Гаргантюа и Пантагрюел

Предисловие на метр Франсоа Рабле към Книга пета за героичните дела и слова на славния Пантагрюел

Неуморими пиячи и вие, най-драгоценни венерици! Докато все още сте свободни, а и аз — незает с друга, по-важна работа, питайки, нека ви запитам: „Защо в наше време толкова често се казва — «светът вече не е глупав (fat)»?“ „Fat“ е лангедокска дума и значи безсолен, блудкав, безвкусен, безцветен, а в преносен смисъл — глупав, прост, безразсъден, безмозъчен. Вие на това сигурно ще ми отвърнете, както логично може да се заключи, че до днес светът е бил глупав и че сега е поумнял. Да, но по силата на кои и какви всъщност обстоятелства е бил глупав? И по силата на кои и какви всъщност обстоятелства е поумнял? Защо е бил глупав до вчера? И защо днес е станал по-умен? В какво виждате предишната му глупост? И в какво — днешната му мъдрост? Кой го бе сторил глупав? И кой — умен? Кои са повече — които го обичаха глупав или които го предпочитат умен? Колко дълго е бил глупав? И колко дълго — умен? Откъде произтичаше предишната му глупост? Откъде произтича настоящата му мъдрост? Защо именно сега, а не по-късно, настъпи краят на някогашната негова глупост? Защо именно сега и не по-рано започна днешната му мъдрост? Какво зло ни причини предишната му глупост? Какво добро ни обещава сегашната негова мъдрост? Как да отстраним окончателно прежната му глупост? И как да утвърдим настоящата му мъдрост?

Отговорете, за бога! Други заклинания аз не ще отправя към ваши преподобия от страх да не смутя задгробния покой на вашите деди. Не се стеснявайте, доверете се на хер Тойфел849, враг на райското блаженство, враг на истината. Смелост, чеда мои! Ако сте с мене, то вместо предисловие сръбнете си от бутилчицата три, че и четири пъти и после изпълнете молбата ми, ако пък сте с Другия, тогава va-de retro, Satanas!850 Защото, кълна се във великия Юрлюберлю851, че ако не ми помогнете да решим горепосочената задача, аз ще се разкая и даже вече малко се разкайвам, че ви я предложих. А да я реша сам, за мен е толкова трудно, колкото да хвана вълка за ушите.

Е, тогава какво? Аха, разбирам: вие не се решавате да отговорите. А и аз, дявол го взел, не смея. Ще ви припомня само онова, което в пророческо озарение е изрекъл някакъв почтен учен, автор на книгата „Прелатската гайда“. Какво казва този нехранимайко? Чуйте, веселяци, чуйте!

Чухте ли, разбрахте ли? Ученият е античен, стихът му — лаконичен, мислите — скотични и мъгляви. И макар да засяга материя, сама по себе си доволно дълбока и трудноразбираема, най-добрите тълкуватели на премъдрия философ разясняват този пасаж така: щом юбилейната година непременно трябва да настъпи след тридесетото число, то от всички години на настоящия период юбилейна година ще бъде хиляда петстотин и петдесетата. Нищо повече не застрашава нейния разцвет: с настъпването на пролетта никой не би нарекъл света глупав.

Глупците, които според Соломон са безчет, ще измрат, глупостта във всички нейни въплъщения ще изчезне, а тези въплъщения според уверенията на Авицена са неизброими: maniae infinitae sunt species852, и ако в лютата зима е отблъсната към центъра, тя отново се появява към периферията и цъфти като свежо и сочно дърво. На това ни учи опитът, вие сами го знаете, сами със собствените си очи го виждате. А някога това доказа и великият старец Хипократ в своите „Афоризми“: Verae etenim maniae853 и т.н.

Когато светът поумнее, бобовият цвят няма от що да се бои напролет или иначе казано (както с чашка в ръка и със сълзи на очи вие вече сигурно се досещате) — купища книги, на вид цветущи, цветоносни, цветисти като красиви пеперуди, но всъщност неразбираеми, досадни, уморителни, трудни и неясни като творенията на Хераклит и мъгляви като числата на Питагор (който според Хораций бил царят на белия боб854), ще загинат, никой няма да ги взема в ръка, никой няма да ги прелиства, нито някой ще ги чете. Ето какво е отредила съдбата за тях и това предопределение днес се е изпълнило.

Тяхното място е заел бобът в шушулките, тоест веселите и плодоносни пантагрюелистически книги, за които мълвата разправя, че в очакване на предстоящата юбилейна година всички започнали да ги купуват и четат, откъдето и изводът, че светът е поумнял. И ето, вашият проблем е решен и пререшен, а по този случай постъпете, както приляга на хора порядъчни и солидни. Изкашляйте се веднъж-дваж и изгълтайте залпово девет чашки винце, тъй като се е народило премного грозде, а лихварите се бесят един подир друг; и току-виж, че съм натрупал добри пари, ако хубавото време се позадържи; защото аз не съм толкова щедър, та всякога да снабдявам безплатно с въжета всички, които намислят да се бесят, за да си спестят дължимото на палача.

А за да се приобщите и вие към възцаряващата се в наше време мъдрост, като се отърсите от предишната глупост, то, моля, тозчас изтрийте навсякъде символа на стария философ със златната кълчица855, чрез който символ той ви забраняваше да използвате като храна боба, тъй като всички добри пиячи считат за доказано и установено, че ви забранява това със същата цел, с каквато негодникът лекар, покойният Амер, племенник на адвоката сеньор Дьо Камлотиер, е забранявал на болните да ядат яребишко крилце, кокоша трътка и гълъбова шийка, като казвал: Ala mala, croppium dubium, collum bonum pelle remota856, запазвайки всичко това за себе си и оставяйки за болните огризките.

Примера на философа последваха и някои калугери: те забраниха боба, тоест пантагрюелистическите книги, в подражание и на основоположниците на монашеското чревоугодие — Филоксен и Гнатон Сицилийски, които на празничната трапеза плюели във вкусните гозби, та (о, боже пази) да не би друг да се полакоми за тях. Ето до каква степен тази отвратителна, сополива, червива, лъженабожническа паплач тайно и явно ненавижда апетитните книжки и в подлостта си стига дотам, че безсрамно и нагло плюе на тях. И при все че сега ние имаме възможност да четем на нашия си галски език както в стихове, така и в проза множество чудесни творения и от мрачното време на лицемери и готи са останали само незначителни следи, аз предпочетох да цвърча и съскам като патка сред лебеди, както казва поговорката, отколкото да минавам за напълно ням сред толкова изящни поети и красноречиви оратори. Предпочетох да играя роля на невежа сред толкова сладкодумни актьори в тази благородна игра, нежели да бъда чужда, безмозъчна сянка в тълпата на безсловесните, които зяпат мухите, наострят уши като аркадско магаре при звука на песни и мълчаливо, със знаци, дават да се разбере, че са съгласни да играят такава роля.

Размишлявайки в този дух, аз реших, че не ще има нищо осъдително в това, ако отново започна да търкалям Диогеновата си бъчвичка; така поне няма да казвате за мен, че живея, без да следвам нечий пример.

Аз имам пред очи случаи като този на Колине, Маро, Друе, Сен-Желе, Салел, Мазюел и на още най-малко стотина други галски поети и оратори. И виждам, че макар и учили дълго в Аполоновото училище на планината Парнас, дето заедно с веселите музи са били свободни да пият с шепи от Конския извор, днес те прибавят към вечно строящата се сграда на нашия говорим език само пароски мрамор, алабастър, порфир и хубав царски цимент; те пишат само за героични подвизи, за велики дела, тълкуват въпроси сериозни, непонятни и недостъпни и всичко това изразено витиевато и къдревато; от техните творения струи нектар, драгоценен дар на боговете, вино искрящо, ароматно, благодатно и благотворно. И не като заслуга единствено на мъжете, а и на дамите, една измежду които, от френско кралско потекло и чието име е невъзможно да произнесете, без да й въздадете величайши почитания, смая нашия век857 както със своите писания, изпълнени с високи помисли, така и с изящния си език и с красотата на превъзходния си стил.

Опитайте се да им подражавате, ако можете; аз не мога да им подражавам — не всекиму е дадено да посещава и обитава Коринт. Не всеки е в състояние да предложи шепи златни сикли за построяване на Соломоновия храм. И тъй като в строителното изкуство не ще успея да ги настигна, реших да последвам примера на Рено де Монтобан: ще стана помощник на зидарите, техен покорен слуга и готвач и макар и не мои приятели, те ще намерят в мен неуморим слушател на превъзвишените свои творения.

Вие умирате от страх, вие, злоезични и завистливи зоили; тогава идете да се обесите и сами си изберете дърво; и въже ще се намери, не мислете за това. Тук, пред лицето на моя Хеликон, в присъствие на божествените музи, аз давам обещание, че ако ми е съдено да поживея здрав и читав колкото едно куче и три врани, както живели светият юдейски вожд, музикантът Ксенофил и философът Демонакс, то аз, напук на всички тези събирачи на книжни кърпежи, дъвкани и предъвквани стотици пъти, напук на всевъзможни търсачи на латински вехтории, на препродавци на стари латински думи, плесенясали и избледнели, ще докажа с помощта на убедителни аргументи и неопровержими доводи, че нашият всекидневен език съвсем не е така неблагозвучен, нелеп, беден и нищожен, както те си го представят. На това основание аз покорно моля ето за какво особено благоволение: както някога, в ония отдавна минали времена, когато Феб разпределял благата между великите поети, за Езоп, така или иначе, намерили място и длъжност и той направил общополезни своите басни, така и сега, виждайки, че аз не претендирам за по-висока степен — дано склонят да ми отстъпят длъжността на дребен рипарограф858, ученик на Пирейк859; те не ще ми откажат, в това аз не се и съмнявам, защото вие в цял свят няма да намерите по-добри, по-човечни, по-любезни и по-добросърдечни люде от тях. Ето по какъв начин, пиячи, ето по какъв начин, веселяци, тези зоили слагат ръка на цялата реколта, тъй като, преразказвайки на други съдържанието на моите книги по потайните свои сборища, сами влизат в съприкосновение с дълбоките тайни, заключени в тях, и така си присвояват тяхната слава, както е сторил Александър Велики с непреходните философски творения на Аристотел.

Ех, корем връз корем, какви хитреци, какви нечестивци!

Та ето защо, веселяци, аз ви съветвам да се запасите доволно с моите книги, когато ги откриете в книжарските будки, и не само да ги лющите, но и да ги поглъщате като балсам за сърцето и неутолимо да се преизпълвате с тях. Тогава вие ще узнаете каква полза принасят те на всички боболющачи, толкова скъпи на сърцето ми. А сега аз ви предлагам хубава кошничка, пълна догоре с боб, който боб, както и предишния, събрах от моята градина, и най-почтително ви моля да си го ядете със здраве, в очакване на нещо по-вкусно през следващата година, когато лястовиците отново долетят.

Глава I Как Пантагрюел пристигна на Звънливия остров и какъв шум дочухме там

Продължавайки нашия път, ние плавахме цели три дни, без да открием нищо ново. На четвъртия ден забелязахме суша и нашият лоцман ни каза, че това е Звънливият остров; в същия миг до слуха ни достигна далечен шум, в който различихме звъна на големи, малки и средни камбани и който ни напомни големите празници в Париж, Тур, Жоржо, Нант и на други места, когато всички камбани бият едновременно. И колкото повече се приближавахме към острова, толкова по-ясно долавяхме шума.

Помислихме си, че това е Додона с нейните хлопки или олимпийският свод Хептафон, или постоянният звън, издаван от Колоса над гробницата на Мемнон в египетска Тива, или най-после ония викове и врява, които в миналото се разнасяли около някакъв гроб на еолийския остров Липара, но и така, и иначе не можахме да си обясним тази загадка.

— Струва ми се — каза Пантагрюел, — че оттук е излетял пчелен рой и че сега, за да го приберат в кошера, хора удрят тигани, котли, тави и корибантските чинели на Кибела, прамайка на всички богове. Ето, слушайте!

Когато приближихме до острова, ние установихме, че към нестихващия звън на камбаните се присъединяваше песента на някакви хора, по всяка вероятност обитателите на това място. Ето защо Пантагрюел предложи, преди да отидем на Звънливия остров, да доплаваме с нашата лодка до една невисока скала и се установим в подножието й, тъй като недалеко от нея съгледахме колиба с градинка.

Посрещна ни дребничък, простоват отшелник на име Копчелъкус, родом от Глатини; той ни даде изчерпателни обяснения относно всички тези камбани и звънежи и много странно ни нагости. Накара ни да гладуваме цели четири дни, защото иначе щели да откажат да ни приемат на Звънливия остров, тъй като там сега започвал постът на четирите годишни времена.

— Нищо не разбирам! — каза Панюрж. — Това по-скоро е време на четирите ветрове. Че с какво друго, ако не с вятър ни храни този пост? Хай да му се не види, нямате ли си друга работа, та само постите? И толкова строго, дявол го взел! Ние можем да минем и без вашите церемонии.

— В моята граматика от Донат — намеси се брат Жан — аз виждам само три времена: минало, настояще и бъдеще; тук четвъртото трябва да е за бакшиш на слугите.

— Това е — забеляза Епистемон — аорист, произлязло от най-съвършеното минало на гърци и латинци и превърнало се в наше мътно и смутно време. Е, какво, слепият е казал: „Ще видим!“

— Време съдбоносно! Така е! — заяви отшелникът. — А който ми противоречи, е еретик и тозчас да бъде хвърлен на кладата.

— Непременно, отче! — съгласи се Панюрж. — Когато съм на море, аз много повече се страхувам да не се намокря или удавя, отколкото да не се прегрея или изгоря. Е, като е речено, ще постим, дявол го взел! Аз толкова много съм постил, че постите изсушиха плътта ми и много се боя бастионите на тялото ми в края на краищата да не вземат да рухнат. А още повече се боя да не ви разсърдя по време на пост — казват, че човек тогава се чувства зле, така са ме уверявали мнозина и аз нямам основание да не им вярвам. Що се отнася до мен, постът никак не ме смущава — че какво по-лесно и по-просто от това да постиш? Грижата ми е друга — да не би да стане нужда да постим и по-нататък, защото в такъв случай непременно трябва да турим нещо настрана. Та, за бога, нека постим, щом сме попаднали на гладните празници — аз от дълги години не съм ги празнувал.

— Ако не може да минем без тези пости — додаде Пантагрюел, — друг изход няма, освен час по-скоро да ги изпостим, та да се отдалечим от тях като от лош път. Само че аз бих искал първо да попрегледам моите книги и да разбера дали морската наука не е по-лоша от сухопътната: не току-така Платон, описвайки глупавия, невежествения и несъвършения, го сравнява с човек, израснал на кораб, а ние бихме го сравнили с човек, израснал в бъчва и гледал само през дупка.

Нашите пости се оказаха страшни и ужасни — първия ден постихме през куп за грош; втория — както дойде; третия — с всички сили и четвъртия — с огън и меч: такава бе волята на феите.

Глава II Как ситицините860, обитатели на Звънливия остров, впоследствие се превърнали в птици

Когато нашият пост свърши, отшелникът ни даде писмо, адресирано до някой си метр Едитус861, жител на Звънливия остров. Панюрж обаче го преименува в Антитус862 Това бе дребен старец, плешив, румен, червендалест; благодарение на отшелника, който го бе уведомил, че сме изпостили постите, той ни прие с отворени обятия. Нагости ни богато, запозна ни с всички особености на острова и добави, че някога островът бил населен от ситицини, които впоследствие по законите на природата (всичко на този свят подлежи на изменения) се превърнали в птици.

Едва тук аз напълно разбрах онова, което Атей Капитон, Полукс, Марцел, А. Гелий, Атиней, Свида, Амоний863 и други са писали за ситицини и сицинисти864, и сега вече не ни се струваше невероятно превращението в птици на Никтимен, Прокне, Итис, Алцион, Антигона, Терей и други. Така също ние почти престанахме да се съмняваме, че децата на Матабрюна се превърнали в лебеди, а хора от тракийския град Пален — в птици, когато се потопили девет пъти подред в Тритонското езеро.

После старецът ни говори само за клетки и птици. Клетките били големи, богати, разкошни и чудесно изработени. Птиците били големи, красиви и съответно приятни, живо напомнящи моите съотечественици; пиели и ядели като хора, ходели по нужда като хора, спели и се съвкупявали като хора, с една дума, още от първия поглед можело да се помисли, че това са хора; и все пак, както ни обясни метр Едитус, те съвсем не били хора и според него не принадлежали нито към миряните, нито към бялото духовенство. Описанието на перата им също ни накара да се позамислим: у едни те били съвсем бели, у други — съвсем черни, у трети — съвсем сиви, у четвърти — наполовина бели, наполовина черни, у пети — съвсем червени, у шести — бяло-сини, така че било приятно да ги гледаш. Мъжките старецът назоваваше: клирици, иноци, свещеници, абати, епископи, кардинали и папа, който бе единствен по рода си. Женските назоваваше: клирички, иночки, свещенички, абатки, епископки, кардиналки и папеси. Но, продължи по-нататък старецът, както между пчелите се срещат търтеи, които нищо не вършат и всичко изяждат и развалят, така от триста години насам на всяка пета луна неизвестно откъде при тези весели птици долитали лъженабожници, които опозорили и замърсили целия остров и които били толкова отвратителни и безобразни, че всички бягали от тях като от чума. И как да не бягат от такива чудовища с извити вратове, с мъхнати лапи, с нокти и корем като у харпии и със задник на стимфалид865. Да се изтрепят, е невъзможно: едно убиеш — други двайсет и четири долетят.

Слушайки го, аз бях готов да дам мило за драго, само и само да се зададе отнякъде някой втори Херкулес. На брат Жан не можеше да се разчита — той с такова удивление оглеждаше всичко наоколо, че накрая съвсем онемя.

Глава III Защо на Звънливия остров има само един папа

Тогава ние запитахме метр Едитус защо при това множество птици, представени тук във всички техни разновидности, папата е само един. Той ни отговори, че такъв бил предвечният закон и съдбовното предопределение на небесните светила: от клирици се раждат свещеници и иноци, без плътско съвкупление, както у пчелите. От свещеници се раждат епископи, от епископи — миловидни кардинали, а от кардинал, стига само смъртта да не го изпревари, пръква папа; и обикновено папата е само един, както в пчелните кошери има само една царица и в света — само едно слънце.

Когато папата, не дай боже, се спомине, от породата на кардиналите се ражда друг, който го замества, но повтарям, без плътско съвкупление. Така че от тази порода има само едно-единствено лице с непрекъсната приемственост — точно както у арабския феникс. Вярно е, преди около две хиляди седемстотин и шест луни се родили едновременно двама папи, но това било беда, най-голямата от всички, каквито някога са сполетявали този остров. Защото, продължи Едитус, в този период птиците едни други се скубели и се изподрали така, че островът се оказал застрашен да остане без обитатели.

Някои от птиците се присъединили към единия от папите и го поддържали, други — към другия и го защитавали; трети мълчали като риби и никога вече не запели, а и камбаните им, над които тъкмо тогава била наложена възбрана, нито веднъж не звъннали. В това метежно време те повикали на помощ императори, крале, херцози, маркизи, графове, барони, а така също и представители на всички общини на материка и този разкол и тези размирици приключили само след смъртта на единия от папите, когато множествеността отново била сведена до единствеността.

После запитахме стареца какво кара тези птици да пеят безспир.

Едитус ни отговори, че това са звънците, висящи над клетките им. И продължи:

— Искате ли — запита той — да накарам сега да запеят онези иноци, които виждате ей там — начучулени като диви чучулиги с чували за филтриране на червено винце?

— Искаме! Как да не искаме! — отвърнахме ние. Тогава той удари камбанката шест пъти подред и иноците мигом долетяха и запяха.

— Ами ако аз ударя тази камбанка, ще запеят ли онези птици, чиито пера са с цвят на пушена херинга866?

— Разбира се! — отвърна Едитус.

Панюрж залюля камбанката и пушените птици веднага долетяха и запяха в хор, но гласовете им бяха хрипливи и неприятни. Едитус ни каза също, че те се хранят само с риба като чаплите и морските гарвани и че това е петата разновидност новоизлюпени лъженабожници. Каза още, че според сведения, получени от Робер Валбренг, който се отбил при тях на връщане от Африка, тук скоро щяла да долети и шеста разновидност — така наречените капуцини, по-намусени, по-мършави и по-непоносими от всяка друга разновидност на острова.

— Африка — забеляза Пантагрюел — по стар обичай ражда на бял свят все нови и нови чудатости.

Глава IV Защо всички птици на Звънливия остров са прелетни

— Вие, продължи Пантагрюел, като се обърна към стареца — ни обяснихте, че папата се ражда от кардинал, кардиналите — от епископи, епископите — от свещеници и свещениците — от клирици. А сега бих искал да узная откъде се вземат у вас клириците.

— Всички те без изключение са прелетни птици — отвърна Едитус — и идват тук от далечния свят: едни — от много голямата страна, наречена Денбезхляб, други — от друга страна, по на запад, наречена Ниесмепрекаленомного. Оттам всяка година долитат при нас клирици на орляци, изоставяйки бащи, майки, приятели и роднини. Обичаят там е такъв: когато в някой знатен дом се народят повечко деца, било от женски или от мъжки пол, то ако всяко дете получи своя дял от наследството, както разумът диктува, природата налага и господ-бог повелява, домът ще бъде разорен. Затова родителите им ги хващат за ръчица и ги довеждат на нашия остров, даже и, когато са жители на остров Босар.

— Става дума за остров Бушар, който е близо до Шинон, нали? — запита Панюрж.

— Не, за Босар, от думата „босю“, което ще рече гърбав — обясни Едитус. — Обикновено децата им са гърбави, кривогледи, куци, едноръки, подагреници, уродливи и сакати, с една дума — безполезно бреме на земята.

— Този обичай — забеляза Пантагрюел — е напълно противоположен на съблюдаваните в онова време правила за посвещаване на девиците във весталки; Лабеон Антистий свидетелства, че тези правила запрещавали да бъде въведена в такъв сан девица с какъвто и да било душевен порок, с каквото и да било увреждане на сетивата или с какъвто и да бил физически недъг, даже съвсем незначителен и незабележим.

— Аз се чудя — продължи Едитус — как тези тамошни майки още ги носят девет месеца в утробата си; ами че те в домовете си не могат да ги понасят и търпят повече от девет години, и даже не толкова, а само седем, после им нахлузят някаква риза, оскубят им със заклинания и молитви не зная колко косми от темето (точно както египтяните ръкополагали жреци на Изида, като им надявали ленена риза и ги подстригвали) и открито, явно, публично, по пътя на питагорейската метемпсихоза, без рани и без каквито и да било увреждания, ги превръщат в ето такива птици. Едно само, приятели мои, не разбирам и не зная дали е за добро, или за зло: защо самките, били те свещенички, иночки, или папеси, вместо приятни за слуха хвалебствия и благодарствени песнопения, каквито според Зороастър следва да се пеят в чест на Ормузд, запяват мрачни, богохулни химни, подходящи за демона Ариманиан, и защо млади и стари непрестанно отправят проклятия към родителите и приятелите си, които са ги превърнали в птици?

Болшинството от тях долитат при нас от страната Денбезхляб, която няма край: когато асафиямите, тоест обитателите на тази земя, са застрашени от лошия съветник, какъвто е гладът, било от недостиг на храна, било от неумение и нежелание да вършат нещо, да упражняват някакъв почтен занаят или изкуство, с вяра и правда да служат на честните хора; когато не им потръгне в любовта, когато след неуспехи в начинанията си изпаднат в отчаяние, когато вършат престъпления и искат да избягнат позорното наказание, тогава всички те идват тук като кукувици в чуждо гнездо. Идват сухи като свраки и дорде се обърнеш, стават тлъсти като мармоти. Тук те са в пълна безопасност, далече от всякакъв риск и безпокойство.

— Но — запита Пантагрюел — тези хубави птици не се ли завръщат после там, дето са били излюпени?

— Току-речи не — отвърна Едитус. — Е, в миналото някои и други си отидоха, но късно и без всякакво желание. След последните слънчеви затъмнения867 обаче, а, чини ми се, и под влияние на небесните светила, изхвръкна наведнъж цяло ято. Това нас съвсем не ни натъжава — напротив, сега за останалите има повече храна. И преди да отлетят, всички оставиха перушината си из копривите и трънаците.

И наистина, ние намерихме няколко пера, а когато ги търсехме, съвсем случайно открихме гърне с рози.

Глава V Защо лакомите птици на Звънливия остров никога не пеят

Едитус още не бе изрекъл тези думи, когато около нас накацаха двайсет и пет, че даже и трийсетина птици с пера, каквито дотогава не бяхме виждали на острова. Тези пера променяха цвета си от час на час като хамелеонова кожа или като листата на цветята триполия и тевкрион. И всички имаха под лявото си крило знак във вид на два диаметъра, разделящи кръг, или пък на две линии — перпендикулярна към водоравна. Знаците имаха приблизително една и съща форма, но бяха различно оцветени: у едни — бели, у други — зелени, у трети — червени, у четвърти — виолетови, у пети — сини.

— Какви са тези птици и как им казват тъдява? — запита Панюрж.

— Това са метиси — отвърна Едитус; — ние ги наричаме лапачи; у вас те имат голям брой богати поддръжници.

— Моля ви — рекох аз, — накарайте ги да ни попеят, та да им чуем гласовете.

— Те никога не пеят — отвърна старецът, — затова пък всеки от тях яде за двама!

— А къде са самките? — запитах аз.

— Те нямат самки — отвърна той.

— Как? — намеси се Панюрж. — Да не би да са крастави и проядени от срамната болест?

— Проядени са, и то тъкмо от нея; и не за друго, а защото от време на време влизат в общение с флота — отвърна старецът.

После ни обясни защо бяха накацали около нас.

— Долетяха тук — каза той, — за да видят дали няма да открият между вас представители на друга една, подвизаваща се като че ли някъде из вашия край великолепна порода гот, ужасни хищни птици, които не се плашат от примамки, нито признават соколската ръкавица. Някои от тях носят на краката си много красиви и скъпи каишки с надпис: „Който ни погледне с лоши помисли, тозчас ще бъде наказан“. Други носят на гърдите си знака на победата над злия дух, трети си окачват агнешка кожа.

— Метр Едитус — обади се Панюрж, — такава порода сигурно съществува, но ние още не сме я срещали.

— Стига сме бъбрили — прекъсна го Едитус, — сега е време да пием!

— И да похапнем — додаде Панюрж.

— То се знае, дето се пие, там се и похапва — отвърна Едитус. — Няма нищо по-скъпо и по-драгоценно от времето, затуй нека го употребим за добри дела.

Най-напред той пожела да ни отведе в превъзходните Кардинцови бани и когато излизаме оттам, да накара алиптите да ни намажат с благоуханни масла. Но Пантагрюел възрази, че и без това ще пие и яде както се полага. Тогава старецът ни въведе в просторна и много уютна трапезария и каза:

— Отшелникът Копчелъкус ви застави да постите четири дни подред, а тук вие, напротив, четири дни подред ще ядете и пиете, без да спрете.

— А няма ли и да поспим? — запита Панюрж.

— Комуто както е угодно — отвърна Едитус, — по нас казват: отспиш си — подмладиш се.

Велики боже, какъв пир ни устрои тази добра душа!

Глава VI С какво се хранят птиците на Звънливия остров

Пантагрюел беше унил и изглеждаше недоволен от този четиридневен арест, който Едитус ни наложи. Това не остана незабелязано за самия Едитус и той каза:

— Господарю, вие знаете, че седем дни преди и след зимното слънцестоене в морето няма бури. То е, защото стихиите са благосклонни към алкионите, тоест птиците, посветени на Тетида и които в това време снасят и мътят яйцата си близо до брега. Тук морето си отмъщава за това дълго спокойствие и когато при нас дойдат пътешественици, то бушува четири дни наред. А нам се чини, че беснее, за да ви накара по необходимост да останете тук и четири дни да се угощавате с доходите от камбанния звън. Но, моля, не мислете, че си губите времето напразно. Така или иначе, вие трябва да останете, ако не искате да влизате в разправии с Юнона, Нептун, Дорида868, Еол и с всички други богове на вятъра. А сега имате само една грижа — да ядете и пиете колкото душа ви иска.

Похапнал както се полага, брат Жан се обърна към Едитус с тези думи:

— Тук, на острова — каза той, — не виждам друго освен клетки и птици. А птиците не обработват земята. Те знаят само да подскачат, да цвърчат и да пеят. Откъде се е взел у вас този рог на изобилието, откъде са тези блага и тези редки лакомства?

— От целия свят — отвърна Едитус, — с изключение на няколко области в царството на Аквилон869, дето от няколко години насам вилнее Камаринското блато.

— Ако разбирам нещо, здраве му кажи! — подхвърли брат Жан.

Да пием, приятели!

— А вие самият откъде сте? — запита Едитус.

— От Турен — отвърна Панюрж.

— Е — продължи Едитус, — не ви е мътила зла сврака, щом сте от благословения Турен. От Турен тук ежегодно доставят какво ли не; даже тамошни хора, отбили се пътем при нас, ни разправиха, че при всичките си доходи сега туренският херцог няма с какво да се пооблажи, и то само поради прекомерната щедрост на предшествениците му, които тъпчеха високопреосвещените наши птици с фазани, яребици, угоени ярки, токачки, тлъсти лудьонски петли и всякакъв вид дивеч. Да пием, приятели мои! Виждате ли ония птици, накацали ей там? Забележете колко са охранени и едри, и то само благодарение на пожертвованията, които ни изпраща Турен — и затова те така сладко пеят за неговите обитатели. Никога славей няма да запее така, както те, когато видят двата златни жезъла…

— А, разбирам, в празника на жезъла — прекъсна го брат Жан.

— … или когато звъннат големите камбани, които висят над техните клетки. Да пием, приятели! Днес е приятно да се пие; както впрочем и всеки божи ден. Да пием! Пия за вас от все сърце и бъдете добре дошли! Не се страхувайте, че виното и храната ще се свършат. Даже и когато небето стане бронзово, а земята — желязна, запаси ще имаме за още седем-осем години повече, отколкото продължи гладът в Египет. А сега, приятели, да пием в мир и съгласие!

— Вие трябва да сте големи дяволи — възкликна Панюрж, — щом си живеете така хубаво на този свят!

— На онзи ще си живеем още по-хубаво — отвърна Едитус. — Поне Елисейските полета няма да ни липсват, бъдете уверен в това! Да пием, приятели. Пия за вас!

— Сигурно — рекох аз — по внушение на божествения и съвършения дух вашите първи ситицини са изобретили средство да си набавяте всичко, към което хората естествено се стремят и което е дадено на малцина или, по-точно казано, на никого. Ето какво ще рече да има рай не само на онзи, но и на този свят.

Глава VII Как Панюрж разказва на метр Едитус баснята за жребеца и магарето

След като пихме и ядохме до насита, Едитус ни отведе в добре подредена стая, окичена с ковьори и, току-речи, цялата позлатена. Тук той накара да ни донесат мироболан, варен зелен джинджифил, колкото може повече червено вино и още някакво друго вино, тънко и ароматно, и ни посъветва да приемем тези противоотрови като летейска вода, та да забравим умората и несгодите, свързани с морското пътуване; освен това нареди да отнесат достатъчно количество съестни припаси и на нашите кораби, които вече влизаха в пристанището. Но през нощта камбанният звън не ни позволи да затворим очи. Към полунощ Едитус ни накара да станем и да пием; той пръв вдигна чашата и каза:

— Вие, хора от другия свят, казвате, че невежеството е майка на всички злини, и това е така; но невежеството все още е дълбоко вкоренено в душите ви, вие живеете в него, с него, чрез него. Ето защо върху вас всеки божи ден се сипят злини. Вие вечно се оплаквате, вечно се окайвате и никога не сте доволни. Аз се убеждавам в това сега: невежеството ви приковава в леглото, както някога богът на войната приковал Вулкан, и вие не разбирате, че е ваш дълг да пестите съня си, но не и благата на този славен остров. За това време вие би трябвало да сте си хапнали досега не по-малко от три пъти, а за да изядете припасите на Звънливия остров, повярвайте ми, трябва да ставате по-раничко; ядете ли ги без сметка, те се умножават, пестите ли ги — намаляват. Косете ливадата навреме и тревата ще израсне и по-гъста, и по-питателна, а изоставите ли я, след няколко години тя ще потъне в бурени. Да пием, приятели, да пием всички наведнъж! Даже най-мършавите птици пеят сега за нас — благоволете да пием за тяхно здраве. Да пием веднъж, дваж, триж и така до девет пъти: non zelus, sed charitas!870

На разсъмване той отново ни събуди, за да ни гощава с комати хляб, натопени в манастирска чорба. Това продължи през целия ден и ние вече не знаехме обядваме или вечеряме, или пък закусваме. Трябваше да се раздвижим след толкова ядене, та излязохме да се поразходим из острова и да послушаме веселите песни на тези блажени птици. Вечерта Панюрж каза на Едитус:

— Господарю, ако желаете, ще ви разкажа забавна история, случила се в Шателро преди двайсет и три луни.

Едно априлско утро конярят на някакъв дворянин разхождал сред угарите бойните му коне. Там той срещнал весела пастирка, която

а така също магаре и коза. Казали си двамцата това-онова и накрая той я убедил да седне зад него на коня, да отидат в конюшнята му и там да се повеселят по селски. Докато те си приказвали така, конят се приближил до магарето и му пошепнал на ухото (трябва да ви припомня, че цялата тази година животните говорели помежду си):

— Бедно, злочесто магаре, аз те съжалявам и ти съчувствам. Ти от сутрин до вечер се трудиш без отдих, което отгатвам по хлътналите ти хълбоци. И така трябва да бъде, щом бог те е създал, за да служиш на човека. Славно магаре си ти! Но като гледам как лошо те чистят, решат, чулят и хранят, това, право да ти кажа, ми се струва жестоко и несправедливо. Ти си цялото разрошено като таралеж, изпоцапано като пате, проскубано като стара капа и се храниш само с едни камъши, бодили и тръни. Затуй, хрисимо магаренце, последвай ме със ситната си стъпка и погледай как се държат с нас, които природата е създала за войната, и как ни хранят. Аз съм сигурен, че ще ми завидиш.

— Разбира се, господин кон — отвърнало магарето, — ще дойда с голямо удоволствие.

— За теб, магаре, аз съм не господин кон, а господин жребец — поправил го жребецът.

— Прощавайте, господин жребец — отвърнало магарето. — Ние, селяци и пейзани, сме си прости, неуки и не умеем да говорим правилно. Но тъй като ми оказвате такова внимание и такава чест, аз ще ви последвам, само че по-отдалечко, защото се боя от удари — кожата ми и така е попукана от рани.

Щом пастирката възседнала коня, магарето, предвкусвайки богато угощение, тръгнало след тях. Когато наближили селото, конярят забелязал магарето и заповядал на помощниците си да го боднат с вилата и да го натупат с тоягата.

Чувайки тези думи, магарето се предоставило на бога Нептун и хукнало колкото му държат краката, като си казвало: „Право думаше конят, не приляга на мен, просто и глупаво магаре, да се вреждам в свитата на велможи; природата ме е създала само за да служа на сиромасите. Езоп хубаво ме е предупредил в една от басните си. Аз наистина се самозабравих. Сега спасението е едно — да тичам чевръстичко, докато «морковите още не са се сварили».“ И тук нашето магаренце заситнило, заскачало, заритало, запръцкало и полетяло като стрела из широкото поле.

Виждайки да напъждат магаренцето й, пастирката казала на коняря, че то е нейно, и помолила да не го обиждат, иначе, рекла, тозчас ще си тръгна обратно. Тогава конярят си казал, че е по-добре цяла неделя да не дават овес на конете, но да нахранят магарето богато. Ала лошото било там, че магарето не искало да се върне. „Тпру, тпру, магаре, тпру!“ — викали слугите напразно. „Няма да се върна — казвало магарето, — страхувам се!“ И колкото по-гальовно го приканвали, толкова по-упорито то ритало и се дърпало. И това кой знае колко още щяло да продължи, ако най-после пастирката не се намесила и не посъветвала момчетата да помахат на магарето с решето и да го повикат, което било сторено. Магарето мигом обърнало глава и казало: „Овес да поядем, ще се притечем, но вила не щем!“ И магарето се върнало и си запяло от сърце, а вие знаете колко приятни за слуха са гласът и песните на тези аркадски животни.

Слугите веднага го откарали в обора, близо до бойния кон, изтрили го, избърсали го, вчесали го, постлали му чиста плява чак до корема, напълнили ясли със сено, други — с овес и когато започнали да пресяват овеса, магарето изправило уши, давайки с този знак да се разбере, че то и така ще си го изяде до шушка и че не заслужава чак такава чест.

Яли що яли и накрая конят се обърнал към магарето с тези думи:

— Е, бедно магаре, как си? Добре ли се грижат за теб? А ти даже не искаше да се върнеш! Какво ще речеш на това?

— Кълна се, господин жребец, в самите смокини, които моят праотец изяде, та от смях умори Филемона, у вас аз наистина блаженствам — отвърнало магарето, — но това не е всичко. Че тук аз не виждам вие, господа конете, да си магарувате!

— За какво магаруване говориш, магаре? — ядосал се конят. — Да не би ти, дяволско изчадие, да ме вземаш за магаре?

— Ах, ах! — сепнал се оселът. — Тъпоглав съм си аз и не разбирам придворния език на конете. Но питам ви аз: не жребцувате ли си тук вие, господа жребците?

— По-тихо, магаре! — казал конят. — Ако момчетата те чуят, такъв мариз ще ти теглят, че няма и да помислиш да магаруваш. Ние не смеем, дето се вика, да се изпикаем от страх да не ни бият… Колкото до всичко останало, щастливи сме си като царе.

— Кълна се в самара, който нося — рекло магарето, — но аз не съм съгласен с теб и не ти ща ни плявата, ни сеното, ни овеса. Да живеят трънаците из полята, дето можем да си магаруваме колкото искаме. Яж малко и във всяко време си магарувай — ето моя девиз, ето нашето сено и нашата кърма. О господин жребец, приятелю мой, да можеше да ни видиш само по сборовете как си магаруваме на воля, когато разискваме нашите си провинциални въпроси, докато стопанките ни продават гъските и пилетата си!

След тези думи те се разделили. Това е всичко.

Тук Панюрж млъкна и повече не пророни дума. Пантагрюел му подхвърли, че е редно да завърши разказа. Едитус обаче възрази:

— На досетливия много приказки не му трябват. Аз добре разбирам за какво намеквате с тази басня за магарето и коня, но се срамувате да си го кажете направичко. Само че тук няма кьораво за вас, хубаво да знаете, и повече по това нито дума.

— Как да няма — настоя Панюрж, — ами че само преди малко аз видях абатка с бяла перушина; да свалиш такава, къде-къде е по-приятно, отколкото да я водиш за ръчица. Другите ми се сториха по какви да е, но тази ми се видя важна птица. Искам да кажа, приятна, красива и си струва човек веднъж-дваж да съгреши с нея. Да прощава господ, но аз не мисля нищо лошо: лошото, което мисля, дано ми се случи ей сега!

Глава VIII Как след триста мъки ние най-после видяхме папата

Третият ден, така както двата предидущи, мина за нас във веселие и нескончаеми пиршества. Този именно ден Панюрж пожела да види папата, но Едитус каза, че папата не особено лесно се съгласява да го видят.

— Как? — възпротиви се Панюрж. — Да не би да носи Плутонов шлем на главата, Гигесов пръстен на ръцете или хамелеон на гърдите, та може да бъде невидим?

— Не — отвърна Едитус, — но той по природа е малко затворен и труден за лицезрение. Ала аз ще се постарая да направя така, че да го видите, ако това въобще е възможно.

След тези думи той излезе, а ние продължихме да си похапваме. Не минаха и петнайсетина минути, Едитус се върна и ни каза, че може да видим папата; и ни поведе крадешком и мълчешком право към клетката, дето беше клекнал не друг, а самият папа, заобиколен от двама малки кардинали и от шестима големи и тлъсти епископи. Панюрж внимателно се вгледа във външността, движенията и осанката му и накрая извика:

— Не е лесна и неговата! Начучулен като същински папуняк!

— За бога, говорете по-тихо — помоли го Едитус, — той има уши, както мъдро е забелязал Михаил Матисконски.

— Но си има и чучула — настоя Панюрж.

— Ако той ви чуе да богохулствате така, вие сте изгубени, добри ми хора. Виждате ли там, в клетката му, басейн? От този басейн върху вас ще се изсипят светкавици, мълнии, трясъци, вихри, бури и дяволи, които в миг ще ви запратят на сто фута под земята.

— По-добре е да си ядем и пием на нея — забеляза брат Жан.

Панюрж продължаваше да разглежда с неотслабващо внимание папата и обкръжаващите го, но ето че в клетката неочаквано съгледа кукумявка и извика:

— Боже неботворче, какво търсихме, а на какво налетяхме. Тук на път и под път ни дебнат дяволии, измами и мошеничества. Вижте тази кукумявка! Господи, свършено е с нас!

— За бога, по-тихо! — пошепна Едитус. — Това не е обикновена кукумявка, а самец, сиреч достопочтеният отец ковчежник.

— Моля — каза Пантагрюел, — накарайте папата да ни изпее нещо, та да се порадваме на гласа му.

— Той пее само в определени часове и яде само в определени часове — отвърна Едитус.

— Аз пък, обратно — обади се Панюрж, — ям и пия по всяко време и в потвърждение на това предлагам да пием!

— Така ми харесвате — каза Едитус, — сега говорите разумно. Ако разсъждавате по този начин, никога няма да станете еретик. И тъй, да пием!

Когато тръгнахме да пием, пътем забелязахме стар, зеленоглав епископ, който хъркаше на сянка, заобиколен от три весели птици — трима онокроталии871, тоест викарии. Близо до него седеше красива абатка, която пееше така сладко, че ние неволно пожелахме всички наши органи да се превърнат на уши, за да не изпуснем ни звук от нейната песен и нищо друго да не отвлича вниманието ни, а само да я слушаме в захлас.

— Тази хубава абатица — обади се Панюрж — ще се скъса да пее, а дебелият епископ хърка ли, хърка и не ще да знае. Сега ще запее и той, дявол го взел!

И Панюрж удари камбанката, която висеше над клетката. Но колкото по-силно той удряше камбанката, толкова по-сладко си хъркаше епископът.

— А, стар глупако — разсърди се Панюрж, — и все пак ще те накарам да запееш!

И той грабна голям камък и се накани да го запрати право в короната му, но Едитус го възпря.

— Добри човече — захвана той високо, — бий, удряй, убивай и умъртвявай всички крале и господари на света, от засада, с отрова или иначе — твоя воля, изгони, ако щеш, и ангелите от небесата — всички тези грехове папата ще ти ги прости. Но не посягай на свещените птици, ако ти са мили животът, благосъстоянието и спокойствието, както твоите, така и на приятелите ти, живи и мъртви, че и на потомството им. Погледни този басейн!

— Щом е тъй, по-добре е да си ядем и пием — заключи Панюрж.

— Право дума господин Антитус — добави брат Жан. — Когато човек гледа тези дяволски птици, без да ще, изрича богопротивни думи, а когато си хапва и пие, слави бога. И тъй, да пием! О! Да пием!

На третия ден, след като пихме както се полага (в което вие не се и съмнявате), Едитус се прости с нас. Ние му подарихме хубаво першко ножче и на този подарък той се зарадва повече, отколкото Артаксеркс на чашата студена вода, която му поднесъл някакъв селянин. Едитус вежливо ни поблагодари, изпрати на корабите ни най-различни пресни хранителни запаси, пожела ни щастлив път, благополучно завръщане, успех във всички наши начинания и ни накара да обещаем и се закълнем в Юпитер, че на връщане ще се отбием при него. Накрая ни каза:

— Приятели мои, вие ще видите, че на този свят нечестивците са къде-къде повече от почтените хора, помнете ми думите!

Глава IX Как се установихме на Острова на железните изделия

Заредили надлежно стомасите си и радвайки се на попътен вятър, ние издигнахме задната мачта и за по-малко от два дни пристигнахме на Острова на железните изделия, пустинен и необитаем. На него видяхме много дървета, с увиснали по тях безчет малки мотики, кирки, копачки, сърпове, коси, лопати, мистрии, брадви, косери, триони, тесли, резачки, ножици, клещи, отвертки и свредели.

На други висяха малки кинжали, шпаги, мечове, ножчета, шила, саби, пики, щикове, ятагани, къси, островръхи мечове, пили и ножове.

Който желаеше да получи някои от тези инструменти, достатъчно бе да друсне дървото и те падаха на земята като сливи; и нещо повече: под дърветата растеше трева, наричана ножници — и падащите инструменти сами влизаха в тях. Но ние трябваше хубаво да си отваряме очите, за да не ни паднат на главата, краката или на други части от тялото. Защото те падаха с острието напред (за да влязат в ножниците) и имаше опасност да ни наранят тежко. Под други, непознати на мен дървета аз видях особен вид трева, израснала във вид на пики, копия, дълги копия, алебарди, сърповидни ножове, ушати копия, метални копия, вили, които достигаха до самите клони на дърветата и там намираха подходящи за себе си наконечници и остриета. Дърветата, като по-стари, отрано ги подготвяха, знаейки, че те ще се появят и ще израстат, както вие подготвяте дрешки за своите деца, знаейки, че скоро ще излязат от пелени. Освен това, за да не оспорвате занапред мнението на Платон, Анаксагор и Демокрит (а те да не са какви да е философи!), ще ви кажа, че тези дървета приличаха на земни животни, и не само в този смисъл, че имаха кожа, подкожна мазнина, мускули, вени, артерии, сухожилия, нерви, хрущяли, жлези, кости, мозък, костен мозък, матка и артикулации което впрочем е доказано от Теофраст, а и защото имаха глава, но само че долу, тоест ствол, коси, но под земята, тоест корени, и крака, макар и горе, тоест клони: това е като да играе дете на крушево дръвче.

И както вие, подагреници, по болките в краката и раменете предугаждате дъжд, вятър, застудяване и въобще всяка промяна на времето, така и дърветата със своите корени, стъбла, смола и сърцевина усещат какво дръвце расте под тях и подготвят подходящи за случая наконечници и остриета. Вярно е, всеки на този свят освен бог понякога греши. Изключение не прави даже и природата, когато създава уроди и чудовища. Така и при тези дървета аз забелязах грешки: достигайки клоните на тези железоплодни дървета, една висока полупика срещна метла вместо наконечник. Е, и какво, добра ще е тя за чистене на комини. Едно от копиетата вместо на наконечник се натъкна на щипци — нищо, и така ще мине: ще има с какво да събарят гъсениците в градините. Ръкохватката на някаква алебарда срещна острие на коса и заприлича на хермафродит — и това не е беда: косачът и на нея ще се радва! Какво не прави бог — и все за добро!

Когато се прибирахме на корабите, видях зад някакви храсти някакви хора нещо да правят и някак особено усърдно да точат някакви сечива, с които кой знае откъде и как се бяха снабдили.

Глава X Как Пантагрюел пристигна на Острова на измамите

Напуснахме Острова на железните изделия и на следващия ден се озовахме на Острова на измамите, точно копие на Фонтенбло, защото и тук земята е толкова мършава, че костите й (тоест скалите) се виждат през кожата; почвата е песъчлива, безплодна, нездрава и неприятна. Лоцманът ни посочи две невисоки кубически скали с осем равни страни, чиято белота ни накара да помислим, че са от алабастър или че са покрити със сняг; лоцманът обаче ни увери, че са направени от кокалчета за игра. Той ни каза, че вътре в тези скали се намира шестетажната сграда на двайсет дяволски хазартни игри, от които у нас така много се боят: най-големия чифт нарече Дюшеш, а най-малкия — Епек. Средните чифтове ги назова както следва: Дюбеш, Дьоржар, Дубара и Дюсе. Колкото до другите, нарече ги така: Шест и Пет, Шест и Четири, Шест и Три, Шест и Две, Шест и Едно, Пет и Четири, Пет и Три и така нататък. Тогава се досетих, че малцина играчи на този свят хвърлят зара, без да се позовават на дяволите. Още нехвърлили двата зара на масата, и вече в молитвен екстаз шепнат: „Дюшеш, приятелю мой, при мен, при мен!“ — това е обръщение към големия дявол; „Два епека, миличък!“ — това е към малкия. „Четири — и — два, при мен, дечица!“ — и така те приканват всички дяволи, произнасяйки имената и прозвищата им. И не само ги приканват, ами се наричат техни приятели и побратими. Вярно е, дяволите не всякога идват на минутата, в която ги повикат. Но как да им се сърди човек за това? Отишли са на друг адрес, дето хората предварително са запазили реда си. Затуй не бива да казваме, че дяволите нямат ни очи, ни уши. Имат, ви казвам, имат, и то какви!

После лоцманът ни разправи, че около тези четвъртити скали, пък и на самите тях, ставали повече крушения и загивали повече хора и ценни имущества, отколкото на всички Сирти, Харибди, Сирени, Сцили, Строфади, взети заедно, и във всички морски бездни. Аз от все сърце му повярвах, особено като си спомних, че някога египетските мъдреци условно са обозначавали Нептун с йероглифа куб, Аполон — с асо, Диана — с двойка, Минерва — със седмица, и т.н.

Каза ни още, че там се намира божествената и на малцина известна чаша с кръвта на свети Граал. Панюрж толкова от сърце се примоли на местните синдици да ни я покажат, че те в края на краищата се съгласиха и ни я показаха, но с триж повече церемонии и тържественост, отколкото когато във Флоренция показват Юстиниановите Пандекти или в Рим — кърпата на Вероника. Аз никога не съм виждал толкова покрови, толкова светилници, факли, реликви и икони. Накрая ни показаха нещо, което напомняше муцунката на печен заек. Друга забележителност не си спомням да имаше, като изключим Веселата мутра, жена на Лошата игра, както и черупки от някога снесените и мътените от Леда две яйца, от които се излюпили Кастор и Полукс, братя на хубавата Елена. Парченце от тези черупки местните управители ни дадоха срещу малко хляб. На тръгване купихме от островитяните сума ти шапки и бонета, но аз се съмнявам, че ще спечелим нещо, когато ги продадем. Впрочем ония, които ги купят от нас, ще загубят още повече.

Глава XI Как минахме край острова, обитаван ОТ Хищника, ерцхерцог НА Пухкавите котараци872

Продължавайки нашия път, ние минахме край Острова на осъдените, пустинен като предидущия; минахме и край Острова на изпитанията, където Пантагрюел не поиска да слезе. И много хубаво направи човекът, защото ние всички бяхме пленени и фактически арестувани по заповед на Хищника, ерцхерцог на Пухкавите котараци, само защото някой от нас се бе опитал да натупа в Прокуратурата някакъв съдебен следовател.

Пухкавите котараци са животни страшни и ужасни: хранят се с малки деца и ги ядат на мрамор. Представяте ли си, пияници, колко сплескани трябва да са носовете им? Козината им расте не както дал господ, искам да кажа, не навън, а навътре — под кожата. И всички до един носят като символ или, ако щете, като девиз отворена чанта, само че всеки я носи посвоему: едни я премятат около врата си като шал, у други виси на задника, у трети — на тумбака, у четвърти — на бедрото и всеки си има скрито основание за това. Ноктите им са толкова дълги, здрави и остри, че веднъж докопат ли нещо, никаква сила не може да го изтръгне от тях. Някои носят на главата си бонета с четири шева или с копчелъци, други — бонета с обърнати краища, трети — бонета с форма на конус, четвърти — нещо като саван.

Когато ни набутаха в бърлогата си, някакъв просяк, на когото бяхме дали половин тестон, ни каза:

— Добри хора, дано бог ви помогне благополучно да се измъкнете оттук. Вгледайте се по-добре в лицата на тези могъщи блюстители на Хищниковото правосъдие. И запомнете какво ще ви кажа: ако преживеете още шест Олимпиади плюс два кучешки живота, ще видите, че Пухкавите котараци неусетно ще завладеят цяла Европа и ще станат господари на всички нейни ценности и богатства, ако, разбира се, тези несправедливо присвоени от тях блага не се стопят в ръцете на наследниците им. Тъй да знаете от мен, честния сиромах. Те разполагат вече със секстесенция, с помощта на която всичко обсебват, всичко поглъщат, всичко оскверняват. Те горят, трошат, обезглавяват, умъртвяват, затварят, разоряват и унищожават безразборно всичко — добро и зло. Порокът за тях е добродетел, злобата — доброта, измяната — вярност, кражбата — щедрост; грабежът е техен девиз, одобряван от всички с изключение на еретиците; и всичко това те вършат със съзнание за собствено величие и непогрешимост.

В потвърждение на дотук казаното, моля ви да обърнете внимание на техните ясли и ще видите, че те са разположени под коритата873. Припомнете си това някой ден. И ако за нещастие над света се изсипят войни, глад, чума, урагани, земетръси, пожари и прочие злочестини, не ги обяснявайте с неблагоприятни срещи на небесните светила, със злоупотреби в римския двор, с тиранията на земни царе и князе, с лукавството на лицемери, еретици, лъжепророци, с коварството на лихвари и фалшификатори на монети, нито с наглостта на невежествени лекари, знахари и аптекари или пък с безсрамието на неверни жени, отровителки и детеубийци. Не — отдайте всичко това на чудовищната, неописуемата, неимоверната и безмерната злоба, която ден и нощ се кове и подхранва в свърталището на Пухкавите котараци. Светът знае за нея толкова малко, колкото за еврейската кабала. И ето защо не я бичува, не я преследва, нито я наказва, както разумът повелява. Но ако един ден тя стане очевидна и несъмнена, не ще се намери такъв красноречив оратор, който със своето изкуство да възпре народа, не ще се намери достатъчно суров, драконовски закон, който да го стресне и разколебае, нито ще се намери управител, достатъчно могъщ, за да му попречи с властта си да ги изгори безжалостно живи в бърлогата им. Родните им деца, Пухкавите котараци, както и всички техни родственици, се боят и отвращават от тях. Ето защо както Анибал бе заставен от баща си Хамилкар да се закълне и тържествено да обещае, че ще преследва римляните, докле е жив, така и аз получих от покойния си баща завет да не мръдна оттук, докато върху Пухкавите котараци не се изсипе от небето мълния и не ги изпепели като втори титани, като богохулници и богоборци. Защото, наистина ви казвам, хорските сърца са закоравели дотолкова, че светът не се и замисля за злото, което го е сполетяло, сполетява или ще го сполети, и не го чувства, нито го предугажда или пък, ако го чувства, не смее, не иска, нито може да го изкорени.

— Виж ти каква била работата! — рече Панюрж. — А, не! Щом е тъй, за нищо на света не отивам там! Да се връщаме! За бога, да се връщаме!

Когато се върнахме назад, намерихме вратата заключена и тогава ни казаха, че да се влезе тук, е лесно както в Аверн, но да се излезе, е трудно и че без пропуск и разрешение няма да ни пуснат поради простата причина, че от панаир човек не си отивал като от пазар, а и нозете ни били прашни.

Най-лошото се случи обаче, когато попаднахме в Следствената зала, тъй като, за да получим разрешение и пропуск, трябваше да се явим пред най-отвратителното чудовище от всички, описани до ден-днешен. Казваха му Хищника. Не бих могъл да го сравня с нищо друго освен с Химерата, със Сфинкса или с Цербер или пък с египетското изображение на Озирис, тоест: три сраснали една в друга глави на ревящ лъв, лаещо куче и виещ вълк — и всички тези глави обвива дракон, захапал собствената си опашка, а около всяка от тях блести нимба. Ръцете му бяха до лактите в кръв, ноктите като на харпия, клюнът като на врана, зъбите като на четиригодишен глиган, очите пълни с мълнии като пламтящото гърло на ада и всичко това покриваше чутуровидна шапка с помпони като чукове, така че се виждаха само ноктите. За седалище на него самия, както и на неговите помагачи, Дивите котки, служеха дълги, съвсем нови ясли, над които, както ни беше разказал оня просяк, висеше, с дъното нагоре, много голямо и красиво корито. Върху седалището на ерцхерцога беше изрисувана старица с очила, държаща в дясната си ръка калъф на сърп, а в лявата везни. Блюдата на везните представляваха от само себе си две кадифени чанти, едната от които бе пълна с монети и висеше надолу, а другата празна и стърчеше нагоре. Ако питате мен, това бе олицетворение на Хищниковото правосъдие, твърде различно от схващанията на древните тиванци, които след смъртта на своите управници и съдии им издигат, според заслугите, статуи от злато, сребро или от мрамор, но непременно без ръце.

Щом се озовахме пред Хищника, някакви хора, облечени в чанти, торби и големи изрезки от документи, ни заповядаха да седнем на подсъдимата скамейка. Тогава Панюрж каза:

— Приятели мои, изчадия бесовски, аз и прав съм си добре, пък и скамейката ви е твърде ниска за човек с нови панталони и къса жилетка.

— Седнете и повече да не повтаряме! — извикаха те. — Ако вие не намерите правилния отговор, земята тозчас ще се отвори и до един ще ви погълне живи.

Глава XII Каква гатанка ни предложи Хищника

Щом седнахме на скамейката, Хищника, заобиколен от своите Пухкави котараци, сърдито извика:

— Хайде, хайде!

— Хайде, отгатни ми тази гатанка — продължи Хищника — и още сега ми кажи какво означава тя.

— Ей богу — рекох, — ако си имах у дома сфинкс, какъвто, ей богу, си имаше вашият предшественик, Верес, тогава, ей богу, виж, бих могъл да я отгатна. Но на това не съм присъствал, ей богу, и не съм причом в тази работа.

— Хайде, хайде — подхвана Хищника, — кълна се в Стикс, не говоря напразно, хайде, иначе сега ще ти докажа, че за теб щеше да е по-добре да попаднеш в ноктите на Луцифер, отколкото при нас. Хайде, хайде! Виждаш ли нашите нокти? Хайде, хайде, глупако, не ни залъгвай с твоята невинност или мислиш, че тя може да те избави от изтезания? Хайде, хайде, нашите закони са като паяжина, а в паяжината попадат мушички и дребни пеперуди. Хайде, хайде, едрите конски щръклици я разкъсват и се изплъзват. Хайде, хайде! Ние и без друго не търсим големи злосторници — те са корави за нашите стомаси и може да ни призлее от тях. Хайде, хайде, милички, невиннички, хайде, ние хубаво ще ви оневиним — самият главен дявол сега ще ви опее.

Дотегнало му да слуша приказките на Хищника, брат Жан извика:

— Хей ти, господин дяволе в пола! Как да ти обясни човекът нещо, което сам не знае? Искаш да те лъже ли?

— Хайде, хайде — прекъсна го Хищника. — Откакто царувам, не се е случвало някой да заговори, без да го запитам. Кой е пуснал от веригите му този побъркан дърдорко?

— Лъжеш! — промълви брат Жан.

— Хайде, хайде! Когато дойде редът ти да отговаряш, хубаво ще се изпотиш.

— Лъжеш, подлец! — повтори безгласно брат Жан.

— Да не си въобразяваш, че си в академичния лес874, дето скитат онези безделници, които търсят страстно истината за човека? Хайде, хайде, тук работата е друга. Тук, у нас, говорят и говорят смело и определено за онова, което не знаят. Хайде, хайде, тук признават неща, които не са и помисляли да вършат. С вид на сведущ умуват върху онова, което никога не са учили. Хайде, хайде! Тук заповядват да се запасиш с търпение, когато бесуват, тук бият, а не дават да плачеш. Хайде, хайде! Аз виждам, ти от никого не си упълномощен, хайде, хайде, треска да те повали, хайде, хайде, за нея да се ожениш!

— Дявол! — извика брат Жан. — Архидявол, протодявол, пантодявол, да не си намислил да жениш монасите? У-у-у! Същински еретик!

Глава XIII Как Панюрж разгадава загадката на Хищника

Давайки си вид, че не чува тези думи, Хищника каза на Панюрж:

— Хайде, хайде, хайде! Защо мълчиш, зяпльо?

На това Панюрж отвърна така:

— Дявол го взел, виждам аз, че е свършено с нас, дявол ни взел, щом тук невинността не е защитена и дяволът, дявол го взел, опява мъртвите. Позволете ми да заплатя за всички, дявол ги взел, само ни пуснете да си вървим. Повече не мога, дявол ви взел.

— Да си отидете? — учуди се Хищника. — Хайде, хайде! От триста години насам не се е случвало някой да се измъкне оттук, без да си остави козината, а най-често и кожата. Хайде, хайде! Сам помисли: та нали ще рекат, че сме те задържали несправедливо и че сме се отнесли към теб несправедливо. Хайде, хайде! Ти и така си нещастен, но ще бъдеш дваж по-нещастен, ако не разгадаеш гатанката. Хайде, хайде, какво означава тя?

— Какво ли? — подхвана Панюрж. — Сега ще ви кажа: черна гъгрица, дявол я взел, родена от бял боб през дупката, която сама е прогризала в нея, дявол я взел, и тя ту хвърчи, ту пълзи по земята, дявол я взел. Ето защо Питагор, най-старият поклонник на мъдростта, или по гръцки — на философията, дявол я взел, смята, че гъгрицата е получила чрез матемпсихоза, дявол я взел, човешка душа. Ако вие бяхте хора, дявол ви взел, то по мнението на Питагор след вашата нелепа смърт душите ви щяха да влязат в телата на гъгрици, дявол ги взел: защото на този свят вие всичко гризете и гълтате, а на онзи ще гризете и

— Кълна се в тялото господне — каза брат Жан, — че от все сърце бих искал дупката на задника ми да стане боб и всичко около нея да бъде изгризано от тези гъгрици.

Тук Панюрж подхвърли на пода голяма кесия, натъпкана с екю с изображение на слънцето. При звъна на монетите Пухкавите котараци до един засвириха на ноктите си като на разстроена цигулка и с цяло гърло ревнаха:

— Ето подправка, предложена навреме! Сега делото е от вкусно по-вкусно, сочно и апетитно! Ясно — хората са си добри.

— Това е злато — рече Панюрж, — хубавички златни екю!

— Съдът вижда, той не е вчерашен — каза Хищника. — Така, така, така! Хайде, чеда мои, добавете още малко и си идете с мир: ние не сме чак толкова дяволи, ако и да сме черни! Тъй, тъй, тъй!

Напущайки Следствената зала, ние бяхме изпратени чак до вратата от някакви съдийски лешояди. Преди да се качим на корабите, тези лешояди ни предупредиха, че не бива да тръгваме на път, без да поднесем богати дарове на госпожа Хищникова, а така също и на всички Пухкави котки, в противен случай отново ще ни отведат в Следствената зала.

— Ама че разбойници! — извика сърдито брат Жан. — То се е видяло, че няма отърваване, ами я да опипаме дъното на джобовете си и да дадем на всекиго по нещо.

— Не забравяйте да подадете стотинки за вино и нам, злочестите — напомниха съдийските лешояди.

— Злочестите никога не забравят виното — промълви брат Жан, — те си спомнят за него всеки час и във всяко време.

Глава XIV Как Пухкавите котараци живеят с подкупи

Неизрекъл още тези думи, брат Жан видя, че в пристанището влязоха шейсет и осем галери и фрегати; той тозчас изтича да понаучи нещо ново, а между другото и да запита с каква стока са натоварени корабите, и разбра, че всички са натоварени с месо, зайци, петли, гълъби, прасета, кози, пилета, патки, диви патици, гъски и с всякакъв дивеч. Между тях съгледа и няколко топа кадифе, атлаз и дамаска. Тогава той се обърна към пътниците и ги запита къде и на кого носят тези скъпоценни неща. А те му отговориха, че всичко това е за Хищника, за Пухкавите котараци и за Пухкавите котки.

— А вие как казвате на това? — запита брат Жан.

— Подкупи — отвърнаха пътниците.

— Вземащият подкупи от подкупи ще загине. Така е — всякога е било така — заключи брат Жан. — Бащите на сегашните Пухкави котараци са изяли добрите благородници, които, както подобавало на положението им, посвещавали свободното си време на лов със соколи и кучета, за да добият по-голяма сръчност и издръжливост, необходими при война, тъй като ловът е не друго, а първообраз на война и Ксенофон ненапразно е казвал, че от лова като от Троянски кон са излезли всички добри военачалници. Аз съм човек неук, но на мен така ми казваха и аз вярвам на това. Душите на тези благородници, както уверява Хищника, след смъртта им се преселват в глигани, елени, кози, чапли, яребици и други животни, които те през целия си живот са обичали и преследвали. А сега, незадоволени от това, че са разрушили и изяли замъците, земите, владенията, имуществата, издръжките и доходите им, Пухкавите котараци посягат на кръвта и душата на благородниците и след смъртта им. Този наш дрипльо никак не е глупав — той ненапразно ни обърна внимание върху това, че яслите са поставени наопаки!

— Да, но — прекъсна го Панюрж — нали бе обнародван указ от името на нашия велик крал, че се забранява под страх от смърт чрез обесване ловът на елени, кошути, глигани и козлета?

— Това е вярно — отвърна един пътник от името на всички. — Но великият крал е толкова благ и търпелив, а тези Пухкави котараци — толкова бесни и ненаситни на християнска кръв, че най-добре е ние да си слушаме добрия крал, но да не забравяме и подкупите на Пухкавите котараци, още повече, че утре Хищника жени една от своите Пухкави котки за тлъст и препухкав Котарак. Някога им казвали сенояди, но, уви, сено те вече не ядат. Сега ние ги наричаме зайцеяди, яребицояди, бекасояди, фазанояди, пилеяди, козлеяди, прасетояди — друга храна те не употребяват.

— Ще се изям от мъка! — извика брат Жан. — Но от другата година ще ги наричат пацулояди, дрискояди, лайнояди. Вярно ли думам?

— Вярно! — отвърнаха всички.

— Да направим две неща — предложи брат Жан. — Първо — да турим ръка на всичкия този дивеч, който виждате тук — пред вас. Право да си кажа, опротивяло ми е соленото месо — искам да кажа, че е скъпо и че ми излиза пресолено! Второ — да се върнем в Следствената зала и да изчистим до крак тези дяволски Пухкави котараци.

— Дума да не става — отсече Панюрж, — там не отивам: аз по природа съм си малко страхлив.

Глава XV Как брат Жан Зъботрошача възнамерява да очисти Пухкавите котараци

— Кълна се в расото си, че не разбирам що за пътешествие е нашето! — възнегодува брат Жан. — Пътешествие на дрисльовци — та ние друго не вършим — само пикаем, дрискаме, разваляме въздуха, зяпаме и толкоз. Кълна се в главата господня, такъв живот не е за мен. Не извърша ли аз някоя геройска постъпка, нощем не мога да заспя. Вие да не би да сте ме взели с вас само за да ви черкувам и изповядвам? Кълна се във великденските яйца, че вместо в чистилището ще запратя в морето, и то с главата надолу, първия подлец и страхливец, който сега не тръгне с мен. Защо шумът на Херкулесовата слава не утихва и до днес? Не е ли затуй, че като кръстосвал света надлъж и нашир, избавял народите от властта на тирани, от заблуди, от беди и теготи? Той убивал разбойници, чудовища, отровни змии и вредни животни. Защо и ние не последваме неговия пример и не постъпваме като него във всички страни, през които минава нашият път? Той разби стимфалидите, лернейската хидра, Как, Антей, кентаврите. Сам аз съм човек неук, но така говорят учените. Нека бъдем смели като него и разбием и унищожим тези Пухкави котараци: та те са по-лоши и от дявола. Така ще избавим страната от гнета на тираните. Аз не вярвам в Мохамед, но ако бях силен и могъщ като него, нямаше да търся от вас ни помощ, ни съвет. Е, какво, тръгваме ли? Уверявам ви, че ще ги изтрепем без мъка, а те всичко ще понесат търпеливо, в това не се и съмнявам. Нали видяхте как понесоха нашите оскърбления, с какво търпение, по-голямо даже от търпението на десет свини, опитващи се да пият вода от чаша. Да вървим!

— Оскърбления и унижения малко ги трогват — забелязах аз, — стига само в чантите им да дрънкат монети, пък били те и накакани. Може и да ги разбием като Херкулес, но си нямаме вожд като Евристей. Сега аз бих желал само едно — Юпитер да слезе при тях за час-два, не повече, в образа, който бе придобил, когато навести приятелката си Семела, майка на благодушния Бакхус.

— Милостивият господ ни помогна да се изтръгнем от ноктите им — каза Панюрж. — Колкото до мен, аз няма да се върна там: повярвайте ми, още не мога да дойда на себе си и да се успокоя след всички тревоги, които изживях. Аз бях вбесен там по три причини: първо — защото бях вбесен, второ — защото бях вбесен и трето — защото бях вбесен. Дай си дясното ухо и слушай хубаво какво ще ти кажа, брат Жан, блуднико мой ненагледни: всякога и всеки път, когато поискаш да отидеш по дяволите пред съда на Минос, Еак, Радамант и Дит, аз съм готов да премина с тебе Ахерон, Стикс, Коцит, да пия от водите на Лета, да платя за двама ни на Харон, за да ни преведе с лодката си, но ако ти непременно искаш да се върнеш в Следствената зала не сам, а с някого, търси си друг, а мен остави на мира — там аз няма да се върна и знай, че думата ми на две не става. Стига само да не ме завлекат насила, а то иначе, по своя воля, ще отида при тях само когато Калпа се помести към Абила875. Върна ли се Одисей да си търси меча в пещерата на Циклоп? Главата си залагам, че не! Аз не съм забравил патилата си в Следствената зала и затуй крачето ми там повече няма да стъпи.

— О, верен приятелю със сърце неустрашимо и със схванати ръце! — възкликна брат Жан. — Я ми кажете, хитрецо, какво ви накара да им подхвърлите кесия с пари? Да не би златото да ни бие по джоба? Не им ли стигаха няколко стари тестона?

— Подхвърлих им кесията си — каза в отговор Панюрж, — защото накрая Хищника разтвори кадифената си чанта и започна да подвиква: „Хайде, хайде, хайде!“, от което заключих, че ще ни пуснат на свобода само ако им дадем, ей богу, дяволите да ги вземат, не какво да е, а злато, тъй като кадифената им чанта не е кесийка за тестони и дребни монети, а хранилище на златни екю със слънце, разбра ли, брат Жан, блуднико мой мъничък? Когато на този свят се поблъскаш и те поблъскат и поочукат като мен, тогава иначе ще запееш. А сега съгласно тяхното нареждане трябва да минем по-нататък.

Дотегливите съдийски душевадци все още се мотаеха на пристанището. Надеждите им може би не бяха кой знае колко големи, но те все още се надяваха нещо да падне. И когато ни видяха готови да отплаваме, всички като един извикаха на брат Жан, че не може да тръгнем, докато не им отдадем полагаемото им се.

— О свети Юрлюберлю! — възнегодува брат Жан. — Още ли сте тук, дяволски изчадия? Не ми ли стигат днешните ядове, та сега и други ми създавате? Кълна се в тялото господне, че ще ви дам стотинки, и то веднага, ей сега, начаса!

И като изтегли меча от ножницата, брат Жан слезе от кораба с намерение безжалостно да ги съсече, но те хукнаха презглава и повече не ги видяхме.

Патилата ни обаче не свършиха с това. Някои от моряците, които Пантагрюел бе освободил до завръщането ни от Следствената зала, се събрали на чашка в най-близко отстоящата от пристанището кръчмица. Не зная дали момчетата си бяха платили, но като видя брат Жан наблизо, старата кръчмарка побърза да му се оплаче в присъствие на зетя на едного от Пухкавите котараци и на други още двама съдийски прислужници. Слуша брат Жан приказките и уверенията им, слуша и трепери от гняв и накрая извика:

— Е, приятели мои заядливи, искате да кажете, че нашите моряци са непочтени хора, така ли? Аз пък съм на друго мнение и ще ви го докажа по най-убедителен начин, тоест с меча, който виждате тук.

При тези думи той изтегли меча, но хората в миг се изпариха; останала беше само старата кръчмарка, която продължаваше да уверява брат Жан, че тя съвсем не счита моряците му за хора непочтени и долни, а само се оплаква, че не й платили за леглото, на което се поизтегнали след обяда, и че иска за него някакви си пет турски су, не повече.

— Това наистина е евтино — съгласи се брат Жан. — Виж ти какви неблагодарници! Че къде ще намерят те легло на тази цена? Аз на драго сърце ще ви платя, но преди това искам да видя леглото.

Старицата го поведе след себе си, показа му леглото, похвали всички негови достойнства и накрая каза, че пет су съвсем не са много за такова легло. Брат Жан заплати петте су, а после с меча разсече на две юргана и възглавницата и ги изхвърли през прозореца. Тогава старицата започна да вика: „На помощ! Дръжте убиеца!“ и хукна навън да събира перушината. А в това време брат Жан скришом (навън беше притъмняло от перушината като от силен снеговалеж) отнесе на кораба покривката, матрака и два чаршафа и ги даде на моряците. После каза на Пантагрюел, че леглата тук са много по-евтини, отколкото в Шинонския край, нищо, че се славел с прочутите си потилски гъски, тъй като старицата му поискала само пет дузени, а в Шинон такова легло щяло да струва не по-малко от дванадесет франка.

Щом брат Жан и всички останали се прибраха на кораба, Пантагрюел заповяда да опънат платната, но скоро задуха такъв силен сироко, че ние се отклонихме от пътя и насочвайки се едва ли не отново към Пухкавите котараци, попаднахме на много опасно място, дето морето бе необикновено дълбоко и страшно и дето юнгата, оглеждащ хоризонта от върха на фок-мачтата, високо обяви, че все още вижда зловещото обиталище на Хищника. Обезумял от страх, Панюрж извика:

— Господине, приятелю мой, напук на ветровете и вълните, дай заден ход! О приятелю, нека никога повече не се върнем в оная омразна страна, дето си оставих кесията.

А между това вятърът ги отнесе към друг остров, в чийто пристан не се осмелиха да влязат веднага, та се установиха на около миля от него близо до някакви отвесни скали.

Глава XVI Как Пантагрюел пристигна на Острова на дългопръстите и крадливи апедевти876 и на какви ужаси и чудовища се натъкна там

Щом хвърлиха котва и корабът спря, спуснаха във водата и спасителната лодка. Добрият Пантагрюел поблагодари на бога за това, че ги бе избавил от такава голяма и страшна беда, а после седна с хората си в лодката, за да отиде на сушата, което се оказа не особено трудно, тъй като и морето беше спокойно, и вятърът — поутихнал, и не след дълго те доплуваха до скалите.

Когато стъпиха на суша, Епистемон, който се любуваше на местоположението на острова и на необичайните очертания на скалите, забеляза няколко островитяни. Първият, към когото той се обърна, носеше къса мантия с кралски цвят, жилетка от пъстра саржа, с наполовина атлазени и наполовина кожени ръкави, и шапка с кокарда, с една дума, прилично облечен човек; казваше се, както впоследствие научихме, Грабливко. Епистемон го запита имат ли названия тези долини и причудливи скали. Грабливко му отвърна, че скалистата местност, която била, така да се каже, колония на Прокуратурата, е известна открай време под името Регистри и че ако се движим по направление към скалите и прегазим неголям брод, ще се озовем на Острова на апедевтите877.

— О Екстраваганти небесни! — възкликна брат Жан. — А вие, мили хора, от какво преживявате тук? Какво пиете и от какво пиете? Аз не виждам у вас никакви съдове освен пергаментови свитъци, попивателни и пера.

— Ние само от това живеем — отвърна Грабливко. — Всички, които имат работа на острова, непременно трябва да минат през нашите ръце.

— Защо? — запита Панюрж. — Да не би да сте бръснари, че ги бръснете така?

— Да — отговори Грабливко, — бръснем кесиите им.

— Ей богу — рече Панюрж, — от мен и счупен петак няма да получите, но аз ви моля, добри ми господарю, да ни заведете при апедевтите, зер идем от страната на учените, дето, право да си кажа, нищо особено не научих.

Разговаряйки така, те прегазиха брода и стъпиха на Острова на апедевтите. Пантагрюел много се учуди на архитектурата на местните жилищни сгради и обиталища: хората тук живеят в огромни изстисквателни преси и стълбите, по които се изкачват в тях, са точно петдесет на брой. Но преди да влезете в главната преса (забележете, че има малки, големи, средни, потайни и всякакви други преси), вие трябва да прекосите дълъг перистил, тоест коридор, където пред очите ви се мяркат бесилки, големи щипци, шила и всевъзможни други уреди за мъчение, навяващи неволен страх.

Като видя Пантагрюел да пули очи пред тази картина, Грабливко каза:

— Да вървим нататък, господарю, това още нищо не е.

— Как — учуди се брат Жан, — това ли не е нищо?! Кълна се в горещия си копчелък, че Панюрж и аз сме гладни като вълци. Предпочитам да пия, отколкото да гледам тези ужаси.

— Да вървим — рече Грабливко.

И той ни въведе в малка преса, притулена някъде отзад, която на местен език се наричаше Питиас. Не питайте, мили хора, как метр Жан и Панюрж се угостиха тук, защото и миланските колбаси, и пуйките, и пилетата, и дроплите, и виното — с една дума, всичко бе тип-топ. Като разбра, че брат Жан е хвърлил око на някаква бутилчица, поставена настрана от другите бутилки на бюфета, един от сервитьорите каза на Пантагрюел:

— Господине, виждам, че ваш човек прави мили очи на ей онази там бутилчица. Моля ви, не я докосвайте — тя е за господа началниците.

— Как? — запита Панюрж. — Нима си имате началници? А аз мислех, че всички тук на равни начала изцеждате винения сок.

Не мина много и по малка, потайна стълбица Грабливко ни отведе в някаква стая, а оттук ни показа господа началниците, заседаващи в голямата преса, и ни напомни, че при тях никой не може да влезе без разрешение, но че ние ще ги видим от малкото прозорче, без те да ни забележат.

Когато надзърнахме от прозорчето, видяхме в голямата преса двайсет — двайсет и петима плещести, искам да кажа, широкоплещести здравеняци да заседават на зелената маса, заседават и все се попоглеждат, а ръцете им дълги като крака на жерави и ноктите цели два фута, не по-малко, и изкривени като ятагани или, ако щете, като канджи, тъй като не зная дали ви е известно, но на тях им е забранено да ги подрязват; и в този миг им поднесоха огромна чепка грозде от екстраординерната лоза, която често отвежда хора на бесилото. Едва попаднала в ръцете им, те я бутнаха под пресата и скоро по нея не остана зрънце, от което златистият сок да не бе изстискан така, че когато измъкнаха изпод пресата нещастната чепка, тя бе напълно суха и изцедена и в нея нямаше капчица сок. Между това Грабливко ни каза, че такива големи чепки рядко им попадат подръка, но че, така или иначе, пресата не бездейства.

— А имат ли много лози, любезни приятелю? — запита Панюрж.

— Много — отвърна Грабливко. — Виждате ли добре тази чепчица, която сега поставят под пресата? Тя е от десятниковата лоза878. Нея изцедиха преди два дни, но сокът й докарваше на попско кюпче и господа началниците не го намериха за достатъчно вкусен.

— А защо я цедят повторно? — запита Панюрж.

— За да се уверят, че в нея не е останал недоизцеден сок, пък даже да се е превърнал на мъзга.

— Боже светотворче! — възкликна брат Жан. — И вие наричате тези хора невежи? Та те, дявол ги взел, и от стена ще ви изцедят сок!

— Ами че те така и правят — потвърди Грабливко. — Поставят под преса и замъци, и паркове, и гори и от всичко извличат пивко злато.

— Искате да кажете — листово — поправи го Епистемон.

— Не, пивко — повтори Грабливко. — Тук го пият с бутилки, и то без мяра. А лози има толкова много, че човек не може да ги изброи. Елате насам и погледнете това лозе — лози, лози и пак лози, които само чакат да бъдат поставени под преса. Ето ви лоза обща, ето ви частна, ето ви фортификационна, ето ви лоза на заемите, на даренията, на страничните доходи, на имуществените доходи, на дребните разходи, на пощите, на пожертвованията, та даже и на двореца.

— А коя е онази голямата, около която има толкова малки?

— Това е лозата на Спестовната каса — каза Грабливко. — По-добра от нея няма в страната. Изцедят ли тази лоза, шест месеца след това господа началниците до един намирисват на вино.

Когато господата се разотидоха, Пантагрюел помоли Грабливко да ни отведе в голямата преса, което той на драго сърце стори. И още с влизането си Епистемон, който владее всички езици, започна да обяснява на Пантагрюел наименованията на разните части на пресата — голяма, хубава и направена според думите на Грабливко от кръстното дърво, а над всяка нейна част беше написано на местен език наименованието й. Винтът на пресата се наричаше приход, казанът — разход, гайката — държава, цевта — недобор, барабанът — неиздължени записи, помпите — погашения, парните тръби — глоби, каците — салдо, ръкохватките — регистри, валяците — квитанции, гроздоберските кошове — утвърждаване на оценките, кошниците — заповеди за изплащане, ведрата — пълномощия, фунията — финансов акт.

— Кълна се в царицата на Надениците — рече Панюрж, — че египетските йероглифи са къде-къде по-ясни от този жаргон. Дявол го взел, що за език — иди, че го разбери. Но защо, друже мой, приятелю мой любезни, наричат тук тези хора невежи?

— Защото — отвърна Грабливко — те не са и в никакъв случай не бива да бъдат учени, а освен това съгласно собственото им разпореждане всичко трябва да се върши невежествено, и то само на едно-единствено основание: така казаха господа началниците, така желаят господа началниците, така наредиха господа началниците.

— Боже праведни — рече Пантагрюел, — щом толкова печелят от гроздето, кой знае какви печалби им носят заклетите!879

— А вие мислите, че не? — каза Грабливко. — Че тук, у нас, и месец не минава, без да ги заклеват. То не е като във вашите страни — един път в годината, и толкоз.

Когато излязохме оттам и тръгнахме към още хиляди други малки преси, пътем зърнахме неголяма маса, около която бяха насядали четирима-петима от гореупоменатите невежи; те бяха дебели и сърдити като магарета, под опашката на които са прикачили хлопатари, и със своите малки преси изцеждаха гроздовата мъзга, останала след многократно цедене; на местен език тези господа се именуваха инспектори.

— Да бяха ми казвали, че има по света такива негодяи, нямаше да повярвам — отсече брат Жан.

След голямата преса ние разгледахме безчет други, малки преси, натъпкани с гроздоберачи, които беряха гроздовите зърна с особени приспособления, наречени счетоводни параграфи, а накрая влязохме в някакво ниско помещение, където видяхме голямо, двуглаво куче с корем като на вълк и с нокти като на ламбалски дявол880; хранеха го с бадемово мляко и по нареждане на господа началниците го галеха с паче перо, защото на всекиго от тях то носеше доходи, равни на доходите от едно солидно имение; наричаха го на езика на неуките Глоба в двоен размер. До него стоеше майка му, която имаше същия косъм и същата муцуна, само че бе с четири глави — две мъжки и две женски — и се казваше Глоба в четворен размер, най-кръвожадното и най-опасното животно след баба си, която видяхме затворена в клетка и която наричаха Просрочена полица.

Брат Жан, който всякога имаше двайсет лакътя разни черва за случай, че му се отдаде да изгълта порция фрикасе от двойно смлени адвокати, започна сърдито да се пооглежда и напомни на Пантагрюел, че е време да помислят за обяд и да поканят Грабливко. Когато през задната врата излизахме от пресата, срещнахме старец във вериги, полуневежа-полуучен, накъсо казано, дявол знае що за хермафродит, който се беше скрил зад очилата си като костенурка под корубата си и се хранеше само с така наречената по тяхному Проверка. Пантагрюел запита Грабливко що за птица е този протонотарий и как се казва. Грабливко ни каза, че човекът открай време си живеел тук, но че за нещастие бил окован във вериги от господа началниците, които щели да го уморят от глад, и накрая ни съобщи и името му — Ревизор.

— Кълна се в свещените яйчица на папата — рече брат Жан, — че този играе по чужда свирка и аз не се чудя, че господа невежите тук треперят от него като от дявола. Панюрж, приятелю мой, погледни го само по-добре и ни кажи няма ли нещо от личицето на Хищника; такива като този, колкото и неуки да са, знаят не по-малко от другите. На тяхно място аз с камшик от змийска кожа бих го изпратил там, отдето е дошъл.

— Кълна се в ориенталските си очила, брат Жан, приятелю мой, ти си прав — каза Панюрж. — По мутрата на този коварен Ревизор се вижда, че е по-неук и по-зъл от всички тези бедни невежи; те без процеси изцеждат каквото им попадне подръка; смотолевят три думи и оберат лозето до зърно без всякакви там съдебни решения и извращения, което никак не се харесва на Пухкавите котараци.

Глава XVII Как прекарахме на Издутия остров и как там щяха да убият Панюрж

В същия час ние потеглихме към Издутия остров и пътем разказахме на Пантагрюел нашите патила. Той ги изслуша с голямо прискърбие, а после, за да се разсее, съчини за тях няколко елегии.

Щом пристигнахме на острова, ние си поотпочинахме малко и се запасихме с прясна водица и с дръвца. Хората ни се сториха такива едни охранени и червендалести — типични чревоугодници и пияници. Всички бяха дебели и надути като мехове и всички пращяха от тлъстина; и даже забелязахме (нещо, което никога не бях виждал в друга страна), че си цепват кожата, за да си покажат тлъстините, точно както контетата в нашия край срязват горницата на панталоните си, за да покажат тафтата. Те казваха, че правят това не от суета или от превзетост, а просто защото кожата им била отесняла. Благодарение на това те мигом ставали по-високи на ръст — така градинарите подрязват младите дръвчета, за да растат по-бързо. Недалеч от пристана имаше много кокетна и привлекателна кръчмица, дето се стичаха маса островитяни от всякаква възраст, пол и социално положение. Това ни накара да предположим, че тук се готви някакво празненство или банкет. Казаха ни обаче, че всички тези хора били поканени от стопанина на кръчмата на пръсване, затуй сега негови близки, роднини, приятели и познайници бързали за там. За нас този израз не беше ясен и ние си помислихме, че под пръсване тук подразбират някакво празненство, така както ние казваме годявка, венчавка, кръщавка, гощавка, но после ни обясниха, че на времето си стопанинът на кръчмата бил голям веселяк, голям чревоугодник, голям любител на лионски лакомства и като руйакския механджия не ставал от масата и че от десетки години насам преяждал и се тъпчел и че сега, според местния обичай, рекъл да сложи край на това преяждане, тъй като нито коремът, нито кожата, колкото и да ги цепвал, не можели повече да покриват и придържат червата му и те в края на краищата изскочили навън като от продънена бъчва.

— Е, какво — намеси се Панюрж, — ами вие, добри хора, не се ли сетихте да му пристегнете здраво корема с дебели каиши или пък с дървени обръчи, а ако е нужно, и с железни? Тогава червата нямаше да изскочат така лесно, нито коремът щеше да се пръсне тъй скоро.

Панюрж още не беше изрекъл тези думи, когато въздухът се разтърси от силен, оглушителен трясък, сякаш могъщ дъб се разцепи до корен; тогава съседите ни обясниха, че моментът на пръсването е настъпил и че този трясък е предсмъртната пръдня на кръчмаря.

Точно тогава се сетих за достопочтения шателиерски абат, този същия, който никога не задявал прислужничките си nisi in pontificalibus881; близки и приятели го съветвали да хвърли расото на стари години, но абатът направо им рекъл, че за нищо на света не ще стори това и че последният звук, който негово високопреподобие издаде, ще бъде не какъв да е звук, а абатска пръдня.

Глава XVIII Как нашият кораб заседна и как бяхме спасени от пътешественици, идещи от Квинтата

Прибрахме котвата и въжетата опънахме платната под лекия зефир. Когато пропътувахме около двадесет и две мили, внезапно зафуча бясна вихрушка; разтичахме се насам-натам покрай булини и мачти, но само колкото да не кажат, че не се подчиняваме на лоцмана, който после, като видя вятъра постепенно да отслабва, небето да се изяснява и морето да притихва, ни увери, че след всичко това не бива да очакваме нещо особено хубаво, нито да се боим от нещо особено лошо; в потвърждение на това той даже ни припомни думите на някакъв философ, съветващ в такива случаи да се въоръжим със спокойствие и търпение, тоест да чакаме.

Вихрушката обаче продължи така дълго, че лоцманът, отстъпвайки на нашата настойчива молба, се опита да премине през нея и да следва нашето първоначално направление. И наистина, като издигна задната мачта и насочи кормилото точно по стрелката на компаса, лоцманът се възползва от внезапно задухалия ураган и се измъкна от вихрушката. Но попаднахме, дето се казва, от трън, на глог — или с други думи, избягвайки Харибда, се натъкнахме на Сцила, тъй като само след две мили заседнахме в плитчина точно както в пролива Свети Матей.

Вятърът свистеше в мачтите, всички се окайваха и ругаеха и само брат Жан не униваше, а, напротив, с благи думи утешаваше ту един, ту друг, като ги уверяваше, че небето скоро ще ни избави от тази беда и че вече е забелязал над въжетата Кастор.

— Ех, де да може сега да стъпя на суша — изпъшка Панюрж — и всеки от вас да има в джоба си по двеста хиляди екю, не повече. И козел ще ви доя, и вода в решето ще ви нося. Готов съм даже цял живот да не помисля за венчило, веднъж крачето ми да стъпи на суша, че после и конче да ми дадете, а то така без кон как ще си отида; виж, колкото до слуга, и без него ще мина. Хората ме гледат с по-добро око, когато си нямам слуга. По този въпрос Плавт е бил съвсем наясно, като е казвал, че числото на нашите кръстни страдания, тоест на нашите огорчения, ядове, неприятности, съответства точно на числото на нашите слуги, даже и ако нямат език — най-опасният и най-страшният им орган, заради който за тях са измислени мъки, изтезания и геени, да, заради него, а не за нещо друго, макар в наше време докторите по право алогично, тоест неразумно, да тълкуват този въпрос в най-широк смисъл.

Точно в този мир към нас се приближи кораб, натоварен с тъпани; на борда разпознах неколцина почтени хора, между които Анри Котирал, стар мой познайник, който носеше на пояса си, както жените носят броениците си, огромен магарешки висуляк; в лявата си ръка държеше някакво келяво, мазно, старо и мръсно кепе, а в дясната — голям кочан от зелка. Щом ме позна, той радостно извика:

— Е, какво имам аз? Вижте (и той показа магарешкия висуляк), ето истинската алгамана, докторската шапчица — това е нашият единствен еликсир, а това тук (и той показа кочана) е Lunaria major882. Когато се върнете, ще добием философския камък.

— Но — запитах го — откъде идвате? Къде отивате? Какво носите? Усетихте ли морето?

На което той ми отговори:

— От Квинтата. В Турен. Алхимия. Чак до дъното на гащите си.

— А какви са тези хора на палубата?

— Певци — отвърна той, — музиканти, поети, астролози, стихоплетци, геоманти, алхимици, майстори-часовникари и всички са от Квинтата и носят със себе си хубави и обширни препоръчителни писма.

Той още не беше доизрекъл тези думи, когато, подразнен и възмутен, Панюрж извика:

— Вие, възвишени хора, които умеете да правите всичко, дори хубаво време и деца, защо не хванете нашия кораб за носа, та да му помогнете да си отплава?

— Аз тъкмо това си и мислех — рече Анри Котирал. — Ей сега, завчас, за минутка ще ви изтеглим от плитчината.

А то така и стана; по негова заповед хората му издъниха от едната страна седем милиона петстотин трийсет и две хиляди осемстотин и десет големи тамбурини, след което ги обърнаха с пробитата страна към щанцата883, стегнаха ги здраво с въжетата, притеглиха ни за носа към тяхната кърма и като ни завързаха за железните греди, с едно само подръпване изтеглиха кораба от плитчината. И което е по-важно, изтеглиха го с голяма лекота и даже с удоволствие. Защото звънът на тъпаните, смесен с мекото шумолене на пясъка и с песента на матросите, бе за нас не по-малко благозвучен от музиката на въртящите се небесни светила, за която Платон казва, че я бил слушал някога насън.

Не желаейки да минем за неблагодарници след доброто, което ни сториха, ние поделихме с тях нашите наденици, напълнихме тъпаните им с други колбаси и им търкулнахме на палубата шейсет и две делви вино, когато съвсем ненадейно два огромни кашалота връхлетяха върху техния кораб и го обляха с толкова вода, колкото няма в реката Виена, от Шинон до Сомюр; водата заля всички тъпани, намокри всички мачти и през вратовете се стече в гащите им. Като видя това, Панюрж изпита такава буйна радост и така неудържимо се смя, че далакът му се разшири и повече от два часа го боля.

— Исках с винце да ги напоя — рече той, — но водата дойде тъкмо навреме. Те се гнусят от прясната вода и с нея мият само ръцете си. А тази хубава солена водица ще им послужи сега и за боракс, и за селитра, и за амонячна сода в кухнята на Жебер.

Не ни се отдаде обаче да си поприказваме повече с тях, тъй като още първият вятър ни отне свободата да управляваме кормилото. И тогава лоцманът ни помоли да се предоставим оттук нататък на морето и да си ядем и пием, без да ни е грижа за друго, но, добави той, сега трябва да заобиколим вихрушката и да плаваме по течението, ако желаем да стигнем благополучно до кралството Квинта.

Глава XIX Как пристигнахме в кралството на Квинтесенцията, наречено Ентелехия884

Заобикаляйки благоразумно вихрушката в продължение на половин денонощие, към третия ден ние намерихме въздуха за по-ведър от обикновено и слязохме здрави и читави в пристанището Матеотехния885, недалеч от двореца на Квинтесенцията. На пристанището се озовахме лице с лице с голям брой стрелци и военни, които охраняваха арсенала. Отначало се поизплашихме и имаше защо — взеха ни оръжието и грубо ни запитаха:

— Ей, байновци, откъде идвате?

— От Турен, братлета — отвърна Панюрж, — което ще рече от Франция; идваме да засвидетелстваме уважението си към госпожа Квинтесенция и да посетим това прочуто кралство Ентелехия.

— Как казахте? — запитаха те отново. — Ентелехия или Енделехия886?

— Драги братлета — захвана пак Панюрж, — ние сме си хора прости, неуки, езикът ни е грубоват, но затова пък сме със сърца чисти и безхитростни.

— Ние не току-така ви задаваме този въпрос — продължиха те. От Турен идваха мнозина в нашия край — изглеждаха малко туткави, ала, така или иначе, произнасяха правилно тази дума; но от друга една страна надойдоха някакви горделивци, надути като шотландци, и още дошли-недошли, се напърчиха като козли и започнаха да се препират с нас; ама и ние си знаем работата и хубаво им натрихме муцуните, колкото и да протестираха и се мръщиха. Толкова ли много време имате там, във вашия край, та не знаете как да го употребявате и го губите само в приказки, спорове и писане на всякакви глупости за нашата госпожа кралица? То и Цицерон не излезе човек и взе, та се отказа от своята Република само заради това, а подир него и Диоген Лаертски, и Теодор Газа887, и Аргиропуло888, и Висарион889, и Полициано, и Бюде, и Ласкарис, и всичките му там дяволски философи. И не ни стигаха тия празноглавци, ами в наше време се присъединиха към тях Скалигер, Биго, Шамбрие, Франсоа Фльори и не зная кои още други скапаняци. Дано лоша ангина им запуши и гърлото, и трахеята. Ние ще им…

— Виж ти, виж, ами че той кади тамян на дяволите — процеди през зъби Панюрж.

— Вие не сте дошли тук, за да ги подкрепяте в глупостта им, а и не сте упълномощени за това, така че повече няма да ви говорим за тях. Аристотел, родоначалник и образец, на всяка философия, е кръстник на нашата госпожа кралица и много хубаво и сполучливо я нарече Ентелехия. Ентелехия — това е истинското й име. Проклет, дваж проклет да е всеки, който я назове иначе. Който я назове иначе, мир да няма за душата му! А колкото до вас, добре сте ни дошли!

И те ни прегърнаха, което много ни зарадва. В това време Панюрж ми пошепна на ухото:

— Кажи, братле, не те ли поуплаши малко тази първа схватка?

— Мъничко — отвърнах аз.

— А пък мене множко — рече той, — много повече, отколкото някога Ефраимовите воини, когато галаадитяните ги давели и убивали, защото вместо „шиболет“ казвали „сиболет“890. И те уверявам, че в цяло Босе няма да се намери човек, който с цяла кола сено да ми запуши хубаво задника.

После военачалникът мълчаливо и с големи церемонии ни поведе към кралския дворец. Пантагрюел понечи да му каже няколко думи; но оня нали си беше къде-къде по-нисък от него и не можеше да го чуе, та поиска да му донесат стълба, а после и високи кокили и накрая извика:

— Баста! Ако нашата госпожа кралица пожелае, и висок като вас ще стана. Но, повтарям, само ако тя пожелае!

В първите галерии срещнахме огромно мнозинство болни, настанени на различни места според болестта им: прокажените — на една страна, отровените — на друга, чумавите — на трета, болните от срамната болест — най-отпред и т.н.

Глава XX Как кралица Квинтесенция лекуваше болните с песни

Във втората галерия военачалникът ни показа млада дама (макар, между нас казано, да бе най-малко на хиляда и осемстотин години), хубава, нежна, гиздава, заобиколена от придворни дами и кавалери.

— Сега не е време да се разговаря с нея — забеляза военачалникът. — Вие само внимателно наблюдавайте всички нейни действия. У вас, във вашите кралства, вие си имате крале, които лекуват чудесно някои болести, като например живеница, лудост, малария, и то само като докоснат болния с ръка. Тук нашата кралица лекува всички болни, без да ги докосва, а само като им пее песнички според болестта.

И той ни показа органите, с чиито звуци кралицата правела чудеса.

Тези органи бяха направени по много особен начин: тръбите бяха от тръстика, сандъкът — от гваяково дърво, пластинките — от равен, педалите — от турбит, а клавиатурата — от скамония.

Докато ние разглеждахме това чудно и невиждано досега устройство на органи, абстрактори, сподизатори, маситери, прегусти, табахини, хахамини, неманини, рабребани, нереини, розени, недибини, неарини, саганини, шезинини, сарини, сотрини, абати, енилини, архадарпнини, мебини, перашими, гиборими и други, нейни прислужници въведоха прокажените; тя им изпя някаква песничка и болните тозчас оздравяха. После въведоха отровените; тя им изпя друга песничка и ето че и те на свой ред оздравяха. Че като се заредиха след тях слепи, глухи, неми — и слепите прогледнаха, и глухите прочуха, и немите проговориха.

Потресени и смаяни от целебната сила, която госпожа кралицата току-що бе показала пред нас, ние се проснахме на земята и ни звук, ни движение. Така си лежахме на пода като препарирани, докато най-после тя докосна Пантагрюел с красив букет от бели рози, който държеше в ръка, и ние мигом се изправихме на крака. После се обърна към нас с копринени думи, с такива, с каквито Парисатида е искала да се обръщат към сина й Кир, или поне с думи, изтъкани от червен атлаз.

— Благородството — захвана тя, — излъчващо се от циркумференцията на вашите особи, ми дава пълна представа за добродетелите, скрити в душата ви, а вкусвайки медената сладост на красноречивите ви уверения за преданост, аз лесно се убеждавам, че вашите сърца са свободни от зловредното самомнение и волнодумство, че те, напротив, са просмукани от редки чуждоземни учения, до които в нашето невежествено време се стига трудно, колкото и да се стремим да ги усвоим. Ето защо аз, извисила се някога над личните си пристрастия, сега не мога да се въздържа да не отправя към вас тези наистина банални и обикновени думи: бъдете мои скъпи, прескъпи, най-скъпи гости!

— Аз съм си бос — пошепна на ухото ми Панюрж, — отговорете вие, ако искате.

Аз обаче не отговорих, не отговори и Пантагрюел и всички продължавахме да мълчим. Тогава кралицата каза:

— По това ваше мълчание разбирам, че вие не само сте излезли от школата на Питагор, от която от памтивека води началото си постепенно размножаващият се род на моите прадеди, но че и в Египет, тази люлка на възвишена философия, преди много луни сте си гризали ноктите и сте си чесали главата с пръст. В питагорейската школа мълчанието е символ на знание, египтяните също възвеличавали и обожествявали мълчанието, а първосвещениците в Хиерополи принасяли жертви на великия бог, без да произнесат нито дума, безшумно и безмълвно. Аз ни най-малко не възнамерявам да покажа спрямо вас отсъствие на признателност — напротив, желая в нагледна форма да ви ексцентрирам моите мисли, макар същността им да се абстрахира от мен.

Завършила речта си, тя се обърна към прислужниците си и каза само това:

— Табахими, Панацея!

При тези думи табахимите ни помолиха да извиним госпожа кралицата за това, че няма да обядва с нас, тъй като за обяд не приемала нищо освен няколко категории, идеи, истини, образи, абстракции, концепции, вторични сентенции, тези, антитези, метемпсихози и трансцендентни хипотези.

После ни отведоха в неголяма стая, цялата окичена с алармени звънци. Един господ само знае как ни нагостиха тук. Разправят, че Юпитер записвал всичко, що става по света, върху щавената кожа на козата, кърмила го някога на Крит, същата онази кожа, която му служела за щит в битката с титаните (за което и получил прозвището Егиох). Кълна се в честта си, приятели мои пияници, че не на една, а и на осемнайсет кози кожи не ще изброите чудните предястия, ястия и лакомства, които ни предложиха, даже ако пишете с такива малки буквички, с каквито била написана онази Омирова „Илиада“, която прочел Цицерон и за която казва, че било възможно да се покрие с орехова черупка. А ако питате мен, даже да бях стоуст и да имах сто езика, глас като корабна сирена и сладкодумието на Платон, не бих могъл и в четири книги да ви опиша третинка от половината на това, което видях. Пантагрюел пък ми каза, че ако питам него, кралицата влагала в думата „Панацея“ същия смисъл за богато пиршество, какъвто влагал Лукул в името „Аполон“, което произнасял, когато желаел да нагости пребогато свои приятели, дошли макар и неочаквано, както това правели понякога Цицерон и Хортензий.

Глава XXI Как кралицата прекарваше времето си следобед

След обяда един от хахамимите ни заведе в залата на госпожа кралицата и там видяхме как тя, обкръжена от принцове и придворни дами, пресяваше, отсяваше, отвяваше и прекарваше следобедното си време през голямо красиво решето от бяла и синя коприна. Видяхме също така как, възкресявайки древността, всички заедно танцуваха

пирик и хиляди други танци.

После, с позволение на кралицата, посетихме двореца и там видяхме толкова необикновени неща, толкова чудесни и толкова странни, че и сега още, като си помисля за тях, изпадам във възторг. Но нищо не ни удиви тъй, както изкуството на нейните придворни: абстрактори, перазони, недибими, сподизатори и други, които, без да го усукват, направо си казаха, че госпожа кралицата прави само невъзможното и лекува само неизлечимите болести и че с лечение на останалите се занимават нейните помощници.

Аз видях там млад перашим да лекува много тежки случаи на срамната болест от рода на руанската само като докосваше три пъти с парче от селско сабо зъбовидните прешлени на болните.

Видях друг да лекува чудесно болни от различни водянки — гимпанисти, асцитики и хипозаргики, като ги удряше по корема девет пъти подред без прекъсване с тенедоска секира.

Трети мигом лекуваше всички видове трески само като прикачваше от лява страна на пояса на болния лисича опашка.

Четвърти лекуваше зъбобол само като промиваше с бъзов оцет три пъти корена на болния зъб, а после караше човека половин час да го суши на слънце.

Пети лекуваше всички видове подагра, била тя остра, уроническа, наследствена или придобита, само като караше болния да си затваря и отваря очите.

Шести на бърза ръка излекува девет почтени дворяни от болестта на свети Франциск891, като ги освободи от всички дългове, а на шията на всеки от тях окачи кесия с десет хиляди екю с изображение на слънцето.

Седми с помощта на някакво чудодейно приспособление изхвърляше през прозорците къщите и по този начин ги проветряваше.

Осми лекуваше трите форми на изтощителна треска — малокръвие, обезсилване и изпосталяване, но не с прилагане на млечни диети, якии, лапи или с каквито и да било други средства, а само като подстригваше болните като калугери за срок от три месеца. И ни уверяваше, че ако не се поправят и не напълнеят в манастирите, ни господ, ни лекар, ни дявол може да им помогне.

Накрая видях още един, заобиколен от множество жени, застанали в две редици: едната се състоеше от млади белолики девойки, крехки, нежни, засмени и, както ми се стори, готови за всякакви услуги, а другата — от старици, беззъби, гуреливи, набръчкани, мършави, сякаш на вятър сушени. Обясниха на Пантагрюел, че лекарят претопява и подмладява стариците, които благодарение на изкуството му се превръщали ето в такива девойки, а тези двойки също били старици, но той тъкмо този ден ги бил претопил и им възвърнал напълно и хубостта, и линията, и елегантността, и изяществото на техните петнайсет или шестнайсет години, с изключение само на петите, останали къси и даже по-къси, отколкото били в младите им години. Ето защо отсега нататък при всяка среща с мъж те ще бъдат покорни и лесно ще падат на гърба си.

Стариците почтително изчакваха реда си и уверяваха лекаря, че за природата е горчива мъка, когато хубостта на един все още отзивчив задник не е вече същата. Та човекът не оставаше без работа, а и хубави пари си изкарваше. Пантагрюел го запита не подмладява ли чрез претопяване и старци; отговориха му, че не, но че може да се подмладят, като спят с претопена жена, защото така ще се заразят от оная пета разновидност срамна болест, наречена капене, или по гръцки офиазис, при която хората менят косата и кожата си, както ежегодно я менят змиите, и ето така само младостта им ще се върне, както се връща за арабския феникс. Това е истински извор на младост. Само по този начин стари и грохнали стават млади, жизнерадостни и бодри, както по думите на Еврипид се е случило с Иолай или по милостта на Венера с хубавия Фаон, когото толкова обичала Сафо, или с Титон — благодарение на Аврора, с Язон, подпомогнат от Медея, с Есон, който според уверенията на Ферекид и Симонид бил преобразен и подмладен пак от Медея, а така също, както твърди Есхил, и с дойките на веселия Бакхус, и не само с тях, но и с мъжете им.

Глава XXII Как служителите на Квинтата се занимаваха с различни дела и как госпожа кралицата ни натовари с длъжността на абстрактори

После аз видях мнозина от гореупоменатите прислужници да избелват за нула време етиопци само като им потъркат корема с дъното на кошница.

Други, впрегнали в хомот три двойки лисици, оряха и засяваха крайбрежния пясък, без да отиде напразно ни едно семенце.

Трети миеха керемиди така, че им смъкваха боята.

Четвърти дълго чукаха в мраморна чутура шмиргел, който вие наричате пемза, и така извличаха от него вода и му изменяха състава.

Пети стрижеха магарета и получаваха превъзходна вълна.

Шести беряха грозде в трънаците, а в бодилите смокини.

Седми дояха козли и за голяма полза на стопанството изливаха млякото в решето.

Осми миеха на магаретата главите и в същата вода си изпираха прането.

Девети ловяха с мрежи вятър, а заедно с вятъра и огромни раци.

Видях как млад и сръчен сподизатор добиваше от умряло магаре газове и после ги продаваше по пет су за лакът.

Друг оставяше да загният сехаботи. О, какво апетитно блюдо!

Но Панюрж започна да повръща ужасно, когато видя някакъв архадарпнин да излива цяла каца човешка урина върху конски фъшкии, смесени с голямо количество християнски изпражнения. Какъв мръсник! Но той ни увери, че с тази свещена отвара пои и крале, и велики князе и че благодарение на нея им продължава живота с един, а понякога и с цели два туаза.

Други разкъсваха с коляно наденици.

Други деряха змиорки от опашката и змиорките викаха само след като биваха одрани, а не като меленските.

Други от нищо правеха нещо, а от нещо — нищо.

Други режеха огъня с нож, а водата черпеха с решето.

Други майсторяха от чугуна луна, а от млякото — облаци.

Ние видяхме още дванайсет други, които пируваха под сянката на дърветата и от големи и хубави стакани пиеха четири сорта чудесно, охладено винце; после ни обясниха, че те, придържайки се към местния обичай, повдигат времето и че именно така повдигали някога времето Херкулес и Атлант.

Други се простираха според чергата си, занимание, което ми се стори приятно за окото и благоразумно.

На други храната стигаше за по един зъб и ето защо само сегиз-тогиз изтичваха на двора.

Други пък, седнали край голяма цветна леха, грижливо измерваха скока на бълхите и ме уверяваха, че този род занимание бил повече от необходим за управление на кралства, за водене на войни, както и за поддържане на реда в държавите, и в потвърждение на това се позоваха на Сократ, който пръв смъкнал философията от небето на земята и от пуста и ненужна я направил разбираема и полезна, употребявайки половината от времето си в измерване скока на бълхите, а накрая казаха, че не било задължително да им вярваме, но че фактът си е факт, потвърден от квинтесенциала Аристофан.

Аз видях и двама здравеняци (които тук наричат гиборими), кукнали на върха на една кула, и не за друго, а, както после ми обясниха, за да пазят луната от вълци.

Срещнах, запилени в едно градинско кътче, и други четирима, спорещи ожесточено за нещо и готови да си изскубят взаимно косите; когато ги запитах какво е предизвикало тази тяхна кавга, отговориха ми, че вече от четири дни заседават и обсъждат три възвишени, свръхметафизически проблема, за решението на който си обещавали планини от злато. Първият проблем се отнасял до сянката на нескопено магаре; вторият — до дима от фенера и третият — до козята козина: вълна ли е, или не е. Казаха ни освен това, че не намирали за странно две противоречиви съждения да бъдат верни по модус, форма, съдържание и време — положение, което би накарало парижките софисти по-скоро да изменят на вярата си, отколкото да го приемат.

Ние все още наблюдавахме внимателно чудесните занимания на тези хора, когато на небето блесна ясният Хеспер и в същия миг пред нас се появи госпожа кралицата, придружавана от благородната си свита. И отново появяването й смути дълбоко душите ни и ослепи очите ни. Тя скоро забеляза смущението ни и каза:

— Онова, което кара човешката мисъл да блуждае в бездните на изумлението, не са последствията, в чиято тясна връзка с естествените причини хората се убеждават благодарение умението на изкусни майстори — не, това по-скоро е дръзновената новост на опита, въздействаща на чувствата им, тъй като човекът не може да си представи колко лека е работата, когато прилежното учение бъде съчетано с ясната мисъл. Ето защо овладейте се, освободете се от всякакви страхове, които ви обземат, когато наблюдавате действията на когото и да било от моите служители. Гледайте, слушайте и съзерцавайте по ваша воля всичко, що има в моя дом, и вие малко по малко ще се освободите от игото на невежеството. Такова е моето желание, а за да се уверите в неговата искреност, както и от уважение към живата любознателност, преизпълнила сърцата ви, аз ви предоставям званието и длъжността на абстрактори. Гебер, моят пръв табахим, ще ви включи в списъка преди заминаването ви.

Тъй ни каза тя, а ние, хъката, мъката, нито да откажем, нито да приемем. Накрая мълчаливо и почтително й изказахме своята признателност и приехме тази славна длъжност.

Глава XXIII Как бе предложен обяд на кралицата и как тя ядеше

Като свърши речта си, госпожа кралицата се обърна към придворните си и каза:

— Хранопроводът, този всеобщ посланик, обслужващ всички наши органи, както низши, така и висши, ни задължава да им възстановим чрез подходяща храна онова, което са загубили при постоянното действие на естествената топлина върху основната влага. Сподизатори, хасиними, несманими и перашими, ваше задължение е да сложите бързо трапезата и да я отрупате с всички видове полезни храни. Колкото до вас, благородни прегусти, а така също и вие, мили мои маситери, то умението ви, съчетано с грижовност и усърдие, не ми позволява да изисквам повече, освен все така безукорно да изпълнявате дълга си и все така неизменно да бодърствате. Аз само ви напомням вашите задължения.

Като каза това, кралицата с няколко придворни дами се оттегли за известно време и тогава ни обясниха, че тя отива да се окъпе, който обичай бил разпространен в древните времена не по-малко от обичая в наши дни да си мием ръцете преди ядене. Междувременно бързо наредиха една до друга масите и ги покриха с изящни покривки. После разгласиха, че госпожа кралицата не яде нищо освен небесна амброзия и че не пие нищо освен божествен нектар. Затова пък велможите, придворните дами, както и наши милости нагостиха с такива редки, скъпи и вкусни гозби, каквито и самият Апиций892 не е сънувал.

Към края на угощението, за в случай, че гладът тук-там продължи да заявява правата си, донесоха блюдо с най-различни ястия, но толкова голямо и толкова обемисто, че златният поднос, който Питий Витински подарил на цар Дарий, едва ли би го покрил. Блюдото бе пълно с най-различни супи, салати, фрикасета, рагу, козя скара, телешко задушено, телешко варено, месо, изпечено на дървени въглища, осолено говеждо, пушен свински бут, божествена пастърмица, сладки торти, камари кускус по мавритански, сирене, кремове, желета и всякакви плодове.

Всичко ми изглеждаше хубаво и апетитно и при все това не вкусих от нищо, защото бях сит до гуша. Само трябва да ви кажа, че там видях пастети, запечени в тесто, нещо твърде рядко, и тези запечени в тесто пастети бяха поднесени в гърне. На дъното на това гърне забелязах много зарове, обикновени карти, карти за играта таро, люети893, шахматна дъска и табла за игра, както и чашки, пълни със златни екю за желаещите да играят.

Под всичко това съгледах и не малко мулета с хубави попони и кадифени чапраци, а така също и раванлии коне с мъжки и дамски седла, не зная колко меко подплатени носилки и няколко каляски с каросерия, изработена в Италия, за ония, които биха искали да се поразходят навън.

Всичко това не ме учуди бог знае колко, но аз още никога не бях виждал някой да яде така, както госпожа кралицата. Тя не дъвчеше нищо, и не защото нямаше хубави и здрави зъби, нито пък храната, която й поднасяха, не изискваше дъвчене, а просто защото такъв бе нейният нрав и обичай. Най-напред опитваха храната нейните прегусти, после я поемаха и почтително я дъвчеха маситерите, които имаха атлазено гърло със златни жилки и багрилки, а зъби — хубави и бели като от мрамор, и когато с тези зъби сдъвкваха храната, както се полага, със златна фуния я вкарваха направо в стомаха на кралицата. Казаха ни още, че поради тази именно причина не тя, а други се изаквали вместо нея.

Глава XXIV Как в присъствие на кралицата бе даден весел бал-турнир894

След вечерята в присъствието на госпожа кралицата бе даден бал-турнир, достоен не само да бъде гледан, но и да остане завинаги в паметта на зрителите. Преди откриването му застлаха пода на залата с огромен кадифен килим във вид на шахматна дъска, тоест разделен на бели и жълти квадрати, широки и дълги по три лакътя всеки. После в залата влязоха трийсет и двама млади хора, шестнайсет от които бяха в златни одежди, а именно: осем млади нимфи, облечени тъй, както древните си представяли свитата на Диана, крал, кралица, двама от охраната на двореца, двама рицари и двама стрелци. Така подредени влязоха и други шестнайсет, облечени в сребърни одежди. И всички се разположиха на килима по следния начин: кралете застанаха на последната редица в четвъртия квадрат, така че златният крал бе на бял квадрат, а сребърният — на жълт; кралиците заеха места до кралете: златната на жълт квадрат, сребърната на бял; редом с кралете и кралиците, в качеството си на техни телохранители, застанаха и стрелците, след стрелците — рицарите, след рицарите — стражата. Следващата редица на тази и на другата страна заеха осем нимфи. Между двете редици нимфи останаха четири реда празни квадрати.

Всяка партия си имаше свои музиканти, облечени в еднакви ливреи — едните от оранжева дамаска, другите от бяла; те бяха по осем от всяка страна и имаха най-разнообразни и необичайни инструменти, благозвучни и чудно мелодични, вариращи по тон, време и такт според развитието на бала, което аз намирах за чудесно, като имах предвид разнообразните стъпки, ходове, скокове, връщания, измъквания, засади, отстъпления и внезапни нападения.

Но онова, което поразяваше човешкото въображение, бе според мен поведението на участниците в бала: те така бързо долавяха звука, съответстващ на настъпленията и отстъпленията им, че с преминаване на музикантите в друг тон тутакси се озоваваха на съответните места въпреки множеството ходове, които се налагаше да предприемат. Правилата тук бяха такива: нимфите, заемащи предните редици и готови да влязат в бой, настъпват напред срещу неприятеля от квадрат на квадрат, с изключение на първия ход, когато им се разрешава да преминат два квадрата; за разлика от всички останали нимфите никога не отстъпват. Ако стане така, че една от тях се приближи до редицата на краля-неприятел, нейният крал я увенчава с кралски венец и от тази минута тя се движи като кралица, ползваща се от всички нейни преимущества; иначе нимфите атакуват неприятеля само напред, и то в диагонал. Обаче не им е позволено ни на тях, ни на други да пленяват когото и да било от своите неприятели, ако чрез този свой ход оставят краля си без прикритие и изложен на удари.

Кралете се движат и вземат неприятели във всички направления, но преминават само от квадрат на квадрат — от белия в жълтия и обратно, с изключение на първия ход; в такъв случай, ако тяхната редица е свободна от всякакви други фигури освен от стражата, кралят има право да върне стражата на мястото й и сам да застане под нейна защита.

Кралиците маневрират с много по-голяма свобода на действие от всички останали фигури, тоест те настъпват навсякъде, във всички направления, по всички начини, на всякакви разстояния, стига само мястото да не бъде заето от едного от нейните, а така също и по диагонал в нейния цвят.

Стрелците се движат и напред, и назад, и колкото искат далеч, но никога не менят цвета на своя квадрат.

Рицарите се движат и вземат под прав ъгъл, преминавайки свободно даже и заетия от неговите или от противниците квадрат, а освен това скачат наляво и надясно и на втори квадрат, без да държат сметка за цвета му; този скок е много опасен за противната партия и изисква от нейна страна голямо внимание, тъй като конниците никога не атакуват открито.

Стражите се движат и нападат само в права линия — надясно и наляво, назад и напред като кралете, с тази разлика, че могат да отидат колкото искат далече, стига само линията да е свободна.

Крайната цел на двете страни се свежда до това — да обсадят и затворят краля на враждебната партия, като го лишат от възможността да се изплъзне по един или друг начин. Когато най-после затворят краля така, че той не може ни да избяга, ни да получи помощ от своите, битката се прекратява и обсаденият крал загубва играта. Но за да го избавят от такава беда, всички негови воини са готови да му пожертват живота си.

И ето как, под звуците на музиката, сребърни и златни едни други се вземат в плен на бойното поле.

Когато някой вземе в плен неприятеля, покланя му се, а после леко го чуква по дясната ръка, отдалечава го от полесражението и застава на мястото му. Ако един от кралете попадне под удар, враждебната партия няма право да го плени; напротив, оня, който го поставя под удар или сам го нападне, е задължен да му се поклони доземи и да го предупреди за опасността с думите: „Господ да ви пази!“, за да могат воините на краля да го защитят и прикрият или пък сам той да смени мястото си, ако, не дай боже, никой не му се притече на помощ. Но, така или иначе, противникът не пленява краля, а, напротив, прикляка на лявото си коляно и му казва: „Добър ден!“

И с това турнирът завършва.

Глава XXV Как се сражават трийсет и двамата участници в бала

Двете страни заеха местата си и музикантите засвириха войнствен марш както при атака. Тогава двете партии се раздвижиха и в очакване на минутата, когато ще срещнат противника извън пределите на своя боен стан, започнаха да се готвят за сражение. Музикантите на сребърните внезапно замълчаха, докато инструментите на златните продължаваха да свирят и ние си помислихме, че златните ще предприемат атака. А то така и стана! Музикантите засвириха друга мелодия и тогава видяхме как нимфата, стояща пред кралицата, се завъртя наляво около краля, сякаш искаше от него позволение да встъпи в бой, и поздрави своята партия. После смирено прескочи два квадрата и се поклони на враждебната партия, която възнамеряваше да нападне. В този момент златните музиканти млъкнаха и засвириха сребърните. Тук не считам за излишно да отбележа, че нимфата се поклони на краля и на цялата своя партия в знак на това, че не трябва да скръстят ръце и да бездействат; и те на свой ред се завъртяха наляво и се поклониха на нимфата с изключение на кралицата, която се обърна надясно към своя крал. Така се поздравиха всички и докато балът продължаваше, и едната, и другата страна не преставаха да се кланят именно по този начин.

По сигнал на сребърните музиканти нимфата, която бе застанала пред своята кралица, пристъпи напред и грациозно поздрави краля и цялата своя партия, а те, подобно на златните, на свой ред й се поклониха, само че се обърнаха надясно, а кралицата — наляво. Сребърната нимфа зае място на втория квадрат и като се поклони на противницата си, изведнъж се озова лице с лице срещу нея. И ако човек не знаеше, че настъпват само по диагонал, можеше да си помисли, че те ей сега ще се хванат за косите. Другарките им, златните, както и сребърните, ги последваха, като започнаха да настъпват клинообразно и се престориха, че се хвърлят в бой; златната нимфа, появила се първа на бойното поле, удари по ръката една сребърна нимфа, изкара я от строя и зае мястото й; скоро обаче при нов сигнал на музикантите тя на свой ред бе ударена от сребърния стрелец. Някаква златна нимфа измести стрелеца; тогава на бойния терен се появи сребърен конник, а златната царица зае място пред своя крал.

След всичко това, за да избегне гнева на златната царица, сребърният цар се оттегли надясно и зае мястото на своя защитник, което, изглежда, му се струваше отлично укрепено и добре защитено.

Двата конника, златният и сребърният, които дотогава спокойно наблюдаваха боя от лявата си позиция, изведнъж се раздвижиха, настъпиха във вражеския стан и плениха няколко нимфи, които нямаха възможност да отстъпят; в тази атака особено много се отличи златният конник, който прояви неустрашимост и рядко умение при пленяване на нимфите. Но сребърният конник бе замислил нещо по-сериозно: прикривайки истинските си намерения, той неведнъж се отказа да посегне към златните нимфи и като ги оставяше и прескачаше, неусетно се озова очи в очи с враговете, поздрави златния крал и каза: „Господ да ви пази!“ Това бе предупреждение, че златните трябва да помогнат на своя крал, и всички изтръпнаха от ужас; не че не можеха леко и бързо да окажат помощ на краля, но спасявайки краля, те щяха да загубят безвъзвратно десния защитник. Тогава златният крал се оттегли наляво, а сребърният конник плени златния страж, което бе за тях голяма загуба. Но златната партия реши да отмъсти и обкръжи конника от всички страни, така че той не можеше да мръдне; какво ли не стори горкият, за да избяга, а и неговите как ли не се мъчиха да го запазят, но не успяха и накрая златната царица го плени.

Загубили една от главните си опори, златните стегнаха редици и започнаха да нанасят удари, за да си отмъстят, което, между нас казано, не беше дотам разумно, колкото и големи да бяха загубите, нанесени от тях на вражеската армия.

За да заблудят противника и си отмъстят достойно, сребърните отстъпват на златната царица една от нимфите си, ала тайно й устройват засада, и то така, че след изоставянето на нимфата стрелецът едва не пленява сребърната кралица. Златният конник замисля да улови сребърния цар и сребърната царица и им казва: „Добър ден!“. Спасява ги сребърният стрелец, но в същия миг той е пленен от златна нимфа, която на свой ред е пленена от сребърна нимфа. Боят се разгаря. Стражите се устремяват на помощ. Всички се хвърлят в страшна схватка. Енио895 все още не се вестява. Веднъж на сребърните се отдава да проникнат чак до шатрата на златния крал, но веднага ги отблъскват. Наред с други и златната царица показва неустрашимост и извършва големи подвизи — сега тя с един удар грабва сребърния стрелец и маневрирайки умно и смело, пленява сребърния страж. Тогава сребърната царица бие тревога и със същата неустрашимост открива огън и взема в плен последния златен страж и няколко нимфи.

Двете царици дълго воюват, опитвайки ту да се уловят една друга от засада, ту да спасят себе си и да опазят царете. Най-после златната царица пленява сребърната, но тук нея самата неочаквано я взема в плен сребърният стрелец. След всичко това на златния крал остават само три нимфи, стрелец и защитник, а на сребърния три нимфи и десният конник. Ето защо сега и двете партии проявяват благоразумие и сдържаност и борбата губи от остротата си.

Двамата царе изглеждат наскърбени от загубата на своите възлюбени кралици и правят всичко, което е по силите им, за да се сдобият с нимфи, да встъпят в брак с тях, да ги заобичат от все сърце и им обещаят със сигурност царски сан, стига само те да проникнат до последната линия на враждебния цар. Златните нимфи напредват и една от тях става царица, която коронясват и обличат в нови одежди.

Сребърните нимфи също настъпват, още малко и една от тях ще стане царица, но златният страж през всичкото време я преследва по петите и точно тук я спира.

След възшествието си на престола новата златна царица пожелава да се покаже силна, храбра, войнствена. И тя наистина извършва геройски подвизи на полето на честта. Междувременно обаче сребърният конник пленява златния защитник, охраняващ границата. По силата на този факт сребърните вече имат своя царица, която още със стъпването си на престола на свой ред иска да покаже храброст. Боят се разпалва с нова сила. И двете страни предприемат хиляди хитрости, засади и маневри, докато най-после сребърната царица тайно се промъква в шатрата на златния цар и му казва: „Господ да ви пази!“ А на бедния цар е известно, че може да получи помощ само от новата си царица. И ето че тя, без много да му мисли, се хвърля да го спасява. Тогава сребърният конник, който препуска на всички страни и държи под око златния цар, догонва царицата си и двамата поставят царя в такова ужасно положение, че за да се спаси, царят пожертва царицата си. Но, така или иначе, златният цар съумява да плени сребърния конник; златният стрелец и последните две оцелели нимфи със сетни сили се мъчат да запазят своя цар, докато най-после всички биват пленени и златният цар остава сам. Тогава цялата партия на сребърните се покланя ничком и му казва: „Добър ден!“, тъй като победата е на страната на сребърния крал. При тази дума двете групи музиканти засвирват нещо като победен марш. И този пръв бал завърши с такова веселие, с такива мили, благородни и очарователни игри, че всички ние само дето не се разтопихме от толкова възвишени наслади и накрая се почувствахме като боговете на Олимп.

След завършване на първия турнир двете партии заеха изгодни позиции и за втори път започнаха да се сражават както преди, само че музиката беше с половин такт по-бърза от предишната и ходът на сражението бе съвършено друг. Така например сега видях, че златната царица, недоволна от поражението на армията си и въодушевена от войнствения марш, бе една от първите, встъпили в боя заедно със стрелеца и конника, и едва не пипна в шатрата му сребърния цар, макар и заобиколен от офицери. Като видя, че планът й е разкрит, тя се вклини в близкото вражеско поделение и изби толкова сребърни нимфи и офицери, че сърцето ми се скъса от мъка. Човек би казал, че някаква друга Пентезилея връхлита върху гръцкия стан; но тази сеч не продължи дълго, тъй като сребърните, които се ужасяваха от загубата на своите хора, но не показваха скръбта си, устроиха на златната царица засада и странстващият конник, със съдействието на стрелеца от далечния ъгъл, я плени и изведе от строя. И всички останали скоро бяха победени. Но дето има една дума — „всяко зло за добро“, та и нашата златна царица отсега нататък ще си отваря очите на четири, ще си стои до царя, няма да се запилява сама където й видят очите и когато намисли да тръгва на поход, ще си намери свита, каквато й приляга. Та както и да е, но победители и този път бяха сребърните.

Така точно двете партии се построиха и за третия и последен бал, само че сега лицата на всички бяха по-весели и очите гледаха посмело. А и музиката бе по-жива, с такт, който надхвърляше квинтата, и в тоналност, близка на фригийската и марсиалната, подобна на онази, която някога измисли Марсий. И ето че всички като по даден знак се устремиха напред и встъпиха в чудесен бой, но с такава лекота, че за един такт правеха четири хода с подобаващите за случая кръгообразни поклони, за които стана дума по-горе, така че ходовете се превърнаха в същински скокове, прескачаници и лудешки премятаници, следващи бързо едни след други.

Като ги гледахме как, кланяйки се, се въртяха на един крак, ние неволно ги сравнявахме с пумпалите, които децата разиграват с камшичета и които се въртят така бързо, че изглеждат неподвижни — и тогава децата казват за тях, че спят. Ако спрем поглед върху някаква цветна точка, тя ще ни се стори не точка, а непрекъсната линия, както умно е забелязал Никола Кузански в своя трактат върху сложните проблеми на физиката.

Ръкопляскания се раздаваха непрекъснато от едната и от другата страна и се сливаха с одобрителните възгласи на участниците.

Суровият Катон, намусеният наш праотец Крас, човекомразецът Тимон Атински, Хераклит, презиращ смеха — тази вродена добродетел на човешката природа, — и те биха загубили своята мрачност при звуците на тази увличаща музика и при вида на тези воини, царе и нимфи, които тъй бързо и тъй безкрайно разнообразно съумяваха да се движат, местят, скачат, прескачат, обхождат и въртят, без да си пречат едни на други. И колкото повече оредяваха бойните редици на полесражението, толкова по-любопитно бе да се наблюдават примамките и засадите, към които прибягваха воюващите в такт с музиката.

Аз ще ви кажа още, че ако това необикновено зрелище смая сетивата, порази ума и разтърси цялото наше същество, то звуците на музиката още по-силно развълнуваха душите и вляха ужас в сърцата ни и сега вече не ни се струва невероятно, че с подобна войнствена мелодия Исмений накарал Александър Велики да стане и грабне оръжието, и то не в друго време, а когато бил на трапезата и мирно си обядвал.

В третата партия победител бе златният цар.

По време на тези танци госпожа кралицата неусетно изчезна и повече не я видяхме. Прислужниците на Гебер ни отведоха при него и там нанесоха имената ни в списък, отбелязвайки званието, с което кралицата ни бе удостоила. После, отправяйки се към пристанището Матеотехния, ние, за да не изпуснем попътния вятър, побързахме да се качим на корабите, а то иначе едва ли щяхме да го дочакаме по-рано от края на третата фаза на луната.

Глава XXVI Как слязохме на остров Ходос896, където пътищата ходят

След два дни плаване пред погледа ни се изпречи остров Ходос, гдето видяхме нещо наистина забележително. Пътищата тук са одушевени, ако не ни заблуждава Аристотел, който казва, че отличителната особеност на одушевените същества е способността им да се задвижват от само себе си. Защото там пътищата ходят като живи същества и едни от тях са блуждаещи подобно на планетите, други — ходещи, трети — кръстосващи се, а има и пресичащи се. И аз чух пътници да запитват местните жители: „Къде отива този път? Ами онзи?“, на което те им отговаряха: „За еди-коя си енория, за еди-кой си град, към еди-коя си река.“ И тръгвайки по верния път, пътниците без мъка и без особени усилия се озоваваха на желаното от тях място — все едно да си седнеш в лодка в Лион и да стигнеш по Рона в Авиньон или в Арл. Но, както знаете, нищо на този свят не е съвършено и никъде няма пълно щастие, та и тук подочухме, че някакви хора патрулирали пътищата и трамбували мостовете и че горките пътища се страхували от тях и бягали като от разбойници. Тези хора дебнели ходещите пътища, както се дебнат с примки вълци или с мрежи бекаси. Аз даже с очите си видях едного от тях, когото правосъдието беше задържало, защото без всякакво основание и, дето се казва, напук на здравия разум беше турил ръка на пътя към школото, а той е най-дългият; друг един пък се хвалеше, че хванал пътя към войната, тоест най-късия, и че тъкмо този избор щял да му помогне да достигне пръв своята цел.

По този повод Карпалим каза на Епистемон, когато един ден го видя, стиснал в ръка пишурката си, да препикава стобора, че вече не се учудва защо той всякога пристига пръв на сутрешните срещи при добрия Пантагрюел, тъй като хваща най-късия и най-правия…

На този остров аз се натъкнах на големия път за Бурж и го видях да ходи като прелат, а също така и да бяга, когато се задаваха каруцари, защото се боеше, че ще го тъпчат с копитата на конете си и ще го прегазят с каруците си, както Тулия прегазила с колесница собствения си баща, Сервий Тулий, шестия цар на римляните.

Видях и стария път от Перон за Сен-Кантен и намерих, че изглежда твърде добре за възрастта си.

Видях някъде между скалите и хубавия стар фератски път да възлиза в планината, яхнал огромна мечка. Като гледах този път отдалеч, неволно си спомних, че именно така изобразяват свети Йероним, ако, разбира се, заменим лъва с мечка; този път е не по-малко стар от него, имаше си и дълга, бяла, сплъстена брада и тя, то се знае, не бе друго, а ледник; по него се виждаха множество зле издялани борови трупи и сякаш беше приклекнал, ни прав, ни легнал, и се биеше в гърдите с големи остри камъни. С този си вид той извикваше у нас смесено чувство на страх и жалост. Докато го гледахме така, местният бакалавър ни дръпна настрана и като ни показа някакъв гладък път, съвсем бял и тук-там застлан със слама, каза:

— От днес нататък не подценявайте мнението на Талес Милетски, който казва, че водата е начало на всичко, нито думите на Омир, на свой ред потвърдил, че всичко води началото си от океана. И пътят, който виждате пред себе си, е излязъл от водата и ще се върне във водата: само преди два месеца тука плаваха с лодки, а сега минават каруци.

— Голяма работа! — рече Пантагрюел. — Намерихте с какво да ни учудите! Из нашия край стават къде-къде повече такива превращения, в годината може би по петстотин, че и повече.

Между това, като отправи поглед към тези ходещи пътища, той каза, че според него Филолай и Аристарх създали своите философски системи не някъде другаде, а именно на този остров, а Селевк897 именно тук дошъл до извода, че не небето, а Земята се върти около оста си, колкото и да ни се струва вярно обратното; така например, когато плаваме по Лоара, готови сме да повярваме, че крайбрежните дървета се движат, докато всъщност те са неподвижни, а се движим ние, които лодката в своя бяг отнася със себе си.

Когато се завръщахме на кораба, видяхме, че недалеч от брега разпъват на колело трима пазачи по пътищата, сами попаднали в клопката, и че пекат на малък огън голям скитник, който толкова много бил някакъв път, че накрая му строшил и ребро; впоследствие ни обясниха, че се касае за пътя, водещ към нилските бентове и язове в Египет.

Глава XXVII Как отидохме на Острова на дървените обуща и няколко думи за Ордена на тананикащите братя

После се отбихме на Острова на дървените обуща, за чиито обитатели не може да се каже, че са хрисими постници; при все това кралят на острова, Бений Трети, ни прие твърде радушно и след първите чашки за добре дошли ни поведе да разгледаме някакъв нов манастир, замислен, построен и обзаведен от него за тананикащите братя — така нарече той своите монаси и ни обясни, че на материка живеят смирените служители и поклонници на кротката Мадона, item славните и достопочтени братя минорити, бемолци на папските були, братята минимални898, лапачи на пушени херинги, а така също и братята осминки899, с късичкото и сякаш само за тях измислено име — тананикащите. Съгласно разпорежданията и обнародваната грамота на Кралство Квинта, което е отстъпчиво и сговорливо всички те до един били облечени като майстори на покриви с тази само разлика, че например у анжуйските майстори-настилачи са подплатени коленете, а у тях търбухът бе подплатен с плънка и трябва да отбележа, че настилачите на търбуси тук са на голяма почит. Копчелъкът на панталоните им бе скроен във вид на пантоф и всеки монах имаше два копчелъка — един отпред и друг отзад — и тази копчелъшка двойственост надлежно изразяваше някакви заветни и страшни тайни. Тананикащите братя носеха сандали, кръгли като тасове, по подражание на обитателите на Пясъчното море900; освен това те си бръснеха брадите, а подметките на обувките им бяха подковани с гвоздеи. За да бъде ясно на всички, че към богинята Фортуна са равнодушни, те стрижеха и щавеха като свинска четина косите си на тила, от темето до самите плещи. Отпред от слепоочната кост надолу ги оставяха да си растат на воля. Така те противофортунстваха, давайки си вид, че отвръщат очи от земните блага. А за да покажат своето пълно пренебрежение към столиката Фортуна, носеха, само че не в ръка като нея, а на пояса си, остър бръснач, който два пъти в деня и три пъти в нощта остреха и точеха.

Всеки от тях носеше на краката си кръгла топка, защото, както знаете, богинята Фортуна е изобразявана с такава именно топка в краката. Качулката им се връзваше не отзад на расото, а отпред; така тананикащите братя скриваха лицето си и можеха да се смеят колкото си искат и над самата Фортуна, и над офортунените точно както правят нашите притворни, извинете, придворни дами, когато носят полумаските си, които древните наричат маски на милосърдието, защото прикриват много грехове и слабости. А задната част на главата, тоест тилът, е всякога открита у тях, както у нас лицето, и затова те можеха да ходят както пожелаят: и с корема напред, и със задника напред. Когато светите братя ходеха със задника напред, човек можеше да си помисли, че естествената им походка е такава — това впечатление се засилваше най-вече от кръглите сандали, а така също от копчелъка и обръснатия тил, наподобяващ лице с две очи и уста, нарисувани грубо, точно като на кокосов орех. А когато ходеха с корема напред, всеки би помислил, че играят на сляпа баба. Просто да им се ненагледаш!

А сега да ви разкажа какъв бе техният начин на живот: щом ясната зорница се покажеше над земята, те, въодушевявани от чувства на братска любов, си обуваха един на друг ботуши с шпори. Така в ботуши с шпори, те спяха или във всеки случай хъркаха с нос, оседлан от очила.

Ние намерихме този обичай за много странен, но тяхното обяснение до голяма степен ни задоволи; напомниха ни, че Страшният съд ще изненада хората, отдали се на сън и покой, и за да покажат колкото може по-ясно, че за разлика от галениците на Фортуна те не се боят да се представят пред този съд, братята спяха с ботуши, готови да скочат на коня при първия звук на тръбата.

Когато часовникът звънеше обяд (забележете, че всички техни часовници както в църквата, така и в трапезариите бяха направени по принципа на Понтано, тоест бяха подплатени с най-фин пух, а вместо махало имаха лисича опашка), та, казвам, когато часовникът звънеше обяд, те се събуждаха и се изуваха; а след туй всеки правеше каквото си искаше — един пикаеше, друг ходеше по нужда, трети кихаше. Но всички, по задължение и в изпълнение на строгия правилник, се прозяваха много и дълго и така да се каже, закусваха с прозевки. Това зрелище ми изглеждаше забавно. Оставяйки ботушите си на рафта, те излизаха на двора и старателно си измиваха ръцете и устата, а после сядаха на дълга скамейка и си чистеха зъбите без прекъсване, докато игуменът не подадеше знак, като им свирнеше с пръст; тогава всеки отваряше уста колкото може повече и се прозяваше — кога половин час, кога повече, кога по-малко, според това колко дълга закуска по мнението на игумена им се полагаше в този или онзи празник. След закуската устройваха тържествено шествие с две хоругви, на една от които бе чудесно изрисувана Добродетелта, а на другата — богинята Фортуна. Един от тананикащите братя носеше отпред хоругвата с Фортуната; зад него крачеше друг с хоругвата на Добродетелта и с китка за ръсене, натопена в Меркуриева вода901, описана от Овидий в неговите „Фасти“ (кн. V), с която той непрестанно ръсеше събрата си, носещ хоругвата с образа на Фортуна.

— Този орден — рече Панюрж — противоречи на схващанията на Цицерон и академиците, които твърдят, че Добродетелта трябва да върви напред, а богинята Фортуна след нея.

Обясниха ни обаче, че постъпват така, защото възнамерявали да бичуват богинята.

По време на шествието те си тананикаха много мелодично не мога ви кажа какви точно антифони, защото всъщност не разбрах нищо от тази щуротия; но после, като се вслушах по-внимателно, забелязах, че пеят само с уши. О, какви дивни мелодии и как хармонично се сливаха те със звъна на камбаните! За дисхармония тук и дума не можеше да става. Пантагрюел се позагледа в шествието и веднага направи тази удивително тънка забележка:

— Доловихте ли хитростта на тананикащите братя? По време на шествието те излязоха от една врата на църквата, а влязоха през друга. Пазеха се да влязат оттам, отдето бяха излезли. Честна дума ви казвам, това са хитри хора, от хитри по-хитри. Все съм виждал хитри, но като тези не съм.

— Такава хитрост — прекъсна го брат Жан — е заимствана от някаква окултна философия, а аз не чаткам бъкел от нея.

— Тя е толкова по-страшна — забеляза Пантагрюел, — колкото по-малко я разбираш. Защото разбраната хитрост, разкритата хитрост, разгаданата хитрост губи всякакъв смисъл и престава да бъде хитрост — ние я наричаме глупост. Честна дума ви казвам, тези хора знаят още много други хитрости.

Със завършване на шествието, досущ като след разходка и полезни упражнения, тананикащите братя се отправяха към трапезарията, отпущаха се под масите на колене и лягаха по гърди и корем върху някакъв фенер. В това време се появяваше голямо, охранено Сандалище с вила в ръка и им предлагаше закуска: започваха със сирене и свършваха с горчица и зелена салата — такъв бил според уверенията на Марциал обичаят у древните. Накрая всеки получаваше малка паничка с горчица за след обяд.

Техният хранителен режим бе такъв: в неделя ядяха кървавица, наденици, луканка, телешко задушено, кюфтенца от свински черен дроб и бъбречета, не забравяйки сиренцето за възбуждане на апетита и горчицата за десерт. Понеделник — превъзходен грах със сланина, допълнен с дълъг коментар и с продължително четене между редовете. Вторник — нафора, кой колкото ще, питки, сладки и галети. Сряда — манджи по селски, което ще рече: хубави овнешки глави, телешки глави, че и борсукови главици, а борсуци из този край има под път и над път. Четвъртък — седем вида супи, а между тях — неизменната горчица. Петък — нищо освен оскруши и даже, ако съдя по цвета им, не напълно узрели. В събота глождеха кости. А нека ви кажа, че тези братя не бяха ни бедни, ни болни и че стомахът им и в събота действаше отлично. Обикновено пиеха антифортуново вино — така наричаха те някакво местно питие. Когато искаха да пият или да ядат, спускаха отпред качулките си, които им служеха за салфетки.

След обяда се молеха усърдно на бога, при което винаги си тананикаха; остатъка от деня те посвещаваха на добри дела в очакване на Страшния съд: в неделя се търкаха един друг, в понеделник се почукваха един друг по носа, във вторник се пощеха един друг; в сряда се секнеха един друг; в четвъртък си бъркаха един друг в носа; в петък се гъделичкаха един друг, а в събота се бичуваха един друг.

Така си живееха те в манастира. Когато се случеше, по нареждане на главния игумен, да се отлъчат нанякъде, от строго по-строго им се забраняваше под страх на най-ужасно наказание, бивайки на море или на река, да вкусят или даже да докоснат риба, а така също да вкусят или докоснат месо, когато са на суша, та за всички да стане ясно, че нито чревоугодието, нито любострастието имат над тях власт и че са непоколебими като Марпесианската скала902. И всяко свое действие съпровождаха с подобаващи за случая антифони и, както вече казахме, всякога пееха с уши. Когато слънцето се скриваше в океана, те нахлузваха ботушите си и се ритаха един друг както преди, а после надяваха очила и си лягаха да спят. Към полунощ влизаше Сандалището и тогава всички скачаха и започваха да точат и острят бръсначи, а след приключване на шествието се шмугваха под масите и се хранеха по гореописания начин.

Като гледаше тези весели тананикащи братя, брат Жан Зъботрошача, който разбра самата същина на техните устави, изгуби всяко самообладание и високо извика:

— Ах вие, обръснати плъшоци, как ми се ще да ви подбръсна! О, как не е тук сега Приап, та като на нощните тайнства в Канидия с всичка сила да пръдне и вие да си пеете, а той да ви държи исо със задника си. Едва сега разбирам, че наистина сме на земя антихтонова и антиподова. В Германия рушат манастири и разпопват калугери, а тук възсядат коня с лице към опашката и всичко върви наопаки.

Глава XXVIII Как Панюрж, разпитвайки едного от тананикащите братя, получи от него едносрични отговори

Откакто бяхме стъпили на този остров, Панюрж се занимаваше само с едно — внимателно изучаваше физиономията на тези брадати, тананикащи братя. Накрая дръпна за ръкава едного от тях, мършав като пушен дявол, и го запита:

— Frater903, тананикащ, тананикащий, брада тананикаща, къде ти е милинката?

На това тананикащият отговори:

— Долу.

Панюрж: А има ли много като нея?

Тананикащият: Малко.

Панюрж: Колко точно?

Тананикащият: Двайсет.

Панюрж: А колко бихте желали да бъдат?

Тананикащият: Сто.

Панюрж: Къде ги криете?

Тананикащият: Там.

Панюрж: Предполагам, че всички не са на една възраст; ами височки ли са?

Тананикащият: Височки.

Панюрж: А какъв е цветът на лицето?

Тананикащият: Лилиев.

Панюрж: На косите?

Тананикащият: Рус.

Панюрж: А какви са очичките?

Тананикащият: Черни.

Панюрж: А гърдичките?

Тананикащият: Кръгли.

Панюрж: Личицата?

Тананикащият: Красиви.

Панюрж: Ресниците?

Тананикащият: Гъсти.

Панюрж: Прелестите?

Тананикащият: Напращели.

Панюрж: Погледът?

Тананикащият: Открит.

Панюрж: Крачетата?

Тананикащият: Гладки.

Панюрж: Петите?

Тананикащият: Къси.

Панюрж: А дупенцето?

Тананикащият: Превъзходно.

Панюрж: Ами ръцете?

Тананикащият: Дългички.

Панюрж: Какво носят на ръцете си?

Тананикащият: Ръкавици.

Панюрж: А какви са пръстените по ръцете им?

Тананикащият: Златни.

Панюрж: Какво употребявате, за да ги обличате?

Тананикащият: Плат.

Панюрж: С какъв плат ги обличате?

Тананикащият: С нов.

Панюрж: Какъв цвят има той?

Тананикащият: Синкавозелен.

Панюрж: А какви са шапчиците им?

Тананикащият: Сини.

Панюрж: Ами чорапките?

Тананикащият: Кафяви.

Панюрж: И тъй, какви са дрешките?

Тананикащият: Мекички.

Панюрж: А от какво са обущенцата?

Тананикащият: От кожа.

Панюрж: Обикновено какви са?

Тананикащият: Мръсни.

Панюрж: А как ходят?

Тананикащият: Чевръстичко.

Панюрж: Да минем към кухнята — искам да кажа, към кухнята на вашите мили; и без да бързаме, нека обследваме всичко — до най-малките подробности. Какво има в кухнята?

Тананикащият: Огън.

Панюрж: С какво поддържат огъня?

Тананикащият: С дръвца.

Панюрж: Какви именно?

Тананикащият: Сухи.

Панюрж: Какво дърво предпочитате?

Тананикащият: Тис.

Панюрж: А съчки и трески?

Тананикащият: Елови.

Панюрж: С какво отоплявате стаята?

Тананикащият: С бор.

Панюрж: И с какво още?

Тананикащият: С липа.

Панюрж: Половината за въпросните госпожички аз вече зная. А как ги храните?

Тананикащият: Добре.

Панюрж: Какво ядат?

Тананикащият: Хляб.

Панюрж: Какъв?

Тананикащият: Черен.

Панюрж: И какво още?

Тананикащият: Месо.

Панюрж: Какво именно?

Тананикащият: Печено.

Панюрж: А супа не ядат ли?

Тананикащият: Не.

Панюрж: Ами сладки?

Тананикащият: Всякакви.

Панюрж: Аз също. А риба ядат ли?

Тананикащият: Да.

Панюрж: Каква? И какво още?

Тананикащият: Яйца.

Панюрж: И как ги предпочитат?

Тананикащият: Варени.

Панюрж: Да, но какви точно?

Тананикащият: Твърди.

Панюрж: И само това ли ядат?

Тананикащият: Не.

Панюрж: А какво друго им давате?

Тананикащият: Говеждо.

Панюрж: И какво още?

Тананикащият: Свинско.

Панюрж: И още какво?

Тананикащият: Гъски.

Панюрж: А освен това?

Тананикащият: Гъсоци.

Панюрж: Item?904

Тананикащият: Петли.

Панюрж: А какво от рода на подправките?

Тананикащият: Сол.

Панюрж: А за подслаждане?

Тананикащият: Шира.

Панюрж: Ами в края на обяда?

Тананикащият: Ориз.

Панюрж: И още какво?

Тананикащият: Мляко.

Панюрж: И какво още?

Тананикащият: Грах.

Панюрж: Но какъв грах имате предвид?

Тананикащият: Зелен.

Панюрж: А какво прибавяте към граха?

Тананикащият: Сланинка.

Панюрж: Ами какви плодове им предлагате?

Тананикащият: Вкусни.

Панюрж: Но какви?

Тананикащият: Сурови.

Панюрж: А други още?

Тананикащият: Орехи.

Панюрж: А как пият вашите мили?

Тананикащият: До дъно.

Панюрж: И какво пият?

Тананикащият: Винце.

Панюрж: Какво собствено?

Тананикащият: Бяло.

Панюрж: А зимъс?

Тананикащият: Червено.

Панюрж: Пролетес?

Тананикащият: Тръпчиво.

Панюрж: Лете?

Тананикащият: Изстудено.

Панюрж: Есенес и по гроздобер?

Тананикащият: Сладко.

— Кълна се в расото си — извика брат Жан, — кой знае какви са пълнички, мекички и закръгленички тези тананикащи веселячки и как ли чевръстичко ходят, щом тъй хубаво и тъй богато си похапват!

— Но, моля, почакайте, аз още не съм свършил — каза Панюрж.

Панюрж: Кога си лягат?

Тананикащият: Нощем.

Панюрж: А кога стават?

Тананикащият: Денем.

— Такъв мил тананикащ братец тази година аз още не съм срещал — забеляза Панюрж. — Дано бог, светият блажен Тананикащ брат и светата блажена непорочна Тананикаща дева му помогнат да стане председател на парижката Съдебна палата. Боже неботворче, приятели мои, я си помислете само какъв възбудител на дела, какъв ускорител на процеси, какъв прекратител на спорове, какъв опустошител на архиви, какъв претупвач на документи, какъв любител на бързописи би излязъл от него!… А сега да си дойдем на думата и да поговорим по-подробно и по-спокойно за вашите сестри во Христе.

Панюрж: Какъв е входът към тях?

Тананикащият: Широк.

Панюрж: А преддверието?

Тананикащият: Прохладно.

Панюрж: А по-нататък?

Тананикащият: Просторно.

Панюрж: Не, не — аз питам, какво е времето там?

Тананикащият: Топло.

Панюрж: А какво има по покрива?

Тананикащият: Косми.

Панюрж: Какви на цвят?

Тананикащият: Червеникави.

Панюрж: А у по-старите?

Тананикащият: Посивели.

Панюрж: Ами как подскачат?

Тананикащият: Лекичко.

Панюрж: Подмахват ли с краченцата?

Тананикащият: Честичко.

Панюрж: Шавливи ли са всички?

Тананикащият: Прекалено.

Панюрж: Ами вашите оръдия какви са?

Тананикащият: Тип-топ.

Панюрж: А главичките им?

Тананикащият: Закръглени.

Панюрж: Ами цветът им?

Тананикащият: Тъмночервен.

Панюрж: А накрая, подир всичкото, какви стават?

Тананикащият: Свитички.

Панюрж: Ха сега кажи, като какви са и яйчицата ви?

Тананикащият: Напращели.

Панюрж: Къде ги настанявате?

Тананикащият: Близичко.

Панюрж: Ами накрая, подир всичкото, какви са?

Тананикащият: Поомекнали.

Панюрж: Хайде сега в името на монашеския ви обет да ми отговорите, с какво ръсите вашите мили, когато ви се доще да се позанимаете с тях?

Тананикащият: С водица.

Панюрж: И какво казват, когато ги сваляте?

Тананикащият: Гугукат.

Панюрж: Гугукат, милинките, и като шекер се топят, нали?

Тананикащият: Топят се.

Панюрж: А деца раждат ли ви?

Тананикащият: Никога.

Панюрж: А как спите с тях?

Тананикащият: Голи.

Панюрж: Отговорете ми в името на същия този ваш монашески обет: колко пъти на ден обикновено се събирате с тях?

Тананикащият: Шест.

Панюрж: А през нощта?

Тананикащият: Десет.

— Е — каза брат Жан, — този сваляч не смее да прехвърли шестнайсетте — скромен е.

Панюрж: Ти можеш ли толкоз, брат Жан? С този наглава не се излиза. И другите ли я карат така?

Тананикащият: Всички.

Панюрж: Кой е най-любвеобилният?

Тананикащият: Аз.

Панюрж: А от засечка не се ли боите?

Тананикащият: Никога.

Панюрж: Виж ти, виж, да бяха ми казвали, че на света има такива братя во Христе, нямаше да повярвам. А ако изпразните и изцедите сперматозоидните си съдове, остава ли у вас нещо за другия ден?

Тананикащият: И още как!…

Панюрж: Или аз съм откачил, или те имат прехвалената индийска билка на Теофраст. Ами ако по силата на естествения ход на нещата или по друга някаква причина стане така, че по време на интеграцията църкалото ви се посвие, какво ще речете на това?

Тананикащият: Беда!

Панюрж: И какво правят тогава вашите мили?

Тананикащият: Писукат.

Панюрж: Ами ако, не дай боже, ваши милости останат в пълен пас за цял ден?

Тананикащият: Още повече.

Панюрж: Тогава какво им предлагате?

Тананикащият: Залъгалки.

Панюрж: А те с какво ви се отплащат?

Тананикащият: С ругатни.

Панюрж: Казваш ли още нещо?

Тананикащият: Не, пръцкам.

Панюрж: Как?

Тананикащият: Басово.

Панюрж: Ами как ги наказвате?

Тананикащият: Със стръв.

Панюрж: И какво излиза от това?

Тананикащият: Кръв.

Панюрж: А после започвате пак?

Тананикащият: Със същия мерак.

Панюрж: И тогава между вас какво се възцарява?

Тананикащият: Каквото и през ум не ви минава.

Панюрж: В името на същия ваш обет отговорете ми сега, кога у вас настъпва затишие?

Тананикащият: През август.

Панюрж: А кога е най-напечено?

Тананикащият: През март.

Панюрж: А през останалото време как върви работата?

Тананикащият: Весело.

Тогава Панюрж се засмя и каза:

— Ето ви го цял-целеничък бедния тананикащ братец. Чухте ли колко кратки, ясни и убедителни са едносричните му отговори? Той е от ония, дето цепят черешата на три, хубаво да знаете.

— Дявол го взел — прекъсна го брат Жан, — ти да не мислиш, че с миличките си говори едносрично? Кой знае колко е многосричен с тях! Казваш, че цепи черешата на три — кълна се в каквото поискаш, че на два залъка ще оплюска цяла овнешка плешка и че на един дъх ще изпраска две пинти вино. Нали го виждаш, че е останал без душа.

— Живи канибали, ви казвам — додаде Епистемон. — А на нас разправят, че на този свят нямат нищо друго освен собствения си живот. Какво повече имат кралете и господарите?

Глава XXIX Как Епистемон осъжда Великите пости

— Обърнахте ли внимание на това — продължи Епистемон — как този лош и неблаговъзпитан тананикащ братец обяви март за месец на безпътството?

— Да — отвърна Пантагрюел, — а тъкмо март е месец на постите, предопределени да обезсилят плътта, да укротят плътските щения и греховните помисли.

— Сега вие може да прецените — забеляза Епистемон — колко прав е бил оня папа, който пръв установил грехоочистителните пости, макар този тананикащ нечестивец, този дяволски угодник да признава, че именно по време на поста повежда юдинско хоро и отдава душата си на дявола, което всички добри и сведущи лекари обясняват с това, че в никое друго време на годината не се ядат толкова, колкото през поста, възбудителни храни, като боб, грах, фасул, нахут, лук, орехи, стриди, херинги, солени ядива, солена риба, дива горчица, градински кресон, пелин, репички, мак, хмел, смокини, ориз, грозде и други…

— Вие може и да не се съгласите с мен — каза Пантагрюел, — но аз съм склонен да мисля, че добрият папа, основоположник на светите пости, е предписал изброените от вас храни като способстващи за продължението на човешкия род именно в това време, когато естествената топлина излиза от центъра на тялото, където е била задържана от зимните студове, и се разпространява по всички членове, досущ като сока по дърветата. Ама ще речете, какво ме кара да мисля така. Ето какво: в Туарските кръщелни регистри броят на децата, родени през октомври и ноември, е по-голям от броя на другите, родени през останалите десет месеца на годината; та като си направим хубаво сметката, излиза, че октомврийчетата и ноемврийчетата са били замислени, заченати и сътворени през постите.

— Слушам думите ви — заговори брат Жан — и трябва да ви кажа, че ги слушам с не малко удоволствие; ала енорийският свещеник в Жамбе905 отдаваше това повсеместно забременяване на жените не на постната храна, а на всички тези гърбави събирачи на лепти и волни пожертвования, на куци проповедници и посрани изповедници, които тогава разправят, че блудните съпрузи са само на три туаза от ноктите на Луцифер. Наплашени, мъжете престават да задирят прислужничките си и се връщат към жените си. Това е то, което исках да кажа.

— Тълкувайте смисъла на постите както ви е угодно — каза Епистемон, — мнения по този въпрос има колкото щете, но на отменяването на постите (а то е предстоящо) ще се противопоставят всички лекари, това аз зная, слушал съм го от самите тях. Болестите се появяват именно през постите — те са същински разсадник на всякакви болести, истинско гнездо на всички злини. Не забравяйте също така, че постът не само изтощава тялото, а и вбесява душата. Това е време, когато дяволите изливат в нея отровата на сладострастието, когато лицемерите показват истинските си лица, когато лъжливи божи служители прибягват към шумни заседания, панаири, сесии, тържествени литургии, опрощения, изповеди, бичувания, анатеми. Аз, разбира се, съвсем не искам да кажа, че по тази точка аримаспите906 са къде-къде по-добри от нас — това просто ми се изплъзна от езика.

— Хайде, казвай — отново подхвана Панюрж, — казвай, ти, тананикащ и строго съблюдаващ обредите блуднико, какво мислиш — какъв е този папа? Не е ли еретик?

Тананикащият: Напълно.

Панюрж: Трябва ли да го изгорим?

Тананикащият: Трябва.

Панюрж: И ще речеш час по-скоро?

Тананикащият: Да.

Панюрж: Без да го варим?

Тананикащият: Без.

Панюрж: А как да го изгорим?

Тананикащият: Жив.

Панюрж: Докато падне…

Тананикащият: Мъртъв.

Панюрж: Защото, между нас казано, той живота ви вгорчи.

Тананикащият: Уви!

Панюрж: Какъв е той според вас?

Тананикащият: Луд.

Панюрж: Луд или вбесен?

Тананикащият: По-лошо.

Панюрж: В какво бихте искали да се превърне?

Тананикащият: В пепел.

Панюрж: Изпепелявали ли сте други?

Тананикащият: Много.

Панюрж: Еретици като него?

Тананикащият: Не такива.

Панюрж: А възнамерявате ли и занапред да ги горите?

Тананикащият: И още как!

Панюрж: Но може някого да пощадите?

Тананикащият: Никого.

Панюрж: И ще горите всички подред?

Тананикащият: До един.

— Не зная какво удоволствие изпитвате да разговаряте с този нечестив и парцалив монах — каза Епистемон. — И ако не ви познавах отдавна, сигурно щях да си съставя друго, не дотам благоприятно мнение за вас.

— За бога, не говорете така! — възрази Панюрж. — Той толкова много ми харесва, че аз даже на драго сърце бих го отвел при Гаргантюа. А после, когато се оженя, ще стане шут на жена ми.

— И не само ще я забавлява, но с нея ще се и потъркаля — подхвърли Епистемон.

— Спукана ти е работата, беднички ми Панюрж! — извика през смях брат Жан. — Рогца ще ти поникнат чак до петите!

Глава XXX Как посетихме Атлазената страна

Доволни, че се запознахме с новия монашески орден на тананикащите братя, ние плавахме цели два дни, а на третия нашият лоцман откри остров — най-прелестният и най-чудесният от всички острови; наричаха го Къдравия остров, защото пътищата тук бяха къдрави. На този остров се намираше Атлазената страна, ползваща се с особено уважение сред придворните пажове; дърветата и тревите тук никога не губят ни цвят, ни листа и са направени от дамаска и от пъстро кадифе, а животните и птиците — от бродирана тъкан.

Видяхме много животни, птици и дървета, подобни на нашите по големина, обем и цвят, само че за разлика от тях нищо не ядат, не пеят и не хапят. Имаше и такива, каквито никога дотогава не бяхме виждали, като например слонове с различна големина; сред тях особено впечатление ми направиха шестте самци и шестте самки, които показвал в римския театър по времето на Германик, племенник на римския император Тиберий, техният възпитател: това са слонове учени, музиканти, философи, танцьори, играчи, фокусници; седяха чинно край масата и мълчаливо ядяха и пиеха като светите отци в трапезарията. Към муцуната си имат дълъг два лакътя придатък, който се нарича хобот и с този хобот те пият вода, взимат фурми, сливи и всякаква друга храна, отбраняват се и се бият с него като с ръка, вдигат хора във въздуха и после ги хвърлят на земята, а те, падайки, се тресат от смях. На краката си имат стави и съединения, имат, уверявам ви, а ония, които твърдят противното, сигурно са ги виждали само на картинка. Между зъбите им стърчат два големи рога — така ги нарича Юба, а и Павзаний казва, че това са рога, а не зъби. Филострат, напротив, поддържа, че са зъби, а не рога, а мен да питате, все ми е едно, стига само да ви е ясно, че са от истинска слонова кост, че са дълги три-четири лакътя и се намират на горната челюст, а не на долната. Ако повярвате на ония, които твърдят противното, ще изпаднете в конфузно положение, пък даже и да сте го прочели у Елиан, този най-безсрамен лъжец. Именно тук, а не някъде другаде, Плиний е видял слонове да танцуват по въже под звъна на звънчета като истински фокусници и да пристъпват по празничните маси, без да докосват пируващите.

Видях тук и носорог, много подобен на оня, който някога ми беше показал Анри Клеберг907, и отличаващ се от нереза, оня, дето го бях видял в Лимож, само по това, че на муцуната си имаше остър рог, дълъг не по-малко от лакът; с този свой рог той се осмеляваше да напада слон и не дай боже да го прободе с него в корема (най-нежната и уязвима точка от тялото на слона) — животното мигом пада мъртво.

Видях трийсет и два еднорога: това е удивително коварно животно, много прилича на хубав кон, с тази само разлика, че има глава на елен, стъпала на слон, опашка на глиган, а на челото си остър, черен рог, дълъг от шест до седем фута, който у него обикновено виси като гребен на пуяк; когато еднорогът встъпва в бой или иска някак да си помогне, той изправя рога си, който тогава става твърд и корав. Видях как такъв кон, обкръжен от различни диви животни, чистеше извор със своя рог. По този повод Панюрж ми каза, че неговото църкало напомня рога на еднорогия — не по дължина, а по някои свойства и особености: той също тъй притежавал способността да очиства водата на локвите и изворите от нечистотии и зарази и както животните пиели смело след еднорогия, така и след него можело смело да се действа, без страх от шанкър, сифилис, трипер, обриви, язви и други гадости, тъй като неговият мощен рог очиствал всяка зараза, попаднала в метафизическата яма.

— Когато се ожените — каза брат Жан, — ще направим този опит с вашата жена. И защо, боже мой, да не го направим, щом така хубаво ни съветвате!

— Може — отвърна Панюрж, — но в стомаха си мигом ще усетите хапче, равно на двайсет и два цезароубийствени удара с меч, което ще ви възнесе при господа бога.

— А не може ли — запита брат Жан — вместо хапчета да му ударим по чашка хубаво винце?

Видях тук златното руно, завоювано от Язон. Ония, които разправят, че не било руно, ами златна ябълка, тъй като μηλον означава ябълка и овца, не са разбрали нищо от Атлазената страна.

Видях и хамелеон, такъв, какъвто го описва Аристотел и какъвто веднъж ми го беше показал Шарл Маре, прочут лекар в славния град Лион на река Рона, и този хамелеон се хранеше само с въздух.

Видях и три хидри, точно такива, каквито бях виждал дотогава. Нищо особено — обикновени седмоглави змии.

Видях четиринайсет феникса. Бях чел у някои автори, че на цял век се пада само по един феникс; но според моето скромно мнение тези, които твърдят това, пък бил той и самият Лактанций Фирмийски, не са го виждали никъде освен в Атлазената страна.

Видях тук и кожата на Апулеевото златно магаре.

Видях също така триста и девет пеликана, а после шест хиляди и шестнайсет птици селевкиди, които ходеха в стройни редици и гълтаха скакалци из пшеницата; видях кинамолги, аргатили908, капримулги, тинункули, кротенотари или по-скоро онокротали, с тяхната широка човка, стимфалски харпии, пантери, доркади, семади, киноцефали, сатири, картазони, таранди, зубри, биволи, пегаси, сепии, неади, престери, серкопитеки, бизони, музимони, битури, офири, стриги и грифони.

Видях на кон и Средата на постите (Средата на август и Средата на март й държаха стремената), видях караконджули, кентаври, тигри, леопарди, хиени, жирафи, ориги.

Видях и ремора, малка рибка, наричана от гърците ехенеис, кацнала на голям кораб, който не се движеше, макар да бе в открито море и вятърът да надуваше платната му; мен да питате, това сигурно е бил корабът на тиранина Периандър, този същият, който бил спрян от дребната рибка въпреки вятъра. И не къде да е, а именно в Атлазената страна е видял Муциан тази рибка. Брат Жан ни каза, че в Съдебната палата някога владеели два вида риби, които тровели тялото и душата на всички ищци — големи и малки, бедни и богати, благородни и безродни. Първите били априлски риби — скумрии, а вторите — отровни, сиреч безкрайни процеси без присъда.

Видях още сфинксове, чакали, рисове, кефи, чиито предни лапи им служат за ръце, а задните — за крака, видях крокути, еали, големи като хипопотами, с опашка на слон, с челюсти на глиган и с подвижни рога, напомнящи магарешки уши; видях и кукрокути — много подвижни животни, големи, кажи-речи, колкото мирбалейски магарета; имат грива, гърди и опашка на лъв, крака на елен, уста до ушите и само два зъба — един отгоре и друг отдолу; говорят с човешки глас, но нечленоразделно.

Вие казвате, че никой досега не е виждал соколово гнездо, а аз видях единайсет и много внимателно ги разгледах.

Видях и алебарди, които може да се управляват само с лява ръка и каквито никога и никъде повече не съм виждал.

Видях ментикори, животни до немай-къде чудновати: имат туловище на лъв, козина червеникава, лице и уши на човек, три реда зъби, вкопчани едни в други, както ние вкопчваме едни в други пръстите на ръцете си; на опашката си имат жило и с него бодат като скорпион, а гласът им е много приятен.

Видях още катоблепи, малки, диви зверове, дребни на ръст, но с голяма глава, която трудно повдигат нагоре; очите им са толкова отровни, че който ги погледне — веднага умира, все едно, че е погледнал змей.

Видях и двугърби животни — сториха ми се невероятно подвижни и скокливи, а задниците си тресяха по-живо от стърчиопашка.

Видях най-после и млечни раци и което си е истина, такива дотогава не бях виждал — вървяха като хора и толкова чинно, че аз с мъка откъсвах погледа си от тях.

Глава XXXI Как в Атлазената страна срещнахме Казано-речено, което имаше училище за свидетели

Като навлязохме малко по-навътре в Атлазената страна, ние видяхме Средиземно море, което се оттегляше и разтваряше до най-големите си глъбини, точно както в Персийския залив Червеното море се разтвори, за да стори път на юдеите, когато напущаха Египет. Там видях Тритон да тръби с огромната си раковина, видях Главк, Протей, Нерей и още хиляди други богове и морски чудовища. Видяхме също така безкрайно множество различни видове риби — танцуващи, хвърчащи, летящи, сражаващи се, ядящи, дишащи, чифтосващи се, преследващи се, сблъскващи се, дебнещи се, помиряващи се, търгуващи, заклеващи се и веселящи се.

Някъде наблизо в един ъгъл видяхме и Аристотел с фенер в ръка; с външния си вид и с държанието си той напомняше отшелника, когото обикновено изобразяват редом със свети Христофор: постоянно се оглеждаше наоколо, наблюдаваше и всичко записваше. Зад него като помощник-наблюдатели стояха много други философи: Апиан, Хелиодор, Атиней, Порфирий, Панкрат Аркадски, Нумений, Посидоний, Овидий, Опиан, Олимпий, Селевк, Леонид, Агатокъл, Теофраст, Демострат, Муциан, Нимфодор, Елиан и още поне петстотин други такива безделници като Хризип или Аристарх Солски, който петдесет и осем години наблюдавал само живота на пчелите, без да прави нищо друго. Между тях забелязах и Пиер Жил909 — държеше в ръка цукало и замислено се взираше в урината на тези хубави рибки.

След като дълго разглежда Атлазената страна, Пантагрюел каза:

— Всичко, което видях тук, бе същинско угощение за очите, но то съвсем не насити стомаха ми, който се бунтува и властно заявява правата си.

— Тогава да ядем — рекох — и да опитаме тези анакампсероти910, дето висят над нас. Но те, дявол ги взел, на нищо не приличат!

И аз накъсах от единия край на килима няколко моробалански ореха, но не можах да ги сдъвча, нито да ги преглътна, а и вие, ако бяхте ги вкусили, сигурно щяхте да кажете и даже щяхте да се закълнете, че това е пресукана коприна без всякаква сладост. Човек можеше да си помисли, че Хелиогабал оттука именно е заимствал идеята за угощаване на ония, които е осъждал на продължителен глад, залъгвайки ги с обещания за богати, обилни, царствени пиршества, а в края на краищата им предлагал гозби от восък, мрамор, глина или пък изрисувани и извезани на тъкани.

И както си вървяхме из гореупоменатата страна и се оглеждахме наляво и надясно да намерим някаква храна, отведнъж дочухме силен и остър шум, сякаш наблизо перяха жени или пък тракаше базакълската мелница в Тулуза. Без много да се маем, ние се отправихме към мястото, отдето идваше шумът, и там видяхме дребен, гърбав старец, уродлив и много страшен. Наричаха го Казано-речено; устата му беше голяма до ушите, а в нея се спотайваха седем езика и всеки език бе нацепен на седем части; един бог знае как, но фактът си е факт, човекът си говореше с тези седем езика едновременно, и то за разни неща и на различни наречия; на главата и по цялото си тяло имаше толкова уши, колкото някога Аргус — очи; отгоре на всичко беше сляп и с парализирани крака.

Край него видях да се мъдрят много, ама много, ви казвам, мъже и жени, които внимателно го слушаха; някои от тях изглеждаха твърде прилично и особено един, който държеше в ръка карта на света и им я разясняваше чрез къси афоризми; полека-лека или по-точно казано — в течение само на няколко часа — хората, които го слушаха, ставаха просветени и учени и компетентно и елегантно разговаряха по най-необикновени въпроси: за да узнаете поне стотната част от тези въпроси, не би стигнал цял човешки живот; те говореха за пирамиди, за Нил, за Вавилон, за троглодити, за химантоподи, за блеми911, за пигмеи, за канибали, за Хиперборейските планини, за египани912 и за всички дяволи — и всичко по Казано-речено.

Там видях, ако се не лъжа, Херодот, Плиний, Солин, Бероз, Филострат, Мела, Страбон и кого ли не още от древните плюс якобинеца Алберт Велики, Петър Мъченика, папа Пий II, Волтера, Паоло Джовио Храбрия, Жак Картие, Харитон Арменеца, Марко Поло Венецианеца, Лодовико Романо, Педро Алварес и зная ли колко още нови историци, скрити зад ковьора, дето тихомълком пишеха хубави книги — и всичко по Казано-речено.

Зад кадифен ковьор, на който бяха изшити ментови листа, видях по Казано-речено сума ти студенти от Перш и Манс, един от друг по-примерни и още доста млади; и когато ги запитахме какво следват, казаха ни, че от най-млади години се учат да бъдат свидетели, че овладяват това изкуство до съвършенство и че завръщайки се после в родните си места, упражняват честно занаята си на свидетели, като свидетелстват по всички въпроси на света, разбира се, в полза на ония, които им заплащат повече — и всичко по Казано-речено. Мислете за тях каквото си щете, но те отчупиха всекиму по коматче от своите пити и ни дадоха да си сръбнем от бъклиците им. После приятелски ни предупредиха, че ако искаме да се настаним на служба при знатен велможа, трябва с всички средства да прикриваме истината.

Глава XXXII Как пред нашия взор се откри страна Фенерия

Зле посрещнати и зле нагостени в Атлазената страна, ние плавахме цели три дни и на четвъртия в сгоден час се приближихме към Фенерия. Приближавайки се към нея, ние видяхме в морето някакви блуждаещи огньове. Отначало и през ум не ми мина, че светят фенери, а си помислих, че това са огненоезични рибки, които изскачат над водата, или пък лампириди — същите, на които вие казвате цициндели: из нашия край те светят вечер, когато ечемикът налива зърно. Но лоцманът ни обясни, че това са фенери на стражата, които осветяват околността и съпровождат някои чуждоземни кораби, като например кораби на добри корделиери и якобинци на път за местния събор. Ние изказахме опасения да не би това да предвещава буря, но лоцманът повтори което вече беше казал и така ни успокои.

Глава XXXIII Как се установихме в пристанището на лихнобийците913 и как влязохме във Фенерия

Междувременно влязохме в пристанището на Фенерия. Там някъде на висока кула Пантагрюел съгледа фенера Ла Рошел, който хвърляше обилна светлина върху нашия път. Видяхме още фенерите Фарос и Навплион, както и фенера на атинския акропол, посветен на Палада. Близо до пристанището е разположено малко селце, обитавано от така наречените лихнобийци — хора прилични и трудолюбиви и които живеят за сметка на фенерите (както у нас братята послушници живеят за сметка на монахините). Тук някога е фенерствал сам Демостен. От пристанището до двореца ни придружиха три обелискови маяка, изпълняващи службата на военна стража в пристанището — и тримата с високи албански калпаци; ние им разкрихме целта на нашето пътешествие, както и намерението ни да измолим от фенерската кралица фенер, който да ни съпровожда и осветява пътя към оракула на Бутилката. На това обелисковите маяци отговориха, че на драго сърце ще изпълнят молбата ни и добавиха, че сме дошли тъкмо навреме, тъй като сега започвал местният събор, дето може да си изберем фенер по наша воля.

Щом стигнахме в двореца, два почетни фенера, а именно фенерът Аристофан и фенерът Клеант914, ни представиха на кралицата; Панюрж й изложи накъсо и, то се знае, на чист фенерски език целта на нашето пътешествие. Тя ни прие радушно и ни покани да вечеряме с нея, та по-лесно да си изберем фенер за водач. Тази покана много ни зарадва и ние се постарахме всичко да видим, всичко да забележим, като се започне от движенията на фенерите, дрехите и държанието им, та се свърши с церемониите и сервирането на трапезата.

Кралицата беше с мантия от чист кристал с черна бродерия и обсипана с големи елмази. Знатните фенери бяха обкичени едни с щраусови пера, други със сфенгит915, а останалите — облечени в одежди от роговина, хартия и навосъчено платно. Уличните фенери — също, според социалното им положение и древността на рода. Сред най-елегантните забелязах един-единствен фенер от проста глина, подобен на гърне; и докато го гледах и не вярвах на очите си, някой ми пошушна, че това е самият фенер Епиктет916, за който някога давали три хиляди драхми.

Разгледах с особено внимание чудноватото облекло на многофитилния фенер Марциал и с още по-голямо — облеклото на друг — двайсетфитилов, осветен в миналото от Канопа, дъщеря на Тизиас. Огледах с голямо любопитство и висящия фенер, взет някога от храма на Аполон Палатински в Тива и впоследствие пренесен от Александър Велики в града Куме, в Еолия. Хвърлих поглед и на друг един, забележителен с големия си помпон от червена коприна, който носеше на главата си. Казаха ми после, че бил Бартол, фенерът по право. Зърнах още два фенера, интересни с това, че на пояса си носеха иригатори — обясниха ми, че единият бил големият, а другият малкият аптекарски светилник.

Когато дойде време за вечеря, кралицата седна на председателското място, а останалите според чина и званието си. Като предястие раздадоха големи лоени свещи на всички с изключение на кралицата, на която предложиха голям прав факел от бял восък, чийто пламък на края леко червенееше; изключение правеха и знатните фенери, а така също мирбалейският фенер, комуто дадоха орехова свещ, и провинциалният от Ба-Поату, на когото пред очите ми сервираха шарена свещ; един господ знае каква светлина пръскаха всички те със своите фитили. И тук правеха изключение неколцина млади фенера, които се числяха към свитата на някакъв голям фенер. Те не блестяха като другите, но цветът на дрехите им ми се стори прекалено крещящ.

След вечеря се оттеглихме на почивка. Сутринта кралицата ни разреши да си изберем за водач фенер измежду най-забележителните, а после се сбогувахме.

Глава XXXIV Как пристигнахме при оракула на Бутилката

Благодарение на нашия славен фенер, който осветяваше пътя и ни водеше от весело по-весело, ние пристигнахме на желания остров, дето живееше оракулът на Бутилката. Стъпвайки на суша, Панюрж пъргаво подскочи на един крак и каза на Пантагрюел:

— Днес вече имаме това, за което толкова се блъскахме и трепахме.

После любезно се поклони на нашия фенер, а той от своя страна ни посъветва да не губим надежда и в никакъв случай да не се боим от онова, което може да се изпречи пред очите ни.

По пътя за храма на Божествената бутилка стана нужда да прекосим голямо лозе, засадено с всички видове лози, като почнеш от фалернската, малвоазийската, мускадската, табийската, бонската, миревалската, орлеанската, пикардийската, арбоазката, кусинската, анжуйската, гравската, корсиканската, веронската, та свършиш с неракската и с още много други. Някога добрият Бакхус насадил това лозе с такава любов, че то през цялата година било зелено и пълно с цветове и плодове като портокаловите дръвчета в Сан Ремо. Нашият чудотворен фенер заповяда всеки от нас да изяде по три зърна грозде, да подложи с листа обувките си и да вземе зелено клонче в лявата си ръка. В края на лозето минахме под някаква антична арка, на която бе изваян много мило трофеят на пиячите, тоест на една страна дълъг низ от бутилки, кожени манерки, стъкленици, шишенца, буренца, кюпове, гърнета, качета, кани, стомни и всякакви антични съдове, окачени на сенчеста асма; на друга — чесън, лук, шунка, хайвер, банички, пушени говежди езици, отлежало сирене и всички видове колбаси, смесени с лозови листа и много изкусно прикрепени към лозови клонки; на трета — стотина вида чаши, със столчета и без столчета, купи, потири, метални чаши, гаванки, бокали, фиали и още цяла една подобна Бакхусова артилерия. На лицевата страна на античната арка, под зоофора, бе написано следното двустишие:

— А, виж, колкото до светлина — каза Пантагрюел, — слава на бога, запасени сме. Защото кой каквото ще да казва, но по-хубав и по-чудесен фенер от нашия няма в цяла Фенерия.

Зад арката съгледахме прелестна, просторна беседка, направена изцяло от лозови пръчки, по които пъстрееха гроздове с петстотин различни цвята и с петстотин различни форми (разбира се, създадени не от природата, а от изкусната човешка ръка), а именно: жълти, сини, светлокафяви, гълъбови, бели, черни, зелени, виолетови, пъстри, шарени, продълговати, кръгли, триъгълни, яйцевидни, коронообразни, головласи, брадати, мустакати. Три стари бръшляна, яркозелени и обсипани със зърнест плод, покриваха края на беседката. Тук нашият знаменит фенер заповяда всеки от нас да си направи от бръшляна албанско кепе и да го нахлузи на главата си, което бе изпълнено без всякакви възражения.

— В онова време — каза тогава Пантагрюел — под такъв навес не би се осмелил да мине и самият жрец на Юпитер.

— Причината за това — забеляза нашият пресветъл фенер — е от мистическо естество и е достъпна само за посветени. Ако той мине оттук, виното, тоест гроздето, би се оказало над самата му глава и така тя ще изглежда подвластна на виното, но той няма да мине, и не за друго, а за да стане ясно, че жреците, както и всички, отдали се и посветили се всецяло на божествено съзерцание, трябва да запазват спокойствие на духа и да избягват всякакво смущение на сетивата, което в никоя друга страст не се проявява с такава сила, както в страстта към виното. Вие също не бихте имали достъп до храма на Божествената бутилка, ако когато минавате под навеса, благородната жрица Бакбук не види в обувките ви подложка от лозови листа. Това в нейните очи ще бъде очевидно доказателство на обратното, диаметрално противоположното, а именно, че вие презирате виното и го потъпквате с крака, тоест че сте го подчинили напълно.

— Аз за беда съм човек неук — рече брат Жан, — но в требника си прочетох, че в Апокалипсиса се описва едно непостижимо за ума видение: жена, а под краката и луна. Биго ми обясни, че упоменатата жена е от особена порода и че е създадена не както другите жени: у тях, обратно, луната е над главата, вследствие на което и мозъкът у тях е лунатически, та ето защо, любезен мой господин фенер, вашите думи не извикват у мен никакво съмнение.

Глава XXXV Как слязохме под земята, за да влезем в храма на Бутилката, и защо Шинон е първият град в света

И така, спускайки се надолу по някакво сводесто отверстие, украсено отвън с груба фреска, изобразяваща танц на жени и сатири, които съпровождат яхналия магаре и заливащ се в смях Силен, ние слязохме под земята.

Тук аз казах на Пантагрюел:

— Този вход много ми напомня изписаната изба на първия град в света: и там живописта е такава и е не по-малко запазена.

— А къде е тази изба — запита Пантагрюел — и кой е този пръв град в света, за който говорите?

— Шинон — рекох аз — или постарому Каинон, в Турен.

— Зная къде е Шинон — каза Пантагрюел, — и шарената изба зная; там неведнъж съм пил изстудено винце и ни най-малко не се съмнявам, че Шинон е стар град, което се вижда и от герба му, дето е написано:

Но защо е пръв в света? Къде е казано това? Какво точно имате предвид?

— Четох в Свещеното писание — отвърнах аз, — че първият градостроител бил Каин. В такъв случай много вероятно е първият построен от него град да го е нарекъл в своя чест Каинон, а после, подражавайки му, и всички други основатели и създатели на градове да са ги кръщавали с имената си: Атина (гръцкото име на Минерва) — Атинея, Александър — Александрия, Константин — Константинопол, Помпей — Помпейопол (в Киликия), Адриан — Адрианопол, ханаанците — Ханаан, сабеянците — Саба, Асур — Асирия, а такова е произхождението и на Птолемаида, Цезарея, Тибериопол и Херодия в Юдея.

Докато ние продължавахме да си говорим така, насреща ни неочаквано излезе голям флакон (нашият фенер го нарече дракон), губернатор на Божествената бутилка, съпровождан от храмовата охрана, състояща се от френски бутилки. А драконът, флаконът де, като ни видя със зелено клонче в ръка и с бръшлянов венец на глава, без много да му мисли, ни пусна да влезем и даже заповяда да ни отведат право при принцесата Бакбук, придворна дама на Бутилката и върховна жрица при всички свещенодействия, което начаса бе изпълнено.

Глава XXXVI Как слязохме по тетрадическите стълби и колко много се ИЗПЛАШИ Панюрж

И тъй, ние слязохме едно мраморно стъпало под земята и се озовахме на някаква площадка; сетне свихме наляво и слязохме още две стъпала; там имаше още една площадка; после още три стъпала в обратна посока и отново площадка, още четири стъпала и пак площадка. Накрая Панюрж запита:

— Стигнахме ли най-после?

— Колко стъпала преброихте досега? — запита на свой ред нашият лъчезарен фенер.

— Едно, после две, после три и накрая четири — отвърна Пантагрюел.

— А колко прави това? — запита отново фенерът.

— Десет — отвърна Пантагрюел.

— Сега умножете полученото на питагорейската тетрада — каза фенерът.

— Това прави — отвърна Пантагрюел — десет, двайсет, трийсет, четирийсет.

— Значи, всичко колко? — запита фенерът.

— Сто — отвърна Пантагрюел.

— Прибавете към тях — продължи фенерът — две на трета степен, тоест осем; когато изчислите това съдбоносно число, ще намерим вратата на храма. И, моля, забележете, че това всъщност е психогонията917 на Платон, толкова много превъзнасяна от академиците и тъй трудноразбираема: половината се състои от единици, двете следващи прости числа, техните квадратни и кубически.

Разбира се, докато слизахме по тия подземни стъпала, ние разчитахме първо на краката си, защото без тях щяхме да се изтъркулим като бъчвички в мазе, и, второ, на нашия пресветъл фенер, тъй като през всичкото време на това спущане под земята ние не разполагахме с друга светлина, сякаш бяхме попаднали в пещерата Свети Патрик в Ирландия918 или в дупката на Трофоний в Беотия. Когато слязохме надолу с около седемдесет и осем стъпала, Панюрж се обърна към лъчезарния фенер и извика:

— Чудотворен наш водачо, със свито от ужас сърце ви моля да се върнем назад. Кълна се в смъртта господня, умирам от страх! Готов съм никога да не се оженя и с мен семето ми да изсъхне. Вие така и така се изморихте и се намъчихте много с нас; господ ще ви го отчете на Последния съд, само час по-скоро да излезем от тази троглодитска пещера. Да се върнем, за бога! Боя се че сме нагазили чак в Тенар, отгдето направо се слиза в ада — и даже вече като че ли чувам Цербер да лае. Ето, чуйте, той е, а може пък и ушите ми да пищят. Вие да не мислите, че изпивам бог знае каква любов към този пес, така де: защото и зъб да те боли е лошо, но не дай боже куче да те захапе за крака. Ако пък това е Трофониевата дупка, лемури и таласъми живи ще ни изядат, както някога, поради липса на нещо по-добро, изяли едного от алебардчиците на Деметрий. Тук ли си, брат Жан? Моля те, гладнико мой, бъди до мен, умирам от страх! А мечът подръка ли ти е? Аз все още нямам ни оръжие, ни доспехи! Да се връщаме!

— Тук съм, тук съм, не се страхувай — каза брат Жан, — и така те държа за яката, че и осемнайсет дявола не могат да те изтръгнат от ръцете ми, нищо, че не съм въоръжен. Когато сърцето е юнашко и мишците — яки, ще се оправим и без оръжие; пък току-виж че и оръжие ни паднало от небето, както някога в полето Кро до Марианския ров, в Прованс, завалели камъни (те все още са там) в помощ на Херкулес, а то иначе — с празни ръце — как щял да се бие със синовете на Нептун. Но къде, по дяволите, още ще вървим? В лимбите919 на децата ли потъваме (а те, ей богу, така ще ни оплескат) или в дяволската преизподня? Дявол го взел, аз сега ще ги науча, нали си имам лозова шума в чепиците. Ех, какъв бой ще им тегля! Но какво е това? И къде са дяволите? Аз само от рогата им се боя. Ала двете рогца, които ще поникнат на челото на оженения Панюрж, ще ме запазят напълно. Аз вече го виждам в пророческо озарение, виждам този втори Актеон, този рогач, рогач рогов, рогозадов.

— Внимавай, frater — захвана в отговор Панюрж, — внимавай, че докато чакаш да заженят монасите, току-виж, си се оженил за маларията. Помогни ми да изляза оттук здрав и читав, пък аз ще целуна невестата ти, та да те направя рогач над рогачите: между нас да си остане, ама и тази треска не е стока. Спомням си, че Мърморанкотаран искаше да те сватоса с нея, но ти го нарече еретик и работата не стана.

Тук нашият блестящ фенер прекъсна разговора, казвайки, че на това място не бива да се говори и че, напротив, трябва да се внимава и всички езици да млъкнат; освен това най-категорично заяви, че докато в чепиците ни има лозова шума, и дума не може да става за връщане, без да чуем словото на Божествената бутилка.

— Щом е тъй, да вървим — рече Панюрж — и никаква милост, ами направо на дяволите да връхлетим! Веднъж се мре! Аз пазех живота си за други битки. Но няма как, дайте път, да вървим, да вървим! Не си знаеш силата, мой човек! Нищо, че сърцето трепери — то е от студа и от спарения въздух в тази дупка. Не е от страх, не, нито е от треска! Да вървим, да гърмим, да трещим, да смърдим — ненапразно ме наричат Гийом Безстрашния!

Глава XXXVII Как дверите на храма се отвориха от само себе си

В края на стълбата ние се озовахме пред красив портал от фин яспис, построен в дорийски стил и вкус и върху чиято лицева страна с йонически букви от най-чисто злато беше написано: εν οίνω αλήθεια, което ще рече: истината е във виното. Двете масивни крила на вратата, направени от коринтски бронз, с миниатюрни, изкусно изваяни и покрити с емайл гипсови украшения, бяха затворени и плътно вклинени едно в друго, без брава, без верига, без каквато и да е друга заключалка; на тях висеше само голям колкото египетски боб индийски диамант; този диамант бе поставен в златна рамка с два заострени края и имаше форма на шестоъгълник, окичен от всяка страна с чеснова скилидка.

Тук нашият благороден фенер ни помоли да го извиним и отказа да ни съпровожда по-нататък: сега ние трябваше да се ръководим от наставленията на върховната жрица Бакбук, тъй като на фенера бе запретено да прониква в храма по причини, които простосмъртните по-добре било да не знаят. Но за всеки случай фенерът ни посъветва да не губим присъствие на духа, да надвием страха си и да не се боим от нищо, а колкото до завръщането ни, да се доверим на жрицата. После смъкна диаманта, който висеше точно над цепнатината, дето се съединяваха двете крила на вратата, положи го надясно в предвидената за тази цел сребърна кутия, изтегли изпод пантите шнур от червена коприна, дълъг туаз и половина и окичен с чеснова скилидка, завърза го на златните куки, поставени нарочно от двете страни на портала, и се оттегли.

И в същия миг, без някой да ги докосне, двете крила на вратата се разтвориха от само себе си и отваряйки се, не изскърцаха остро, нито се затресоха силно, както обикновено правят медните врати, тежки и неподатливи, а издадоха някакъв мек и приятен за слуха шум, отекващ под свода на храма, и Пантагрюел веднага разбра каква е работата, тъй като между крилата и прага на вратата забеляза два малки цилиндъра, които се хлъзгаха по твърд офит, гладък и излъскан от постоянното движение на крилата.

Не вярвайки на очите си, аз се питах как тези крила се отварят от само себе си, без някой да ги докосне. И за да отгатна това чудо, още с влизането ни в храма вперих поглед в стената и вратата, нетърпелив да узная с помощта на какъв уред се отваря, и вече бях склонен да мисля, че нашият любезен фенер е докоснал мястото, дето се срещат двете й крила, с тревата, наречена етиопис, която отваря всички ключалки, когато по вътрешния нит на крилата внезапно съгледах тънка стоманена пластинка, прикована към коринтския бронз.

Забелязах и други две плочи от индийски магнит, широки и дебели длан и половина, сини на цвят и много лъскави и гладки; те с цялата си дебелина бяха вградени в стената на храма, точно там, дето в нея се опираха широко разтворените крила на вратата.

И едва тогава разбрах, че именно притегателната сила на магнита по някакъв необикновен, тайнствен закон на природата привежда в движение стоманените пластинки; двете крила на вратата еднакво му се подчиняваха и също започваха да се движат само след отдалечаване на упоменатия диамант, тъй като неговата близост преустановява естественото въздействие на магнита върху стоманата, а освен това нужно бе да бъдат отдалечени и двете чеснови скилидки, които нашият весел фенер беше закачил на шнура, тъй като чесънът лишава магнита от притегателната му сила.

На едната от упоменатите две плочи, а именно на дясната, със старинни латински букви беше изкусно изсечен следният шестостъпен ямб:

На лявата плоча видях друг надпис, изсечен с красиви големи букви:

Глава XXXVIII За чудната мозайка, която красеше пода на храма

След като прочетох тези надписи, аз огледах великолепния храм, а после вперих очи във възхитителната мозайка на пода, с която решително не може да се сравни никое друго произведение на изкуството, където и да съществува или да е съществувало в поднебесния свят, пък било то и подът на храма на Фортуна в Пренесте от времето на Сула или на храма на Асарот, въздигнат от Созистрат в Пергам. Тази мозайка бе направена във вид на малки квадрати от хубави, полирани камъни в естествен цвят: едни от червен яспис с приятни и разноцветни оттенъци, други от офит, порфир, ликовталм, осеян с едва забележими златисти искрици, трети от ахат с безредни, млечнобели отблясъци, четвърти от скъп и прескъп калцедон, от зелен яспис с червеникави и жълти жилчици, и всички тези камъни бяха разположени по диагонал.

В портика подът представляваше мозайка от малки камъчета, естествено оцветени съобразно фигурата, която изобразяваха, и създаваше впечатление, като че някой бе разхвърлял по пода лозови листа, ала безредно, тъй като на едно място бяха повече, а на друго — по-малко. Впрочем тези необикновено естествени лозови клонки покриваха пода от край до край и в полусенките неочаквано се появяваха ту охлюви, плъзнали по лозата, ту малки гущери, бягащи сред листата; виждаха се полуузрели гроздове, както и други, напълно узрели, и всичко това бе съчетано и изработено от художника с такова разбиране и с такова изкуство, че лесно би могло да заблуди, подобно живописта на Зевксис Хераклейски, скорците и други малки птички; нас във всеки случай тази мозайка хубаво ни подведе, защото там, дето художникът бе нахвърлил по-щедро лозови клонки, ние, страхувайки се да не се препънем в тях, повдигахме нозе високо, както прави човек, когато прекосява неравно, каменисто място. После отправих поглед към свода и стените на храма, покрити с чудна мозайка от мрамор и порфир от единия край до другия, дето наляво от входа започваше необикновено изящно изображение на битката, в която славният Бакхус победи индийците, и тази битка беше изобразена така:

Глава XXXIX Как върху мозаичните стени на храма беше изобразена битката, в която Бакхус победи индийците

Най-напред бяха изобразени градове, села, замъци, крепости, поля и гори, обхванати от пламъци. Изобразени бяха също разярени и умопомрачени жени, яростно разкъсващи на парчета живи телета, овни и агнета и гълтащи сурово месо. Това означаваше, че прониквайки в Индия, Бакхус хвърлял всичко под огън и меч.

При все това, изпълнени с презрение към него, индийците решили да не му оказват съпротива, тъй като чрез шпионите си узнали, че войската му се състои не от бойци, а само от някакво дребно старче, разлигавено и всякога пияно, обкръжено от пияни жени и от млади, досущ голи селяни, постоянно скачащи и танцуващи, опашати и рогати като козлета. Ето защо те решили да не възпират нашествието им и да не им оказват въоръжена съпротива, тъй като победата над такива хора носи не слава, а презрение, и не чест и хвала, а срам и позор. Възползвайки се от това, Бакхус безнаказано се придвижвал напред, хвърлял всичко под огън и меч (защото трябва да ви припомня, че огънят и мълнията са негово фамилно оръжие и че Юпитер ознаменувал раждането му с мълния, а майка му Семела заедно с целия й дом запалил и изгорил) и заливал страната в кръв, защото по рождение си е такъв: в мирно време дарява кръв, а във време на война я изчерпва. Като доказателство ще се позова на остров Самос, така наречения Панема, което значи „просмукани от кръв“; на тези именно поля Бакхус настигна амазонките, побягнали от страната на ефесяните, и до една ги умъртви чрез кръвопускане, така че упоменатите поля били залети и просмукани с кръв. Сега вие по-добре от самия Аристотел (който в своите „Проблеми“ разглежда този въпрос) ще разберете защо някога е била толкова популярна поговорката: „По време на война мента не се сади, нито се яде“. Смисълът е, че на бойното поле хората се бият един друг безмилостно, а да се спре кръвта на ранен, който в този ден е държал в ръка или е ял мента, е много трудно и даже невъзможно.

По-нататък мозайката изобразяваше как Бакхус настъпва в боя; изправил се бе в разкошна колесница, теглена от три чифта млади леопарди, впрегнати в един оглавник; лицето му напомняше лице на дете, в знак на това, че добрият пияница никога не остарява, розово като у херувим и без един косъм на брадичката; на челото му стърчаха остри рогца, а над тях красива корона от лозови листа, грозде и яркочервена митра; обут бе в златни сандали.

Около него нямаше ни един воин от мъжки пол; цялата му охрана и цялата негова войска се състояха от басариди, еванти, евхиади, едониди, триетериди, огигии, мнмалони, менади, тиади и вакхиди — жени разгулни, безумни, побеснели, опасани с живи змии и дракони, с разпуснати коси и с вплетени в тях лозови клонки, надянали вместо дрехи еленови и кози кожи, със секири, тирсове, дротики, алебарди и леки щитове, звънящи и кънтящи при най-лекото докосване и които при нужда ползваха като барабани и тимпани. Техният брой възлизаше на седемдесет и девет хиляди двеста двайсет и седем.

Авангардът беше под командването на Силен, в когото Бакхус имаше пълно доверие и в чиято доблест, великодушие, смелост и благоразумие неведнъж се беше уверявал. Силен бе дребничък треперлив старец, подпухнал, дебел и тулумест, с големи, щръкнали уши, с остър орлов нос, с гъсти настръхнали вежди; яхнал бе нескопено магаре; в ръката си държеше тояга, за да се подпира на нея, а така също и за да я размахва наляво и надясно, когато слезе от магарето; облечен бе като жена в жълта дреха. Свитата му се състоеше от млади селяни, рогати като козлета и свирепи като лъвове, съвсем голи, всякога с песен на уста и танцуващи дръзки танци — наричаха ги титири и сатири. Техният брой възлизаше на осемдесет и пет хиляди сто трийсет и три.

Ариергардът бе под командването на Пан, страшно чудовище с кози крака, с космати бедра, с прави, гледащи към небето рога, с червено като божур лице и с много дълга брада; беше безстрашен, смел, решителен и лесно се гневеше; в лявата си ръка държеше флейта, в дясната — извита тояга; неговата войска също се състоеше от сатири, хемипани, египани, силвани, фавни, лемури, лари, караконджули и таласъми, на брой седемдесет и осем хиляди сто и четиринайсет. И всички те изричаха една и съща дума: „Евое!“

Глава XL Как върху мозайката бе изобразено нападението на добряка Бакхус срещу индийците

По-нататък следваше нападението на славния Бакхус срещу индийците. Забелязах, че командващият авангарда, Силен, се обливаше в пот и че шибаше сърдито магарето си; магарето също се ежеше, отваряше уста застрашително, размахваше опашка, пристъпваше веднъж-дваж, а после риташе и подскачаше, сякаш под опашката го бе захапала щръклица.

Сатири — капитани, сержанти, началници на военни отделения и капрали, свирейки с кози рога атака, бясно се въртяха пред войската, рипаха като кози, политаха напред, назад, излитаха, отлитаха, връхлитаха и разпалваха бойния пламък у бойците. И всички викаха: „Евое!“ Менадите първи с диви викове и ужасяващ шум на тимпани и щитове нападаха индийците; на изображението ясно се виждаше как небесата се тресяха от тази врява, така че вие повече няма да се прехласвате пред изкуството на Апелес, Аристид Тивански и други, описващи светкавици, мълнии, ветрове, думи, нрави и чувства.

По-нататък бе показано как индийците, научили за безчинствата на Бакхус в страната им, бяха изпратили напред слонове с огромни кошове на гърба, натъпкани с безчет войници; ала изплашени до немай-къде от ужасните крясъци на вакханките, слоновете се обръщаха назад и тръгваха срещу движещата се зад тях войска. Тук вие може да видите как Силен ръга с пети магарето си в хълбоците и как размахва по законите на старата фехтовка тоягата си, а магарето търчи подир слоновете, отворило оная ми ти уста, като че а-а ще ревне и как този войнствен негов рев, не по-малко мощен от оня, който във времето на вакханалиите пробуди нимфата Лотида, когато Приап, преизпълнен от приапизъм, пожела да я приапизира, е послужил като сигнал за атака.

Ще видите също как чудовището Пан подскача с кривите си крака край менадите и как с кавала си събужда в тях войнствения дух. Ще видите още как млад сатир води в плен седемнайсет царе, как вакханка е оплела със змиите си четиридесет и двама капитана, как малък фавн носи дванайсет знамена, взети от неприятеля, а веселякът Бакхус се разхожда с колесницата си насам-натам по бойното поле, смее се, весели се и пие за живи и мъртви. И накрая ще видите, изобразени символически, победните трофеи и триумфа на славния Бакхус.

Триумфалната му колесница бе окичена с бръшлян, донесен от планината Мерос — растение необикновено и рядко, особено в Индия, а както е известно, тъкмо тази необичайност повишава цената на всички неща. В това впоследствие подражавал на Бакхус Александър Велики по време на своята победа в Индия.

Колесницата на Бакхус бе теглена от слонове, впрегнати един до друг. В това впоследствие му подражавал Помпей Велики при победоносното си завръщане от Африка в Рим. На колесницата стоеше благородният Бакхус и пиеше от голяма купа вино. В това впоследствие му подражавал Гай Марий след победата над кимврите близо до Екс-ан-Прованс. Всички войници на Бакхус до един бяха увенчани с бръшлян; с бръшлян бяха покрити и техните тирсове, щитове и тимпани. Силеновото магаре също бе наметнато с попона от бръшлян. От двете страни на колесницата вървяха пленените индийски царе, с дебели златни белезници на ръцете; цялата Бакхусова войска, преизпълнена от неизказано доволство и радост, вървеше необикновено тържествено, понесла безброй трофеи, феркули920 и богата плячка и огласила всичко наоколо с бодри, победни маршове, с весели селски песнички и дитирамби. В края бе изобразен Египет с Нил и неговите крокодили, серкопитеки, ибиси, маймуни, трохили, ихневмони, хипопотами и други животни, които се въдят из тези краища, а Бакхус се разхождаше с колесницата си, теглена от два вола, на единия от които с големи златни букви бе написано Apis, а на другия — Osiris, защото преди идването на Бакхус в Египет хората в тази страна не бяха виждали ни вол, ни крава.

Глава XLI Каква чудесна лампа осветяваше храма

Преди да пристъпя към описание на Бутилката, ще ви запозная с чудесното устройство на една лампа, която из целия храм разливаше своята толкова ярка светлина, че в него се виждаше като посред бял ден, когато над земята свети ясното, от нищо непомрачавано слънце.

В средата на свода бе окачена халка от чисто злато, голяма колкото юмрук, а към халката бяха прикрепени три почти толкова големи, необикновено изкусно направени вериги, образуващи триъгълник, и на тях висеше кръгла златна плоскост, чийто диаметър се равняваше на не по-малко от два лакътя и четири пръста. В тази плоскост бяха направени четири гнезда или вдлъбнатини и във всяка от тях бе поставена кръгла топка, издълбана отвътре и отворена отгоре, тоест нещо като малка лампа, с окръжност около два лакътя, и всички тези малки лампи бяха от скъпоценни камъни: едната от аметист, другата от либийски карбункул, третата от опал и четвъртата от топаз. Всяка от тези лампички бе пълна със спирт, пет пъти прецеден и неизтощим като маслото, което някога Калимах921 наля в златния светилник на Палада; всяка лампичка имаше фитил, направен наполовина от азбестов лен (какъвто имало някога в храма на Юпитер-Амон и какъвто с очите си е видял любознателният философ Клеомброт), наполовина от карпазийски лен и който не само че не изгаря от огъня, ами даже се и подновява.

На около два фута и половина под гореупоменатата плоскост трите вериги, образуващи триъгълник, бяха закачени на трите ушички на голяма кръгла лампа от чист кристал с диаметър лакът и половина и отгоре с отвор, широк един лакът; в средата на този отвор бе поставена кристална ваза с форма на тиква или на уринатор; тя стигаше до самото дъно на голямата лампа и съдържаше такова количество спирт, че пламъкът на фитила от азбестов лен се изправяше точно в средата на голямата лампа. По този начин се създаваше впечатление, че всички сферически тела на тази лампа горят и пламтят, тъй като огънят се намираше в нейния център, тоест в средната й точка.

Да спреш на нея погледа си дълго и съсредоточено, бе невъзможно, както е невъзможно да се взираш в слънцето, дотолкова необикновени бяха прозрачността на материала и самото устройство на това изобретение, чиято пропускваемост на светлината се обясняваше с това, че разноцветните отблясъци на четирите малки лампи (а такива отблясъци са свойствени само на скъпоценните камъни) падаха долу върху голямата лампа и светлината на тези четири лампи, трептяща и искряща, проникваше във всяко кътче на храма. Освен това, когато тази разсеяна светлина се отразяваше върху гладката повърхност на мрамора, с който храмът бе облицован отвътре, появяваха се цветове, подобни на ония, които виждаме в небесната дъга, когато ясното слънце докосне дъждовни облаци.

Изобретението бе удивително, но още по-удивителна ми се струваше работата на скулптора, който по повърхността на тази кристална лампа бе изваял с резец жизнерадостната и волна борба на голи деца, яхнали дървени кончета и надянали щитове от узрели гроздове, нахвърляни внимателно върху лозова шума, при което движенията и усилията на децата бяха възпроизведени от изкуството с такава правдивост, каквато даже природата не би съумяла да ни покаже. И още нещо. Благодарение на разсеяната и приятна светлина, която се процеждаше през резбата, фигурките на децата не изглеждаха изрязани, а релефни, наподобяващи арабески.

Глава XLII Как върховната жрица Бакбук ни показа вътре в храма чудотворен фонтан

Докато гледахме в захлас този чуден храм и тази забележителна лампа, пред нас, обкръжена от свитата си, весела и засмяна, се представи почтената жрица Бакбук и като ни видя накичени с лозови листа, без колебание ни поведе към вътрешността на храма, където под току-що описаната лампа се намираше прекрасен, чудотворен фонтан от такива драгоценни камъни и така изкусно изработен, че Дедал и насън не е виждал нещо по-красиво и по-вълшебно. Основата му, представляваща правилен седмоъгълник и висока не повече от лакът и половина, бе от най-чист и прозрачен алабастър с множество подставки, седалки, корнизи и дорически орнаменти по външната страна. Отвътре бе съвършено кръгъл. От средищната точка на всеки крайъгълен камък се възправяше заоблена колона, напомняща цокъл от слонова кост или алабастър (съвременните архитекти я наричат portri); тези колони бяха седем на брой, отговарящи на седемте ъгъла. Дължината им, от основата до архитрава, се равняваше на три лакътя и половина без малко и съответстваше съвършено точно на диаметъра, прекаран вътре през центъра на окръжността.

А разположението на тези колони беше такова, че когато иззад която и да е от тях гледахме някоя от насрещните колони, то какъвто и да бе диаметърът й, пирамидалният конус на нашия ъгъл на зрение опираше в упоменатия център.

Първата колона, тоест колоната, която още с влизането ни в храма се изпречи пред нашия взор, бе от небесносин сапфир.

Втората — от хиацинт с гръцките букви Α и Ι, изписани на много места по нея, и чието естествено оцветяване напомняше точно цвета на цветето, поникнало от кръвта на разгневения Аякс922.

Третата — от анахидски диамант, блестящ и искрящ като мълния.

Четвъртата — от рубин балас, или така наречен мъжки рубин, подобен на аметиста и забележителен като него е пурпурно-виолетовите си отблясъци.

Петата — от смарагд, петстотин пъти по-прекрасен от смарагда на Серапис в египетския лабиринт, по-блестящ и по-искрящ от смарагдите в очите на мраморния лъв, лежащ до гробницата на фараона Хермиа.

Шестата — от ахат, но по-приятен и по-богат с разноцветни петна и жилки от ахата на епирския цар Пир, така скъп на сърцето му.

Седмата — от прозрачен селенит, бял като берил и прозрачен като химетски мед, а вътре в него се виждаше луната със същите очертания и движения като на небето, ту пълна, ту затъмнена, ту растяща, ту нащърбена.

Древните халдейци и магите съзирали тясна връзка между гореупоменатите камъни и седемте планети в небето. И за да стане тази връзка ясна и за вас, и за всички далече и близо около вас, ще добавим, че на първата, тоест сапфировата, колона горе, някъде над капитела, се намираше, направено от най-чисто и най-драгоценно олово, изображение на Сатурн, застанал прав, с коса в ръка, а в нозете му златен жерав, изкусно покрит с емайл, чийто цвят напомняше точно перата на Сатурновата птица.

На втората, хиацинтовата колона от лявата страна бе изобразен от Юпитерово олово самият Юпитер, държащ на гърдите си златен орел, покрит с емайл, напомнящ естествения му цвят.

На третата бе изобразен Феб — от най-чисто злато и с бял петел в ръка.

На четвъртата — Марс, от коринтски бронз и с лъв в краката.

На петата — Венера, с гълъб в краката и отлята от мед, оная мед, която Аристонид избрал за статуята на Атамант; тъкмо с тази бяло-розова мед Аристонид предал чувството на срам, обхванало Атамант, когато наблюдавал сина си Леарх да пада смъртоносно от някаква скала923.

На шестата — Меркурий, от втвърден, неподвижен, но податлив живак и с щъркел в нозете.

На седмата — сребърна Луна с хрътка в нозете.

Височината на всички тези статуи се равняваше точно на третината от височината на колоните, нито сантиметър повече, и бяха така майсторски изваяни по чертежи на математици, че и изкуството на Поликлет, за когото казват, че с изкуство творил изкуство, едва ли би могло да се сравни с тях.

Основите на колоните, както и капители, архитрави, зоофори и корнизи бяха във фригийски стил, масивни, от чисто злато и по-високопробно от златото, което носят Лез, близо до Монпелие, Ганг в Индия, По в Италия, Тахо в Испания и Пактол в Лидия. Арките между колоните бяха от камъка на най-близкостоящите до тях колони; така например сапфировата арка граничеше с хиацинтова колона, хиацинтовата — с диамантова и т.н. Над арките и капителите от вътрешната страна бе въздигнат купол, служещ за покрив на фонтана; започваше от редицата на планетите като седмоъгълник и постепенно приемаше сферическа форма; направен бе от съвършено чист, прозрачен и гладък кристал, цялостен и еднороден във всички свои части, и ви уверявам, че самият Ксенократ не е виждал нищо подобно. На повърхността на купола се виждаха разположени в строг порядък изящни, майсторски изваяни фигурки и букви: дванайсетте знака на зодиака, дванайсетте месеца на годината с техните особености, двете слънцестоения, двете равноденствия, еклиптичната линия с по-значителните звезди около Южния полюс, и всичко това носеше отпечатъка на толкова високо изкуство и се отличаваше с такава изразителност, че бях готов да го приема за творба на цар Нехепс или даже на древния математик Петозирис.

На върха на купола, точно срещу центъра на фонтана, имаше три еднакви перли с форма на същинска сълза и образуващи заедно цветето лилия, голямо цяла педя, че и повече. От чашката на цвета излизаше карбункул, голям колкото щраусово яйце и обработен като седмоъгълник (число, обичано от природата) и толкова чудесен и изумително красив, че като повдигнахме към него очи, само дето не ослепяхме. Защото нито слънчевата светлина, нито мълнията превъзхождат неговата искрометна сила и неговия блясък; вам лъжа, мене истина, но безпристрастните ценители сигурно биха признали, че гореописаните лампи и фонтани затъмняват с блясъка си всички чудеса и богатства на Азия, Африка и Европа, взети заедно. И пантарбът на индийския маг Ярхас сигурно би помръкнал пред тях, както звездите помръкват пред слънцето. Нека се хвали сега египетската царица Клеопатра със своите две перли, дето висели на ушите й и едната от които, оценена на десет милиона сестерции, разтворила във вода и оцет пред триумвира Антоний и я изпила.

Нека Лолия Паулина се гордее със своята мантия, обшита отгоре до долу с изумруди и перли и от която се възхищавало цялото население на Рим — град, считан за свърталище и склад на победоносните разбойници от целия свят.

Водата течеше и се изливаше от три тръби или канали, направени от истински перли; тези канали бяха поставени на трите гореописани равностранни крайъгълни камъка и образуваха двойна охлювообразна спирала. Огледали ги до насита, ние обърнахме погледите си другаде, когато Бакбук неочаквано ни заповяда да се вслушаме в плясъка на водата; тогава чухме неизказано приятен звук, който, макар и малко приглушен и пресеклив и сякаш идещ някъде изпод земята, ни доставяше по-голямо удоволствие, отколкото ако бяхме го чули ясно и отблизо. Така че нашият дух, поглъщайки чрез очите ни красотата на гореописаните неща, еднакво се наслаждаваше чрез ушите, слушайки тази хармония.

Тогава Бакбук ни каза:

— Вашите философи отричат, че движението може да бъде произведено от силата на една-единствена фигура — послушайте и ще се уверите в обратното. Свещеният фонтан тече и с това поражда хармонията, която достига чак до вашето море само посредством тази двойна охлювоподобна фигура, намираща се във взаимодействие с петклаповата система във всяка вътрешна извивка (точно като пулмоналната вена — там, където тя прониква в дясната клапа на сърцето).

После жрицата нареди да донесат купи, потири, златни, сребърни, кристални и порцеланови чаши и любезно ни покани да опитаме водата от фонтана, което на драго сърце сторихме. Защото, право да си говорим, ние не сме като врабчетата, които ядат само когато ги чукнат по опашката, или като телетата, които огладняват само когато усетят тоягата. Ние не отказваме никога на оня, който вежливо ни покани да пием. Та пихме, значи, колкото пихме и Бакбук ни запита като каква намираме водата. Ние й отговорихме, че я намираме за отлична, по-прозрачна и по-сребриста от водата на Аргиронда в Етолия, на Пеней в Тесалия, на Аксиа в Македония и на Кидна в Киликия, която в знойното лято се сторила на Александър Велики толкова приятна, бистра и прохладна, че желанието да се потопи в нея взело връх над страха му пред заболяването, с което би могло да завърши това мимолетно наслаждение.

— Ах! — възкликна Бакбук. — Ето какво ще рече да не вземаш под внимание и да не разбираш движенията, които прави езикът, когато питието тече по него, но не за да отиде чрез дихателното гърло към белите дробове, както предполагали Платон, Плутарх, Макроб и други, а чрез хранопровода в стомаха. Чуждоземци, да не би гърлата ви да са измазани, настлани с камъни или гледжосани, както някога гърлото на Питил924, наричан още Тевтом, та и до днес не познавате ни вкуса, ни сладостта на това божествено питие? Донесете тук — рече тя на прислужниците си — моите стъргалки, вие знаете кои, та да им изстържем, изплакнем и изчистим небцето.

Че като надонесоха ония ми ти хубави, големи, розови свински бутове, ония ми ти хубави, големи и розови пушени говежди езици, вкусно подсоленички меса и какви ли не риби, колбаси, хайвер, пикантни наденички и други подобни гърлочистачи и като каза оная ми ти жена „ха сега, яжте“, та елате и вижте как се яде и пие, докато накрая езиците ни съвсем се развързаха и ние й признахме, че гърлата ни са доволно очистени и че вече жестоко ни мъчи проклетата жажда, на което тя каза:

— Някога един учен и храбър юдейски вожд, водейки из пустинята своя измъчван от глад народ, изпросил от небето манна и въображението на гладните хора й придало такъв вкус, какъвто имала за тях обичайната им храна. Та пиейки сега тази чудесна водица, и вие с вашето въображение ще й придадете вкуса на предпочитаното от вас винце. И тъй, напрягайте въображението си и пийте!

Ние така и направихме. И в същия миг Панюрж се провикна:

— Ей богу, та това е бонско винце! Да ме вземат сто и шест дявола, ако някога съм пил по-добро. И си мисля, че за да си смучем по-продължително от него, нямаше да е зле да си имаме шия поне три лакътя дълга, за каквато мечтаел Филоксен, или пък шия на щъркел, каквато искал да има Мелантий.

— Честна фенерска дума! — възкликна брат Жан. — Това е гръцко винце, тънко, искрящо! За бога, душице, кажете ми, моля, как го приготовлявате?

— Мен да питате — забеляза Пантагрюел, — чини ми се, че е мирвозко, защото, преди да пия, си мислех тъкмо за него. Едно е лошо — студено е, искам да кажа, по-студено от леда, по-студено от водата на Нонакрис и Дирка и даже от водата на коринтската чешма Кантоперия, вледеняваща стомаха и всички хранопроводни органи на ония, които пият от нея.

— Пийте — каза Бакбук, пийте още, още и още. Така, като си мислите за това или онова винце, вие ще придадете на питието вкус и сладост по ваше желание. И идете да отричате отсега нататък, че за бога няма невъзможни неща.

— Никога — възразих аз, — никога не сме казвали подобно нещо; напротив, ние поддържаме, че бог е всемогъщ.

Глава XLIII Как Бакбук облече Панюрж, за да чуе словото на Бутилката

След като пихме, колкото пихме, и си казахме, което следваше да си кажем, Бакбук запита:

— Кой от вас желае да чуе словото на Божествената бутилка?

— Аз — рече Панюрж, — вашият смирен и покорен слуга.

— Приятелю мой — каза му тя, — ще ви дам само един съвет: когато отидете при оракула, помъчете се да го слушате с едно ухо.

— По нас казват, че виното е едноухо — забеляза брат Жан.

После Бакбук надяна на Панюрж дълга платнена фустанела, нахлузи на главата му хубава бяла шапчица, прикачи му хипократов ръкав925, в края на който вместо помпони забоде три топлийки, бутна му вместо ръкавици два стари копчелъка, опаса го с три завързани една за друга гайди, натопи три пъти главата му в гореописания фонтан, подхвърли в лицето му шепа брашно, забоде три петльови пера в дясната страна на хипократовия ръкав и накара Панюрж девет пъти да обиколи фонтана, три пъти да подскочи и седем пъти да докосне със задника си пода, а сама в това време изричаше на етруски език не зная какви заклинания и четеше някаква ритуална книга, която един от нейните мистагоги926 държеше пред нея.

Накъсо казано, аз мисля, че ни Нума Помпилий, втори цар римски, ни церийците в Етрурия, ни светият вожд юдейски са прибягвали към толкова церемонии, колкото видях тогава, нито пък мемфиските жреци на Апис в Египет, евбейците от Рамнунт927 Рамнузийски, жреците на Юпитер-Амон и на Ферония928, взети заедно, са извършвали толкова свещенодействия, колкото ми се отдаде да видя тук.

Като начучули така Панюрж, Бакбук го отдели от нас и през една златна врата го поведе навън от храма към някакъв кръгъл параклис, направен от прозрачни, отразяващи светлината камъни, благодарение на чиято съвършена прозрачност слънчевата светлина, прониквайки през цепнатината в скалата, покриваща главния храм, нахлуваше на потоци в този параклис без прозорци и без каквито и да е други отвори така, сякаш се раждаше там, вътре, а не идваше отвън. Този параклис бе не по-малко прекрасен от свещения храм в Равен или от храма на остров Хемни, в Египет; и нека не пропусна да ви кажа още нещо: построен бе така симетрично, че диаметърът на основата бе равен на височината му.

В средата му имаше седмоъгълен фонтан от най-хубав алабастър, изработен с голямо изкуство и украсен с особена клапова система; в него бликаше такава чиста вода, каквато тази стихия сигурно е била в изначалното си състояние, а в нея бе наполовина потопена Свещената бутилка, облечена в чист кристал с овална форма, с изключение на отверстието й, което беше малко по-отворено, отколкото позволяваше означената форма.

Глава XLIV Как върховната жрица Бакбук представи Панюрж на Божествената бутилка

Тук благородната жрица Бакбук заповяда на Панюрж да падне на колене и да целуне фонтана, а после го накара да се изправи и изиграе около него три итимба929. След това му нареди да седне между два, отрано донесени за тази цел, стола направо на пода. Сетне разтвори ритуалната си книга и шепнейки нещо на лявото му ухо, го накара да запее следната гроздоберска песен:

След тази песен Бакбук хвърли нещо във фонтана и водата мигом закипя като големия котел в Бургьой на празника на тоягите. Панюрж мълчаливо слушаше с едно ухо, а Бакбук стоеше до него на колене, когато от Свещената бутилка се понесе шум като от пчели, изхвръкващи от тялото на младо биче, убито и разсечено по способа на Аристей930, или като от стрели, изхвърлени от арбалет, или от внезапно плиснал летен дъжд. И тогава се чу една-единствена дума: „Тринк.“

— Боже справедливи — извика Панюрж, — бутилката се счупи или може би се пукна, истина ви казвам. Така говорят кристалните бутилки и в нашия край, когато се пукат край огъня.

Тогава Бакбук се изправи и като улови нежно Панюрж под ръка, каза:

— Приятелю, благодарете на небето — това е ваш дълг: вие веднага чухте думата на Божествената бутилка, и то такава весела, мъдра, ясна, каквато не съм чувала да я произнася, откакто служа при пресветия й оракул. Станете, елате да надникнем в главата с тълкуването на тази чудесна дума.

— Че да надникнем — съгласи се Панюрж. — Днес да не би да съм по-глупав от вчера! Кажете, къде е тази книга? Къде е тази глава? Нека най-после видим този весел тълковник!

Глава XLV Как Бакбук тълкува думата на Бутилката

Бакбук хвърли нещо във фонтана, от което водата мигом престана да кипи, а после отведе Панюрж в главния храм, в средата на който се намираше животворният извор. Тук тя измъкна отнякъде дебела книга със сребърна подвързия, голяма колкото половин бъчва или колкото четвъртинка от „Сентенциите“, бутна я във фонтана и каза:

— Вашите философи, проповедници и учени ви тъпчат с хубави думи чрез ушите; тук ние ви предлагаме нашата мъдрост чрез устата. Ето защо аз не ви казвам: „Четете тази глава, вникнете в това тълкуване.“ Някога един древен юдейски пророк нагълтал цяла книга и станал учен до зъби — сега вие ще изпиете тази книга и ще станете учени до черния дроб. Хайде, отворете уста!

Когато Панюрж си разтвори устата, Бакбук грабна сребърната книга и ние си мислехме, че това наистина е книга, защото на вид много напомняше требник, а тя си беше обикновена бутилка, пълна с фалернско винце, което Панюрж изгълта до капка.

— Забележителна глава и верен тълковник — заяви Панюрж. — Това ли е всичко, което трижди благословената Бутилка искаше да каже?

— Това — отвърна Бакбук, — защото думата „тринк“, която ползват всички оракули, се разбира от всички народи и означава едно: „Пий!“ Там, във вашия край, вие казвате, че думата „сак“ е обща за всички езици и че с основание и с пълно право е приета от всички народи. Всъщност работата е такава — Езоп в една от басните си разказва, че всички хора се раждат с торба на гърба си, че жребият на смъртните е да страдат и се нуждаят от помощта на другите. Няма цар под небето, който може да живее без хора; няма бедняк, колкото и горд да е, който може да живее без богатия, пък бил той и самият всемогъщ и всезнаещ философ Хипий. Човек по-трудно живее без питие, отколкото без сак. Но нека добавим тук, че не способността да се смее е присъща на човека, а способността да пие, и не просто да пие, защото и животните пият, а да пие добро и охладено винце. Забележете, приятели, че от виното ставаме като боговете и че то ни дарява с най-сигурни доводи и с най-безпогрешен пророчески дар. Вашите академици доказват, че думата вино, по гръцки οίνος, произхожда от vis, което значи сила, могъщество; с това те само потвърждават моята мисъл, тъй като виното притежава властта да изпълва душите с истина, знания и мъдрост. Ако бяхте обърнали внимание на онова, което е написано с йонийски букви върху дверите на храма, сигурно щяхте да разберете, че истината е скрита във виното. Божествената бутилка ви отпраща към него, а оттам нататък вие сами ще се уверите колко е права.

— Никой — забеляза Пантагрюел, — никой не би казал това по-добре от тази дълбокоуважавана жрица. Навремето и аз ви казах същото, когато за първи път заговорихте с мен за това. И тъй, тринк! Какво ви подсказва сърцето, обхванато от истинско Бакхусово опиянение?

— Тринкон — отвърна Панюрж и продължи:

Глава XLVI Как Панюрж и другите, обхванати от поетически бяс, заговориха в рими

— Да не си полудял или може би си омагьосан? — запита брат Жан. — Вижте го само как се пеняви! Чуйте го как римува! Какво, дявол го взел, е ял този човек? Гледа като заклано теле! Няма ли да е по-добре да отиде по-настрана? Да се изака нейде по-далеч? Да попасе кучешка трева, та да си очисти стомаха? Или пък по манастирски да напъха до лакът ръка в гърлото си, белки му олекне на далака? По нас казват — клин клин избива.

Пантагрюел го прекъсна и каза:

— Как — зина в почуда брат Жан, — и вие ли заговорихте в рима? Ей богу, значи, всички сме понаправили главата! Да можеше отнейде да ни види сега Гаргантюа! И право да си кажа, вече сам не зная дали и аз да почна да римувам, или не. Че съм вързан по тази част, не оспорвам, така е, но щом всички сме го ударили на рими, ще се опитам и аз, пък дано свети Йоан ми помогне! Хайде холан, та да не съм по-глупав от другите. Само, моля, не връзвайте кусур, ако не е съвсем като дантела:

Тук Панюрж не се стърпя и на свой ред продължи:

На това брат Жан разпалено отвърна:

Тук Панюрж смъкна дългата си фуста и своето мистическо одеяние и отвърна на брат Жан така:

— Върви по дяволите, стар глупако! — каза брат Жан. — Стига вече рими, езикът ми се оплете от толкоз стихоплетство. Я по-добре да поговорим за това как да се отблагодарим.

Глава XLVII Как, след като се сбогувахме с Бакбук, напуснахме оракула на Бутилката

— За благодарност не мислете — каза Бакбук. — Ако вие се завърнете по домовете си доволни, всички ще сме щастливи. Тук, под земята, в тези околоцентрални области, ние считаме за висше благо не да се взема и получава, а да се отделя и дава и сме щастливи не когато вземаме и получаваме много от други, както неправилно предписват вашите секти, а когато отделяме за другите много и много им даваме. А сега ви моля да запишете в ритуалната книга имената си, както и името на вашата страна.

И тя разтвори голяма и хубава книга и един от мистагогите на Бакбук, давайки си вид, че пише по наша диктовка, отбеляза в нея със златен писец няколко черти, по които не нанесе никакви писмени знаци.

След това напълни три меха с чудотворната си вода и като ни ги предаде със собствената си ръка, каза:

— Вървете, приятели мои, и нека ви пази тази духовна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността й — никъде и която ние назоваваме бог; когато се завърнете във вашия свят, кажете, че под земята се таят несметни съкровища и предивни чудеса. И ненапразно Церера, тачена в целия свят за това, че откри изкуството на земеделието и благодарение на житния злак избави човешкия род от такава груба храна като жълъда, ненапразно, казвам, толкова се окайвала, когато отвлекли дъщеря й в нашите подземни области, предвиждайки, че тя ще открие под земята повече блага и чудеса, нежели тя самата е сътворила на земята.

Какво сторихте с изкуството да се извиква от небесата огън и мълния, изобретено някога от мъдрия Прометей? Ясно — вие го изгубихте, то изчезна от вашето полушарие, а тук, под земята, все още е в действие. И вие напразно се учудвате, когато понякога мълния и огън изгарят и изпепеляват градовете ви, и в недоумение се питате от кого, чрез кого и откъде идва това ужасяващо за вас, а за нас обикновено и даже полезно изпитание. Очевидно вашите философи не са прави, когато се оплакват, че всичко е описано от древните и че днес те няма с какво да изненадат света. Всичко, което виждате на небето и на което казвате феномени, всичко, което предлага на вашия взор земната повърхност, всичко, което таят в себе си морета и реки, е несравнимо с онова, що се крие в недрата на земята.

Ето защо името на подземния господар почти на всички езици се обозначава с дума, подсказваща богатство. Кога вашите философи ще вложат в труда и в усилията си достатъчно усърдие и страст, за да намерят най-подир бога-вседържител, когото някога египтяните наричаха съкровен, потаен, скрит и назовавайки го с тия имена, го умоляваха да се появи и разкрие, та като се вслуша в тази людска молба, да разшири знанията им за него самия и за неговите творения? Освен това ще им трябва и добър фенер за пътеводител, тъй като всички философи, всички древни мъдреци са считали, че за да се извърви благополучно и докрай пътят към богопознанието и мъдростта, са необходими две неща: бог-пътеводител и човек-спътник.

Така, тръгвайки по сложния път на откривателството, персиецът Зороастър си взе за спътник Аримасп; Ескулап избра Меркурий; тракиецът Орфей — Музей, троянецът Аглаофем — Питагор; атинянинът Платон най-напред избра Дион от Сиракуза, а когато той умря — Ксенократ; Аполоний — Дамид.

Та ви казвам, когато, напътствани от бога и съпровождани от някой лъчезарен фенер, вашите философи всецяло, упорито и последователно се отдадат на задълбочен изследователски труд, което впрочем е присъщо на човека (и която именно изследователска потребност имат предвид Херодот и Омир, когато наричат хората алфести, тоест изследователи и изобретатели), те ще преуспеят, разбира се, доколкото е прав мъдрецът Талес, който на въпроса на египетския цар Амазис: кое на света е най-разумно, отвърнал: „Времето“, тъй като единствено времето, което отсява преминаващото и отминаващото и съхранява трайното и значителното, е откривало и ще открива всички духовни ценности. И ето защо древните наричаха Сатурн (тоест Времето) баща на Истината, а Истината — дъщеря на Времето. И така, бивайки всякога на път към нови светове, тези философи ще разберат, че техните знания, както и знанията на предшествениците им, съставляват само нищожна част от всичко онова, което още не знаят. От трите меха, които сега ви предлагам, вие ще черпите и знания, и мъдрост, тъй като ненапразно казват: „Лъвът се познава по ноктите“. С разредяване на налятата в тях вода, което е следствие от действието на топлината на небесните тела и активността на соленото море, а така също и от естественото превращение на елементите, в тези мехове ще се образува най-здравословен въздух и така ще имате свеж, прохладен, благодатен вятър, защото, както знаете, вятърът не е нещо друго, а раздвижен и развихрен въздух. Носени от този вятър, вие ще доплувате право в пристанището Оло, в Талмондуа, стига само да не се отбивате някъде. И още нещо — не забравяйте да надуете платната със златното духало, прикрепено към меховете във вид на флейта — тогава попътният вятър ще ви носи до края на вашето пътешествие бавно, приятно и безопасно, незаплашвани от бури, ни от хали. От бури вие не се страхувайте и не мислете, че те възникват и произлизат от вятъра — напротив, вятърът произлиза от бурята която се въззема от морските бездни. Не мислете също, че дъждът пада на земята, защото силите, които поддържат небето, са слаби, а надвисналите над нея облаци — тежки; напротив — дъждът е извикван от подземните сили, както после под въздействието на небесните тела незабелязано се възнася отдолу нагоре — това впрочем научаваме и от песните на царствения пророк, който казва, че бездната привлича бездна.

Двата меха от трите, които ви дадох, са пълни с гореописаната вода, а третият — с вода от кладенеца на индийските мъдреци, наричан брахманска бъчва.

Вие ще намерите корабите си обилно запасени с онова, което може да ви бъде полезно и необходимо до края на вашето пътешествие. Освен това, докато ни гостувахте, аз наредих да приведат всичко в пълен ред. И така, приятели мои, тръгнете на път с леко сърце, отнесете това писмо на вашия крал Гаргантюа и го поздравете от нас, а така също и всички принцове и служители при неговия славен двор.

С тези думи жрицата ни подаде грижливо сгъната и запечатана грамота; ние й изказахме дълбоката си благодарност, а след това тя ни отведе до близкия параклис и ни предложи да я засипем с планина от въпроси, пък била тя дваж по-висока от Олимп.

И когато прекосихме този край, пълен с всякакви наслади, край приятен, с такава умерена температура на въздуха като в Тесалийските Темпа, с климат, по-здрав, отколкото в онази част на Египет, която гледа към Либия, по-обилно напоявана и по-цветуща от Темискир, по-плодородна от онази част на планината Тавър, която гледа към Аквилон, от Хиперборейския остров в Юдейско море и от Калигия в планината Каспи, край благоуханен, тих и приласкаващ като Турен, ние най-после съгледахме в пристанището нашите кораби.