Гаргантюа и Пантагрюел

От автора

Най-славни и най-доблестни воини, люде премили и пречестни, които с увлечение се отдавате на всички благородни и благопристойни занимания! Вие неотдавна видяхте, четохте и узнахте Великите и безподобни хроники за великана Гаргантюа и им повярвахте с несмутимата вяра на вярващия и неведнъж при срещи с почтени дами и госпожици вместо любовни думи им разказвахте дълги и забавни епизоди от тази книга, за което заслужавате големи похвали и вечна признателност.

Ако имах власт, аз бих накарал всеки един да изостави задълженията си, да пренебрегне занятията си и да забрави грижите си, за да посвети всичкото свое време на тези разкази, без да отвлича и обременява ума си с други неща, докато ги научи наизуст от игла до конец, та ако случайно книгопечатането спре или пък ако всички книги бъдат унищожени, да ги разказва на децата си дума по дума и от ръка на ръка да ги предава на наследници и потомци като религиозна кабала, тъй като ползата от нея е по-голяма, отколкото би предполагала тайфата охранени, плешиви самохвалци, разбиращи тези забавни приключения по-малко, нежели Ракле „Институциите“204.

Аз познавах мнозина високопоставени и могъщи сеньори, които ходеха на лов със соколи за едър звяр или патици и когато се случеше да не открият звяра в указаните от водачите места или пък когато соколът изпуснеше плячката, те биваха, както сами разбирате, силно огорчени и само в безподобните хроники за упоменатия Гаргантюа намираха разтуха и прогонваха скуката.

Има и други случаи и това съвсем не са празни приказки: някого си например ужасно го болят зъби и след като напразно пропилее сума ти пари по лекари, оказва се, че горепосочените хроники, загънати в две доволно затоплени кърпи, а после поръсени с прашец от сухи изпражнения и положени на болното място, са най-ефикасният лек.

А какво да река за горките венерици и подагреници?

О, колко пъти сме ги виждали ние намазани и натрити! Лицата им лъщят като мандало на хранилище за сланина, зъбите им тракат като клавиши на орган или на спинет, а от устата им текат лиги като у подгонен от копои глиган. Е, какво правят те тогава? Единствено тяхно утешение е да послушат няколко страници от горепосочената книга и да знаете само как се сърдят, ако в това време, когато ги държат в парилнята, четенето не им донесе дълбоко облекчение, точно както родилките, когато слушат житието на света Маргарита!

Празна работа ли е това? Намерете ми, на какъвто и да е език и в който и да е отрасъл на науката, книга, която да притежава такива свойства, такива особености и преимущества, и аз ще ви платя половин пинта205 винце. Не, господа, не! Такава книга вие няма да намерите, защото тя е единствена по рода си, неповторима и непостижима. Аз съм готов да потвърдя това под страх да бъда изгорен на кладата, но само не включително, а изключително. Ония, които се опитат да твърдят противното, наречете ги измамници, самозванци, клеветници и лъжци.

Вярно е, че такива забележителни книги като „Феспент“, „Орландо Свирепия“, „Роберт Дявола“, „Ферабрас“, „Гийом Безстрашния“, „Гюон Бордоски“, „Мандевил и Матабрюна“206 притежават някои тайнствени свойства, но тези книги не могат да бъдат сравнявани с книгата, за която става дума тук. Чрез собствения си непогрешим опит хората се увериха в голямата изгода и голямата полза от тази гаргантюаска хроника, защото за две години книгопродавците я продадоха в такова количество, в каквото Библията не се е продавала в течение на девет години.

И така, воден от мисълта да ви осигуря забавление и занапред, аз, покорният ваш слуга, ви предлагам сега друга една книга в същия дух и даже по-достоверна и по-правдоподобна от първата. Защото не мислете (освен ако не гледате на мен с предубеждение), че в нея тълкувам всичко тъй, както евреите тълкуват закон божи. Аз не съм възпитан така, на мен още не ми се е случвало да излъжа или да твърдя нещо, което в действителност не е станало. Аз пиша като тези протобестии, искам да кажа — протонотарии207, които, вместо да съставят житиета за своите мъченици и прочие богоугодници, съчиняват любовни историйки за угодници на дамите: Quod vidimus testamur208 Аз ви предлагам разказ за чутовните дела и подвизи на Пантагрюел, чийто слуга бях от най-млади години до днес, когато той ми позволи да посетя моя роден край, за да узная кой от моите роднини е още жив.

И така, завършвайки този пролог, аз считам за свой дълг да ви кажа, че съм готов да заложа на сто хиляди коша яки дяволи душа и тяло, дреболии и карантии, ако в цялата тази история изрека една-единствена невярна думица.

И както Содом и Гомора, сярата, огънят и морската бездна да ви погълнат, ако не повярвате дълбоко всичко, което ще ви разкажа в настоящата Хроника!

Глава I Произход и древност на рода на великия Пантагрюел

Аз считам, че няма да бъде излишно, нито безполезно, ако при времето, с което разполагаме, ви припомня откъде води своето начало и произход славният наш Пантагрюел, защото виждам, че всички добри историографи така именно са съставяли своите хроники, и то не само гърци, араби и варвари, но и авторите на Свещеното писание, като например евангелистите Лука и Матей.

И така, запомнете, че при сътворението на света (започвам разказа си отдалече — ако се придържаме към древните друиди, това се е случило преди четиридесет пъти по четиридесет нощи), малко след като Авел бе убит от брата си Каин, земята, попивайки кръвта на праведника, народила толкова много и такива разнообразни плодове, каквито могат да растат само в нейното лоно, и най-вече дренки, такова изобилие на дренки и тъй невероятно големи, че хората нарекли тази незапомнена година на големите дренки, защото с три само от тях напълвали цяла крина.

В тази именно година гърците започнали да смятат времето на календи. Великите пости не се падали през март, а първата половина на август била в май. Чини ми се, в октомври или, ако само не греша (а от грешки аз се пазя като от огъня), в септември се падала седмицата, позната ни от летописите под името седмицата с трите четвъртъци, тъй като тя има три четвъртъци поради високосните неправилности, във връзка с които слънцето, понакуцвайки, леко се изместило наляво, луната се отклонила от орбитата си на повече от пет туаза И в същото време по така наречения неподвижен небосвод се забелязвало ясно такова силно сътресение, че средната звезда от Плеядата, изоставяйки спътниците си, свърнала към линията на равноденствието, а звездата, именувана Колос, се отделила от съзвездието Дева и се отправила към Везни; това са явления толкова ужасяващи и толкова сложни и трудни за разбиране, че астролозите не могат да ги захапят, а те сигурно имат коджа дълги зъби, щом така далече стигат с тях.

Вие си представяте с какво удоволствие ядели хората тези тъй хубави на вид и толкова приятни на вкус дренки; но както Ной, този свят човек (комуто сме задължени и признателни до немай-къде, загдето засади за нас лозата, от която добиваме това нектароподобно, божествено, прелестно, безценно, възхитително, веселящо сърцето питие, нарицаемо винце), се излъгал, като пил вино, тъй като не подозирал силата му, така и мъжете и жените от онова време се нахвърлили с настървение на този едър и хубав плод, без да предвидят неприятностите, които впоследствие ги сполетели: у всеки един от тях се появили ужасни подутини, само че на различни места.

На едни се подул коремът, но така, че това вече не било корем, а огромна бъчва: Ventrem omnipotentem209, а инак всички били хора прилични и шегаджии приятни, от които с време произлезли светиите Шишко и Сирната неделя.

На други се подули плешките, но се подули така, че започнали да наричат тези гръбльовци монтифери, тоест планиноносци; такива вие и днес можете да срещнете сред хора от двата пола, принадлежащи към различни обществени класи; от тях е произлязъл Езоп, чиито поучителни басни ви съветваме да прочетете.

На други се разтегнал в дължина органът, наречен „орач“, и станал толкова дълъг, голям, тлъст, дебел, цветущ и опънат по античен маниер, че хората го ползували като пояс и цели пет-шест пъти се опасвали с него около кръста. Когато бил във форма, тоест в благоприятно положение, човек би казал, че тези хора държат копия и че са готови да замахват с тях а ла Кентен.

Породата на тези хора е изчезнала, така поне разправят жените, които постоянно се оплакват, че „ги няма вече ония големи, дебели“ и т.н.… краят на песничката ви е известен.

На други се надули тестикулите и добили такива чудовищни размери, че само с три парчета напълвали цял модий. Ето откъде е произлязло прозвището лотарингски яйчица, които не се поместват в копчелъка и провисват чак до дъното на гащите.

На други пораснали краката и човек би казал, че това са по-скоро жерави или фламинго или пък хора на кокили, които хлапаците на своя език наричат „крачуни“.

На други се надул носът, та заприличал на тръба на колба, целият зачервен като домат, изшарен с морави жилки и гнойници, мазен, изподраскан, пъпчив, с една дума, точно като носа на каноника Панзу и на анжерския лекар Дръвников; малцина от тези хора обичали да пият билков чай, но затова пък всички до един били страстни любители на гроздовия сок. От тях водят произхода си Назон и Овидий, както и ония, за които е казано: Ne reminiscaris210.

На други пораснали ушите и станали толкова големи, че едното им служело и за елек, и за панталони, и за салтамарка, а с другото се загръщали като с испански плащ; разправят, че в Бурбон още се срещат хора от тази порода, чиито уши, наричани бурбонски, станали пословични.

Други пораснали нашир и най-вече надлъж. От тях именно произлезли великаните.

А от великаните — Пантагрюел.

Пръв бе Шарлброт,

от него произлезе Сараброт,

от Сараброт сина му Фариброт,

Фариброт създаде Хуртали, на супите голям любител, царувал по време на потопа,

Хуртали създаде Немврод,

Немврод създаде Атлас, подпирал с раменете си небето.

Атлас създаде Голиат,

Голиат създаде Ерикс, пръв изобретател на фокусите,

Ерикс създаде Тит,

Тит — Ерион,

Ерион създаде Полифем,

Полифем създаде Как,

Как създаде Етион, първият мъж, заболял от сифилис, защото лете не приемал да пие изстудено винце, така поне ни казва Бертакино211.

Етион създаде Енкелад,

Енкелад създаде Кей,

Кей създаде Тифон,

Тифон създаде От,

От създаде Егеон,

Егеон създаде сторъкия Биарий,

Биарий създаде Порфирион,

Порфирион — Адамастор,

Адамастор създаде Антей,

Антей създаде Агафон,

Агафон създаде Пор, воювал срещу Александър Македонски,

Пор създаде Аранф,

Аранф създаде Гобара, въвел обичая да се вдигат наздравици за този и за онзи,

Гобара създаде Голиата Секундилски,

Голиат създаде Офорт, с нос, чудесно пригоден да пие направо от бъчонката,

Офорт създаде Артахей,

Артахей създаде Оромедон,

Оромедон създаде Гемагог, изобретил обувките, с нос извит нагоре,

Гемагог създаде Сизиф,

Сизиф създаде Титаните, а те — Херкулес,

Херкулес създаде Еней, безспорен майстор да сваля белезници от ръцете,

Еней създаде Фирабрас, победен от френския сенатор

Оливие, приятел на Ролан,

Фирабрас създаде Морган, човекът, който пръв в света играл на кокалчета с очила,

Морган създаде Фракас, описан от Мерлин Кокай212,

Фракас създаде Ферагус,

Ферагус създаде Мухлов, пръв опушил на дървени въглища говежди езици, осолявани дотогава като свински бутове,

Мухлов роди Боливоракс,

Боливоракс роди Тутавия,

а Тутавия сътвори Гайоф, с ташаци, меки като тополово дръвце, и уд, по-твърд от оскруша,

Гайоф създаде Сенолапача,

Сенолапача — Брюлофер,

Брюлофер създаде Лапача,

Лапача сътвори Галаад, създателя на винени бутилки,

Галаад създаде Мирланго,

Мирланго създаде Галафр,

Галафр създаде Побойника,

Побойника създаде Робоастр,

Сортибрант — Конимберски,

Сортибрант — Брюант Монмирейски,

Брюант създаде Брюйе, победен от френския сенатор Ожие Датчанина,

Брюйе създаде Мобрен,

Мобрен създаде Футанон,

Футанон създаде Аклебак,

създателя на Малката пишурка,

Малката пишурка създаде Грангузие,

а Грангузие — Гаргантюа,

от който произлезе благородният Пантагрюел, сегашният мой господар.213

Аз не се и съмнявам, че тези редове основателно ще предизвикат вашето недоумение и че вие ще се запитате: „Как е възможно това? Нали по време на потопа загинали всички с изключение на Ной и още седем човека, които той взел със себе си в ковчега, но не и гореупоменатия Хуртали?“

Въпросът е уместен и ясен, което си е истина, но аз се надявам моят отговор да ви удовлетвори или може би главата ми е зле изкалафатена. В онова време мен още ме е нямало на бял свят, какво било, що било, не мога да зная, затова ще се позова на еврейските тълкуватели на Свещеното писание — масоретите: те твърдят, че Хуртали не бил в Ноевия ковчег, тъй като този гигант не можел да влезе в него; според тях той възседнал ковчега отгоре така, както малките деца възсядат дървени кончета или както убитият впоследствие при Мариняно грамаден бернски бик214 възсядал тежкото каменно оръдие (а това животно безспорно има лек и изящен раван). Та ето как, движейки ковчега с краката си, с които същевременно си служил и като с кормило, за да го направлява в желаната от него посока, Хуртали предотвратил корабокрушението и се оказал вторият след бога спасител на Ноевия ковчег.

Намиращите се в ковчега му изпращали по някаква тръба достатъчно количество храна, тъй като считали Хуртали за свой благодетел, и от време на време даже разговаряли с него както Икароменип с Юпитер, за което ни разказва Лукиан.

И така, разбрахте ли всичко? В такъв случай цапнете му по едно от червеното, ала само не го кръщавайте! Но вие като че ли не ми вярвате? „Тогава и аз не вярвам“ — казала Лисана.

Глава II Как се роди престрашният Пантагрюел

Когато Гаргантюа бе на петстотин двайсет и четири години, жена му Бадбек215, дъщеря на краля на амавротите216, населяващи Утопия, му роди син. Бадбек почина при раждането, тъй като отрочето се оказа необикновено голямо и тежко и не можеше да се появи на бял свят, без да задуши майка си.

Но за да си изясните напълно причините и основанията да се даде на новороденото такова именно, а не друго име, обърнете внимание на това, че през тази година цяла Африка изгаряла от незапомнена суша: цели трийсет и шест месеца, три седмици, четири дни, тринайсет часа, че и малко повече не паднала капка дъжд, а слънцето прежуряло така немилостиво, че изсушило цялата земя; даже по времето на пророк Илия не била запомнена такава жега, тъй като по цялата земя не останало ни едно дръвче с макар един-едничък листец или цветче. Тревата пожълтяла, реките пресъхнали, изворите секнали; нещастните риби, загубили естествената си стихия, се тръшкали из пясъците и жалостиво викали; прежаднели птици падали в изнемога на земята; вълци, лисици, елени, глигани, кошути, зайци, невестулки, белки, борсуци и други животни се валяли мъртви със зинали зурли из полята. А колкото до хората, теглото им било неописуемо. Те бродели с изплезени езици като хрътки след шестчасов лов; мнозина от тях се хвърляли в кладенци, други, търсейки сянка, лягали под корема на някоя крава — Омир нарича такива хора алибанти217. Земята наоколо се превърнала в пустиня. Жалост в сърцето извиквали отчаяните усилия на хората да се спасят от тази убийствена жажда. Не било лесно да се опази светената вода в църквите, но съветът на господа кардиналите и светият отец взели такива мерки, че никой не смеел да отпие повече от глътка. В църквата по всяко време се виждали хора, измъчвани от жажда, да се трупат около разносвача на вода и да разтварят пресъхналите си устни с надежда да получат като злия богаташ от притчата за Лазар спасителната капчица вода. О, как блажен бил тогава оня, който притежавал хладна изба, доволно запасена с вода!

Някакъв философ, разглеждайки въпроса защо морската вода е солена, разказва, че когато Феб предоставил на сина си Фаетон да управлява светозарната му колесница, неопитният Фаетон, вместо да следва еклиптичната линия между двата тропика на слънчевата сфера, се отклонил от пътя си и толкова много се приближил до земята, че изсушил всички области под себе си и изгорил голяма част от небето, точно оная, наричана от философите via lactea218, а от неуките — пътят на свети Иаков, макар най-прославени поети да твърдят, че на това именно място потекло млякото на Юнона, когато кърмела Херкулес.

С една дума, земята била толкова нагорещена от страшния пек, че пот на едри капки рукнал от нея и образувал морето, което е солено, защото всяка пот е солена. Вие лесно ще се убедите в това, като близнете собствената си пот или потта на венериците, когато ги бутнат в парилниците — разлика няма.

Нещо подобно се случило и тази година, за която става дума: един петък, когато, преизпълнени от благоговение, всички участвували в тържествената процесия с множество литании и псалми и молели всемогъщия бог да простре милосърдната си десница над това ужасно бедствие, изведнъж всички съвсем ясно видели как от земята изтичат едри капки влага, както у човека, когато се поти. Възрадвала се душата на бедния народ, повярвал, че това ще го облекчи, защото някои го уверявали, че няма да дочака дъжд, тъй като във въздуха не останала капчица влага и че така земята посвоему набавя този недоимък. Учените казвали, че това е дъждът на Антиподите. За такъв дъжд споменува и Сенека в книга четвърта на Questionum naturalium219, когато говори за произхода и извора на река Нил. Но, така или иначе, хората останали излъгани, защото, щом свършила процесията и те понечили да се напият от тази роса, оказало се, че тя е истинска саламура, по-неприятна и по-солена от морската вода.

И тъй като Пантагрюел се родил в този именно ден, Гаргантюа му дал такова име (ПАНТА на гръцки значи „всичко“, а ГРЮЕЛ на мавритански — „жаден“). И това трябвало да се разбира така: първо, че в деня на рождението му цялата земя изпитвала жажда и, второ, че бащата в пророческо озарение предвидил деня, когато неговият син ще стане владика на жадните, което в същия миг било потвърдено и чрез друго едно, още по-явно знамение: когато жена му започнала да ражда и бабувачките чакали край нея да поемат отрока, от утробата й най-напред се задали шейсет и осем мулетари, всеки от които водел за юлара муле, натоварено със сол, после се появили девет едногърби камили, натоварени със свински бутове и пушени говежди езици, след тях — седем двугърби камили с кошове с малки змиорки и най-после двайсет и пет коли, пълни с праз, чесън и лук. Този нескончаем обоз изплашил много старите жени, но някои от тях бързо се опомнили и си казали:

— Ех, че вкусни неща за хапване! До днес си пиехме по сиромашки, отсега нататък ще я караме по господарски. Добро знамение е това, такава храна трябва да се полива с винце!

А докато те си бъбрили така, ето че излязъл на бял свят и сам Пантагрюел, космат като мечка, и виждайки го такъв, една от бабувачките изрекла тези думи:

— Роди се космат, знак, че чудеса ще стори и ако остане жив, дълго ще живее!

Глава III Как скърбеше Гаргантюа след смъртта на жена си Бадбек

Когато Пантагрюел се роди, кой повече от всички бе слисан и объркан? Неговият баща Гаргантюа, разбира се. Като гледаше, от една страна, жена си мъртва, а, от друга — сина си Пантагрюел тъй хубав и тъй едър, той просто не знаеше какво да каже, ни какво да стори и смутен се питаше дали да плаче от скръб по жена си, или да се смее от радост, че му бе родила син. Логични доводи той намери в полза и на едното, и на другото, но тъкмо това го и смущаваше, тъй като колкото и мъдро да разсъждаваше in modo et figura, не можеше да надмогне недоумението си и обърквайки се все повече и повече, се мяташе като мишка в капан или се биеше като ястреб в примка.

— Да плача? — казваше си той. — Да. Но защо? Мъртва е добрата ми стопанка, милата ми женичка, такава, онакава, най-такава, всякаква. Никога вече няма да я видя, никога друга като нея няма да намеря, нейната смърт е непоправима загуба за мен. О, боже мой, с какво те разгневих, та така жестоко ме наказваш? Защо не прибра мене, а после жена ми? Аз и тъй съм мъртъв без нея. О, Бадбек, моя душичке, моя приятелко, мое детенце, мое сугаренце, мое чехълче, мое пантофче, никога вече няма да те видя! О, злочести Пантагрюеле, ти загуби добрата си майка, загуби милата си дойка, скъпата си наставница! О, коварна смърт! Каква болка, какво страдание ми причиняваш, като ми отнемаш тази, която с право можеше да се надява на безсмъртие!

Така нареждаше той тъжовно и мучеше като крава, а после, сещайки си за Пантагрюел, отведнъж се ухилваше до уши и подскачаше като жребец.

— Ах ти, мое синче — продължаваше той, — ти, мое немирниче, мое сладко палавниче, колко си ми хубаво! Благодаря ти, боже, загдето си ми дал такъв чудесен син, толкова весел, толкова засмян и толкова красив! О, о, о, колко съм честит! Да пием! Напук на скръбта! Донесете от най-чистото винце, изплакнете стаканите, постелете покривка, изпъдете кучетата, раздухайте огъня, запалете свещниците, затворете вратата, нарежете хляб, дайте на бедните каквото ви поискат и ги изпратете да си вървят с мир. Снемете от мен плаща и ми донесете празничните одежди — кръщенето трябва да отпразнуваме тържествено.

В този миг той дочу заупокойната молитва на свещениците, които опяваха жена му; мисълта му бързо го отнесе другаде и тогава, прекъсвайки възторжената си реч, той каза:

— Господи, трябва ли още да страдам? Това ме довежда до отчаяние. Аз не съм вече млад, старост ме наляга, а и времето е лошо, та може треска да ме повали или да загубя ума си. Кълна се в честта си, по-добре е по-малко да се плаче и повечко да се пие! Жена ми умря! Е, добре де, но (da jurandi)220 кажете ми, за бога, ще я върна ли със сълзите си: добре си е тя там сега, сигурно е в рая, а може и на по-хубаво място, прошка измолва за нас от бога, блаженствува далече от нашите скърби и неволи. Всички ще отидем там, ами бог да пази живите! Време е вече да помисля за друга. Та послушайте, добри ми жени — обърна се той към бабувачките (но има ли на света добри жени? Аз поне не виждам такава), — на погребението ще отидете вие, а аз тук ще полюлея сина си; зле се усещам, па, току-виж, и болест ме събори. Но преди това сръбнете си по чашка винце — от него само хубаво ще ви стане, честна дума ви казвам.

Покорни на заповедите му, жените отидоха на опелото и на погребението, а горкият Гаргантюа остана у дома си. Тук той съчини следната епитафия за надгробния камък на мъртвата:

Глава IV Детството на Пантагрюел

Чел съм у древните историографи и поети, че мнозина на този свят се раждали по твърде странен начин, но това е дълго за разказване. Ако имате свободно време, прочетете VII книга на Плиний. Но вие никога не сте и чували да се говори за такова необичайно детство като детството на Пантагрюел, защото наистина е трудно да се повярва как за тъй кратко време той израсна и укрепна дотолкова, че даже Херкулес, който убил в люлката си две змии, не може да се сравнява с него, защото тези змии били мънички и слаби, а Пантагрюел, още пеленаче, извърши ужасяващи подвизи.

Аз няма да седна сега да ви разправям как при всяко ядене той изпиваше млякото на четири хиляди и шестстотин крави и как, за да направят печката, на която варяха кашичката му, повикаха всички тенекеджии от Сомюр (в Анжу), от Вилдийо (в Нормандия) и от Брамон (в Лотарингия), нито как ядеше от огромната каменна гаванка, намираща се още в Бурже, близо до двореца, и как острите му и здрави зъбки отгризаха голямо парче от същата гаванка, което ясно се забелязва и днес.

Веднъж, когато му се поискало да си побозае от една от своите крави (а те, казва историята, били единствените негови кърмачки), той се изплъзва от каишите, с които връзвали ръцете му за люлката, пипва кравата за краката, налапва двете й вимета и половината от корема заедно с черния дроб и бъбреците и а-а да я нагълта цялата, ако кравата не заревала така, сякаш върху нея връхлетяла глутница вълци. Дочули хората рева на кравата, дотичали от всички страни и я изтръгнали от лакомника, но кракът й останал в ръцете му и той продължил да го гризе и смуче тъй сладко, както вие си ядете наденичка; когато се опитали да му отнемат кокала, той го нагълтал, както морският гарван гълта малка рибка, а после започнал да вика: „Ох, ох, ох!“, с което той, незнаещият още да говори, искал да каже, че кокалът е много сладък и че с удоволствие би си хапнал повечко. Като видели това, прислужниците го вързали с дебели въжета, каквито правят в Тен, за да пренасят с тях сол в Лион, или пък като тия, с които връзват огромния кораб „Франсоаз“ на Хавърското пристанище в Нормандия.

Друг път, когато голямата мечка, която някога бе кърмила баща му, се отскубнала от клетката си и започнала да лиже личицето на бебето, тъй като кърмачките не избърсали устничките му както се полага, той се освободил от тези въжета така лесно, както Самсон от примките на филистимляните, и като нагънал Баба Меца, разкъсал я на парчета като кокошка и си я изял до шушка.

Ала Гаргантюа се боеше, че ако това продължава така, може да се случи нещо, дето човек хич не го и помисля, и нареди да го вържат с четири дебели вериги, а над люлката да издигнат защитен свод. В Ла Рошел и днес още можете да видите една от тези вериги, която вечер опъват между двете големи кули на пристанището; другата е в Лион, третата — в Анжер, а четвъртата я задигнали дяволите, за да вържат Луцифер, който в това време бил разкъсал веригите си и продължавал да беснее от болки в стомаха, защото изял на обяд душата на някакъв съдебен пристав. Така че вие спокойно можете да вярвате на Никола дьо Лира222, който по повод на един пасаж в Псалтира: „Et Og regem Basan“223 казва, че като малък Ог бил толкова корав и силен, че се налагало да го връзват за люлката с железни вериги. И така, оттогава насам Пантагрюел като че ли се поукротил, защото и веригите не били леки, а и люлката спъвала движенията на ръцете му.

Но да ви разкажа какво се случи веднъж, когато на някакъв голям празник баща му, Гаргантюа, заповяда да устроят разкошен пир, за да нагостят всички князе от неговия двор. Кой знае какво шетане е било този ден, та слугите хич се и не сетили за бедния Пантагрюел и така детето си останало a reculorum224.

И какво направи той тогава?

Какво направи ли, добри ми хора? Ето, слушайте сега.

Най-напред се опита да разкъса с ръце веригите си, но не успя, защото бяха много здрави. Тогава той зарита с нозе така, че откърти предната част на люлката, макар тя да бе направена от греда, широка цели седем ампана225, после опъна крака надолу и щом докосна земята, рипна отведнъж, изправи се и понесе люлката на гръб точно като костенурка, полазила нагоре по стена. Ако вие бяхте го видели в този миг, непременно щяхте да си помислите, че това е огромен носен от вълните кораб с водоизместимост петстотин тона.

Така той влезе в празничната зала и, повярвайте ми, гостите толкова се уплашиха, че устните им пресъхнаха от страх. А Пантагрюел, като не можеше да си освободи ръцете, с мъка се навеждаше над трапезата и облизваше де що можеше с език. Виждайки това, баща му тутакси разбра, че в залисията си слугите са забравили да нахранят детето, и по съвета на гостите заповяда да му снемат веригите; впрочем това той стори и по настояване на придворните лекари, които го уверяваха, че ако и занапред продължават да го връзват към люлката, Пантагрюел цял живот ще страда от пясък в пикочния мехур.

И тъй, смъкнаха веригите от детето, настаниха го на трапезата и го нахраниха както се полага, а после то с такава омраза блъсна люлката си, че тя се разби на петстотин хиляди парчета, след което на всеослушание заяви, че в люлка повече няма да седне.

Глава V Подвизи, извършени от доблестния Пантагрюел в юношеска възраст

И така, Пантагрюел растеше с всеки божи ден и видимо заякваше, на което бащата не можеше да не се радва в своята родителска обич. И Гаргантюа заповяда да му направят арбалет, за да се забавлява, като се прицелва в малките птички (днес този арбалет е известен под името „големият шантелски арбалет“), а после го изпрати в школото, за да посвети младите си години на учение.

И наистина, Пантагрюел отиде да се учи в Поатие и напредна много в науката; като видя там, че студентите не знаят как да използуват свободното си време, дожаля му за тях и един ден откърти от грамадната скала, наречена Паслурден, огромен камък, дълъг около дванайсет квадратни туази и четиринайсет педи широк, и без мъка го постави сред полето на четири стълба, та да се събират тук студентите, когато са свободни, и си погуляят с винце, с месце и сладки и с ножчета да изрязват на него имената си: от това време камъкът се нарича „каменната маса на студентите“. За да се помни това събитие на увек, днес никой не може да постъпи в Поатиерския университет, преди да пие от Конския извор в Крутел, да се разходи по Паслурден и да седне край каменната маса.

Един ден, когато четеше увлекателните житиета на своите прадеди, Пантагрюел откри, че Жофроа дьо Люзинян226, наричан още Жофроа Големия зъб, дядо на първия братовчед на голямата сестра на лелята на зетя на чичото на снахата на неговата тъща, бил погребан в Майезе. Тогава той реши да посети гроба на починалия си роднина, както подобава на добре възпитания човек. И тозчас напусна с неколцина свои другари Поатие, мина през Лигюже, отби се при благородния абат Ардийон, после се отправи към Люзинян, Сансе, Сел, Колонж и Фонтене-льо-Конт, дето навести учения Тирако, и най-после стигна в Майезе и се поклони пред гробницата на упоменатия Жофроа Големия зъб. Пантагрюел се поуплаши малко, когато зърна портрета му, защото Жофроа бе изобразен на него като разярен човек, изтеглил наполовина огромния си меч от ножницата, и веднага запита на какво се дължи това.

Местните духовници му отвърнаха, че се дължи само на:

Pictoribus atque poetis227 и т.н. —

което ще рече, че художници и поети са свободни да изобразяват каквото си искат и както си искат. Но този отговор не удовлетвори Пантагрюел и той отново каза:

— Не без причина е изобразен той така. Допущам, че е бил оскърбен преди смъртта си и очаква близките му да отмъстят за него. Аз ще се постарая да узная нещо повече по този въпрос и ще постъпя, както ми повелява дългът.

След всичко това Пантагрюел потегли обратно, но не към Поатие, тъй като възнамеряваше да посети и други френски университети, а към Ла Рошел, качи се на кораба и отиде право в Бордо, дето не видя хора заети кой знае с каква работа освен неколцина хамали, които играеха на карти на брега.

Оттук Пантагрюел продължи за Тулуза и там отлично се научи да танцува, научи се да върти с две ръце сабя, както е прието от местните студенти, но щом видя, че същите тези студенти горят живи като пушени херинги професорите си, реши час по-скоро да напусне града и на тръгване си рече:

— Не дай боже да умра от такава смърт! Аз по природа съм си човек буен и горещ, защо да ме сгряват повече!

И отиде в Монпелие, дето намери чудесни мирвалски вина и весели компании и даже му мина през ума да се посвети на медицината, но после си каза, че тя е прекалено неспокойно и безотрадно занятие и че лекарите миришат на карбол като дърти дяволи.

И тук изведнъж се досети, че може да изучава законите, но като видя, че законоведите в този град бяха всичко на всичко трима крастави и един плешивец, плю си на петите и пътем построи Моста на охраната и амфитеатъра в Ним за по-малко от три часа, което постижение е свръх човешките сили.

Не минаха и три дни от пристигането му в Авиньон, и Пантагрюел взе, че се влюби, което впрочем бе естествено, защото Авиньон е папско владение и жените тук на драго сърце си развяват подопашката.

Като разбра това, неговият наставник Епистемон228 го измъкна оттам и го отведе във Баланс, някъде из Дофине, но и тука не се забелязваше трудов кипеж в университета, а на всичко отгоре нехранимайковците в града биеха студентите. Това никак не се понрави на Пантагрюел и един хубав неделен ден, когато всичко живо танцуваше из улиците и безделниците попречиха на някакъв студент да вземе участие в общата веселба, Пантагрюел ги подгони чак до Рона и щеше да ги изпоиздави в реката до крак, ако те не бяха се изпокрили като къртици на повече от половин миля под Рона. Тази дупка и днес още може да се види. След това Пантагрюел напусна Баланс и с три крачки и един скок се озова в Анжер, дето се почувствува много добре, и щеше да остане там по-дълго, ако чумата не уплаши и него, и приятелите му.

Ето защо Пантагрюел се отправи за Бурж, дълго посещава там юридическия факултет и постигна големи успехи; по-късно той неведнъж разправяше, че юридическите книги му напомнят чудно красива златоткана одежда, поръбена с лайна.

— В цял свят — казваше той — няма да намерите по-хубава, по-изящна и по-изискана книга от „Пандектите“229, но добавката й, тоест всеизвестните тълкувания на Акурсий са недостойни, възмутителни, безсрамни и всичко в тях от игла до конец е една мръсота и гнусота.

След Бурж Пантагрюел се прехвърли в Орлеан. Тук той се озова сред тълпа немирни студенти, които го посрещнаха с угощения и веселби и в късо време го научиха да играе на топка тъй добре, че стана майстор в тази игра, която бе твърде популярна сред местните студенти, и няколко пъти го отведоха на острова, дето бе прието да се играе „на дама“. Та не мислете, че си блъскаше главата над книгите — от това Пантагрюел всячески се пазеше, тъй като се боеше да не увреди зрението си, толкова повече, че по време на лекциите един от професорите му често подхвърляше, че няма нищо по-опасно за зрението от заболяването на очите.

Един ден, когато негов състудент, чиито науки не вървяха добре, но който в замяна на това отлично умееше да танцува и да играе на топка, бе произведен лиценциант по правните науки, Пантагрюел съчини в стихове следния девиз на лиценциантите от местния университет:

Глава VI Как Пантагрюел срещна един лимузинец, говорещ неправилно френски език

Веднъж, не мога ви кажа точно кога, Пантагрюел се разхождаше следобед с приятелите си някъде към градската врата, дето започва пътят за Париж. Там той срещна много миловиден студент, който идваше насреща му по този именно път, и като се поздрави с него, запита:

— Приятелю мой, откъде идваш в този час?

Студентът му отговори:

— От алма матер, знаменитата и всеизвестна академия на града, нарицаем Лютеция.

— Какво ще рече това? — обърна се Пантагрюел към едного от приятелите си.

— Иска да каже, че идва от Париж — обясни приятелят му.

— И тъй, ти идваш от Париж — продължи Пантагрюел. — А как вие, господа студентите, прекарвате вре мето си в иженарицаемия Париж?

На това студентът отвърна така:

— Ние от сутрин до вечер трансфретираме Секвана, деамбулираме урбаническите кръстопътища, глаголим многолатиноречие и като същински женопоклонници ловим благоволението на всесъдещия, всеобразоприемния и всеродящия женски пол. Сегиз-тогиз правим визитации на бардаците и във венерин екстаз вкарваме нашите веретри в пенитисимните рецеси на пудентите на тези амикабили симни меретрикулии, а после хвърляме котва в богоугодните кръчми „Елова шишарка“, „Замък“, „Мадлейн“, „Чехълът“ и лапаме вкусни лопатоклюнести птици, изпечени кум магданоз, и ако пък стане така, че джобовете ностри изтънеят и се окажат екзостни от всякакви звонкови монети, прощаваме се с нашите либристи и с най-хубавите наши орнаментации и престо-престисимо призоваваме бащините пенати и лари.

Тук Пантагрюел го прекъсна, като извика:

— Що за дяволски език е този? Ей богу, ти сигурно си еретик!

— Сеньор, аз не съм еретик — възрази студентът, — тъй като, щом блесне първият лъч на Аврора, наша милост охотнисимо се прехвърля в един от ония тъй красиво архитектурирани манастири и като се поръся с льострална аква и обеся на врата си стихар, а после му тегля и едно „Патре ностре“, очиствам и избавлявам анима своя от нощните скверни. Аз обожавам олимпиколите, букиведиглаголно се прекланям пред върховния вседържител. Правя каквото мога за моите проксими и на любовта им отвръщам с любов. Спазвам Мойсеевите декалози и според силите си не отстъпвам от тях. Мамон не спуска ей тоничко в моята кесия, затуй аз, право да си кажа, без желание упомоществявам тези голтаци, които скимтят под прозорците, молендо даяние.

— Пусто да остане! — разсърди се Пантагрюел. — Какво дърдори този умопобъркан? Струва ми се, нарочно си е измислил някакъв дяволски език, с който иска да ни омагьоса.

На това един от придружаващите го отвърна така:

— Сеньор, ясно е, той поднася парижани, макар че всъщност дере кожата на латинския, а му се ще да подражава и на Пиндар и сигурно си въобразява, че говори на изящен френски език именно защото не говори като хората.

— Вярно ли е това? — запита Пантагрюел студента. А студентът му отвърна така:

— Сеньор мисер, на моя дух съвсем не е свойствено да дераре, както се изразява това гнусисимо сквернословище, епидермалната кожица на нашия галски вернакюл, а вице-версе, аз оперирам в същата дирекция и така и иначе се мъча да го обогатяре с латинистични витиевати рулади.

— Честна дума ти казвам — прекъсна го Пантагрюел, — ще те науча да говориш по човешки, но я най-напред ми кажи, откъде си?

На този въпрос студентът отвърна така:

— Изначалната генеалогия на моите отци и праотци генеалогира от Лимузинските региони, дето се успокояват телесата на неспокойния свети Марциал.

— Разбирам — каза Пантагрюел, — ти си ми най-обикновен лимузинец, а искаш да минеш за парижанин. Я ела — сам да ти поопъна аз ушите!

И като го стисна за гърлото, продължи:

— Мъчиш ти латинския, но кълна се в Йоан Кръстителя, че днес аз или ще те вразумя, или жив ще те одера.

Тук горкият лимузинец проплака:

— О, болярино, милост! О, свети Марциал, помогни ми! О, о, оставете ме, за бога, не ме стискайте така!

— Сега говориш като хората — рече Пантагрюел.

С тези думи той го пусна, защото в същия миг бедният лимузинец напълни гащите си, дъното на които за беда беше скъсано.

— Свети Алипантен — възмути се Пантагрюел, — смърди като пор! Дяволите да го вземат този вонящ репоед!

И Пантагрюел го остави. Ала лимузинецът за цял живот запази такъв потресаващ спомен от това произшествие, че все му се струваше Пантагрюел като да го стиска за гърлото, а след няколко години се спомина от Роландова смърт230 по божие отмъщение, както и за да потвърди правотата на един философ и Авъл Гелий, които ни съветват да си говорим на говоримия език и да избягваме, по израза на Октавиан Август, неясните думи така грижливо, както капитаните на кораби избягват подводните скали.

Глава VII Как Пантагрюел дойде в Париж и няколко думи за хубавите книги в библиотеката на манастира „Свети Виктор“

Получил отлично образование в Орлеан, Пантагрюел реши да посети и великия Парижки университет. Малко преди заминаването си обаче той научи, че преди двеста и четиринайсет години от камбанарията на орлеанската църква „Свети Енян“ паднала голяма и толкова тежка камбана, че никой с никакви приспособления не могъл да я помръдне от мястото й, макар и да употребили всички средства, изложени от Витрувий в De Architektura231, от Алберти в De re aedificatoria232, от Евклид, Теон, Архимед и Херон в De ingeniis233. И ето защо, отзовавайки се великодушно на смирената молба на гражданите и жителите на този град, Пантагрюел реши да вдигне камбаната и да я отнесе на камбанарията.

И наистина, той отиде на мястото, дето лежеше камбаната, и с малкия си пръст я вдигна с такава лекота, с каквато вие вдигате звънче на крагуй. Преди да я постави в църковната камбанария, Пантагрюел пожела да даде в града утринен концерт и като разлюля камбаната, понесе я из всички улици, което изпълни с веселие сърцата на старо и младо. Ала каква беда! Докато Пантагрюел държеше в ръка камбаната и звънеше с нея из градските улици, хубавото орлеанско вино до капка се пресече и вкисна234. Хората разбраха това едва вечерта, когато всички се почувствуваха толкова зле от прокисналото вино, че непрекъснато храчеха нещо бяло като малтенски памук, казвайки:

— Това е от Пантагрюел; и соленият вкус в устата ни е от него…

Скоро след това Пантагрюел, придружаван от своите хора, замина за Париж и когато се появи в града, целият народ излезе да го види, защото, както знаете, парижани са глупави по природа, глупави във всички мажорни и минорни гами, и ето защо го гледаха изумени, и не без страх, че ей сега ще отнесе кметството в някой загубен край, както баща му някога беше отмъкнал камбаните на „Парижката Богородица“, за да ги окачи на врата на кобилата си.

Като поживя тук известно време и отбеляза големи успехи в седемтях свободни науки, Пантагрюел си каза, че в този град е хубаво да се живее, но не и да се мре, защото просяците при гробището Сент-Иносан си топлят задниците с костите на мъртвите. Библиотеката на „Свети Виктор“ той намери за великолепна, най-вече заради някои книги, списъка на които ви предлагаме235, и primo236:

Bigua Salutis,237

Bragueta juris,238

Pantofla Decretorum,239

Malogranatum vitiorum,240

Кълбото на теологията,

Метличката на проповедниците, съчинение на Тунеядеца,

Слонови яйчица за храбреци,

Отрова за епископи, Marmotretus241, De Babonis et Cingis, cum commento d’Orbellis242,

Decretum universitatis Parisiensis super gorgiasitate muliercularum ad placitum,243

Явление на света Гертруда пред Паусийската монахиня по времето, когато раждала,

Ars honeste pettandi in societate, per Ortuinum,244

Синапена лапа за покаяние,

Гамаши, alias245 Обуща за търпение,

Formicarium artium246

De brodiorum usu et honestate chopinandi, per Sivestrem Prieratem, Jacospinum,247

Съдийско измамничество,

Кошницата на нотариусите,

Звеното, свързващо бракосъчетаните,

Гнездо на съзерцание,

Извъртливостта на правото,

Възбудителната сила на виното,

Притегателната сила на Сиренето,

Decrotatorium scholarium248

Tartaretis, De modo cacandi,249

Римски тържества,

Брико, De differentiis soupparum250

Основи на Дисциплината,

Шибане по задника,

Пляскане по ходилата и по кълките,

Триножникът на вразумяването,

Бъчвата на великодушието,

Куките за въдици на духовниците,

Пощипване един друг по носа между свещениците,

Revendi Patris Fratris Lubini, Provincialis Bavardiae, De croquendis lardonibus libri tres251

Pasquili, Dictoris marmorei, De capreolis cum chardoneta comedendis, tempore Popoli ad Ecclesia interdicto,252

Обретение на господния кръст, с шест действуващи лица, играно от шарлатани,

Majoris, De modo faciendi boudinos,253

Прелатска гайда,

Беда, De optimitate triparum,254

Жалба на адвокатите по повод измененията по закона за подправките,

Прения сред прокурорите,

Грах със сланина (критическо издание),

Доходец от индулгенциите,

Proeclarissimi Juris Utriusque Doctoris Maistre Pilloti Raquedenari, De bobelinandis glosse Accursiane baguenandis Repelitio enucidiluculidissima,255

Stratagemata Francarchieri, Беньоле,256

Franctopinus, De re militari, cum figuris Tevoti,257

De usu et utilitare escorchandi equos et equas, authore M. nostro de Quebecu,258

Недодяланост на поповете,

M. n. Rostocosto jambedanesse, De moustarde post praudium servienda, lib, quatuordecim, apostilati per M. M. Vaurillionis,259

Попски вземания,

Quoestio subtilissima, utrum Chimera in vacuo bombinas possit comedere secundas intentiones, et fuit debatura per decem hebdomadas in concilio constantiensi,260

Адвокатска алчност,

Barbouilarnenta Scoti,261

Калимавката на кардиналите,

De Calcaribus removendis decades undecim, per M. Albericum de Rosata,262

Ejusdem, De castrametandis crinibus, lib. tres,263

Стъпването на Антонио де Лейв на бразилска земя,

Marfirii Bacalarii cubantis Rome, De pelendis mascarendisque Cardinalium mulis,264

Отговор на ония, които твърдят, че папската магарица яде в строго определени часове,

Предсказание que incipit „Silvi Triquebille“, balata per M. n. Songecruyson,265

Boudarini episeopi, De emulgentiarum profectibus enneades novem, cum privilegio Papali ad triennium, et postea non,266

Преструвките на девиците,

Проскубаният задник на вдовиците,

Монашеската гугла,

Брътвежът на духовните отци,

Данъкът на просията,

Зъботракане при беднотията,

Богословска мишеловка,

Мундщукът на магистрите в науката,

Окамски готвачи с обикновена тонзура,

Magistri n. Fripesaulcetis, De grabellationibus horarum canonicarum lib. quadraginta,267

Cillebutatorium cofratriarum, incerto authore,268

Благоутробието на лакомите монаси,

Телесната миризма на испанците, хиперструктурализирана от брат Иниго,

Лек против глисти за готвачите,

Poiltronismus rerum Italicarum, authore от метр Брюлфер,269

R. Lullius, De batifolagiis Principium,270

Collibistratorium caffardiae, auctore M. Jacobo Hocstratem, fereticometra,271

De Magistro nostrandorum Magistro nostratorumque benvetis lib octo gualantissimi,272

Кьорфишеците на булисти, кописти, писари, абреавитьори и експедитори, събрани от Регис,

Постоянен алманах за подагреници и венерици,

Maneries ramonandi fournellos, per M. Eccium,273

Хитрините на търговците,

Удобствата на монашеския живот,

Тюрлюгювеч от лицемери,

Историята на злите духове,

Просията на паралиите,

Дяволиите на духовните съдии,

Златните находища на касиерите,

Badinatorium Sophistarum,274

Antipericatametanaparbeugedamphicribrationes merdicantium,275

Охлювът на пишещите в рими,

Духалото на алхимиците,

Хитрините на събиращите лепти из манастирите, посочени от брат Сератис,

Оковите на религията,

Биене на камбаните,

Подлакътник за старостта,

Намордник за дворянството,

Молитвен брътвеж,

Белезници на набожността,

Котле за четирите годишни времена,

Чутура на политическия живот,

Опашка за бранене от мухи на отшелниците,

Капюшонът на покаяните,

Таблата на братята развратници,

Jourdaudus, De vita et honestate Braguardorum,276

Jiripipii Sorbonici Moralisationes, per M. Lupoldium,277

Закуската на пътниците,

Винени пластири за жадните архипастири,

Tarraballationes Doctorum Coloniensium adversus Reuchlin,278

Дрънкалки за дами,

Virevoustatonum Nacquettorum, per F. Pedebilletis,279

Обущата на смелостта,

Маскарад на дяволи и бесове,

Жерсон, De Auferibilitate Pape ab Ecclesia,280

Сбирщина на удостоени с учени титли,

Jo. Dytebrodii, De Terribiliditate exeommunicationum Libellus acephalos,281

Ingeniositas invocandi Diabolos et Diabolas, per M. Quingolfum,282

Яхния за усърдно молещите се,

Мавритански танц на еретиците,

Гаетанови кокили,

Свинска зурла, Doctoris cherubici, De origine patepelutarum et torticollorum ritibus lib. septem,283

Шейсет и девет доволно омазнени молитвеници,

Търбухът на петте ордена на просяците,

Одиране кожата на еретиците, извлечение от „Червеният ботуш“, вмъкнато в Summa Angelica,284

Гадания при трудни случаи на изпитания на съвестта,

Коремището на председателите на съда,

Магарешкият висулек на абатите,

Sutoris, Adversus quemdam qui. vocaverat eum fripponatorem et quod fripponatores non sunt damnati ab Ecclesia,285

Cacatorium medicorum,286

Астрологически коминочистач,

Campi Clysteriorum, per S. C.,287

Разгонване на газовете по способа на фармацевтите,

Почистване на задника по способа на хирурзите,

Iustimanus, De Carotis tollendis, Amtidotarium animae, Merlinus Coccaius, De patria diabolorum.288

Някои от тези книги са вече отпечатани, а други още се печатат в славния град Тюбинген.

Глава VIII Как по време на пребиваването си в Париж Пантагрюел получи от баща си Гаргантюа писмо, копие от което ви предлагаме тук

Пантагрюел се учеше, както вече знаете, твърде прилежно и напредваше много, защото умът му бе с двойно дъно, а вместимостта на паметта му се равняваше на дванайсет меха и на още толкова бурета за дървено масло. Един ден, както си учеше, Пантагрюел получи от баща си следното писмо:

След като получи и прочете това писмо, Пантагрюел почувствува нови сили и пламна от желание да се учи още по-усърдно; ако човек го видеше как се труди и напредва, сигурно щеше да си каже, че умът му изгаря книгите, както огънят изгаря сухото дърво, дотолкова Пантагрюел бе задълбочен и неизтощим.

Глава IX Как Пантагрюел срещна и обикна за цял живот Панюрж290

Веднъж, когато се разхождаше вън от града, недалече от абатството „Свети Антон“, и задълбочено разговаряше с приятелите си и с неколцина студенти, Пантагрюел срещна строен и снажен мъж, но с такива котлено червени рани по врата и лицето и толкова одърпан и изпокъсан, че можеше да се помисли или че са го давили кучета, или че е брал ябълки в Першкия край.

Забелязвайки го отдалеч, Пантагрюел рече на приятелите си:

— Виждате ли оня човек, който идва към нас по Шарантонския мост? Честна дума ви казвам, той е обеднял случайно, защото, ако се съди по физиономията му, произхожда от знатен и богат род и е стигнал до този хал само благодарение на своята слабост към приключения, присъща на любознателните хора.

Когато пътникът се изравни с тях, Пантагрюел му каза:

— Приятелю мой, моля, поспрете за малко и ми отговорете на един въпрос; вие няма да се разкайвате за това, защото аз искрено ви съжалявам и горя от желание да ви изтръгна от вашата беда. И тъй, кажете, приятелю мой, кой сте, откъде идвате, къде отивате, какво търсите и как се казвате?

Пътникът му отговори на немски:

— Юнкер, гот геб ойх глюк унд хайл. Цуфор, либер юнкер, их лае ойх висен, дас да ир мих фор фрагт ист айн арм унд ербермлих динг унд вер вил дафон цу заген, велхес ойх фердрусих цу хьорен унд мир цу ерцелен вер, бивол ди поетен унд ораторс форцайтен хабен гезагт ин прен шпрюхен унд сентенцен дас дас гедехтнис деселендс унд армут форленгст ерлитен ист гросер луст.291

След което Пантагрюел му каза:

— Приятелю мой, този брътвеж е неразгадаем за мен, затуй, ако желаете да ви разбера, говорете на друг език.

Тогава пътникът заговори така:

— Ал барилдим готфано дех мин брин алабо дордин фалброт рингуам албарас. Нин портзадилкин алмукатим милко прин ал елмин ентот дал хебен енсуим; кутим ал дум алкатим ним брот дехот роят мин микаис им ендот, прух дал маизулюм хол мот дансрилрим лупалдас им волдемот. Нин хур диявост мнарботим дал гуш палфра — пен дух им скот прух галет дал Шинон мин Фулхрих ал конин бютатен дот дал прим.292

— Разбрахте ли нещо? — запита Пантагрюел приятелите си.

На което Епистемон отвърна:

— Струва ми се, че това е езикът на антиподите: от такова бръщолевене и дяволът няма да разбере бъкел.

Тогава Пантагрюел каза:

— Не зная, братко, дали стените ви разбират, но от нас никой нищо не разбра.

Тук пътникът отново заговори:

— Синьор мио, вой видете пер ехемпло ке ла корна муза нон суона май с’ела нон а ил вентре пиано; кози ио парименте нон ви сапрей контаре ле мие фортуне се при ма ил трибулато вентре нон а ла солита рефеционе ал куале е авизо ке ле мани е ли денти ано персо ил ларо ордине натурале е дел туто соно аникилати.293

— И този като другия — забеляза Епистемон. А Панюрж продължи;

— Лард гест толб би суа верчус би интелидженс ас ий боди шал бис би начурал релиед толб шуд оф ми пети хев фор начур хас ъс икуали мейд бат форчун сам егзалтит хас енд ойс депревт. Нон ю лес виюс май вирчус депревт енд вирчус мен дискривис, фор, енен ю лед енд ис нон гуд.294

— Още по-мъгляв от другия — рече Пантагрюел. А Панюрж отново занарежда:

— Йона андие гуауса гусветан бегар да еремедио бегарде верзела исер лан да. Анбатес отойес наузу, ейн есасу гур ай пропозиан ордине ден. Нон исена байта фашерия егабе, генгераси бадиа садасу нура асия. Аран гондован гуалде ейдасу най дасуна. Есту усик егуинан сури гин, ер дарстура егуи гарм, Геникоа плазар ваду.295

— Смили се, о Геникоа!296 — изпъшка Евдемон. А Карпалим297 възкликна:

— Свети Тренян! Да не сте шотландец или зле съм ви разбрал?

На този въпрос Панюрж отвърна така:

— Пруг фрест стринст соргдманд строхдт дрде паг брлеланд Граво Шавиньи Помардиер руст пкалдраг Девиниер пре не Буй калмух монах друп делмейшшстринк длърнд доделб уп дрент лох минк стзринквалд де винс дере корделис хур джокстстзампенардс.298

Смаян, Епистемон запита:

— На християнски език ли говорите, приятелю мой, или на езика на Патлен? Но не, това е фенерджийски език.

А Панюрж сега заговори така:

— Хере, ий ен спреке андерс геен теле дан керстен теле; ми донкт нохтан ал ен сег ий в нийт ен вордт миуен ноот в кларт генонх ват ий беглере; геест ми онит бермхертихейт йет вор он ий гефут мах цунах.299

— Все тая си пее — отсече Пантагрюел. А Панюрж отново подхвана:

— Сеньор, де танто аблар ио сой кансадо. Пор ке суплико а вуестра реверенциа ке мире а лос пресептос еванхеликос, пара ке ельос муеван вуестра реверенциа а ло к’ес де консиенциа, и си ельос но бастарен пара мовер вуестра реверенциа а пиедад ио суплико ке мире а ла пиедад натурал, ла куал ио крео ке ле мовра комо ес де расоп и кон есто но диго мас.300

Сега Пантагрюел рече така:

— Добре, добре, братко мой, не се и съмнявам, че владеете много езици; но моля, говорете на разбираем за нас език.

Ала пътникът си знаеше своето.

— Мин хере — заприказва той отново, — ендог йег инхен тунге таледе лигесом буен ок ускулиг креатнер! Мине клеебон ок мине легомс магерхед удвисер алиге клалиг хувад тюнг мег меест бехоф гиререб сом ер санделих мад ок дрюке: хварфор форбарме тег омсидер овермег, ок беф елат гюфук мег ногет, аф хвилкет йег кан стюре мине грьондес махе люгерус сон манд Церберо ен сопо форсетр. Соо шал тус льове ленг ок люксалихт.301

Чини ми се — рече Евстен302, — че така говореха готите и ако господ поиска, и ние ще проговорим като тях, но със задниците си.

А пътникът продължи:

— Адони, шолом леха. Им ишар хароб хал хадбеха, бемехера титен ли кикар лехем какатуб: Лаах ал Адонай хонен рал.303

Като чу тези думи, Епистемон каза:

— Сега вече разбрах: това е еврейски, произнесен добре, според всички правила.

Но пътникът и тук не спря.

— Деспота тинин панагате — занарежда той, диати си ми ук артодотис? Хорас гар лимо аналискоменон еме атлиос. Ке ен то метакси ме ук елеис удамос, дзетис де пар ему ха у хре, ке хомос филологи пантес хомологуси тоте логус те ке ремата перита хирпархин опоте прагма афто паси делон ести. Ента гар ананкей монон логи исин хина прагмата, хон пери амфисбетумен, ме просфорос епифенете.304

— Какво чувам — извика лакеят на Пантагрюел, Карпалим, — то това е гръцки, аз го разбрах. Нима си живял в Гърция?

Без да отговори, пътникът продължи:

— Агону донт усис ву денагез ну ден фар у замист вус маристон улбру фускез бу брол там бредагез мупретон дел гул хуст дагездагез ну крупие фост барбун пофлист ну гру. Агу пастон тол налприсис хурту лос екбатанус пру дугви брол панигу ден баскру нудус кагуонс гулфрен гул уст тропасу.305

— Аз като че ли разбрах — каза Пантагрюел, — това е езикът на родната ми страна Утопия или пък някакъв друг, много сходен на него по своето звучене.

И поиска да довърши мисълта си, но пътникът го прекъсна:

— Ям тотиес вос пер сакра перкве деос деаскве омнес обтестатус сум ут, си ква вос пиетас пермовет, егестатем меам соларемини, нек хилум профицио кламанс ет ейюланс. Сините, квезо, сините, вири импии, Кво ме фата вокант абире, нек ултра ванис вестрис интерпелационибус обтундатис, меморес ветерис илиус адаги кво вентер фамеликус аурикулис карере дицитур.306

— Отлично, приятелю — рече Пантагрюел, — а френски говорите ли?

— Разбира се, сеньор! — зарадва се пътникът. — И още как, благодаря на бога! Това е моят роден език! Родил съм се и съм израснал в градината на Франция — Турен.

— Тогава — продължи Пантагрюел — кажете ни как се казвате и откъде идвате: защото, честна дума, вие така ми се понравихте, че ако нямате нищо против, ще ви задържа завинаги при себе си и отсега нататък двама, вие и аз, ще бъдем неразлъчни като Еней и Ахат307.

— Сеньор — рече пътникът, — моето истинско, кръщелно име е Панюрж и идвам от Турция, дето по време на злополучния поход в Митилена308 бях пленен от турците. Ще ви разкажа на драго сърце приключенията си, които са още по-чудновати от приключенията на Одисей, но щом възнамерявате да ме задържите при себе си, а аз с радост приемам предложението ви и обещавам да не ви напусна даже ако отидете по дяволите, ние ще имаме време да си поприказваме за това надълго и нашироко, а сега изпитвам остра нужда от храна: зъбите ми тракат, стомахът ми е празен, гърлото — сухо, ушите пищят от глад — с други думи, а съм погладувал още, а съм се простил с живота. Ако искате да дойда на себе си и стана човек годен за работа, за бога, наредете да ми донесат храна. За вас ще бъде чудо невиждано да ме гледате как гълтам и унищожавам всичко.

Тогава Пантагрюел отведе Панюрж у дома си и заповяда да му донесат колкото може повече храна, което бе сторено начаса; тази вечер Панюрж се наяде богато и си легна, както се казва, с кокошките, а на другия ден се събуди точно по обяд и само с три стъпки и един скок се озова на трапезата.

Глава X Как Пантагрюел разреши един удивително неясен и труден спор, и то толкова справедливо и мъдро, че предизвика всеобщо възхищение

Ръководейки се от съветите на баща си, които никога не забравяше, Пантагрюел реши в един от близките дни да подложи на проверка своите познания.

И наистина, той заповяда да разлепят по всички кръстопътища на града девет хиляди седемстотин шейсет и четири тезиса относно всички отрасли на знанията и засягащи най-щекотливите въпроси в цялата наука.

Най-напред излезе на улица „Фоар“309 срещу всички професори, студенти и оратори и ги накара до един да си глътнат езиците. После излезе в Сорбоната срещу всички богослови, което продължи цели шест седмици от четири часа сутринта до шест вечерта, с една само почивка от два часа, колкото да похапне и се подкрепи.

На диспута присъствуваха мнозина съдийски сановници: докладчици, председатели на съдилища, съветници, членове на сметни палати, секретари, адвокати и други, а така също представители на върховния контрол и професори от медицинския и юридическия факултет. И забележете, че мнозина от тях се отдадоха на словесната си стихия, ала въпреки всичките им фанфари и кьорфишеци той ги направи равни със земята и убедително им доказа, че са телета, облечени в мантия.

Тогава всички в един глас започнаха да говорят и да разправят за неговите изумителни познания — всички, даже жените от простолюдието: перачки, сводници, готвачки, продавачки и други, когато го виждаха да минава из улицата, казваха: „Този е той!“ Това доставяше удоволствие на Пантагрюел точно както на най-знатния гръцки оратор Демостен, когато грохнала старица, сочейки го с пръст, казвала: „Това е той!“

Тъкмо по него време съдът се занимаваше с процеса на двама велможи: от една страна господин Лижезадников, ищецът, и от друга — ответникът, господин Смуквинцев, и това дело бе тъй сложно заплетено и така трудно за изясняване от юридическа гледна точка, че парламентският съд го разбра толкова, колкото старовисоконемски език. Накрая по заповед на краля бяха свикани на съвещание четиримата най-учени и най-известни членове на различни френски парламенти, както Висшият съвет и всички най-изтъкнати професори не само от френските, но и от английските и италианските университети, като например Язон, Филип Деций, Петрус дьо Петронибус310 и още редица други стари равини. Това събрание заседаваше вече четиридесет и шест седмици, без да си изясни делото, нито да го разбере поне дотолкова, че да го подведе под някакъв член на закона, и това така обърка заседателите, че те от срам най-позорно се накакаха. Но един от тях, на име Дю Дуе311, най-ученият, най-съобразителният и най-мъдрият, каза на останалите, докато те още си блъскаха ангелите:

— Господа, ние сме тук отдавна и не за да вършим бог знае какво, а само за да пилеем средства; ясно е, че не можем ни да навлезем, ни да излезем от това дело, и колкото повече се занимаваме с него, толкова по-малко го разбираме, което ни изпълва със срам и угризения; и ми се чини, че няма да приключим с чест тази история, защото всички наши речи и изказвания са вятър и мъгла. Затова ето какво съм намислил: вие, разбира се, сте слушали за великия човек, метр Пантагрюел, героя на големите публични диспути, в които той излезе срещу всички и след което бе всепризнат за най-големия учен на нашето време. Аз предлагам да го извикаме тук и да поприказваме с него по това дело, защото, ако и той не го реши, никой друг няма да го реши.

Всички съветници и доктори приеха предложението на драго сърце. И тозчас изпроводиха хора да подирят Пантагрюел и да го помолят да се занимае с делото, да го проучи изтънко и да им съобщи решението, което той намери за най-правилно. За тази цел те му набутаха в ръцете всички досиета и актове — товар, който можеха да вдигнат наведнъж само четири яки магарета. Тук Пантагрюел неочаквано ги запита:

— А господа тъжителите живи ли са още?

— Да — отвърнаха другите.

— Тогава за какъв дявол ми са всички тези книжа, с които ме товарите? Не е ли по-добре да чуем как спорят по своя въпрос самите тъжители, отколкото да четем някакви безсмислици, които са само измама, дяволски цеполови каутели312 и извращения на закона? Защото аз съм убеден, че вие и всички други, в чиито ръце е попаднало това дело, сте изсмукали от пръстите си какви ли не pro и contra и че делото само по себе си е ясно и просто за разрешаване, но че вие сте го замъглили с нелепи и безразсъдни доводи и с височайшите глупости на Акурс, Бартол, Кастро, Имола, Иполит, Панорм, Бертаким, Александър, Курций и прочие стари скудоумци, непроумели и най-елементарния закон на „Пандектите“ и които са истински телета, в пълно неведение на най-необходимото за разбиране духа на закона. Всеизвестно е, че те не са познавали ни гръцки, ни латински, а само готски и варварски. Известно е също така, първо, че законите са били заимствувани от гърците, за което свидетелствува Улпиан в De Origine juris313 (книга последна), и че всички закони са изпълнени с гръцки думи и изрази; второ, че те са съставени на латински, на най-изящен и изискан латински, който далеч превъзхожда латинския дори на Салуст, Варон, Цицерон, Сенека, Тит Ливий и на Квинтилиан. Как ще разберат юридически текстове такива смахнати старци, които никога не са виждали хубава латинска книга, доказателство за което е техният стил, стил на коминочистачи, на готвачи или на помощници-готвачи, но не и на законоведи?

Освен това, като имаме предвид, че законите изникват на основата на нравствената и естествената философия, как ще ги разберат те — тези празноглавци, които, боже прости ми, проумяват философията по-малко от моето муле? Що се отнася до познания по хуманитарните науки, древността и историята, то те могат да се похвалят с такива, колкото жабата — с пера, макар че правото се осланя на тях и без познания по тези науки то не би могло да бъде разбрано, което ще обясня по-нашироко в отделен труд. И така, ако вие желаете да се занимая с това дело, то, първо, изгорете всички тези книжа и, второ, доведете двамата тъжители при мен и след като ги изслушам, ще ви кажа мнението си без преструвка и без заобикалки.

Някои обаче не се съгласиха, защото вие знаете, че във всяко общество глупавите са повече от умните и че по-голямата част всякога взема връх над по-добрата, както е казал по повод на картагенците Тит Ливий. Но гореупоменатият Дю Дуе смело продължаваше да държи на своето, заявявайки, че Пантагрюел е прав, като казва, че всички тези регистри, анкети, първи и втори изказвания на страните, заявления за отвод на свидетелите, възражения против отвода на свидетелите и прочие дяволщини не са нищо друго освен извращение на закона и съзнателно протакане на процеса и всички съдии да отидат по дяволите, ако не поведат делото иначе, тоест в съгласие с евангелската и философската истина.

Накъсо казано, всички бумаги бяха изгорени, а двамата враждуващи велможи позваха в съда.

Тогава Пантагрюел ги запита:

— Между вас ли се води този голям спор?

— Да, господине — отвърнаха те.

— А кой от двама ви е ищецът?

— Аз — рече сеньор Лижезадников.

— Тогава, приятелю мой, разправете ми сега дума по дума вашата история според истината; защото, дявол го взел, кажете ли макар една-единствена невярна думица, тозчас ще ви снема главата от плещите, за да ви покажа, че в съда и пред неговите служители трябва да се говори само истината. И тъй, внимавайте да не прибавите или премълчите нещо от истината по въпроса. Моля, говорете!

Глава XI Как сеньорите Лижезадников и Смуквинцев се защитиха пред Пантагрюел без адвокати

И ето как започна Лижезадников:

— Господарю, че една от моите прислужнички отиде на пазара да продава яйца — отиде, което си е истина.

— Сложете си шапката, Лижезадников — каза Пантагрюел.

— Покорно благодаря, господарю — отвърна сеньор Лижезадников. — А сега да продължа: тя трябваше да измине разстоянието между тропиците до зенита за шест сребърни и няколко медни монети, тъй като Рифейските планини ознаменуваха тази година с пълно безплодие и не дадоха ни един фалшив камък поради възмущението на празнословещите от кавгата между брашнари и акурсари по повод бунта на швейцарците, събрали се да посрещат с веселба Новата година, та после през деня да накърмят воловете с чорбица, ключовете от мазетата да дадат на девойките, а те да засипят псетата с овес.

Не снемайки ръка от нощното гърне, те цяла нощ изпращали пеши и конни вестители, за да задържат корабите, защото шивачите възнамерявали да скърпят от крадените парчета тръба, та да покрият Океанското море, чиято бездна в това време, по мнението на косачи и плевачи, била издута, тъй като в нея се спотайвало гърне с градинарска чорба, а медиците уверявали, че по морската урина може да се съди дали морето е яло брадви с горчица с такава сигурност, с каквато познават дроплата по нейния вървеж, ако, разбира се, господа съдиите с бемолен указ не запретят на срамната болест да обира копринените буби и да се разсейва по време на черковната служба, зер негодниците вече тропат хорце от сърце, с крака скокливи и с глави лениви, както казвал добрият Раго314.

Ах, господарю, пътищата господни са неизповедими и срещу злата орисия един каруцар си строши камшика. Това се случи на връщане от Бикок, когато на метр Антитус де Кресониер дадоха най-тежкото мерило на степента лиценциат — както казват познавачите на църковните канони: Beati lourdes, quoniam ipsi trebuchaverunt.315

Но кълна се в свети Фиакр Брийски, че към великите пости у нас се придържат така строго просто защото

Ако се спогодим съдебният пристав да не поставя толкова високо мишена на стрелбището, а архиварят да престане да гризе кръгообразно ноктите си, както и гъшите пера, ние ясно ще видим как всеки виновник се пипва за носа, стига само да не гледа косо към камината, дето виси бутилката с четиридесетте градуса, необходими за двайсет основания на петгодишни отсрочки. А то нали знаете, първо трябва да се снеме главата и после да се плаче за косата, защото, който си гащите наопаки обува, у него паметта започва да боксува. Да пази господ от такова зло Тибо Ръкавицата.

Тогава Пантагрюел каза:

Спокойно, приятелю мой, спокойно, говорете бавно и не се вълнувайте. Всичко е от ясно по-ясно! Продължавайте!

— Но, господине заговори отново Лижезадников, — четейки своите Gaudez et Audi nos316, упоменатата от мен прислужничка можа да избегне страничния удар, идещ от университетските привилегии, само като се потопи по ангелски във водата, покривайки го със седминка от корема и замахвайки с тояга на самото място, дето се продават стари хоругви, които фламандските художници ползуват, когато им скимне да преливат от пусто в празно, и аз просто не мога да се начудя защо хората не снасят яйца, когато е толкова приятно да се мътят.

Тук сеньор Смуквинцев поиска да се намеси, ала Пантагрюел го пресече:

— Млък, дяволе проклети, как смееш да се обаждаш без разрешение? Виж, пот тече от мене и а-а да изкукуригам, като слушам непроницаемите филипики на твоя противник, а ти си седнал да ми додяваш. Тихо, дявол те взел, тихо! И ти ще си начешеш езика, щом този рече най-подир да свърши. Продължавайте — каза той на Лижезадников — и не бързайте.

— И така — започна отново Лижезадников, — вземайки под внимание, че Прагматическата санкция317 не дава по този въпрос никакви указания и че папата е предоставил на всички свобода да си пръцкат на воля, ако не изпоплескат хастара на панталоните, колкото и да страдат хората по света, стига само да не слагат подписа си под лъжи, а то вече дъгата, току-що изгряла в Милано, за да помогне на чучулигите да се излюпят, се съгласи прислужничката да поднесе по паница на болните от ишиас по искане на малките хайвероносни рибки, които от това време станали необходими за разгадаване направата на старите обуща.

Ала Жан Телето, втори неин братовчед, отцепил се от цепеница, я посъветва да не накисва прането, без да потърка хартията със стипца до степен белот, ребелот и капо, тъй като

предвид на това, че господа членовете на Сметната палата не се съгласиха да последват призива на немските флейти, от които бяха стъкмени „Очила за принца“ — книга, отпечатана неотдавна в Антверпен.

Та ето, що значи невярно донесение, господа, а противната страна се възползува от това in sacer verbo dotis319 тъй като в желанието си да угоди на краля, аз от глава до крака се опасах с накоремници и отидох да видя как моите гроздоберачи си подрязват качулатите бонета, та по-добре да правят куклен театър, а времето не беше добро за панаир, така че от състезанието отстраниха немалко свободни стрелци и не защото тръбите им не бяха достатъчно гръмки, а заради лишеите и крастата на нашия приятел Бодишон.

Поради тази причина из цяла Артоа бяха плъзнали голи охлюви, което не бе малка печалба за господа кошоносачите на грозде, тъй като всички си разпасаха пояса и лапаха ли, лапаха миди, без да подбират. Но аз бих искал всеки да си има хубав гласец, тогава и играта на топка ще върви по-гладко, а и тези едва уловими тънкости, които способствуват за етимологизация на обувките, ще се спускат по-леко в Сена като постоянна смяна на Моста на мелничарите, както беше узаконено от Канарския крал с указ, но той пък взе, че се залежа някъде из канцелариите.

На основание на всичко изложено дотук, аз настоявам ваше превъзходителство да се изкаже и да заяви по съвест своето мнение със заплащане на съдебните разходи и обезщетение за щети и загуби.

Тогава Пантагрюел го запита: — Приятелю мой, имате ли да кажете още нещо?

На това Лижезадников отвърна така:

— Не, господарю, аз казах всичко, а и tu autem320, и за моя чест нищо не промених.

— Така, а сега, господин Смуквинцев — обърна се към него Пантагрюел, — изкажете се и вие, може и по-накъсо, но не пропускайте нищо, което в случая би ни помогнало.

Глава XII Как сеньор Смуквинцев се защищаваше в присъствието на Пантагрюел

Тогава сеньор Смуквинцев започна така: — Господарю и господа, ако в една категорична присъда човешката несправедливост можеше да се види тъй лесно, както мухата в млякото, светът (четири бика!) нямаше да бъде толкова огризан от плъхове, колкото е в наше време, и на земята щеше да има много уши, подло огризани от тях; защото, каквото и да разправя противната страна за формата и съдържанието на factum’а, хитростта, господа, хитростта, измамата и подлостта се спотайват под саксията с рози!

Длъжен ли съм аз, когато си сърбам чорбицата по костуема цена и не мисля, ни говоря нещо лошо, да търпя да ми надуват главата с песни и танци, а отгоре на всичко и да ми казват:

О, пресвета ми Богородице, колко сме ги виждали ние, и то пълководци знаменити и именити да подават насред бойното поле нафора от благословения хляб, та по-благопристойно да играят с дамички на „двугърбо животно“, да свирят на лютня, да свирят със задника си и да правят всякакви други волни и неволни движения.

Но сега хората са полудели с това лейстерско сукно — не се знае кой яде и пие и кой плаща, кой граби пет, четири и две, и ако съдът не постави ред в тази работа, ще има да му тракат зъбите и тази година като миналата, че и повече, или ще я кара през просото.

Ако някой нещастник отиде в парилнята и си муцуната с фъшкии натрие или си смаже калеврите за зимата, а полицаите или пазачите получат отвара от клизмата или изпражненията от съда, поставен под музикалния им инструмент, трябва ли затова да ощърбяваме сребърните монети и да обгаряме дървените?

Човек предполага, а господ разполага и когато слънцето залезе, всяка животинка е под стряха. Аз не искам да говоря напразно, готов съм да потвърдя всичко дума по дума и да се позова на хора всеизвестни и всепризнати.

В трийсет и шестата година аз си купих немски жребец като хала, висок и строен, с хубава гранатеночервена козина, както ме уверяваха бижутерите, но, така или иначе, нотариусът не пропусна да си постави своето et cetera321.

Аз съм човек неук, не умея да хващам със зъби луната, но в гърнето с маслото, дето запечатаха инструментите на Вулкан, се носеше слух, че говеждата пастърмица карала човек да намира винцето и без свещица, пък било то скрито в чувала под въглищата, увито и вързано в наколенник и оглавник, та хубаво да се изпече месцето, тоест овнешката главица. То така казва и поговорката де:

Във връзка с този въпрос аз се обърнах към господа учените и те в отговор решиха по frisesomorum322, че най-добре е лете да се коси в мазе, пълно с хартии, мастило, пера, ножчета от Лион на Рона и с други подобни неща, зер впрегнат кон помирише ли чесън, тозчас ръжда му черния дроб разяжда и тогава не остава друго, освен да му стовариш един по врата, та да не ти дреме следобед. Ето защо солта е толкова скъпа.

Господа, не мислете, че упоменатата прислужница е глътнала шпатулата, за да увеличи с нея зестрата си, както твърди съдебният пристав, и че наденичката отишла в лихварските торби, а за оня, който иска да се запази от канибали, няма нищо по-добро от това да вземе връзка лук, триста репички, парченце телешко було и злато, но не какво да е, а от най-чиста проба, каквото се намира само у алхимиците, и всичко това да го смеси, размеси, премеси и омеси, а после да натрие с него канибалските калеври, чепици и терлици и в миша дупка да ги скрие, но очите си в туй време на четири да отваря.

А ако не ви потръгне на зара, търкулнете дамичката в кревата, поопипайте я тук-там, тралала-ла-лам, и пийте от червения балсам, depiscando grenoillibus323 с хубави котурнообразни ботуши; това е за малките жълти патенца, изскочили току-що изпод топлото крило и които с наслада играят на фук, докато желязото се кове и восъкът се топи за любителите на бира.

Че паметта на въпросните четири бика е малко къса-къса е, спор по това няма; що се отнася до гамата обаче, те толкова много желаеха да я научат, че не се уплашиха ни от кормораните, ни от савойските патици, а моите хрисими земляци възлагаха на тях големи надежди, като си думаха: „От тези деца ще излязат големи математици — и те ще бъдат за нас юридически справочник.“ Ние на всяка цена трябва да уловим вълка, като си издигнем огради над ветрената мелница, за която говори противната страна. Но на дявола това се зловиди и бутна немците отзад, а тях и тарторът на дяволите не може да надпие: Her, tringue, tringue!324 и още по едно, че още по едно, тъй като няма никакво основание да се твърди, че на Малкия мост в Париж се продават кокошки, пък били те и качулати като папуняци, освен ако не пожертвуват черните си новопроизведени брадавици с главни и малки букви — а мен да питате, все ми е едно, стига само под подвързията да не се завъдят червеи.

Да предположим даже, че докато съвокупляват уличните кучета, маймунките разтръбят запор, преди още нотариусът да е връчил с помощта на кабалистичното изкуство съобщението си, от това не следва (да прощават почтените съдии), че шест уврата просторна ливада се равняват на три бурета най-хубаво мастило, без да плюят в легена, вземайки под внимание, че по погребението на крал Карл на пазара продаваха колкото искате вълна, и то по две и половина точки за руно, честна дума ви казвам.

Случвало ми се е да наблюдавам в хубавите песни такъв обичай — когато тръгват на лов за птици, бръснат с метлата веднъж-дваж комина на огнището и обявявайки своята кандидатура, излизат от кожите си, че и в задника си духат, ако много се е загрял, и… прескочикобила.

Такава присъда бе произнесена и в Сен-Мартен в хиляда петстотин и седемнайсетата година по делото на един обесник от Лужфужруз, върху което считам за свой дълг да обърна вниманието на господа съдиите.

Аз съвсем не искам да кажа, че не могат на законно основание и в името на Справедливостта да бъдат лишени от имуществата им ония, които пият от благословената вода, както отнеха алебардата на тъкача, та сега с нея боцкат непокорните, дето има една дума: каквото повикало, таквоз се отзовало.

Tunc, господа, quid juris pro minoribus?325 Защото според обичайното тълкуване на салическия закон, който пръв строши рогата на кравата, който се секне, когато другите пеят или пият — все едно, длъжен е по време на молитвата към света Богородица да поскрие срамотите си с мъха, събран, докато другите са подсмърчали на среднощната служба, та да си кърка после бялото анжуйско винце, онуй, дето удря в нозете и хваща за гушата, както се хващат бретонците, когато се бият.

С това аз приключвам и моля да ми се заплатят съдебните разноски, както и обезщетение за щети и загуби.

Когато сеньор Смуквинцев млъкна, Пантагрюел се обърна към Лижезадников и го запита:

— Приятелю мой, имате ли някакви възражения?

А той му отвърна така:

— Не, господарю, аз ви казах самата истина и, за бога, нека сложим край на нашия спор, зер и двамата множко се поохарчихме около него.

Глава XIII Как Пантагрюел разреши спора между двамата сеньори

Тогава Пантагрюел стана, събра всички председатели, съветници и учени и им каза:

— И тъй, господа, вие чухте доводите на тъжителите vive vocis oraculo326. Какво ще кажете на това?

А те му отговориха така:

— Че ги чухме, вярно е, чухме ги, но дявол го взел, нищо не разбрахме. Ето защо ви молим una voce327 и настояваме, за бога, да произнесете присъда, каквато намерите за добра, и ex nunc prout ex tunc328 ние единодушно ще я приемем и потвърдим.

— Добре, господа — рече Пантагрюел, — ще изпълня желанието ви; но лично аз не намирам работата за толкова сложна, колкото ви изглежда. Вашият параграф Caton, законите Frater, Gallus, Quinque pedum, Vinum, Si Dominus, Mater, Mulier bona, Si quis, Pomponius, Fundi, Emptor, Pretor, Venditor329 и редица още други са според мен къде-къде по-трудни.

След тези думи Пантагрюел обиколи веднъж-дваж залата, потънал в дълбок размисъл, за което можеше да се съди по това, че от време на време пръхтеше като магаре, когато му подръпват поводите изкъсо, питайки се като как да задоволи и двете страни, без да се поддава на пристрастията си, нито на чуждото влияние; после седна на мястото си и произнесе следната присъда:

— След като взе под внимание и проучи всестранно спора между сеньорите Лижезадников и Смуквинцев, Съдът постановява: Отчитайки лекото трептене на прилепа, решително отклоняващ се от лятното слънцестоене, за да лицеприятствува ветрове и мъгли, претърпели шах и мат поради злото вмешателство на боящите се от светлината нощни птици, обитаващи римския климат, и на маймуна на кон, опънала арбалет, съдът признава, че ищецът е имал пълно право да изкалафати кораба, който прислужничката е карала с един крак обут и с друг бос, като му придавала по своя воля твърдост и устойчивост с толкова ала-бала, колкото косми има върху осемнайсет крави и още толкова за майстора на хитроумното усукване. Освен това Съдът не намира достатъчно основания да формулира срещу него обвинение, което сам той е навлякъл върху себе си, като, представете си, се накакал в гащите си, защото не успял да отиде по нужда като хората, тъй като такова било решението на чифт ръкавици, напарфюмирани с дим на свещица от орехово масло, каквито употребяват в неговия край Мирбале, пущайки въжето с помощта на бронзови топки, и ето защо конярите смесваха по съмнителен начин своите зеленчуци, които измиваха в Лоара, оседлали качулати птици със соколови звънчета, обшити с унгарски шевици, и които неговият шурей носеше по най-достолепен начин в съседна кошничка, украсена с бродерия във вид на три богато надиплени нашивки, към ъгловото свърталище на крадците, дето стрелят в картонения червеобразен папагал.

Що се отнася до обвинението, отправено към ответника, че бил кърпач на обуща, че си похапвал сиренце, а така също, че насмолявал мумии, от колеблива гледна точка то е неправдоподобно, както това убедително доказа упоменатият ответник, на основание на което Съдът осъжда ищеца на три пълни чаши кисело мляко, подквасено, заквасено и отквасено, както изисква местният обичай, и които чаши той се задължава да заплати на упоменатия ответник към средата на август през месец май.

Упоменатият ответник се задължава да достави за запълване на гръкляновите хендеци сено и кълчища, смесени със стриди, прекарани през решето на колелца.

И тъй, бъдете и занапред приятели, без заплащане на съдебни разноски — и с това съдебното заседание се закрива.

След обявяване на присъдата ищецът и ответникът се разделиха, удовлетворени напълно от решението, а това бе нещо невиждано и нечувано, защото от времето на потопа не беше се случвало и още тринайсет юбилейни години330 няма да се случи двете противни страни по едно съдебно дело да бъдат еднакво доволни от окончателната присъда.

Колкото до присъствуващите съветници и доктори, те цели три часа стояха примрели от екстаз и с отворени уста, при което много ясно се виждаше, че никой от тях няма език, защото го бяха глътнали от вълнение пред свръхчовешката мъдрост на Пантагрюел, намерила прекрасен израз в разрешаването на това трудно и деликатно дело; и те още щяха да стоят така, загубили от възхита ума и дума, ако не бе донесен голям съд с оцет и розова вода, които им подействуваха така, че, слава богу, най-после се опомниха и дойдоха на себе си.

Глава XIV Панюрж разказва как се е отскубнал от ръцете на турците

Присъдата, произнесена от Пантагрюел, тозчас стигна до ушите на мало и голямо; тя бе отпечатана в множество екземпляри и предадена на съхранение в съдебните архиви, а хората започнаха да казват така:

— Соломон върна детето на майката само на основание на някакви свои догадки; той никога не е засвидетелствувал такава чудесна мъдрост, както славният Пантагрюел. Ние сме щастливи, че Пантагрюел живее в нашата страна.

И дори пожелаха да го направят председател на съда, но той любезно им отказа.

— Такива длъжности — рече той — изискват от човека раболепие, а като се вземе под внимание казаното за греховността на човешката природа, ясно е, че ще бъде твърде трудно да спасят душите си ония, които поемат тези длъжности, и ако празните места след падението на непокорните ангели се запълнят от такива именно хора, струва ми се, че Страшният съд няма да настъпи и след трийсет и седем юбилейни години и предсказанията на Николай Кузански331 ще се окажат лъжливи. Мой дълг е да ви предупредя отрано. Но ако имате някое и друго буренце старо винце, виж, него на драго сърце ще приема като подарък.

И хората на драго сърце сториха точно така — изпратиха му винце, и то от най-доброто, което той пи с мяра. Затова пък бедният Панюрж се насвятка здравата, защото беше изсъхнал като пушена херинга. Виното го удари в нозете и той започна да се олюлява като мършава котка. Когато вече бе преполовил огромна купа с червено винце, някой му подхвърли:

— Ей, байно, по-полека! Пиеш като смок!

— Млък, дяволе! — скастри го той. — Ти нямаш пред себе си ония нищо и никакви парижки пияници, които пият колкото една сипка и кълват само когато ги чукнат по опашката, както правят врабчетата. О, приятелю, ако умеех да се издигам тъй добре, както спускам винцето в стомаха, отдавна да съм се възнесъл с Емпедокъл над лунната сфера. Но, дявол го взел, не разбирам каква е тази работа — винцето е чисто и превъзходно на вкус, а колкото повече пия от него, толкова по-неутолима става жаждата ми. Ще рече човек, че сянката на монсеньор Пантагрюел извиква жаждата така неусетно, както луната — простудата.

Присъствуващите прихнаха да се смеят. Забелязал това, Пантагрюел запита:

— Защо се смеете, Панюрж?

— Сеньор — отвърна той, — разказвах им колко нещастни са тези дяволи — турците, които не вкусват капчица вино. Ако всичкото зло на Мохамедовия коран се заключаваше само в това, и тогава не бих приел вярата му.

— Но я разкажете, моля — настоя Пантагрюел, — как успяхте да се отскубнете от тях?

— Ей богу, защо не, сеньор — рече Панюрж, — ще ви разкажа всичко и ей тоничко няма да ви излъжа.

Тези поганци ме бяха намушили на ръжен, цял нашпекован със сланина като заек, защото бях толкова постал, че без нея месото ми щеше да се затъкне в гърлото им. И започнаха да ме пекат жив. Докато те ме въртяха над огъня и ме печаха, аз мислено се предоставях на божието милосърдие, молех се на добрия свети Лавренти и все се надявах, че бог ще ме избави от тези мъки, което наистина стана, и то по много странен начин: аз, както ви казах, продължавах от все сърце да се моля на бога и да викам: „Боже господи, помогни ми, господи, спаси ме, господи, избави ме от мъките, на които ме подлагат тези кучета, тези злодеи за това, че поддържам закона ти“, и както си виках така, човекът, който ме печеше, заспа по волята божия или по волята на оня добър Меркурий, който вероломно приспа стоокия Аргус.

Когато усетих, че ръженът престана да се върти, отворих очи и видях, че моят мъчител е заспал. Тогава захапах със зъби една главня откъм незапаления й край, хвърлих я право в скута на турчина, грабнах друга и се помъчих да я запратя точно под походното легло досами огъня, върху което лежеше сламеният дюшек на моя високопочитаем пекач.

Сламата мигом пламна, огънят обхвана сламеника и плъзна към тавана, направен от борови дъски. Но най-смешното беше, че главнята, която бях запратил в скута на моя изтезател-пекач, изпогори цялата му предница и вече обхващаше и яйчицата, ала за нещастие това място у него смърдеше тъй силно, че острата миризма го пробуди, преди още да се съмне, и той скочи като бесен козел и с всички сили закрещя на прозореца: „Дал барот! Дал барот!“ — което значи: „Пожар! Пожар!“ После се спусна право към мен, преряза въжетата, с които бяха вързали ръцете ми, и пресегна да пререже и останалите около краката ми, за да ме хвърли в огъня.

Но ето че стопанинът на къщата, дочул виковете му и видял дима от улицата, дето се разхождал с неколцина паши и мюфтии, дотърча с всички сили да гаси пожара и спасява покъщнината си.

И още с влизането си изтегли от огъня ръжена, на който бях нанизан, и сръга моя пекач, а той се изпружи, без да гъкне. Умря човекът, ви казвам, но дали от липса на медицинска помощ или поради друга някаква причина, не мога да зная: оня го мушна с ръжена малко над пъпа, близо до десния хълбок, и прободе третото крило на черния дроб, а после острието прониза диафрагмата и като разкъса мембраната на сърцето, излезе между гръбначните прешлени и лявата ключица.

Когато турчинът измъкна ръжена от тялото ми, аз наистина паднах в жаравата, но, право да си кажа, не се ударих кой знае колко, защото сланината, наслагана тук и там по тялото ми, смекчи удара.

А моят паша, виждайки, че работата е лоша, че къщата му изгоря и че всичко върви към пустосия, кипна и с гърло като чебър извика на помощ всички дяволи — и Грилгот, и Астарот, и Рапал, и Грибуил, и всеки по девет пъти подред.

Сега вече разбрах, че няма шега, и със свито от страх сърце си рекох: дяволите скоро ще дойдат да отнесат този пощурял човек. А може да са така милосърдни, да отмъкнат и мен? Аз съм вече наполовина опечен, а сланинките сигурно ще причинят гибелта ми, защото тези дяволи са големи любители на сланина, както твърди известният философ Ямблик, а така също и Мюрмо в своята апология De bossutis et contrefactis pro Magistros nostros332.

Но аз се прекръстих и извиках: „Agyos athanatos, ho Theos!“333 — и никакъв дявол не дойде.

Тогава моят поганец — пашата — намисли да свърши със себе си, грабна ръжена и го насочи към гърдите си, но той се оказа недостатъчно остър и как не се мъчи човекът — и така, и иначе, ала не успя да се промуши.

Тук аз се приближих към него и казах: „Сеньор проклетнико, напразно губиш времето си! Така ти никога няма да се убиеш, а само ще се нараниш и после цял живот с бръснари ще се разправяш. Ако нямаш нищо против, аз мога да те убия и ще те убия така, че няма и да охнеш. Може да ми вярваш — колко свят съм убил досега и всички са били доволни.“ — „А, приятелю мой рече пашата, — ако ти сториш това, ще ти дам кесията си. Ето, вземи я! В нея има шестстотин серафа и няколко диаманта и рубина от най-чиста проба.“

— Къде са те? — побърза да узнае Епистемон.

— Кълна се в свети Йоана — отвърна Панюрж, — много далеч оттук, стига само да са още на бял свят.

„Но къде е ланският сняг?“334

Това повече от всичко вълнувало парижкия поет Вийон.

— Моля те, свърши разказа си — настоя Пантагрюел, — няма ли да чуем най-после как се раздели с твоя паша!

— Честна дума — захвана Панюрж, — не ви разправям лъжи. Аз го усуках в някакъв мръсен, полуизгорял парцал, вързах здраво ръцете и краката му с моите въжета, мушнах ръжена във врата му и закачайки ръжена за две железни куки, на които висяха алебарди, обесих пашата. А долу, точно под него, накладох хубав, буен огън и моят милорд се опуши като херинга в опушвалня. В това време грабнах кесията му, откачих дългото копие от железните куки, па си плюх на петите и един господ знае как съм търчал и смърдял като пръч.

Стигнах на улицата, огледах се наоколо и какво да видя: хора тичат и мъкнат ведра с вода да гасят пожара. Виждайки ме наполовина обгорял, те ме съжалиха, види се, и плиснаха върху мен всичката вода; това ме освежи и ободри. После ми дадоха нещо да хапна, но аз и тъй си останах гладен, защото според обичая си предложиха ми само вода.

Друго зло не ми сториха, ако не се счита това, че някакъв уродлив дребен турчин, с гърбица отпред, се опита да си гризне крадешком от моите сланинки, но аз така го ударих по ръцете, че той повече и не помисли да ме задява; имаше и една мома от Коринт, която ми донесе гърне с освежителни плодове, приготвени по техен обичай; не зная защо, но очите й лепнеха по моя… жалък, изсъхнал и свил се от огъня така, че стигаше само до коленете ми. Забележете обаче, че този ръжен ме излекува напълно от стария ишиас, замъчил ме от седем години насам в десния хълбок, който се печеше точно когато моят мъчител заспа.

Та да си дойда на думата — докато хората се суетяха около мен, огънят, бог знае как, обхвана повече от две хиляди къщи така, че един от турците, като видя пожара, облещи очи и започна да вика: „Кълна се в червата на Мохамед, че целият град ще изгори, а ние още се мотаем!“ След тези думи всеки хукна към дома си, а моя милост запраши към градската порта. Когато се възкачих на близката могилка, обърнах се, като жената на Лот, и видях града в пламъци и толкова се зарадвах, че едва не напълних гащите си от радост. Но бог много скоро ме наказа.

— Как? — запита Пантагрюел.

— Докато гледах и се радвах на хубавия огън — подхвана Панюрж, — а отгоре на туй потривах ръце и се надсмивах, казвайки си: „О, горко вам, бълхи и мишки, лоша зима ви чака — огънят е в сламеника ви!“, от града неочаквано изскочиха повече от шестстотин, но що думам, не шестстотин, не, а хиляда и триста псета, големи и малки, които тичаха насам, за да се спасят от огъня. И веднага се насочиха право към мен, притеглени от миризмата на грешното ми обгорено тяло, и, разбира се, щяха да ме разкъсат за минутка, ако моят ангел-пазител не беше ми подсказал най-доброто средство срещу зъбобол.

— А защо — полюбопитствува Пантагрюел — говориш за зъбобол? Нали беше дума за ишиас?

— Чудни хора сте вие! — отвърна Панюрж. — А не боли ли ви зъб както кога куче ви захапе за крака? Та ви казвам, тогава аз отведнъж се досетих за моите сланинки и взех, че ги подхвърлих на кучетата, а те като се вкопчиха в тях и като се захапаха едно друго, съвсем ме забравиха и ме оставиха на мира, пък и аз ги оставих да се чепкат помежду си. Ето как се отскубнах от тях радостен и щастлив и… да живее ръженът!

Глава XV Как Панюрж учеше да строят по най-нов способ стените около Париж

Веднъж, желаейки да се откъсне за малко от заниманията си, Пантагрюел отиде да се поразходи из предградието Сен-Марко, където искаше да посети „Фоли Гобелен“335. Съпровождаше го Панюрж, който и този път както винаги криеше под мантията си бутилка и парче шунка, защото никога не тръгваше без тях и ги наричаше свои телохранители. Сабя не носеше и когато Пантагрюел поиска да му даде една, каза, че щяла да му прегрее далака.

— Добре — рече Епистемон, — а как ще се отбраняваш, когато те нападнат?

— С ритници — отвърна Панюрж, — ако, разбира се, е забранен ножът.

Когато се връщаха, Панюрж огледа защитните стени на Париж и насмешливо подхвърли на Пантагрюел:

— Виж тези хубави стени — добри са, колкото да запазят гъските в курника. Но кълна се в брадата си, че за град като този са слаби и рече ли крава веднъж да пръдне, тоз миг повече от шест разтега ще рухнат на земята.

— О, приятелю мой — възрази Пантагрюел, — знаеш ли ти какво е отговорил Агесилай, когато го запитали защо великият град Спарта не е обграден със стени? Не знаеш. Е, добре! Тогава слушай. Позовавайки се на жителите на града, така ловки във военното изкуство, така силни и тъй добре въоръжени, той казал: „Ето стените на града!“, давайки с това да се разбере, че доброто въоръжение е най-здравата стена и че за градовете няма по-сигурна и по-надеждна опора от себеотрицанието и мъжеството на техните обитатели и граждани. Така и този град е силен със своите многобройни и неустрашими жители и не се нуждае от други стени. Освен това, ако поискат да го обградят със стени като Страсбург, Орлеан или Ферара, такъв почин би се оказал неосъществим, толкова големи биха били разходите и поддръжката на тези стени.

— Може и така да е — каза Панюрж, — но все пак не е зле да има стена, та когато врагове нападнат града, човек да успее да попита: „Кой е там?“ А колкото до огромните разходи, нужни, казвате вие, за построяването й, то ако градските съветници склонят да ми дадат по-големичко ведро винце, аз ще ги науча как да издигнат стени по най-нов и най-евтин способ.

— Как? — запита Пантагрюел.

— Ще ви обясня — съгласи се Панюрж, — само никому ни дума по това. Виждам — продължи той, — че женските прелести тук са по-евтини и от камъните. Ето, от тях трябва да построят стените, като ги разположат по всички правила на архитектурната симетрия; най-едрите — най-отдолу, след туй, под лек наклон — средните и на върха — дребните, а после да завършат всичко това във вид на островърхи диамантени копчета като голямата кула в Бурже с всички тези твърди шпагички, които се мъдрят в монашеските гащи. Кой дявол би могъл да разруши такива стени? Няма метал, по-издръжлив на удари от техния. И ако дори оръдията дойдат да се понатрият в тях, вие ще видите (клетва давам) как този благословен плод — срамната болест — ще завали като ситен дъждец, оня, дявол го взел, оня, дето най-вече мокри. А и гръм няма да пада върху тях. Ще речете, защо? Защото са свещени и благословени. Тук аз виждам само едно неудобство.

— Ха, ха, ха, ха — засмя се Пантагрюел, — кое е то?

— Работата е там, че мухите обичат много тези неща и се лепят на тях като на мед — и ето ви папата опозорен. Но и на това има лек — трябва да се покрият с хубави лисичи опашки или с големи куйруци на провансалски магарета. По този повод ще ви разкажа (когато тръгнем за вечеря) занимлива историйка, която Frater Lubinus336 привежда в книгата си De compotationibus mendicantium337.

Веднъж, в онова далечно време, когато животните още умеели да говорят (това, разбира се, не е било вчера), някакъв беден лъв се разхождал из Биевърската гора и мънкал под носа си следобедните си молитви, а на едно дърво, под което му се случило да мине, се бил покатерил зъл дървар и кълцал ли, кълцал клони за огрев; като зърнал лъва, дърварят запратил по него брадвата си и дълбоко го наранил. Накуцвайки, лъвът побягнал в гората да търси помощ и не щеш ли, насреща му се задал друг дървар, който веднага склонил да му прегледа раната, почистил я най-добре колкото могъл и като натикал в нея мъх, рекъл на лъва да я пази от мухите, а сам тръгнал да дири хилядолистник.

Лъвът оздравял и ето че веднъж, разхождайки се в същата гора, срещнал грохнала старица да събира съчки. Когато видяла лъва да се приближава, от страх старицата паднала на земята гърбом, но така, че и сукман, и фуста, и риза се вдигнали чак до раменете. Обзет от състрадание, лъвът притичал до старицата да види не се ли е ударила зле и забелязвайки онова нещо, извикал: „О, бедна жено, кой те така нарани?“

И докато казвал това, зърнал наблизо Лисана, която повикал с тези думи: „Кумичке Лисано, ела насам, ела, работата е много лоша!“

Приближила се Лисана към тях и тогава лъвът казал: „Кумичке, приятелко моя, тази бедна жена е ударена зле между краката. Виж каква страшна рана! Погледни колко е голяма — от задника чак до пъпа, точно четири педи, че може и да са пет и половина. Ударът е нанесен с брадва; раната според мен е прясна. Та ето за какво ще те помоля — за да не кацат по нея мухите, махай с опашката си отвътре и отвън. Ти имаш хубава и дълга опашка. Махай, приятелко моя, махай, моля те, а аз ще отида да потърся мъх, та да запушим раната — нали трябва да си помагаме един на друг. Махай по-силно! Така, така, приятелко моя, махай безспир, защото на такава рана дълго трябва да се маха, иначе горката жена няма да се чувствува добре. Махай, моя малка кумичке, махай! Нали затуй господ ти е дал голяма и дебела опашка! Махай неуморно! Добрият мухомахвач, който безспирно маха мухите, махайки махалото си, никога не ще бъде махнат от мухите! Махай, проклетнице, махай, моя малка клисарко! Повече няма да ти дотягам.“ И тръгнал лъвът да дири мъх, но като повървял малко, обърнал се и извикал на Лисана: „Махай, махай. Лисанке! Махай и не се сърди, че може и множко да помахаш. Ще те направя платен мухомахвач на дон Педро Кастилски. Само гледай да махаш. Махай и толкоз.“ Горката Лисана махала с всички сили и оттук, и оттам, и отвътре, и отвън, а в това време старата преструвана издавала неприлични звуци и воняла колкото сто дявола. Нещастната Лисана съвсем се объркала и се чудела на коя страна да застане, та грозните миризми да не отиват право към нея.

И както се въртяла така, неочаквано забелязала на задника на старицата друга дупка, впрочем не толкова голяма, колкото предната, и усетила, че тъкмо от нея иде тази зловонна и отвратителна миризма.

Завърнал се най-после лъвът, носейки повече от осемнайсет бали мъх, и започнал да го пъха с пръчка в раната; когато напъхал шестнайсет и половина бали, той се сепнал и извикал: „Дявол го взел! Каква дълбока рана! Както виждам, тя ще погълне повече от две талиги мъх!“ Тук лисицата го прекъснала: „О, братко мой, приятелю мой, моля те, поспри — нека остане малко мъх, отзад има друга дупка, а тя вони колкото петстотин дявола. Аз се задушавам от тази непоносима смрад…“

Та ето защо трябва да се пазят тези стени от мухи и да имат платени мухомахвачи.

Тогава Пантагрюел каза:

— А откъде знаеш, че тук женските срамни части са евтини, когато в този град има момичета и честни, и целомъдрени, и даже девствени?

— Et ubi prenus?338 — запита Панюрж. — Ще ви отговоря и на това, но не за да изкажа моето лично мнение, а за да потвърдя действителното положение на нещата. Без да се хваля, ще ви призная, че откакто сме в този град, а то няма повече от девет дни, улових на въдицата си четиристотин и седемнайсет моми; и нещо повече — тази сутрин срещнах един добър човек, който в дисаги, подобни на Езоповите, носеше две малки момиченца по на две или три години — едното отпред, другото — отзад. Човекът ми поиска милостиня, но аз му рекох, че у мен ще се намерят къде-къде повече куйруци, отколкото стотинки, и после го запитах: „Добри ми човече, тези две момиченца девствени ли са?“ — „Братко — отвърна ми той, — от две години насам ги разкарвам в тия дисаги и ако ме питаш за това, което е отпред и което е постоянно пред очите ми, чини ми се, че е девствено — и все пак голям залък глътни, голяма дума не казвай! Колкото до онова, което нося отзад, нищичко не мога да ти кажа.“

— Е, признавам — рече Пантагрюел, — добър шегаджия си! Ще наредя да те облекат в ливрея с моите фамилни цветове.

И той наистина го облече по последна мода; Панюрж само пожела копчелъкът на панталоните му да бъде три и половина фута дълъг и не кръгъл, а четвъртит, което бе изпълнено така, че бе удоволствие да го гледаш. Панюрж често подхвърляше, че хората все още не знаят преимуществата и ползата от дългите копчелъци, но че с време и това ще разберат, тъй като всяко нещо си идва с времето.

— Бог да пази — казваше той — този, комуто дългият копчелък е спасил живота! Бог да пази този, комуто дългият копчелък в един ден е донесъл сто и шейсет хиляди и девет екю! Бог да пази този, който благодарение на дългия си копчелък спаси от гладна смърт цял един град! Не, ей богу, когато намеря повече свободно време, непременно ще напиша книга „За преимуществата на дългите копчелъци“.

И наистина, той написа голяма и хубава книга с илюстрации, но доколкото ми е известно, на бял свят тя все още не е излязла.

Глава XVI Нрави и обичаи на Панюрж

Панюрж бе мъж на около трийсет и пет години, среден на ръст, ни много едър, ни много дребен, с орлов нос, напомнящ, дръжка на бръснач, мъдър, сладкодумен, много приятен на вид, но малко хайдутин падаше и от рождение си страдаше от особена болест, за която на времето казваха така:

Безпаричие — болка безподобна.

Ала той знаеше шейсет и три начина за добиване на пари, най-честният и най-безхитростният от които бе незабелязаната кражбица; освен това беше хитрец, скандалджия, пияница, хаймана и обирджия, каквито и в Париж няма да се намерят мнозина. А всъщност най-добрият син на света.339

И вечно кроеше нещо срещу полицаите и нощните патрули. Събере понякога трима или четирима здравеняци, напие ги вечерта като тамплиери, отведе ги на ул. „Света Женевиева“ или близо до Наварския колеж и когато нощният патрул минаваше оттам, което той предварително узнаваше, като си поставяше сабята на паважа, а после прилепваше ухо към нея — ако сабята звънеше, това бе безпогрешен сигнал, че патрулът е наблизо, — Панюрж и приятелите му вземаха една талига, задвижваха я с всичка сила, а после я пущаха от височината право срещу нещастните патрули и ги събаряха на земята като прасета, след което Панюрж и другарите му се измъкваха от противоположната страна, защото в по-малко от два дни той вече беше научил като Deus det340 всички улици, улички и проходи на Париж.

Друг път посипваше с барут мястото, по което трябваше да минат нощем патрули, и щом ги видеше да се задават, запалваше барута, а после се забавляваше, като ги гледаше как пъргаво скачат и бягат, въобразявайки си, че свети Антоновият огън гори нозете им.

Колкото до горките магистри на науката и богословите, тях той преследваше повече от всички останали и когато ги срещнеше на улицата, не пропущаше да им изиграе някоя от своите зли шеги: на едни изсипваше в шапката фъшкии, на други прикачваше лисича опашка или заешки уши или пък измисляше друга дяволия.

Един ден, когато на всички богослови бе наредено да отидат в Сорбоната, за да разчепкват религиозни догми, той замеси така нареченото бурбонско тесто с много чесън, с галбанум, с какви ли не смрадливи гнилоти и с пресен, топъл говежди тор, след което ги натопи в гнойта на лош цирей и още в тъмни зори намаза с него целия паваж, така че и на дявола да му призлее, когато го види. Та като започнаха да повръщат ония ми ти хрисими хорица, червата си избълваха от отвращение и после десет или дванайсет човека умряха от чума, други четиринайсет заболяха от проказа, осемнайсет — от кел и над двайсет и седем — от срамната болест. А Панюрж не искаше и да знае и не само това, ами с камшика, който обикновено носеше под мантията си, безмилостно шибаше младите слуги, за да ги накара да потичват, та по-скоро да отнесат виното на господарите си.

На куртката си имаше повече от двайсет и шест джобове и джобчета и всички до един бяха натъпкани и претъпкани: единият съдържаше малко оловно зарче и остро като кожарско шило ножче, с което срязваше кесиите;

вторият — сок от ягорида, който пръскаше в очите на минувачите;

третият — бодили, с гъши и петльови пера, които забождаше по дрехите и шапките на приличните хора; често им поставяше и рогца, които те носеха из целия град, а понякога и през целия си живот; на дамите също закачваше отзад, на шапката им, висулки, наподобяващи мъжки орган;

четвъртият — множество пакетчета, пълни с бълхи и въшки, събирани от просяците на гробищата Сент-Иносан; с помощта на тръстикови пръчици или с перца за писане той спущаше тези гадини във вратовете на най-изисканите госпожици, и то когато се молеха в църква, защото той никога не се присъединяваше към хористите горе на балкона, а си оставаше долу, при жените, и по време на проповедите и на сутрешната служба, и на вечернята;

петият — безчет куки и кукички, с които прикачваше едни за други мъже и жени, притиснати в тълпата, но най-вече жени, пременени в рокли от тънка коприна, и когато горките потегляха за дома си, роклите им мигом ставаха на парчета;

шестият — запалка с прахан, огниво, кремък и всевъзможни други подобни приспособления;

седмият — две-три малки огледалца, с които понякога подлудяваше в църквата мъже и жени и ги караше да забравят всякакво благоприличие; защото той казваше, че жена, която не умее обиди да търпи, в гнева си е способна и в черква да п… и;

осмият — сума ти игли и конци, с която дявол знае какво само не правеше.

Веднъж например, като видя, че монах от францисканския орден се готви да отслужи служба в голямата зала на съда, Панюрж се приближи към него, за да му помогне да се облече, и обличайки го, успя да пришие стихара към ризата и расото, а после побърза да се отдалечи, тъй като господа съдиите вече се готвеха да заемат местата си, за да изслушат службата. Но когато бедният frater341 произнесе Ite missa est342 и поиска да снеме стихара, едновременно с него смъкна и расото, и ризата, за които стихарът бе здраво зашит, като по този начин се разголи чак до раменете, откривайки пред всички мъжките си прелести, които бяха коджа големи. И колкото по-отчаяно дърпаше отчето стихара, толкова повече се разголваше, докато най-после един от съдиите извика:

— Какво значи това? Да не би този хубостник да иска на богослужение да му целуваме задника? Дано свети Антоновият огън го целуне!

Оттогава насам на бедните отци бе наредено да се събличат не пред богомолците, а в олтара, и никога в присъствие на дами, за да не ги въвеждат в изкушение.

После хората запитаха защо тези монаси имат такива дълги предници. На този въпрос Панюрж даде доволно изчерпателен отговор, като каза:

— Ако ушите на магаретата са дълги, то е, защото техните майки не са слагали шапчица на главите им, както твърди De Alliaco343 в своите Suppositions. На същото основание въпросното нещо на светите отци е така дълго, тъй като те не носят панталони и то се шири на воля и се мандахерца между коленете им като женски гердан. А е толкова дебело благодарение на това мандахерцане; към него се стичат всички телесни сокове, тъй като, както твърдят законоведите, вълнението и движението извикват притегляне.

Item, друг джоб на Панюржовата куртка бе натъпкан със стипца, която той хвърляше в гърба на наконтените като принцеси дами, и тогава едни започваха да се събличат пред всички, други подскачаха като петел на жарава, трети се търкаляха като топка върху барабан, четвърти хукваха презглава из улиците, та и той след тях и когато най-сетне ги настигнеше, намяташе на гърба им пелерината като любезен и внимателен кавалер.

Item, в друг джоб държеше малка стъкленица с дървено масло и когато срещнеше елегантно облечена дама или мъж, попипваше дрехите им, като си даваше вид, че ги разглежда, и ги омасляваше на най-видни места с думите: „Ах, какъв хубав плат, какъв хубав сатен, каква хубава тафта, мадам! Да ви даде бог всичко, което благородното ви сърце пожелае — нова премяна, нов любовник! Бог да ви пази!“ И докато ги благославяше така, слагаше ръка на врата им и грозното петно оставаше завинаги тъй дълбоко отпечатано в душата, в тялото и в доброто име, че вече и дяволът не можеше да го изтрие. А на прощаване им казваше: „Мадам, внимавайте да не паднете — пред вас има голяма кална локва.“

Панюрж имаше и друг джоб, пълен със стрита на прах млечка; в него поставяше хубава, изящно изработена носна кърпичка, задигната от Сен-Шапел от гиздава продавачка, когато снемаше от гърдите й въшка, поставена, между нас казано, от самия него. Намирайки се в общество на прилични и хрисими дами, всякога насочваше разговора към дамското бельо и като слагаше ръка на гърдите им, питаше: „Тази бродерия фламандска ли е, или е от Ено?“ А после измъкваше носната си кърпичка и казваше: „Ето, вижте, погледнете само каква работа — струва ми се, че е от Ебания или от Ебарабия.“ И така силно изтърсваше кърпичката си точно под носа им, че ги караше да кихат в продължение на четири часа непрекъснато. В това време пръцкаше като жребец, а жените през смях го питаха:

— Вие като че ли пръцкате, Панюрж?

— Съвсем не, мадам — отвръщаше той, — аз само пригласям на песенчицата, която вие пеете с носовете си.

В друг джоб Панюрж поставяше отвертка, шперц, клещи и бог знае какви още инструменти, срещу които ни врата, ни сандък можеха да устоят.

Имаше и друг джоб — пълен с дребни дървени фигурки, които той ловко подхвърляше, защото пръстите му бяха гъвкави като у Минерва или Арахне и ако се не лъжа, някога е бил фокусник. А когато сменяше тестон344 или друга монета, пък макар смяната да се извършваше от самия метр Муш345, в ръцете на Панюрж всеки път изчезваха пет-шест големи сребърни монети, изчезваха очевидно, явно, открито, без болка, ни рана, при което потърпевшият виждаше само огън.

Глава XVII Как Панюрж се сдобиваше с индулгенции, как бракосъчетаваше старци и какви процеси водеше в Париж

Веднъж срещнах Панюрж малко кисел и мълчалив и допущайки, че го е налегнало безпаричие, рекох:

— Панюрж, струва ми се, че сте болен — виждам това по лицето ви, и се досещам от какво — вашата болест се казва изтощение на кесията. Но не се безпокойте — ето ви шест и половина су, попаднали у мен бог знае как и от къде, и предполагам, че няма да ви бъдат излишни.

На това Панюрж отговори така:

— За какъв дявол ми са вашите пари? Стига да поискам, аз мога да имам толкова, че да се чудя къде да ги дяна, защото притежавам философския камък, който привлича парите от чуждите кесии тъй, както магнитът — желязото. А сега ще дойдете ли да си купите индулгенции? — запита накрая той.

— Ей богу — отвърнах, — аз не държа кой знае колко да ми опрощават греховете ни на този, ни на онзи свят, но да тръгнем с бога напред и да опитаме щастието си, ала само за едно дение, ни повече, ни по-малко!

— Добре — рече Панюрж, — тогава заемете ми едно дение.

— Не, не — възпротивих се аз, — давам ви го даром и от сърце.

— Grates vobis, Dominos!346 — каза той.

И ние тръгнахме, започвайки с църквата „Свети Жерве“, дето купих само една индулгенция, тъй като, що се касае до индулгенции, аз се задоволявам с малко, после прочетох няколко кратки молитви от света Бригита, а Панюрж наляво и надясно купуваше индулгенции и се разплащаше.

Оттук отидохме в Съборната църква „Света Богородица“, в „Свети Йоан“, в „Света Антония“, а после и във всички други църкви, дето се продаваха индулгенции. Аз не купих нито една повече, а той целуваше мощите във всички свещени ракли и навсякъде плащаше. На връщане ме заведе да се почерпим в кабарето „Шато“ и там ми показа десетина-дванайсет кесии, пълни с пари. Гледах и не вярвах на очите си, па се прекръстих и казах:

— Как успяхте в такова късо време да съберете толкова много пари?

Отговори ми, че ги награбил от блюдата с индулгенциите.

— Когато плащах първото дение — продължи той, — аз го подхвърлих така ловко, че на касиера се стори като да съм дал голяма пара. После с едната ръка взех десетина дение, какви ти десетина, кръгли дванайсет лиари или дори двойно повече, а с другата — цели три или четири дузини, и така във всички църкви, които посетихме с вас.

— Да — казах аз, — но вие се осъждате на вечни мъки като змията изкусителка. Вие сте крадец и богохулник.

— Така си мислите вие — отвърна той, — ала аз не мисля така. Когато продавачите на индулгенции ми предлагат да целувам мощите и ми казват: „Centuplum acci pies“347, те се съгласяват за едно дение да получа сто, защото думата accipies тук трябва да се разбира така, както я тълкуват евреите, които вместо повелително наклонение употребяват бъдеще време. Потвърждение на това ще намерите в закона: „Diliges Dominum“ и „Dilige“348. Ето защо, когато предлагащият индулгенции обявява: „Centup lum accipies“, с това той иска да каже: „Centuplum accipe“349 и така именно тълкуват тези думи равините Киму, Абен, Езра и разните му там масорети и сведущият ibi350 Бартол. Освен това самият папа Сикст ми отпусна рента от хиляда и петстотин франка от църковните доходи, загдето го бях излекувал от лоша пъпка, която го измъчваше толкова, че се страхуваше да не остане хром за цял живот. Така че аз с труда си изплащам тази рента от църковните доходи. Охо, приятелю мой — продължаваше той, — ако само знаеш какви пари натрупах аз по време на кръстоносния поход, ще ахнеш от почуда. Той ми донесе повече от шест хиляди флорини.

— А къде, дявол го взел, отидоха тия пари — извиках аз, — защото сега си нямаш и пукнат грош.

— Къде ли? Там, откъдето бяха дошли — отвърна той, — само смениха господаря си. Ами че най-малко три хиляди от тях изразходвах, за да омъжа не млади госпожици — те и без моя помощ си намират премного женихи, а немощни, грохнали старици, останали без зъб в устата, защото аз разсъждавах така: „Тези добри жени не са си губили времето на младини, готови са били да угодят на първия срещнат мъж, докато той им се насити и пресити, та нека, дявол го взел, поритат веднъж-дваж още, преди да умрат!“ И нали бях богат, на една дадох сто флорина, на друга — сто и двайсет, на трета — триста, според това доколко бяха безсрамни, отвратителни и гнусни: защото колкото по-ужасни и по-противни изглеждаха тези старици, толкова повече пари трябваше да им дам, иначе и самият дявол не би се изкусил да ги докосне. И така, един ден отидох при някакъв едър и дебел хамалин и сам сключих брака; но преди да му представя старицата, извадих парите и му казах: „Байно, ето, всичко това ще бъде твое, ако се съгласиш днес хубавичко да пориташ.“ Оттогава старчоците се размърдаха и заритаха като дърти магарета. Поих ги с най-хубави вина и ги гощавах с гозби с много и силни подправки, за да посъбудя и загрея и стариците. В края на краищата те се потрудиха не по-зле от другите, но на най-съсухрените и най-грозните казах да метнат по един чувал на главата. Пък и не само това — загубих сума ти пари и по съдебни процеси.

— Какви процеси? — изненадах се аз. — Та ти си нямаш ни кон, ни магаре.

— Приятелю мой — захвана той, — по внушение на дявола госпожиците в този град бяха измислили някаква висока яка, която така добре закриваше гърдите им, че човек отникъде не можеше да пробута ръка: отзад копченца, отпред всичко затворено и, разбира се, горките любовници, останали с пръст в устата, негодуваха и въздишаха.

Един прекрасен вторник аз депозирах в съда оплакване срещу тези госпожици, като изтъкнах, че това е в ущърб на моите интереси, и заявих, че ако съдът не вземе съответни мерки, на същото основание ще заръчам да ушият копчелъка на панталоните ми отзад. В края на краищата госпожиците се обединиха, изложиха аргументите си и натовариха защитата да се заеме с делото; но аз ги преследвах упорито и най-после съдът заяви, че разрешава да се носят такива яки само ако бъдат малко цепнати отпред. Но всичко това ми коства много средства.

Имах и друг един, още по-неприятен и по-мръсен процес срещу метр Фифи351 и неговите поддръжници: аз предявих искане те да не четат скришом през нощта „Лулата на Бъчвата“ и туй-онуй от „Сентенциите“352 — нека, рекох, да си ги четат посред бял ден в Сорбоната, пред очите на всички други богослови; тогава бях осъден да заплатя разноските по делото и не за друго, а защото не съм изпълнил някаква формалност по отношение на разсилния.

Друг път подадох тъжба в съда срещу мулетата на председатели, съветници и тям подобни и настоявах съветниците да им ушият хубави малки лигавчета, а то иначе техните лиги замърсяват двора на съда, дето съдийските прислужници не могат да играят на ашици или на три пики колкото си искат, без да си изцапат коленете. Делото спечелих, но затова пък здравата се изръсих.

Сметнете сега и това, което давам за черпня всеки ден на същите тези съдийски прислужници.

— А защо трябва да ги черпите? — запитах аз.

— Приятелю мой — рече той, — ти нямаш никакви развлечения на този свят. А аз ги имам повече от самия крал и ако решиш да се съюзиш с мен, двама ще сторим чудеса.

— Не, не — възпротивих се аз, — кълна се в светията на обесниците, че теб един ден ще те обесят.

— А теб един ден ще те погребат. И кое, за бога, е по-достойно — въздухът или земята? Ех ти, глупчо! Докато съдийските прислужници ядат и пият, аз наглеждам мулетата им и срязвам на някои от тях ремъците на стремената така, че да се държат, дето се казва, на косъм. Когато дебелият съветник или пък друг някой като него рече да яхне мулето си, пада и се въргаля като прасе на земята, а хората наоколо гледат сеир и се смеят, и не малко, а за повече от сто франка. Смея се и аз и се смея най-много от всички, защото зная, че като се завърне у дома си, съветникът ще зашиба прислужника си като недоузряла пшеница. Затова не съжалявам, че давам нещо за почерпка на съдийските прислужници.

Та с една дума, Панюрж си имаше (както вече казахме по-горе) шейсет и три начина да се сдобива с пари; но той имаше и други двеста и четиринайсет начина да ги пилее, без да се считат разходите около ненаситната яма под носа му.

Глава XVIII Как един велик английски учен пожела да разисква с Пантагрюел въпроси на науката и как бе победен от Панюрж

Точно по това време един учен мъж, на име Таумаст353, до когото бе долетяла мълвата за безпримерната ученост на Пантагрюеля, пристигна от Англия, за да се срещне с него, да го опознае и провери доколко тази негова ученост отговаря на славата му. И наистина още с пристигането си в Париж той се отправи към Пантагрюел, който живееше в метоха „Сен-Дени“ и в този момент се разхождаше из градината с Панюрж и философствуваше по способа на перипатетиците.

Като го видя такъв голям и едър, Таумаст затрепера от уплаха, но после се опомни, поздрави го както се полага и учтиво рече:

— Платон, царят на философите, е казал, че ако мъдростта и науката добият телесни, зрими очертания, те биха предизвикали възхита у всички, тъй като достатъчно е мълвата за това да стигне до ушите на ученолюбивите и любознателни люде, които се наричат философи, за да загубят те и сън, и покой — така неодолимо ги влече и тегли почитта им към човека, в когото науката е издигнала своя храм и чрез чиято уста тя говори. Нагледен пример за това са, първо: Савската царица, дошла от далечния Ориент и Персийския залив, за да види Соломоновия дом и чуе неговата мъдрост;

второ: Анахарсис, пребродил земите от Скития до Атина, за да види с очите си Солон;

трето: Питагор, посетил мемфиските оракули;

четвърто: Платон, навестил египетските магове и Архит Тарентски;

пето: Аполоний Тиански, стигнал Кавказките планини, прекосил Скития, земята на масагетите, Индия, преплавал великата река Фисон чак до брахманите, за да види Хиарха, а по-късно пребродил Вавилония, Халдея, Медея, Асирия, Парта, Сирия, Финикия, Арабия, Палестина, Александрия и продължил чак до Етиопия, за да види гимнософистите.

Така също мнозина учени от най-отдалечените кътчета на Франция и Испания се стекли в Рим, за да видят и чуят Тит Ливий.

Аз не смея да се поставя в числото и в разреда на тия толкова съвършени люде; но искам да ме считат за любознателен и поклонник не само на науката, а и на хората на науката.

И наистина, когато чух светът да говори за твоите неоценими познания, аз напуснах родина, близки, дом и без да се плаша от разстоянията, от уморителните морски пътешествия и изненадите в непознати на мен страни, дойдох тук само за да те видя и побеседвам с теб по някои въпроси на философията, геомантията и кабалата, които будят в мен съмнения и не ме удовлетворяват; ако ти ми ги разясниш, от днес нататък ще бъда твой роб, аз и цялото мое потомство, тъй като с нищо друго не мога да ти се отплатя достойно. Ще ти представя тези въпроси писмено и утре ще уведомя всички учени в града, за да разискваме публично, в тяхно присъствие. Но аз предлагам да водим диспут по следния начин. Не желая чрез pro и contra, както правят глупавите софисти тук, във вашия град, а и другаде; не желая също така диспут по примера на академиците чрез изказвания, нито чрез числа, както правеше Питагор и както възнамеряваше да прави Пико делла Мирандола354 в Рим; аз предпочитам безсловесен диспут, диспут посредством знаци, защото въпросите са толкова трудни, че човешката реч ще се окаже безсилна да ги обясни така, както бих искал.

И тъй, нека твое велелепие благоволи да се яви на този диспут. Той ще се състои в голямата зала на Наварския колеж в седем часа сутринта.

Когато Таумаст свърши речта си, Пантагрюел почтително му отвърна така:

— Сеньор, аз не отказвам никому даровете, които господ ми е дал, защото всяко благо изхожда от него; и тъй като нему е угодно то да се умножава сред люде, достойни и способни да възприемат небесната манна на благородните знания и сред които ти, както вече виждам, заемаш челно място, аз ти заявявам, че по всяко време ще ме намериш готов да отговоря според скромните си сили на някои от твоите въпроси, макар и да съм убеден, че не ти, а аз трябва да се поучавам от теб; но щом желаеш, ще побеседваме заедно върху неясните за теб въпроси и ще се потрудим да намерим решението им в дъното на оня неизчерпаем извор, дето, според Хераклит, е скрита истината. Аз одобрявам напълно предложението ти за безсловесен диспут, посредством знаци, защото и така ще се разберем и ще избегнем ръкопляскането, към което прибягват безделниците софисти, когато им се нрави аргументацията.

И така, утре аз не ще пропусна да се явя в уречения час на посоченото от теб място, но нека отсега се споразумеем, че не ще допущаме оскърбления и кавги между нас и че не ще търсим ни почести, ни похвали, а само истината.

На тези думи Таумаст отговори така:

— Сеньор, нека бог и занапред те обсипва с милостите си, загдето твоето величие благоволи да се принизи до моето нищожество. И тъй, довиждане до утре.

— Довиждане — каза Пантагрюел.

Любезни мои читатели! Вие не можете да си представите какви високи и възвишени мисли вълнуваха цялата нощ и Таумаст, и Пантагрюел. И наистина, Таумаст сподели с Клюни, портиера на хотела, дето беше отседнал, че никога в живота си не бе изпитвал такава неутолима жажда. „Струва ми се — каза той, — че Пантагрюел ме стиска за гърлото. Наредете, моля ви се, да донесат винце, а и хладна водица, та да си поизплакна небцето.“

Пантагрюел бе крайно възбуден и цяла нощ престоя над:

Книгата на Беда De numeris et signis355

Книгата на Плотин De inenarrabilibus356

Книгата на Прокъл De magia357

Книгата на Артемидор Peri oniroctaticon358

Книгата на Анаксагор Peri semion359

Книгата на Инарий Peri aphata360

Книгата на Филистимон

Книгата на Хипонакт Peri anecphoneton361

и над множество други книги, докато най-после Панюрж му каза:

— Сеньор, пратете всичко това по дяволите и си легнете да поспите, защото сте в такова умствено възбуждение, че се страхувам да не ви събори треска. Но преди това сръбнете си двайсет и пет, че и трийсет глътчици винце, не повече, а после се оттеглете и хубаво си поспете, тъй като утре на диспут с господин англичанина вместо вие ще изляза аз и ако не го доведа ad metan non loqui362, заплюйте ме.

— Панюрж, приятелю мой — рече Пантагрюел, — но той е човек учен и преучен, как ще излезеш наглава с него?

— Много лесно — отвърна Панюрж. — Оставете всичко на мен и ни дума повече по това. Има ли по-учен от дявола?

— Наистина няма — каза Пантагрюел, — освен ония, които е осенила божията благодат.

— И така да е — възрази Панюрж, — но аз неведнъж съм спорил с тях и на всички съм вземал акъла и съм ги карал да си седнат на задника. Та и утре, бъдете сигурен, ще направя така, че този надут англичанин сам пред всички ще си сложи примката на шията.

После Панюрж цяла нощ пи и се весели със слугите и проигра на primus et secundus и на „палки“ всички закопчалки на панталоните си.

Сутринта той отведе господаря си на уреченото място, а там, повярвайте ми, бяха се насъбрали всички парижани, и стари, и млади, и всеки си казваше така:

„Този дявол Пантагрюел, който победи всички хитреци и срина със земята невежите софисти, сега ще си намери майстора, зер англичанинът е дявол от Вовер. Ще видим кой кого.“

И тъй, всички бяха по местата си, Таумаст вече ги очакваше, а когато Пантагрюел и Панюрж влязоха в залата, студенти и делегати, по стар глупав навик, захванаха шумно да ръкопляскат. Но Пантагрюел изрева така, че гласът му разтърси въздуха като изстрел на двойно оръдие:

— Тихо, дявол ви взел, тихо! Кълна се, проклетници недни, че ще ви отрежа главите, ако ми дотягате!

При тези думи те онемяха като тръстики и нямаше да посмеят да се изкашлят даже ако бяха нагълтали петнайсет ливри перушина, а страхът от този глас така им пресуши устата, че от жажда изплезиха половин фут езици, сякаш Пантагрюел им беше изсипал в гърлото сол.

Тогава Панюрж запита англичанина:

— Сеньор, за да спориш по посочените от теб въпроси ли, си дошъл тук, или за да се поучиш и познаеш истината?

На което Таумаст отговори така:

— Дойдох тук, сеньор, изпълнен единствено от безкористното желание да се поуча и позная това, в което цял живот съм се съмнявал и което ни книга, ни човек съумяха да ми изяснят. А що се отнася до диспутите и полемиките, аз не държа на тях, те принизяват човека и нека ги предоставим на негодниците софисти, сорбони, сорбонисти, сорбончета, сорбоникули, сорбонци, борсонци, сорбонници, разбойници, които в своите диспути търсят не истината, а противоречията и несъгласията.

— И така — рече Панюрж, — ако аз, скромният ученик на своя господар, господин Пантагрюеля, те задоволя и удовлетворя във всичко и с всичко, ще бъде недостойно да безпокоим после него самия. Ето защо по-добре е той да оглавява диспута, да преценява нашите изказвания и окончателно да разсее съмненията ти, ако намериш, че не съм задоволил твоята любознателност.

— Наистина — съгласи се Таумаст, — много добре си го намислил! И тъй, започвай!

Забележете между впрочем, че Панюрж бе закачил на края на дългия си копчелък красив пискюл от червена, бяла, зелена и синя коприна, а в самия копчелък бе пъхнал голям портокал.

Глава XIX Как Панюрж обърка англичанина, разискващ посредством знаци

И тъй, насъбралите се наостриха уши в тишината, а англичанинът вдигна високо първо едната ръка, после другата, събра пръсти във вид на кокоше дупе, както се изразяват в Шинон, и четири пъти подред одраска с нокти ту едната, ту другата ръка, след което отпусна пръсти и с дланта на едната ръка оглушително плесна другата. После отново съедини ръце, плесна с тях два пъти и четири пъти стисна и отпусна пръсти; след това съедини ръце и ги вдигна нагоре, сякаш се молеше на бога.

Тук Панюрж неочаквано вдигна дясната ръка, пъхна палеца в дясната ноздра, а останалите четири пръста прибра и опъна към върха на носа, затвори напълно лявото око, а дясното само леко присви, отпущайки ниско и мигач, и вежда; после високо вдигна лявата ръка, плътно стисна и опъна четирите пръста, а палеца пъхна в лявата ноздра, след което лявата ръка зае точно такова положение, каквото и дясната, отделени една от друга на разстояние половин лакът. Накрая отпусна и двете ръце, а след туй изведнъж ги вдигна на височина на раменете си, сякаш се целеше в носа на англичанина.

— Ако Меркурий… — неочаквано захвана англичанинът.

Но Панюрж го прекъсна, казвайки: „Маско, вие проговорихте!“

Тогава англичанинът направи следния знак: вдигна нагоре широко разтворена лявата ръка, сви в юмрук четирите пръста и докосна с опънат палец върха на носа си. После с бързо движение вдигна широко разтворена дясната ръка и все така разтворена я спусна надолу, за да срещне палеца там, дето се прегъва кутрето на лявата, и бавно започна да движи във въздуха четирите пръста на тази ръка; после обратно: с дясната направи това, което току-що бе направил с лявата, а с лявата — онова, което вече бе направил с дясната.

Панюрж не се уплаши кой знае колко; с лявата ръка той придръпна нагоре огромния си копчелък, а с дясната измъкна оттам парче биволско ребро и две еднакво дебели пръчки, едната от черен абанос, другата от червено бразилско дърво, разположи ги симетрично между пръстите на тази ръка и удряйки ги една в друга, започна да издава звук, подобен на чесалата на бретонските прокажени, но малко по-звучен и по-хармоничен, И в същото време весело си тананикаше, без да снема очи от англичанина.

Според мнението на богослови, лекари и хирурзи този знак показвал, че англичанинът е болен от Проказа.

Според мнението на съветници, законоведи и канонисти с този знак той искал да каже, че и прокажените могат да бъдат посвоему щастливи, както ни разкри това някога господ.

Англичанинът не се смути кой знае колко; той вдигна двете си ръце нагоре, сви трите големи пръста, мушна палеца между показалеца и средния пръст, опъна двата малки пръста и протегна ръце към Панюрж, а после ги съедини така, че десният палец докосваше палеца на лявата ръка, а малкият пръст на лявата — малкия пръст на дясната.

Тогава Панюрж на свой ред вдигна ръце и без да каже дума, направи следния знак: с нокътя на левия показалец докосна нокътя на палеца на същата ръка така, че образува нещо като халка, и събра в юмрук всички пръсти на дясната ръка, с изключение на показалеца, който много пъти вкара и изкара от халката. После протегна показалеца и средния пръст на дясната ръка, опъна ги колкото можа и ги насочи към Таумаст. След това опря левия палец в ъгъла на лявото око, като движеше грациозно насам-натам разперената си ръка, наподобяваща птиче крило или перка на риба; същото направи и с дясната, чийто показалец постави в ъгъла на дясното око.

Таумаст пребели лице и започна да трепери, а после стори следния знак: със средния пръст на дясната ръка чукна възглавничката точно под палеца, после с десния показалец образува халка, подобна на халката на Панюрж, направена с лявата ръка, но показалеца постави отдолу, а не отгоре както Панюрж.

Тук Панюрж плесна с ръце и силно духна в шепата си. Като направи това, той отново пъхна показалеца на дясната ръка в халката на лявата и така продължи да го пъха и вади не зная колко пъти. Накрая вирна брадичка и втренчено загледа Таумаст.

Хората, които не разбираха нищо от такива знаци, сега ясно разбраха, че чрез този знак Панюрж без думи питаше Таумаст:

„Какво ще кажеш на това, а?“

По челото на Таумаст неочаквано избиха едри капки пот и той досущ заприлича на човек, потънал в дълбоко съзерцание. След малко се поопомни и срещна ноктите на лявата си ръка с ноктите на дясната, после разтвори пръсти в полукръг и същевременно се помъчи да вдигне колкото може по-високо двете си ръце.

В отговор на това Панюрж внезапно постави под брадичката си показалеца на дясната ръка, а кутрето на същата ръка пъхна в халката на лявата и започна много мелодично да почуква горните зъби в долните.

Замаян от напрежение, Таумаст изведнъж се изправи, но изправяйки се, така се изпусна, че развоня колкото сто дявола, взети заедно. Присъствуващите започнаха да си запушват носовете, защото от смут и вълнение човекът се накака. После вдигна дясната ръка и събра краищата на пръстите, а лявата положи върху гърдите.

В отговор на това Панюрж придръпна дългия си копчелък с пискюла, разтегли го на лакът и половина и с лявата ръка го задържа някое време в това положение, а с дясната взе портокала, подхвърли го във въздуха седем пъти подред, като на осмия го скри в шепата си и продължи да го държи високо, без да се движи; след всичко това затръска хубавия си копчелък, привличайки към него вниманието на Таумаст.

Тогава Таумаст започна да надува бузи като същински гайдар и да диша силно, сякаш надуваше свински мехур.

В отговор на това Панюрж забоде в задника си един от пръстите на лявата си ръка, а с уста засмука въздуха така, като че изсмукваше сурова стрида от черупката й или сърбаше чорба; после леко отвори уста и с дланта на дясната ръка започна да се удря по устните и да диша дълбоко и глухо, сякаш този въздух идваше от диафрагмата и излизаше през трахеята, и това той повтори шестнайсет пъти подред.

А Таумаст продължаваше да поема дъх издълбоко и да диша като вол.

Тогава Панюрж захапа показалеца на дясната си ръка и здраво го стисна с уста. После го измъкна, а той изплющя като бъзово пушкало, с което децата изстрелват репички. И това Панюрж повтори девет пъти подред. Но тук стана нещо неочаквано.

— А-а, господа! — извика Таумаст. — Ето къде е тайната! Той бръкна до лакти с ръка в нея!

Като каза тези думи, Таумаст измъкна кинжала си и го насочи с острието надолу.

В отговор на това Панюрж улови за края дългия си копчелък и с всички сили го затръска, а после събра над глава двете си ръце, наподобявайки гребен, изплези език и погледна като заклана коза.

— А, разбирам… Е, и какво? — рече Таумаст и опрял в гърди дръжката на кинжала, подложи ръка под острието му и леко мръдна краищата на пръстите си.

В отговор на това Панюрж сведе глава наляво и постави средния пръст в дясното ухо, а палеца опъна нагоре. После скръсти ръце на гърди, изкашля се пет пъти подред и на петия път тропна с десния крак. Накрая вдигна лява ръка и сви пръсти в юмрук, като насочи палеца към челото, а с дясната удари гърдите си шест пъти подред.

Недоволен, види се, от всичко това, Таумаст опря в края на носа показалеца на лявата си ръка, а останалите пръсти стисна в юмрук.

Тогава Панюрж пъхна двата средни пръста в устата си, разтегли я най-много колкото можа и като показа всичките си зъби, придърпа надолу с палеца и показалеца клепачите си така, че изглеждаше, както се стори на присъствуващите, от грозен по-грозен.

Глава XX Как Таумаст възхвалява способностите и учеността на Панюрж

След всичко това Таумаст стана и снемайки шапчицата си, тихичко поблагодари на Панюрж, а после обърна глава и високо заговори към присъствуващите:

— Господа, сега мога да припомня евангелските думи: Et ecce plus quam Solomon363. Вие имате пред себе си безценно съкровище: това е монсеньор Пантагрюел, чиято слава ме накара да дойда тук от най-затънтения край на Англия, за да побеседвам с него по някои неразрешими за мен въпроси на магиите, алхимията, кабалата, геометрията и астрологията, а така също и на философията.

Но днес аз съм недоволен от тази слава, показала се скъперница към него, тъй като тя не разкрива пред света и хилядна частица от онова, което е в действителност.

Вие видяхте как неговият ученик, уповавайки се сам на себе си, ме задоволи и ми каза повече, отколкото изисквах; освен това той ми посочи и в същото време разреши други неясни точки от неоценимо значение за науката. С всичко това аз искам да ви уверя, че той ми показа извора и ми разкри бездната на енциклопедическите познания, за които смятах, че никой на света няма и най-елементарна представа: имам предвид нашия диспут посредством знаци, при който никой от двама ни не обели думица. И за да не кажат хората, че това е една подигравка, аз възнамерявам да изложа в писмена форма нашите разговори и решения, а после и да ги напечатам, та всеки подобно на мен да извлече от тях поука; а сега вие сами можете да съдите как би се изказал учителят, щом ученикът ни смая с познанията си, тъй като non est discipulus super magistrum364.

И така, слава на господа бога, а на вас покорно благодаря за честта, която ми оказахте по време на този диспут; и нека бог, придобивникът на неизречима светлина, дарителят на живот вечен, бъде с вас!

С подобни изрази и Пантагрюел на свой ред изказа благодарността си на всички присъствуващи, а когато се накани да си тръгне, отведе Таумаст на обяд у дома си и, повярвайте ми, така се изпонапиха, че стана нужда да си разкопчеят копчетата на корема (тогава хората си слагаха копчета на корема, както в наши дни — на врата) и един друг не можеха да се познаят.

Света Богородице, какво ядене, какво пиене и какво викане бе!

— Наливай!

— Давай!

— Паже, наливай!

— Наливай, дявол го взел, наливай!

И не се намери един, който да не изпие своите двайсет и пет-трийсет модии, и знаете ли защо? Sicut terra sine aqua365, защото беше жега, а отгоре на това бяха и жадни.

Колкото до въпросите, поставени от Таумаст, и значението на знаците, употребявани по време на диспута, аз ще ви ги изложа според техните собствени думи, но дочух, че Таумаст написал голяма книга, издадена в Лондон, в която обяснявал всичко, без да пропусне и най-малката подробност. Ето защо засега се въздържам.

Глава XXI Как Панюрж се влюби в дама от висшето общество

Победата при дискусията с англичанина създаде на Панюрж име в Париж, след което той оцени по достойнство своя копчелък и накара да го обшият по римска мода. Хората обсипваха Панюрж с похвали и даже съчиниха за него песен, която пееха и децата, когато отиваха да купуват горчица; беше добре приет и в обществото на дами и госпожици и този успех така завъртя главата му, че той реши да завоюва сърцето на една от знатните дами в града.

И наистина, като прати по дяволите всеизвестните витиевати предисловия и встъпления, към които обикновено прибягват хрисимите лаици по женската част, заклетите постници, никога непосягащи на месце, един ден той й каза така:

— Мадам, би било крайно полезно за републиката, приятно за вас, достойно за вашия род, а за мен така необходимо вашето съгласие да заченете от мен; повярвайте ми, опитът ще ви убеди в това.

При тези думи дамата го отблъсна на повече от сто мили и каза:

— Безумецо, как смеете да ми говорите така? Знаете ли вие с кого разговаряте? Махайте се от очите ми или ще накарам да ви отсекат ръцете и краката.

— О — отвърна той, — готов съм да остана без ръце и без крака, само да се полюбим малко с вас и да поиграем на игличка и конче: ето, тук е (и той показа дългия си копчелък) господин Жан Жьоди, който ще ви накара да затанцувате така, че ще го почувствувате до мозъка на костите си. Той е щедър и любезен и отлично знае, преди да навлезе в същината на работата, да открива всички тънкости и примамливи хапчици в капана, след което не ви остава нищо друго, освен малко да го поизчистите.

На това дамата отвърна така:

— Вън оттук, нещастнико, вън! Ако кажете една дума само повече, ще извикам слугите и ще заповядам да ви посинят от бой.

— О — възрази Панюрж, — вие не сте толкова лоша, колкото се представяте, не, или може би вашето лице ме е излъгало: по-скоро земята ще се въздигне в небесата, а небето ще се срине в преизподнята и цялата вселена ще помръкне, нежели в такава красива и изящна жена да се намери макар и капчица злъч или коварство. Впрочем ненапразно у нас казват, че твърде рядко

Но така се казва за обикновената, простата хубост. Вашата е тъй съвършена, тъй особена, тъй божествена, че според мен природата ви е надарила с нея, за да бъдете образец на това, което тя е всесилна да сътвори, когато употреби всичката си мощ и всичкото си умение. Вашата хубост и всичко, което е във вас, не е каква да е хубост, а мед, шекер, манна небесна! На вас и само на вас трябваше да даде Парис златната ябълка, а не на Венера, не на Юнона и не на Минерва, защото Юнона никога не е била тъй красива, нито Минерва — тъй мъдра и Венера — тъй изящна като вас. О богове и богини небесни! Блажен ще бъде тоя, когото благословите да притисне в обятията си тази жена, да я целуне и да се поотърка о нея. И кълна се, че този щастливец ще бъда аз, виждам това добре, защото тя ме обича вече лудо; аз съм избраникът, предопределен от феите. И тъй, да не губим време — ключът е мой, замъкът — ваш!

И той се хвърли да я прегърне, а тя се престори, че бърза към прозореца да извика съседите на помощ.

Тогава Панюрж бързо изскочи навън и тичайки, се провикна:

— Мадам, почакайте тук — аз сам ще ги извикам, вие не се безпокойте!

И Панюрж си отиде, без да се огорчава бог знае колко от отказа на дамата, и трябва да ви кажа, че и този ден той яде и пи не по-малко от обикновено.

На другия ден, когато знатната дама се канеше да тръгне за църква, Панюрж вече беше там. Покланяйки се дълбоко, той й поднесе светена вода, а после, ни в клин, ни в ръкав, коленичи до нея и й каза:

— Мадам, знайте, че от любов към вас не мога вече ни да се изпикая, ни да се изакам като хората. Не знам как си представяте вие тази работа, но ако се случи нещо лошо с мен, кой ще отговаря за това?

— Махнете се! — викна тя. — Махнете се! Не ми додявайте с вашите глупости; не ме смущавайте, когато се моля.

— Но намерете, моля, рима на думата пъхтиш. Напразно се надяваш ти и пъхтиш…

— Не мога — възпротиви се тя.

— … красивата девойка да свалиш — додаде Панюрж. — А сега — продължи той — помолете бог да ми даде това, за което жадува благородното ви сърце, и моля, дайте ми вашите броеници.

— Ето, вземете ги — съгласи се тя — и ме оставете на мира.

И вече бе готова да снеме цестриновите си броеници с големи златни топки, но в това време Панюрж бързо измъкна едно от ножчетата си и без да му мигне окото, преряза броениците, за да ги отнесе после в будката за откупуване на крадени вещи.

— Искате ли ножчето ми? — запита тогава Панюрж.

— Не, не — отвърна тя.

— Но не забравяйте — каза Панюрж, — че то телом и духом е на ваше разположение, с всички свои принадлежности, с всички свои карантии и дреболии.

Ала дамата не беше твърде доволна от това, че той я лиши от броениците, които й вдъхваха смирение в църквата, и си рече: „Този дърдорко е някакъв глупак, а освен това е и другоземец — и аз едва ли вече ще видя броениците си. А какво ще каже мъжът ми? Ще се разсърди, разбира се, но аз ще го уверя, че крадец ги е прерязал в църквата, което той сигурно ще повярва, когато види на колана остатъка от шнура.“

Следобед, скътал в ръкава си голяма кесия, пълна с жетони, Панюрж отиде да навести дамата и я запита:

— Кой от нас двама обича повече другия: вие или аз?

— Що се отнася до мен — отвърна дамата, — аз не ви мразя, напротив, обичам всички, защото бог иска така.

— Но вие между впрочем не сте ли влюбена в мен? — настоя той.

— Толкова пъти вече ви казах да не повтаряте тези думи и ако продължавате да ми говорите така, ще ви покажа колко грешите, като се държите тъй непочтително с мен. Вървете си, но преди това ми върнете броениците, защото мъжът ми сигурно ще запита какво е станало с тях.

— Броениците ли? — рече той. — О, не, мадам, кълна се, тях аз никога няма да ви върна, но затова пък на драго сърце ще ви дам други. Какви предпочитате? Златни с емайл, големи и кръгли, във вид на копринен кордон, или от златни кюлчета? Или може би ги желаете от абанос, от едри хиацинти, от големи, изкусно шлифовани гранати със зрънца от фин тюркоаз или от красиви топази в съчетание с изящни сапфири, или най-после от двайсет и осем каратови диаманти? Не, не, всичко това е твърде малко за вас. Аз бих желал да ви предложа други броеници от чудни изумруди и янтарови зърна, със закопчалка от персийска перла, голяма колкото портокал. Искам да ви ги подаря — пари имам достатъчно.

И той подрънка жетоните, с което искате да покаже, че златото го бие по джоба.

— Не желаете ли кадифе — виолетово, тъмно или яркочервено, а може би и атлаз — ален или обшиван? Искате ли накити, гривни, диадеми? Само кажете. Какво са за мен някакви си петдесет хиляди дуката!

Като го слушаше да говори така, на дамата й потекоха лиги от устата, но тя бързо се съвзе и рече:

— Не, благодаря, от вас аз нищо не искам.

— А аз пък, дявол го взел, искам от вас нещо и това нещо няма да ви струва нищо и от нищо няма да ви лиши. Ето (и той показа дългия си копчелък) тук е господин Жан Шуар, който търси къде да свре глава.

И Панюрж понечи да я прегърне, ала тя се развика, впрочем, между нас казано, не много силно. Тогава Панюрж я погледна хитро и каза:

— И тъй, не желаете да ми дадете нищо, така ли? Хай, дявол да ви вземе! Не заслужавате вие ни почести, ни богатства и аз ще взема да насъскам кучетата срещу вас!

След тези думи Панюрж побърза да избяга от страх да не опере пешкира — опасения, които бяха напълно основателни.

Глава XXII Как Панюрж изигра на парижката дама крайно унизителна за нея шега

Забележете между впрочем, че следващият ден се случи голям празник — Тяло господне, когато всички жени се гиздят и пременуват, и на същия този ден въпросната дама беше облякла много красива рокля от ален атлаз и палтенце от скъпо и прескъпо бяло кадифе.

В навечерието на религиозния празник Панюрж наляво, надясно и във всички останали посоки търси, търси и най-после намери разгонена хрътка, върза я за пояса си, откара я в своята стая и цял ден и цяла нощ я тъпка с храна. Сутринта я закла, отряза й онова, по което гадаят гръцките магьосници, накълца го на ситни парченца и като го мушна в най-скрития си джоб, отиде в църквата и застана точно там, дето дамата трябваше да се присъедини към процесията, устройвана според обичая на този празник; когато дамата влезе в църквата, Панюрж й предложи светена вода, поздрави я най-любезно, поизчака да прочете молитвите си, седна до нея на скамейката и й подаде листче с написано на него

Докато тя разтваряше листа и четеше написаното, Панюрж на бърза ръка я поръси с магията си на различни места и най-вече в гънките на ръкавите и на полата, а после й каза:

— Мадам, бедните влюбени не всякога биват щастливи. Колкото до мен, надявам се, че безсънните нощи, когато изплаках очите си от любов към вас, ще ми бъдат приспаднати от мъките в чистилището. Във всеки случай молете бог да ме въоръжи с търпение.

И преди още Панюрж да изрече тези думи, кучета, притеглени от миризмата на магията, с която Панюрж бе поръсил дамата, нахлуха отвсякъде в църквата и се нахвърлиха право към дамата. Малки и големи, охранени и мършави, всички се струпаха тук и опънали куйруци, започнаха да подушват дамата и да я припикават от всички страни. С една дума — безобразие!

Панюрж ги поразгони малко, после се поклони на дамата и се оттегли в един параклис, отдето можеше незабелязано да се любува на рядкото зрелище, защото тези мръсни псета я препикаха от горе до долу: един голям хрът й опика главата, друг — ръкавите, трети — полите, малките палета пък подмокриха обувките й, така че всички дами наоколо се видяха в чудо, когато се втурнаха да я спасяват.

А в това време Панюрж се тресеше от смях, докато най-после успя да каже на един от градските велможи:

— Тази дама или е разгонена, или току-що е била повалена от някой хрът.

И като видя, че всички песове скимтят около нея като край разгонена кучка, хукна да търси Пантагрюел.

И де що срещнеше куче, сритваше го и му подвикваше:

— Хайде, няма ли да вървиш с аркадашите на сватба? Тръгвай, тръгвай, дявол те взел, тръгвай!

Когато най-после стигна у дома си, Панюрж каза на Пантагрюел:

— Господарю, елате, моля ви, да видите що псета са хукнали подир най-първата красавица на града и искат да я свалят!

Пантагрюел на драго сърце тръгна да види зрелището, което той намери за много забавно и единствено по рода си.

Ала най-смешното беше на процесията: около дамата се струпаха повече от шестстотин хиляди и четиринайсет кучета, които тръгваха по петите й, накъдето и да се отправеше тя, като препикаваха всички места, докосвани от дрехата й.

Хората се спираха, гледаха и не вярваха на очите си, а псетата подскачаха чак до врата на дамата, та й направиха на дармадан хубавата премяна, пък тя, като не виждаше друго спасение, хукна към дома си — тя бяга от кучетата, кучетата бягат подир нея, а слугите гледат и се превиват от смях.

Когато най-после тя влезе у дома си и тръшна след себе си вратата, друга глутница долетя изневиделица и така препика стените на къщата, че край тях се образува истински поток, в който спокойно можеха да плават патици. Потокът и днес си тече недалеко от „Свети Виктор“ и Гоблен366 използува водите му, за да боядисва в тях дрехите червени, благодарение на особените свойства на кучешката урина, за което някога открито говореше нашият метр Орибус.

Такъв поток можеше с божата помощ и мелница да задвижи, но, разбира се, не толкова голяма, колкото Базаклската мелница в Тулуза.

Глава XXIII Как Пантагрюел напусна Париж, когато научи, че дипсодите367 нахълтали в страната на амавротите, и защо милите във Франция са толкова къси

Не след дълго Пантагрюел научи, че баща му Гаргантюа бил отнесен от феята Морган в Страната на феите, както някога били отнесени Ожие и Артур, и че като чули за това, дипсодите прехвърлили границата, опустошили голямата земя Утопия и обсадили столицата на амавротите. Ето защо, без да се сбогува с никого, Пантагрюел напусна Париж, тъй като работата беше спешна, и се отправи за Руан.

Пътем Пантагрюел, комуто милите във Франция се сториха къси в сравнение с милите в други страни, запита Панюрж дали това има някакви причини и основания и тогава Панюрж му разказа историята, която monachus Маротус дю Лак излага в „Деянията на канарските крале“.

— Някога — започна Панюрж — хората не измервали земята ни с мили, ни с милиарии368, ни със стадии369, ни с парасанги370, докато най-после крал Фарамонд измислил някакво разделение и го въвел по следния начин: избрал сто красиви и снажни млади парижани, издръжливи и смели, и сто красиви девойки от Пикардия, хранил ги и ги поил цяла неделя както се полага, а после повикал младежите, дал всекиму девойка и пари за из пътя и им заповядал да поскитат накъдето очи им видят и там, дето се полюбят с девойките, да поставят камък — и това, рекъл той, да бъде една миля.

Тръгнали младите хора радостни и весели и тъй като пращели от сили, а разполагали и с време, любели се на път и под път и затова френските мили са толкова къси. Но после, когато походили повечко и изплезили езици от умора, пък и маслото в кандилцето се изчерпало, те престанали да се любят тъй често и се задоволявали (говоря за мъжете) с жалкото и безстрастно „един път на ден“. Ето защо в Бретония, в Ландите, в Германия и в други, по-отдалечени страни милите са толкова дълги. Други автори дават други обяснения на този въпрос, аз обаче намирам това за най-правдоподобно.

Пантагрюел споделяше напълно неговото мнение.

От Руан те се отправиха за Онфльор371, дето Пантагрюел, Панюрж, Епистемон, Евстен и Карпалим се качиха на кораб.

И тук, докато в очакване на попътен вятър калафатеха кораба, Пантагрюел получи от някаква парижанка (която доста време бе издържал) писмо със следния адрес:

За „най-обичания от красавците и най-неверния от храбреците П. Н. Т. Г. Р. Л.“

Глава XXIV Писмото, което пратеникът на една парижанка донесе на Пантагрюел, и обяснението на думата, написана на златната халка

Пантагрюел се учуди крайно много, когато прочете адреса, и запитвайки пратеника за името на изпращачката, разпечата писмото; в него нямаше нищо освен празна хартия и златна халка с нешлифован диамант. Тогава той повика Панюрж и му показа писмото.

Панюрж изказа предположение, че може би на хартията има нещо, но че е написано тъй хитроумно, та не всеки да го прочете. И бързо приближи писмото към огъня, за да разбере дали е написано с нишадъров разтвор.

После го потопи във вода, за да разбере дали е написано със сок от млечка.

После го затопли на свещ, за да разбере дали е написано със сок от лук.

После го натри с орехово масло, за да разбере дали е написано с пепелява вода и сок от смокиново дърво.

После го натри с мляко от кърмачка-първескиня с женска рожба, за да разбере дали е написано с жабешка кръв.

После потърка единия му край с пепел от лястовиче гнездо, за да разбере дали е написано със сок от нар.

После потърка с ушна кал другия му край, за да разбере дали е написано с жлъчка от гарван.

После го потопи в оцет, за да разбере дали е написано с мляко от живачник.

После го намаза с прилепова мас, за да разбере дали е написано с китова сперма, наричана още сива амбра.

После бавно го постави в съд с хладка вода и внезапно го изтегли, за да разбере дали е написано със стипца.

И като видя, че всичко бе напразно, повика пратеника и запита:

— Приятелю, дамата, която те изпрати тук, не ти ли даде някаква пръчица? (Панюрж допущаше, че се касае до хитрината, за която говори Авъл Гелий372.)

— Не, господарю — отвърна пратеникът.

Тогава Панюрж реши да му отреже косите, за да разбере дали дамата не е написала посланието си върху главата на своя посланик, но видя, че са твърде дълги, и се отказа от намерението си, като си рече, че за такова кратко време те не могат да пораснат толкова.

Накрая Панюрж се обърна към Пантагрюел:

— Господарю, честна дума, и аз не зная какво да мисля, ни какво да ви кажа. За да се уверя написано ли е нещо на този лист, или не, аз прибягнах до няколко способа на тосканинеца месер Франческо ди Нианто, който разглежда основно въпроса за разчитане на тайнописа, възползувах се от онова, което пише по този повод Заратустра в Peri Grammato acriton373 и Калрурний Бас в De Literis illegibilibus374, ала не намерих нищо и смятам, че разковничето е в халката. Да погледнем и там!

И те разгледаха халката и на вътрешната й страна видяха написано на еврейски:

Тогава повикаха Епистемон и го запитаха какво ще рече това.

Епистемон им отвърна, че тези думи са еврейски и че означават: „Защо ме остави?“

— Работата ми е ясна — забеляза живо Панюрж. — Виждате ли този диамант? Той е фалшив. И ето обяснението на това, което дамата иска да каже:

„Кажи, неверни приятелю, защо ме остави?“ Пантагрюел веднага си обясни всичко и си спомни, че на тръгване дори не се сбогува с дамата и това го натъжи дотолкова, че бе готов тозчас да се върне в Париж, за да се помири с нея.

Но Епистемон му припомни раздялата на Еней с Дидона, както и думите на Хераклит Тарентски, който казва, че когато корабът стои на котва, а работата бърза, не чака, по-добре е да прережеш въжето, отколкото да си губиш времето да го отвързваш, та затова сега Пантагрюел трябва да се прости с всички тези мисли и да побърза към родния град, застрашен от смъртна опасност.

И наистина, само след около час духна северозападен вятър, корабът, надул всички платна, излезе в открито море и няколко дни по-късно, минавайки през Порто Санто и Мадейра, те се озоваха на Канарските острови.

Напущайки островите, минаха край Капо Бланко, Сенегал, Зелени нос, Гамбри, Сагреса, Мели и нос Добра Надежда и се установиха в царството Мелинда.

Напущайки Мелинда, те опънаха платната, духани този път от северняка, подминаха Меден, Ути, Удем, Геласим, Острова на феите и малко след кралството Ахория пристигнаха в пристанището Утопия, на около три мили от столицата на амавротите.

Когато си поотдъхнаха на сушата, Пантагрюел каза:

— Приятели, градът не е далеч оттук; но преди да тръгнем натам, добре е да поразмислим какво ще правим по-нататък, та да не заприличаме на атиняните, които първо действували, а после умували. Готови ли сте да отидете на живот и смърт с мен?

— Да, сеньор — викнаха в един глас всички, — разчитайте на нас както на самия себе си!

— Добре — рече Пантагрюел, — в такъв случай има само едно още, което ме смущава и тревожи — това е, че не зная ни разположението, ни числеността на неприятелските части, обсадили града. Ако знаех това, щях да действувам с по-голяма сигурност. Затова нека заедно помислим как да го узнаем.

На тези думи всички в един глас отвърнаха:

— Изпратете нас да разузнаем, а сам почакайте тук. И ние ще ви донесем точни сведения още днеска.

— Аз — захвана Панюрж пръв — възнамерявам да проникна във вражеския лагер, като подмамя часови и караули и даже погуляя и се посбутам с тях, без да ме познаят; задължавам се да огледам оръдията и палатките на всички военачалници и да поговоря с войниците, без да ме разкрият. С мен и дяволът не излиза на глава, за щото съм потомък на Зопир375.

— Аз — рече Епистемон — зная всички примамки и всички подвизи на безстрашните пълководци и герои от ония времена, както и хитрините и тънкостите на военното изкуство. Ще отида при враговете и ако даже бъда разкрит и разобличен, ще се отскубна от тях и преди това ще им разкажа за вас каквото си искам, като ги накарам да ми вярват, защото съм потомък на Синон376.

— Аз — каза Евстен — ще пропълзя през окопите напук на караули и часови, ще изпотроша ръцете и краката им и ще мина по търбусите им, макар и да са силни като дявола, защото съм потомък на Херкулес.

— А аз — каза Карпалим — ще проникна там, дето само птицата долита. Моето тяло е тъй гъвкаво, че те няма да успеят и да се огледат, когато прелазя окопите и обиколя целия им лагер; и не ме плаши ни копие, ни стрела, ни кон, пък бил той хвърковатият Пегас на Персей или даже вихрогонът на Паколе377 — толкова съм сигурен, че ще се отскубна от тях цял и невредим. Ще прекося поля и жита, без да се огъне клас под нозете ми, защото съм потомък на амазонката Камила378.

Глава XXV Как Панюрж, Карпалим, Евстен и Епистемон, сподвижници на Пантагрюел, унищожиха с хитрост шестстотин и шейсет рицари

Карпалим още не бе изрекъл тези думи, и ето че се зададоха шестстотин и шейсет рицари, полетели с бързите си коне към тях, за да узнаят чий е корабът, който току-що бе хвърлил котва на пристана, и да пленят, ако могат, цялата му команда.

Тогава Пантагрюел каза:

— Приятели, оттеглете се всички на кораба. Ето част от враговете ни, готови да връхлетят върху нас, но аз ще ги смажа като псета, дори и да бяха десетократно повече. Та ви казвам, оттеглете се сега, а после гледайте и се забавлявайте.

На това Панюрж отговори така:

— Сеньор, аз не мисля, че тъй именно трябва да постъпим; напротив, оттеглете се на кораба вие и всички останали, а аз сам ще се справя с тях; но, моля, побързайте, защото време за губене няма. Хайде, тръгвайте!

Обадиха се и други:

— Той е прав, господарю! Оттеглете се вие, а ние ще помогнем на Панюрж и ще ви покажем на какво сме способни.

— Съгласен съм — рече Пантагрюел, — но ако врагът ви притисне, ще дотичам на помощ.

Между това Панюрж измъкна от кораба две дебели въжета, завърза ги около кабестана на палубата, после ги подхвърли на земята, направи с тях два кръга — един по-голям и друг по-малък, вътре в него — и каза на Епистемон:

— Качете се на кораба и когато ви извикам, бързо завържете кабестана на палубата и теглете към вас тези две въжета.

А на Евстен и Карпалим каза така:

— Вие чакайте тук и срещнете открито неприятеля, подчинете се на всички негови заповеди и му дайте да разбере, че се предавате. Но внимавайте да не попаднете във въжените кръгове — стойте по-далеч от тях.

След тези думи той изтича на кораба, грабна сноп слама и буре оръдеен барут, който посипа в гореупоменатите кръгове, и застана наблизо с граната в ръка.

И ето че рицарите долетяха като хала: първите се спуснаха към кораба по хлъзгавия бряг и четирийсет и четири конника, че и повече, се строполиха с конете си на земята. Като видяха това, другите побързаха да изтичат напред, предполагайки, че първите са се натъкнали на съпротива. Но Панюрж им каза:

— Господа, вие, струва ми се, се понатъртихте, прощавайте, ала вина за това ние нямаме, виновна е морската вода, която всякога е леко омаслена. Предоставяме се на волята на победителите.

Двамата му помощници и Епистемон, който стоеше на палубата, повториха същото.

Между това Панюрж се отдалечи от тях и като видя, че всички бяха застанали във въжените кръгове и че приятелите му се оттеглиха, за да сторят път на рицарите, хукнали напред да огледат кораба и всичко в него, внезапно извика на Епистемон:

— Тегли! Тегли!

И тогава Епистемон бързо започна да върти кабестана: двете въжета се оплетоха в краката на конете и ги катурнаха на земята заедно с ездачите, а те измъкнаха сабите си и се опитаха да разрежат въжетата, но Панюрж възпламени барута и всички се озоваха в огъня като души, осъдени на вечни мъки. Никой не оцеля, ни хора, ни коне, с изключение на един само рицар, измъкнал се благодарение на арабския си кон. Но Карпалим го забеляза и се спусна след него с такава бързина и с такава лекота, че го догони, преди още да направи сто крачки, и като скочи върху задницата на коня, улови беглеца отзад и го домъкна на кораба.

Когато се убеди в окончателното поражение на врага, Пантагрюел с облекчение въздъхна и похвали усърдието на своите приятели; после ги накара да си отпочинат, да си хапнат и пийнат в мир и съгласие с пленника, а той, горкият, току поглеждаше уплашено към Пантагрюел и се питаше дали ей сега няма да го нагълта, защото Пантагрюел наистина можеше да го нагълта, и то тъй лесно, както вие гълтате хапче, и в неговата уста бедният дявол нямаше да заеме повече място, отколкото просено зърно в устата на магаре.

Глава XXVI Как на Пантагрюел и приятелите му дотегна да ядат солено месо и как Карпалим тръгна на лов за дивеч

Докато всички си хапваха и пиеха, Карпалим каза:

— Дявол го взел, няма ли най-после да вкусим дивеч? Това солено месо ми обели езика и само ме пали на вода. Ще отида да ви донеса хубаво изпечено конско краче, от ония кончета, дето си ги изпекохме вчера.

И докато се канеше да тръгне, неочаквано зърна да изскача от гората голям сръндак, привлечен според мен от огъня на Панюрж.

Без да губи време, Карпалим се спусна след него като стрела и в миг го улови; тичайки, той улови с ръка, както си хвърчаха:

После с дръжката на големия си нож чукна сръндака по главата, метна го на рамото си, с ръка повлече зайци, птици и глигани и като се приближи към нас на такова разстояние, отдето можеше да го чуем, извика:

— Панюрж, приятелю! Оцет! Оцет!

Добрият Панюрж трепна в уплахата си за Карпалим и веднага нареди да намерят оцет, но скоро догади, че тук мирише на заек и наистина миг след това вече показваше на Пантагрюел Карпалим, който се задаваше със сръндака на рамо и със сума ти зайци, увиснали на пояса му.

Без много да се мае, Епистемон издяла в името на деветтях музи девет дървени шиша, Евстен одра и изкорми дивеча, а с две от седлата на злополучните рицари Панюрж стъкми нещо като огнище, после обявиха пленника за готвач и той им изпече дивеча на същия огън, на който вчера изгоряха рицарите.

И елате да видите после как се яде! А който не ще, дявол да го дере!

Накрая Пантагрюел каза:

— Както сме зачаткали с ченетата си, ако всеки от вас имаше с божата воля по два чифта звънци под брадата си, а аз — големите камбани на ренския, поатиерския, туренския и камберейския часовник, да видите какъв концерт щяхме да изнесем!

— Я по-добре — намеси се Панюрж — да поговорим за нашата си работа, за това как да се справим с неприятеля.

— Ти си прав забеляза Пантагрюел и се обърна към пленника: — Приятелю мой, кажи ни сега истината и пази се да не изречеш лъжовна дума, ако не искаш жив да те одера, зер хубаво да помниш — аз гълтам живи деца! Разкажи ни всичко каквото знаеш за разположението, броя и силата на вашата войска.

И ето как отговори пленникът на това:

— Господарю, вие искате да ви кажа истината, тогава слушайте: в нашата войска има триста страшни великани, всички в каменни ризници, е, наистина, не са чак толкова големи като вас, с изключение на един, който ги командува, на име Върколак, и когото обличат с доспехи от циклоповите наковални; сто шейсет и три хиляди пехотинци, все яки и силни мъже, облечени всички в таласъмски кожи; единайсет хиляди и четиристотин бронирани войници, три хиляди и шестстотин двойни оръдия и без чет топове; деветдесет и четири хиляди пехотинци и сто и петдесет хиляди кокони, хубави като богини…

— Ето нещо за мен — забеляза Панюрж.

— Между тях има амазонки, има и от Лион, Париж, Турен, Анжу, Поату, намират се и нормандки, и немкини — с една дума, представителки на всички народи и на всички езици.

— Добре — рече Пантагрюел, — а кралят при войската ли си е?

— При войската си е, господарю — отвърна пленникът, — сам, собственолично си е при нея, и ние си му казваме Анарх, крал на дипсодите, което ще рече „хора жадни“, защото по-жадни и по-ненаситни от нас никъде няма да видите, а палатката му вардят великани.

— Достатъчно — каза Пантагрюел. — Е, какво ще речете, чеда мои, готови ли сте да тръгнете с мен?

И ето как отговори на тези думи Панюрж:

— Бог да порази тогова, който ви остави! Аз вече намислих как да насека всички като прасета, така че никой да не се изплъзне целичък, но едно ме тревожи.

— Какво? — запита Пантагрюел.

— Чудя се — отвърна Панюрж — как да претупам в един следобед толкоз хубавици, без да ми се изплъзне ни една, преди да й се наситя.

— Ха, ха, ха! — разсмя се Пантагрюел. А Карпалим каза:

— Я го гледай ти, дяволът му неден! Аз пък ще се полюбя само с една!

— А какво да река аз — намеси се Евстен, — като я карам на сухо, откак сме напуснали Руан, а стрелка като стрелка ли е — скача на десет, на единайсет часа, че и повече и сега се е опънала и е твърда като сто дяволи!

— Е, добре — отсече Панюрж, — на теб ще дадем най-тлъстичките и най-угоеничките.

— Как — обади се Епистемон, — вие пирувате, вие се любите, а другите трева да пасат. За такъв глупак ли ме смятате? Тук ще действуваме по военния закон: Qui potest capere capiat!379

— Остави тоз закон — възрази Панюрж, — ами я си вържи магарето и започни да се стягаш като всички.

И благодушният Пантагрюел се смееше с тях, а после им каза:

— Боя се, че си правите сметката без кръчмаря. И току-виж, желанието ви да се любите изчезнало, преди още да мръкне, и пики и копия се обърнат срещу вас.

— Баста! — викна Епистемон. — Аз ще ви ги предам готови за печене, за готвене или за фрикасе, а може и да ги смелете. Те не са чак толкова много, колкото войниците на Ксеркс — триста хиляди, ако вярваме на Херодот и Помпони Трог, и при все това Темистокъл с шепа хора ги разгроми. Така че, за бога, не се тревожете!

— Пусто да остане! — прокле Панюрж. — Сам аз със своя копчелък ще смотам всички мъже, а свети Пълнидупков, който се мъдри ето тук, ще остърже всички жени.

— Напред, чеда мои — рече Пантагрюел, — да вървим!

Глава XXVII Как Пантагрюел издигна трофеен стълб за увековечаване на техния подвиг, а Панюрж — друг, за слава на зайците, как от ветровете на Пантагрюел се народиха малки мъже, а като пуфкаше — малки жени и как Панюрж строши дебела тояга, поставена върху два стакана

— Преди да тръгнем на път — заяви Пантагрюел, — аз бих искал в памет на току-що извършения от вас подвиг да издигна тук хубав трофеен стълб.

При тези думи всички с радост и песни издигнаха висок стълб, на който окачиха: седло, юлар с пера, стремена, шпори, ризници, стоманени доспехи, секира, меч, желязна ръкавица, боздуган, наколенници, огърлица — с една дума, всичко необходимо за триумфална арка или трофеен стълб.

А после, за да се запомни завинаги този подвиг, Пантагрюел написа следната победна песен:

Докато Пантагрюел съчиняваше това стихотворение, Панюрж закачи на висок кол първо рогата, кожата и десния преден крак на пръч, после ушите на три заека, гърба на питомен заек, челюстите на друг — див, — крилцата на малка дропла, крачетата на четири гълъба, шише с оцет, рога, в който си държаха солта, и накрая дървен ръжен, шиш, стар продупчен котел, оканица, глинена солница и бовезки стакан.

И подражавайки на горните стихове, написа следното:

Накрая Пантагрюел каза:

— Да тръгваме, чеда мои; чини ми се, че прекалихме с това ядене и пиене, а добър боец рядко бива оня, който в тези неща няма мяра. Няма по-хубава сянка от сянката на знаме, по-хубава пара от парата на запотен кон и по-хубав звън от звъна на доспехи.

При тези думи Епистемон се усмихна и каза:

— Няма по-хубава сянка от сянката на кухня, по-хубава пара от парата на млин и по-хубав звън от звъна на стакан.

На това Панюрж на свой ред отвърна така:

— Няма по-хубава сянка от сянката на балдахин, по-хубава пара от парата на женска ненка и по-хубав звън от звъна на мъжки доспехи.

Като каза така, Панюрж стана, пръцна, подскочи, подсвирна, а после весело и гръмко извика:

— Да живее Пантагрюел!

За да не остане назад, и Пантагрюел стори същото, но от звука, който издаде, земята се затресе на девет мили и ведно с вонящия въздух от него наизскочиха повече от петдесет хиляди мънички човечета — джуджета и уроди, а като пуфна — пъкнаха други петдесет хиляди малки, хилави женички, каквито може да видите навсякъде: на дължина те са колкото кравешка опашка, а на ширина — не по-големи от лимузинска ряпа.

— Виж ти, виж — учуди се Панюрж, — толкова плодовити ли са вашите ветрове? Ей богу, ето ни хубави пръд… и хубави пуф… Я да ги оженим, пък току-виж, че народили конски мухи…

А Пантагрюел точно така и направи: нарече ги пигмеи и ги изпрати да живеят на близкия остров, дето оттогава насам силно са се размножили; жеравите водят с тях постоянна война, ала те се отбраняват мъжки, защото тези човешки отрепки (в Шотландия ги наричат „черни мангъри“) са крайно избухливи, физиологическата причина на което трябва да се търси в обстоятелството, че сърцето у тях се намира до самото задно черво.

Междувременно Панюрж взе два еднакви по големина стакана, напълни ги догоре с вода, постави всеки от тях на отделна скамейка на разстояние пет фута една от друга, взе пет и половина фута дълга тояга и я положи върху двата стакана така, че краищата й докосваха само ръбовете им.

После грабна здрав кол и каза на Пантагрюел и на останалите:

— Вижте сега, господа, как леко ще спечелим победа над нашите врагове: и както ще ви строша дървото, без да счупя чашите, без да ги пукна и което е по-важно, без да разлея капчица вода от тях, така ще строшим главите на дипсодите, без да падне косъм от нашите и без каквито и да било загуби за нас. Но за да не смятате, че тук има магия, ето — рече той, като се обърна към Епистемон, — вземете този кол и ударете с всички сили тоягата по средата.

Епистемон замахна с кола и тоягата се прекърши на две равни половини, при което от чашите не се изля ни капчица вода.

Накрая Панюрж каза:

— Зная и друго… Но сега да вървим и от нищо се не бойте!

Глава XXVIII По какъв необикновен начин Пантагрюел победи дипсодите и великаните

След всички тези разговори Пантагрюел повика пленника и го освободи, като му каза:

— Върни се в лагера си при своя крал, разкажи му каквото си видял и го предупреди, че утре към обяд ще бъда негов гост: когато нашите галери пристигнат, а това ще стане най-късно утре сутринта, аз с моите милион и осемстотин хиляди войници и седем хиляди великани, всички по-големи от мен, ще му докажа колко безразсъдно и неразумно е постъпил, като е нападнал държавата ни.

Че му идват подкрепления по море — това Пантагрюел го бе измислил и вие разбирате защо.

Но пленникът му отвърна, че оттук нататък се счита за верен негов роб, че предпочита никога да не се завърне в своя лагер и че е готов да се сражава с Пантагрюел срещу своите, стига само той да е съгласен.

Пантагрюел обаче не се съгласи и рече на пленника тозчас да тръгне и отиде там, където му бе наредил; даде му кутия със сок от млечка и зрънца от бясно дърво, стрити с ракия, и заповяда да я отнесе на краля и да му каже, че ако той е способен да изяде само унция от този компот, без да пие, може спокойно да влезе в единоборство с Пантагрюел.

Тук пленникът отново поклати глава, простря ръце към него и го помоли сега, в часа на битката, да го пощади.

Но Пантагрюел му каза така:

— Съобщи на краля каквото ти наредих, а после възложи всичките си надежди на бога и той няма да те остави. Ето, аз съм могъщ, както виждаш, и войски имам без чет и все пак не се надявам ни на силите си, ни на ловкостта си, а се уповавам само на бога, моя закрилник, тъй като той не изоставя никога ония, които отправят всички свои надежди и помисли към него.

След тези думи пленникът помоли Пантагрюел да бъде великодушен и му попска умерен откуп.

А Пантагрюел му каза, че неговата цел е не да граби и заробва хората, а, напротив, да ги обогатява и да им възвръща свободата.

— Иди си сега с бога напред — рече той — и избягвай да се събираш с лоши хора, та да не тръгне злото подир теб.

Когато пленникът си отиде, Пантагрюел каза на своите хора така:

— Чеда мои, аз съобщих на този пленник, че ни пристигат подкрепления по море, и му дадох да разбере, че ще ги нападнем не по-рано от утре към обяд, та опасявайки се от голямо нашествие, още тази нощ да започнат да се укрепяват и приведат целия лагер в боева готовност за утрешния ден; а моето истинско намерение е да ги ударим в първия им сън.

Но да оставим Пантагрюел с неговите следовници и да поговорим за крал Анарх и неговата войска.

И тъй, пленникът пристигна в лагера си, яви се пред краля и му разказа как дошъл нечуван и невиждан великан, на име Пантагрюел, който разгромил и изгорил шестстотин петдесет и девет рицари и само той единствен се спасил, за да уведоми за станалото краля, и как този великан заповядал да му съобщи, че утре на обяд ще пирува на негова земя, тъй като тогава възнамерявал да го нападне.

После му предаде кутията с компота. Едва глътнал лъжичка, кралят усети такъв огън в гърлото си, придружен с възпаление на мъжеца, че езикът му се обели и каквито и церове да му предлагаха, нищо не помагаше и още не снел чашата от устата си, езикът му отново пламваше, та най-после се наложи непрекъснато да му наливат в гърлото вино с фуния.

Като видяха това, неговите военачалници, паши и телохранители решиха на свой ред да опитат компота, за да се уверят дали наистина възбужда такава жажда, ала и с тях се случи същото. И всички се изпонапиха така, че из целия лагер тръгна слух, че пленникът се върнал, че утре до обяд ще бъдат нападнати и че всички, воглаве с краля, се готвят за боя, и пак продължаваха да пият.

А след тях и цялата войска се насвятка така, че всички до един се изтъркаляха из лагера като прасета и заспаха.

А сега да се върнем при добрия Пантагрюел и да разкажем как постъпи той при така сложилите се обстоятелства.

Тръгвайки от мястото, дето бе издигнал трофейния стълб, Пантагрюел грабна корабната мачта вместо тояга, струпа върху марса двеста трийсет и седем бурета бяло анжуйско винце, останало още от Руан, завърза за пояса си голям кюп със сол, който носеше тъй леко, както ландкнехтските жени носят кошничките си, и тръгна на път със своите другари.

Когато стигнаха недалеч от неприятелския лагер, Панюрж неочаквано каза:

— Господарю, искате ли да сторите добро дело? Подайте бялото винце от марса и всички дружно да си го изпием по бретонски.

Пантагрюел на драго сърце се съгласи и всички пиха с такава наслада, че от двеста трийсет и седем бурета не остана нито капка, ако не се смята коженото мехче, което Панюрж успя да напълни за запас (той наричаше това мехче своето Vade mecum380), и утайката на дъното, използувана после като оцет.

Когато най-подир туриха край на туй пиене, Панюрж даде на Пантагрюел да изгълта някаква дяволска смес от литонтрипон, нефрокатартикон, сладко от дюли с испанска муха и други пикочогонни средства.

Накрая Пантагрюел каза на Карпалим:

— Идете в града, плъзнете като плъх по стената, което вие отлично умеете, и кажете на гражданите тозчас да излязат и с всички сили да се нахвърлят срещу врага; сторите ли това, вземете една запалена главня и подпалете всички палатки и шатри в лагера; после изревете до бога с вашето голямо гърло и… дим да ви няма.

— Да, но няма ли да е добре, ако отгоре на това очукам и всичките им оръдия? — запита Карпалим.

— Не, не — възрази Пантагрюел, — но запалете барутните им складове.

Покорен, Карпалим тръгна, без да се мае, изпълни до едно поръченията на Пантагрюел и всички воини, намиращи се в града, изскочиха навън.

Когато палеше палатки и шатри, Карпалим пристъпваше между телата на неприятелите така леко, че никой не се пробуди и всички продължаваха да спят дълбоко и да хъркат. Промъкна се и до артилерията и възпламени всички муниции, но тук само дето не загина мърцина: огънят избухна тъй внезапно, че горкият Карпалим едва не изгоря и щеше да се изпече като прасенце, ако благодарение на невероятната си ловкост не излетя като изстрелян с арбалет.

Когато прерипна през окопите и се озова в безопасност, Карпалим изрева така страшно, сякаш всички дяволи бяха побеснели. Този кански рев събуди враговете, но знаете ли как? — съвсем замаяни, тоест като събудени от първата камбана на утринната служба, която в Люсонския край наричат „чесало за задника“.

В това време Пантагрюел започна да разсипва солта от големия кюп и тъй като враговете спяха с отворени уста, посоли гърлата им така, че нещастниците започнаха да кашлят като лисици и да викат: „А, Пантагрюел, червата ни изпогори!“

Ала тук се случи нещо неочаквано: дали от билките, които Панюрж му беше дал, или бог знае от що, но на Пантагрюел изведнъж се припика и той така обилно ороси противниковия стан, че изподави всичко живо в него; и как да не се издавят в този същински потоп, залял земята на десет мили в кръг, а в историята се казва, че ако голямата кобила на баща му се бе оказала тук и също се бе изпикала, потопът щял да бъде по-ужасен от потопа по времето на Девкалион, защото колчем пъти кобилата си пускала водата, образувала се река, по-голяма от Рона и даже от Дунава.

Като видяха това, наизлезлите от града, казаха:

— Всички до един са жестоко избити. Вижте колко кръв се е проляла!

Но те се лъжеха — при червеникавата светлина на горящите шатри и бледото сияние на луната те бяха взели шурката на Пантагрюел за кръв.

Когато най-после враговете се пробудиха и видяха, от една страна, пожара в лагера, от друга — наводнението и пикочопотопа, объркаха се като петел в кълчища и не знаеха какво да кажат, ни какво да сторят. Някои си помислиха, че е настъпил краят на света и Страшният съд и че сега всичко ще отиде под огън, а други — че ги преследват Нептун, Протей, Тритон и други морски божества и че всъщност това е солена морска вода.

О, кой би могъл да разкаже сега как се бори Пантагрюел срещу тристате великани? О, моя Музо, о, Калиопа, о, Талия, вдъхнови ме, окрили духа ми, кажи ми как да найда думи, за да опиша тази ужасна битка! Ето къде е гордиевият възел, ето капана, ето непреодолимата трудност!

А, как не мога да намеря сега чаша хубаво винце, каквото сигурно са пили онези, които ще четат тази тъй правдива история!

Глава XXIX Как Пантагрюел разби тристате великани, облечени в каменни ризници, и техния водач върколак

Като видяха целия лагер наводнен, великаните взеха на рамене своя крал Анарх и внимателно го изнесоха от крепостта, както някога Еней изнесе баща си Анхиз от пламъците на Троя.

Панюрж ги забеляза и рече на Пантагрюел:

— Господарю, великаните идват. Чукнете ги по главите с вашата мачта, но здравата, както се полага по всички правила на старата фехтовка, защото сега е моментът да си покаже човек храбростта, пък и ние няма да ви оставим и бъдете сигурен, че ще изпобия сума ти народ от тях. Е, какво? И Давид уби Голиат без мъка, а и този дебел пройдоха Евстен, силен колкото четири бивола, не се шегува. По-смело и удряйте където ви попадне.

На тези думи Пантагрюел отвърна така:

— Смелост имам аз за повече от петдесет франка, Но не е там работата — Херкулес никога не се биеше на две страни.

— Да се скапе макар този Херкулес — прокълна по навик Панюрж. — С него ли ще се сравнявате? Ей богу, та вие имате повече сила в зъбите и повече ум в задника, отколкото той в цялото тяло и в душата си. Човек струва толкова, колкото сам се оценява.

Докато си говореха така, ето че се зададе Върколака с всички свои великани и щом съгледа Пантагрюел сам, тутакси взе безразсъдното и лудо решение да убие бедния човек и се обърна към своите събратя великани така:

— Ей вие, разбойници недни! Кълна се в Мохамед, че ще ви смажа като псета, ако някой от вас посмее да нападне тези никакъвци. Аз искам да се бия сам, а вие ще гледате и ще чакате.

След тези думи всички великани, воглаве с водача си, се оттеглиха към бутилките. Следван от приятелите си, и Панюрж стори същото, като свиваше врат и пръсти и се правеше на болен от срамната болест, а после с хриплив глас каза:

— Аман заман, ние с вас не воюваме. Нека седнем на трапезата ви, докато нашите господари се бият.

Кралят и великаните на драго сърце се съгласиха и им дадоха да си похапнат. А Панюрж хем си хапваше, хем им разказваше басните на Турпин381, житието на свети Никола и приказката за щъркела.

Между това Върколака се отправи към Пантагрюел с боздуган от халибска стомана382, тежък девет хиляди и седемстотин квинтала и два квартерона383, с тринайсет елмазени остриета на върха, най-малкото от които беше колкото най-голямата камбана на „Парижката Света Богородица“, е, може и да е било малко по-тънко, да речем, с един нокът или най-много колкото гръбчето на тия ножчета, наричани ухорезачи384, но във всеки случай, за да не ви излъжа — малко по-дебело или малко по-тънко, а отгоре на това този боздуган беше омагьосан така, че нищо не можеше да го строши, напротив, той трошеше всичко, до което се докоснеше.

И когато, разярен и страшен, великанът започна да настъпва, Пантагрюел вдигна очи към небето и от все сърце изрече тези изповедни думи:

— Боже господи, ти, който всякога си бил мой закрилник и спасител, ти виждаш в каква беда съм сега. Аз дойдох тук, воден от естествен дълг, тъй като сам ти си повелил да отбраняваме и защищаваме себе си, жените, децата, родината и семейството си — с една дума, всичко освен това, което е твое, тоест вярата; ти искаш да имаш за помощници само хора с католическо вероизповедание и верни на твоето учение и си ни запретил всяко оръжие и всяка защита, защото си всемогъщ, а когато се касае до твоето дело, до твоята правда, ти се защищаваш така добре, че по-добре е невъзможно да се желае — ти, който притежаваш хиляда хиляди стотици милиони ангели, най-малкият от които може да изтреби целия човешки род и да обърне небето и земята по твоя воля, както някога стори в стана на Сенахериб385. Та ако сега ти е угодно да ми дойдеш на помощ, тъй като на теб единствен възлагам и надежди, и упование, аз ти обещавам, че във всички земи, както в Утопия, така и в други страни, които е съдено да владея и управлявам, ще изисквам да проповядват твоето свято Евангелие така, че то да блесне във всичката си чистота, простота и истинност, та да секнат в моите земи злотворствата и грешните помисли на куп неверници и лъжепророци, отровили чрез човешките си нововъведения и извращения целия свят.

Тогава от небето се разнесе глас: „Hoc fac vinces!“, което ще рече: „Прави така и ще победиш!“386

В този миг, като видя Върколака да настъпва към него със зинала уста, Пантагрюел смело се хвърли напред и надявайки се с диви викове да го сплаши, както някога учели лакедемонците, с всички сили изрева:

— Смърт за тебе, куче, смърт!

После от кюпа, който висеше на пояса му, награби повече от осемнайсет бурета и едно канче сол и напълни с нея и гърлото, и устата, и очите, и носа на Върколака.

Побеснял от ярост, Върколака замахна с боздугана, опитвайки се да разцепи черепа на Пантагрюел. Ала Пантагрюел бе ловък, очите му бяха зорки, нозете бързи. Той отстъпи назад с левия крак и за щастие боздуганът се стовари не върху него, а върху кюпа, който се разби на четири хиляди осемдесет и шест парчета и солта се разсипа на земята.

Тук Пантагрюел запретна ръкави, подхвана като секира мачтата, стовари дебелия й край в гърдите на великана и като мръдна наляво, здраво го халоса между врата и бронята. После с десния крак пристъпи напред и с другия край на мачтата го бодна силно в слабините; при този удар марсът се разби така, че от трите или четири бъчонки, които все още стояха на мястото си, потече вино, а Върколака си помисли, че Пантагрюел е пробил пикочния му мехур и че сега му изтича урината.

Пантагрюел не беше доволен от стореното дотук и искаше да удвои ударите си, но Върколака вдигна боздугана, полетя напред и със страшна сила замахна към него. И ако бог не беше помогнал на добрия Пантагрюел, великанът щеше да го разсече от темето до далака, ала Пантагрюел отскочи наляво и боздуганът се заби на повече от седемдесет и три крачки в някаква огромна скала, отгдето към небето се издигна огнен стълб, равен по своя обхват на повече от девет хиляди и шест бурета.

Виждайки, че Върколака закъсня да изтегли забития в скалата боздуган, Пантагрюел налетя върху него и а-а да му снеме главата от плещите, но за беда неговата мачта докосна Върколаковия боздуган, а този боздуган, както вече казахме, беше омагьосан.

И неизбежното стана: мачтата се прекърши точно на три пръста от мястото, дето я държеше Пантагрюел, и по-смаян от леяр при вида на строшените под калъпа камбани, горкият човек високо проплака:

— Ей, Панюрж, къде си?

Дочул вика му, Панюрж скочи и каза на краля и неговите великани:

— За бога, та те ще се изтрепят, ако не ги разделим!

Ала великаните не искаха и да знаят и продължаваха да се веселят като на сватба.

Карпалим се опита да стане и да изтича в помощ на своя господар, но един от великаните го спря:

— Кълна се в Голфарин387, внука на Мохамед, че ако мръднеш оттук, тоз миг ще те напъхам в задника си вместо свещичка. Тъкмо сега имам запек и скърцам със зъби, когато ходя по нужда.

Останал без оръжие, Пантагрюел грабна прекършената мачта и заблъска с нея великана дето и както свари, но великана го болеше толкова, колкото я боли наковалнята, когато я чукате с пръст.

А Върколака тегли, тегли и най-подир изтегли боздугана и започна да го размахва над Пантагрюел, но Пантагрюел не стоеше на едно място и ловко избягваше неговите удари; когато Върколака изрева: „Нещастнико, сега ще те направя на кайма, та повече да не мориш от жажда бедните хора!“, Пантагрюел така силно го ритна в корема, че оня рухна на земята и вирна крака нагоре, а Пантагрюел го повлече по задника и го влачи на такова разстояние, каквото може да премине излетялата от лъка стрела.

— Мохамед, Мохамед, Мохамед! — викаше Върколака и от гърлото му рукна кръв.

Този вик стресна великаните и те хукнаха да помогнат на господаря си, ала Панюрж ги спря:

— Не отивайте, господа, послушайте ме, нашият господар е луд и удря където завърне, без да мисли. Току-виж, халосал и вас!

Но великаните видяха, че Пантагрюел остана без оръжие, и не послушаха Панюрж.

Усетил да се приближават, Пантагрюел грабна Върколака за краката, издигна го над главата си вместо пика и използувайки доспехите му като наковалня, заблъска с тях великаните и зачука каменните им ризници така, сякаш дялаше камъни, а ако някой се изпречеше пред него, мигом го гътваше на земята; шумът от разбиването на тези каменни доспехи беше толкова ужасен, че ми припомни деня, когато голямата маслена кула Света Стефания388 в Бурж се разтопи на слънцето. Но вие не мислете, че в това време Панюрж, Карпалим и Евстен стояха със скръстени ръце — те си знаеха работата и един след друг изпращаха на оня свят повалените на земята.

Уверявам ви, че никой не можа да избяга. Пантагрюел приличаше на косач, който със своята коса (тоест Върколака) косеше в ливадата трева (тоест великаните). При тази коситба Върколака предаде богу дух. Това се случи, когато Пантагрюел прасна с него великана на име Рифландуй, покрит с броня от пясъчник, къс от която чисто и просто отсече главата на Епистемон (останалите великани носеха леки доспехи, кой от туфа, кой от шифер).

Накрая, като видя всички врагове избити, Пантагрюел грабна трупа на Върколака и с невиждана сила го запрати право в града, и падна Върколака насред главния площад, пльосна се по корем като жаба, та смаза опърлен котарак, мокра котка, оскубана патица и впрегната гъска.

Глава XXX Как Панюрж изкусно излекува Епистемон, останал без глава, и какво разказа излекуваният за дяволите и душите, обречени на вечни мъки

След окончателния разгром на великаните Пантагрюел се приближи към мястото, дето бяха наредени бутилките, извика хората си и всички се представиха пред него здрави и читави, с изключение на Евстен, комуто един от великаните бе поиздраскал лицето, когато Евстен му прерязваше гърлото, и Епистемон, неявил се въобще, от което Пантагрюел така се опечали, че даже поиска да посегне на живота си, ала Панюрж му каза:

— Разбирам болката ви, господарю, но почакайте малко, ще отидем да го подирим между мъртъвците и ще разберем как стои работата.

Тръгнаха да го търсят. Търсиха, търсиха и най-после го намериха, изпружил се от мъртъв по-мъртъв, с глава в ръцете, цялата потънала в кръв.

— О, жестока смърт — проплака тогава Евстен, — ти ни отне най-добрия от хората!

Тези думи изпълниха сърцето на Пантагрюел с мъка, каквато светът не беше виждал дотогава, и той стана и рече на Панюрж:

— О, приятелю мой, лъжовно излезе предсказанието на вашите два стакана и тоягата ви!

А Панюрж отвърна така:

— Не плачете, чеда мои, той все още е топъл и аз ще ви го излекувам и ще ви го върна по-здрав от преди.

Като каза това, Панюрж взе в ръце Епистемоновата глава и за да я запази от вятъра, я положи точно върху копчелъка си. Евстен и Карпалим понесоха тялото му към мястото, дето неотдавна се бяха веселили, но не с надеждата да го видят оживял, а само за да го покажат на Пантагрюел. Панюрж и сега ги насърчи, като каза:

— Главата ми снемете, ако не го излекувам (такъв облог, между нас казано, правят само лудите, но както и да е); престанете да плачете и елате да ми помогнете.

И тъй, той почисти много внимателно с хубаво бяло вино врата, а после и главата, посипа ги с диадермически прах, какъвто всякога се намираше в джобовете му, намаза ги с някаква мас и за да не остане Епистемон с крива шия — а той мразеше до смърт такива правени-недоправени хора, — постави главата към туловището така, че да се срещнат вена с вена, нерв с нерв, сухожилие със сухожилие. Като свърши тази работа, взе игла и конец, приши главата с петнайсет-шестнайсет бода, за да не падне отново, и намаза шевовете с мехлем, който той наричаше възкресителен.

И наистина, Епистемон отведнъж въздъхна, после отвори очи, прозя се, кихна и най-после с все сила пръдна.

Тук Панюрж рече:

— Сега вече със сигурност мога да ви кажа, че е излекуван.

И подаде на Епистемон чаша много силно бяло винце със сладък, препечен сухар.

Ето как изкусно бе излекуван Епистемон, като не се счита, разбира се, това, че в продължение на повече от три седмици беше прегракнал, а после прихвана и една суха кашлица, но и тя мина с туй-онуй и най-паче с повечко винце.

И тогава той започна да разказва как се бил видял с дяволите, как приятелски си побъбрил с Луцифер и как богато си хапнал в ада, а така също и в Елисейските полета и пред всички твърдеше, че дяволите са добри момчета. Когато стана дума за грешниците, той изказа съжаление, че Панюрж поизбързал да го върне към живота.

— Защото — рече той — аз се забавлявах в ада нелошо, уверявам ви!

— Що думаш? — зяпна в почуда Пантагрюел.

— Там не се държат с тях така зле, както вие си представяте — каза Епистемон, — само дето общественото им положение е малко променено. Аз например видях как Александър Велики кърпи стари панталони — с това той криво-ляво си изкарва хляба. Видях

Всички рицари на Кръглата маса бяха жалки надничари и опъваха греблата, когато господа дяволите искаха да се разходят с лодка по реките Коцит, Флегетон, Стикс, Ахерон и Лета, с една дума, те бяха нещо като лионски лодкари или като венециански гондолиери, с тази само разлика, че за всяко плаване получаваха по едно чукване по носа, а вечер — късче плесенясал хляб.

— Как! — учуди се Пантагрюел. — Боледуват ли там от срамната болест?

— Разбира се — увери го Епистемон, — никъде не съм виждал толкова болни — повече от сто милиона. Работата е такава — който не е боледувал от срамната болест в този свят, боледува в другия.

— Дявол го взел, значи, за оня свят да съм си спокоен — отдъхна си Панюрж, — щом на този още не мога да се отърва от нея…

Накъсо казано, важните господа от този свят едва свързват двата края в другия. И обратно, разните му там философи и прочие сиромаси на земята в ада си живеят като същински сеньори.

Видях как Диоген, в пурпурна тога и със скиптър в десницата, хокаше Александър Велики и го налагаше с тояга, защото не му закърпил панталоните като хората. Видях още как Епиктет, облечен по френска мода, седеше под кичесто дърво, заобиколен от девойки, и се веселеше, пиеше, танцуваше — с една дума, забавляваше се човекът, а до него и край него пари, колкото щеш. Над асмата като негов девиз бяха написани следните стихове:

Щом ме зърна, човекът най-любезно ме покани да се чукнем и аз — готово. Много се зарадва, та по този случай още по едно, че още по едно, докато и двамата се насвяткахме по богословски. В това време Кир дойде да му поиска от името на Меркурий едно дение да си купи малко лук за обяд. „Какво дение! Пара ли е то? Ето ти, проклетнико, едно екю и ставай човек!“ Кир потриваше ръце от доволство, но оголели и обосели царе като Александър Велики, Дарий и други го обраха през нощта.

Видях и Патлен, ковчежник на Радамант, когато се пазареше с папа Юлий, който продаваше на улицата сладки, и го запита: „Колко струва една дузина?“ — „Три монети“ — каза папата. „Искаш да кажеш — три тояги! Я дай сам сладките, негоднико, дай ги тук и върви за други.“ Горкият папа заплака и си отиде. Когато се представи пред господаря си и каза, че му откраднали стоката, сладкарят го наложи така, че кожата му после не ставаше и за гайда.

Видях как метр Жан Льомер392 имитираше папата и караше всички бивши крале и папи да му целуват краката и как, надул се като пуяк, ги благославяше и казваше: „Купете си индулгенции, дрипльовци недни, купете си, евтини са. Разрешавам ви да ядете хляб и чорбица и ви позволявам да останете голтаци до края на живота си.“ И като рече това, повика Кайет и Трибуле393 и им каза така: „Господа кардинали! Дайте им по-скоро по една вула и по един ритник в задника“, което тозчас бе сторено.

Чух как метр Франсоа Вийон запита Ксеркс: „Колко струва порция горчица?“ — „Едно дение“ — отвърна Ксеркс. Тогава Вийон му каза: „Дано малария те тръшне, негоднико. Ти ни будалкаш и надуваш цените на нашите стоки тук.“ И без да му мигне окото, взе, че препика буренцето му, както правят продавачите на горчица в Париж.

Видях и свободния стрелец от Баньоле — той е инквизитор при еретиците. Веднъж свари Персфоре, когато препикаваше някаква стена, на която бе изрисуван свети Антоновият огън. Стрелецът го обяви за еретик и сигурно щяха да го изгорят жив, ако вместо полагаемата му се стрела proficat’а и други малки доходи Морган не беше му дал като подарък девет бурета бира.

— Друг път ще ни разправяш тези весели истории — прекъсна го Пантагрюел. — Сега кажи нещо за лихварите, кажи как се държат там с тях.

— Видях ги — захвана Епистемон — да ровят в боклука и да търсят ръждясали игли и стари гвоздеи, както сте виждали да правят просяците в този свят; но и цял квинтал такава железария не струва повече от късче хляб, а и въобще тя трудно се продава. Затуй, горките, понякога и по три седмици не слагат троха в устата си, ден и нощ се трудят и все се надяват да спечелят нещо на следващия панаир. Но продължават да работят и се блъскат, забравили глад и умора в желанието си да спечелят до края на годината по някое и друго дение.

— Достатъчно — прекъсна го Пантагрюел. — А сега, чеда мои, сложете да ядем и пием. И ви казвам, че цял месец ще се веселим и ще пируваме.

И отвориха сума ти бутилки, а от походните запаси стъкмиха богата трапеза, но горкият крал Анарх от нищо не вкуси и на нищо се не зарадва. Тогава Панюрж подхвърли:

— На какъв занаят да научим господин царя, та и той да знае нещо, когато рече да се представи на дяволите в ада?

— Право думаш — забеляза Пантагрюел. — Прави каквото искаш с него, подарявам ти го.

— Покорно благодаря — отвърна Панюрж. — От подаръци аз не се отказвам, а още по-малко от вашите.

Глава XXXI Как Пантагрюел влезе в столицата на амавротите и как Панюрж ожени крал Анарх и го направи продавач на зелен сос

След тази чудесна победа Пантагрюел изпрати Карпалим в амавротската столица да съобщи на жителите й, че крал Анарх е пленен и че всички врагове са разбити. Като чуха тази новина, всички граждани излязоха да го посрещнат в стройни редици, а после с подобаваща за случая тържественост и веселие го въведоха в града, накладоха из улиците хубави, буйни огньове и опънаха кръгли трапези, отрупани с всякакви ястия. Човек би казал, че се е върнало времето на Сатурн — толкова богато и пищно бе това тържество.

Но ето че Пантагрюел се изправи и пред всички каза: — Господа, желязото се кове, докато е горещо; така и ние, докато още не е изстинало желанието ни, трябва да превземем с пристъп цялото кралство на дипсодите. Аз възнамерявам да тръгна на поход рано утре, след закуска, така че които желаят да ме последват, да бъдат готови по това време. Не че се нуждая от повече бойци, за да превзема страната — аз напълно разчитам на своите сили, но виждам, че градът гъмжи от хора и че по улиците няма къде да се обърнеш. Ето защо аз искам да отведа желаещите от вас като колонисти в Дипсодия и да ви подаря цялата страна, а земята там е плодородна, въздухът здравословен, местността красива: друг такъв благодатен край няма да намерите в света — който от вас е бил там, може да потвърди това. Всеки, който иска да отиде там, нека бъде готов, както казах.

Слухът за това решение на Пантагрюел се пръсна из целия град и на другия ден на площада пред двореца се насъбраха милион осемстотин петдесет и шест хиляди и единадесет човека, без да се броят жените и децата. И всички тръгнаха право за Дипсодия в такъв стегнат строй, че напомняха чедата Израелеви, когато излязоха от Египет, за да преминат Червеното море.

Но преди да ви говоря за този поход, аз искам да ви разкажа как Панюрж постъпи с пленника си, крал Анарх. Панюрж си припомни думите на Епистемон относно това как се държат в Елисейските полета с бивши царе и богаташи и как бивши царе и богаташи си изкарват хляба с низки и срамни занаяти.

И така, един прекрасен ден Панюрж надяна на краля прост платнен елек, изпокъсан като арнаутска капа, и моряшки гащи, без обуща, за да не им развали, както той каза, вида, надяна му още синя шапчица с голямо петльово перо — не, прощавайте, доколкото си спомням, не с едно, а с две пера, и син, пропъстрен със зелено пояс и каза, че тази премяна много му прилича.

Като премени краля така, Панюрж го заведе при Пантагрюел и попита:

— Познавате ли този байно?

— Съвсем не — отвърна Пантагрюел.

— Пред вас стои истински крал; аз искам да направя от него почтен човек. Тези дяволски крале тук, на земята, са същински телета, нищо не знаят, за нищо ги не бива, само причиняват злини на нещастните си поданици, като разпалват войни заради собствените си низки прищевки. Аз искам да го изуча на занаят — ще продава зелен сос. Хайде, викай: „Купете си зелен сос!“

И клетникът се провикна.

— Ниско взе — разсърди се Панюрж и като го дръпна за ухото, настави: — Сега вземи по-високо: сол-ре-до! Така, така, дяволе неден, имаш гърло за трима и помни, че никога не си бил тъй честит, както в деня, в който престана да бъдеш крал.

Пантагрюел се забавляваше, като ги гледаше, защото смея да ви уверя, че бе човечец с най-добра душа. Та ето как стана Анарх добър продавач на зелен сос.

Не минаха два дни и Панюрж го ожени за някаква стара кримка; сам харчи по сватбата, сам плаща угощението с хубави овнешки глави, печено свинско с горчица и задушено с чесън, а на Пантагрюел изпрати пет коли с такива лакомства, които той изгълта до шушка, тъй майсторски бе приготвено всичко; и винце имаше доволно, и крушевица, и ябълково вино, а за да ги накара да танцуват, Панюрж нае някакъв сляп музикант да им свири с гъдулката си.

След гощавката отведе и двамата младоженци в двореца, представи ги на Пантагрюел и като посочи с пръст булката, рече:

— Тази повече няма да пука.

— Защо? — запита Пантагрюел.

— Защото е достатъчно нацепена — отвърна Панюрж.

— Какво значи това? — отново запита Пантагрюел.

— Не знаете ли — продължи Панюрж, — че когато пекат кестените цели, пукат като бесни и че за да не пукат, ги цепят. Та и нашата младоженка, нали си е хубаво нацепена отдолу, отсега нататък няма да пука.

Пантагрюел подари на младоженците малка къщица на тиха уличка, както и каменен хаван да си приготвят в него соса. И си заживяха двамцата в своята къщица, а Анарх стана най-усърдният продавач на зелен сос, какъвто някога е живял в Утопия; но някой ми разправяше отпосле, че жена му го биела като тъпан и горкият глупак бил толкова страхлив, че не смеел зъб да й обели.

Глава XXXII Как Пантагрюел покри с езика си цяла армия и какво видя в устата му авторът

Когато Пантагрюел със своите пълчища влезе в земята на дипсодите, всички те до един се зарадваха и побързаха да се предадат; доброволно му донасяха ключовете на всички градове, към които той настъпваше. Едни алмиродите394 се опъваха като магаре на мост и заявиха на Пантагрюеловите глашатаи, че ще се предадат само при най-изгодни за тях условия.

— Как! — възмути се Пантагрюел. — Че какви по-изгодни условия от това да си хапнем и пийнем? Напред! Да ги ударим, щом е тъй!

Стегнаха редиците си и настъплението започна. Но когато прекосяваха едно широко поле, те бяха изненадани от проливен дъжд. И всички започнаха да се тресат от студ и да се притискат един към друг. Тогава Пантагрюел нареди на военачалниците си да разгласят на всеослушание, че той вижда какво става над облаците, че този внезапен дъждец е само роса, и то не обилна, но че за всеки случай войската да се построи, а той ще се опита да я запази от дъжда. И всички се наредиха в бойни колони, а Пантагрюел изплези език само наполовина и ги покри с него както квачка пиленцата си.

В това време аз, който ви разказвам тези толкова правдиви истории, се бях скрил под лопушов лист, не по-малко широк от арката на Мантриблъския мост. Когато ги видях така хубаво защитени срещу дъжда, отидох да се подслоня при тях, но те бяха наблъскани като сардели в кутия, та рекох да мръдна по-нагоре и така повървях още цели две мили по езика му, докато най-после се добрах до устата.

Ала, о богове и богини, какво видях! Юпитер да ме тресне с тризъбеца си, ако лъжа! Разхождах се в устата му като в цариградската „Света София“ и в нея видях скали, високи колкото датските планини (струва ми се, това бяха зъбите му), видях обширни ливади, безкрайни гори и градове, могъщи и големи като Лион или Поатие.

Първият човек, когото срещнах там, бе някакъв байно, който садеше зелки. Зачудих се много, като го видях, и запитах:

— Приятелю мой, какво правиш тук?

— Садя зелки — отвърна той.

— Че защо и как? — запитах аз отново.

— Ах, господине — изпъшка той, — всички не могат да бъдат богати. Продавам зелки на пазара — ей там, в оня град, и така си изкарвам хляба.

— Господи Исусе! — възкликнах аз. — Та това, що виждам, е друг, нов свят!

— Разбира се — рече човекът, — само че не е нов. Разправят някои, че вън някъде имало нова земя със слънце, с луна и с какви ли не още хубави работи, но нашият свят е къде-къде по-стар.

— Добре де, приятелю — рекох аз, — ами как се казва този град, дето си продаваш зелето?

Казва се — отвърна той — Асфараг395, жителите му са християни, хора почтени, ще ви нагостят и ще ви напоят.

И аз реших да отида там.

Не щеш ли, пътем срещнах друг байно, който опъваше мрежи за лов на гълъби, и аз го запитах:

— Приятелю, откъде се вземат тук тези гълъби?

— От другия свят, господарю — отвърна той. Тогава си представих, че когато Пантагрюел се прозява, гълъбите в полет се шмугват в гърлото му, което вземат за гълъбарник.

Та ви казвам, влязох в града, който ми се стори красив, могъщ и с климат приятен и мек, но на градската порта стражата поиска свидетелство за здравословното ми състояние; това съвсем ме обърка и аз попитах:

— Господа, има ли тук опасност от чума?

— О, сеньор — отвърнаха те, — толкова хора умират от чума по нашия край, че катафалката непрестанно шари из улиците.

— Боже справедливи — извиках аз, — а къде точно? Казаха ми, че най-вече в Ларинг и Фаринг, търговски градове, големи и богати като Руан и Кант и дето чумата дошла чрез зловонните и заразни изпарения от пропастта; от осем дни насам уморила повече от два милиона двеста и шейсет хиляди и шестнайсет човека.

Тогава аз се позамислих малко, взех под внимание това-онова и се досетих, че тези зловония излизат от стомаха на Пантагрюел, погълнал напоследък, както по-горе казахме, сума ти ястия с чесън.

Като излязох после оттук, попаднах сред някакви скали (става дума за зъбите му) и успях да се покача на една от тях, а тя се оказа най-хубавото място в света, с прекрасни площадки за игра на топка, с хубави заоблени хълмове, с просторни ливади, с обширни лозя и безчет къщички в италиански стил, пръснати из чудни поля; затуй останах тук повече от четири месеца и нека ви призная — никъде не съм си хапвал тъй вкусно, както тогава.

После се спуснах по кътниците, за да стигна до долната устна, но в голямата гора, някъде към ушите, ме обраха разбойници.

После продължих да слизам надолу и се озовах в някакво градче, името му вече забравих, но си спомням, че там ядох и пих и за живите, и за умрелите, а отгоре на това си изкарах и малко парици. А знаете ли как? — Със спане: там през деня наемат хора да спят и им плащат от пет до шест су на ден, но които хъркат силно, получават и до седем и половина су. Аз разправих на сенаторите как ме ограбиха в гората и те ми казаха, че хората тъдява наистина били разбойници и злодеи по рождение. От това заключих, че както ние си имаме земи отсам и оттатък планините, така и те си ги имат отсам и оттатък зъбите, но, разбира се, много по-добре си е отсам, защото въздухът тук е по-добър.

Тогава си помислих колко прави са ония, дето казват, че половината от света не знае как живее другата половина, защото никой още не е написал нищо за онези земи, с повече от двайсет и пет населени кралства, без да се броят пустините и моретата; ето защо по-късно аз написах голяма книга, озаглавена „История на гърлановците“. Нарекох я така, защото се касае за обитателите на гърлото на моя господар Пантагрюел.

Накрая вече поисках да се върна и като се спуснах по брадата, стъпих на раменете, а оттам скочих на земята и се озовах в краката му.

Пантагрюел ме забеляза и запита:

— Откъде идваш, Алкофрибас?

— От гърлото ви, господарю — отвърнах аз.

— А откога си там? — продължи да ме разпитва той.

— Там съм — рекох — от времето, когато вие тръгнахте срещу алмиродите.

— Че това — продължи той — ще рече повече от шест месеца. Ами какво пиеше? С какво се хранеше?

— С това, с което и вие, господарю — отговорих. — Аз вземах налог от най-вкусните късове, които минаваха през гърлото ви.

— Добре де — рече той, — ами къде ходеше по нужда?

— В гърлото ви, господарю — отвърнах аз.

— Ха-ха-ха, добър шегаджия си ти! — засмя се той. — А ние тук с божата помощ покорихме цялата дипсодска земя и сега ти подарявам замъка Рагу.

— Покорно благодаря, господарю — казах аз. — Не заслужавам такова внимание от ваша страна.

Глава XXXIII Как Пантагрюел се разболя и как беше излекуван

Малко след това добрият Пантагрюел се разболя и почувствува такива остри болки в стомаха, че не можеше ни да пие, ни да яде, а тъй като злото никога не идва само, урината му сякаш завря в мехура и го замъчи така, както едва ли можете да си представите; но неговите лекари го обкръжиха с грижи и благодарение на куп очистителни и разслабителни болките намаляха и той се посъвзе.

Та ви казвам, тази негова урина беше толкова топла, че и до ден-днешен не е изстинала и там, дето е потекла, на различни места се образували така наречените „топли извори“, а именно:

във Франция:

в Котре, в Лиму, в Дакс,

в Баларюк, в Нери, в Бурбон-Ланси и другаде;

в Италия:

в Монте Грото, в Абано, в Сан Пиетро-ди-Падуа,

в Санта Елена, в Казанова, в Санто Бартоломео;

в Болонското графство:

в Порета и на много други места.

И аз се чудя, като гледам как побъркани философи и лекари си губят времето и умуват откъде ли аджеба идва топлината на тези води, дали не е от боракса, от сярата, от стипцата или пък от селитрата, и плещят какви ли не глупости, а колко по-хубаво щяха да направят да си почешат задниците вместо езиците и да не си губят времето в спорове за неща, произхождението на които им е неизвестно, когато работата е толкова проста и няма какво повече да мъдруват: гореупоменатите извори са топли, защото произхождат от топлата урина на добрия Пантагрюел.

Аз няма да седна сега да ви разправям как той излекува първоначалната си болест, като нагълта тези леки очистителни:

четири квинтала колофонска скамония,

сто трийсет и осем каруци касия,

единайсет хиляди и деветстотин фунта равен и всякакви други треви и билки.

Но вие трябва да знаете, че по съвета на лекари бе решено да му очистят стомаха от всичко, което причинява болка. За тази цел изготвиха шестнайсет големи медни топки, по-големи от топката върху обелиска на Вергилий в Рим, с вратички на пружини, които се отваряха и затваряха отвътре.

В една от тези топки се вмъкна човек с фенер и с горяща главня и Пантагрюел я глътна като хапче;

а в пет други топки влязоха, нарамили лопати, петима селяни;

в три други топки влязоха, нарамили търнокопи, трима юнаци;

в останалите седем топки влязоха, нарамили кошници, седем кошничари и всички те бяха изгълтани като хапчета.

Когато се озоваха в стомаха му, хората отвориха вратичките и излязоха от клетките си: най-напред човекът с фенера, а после и всички останали; оказа се, че се намират на повече от половин миля в една ужасна пропаст, по-зловонна и по-заразна от Мефита396, от блатото Камарини397 и от смрадливото Сорбонско езеро, описано от Страбон398, така че ако те преди спускането не бяха си взели нещица, укрепващи сърцето, стомаха и делвата с вино (която обикновено наричат куфалница), сигурно щяха да се задушат и измрат от тези ужасни изпарения. Ето с такъв парфюм и благовоние да усмърдят полумаските на нашите кокотки.

Опипвайки и душейки наляво и надясно, пътниците най-после стигнаха до екскрементите и до разлагащата се водниста материя — същинска планина от мръсота и гнусота. Тогава кенефчиите, пък и останалите загребаха с лопатите си и започнаха да пълнят кошниците; когато всичко бе почистено, пътниците се отправиха към топките си. Накрая Пантагрюел се напъна да повърне и мигом ги избълва; това той стори без всякакво усилие — точно както ние се оригваме — и хората весело наизскачаха от клетките си, което ми припомни как някога гърците бяха изскочили от Троянския кон. Та ето по какъв начин Пантагрюел се излекува и се поправи.

Една от тези медни топки вие и днес още можете да видите в Орлеан върху камбанарията на църквата „Кръст господен“.

Глава XXXIV Заключение и извинение на автора

И така, господа, вие чухте началото на ужасяващата история на моя господар и повелител Пантагрюел. С това аз завършвам първата книга; главата малко ме понаболява и усещам, че от гроздовия сок клапите на мозъка ми действуват зле.

Края на историята ще имате около следващия Франкфуртски панаир и тогава ще научите как се ожени Панюрж и как още в първия месец след сватбата му поставиха рога; ще научите как Пантагрюел намери философския камък и как въобще трябва да се търси и ползува този камък; как преброди Каспийските планини, как тръгна с кораб по Атлантическия океан, как разгроми канибалите и завоюва Бисерните острови, как се ожени за дъщерята на индийския цар, именуван Презвитер Йоан, как воюва с дяволите, как подпали пет адски двореца, разграби главния дворец на ада, хвърли Прозерпина в огъня, изби на Луцифер четири зъба и счупи рога на задника му, как предприе пътешествие до луната, за да се увери дали наистина луната е нащърбена и вярно ли е, че трите й четвъртини се намират в главите на жените, и хиляди още малки приключения, едно от друго по-весели и по-правдоподобни. Това са хубави евангелски сказания на френски език.

Лека нощ, господа, pardonnate my399 и моля, не придавайте особено значение на моите грешки, както не придавате значение на своите собствени. Ако ми кажете: „Високоуважаеми авторе, струва ни се, че не сте дотам умен, щом пишете такива измишльотини и небивалици“, то и аз ще ви отвърна, че и вие сте не по-умни от мен, щом си губите времето да ги четете.

Но ако ги четете, за да се забавлявате, както аз ги пиша, за да убивам времето си, ние с вас заслужаваме повече снизхождение, нежели онези фарисеи, лицемери, лъженабожници, ипокрити, чернокапци, нечестивци и прочие антихристи, надянали всевъзможни маски, за да заблуждават света.

Защото те карат народа да вярва, че живеят само за да се отдават на пост и молитва и че ако при все това нещо хапват, то е, за да поддържат крехкото си тленно тяло, а всъщност един бог знае колко си угаждат.

Et Curios simulant, sed bacchanalia vivunt.400

Вие можете да прочетете тази истина, написана с големи и лъскави букви по розовите им мутри и по тлъстите им шкембета, стига само да не са намазани със сяра.

Колкото до умствените им занимания, те се ограничават единствено в четене на пантагрюелически книги, но не за да се смеят и веселят от сърце, а за да пакостят на този и онзи, като хитруват, лъжат, доносничат, подслушват или с други думи, като хулят и клеветят. С това те ми напомнят селските просяци, които по черешово време бърникат в детските изпражнения да търсят костилки, та после да ги продават на дрогистите, за да правят от тях бадемово масло.

Избягвайте такива хора, заклеймете ги и ги презрете, както правя аз, това ще е от полза за вас, и ако желаете да бъдете добри пантагрюелисти (тоест да живеете в мир, в здраве, в радост, да пиете и се веселите), никога не се доверявайте на хора, които надничат през дупка.