за втория рунд. Отново мълчание. Накрая тя задъхано прошепва: — Между другото, отговорът за петдесетте милиона е да.

— Каква изненада. Но те са ми необходими във вторник.

— Знам, в десет и половина.

За третия рунд дори не изчаквам гонга.

11

Марк Лаватер ме чака в Мюнхен. Уведомявам го, че съм си намерил съдружници и че ще си имам заместник-директор, който се казва Калибан.

— Странно име. Нямаше ли го някъде в Шекспир?

— „Буря“.

— Не знаех, че си толкова начетен по литература — отбелязва той.

— Купил съм си една енциклопедия.

Носим се през полята по автомагистралата Мюнхен-Залцбур-Виена. Денят е вторник, 23 септември, и в тази част на света часът е пет и половина следобед. Вече съвсем съм се объркал — хеликоптер от Макао до Хонконг, самолет от Хонконг до Токио, после от Токио до Амстердам (единственият полет, който ме устройваше), после от Амстердам до Мюнхен. И сега час и половина с кола. Марк:

— Анна не е сама. Ще си имаш работа и с трите сестри.

— Това пък е Чехов. (Вече съм полузаспал.)

— Кое?

— „Три сестри“.

Той ми хвърля обезпокоен поглед, но продължава с последните новини, или поне с научените в последния момент: наистина има четири сестри Мозер, Анна наистина е най-голямата, родителите Мозер са покойници… А Карл-Густав Баумер е бил брат на майката на сестрите, сиреч — вуйчо на Хайди.

— И наистина има връзка между Хайди и „Белият слон“?

— Да.

— И как съм ги разорил тези съкровища?

— Те получавали от години доходи от горското стопанство или поне онова, което смятали, че е доход от въпросното стопанство. В действителност същото открай време не давало никакви доходи и Карл-Густав плащал от джоба си равностойността на десет хиляди долара годишно.

— Кога е починал Баумер?

— През януари 75-а. Но явно е взел съответните мерки, тъй като годишната рента от десет хиляди долара е била изплатена нормално за 75-а и 76-а година.

— Тогава какъв е проблемът?

— Валхер. Ернест Валхер.

— Не го познавам.

— Шеф на отдел „Заеми“ в една банка в Бронкс, Ню Йорк.

Доколкото разбрах, той е бил стара дружка на покойния Баумер и това е напълно разбираемо — и двамата са родом от Тирол, макар че са пристигнали в Щатите по различно време. Валхер е изпълнителят на завещанието на Карл-Густав.

— Все още не разбирам какво общо имам аз с цялата таз история.

— Имай търпение. Преди три седмици, в началото на септември, Ернест Валхер писал на Анна и на сестрите ѝ, за чието съществуване, както твърди, току-що бил научил. Съобщил им за смъртта на вуйчо Карл-Густав, както и че е ликвидирал наследството на покойния. Същевременно им изпратил всичко, което успял да спаси от катастрофата — дванайсет хиляди долара. Анна Мозер е жена на място — с обратна поща тя се поинтересувала за годишната рента, за която Валхер не обелил нито дума. Той отговорил, че не знае нищо за съществуването на тази рента и че според него, след като рентата идвала от някакво горско стопанство, тя несъмнено нямало да бъде изплащана повече, тъй като всички някогашни имоти на покойния били откупени от Свръхвеликия Международен финансист Цимбали Франц. Пристигаме.

Една табела ни информира, че влизаме в Кьосен. Селцето е очарователно, драстично тиролско и съвсем миниатюрно. Марк подкарва към един уединен чифлик.

— А ето я и Анна Мозер.

— Представям ви сестра си Кристел — казва тя, а онази там е Ерика.

И трите имат очите и косата на Хайди. Но Марк е прав: макар трите тиролки далеч да не са неприятни на външност, Хайди е безспорно красавицата на фамилията. Казвам:

— В случаи, че сте се безпокоили за Хайди, държа да ви уверя, че тя е много добре.

— Изобщо не сме се безпокоили. Ще останете за вечеря, разбира се…

Олимпийско спокойствие. Принудила ме е да пропътувам половината земно кълбо за няколко часа, но очевидно не бърза да засегне повода за посещението ми. Сестрите ѝ също — малко любопитство и дори весели искрици в погледа, който понякога ми отправят, но нищо повече. Все едно съм съседът, дошъл да прекара вечерта в дома им. Споменавам името Валхер. Анна ме потупва по ръката с блага усмивка — след малко. Разказвам им за изпълненията на Хайди, заставила ме да препускам подире ѝ из цял Ню Йорк. Трите поклащат глава: „Да, тя много обича да си прави шеги. Метнала се е на татко.“ Следва поменикът на всички шеги, които пустият му майтапчия татко Мозер се е забавлявал да си прави из цял Тирол. Когато срещам погледа на Марк, той вдига рамене и вежди, сякаш иска да каже: „Нищо не мога да направя.“

Вечерята е достойна за Гаргантюа и Пантагрюел, взети заедно: гулаш, охлюви с люти чушки, варено свинско с хрян, тонове картофи, гарнирани с банички с шунка, калъпи бяло сирене. След което преминаваме към сладкишите: тортички с крем, apfelstrudel, банички със сладко и тъй нататък.

— Не ме убеждавайте, че всеки ден ядете така!

Свръхспокойна усмивка на Анна. Не, тя решително няма вид на ненормалница, изпратила малката си седемгодишна сестра на един непознат жител на Ню Йорк. Обяснява ми:

— Знаехме, че ще пристигнете днес и Гони ми каза, че ядете много.

Гони! Възползвам се от възможността и нападам:

— Кой е Гони?

— Гюнтер Краус, годеникът ми.

Как не се сетих! Разбира се, че познавам Гюнтер! Това е инструкторът по ски в Аспън, Колорадо, с когото така се сприятелихме, че той на два пъти ни придружи — Сара, Марк-Андреа и мен — първо, когато ходихме да караме ски в Чили, а после и в канадските планини, които изкатерихме благодарение на един хеликоптер.

— Мислех, че Гюнтер е в Колорадо.

Там е. Но не през цялото време, случва му се да прескача до Австрия, до родното си село, за да поглези годеницата си. И е бил тук (инструкторите по ски излизат в отпуск през лятото), когато Анна е получила второто писмо на Валхер — онова, в което ставало дума за някой си Цимбали. Всичко се изяснява. Или почти…

— Гони ме увери, че Хайди ще бъде на сигурно място при вас и че много обичате децата.

Анна ми се усмихва все така спокойно.

— Останахме почти без пари, господин Цимбали. Този чифлик принадлежеше на вуйчо ни, но вие го продадохте. И в края на месеца, тоест идната седмица, трябва да се изнесем оттук. Заради това ви изпратих Хайди.

— А Гони, искам да кажа Гюнтер, беше ли съгласен?

Не, Гони не бил в течение.

— Идеята да ви изпратя Хайди беше моя, господин Цимбали. Гони със сигурност нямаше да се съгласи.

Но защо, по дяволите, го е направила?

— За да се погрижите за Хайди и за нас. И най-вече за онова, което се случи на вуйчо Карл-Густав.

Защото на вуйчо Карл-Густав му се е случило нещо специално, така ли? Освен смъртта му, разбира се? Не, тя не знае. Но според нея не е нормално един толкова богат човек като него…

— В Америка, господин Цимбали, вуйчо притежаваше няколко ресторанта и един голям хотел. Беше богат човек. Единствения път, когато дойде да ни навести, преди две години, той ни показа снимки. Каза, че ще ни вземе всичките при себе си, за да живеем с него, в неговия хотел. После се връща в Америка и умира. И какво разбирам? Че ни е оставил само дванайсет хиляди долара. Освен това научавам за смъртта му чак година и половина след това. Никой нищо не ни е казал. Това не е нормално. Мен ако питате, явно му се е случило нещо нередно. И какво мога да направя? Да отида в Америка? Но вие, вие можете, вие сте много богат, хиляди пъти повече, отколкото вуйчо Карл-Густав твърдеше, че бил богат. И точно заради това ви изпратих Хайди. Тя е много интелигентна. Казах и да направи така, че да я обикнете и да се интересувате от нея. И ето че почти е успяла, след като дойдохте чак до Кьосен.

Не съм в състояние да пророня дори дума. Най-смайващото е абсолютното спокойствие, с което тя ми разказва цялата тази история. Като че ли всичко това е напълно в реда на нещата. Дори имам усещането, че Анна, общо взето, е доста доволна от себе си.

— Знам, че искам много от вас, господин Цимбали — продължава тя. — Но ако можете да задържите Хайди още малко и в същото време да разберете какво се е случило на вуйчо ни, това наистина ще бъде много мило от ваша страна. Ние ще напуснем чифлика. Аз си намерих работа в Инсбрук, Кристел също. Следващата пролет Гони ще се прибере, ще се оженим и с парите, които ни остават, и със спестяванията на Гони ще си купим едно хотелче в Sankt Johann. Можете ли да задържите Хайди дотогава? Моля ви, господин Цимбали…

Тя има очите на Хайди и същия начин да накланя глава, когато моли мило за нещо.

— Моля ви, господин Цимбали…

Ама страхотен кретен бил тоя Цимбали! В Австрия прекарвам не повече от петнайсетина часа. Заминавам предобед на 24-и, сряда Директно Мюнхен-Ню Йорк. Марк ме придружава и двамата се договаряме, че той ще се заеме с проучването на Валхер и на покойния Карл-Густав Баумер. Колкото до мен, то аз трябва преди всичко да мисля за срещата ми с банкерите на следващия ден, четвъртък, 25-и, във Филаделфия. Всъщност Филип Ванденберг ме чака на летище „Кенеди“ именно по този повод — той ми потвърждава, както се бяхме и споразумели с Миранда, че китайските бизнесмени от Макао са вече на място и разполагат с всички необходими акредитиви.

От нюйоркското летище се обаждам на Розен: Хайди се чувствала чудесно.

— Като изключим, че непрекъснато пита за вас, Франц. Видяхте ли се със сестрите ѝ?

Резюмирам му срещата с Анна. Той ахва: и това е всичко? Анна Мозер ме е заставила да отида чак до Австрия само заради това? А и какво всъщност означава, че „нещо нередно се е случило на покойния Баумер“? Той предлага да се заеме с разследването на случая, но аз му отвръщам: не, благодаря. За това има грижата Марк.

— И целунете Хайди от мен, Джими.

Двамата с Ванденберг сме в хотел „Мариот“ във Филаделфия в осем вечерта местно време и в два сутринта за пристигащите от Европа като мен. Представителите на Макао са трима, включително един китайско-американски адвокат от Калифорния, който познава добре Ли и Лиу, тъй като вече е работил за тях. Петдесетте милиона долара, съставляващи вноската на Миранда, както ни уверяват и чрез представяне на съответните доказателства, са били преведени същия този ден от Hong Kong and Shanghai Bank. От своя страна аз им представям актовете за собственост върху хотела в Атлантик Сити, плюс доказателство за превеждането на допълнителни двайсет и пет милиона долара, които изтеглям от Насау. Което ще рече, че всичко е готово. Но преговорите по договора за съдружие се протакат, и то толкова по китайски, ако смея да се изразя така, че накрая оставям Ванденберг да приключи с подробностите и отивам да си легна, капнал от умора. Когато хвърля поглед назад към програмата си през последните дни, направо ми се завива свят: миналия петък в живота ми се появи Хайди, в събота търчах подире ѝ из Ню Йорк, в неделя заминах за Макао, където играх първо на блекджек, а после на китайски театър на сенките с Миранда, във вторник бях в Тирол и току-що приключвам ни повече, ни по-малко околосветско пътешествие от четирийсет и една хиляди километра. Имам пълно основание да бъда задъхан.

И си спомням, че последната ми съзнателна мисъл тази вечер, миг преди да заспя, е отново удивление от лекотата, с която онази дяволица Анна Мозер, при това с такова невероятно спокойствие, ме накара да се съглася да поема грижата за Хайди. О, не, не че съм наивник! С малко повече въображение човек винаги може да намери чудесен предлог, за да направи онова, което иска да направи. В случая самият аз си изложих като причина, за да задържа Хайди при себе си, първо интересите на малката тиролка, а след това и тези на Марк-Андреа. Защото действително възнамерявам да го взема при себе си веднага щом обстановката се поуспокои. В компанията на Хайди той вече няма да се чувства самотен сред възрастните, както е било всеки път, когато е живял с мен.

И още на сутринта се обаждам на Сара. О, чудо! Тя почти безропотно се съгласява да зареже за известно време хотелите си. Беше ми обещала да помисли и е помислила — ще си вземе шест месеца отпуск накуп и всички ще се настаним в една къща, която ще наема специално за случая. „При условие, че я избера аз“, заявява тя. Обещавам ѝ всичко, което ѝ хрумва да поиска. По-важното е, че за първи път, откакто съм се появил на бял свят, ще мога да водя нормален живот, да имам жена, деца и дом, като единственото ми задължение ще бъде от време на време да контролирам работата по казиното. Естествено, съобщавам на Сара новината за Хайди. Тя прихва: „Имам чувството, че тази Анна добре те е изработила.“ И предлага да прекараме Коледа в Колорадо, при Гюнтер, тоест Гони. Където бихме могли да поканим Анна и дори всичките сестри, та ако ще и с риск да обезлюдим Тирол. Защо не, наистина?

Половин час по-късно съм с банкерите. Подписваме последователно и всичко е уредено: заемът от четиристотин милиона долара ще ни бъде отпуснат възможно най-скоро и работата по „Белият слон“ ще може да започне. С почти твърдата увереност за официално откриване на казиното през пролетта на 1977-а, най-вероятно през април.

Остава ми да осъществя още една операция.

Когато през юни отидох да се посъветвам с Филип Ванденберг относно плановете ми, той ми заяви, че е необходимо да изпълня три задължителни условия: да намеря терен или сграда за обновяване (което е направено); да си намеря съдружници (което току-що направих) и накрая, да наема директор или казино-мениджър, притежаващ както съответното разрешително, издадено поименно от Комисията за хазартните игри, така и несравними професионални качества. Дошъл е моментът да се погрижа за изпълнението на третото условие.

Същият този четвъртък, 25-и, излитам за Лас Вегас веднага, щом приключвам с банкерите. Човекът, от когото се нуждая, е там. Всъщност той не е сам — във Вегас (бизнесмените на Миранда постоянно ми го напомнят, за да не би случайно да взема да го забравя) ме чака също и онзи, комуто предстои да поеме поста заместник-директор на „Белият слон“ с основното задължение да се грижи за интересите на съдружничката ми. Моята взривоопасна китайка от Макао ме беше предупредила: „Ще се изненадате, когато го видите.“

Името му само по себе си е предостатъчно изненадващо — Калибан.

12

За малко да не го видя. Всъщност минавам на две крачки от него, без да го забележа, тъй като сакът му за голф изпяло го закрива. Потупват ме по ръката.

— Господин Цимбали? Добре дошли в Лас Вегас. Как мина пътуването, колега?

Изненада? Думата е слаба. На първо място идва фактът, че се обръща към мен на френски, и то не на какъв да е френски, макар че очите му са категорично дръпнати, а чертите неспасяемо азиатски, той се изразява с разкошен средиземноморски акцент. Все едно слушаш някой рибар от Сен Тропе.

Освен това е висок всичко на всичко метър и десет.

— Точно един метър и седем сантиметра, колега.

Оглеждам го от главозамайващата височина на моите сто и седемдесет сантиметра.

— Калибан?

— Самият той. Изглеждате още по-млад, отколкото на снимката. Да тръгваме ли? Чака ни кола. Климатизирана, разбира се. Навън е страхотна жега. Шибана работа, ще речеш, че си в пещ.

Все пак успявам да се окопитя:

— Родом от Макао, предполагам?

— Точно така.

— Познах по акцента ви. Чиста проба Макао.

Вървим към изхода. След нас се обръщат, но очевидно спътникът ми изобщо не го е грижа за любопитството, което предизвиква.

— Наистина ли се казвате Калибан?

Той се усмихва:

— Разбира се, че не. Това е шегичка между мен и братовчедка ми. В колежа тя е играла в „Буря“ и ми лепна този прякор.

Братовчедка му?

— Именно с нея сте преговаряли в Макао. Ние сме втори братовчеди, баща ми се е оженил за първата братовчедка на баща ѝ. Истинското ми име е Ерве Казалта. Тулонски корсиканец по баща, китаец от Макао по майка. Братовчедка ми ме нарича Калибан, а аз я кръстих Миранда.

Усмихва се, демонстрирайки идеални зъби.

— Признавам, че преди малко наблегнах малко повече на тулонския акцент. Исках да ви изненадам.

— И го направихте много успешно.

Към нас се приближава една от най-красивите блондинки, които някога съм виждал. Усмивката ѝ е несъмнено предназначена за нас. Фигура на манекен, с моя ръст, фина и изключително елегантна. Джуджето заменя френския със също толкова забележителен английски и ни запознава:

— Господин Франц Цимбали, жена ми Пати. От време на време Пати ми служи за шофьор, тъй като ми е трудно да карам обикновена кола. Краката ми са прекалено къси и не достигам педалите. Когато имам време, приспособявам колата към моите размери. Но тъй като във Вегас сме само пътьом…

Човек изпитва винаги смущение и понякога дори притеснение в присъствието на някой от себеподобните си, страдащ от очебиен недъг. И в първите минути на запознанството ни с Калибан изпитвам точно такова чувство. Но то вече се разсейва — той говори толкова естествено за нацизма си, че накрая наистина ще ме накара да го забравя. И тогава ще открия в негово лице човек, когото си струва да познаваш. Но все още не съм стигнал дотам. Засега той просто ме озадачава. Дали защото смята, че все още не е дошло време да преминем към по-сериозни неща, или пък не желае да обсъжда делови въпроси в присъствието на трети човек, та бил той и собствената му съпруга, Калибан се задоволява да поддържа по-скоро повърхностен разговор. Научавам, че двойката прекарва половината от времето си в Калифорния, половината — във Франция, че са женени от пет години, че самият Калибан е прехвърлил четирийсетте (Пати изглежда най-много на двайсет и пет).

— Естествено, че познавам Вегас — казва той. — Работил съм тук на два пъти, общо четири години.

И какво е работил? Не казва. Излизаме на Стрип, подминаваме „Дюнс“ и спираме пред „Сезарс Палас“. Двайсет минути по-късно двамата с Калибан сме се настанили в хола на апартамента, който ми е резервирал. Прелестната Пати се измъква дискретно по собствена инициатива, задоволявайки се на излизане да докосне ръката на мъжа си с жест, говорещ красноречиво за нежните им отношения. Тя или перфектно разиграва театър, или наистина е лудо влюбена в своя съпруг-лилипут. В последния случай това е още едно доказателство, ако изобщо има нужда от такова, че Макао не ми е изпратило кой да е.

— Как трябва да ви наричам?

— Калибан чудесно върши работа. Вече свикнах. А и на семейството ми и на моите китайски приятели им е много по-лесно да произнасят Калибан, отколкото Ерве.

Креслото, в което е седнал, е, разбира се, прекалено голямо за него и той е свил крака на седалката, за да не висят във въздуха. Един сервитьор ни донася плодови коктейли и се оттегля. Калибан вперва в мен възхитителните си дръпнати черни очи:

— Разбрах, че с банкерите във Филаделфия всичко е минало добре. Определили ли сте вече дата за откриването на казиното?

— Април.

Пояснявам, че тогава ще бъде разгарът на сезона на хазартните игри в Атлантик Сити. Все пак разрешението, дадено от щата Ню Джърси, е съвсем неотдавнашно и макар вече да има няколко действащи заведения, повечето от казината са все още в ремонт. По моя преценка, „Белият слон“ ще се класира някъде по средата.

— Мога ли да ви наричам Франц? Дали не бихме могли да си говорим и на ти, на френски? Съгласен? Франц, занимавал ли си се вече с хазартни игри?

— Никога.

— А аз, да — усмихва се той. — На четирийсет и две години съм и за пръв път завъртях рулетката преди четирийсет години. В Макао.

(По-късно ще науча, че баща му е бил корсиканец от Индокитай, който — изключително рядко постижение — успял да се ожени за китайка, чийто род имал големи интереси в Колон-Сайгон, както и в Сингапур, Хонконг и Макао. Самият Калибан се е родил в Тулон донякъде по случайност, но в крайна сметка, особено след смъртта на баща си, е живял в Далечния изток.) Той се накланя към мен:

— Да уточним първо някои дребни нещица, Франц. Оказва се, че и двамата сме се родили на вароазкия бряг, само на няколко километра разстояние един от друг. Това може да създаде близки отношения помежду ни. Не е изключено те да прераснат дори в приятелство…

— … Но ти си назначен, за да отстояваш интересите на твоя китайски род.

— Именно. И точно това ще правя, приятелство, или не.

Независимо какви ще бъдат последствията за теб. Ясно?

Проявих любопитството да прегледам набързо „Буря“ на достопочтения Шекспир, след като си купих книгата във Филаделфия. Името Калибан ме озадачаваше. Доколкото разбрах от историята — което не е никак сигурно, — Калибан е бил демон, доста страшничък гном, олицетворение на грубата сила, който се подчинявал единствено на някоя си Миранда. Накратко, нищо успокояващо.

— А другите нещица? — питам.

Калибан се усмихва и сбира върховете на пръстите на малките си, но силни ръце.

— Само едно. Аз съм най-добрият специалист в света по наблюдение и контрол на игрите, било то в казината или другаде. Не, не се хваля, Франц. Все още не се е родил крупието или играчът, способен да излъже пред очите ми, без тутакси да го засека. И няма абсолютно никакво значение дали ми вярваш, или не.

— Вярвам ти.

— Как се казва човекът, когото си дошъл да намериш във Вегас, за да го назначиш за директор на „Белият слон“?

— Чанс. Хенри Чанс.

Дадоха ми името му преди повече от два месеца, в началото на юли. Информацията получих от моя приятел Пол Хазърд от Сан Антонио, Тексас, с когото навремето на няколко пъти си имах вземане-даване покрай търсенето на петролни залежи. Първа и моментална реакция на Пол, когато споделих с него плановете си: „Франц, зарежи. Знай само, че светът на хазарта е сто пъти по-страшен от този на петрола. Ще имаш два вида противници: или чудовища, които ще ти хвърлят на масата един-два милиарда долара, без да им мигне окото, или такива, чието фамилно име завършва на гласна. И в двата случая залогът ще бъде прекалено голям.“ Аз обаче настоях и накрая той ми даде името на Чанс. „Но няма да се навие. Познавам го, опитвал съм се да правя комбина с него. Няма да се навие. Не и след онова, което са му направили.“ И аз, разбира се, поисках да узная какво толкова са му „направили“ на Хенри Чанс.

Историята датира от 60-те години, та дори и от много по-рано, тъй като още през миналия век прадедите на Чанс са оперирали на плаващите казина по Мисисипи. Всъщност при Чансови това е семейна традиция — те не са играчи, а организатори на игрите. Хенри Чанс пристига във Вегас през 45-а година, веднага след като се демобилизира. Преди войната той вече е работил като крупие в Рино. Когато известният гангстер Бъгси Сийгал създава първото голямо казино-хотел на Стрип, в случая „Фламинго“, Чанс е сред първите наети служители. Той бързо прави кариера, особено след смъртта на Сийгал, чиято глава решила да спре един случайно минаващ оттам куршум. Междувременно са открити и други супер казина. Чанс постъпва на работа в едно от тях и продължава да се издига в йерархията. За първи път е назначен за заместник-директор през 1954-а и пет години по-късно получава и маршалския жезъл — става казино-мениджър. А казино-мениджър във Вегас е все едно Белия дом за политика или предно място на покрива на омнибус за лондончанина. Не ще и дума, че всички прадеди на Чанс трябва да са пели „алилуя“ в гроба. В продължение на десет години той ръководи казиното си изключително честно и добросъвестно. Но обстоятелствата се обръщат срещу него. Един прекрасен ден заведението бива подложено на атака от няколко големи американски финансови групировки, които решават, че хазартът е прекалено процъфтяваща индустрия, за да бъде оставена в ръцете на бандити. The Big Business вкарва в действие тежката артилерия с подкрепата на местни политици и Комисията за хазартните игри на Невада. В казиното, чийто управител е Чанс (само управител, не собственик), пристигат два екипа адвокати: единият, представляващ Хауърд Хюс, а другият — свръхмощна петролна компания, и му обявяват ултиматум: до двайсет и четири часа да продаде заведението на някоя от двете делегации, фамилията, чиято собственост е казиното, отстъпва пред милиардите долари. Чанс е уволнен. Не че са имали в какво да го упрекнат, но той е бил доверен човек на бившите собственици и това е било напълно достатъчно, за да го компрометира. Така Чанс се оказва на улицата.

(Всичко, което знам за Хенри Чанс, идва от два източника: първо от Пол Хазърд, разбира се, но най-вече от частната детективска агенция Калауей, чийто услуги наех на 5 юли със задача да отговори на три въпроса: кой е Хенри Чанс, какво представлява в професионален план, какви са отношенията му с престъпния свят? Първия си доклад Калауей ми предаде в края на юли, втория на 20 август — в навечерието на подписването на договора за продажба на хотела в Атлантик Сити — и третия на 15 септември. Трите доклада се допълват взаимно и са категорични: Чанс е човекът, който ми е необходим.)

Без работа във Вегас, той заминава за Бахамските острови, където са се настанили гангстерите, прогонени от Куба от Кастро. Остава там две години, но си подава оставката „поради несъвместимост на характерите“, както пояснява Калауей. Известно време прекарва в Сан Хуан в Пуерто Рико, където работи върху проект за хотел-казино. Отново подава оставка по собствено желание, все така поради несъответствие на характерите. Пътува, следите му се откриват в Европа, Латинска Америка и Далечния изток — навсякъде, където има игрални маси. Накратко, той е жертва или на призванието си, или на семейната традиция. Никъде не намира работа на висотата на способностите си. И тогава прави първата и единствена грешка в живота си — наема се отново във Вегас като казино-мениджър, но не в някое „прочистено“ заведение, а в едно от онези, които са останали в ръцете на мафиотите. Пет месеца по-късно аферата избухва и Чанс е човекът, който предизвиква скандала — именно той предупреждава ФБР за нередностите в собственото му казино: подработени маси и пране на пари от търговия с наркотици. Освен това дава показания пред съда. Наказанието, естествено, не закъснява — смазват и отрязват дясната му ръка. И тъй като упорито поддържа обвиненията си, става още по-лошо колата му се взривява, докато е на почивка със семейството си на калифорнийското крайбрежие. Той и едната от дъщерите му успяват да се спасят. Но жена му и другата му дъщеря изгарят живи.

Коментар на Калауей: „Рисковете да е запазил приятелски връзки с престъпния свят са минимални.“ Аз съм на същото мнение — къде-къде по-малко е достатъчно, за да развалиш отношенията си с някого.

След трагедията Хенри Чанс напуска Съединените щати и известно време живее в Европа, в Монте Карло, заедно с оцелялата си дъщеря. Същата се омъжва. Останал сам, след дълги години отсъствие Чанс се завръща във Вегас и се установява там. „Обектът не пътува. Живее сам с една гувернантка. Никога не играе, въпреки че прекарва петнайсетшестнайсет часа дневно в игралните салони на различни заведения и обикаля казината.“

През 1976-а Чанс е на шейсет и една години. Все така според Калауей, без да е богат, той разполага с достатъчно средства, за да живее охолно. Подобието на малка хасиенда, в която живее в края на Чарлстън Авеню, по пътя за Боулдър Сити, е негова собственост. Видял съм само три-четири негови снимки, приложени към досието.

26 септември — денят след пристигането ми във Вегас и срещата ми с Калибан. Часът е девет без няколко минути сутринта и Хенри Чанс е пред мен.

13

По-точно пред нас, тъй като Калибан ме придружава. Чанс ни оглежда един след друг. Невъзмутим. Казва:

— Канех се да излизам…

Изваждам от джоба си един от фишовете, предоставени ми от Калауей. Чета на глас:

— Обектът живее сам и през последните шейсет и три дни никой не го е посещавал. Шестстайният му дом се поддържа от прислужница на име Рут Мартинес, петдесет и девет годишна. Обектът става всяка сутрин в осем и петнайсет. Излиза в девет. През шейсетте и три дни наблюдение не е променял маршрута си. Първо отива с кола до „Сахара Хотел“, на чийто паркинг я оставя. Там се задържа около четирийсет минути, от които за десетина закусва, а останалите прекарва в игралната зала. След „Сахара“ посещава последователно всички основни казина-хотели, разположени на Стрип, като във всяко остава около час. И неизменно в един и същи порядък: „Тъндърбърд“, „Съркъс Съркъс“, „Ривиера“, „Стардъст“, „Роял Лас Вегас“, „Силвър Слипър“, „фронтиър“, „Дезърт Ин“. Обядва печено и салата или в „Дезърт Ин“, или във „Фронтиър“, по-рядко в „Роял Лас Вегас“. Едно такси, винаги същото и карано от Хари Мартинес, син на Рут Мартинес, го откарва от „Дезърт Ин“ до „Кастауейс“. Обектът продължава обиколката си, както следва: „Сандс“, „Холидей Ин“, „Сезарс“, „Фламинго“, „Дюнс“, „Бонанза“ и „Аладин“. Обикновено вечеря в „Сезарс“. Понякога, но по-рядко, прекарва вечерта в „Хилтън“, винаги сам. И във всички случаи ползва услугите на Мартинес, за да го откара до колата му някъде между един и половина и два сутринта, след което се прибира.

Вдигам глава:

— Трябва ли да продължа?

Мълчание. Хенри Чанс е по-висок от мен, слаб и носи елегантен бежов костюм. От него се излъчва поразително усещане за спокойствие, сдържаност — все едно че те наблюдава от луната. Косата му не е просто бяла, тя е снежнобяла. Очите му са светли, но без помен от мечтателната празнота, която нерядко се чете в сините или сиви зеници. Погледът му е тежък, изключително наситен, белязан с необичайна, почти смущаваща острота — поглед на дебнещ плячката си ловец. Особено в момента, когато ме измерва с него от глава до пети.

— Искате да кажете, че съм под наблюдение от шейсет и три дни?

— Малко повече. Разследването, което поръчах върху особата ви, започна в началото на юли. Но едва преди два месеца хората ми преминаха към онова, което наричат „наблюдение отблизо“.

Чанс се усмихва (само с устни, очите му остават ледени).

— В такъв случай сигурно съм остарял, защото засякох хората ви едва преди шейсет и един дни. Четирима мъже и две жени, редуващи се на смени. Всички те са отседнали в „Шоубоут Хотел“ на фремънт Стрийт. Работят за агенцията „Калауей“ в Лос Анджелис. Забележителни професионалисти.

Избухвам в смях.

— Но не дотолкова, че да ви заблудят.

Нова усмивка, също толкова смразяваща, колкото и първата.

— Аз съм човек, когото трудно могат да заблудят, господин Цимбали. Между другото, много ми харесва името, което сте избрали за бъдещото си казино. Предполагам, че ще използвате слона като основен елемент в рекламната си кампания?

Нещата започват да се развиват малко бързичко за мен.

Хвърлям поглед към Калибан, но черните му очи са непроницаеми и нито за миг не се отделят от Чанс. Снощи двамата с джуджето прекарахме вечерта заедно. Всъщност, бяхме трима, тъй като очарователната Пати ни правеше компания. Той се оказа изключително забавна личност и буквално отне спектакъла на подвизаващия се на сцената професионален комик. Имитацията му на разпределителя на Харлем Глоуб Тротърс накара цялата зала да се превива от смях. Сега обаче пред мен е един съвършено друг Калибан тъй напрегнат и нащрек, че направо тръпки да те побият. И от само себе си в съзнанието ми се налага идеята, че Калибан и Чанс биха съставлявали идеалния екип. Особено ако Чанс е дори наполовина толкова интелигентен, опитен, хитър и недоверчив, колкото изглежда. Питам го:

— Добре, засекли сте хората на Калауей, но как разбрахте, че работят за мен?

— Прекарал съм тук две трети от живота си, господин Цимбали. Познавам лично девет от всеки десет крупиета и от всички служители в хотелите, баровете, ресторантите и игралните зали. Познавам всяко ченге, било то полицай или частен детектив. Докато бях казино-мениджър, организирах и контролирах огромна мрежа за наблюдение. Работата ми беше да привличам играчи при себе си…

А човек има по-голям шанс да намери играчи на едро в апартаментите на „Сезарс“, „Ем Джи Ем“ или „Хилтън“, отколкото в мотелите за неуспели златотърсачи в покрайнините на Вегас. Ясно, че е използвал познанствата си, бившите си връзки. И когато снощи един от хората на Калауей ме посети в „Сезарс“, за да ми предаде доклада си…

— Цимбали. Вашето име ми говореше нещо. Но вие не сте играч.

— Ни най-малко.

— Ако през последните петнайсет-двайсет години бяхте загубили дори веднъж повече от хиляда долара в което и да е официално казино във Вегас, Насау, Сан Хуан или Макао, името ви щеше да бъде в картотеката ми. А то не фигурира там. Снощи завъртях няколко телефона и се поинтересувах кой е този Цимбали, по чието нареждане ме наблюдават от два месеца?

— Отговор: „Белият слон“.

Той кимва, взема от ниската масичка до себе си една разкошна табакера за пури от масивно злато, върху която са инкрустирани седем диаманта, отваря я и подрежда в нея пет хавански пури — признак за лукс в Щатите, където вносът на пури от Хавана е забранен.

— Дневната ми дажба — пояснява той с усмивка.

Използва само лявата си ръка, дясната е скрита в кожена ръкавица с цвета на костюма му. Но в това, което каза, ме поразява една дума — картотека. Той притежава картотека на всички играчи на едро, поддържана и актуализирана най-малко от „петнайсет-двайсет години“ насам, а несъмнено и от по-отдавна. Това е безспорно знак. Не я спомена току-така.

С други думи, знае защо съм тук, какво ще поискам от него и какво ще ми отговори.

Впрочем, аз също го знам.

— Да се спрем първо на цифрите — казва Хенри Чанс час и половина по-късно. — През настоящата 76-а година в Лас Вегас са пристигнали или ще пристигнат със самолет или по суша близо десет милиона посетители. Статистически погледнато, всеки от тях ще остане в града четири пълни дни и ще похарчи средно шейсет и седем долара за храна, напитки, сувенири и хотел. Извън играта. Колкото до нея, изчисленията се колебаят около сумата двеста изгубени долара на посетител. Достатъчно е да се направи една проста сметка: двеста по десет милиона. А всички заплати, изплащани годишно във Вегас, възлизат общо на четири милиарда долара.

Чанс ни е замъкнал на върха на Ландмарк Тауър, на неколкостотин метра височина.

— Десет милиона посетители годишно. И за да видят какво? Един град, който дори не е нормален град, и то насред пустинята. Никакви паметници, нито следа от археологически забележителности. Виж, църкви — да. Пропорционално взето, тук има повече църкви, отколкото в Рим. И знаете ли защо? Защото хазартът се смята за грях от почти всички религии. Така че всяко казино е финансирало строежа на една, пет, десет църкви за всички възможни култове, та дори и за най-странните. Това беше най-добрият начин да затворят устата на духовниците, независимо от изповядваната вяра. Те прибраха своя дял от печалбата и сега си мълчат.

По някое време Чанс е установил, че Калибан говори и френски и сега се изразява именно на френски, при това с едва доловим акцент.

— Аз никога не съм играл, господин Цимбали. Никога. Макар че съм прекарал четирийсет и пет години в казината. Това учудва ли ви?

Да, щом ще му достави удоволствие. Не съм дошъл във Вегас да слушам проповеди, а да намеря управител на „Белият слон“. Или казино-мениджър, както казват тук. Когато във Вегас произнасят тези две думи, все едно говорят за римския папа. Снощи дори Калибан се зае да ми обрисува портрета на идеалния казино-мениджър: подозрителен до параноя експерт, който е в състояние от пръв поглед да разбере кой от хилядите му подчинени се кани да се направи на интересен, познаващ в най-малки подробности всички някогашни, настоящи и бъдещи трикове, притежаващ забележителна памет за цифри, имена или физиономии, способен да създаде организация, която по нищо не отстъпва на КГБ. И същевременно изключително почтен спрямо подчинените си. Както и повече от симпатичен, приветлив, любезен, сръчен, тактичен, благовъзпитан, говорещ няколко езика и знаещ кой кой е в Токио, Лондон, Риад или Чикаго…

С една дума, свръхчовек.

Няма ли добър казино-мениджър, няма доходоносно казино. Той контролира лично всички пари, които влизат и излизат, до последния жетон, той носи отговорност за всеки служител. И има върху него буквално феодални права: може да уволни когото намери за добре, при това без предупреждение и без каквито и да било обяснения, като решенията му са безапелационни. Той има за задача да издирва и да привлича обещаващи клиенти, играчи на едро, като има пълното право да решава дали да им отпусне кредит и до каква сума. Освен това този универсален човек трябва да се погрижи и за развлекателната програма в заведението си, да наеме тази или онази звезда и да е наясно с точност почти до цент как ще се отразят изпълненията на въпросната звезда върху приходите на казиното, върху тъй наречения drop.

От любопитство искам от Чанс някои уточнения по последния въпрос. Той свива рамене:

— Номер едно, разбира се, е Синатра — с него привличаш играчи и на едро, и на дребно. Барбара Стрейзънд в никакъв случай не трябва да се кани. Артистичните ѝ качества са безспорни, но ефектът от присъствието ѝ върху залозите е направо катастрофален. Един Елвис Пресли ще напълни залите ви с рекорден брой зрители, но сред тях няма да има играчи на едро — те ще предпочетат да отидат другаде и да изчакат, докато врявата стихне…

И така нататък. Все още сме на върха на Ландмарк Тауър. Чанс протяга облечената си в ръкавица ръка.

— Вижте.

Не виждам нищо друго, освен пустиня; накъдето и да се обърна — километри и стотици километри пустиня.

— Именно — усмихва се Чанс. — Това е една от тайните за успеха на Вегас. Вегас е мечта сред нищото. В него не можеш да правиш друго, освен да играеш. И точно такава е ролята на пустинята, която ни заобикаля, господин Цимбали — на санитарен кордон. Какъвто не съществува в Атлантик Сити. И никога няма да съществува.

— Толкова ли е страшно?

Не че е страшно, но ще усложни нещата. В Сити на играча ще му бъде достатъчно да направи само няколко крачки, за да напусне света на хазарта. И от разположените на Boardwalk казина веднага ще влезе в един най-обикновен град, в един нормален живот, който ще разсее мечтата и чрез който играчът ще възстанови контакт с действителността.

— Това ще бъде първият проблем на Атлантик Сити, господин Цимбали. (Той упорито отказва да се обръща към мен с малкото ми име — очевидно възнамерява да запази дистанцията.) Първият, но не и единственият. Тук, във Вегас, мошеникът е един обречен човек. Къде би могъл да се скрие? Местната полиция е чудесно дресирана. Как ще бъде в Ню Джърси, като се има предвид, че Ню Йорк е съвсем наблизо? Ако се приложат правилата, съблюдавани тук, всичко ще е наред. И тогава ще остане само основният проблем.

До този момент той говореше на френски. Но сега използва американския израз: to keep the mobs out (да оставиш мафиотите извън играта, да ги държиш на разстояние).

Ето че пак си дойдохме на думата.

В Лас Вегас оставам пет дни, през които изкарвам нещо като курс за обучение в качеството си на бъдещ собственик на казино. До себе си имам двама от най-добрите специалисти в света. Трудно е човек да си представи по-различни хора от Чанс и Калибан. Както по ръст, така и по външност. Но това не е най-важното: единият е толкова затворен, колкото другият е открит и експанзивен. При все това двамата имат една обща черта — изключително доброто познаване на казината. Да видиш Вегас с тях е все едно да присъстваш на спектакъл зад кулисите. Да видиш обратната страна на медала.

Първия ден отношенията помежду им са по-скоро хладни. И донякъде забавни — двамата си устройват истинско състезание, надпреварвайки се кой първи ще забележи и най-малката аномалия в игралните зали, които непрекъснато обикаляме. Но много скоро съперничеството между корсикано-китаеца от Макао и англосаксонеца от Мисисипи прераства във взаимно уважение. А оттам до съучастничеството не е много далеч. Важното е да не се сдушат за моя сметка.

Чанс казва по адрес на Калибан:

— Това джудже е най-добрият контрольор на зала, когото някога съм срещал. Ще ви дам един пример: когато някой раздава карти, може да се случи и се случва да извади карта от долната страна на тестето, вместо поредната карта отгоре. Ако мошеникът е достатъчно ловък, няма нищо да забележите. Но може би ще чуете. Защото тогава се разнася съвсем тихо изплющяване. Хората, способни да го доловят, са изключителна рядкост. Сред врявата в една игрална зала това е равносилно на чудо. А Калибан го чува. И при това дори не е необходимо да бъде близо до масата. Не ме питайте как го прави, тъй като нямам ни най-малка представа. Но го чува. Друг пример? Той е най-невероятният специалист по броене в обратен ред, когото съм виждал, а съм аз виждал мнозина, повярвайте ми.

Не знаех, разбира се, абсолютно нищо за броенето в обратен ред. Това може да се обясни много просто: настанявате се на една маса за бакара в началото на партията, когато току-що са вкарали в сабото ново тесте карти. Запомняте раздадените карти — всичките, — така че когато сабото приключи, да сте в състояние да кажете кои карти все още не са излезли. Просто за обяснение…

И от своя страна Калибан ми казва за Чанс:

— Франц, познавах този човек само по име. Сведенията ти са точни и ще съобщя на Миранда, че си изпълнил твоята част от сделката. Този тип е създаден да ръководи казино така както Нуреев е създаден, за да танцува.

И ми изрежда всички причини, които го карат да мисли така. Какво пък, толкова по-добре. Що се отнася лично до мен, то за тези пет дни аз научих толкова неща, колкото не бих научил и за десет години престой тук…

Вече знам:

— Една маса, тоест всяка маса, трябва задължително да носи печалба в размер на двайсет процента от заложените на нея суми. Това е свещеното правило на процента. Ако за една вечер той падне, тозчас се обявява тревога. Ако пада през цялата седмица, а дори и по-дълго, ответната тактика е повече от елементарна: уволнява се целият екип крупиета и контрольори, работещи на съответната маса. Ако измамата може да се докаже, толкова по-добре, в противен случай, толкоз по-зле: ВЪН!

— Играта е ЧЕСТНА.

— Ако някой крупие започне най-неочаквано да накуцва, та дори и съвсем леко, то е защото най-вероятно е натикал жетони в чорапите си. (Крупиетата нямат джобове, освен тези на ризата, където играчите могат да пъхнат бакшиш, който впрочем незабавно се внася в общата каса.)

— Двайсетте процента на маса се наричат hold. Около една пета от него служи за покриване на разходите по развлекателната програма, както и за финансиране на напитките и храната, сервирани безплатно на играчите. Ако въпросните разходи надхвърлят една пета от hold-а, някой моментално се озовава на улицата.

— Играта е ЧЕСТНА.

— След два-три часа сутринта едно специално устройство позволява (по решение на казино-мениджъра или на някой от помощниците му) вкарването в залата на чист кислород, за да възвърне бодростта на уморените играчи и да ги задържи на масите.

— Едно казино трябва да разполага с хотел като естествено допълнение. Идеалният капацитет на този хотел е около хиляда стаи. Той трябва да бъде луксозен, но НЕ МНОГО УДОБЕН, поне що се отнася до стаите. В противен случай тези ленивци, играчите, няма да искат повече да излязат от тях. А мястото им е долу, на масите. ВЪН!

— По същата причина телевизорите в стаите, ако на някого изобщо му хрумне неуместната идея да ги обзаведе с такива, трябва да излъчват само лишени от всякакъв интерес програми, или пък да бъдат постоянно развалени. Мястото на клиента на хотела-казино не е в стаята. ВЪН!

— За една зала в казино е задължително да не разполага с нито един директен изход. Играчът не трябва да знае дали навън е ден или нощ, дали времето е хубаво или вали. Това не е негова работа. И би го разсеяло.

— Играта е ЧЕСТНА.

— Приказните създания (от сто до двеста долара през 76-а), натоварени неофициално, но напълно реално със задачата да „забавляват“ някои играчи, трябва да са проникнати от значимостта на свещената си мисия, а именно, да изстрелят колкото се може по-скоро въпросните играчи обратно на масата — фиктивните играчи от мъжки или женски пол, наемани от казиното, за да създават подходяща атмосфера на някоя маса и да привличат играчите, се наричат shill. Shill-ът, бил той мъж или жена, може да се превърне в заплаха. Съществува един известен пример. Става дума за най-красивата девойка, подвизавала се някога във Вегас, при все че конкуренцията там е наистина свирепа. Като се изключи умопомрачителната ѝ красота, тя не притежава никакви други достойнства и не умее да прави каквото и да било. Едно казино я наема shill. Като такава, тя получава триста долара дневно със задачата да играе срещу банката. Без значение дали печели или губи, тъй като парите във всички случаи се връщат обратно в централната каса. Дотук нищо особено. Но изведнъж се оказва, че младата красавица — да я наречем Лайза притежава невероятен късмет. Макар и да залага дребни суми, тя печели всеки ден колкото за един кадилак. Това не е страшно, тъй като печалбите ѝ, както и тези на всеки shill, се прибират от казиното. Но нещата се усложняват, когато истинските играчи, дали си сметка за фантастичния ѝ късмет, започват да я имитират във всичко, до най-малки подробности. И задължително също да печелят, като при това я следват от маса на маса, залагайки все по-големи суми. Обявена е тревога. Дали пък прелестната Лайза не играе нечестно?

Видеозаписите на игралните маси не показват нищо. Накрая заключават, че става дума чисто и просто за късмет. И решават, че това няма да продължава вечно. Но то продължава. Тогава поканват екип от психолози, психиатри и куп други експерти, просват започналата да прекалява с късмета си shill на един диван и я интервюират. Диагнозата е изненадваща, но единодушна: специалистите виждат едно-единствено обяснение — причината за този толкова постоянен късмет може да бъде само девствеността на Лайза. Една девственица във Вегас е, естествено, изключително рядко явление. Да не забравяме, че цялата тази напълно автентична история се развива в свят, граничещ с илюзията. Във Вегас вярват в късмета, приемайки го за необясним феномен. Ами ако наистина съществува някаква връзка между късмета и девствеността? И за да се уверят в това, решават да лишат госпожицата от тази ѝ характерна черта. Хвърлят в атака най-големите любовчии от персонала. Ала крепостта остава непревземаема (и Лайза продължава да печели). Вкарват в действие клиенти, които финансират, за да предложат на госпожицата баснословни суми в замяна на кратък съвместен престой в леглото. Без резултат. Поканват дори един световноизвестен певец, който се съгласява да им направи услуга и известно време гука за сметка на казиното. Лайза остава непреклонна. Тя е все така девствена и продължава да печели. Тогава прибягват до единственото разрешение, отчайващо от научна гледна точка, но затова пък ефикасно (вече са загубили един милион долара по вина на несъкрушимата девственица): показват ѝ вратата.

— Играта е ЧЕСТНА.

— The slot mashines, или игралните автомати, представляващи умален и опростен вариант на рулетката, имат за основна цел да ангажират вниманието на съпругите или любовниците на истинските играчи, които така могат със спокойна съвест да се посветят на крапса, блекджека или бакарата.

— Едно казино трябва да печели парите си по три начина: първо на масите или чрез другите игри, след това в безпощадна битка със собствените си служители и накрая — чрез проверка на жетоните, парите в брой, чековете, разписките от кредитните карти и другите документи, удостоверяващи дълга.

— Според статистиките във Вегас от всеки милион, изигран на кредит, в действителност се възвръщат едва осемдесет процента, тоест, осемстотин хиляди долара. Останалите двеста хиляди долара минават в графа „печалби и загуби“. Което не пречи на казино-мениджъра да насърчава „бирниците“ си да се държат подчертано „неприятно“ при трудните вземания.

— Какво означава това? Вече се виждам — без капка ентусиазъм! — начело на банда наемни убийци, имащи за задача да тероризират бъдещите ми клиенти, които не си плащат дълговете. И още отсега започва да ми се повдига от този „ескадрон“…

Но Чанс поклаща глава:

— Никакви кръвопролития, господин Цимбали. Нито дори най-малкото насилие. „Бирниците“ на едно казино, достойно за това име…

— Като „Белият слон“.

— Ако „Белият слон“ изобщо види бял свят. Та „бирниците“ на едно казино, достойно за това име, са длъжни да бъдат винаги изключително любезни. Те отговарят преди всичко за връзките с обществеността. Един неплатежоспособен длъжник остава потенциален играч и като такъв има право на почит и уважение.

— А ако е мошеник?

Колкото и да се опитвам, категорично не мога да преглътна тези двайсет процента, с които систематически ще ми се налага да се разделям. Изчислявам набързо, че загубите на „Белият слон“ ще възлизат на милион и половина долара годишно!

— Ако в резултат на проучването се окаже, че в действителност длъжникът е напълно платежоспособен и нежеланието му да покрие дълга си бъде доказано, тогава използваме всички законни средства, с които разполагаме.

— Но нали дълговете от хазарта не са законно признати?

— Въпреки това завеждаме дело. Което губим, разбира се.

Но повечето от непочтените длъжници са широко известни като почтени хора — иначе не бихме им отпуснали кредит и никак не си падат по рекламата, която бихме им направили по този начин.

Хенри Чанс е цар на риториката. Аз казвам „мошеник“, той казва „непочтен длъжник“. От устата му не излиза нито една жаргонна дума, независимо дали се изразява на френски или английски. За пет дни научих от него и от Калибан невероятно много неща. Но не чак толкова, че да претендирам за поста на казино-мениджър. А и нямам нито желание, нито време за това. Както и необходимите качества, най-вероятно. Не, важното е, че отговарям на третото условие.

Защото отговорът на Хенри Чанс е положителен. Получавам съгласието му толкова лесно, че сам се изненадвам.

— А ми казаха, че няма да се съгласите.

— Кой ви го каза?

— Пол Хазърд от Сан Антонио. Той ви е предлагал да станете съдружници и вие сте отказали.

— Не искам да ставам ничий съдружник. Това би означавало да разигравам собствените си пари, а вие знаете, че никога не играя.

— Това ли е единствената причина?

— Пол Хазърд не успя да събере петстотин милиона долара.

Но продължавам да изпитвам усещането, че има и нещо друго. Чанс е несъмнено искрен, когато твърди, че е отказал съдружието заради нежеланието си да ангажира собствените си средства. Дори мисля, че знам истинските причини за отказа му — той е от онези рядко срещани хора, които са напълно наясно докъде се простират възможностите им. Да играе за своя сметка би означавало да облече сам себе си в изпълнителна власт и вероятно тогава — може би заради емоционалността си, която прикрива толкова грижливо би загубил повечето от качествата си. Докато работи ли за чужда сметка, това му позволява да бъде такъв, какъвто е сега — една почти перфектна машина.

Избухвам в смях.

— Добре, предлагам ви работа, вместо съдружие. И вече съм събрал петстотин милиона долара. Но има още нещо…

Той се усмихва. Усмихва се истински за първи път от запознанството ни насам. И в пронизващите му бледи очи припламват весели искрици.

— Дюк Тибодо — казва той. — Сигурно го помните.

— Такъв лесно не се забравя.

И има защо. Все още усещам в устата си вкуса на кошмарната шльокавица, която Дюк произвежда собственоръчно в дома си в Луизиана. Дюк Тибодо е нещо много повече от стар приятел7. В един наистина крайно тежък момент дори си позволих да поплача на рамото му. Освен че предлага рамото си на самосъжаляващи се неврастеници от Сен Тропе, той работи в петролодобива и е патентован официален нелегален производител на домашно уиски.

— Значи познавате стария Дюк?

— Първи братовчеди сме — усмихва се Чанс.

По дяволите! Дано не забравя да поздравя оня проклетник Калауей за точността на сведенията му! На 1 октомври пристигам в Ню Йорк. В низходящ ред по височина и с една и съща усмивка на устните на летище „Кенеди“ ме чакат валкирията, Марк Лаватер, Сара, Хайди и Марк-Андреа. Плюс нещо, което би трябвало да е куче, дълго около четири метра, абсолютно черно, с червен и побъркан на тема лизане език.

Семейството ми в пълен състав.

14

— ТЯ докога ще остане, Франц?

Току-що съм разяснил на Сара (за втори път, след като първият ми костваше телефонен разговор от петдесет и пет минути между Лас Вегас в Невада и Монтего Бей в Ямайка) особения статут на Хайди.

— Ще видим в началото на януари.

— Защо в началото на януари?

— Или през Коледните празници. Анна и останалите Мозер ще пристигнат от Австрия в Колорадо. Ние също ще заминем там. Идеята да ги поканим беше твоя. А в Колорадо е и Гюнтер, когото познаваш.

— Да, познавам го. Той е много красив и не се подхилва тъпо, когато карам ски по задник. За разлика от други мои познати. Но ти не отговори на въпроса ми.

Разхождаме се в Сентрал Парк, по алея, засадена с брястове. Усилено съзерцавам статуята на Шекспир, дело на някой си J.A.Q.Ward. Малкото име на тоя тип е или е било същинска азбука. На трийсетина метра пред нас Хайди и Марк-Андреа задълбочено разговарят и току избухват в смях, невероятно непосредствени и щастливи от живота. Чувствам се особено.

— Франц.

— Знам, не съм отговорил на въпроса ти.

— Имам и още един.

Отново се вторачвам в Шекспир. Добрият стар Уил… Знам какво има да ме пита Сара. Дори не толкова да ме пита, колкото да ми каже. И тя ми го казва:

— Франц, това не е от вчера, ти винаги си бил пълен малоумник по отношение на децата. Спомням си за случая в Маракеш, когато онази германка се обади в полицията, защото някакъв откачен садист отвлякъл недоносчетата ѝ с хеликоптер. Този откачен садист беше ти и пак ти натъпка горките хлапета с такива количества рахат локум, че освен полицията, пожарната, военновъздушните сили и жандармерията се наложи да викат и лекар. Ма-ло-ум-ник!

Пауза.

— Но този път е още по-страшно.

Междувременно Марк-Андреа и Хайди са се присъединили към група деца, с които организират политически митинг. Сам, синът ми никога не би посмял отиде при други деца, но сега, с Хайди, явно изобщо не се притеснява. Изпитвам почти ревност.

— Франц, имаш избор. Можеш да изчакаш десет-дванайсет години и да се ожениш за нея.

— Много смешно.

— Можеш и тогава всички ще отидем да живеем в Австрия, в Sankt Johann, точно срещу хотела, който Анна и красивият ѝ загорял годеник ще си купят или ще построят, знам ли и аз…

— Ще купят. Хотелът вече съществува.

— А можеш и да я осиновиш.

Мълчание. Изведнъж се чувствам смъртно уморен. И има защо — наистина ми писна. Откакто през юни пристигнах в Ню Йорк, за да уведомя Филип Ванденберг за намерението си да купя казино, не съм се спирал нито за миг. Но всичко вече приключи и за доста, а може би и за много дълго време пред мен, или поне така мисля, се очертава период на пълно спокойствие. Чанс и Калибан останаха в Лос Анджелис, тъй като за момента присъствието им в Атлантик Сити не е наложително. По някое време ще дойдат просто да хвърлят око на хотела и на плановете на архитектите за обновяването му, но веднага след това ще се върнат в Невада, където ще работят по набирането на многобройния висококвалифициран персонал, от който ще имаме нужда напролет. На мен, общо взето, ми остава просто да следя обновителните работи, сиреч, да ходя на място веднъж седмично — в Атлантик Сити, искам да кажа — което според мен е предостатъчно. Усмихвам се на Сара и я притеглям към себе си:

— Обзалагам се, че вече знаеш къде ще живеем до пролетта.

Тя ме прострелва с обичайния си зелен поглед, поклаща глава и на свой ред ми се усмихва. После ме хваща ме за ръка и двамата продължаваме нататък, досущ като стара семейна двойка, чиито деца играят в парка през един романтичен и приятен есенен предобед, в Ню Йорк, под големите, преливащи в жълто-червени оттенъци дървета на Ню Ингланд.

— Лонг Айлънд — казва тя.

Бързо и донякъде неволно изчисление: ще ми отнема най-много четирийсет и пет минути, за да стигна до Манхатън.

Лонг Айлънд е идеалният вариант.

— Намери ли нещо?

Вече дори е посетила къщата, докато съм си плакнал очите с вегаските мадами — нещо като голяма барака в английски стил, обрасла почти изцяло с бръшлян, с не повече от десет-петнайсет стаи, с веранда, голяма градина и морава, спускаща се към малко езеро и дъсчен кей. Има дори хангар за една (малка) лодка.

— И знаеш ли кой ще ни бъде съсед? Казвам първото име, което ми минава през ум:

— Джон Ленън и неговата японка.

— Нервираш ме — отбелязва тя. — Защото наистина са те.

И следва жадуваната от мен пауза. Тъй като действително се настаняваме в Лонг Айлънд заедно с нашите две деца, които се разбират чудесно и най-вероятно по-добре, отколкото ако бяха брат и сестра. Те установяват дипломатически отношения със синчето на съседа, бившия бийтъл, но тъй като Ленън Младши е най-много на три години, въпросните международни връзки остават на протоколно равнище. Освен това, според Сара — а когато Сара е сигурна, че е права, да спориш с нея е все едно да се опитваш да убедиш Нил да потече обратно — Хайди трябва да тръгне на училище. И тя записва нашата тиролка в близкото училище, като отхвърля предложението ми да ѝ наемем възпитател, отричайки самия принцип на необходимостта от такъв.

— И кой ще я кара всяка сутрин в проклетото ѝ училище?

— Ти, приятелче — отсича тя. — Не му мисли повече, уредих въпроса.

И като ме поглежда с лукаво и саркастично удовлетворение, добавя:

— Кой плачеше за нормален семеен живот? Искаше го, имаш го.

Всъщност Сара е права. Самата тя положи неимоверни усилия, приемайки за пръв път, откакто я познавам, да остави на втори план професионалните си задължения, тоест управлението на хотелите. (И си взе шест месеца отпуск.) Двете с Хайди, чисто по женски и за отрицателно време, влизат в истински заговор, най-често, естествено, за моя сметка. Тиролката я е покорила, обратното също е вярно, а в ролята на баламата аз съм направо върхът.

Къщата е винаги пълна с народ, най-вече по вина на Сара, която проявява в пълен капацитет опасната англосаксонска ефикасност при организиране на обществения живот. Някои недели или в дни, когато няма училищни занятия, дори кабинетът ми се превръща във филиал на забавачница. В подобни случаи моментално се маскирам на Робинзон Крузо, скачам в лодката и се изнасям в геометричния център на езерото, където съм почти сигурен, че никой няма да дойде да ме моли да поправя някоя играчка, да нарежа тортата или, още по-страшно, да изпея нещо.

Някъде към края на октомври е, когато Марк Лаватер, който е дошъл да прекара уикенда у нас, се озовава на второто гребло.

— Става дума за Карл-Густав Баумер — казва той. — За Бога, откъде се пръкнаха тези милиони хлапета? Развъждате ли ги, що ли?

— Приятелчета на Хайди. Обикновено кани целия си клас на лека закуска. Плюс приятелките на приятелките. Марк.

— Да?

— Не ме питай дали ще задържа Хайди и за колко време.

Той се усмихва. Добре. Но може ли все пак да говори за вуйчото Карл-Густав, или съкратено К.Г.? Уверявам го, че може.

— К.Г. пристига в Съединените щати през есента на 1941 година. Бил е почти на двайсет и четири години. Известно време бездейства, след което минава през имиграционната служба. Според твърденията му напуснал Австрия заради разправия с някой си Адолф Хитлер. От 38-а до 41-а…

— Този период важен ли е?

— Не, доколкото знам.

— Прескочи го.

— Накратко: два месеца след пристигането му в Щатите, същите тези Щати влизат във война. К.Г. постъпва в армията като доброволец. Воюва в Тихия океан.

— Откъдето се връща покрит с медали. И точно той е пленил Хирохито.

— Не. Но след завръщането си има вече пълно право на американско гражданство. С парите от демобилизацията купува една барака за хотдог. Едва знае да чете и да пише, но с продажбата на кренвирши натрупва пари. Купува едно магазинче в Бронкс, след това второ в Манхатън. През 53-а отваря първата бирария. Нищо луксозно, просто едно от онези заведения, в които пиеш бира, поливайки австрийски и баварски специалитети.

— И забогатява.

— Не съвсем. Все още не. Клиентелата му се състои от дребни чиновници…

— Това важно ли е?

— Може би.

— Давай.

— … шофьори на такси и тем подобни. Не клошари, разбира се, но не много различни от тях, поне в някои случаи. На които К.Г. на драго сърце дава на кредит, когато не могат да платят. Повечето са отскорошни имигранти като самия него, от цяла Европа, не говорят добре английски и Баумер буквално царува над този малък свят. Той е свестен тип. Цицат го, но на него не му пука. Единствената му недвижима собственост, освен бирариите, е едностайният му апартамент в Гринуич Вилидж, където живее до края на живота си.

— Връщал ли се е в Австрия?

— Дотогава не. Неизвестно откъде, но по някое време научава, че сестра му е жива и е омъжена за някой си Мозер. Това става през 56-а. Тогава за пръв път се връща в Австрия.

— Хайди още не е била родена.

— Но Анна, да. Била е на една годинка. Именно тогава Баумер купува горското стопанство и чифлика, които подарява, или по-точно приходите от които предоставя на сестра си и шурея си. А когато дъскорезницата престава да носи печалба, К.Г. дискретно поема ролята ѝ. Казах ти: свестен човек.

Марк говори, а аз греба с едничката цел да се сгрея.

— Баумер се връща в Америка. Между 56-а и 72-а година бизнесът му продължава скромно да процъфтява. Дотолкова, че му хрумва една малко шантава идея — да си купи хотел. Но не за да инвестира или да трупа състояние, а просто за да се позабавлява с приятелите си. Може би защото винаги е мечтал да си има собствен хотел. А и така, след като нагости приятелите си, би могъл да им предложи и подслон. Романтик с облика на продавач на кренвирши. Носталгия по виенските соарета, ако разбираш какво искам да кажа. Някои от старите му приятели са познавали Атлантик Сити от времето на величието му и несъмнено са го хвалили пред К.Г., тъй като той държи да купи хотел не другаде, а именно в Сити…

Продължавам да греба с вледенени крака. Изпълненията на Карл-Густав ни най-малко не ме впечатляват. Вдигам показалец.

— Може ли да те прекъсна?

— Прекъсни ме.

— Оня тип, който е писал на Анна Мозер…

— Валхер.

— Точно така, Валхер. Той кога се появява в историята?

— Още от самото начало. Когато Баумер купува първото си магазинче за деликатеси, той взема заем от съседната банка, в Бронкс. И на гишето се оказва именно Валхер. Двамата се познават най-малко от 1945 година, и двамата са родом от един и същ район в Тирол, но Валхер е малко по-възрастен и е емигрирал в Щатите през 33-а…

— Доброто старо време.

— Валхер води счетоводството на Баумер. И когато последният си наумява да купи хотел, той, естествено, се обръща към Валхер, който междувременно се е издигнал в службата, и му иска заем от четиристотин хиляди долара. Хотелът в Атлантик Сити се продава за петстотин хиляди.

Джон Ленън е на моравата и играе със сина си. Махва ми с ръка. Навирвам едното гребло. Марк продължава да разказа си.

— Валхер обяснява на Карл-Густав, че е „тоб-нещо си…“

— Tobsuchtig. Откачен.

— … но в крайна сметка му заема сумата. К.Г. е на върха на щастието и организира в новата си играчка страхотен купон за приятелите си, които докарва в Сити с няколко стари автобуса. Губи доста пари, но почти ги избива с печалбата от бирариите. Той е вдовец, няма деца и явно е загубил всякаква връзка с роднините си в Австрия. Въпреки това, когато научава — нямам представа как, — че има четири племеннички-сирачета, веднага предприема второ пътуване до Австрия.

— Онова, за което ни спомена Анна.

— Единственото, което си спомня. През 56-а тя е била много малка. След завръщането си, според Валхер…

— Ти срещна ли се с този Валхер?

— Да. И не ми направи лошо впечатление. Шейсетгодишен, дискретен и без особени претенции. Идеалният чиновник. И няма съмнение, че искрено е обичал Баумер.

Започва да ми писва от гребането. Още повече, че се въртя в кръг.

— След завръщането си от Австрия, Баумер започва да се измъчва от угризения. Иска му се да направи куп неща за племенничките си, но обстоятелствата не са особено благоприятни: той губи доста пари покрай хотела си, ордата полуклошари, които е поканил за малко, се настанява в него за постоянно и прогонва платежоспособните клиенти. А на всичко отгоре Карл-Густав се влюбва…

— Би ли повторил?

— ВЛЮБВА СЕ. Това става през 1974-а и той е вече на петдесет и шест години. Но идва сляпата неделя и…

— Бум!

— Именно. Хубавицата е трийсет години по-млада от него. Тя е бивша сервитьорка в една от бирариите му. К.Г. се влюбва от пръв поглед и: купих ти манто, скъпа, ето ти и едно колие, а защо да не заминем за тропиците? Речено-сторено. Валхер изпраща дори частен детектив по следите му и лично отива при Баумер, който е в Насау, за да се опита да го вразуми. Напълно безрезултатно — Карл-Густав се забавлява прекалено добре, за да помисли за връщане, и праща по дяволите банката и полиците. Ето, виж…

Марк ми подава една снимка, направена със светкавица в някакво нощно заведение. На нея се вижда шейсетина годишен мъж със зачервено лице, ухилен до ушите и нахлупил на главата си неизвестно какво, който се приближава до доста банална, но за сметка на това щедро оформена блондинка.

— Къде и кога е направена снимката?

— В Акапулко, Мексико, на 4 януари 1975 година. В едно известно нощно заведение — „Перлата“. Карл-Густав умира четири дни по-късно. Инфаркт.

— Да не са го убили? Марк поклаща глава.

— Не, Франц. Изпратих там човек. Смъртта се дължи безспорно на инфаркт. Доказателство за това са както заключението на местния лекар, така и констатацията на един американски лекар в отпуск, отседнал в същия хотел като Баумер. А и Валхер настоял за аутопсия…

— Но защо, по дяволите?

— Поискал я по-късно, когато Калтани, и по-точно Олифан, се появили на хоризонта, за да откупят хотела. Валхер далеч не е идиот — смъртта на Баумер и предложението на Олифан, направено само няколко месеца по-късно, събудили подозренията му. Но аутопсията потвърдила инфаркта.

— Девойката наследила ли е нещо?

— Нищо.

— Жива ли е още?

— Видях я преди три дни — работи като продавачка в един голям магазин.

— Защо Валхер е съобщил толкова късно на сестрите Мозер за смъртта на вуйчо им?

— Отговорът е елементарен: просто не му е минало през ум. Валхер не е точно изпълнител на завещанието на Баумер. В действителност той е преди всичко човекът, който урежда на Баумер четиристотинте хиляди долара заем от собствената си банка, и когато Баумер започва да се прави на интересен, Валхер се оказва в доста неизгодно положение. Освен това, той предоставя на К.Г. допълнителен заем в размер на двайсет и пет хиляди долара от личните си спестявания. Проверих всичките му сметки и може да се каже, че човекът е направил всичко възможно, за да уреди нещата…

Спомням си думите на Анна: „Мен ако питате, на вуйчо Карл-Густав му се е случило нещо нередно…“

— Марк, не откри ли нещо съмнително? Поне нещичко?

— Абсолютно нищо.

— Валхер познава ли Олифан?

— Запознал се е с него през юни 75-а, когато Олифан го е навестил, за да го уведоми, че негови клиенти — но Валхер веднага разбрал, че става дума за Калтани — проявяват интерес към хотела. Разрешение, което чудесно устройвало Валхер — той вече изнемогвал, а управата на банката му дишала във врата, настоявайки колкото се може по-скоро да уреди въпроса със заема.

— Кога е бил продаден хотелът на Олифан, или по-точно на Калтани?

— През юли 75-а.

— Срещу колко?

— Имай търпение, не е чак толкова просто. В действителност Калтани закупили всичко, което принадлежало на Баумер: хотела, бирариите, едностайния апартамент, горското стопанство и чифлика в Австрия. Абсолютно всичко. На пръв поглед сделката не била кой знае колко изгодна…

— Но ти ми каза, че бирариите давали добри приходи.

— Да, до септември 1974 година. Но за да покрие разходите по карибо-мексиканските си щуротии, чичко Баумер изпомпал от тях, колкото могъл. И не само престанал да погасява дълга си към банката, но изпразнил всички каси и всичко ипотекирал. Калтани се сдобили с хотела и бирариите, поемайки всичките му задължения към банките и останалите кредитори, като изплатили лихвите и глобите за закъснение.

— Марк, КОЛКО общо са платили?

— Около осемстотин хиляди долара.

А аз купих скапания им хотел за двайсет и пет милиона!

— По дяволите, Марк, помисли малко: ако Валхер е изчакат осем или девет месеца, хотелът е щял да струва двойно повече!

— Не е можел да чака, Франц. Бил е притиснат от собствената си банка, а колкото до бирариите, които до една били ипотекирани, куп типове го гонели с вой по петите. Сега знаем, че хазартните игри са били разрешени, но през юли 75-а Валхер е нямал и представа за това.

— Освен ако Калтани не са му казали.

— И защо да го правят? Ако наистина са знаели новината, те са нямали никакъв интерес да я разпространяват.

Сиукски крясъци на брега — едно племе, поело по пътеката на войната, току-що е заловило някакъв бледолик и го привързва към стълба на мъченията. Разпознавам бледоликия — Ивон Самюел, френски журналист от „Франс-Соар“, дошъл също за уикенда, който, макар и привързан към стълба на мъченията, флегматично пуфка с пурата си. Казвам на Марк:

— Хайде, да се прибираме.

— Ти гребеш.

Греба, къде да ходя.

„Мен ако питате, случило се е нещо нередно…“ Определено искам да съм наясно по въпроса.

— Марк, ще помоля Англичанина да провери данните.

— И да проведе отново разследването, което току-що приключих?

— Не се засягай.

— Би имало защо.

— По дяволите, Марк! Вложих петдесет милиона в тази гадост със Слона!

Мълчание. Навел е глава с каменно лице. Вдига я.

— Добре, сигурно имаш право.

Успява дори да се усмихне и посочва с пръст.

— Синът ти явно чудесно се забавлява.

Проследявам погледа му и виждам Марк-Андреа начело на Седма кавалерийска бригада (преди Литъл Биг Хорн).

Въпреки усилията на Сара и моите, далеч по-епизодични, той си беше едно самотно момченце. Но появата на Хайди в живота му, в нашия живот, изцяло го преобрази.

— Марк, не искам да имам нищо общо с Калтани.

— Сделката, която сключихте, беше напълно редовна. Не си длъжен да ги каниш на вечеря.

— Но те строят казиното си до моето.

— Много хора строят казина до твоето. А и точно ти поиска да си имаш казино.

Най-сетне захвърлям проклетите гребла. На слизане от кея забелязвам понито, яхнато от полковника и полковничката на Седма кавалерийска бригада.

— Време е да хапнете нещо, войници.

— Не сме гладни.

И двамата са със зачервени от играта бузи.

— Има цяла вана, пълна с шоколадов крем.

В крайна сметка се оказва, че са гладни.

Още същата вечер успявам да открия Англичанина в потомствения му замък (при това става дума за истински потомствен замък!). За втори път от три месеца насам прибягвам до услугите му, които струват майка си и баща си, но, както вече съм се убедил, са несравними по своята ефикасност. Всъщност сравними са единствено с неговата флегматичност.

— Ернест Валхер, записах си — казва той.

— Искам да знам всичко за него. За движението му през последните две години, дали е почтен, дали е станал такъв впоследствие или винаги си е бил почтен, както и дали има шансове да остане такъв. За връзките му с Джеймс Монтегю Олифан и с фамилията Калтани.

— Всичко.

— Всичко. И най-вече дали е скрил някъде пари.

— Знаете добре, че това е почти невъзможно, предвид банковата тайна.

— Направете каквото можете. Но има и още нещо. Искам да знам как, кога и защо един хубав ден Карл-Густав Баумер е започнал да се прави на глупак, преставайки, например, да изплаща погасителните вноски на банката, която му е отпуснала заем, за да купи хотела в Атлантик Сити. Искам да знам какво е било истинското му финансово положение както преди смъртта му, така и след нея. Без да взимате под внимание твърденията на Валхер.

— Друго?

— Другото е момичето, с което Баумер е бил в Акапулко четири дни преди смъртта си.

— Подробна биографична справка. И да се провери дали някъде няма спестявания. Както и дали някой не я е тикнал в ръцете на Баумер.

Едно от предимствата на Англичанина е, че схваща бързо.

— Точно така. И искам възможно най-много сведения за Олифан и фамилията Калтани.

Пауза.

— Това са доста неща, господин Цимбали. Някои от които опасни. И които във всички случаи ще отнемат време.

А да не говорим за баснословната сума, която ще ми поиска! Той тихичко се засмива с характерния си глуповат смях на англичанин, завършил Оксфорд (или Кеймбридж).

— А да ви интересува и дейността на КГБ в двете Америки?

Затварям телефона. Идиотските шеги са мой патент.

Краят на октомври е и са изминали четири месеца и половина, откакто предприех операцията „Белият слон“. Досега всичко върви чудесно. Постигнах всичките си цели: намерих терен, съдружници и казино-мениджър, достоен за това име. На всеки етап, всеки ден и всеки час вземах всички възможни предпазни мерки, нерядко дори прекомерни, за да избегна единствената опасност, от която наистина се страхувам — вмешателството в плановете ми на върхушката в престъпния свят, независимо под каква форма.

И няма съмнение, че успях, издигайки истинска крепост, на чиито бойници бдят хора като Хенри Чанс и Калибан, подсилени от Лаватер, Розен, Лупино и Ванденберг. Колкото до мен, то аз съм се барикадирал в донжона. При това най-сетне сред мое собствено семейство.

… Без да имам най-малка представа и дори помен от намек за интуиция, че в действителност самият аз съм вкарал в този донжон бомбата, която ще го взриви.

Всъщност самата Бомба не знае, че е бомба.

Хайди не знае нищо.