Гаргантюа и Пантагрюел

До преславния княз и негово високопреподобие монсеньор Оде, кардинал Шатийонски

Вам е добре известно, княже преславни, колко знатни люде и до днес още постоянно ме умоляват, увещават и убеждават да продължа хрониките за Пантагрюел, като се позовават на това, че хора, изпаднали в униние, болни или загрижени и потиснати, четейки моята книга, прогонват тъгата, прекарват весело времето си, откриват в нея източник на радост и нова утеха. На това обикновено отговарям, че като я съчинявах за своя разтуха, аз не търсех ни похвали, ни слава. Онова, за което единствено мечтаех и към което се стремях, бе чрез моите писания да помогна малко на непознати на мен страдащи и болни, тъй както с радост оказвам помощ на нуждаещите се със своето медицинско изкуство и лекарски услуги.

Понякога аз подробно им разказвам как Хипократ в много книги и по-специално в книга шеста, озаглавена „За епидемиите“, рисува облика на лекаря — своя последовател, и как Соран Ефески666, Орибазий667, Гален, Али Абас668 и други автори виждат във въображението си неговите движения, поглед, осанка, външност, похват, държание, благонравие, изражението на лицето, дрехите, брадата, косата, ръцете, устата, включително и ноктите, описани в тънкости, като че на лекаря предстои да играе в прочута комедия роля на влюбен или кандидат за женитба или да влиза в двубой с могъщ противник. И наистина, Хипократ основателно сравнява лекарската практика с битка и с фарс, изпълняван от три лица: болния, лекаря и болестта.

Когато четох тази книга, аз си спомних какво бе казала Юлия на своя баща Октавиан Август. Веднъж тя се появила пред него в пищни одежди, дръзки и безсрамни, с които извикала възмущението му, макар той да не й казал нито дума. На другия ден тя захвърлила пищните одежди и се облякла скромно, както в онова време подобавало на целомъдрените римлянки. Така облечена, тя отново се представила на баща си. Не дал израз на неудоволствието си предишния ден, когато тя му се показала в неблагопристойни одежди, сега бащата не могъл да скрие доволството си, като я видял така преобразена, и й казал: „О, колко по-прилична и по-похвална е тази дреха за дъщерята на Августа!“ Опомняйки се бързо, тя отвърнала: „Днес се облякох, за да задоволя баща си, вчера — за да се понравя на съпруга си.“

Така и лекарят, приветливо усмихнат и пременен и особено когато е надянал някогашната разкошна мантия с четири ръкава, наричана според Йоан Александрийски, глава шеста на „Епидемиите“, philonium, би могъл да отговори на ония, които намират облеклото му за странно: „Облякъл съм се така не от суета и тщеславие, а за да се понравя на болния, когото навестявам, тъй като бих желал във всяко отношение да му бъда приятен, с нищо да не го отегчавам и с нищо да не му досаждам.“

Нещо повече. В един пасаж от горепосочената книга на дълбокоуважавания Хипократ четем: „Ние не спорим и не се стремим да разберем дали тъжната, мрачна, неприветлива, катоновска669, неприятна, недоволна, сурова и всякога намусена физиономия на лекаря натъжава болния и дали лекар с весело, ведро, приветливо, открито и приятно лице радва болния. Всичко туй е доказано и безспорно. Въпросът е в това — зависят ли тъгата и радостта от възприятията на болния, който следи изражението на лицето на своя лекар и по него иска да узнае изхода от болестта: защото радостното изражение предвещава щастлив и желан изход, докато мрачното предвещава мрачен и трагичен изход; или зависят от това какви токове се предават от лекаря на болния: чисти или нечисти, въздушни или земни, весели или меланхолични.“ Към това второ мнение се придържат Платон и Авероес.

Гореупоменатите автори обръщат особено внимание на лекаря върху разговорите, събеседванията, изказванията и думите, които той разменя с болните, подирили неговата помощ. Всички тези разговори трябва да бъдат към една цел направлявани и към една цел устремявани: да радват болния, без да гневят бога, и ни най-малко да не го натъжават. Херофил например остро осъжда лекаря Калианакс за това, че когато някакъв пациент го запитал: „Ще умра ли?“, безочливо му отвърнал:

На друг болен, пожелал да се осведоми за хода на болестта си и подобно на благородния Патлен запитал:

той безразсъдно отвърнал: „Бих казал не, ако бе роден от Латона, майка на две хубави деца — Феб и Диана.“ Също така и Гален (в lib. IV, Comment. in VI, Epidemi.671 решително порицава Квинт, своя наставник в медицината, за това, че на някакъв болен римлянин, човек почтен, позволил си да му каже: „Вие, докторе, добре сте си хапнали и пийнали — дъхът ви мирише на вино“, грубо отвърнал: „А твоят мирише на треска. Коя миризма е по-приятна — на треската или на виното?“

Но клеветите, които някои канибали, мизантропи и агеласти672 разпространяваха срещу мен, бяха толкова оскърбителни и нагли, че аз изгубих търпение и реших да не напиша повече нито дума. Едно от най-малко тежките обвинения, които те отправиха към мен, се свеждаше до това, че книгите ми били изпълнени с всякаква ерес (впрочем те не можаха да посочат ни един пример в потвърждение на тази лъжа). Виж, шеги безобидни и за бога, и за царя в тях наистина има — те са единствен сюжет и единствена тема на тези книги. Но тук няма извращения на мисълта, освен ако, противно на здравия смисъл и общоприетия език, не ми припишат неща, за които не бих помислил даже под страх хиляди пъти да умра: това е все едно, когато някой под хляб разбира камък, под риба — змия, под яйце — скорпион. Понякога съм ви се оплаквал и ви заявявам откровено, че когато сам бих счел себе си за не истински християнин, а за такъв, какъвто те ме представят в своите среди, и когато в своя живот, писания, думи и даже в мислите си открия макар и искрица ерес, те не ще попаднат така безсрамно в мрежите на духа на клеветите, сиреч на Διάβολος-а673, който с тяхна помощ ме тласка към такова престъпление, и тогава сам аз по примера на Феникс ще събера съчки и ще запаля огън, за да изгоря в него.

В отговор на това вие ми казахте, че покойният крал Франсоа, царство му небесно, бил известен за тези клевети и че изслушвайки с внимание моите книги (казвам моите, защото от злоба ми приписаха някои чужди и нечестиви), които ясно и отчетливо му прочел най-сведущият и най-добросъвестният четец в цялото кралство, не намерил в тях нищо осъдително и остро възнегодувал срещу някакъв злоезичник, който съзирал в мен чудовищен еретик само на това основание, че по недоглеждане и от небрежност книгоиздателите поставили едно Н вместо М.

Тогава неговият син, тъй добрият, тъй добродетелният и тъй благословеният наш крал Анри (господ да ни го поживи), ви посъветва и ви предостави изключителното право да бъдете дълги години мой защитник срещу клеветниците. Тази добра вест ваше преподобие ми я съобщи отново в Париж, а после и когато посетихте монсеньор кардинал Дю Беле, който, за да се съвземе след дълго и мъчително боледуване, се беше оттеглил в Сен-Мор — място или по-вярно и по-точно казано, райско кътче за изцеление, отдих, спокойствие, наслади и всички благопристойни удоволствия на селския живот.

Ето защо сега, монсеньор, надмогвайки всякакъв свян, аз давам простор на перото си, като се лаская от надеждата, че чрез вашата благосклонност вие ще бъдете за мен втори Херкулес Галски, просветен, благоразумен и красноречив, втори Alexicaeos674 — добродетелен, могъщ и властен; аз наистина мога да кажа за вас онова, което мъдрият цар Соломон е казал в Ecclesiastici, 45, за великия пророк и вожд израелски Мойсей: човек богобоязлив и боголюбив, приятен на всички люде, обичан от бога и от хората, човек, чиято памет е благата. Бог го сподоби със сила, равна на тази на храбреците, и го възвеличи за страх на враговете. За него той извърши дела предивни и страховити; прослави се пред очите на царе; чрез него възвести на народа волята си и чрез него му показа светлината си. Той го просветли и избра между верните и добрите. И поиска чрез него да бъде чут гласът му и да бъде възвестен на тънещите в неведение законът на спасителното знание.

Освен това, ако срещна хора, одобряващи моите весели разкази, обещавам ви, че ще ги закълна да възхваляват не друг, а само вас, на вас единствено да благодарят и да молят бога да запази и възвиси вашето величие, а на мен да признае като достойнство само безпрекословното послушание и смиреното подчинение на вашите мъдри разпореждания. Защото чрез своите благородни поощрения вие наистина ми дадохте и сила, и вдъхновение, а без вас аз бих изпаднал в униние и би секнал изворът на моите живителни токове. Благодатта божия да бъде всякога над вас!

Ваш смирен и покорен слуга

Франсоа Рабле, лекар

Писано в Париж на 28 януари 1552 година.

Предисловие на автора, метр Франсоа Рабле, към Книга четвърта за героическите дела и слова на славния Пантагрюел

Добри хора, господ да ви пази и помилва! Но къде сте? Аз не ви виждам. Почакайте да си взема очилата! А-а! Слава богу! Сега вече ви виждам. Е, доколкото разбирам, хубаво сте се насвяткали! Но аз не ви се сърдя за това. Намерили сте непогрешим лек срещу мъчителната жажда. Ето едно полезно дело. Радвате ли се на добро здраве вие самите, вашите жени, деца, роднини и близки? Е, щом е тъй, добре е, това ме радва. Слава на добрия бог, слава на господа бога вовеки веков и ако такава е светата му воля, да ви поживи за дълги години!

А аз, с божията милост, съм пред вас и ви засвидетелствам моите почитания. Благодарение на малка доза пантагрюелизъм (разбирайте под това жизнерадост и безразличие към ударите на съдбата) аз съм здрав и весел и готов да пия, ако пожелаете. А няма ли да ме попитате защо, мили хора? Ето ви моя отговор — изчерпателен и ясен: такава е волята на всемилостивия и всемогъщ бог, в когото вярвам, комуто съм покорен и чието пресвято слово, сиреч Евангелието, тача, а в него (глава IV от Лука) с горчив сарказъм и язвителна ирония се казва на лекаря, пренебрегващ собственото си здраве: „Лекарю, изцели самия себе си!“

Клавдий Гален поддържал здравето си не от особена почит към него, макар да зачитал Свещеното писание и да познавал и посещавал благочестивите на времето си християни, както показват lib. II, De usu partium, lib. II, De differentiis pulsuum, cap. III, et ibidem, lib. III, cap. II, et lib. De rerum affectibus675 (книга, за която се предполага, че принадлежи на Гален), а от страх да не се изложи на груби и жлъчни насмешки като тези:

И тъй, той се хвали и изтъква като своя заслуга това, че от двайсет и осем годишната си възраст до дълбока старост се радвал на отлично здраве, ако не се считат няколко краткотрайни трески, макар че по природа не се отличавал с особена издръжливост, а и стомахът му не бил в ред. „Наистина, казва Гален в кн.V De sanit. tuenda676, трудно е да се допусне, че лекар, немарлив към собственото си здраве, ще бъде внимателен към здравето на другите.“

Лекарят Асклепиад отива по-далеч в хвалбите си: той казва, че бил сключил договор с богинята Фортуна да не стане знаменит лекар, ако заболее макар и веднъж от първите дни на своята практика до дълбока старост, до каквато доживял невредим и силен и така възтържествувал над Фортуна. Ала и той умрял, макар и неболедувал дотогава, умрял, и то внезапно, когато по невнимание паднал от разклатените и прогнили стъпала на някаква стълба.

Ако за беда здравето избяга от ваши превъзходителства било горе, било долу, отзад, отпред, вдясно, вляво, вътре, вън, близо или далеч от вашето местонахождение, вие тозчас с божията помощ можете да го намерите. И ако за щастие го намерите, мигом го уловете, подчинете го, закрепостете го и го овладейте. Законите ви разрешават това, кралят не се противопоставя, а и аз ви съветвам да го сторите. Досущ както древните законодатели позволяваха на господаря да закрепости отново своя избягал роб, където и да го намери. Боже милосърдни, и вие, добри ми люде! Не е ли отбелязано и доказано чрез старите обичаи на толкова благородното, толкова древното, толкова прекрасното, толкова цветущото и толкова богатото френско кралство, че мъртвият тегли живия? Проверете какво е казал неотдавна по този въпрос добрият, просветен, мъдър, във висша степен човеколюбив, благодушен и справедлив Андре Тирако, съветник на великия и непобедим крал Анри II, в страшното съдилище на Парижкия парламент. Здравето — това е нашият живот, мъдро е казал Арифрон Сикионски677. Без здраве животът не е живот, не е живот жив: αβιοσ βίοσ, βίοσ αβίωτοσ. Без здраве животът е тлеене, подобие на смъртта. И тъй, вие, които сте лишени от здраве или с други думи, които сте мъртви, хванете живия, хванете живота, сиреч здравето.

Аз се надявам, че бог ще чуе молитвите ви, виждайки с каква дълбока вяра се обръщате към него, и ще изпълни желанието ви, още повече, че то е скромно. Древните мъдреци наричат умереността златна, тоест драгоценна, похвалявана от всички, навсякъде еднакво приятна. Прелистете светата Библия и ще видите, че молитвите на ония, които просят божията благодат със смирение, никога не са отхвърлени. За пример мога да ви посоча невръстния Закхей (мюзафите от Сент-И, близо до Орлеан, го наричат Силвен и се хвалят, че притежават мощите му). Закхей изгарял от едно-единствено желание — да види благословения наш Спасител при влизането му в Ерусалим. Желание скромно — то би могло да се появи у всекиго. Ала той бил твърде малък и когато потънал в тълпата, не успял да види нищо. Напрягало сили детето, надничало оттук-оттам, докато най-после се покатерило на една смоковница. Всеблагият господ отгатнал искреността и умереността на желанието му. Той се открил за неговия взор и му предоставил възможност не само да го види, но и да го чуе, като посетил дома му и благословил семейството му.

Един от синовете на някакъв израелски пророк цепел дърва близо до Йордан и се случило така, че желязното острие на секирата се изплъзнало от дръжката (както се разказва в „Четвърта книга Царства“, гл. VI) и паднало в реката. Той се помолил на бога да му върне секирата, което желание е скромно. И ето че с дълбока вяра и упование махнал не, а замахнал с ръка, както вие вярно го четете, и хвърлил във водата дръжката на секирата. Тозчас станали едновременно две чудеса: желязното острие изплувало от дъното на реката и се наместило в дръжката. Ако момъкът беше пожелал да се възнесе на небесата на огнена колесница като Илия, ако бе поискал да се умножи потомството му като потомството на Авраам или да забогатее като Йов, да стане силен като Самсон, хубав като Авесалом, щеше ли да получи всичко това? Ето къде е въпросът.

По повод на умерените желания относно секирите (моля, сторете знак, когато ви се допие) ще ви разкажа една от басните на мъдрия Езоп Френски, сиреч Фригийски и Троянски, както твърди Максим Плануд. Благородните французи произлизат от този именно народ678, според най-достойните за доверие хронисти. Елиан уверява, че Езоп бил тракиец, а Агатий679 и Херодот се кълнат, че произхожда от Самос. И така да е — все ми е едно.

Живял в онова време някакъв си дървар от Граво, на име Кулятрис, който в сиромашията си едва свързвал двата края. Не щеш ли, станало така, че Кулятрис загубил секирата си. И кой бил натъжен и огорчен, кой, ако не самият той, щом от секирката зависело благосъстоянието, пък и целият му живот, и благодарение на нея се ползвал с почитта и уважението на всички богати дървари. Без секира човекът щял да пукне от глад. И ако само шест дни по-късно смъртта го беше срещнала без секира, тя щеше да го покоси с косата си и да го оплеви от този свят.

Измъчван от такива мисли, той паднал на колене, вдигнал очи към небето, прострял ръце към него, разперил пръсти и започнал да вика, да умолява, да настоява, да призовава Юпитер с хубави, подбрани думи (както знаете, не друго, а нуждата е породила красноречието) и след всяка молитва неуморно и високо повтарял: „Секирата ми! Секирата ми! О, Юпитер, нищо не искам, само секирата си или пари да си купя друга! Уви! Клетата ми секирка!“ Юпитер в това време се съвещавал по някакви спешни въпроси и тъкмо в тази минута старата Кибела или, ако предпочитате, младият и хубав Феб излагал своето мнение. Гръмките заклинания на Кулятрис за голям ужас на боговете, събрани на съвещание, достигнали до слуха им.

— Кой там долу, дявол го взел, се е разкрещял така ужасно? — запитал Юпитер. — Кълна се в Стикс, че през цялото време сме били заети, а и сега сме заети с разрешаване на сложни и важни въпроси. Ние прекратихме спора между Престан, царя персийски, и султан Сюлейман, император константинополски. Потушихме враждата между татари и московци. Удовлетворихме молбата на мароканския шериф680 и с това изпълнихме желанието на Голгот Райс681. Разгледахме положението в Парма, както и в Магдебург, Мирандола и Африка (така смъртните назовават този град на Средиземно море, който ние наричаме Афродисий). Триполи премина в други ръце, защото бе зле охраняван. Неговата участ е предрешена. Гасконците отказват да се върнат и настояват да им бъдат предадени камбаните682. Този край е обитаван от саксонци, ханзейци, остготи и германци, народ, някога непобедим, ала днес aberkeids683 и подчинен от съсипано от болести човече684. Те се обръщат към нас за отмъщение, за помощ и възстановяване на автономията и на някогашната им свобода. А какво да правим с Пиер Рамус и Пиер Галан685, които с помощта на своите слуги, поддръжници и съмишленици обръщат с главата надолу цялата Парижка академия? Аз съвсем съм се объркал и просто не зная коя страна да взема. И двамата ми се струват посвоему добри байновци и веселяци. Единият от тях има екю с изображение на слънцето, искам да кажа, звонкови и скокливи, а другият би искал да ги има. Единият притежава някакви знания, но и другият не пасе трева. Единият обича почтените хора, другият е обичан от тях. Единият е хитра и лукава лисица, другият дявол знае какво пише и говори за древните философи и оратори и лае срещу тях като зъл пес. Какво ще речеш на това ти, дърто магаре Приапе? Аз много пъти съм се убеждавал, че твоите съвети и съждения са мъдри и справедливи et habet tua mentula mentem.

— Царю Юпитер — отвърнал Приап, като смъкнал качулката си и изправил уверено червендалестото си лице, — тъй като вие сравнявате единия с куче, което лае, а другия — с хитра лисица, аз съм на мнение, без повече да се гневите и тревожите, да сторите онова, което някога сторихте с кучето и лисицата.

— Какво? Кога? — запитал Юпитер. — Кои бяха те? Къде стана това?

— Ех, каква памет имам аз! — възкликнал Приап. — За да отмъсти на тиванците, достопочтеният, червенобузест отец Бакхус, когото виждате тук, беше измайсторил вълшебна лисица и как ли не вреди и не пакости тази хитруша, но животните нито я гонеха, нито я ловяха. А благородният Вулкан направи куче от монезийска мед686 и с диханието си му вдъхна живот. И той го даде на вас; вие от своя страна го дадохте на вашата любимка — Европа. А тя го даде на Минос, Минос — на Прокрида и накрая Прокрида го даде на Кефал. Кучето също беше вълшебно, така че можеше подобно на днешните адвокати да лови всички животни, които срещаше, и нищо не се изплъзваше от зъбите му. Случи се така, че лисицата и кучето се срещнаха. И какво стана? Кучето, по предопределение на съдбата, трябваше да улови лисицата. Лисицата, по предопределение на своята съдба, не трябваше да бъде уловена. Случаят бе предоставен на вниманието на вашия съвет. Вие заявихте, че не желаете да се противопоставяте на съдбата. Съдбите на двете животни бяха противоречиви. А истинско разрешение на тези две неразрешими по същество противоречия не можеше да се намери и осъществи. Вие се изпотихте от изтощение. От потта ви, която потече неудържимо, на земята поникнаха зелки. Цялото това благородно събрание, безсилно да вземе ясно и категорично решение, отведнъж почувства невероятна жажда и ето как на това съвещание бяха изпити повече от седемдесет и осем буренца нектар. В края на краищата, приемайки моето предложение, вие превърнахте и кучето, и лисицата в камъни и веднага дойдохте на себе си. Целият велик Олимп в същия миг заяви, че мъчителната жажда е престанала да го мъчи. Това се случи в годината на скапаните яйчица, близо до Тевмес, между Тива и Халкида.

Като имам предвид този пример, предлагам и в днешния случай да постъпите така. Такава метаморфоза не е нова. И двамата носят името Пиер. И тъй като според лимузинската пословица три камъка правят огнище, вие ще ги прибавите към метр Крайъгълния Пиер687, когото преди време превърнахте в камък по същата причина. Заповядайте да поставят тези три мъртви камъка във форма на равностранен триъгълник в голямата Парижка катедрала или в средата на черковното преддверие; нека те да гасят с носа си, както в играта на фукс, запалените светилници, факлите, големите и малките свещи, а то приживе малко ли тези злосторници раздухваха огъня на раздора, омразата и отровните секти и разгаряха ежби сред безделниците школници? Вкаменени, тези жалки, долни себелюбци навеки ще напомнят, че по ваше желание са били по-скоро презрени, нежели осъдени. Аз свърших.

— Вие ги покровителствате, доколкото разбирам, драги ми господин Приап — казал Юпитер. — И далеч не към всички сте така благосклонен. Щом те толкова желаят да увековечат и паметта, и името си, разбира се, че за тях би било по-добре да бъдат превърнати в мрамор и камък, отколкото в прах и гнилота. Погледнете там далече, към Тиренското море и земите около Апенините! Какви трагедии се разиграват по вина на някои пастофори! Тези смутове ще продължат да се разпалват като лимузинска пещ и после ще утихнат, ала не така скоро. Развлечения за нас там ще се намерят доволно много. Но бедата е в това, че нашият запас от мълнии е понамалял от времето, когато вие, достойни мои колеги, за да се забавлявате, със специално мое разрешение ги сипехте без мяра върху нова Антиохия. Следвайки вашия пример, славните рицари, които се заеха да отбраняват крепостта Денденароа, изчерпаха мунициите си в стрелба по врабците; а после, в критическия момент, нямайки с що да се защитават, отстъпиха крепостта и се предадоха на врага тъкмо когато този враг, обезсилен и отчаян, се готвеше да вдигне обсадата и мислеше само как да се измъкне. Разпоредете се, сине мой Вулкан, събудете вашите спящи циклопи — Астерой, Брант, Аргус, Полифем, Стероп и Пиракмон, възложете им работа и им дайте хубаво да си посръбнат. За бомбардировачи винцето не бива да се жали. А сега да се заемем с този кресльо — там долу. Меркурий, разберете кой е и какво иска!

Меркурий надзърнал от небесната вратица, през която се чувало какво се говори на земята и която много напомняла корабен люк (Икароменип пък казва, че приличала на кладенчов отвор), видял Кулятрис, разбрал, че иска изгубената си секира, и доложил за това на съвета.

— Само туй липсваше! — извикал Юпитер. — Нямаме си друга работа, та с изгубени секири ще се занимаваме! И все пак трябва да му я върнем. Така е предопределено в книгата на съдбата, разбирате ли, все едно, че струва колкото Миланското херцогство688. Всъщност за дърваря секирата е това, което е кралството за краля. Хайде, търсете секирата и повече никакви приказки!

А сега да разгледаме спора между ландеруското духовенство и къртичарите. Докъде бяхме стигнали?

Приап, който в това време се греел в ъгъла до огнището, изслушал донесението на Меркурий, а после чинно и благопристойно казал:

— Царю Юпитер, още навремето, когато по ваша заповед и благоволение бях пазач на земните градини, разбрах, че думата „секира“ е двусмислена и че означава много неща: на първо място — сечиво за отсичане и цепене на дърва. Означава също така (означавала е поне в миналото) сочна мадама, дето честичко я свалят; разбрах също, че всяко момче нарича своята изгора секирка. И наистина, те така смело и дръзко замахват в полите им с този инструмент (тук Приап показал дългото си девет педи топорище), че момичетата скоро се отърсват напълно от страха си, който е присъщ на женския пол. И ето как полите, които после нищо не задържа, се свличат направо в петите. И аз си спомням (защото кратуната ми, искам да кажа, паметта ми, е добра и доволно богата, за да изпълни догоре цял кюп за масло), че веднъж в Тубилустрия, на майските празненства в чест на добрия наш Вулкан, чух как, забавлявайки се в хубава градинка, Жокен де Пре, Окегем, Обрехт, Агрикола, Брюмел, Камлен, Вигорис, Дьо ла Фаж, Брюйер, Приори, Сеген дьо ла Рю, Миди, Молю, Мутон, Гаскон, Луазе, Компер, Пене, Фьовен, Рузе, Ришафор, Русо, Консей, Констанцо Феста и Жак Беркем сладко си пееха:

Девет Олимпиади и една високосна година по-късно (о, каква кратуна! — разбира се, че искам да кажа — каква памет, но ето на, често бъркам и смесвам тези две думи) аз чух как Адриан Вилар, Гомбер, Жанкен, Аркадел, Клоден, Сертон, Манишкур, Оксер, Вилие, Сандрен, Сойе, Еден, Моралес, Пасро, Май, Майар, Жакотен, Йортьор, Вердело, Карпантра, Леритие, Кадеак, Дубле, Вермон, Бутелие, Люпи, Пание, Мийе, Дю Мулен, Алер, Маро, Мортен, Жандр и други весели музиканти, събрани в някаква градинка под дебела сянка и обградени със същинска стена от бутилки, пушени свински бутчета, млини, баници, пъдпъдъци и женички, премило си пееха:

Сега остава да разберем какъв вид секира иска този кресльо, Кулятрис.

При тези думи всички достопочтени богове и богини прихнали да се смеят. Даже куцият Вулкан, за да се понрави на своята мила, три-четири пъти ловко подскочил.

— Така, така — казал Юпитер на Меркурий, — спуснете се веднага долу и подхвърлете в нозете на Кулятрис три секири — неговата, друга от чисто злато и трета от чисто сребро, — всички еднакво големи. Предложете му ги по избор и ако той предпочете своята, дайте му и другите две. Вземе ли не своята, а друга, отсечете му главата с неговата секира. И оттук нататък така да постъпвате с всички, които изгубят секирите си.

Казал това Юпитер, а после тръснал глава като маймуна, която гълта хапчета, и направил такава страшна гримаса, че целият велик Олимп потреперал.

Меркурий, както бил, с черна островръха шапчица, с шлем, с криле на нозете и с жезъл, се спуснал през небесните вратца, зацепил простора, кацнал леко на земята, хвърлил в нозете на Кулятрис трите секири и казал:

— Спри най-после, стига си викал! Юпитер чу молбата ти. Виж коя от тези три секири е твоята и си я вземи.

Кулятрис посегнал към златната секира, огледал я оттук-оттам, намерил я за прекалено тежка и рекъл на Меркурий:

— Бога ми, тази не е моя. Не я искам.

Поогледал и сребърната и пак казал:

— И тази не е моя. Вземи си и нея.

После грабнал дървената секирка, вперил поглед в края на дръжката й, познал знака, който някога сам бил изрязал, и треперещ от радост като Лисана, налетяла на изгубени кокошки, ухилил се до уши и извикал:

— Да пукна, ако тази не е моята! Дайте ми я, пък аз към средата на май ще ви донеса голямо гърне, пълно догоре с хубави ягоди!

— Добри човече — казал Меркурий, — ето, вземи я, давам ти я! А затуй, че когато избираше секира, показа скромност и мярка в желанията си, давам ти, по волята на Юпитер, и другите две секири. Това е цяло богатство! Само гледай докрай да си останеш честен и хрисим.

Кулятрис вежливо поблагодарил на Меркурий, помолил го да предаде почитанията му и на великия Юпитер и завързал по примера на Мартин дьо Камбре своята секира отзад на кожения си пояс, а другите две, които били по-тежки, метнал на рамо. Така, горд като принц, той закрачил из родните места, смигвал весело на земляци и съседи и като Патлен подхвърлял: „Е, какво имам аз?“ На другия ден облякъл дълга бяла дреха, нарамил двете скъпоценни секири и се отправил към Шинон, град забележителен, благороден, старинен и даже пръв в света според преценката и уверенията на най-учените масорети. В Шинон заменил сребърната секира срещу новички тестони и други сребърни монети, а за златната му дали новички сальо, новички „дълговлакнести овни“, новички риди, новички руайо и още по-новички екю със слънце — с една дума, много пара, много нещо. Накупил си човекът имоти, плевни, чифлици, къщи, малки и големи имения, селски къщици, ливади, лозя, дъбрави, орни земи, пасбища, езера, мелници, градини, върбалаци, биволи, крави, овце, овни, кози, свини, прасенца, магарета, коне като хали, кокошки, петли качулати, пилета, патки, гъски, патици, юрдечки и всякакви други птици. И в късо време станал най-богатият човек в целия окръг, по-богат даже и от куция Молеврие689.

Като научили за щастливата находка на Кулятрис, всички негодници и безделници от селото се изумили от почуда и съжалението и състраданието, което извиквал у тях някога бедният Кулятрис, отстъпили място на завист към големите му и неочаквани богатства. И те започнали да тичат от къща на къща, да подпитват де кого срещнат как, къде, кога, в кой час и по каква случайност е открил той това съкровище. Обяснили им, че го получил, когато загубил секирата си.

— Хм, хм! — казали те. — Значи, и ние ще забогатеем, ако загубим секирите си? Проста работа, пък и пари не струва. Мигар в наше време небе, звезди и планети правят богат всеки, който загуби секирата си? Хе-хе-хе! Ей богу, ще те загубим, секирке, и нека това не ти се зловиди!

И ето че, днес един, утре друг, всички изпозагубили секирите си. Тежко и горко на оня, който я запазил! Такъв човек не бил роден от достойна майка. С туй губене на секири в цялата околност повече не било отсечено и разцепено ни едно дръвце.

Баснята на Езоп казва по-нататък, че дребни царе-грабедворци изпродали ливади и мелници на Кулятрис, за да си накупят труфила и накити, тозчас заменили шпагите си със секири, а после ги и загубили, както правели селяните, за да спечелят планини от злато и сребро. Човек би ги взел по-скоро за бедни поклонници, които тук продават нещо, там вземат пари взаем, само и само да купят повече индулгенции от новоизбрания папа, а какви викове, колко молби, колко жалби, и всички отправени към Юпитер:

— Юпитер! Секирата ми, секирата ми! Къде е секирата ми? Къде е моята секира? Ах, ах! Ох, ох! Юпитер, секирке моя, секирке!

Въздухът в цялата околност кънтял от виковете и воплите на тези изгубвачи на секири.

Меркурий не закъснял да им донесе секири и всекиму предлагал освен неговата втора от злато и трета от сребро.

Всички избирали златната и изричайки благодарност към всемилостивия Юпитер, бързали да я грабнат. Ала в същия миг, когато, наведени и изгърбени, посягали да я вдигнат от земята, Меркурий, съгласно волята на Юпитер, им отсичал главата. Броят на отсечените глави отговарял точно на броя на изгубените секири. Та ето как стои работата. Ето как биват възнаграждавани ония, които и в желанията, и в избора си показват умереност.

Вземете пример от този дървар, вие, жалки селски голтаци, които казвате, че и за десет хиляди франка няма да се откажете от желанията си. И повече да не чувам от вас такива нагли думи: „Ех, дано господ ей сега ми изпрати сто седемдесет и осем милиона в злато! О, как бих се радвал!“ Гръм да ви порази! А какво да пожелаят тогава кралят, императорът, папата?

Вие от собствен опит виждате, че такива крайни желания ви носят шарка и краста и оставят кесията ви празна. Точно такова възмездие получили и ония двама нехранимайковци, полакомили се за лесен живот като всички парижани: единият от тях пожелал да има толкова новички екю с изображение на слънцето, колкото било изразходвано, продадено и купено в Париж от онова време, когато градът едва-едва бил основан, та чак до ден-днешен, и то непременно по най-високия курс за всичките тези години. Какво мислите вие, бил ли е с акъла си този хубостник? Или може би ще речете, че е ял кисели сливи, та го стегнала скомина? Другият пък пожелал да напълнят цялата „Парижка света Богородица“ — от пода до самия връх на свода — с остри игли, а той да има толкова екю със слънце, колкото могат да се поберат в торбите, ушити с всички, запомнете, с всички тези игли, докато те не се притъпят и не се изхабят.

Е, как мислите? Какво излязло от всичко това? Вечерта и на двамата краката се покрили с рани,

и всички те останаха със пръст в уста.

И така, бъдете умерени в желанията си и тази умереност ще ви възнагради; и ще ви възнагради дваж повече, ако се трудите и стараете. „Но — ще ми възразите вие — богу е еднакво лесно да ни даде и осемдесет и осем хиляди, и тринайсетата частица от стотинката. Нали е всемогъщ! За него каквото е милионът, таквоз е и оболът.“ Хм, хм, хм! Кой вас, бедни люде, ви е научил да разсъждавате и съдите така за могъществото на бога и за неговото предопределение? Тихо — шт, шт, шт! Смирете се пред свещения му лик и осъзнайте своето несъвършенство.

Ето на какво, скъпи подагреници, се основават моите надежди и аз твърдо вярвам, че ако бог поиска, ще ви даде здраве, но, моля, освен здраве засега не искайте нищо друго от него. Почакайте още малко, имайте още само половин унция търпение! Вие не гледайте генуезците, които от сутрин в кабинети и кантори обмислят, премислят и решават от кого или от кои да измъкнат този ден пари и кого да измамят, подведат, изхитрят и изиграят, а после плъзват из града и поздравявайки се един друг, казват: „Sanita et guadain, messer!“690 Те, както виждате, не се задоволяват със здраве, а мечтаят за печалби, за богатствата на Гаден691. И честичко става така, че не получават ни едното, ни другото. А сега наздраве, поизкашляйте се хубавичко, сръбнете си за трима, наострете уши и вие ще чуете чудеса за доблестния и славен Пантагрюел.

Глава I Как Пантагрюел тръгна по море, за да посети оракула на божествената Бакбук692

През месец юни, в деня на празника на весталките, в същия ден, когато Брут завоюва Испания и подчини испанците и когато алчният Крас бе победен и разгромен от партяните, Пантагрюел се сбогува със своя добър баща, Гаргантюа, който според похвалния обичай на някогашните християни се молеше за благополучно пътешествие на сина си и на цялата негова свита, излезе от Талаското пристанище, съпроводен от Панюрж, брат Жан Зъботрошача, Епистемон, Гимнаст, Евстен, Ризотом, Карпалим, както и от свои родственици и слуги, а така също и от Ксеноман, велик изследовател и любител на опасни пътешествия, отзовал се на поканата на Панюрж няколко дни преди това. Движен от напълно понятни и благородни подбуди, Ксеноман предостави на Гаргантюа голямата си универсална морска карта, след като преди това бе отбелязал на нея пътя, който възнамеряваха да следват, за да посетят оракула на Божествената бутилка Бакбук.

Числото на корабите аз вече ви съобщих в книга трета. Тях, както знаете, съпровождаха равно число триреми693, руабарджи694, галеони и либурни695, добре екипирани, грижливо изкалафатени, богато снабдени с всичко необходимо, с всякакви лакомства и питиета и с пантагрюелион. Всички офицери, преводачи, лоцмани, капитани, кормчии, юнги, гребци и матроси се събраха на борда на „Таламег“. Така бе нарекъл Пантагрюел големия си адмиралски кораб, който на задната си част вместо знаме имаше огромна бутилка, наполовина от гладко полирано сребро и наполовина от злато с червен емайл. За читателя е лесно да заключи от това, че бялото и червеното бяха цветовете на нашите благородни пътешественици и че те се отправяха към Божествената бутилка, за да чуят нейното прорицание.

Над кърмата на втория кораб бе издигнат старинен фенер, изкусно направен от алабастър и слюда и което показва, че корабът ще прекоси страната Фенерия.

Третият имаше за емблема хубава и дълбока порцеланова купа.

Четвъртият — малко златно гърне с две дръжки, подобно на антична урна.

Петият — великолепна ваза, обсипана с изумруди.

Шестият — манастирско канче, направено от четириметална сплав.

Седмият — фуния от абаносово дърво със златни инкрустации.

Осмият — скъпоценен потир от бръшлян, обкован със злато.

Деветият — цилиндрична ваза от чисто злато.

Десетият — чаша от дъхав агалош (вие наричате това дърво алое), цялата изпъстрена с кипърско злато, инкрустирано по персийски.

Единадесетият — гроздоберски кош от мозаично ковано злато.

Дванадесетият — бъчонка от матово злато, украсена с големи индийски перли.

Така че всеки, колкото и тъжен, разгневен, загрижен или угнетен да бе, пък бил той и самият плачливец Хираклшп, не можеше да не възкликне, да не се зарадва от все сърце при вида на тази благородна и достолепно окичена флотилия и да не каже, че пътниците до един са хора добри и почтени, както и да не предрече със сигурност, че и отиването, и завръщането ще бъдат весели и напълно благополучни.

И тъй, на „Таламег“ се бяха събрали всички. Пантагрюел произнесе кратко, мъдро слово, подкрепено с цитати от Свещеното писание относно мореплаването, след което високо и ясно бе прочетена молитва, изслушана с внимание от гражданите на Талас, стекли се на вълнолома да видят корабите.

След молитвата всички стройно изпяха псалма на цар Давид, започващ така: „Когато Израел излезе от Египет“. После на палубата разстлаха маси и веднага надонесоха гозби.

Таласци изтичаха да донесат от дома си колкото може повече ястия и вино. И всички пиха за мореплавателите. А мореплавателите пиха за тях. Ето защо никой от екипажа не заболя от морска болест и не получи стомашни смущения, нито главоболие. Но за тях нямаше да бъде така лесно да избягнат тези неприятности, ако те няколко дни подред преди отплаването бяха пили морска вода, чиста или смесена с вино, все равно, ако бяха се тъпкали с дюлево сладко, смукали лимонени кори и сладко-кисел наров сок, съблюдавали продължителна диета, налагали корема си с якии или изпълнявали някои от ония съвети, които налудничави лекари дават на отпътуващите по море.

След като до насита ядоха и пиха, всички се оттеглиха на своя кораб и в сгоден час опънаха платната по източния (гръцки) вятър, по посока на който старшият лоцман Жаме Брейе набеляза пътя и постави стрелките на всички компаси.

Тъй като оракулът на божествената Бакбук се намираше в Горна Индия, близо до Северен Китай, Жаме Брейе и Ксеноман решиха да не следват обикновения португалски път, който преминава през горещия пояс и нос Добра Надежда, южно от Африка над екватора, отклонява се от Северния полюс и продължава безконечно; те предпочетоха да се движат по-близо до индийския паралел и да заобиколят Северния полюс откъм запад, та като опишат дъга около него, да застанат на широчината на Олонското пристанище, но в никакъв случай да не се приближават повече, за да не навлязат и заседнат в Ледовито море.

Придържайки се строго към този обиколен път по паралела, който при излизане в открито море бе наляво от тях, на изток те се озоваха надясно от него.

Трябва да отбележа, че така начертаният път се оказа крайно благоприятен за тях696. И наистина, без крушения, без загуби, без жертви и при безоблачно небе (с изключение на един ден, когато бяха близо до Острова на макреоните), те употребиха по-малко от три месеца за това пътуване, което португалците с голяма мъка ще извършат за три години, и то придружено с хиляди неприятности и безкрайни изпитания. И аз мисля, ако, разбира се, не съществува друго мнение, по-правдоподобно от моето, че този именно е пътят, следван наслуки от индийците, озовали се в Германия и приети после с почести от шведския крал — тогава проконсул в Галия бил Квинт Метелий Целер, както за това свидетелстват Корнелий Непо и Помпоний Мела, а след тях и Плиний.

Глава II Как Пантагрюел накупи на остров Медамоти697 множество хубави неща

Този и следващите два дни пътниците не видяха суша и не забелязаха нищо ново, тъй като пътят им беше познат.

На четвъртия ден те съгледаха острова Медамоти, привлекателен и живописен с неизброимите си фарове и с високите си мраморни кули по цялата брегова линия, дълга колкото канадската. Когато Пантагрюел поиска да узнае кой управлява острова, отговориха му, че го управлява цар Филофан, отсъстващ в това време по случай бракосъчетанието на брат му Филотеамон с престолонаследницата на кралството Енгис. Тогава Пантагрюел слезе на пристанището и докато лодките се запасяваха с прясна водица, залови се да разглежда картини, бродирани тъкани, животни, риби, птици и много екзотични и чуждестранни произведения, които търговците бяха изложили на вълнолома и по покритите сергии на пристанището. Течеше вече третият ден на големия и шумен местен панаир, на който ежегодно се събираха най-богатите и най-прочутите купци на Африка и Азия.

На този панаир брат Жан си избра две редки и скъпи картини, едната от които, рисувана от натура, представляваше лице на човек, загубил дело в съда, а другата — портрет на слуга, който си търси господар, но портрет жив, вълнуващ, отразил жеста, мимиката и даже неуловимата скорост на мисълта. Картината бе дело на метр Шарл Шармоа, придворен художник на крал Мегист; брат Жан заплати картините с маймунски гримаси.

Панюрж купи голяма картина; тя бе копие на везмото, изработено някога с игла от Филомела, която показва на сестра си Прокне как зет й Терей я лишил от невинност и как, за да не разкрие престъплението му, й отрязал езика.

Кълна се в опашката на този негодяй, че картината наистина бе изящна и приятна.

Не си въобразявайте обаче, че представляваше мъж, кацнал върху момиче. Това би било прекалено глупаво и грубо. Картината бе съвсем друга и далеч не така пряка и елементарна. Вие можете да я видите в Телем, вляво от входа, когато се влиза във високата галерия.

Епистемон също купи картина — на нея бяха живо изобразени идеите на Платон и атомите на Епикур.

Ризотом купи друга — с образа на нимфата Ехо, рисуван от натура.

Пантагрюел накара Гимнаст да купи седемдесет и осем висококачествени ковьора, дълги четири и широки три туаза, изтъкани от фригийска коприна и извезани със злато и сребро. Ковьорите изобразяваха женитбата на Пелей и Тетида, раждането на Ахил, юношеството му, според описанието на Стаций Папиний, неговите дела и подвизи, възпети от Омир, смъртта и погребението му, разказани от Овидий и Квинт Калабрийски, и завършваха с появяването на сянката му и саможертвата на Поликсена, описана от Еврипид.

Освен това Гимнаст купи за Пантагрюел три красиви млади еднороги коня — дорест самец и две сиво-бели самки. Купи още и един голям лос, който му продаде някакъв скит от областта Гелония.

Лосът е животно, не по-голямо от биче, с глава на елен, само че малко по-едра, с красиви разклонени рога, с раздвоени копита, с козина, дълга като у голяма мечка, и с кожа, малко по-мека от броня. Гелонецът каза, че да се улови лос, не е лека работа, тъй като мени цвета си в зависимост от местността, където живее и пасе; той приема цвета на тревата, дърветата, храстите, цветята, пасбищата, скалите и въобще на всички неща, до които се приближи. Това му придава сходство с морските полипи, с тоите, с индийските ликаони698, с хамелеона, който представлява от себе си такъв рядък вид гущер, че Демокрит му посвети цяла книга, в която описа неговия външен вид, устройството на неговите вътрешни органи, а така също и чудодейните му свойства и особености. Самият аз съм виждал лоса да променя цвета си не само в зависимост от околните предмети, а и самоволно под действието на страха и на други силни чувства. Видях го да става зелен върху зеления килим и не само зелен, а последователно да придобива ту жълт, ту син, ту червен, ту лилав цвят точно като гребена на индийския петел, менящ цвета си според усещанията на петела. Но най-чудесното в този лос ми се стори това, че не само главата и кожата, но и козината му приемаше цвета на обкръжаващите го предмети. Близо до Панюрж, загърнат в сиво наметало, и той ставаше сив. Близо до Пантагрюел, в яркочервена мантия, и неговата кожа почервеняваше. Близо до лоцмана, облечен като жреците на египетския Анубис, козината му изглеждаше съвсем бяла. Казват, че тези два последни цвята не са свойствени на хамелеона. Когато не изпитва страх и нищо не го тревожи, лосът запазва естествения си цвят, тоест козината му напомня козината на мьонските магарета.

Глава III Как Пантагрюел получи писмо от баща си Гаргантюа и странният начин за получаване на бързи вести от чужди и далечни страни

Пантагрюел бе все още зает с покупката на тези екзотични животни, когато на вълнолома гръмнаха десет топовни изстрела, а после от всички кораби се разнесоха възторжени викове.

Като обърна лице към пристанището, Пантагрюел видя бързоходната гемия на своя баща Гаргантюа, именувана „Хелидон“699 заради морската лястовица от коринтски бронз, прикрепена на нейната кърма. Морската лястовица е риба, голяма колкото лоарската червенушка, много месеста, без люспи, с дълги и широки хрущялни перки като крилете на прилеп; благодарение на тях тя прелита по-бързо от стрела цял туаз над водата, на което самият аз нееднократно съм бил свидетел. В Марсилия я наричат „ландол“. И тъй, този кораб беше лек като лястовица, толкова лек, че сякаш не плаваше, а летеше над морето. На неговия борд се намираше началникът на дворцовата кухня Маликорн, когото Гаргантюа бе изпратил нарочно за да научи нещо за хода на работите и здравословното състояние на сина си, добрия Пантагрюел, и да му отнесе писмо.

Отговаряйки на поклона на Маликорн и прегръщайки го топло, Пантагрюел, преди още да отвори писмото, бързо запита:

— С вас ли е небесният вестител Гозал700?

— Да — отвърна Маликорн, — ето, тук е, завит в тази кошничка.

Това бе гълъбица от гълъбарника на Гаргантюа, откъсната от малките й в последната минута, когато бързоходният кораб трябваше да отплава. Ако злото бе застигнало Пантагрюел, към крачката й трябваше да завържат черна лента, но тъй като всичко се нареждаше за него сгодно и благоприятно, той извади от кошницата гълъбицата, привърза към крачето й бяла копринена лентичка и без да губи повече време, я пусна навън. Гълъбицата полетя, зацепи въздуха с невиждана бързина и мигновено изчезна от погледа — вие знаете как бързо лети тя, когато има малки или когато още мъти, тласкана от вложения в нея от самата природа инстинкт да пази и закриля своите гълъбчета. И ето, за по-малко от два часа гълъбицата прелетя по въздуха огромното пространство, което бързоходната гемия при попътен вятър и с помощта на гребла и платна бе преплавала за три дни и три нощи. Хората видяха как тя влетя в гълъбарника при своите малки и благородният Гаргантюа, научавайки, че е с бяла лентичка и че синът му следователно е здрав и читав, се успокои и развесели.

Така постъпваха благородните Гаргантюа и Пантагрюел всякога, когато с нетърпение очакваха известия за неща и събития, които и двамата имаха присърце, като например изход от сражение, било то по море или по суша, превземане или защита на някаква крепост, разрешаване на важни спорни въпроси, благополучно или неблагополучно раждане у някоя кралица или знатна дама, кончина или оздравяване на болните им приятели или роднини и тям подобни. Тогава те вземаха гълъба и чрез пратеници го прехвърляха от ръка на ръка до самото място, откъдето очакваха известия. Преминавайки по въздуха в един час по-голямо разстояние, отколкото по земя в един ден трийсет сменяващи се един друг пратеници, гълъбът се връщаше в зависимост от събитията и произшествията с черна или бяла лента и така ги извеждаше от неведение. Ето как се спестяваше и печелеше време. И вие можете да ми вярвате, че във всички техни гълъбарници безброй гълъби мътеха и отглеждаха малки по всяко време, което в птичарството е лесноосъществимо със селитра и със свещената билка върбинка.

Пуснал гълъба на воля, Пантагрюел прочете бащиното си послание, което предаваме дословно:

Глава IV Как Пантагрюел отговори на баща си и как му изпрати множество красиви и редки неща

След като прочете гореупоменатото писмо, Пантагрюел се впусна в разговор за било и небило с пратеника Маликорн и тъй като по всичко изглеждаше, че скоро няма да се наприказва, Панюрж не се стърпя и накрая го прекъсна:

— Кога ще пиете вие? Кога ще пием ние? Кога ще пие и господин пратеникът? Не се ли наприказвахте най-после и не е ли вече време да се пие?

— Право думаш — отвърна Пантагрюел. — Нареди да приготвят обяд в съседната гостоприемница, ей там оная, дето вместо надпис над входа й има изрисуван сатир на кон.

Междувременно Пантагрюел написа на Гаргантюа следното писмо:

Докато Пантагрюел пишеше гореприведеното писмо, всички останали горещо приветстваха, честваха и прегръщаха Маликорн. Един господ знае колко му се радваха и как от всички страни се надпреварваха да го обсипват с подаръци. След като написа писмото, Пантагрюел нагости госта и му подари дебела златна верижка на стойност осемстотин екю, във всяко седмо звено на която бяха втъкнати големи брилянти, рубини, изумруди, тюркоази и перли, а на лодкарите му раздаде по петстотин екю с изображение на слънцето. На баща си изпрати лоса, наметнат с атлазена попона, цялата обшита със злато, ковьорите, на които бяха извезани животът и подвизите на Ахил, както и трите еднорога, с попони от златен брокат. Накрая всички напуснаха Медамоти — Маликорн, за да се завърне при Гаргантюа, Пантагрюел, за да продължи пътешествието си. Когато излязоха в открито море, Пантагрюел помоли Епистемон да прочете на глас донесените от пратеника книги, които се оказаха весели и приятни и копия от които с удоволствие бих ви дал, ако, разбира се, се помолите, както подобава.

Глава V Как Пантагрюел срещна пътнически кораб, завръщащ се от страната Фенерия

На петия ден, когато, заобикаляйки полюса, започнахме да се отдалечаваме от екватора, ние съгледахме един търговски кораб, който наду платна и с лявата си галса се устреми към нас. Всички — и ние, и търговците — се зарадвахме от все сърце: ние — защото жадувахме да чуем вести от морето, те — защото жадуваха да чуят вести от сушата. Когато се срещнахме, разбрахме, че са французи от Сентонж. Пантагрюел заприказва с тях и научи, че идват от Фенерия. При тази новина нов изблик на радост обзе целия екипаж, особено когато ни разказаха за Фенерия, за нейните нрави и обичаи, както и това, че в края на юли там ще се съберат всички фенери, че ако пристигнем навреме (което за нас не беше трудно), ще видим хубавото, почтеното, веселото фенерско общество и че приготовленията за събора били в разгара си: ясно, казаха те, искат да си пофенерстват на всякакви теми. Предупредиха ни също, че на път през великото кралство Гиборим702 ще бъдем приети с почести от крал Охабе703, господар на тази земя, и че самият той, както и поданиците му говорят френски на туренско наречие. Междувременно, докато ни разправяха всички тези новини, Панюрж се счепка с тайбургския търговец на име Дендан. Как стана това? Забелязвайки Панюрж без копчелък и с очила, закачени на шапката му, Дендан каза на другарите си:

— Този е същински рогоносец!

Благодарение на очилата си Панюрж чуваше много по-добре, отколкото преди. Дочул ясно тези думи, той веднага се сопна на търговеца:

— Рогоносец ли, дявол те взел! Та аз още не съм женен за разлика от тебе, ако съдя по раздърпания ти задник.

— Да — отвърна търговецът, — вярно е, аз съм женен и не бих искал да променя положението си за всички очила на Европа и за всички зъркала на Африка. Жена ми е една от най-хубавите, най-любезните, най-почтените и най-целомъдрените в целия Сентонж и всички я почитат. Сега й нося подарък — красиво клонче от червен корал, дълго единадесет дюйма. Ти какво дириш тука? Защо ме обиждаш? Кой си и откъде си се взел? Отговаряй, очилат антихристе, отговаряй, ако идеш в името на бога!

— А аз те питам — захвана Панюрж, — какво ще кажеш ти, ако със съгласието и одобрението на всички стихии поопипам твоята толкова хубава, толкова любезна, толкова честна и толкова целомъдрена съпруга? Ами ако якият бог на градините Приап, който обитава тук на свобода, рече да се откаже от копчелъка и налети на нея така, че, боже пази, повече не излезе и си остане там завинаги, питам те, какво ще правиш? Там ли ще го оставиш, или със зъби ще го теглиш? Отговаряй, Мохамеде овнешки, дявол те взел, отговаряй!

— Сега ще те чукна с шпагата по очилатото ти ухо и ще те заколя като овен! — кресна търговецът и посегна към шпагата си. Но тя така и не мръдна от ножницата, защото, както знаете, на море всяко оръжие бързо се покрива с ръжда вследствие влагата и наситения с азот въздух. Панюрж извика на помощ Пантагрюел. Брат Жан грабна своя току-що наточен меч и щеше безмилостно да съсече търговеца, ако собственикът на кораба и всички пътници не бяха помолили Пантагрюел да се намеси и не допусне кръвопролития. И така разпрата бе прекратена. Панюрж и търговецът си подадоха един на друг ръка и с удоволствие пиха за здраве в знак на пълно помирение.

Глава VI Как след помирението Панюрж започна да се спазарява с Дендан за един от овните му

След окончателното помиряване Панюрж скришом рече на Епиетемон и брат Жан:

— Оттеглете се настрана и чакайте. Ще видите как хубаво ще се посмеем, стига само да не объркам конците.

После отново се обърна към търговеца и отново изпи за негово здраве пълна купа фенерско вино. Търговецът отвърна на любезността с любезност и не пропусна да пие за него. След това Панюрж го помоли да му продаде един овен, на което търговецът отговори така:

— Уви, уви, приятелю мой, съседе наш, как хубаво знаете да се шегувате с бедните хора! Виж ти какъв купувач! Какъв нахален мющерия! Честна дума, вие по-скоро ми приличате на джебчия, нежели на търговец на добитък. Кълна се в чревоугодника свети Никола, че няма да е леко до вас на приятел с пълна кесия, а не дай боже пък да се зазяпа нанякъде! А, а, с вас човек трябва да си отваря очите на четири, а то иначе тежко му! Я го погледнете, добри ми хора, какъв се е надул като историограф704!

— Почакайте — каза Панюрж, — моля за тази особена милост — продайте ми един овен. Колко да ви дам за него?

— А колко предлагате вие, приятелю и съседе наш? — запита на свой ред търговецът. — Моите овни са дълговлакнести. Язон от тях е взел златното си руно. От тях води произхождението си Орденът на бургундския двор705. Това са овни ориенталски, охранени, угоени!

— Нека бъде тъй — отвърна Панюрж. — Но, за бога, продайте ми един, та да се свърши работата. Ще ви го заплатя веднага, и то само в нови западни монети, пък бил той късовлакнест и не дотам угоен. Колко искате?

— Съседе наш, приятелю мой — отвърна търговецът, — послушайте малко и с другото ухо!

Панюрж: Ваша воля.

Търговецът: Вие отивате във Фенерия? Така ли?

Панюрж: Точно така.

Търговецът: За да видите свят, така ли?

Панюрж: Точно така.

Търговецът: И да се повеселите?

Панюрж: Точно така.

Търговецът: А не ви ли наричат Робен Овена?

Панюрж: Както желаете.

Търговецът: Само, моля, не се обиждайте.

Панюрж: Не се обиждам.

Търговецът: Вие, чини ми се, сте кралският смешник.

Панюрж: Точно тъй.

Търговецът: Тъй зер! Ха-ха-ха, вие сте тръгнали да видите свят, вие сте кралският смешник и се казвате Робен Овена. Погледнете този овен — него също наричат Робен. Робен, Робен, Робен! Бе-е, бе-е, бе-е! О, какъв хубав глас!

Панюрж: Хубав и много мелодичен!

Търговецът: Хайде, приятелю и съседе наш, да се споразумеем с вас така: вие, Робен Овена, ще застанете на едното блюдо на везните, а моят овен Робен — на другото. Обзалагам се за сто аркашонски стриди, че със своето тегло, качества и цена той ще ви изнесе така високо и така мигновено, както в деня, когато бъдете провесен и обесен.

— Почакайте! — каза Панюрж. — Вие ще ощастливите и мен, и вашите потомци, ако ми продадете този овен или който и да е друг, пък макар и не дотам породист. Умолявам ви, високоуважаеми господине!

— Приятелю, съседе — отвърна търговецът, — от вълната на моите овни ще излезе хубаво руанско платно, пред което лейстерската саржа е същински дреб. От кожите им ще направят шевро и то лесно ще мине за туренско, за монтелимарско или в краен случай за испанско. От червата им ще изтеглят струни за цигулка и арфа и цената им няма да бъде по-ниска от цената на мюнхенските или даже на аквилейските. Какво ще кажете на това?

— Моля — подхвана отново Панюрж, — продайте ми един и аз ще се поклоня дори на мандалото на вратата ви. Плащам суха пара. Колко желаете?

При тези думи той показа на търговеца кесията си, натъпкана с новички хенрихи706.

Глава VII Продължение на спазаряването между Панюрж и Дендан

— Приятелю мой, съседе наш — отвърна търговецът. — Моите овни са храна за крале и принцове. Месцето им е крехко, сочно, вкусно — с една дума, същински балсам. Аз ги водя от страна, дето даже прасетата (боже прости ми) се хранят само с индийски фъстъци. А на прасните свини (извинете за израза) дават само цвят от портокалово дърво.

— Добре, добре — прекъсна го Панюрж, — но моля, продайте ми един, ще ви го заплатя по царски, кълна се в честта бедняшка. Колко искате?

— Приятелю мой, съседе наш — подхвана отново продавецът, — моите овни произхождат от оня, който пренесе Фрикс и Хеле през Хелеспонтско море.

— Дявол го взел! — извика Панюрж. — А вие какъв сте: clericus vel adis-cens?707

— Ita — това е зеле, vere708 — праз — отвърна търговецът. — Но по-добре е така: рр. р.р.р. р.р.р. р.р.р.р. Хей, Робен, рр. ррррр. Вие не разбирате този език. Впрочем по всички поля, дето моите овни пикаят, житото расте така, както сам господ да го е препикал. Не му трябва никакъв тор, никакъв мергел. И още нещо. От тяхната урина алхимиците извличат най-хубавата селитра. С грейките им (простете грубостта ми) нашите лекари лекуват седемдесет и осем вида болести, най-леката от които е, боже пази, болестта на свети Евтропия Сентски. Какво ще речете на това вие, приятелю и съседе наш? Ето защо те струват толкова скъпо.

— Колкото и да струват — отвърна Панюрж, — продайте ми един, добре ще ви го заплатя.

— Приятелю, съседе — каза търговецът, — помислете малко какви природни чудеса се таят в тези овни и даже само в един техен орган, който вие считате за безполезен. Вземете например тези рога и ги строшете с чук или с пиростия, все едно; заровете в земята само част от тях, колкото искате, и я поливайте по-честичко. След няколко месеца ще видите да израстват аспержи, дето нийде ги няма по цвят и по вкус. Равни на тях са само равенските. Да не вземете сега, господа рогоносци, да ми разправяте, че вашите рога имат такива качества и такива чудесни свойства?

— Добре де — каза Панюрж.

— Не зная дали сте учен — продължи продавецът. — Виждал съм много учени, искам да кажа, големи учени, рогоносци. Та думата ми е, ако сте човек учен, то сигурно знаете, че в ниските части, сиреч в краката, на тези божествени животни има една костица — пета или ако щете астрагал709, с тази именно костица, а не с костицата на което и да било животно в света, с изключение на индийското магаре и на либийската газела, в древните времена играели на царската игра „тали“710. В тази именно игра император Октавиан Август за една вечер спечелил повече от петдесет хиляди екю. А вас като ви гледам такъв, и дума да не става, че можете да спечелите толкова.

— Добре де — каза Панюрж. — Хайде, късайте пазарлъка.

— А как да намеря думи, приятелю и съседе наш — продължи търговецът, — за да възотдам достойна хвала на техните вътрешни органи? Какво да кажа за плешките, за задните и предните бутове, за гърдите, за черния дроб, за далака, за червата, за търбуха, за пикочния мехур, с който децата си играят като с топка, за ребрата, от които в Пигмейската земя правят хубавички лъкчета, за да замерват с черешови костилки жеравите, за главата, която, сварена с шепа сяра, дава чудодейна отвара против запек у кучетата?

— Млъкни, проклетнико! — извика господарят на кораба. — Стига пазарлъци! Искаш да продадеш — продай, не щеш — не залъгвай повече човека!

— Искам — отвърна продавецът, — но само от уважение към вас. Нека заплати три ливри и да избира.

— Много е — рече Панюрж. — В нашия край за тези пари ще ми дадат пет овена, че може и шест. Не прекалявайте! Доколкото зная, вие не сте първият, който в сребролюбието и алчността си се е разорявал, а понякога си е счупвал и врата.

— Треска да те тръшне, глупако неден! — извика продавецът. — Кълна се в свети Шару, че най-малкият от тези овни струва четворно повече от най-хубавия измежду ония, за които някога кораксийците711 в испанската провинция Турдетания вземаха по златен талант на глава. И какво мислиш ти, о глупако, колко струваше тогава златният талант?

— Добри господине — каза Панюрж, — вие се гневите, доколкото виждам и разбирам. Ето, вземете си парите.

Панюрж наброи парите на продавеца, избра от стадото най-хубавия и най-тлъстия овен и го метна на врата си, а овенът блееше и всички останали овни, слушайки го, блееха и гледаха накъдето отнасяха другаря им. В това време продавецът казваше на овчарите си:

— О, как добре съумя да избере! Разбира си от работата, проклетникът! Хубавия, най-хубавия ми взе — пазех го за сеньор Канкал, който познава вкуса им. И наистина, вземе ли в лявата ръка хубава и добре изпечена овнешка плешка, човекът не е на себе си от радост, грабва с дясната тънко, наточено ножче и един господ само знае как сръчно си служи с него.

Глава VIII Как Панюрж удави в морето и търговеца, и овните му

Внезапно, сам не зная как, защото това стана много бързо и нямаше време да проследя всичко, Панюрж, без повече дума да каже, хвърли в морето блеещия овен. След него и другите овни, блеейки в хор с другаря си, захванаха един след друг да скачат и се хвърлят от борда.

Настана суматоха: всеки се стремеше пръв да скочи след другаря. Не беше възможно да ги спрат — нали знаете навика на овните — където единият, там и всички! Ненапразно в IX кн. De Histo. animal.712 Аристотел нарича овена най-глупавото и най-тъпоглавото животно.

Ужасен, че овните загиват и се давят пред очите му, продавецът с всички сили се мъчеше да ги догони и задържи. Ала усилията му бяха напразни: овните един подир друг скачаха в морето и загиваха. Накрая той улови за руното едър, охранен овен и го домъкна на палубата, надявайки се да задържи и спаси не само него, но и всички останали. Но овенът бе толкова силен, че го повлече със себе си и търговецът полетя с главата надолу към морските бездни. Ето как някога овните на едноокия циклоп Полифем извлякоха от пещерата Одисей и неговите другари. Овчари и пазачи също се впуснаха да ловят овните кой за рогата, кой за краката, кой за руното и всички бяха завлечени в морето и така загинаха безславно.

Застанал до камбуза с гребло в ръка, но не за да помогне на овчарите, а за да им попречи да се покатерят на кораба и се спасят от гибел, Панюрж красноречиво проповядваше и като брат Оливие Майар или брат Жан Буржоа им говореше за мъките на този свят и за блаженстваща на другия, уверявайки ги, че покойниците са по-честити от живущите в тази долина на скръбта, и им обещаваше след завръщането си от Фенерия да издигне на всекиго от тях на самия връх Сени хубав кенотаф713 и надгробен паметник; на ония пък, на които още не бе омръзнало да живеят с хората и не им се искаше да се озоват на морското дъно, той пожелаваше добра среща с голям кит, който на третия ден да ги отнесе както Йона здрави и читави някъде в Атлазената страна.

Когато продавецът и овните изчезнаха от кораба, Панюрж се провикна:

— Не е ли останала тук поне една овнешка душица? Къде е сега стадото на Тибо Агънцето-багънцето? Или стадото на Реньо Овена, което обичало да спи, докато другите стада пасат? Не зная. Стара военна хитрост! Какво ще кажеш, брат Жан?

— Всичко най-добро за вас — отвърна брат Жан. — Нищо лошо не виждам в това, ще кажа само, че някога пред сражение или атака на войниците обикновено обещавали за този ден двойна надница: когато спечелвали сражението, имало достатъчно с какво да им се наплатят; но когато го загубвали, посрамените войници и дума не обелвали за каквото и да било възнаграждение, както сторили например отстъпващите грюйерци след битката при Серизол; така че и вие не трябваше да избързвате с плащането и паричките щяха да си останат в кесията ви.

— Плюя на парите — каза Панюрж. — Кълна се в бога, че си доставих удоволствие за повече от петдесет хиляди франка. А сега да тръгваме, вятърът е благоприятен. Брат Жан, чуй какво ще ти кажа: няма човек, който да ми е сторил нещо приятно и комуто да не съм се издължил или поне поблагодарил. Аз не съм неблагодарник, не съм бил и няма да бъда. Но няма човек, който да ме е огорчил, без да се разкайва за това и на този, и на онзи свят. Моето християнско великодушие не приема всеопрощаването.

— Погубваш душата си, дяволе проклети — забеляза брат Жан. — Казано е в Евангелието: Mihi vindictam714 и така нататък.

Глава IX Как Пантагрюел пристигна на остров Еназин715 и необичайните родствени отношения в тази страна

Духаше лек югозападен ветрец и в продължение на целия ден ние не видяхме суша. Едва на третия ден, тъкмо по обед, съгледахме триъгълен остров, напомнящ с формата и местоположението си твърде много Сицилия. Наричаше се Островът на родствените отношения.

Местните жители приличаха на червените поатианци с тази само разлика, че всички — мъже, жени и деца — имаха нос във вид на асо спатия. Ето защо някога този остров бил именуван Еназин. И всички тук бяха сродници и родственици и се гордееха с това, а местният управител даже ни каза:

— Вие, люде от другия свят, ще се учудите, ако ви кажа, че от един римски род (става дума за фабианците) в един-единствен ден (13 февруари) през една-единствена врата (Карменталската, в подножието на Капитолий, между Тарпейската скала и Тибър, по-късно наричана Вратата на злодеите) срещу враговете на Рим (етруските) излязоха триста и шест воини, всички в роднинска връзка помежду си, и още пет хиляди редници, техни васали, и всички те бяха избити (това стана близо до река Кремер, която извира от Баканското езеро). А от наша страна, ако се наложи, ще излязат повече от триста хиляди човека и всички ще бъдат родственици, произхождащи от едно семейство.

Това тяхно родство беше твърде странно: ние констатирахме, че макар родственици и близки помежду си, никой от тях не бе никому ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра, ни чичо, ни леля, ни братовчед, ни племенник, ни зет, ни снаха, ни кум, ни кръстник. И наистина, сам аз чух как чипонос, по изключение, старец назова едно три-четири годишно момиченце „татко“, а момиченцето него — „дъще“.

Чухме и един мъж да нарича някаква жена „моя сепия“, а тя него — „мой делфин“.

— Може да си представите как смърдят тези две риби, когато си търкат една в друга сланинките — забеляза брат Жан.

Друг смигна на красива девойка и й каза: „Добър ден, мое чесало, а тя, отвръщайки на поздрава му, извика: «Добра стига, магарешко бодило!»“

— Ха-ха-ха! — разсмя се Панюрж. — Чесало, магаре и бодило — ето ви магарешко чесало. Това магаре сигурно честичко е почесвано.

Трети се поклони на своята мила и извика: „Здравей, писалищна масичко!“, на което тя отвърна: „Привет, мой протокол!“

— Кълна се в свети Тренян — подхвърли Гимнаст, — че този протокол длъжко се залежава на писалищната масичка.

Друг назова една „моя зеленчукова градинко“, а тя него — „мой козел“.

— Пусни козела в градинката и после гледай сеир — рече Евстен.

Друг някакъв поздрави една от приятелките си с думите: „Здрасти, моя секирке!“, а тя него: „Здравей, дръжко моя!“

— Убил ги бог! — извика Карпалим. — Значи, така е затъкната тази секира? Значи, там всичко върви като по масло? Че как да не върви? Такова масълце кого ли няма да подхлъзне!

Продължих по-нататък и чух как един дебелак поздрави някаква своя роднина, която нарече „мое дюшече“, а тя него — „мой юрган“. И наистина, той приличаше на същински юрган. Друг нарече жената, която срещна, „моя мека срединка“, а тя него — „моя коричка“. Друг нарече познайницата си „моя лопатко“, а тя него — „мой ръжен“. Друг още нарече една девойка „подпетена обувка“, а тя него — „мой пантоф“. Друг мъж каза на някаква жена „моя калевро“, а тя него — „мой чепик“. Друг нарече друга някаква жена „ръкавичка без пръсти“, а тя него — „моя ръкавица“. Друг още нарече родственицата си „щавена кожичка“, а тя него — „сланинка“. А за родственост между тях можеше да става дума колкото между щавена кожа и сланина.

С такова родствено право един нарече приятелката си „мое омлетче“, а тя него — „мое яйчице“, а си приличаха колкото яйце с омлет. Също и друг нарече своята приятелка „мое чревце“, а тя него — „мое говеждо шкембе“. И тъй като не можах да разбера какви точно бяха родствените връзки, близки или далечни, по майчина или по бащина линия, запомних само едно: тя е черво от това говеждо шкембе.

Друг пък, смигайки на познайницата си, й каза: „Здравей, моя раковинке.“ А тя на него: „Здравей, моя стридо.“

— Ето стрида в раковина — забеляза Карпалим.

Друг също поздрави така своята приятелка: „Дано животът ти бъде приятен, моя шушулко!“ А тя на него: „А твоят дълъг, мое грахово зрънце!“

— Аха — рече Гимнаст, — тези са като грахово зрънце в шушулка.

Друг един скапаняк, кукнал на високи дървени кокили, срещайки дебела, ниска и трътлеста мома, й каза: „Здравей, мой налъм, мой пумпал, моя въртележко!“ А тя гордо му отвърна: „Здравей, здравей, мой камшик!“

— Да пукна — рече Ксеноман, — ако се намери камшик, способен да помръдне този пумпал.

Някакъв доктор по педагогическите науки, добре сресан и олизан, с накрехната баретка и засукани мустаци, поприказва малко с важна госпожица и като се сбогува, й каза: „Много ви благодаря, весело личице!“ — „А аз още повече, проиграна игра!“ — отвърна тя.

— Весело лице и проиграна игра — съюз напълно възможен, когато се преструваме — каза Пантагрюел.

Минавайки наблизо, студент, дето все отсъства, каза на едно момиче: „Ай, ай, ай! Как се радвам, че най-после ви виждам, гайдичко!“ — „И аз — отвърна тя, — духало мое, всякога с радост ви срещам.“

— Съединете ги и им духнете в задника — каза Панюрж, — и ето ви гайда с духало.

Друг нарече познайницата си „моя тенджерко“, а тя него — „мой похлупак“. И тутакси се сетих за тенджерката, която се търкулнала и си намерила похлупака. Недалеч от нас съгледах някакъв ухилен, гърбав хахо да се сбогува с млада жена и да й казва: „Прощавай, дупчице моя“, а тя на него: „Довиждане, мой клин!“

— Тя е, смятам аз, добра дупка — рече брат Жан, — а и той не е лош клин. Сега работата е дали такъв клин може да запуши напълно такава дупка.

Друг се поклони на една от приятелките си и каза: „Здравей, моя клетко!“, а тя на него: „Здравей, мой гъсок!“

— Чини ми се — рече Понократ, — че гъсокът честичко и на драго сърце преседява в тази клетка.

Някакъв пиян, разговаряйки с красива млада девойка, й каза: „Да не забравиш, фукня такава!“, а тя на него: „Не се безпокой, нищожество!“

— И вие считате тези двама за роднини? — запита Пантагрюел. — Аз, напротив, смятам, че те са врагове, щом той я нарече фукня. У нас това е най-голямото оскърбление за една жена.

— Добри люде от другия свят — отвърна управителят, — малцина родственици и сватове са близки толкова, колкото това нищожество и тази фукня. Те и двамата са излезли от една и съща дупка и в един и същи миг.

— Сигурно буйният североизточен вятър е надувал майка им — каза Панюрж.

— За каква майка говорите? — прекъсна го управителят. — Тази родствена връзка съществува у вас. Те нямат ни баща, ни майка. Бащите и майките живеят отвъд морето, при хора, по-богати от нас.

Благодушният Пантагрюел виждаше всичко и всичко чуваше, но тези думи едва не го накараха да загуби самообладание…

След като огледахме внимателно разположението на острова и се запознахме с нравите на безносовите му жители, ние влязохме в малка кръчмица да се подкрепим. В кръчмицата празнуваха сватба по тамошен обичай. И трябва да ви кажа, че хората пируваха юнашки. В наше присъствие стана веселото бракосъчетание на една круша, девица твърде представителна, както ни се стори (впрочем ония, които я бяха поопипали, казваха, че била мекичка), с младо сирене с червеникава, мъхеста брадичка. За такива сватби аз и преди бях слушал и знаех, че стават и по други места. Ненапразно у нас на село казват, че няма нищо по-добро от това да ожениш круша и сирене. В друга стая видях да бракосъчетават стара износена калевра с младо пъргаво ботушче. На Пантагрюел обясниха, че младото ботушче взема за жена старата калевра, защото била добре изпипана и толкова удобна, сякаш само за него направена. В друга стая на приземието пък видях млада, изящна бална обувка да се венчава със стар, износен чехъл. Казаха ни после, че той я взема не за красотата и благонравието й, а от скъперничество и желание да тури ръка на златото, с което цялата била обшита.

Глава X Как Пантагрюел слезе на остров Шели716 дето царуваше крал свети кравай

Югоизточният вятър задуха точно в кърмата на кораба и ние, напускайки тези неприятни родственици с нос като асо спатия, излязохме в открито море. На залез-слънце слязохме на остров Шели — голям, плодороден, богат и многолюден остров, дето властваше крал свети Кравай. Придружен от своите деца и от придворните, той се отправи към пристана да посрещне Пантагрюел и го отведе в замъка си. На входа на кулата се представи кралицата, заобиколена от дъщерите си и от придворните дами. Крал Кравай пожела тя и цялата й свита да целунат за „добре дошли“ Пантагрюел и неговите хора. Такива бяха в тази страна правилата на вежливостта. И те наистина целунаха всички с изключение на брат Жан, който се шмугна в тълпата на кралските служители и изчезна. Крал Кравай искаше на всяка цена да задържи Пантагрюел този и следващия ден. Пантагрюел обаче отговори, че сега времето е ясно и духа попътен вятър, което пътниците често напразно очакват; те трябва, продължи Пантагрюел, да се възползват, докато вятърът все още духа, тъй като не всякога духа и не всеки път, когато го очакват. След така изложения довод и след като глътка по глътка опраскахме по двайсет и пет, че и по трийсет наздравици, най-после крал Кравай ни остави да си тръгнем.

Когато отново се озовахме на пристана, Пантагрюел, забелязал отсъствието на брат Жан, запита къде е и защо се е отделил от другарите си. Панюрж не знаеше как да го извини и тъкмо се готвеше да се върне и го потърси в замъка, брат Жан дотърча ухилен до уши и весело извика:

— Да живее благородният крал Кравай! Кълна се в смъртта на дивия бик, че този човек ще удари всички с кухнята си. Сега идвам оттам. Каква кухня! Пращи от имане! Добре, че сколасах да напълня расото си с неща, полезни и приятни за нашите монаси.

— Кой що прави, ти все из кухните се мотаеш — каза Пантагрюел.

— Кълна се в червата си — отвърна брат Жан, — може да съм вързан по тънката част, което си е истина, но от кухненски церемонии и обичаи разбирам много повече, нежели да се кланям на дами и мадами, да ги прегръщам през шията, през кръста, да целувам ръчичките на височества и величества и да им каканижа допотопни глупости. Пикая аз на такава етикеция. Е, не казвам, че не си посръбвам направо от бъчвичката, а и да си поискам не се срамувам. Но всички тези попикани поклони ми са противни като дявола, искам да кажа, като великите пости. Свети Бенедикт717 държи строго на тях. Казвате да се целуваме с госпожиците. Кълна се в достопочтеното и свещено расо, което нося, че се пазя от това като от дявола — боя се да не стане с мен като със сеньор Гершаруа.

— Какво? — запита Пантагрюел. — Ами че аз го познавам, той е един от най-добрите ми приятели.

— Поканили го веднъж — продължи брат Жан — заедно с други тамошни сеньори, с жените и дъщерите им на богато пиршество у едного от неговите роднини и съседи. Докато го чакали, дамите преоблекли и наконтили лакеите си като гиздави и хубави моми. Така предрешени, лакеите отишли да го посрещнат на подвижния мост. Той се разцелувал най-учтиво с всички и на всички се поклонил доземи.

В това време дамите, които го очаквали на пътя, прихнали да се смеят и направили знак на пажовете да смъкнат дрехите си, а добрият сеньор, като видял това, от срам и обида отказал да целуне истинските дами и госпожици. Дето има една приказка — парен каша духа, та и нашият човек си рекъл: „Дявол знае дали и тези дами не са още по-хитроумно предрешени лакеи“ и не посмял да ги целуне.

Господи боже мой, da jurandi, какво се мотаем още, че не пренесем час по-скоро тленните си особи в някоя кухня като хората? И там да погледаме как се въртят ония ми ти ръжени, да се порадваме на огнищата, на шишовете със сланинката, да погледаме как застройват супите, как майсторят десерта, как подреждат вината! Beati immaculati in via718 е казано у нас в требника.

Глава XI Защо монасите обичат да се мотаят из кухните

— Ето това наистина е казано по монашески — забеляза Епистемон. — Искам да кажа, монах монашестващ, а не монах омонашен. Всъщност вие ми припомнихте онова, което ми се случи да видя и чуя във Флоренция преди двайсетина години. Бяхме си хубава компанийка от хора любознателни, любители на пътешествия и почитатели на науката, на старините и забележителностите на Италия. И с любопитство разглеждахме местоположението и красотите на Флоренция, любувахме се на нейните великолепни дворци и катедрали и даже се надпреварвахме кой по-красноречиво да ги възхвалява, когато някакъв монах от Амиен, на име Бернар Лакомия, подразнен и отегчен, каза:

— Не разбирам, дявол го взел, какво толкова за хвалене намирате тук. И аз разглеждах града с не по-малко внимание от вас, а и очите ми виждат не по-зле от вашите. Е, и какво? Хубави къщи, и толкоз. Но сам бог и свети Бернар, нашият добър покровител, са ми свидетели, че в целия град още не съм видял ни една кръчмица, а все поглеждам и надничам навсякъде. Истина ви казвам, дебна, търся божи кръчмици, опитах се да ги преброя отляво и отдясно и да видя на коя страна са повече — няма и няма… Виж, друго е в Амиен, повървя ли четири и даже три пъти по-малко, отколкото сега с вас, и вече да съм ви показал повече от четиринайсет старинни и апетитно ухаещи кръчмички. Не зная какво удоволствие намирате в това да гледате лъвове и африкани (така ги наричате вие, а тук им казват тигри, леопарди, пантери) или бодливите свинчета и щраусите в двореца на сеньор Филипо Строци719. Мен да питате, честна дума ви казвам, приятели мои, аз бих предпочел да видя хубав, охранен гъсок, нанизан на шиш. Тези порфири и мрамори били красиви, били такива, били онакива… Може и да е тъй, не споря, но амиенските банички са много по-хубави. Античните статуи били майсторски изваяни. Ще ми се да ви вярвам, но кълна се в свети Фереол Абевилски, че младите момичета по нашия край са хиляди пъти по-приятни.

— Но на какво се дължи и как да си обясним — запита брат Жан — това, че монаси в кухнята ще намерите всякога, а крале, папи и императори никога?

— Дали — продължи мисълта му Ризотом — някаква особена сила, скрита в тенджерите и в ръжените, не притегля монасите, както магнитът притегля желязото, а не притегля ни императори, ни папи, ни крале? Или може би това е някаква наклонност, някакво естествено влечение, присъщо на монашеските раса и гугли и което тласка добрите божи раби към кухните даже когато и през ум не им минава за кухня?

— С други думи — отвърна Епистемон, — формата се нагажда към материята. Така казва Авероес.

— Те това е — заключи брат Жан.

— Ще ви кажа нещо и аз — намеси се Пантагрюел, — но не във връзка с поставения въпрос, който е малко трънлив и вие едва ли ще го решите, без да се убодете. Спомням си, че бях чел как македонският цар Антигон влязъл веднъж в своята походна кухня и като видял поета Антагор сам да си вари раци, закачливо подхвърлил: „Дали Омир си е варил раци, когато е описвал подвизите на Агамемнон?“ „О, царю — отвърнал Антагор, — мислиш ли ти, че когато е извършвал тези подвизи, Агамемнон е надничал из кухните да види кой в неговия стан си вари раци?“ На царя се сторило непристойно поетът да се отдава на такива занимания в неговата кухня. А поетът му намекнал, че дваж по-непристойно е кралят да наднича в кухнята.

— Та това е нищо — рече Панюрж. — Аз ще ви разкажа какво е отговорил веднъж Бретон Виландри720 на херцог Дьо Гиз. Приказвали си двамата за оная битка на крал Франсоа срещу, император Карл Пети, по време на която същият този Бретон, въоръжен чудесно, защитен със стоманени наколенници и набедреници и яхнал кон като хала, изчезнал, потънал вдън земя. „Честна дума — казал Бретон, — бях си тук и за мен е лесно да ви го докажа, само че се сражавах на такова място, дето вие не бихте се осмелили да ме потърсите.“

И тъй като на херцога този отговор се сторил неясен и дързък и вече бил готов да избухне, Бретон лесно го усмирил и едва ли не го накарал да пукне от смях, като казал: „Бях в обоза, а ваша светлост никога не би се скрил там като мен.“

Като разговаряха така за било и небило, нашите приятели стигнаха до корабите си и без да губят време, напуснаха остров Шели.

Глава XII Как Пантагрюел прекара в прокуратурата и необичайният начин на живот на сплетниците

Продължавайки нашия път, на другия ден ние благополучно стигнахме в Прокуратурата, страна нечиста и безредна. Дотогава не бях слушал нищо за нея. Там видяхме прокурори и съдебни изпълнители, тоест сплетници от всякакъв вид. Те не ни предложиха ни да пием, ни да хапнем. Само ни се кланяха доземи и ни казваха, че са на нашите услуги. Един от преводачите ни разказа на Пантагрюел по какъв необикновен начин тези хора си осигуряват препитанието — начин, диаметрално противоположен на римските обичаи. В Рим мнозина се изхранват, като тровят, бият и убиват други; сплетниците пък преживяват, като позволяват да ги бият и ако останат по за дълго небити, до един измират от глад, и не само те, а и жените и децата им.

— Те ми напомнят онези хора — каза Панюрж, — у които, както твърди Гален, стрелката не подскача, докато не ги натупат хубаво. А с мен е обратното — ако ме набият, кълна се в свети Тибо, че изведнъж ще се получи засечка.

— А сега чуйте по какъв начин се препитават тези хора — продължи преводачът. — Ако монах, свещеник, лихвар или адвокат изпитва към някой велможа ненавист, той насъсква срещу него едного от тези сплетници. Сплетникът ще заведе дело срещу велможата, ще го призове в съда, ще го оскърби и наклевети нагло съгласно получените указания, докато най-после велможата, стига само да не е побъркан и по-глупав от магаре, го халоса с тояга или със сабя по главата или му пречука краката, или, което е още по-добро, го хвърли от бойниците или от прозорците на замъка си. Стане ли това, ето ви сплетника богат за цели четири месеца: ударите с тояга за него са същински реколти, тъй като той ще смъкне от монаха, от лихваря, от адвоката много пара, много нещо, а и велможата от своя страна ще му даде възнаграждение, и то толкова голямо и щедро, че сам ще остане с празни ръце, пък отгоре на туй и ще трепери да не изгние из затворите, сякаш едва ли не е утрепал самия крал.

— Зная чудесно средство срещу такова зло — каза Панюрж. — Сеньор Дьо Баше се е възползвал от него.

— Какво е то? — запита Пантагрюел.

— Сеньор Дьо Баше — продължи Панюрж — бил човек безстрашен, добродетелен, великодушен, доблестен. Когато се завърнал у дома си след дългата война, по време на която херцог Ферарски, подпомаган от французите, храбро отбивал яростните атаки на папа Юлий Втори, блаженият игумен на Сен-Луанската обител започнал за свое собствено удоволствие и развлечение да изпраща при него сплетници и да го разтакава по съдилища.

Веднъж, когато, като човек добър и благонравен, закусвал със слугите си, сеньор Баше наредил да повикат неговия хлебар на име Луар и жена му, както и енорийския свещеник Удар, който по тогавашния френски обичай служил при него като домакин, и в присъствие на дворяните и слугите, им казал:

— Чеда мои, вие виждате какви неприятности ми създават всеки божи ден тези подли сплетници. Аз съм стигнал вече дотам, че ако не ми помогнете, ще зарежа страната и ще хвана пътя към Черна Африка. Ето защо, щом се появи такъв сплетник, вие, Луар, и вашата жена ще влезете в голямата зала в сватбени одежди, готови уж да се венчаете. Ето ви сто златни екю да си купите нови сватбени накити. Вие, господин Удар, ще наденете хубавия стихар и епитрахила и ще дойдете със светена водица, като че се готвите да ги венчавате. И вие, Трюдон (така се наричал неговият барабанчик), елате навреме с флейтата и барабана си. Щом младоженците дадат съгласието си и женихът, под ударите на барабана, целуне невестата си, всички според обичая започвате един друг леко да се ръчкате. После ще се наядете колкото може по-добре и когато ви падне подръка сплетникът, удряйте безмилостно, като че биете недоузряла ръж. Моля, удряйте, бъхтайте, шибайте го! Ето ви нови стоманени ръкавички, обшити с козя кожа. Удряйте сплетника и отзад, и отпред, не жалете сили. Който от всички най-добре го отупа, него ще считам за най-свой. Не се страхувайте от съд — на всички ще стана свидетел. Набили го, ще река, на шега — както се полага на сватба.

— Да, но как ще познаем сплетника? — запитал Удар. — При вас идва толкоз народ!

— И за това съм помислил — отвърнал Баше. — Приближи ли се към вратника човек пешком или възседнал мършаво конче, с голям, тежък сребърен пръстен на палеца си, да знаете, че е сплетник. Вратарят ще го посрещне любезно и ще заудря камбаната. А вие бъдете готови и елате в залата да разиграете трагикомедията, за която току-що ви говорих.

И не щете ли, същия този ден пристигнал с божията воля стар, дебел, червендалест сплетник. Похлопал на вратата и вратарят веднага го познал по старовремските калеври, по келявата кобила, по торбата, натъпкана със съдебни призовки и увиснала на пояса му, и най-вече по големия сребърен пръстен на левия палец. Вратарят го посрещнал любезно, разтворил широко вратника пред него и весело заудрял камбаната. При този знак Луар и жена му бързо навлекли сватбените одежди и се отправили засмени към залата.

Удар грабнал стихара и епитрахила, но в преддверието срещнал сплетника, замъкнал го със себе си и докато другите надявали ръкавиците и се готвели за боя, дълго го поил с винце и му говорел така: „Ех, че навреме дойдохте! Господарят е в отлично настроение. Как славно ще си погуляем! Трапезите пращят от ядене — у нас стягаме сватба. Пийте и се веселете!“

Тъй го приканвал свещеникът и той — готово, пил за младоженците, пил за сватбарите, та още по едно, че още по едно, докато хубаво се насвяткал.

Междувременно, като видял хората си насъбрани в залата и всички в боева готовност, Баше проводил да извикат Удар. Дошъл Удар и донесъл светена водица. След него се задал и сплетникът. Влизайки в залата, той не пропуснал да стори няколко почтителни поклона, а после приканил Баше да се яви в съда. Баше го приел от любезно по-любезно, подхвърлил му някоя и друга монета и го помолил да присъства на сватбената церемония.

Претупали надве-натри сватбата и започнали да се ръгат един друг с юмруци. Но когато дошъл редът на сплетника, така го нагостили с железните ръкавици, че горкият и името си забравил: очите му посинили, осем ребра му строшили, гръдната кост му избили, ключиците на четири, а долното чене на три му разбили и всичко уж на шега. А как здравенякът Удар го дънил със стоманената си ръкавица, скрита под ръкава на стихара — един господ само знае!

Върнал се на остров Бушар сплетникът, облъскан и нашарен като тигър, но затова пък напълно удовлетворен и облагодетелстван от сеньор Баше, и благодарение на добри тамошни хирурзи поживял си още дълги години. За станалото никой дума не продумал. Споменът за него отлетял ведно с камбанния звън при погребението му.

Глава XIII Как по примера на метр Франсоа Вийон721 сеньор Баше хвали своите хора

И тъй, сплетникът напуснал замъка и щом възседнал кьоравата си кобила (така наричал той кривогледото си конче), Баше събрал под асмата в градината си всички свои хора, без, разбира се, да забравя жена си и дъщерите си, заповядал да донесат от най-хубавото винце и огромни блюда с баници, сирене, шунка и плодове и след като ял, пил и се веселил с тях, накрая им разказал следната история:

— Метр Франсоа Вийон на стари години се оттеглил в пуатвинската обител „Свети Мексан“, под покровителството на нейния игумен — човек хрисим и почтен. В желанието си да развесели хората от околността, Вийон намислил да представи Страстната седмица на пуатвинско наречие. Издирил артисти, разпределил ролите, осигурил помещение и уведомил кмета и градските старейшини, че представлението ще бъде готово към края на Ниорския панаир. Оставало само да се намерят подходящи костюми за действащите лица. Кметът и градските старейшини дали съответните разпореждания.

Филон и епитрахил за стария селянин, комуто възложил ролята на бог-отец, Вийон поискал от брат Етиен Опашатия, клисар на францисканския манастир. Опашатия обаче му отказал, като обяснил, че манастирският устав строго забранява да се дава или заема каквото и да било на артисти. Вийон възразил, че тази забрана се отнася само до фарсове, маскаради и прочие непристойни увеселения и че точно така се тълкува тя в Брюксел и в други градове. Но Опашатия си знаел своето и направо му рекъл да си потърси филон и епитрахил другаде и да не очаква подкрепа от негово светейшество, тъй като няма да получи нищо. Възмутен от дъното на душата си, Вийон разказал всичко това на актьорите и добавил, че бог ще отмъсти на Опашатия и че в най-скоро време ще му отдаде заслуженото.

В събота Вийон научил, че Опашатия, възседнал манастирската магарица, се отправил към Сан-Лигер да събира подаяния и че ще се завърне оттам към два часа следобед. Разгеле, рекъл си Вийон и представил из градските улици и на тържището дяволската сцена. Неговите дяволи, облечени във вълчи, телешки и агнешки кожи, с натъкнати овнешки глави и с окачени на ланец, дебел като мечешка верига, големи дървени вили, кравешки хлопатари и магарешки звънци, проглушили града с ужасните си крясъци. Едни стискали в ръце черни, пълни с барут топузи, други носели дълги запалени главни и на всяко кръстовище хвърляли върху тях шепи борова смола, при което мигом се въздигали до небесата дим и огнени стълбове. Вийон разкарал дяволите по целия град за голямо удоволствие на възрастните и за голям ужас на малките и накрая ги отвел да си хапнат в кръчмата отвъд градската врата, току до пътя за Сен-Лигер. Когато приближили до кръчмата, Вийон съгледал отдалеч Опашатия, който се завръщал от града, и се обърнал към дяволите със следните макаронични, сиреч комични стихове:

— Вижте го хубостника — рекли дяволите, — отказа да даде на бога отец една нищо и никаква риза! Я да го постреснем ние, както си знаем!

— Добре сте намислили — зарадвал се Вийон. — Но сега да се скрием, докато той се приближи към нас, и дръжте готови тоягите и главните.

Едва-що се показал Опашатия, и страшилищата шумно изскочили на пътя и захванали да засипват с огън и него, и кобилата му, да звънят с хлопатарите и да крещят като същински дяволи:

— Хо, хо, хо, хо! У-у-у-у! Хо-хо-хо-хо! Е, брат Етиен, добре ли играем на дяволи?

Кобилата в ужас подскачала, пръцкала, тичала в галоп, ритала, пръхтяла, мятала се от една страна на друга и накрая хвърлила Опашатия на земята, колкото и здраво да се държал за седлото. Десният му сандал се заплел във въженото стреме и всички усилия да го измъкне останали напразни. Кобилата го повлякла по земята, зарязала в страха си пътя и хукнала през плетища, трапове и огради. Работата най-подир свършила с това, че кобилата смазала главата на ездача и някъде към осанния кръст722 мозъкът му изтекъл; после му откъснала ръцете и те полетели една насам, друга натам, после — нозете, после му изкормила и червата и когато се довлякла до манастира, на нея висяло само дясното му ходило, заплетено в стремето.

Като видял, че се сбъднали предвижданията му, Вийон казал на дяволите:

— Хубаво ще си изиграете ролята, господа дяволи, хубаво ще я изиграете, уверявам ви! О, как хубаво ще я изиграете! Обзалагам се, че ще надминете всички сомюрски, дуйски, монморионски, ланжейски, сентеспенски, анжерски и даже — боже прости — поатиерските дяволи с цялата им заседателна зала. О, как хубаво ще я изиграете!

— И тъй, мили мои приятели — казал Баше, — аз предвиждам, че вие и занапред ще играете добре този трагичен фарс, щом при първия опит тъй сръчно отупахте, натупахте и претупахте сплетника. От днес нататък удвоявам възнагражденията на всички. А вие, душице моя (обърнал се той към жена си), дарете ги с каквото намерите за добре. Всички мои съкровища са във ваши ръце и на ваше разпореждане. Колкото до мен, добри мои приятели, аз ще пия най-напред за вас. Винцето наистина е добро и е изстудено. А сега вие, управителю на моя дом, вземете това сребърно блюдо — подарявам ви го! Вие, оръженосци, приемете тези две чаши от позлатено сребро. И нека три месеца никой от вас не бие пажовете си. Душице моя, дайте им хубавите бели пера със златните титерици. На вас, сеньор Удар, поднасям тази сребърна бутилка. Другата подарявам на готвачите; на камериерите предлагам сребърна кошница; на конярите — този супник от позлатено сребро, на вратарите — тези две паници, а на мулетарите — десет супени лъжици. Трюдон, вие вземете всички сребърни лъжици, както и тази бонбониера. На вас, лакеи, предлагам голямата салатиера. Служете ми вярно, приятели мои, а аз всякога ще ви бъда благодарен, и веднъж за винаги запомнете, че предпочитам, кълна се в бога, служейки на добрия наш крал, да получа на война сто удара с боздуган по шлема, нежели веднъж да бъда позван в съда от тези нагли клеветници за удоволствие на такъв пресвят отец.

Глава XIV Побоят над сплетниците в дома на Баше продължава

След четири дни друг сплетник, този път млад, източен и слаб, дошъл по искане на блажения отец да позове Баше в съда. Вратарят го познал още щом го съгледал, и веднага забил камбаната. Хората в замъка чули звъна и разбрали каква е работата. Луар в това време си месел тестото, жена му си пресявала брашното, а Удар тъкмо си преглеждал сметките. Придворните играели на топка. Самият сеньор Баше играел на триста и три с жена си. Дъщерите му играели на ашици, прислужниците — на империал. Пажовете играели на мура с почукване на пръсти. И изведнъж всички разбрали, че на вратника чака сплетник. Миг подир това Удар се облича, Луар и жена му грабват венчалните одежди, Трюдон вече надува флейтата и лудо удря барабана. Всички се смеят, стягат се набързо и надяват ръкавиците.

Баше излязъл във вътрешния двор. Щом го зърнал, сплетникът паднал на колене пред него и го помолил да не се гневи, загдето по волята на блажения отец го призовава в съда; и почтително и любезно обяснил, че служил в манастира като пазител на абатската митра и че е готов да стори не само за него, но и за най-дребната челяд в неговия дом всичко, което той благоволи да му нареди и заповяда.

— А, не — възразил сеньор Баше, — аз няма да се явя в съда, докато не опитате моето кенкенейско винце и не се повеселите на сватбата, която вдигаме днес. Сеньор Удар, предложете му да пие за здраве на младоженците и да си отдъхне, а после го доведете в залата. И тъй, бъдете добре дошъл!

Хапнал си сплетникът и най-паче си посръбнал, а после, придружен от Удар, се отправил към залата, дето участниците в играта до един били вече по местата си, готови да действат. Щом го съгледали, всички като по даден знак се усмихнали. Усмихнал се от немайкъде и сплетникът, а междувременно сеньор Удар измънкал къса молитва над главите на бракосъчетаващите се, съединил ръцете им, заповядал на жениха да целуне невястата и поръсил всички със светена водица. Докато поднасяли виното и сладките, юмручните удари мигом завалели.

Скрил под стихара желязната си ръкавица, сеньор Удар веднага я надянал и започнал да налага сплетника, върху когото сега от всички страни се стоварили юмруци. „Сватба, сватба, сватба, нека я запомните!“ — викали в един глас всички и му теглили такъв бой, че кръвта му рукнала и от устата, и от носа, и от ушите, та даже и от очите. И дорде човекът да се усети — туй глава, врат, гръб, гърди, ръце, с една дума, всичко било смазано и потрошено. И мога да ви уверя, че дори и бакалаврите на карнавала в Авиньон не са играли на раф с такова удоволствие, с каквото нашите приятели натупали сплетника. Накрая той се свлякъл на земята. Че вода, че амоняк, че вино — и щом човекът стъпил на крака, закачили на куртката му хубава зелено-жълта корделка, а после го метнали на крантата и го пуснали по дяволите. Завърнал се сплетникът в Ил-Бушар, но как го лекували местните знахари и как се е грижела жена му за него — не мога да зная. Оттогава насам никой нищо не е чул за него. На другия ден историята се повторила, тъй като изпълнителният акт не бил намерен в торбата, нито в чантата на сплетника. И ето че блаженият манастирски игумен изпратил друг сплетник, този път за сигурност придружаван от двама свидетели. Вратарят пак заудрял камбанката, чийто звън зарадвал целия дом, защото всички се досетили каква е работата. В това време Баше, съпругата и приближените му тъкмо обядвали. Той заповядал да повикат сплетника, поканил го на трапезата при себе си, а свидетелите настанил до дъщерите си и всички весело започнали да ядат и пият. Когато накрая поднесли десерта, сплетникът станал от мястото си и пред свидетелите на всеослушание приканил Баше да се яви в съда. Баше учтиво му поискал копие от заповедта, прочел го и дал по четири екю със слънце и на сплетника, и на свидетелите.

Междувременно участниците в трагикомедията се оттеглили, за да се подготвят за играта. Трюдон заудрял барабана. Баше помолил сплетника да присъства на сватбата на едного от прислужниците му и да състави брачния договор, като срещу това му обещал богато възнаграждение. Сплетникът бил човек любезен и услужлив и без да каже дума, предложил пред очите на свидетелите необходимите писмени принадлежности и хартия. В това време в залата влезли от едната врата Луар, а от другата жена му с шаферките, и двамата в сватбена премяна. Надянал набързо черковните одежди, Удар уловил за ръце младоженците, приканил ги да изрекат съгласието си и им дал благословията си, без, разбира се, да пести светената водица. После изготвили подробно договора и го подписали. От една врата внесли виното и сладките, от друга — белите и кафяви сватбени панделки, а от третата неусетно вмъкнали стоманените ръкавици.

Глава XV Как сплетникът възстановява старите сватбени обичаи

Като му цапнал на екс някоя и друга чашка бретонско винце, сплетникът казал на сеньора:

— Господарю, но как я мислите вие? Та това сватба като сватба ли е? Боже милостиви, ето как изчезват добрите обичаи. Днес заек в дупката му не може да намериш, а за приятели и дума да не става… Нали виждате в колко църкви вече изоставиха стария обичай да се пие с песни за здравето на добрите коледни светци. О! О! Светът се е побъркал! Краят е близък! Ами да си пийнем, майка му стара, да си пийнем като на сватба! Сватба, сватба!

И с тези думи започнал да почуква Баше и жена му, а после и дъщерите му и Удар.

Ония с ръкавиците това и чакали и като се завъртели наляво и надясно, така очукали гостите, че на девет места пукнали главата на сплетника, на единия от свидетелите строшили дясната ръка, на другия откачили горното чене и то повиснало чак до брадата, а после ей тъй, на шега, му обелили мъжеца и му изкъртили зъбите така, че и помен не останало ни от кучешки, ни от кътници, ни от резци.

Тук барабанчиците внезапно променили темпа и при този знак ръкавиците неусетно изчезнали, а на тяхно място се появили подноси с вкусни гозби и лакомства и веселието отново продължило. Но докато сватбарите пиели и се веселели и всички вдигали наздравици за сплетника и неговите свидетели, Удар проклинал и пустосвал сватбата и се оплаквал, че един от свидетелите му бил изместизмъкъртстрошил раменната кост. Оплаквал се и пак вдигал чаша за здравето на свидетеля. А той, нещастникът, нали бил с разглобено чене, стискал ръце и като не можел да говори, мълчаливо молел Удар за прошка. Луар пък се окайвал, че свидетелят със строшената ръка го сгрял по левия лакът така, че целият се разпаднал на съставните си чаркове и сега не знаел как да ги събере.

— Няма правда — вайкал се Трюдон, като притискал с кърпичка лявото си око и сочел продънения си барабан. — Какво зло съм им сторил аз? Малко ли им беше, че изпобихокързатворподухсиниха нещастното ми око, ами и барабана ми изтърбушиха. На сватба винаги се бият барабани и барабанчиците са на почит — тях никой не бие! Иди, че разбери тази бъркотия!

— Братко — казал му едноръкият сплетник, — в чантата си имам кралска грамота, стара, голяма и хубава. Ще ти я дам да си закърпиш барабана и, за бога, прости ни. Ривиерската божа майка ми е свидетелка, че не съм го сторил от зло сърце.

Един от оръженосците, който подражавал на добрия и благороден сеньор Ла Рош-Розе723, се обърнал към свидетеля с разглобеното чене, като продължавал да накуцва и трепери, и го запитал:

— Какви сте вие, дявол ви взел, борци, бойци или убийци? Малко ли ви беше, че изпобихчупдробтрошкъртихте горните ни челюсти, та изпориттъпблъсгазмачкахте и краката ни? Игра ли е това според вас? Ама че игра!

Скръстил ръце, свидетелят сякаш молел за прошка и само си въртял езика като маймуна: „Мой, мой, мой, копой, пой, пой.“

Младоженката я избивало ту на плач, ту на смях, защото сплетникът не само я облъскал дето и както завърне, ами отгоре на туй й набарал, опипал и изпощипал това и онова под полата.

— Дяволска работа! — казал Баше. — Е, няма как, такава е играта. Господин кралят724 (така наричали сплетниците), тъй да се рече, здравата посгря добрата ми женичка. Но аз не му се сърдя. Какво да се прави — сватбени обичаи! Едно обаче ме учудва — приканва в съда с глас на ангел-вестител, а пердаши като дявол! От все сърце пия за здравето му, както и за вашето, господа свидетели.

— Да — рекла жена му, — но аз искам да зная защо и по каква причина ме посини като слива. Дявол да го вземе! Това му пожелавам. Не, бог вижда, не му го пожелавам. Но едно ще река: плещите ми никога не са усещали по-корави лапи от неговите.

Управителят на замъка придържал, омотана в парцали, лявата си ръка, цялата раздробстрошизметната.

— Кой дявол ме накара да дойда на тази сватба — окайвал се той. — Боже мой! И двете ми ръце са осакизкълразнищсмлени. Сватба ли? Я по-далеч от такава сватба! Че това е същински пир на лапити725, описан от самоския философ Лукиан.

Сплетникът не проронил повече ни дума. Свидетелите се извинили, казвайки, че не сторили това с лоши намерения, и помолили, ради бога, да им простят.

И накрая станали и си тръгнали. На половин миля от замъка на Баше на сплетника призляло. Стигайки в Ил-Бушар, свидетелите на всеослушание разправили, че такъв добър човек като сеньор Баше и такава почтена къща като неговата не били виждали, откак се помнят; никога не били даже чували за такава весела сватба, но че вината била тяхна, тъй като първи започнали боя. Поживели, горките, още малко, но колко точно, не мога ви кажа. Оттогава хората повярвали, че за сплетници и свидетели парите на Баше са по-опасни, по-смъртоносни и по-гибелни, отколкото някога тулузкото злато или коня на Сеян726 за притежателите си. И ето как сеньор Баше бил оставен на мира, а изразът „сватбата на Баше“ станал народна поговорка.

Глава XVI Как брат Жан изпитва нрава на сплетниците

— Този разказ — забеляза Пантагрюел — щеше да бъде забавен, ако не навираше непрестанно страха божи в очите ни.

— А на мен щеше да се понрави още повече — каза Епистемон, — ако градушката от железни юмруци се изсипеше върху блажения игумен. Този, дето прахосвал пари за собственото си удоволствие ту за да тревожи Баше, ту за да гледа как пердашат сплетниците. Юмручните удари много хубаво щяха да нашарят плешивата му глава, особено като си помисли човек за подкупите, вземани от скитащите съдии727, ония, дето раздават правосъдие под брястова сянка. И къде всъщност е грешката на тези нещастни сплетници?

— Спомням си по този повод — подхвана Пантагрюел — историята на един благороден жител на древния Рим на име Луций Нераций. Човекът произхождал от благородно и богато за времето си семейство. Ала бил твърде своенравен и когато тръгвал из града, заповядвал на слугите си да напълнят торби със златни и сребърни монети и ако срещнел на улицата празноскитащ, без повод, просто така на шега, го цапардосвал по мутрата, а после, за да го умилостиви и възпре да не прибягва до съд, му предлагал пари. Действайки така, той го правел щастлив в съгласие с един от законите на Дванадесетте таблици. Така той разходвал своето състояние и биел хората срещу собствените си пари.

— Кълна се в свещения сандал на свети Бенедикт, аз ей сега ще узная каква е тази работа! — извика брат Жан.

С тези думи той слезе на суша, извади кесията си и измъкна от нея двайсет екю с изображение на слънцето. После извика така, че да го чуят всички сплетници от околността:

— Кой е съгласен да го посинят от бой и срещу това да спечели двайсет златни екю?

— Аз, аз, аз! — ревнаха в един глас всички. — Ще ни вземете здравето, знаем си ние, господине, но и печалбата не е за изпущане.

И един през друг се хвърлиха към брат Жан: всекиму се искаше да го натупат пръв срещу това толкова високо заплащане. Брат Жан огледа цялото сборище и си избра един червенонос сплетник, който носеше на десния си палец тежък сребърен пръстен с много голям жабешки камък.

При този избор аз долових всеобщо недоволство и чух млад висок и сухичък сплетник, сръчен и сведущ учен и явно ползващ се с уважение в църковния съд, да мърмори и се оплаква, че упоменатият червеноноско ни отнема всички клиенти и че ако в целия край се съберат всичко на всичко трийсет удара с тояга, двайсет и осем и половина той обирал за себе си. Тези одумки и тези оплаквания издаваха не друго, разбира се, а завист.

Но както и да е… Брат Жан започна да налага с тоягата си червеноноско по гърба, по корема, по ръцете, по краката, по главата или накъсо казано, дето свари, и го посини така, че аз си рекох — брех, пречука човека. Накрая му даде и двайсетте екю. И ето ви нашия поганец, прав и щастлив, да пристъпва като един, но не, що думам, като двама крале! А в това време другите сплетници се молеха на брат Жан:

— Отче дяволе, ако ви е угодно да понатупате и други, ние сме на ваше разположение, а и по-евтино ще ви вземем. Уверяваме ви, ние сме на ваше разположение с всички наши чанти, книжа, пера и с каквото още пожелаете.

А червеноноско се спотайваше, спотайваше, па току скочи и високо извика:

— Ах вие, разбойници, на моя харман ще вършеете! Искате да ме ограбите и да примамвате купувачите ми! Призовавам ви да се явите пред владишкия ежеседмичен съд, негодници проклети! Вие знаете, ама и бате ви знае — ще ви науча аз как се прилъгват чужди купувачи.

После се обърна към брат Жан и любезен и усмихнат до уши, каза:

— Преподобни отче дяволе, господине, ако одобрявате стоката ми и ако вам е угодно още малко да се позабавлявате, като ме посгреете, ще се задоволя и с половин цена, повече няма да ви взема. И ви моля никак да не ме жалите. Аз съм напълно и изцяло на услугите ви, господин дяволе — глава, дробове, карантия, всичко е на ваше разположение. Говоря ви най-чистосърдечно.

Брат Жан прекъсна словоизлиянията му и погледна настрана. Сборището на сплетниците се отправяше към Панюрж, Епистемон, Гимнаст и останалите с молба веднага да ги натупат на каквато и да е цена, в противен случай рискували да изпукат от глад. Никой обаче не искаше и да ги чуе.

После, тръгвайки да търсим прясна вода за екипажа, ние срещнахме две стари сплетнички, които горчиво плачеха и се окайваха. Пантагрюел беше останал на кораба и тъкмо в тази минута заби камбаната за отплаване. Ние помислихме, че двете старици са роднини на сплетника, когото брат Жан беше натупал здравата, и ги запитахме защо плачат и се окайват толкова. А те отговориха, че как да не плачат, когато току-що омотали монаха около врата на двамата най-почтени сплетници в страната.

— Моите слуги — каза Гимнаст — се забавляват, като омотават монаха, сиреч въжето, около краката на спящите си другари. Да омотаеш монаха около врата на някого, ще рече да го обесиш или удушиш.

— Така, така — додаде брат Жан, — вие разсъждавате като свети Жан дьо ла Палис728.

Когато запитахме защо ги обесили, жените отвърнаха, че били задигнали църковните украшения (разбирай — одежди) и ги скрили под камбанарията.

— Ето ви история неясна, пълна със загадки и алегории! — забеляза Епистемон.

Глава XVII Как Пантагрюел посети двата острова Тою729 и Бою730 и странната смърт на Бренгнарий, лапач на ветрени мелници

Този ден Пантагрюел посети двата острова Тою и Бою, където не намерихме нищо за ядене: по липса на ветрени мелници, с каквито обикновено се хранел, великанът Бренгнарий изгълтал всички печки, тигани, котли, пиростии, тави и тенджери в страната. И не щете ли, малко преди разсъмване, в часа на храносмилането, той почувствал остри болки вследствие увеличената киселинност на стомашния сок, дължима според лекарите на това, че естествената храносмилателна способност на стомаха, благодарение на която великанът поглъщал цели ветрени мелници, се оказала недостатъчна, за да се смелят напълно печките и пиростиите; котлите и тенджерите той усвоявал нелошо, както констатирали лекарите от изпражненията и от четирите бъчви урина, която тази сутрин на два пъти бил изпуснал.

В желанието си да го излекуват лекарите прибягнали до различни способи на медицинското изкуство. Ала болестта се оказала по-силна от лекарствата. И благородният Бренгнарий се беше споминал тази сутрин, но по начин толкова необичаен, че от днес нататък даже Есхиловата смърт няма да ви учудва. Есхил, комуто прорицатели предрекли, че ще умре смазан от тежестта на някакъв предмет, предопределен да се стовари върху него в еди-кой си ден, излязъл от града, заобиколил внимателно всички постройки, дървета, скали и прочие твърди неща, които допущал, че могат да паднат и с падането си да се окажат опасни за живота му. После спрял сред една просторна ливада, като огледал с доверие синьото и ясно небе и решил, че тук е в пълна безопасност, стига само върху него да не се срути небесният свод, нещо, което той считал за невъзможно. А аз съм чувал да казват, че чучулигите се боят много от такова срутване на небесния свод — боят се да не бъдат изловени до една, ако той наистина вземе да се срути.

От същото се опасявали някога и рейнските келти — става дума за благородните, храбри, неустрашими, войнствени и победоносни франки. Веднъж Александър Велики ги запитал от какво най-много се страхуват на света, като се надявал, че вземайки под внимание неговите велики подвизи, победи, завоевания и триумфи, ще посочат именно него, ала те отговорили, че не се боят от нищо освен от срутване на небесния свод, но това не им попречило, ако вярваме на Страбон (кн. VII) и на Ариан (кн. I), да влязат в приятелски съюз с този благороден и великодушен цар.

В своята книга „За образа, появил се на лунната повърхност“ Плутарх също говори за някой си Фенакс, който много се страхувал луната да не падне на земята и изпитвал към живущите под нея, тоест към етиопците и цейлонците, жалост и състрадание при мисълта, че върху тях може да се строполи такава грамада. Страхувал се и за небето, и за земята, тъй като считал, че те не се опират достатъчно здраво на Атласките стълбове, както мислели древните според уверенията на Аристотел (Meta ta phys731, кн. V)

Напук на всички предварителни мерки обаче Есхил бил убит от костенурка, която, изтръгвайки се от ноктите на издигналия я в небесата орел, паднала върху главата му и с корубата си му разбила черепа.

Други примери: поетът Анакреон — задавил се с гроздова семка и умрял; римският претор Фабий — задушил се с кози косъм, попаднал в чашата с мляко; друг пък се стеснявал да пусне газ в присъствието на римския император Клавдий и скоропостижно починал; римлянин, погребан край пътя Фламиния — Рим, се оплаква в епитафията си, че умрял не от друго, а от котка, одраскала малкия му пръст. Кв. Леканий Бас починал ненадейно, след като убол с игла левия си палец, макар убождането да било едва забележимо; и нормандският медик Кенло починал скоропостижно в Монпелие, когато измъквал с перо впилия се в ръката му кърлеж. Други примери — историята с Филемон: неговият слуга, както знаем, поставил на господарската трапеза като предястие към обеда пресни смокини, след което отишъл да налее вино, а междувременно някакво магаре се вмъкнало в трапезарията и с наслада започнало да гълта една след друга смокините. В това време се задал и самият Филемон и наблюдавайки с любопитство как сладко магарето лапа смокините, казал на слугата си: „Щом си поставил смокини за угощение на това магаре, дай му сега да си сръбне и от хубавото вино, което си донесъл.“ Като казал тези думи, Филемон така се развеселил и тъй силно и толкова дълго се смял, че вследствие голямото напрежение на далака дъхът му секнал и той скоропостижно се споминал; и Спурий Сауфей предал богу дух ненадейно, когато, излизайки от баня, изгълтал едно рохко яйце; Бокачо пък разправя за някакъв човек, който умрял, когато си човъркал зъбите с люлякова клечица; и здравият и читав Филипо Плакут неочаквано хвърлил топа, когато изплащал стари дългове; също и художникът Зевксис ненадейно пукнал от смях при вида на нарисуваната от него старица. И още хиляди и хиляди подобни случаи, разказвани от Верий, Плиний, Валерий, Баптист Фулгоз или от Бакабери Старши.

Добрият Бренгнарий, уви, се задушил от парче прясно масло, което той, по съвета на лекарите, нагълтал пред самата уста на една гореща пещ.

Разказваха ми също така как куланският крал732 на остров Бою разгромил сатрапите на цар Мехлот и как сринал със земята крепостта Белима. После минахме покрай Островите на поплювковците и мижитурките. Зърнахме и островите Телениабин и Генелиабин, много красиви и богати с треви за клизма, а накрая и островите Ениг и Евиг733, дето станала оная история, в която някога бяха насадили Хесенския ландграф.

Глава XVIII Как Пантагрюел се спаси от силна буря в морето

На другия ден забелязахме отдясно девет кораба, натоварени с монаси: доминиканци, йезуити, капуцини, ермити, августинци, бернардинци, бенедиктинци, театинци, егнатинци, амадейци, корделиери, кармелити, францисканци и други свети отци, които отиваха на Кесилския събор734 да поразчепкат религиозните догми в защита срещу новопоявилите се еретици. Ах, как се зарадва, как се зарадва Панюрж, като ги видя, уверен, че такава среща предвещава щастие не само за този ден, но и за редица следващи! И като поздрави любезно добрите отци и предостави на благочестивите им и усърдни молитви спасението на душата си, нареди да хвърлят на корабите им седемдесет и осем дузини свински бутове, сума ти хайвер, десетки наденици и суджуци, стотици осолени кефали и две хиляди лъскави дуката за успокоение на покойниците.

Пантагрюел стоеше настрана замислен и тъжен. Забелязал това, брат Жан го запита на какво се дължи тази необичайна тъга.

Тъкмо в този миг лоцманът, наблюдавайки бясната игра на ветропоказателя върху кърмата и предвиждайки лошо време и нова буря, помоли кормчии, матроси и юнги, както и нас, пътниците, да бъдем в готовност, нареди да снемат платната, предната и задната мачта, марсела, големия парус, паруса на бизан-мачтата и бушпршпе, да спуснат булините, малката и голямата стенга, както и бизан-мачтата, а на реи да оставят само вантите.

Внезапно морето се надигна и се залюля издълбоко; огромни вълни заблъскаха борда; мистралът, съпровождан от бесен ураган, ужасни циклони и смъртоносни вихрушки, засъска през подпорните греди; небето почерня, загърмя, засвятка, плисна дъжд, удари град; въздухът загуби прозрачността си, стана непроницаем, черен, тежък и само мълниите, светкавиците и разкъсаните огнени облаци озаряваха тъмнината; категиди, тиели, лелапи и престери бушуваха безспир над нас; от време на време всичко наоколо пламваше в отровнозеления блясък на псолоенти, арг, елики735 и други небесни мълнии; всички наши небесни пътеводни знаци бяха скрити или неясни; чудовищният ураган издигаше високо отвесните вълни. Повярвайте ми, ние мислехме, че сме доживели древния хаос, когато всички стихии — огън, въздух, море, земя — се сливали в едно.

Измъчен, изчерпан, полумъртъв, Панюрж седеше свит на палубата, наситил малко преди това рибите със съдържанието на стомаха си. Той призова на помощ всички добри светии и светици, обеща да се изповяда, когато и където трябва, и накрая извика:

— Ей, готвачо, приятелю мой, бащице, братко мой, подай ми нещо соленко! Виждам аз, скоро ще се нагълтаме с водичка. Малко ядене и много пиене — така ще я караме оттук нататък! Дано бог и пресветата, пречистата и преблагословената Богородица помогнат да се озова здрав и читав час по-скоро, искам да кажа, още сега, на твърда земя. О, трижди, четирижди блажени ония, дето си садят зелки. О, парки, защо не ми отредихте съдба на градинар! О, колцина са щастливците, удостоени от Юпитер с такова благоволение! У тях единият крак всякога е на земята, а и другият не е далеч от него. Умувайте колкото ви е угодно върху щастието и висшето благо, аз обаче, с ръка на сърце, ви казвам, че считам за най-честит оня, който си сади зелки, и го казвам с по-голямо основание от Пирон, който в минута на подобна опасност, съглеждайки на брега прасе, го обявил за най-голям щастливец, първо, защото обирало разсипания наоколо ечемик, следователно разполагало с ечемик в изобилие, и, второ, защото на всичко отгоре си тичало по твърдата земя.

Ах, само животът на суша е живот, достоен и за бога, и за господаря! Господи, спасителю наш, тази вълна ще ни отнесе! О, приятели, дайте ми малко оцет. Вир-вода съм от пот! Горко ни! Фаловете са разкъсани, от носовите въжета нищо не е останало, мачтите се трошат, брам-стенгът плава в морето, подводната част на кораба гледа вече към слънцето и почти всички котвени въжета са разнищени. Уви! Уви! Къде са булините? Ще се мре! Уви, дойде време да мрем! Водата отнесе фок-мачтата. О, в чии ли ръце ще попаднат тези отломъци? Приятели, позволете ми да се скрия зад парапета. Момчета, фенерът падна! Божичко, не изпущайте от ръка румпела, ни талея! Чувам да скърцат пантите на кормилото. Да не би да се е счупило? За бога, да спасим брюка, оставете бейфута! Бе-бе-бе, бу-бу! Моля, господин звездоброецо, погледнете стрелката на вашия компас и кажете, откъде се взе тази буря? Честна дума ви казвам, ужасно се страхувам! Бу-бу-бу-бу-бу! Свършено е с мене! Че и гащите си подмокрих от страх. Бу-бу-бу-бу! Оле-ле-ле-ле! Оле-ле-ле-ле! Бу-бу-бу! У-у-у! Бу-бу-бу-бу! Потъвам, потъвам, умирам! Добри хора, потъвам!

Глава XIX Как се държаха по време на бурята Панюрж и брат Жан

Пантагрюел призова на помощ Спасителя и горещо и усърдно му се помоли, а после улови по съветите на лоцмана с две ръце кормилото и закрепи мачтата. Съблякъл се по сетре, брат Жан изтича да помага на моряците. Епистемон, Понократ и другите последваха примера му. Само Панюрж, седнал на палубата, продължаваше да хълца и да се вайка. Минавайки между скамейките, брат Жан го зърна и извика:

— Ей, теле, ревльо, циврьо! По-добре ще сториш да дойдеш при нас и ни помогнеш, вместо да седиш на задника си като маймуна и да мучиш като крава.

— Бе-бе-бе, бу-бу-бу! — отвърна Панюрж. — Брат Жан, приятелю мой, добри ми отче, потъвам, потъвам, приятелю мой, потъвам! Свършено е с мен, мой духовен бащице, приятелю мой, свършено е! Вашият меч няма да ме спаси. Горко нам, горко! Ние вече преминахме цялата гама и стигнахме горното „до“. Бе-бе-бе, бу-бу! Горко нам! А сега сме под долното „до“! Потъвам! Ах, отче мой, мой стричко, мое всичко! Пот се лее от ръкавите и от крачолите ми! Бу-бу-бу, ху-ху-ху, ха-ха-ха, потъвам! Уви, уви, ху-ху-ху-ху-ху-ху-ху! Бе-бе, бу-бу, бо-бу, бо-бу, хо-хо-хо-хо! Уви, уви! Сега съм с главата надолу и с краката нагоре — същинско раздвоено дръвче, само листенца дето си нямам. Ех, да дадеше господ да се видя в гемията на преподобните и блажени отци, които тази сутрин срещнахме — думата ми е за съборяните, — тези тъй набожни, тъй блажени, тъй весели, тъй мили и тъй любезни братя во Христе. Горко ми, горко, уви, уви! Тази дяволска вълна (mea culpa, Deus!736), искам да кажа, тази божа вълна ще загроби кораба ни, ама де да видим! Уви! Брат Жан, отче, приятелю, изповядай ме! Ето, погледни, на колене съм! Confiteor!737 Дай ми благословията си.

— Я ела сам ти, дяволско изчадие — извика брат Жан, — я ела да ни помогнеш, дяволски угоднико! Ще дойдеш ли, или не?

— Не кълни в такъв час, отче мой, приятелю мой — рече Панюрж. — Виж, утре пустосвай и чумосвай колкото щеш. Горко нам, горко! Уви! Корабът се пълни с вода. Потъвам, уви! Уви! Бе-бе-бе-бе-бе, бу-бу-бу-бу! Ето ни и на дъното. Горко нам, горко! Милион и осемстотин хиляди годишна рента давам на този, който ме изведе на суша, ей тъй на, както съм — накакан и изпоцапан, стига само да се намери такъв човек в моето непрокопсано отечество. Confiteor! Уви! Нека напиша само с няколко думи кратко завещание или поне параграфче!

— Не един, а легион дяволи са влезли под кожата на този рогоносец! — извика брат Жан. — Боже господи! За завещание бълнува, и то когато сме пред гибел и повече от всякога трябва да запретнем ръкави. Ще дойдеш ли най-после, или не, дявол те взел! Началнико на галерите, миличък мой, помощник-началнико, насам, насам елате! Гимнаст, насам, тук на естантерола! Този удар, велики боже, ни довърши. Сега и фенерът угасна. Всичко отива по дяволите…

— Горко нам, горко, горко! — заизвива Панюрж. — Бу-бу-бу-бу-бу! Горко нам, горко! Тук ли трябваше да загинем? За бога, добри ми хора, потъвам, умирам! Consummatum est!738 Свършено е с мен!

— Му-му-му! — викна брат Жан. — Пфу, жалък смрадлив ревльо. Ей, юнга, грабвай помпата. Ти какво, да не си ранен? Само това ни липсваше. Слушай, вържи въжетата за един от железните колове. Тук, тук, от тази страна, дявол го взел! Така, така, приятелче, така!

— Ах, брат Жан, мой духовен бащице и приятелю — занарежда отново Панюрж, — не кълни така! Не влизай в грях! Горко нам, горко! Бе-бе-бе, бу-бу-бу, потъвам, умирам, приятели мои! Прощавам на всички. Сбогом, in manus739! Бу-бу-бу-у-у-у! Свети Михаил Орски и свети Никола, само веднъж още и никога повече! Помогнете ми и този път, искам да кажа, изведете ме здрав и читав на суша, а аз и на вас, и на господа наш обещавам да издигна голям и прехубав параклис, че може и два.

Горко ми, горко! Устата ми се напълни, кажи-речи, с осемнайсет кофи вода, а може и да са повече. Бу-бу-бу-бу… Колко е горчива и солена!

— Кълна се в кръвта, плътта, червата и в главата си — запустосва брат Жан, — че ако още веднъж те чуя да увиваш така, дяволе рогати, ще нагостя с тебе морските вълци. Какво чакаме, та не хвърлим в морето този циврьо? Хайде, гребецо, залягай здраво, миличък, така, така, приятелю! Дръжте се добре вие, там горе! Охо-о! Няма шега! Небето се раздира от светкавици и гръмотевици. Чини ми се, че днес всички дяволи са побеснели или Прозерпина се мята в родилни мъки. Целият ад е повел юдинско хоро в мрака.

Глава XX Как моряците изоставят корабите в разгара на бурята

— О — извика Панюрж, — грешите, брат Жан, бивш мой приятелю. Казвам бивш, тъй като сега ни аз съм ваш приятел, ни вие — мой. Неприятно ми е да ви напомням, но струва ми се, че туй ваше пустосване облекчава далака ви; така и дърварят изпитва голямо облекчение, когато при всеки удар някой наоколо високо извиква: „Хък“; и играчът на кегли е безкрайно улесняван, когато някой съобразителен човек, забелязал, че топката му не се насочва в целта, навежда глава и с цялото си тяло се наклонява към страната, дето ловко подхвърлената топка непременно би срещнала кеглите. Но, така или иначе, вие грешите, скъпи ми приятелю. А какво ще речете, ако сега си похапнем нещо кабирно740 — може би то ще ни спаси от бурята? Чел бях някъде, че в море по време на буря жреците на Кабирите, толкова възпявани от Орфей, Аполоний, Ферекид, Страбон, Павзаний и Херодот, никога не изпитвали страх и се чувствали в пълна безопасност.

— Какво пак ломоти този дявол! — сопна се брат Жан. — Да върви по дяволите, по хиляди, милиони, стотици милиони дяволи, този дяволски рогоносец. Ще дойдеш ли най-после да помогнеш ти, стара маймуно? Ще дойдеш ли, или не? Тук на бакборда! Свята глава господня, що за маймунски молитви мънка под носа си този побъркан и обсебен от дяволите антихрист? Та нали той докара бурята, а сега отказва да помага на командата. Ако дойда там, ей богу, ще те смотам като същински демон на бурята. Тук, юнга, тук, душице, дръж здраво, сега ще завържа гръцки възел. Ех, какъв си ми миличък! Дай боже да станеш абат в Талмуз, а сегашния да го видя пазач на Круле! Понократ, братко, внимавайте да не се нараните! Епистемон, дръпнете се от борда — видях там да пада мълния!

— Греби по-живо!

— Точно тъй. По-живо, по-живо, по-живо! Хайде, лодчице! По-живо! Но за бога, какво става? Носът е на парчета! Гърмете, дяволи, пърдете, трещете, бучете! Плюя аз на тази вълна! Божичко, още малко, и да ме отнесе. Сякаш милиони дяволи от всички окръзи са се събрали на съвет или съзаклятничат около избора на новия ректор.

— На бакборда!

— Точно тъй. Затегни скрипеца, хей, юнга, дявол те взел, чуваш ли? На бакборда, на бакборда!

— Бе-бе-бе, бу-бу-бу! — боботеше Панюрж. — Бу-бу, бе-бе-бе, потъвам! Ни небе, ни земя виждам! Горко нам, горко! От четирите стихии останаха ни само две — огън и вода. Бу-бу-бу, бу-бу! Ех, да можеше сега с божията милост да се видя в Сьойиското лозе или пък в Шинон, при сладкаря Инокентий, по-близичко до шарената изба — щях да се съглася да запретна ръкави и да ви изпека сладки. Мили началнико, не може ли да ме изхвърлиш на суша? Човек с добро сърце си бил, казваха ми хората. Ще ти дам всичкия си добитък и цялата си голяма градина с охлюви, ако с твоя помощ крачето ми стъпи на суша. О, горкият аз, горкият! Потъвам! Господи! Мили приятели, тъй и тъй скоро няма да се доберем до тих пристан, ами поне да поспрем на рейд където и да е. Хвърляйте котва! Да се измъкнем от тази беда, моля ви! Господин началник, за бога, спуснете сондата и лота! Нека измерим дълбочината. Господин началник, в името на нашия Спасител, нека опитаме, нека разберем може ли да пием тук прави, без да се навеждаме. Имам свои съображения за това.

— Реи долу! — изкомандва лоцманът. — Дръж фала! Спущай всички реи! Събирай платната! Хей! Внимание — галсите по-ниско! Хей, реи долу, пори с носа вълната! Изключи румпела! Остани в дрейфа!

— Къде сме? — запита Пантагрюел. — Боже, Спасителю наш, ела ни на помощ!

— Остани в дрейфа, чуваш ли! — извика старшият лоцман Жаме Брайе. — Остани в дрейфа! И оттук нататък всеки да се моли за душата си и да се надява само на чудо!

— Да дадем хубав тържествен обет пред бога! — предложи Панюрж. — Горко, горко, горко ни, бу-бу, бе-бе-бе, бу-бу-бу! Горко, горко ни! Да изпроводим някого от нас на поклонение. Така, така, нека всеки отдели някоя и друга стотинка от кесията си. Да, така!

— Ей, вие там — провикна се брат Жан, — на щирборда, дявол ви взел! За бога, остани в дрейфа! Изключи румпела! Остани в дрейфа, остани в дрейфа! А сега да пием! Но от най-хубавото и най-пивкото. Чуваш ли там горе, ей ти, готвачо? Разпореди се, сервирай! А то винцето и без друго ще отиде по дяволите. Ей, паже, донеси ми тук чекмеджето (така наричаше той молитвеника си)! Почакай, тегли, приятелю мой, запушалката е тук — ето така. Исусе спасителю, сега пък град и мълния! Ей, вие там, горе, моля, дръжте се добре! Кога е празникът на всички светии? Аз бих рекъл, че днес е нечестивият празник на милиони дяволски пълчища.

— Жалко — каза Панюрж. — Напразно, брат Жан, погубваш душата си. О, какъв добър приятел губя аз в тебе. Горко ни, горко, от минута на минута става по-зле. Вървим от Сцила към Харибда! Оле-ле, потъвам! Confiteor! Брат Жан, отче мой, само една думичка за завещание! Господин извлекател на квинтесенции, приятелю мой, Ахате мой! Ксеноман, мое всичко! Уви! Потъвам, две думички за завещание! Ето тук, на тази рогозка.

Глава XXI Продължение на бурята и кратки разговори по завещанията, направени по море

— Да правиш завещание в такъв час — каза Епистемон, — когато трябва да напрегнем сили и помогнем на екипажа да предотврати корабокрушението, ми се струва неразумна и ненавременна постъпка; това ми напомня за Цезаровите легионери и поддръжници, които още с влизането си в Галия захванали да съставят завещания с всичките му там преписки и актове, да окайват съдбата си и да се оплакват от отсъствието на жените и приятелите си, когато вместо това трябвало само да грабнат оръжие и да разбият противника си Армовист. Такава глупост проявил и коларят, който прекатурил в нивата колата си и вместо да бодне воловете и напрегне мишци сам да изправи колелата, коленичил и започнал да призовава на помощ Херкулес. За какво ще ви послужи тук това завещание? При нас работите стоят така — или ще се спасим, или ще потънем. Ако се спасим, завещанието ще се окаже излишно. То е действително и встъпва в сила само след смъртта на завещателя. Ако пък се удавим, завещанието ни ще има нашата участ. Тогава кой ще го отнесе на изпълнителя?

— Някоя добра вълна ще го изхвърли на брега, както изхвърли Одисей — отвърна Панюрж, — и някоя царска дъщеря, излязла да се разходи на прохлада, ще го намери, ще го изпълни дума по дума и ще издигне в моя чест близо до брега великолепен паметник, както стори Дидона за съпруга си Сихей; Еней — за Деифоба на троянския бряг, близо до Рета; Андромаха — за Хектор в град Бутрот; Аристотел — за Хермиа и Евбул; атиняните — за поета Еврипид; римляните — за Друз в Германия и Александър Север, техен император, в Галия; гръцкият поет Ариопластис — за моряка Калакохросу; Ксенокрит — за Лизидик; Тимар — за своя син Телевтагор; Евполид и Аристодика — за сина си Теотим; Онест — за Тимокъл; Калимах — за Сополид, син на Диоклид; Катул — за своя брат; Стаций — за баща си и Жермен дьо Бри — за бретонския лодкар Ерве741.

— Ти бълнуваш ли? — прекъсна го брат Жан. — Я ела тук да помагаш, угоднико на петстотин милиона дяволи, хайде, помагай! Дано шанкър покрие мустаците ти и дано те налегнат още аршин и половина циреи, та да имаш доволно и за гащи, и за нов копчелък! Потъва ли корабът ни? Боже всесилни, как да го спасим? Сякаш всички морски дяволи са си дали среща в този миг. Не, дяволи и таласъми да ме вземат, ако се измъкнем от тук!

Точно в тази минута се разнесе умоляващият глас на Пантагрюел, който казваше:

— Господи, спаси ни! Загиваме! Но и така да е, боже справедливи, не слушай жалбите ни и нека бъде волята ти.

— Бог и пресветата Дева да бъдат с нас! — помоли се на свой ред Панюрж. — Оле-ле, потъвам! Бе-бе-бе, бу-бу-бу, бу-бу! In manus! Велики боже, изпрати ми някой делфин да ме изнесе на суша, както стори с мъничкия Арион. И тогава аз сладко, сладко ще ти засвиря на арфа, стига само тя да е цяла.

— Дяволите да ме вземат — викна брат Жан („Боже, помогни!“ — зашепна Панюрж), — ако ей сега не сляза да ти докажа нагледно, че яйчицата ти висят на задника на рогато, рогоносно, безрого теле. Му-му-му! Му-му-му! Ела да помогнеш, размучал се вол с трийсет милиона дяволи под кожата! Ще дойдеш, или не, ти, жалък тюлене? Фуй, какъв досаден ревльо!

— Няма ли да речете веднъж нещо по-така?

— Ща, ща! Подайте ми веселото чекмедже — сега ще му погладя козинката, започвайки от края Beatus vir qui поп abiit742. Всичко това зная наизуст. Я сега да погледнем житието на господин свети Никола.

„Хала“ наричаха в колежа „Монтегю“ големия побойник, страшилище за всички ученици. И ако има вечни мъки за педагозите, които бият клетите дечица, невинните ученичета, то кълна се в честта си, че той е вече под колелото на Иксион и шиба кучето с отрязаната опашка, което го върти. А ако за побой над невинни деца въздават вечно блаженство, тогава трябва да се предполага, че сега е над…

Глава XXII Край на бурята

— Земя, земя! — провикна се Пантагрюел. — Виждам земя! Не унивайте, братя! Не сме далеч от пристан. На север небето се прояснява. Усещате ли сирокото?

— Не отпадайте духом, момчета — каза лоцманът, — вятърът утихва. Голямата стенга! По-живо! По-живо! Малките паруси на задната мачта! Въжето на кабестана! Върти, върти, върти! Ръка на фала! По-живо, по-живо, по-живо! Изправи румпела! Дръж здраво скрипеца! Бъди готов с шкотите! С булините! Постави галсите на бакборда! Румпелът под вятър! Стегни шкотата на щирборда, кучи сине!

— Сега, миличък, поне знаеш коя е майка ти — подхвърли брат Жан на матроса.

— Движи се по посока на вятъра! Опъни всички платна. Дай високо румпела!

— Румпелът е високо — отвръщаха моряците.

— Съкращавай пътя! С нос към пристана! Стягай малките платна! По-живо, по-живо!

— Отлично казано и премислено! — забеляза брат Жан. — Хайде, хайде, момчета, не се потривайте! По-живо, по-живо!

— На щирборда!

— Отлично казано и премислено! Бурята, чини ми се, утихва, отива си по живо и по здраво. Щем не щем ще речем — слава на господа бога! Дяволите вече си стягат мартинките.

— Отпущай въжето!

— Отлично казано! Мъдро и предвидливо! Отпущай, отпущай! Милички Понократе! За бога, тук, тук, разгулниче! Този вагабонт само мъжки момчета ще зачева! Добри ми Евстене! Изтичай към предната мачта!

— По-живо, по-живо!

— Отлично казано! По-живо, по-живо! За бога, по-живо!

— Страх ли, о, далеч е той от мен, днес празнично съм пременен! Коледа! Коледа! Коледа!

— Обичам тази лодкарска песен — забеляза Епистемон, — тъкмо сега й е времето, днес наистина е празник!

— По-живо, по-живо, момчета!

— О — високо извика Епистемон, — заповядвам ви да се надявате! Там, надясно, виждам звездата Кастор744.

— Бе-бе, бу-бу-бу — подхвана отново Панюрж. — Боя се, че не е Кастор, а блудницата Елена.

— Тази звезда всъщност е Миксархагет, ако предпочиташ аргивското й наименование — отвърна Епистемон. — Хей, хей, виждам земя, виждам селище, виждам тълпа от хора на пристана! Виждам да свети и маяк!

— Хей, хей! — провикна се лоцманът. — Заобиколи вълнолома и скалите!

— Заобиколени са! — отвърнаха моряците.

— Охранителният кораб тръгва към нас — каза лоцманът. — Другите от конвоя също. Помощта пристига навреме!

— Свети Жан — възрадва се Панюрж, — ех, че хубаво казано! О, златни думи!

— Хм, хм, хм! — обади се брат Жан. — Ако ти не свиеш нещо от моето чекмедже, рогатият да те свие! Чуваш ли, дяволски блуднико? Господин началнико! И за вас има пълна купа, и то от най-хубавото. Донеси стаканите и оня голям пес или свинския бут, все едно. Внимавай да не се препънеш в него.

— Смело, момчета, смело! — извика Пантагрюел. — Дръжте се! Вижте: към нашия кораб се приближават две малки лодки, три гемии, пет шипа745, осем катера, четири гондоли и шест фрегати — добри хора от най-близкия остров ни ги изпращат на помощ. Но кой е този Укалегон746, който през цялото време вика и се окайва? Не държа ли сам аз кормилото по-право и по-здраво от двеста въжета?

— Това е бедният дявол Панюрж — отвърна брат Жан, — болен от конска треска. Умира от страх, когато е пиян.

— Да — рече Пантагрюел, — уплашил се е от страшната буря, от този ужасен ураган; и ако даже никак не беше се потрудил да помогне при маневрата, аз и тогава не бих го уважавал ни на косъм по-малко от преди. Наистина, да трепериш пред всяка опасност, е признак на низка и малодушна природа; такъв е бил Агамемнон, което дало основание на Ахил да му каже, че има кучешки очи и сърце на кошута; от друга страна пък, отсъствието на какъвто и да е страх пред явна опасност е признак на слаб ум или даже на тъпота. Аз не искам да кажа, че след богохулството смъртта е най-страшна на този свят. Нито искам да споря със Сократ и академиците, които казват, че смъртта сама по себе си не е зло и следователно няма защо да се боим от нея. Аз само ще припомня, че смъртта при корабокрушение наистина е ужасна и даже бих казал — няма нищо по-ужасно от нея. Ненапразно Омир ни уверява, че да загине човек на море, е мъчително, ужасно и неестествено. Питагорейците се придържали към вярването, че душата е огън и че произхожда от огъня; и считали, макар и съвсем неоснователно, че ако човек загине във вода (стихия, враждебна на огъня), душата му угасва напълно. По време на бурята, застигнала корабите му близо до Сицилия, Еней съжалявал, че не загинал от ръката на могъщия Диомед, и казал, че трижди блажени са покойниците, намерили смъртта си при пожара в Троя. А ето че никой от нас не загина. Слава тебе вовеки веков, спасителю наш. Само корабите ни са доста разнебитени… Нищо! Ще ги постегнем. А сега внимавайте да не заседнем в плитчината!

Глава XXIII Как след бурята Панюрж отново става приятен компаньон

— Хо, хо — викна Панюрж, — всичко си върви като по мед и масло! Бурята отмина. Моля, позволете ми да сляза пръв. Чака ме много бърза работа. А не трябва ли с още нещо да ви помогна? Дайте да навия това въже. Храбър съм аз, две мнения по това няма. Страхът за мен е почти непознат. Дайте, дайте, приятелю! Не, не, аз не съм от страхливите! Макар (признат грях не е грях) тази девета вълна, дето се търколи от носа до кърмата, да ме малко поуплаши.

— Събирай платната!

— Така, разбира се! А вие, брат Жан, защо сте скръстили ръце? Нима сега е време да се пие? Знаем ли дали мъчителят на свети Мартин не подготвя нова буря? Ами да бях ви помогнал с още нещо? Боже господи! Как се разкайвам, как се разкайвам, макар и малко късно! Защо не последвах учението на онези добри философи, дето казват, че е по-сигурно и по-приятно да се разхождаш край морето и да си плаваш до брега, както е за предпочитане да държиш коня за юздите и да си вървиш пеша. Хо, хо, хо, хвала тебе господи, всичко тръгна на добре. Че да бях ви помогнал с още нещо? Дайте, дайте, тази работа аз добре ще я свърша, дано само не ме чуе дяволът.

Между това Епистемон, който с всички сили се мъчеше да задържи едно от въжетата и ожули до кръв ръцете си, чу думите на Пантагрюел и каза:

— Мислите ли, господарю, че и аз не треперех като Панюрж? Страхът си е страх, но той не ми попречи да помагам наляво и надясно. Аз смятам, че щом по фатална и неизбежна необходимост наистина трябва да се мре в един или друг час, по един или друг начин, то такава е светата воля господня. Ето защо непрекъснато трябва да обръщаме очи към него, да търсим закрилата му, да го призоваваме и умоляваме. Но би било погрешно да се уповаваме само на него: ние трябва да полагаме усилия и всячески да му съдействаме. Да прощават празнодумците, сиреч богословите, че не зачитам законите им — аз говоря по съвест, а се придържам и към Светото писание. Вие знаете какво е казал консулът Гай Фламиний, когато бил притиснат от хитрия Анибал близо до Тразименското езеро в Перуджия. „Чеда мои — казал той на бойниците си, — не се надявайте да се измъкнем оттук с молитви и обети, ами тръгнете смело напред и само с меча ще си проправите път сред враговете.“ И Салуст цитира думите на Марк Порции Катон, който казва, че божията помощ не се добива с безполезни молитви и сълзи. Само с усърдие, с труд и с напрягане на всички сили се достига желаният изход във всяко дело. Ако в нужда и опасност покаже несъобразителност, малодушие и леност, човек напразно призовава боговете, които е възмутил и разгневил.

— Дяволите да ме вземат — провикна се брат Жан („Мен вече ме взеха наполовина“ — додаде Панюрж), — ала от вярно по-вярно е, че сьойиското лозе щеше да бъде до зърно обрано и унищожено, ако моя милост запееше Contra hostium insidias заедно с всички останали дяволи монаси, а не грабнеше тоягата да брани гроздето от лернейските разбойници.

— Чудесно — каза Панюрж, — всичко си върви добре. Само дето на брат Жан, тоест на брат Жан-мързелан, не му се ще да работи. Стои си човекът кротко и ме гледа как се потя и помагам на този почтен момък, господин първия матрос. Хей, господин началник! Извинете за безпокойството! Две думички, моля! Каква дебелина имат гредите на този кораб?

— Цели два пръста — отвърна лоцманът, — не се страхувайте!

— Боже господи — провикна се Панюрж, — значи, през цялото време ние сме само на два пръста от смъртта. Тази ли е тя една от деветте радости на брачния живот? Да, господин началнико, добре правите вие, като измервате опасността с лакти. Виж, колкото до мен, страх аз не зная що е — името ми е Гийом Безстрашния. Смелост търсете у мен, но не петльова фукня, а искам да кажа, смелост лъвска, неустрашимост на убиец. И не се боя от нищо… освен от опасностите.

Глава XXIV Как брат Жан обвинява Панюрж, че напразно се е страхувал по време на бурята

— Добър ден, господа — каза Панюрж, — добър ден на всички. Живи и здрави ли сте? Слава богу. А вие? Добре сте пристигнали и бъдете добре дошли! Хайде да слизаме! Ей, гребци, пускайте стълбата! Нека тази лодка се приближи. С какво мога да ви помогна? Аз хубаво се потрудих, работих колкото четири вола и сега съм гладен като вълк. Местността тук наистина е прекрасна, а и хората са добри. Момчета, още ли се нуждаете от моята помощ? За бога, не щадете потта ми! Адам, сиреч мъжът, е създаден да се труди, както птицата — да хвърчи. Господ-бог наш иска, запомнете това добре, да ядем хляба насъщен с пот на челото, а не със скръстени ръце като този дрипав монах, брат Жан, когото виждате тук и който пие като сюнгер и умира от страх. Ето най-после и хубаво време. Сега разбирам колко мъдър е благородният Анахарсис, когато на въпроса: кой кораб счита за най-сигурен, отвърнал: „Който е в пристана.“

— И още нещо — подхвана Пантагрюел, — когато го запитали кои са повече: мъртвите или живите, той на свой ред запитал: „На коя страна поставяте плаващите в морето?“, като по този начин намекнал, че ония, които плават в морето, ежеминутно са изправени пред смъртна опасност и че живеят мъртви и умират живи. А Катон казал, че на този свят би се разкайвал само за три неща: ако повери тайна на жена, ако пропилее един-единствен ден в бездействие и ако тръгне по море за някъде, дето би стигнал и по суша.

— Кълна се в почтеното си расо — рече брат Жан на Панюрж, — че ти, мое блудниче, се беше изплашил безпричинно и неоснователно, тъй като на тебе не е съдено да потънеш. Ти сигурно ще бъдеш обесен на високо дръвце или изгорен жив като свят великомъченик. Господарю, искате ли сигурно наметало срещу дъжда? Снемете тези дрехи от вълчи и язовецки кожи, накарайте да одерат Панюрж и се наметнете с неговата кожа. Но не дай боже да се приближите към огън или да минете покрай налбантин — тя мигом ще се превърне в пепел, затова пък ходете с нея по дъжд, сняг и градушка колкото си искате. И във вода да скочите не се страхувайте — вие никога няма да се намокрите. И ботуши си направете от нея — с тях нозете ви всякога ще бъдат сухи. И мехчета си съшийте, та да учите младите да плават с тях.

— Което ще рече — заключи Пантагрюел, — че кожата му е като тревата венерина коса, тя не се мокри, нито се навлажнява, колкото и да я държите във вода. И ненапразно я наричат adiantos747.

— Панюрж, приятелю мой — каза брат Жан, — моля те, не се страхувай от вода! Друга стихия ще сложи край на дните ти!

— Тъй да бъде! — отвърна Панюрж. — Но случва се понякога дяволските готвачи да се заплеснат и кога погледнеш, сварили месцето, дето е за скара; то и нашите, тукашните готвачи често шпековат пъдпъдъци и гълъби с намерение уж да ги пекат, а дорде усетиш, току-виж, ги сварили със зеле, с праз или с ряпа. Чуйте, драги приятели, пред цялата благородна компания заявявам, че говорейки за параклиса между Канд и Монсеро, посветен на господин свети Никола, аз имам предвид не друго, а чучур, от който капе розова водица и дето не водят на водопой ни теле, ни крава.

— Хитрец, и то голям хитрец — извика Евстен, — хитрец и половина! Не току-така ломбардците казват: Passato el pericolo, gabato el santo748.

Глава XXV Как след бурята Пантагрюел се установи на Острова на макреоните749

Същия миг ние влязохме в пристанището на Острова на макреоните. Хрисимите жители на упоменатия остров ни посрещнаха с почести. Старият Макроб750 (така наричаха те своя главен управник) поиска да отведе Пантагрюел в кметството, дето да си отдъхне и се посъвземе. Но Пантагрюел не се съгласи да напусне пристана, преди всички негови хора да стъпят на суша. След като се увери, че никой не липсва, той им нареди да се преоблекат и да отнесат на брега хранителни припаси, за да нагостят мало и голямо, което тутакси бе изпълнено. И един господ само знае колко нещо се изяде и изпи тогава! Местните жители също надонесоха сума ти гозби и лакомства. Но и пантагрюелистите не им останаха длъжни, макар техните хранителни запаси да бяха пострадали малко от бурята. След угощението Пантагрюел се обърна към хората с молба всеки да застане на поста си и да се заеме с потягане на кораба, която работа бе свършена на драго сърце. Поправката се оказа лека, защото всички островитяни бяха дърводелци и майстори, каквито може да видите само във венецианска корабостроителница. Населението на този обширен остров се бе групирало в три пристанища и десет енории. Останалото пространство, покрито с високостеблени гори, бе безлюдно като Арденски лес.

По наше желание старият Макроб ни показа всички забележителности на острова. В сенчестите и пусти гори ние видяхме множество стари, разрушени храмове, обелиски, пирамиди, древни паметници и гробници с различни надписи и епитафии. Едни написани с йероглифи, други — на йонийско наречие, а останалите — на арабски, мавритански, славянски и бог знае още на какви други езици! Епистемон направи подробно описание на всичко, което видяхме. Междувременно Панюрж каза на брат Жан:

— Това е Островът на макреоните. Макреон на гръцки ще рече старец, тоест човек на почтена възраст.

— Е, добре де, но какво да правя? — възрази брат Жан. — Мога ли да го поправя? Не съм бил тук, когато кръщавали острова.

— Между впрочем — продължи Панюрж — аз предполагам, че от тази дума произлиза и „макрел“, което, както е известно, означава не само риба макрел, но и „сводница“. Всъщност сводничеството приляга на старите, а на младите приляга да се любят. По всяка вероятност този остров Макрел е пример и първообраз на парижкия. Хайде да си наловим стриди!

Старият Макроб запита Пантагрюел на йонийско наречие как при такова лошо време и при такава буря е успял да влезе в залива. Пантагрюел му отговори, че великият Спасител се е вслушал в простодушните и искрени молби на моряците, които пътуват не за да се обогатяват, ни за да търгуват. Едно-единствено нещо ги тласкало към морето, а именно желанието да посетят, видят, чуят и разберат оракула Бакбук и да помолят Бутилката да си каже думата по някои въпроси, които вълнуват едного от екипажа. Но ето че излязла голяма буря и хората само дето не се удавили. После Пантагрюел на свой ред се обърна към стария Макроб с въпроса какво според него е причинило този ужасен ураган и дали съседните морета са изложени на бурите така често, както това се наблюдава в Океаническо море, в проливите Свети Матей и Момюсон, в Средиземно море, в Саталийския залив, в Монтарджентано, в Пломбино, на нос Малея в Лакония, в Гибралтарския проток, в Месинския, а и на други места.

Глава XXVI Как добрият Макроб разказва на Пантагрюел за живота и кончината на херосите

Тогава добрият Макроб каза така:

— Любезни пътешественици! Това е един от Спорадските острови, но не вашите Споради, които се намират в Карпатско море751, а океанските Споради. Някога богат и даже пребогат, населен и привличащ чужденците, днес с времето и със залеза на света той, както виждате, е обеднял и запустял.

Тази тъмна гора, простряла се надлъж и шир върху повече от два милиона триста и четиридесет хиляди стадия752, е обитавана от демони и хероси, които вече са поостарели; и ние даже предполагаме, че кометата, която наблюдавахме цели три дни, помръкна внезапно, когато вчера един от тях умря и че неговата смърт именно е предизвикала страшната буря, от която пострадахте. И право да ви кажа, докато те са живи и здрави, тук и на съседните острови всичко върви благополучно, а и в морето цари тишина и спокойствие. Но когато някой умре, от гората се възземат гръмки и жалостиви вопли, на сушата се появяват болести, стихии и бедствия, във въздуха — мрак и вихри, а в морето — урагани и бури.

— Има истина във вашите думи — забеляза Пантагрюел. — Това е като главнята или като свещта, която, докато гори и свети, озарява всичко наоколо, радва всичко живо, на всекиго оказва услуга със своята светлина, не пакости, нито причинява неудоволствие, но когато бъде угасена, разваля въздуха с дима и миризмата си, затруднява всички и у всекиго извиква неудоволствие. Така, докато обитават телата си, тези чисти и велики души са мирни, полезни, приятни, почтени. В часа обаче, в който ги напуснат, на островите и на материците се появяват силни сътресения на въздуха, мрак, мълнии, градушка, земята се тресе от земетръси и от земни бучения, а морето — от бури и урагани, и всичко това се съпровожда с човешки жалби, с религиозни смутове, с погроми на царства и сгромолясвания на републики.

— Ние се уверихме в това с очите си след смъртта на благочестивия и мъдър рицар Гийом дю Беле — забеляза Епистемон. — Докато той бе жив, Франция благоденстваше и всички й завиждаха, всички се съюзяваха с нея, всички се бояха от силата й. А след смъртта му целият свят дълго гледаше на нея с презрение.

— Така станало и след смъртта на Анхиз в Дрепани, някъде в Сицилия — продължи Пантагрюел, — когато бурята причинила на Еней големи неприятности. И вероятно поради същата причина жестокосърдечният тиранин и цар юдейски Ирод, усещайки да се приближава страшната, нелепа смърт (той умрял от питиразис, жив изяден от червеи и въшки, както умрели преди него Луций Сула, Ферекид Сирийски, учител на Питагор, гръцкият поет Алкмон и други) и предвиждайки, че след смъртта му евреите ще ликуват и ще запалят празнични огньове, позвал в двореца си всички знатни люде и управници от всички градове, села и замъци на Юдея под лъжливия претекст, че желае да им съобщи важни наредби относно управлението на провинцията и нейната охрана. Когато хората надошли и му се представили, той заповядал да ги затворят в придворния хиподрум, а после казал на сестра си Саломе и на мъжа й Александър: „Сигурен съм, че евреите ще се радват след смъртта ми; но ако вие чуете и изпълните това, което ви кажа, погребението ми ще бъде тържествено и целият народ ще ме оплаква. Щом умра, накарайте стрелците от моята охрана, които аз вече лично предупредих, да убият всички тези знатни люде и управници, затворени в хиподрума. Сторите ли това, цяла Юдея ще потъне в скръб и печал и чужденците ще помислят, че тази скръб е причинена от моята смърт, че страната скърби за отлетялата душа на херос.“

Друг отчаян тиранин се е ръководил от същите подбуди, когато е казал: „След смъртта ми огън да погълне земята“, тоест целият свят да загине!

А омразният Нерон внесъл, според Светоний, следната поправка: не „след мене“, а „още в мое време“. Тези мерзки думи, които Цицерон споменава в книга трета De finibus753 и Сенека — в книга втора De clementia754, Дион Никейски755 и Свида756 приписват на император Тиберий.

Глава XXVII Какво мисли Пантагрюел за смъртта на херосите, както и за ужасяващите знамения, предшестващи кончината на сеньор Дьо Ланже

— Аз не съжалявам — продължи Пантагрюел, — че в морето ни застигна буря, по време на която претърпяхме толкова мъки и толкова трудности, напротив — радвам се, тъй като благодарение на нея научихме онова, което ни разказа добрият Макроб. И даже съм склонен да повярвам всичко, което той каза за кометата, появила се на небето няколко дни преди смъртта на хероса. Наистина душите на някои от тези хора са толкова благородни, толкова възвишени и героични, че дни наред небесата ни предизвестяват за тяхната смърт и успение. Така и благоразумният лекар, догадил по всички признаци близкия край на болния, предупреждава своевременно жена, деца, баща и родственици, близки и приятели за неизбежната кончина на съпруга, та в краткото време, което му остава, да го посъветват да сложи в ред къщата си, да подкрепи и благослови децата си, да се погрижи за вдовицата, да стори необходимото по издръжката на сирачетата или, с други думи, да не бъде изненадан от смъртта, преди да е направил завещанието си и помислил за душата и за дома си. Така благосклонните небеса, възрадвани, че скоро ще приемат тези блажени души, запалват във вид на комети и метеори празнични огньове, та хората безпогрешно да предсказват и сигурно да предвиждат края на благородните души.

Така някога в Атина, обсъждайки присъдите на криминалните престъпници, съдиите на Ареопага ползвали особени за всеки случай знаци: буквата Θ означавала смъртна присъда, Τ — оправдание, а Α — нужда от допълнителни разяснения по делото, разбира се, когато то още не било приключено. Изложени публично, тези знаци облекчавали вълненията и тревогите на родители, приятели и други, нетърпеливи да узнаят участта на злосторниците, задържани под стража. Така и небесата като с блестящи, ефирни знаци ни казват чрез кометите: „О, смъртни, ако желаете да узнаете още нещо от тези блажени души, да разберете от тях това или онова, да ги чуете, да ги познаете, да получите указания, касаещи се до обществено или частно благо и полза, то побързайте да им се представите, тъй като краят и развръзката на комедията са близки. А свърши ли тя, напразни ще бъдат после вашите съжаления.“

Но това все още не е всичко. За да покажат на населяващите земята, че са недостойни да живеят с такива необикновени души, небесата плашат и тревожат людете с чудеса, видения, страшилища и всякакви други свръхестествени предзнаменования, каквито ние със собствените си очи видяхме малко преди да се пресели в другия свят благородната, възвишената и героичната душа на мъдрия и доблестен рицар Дьо Ланже, за когото говори Епистемон.

— Спомням си — подхвана Епистемон — и сърцето ми още тръпне и бие неспокойно, когато си помисля за ужасяващите чудеса, които видяхме ясно в петте или шестте дни преди смъртта му. Сеньорите Д’Асие, Шеман, едноокият Майи, Сент-И, Вилньов-ла-Гюйар, метр Габриел, савиянски лекар, Рабле, Каюо, Масюо, Майоричи, Бюлу, Серкю, наричан „Бургместр“, Франсоа Пруст, Ферон, Шарл Жирар, Франсоа Буре и толкова други приятели, близки и слуги на покойния се гледаха един друг мълчаливо, без дума да си кажат, разбирайки, че Франция скоро ще загуби един тъй съвършен и тъй нужен за славата и защитата й рицар и че небето им припомня това като своя върховна повеля.

— Кълна се в пискюла на качулката си — каза брат Жан, — че ми се ще на стари години и аз да стана учен. Всъщност, между нас казано, латерната ми и така си работи не лошо…

че тези хероси и полубогове, за които е дума, умират като нас, така ли? Майчице пресвята! Аз пък, да ме прости господ, си мислех, че са безсмъртни като ангелите небесни. Но както казва и достопочтеният Макроб, ето че в края на краищата и те умират.

— Не всички — възрази Пантагрюел. — Стоиците ги наричаха смъртни с изключение на един и той единствен е безсмъртен, свободен от страсти и невидим. Пиндар открито казва, че богините гамадриади получават от къделята на съдбата и несправедливите парки нишка (сиреч живот), не по-дълга от тая на дърветата, които пазят. В книгата „За Фокид“ Калимах и Павзаний твърдят, че дриадите произлизат от дъба, което мнение се споделя и от Марциан Капела757. Що се отнася до полубоговете, до всички ония панове, сатири, силвани, вампири, египанове, нимфи, хероси и демони, то, изхождайки от указанията на Хезиод, мнозина твърдят, че средната продължителност на техния живот се равнява на девет хиляди седемстотин и двайсет години, което число е получено по следния начин: прибавяте към едно четири пъти по двайсет, полученото умножавате на три и на пет по две, а после на три. По този въпрос прегледайте книгата на Плутарх „Залезът на оракулите“.

— В моя молитвеник нищо подобно не е казано — рече брат Жан. — Пък и мен да питате, аз не хващам вяра на такива работи, но нейсе — нека бъде тъй.

— Аз мисля — добави Пантагрюел, — че разсъдъчните души се изплъзват от ножиците на Атропос758. Безсмъртни са всички — и ангели, и демони, и хора. По този повод ще ви разкажа странна история, записана и засвидетелствана от мнозина учени и сведущи историографи.

Глава XXVIII Как Пантагрюел разказва тъжната история за смъртта на херосите

— Епитерс, баща на ритора Емилиан, пътувал от Гърция за Италия на кораб, натоварен с различни стоки и множество пътешественици, и ето че един късен следобед, недалеч от Ехинските острови, разположени между Морея и Тунис, вятърът внезапно спрял и корабът бил отнесен към остров Паксос. Когато пуснали котва и едни от пътешествениците продължавали да спят, други бодърствали, а трети по навик си пиели и хапвали, нечий силен глас на острова неочаквано произнесъл името Тамун. От този вик всички се смразили. И макар въпросният Тамун, родом от Египет, да бил кормчия на кораба им, никой с изключение на няколко пътници не знаел името му. Гласът се разнесъл повторно: някой отново закрещял неистово и призовавал Тамун. Загубили ума и дума, всички мълчали и се спотайвали, но ето че гласът прогърмял за трети път, по-страшен от преди. Накрая Тамун се изправил и казал: „Аз съм тук. Какво искаш? Какво трябва да сторя?“ Тогава гласът още по-силно го назовал и му заповядал с пристигането си в Палад да съобщи, че великият бог Пан е мъртъв.

Тези думи, както разказва после Епитерс, ужасили и само дето не уморили всички моряци и пътешественици. И те в недоумение започнали да се питат един друг какво да правят: да премълчат или да разгласят заповедта. Най-после Тамун решил, ако духа попътен вятър, да си продължи нататък, без да казва нищо, а ако пък морето е спокойно, да съобщи новината, която току-що бе научил. И ето, станало така, че когато доплували до Палад, нямало ни вятър, ни вълни. Тогава Тамун се изправил на носа на кораба и като обърнал лице към брега, високо извикал, както му било заповядано, че великият Пан е мъртъв. Не успял още да произнесе и последната дума, когато от сушата се възнесли дълбоки въздишки, гръмовни стенания и сърцераздирателни вопли, излезли не от едно, а от хиляди гърла.

И тъй като мнозина чули вестта, тя скоро стигнала чак до Рим.

Тогава римският император Тиберий заповядал да доведат при него Тамун, изслушал го и повярвал на думите му. И като разпитал учените, каквито тогава в неговия двор и в Рим имало мнозина, от всичко, което чул, заключил, че Пан е син на Меркурий и Пенелопа. Същото твърдял Херодот, а след него и Цицерон в книга трета „За природата на боговете“. Аз съм склонен да мисля, че се касае за великия спасител на правоверните, когото завистливи и жестоки юдейски първосвещеници, книжници, попове и монаси подло осъдиха на смърт. Такова тълкуване не ми изглежда неприемливо: по гръцки с основание го наричат Пан, защото той наистина е наше Всичко; всичко, което представляваме, което изживяваме, всичко, което имаме, всичко, на което се надяваме; всичко е в него, от него и чрез него. Това е добрият Пан, великият пастир, който според думите на пламенния, овчар Коридон759 от все сърце възлюбил не само стадото, но и овчарите си, и в часа на неговата смърт жалби, въздишки, вопли и стенания огласили земя и небо, море и преизподня. Времето потвърждава това мое тълкуване, защото този всеблаг и всевелик Пан, единствен наш спасител, завърши дните си в Ерусалим по времето на римския цезар Тиберий.

Като каза това, Пантагрюел замълча и потъна в дълбок размисъл. След малко видяхме да текат от очите му сълзи, големи колкото щраусови яйца. Господ да ми вземе душата, ако съм преиначил една-единствена думица.

Глава XXIX Как Пантагрюел мина покрай Потайния остров, дето царуваше Постникът

Корабите на нашия весел керван бяха поправени и потегнати, хранителните припаси — попълнени, макреоните — задоволени и удовлетворени от щедрия и великодушен Пантагрюел, а нашите хора — по-весели от обикновено и на следващия ден с голяма радост отплавахме, носени от тихия и приятен попътен вятър. На свечеряване Ксеноман ни показа в далечината Потайния остров, където царуваше Постникът, за когото Пантагрюел беше вече слушал; той бе готов да се срещне с него, но Ксеноман го разколеба, като се позова на големия завой, който трябваше да направим и което според него не си струваше, тъй като на целия остров, а и в двореца хората сега постели.

— Там ще видите — продължаваше той — само един голям лапач на грах, голям любител на охлюви, голям къртицояд, голям сенодъвкач, плешив полувеликан с двойна тонзура по фенерска мода, голям фенерджия, знаменосец на ихтиофагите760, повелител на горчицолапачите761, побойник на дечица, благославящ в „пепелната сряда“762, баща и благодетел на знахари, щедър на опрощения и индулгенции, ревностен католик, с една дума, човек почтен и крайно благочестив. Три четвърти от деня пролива сълзи и никога не ходи на сватби. Но вярно е и това, че в четиридесет царства няма да се намери такъв изкусен майстор на шишчета и препечена сланинка. Случи ми се преди около шест години пътем да се отбия на Потайния остров и си спомням, че си взех оттам дванайсетина дузини шишове и че после ги раздадох на кандските месари. Те останаха много доволни и имаше защо. На връщане ще ви покажа два такива шиша, закачени над портала. Постника се храни със солени ризници, малки шлемове, каски и големи шлемове с нагръдници, затова често препикава дуварите с тежка, гореща пикня. Дрехите му и по кройка, и по цвят са приятни за окото: те са сиви и хладни — отпред нищо и отзад нищо, а и ръкави няма.

— Ще ми доставите удоволствие — каза Пантагрюел, — ако опишете подробно неговата външност и телосложение, както току-що описахте дрехите, храната, нравите и обичаите му.

— Де, де, блудниче, не чакай молби — подхвърли брат Жан, — а то аз вече го намерих в молитвеника си — стои след подвижните празници763.

— На драго сърце — отвърна Ксеноман. — Ние ще научим нещо повечко за Постника, когато стигнем на Дивия остров, дето правят тлъсти Наденици, заклети негови врагове, срещу които той непрестанно воюва. И ако не беше благородният Мардигра764, добър техен съсед и покровител, досега великият Постник отдавна да ги е очистил от света.

— А тези Наденици — запита брат Жан — мъжки ли са или женски, ангели ли са или простосмъртни и ако са женски — жени ли са или девици?

— Женски са — отвърна Ксеноман — и простосмъртни, едни са девици, други — не.

— Да пукна, ако не съм на тяхна страна! — извика брат Жан. — Какво безобразие е да се воюва срещу жени! Да вървим! Да съсечем този нехранимайко.

— Да се бием срещу Постника ли? — смая се Панюрж. — Дявол го взел — аз не съм ни луд, ни пък толкова смел. Quid juris765, ако се озовем между Надениците и Постника, между чука и наковалнята? Дявол ги взел! Да офейкаме оттук! По-скоро, по-скоро! Сбогом, господин Постник! Препоръчвам ви Надениците, но не забравяйте и Кървавицата!

Глава XXX Как Ксеноман анатомизирва и описва Постника

— Що се отнася до вътрешните органи на Постника — захвана Ксеноман, — мозъкът му по големина, цвят, вещество и сила прилича (или поне в мое време приличаше) на лявото яйце на кърлеж.

А неговата дойка ми разказваше, че от женитбата му със Средния пост произлезли само куп наречия за място и няколко двойни пости.

Глава XXXI Анатомия на външните органи на Постника

— Що се отнася до външните органи на Постника — продължи Ксеноман, — те са по-съразмерни, с изключение на седемте ребра в повече от обичайната бройка у човека.

Глава XXXII Нрави и обичаи на Постника

Да гледаш и слушаш Постника — продължи Ксеноман, — е изключително зрелище, дето нийде го няма по света.

И странно нещо: работи, когато нищо не върши, и нищо не върши, когато работи. Бодърства, когато спи, спи, когато бодърства, и то с отворени очи като шампанските зайци, защото се страхува от нощно нападение от страна на най-върлите си врагове — Надениците. Смее се, когато хапе, хапе, когато се смее. Нищо не яде, когато пости, пости, когато не яде нищо. Гризе кокали само насън, пие само наум. Къпе се по високи камбанарии, а се суши в блата и реки. Хвърля мрежи във въздуха и хваща раци като бици. Ловува в морските бездни и там намира каменни козли, каменни сърни и елени. Боде в очите старите врани. Бои се само от собствената си сянка и от виковете на тлъсти козленца. Понякога бие път безцелно. Обича да се надсмива над немощите на чревоугодниците. С юмрука си дъни човека като с черясло. С голямото си перо пише на гладък пергамент предсказания и алманаси.

— Какъв юнак! — каза брат Жан. — Тъкмо човек за мен. Откога търся такъв! Ще взема да го предизвикам на дуел.

— Колко необикновено, чудовищно е телосложението на този човек, ако въобще може да го назовем човек — рече Пантагрюел. — То ми напомня външността и държанието на Прекомерност и Несъразмерност.

— А как изглеждат те? — запита брат Жан. — Да ме прости господ, но аз и до ден-днешен не съм слушал нищо за тях.

— Сега ще ви разкажа — продължи Пантагрюел — какво съм прочел по този въпрос у древните апологети. Физис (сиреч Природата) родила като първородни чеда Красотата и Хармонията без плътско съвкупление, тъй като тя сама по себе си е много плодовита и плодоносна. Антифизис, всевечната противница на Природата, в същия миг завидяла на това тъй хубаво и почтено раждане и като се съвкупила с Телумон769, родила Прекомерност и Несъразмерност. Главата им била кълбовидна и съвсем кръгла, а не леко сплесната от двете страни, както у всички хора. Ушите били високо поставени и дълги като у магаре; очите — изпъкнали, прикрепени към костни израстъци и подобни на птичи шипове, без клепки и твърди като у рака; краката — кръгли като топки, ръцете — обърнати назад към раменете. Движели се в кръг, по глава, със задник и крака обърнати нагоре. И като маймуната, за която, както знаете, няма нищо по-прекрасно на света от маймунчето й, и Антифизис хвалела децата си и се мъчела да доказва, че са по-красиви и по-приятни от децата на Физис: Антифизис твърдяла, че да имаш обли нозе и обла глава и да се движиш в кръг, е присъщо само на същества, съпричестени с божествеността: кръгла е, казвала тя, земната твърд и всичко, що е вечно на тоя свят. Да ходиш с крака нагоре и с глава надолу, ще рече да си подобен на създателя на вселената, тъй като косите у човека напомнят корени, а краката — клони. Дърветата, продължавала Антифизис, се засаждат в земята с корените, а не с клоните си. С този пример тя намеквала, че децата й, напомнящи право поникнали дръвчета, са много по-красиви и по-стройни от децата на Физис, напомнящи дървета, поникнали наопаки. Колкото до ръцете, Антифизис уверявала, че е по-целесъобразно да са обърнати към раменете, защото тази част от тялото не бивало да остане беззащитна при положение, че на предницата са предоставени зъби, с които човек си служи не само за да дъвче, без да прибягва до ръцете, но и за да се отбранява. Така, като се позовавала на свидетелствата и доказателствата на невежествени празноглавци, Антифизис привлякла на своя страна всички налудничави и малоумни и извикала възторг у всички безмозъчни същества, лишени от здрав смисъл и разсъдък. Впоследствие тя родила фанатиците, лицемерите и лъженабожниците, безполезните маниаци, демоничните калвинисти, женевските самозванци, бесните путербеи770, светите братя-лапачи, подлеците, ласкателите, угодниците на дявола, людоедите и други чудовища, уродливи, безобразни и противоестествени.

Глава XXXIII Как Пантагрюел забеляза близо до Дивия остров чудовищен кашалот

Към обяд Пантагрюел съгледа някъде около Дивия остров чудовищно голям физетер771; сумтейки и хриптейки шумно, той плаваше право срещу нас, издигаше се по-високо от марселите на нашите кораби а изхвърляше от устата си вода с такъв трясък, сякаш от планините се спускаше огромна река.

Пантагрюел го показа на лоцмана и на Ксеноман. По съвета на лоцмана тромпетите на „Таламег“ засвириха: „Внимание! Сгъсти редиците!“

При този знак всички кораби, галеони, руабарджи и либурни, подчинявайки се на морската дисциплина, се построиха в боен ред и образуваха гръцкото Υ — буквата на Питагор, каквато очертават при подета си жеравите и която не е друго, а остър ъгъл, чийто връх сега заемаше „Таламег“, готов да води бой докрай.

Засмян и решителен, брат Жан се възкачи на мостика заедно с артилеристите, а Панюрж започна да се вайка и да се окайва.

— Оле-ле! — викаше той. — Каква беда! От трън, та на глог! Да бягаме! Да пукна, ако това не е Левиатан, описан от благородния пророк Мойсей в житието за свети Йов. Той ще ни нагълта всички — и хора, и кораби — като хапчета. В огромната му адска уста ние ще заемем място, не по-голямо от пшеничено зрънце в устата на магаре. Вижте, ето го! Да бягаме! По-скоро, по-скоро на суша! Струва ми се, че това е същото морско чудовище, което някога бе предопределено да изгълта Андромеда. Загубени сме всички — до един. О, ако между вас се намереше сега някой безстрашен Персей да го прониже.

— Ей сега ще бъде пронизан от мен — рече Пантагрюел, — не се страхувайте!

— За бога — продължи да се вайка Панюрж, — сторете нещо, та да ми изфирясат страховете! Че как искате да не се страхувам, когато опасността е под носа ми?

— Ако ви е писано — отвърна Пантагрюел — да умрете така, както неотдавна ви предсказа брат Жан, вие би трябвало да се страхувате от Пироя, Еоя, Аетон и Флегон, всеславните огнедишащи коне на слънцето, които изпущат огън от ноздрите си, и да не се боите от кашалотите, които изхвърлят от ушите и от устата си само вода. Водата не представлява за вас смъртна опасност. Тази стихия по-скоро ще ви защити и запази, но, така или иначе, няма да ви погуби.

— Ще ме защити друг път! — рече Панюрж. — Значи, напразно съм ви излагал учението за превращението на елементите и за това, че между печене и варене и варене и печене разлика, кажи-речи, няма? Уви! Ето го. Ще отида да се скрия долу. Сега вече няма шега — този канибал ще ни нагълта! Аз виждам над околомачтовата площадка коварната Атропос с острите й ножици, готова да пререже нишката на живота ни. Пазете се! Ето го! У-у, какъв си ужасен и отвратителен! Колко ли други си удавил ти, та и време да се похвалят с това не си им оставил! И още нещо! Друго щеше да е, ако вместо тази горчива, миризлива и солена вода изхвърляше приятно, сладко бяло винце, а и червено да е, не възразявам; тогава човек би се примирил, като оня английски милорд772, комуто за извършени престъпления позволили да умре по свой избор и който предпочел да се удави в бъчва с малвуазие. Ето го! Не мога да те гледам — толкова си противен и омразен! На съд при сплетниците!

Глава XXXIV Как Пантагрюел уби чудовищния кашалот

Кашалотът се вклини между корабите и галеоните на ескадрата и започна да изхвърля върху тях огромни струи вода, напомнящи Нилските водопади в Етиопия. Копия, пики, дротове, полупики и секири полетяха към него от всички страни. Брат Жан не жалеше сили. Панюрж умираше от страх. Корабната артилерия гърмеше, трещеше адски и правеше всичко, за да победи звяра. Ала наблюдавани отдалеч, огромните железни и бронзови гюллета сякаш се стопяваха в кожата му като керемида на слънце. Тогава, разбирайки всичката затруднителност на положението, Пантагрюел запретна ръкави и показа на какво е способен.

Разправят, пък и в книгите го пише, че негодникът Комод, римски император, стрелял така сръчно с лък, че стрелите му, хвърлени отдалеко, преминавали между пръстите на малки деца, издигнали ръце нагоре, без да ги докосват.

Разправят и за някакъв стрелец индиец от времето, когато Александър Велики завладял Индия, че неговите стрели, дълги три лакътя и хвърлени отдалече, минавали през пръстен, макар железните им наконечници да били толкова големи и тежки, че пронизвали стоманени мечове, дебели щитове, масивни брони — с една дума, всеки предмет, който по ваше мнение е най-корав, неподатлив, як и твърд.

Разправят чудеса и за изобретателността на някогашните франки, които нямали равни на себе си в изкусно мятане на стрели; когато тръгвали на лов за диви животни, ловците, за да бъде месото на убития дивеч по-крехко, по-сладко, по-полезно и по-вкусно, натривали наконечниците на стрелите с чемерика, а поразеното място и всичко наоколо грижливо изрязвали и изхвърляли.

Слушали сме подобни разкази и за партяните, които, гърбом към целта, стреляли по-точно, отколкото други, обърнати към нея с лице. За ловкостта на скитите също се разказват чудеса; някога техен пратеник, без да каже дума, поднесъл на персийския цар Дарий птица, жаба, мишка и пет стрели. На въпроса какво означават тези подаръци и не му ли е заръчано да предаде нещо с думи, той отвърнал, че не, от което Дарий бил крайно озадачен. Най-после един от седемте негови военачалници773, които убили магите, някой си Гобрий, схванал работата и я изтълкувал така: „Чрез тези дарове и приношения — казал той — скитите ви дават да разберете, че ако персите не отлетят като птици в небесата, ако не се изпокрият като мишки в земята или не се заврат като жаби в дъното на блата и мочури, всички до един ще бъдат пронизани от скитските стрели.“

Благородният Пантагрюел беше къде-къде по-ловък и изкусен майстор в хвърляне на стрели и копия. И наистина, със своите страшни пики и стрели, които по дължина, дебелина, тежина и желязна обшивка напомняха много дебелите греди от мостовете в Нант, Сомюр, Бержерак, а така също и под мостовете Шанж и Мьоние в Париж, той отваряше от хиляда стъпки разстояние черупките на стриди, без да нащърби краищата им, уцелваше свраки в очите, снемаше изгорялата част от фитила на свещта, без да я угаси, смъкваше подметките от обувки, без да ги повреди, отделяше кожата от капишони, без да ги порази, обръщаше листите на брат Жановия молитвеник един след друг, без да ги разкъса и даже без да ги докосне.

Още с първия удар на едно от тези копия, с каквито разполагаше на кораба, Пантагрюел разцепи челото на кашалота и прониза двете челюсти и езика му така, че той не можеше повече ни уста да отвори, ни вода да погълне, ни да я изхвърли. С втория удар прободе дясното му око, а с третия — лявото. И за голяма обща радост всички видяха три леко наведени напред рогца, образуващи равностранен триъгълник върху челото на кашалота, който, оглушен, ослепен, ранен до смърт, се мяташе, обръщаше се от една страна на друга и неудържимо се тресеше.

И не стига това, ами Пантагрюел заби и в опашката му копие, което се наклони назад; после заби три в гърба му така, че те заеха перпендикулярно положение към него на еднакво разстояние от главата и опашката. Накрая му заби още петдесет копия в едната страна и петдесет в другата така, че туловището на кашалота наподобяваше кил на тримачтов галеон, с точно разпределени греди, в чиито цепнатини се бяха врязали голям брой от тези гредоподобни стрели — зрелище наистина достойно за възхита. Умиращ, кашалотът като всички мъртви риби обърна корем нагоре и така обърнат, с греди, насочени към морското дъно, той приличаше на сколопендър, стонога змия, описана от древния мъдрец Никандър.

Глава XXXV Как Пантагрюел слиза на Дивия остров, някогашно местопребивание на Надениците

Гребците на фенерджийския кораб докараха вързания кашалот на най-близкия остров, наречен Дивия, с намерение да го разсекат и вземат бъбречната мазнина, която се считаше много полезна и необходима за лечението на някаква болест, известна под името „безпаричие“. Пантагрюел не обърна особено внимание на кашалота, тъй като в Атлантическия океан беше виждал много други и даже по-големи. Но той склони да слязат към обяд на Дивия остров, за да се поизсушат и си отдъхнат хората му, намокрени и изпоцапани от коварния кашалот. Недалеч се виждаше малък, безлюден пристан, разположен близо до високостеблена, хубава и приятна гора, отгдето извираше прелестен поток със сладка, прозрачна и сребриста вода. Там те опънаха хубави палатки с подвижна кухня и накладоха огньове, без да жалят дървата. Когато най-после всеки се преоблече според вкуса и желанието си, брат Жан удари камбанката и масите до една бяха разстлани и отрупани с гозби.

И както си обядваше весело с хората, тъкмо когато сервираха второто, Пантагрюел съгледа няколко малки питомни Наденички, които пълзяха безшумно по високото дърво, под което в дървено коритце бяха подредени бутилки вино и чаши, и запита Ксеноман:

— Какви са тези зверчета?

Той явно вземаше Надениците за катерички, невестулки, белки или хермелини.

— Това са Наденици — обясни Ксеноман. — Ние сме на Дивия остров, за който тази сутрин ви говорих. Те и Постника774, върл и отдавнашен техен враг, открай време воюват на живот и смърт. Сигурно са се изплашили от обстрелването на кашалота и сега си въобразяват, че противникът е някъде наблизо, готов да ги нападне из засада или да разграби острова, което многократно е опитвал, макар и безуспешно благодарение зорката бдителност на Надениците. Защото, както някога Дидона казала на спътниците на Еней, решили без нейно знание и съгласие да навлязат в картагенския залив, вероломството и близостта на неприятеля изостря вниманието и бдителността на стражата.

— Чуйте, любезни приятелю — рече Пантагрюел, — ако смятате, че можем чрез някакъв почтен способ да сложим край на тази война и да помирим враговете, кажете го и на мен. Аз от все сърце ще се заема с тази работа и не ще жаля сили, за да отстраня недоразуменията между двете страни.

— Това засега е невъзможно — отвърна Ксеноман. — Преди около четири години аз, минавайки край Дивия, както и край Потайния остров, поисках да установя между тях мир или поне по-продължително примирие и сега щяха да си бъдат добри приятели и съседи, ако и едните, и другите се бяха отказали от предубежденията си по една точка. Постника не пожела да включи в мирния договор ни дивите Кървавици, ни планинарите — Луканки, стари техни побратими и съюзници. Надениците настояваха крепостта Селдокаче и замъкът Насолник да бъдат предоставени изцяло на тяхно разпореждане, както и да бъдат изгонени заселилите се там смрадливи и гнусни убийци и разбойници. Не се стигна до съгласие, защото договорните условия се сториха несправедливи на едната и на другата страна. И така договор не бе подписан. Но тяхната вражда и техните борби загубиха от остротата си. Когато обаче Кесилският национален събор разобличи, заклейми и осъди Надениците, а Постника заплаши, че ще го отлъчи, ако встъпи в каквито и да било срамни и унизителни съюзи или съглашения с Надениците, това страшно възмути, озлоби и ожесточи и двете страни и усили враждата им, която вече никой не може да потуши. Вие по-скоро ще помирите котки и мишки, кучета и зайци, но не и тях.

Глава XXXVI Как бесните Наденици устроиха засада на Пантагрюел

Докато Ксеноман разказваше това, брат Жан забеляза на пристана двайсет и пет, че може и трийсетина млади и снажни Наденици, които с бързи крачки се оттегляха към своя град, крепост, замък и укрепление Огнище, и се обърна към Пантагрюел с тези думи:

— Тук ще става нещо, ама де да видим! Тези уважаеми Наденици сигурно ви вземат за Постника, макар че в нищо не му приличате. Я да турим ние край на туй плюскане и час по-скоро да се заемем с нашата отбрана.

— Право думаш — съгласи се Ксеноман. — Надениците са си Наденици — коварни и подли.

При тези думи Пантагрюел стана от масата и отиде да огледа околността, но веднага се върна и съобщи, че наляво залегнали в засада тлъсти Наденици, а надясно, на половин миля оттук, друг голям батальон от огромни, могъщи Наденици се спускал надолу по стръмнината и под веселите звуци на гайди и флейти, гъдулки и свирки, цафари и тамбури, тромпети и горски рогове стремително се насочвал към нас. Като взехме под внимание седемдесетте и осем знамена, които дружно изброихме, изчислихме, че броят на вражеските войски не е по-долу от четиридесет и две хиляди. Образцовият ред, твърдата стъпка и увереният им вид ни караха да мислим, че това не са Кнедли, тоест новобранци, а отлежали Наденици, сиреч стари, изпитани бойци. В първите редици до знамената вървяха войници в пълно боево снаряжение с малки, както ни се сториха отдалече, ала остри и добре наточени пики. Двата фланга се охраняваха от многобройната конница на горските Кървавици, на тлъстите телешки Пастети и Луканки, все едри и яки островитяни, разбойници и убийци.

Пантагрюел се изплаши силно, а то си имаше от какво де, макар Епистемон да го уверяваше, че такива са може би нравите и обичаите в Наденишката страна — в бойни доспехи да посрещат чуждестранните приятели, както били посрещани и приветствани благородните френски крале при първото им появяване в славните градове след коронясването и възшествието им на престола.

— Може би — каза Епистемон — това е личната гвардия на тукашната кралица; предупредена от младите Наденици, които вие забелязахте на дървото, че в пристанището е влязла пищна и величествена ескадра, тя сигурно си е помислила, че е пристигнал богат и могъщ господар, и бърза да ви посрещне лично.

Незадоволен от това обяснение, Пантагрюел свика военния съвет, за да чуе накратко мнението му по онова, което трябваше да се предприеме при едно толкова затруднено положение, изпълнено с толкова несигурност и с толкова явни опасности.

И той им обясни с няколко думи, че под видимото благоволение и приятелство такъв въоръжен прием нерядко крие смъртна заплаха.

— Така — продължи той — император Каракала унищожил веднъж александрийците, а под претекст, че желае да се ожени за дъщерята на персийския цар Артабан, разгромил войската му. Впрочем това злодеяние не останало безнаказано: не след дълго той самият бил убит.

Точно така и синовете Якови, отмъщавайки за похищението на сестра си Дина, разграбили Сихем. По този вероломен начин римският император Галиен унищожил константинополските воини. Така и Антоний под булото на приятелството примамил при себе си арменския цар Атравазд, а после заповядал да го вържат и оковат и в края на краищата го убил. В старите летописи може да се намерят хиляди други подобни случаи. И ненапразно и до днес още възхваляват благоразумието на френския крал Шарл VI: когато, завръщайки се след победата над фламандци в своя славен град Париж, в Бурже до него стигнала вест, че двайсет хиляди парижани с чукове в ръце (оттам и прозвището чукоборци) тръгнали да го посрещат, той заявил, че няма да влезе в града (макар и да го уверявали, че се въоръжили така, за да го посрещнат по-достойно, и че са хора верни и нелицемерни), докато не се оттеглят по домовете си и не се разоръжат.

Глава XXXVII Как Пантагрюел изпроводи свои хора да доведат пълководците Наденицорезач и Бахуросекач, произнасяйки забележителна реч за собствените имена

Съветът реши за всеки случай да бъдат готови. Тогава по заповед на Пантагрюел Карпалим и Гимнаст събраха воините от корабите „Наздравица“ (с командващ Наденицорезач) и „Самар“ (с командващ младия Бахуросекач).

— Аз ще отида при тях вместо Гимнаст — каза Панюрж. — Неговото присъствие тук е крайно необходимо.

— Кълна се в расото си — каза брат Жан, — че гледаш да се измъкнеш от битката, блуднико, и че никога няма да се върнеш. Върви — загубата няма да е голяма. Ти ще вдигнеш такава олелия, така ще се разхленчиш и така ще се разпискаш, че ще изплашиш добрите войници.

— Брат Жан, мой духовен бащице, непременно ща се върна, и то много скоро — отвърна Панюрж. — Само заповядайте на тези омразни Наденици да не се навират из нашите кораби. Докато вие се сражавате, аз по примера на неустрашимия израелски военачалник Мойсей ще моля бог за вашата победа.

— Ако, не дай боже, тези Наденици ни нападнат — забеляза Епистемон, като се обърна към Пантагрюел, — имената на вашите двама пълководци Наденицорезач и Бахуросекач ще ни вдъхват бодрост и увереност в победата.

— Вие добре отгатвате моите намерения — каза Пантагрюел — и аз съм щастлив, че предусещате и ни предсказвате победа по имената на нашите пълководци. Този способ да се предвиждат събитията според значението на имената не датира от днес. Той е бил използван и строго съблюдаван още от питагорейците. Някога са го прилагали, и то с голяма полза за себе си, мнозина знатни люде и императори. Октавиан Август, вторият римски император, срещнал веднъж селянин на име Евтих, тоест блажен, а селянинът водел магаренце с име Никон, тоест побеждаващ, и вдъхновен от значението на тези имена, тутакси усетил вяра в своето щастие, в своята звезда, в своята победа. Веспасиан, друг римски император, се молел един ден сам-самичък в храма на Серапис; когато пред очите му неочаквано застанал неговият болен слуга на име Василид, тоест царски, у него мигновено се появила надеждата и сигурността, че ще завоюва римската империя. Регилиан бил избран за император от войниците си не заради нещо друго, а само основавайки се на значението на неговото име. Прегледайте по този въпрос „Кратил“775 на божествения Платон.

— Да пукна от жажда, ако не го прочета! — каза Ризотом. — Вие тъй често се позовавате на него.

— Спомнете си как на основание само на имена и числа питагорейците отгатнаха, че Патрокъл ще бъде убит от Хектор, Хектор — от Ахил, Ахил — от Парис, а Парис — от Филоктет. Аз просто треперя, като си помисля за чудното откритие на Питагор, който според четното или нечетно число на сричките на всяко собствено име е определял с кой крак човек куца, с кое око е кривоглед, на коя страна е подаграта му, коя част от тялото му е парализирана, в кое белодробно крило е плевритът и прочие естествени заболявания: четното число на сричките подсказвало поражение в лявата страна на тялото, а нечетното — поражение в дясната.

— Така е — съгласи се Епистемон, — аз самият бях свидетел на подобен опит по време на тържествената процесия в Сент, в която участваше тъй добрият, тъй благонравният, тъй мъдрият и справедлив ръководител Бриан Вале, сеньор Дю Дуе. Когато покрай него минаваше хром или хрома, кривоглед или кривогледа, гърбав или гърбава, всякога му съобщаваха имената им. Ако сричките на това или онова име съставляваха нечетно число, той, без да гледа, определяше кои хора са кривогледи с дясното око, кои куцат с десния крак и на кои гърбицата лежи надясно, а когато съставляваха четно, то всички поражения се оказваха на лява страна. И всеки път отгатваше точно — грешка не забелязах нито веднъж.

— Благодарение на това откритие — поде отново Пантагрюел — учените установиха, че Ахил бил ранен от стрелата на Парис в дясната пета, тъй като името му е образувано от нечетно число срички (тук трябва да се отбележи, че древните коленичели на дясното коляно). Венера била ранена от Диомед близо до Троя в лявата ръка, тъй като името й на гръцки се състои от четири срички. Вулкан куцал с левия крак, а Филип Македонски и Анибал били кривогледи с дясното око на същото основание. По същия питагорейски способ и със същата точност можем да открием ишиаса, хернията, мигрената.

Пак по повод на имената ще ви припомня как Александър Велики, син на цар Филип, за когото вече стана дума, доведе докрай делото си само благодарение правилното тълкуване на едно-единствено име. Той обсадил могъщия град Тир и в продължение на много седмици го атакувал, но всичко било напразно. Неговите снаряди и стенобитни оръдия се оказали безполезни: тирийци мигновено поправяли и възстановявали всичко. Покрусен и обезверен, Александър решил да вдигне обсадата, макар и да съзнавал, че такова отстъпление ще помрачи блясъка на славата му. Отдаден на тези скръбни мисли, той неусетно заспал и насън видял в палатката си сатир, който тропал и подскачал с козите си крака. Александър протягал ръце да го стигне, но сатирът всякога му убягвал. Пъшкал човекът, правил, струвал, докато най-после го уловил. Тъкмо в този момент той се събудил и разказал съня си на всички придворни философи и учени и всички единодушно потвърдили, че боговете му обещават победа и че Тир скоро ще бъде превзет. И наистина, ако разделите думата Satyros на две части, ще получите Sa Tyros, което значи: Тир е твой. И още при първия пристъп Александър превзел града и подчинил непокорните му жители.

И обратно, сега ще ви приведа друг пример, за да видите как значението на едно име довело Помпей до отчаяние. Победен от Цезар във Фарсалската битка, Помпей успял да се спаси чрез бягство. Той избрал морския път и не след дълго стигнал на остров Кипър. Близо до града Пафос някъде на морския бряг съгледал разкошен мраморен дворец. Запитал кормчията за името на този дворец и в отговор чул, че се нарича Κακοβσιλεία, тоест Злочест цар. Това име му вдъхнало такъв страх и такъв ужас, че той изпаднал в отчаяние и повярвал, че е осъден на гибел. И всички лодкари, а и хората от града дочували неговите въздишки, стенания и вопли. И наистина, малко след това някакъв неизвестен селянин, на име Ахил, му отсякъл главата.

Пак по този повод да припомним какво се е случило и на Павел Емилий, когато римският Сенат го избрал за пълководец на армията, изпратена срещу македонския цар Персей. Този ден, на свечеряване, той се прибрал у дома си, за да се стегне за път, и когато целунал дъщеричката си Трация, забелязал, че била малко тъжна. „Защо си тъй тъжна и печална, малка моя Трация?“ — запитал той. „Татко, отвърнала Трация, Перса е мъртва.“ Така наричала тя малкото кученце, което обожавала. При тези думи Павел Емилий бил проникнат от увереност, че ще извоюва победа над Персей.

Ако разполагахме с време да поразлистим Ветхия завет, ние бихме намерили там множество знаменателни примери, които ясно показват какъв свещен ужас внушавали на евреите собствените имена и как хората от онова време вниквали в техния смисъл.

След тази реч на Пантагрюел двамата пълководци пристигнаха начело на своите добре въоръжени и изпълнени с решимост войници. Пантагрюел се обърна към всички с кратки наставления, настоявайки, ако, въпреки очакванията, Надениците се вдигнат срещу тях (на него все още не му се вярваше, че тези Наденици са толкова вероломни), да отблъснат натиска, но да не нападат първи, и им даде парола „Малки пости“.

Глава XXXVIII Защо хората не трябва да презират надениците

Вие се кикотите, пияници недни, и не вярвате, че всичко си е било така, както ви го разказвам. Аз не зная как да ви накарам да ми повярвате. Ако щете, вярвайте, ако не — идете и вижте всичко сами. Но аз добре зная какво съм видял с очите си. Това се случи на Дивия остров. Ето, не крия — казвам ви го. А вие си спомнете колко яки бяха древните гиганти, които искаха да хвърлят върху Оса високата планина Пелион и заедно с Оса да пипнат сенчестия Олимп, за да влязат в борба с боговете и ги изгонят от небето. То не бе сила обикновена, нито даже средна. И освен това всички тези гиганти наполовина бяха наденици или ако не се лъжа — змии. И змията, която изкуси Ева, бе наденицовидна, но за нея разправят, че е по-хитра и по-коварна от всички други животни. Такива са и надениците. И днес още в някои академии твърдят, че този изкусител е наденицата, наречена Итифал, образ, приет някога от добрия сеньор Приап, велик съблазнител на жени в рая, по гръцки, или в градините — по френски. Швейцарците, днес776 народ храбър и войнствен, знаем ли дали и те някога не са били наденици? Не искам да вадя сам кестените от огъня, но и химантоподите, забележително племе в Етиопия, са според описанието на Плиний не друго, а наденици.

Ако тези мои думи не задоволяват ваши превъзходителства, тогава веднага идете (искам да кажа, след като понаправите главата) в Люзинян, Партене, Вован Мерван, както и в Пузож, оня в Пуату. Там ще намерите свидетели, едни от други по-известни и по-почтени, които не хвърлят приказките си ей тъй, на вятъра, и те ще ви се закълнат в ръката на свети Ригоме, че Мелузина, основателката на всички тези градове, е имала женско тяло само до срамните части, а оттам нататък била змиевидна наденица или, ако предпочитате, наденицовидна змия. Но, така или иначе, жената си била жена — весела, игрива, и бретонските танцувачи и до днес още се стараят да й подражават, като си тананикат и играят своите триори.

Защо Ерихтон777 пръв изобрети коли, носилки и колесници? Защото неговият баща — Вулкан — го бе създал с наденицовидни нозе и за да ги скрие, предпочел да се движи с носилка вместо на кон, а още по негово време Надениците се ползвали с не дотам добро име.

Скитската нимфа Ора също имала тяло наполовина женско и наполовина наденицовидно. Но това не попречи на Юпитер да я намери толкова красива, че даже легна в ложето й и има от нея прекрасен син, на име Колакс. Но престанете най-после да се кикотите и запомнете, че няма нищо по-вярно от Евангелието.

Глава XXXIX Как брат Жан се съюзи с готвачите, за да разгроми Надениците

Като видя тези разярени Наденици да крачат твърдо към тях, брат Жан каза на Пантагрюел:

— Хубав бой ще падне, ама де да видим! Каквито ми са рехави, такава победа ще извоюваме над тях, че цял свят ще приказва за нея. Но аз предпочитам вие да си стоите на кораба и само да наблюдавате, а останалото да предоставите на мен и моите хора.

— Кои хора? — запита Пантагрюел.

— Става дума за молитвеника — отвърна брат Жан.

— Ами че защо Пютифар, майстор-готвач на фараоновата кухня, същият този, когото Йосиф купи и комуто Йосиф, ако искаше, можеше да прикачи рогца, оглавяваше конницата на цялото египетско царство? Защо за обсадата и разрушението на Ерусалим от всички военачалници в страната бил избран именно майстор-готвачът на цар Навуходоносор, Навузардан?

— Добре, добре, нататък? — прекъсна го Пантагрюел.

— В кошарката, мадам! — рече брат Жан. — Готов съм да се закълна, че някога те са воювали с Надениците или с други такива малко уважавани хора като тях; на готвачите им дай да се бият, да воюват, да покоряват и да плячкосват; за тази работа те са по-способни и по-сръчни от всички страдиоти778, кавалеристи, войници и пехотинци на света.

— С всичко това вие ми припомнихте един от шеговитите и остроумни отговори на Цицерон — каза Пантагрюел. — По време на гражданската война в Рим, война, която всъщност се водела между Цезар и Помпей, Цицерон бил, разбира се, по-скоро на страната на Помпей, но въпреки това Цезар продължавал да го търси и огражда с внимание. Веднъж, като научил, че в една от престрелките помпейци претърпели голяма загуба на хора, Цицерон пожелал да посети техния лагер и видял, че нямат ни сили, ни тупе за бой, а безредие — колкото щеш. И като разбрал, че всичко ще тръгне от зле по-зле, а то така и станало де, започнал да осмива ту едните, ту другите и да ги обсипва с язвителни и остри шеги, на каквито бил голям майстор. Желаейки да покажат, че са сигурни в победата, няколко военачалници му казали: „Виждате ли колко орли имаме ние?“ (Такъв бил тогава знакът на римските бойни знамена.) „Виждам — отвърнал Цицерон, — добри са и добра работа щяха да ви свършат, ако воювахте със свраки.“ Та и вие сега, като разбрахте, че трябва да се воюва с Наденици, помислихте, че това е кулинарна война и решихте да се съюзите с готвачите. Правете каквото знаете. Аз ще чакам тук изхода от цялата тази бъркотия.

Без много да се мае, брат Жан се понесе към кухненските палатки и вдъхновено и ласкаво каза на готвачите:

— Чеда мои! Днес желая да ви видя увенчани с чест и слава. Вам предстои да извършите бойни подвизи, каквито светът не помни. Корем връз корем! Вие, храбри готвачи, не си знаете силата. Тръгвайте да бием тези размирни Наденици! Началник ще ви бъда аз. А сега наздраве, приятели, и по-смело!

— Право думате, началнико — отвърнаха готвачите. — Ние всецяло се поверяваме на вас. Под ваше командване сме готови да се бием на живот и смърт.

— На живот — моля, заповядайте — отвърна брат Жан, — но на смърт и дума да не става! Тя е само за Надениците! И тъй, строй се! Ваша парола ще бъде Навузардан!

Глава XL Как брат Жан нареди да сглобят „свинята“ и как скри в нея храбрите готвачи

Тогава по нареждане на брат Жан строителите сглобиха огромната „свиня“ и я поставиха на кораба, имащ за емблема голяма чаша. Това беше необикновено съоръжение: тежките оръдия, разположени на него в полукръг, изхвърляха каменни гюллета и четиривръхи стоманени копия, а площта му беше такава, че под негово прикритие можеха да се сражават повече от двеста човека. Изработено бе по образеца на лареолската свиня, с помощта на която англичаните превзеха Бержерак, когато във Франция царуваше младият крал Шарл VI.

Ето имената на храбрите и доблестни готвачи, влезли в тази свиня като в троянски кон:

Всички тези благородни готвачи носеха на гербовете си, изобразяващи зинала уста, зеленикав шиш със сребриста рязка, леко наклонена наляво.

Салап (съкратено), родом от Рамбуйе. Пълното име на този професор по кулинарното изкуство е Сланинолап. Но нито вие, нито ние казваме знаменоносец, а знаменосец.

Сред мараните779 и евреите такива имена не се срещат.

Трохоед. Този приятел бе изтеглен от кухнята и поставен на служба при благородния кардинал Веньор780.

Мондам — изобретател на соса „Мадам“, за което изобретение бе награден с това френско-шотландско прозвище.

Робер. Този пък изобрети прочутия сос „Робер“, много здравословен и подходящ за печени зайци, патици, прасенца, пържени яйца, солена треска и за много още други ястия.

Всички тези доблестни готвачи, един от друг по-юначни, по-сърцати, по-весели и боеспособни, влязоха в „свинята“. Стиснал в ръка големия ятаган, брат Жан влезе последен в нея и щракна отвътре резето на отвора.

Глава XLI Как Пантагрюел налагаше с тояга Надениците

Надениците се приближиха дотолкова, че Пантагрюел видя как размахваха ръце и вече се готвеха да запратят копията си. Тогава той изпроводи при тях Гимнаст да ги запита какво искат и какво е могло да ги разсърди така, та са решили без предупреждение да нападнат своите стари приятели, които нищо лошо не са им сторили, ни казали.

Гимнаст пристъпи напред и като се поклони почтително пред първите редици, с всички сили извика:

— Ние с вас сме единни, единни, единни! Ние всички сме на вашите услуги! Всички сме поддръжници на Малките пости, вашия стар съюзник.

После някои ме уверяваха, че вместо „Малки пости“ бил казал „Аман от пости“. Така или иначе, при тези думи някаква дебела и мазна Наденица, дива, непокорна, изскочи от строя и се опита да улови Гимнаст за гърлото.

— Ей богу — рече Гимнаст, — каквато си ми тлъстичка, целичка тук няма да влезеш, ами я да те клъцна, докато е време!

И като изтегли с две ръце меча си „Целуни ми задника“ (така го наричаше той), разсече Наденицата на две.

Боже праведни, колко беше тлъста! Напомни ми огромния бернски бик, убит при Маринян по време на разгрома на швейцарците. Вие няма да ми повярвате: на корема й имаше не по-малко от четири пръста сланина.

Когато Гимнаст съсече тлъстата Наденица, всички останали Наденици като по даден знак се нахвърлиха върху него и на бърза ръка щяха да го погубят, ако в същата минута Пантагрюел и неговите хора не бяха се притекли на помощ. И тогава започна истинският бой. Бахуросекач сечеше Бахурите, Наденицорезач режеше Надениците, Пантагрюел ги налагаше с тояга, а брат Жан, спотаил се в „свинята“, държеше под око врага и чакаше, когато внезапно Телешките наденички със страшен вой удариха из засада Пантагрюел.

Тогава, забелязвайки смущението и безредието в Пантагрюеловия стан, брат Жан разтвори вратите на „свинята“ и излезе с храбрите си войници, едни от които бяха въоръжени с железни шишове, други — с пиростии, синии, печки, лопати, казани, скари, ръжени, маши, съдове, метли, тенджери, хавани, чукове, и цялото това войнство, строено като пожарникари, в един глас ревна до небесата: „Набузардан! Набузардан! Набузардан!“ Тези кански викове смутиха Телешките наденици и Луканките. А Надениците, забелязвайки новите подкрепления, обърнаха гръб и хукнаха да бягат така, сякаш бяха видели всички дяволи. Брат Жан ги трепеше като мухи, но и войниците му си знаеха работата. То бе зрелище, достойно за съжаление: мъртви и ранени Наденици покриваха от край до край бойното поле. Тук в летописа се казва, че ако не бил пръстът божи, наденишкото племе до крак щяло да бъде изтребено от кулинарските войници. Но в същата минута се случи нещо наистина необикновено. Вие, ако щете, вярвайте, ако щете — не вярвайте.

Някъде откъм север долетя голямо, огромно, грамадно, угоено прасе с криле, дълги и широки като на вятърна мелница. Четината му беше яркочервена като на феникоптер — на лангедокско наречие му казват фламинго; очите му бяха червени и искрящи като пиропи781; ушите — зелени като прасинови782 изумруди; зъбите — жълти като същински топази; опашката — дълга и черна като лукулов мрамор; краката — бели, блестящи и прозрачни като диаманти и с ципа между пръстите, като у гъските и у тулузката кралица Патешкото краче. На шията му висеше златна верижка с няколко йонически надписа, от които можах да разчета само две думи: „ΥΣ ΑΘΗΝΑΝ“ — „Прасе, поучаващо Минерва“.

Времето бе ясно и хубаво. Но когато това чудовище се появи, отляво се раздаде такъв страшен гръм, че всички ние се вцепенихме. Надениците захвърлиха и оръжие, и тояги, коленичиха на земята мълчаливо и скръстиха ръце в молитвен екстаз.

А в това време брат Жан и неговите хора продължаваха да секат Надениците и да ги нижат на железни шишове. Но по нареждане на Пантагрюел изсвириха отбой и военните действия тозчас бяха прекратени.

Чудовището полетя назад и напред между двете армии, хвърли на земята повече от двайсет и седем каци горчица и изчезна във висините, като викаше безспир: „Mardigras, Mardigras!“783

Глава XLII Как Пантагрюел преговаря с кралицата на Надениците Нифлесет

Тъй като гореупоменатото чудовище повече не се появи и двете армии продължаваха да стоят безмълвни, Пантагрюел предложи да започнат преговори с госпожа Нифлесет (така се наричаше кралицата на Надениците), която седеше в колесницата си, близо до знамената. Предложението му не срещна никакви възражения. Кралицата слезе от колесницата си, приветства грациозно Пантагрюел и отправи към него умоляващ поглед. Пантагрюел изрази неудоволствието си от тази война. Кралицата почтително се извини, като намекна, че недоразумението е предизвикано вследствие неверните сведения на нейните шпиони, които й съобщили, че техният заклет враг, Постника, слязъл на брега и започнал да изследва урината на кашалотите. После го помоли да бъде така любезен и извини това оскърбление и добави, че Надениците съдържат повече лайна, отколкото жлъч; ако той им прости, продължи кралицата, тя и всички Нифлесети след нея ще управляват този остров и страната като негови и на неговите приемници верноподаници, всякога и във всичко ще му бъдат покорни, ще бъдат приятели на приятелите и неприятели на неприятелите му и в знак на своята преданост ежегодно ще му изпращат седемдесет и осем хиляди кралски Наденици, които да му ги предлагат като предястие шест месеца в годината.

Речено-сторено: на другия ден кралицата изпрати на добрия Гаргантюа упоменатото количество кралски Наденици, натоварени на шест големи галери, предвождани от младата Нифлесет, престолонаследница на острова. Благородният Гаргантюа на свой ред ги изпрати като дар на великия крал на Париж. Но дали от смяната на климата или от липса на горчица (естествен балсам за Надениците и обичано от тях укрепително средство), почти всички Наденици измряха. По разпореждане и желание на краля те бяха погребани в Париж на едно място, наричано и днес още Улицата на Надениците.

Със застъпничеството на придворните дами младата Нифлесет бе спасена и удостоена с почести. След време тя се омъжи за богат и благороден мъж и с божията помощ му народи едно от друго по-хубави деца.

Пантагрюел любезно поблагодари на кралицата, прости всички обиди, отхвърли предложението й да влезе във владение на острова и й подари хубаво першко ножче. После полюбопитства да узнае какво означава появяването на гореупоменатото чудовище. Тя му отвърна, че това било идея на Малките пости (Mardigras), техен бог и покровител по време на война, основоположник и родоначалник на цялото наденишко племе. А прилича, каза тя, на прасе, защото Надениците се правят от прасе. Пантагрюел поиска да узнае по какъв повод и за какви лечебни цели чудовището хвърли на земята такова огромно количество горчица. Кралицата отвърна, че горчицата е техният свещен Граал784 и животворен балсам и че ако само леко намажат с нея раните на изведените от строя Наденици, ранените оздравяват, а мъртвите възкръсват.

Пантагрюел не разговаря повече с кралицата и се оттегли на кораба си. След него, прибирайки оръжието и „свинята“, се оттеглиха и верните му спътници.

Глава XLIII Как Пантагрюел се установи на остров Руах785

След два дни пристигнахме на остров Руах и кълна се в съзвездието Плеяда786, че по-особено държане и начин на живот, отколкото у местните жители, аз никъде още не съм срещал. Тук хората преживяват само с вятър. Нищо не пият, нищо не ядат освен вятър. Вместо къщи имат ветропоказатели. В градините си сеят само три вида анемони787. Седефчето, а и всички други газогонни растения направо ги изкореняват. Простолюдието, съобразно средствата и възможностите си, се храни с ветрила от перца, хартия или платно. Богатите се хранят с ветрени мелници. Когато честват някакъв празник или устройват пиршество, те поставят масите под една или две ветрени мелници и там пируват като на сватба. През време на пиршествата разговарят за достойнствата, преимуществата, полезността, превъзходството на този или онзи вятър точно както вие, славни пиячи, пирувайки, разменяте мисли върху качествата на това или онова винце. Един хвали сироко, друг — беша788, трети — гарбена789, четвърти — биза, пети — зефира, шести — североизточника и т.н. Някои хвалят вятъра от раздвижване на ризката, действащ особено благоприятно върху франтовете и влюбените. На ветрогонците дават ветрогонни средства.

— О — въздишаше един дебеланко, — де да можеше да получа сега мехче с добрия лангедокски вятър, оня, така нареченият цирциус! Благородният лекар Скурон790, отбил се пътем в нашата страна, ни разказа за небивалата сила на този вятър: обръщал, казва, натоварени каруци. О, колко би помогнал той на моя едиподически крак791! Не в дебелината е щастието.

— А какво ще речете — подхвърли Панюрж — за дебела бъчва с лангедокско винце, това същото, дето го превозват от Мирво, Кантпердри и Фронтинян?

Аз видях как един човек с приятна външност, охранен и шкембест, се караше на едного от лакеите си, едър и снажен момък, и на друг дребничък паж и как с всички сили ги риташе с крак. Като не знаех истинската причина за гнева му, рекох си, че този човек изпълнява лекарско предписание и че за господаря е полезно да са гневи и бие, а за слугите — да бъдат бити. Но после дочух, че ги обвинявал в кражба на половин мях вятър гарбен, което лакомство той пазел за зимата като зеницата на окото си.

На този остров хората не ходят по нужда, не пикаят, не плюят. Затова пък развалят въздуха, пърдят и се оригват на воля. Боледуват от всички възможни и най-разнообразни болести, тъй като всяка болест според Хипократ (кн. „De flatibus“792) се ражда и произхожда от натрупване на ветрове в червата. Но най-разпространеното заболяване тук е колики от вятър. Изцеление от това страдание те намират в големите вендузи и силно действащите газогонни средства. Тук всички умират от водянка и тимпанит, мъжете пръцкат, а жените пуфтят. И душата им излиза от задника.

Като се поразходихме после из острова, срещнахме трима охранени ветрени байновци, тръгнали да се порадват на дъждосвирците, а дъждосвирци в този край има колкото щеш и се хранят със същата храна.

Забелязах, че така както вие, веселяци, се влачите с вашите шишета, манерки и бутилки, тук всеки от тях носи на пояса си хубаво малко мехче. Когато им дотрябва вятър, те, ползвайки своите прелестни мехчета, по закона за взаимното притегляне и отблъскване си напомпват колкото искат свеж вятър — вие знаете, че вятърът всъщност е не нещо друго, а раздвижен и развихрен въздух.

Тъкмо в този момент получихме от техния крал заповед в продължение на три часа да не приемаме на кораба никого от местните жители — ни мъж, ни жена, тъй като току-що му били откраднали цял мех вятър, какъвто някога добрият духач Еол дал на Одисей, за да направлява кораба си и при безветрие; кралят пазел тази светиня като някакъв свещен Граал и излекувал с помощта на този вятър множество тежки страдания, като вкарвал и изкарвал от организма на болния точно толкова, колкото било нужно, за да предизвика така наречената девича пръдня — монахините й казват сонет.

Глава XLIV Как слабият дъждец силен вятър пресича

На Пантагрюел се понрави управлението и начинът на живот на жителите на този остров и каза на ветрения им управител:

— Ако сте съгласен с мнението на Епикур, че най-висшето благо е наслаждението (искам да кажа, наслаждение леко достижимо, а не с труд), аз ви считам за щастливец, тъй като вашият живот, живот ветрен, не изисква от вас никакво или почти никакво усилие: достатъчно е само да духате.

— Така е — отвърна управителят. — Но в този мимолетен живот няма пълно щастие. Случва се, и то нерядко, както си седим спокойно на трапезата и си гълтаме като небесна манна някой хубав и силен божи вятър, изведнъж да заръси слаб дъждец, да го пресече и разнесе по всички посоки. И тогава не ни остава друго, освен да прекратим обяда.

— Точно като Женен от Кенкене — забеляза Панюрж, — той препикал задника на жена си Кело и така пропъдил смрадливия вятър, излизащ оттам като из Еолова врата. На времето си аз даже съчиних по този повод хубаво десетстишие:

— Освен това — продължи управителят — ние ежегодно се натъкваме на голяма и досадна неприятност. Някакъв гигант на име Бренгнарий, живущ на остров Тою, всяка година в началото на пролетта по съвета на лекарите си пристига тук, за да взема очистително, и поглъща като хапчета ветрени мелници, че и мехове, на които е ненаситен. За нас това е същинско разорение и ние се подлагаме на пости три-четири пъти в годината, впрочем без подобаващите за случая молитви и богослужения.

— И вие не знаете как да се избавите от тази беда? — запита Пантагрюел.

— По съвета на нашите учени — отвърна управителят — всеки път, когато той идваше тук, ние поставяхме във ветрените мелници сума ти петли и кокошки. Първия път Бренгнарий само дето не умря: кокошките се разкудкудякаха и разхвърчаха из корема му така, че той получи липотомия, което ще рече болки в сърцето, и такива ужасни, мъчителни гърчове, сякаш в стомаха му бе допълзяла змия.

— Ето сравнение неуместно и неточно — забеляза брат Жан. — Слушал съм да казват, че змията, проникнала в стомаха на човек, не причинява никакви злини и излиза обратно, ако веднага обърнат пострадалия с краката нагоре и под устата му подложат съд с горещо мляко.

— Вие, както и ония, които са ви го разказвали, знаете това само по слух — възрази Пантагрюел. — Никой никога не е чел и не е бил свидетел на такова изцеление. Впрочем Хипократ в книга пета на Epid.793 описва подобен случай, станал по негово време, но пострадалият и тогава умрял от спазми и конвулсии.

— Освен това — продължи управителят — гигантът изгълта всички лисици, които преследваха кокошките, и сто пъти да е хвърлил топа досега, но един обесник магьосник го посъветва, щом почувства болки, да почне да дере козел като противоотрова и средство за повръщане. Впоследствие го посъветваха по-мъдро и засега си прави клизма с отвара от пшенични и просени зърна, които кокошките много обичат, после прибавя и гъши дробчета — по тях пък тичат лисиците. Помага си и с хапчета от хрътки и ловджийски кучета, които взема през устата. Не ни върви, както виждате, и това си е.

— Оттук нататък не се страхувайте, добри ми хора — каза Пантагрюел. — Великанът Бренгнарий, лапач на ветрени мелници, е мъртъв, повярвайте ми. И той умря не от друго, а от това, че се задави и задуши, когато по предписание на лекарите ядеше парче прясно масло пред самия отвор на запалена пещ.

Глава XLV Как Пантагрюел се установи на Острова на папефигите794

На следващото утро пред нашия взор се показа Островът на папефигите, някога богати и свободни и славещи се като веселяци. Сега те бяха хора бедни, злочести и се подчиняваха на папоманите795. Ще ви разкажа как стигнаха до това положение.

Веднъж на годишния празник на хоругвите разните му там бургместри, синдици и охранени равини се отправили към близкия остров Папомания да се повеселят и погледат празника. Единият от тях, като видял портрета на папата (там съществувал похвалният обичай да го представят в празнични дни публично), показал му смокиня, а в Папомания този знак означава презрение и подигравка. Няколко дни по-късно папоманите, изпълнени от желание за мъст, грабнали оръжие и без всякакво предупреждение нападнали Острова на веселяците, разграбили го и го разорили и съсекли всички брадати мъже. На жените и децата не посегнали от съображения, от които някога се бе ръководил император Фридрих Барбароса в действията си спрямо миланци.

В негово отсъствие миланци се разбунтували, изгонили от града жена му, сиреч императрицата, и за голям неин срам я качили на дъртата магарица Такор наопаки, тоест с гръб към главата и с лице към задника й. След завръщането си Фридрих хвърлил в затвора всички метежници, след което с много мъки и старание намерил и прословутата магарица Такор. Тогава по негово нареждане на пазарния площад пред очите на всички затворници палачът прикрепил към срамните части на Такор смокинов лист и от името на императора разгласил, че тези, които желаят да избягнат смъртното наказание, трябва сами публично да снемат листа със зъби и отново да го поставят на мястото му. И добавил по-нататък, че всички, които откажат да сторят това, ще бъдат обесени или удушени. Някои, на които подобно изкупление на вината се сторило срамно и позорно, предпочели смъртта и били обесени. У други страхът от смъртта надделял над срама и като смъквали със зъби смокиновия лист, показвали го на палача и високо изговаряли: Ecco lo fico796.

С цената на такова именно унижение останалите злощастници били избавени от смъртта. Затова пък станали роби и данъкоплатци на собствените си врагове, които им прикачили прозвището папефиги, загдето показали с ръка смокинов знак на папския портрет. Оттогава насам горките хора нямали покой. Години наред страната била опустошавана от град, бури, чума и глад като вечно проклятие за греховете на чедата й.

Потресени от тези нещастия, ние не пожелахме да проникнем във вътрешността на острова. Влязохме само в малкия параклис близо до пристанището да вземем светена водица и се помолим на бога, параклис полуразрушен и безлюден, който, както храмът на свети Петър в Рим, даже нямаше покрив.797 Когато се озовахме в параклиса и се приближихме до купела със светена вода, забелязахме в него човек, наметнат с епитрахил; човекът веднага се скри под водата като далдисваща патица, оставяйки да стърчи над повърхността само края на носа си, за да може да диша. Около него стояха трима свещеници, гладко обръснати, с тонзура, и по черната книга заклинаха дяволите.

Пантагрюел се учуди на това и ги запита какво правят тук, а те му отговориха, че през последните три години на острова върлувала страшна чума, която почти го обезлюдила и оставила земята без стопани. Когато чумата престанала да коси хората, човекът, скрит сега в купела, излязъл на широкото и плодородно поле, разорал го и започнал да го засява с пшеница и в същия ден и час някакво дяволче (което знаело да трещи и да сипе град само над магданоз и над някакви зелки и още не умеело ни да чете, ни да пише) измолило от Луцифер позволение да се забавлява и лудува на Острова на папефигите, дето дяволите били близки приятели с мъже и жени и често ги спохождали. И ето това именно дяволче се обърнало веднъж към орача и го запитало какво прави. Беднякът му отговорил, че сее пшеница, та да има с що да преживява през годината.

— Така ли — учудило се дяволчето, — но това поле не е твое, а мое, то принадлежи на мен. Още от времето, когато вие показахте на папата смокиня, цялата тази земя бе предоставена и продадена на нас. Но да сея пшеница, не е работа за мен. И затова аз ще ти оставя полето само при условие, че ще делим родитбата…

— Готово — съгласил се сеячът.

— Ще я делим така — продължило дяволчето: — едната половина ще бъде тази, която излиза над земята, другата — която остава под земята. Избирам аз, тъй като съм дявол, потомък на знатен и древен род, а ти — ти си селяк. Аз вземам за себе онова, което е под земята, а ти — което е над земята. Кога започва жътва?

— Към средата на юли — отвърнал орачът.

— Добре — казало дяволчето, — тъкмо тогава ще дойда и аз. И тъй, работи, селяко, работи! А сега ще отида да изкусявам с греховно любострастие благородните монахини от Сухопръцковата обител, както и лицемерните и чревоугодни братя… Повече от уверен съм, че те желаят точно това. До нова среща!

Глава XLVI Как орачът от Острова на папефигите надхитри дяволчето

Към средата на юли дяволчето довтасало на полето с цял полк други дяволчета, приближило се до орача и казало:

— Е, селяко, какво прави, докато ме нямаше? Хайде, време е да делим.

— Право думаш, време е! — казал орачът.

И започнал с хората си да коси житото, докато дяволчетата скубели от земята сламата. Орачът изчукал зърното, провеял го с веялка, насипал го в чували и го отнесъл на пазара. Дяволчетата сторили същото и като дошли на пазара, седнали близо до орача да продават сламата си. Орачът продал житото си скъпо и прескъпо и напълнил с пари кесията си, която висяла на пояса му. Дяволите не продали нищо и не само това, ами станали за смях на всички селяни.

Когато пазарът свършил, дяволът казал на орача:

— Измами ме ти, но следващия път няма да успееш.

— Господин дяволе — отвърнал орачът, — че защо да съм ви измамил? Нали пръв избирахте? Истината е друга, господин дяволе: при този избор вие искахте да ме измамите, надявайки се, че моят дял няма да ми донесе нищо и че вие ще получите всичко, което съм посял, за да изкусявате с него нещастните хора, лицемерите и скъперниците и ги омотавате във вашите примки. Но вие сте още твърде млад в този занаят. Зърното под земята гние и умира, а от него покълва друго, което аз продадох пред очите ви. И така, вие избрахте по-лошото — ненапразно Евангелието ви проклина.

— Да оставим сега това — прекъснал го дяволът, — ами я ми кажи, с какво може да засееш нашето поле през следващата година?

— Като добър стопанин — отвърнал орачът, — предлагам да го засеем с ряпа.

— Хитър селяк си ти — рекъл дяволът. — Засей колкото може повече ряпа — аз ще я пазя от бури и няма да я очукам с град. Но добре запомни, че което е над земята, е мое, другото, под земята — твое. На работа, селяко, на работа! А аз ще отида да изкусявам еретиците; душите им са вкусни, особено когато са изпечени на скара. Господин Луцифер страда от стомах и няма да е зле да си хапне нещо топло.

Дошло време да се прибира реколтата и дяволът, с куп дяволчета от епископския съвет, и този път довтасал на уреченото място. Срещнал се с орача и хората му и започнал да реже и събира шумата. Зад него орачът разкопавал и изтръгвал големите репи и ги пъхал в чували. След това всички вкупом се отправили към пазара. Орачът продал репите си скъпо и прескъпо. Дяволът не продал нищо. И което било по-лошо, всички открито му се смеели.

— Виждам аз, селяко — казал тогава дяволът, — ти и този път ме измами. Затова искам веднъж за винаги да решим въпроса с това поле. И то при следните условия: ще започнем да се дращим един друг и оня, който пръв се предаде, ще загуби своята част от полето. Така цялото поле ще стане притежание на победителя. Ще се срещнем с теб след седмица. Ще видиш ти, селяко, как дращи дяволът! Аз ходих да изкушавам сплетници, лъжедоносници, нотариуси-фалшификатори и недобросъвестни адвокати, но те чрез посредник ми съобщиха, че и така са мои. Пък и Луцифер се отвращава от душите им и обикновено ги препраща в кухнята, освен когато са добре осолени. За закуска няма нищо по-хубаво от ученици, за обяд — от адвокати, за следобед — от лозари, за вечеря — от търговци, за Бъдни вечер — от камериерки и за всяко време — от таласъми. Така е. И наистина при всяко ядене господин Луцифер яде като предястие таласъми. Някога обичаше да закусва с ученици. Но за нещастие от няколко години насам те започнаха да изучават Библията. Поради тази причина не можем да отмъкнем нито един от тях. И мисля, че ако не са лицемерните им наставници със заплахи, с клевети и насилие да изтръгват свети Павел от ръцете им, оттук нататък не ще е лесно да се облажим с ученици. На обяд обикновено предлагат на Луцифер недобросъвестни адвокати, заобикалящи законите и изнудващи бедните хора, и тъкмо такива адвокати никога не му липсват. Но еднообразната храна, както знаете, дотяга. Затова съвсем неотдавна той на всеослушание заяви, че на драго сърце би си хапнал душа на лъженабожник, който е молитствал, без да изпроси божието милосърдие. И обеща двойно възнаграждение на оня, който му донесе такава душа още топла, направо от огъня. Всички до един се заловихме с тая работа. Но нищо не излезе. Лъженабожниците увещават благородните дами да правят подаяния на манастирите им. И Луцифер вече се въздържа да ги яде, особено откакто получи силни болки в стомаха, след като в северните области неговите доставчици, въглищари и колбасари, го обидиха горчиво. За вечеря той никога не се отказва от лихвари, аптекари, фалшификатори на документи, на пари и на всякаква търговска стока. Понякога, когато е на градус, има обичай, преди да заспи, да се пооблажи с някоя и друга камериерка, която пие господарско винце, а после пълни цукала с воняща течност. И тъй, на работа, селяко, на работа! А аз ще отида да подмамя трапезундските ученици да изоставят бащи и майки, да презират нравите и обичаите на страната, да престъпват кралските укази, да живеят за свое удоволствие, да хулят и осмиват всичко живо и скрити под малката весела шапчица на поетичната възвишеност, да играят роля на безобидни веселяци.

Глава XLVII Как една старица от Острова на папефигите измами дяволчето

Орачът се завърнал у дома си тъжен и замислен. Като го видяла такъв, жена му си помислила, че са го ограбили на пазара. Но когато научила истинската причина за неразположението му и зърнала натъпканата му с пари кесия, тя се опитала да го успокои и убеди, че от това спречкване с дявола нищо лошо няма да излезе. Само нека й се довери и нека разчита на нея. Тя си била намислила вече как да изведе всичко на добър край.

— На мен малко ми трябва — рекъл орачът. — Одраска ли ме веднъж, веднага ще се предам и ще му отстъпя цялото поле.

— Не, не — възразила старицата, — довери се и разчитай на мен, а аз си зная работата. Ти ми каза, че дяволът е малък. Аз ще направя така, че той веднага ще побегне и полето ще остане на нас. Виж, работата щеше да е друга, ако дяволът беше голям…

Ние пристигнахме на острова точно в деня на уречената среща. Рано сутринта орачът се изповядал, както се полага, причестил се като добър католик и по съвета на свещеника се потопил в купела със светената вода, където го и намерихме.

И докато ни разправяха тази история, дойде известие, че старицата измамила дяволчето и спечелила полето. Ама ще попитате: как? — Ето как: дяволът дошъл пред къщата на орача, почукал на прошката и извикал:

— Ей ти, селяко, я ела да се подращим!

После влязъл в къщата, весел и наперчен като козел, но вместо орача намерил жена му, приклекнала на земята, да рони горчиви сълзи и да се окайва.

— Защо плачеш? — запитало дяволчето. — Къде е той? Какво прави?

— Ох! — изохкала старицата, — знам ли го къде е този злодей, този душевадец, този разбойник! Вижте как ме изподра! Загивам, умирам!

— Как! — извикало дяволчето. — Какво говорите? Сега ще го натупам така, че и името си ще забрави.

— Ох! — продължавала да стене старицата. — Този убиец, този мъчител, този драскач на дяволи ми каза, че сте се били надумали днес да се дращите и за да изпита ноктите си, само ме бодна с малкия си пръст тук, между краката, и цялата ме раздра. Ох, умирам, никога вече няма да се съвзема, ето погледнете! А сега отиде при ковача да му изтъни и наточи ноктите. Вие сте изгубен, господин дяволе, приятелю мой. Спасявайте се, докато е време! Бягайте, моля ви се!

Тук тя се разголила чак до брадичката, както някога персиянките се разголвали пред синовете си, избягали от бойното поле798, и му показала онова нещо. Като видял огромната цепка, зинала във всички посоки, дяволът изревал:

— Мохамед, Демиург, Мегера, Алекто, Персефона! Да бягам, да бягам, докато още е време! Халал да му е полето!

Казал това дяволът, а после си плюл на петите и дим да го няма.

Изслушахме края на историята и се оттеглихме на нашия кораб. И повече не се задържахме на острова. Пантагрюел подари на църковната каса осемнайсет хиляди жълтици предвид беднотата на хората и оскъдността на земята.

Глава XLVIII Как Пантагрюел се установи на Острова на папоманите

Напущайки злочестия Остров на папефигите, цял ден пътувахме спокойно и щастливо, докато най-после пред очите ни се показа благословеният Остров на папоманите. Хвърлихме котва и преди още да затегнем въжетата, към нас се отправиха с лодка четирима различно облечени мъже: единият от тях кален, мръсен, в монашеско расо, другият — в ловджийски дрехи, със стръв и ръкавица за соколи, третият — в одежди на съдебен ходатай и с голяма торба, натъпкана със справки, призовки, клаузи и отсрочки, а четвъртият облечен като орлеански лозар, с хубави, платнени гети, с кошница и с лозарски нож на пояса.

Щом се приближиха до нашия кораб, всички в един глас викнаха:

— Видяхте ли го, хей, пътешественици? Видяхте ли го?

— Кого? — запита Пантагрюел.

— Него — отвърнаха те.

— Кой е той? — намеси се на свой ред брат Жан. — Да пукна, ако не го простра на място. (Брат Жан предполагаше, че става дума за разбойник, убиец или клетвопрестъпник.)

— Как? — изненадаха се те. — Нима вие, странници, не познавате Единствения?

— Господа — подхвана Епистемон, — вашите думи са неясни за нас. Но обяснете ни, ако обичате, кого имате предвид и ние ще ви кажем истината, без да скрием нищо.

— Истинския — казаха те. — Не го ли видяхте?

— Съгласно учението на нашите богослови — отвърна Пантагрюел — истинският — това е бог. И именно с тези думи се разкри той на Мойсей. Разбира се, ние никога ме сме го виждали, защото е невъзможно да се види с телесни очи.

— Ние не говорим за всевишния в небесата. Говорим за земния бог. Никога ли не сте го виждали?

— Кълна се в честта си, че тези хора имат предвид папата — каза Карпалим.

— Да, да — потвърди Панюрж, — ами че, господа, аз вече видях трима, без да имам кой знае каква полза от това.

— Как така трима! — възразиха те. — В свещените Декреталии799 се пее, че живият папа може да бъде само един.

— Искам да кажа — обясни Панюрж, — че съм ги виждал последователно, един след друг, или иначе казано — по един наведнъж.

— О, дваж, о, триж блажени люде! — възкликнаха те. — Бъдете наши скъпи, прескъпи гости!

И като казаха тези думи, коленичиха пред нас и поискаха да ни целунат краката. Ние, разбира се, не им позволихме това, уверявайки ги, че ще бъде пряко силите им да засвидетелстват по-голяма почит на папата, ако той случайно се появи пред тях.

— Де, де — отвърнаха те, — все някак ще се отсрамим и пред него. Ще му целунем задника, ей тъй на голо, че и яйчицата му ще целунем. Защото и светият отец си има яйчица — нашите хубави Декреталии споменуват за тях, а то инак какъв папа ще е той. Хитроумната декреталска философия така установява връзката между причина и следствие: той е папа, следователно си има яйчица, а изгубят ли се яйчицата, току-виж, светът осъмнал без папа.

Междувременно Пантагрюел запита едного от юнгите на тяхната лодка какви са тези хора. Човекът му каза, че са представители на четирите съсловия, населяващи острова, и добави, че ще ни приемат добре и че добре ще се отнесат към нас, тъй като сме видели папата. Пантагрюел съобщи това на Панюрж, който скришом му пошепна на ухото: „Бог ми е свидетел, всичко се нарежда от хубаво по-хубаво! За оня, който знае да чака, всичко му идва навреме. До ден-днешен нямам някаква полза от това, че съм видял папата, но сега, дявол го взел, струва ми се, ще разберем нещо.“

Подир ние слязохме на суша и всичко живо на острова — мъже, жени, деца — се втурна да ни посреща. Представителите на четирите съсловия високо им възвестиха: „Те са го видели! Видели са го! Видели са го!“

При тези думи всички паднаха на колене пред нас, вдигнаха ръце към небето и извикаха: „О, блажени, о, преблажени люде!“ И тези викове продължиха повече от четвърт час. Между това дотича и директорът на местното училище с всички учители и ученици и по-големите от тях започнаха да бият малките, както бият децата по нашия край, когато бесят някой злосторник — бият ги не на шега и не за друго, а за да запомнят този ден. Това обаче не се понрави на Пантагрюел и той им каза:

— Господа, престанете да биете децата, иначе ще си отида.

Могъщият му глас извика всеобщо удивление и аз чух някакъв малък, дългорък гръбльо да казва на училищния директор:

— Свети Екстраваганти!800 Нима всички, които видят папата, стават такива великани като този, който ни заплашва? О, колко съжалявам, че до днес не съм видял папата! И аз щях да порасна и да стана висок като нашия гост.

Човешката глъч се усили дотолкова, че накрая пристигна самият Оменац801 (така те наричат епископа си), възседнал неоседлано муле със зелена попона, а с него и неговите васали (както тук им казват) и прислужници с кръстове, пряпорци, хоругви, покрови, факли и светени китки.

Той също пожела да ни целуне краката на всяка цена (както благочестивият Кристиян Валфиние стори с папа Климент) и каза, че у един от техните хипофети802, лапачи и гризачи на свещените Декреталии било написано, че както дългоочакваният от евреите Месия най-после бил дошъл, така и папата рано или късно щял да се появи и че ако в очакване на този щастлив ден на острова пристигне човек, който в Рим или другаде го е видял, да го приемат с почит и да го нагостят.

Ние обаче под благовиден предлог не му позволихме да ни лиже краката.

Глава XLIX Как Оменац, епископ на папоманите, ни показа дадените свише Декреталии

Накрая Оменац ни каза:

— Нашите свещени Декреталии ни предписват и повеляват да посещаваме най-напред църквите, а после кръчмите. И така, за да не се отклоняваме от това хубаво правило, да отидем сега на църква, а след това ще погуляем.

— Достопочтени — извика брат Жан, — тръгнете напред вие, а ние ще ви последваме. Мъдрите ви думи разкриват във вас добър християнин. Ние наистина отдавна не сме се черкували. Аз съм в отлично разположение на духа и се надявам да си хапна както се полага. Колко е приятно да срещнеш добри хора!

Когато стигнахме до църковната врата, забелязахме голяма позлатена книга, цялата покрита с красиви, драгоценни камъни: розови рубини, изумруди и диаманти, още по-хубави или поне толкова хубави, колкото ония, които Октавиан Август принесъл в дар на Юпитер Капитолийски. Книгата висеше пред фриза на портала на две дебели златни вериги. Ние я гледахме и й се любувахме. За Пантагрюел не беше така трудно да я докосне и той я пипаше и прелистваше колкото си искаше. В същото време ни уверяваше, че като я докосвал, изпитвал лек сърбеж в ноктите и някакво затопляне в ръцете, а заедно с това и непреодолимо желание да натупа един или двама служители само не от ония с тонзура.

Тук Оменац се обърна към нас със следните думи:

— Както знаете, някога Мойсей е предал на юдеите законите, написани от божията ръка. В Делфи на фасадата на Аполоновия храм бе намерен божествено вдъхновеният надпис: ΓΝΩΘΙ ΣΕΑΤΟΝ803. След време на същото място забелязаха думата ΕΙ804, продиктувана също така свише. Във Фригия свещената каменна Кибела била спусната от небесата в полето, известно под името Песинунт. И статуята на Диана в Таврида дошла от небето, ако вярваме на Еврипид. От небето е паднала и орифламата на доблестните и дълбоко религиозни френски крале, за да тръгнат с нея срещу неверниците. По времето на Нума Помпилий, втория римски цар, от небето се спуснал островърхият щит, наречен Анцил, а върху атинския Акропол някога паднала от небесната синева статуята на Минерва. Така и свещените Декреталии, които виждате тук, са написани от ръката на херувим. На вас, които идвате отвъд морето, това може да се стори невероятно.

— Че комай е така — отвърна Панюрж.

— А те наистина ни бяха изпратени свише, подобно на реката Нил, която Омир, първоотец на всяка философия с изключение, разбира се, на божествените Декреталии, бе нарекъл „Произлязла от Юпитер“. И тъй като вие сте видели папата, възвестител на Декреталиите и ревностен техен пазител, ние ще ви позволим да ги разгледате, а ако пожелаете, и да ги целунете. Но преди това ще трябва три дни да постите и съгласно правилника редовно да се изповядвате, грижливо анализирайки и степенувайки вашите прегрешения, за да не пропуснете нищо от делата и постъпките си, както ни учат чудните слова на божествените Декреталии. А за всичко това е нужно време.

— Достопочтени — захвана Панюрж, — Декретеналии, искам да кажа Декреталии, ние сме виждали всякакви: и на хартия, и на пергамент, и на кожа, и писани на ръка, и напечатани. Излишно е да се трудите да ни ги показвате. Достатъчна ни е вашата готовност, за която ви благодарим.

— Исусе, сине господни! — извика Оменац. — Но вие никога не сте виждали Декреталии, сътворени от ангели. Тези, които се намират у вас — в страната ви, — са преписани от нашите — за това открито говори един от тълковниците на Декреталиите. А колкото до останалото, моля ви да не щадите спокойствието ми. Вие само си помислете съгласни ли сте да постите три божи дни и после да се изповядате.

— Виж, да се изповядаме може — отвърна Панюрж, — но да постим — опазил ни господ, защото толкова постихме и препостихме по море, че паяците си оплетоха паяжини в зъбите ни. Погледнете този наш добър брат Жан Зъботрошача (при тези думи Оменац нежно го прегърна): гърлото му тъй си и мухляса от туй, че не движи ни устните, ни челюстите си.

— Така е — потвърди брат Жан. — Толкова тримирих и постих, че накрая цял се изкривих.

— Тогава да влезем в църквата — каза Оменац, — и ще прощавате, ако сега не ви отслужа голямата литургия. Обяд е минал вече, а нашите свещени Декреталии ни запрещават да служим след пладне — става дума за голямата утринна служба с хор и с причастие. Но аз мога да ви отслужа друга, тиха и суха.

— Предпочитам подмокрена с някое хубаво анжуйско винце — подхвърли Панюрж. — Хайде, хайде да си сръбнем като хората…

— Хай да му се не види! — кипна брат Жан. — Хубаво се наредихме, още ще я караме на сухо. Ако бях си закусил и похапнал по монашески, че отгоре на туй и някой Requiem да бях му дръпнал, сега хляб и вино и за умрелите, и за живите да намерите у мен. Ех, няма как, ще се търпи! Бутайте, блъскайте, тикайте, но гледайте по-набързо да я пробутате тази литургия, че, току-виж, повърна или стане нещо по-лошо.

Глава L Как Оменац ни показа първообраза на папата

След завършване на литургията Оменац извади от едно сандъче, поставено близо до главния олтар, голяма връзка ключове, с които отвори трийсет и две брави и четиринайсет катинара, а накрая и решетъчния прозорец над упоменатия олтар; после тайнствено мушна главата си в един влажен чувал, изтегли оттам пурпурна атлазена завеса, с някакво нескопосано, според мен, изображение на нея и като го докосна с дългия си жезъл, накара всеки от нас да целуне мястото, посочено от него.

— Как мислите, чие е това изображение? — запита той.

— На папата — отвърна Панюрж. — Познавам го по тиарата, по омафора, по мантията и по пантофите.

— Право думаш — забеляза Оменац. — Ето тук, на земята, вечния образ на всеблагия бог, когото ние с трепет очакваме в нашата страна. О, щастлив, желан и тъй дългоочакван ден! И вие, блажени и преблажени, които небесните светила удостоиха с милостта да лицезрете всеблагия земен бог. Един поглед само върху неговото изображение ни дарява с пълно опрощение на всички грехове, които още помним, заедно с една трета и осемнайсет четиридесетини от забравените. Ето защо го виждаме само на големите годишни празници.

Пантагрюел каза, че изображението напомня работа на Дедал805. И наистина, макар наивно и несръчно нарисувано, от него лъхаше някаква скрита, божествена сила, опрощаваща греховете.

— Точно като у нас, в Сьойи — забеляза брат Жан. — Седели си в болницата след празнична вечеря просяците и се хвалели — единият, че бил спечелил шест петака, другият — две су, третият — седем кароли, а някакъв дебел еднокрак парцаливко разправял, че събрал цели три тестона. „Да, но твоят крак е благословен от господа бога“, отвърнали побратимите му. Сякаш в този единствен крак, прояден и изцяло изгнил, се криело божество.

— Когато приказвате такива нелепости — обади се Пантагрюел, — не забравяйте да ми донесете леген. Още малко, и ще повърна. Как може да говорите за такива неприятни, отвратителни неща и да произнасяте божието име! Пфуй, каква гадост! Там, зад манастирските стени, вие, монасите, сте свикнали да бъбрите без мяра, но тук не правете това!

— Но и докторите казват — отвърна Епистемон, — че някои болести на тялото и на душата крият в себе си божествена сила. Така Нерон хвалел гъбите и ги наричал, както твърдят гърците, „храна на боговете“, защото с тях отровил предшественика си, римския император Клавдий.

— Струва ми се — намеси се Панюрж, — че това ваше изображение с нищо не напомня образа на последните наши папи. Аз ги видях не с корона, а с шлем и персийска тиара на главата. И докато в целия християнски свят тогава цареше тишина и спокойствие, те единствени водеха вероломна и ожесточена война.806

— Но те воюваха — прекъсна го Оменац — с размирници, еретици, непокорни протестанти, изкусявани от съмнения и безверие… Такава война свещените Декреталии не само позволяват и одобряват, но я считат и за задължение на папата, който с огън и меч трябва да смете императори, крале, херцози, князе и цели държави, ако те само на йота престъпят заповедите му; той трябва да им отнеме всички имущества, да ги лиши от земите и от кралствата им, да ги прогони, анатемоса и обрече на гибел и не само да умъртви техните тела и телата на децата и близките им, а и да хвърли в дъното на най-горещия адски казан душите им.

— Но вие, дявол го взел — заключи Панюрж, — не сте еретици, какъвто бе Котаранмърморан и каквито има в Германия и в Англия. Вие всички сте християни, избрани и отбрани.

— Така е, слава на бога! — потвърди Оменац. — Затова и всички ние ще бъдем спасени. А сега хайде да си вземем светена водица, пък после ще обядваме.

Глава LI Думи, казани по време на обяда за възхвала на Декреталиите

Запомнете сега, веселяци, че докато Оменац отслужваше сухата литургия, трима църковни епитропи с големи подноси в ръце сновяха сред богомолците и подвикваха към тях:

— Не забравяйте блажените, видели го с очите си.

Преди да напуснат храма, те донесоха на Оменац три подноса, препълнени с папомански монети. Оменац ни обясни, че всичко това ще отиде за пиршеството, че половината от тези подаяния ще се изхарчи за пиене, а другата — за ядене съгласно едно чудесно тълкуване, скрито нейде в свещените Декреталии.

Речено-сторено: пиршеството се състоя в хубава кръчмица, много подобна на Гийотовата кръчма в Амиен. А може да ми повярвате, че и яденето бе вкусно и разнообразно и напитките изобилни. На този обяд запомних две забележителни неща: първо, че ни едно от ястията, било яре, петел, прасе (каквито ще намерите колкото искате в Папомания), гълъб, заек, пуяк или нещо друго, не бе поднесено без обилен и майсторски приготвен пълнеж и, второ, че всички блюда бяха поднасяни и отнасяни от девойки вече за женене, хубави (уверявам ви), такива едни сочнички, русички, пухкавички и сладички, в дълги, прозрачни туники, с двойно препасан колан, гологлави, с ленти и панделки от виолетова коприна и окичени с рози, карамфили, риган, див копър, портокалови цветчета и други ароматични цветя, и при всяко свое появяване се усмихваха учтиво и с грациозни поклони ни приканваха да пием. А гостите се радваха и им се любуваха. Брат Жан поглеждаше към тях изкосо, като пес, помъкнал пилешко крилце. След първото ястие девойките изпяха стройно епод807 за възхвала на пресветите Декреталии.

Когато влезе втората група прислужници, Оменац, усмихнат и развеселен, подвикна към една от виночерпките:

— Прислужниче, подай тук!

При тези думи една девойка мигновено му поднесе голям потир екстравагантско вино. Той го взе в ръка и като въздъхна дълбоко, каза на Пантагрюел:

— Господарю, а и вие, скъпи приятели, от все сърце пия за вас! Бъдете добре дошли!

Оменац изпразни потира, подаде го на милата девойка, после примлясна, пооблиза се сладко и с цяло гърло извика:

— О, божествени Декреталии! Благодарение на вас харното винце е толкова харно.

— Де, де, винцето и така си е добро — рече Панюрж.

— За предпочитане е — добави Пантагрюел, — ако благодарение на тях лошото винце стане добро.

— О, серафимска Книга шеста808 — продължи Оменац, — тъй нужна за спасението на злочестите люде! О, херувимски Климентини809! Как вярно и цялостно е изваян във вас образът на истинския християнин! О, ангелски Екстраваганти! Без вас биха погинали клетите души, които блуждаят тук, в тази долина на скръбта, заключени в смъртните си тела. Уви, кога най-после човекът ще бъде осенен от висше озарение, та да изостави всички други дела и занимания, за да ви чете, да ви чете и се проникне от вас, да ви познае, да ви оползотвори и претвори, да ви превърне в своя плът и кръв, та да поите сърцето му с обич и душата му с просветление. О, тогава само, не по-рано и не в друг момент, светът ще бъде честит!

При тези думи Епистемон стана, хвана дъното на гащите си и без много да му мисли, каза на Панюрж:

— Подлога, както виждам, няма, затуй ще изляза! Този пълнеж така ми наду червата, че едва ли ще утрая, ако не побързам.

— О, тогава — продължи Оменац, — тогава само не ще има повече ни град, ни студ, ни мраз, ни бури. О, тогава ще се умножат и наплодят всички земни блага. О, тогава във вселената ще се възцари траен, нерушим мир: ще секнат войни, грабежи, насилие, злочинства, убийства, освен когато са насочени срещу проклетите еретици и метежниците. О, тогава всичко ще бъде радост, веселие, доволство, наслада, щастие, блаженство за всяка жива твар! О, велико вероучение, безценна наука, наставления богопристойни, увековечени в божествените глави на тези безсмъртни Декреталии! О, кой от нас, четейки само половин канон, малък параграф или едно-единствено поучение от пресветите Декреталии, не е почувствал, стига само да не е еретик, да пламва в сърцето му огънят на божествената любов и състрадание към ближния, дълбоко презрение към мимолетните земни неща, възвисяване на духа чак до третото небе и пълно удовлетворение на всички свои желания!

Глава LII Продължение на разговора за чудесата, сътворени от Декреталиите

— Ето какво ще рече да си златоуст — забеляза Панюрж. — Но аз ей тоничко не вярвам на всичко това. И ще ви кажа защо. Случи ми се веднъж в Поатие, у шотландския учен-декреталовед810, да прочета една глава. Да пукна, ако тъкмо от това четене не ме хвана такъв запек, че четири или пет дни ходих по нужда съвсем малко, и то само по една бобонка. Знаете ли как? Точно така, кълна ви се, както Катул казва за съседа си Фурий:

— Ха-ха-ха! — разсмя се Оменац. — Кълна се в Йоан Кръстителя, приятелю мой, но на душата ви тогава сигурно е тежал смъртен грях.

— Че е тежал, тежал е — отвърна Панюрж. — Но то е друга работа.

— Веднъж в Сьойи — заговори брат Жан — случи се така, че си избърсах задника с лист от ония люти Климентини, дето нашият иконом Жан Гимар ги бе захвърлил във вътрешния двор на манастира: нека ме вземат всички дяволи, ако после не получих такова ужасно кръвотечение, че горката ми градинка съвсем посърна от него.

— Кълна се в Йоан Кръстителя — добави Оменац, — че това е наказание от бога, загдето сте осквернили свещените книги, вместо да ги целунете с благоговение, искам да кажа, със страхопочитание или поне с уважение. Панормитът никога не лъже.

— Жан Шуар от Монпелие — захвана Понократ — в Сент Олари811 беше купил от монаси няколко прекрасни Декреталии, написани на голям и хубав ламбалски пергамент, и започна да прави от тях велен за обковаване със злато. И какво мислите? Ни едно парче не излезе като хората — всички бяха изпокъсани и нащърбени.

— Възмездие! — отсече Оменац. — Божие наказание!

— В Ман — подхвана Евдемон — аптекарят Франсоа Корню използвал няколко смачкани Екстраваганти за увиване на пакети; да престана да вярвам в дявола, ако всичко в тези пакети — тамян, черен пипер, карамфил, канела, шафран, восък, подправки, рицин, равен, тамарин и всякакви дроги, гоги и сеноги — не се развали, мухляса и изгни.

— Възмездие! — отсече повторно Оменац. — Божие наказание! Как тъй ще използвате свещени писания за мирски цели!

— В Париж — каза Карпалим — шивачът Гроние беше употребил няколко стари Климентини за кройки и мерки. И какво, мислите, стана: всички дрехи — палта, наметала, манта, рубашки, поли, пардесюта, пелерини, жилетки, казачки, жокейски дрехи, кринолини и други, размерени и скроени по тези кройки и мерки, бяха похабени и непригодни за носене. Гроние, който смяташе, че крои наметало, изкалъпи копчелък. Вместо рубашка скрои широкопола шапка. Уж шие пардесю, а кога погледнеш — то същински епитрахил. Реже плата за жилетка, а излиза покров. Помощниците му уж шият жилетка, а я накълцаха така, че заприлича на скара за печене на кестени. Захване наметало, а дорде усетиш — направил ботуш. От кройка на кринолин излиза качулка. Рече да ушие манто, току-виж, скърпил швейцарски барабан. Накрая съдът взе, че осъди горкия шивач да заплати вреди и щети на всичките си клиенти и сега човекът е пред разорение.

— Наказание! — рече Оменац. — Божие въздаяние!

— В Каюзак — поде Гимнаст — сеньорите Д’Естисак и виконт Де Лозьон организираха стрелба със стрели. Пероту разкъса половин том Декреталии, написани на специална хартия за богослужебни книги, и от белите полета на страниците направи мишени за стрелите. И какво стана? Аз ще харижа душата си, ще я продам на всички дяволи, ако поне един от арбалетчиците (а по-добри от тях няма в цяла Гиена) попадна в целта. Всички биха встрани. Пресветата мишена така си и остана цяла-целеничка и невредима. А Сансорнен Старши, на когото бяха възложили да пази наградите, се закле в Златните смокини (най-страшната му клетва), че от ясно по-ясно видял как стрелата на Керкелен полетяла право към черната точка в средата на белия кръг и тъкмо когато щяла да го докосне и прободе, изведнъж с половин туаз се отклонила настрана, към пекарницата.

— Чудо, чудо, чудо! — извика Оменац. — Виночерпке, наливай! Пия за здравето на всички! Аз ви считам за истински християни.

При тези думи девойките прихнаха да се смеят. Брат Жан цвилеше с носа си, сякаш се готвеше да яхне жребец или поне кобила, и то така, както Ербо-ла-Мизер е яхал злочестите хора.

— Струва ми се — каза Пантагрюел, — че да се прицелва човек в такива мишени, е по-безопасно, отколкото в Диоген.

— Как така? Защо? — запита Оменац. — Да не е бил декреталист?

— Това е сигурна карта! — подхвърли Епистемон, който току-що се бе завърнал отнякъде.

— Веднъж — продължи Пантагрюел — Диоген поискал да се забавлява и отишъл да погледа как стрелците стрелят в цел. Единият от тях бил толкова несръчен и непохватен, че щом дошъл неговият ред, всички зрители се разбягали настрана от страх да не ги уцели със стрелата си. Като видял как веднъж стрелата му паднала на цял трабют от мишената, при втория удар, когато всички се изпокрили кой както може, Диоген изтичал напред и застанал точно пред мишената, считайки, че това място е най-безопасно и че стрелецът ще попадне навсякъде, но не и в целта — единствената точка, пощадена от стрелите.

— Един от пажовете на сеньор Д’Естисак, на име Шамуйак — продължи Гимнаст, — разбрал каква е работата. По негов съвет Пероту смъкнал старата мишена и я заменил с книжа от делото Пуйак. Тогава всички, от първия до последния, започнали да попадат в целта.

— В Ландрус — заговори Ризотом — по случай сватбата на Жан Делиф бе устроен според обичая разкошен пир. След вечерята започнаха забавления, игри и танци; танцуваха мавритански танци с кастанети и звънци, появиха се и различни маски, една от друга по-красиви и оригинални. Аз и моите съученици решихме да почетем празника на младоженците (за която цел още от сутринта се снабдихме с бели и лилави ливреи) и на сватбата се окичихме със сенмишелски раковини и охлюви. Не намерихме колоказия, репеи, лопуш и хартия, та си направихме маски от една стара, захвърлена Книга шеста, като я поизрязахме малко на мястото на очите, носа и устата. И какво стана: когато изиграхме хората и лудориите си и смъкнахме маските, ние изглеждахме по-страшни и по-грозни от дяволчетата в Дуейските „Страдания господни“ — толкова бяха обезобразени лицата ни на местата, докосвани от листите на упоменатата книга. Единият имаше вариола, другият — лещенка, третият — брусница, четвъртият — едра шарка, петият — големи циреи. Другарите, на които бяха изпопадали зъбите, се считаха за най-малко пострадали.

— Чудо! Чудо! — извика отново Оменац.

— Не бързайте. Та това е нищо — продължи Ризотом. — Моите сестри, Катарин и Рьоне, бяха поставили в тази хубава Книга шеста като под преса (защото тя цялата бе покрита с дебели дъсчици и обкована с големи гвоздеи) шапчиците, маншетите и якичките си, току-що изпрани, избелени и колосани. И, господи боже мой…

— Почакайте — прекъсна го Оменац. — За кой бог говорите?

— Бог е един.

— Разбира се, един е в небесата — съгласи се Оменац. — Но тук, на земята, нали си имаме друг?

— Виж ти, виж, как ми щукна от главата! — извини се Ризотом. — Е добре, кълна се в земния бог, папата — туй шапчици, яки, нагръдници, бонета, бельо — всичко беше станало по-черно от въглищарски чувал.

— Чудо! — извика Оменац. — Виночерпке, наливай и запомни всички тези хубави истории!

— Кой пееше тази песничка? — запита тихо брат Жан.

— Разбирам — рече Оменац. — Това са непристойни шеги на новопоявилите се еретици.

Глава LIII По какъв ловък начин Декреталиите прехвърлят златото от Франция в Рим

— Аз — захвана Епистемон — съм готов да дам мило за драго, но да прочета в оригинал такива поразяващи глави като Execrabilis, De multa, Si plures, De Annatis per totum, Nisi essent, Cum ad monasterium, Quod dileetio, Mandatum812 и още някои други, които ежегодно прехвърлят от Франция в Рим четиристотин хиляди дуката, че и повече.

— Ще речете ли, че е нищо това? — запита Оменац. — И все пак ми се струва малко, като си помисля, че християнска Франция е единствената кърмачка на римския двор. Но покажете ми, моля, други книги, били те из областта на философията, медицината, правото, математическите науки, литературата, пък даже, боже прости, и Светото писание, които могат да прехвърлят толкова? Няма! Не и не! Вие никъде няма да намерите такава златоносна сила, никъде — уверявам ви! А тези дяволски еретици не искат да ги четат и изучават! Измъчвайте, горете с нажежени клещи, режете на парчета, давете, бесете, набивайте на колове, изтърбушвайте, съсичайте, изгаряйте, разпъвайте, попарвайте, мачкайте, разчеквайте, разчленявайте, разглобявайте, изпепелявайте тези зли еретици, декреталоненавистници, декреталоубийци, бесовски декреталиктони813, по-злостни от човекоубийци, по-страшни от отцеубийци!

Ако вие, хора хрисими и добри, желаете да ви считат за истински християни, умолявам ви в нищо друго да не вярвате, нищо да не мислите, нито да говорите, предприемате и вършите освен това, на което ни учат нашите свещени Декреталии и техните короларии, а именно хубавата Книга шеста, хубавите Климентини и хубавите Екстраваганти. О, божествени книги! Само чрез тях ще се сдобиете тук, на земята, със слава, почести, възвеличение, богатства, санове и власт. Само чрез тях ще внушавате уважение и боязън и ще бъдете предпочитани, обичани и тачени от всички. Истина ви казвам, под небесния свод няма да намерите хора, на които всичко да им идва отръки, като хората, отдали се по божие изволение и предопределение на изучаване свещените Декреталии.

Искате ли император юначен, славен военачалник, достоен глава и вожд на армия, който във време на война да предвижда всички трудности, да избягва всички опасности, с шеги и веселби да води хората си в бой и настъпление, никога да не рискува, всякога без загуби да побеждава и да жъне победа след победа — вземете си декретист. Не, не, искам да кажа, декреталист.

— Ако и тази грешка на езика не е на място, здраве му кажи! — подхвърли Епистемон.

— Искате ли човек умен и способен да управлява в мирно време република, кралство, империя или пък монархия, та и църква, и благородници, и сенат, и народ да живеят в доволство, дружба, съгласие, послушание, добронравие и благочиние — вземете си декреталист.

Искате ли човек, който с примерния си живот, със сладкодумието и боголюбието си в кратко време и без проливане на кръв да ви завоюва Светата земя и да обърне в светата вяра безбожниците турци, евреи, татари, московци, мамелюци и сарабовити — вземете си декреталист.

Защо в много страни народът е непокорен и разюздан, слугите алчни и зли, а учениците глупави и мързеливи като магарета? Защото управителите, дворяните и наставниците им не са декреталисти.

А кой, с ръка на сърце ми кажете, кой учреди, укрепи и утвърди хубавите монашески ордени, които населяват, осветляват и разхубавяват християнския свят, както ясните звезди небосвода? Божествените Декреталии.

Кой установи начало, положи основи и укрепи устоите на живота в обители, манастири и абатства и кое поддържа, подкрепя и окриля благочестивите монаси, чиито непрестанни, денонощни молитви избавят света от грозящата го опасност да бъде отново хвърлен в някогашния си хаос? Свещените Декреталии.

Кой създава и из ден в ден умножава всички земни блага, телесни и душевни, в славната и преславна бащиния на свети Петър? Свещените Декреталии.

Кое във всички времена, а и до днес още, прави свещеното апостолическо папско седалище в Рим толкова могъщо, че крале, императори, самодръжци и господар зависят от него, подчиняват се на него, от него се коронясват, овластяват, утвърждават и, щат не щат, отиват да се покланят и целуват чудодейния пантоф, чието изображение току-що видяхте? Благодатните божи Декреталии.

Аз ще ви разкрия голяма тайна. На гербовете и девизите на вашите университети обикновено е изобразена разтворена, а понякога и затворена книга. Как мислите, каква е тази книга?

— Не зная — отвърна Пантагрюел, — никога не съм я чел.

— Това са Декреталиите — поясни Оменац. — Без тях всички университетски привилегии щяха да отидат по дяволите. За това вие никога нямаше да се досетите, нали? Ха-ха-ха-ха-ха!

И Оменац заклати глава, избели очи и се оригна, а после подаде високото си, мазно, с четири закопчалки боне на една от девойките, която с голяма радост го наложи на хубавата си главица, след като го целуна нежно, виждайки в него обещание за скорошна женитба.

— Виват! — викна Епистемон. — Виват, фифат, пипат, бибат814! О, апокалиптическа тайна!

— Виночерпке — рече Оменац, — виночерпке, наливай от два стакана! Девойки, поднесете десерта! Та ви казвах, значи, че само като изучавате свещените Декреталии, ще бъдете на този свят богати и честити. И сега ви казвам, че ще намерите сигурно спасение в благословеното царство небесно, ключовете от което са дадени на благия наш бог Декреталократ. О, всеблаги мой боже, комуто се кланям и когото никога не съм виждал, спусни над нас небесната си благодат и макар и в смъртния ни час, разкрий ни това свещено съкровище — святата църква, чийто закрилник, блюстител, страж, разпоредител и разпределител си ти. Повели, господи, драгоценните плодове на божията мисъл, тези чудни индулгенции, да не ни липсват, когато се нуждаем от тях. Стори така, че да няма за какво да се вкопчат дяволите в окаяните ни души и да не ни погълне страшната уста на преизподнята. Ако е речено да минем през чистилището — нека бъде тъй. В твоя власт и воля е да ни изтръгнеш оттам, когато пожелаеш.

При тези думи Оменац започна да пролива едри, горещи сълзи, да се удря в гърдите и да целува кръстосаните си палци.

Глава LIV Как Оменац даде на Пантагрюел круши „добрия християнин“

Докато се любуваха на тази трогателна развръзка, Епистемон, брат Жан и Панюрж, заврели глави под салфетките си, неочаквано завикаха: „Мяу-мяу-мяу!“ — и се преструваха, че плачат и че си бършат сълзите. Девойките, внимателни и благовъзпитани, не закъсняха да поднесат на всички пълни купи клементинско винце с много и разнообразни лакомства. Така веселият тон на пиршеството скоро бе възстановен.

Накрая Оменац ни предложи хубави, необичайно големи круши и каза:

— Заповядайте, приятели! Тези круши са особени. Такива вие никъде няма да намерите. Не всяка земя ражда всичко. Абаносът расте само в Индия. Тамянът идва само от Сабея815. Аптечната глина — само от остров Лемнос. И само на нашия остров растат тези хубави круши. Ако желаете, посадете си ги у вас.

— Как им казвате тук? — запита Пантагрюел. — Изглеждат много хубави и сочни. Ако ги нарежете на парченца и ги сварите в тенджера с малко винце и захар, сигурно ще получите храна, еднакво полезна за болни и здрави.

— Точно така — отвърна Оменац. — Ние, благодаря на бога, сме си хора прости и на смокините казваме смокини, на сливите — сливи, а на крушите — круши.

— Истина ви казвам — прекъсна го Пантагрюел, — щом се завърна у дома, а това с божията воля няма да закъснее, непременно ще посадя и присадя тези круши в туренската си градина на брега на Лоара и ще ги нарека круши „добрия християнин“, защото наистина никога не съм виждал по-добри християни от тези папомани.

— Мен да питате — обади се брат Жан, — няма да е зле да ни дадете и две-три коли девойки.

— За какво са ви дотрябвали? — запита Оменац.

— За да им пуснем кръвчица между крачката с хубаво наточени мечове — отвърна брат Жан, — та да се народят и намножат добри християни и в нашата страна, дето засега броят им не е твърде голям.

— Боже милостиви! — извика Оменац. — Девици ние няма да ви дадем, ей богу, няма да ви дадем — зная аз, вие ги искате за разтуха на момците. По носа ви отгатвам всичко, нищо, че досега не съм ви виждал! Ой, ой, ой, така, така, момчето ми. Защо ще погубвате душата си! В нашите Декреталии това е строго запретено. Добре ще е по-внимателно да ги прочетете.

— Търпение, и това ще стане — отвърна брат Жан. — Но si tu non vis dare, praesta, quaesumus.816 Така поне е казано в Евангелието. Аз не се боя от брадат мъж, пък бил той кристален (искам да кажа, декретален) и с триъгълна шапка на главата.

След обяда се сбогувахме с Оменац и с всички присъстващи, изказахме им своята дълбока благодарност и им обещахме като отплата за тяхната любезност, щом пристигнем в Рим, да се срещнем с негово светейшество папата и да го помолим час по-скоро да ги посети, след което се оттеглихме на кораба. С присъщата си щедрост и с желание да се отблагодари на Оменац за това, че ни бе показал свещеното изображение на папата, Пантагрюел му подари девет парчета златен брокат за завеси на надолтарния прозорец и заповяда да напълнят с двойни екю с изображение на чехъл817 купата за лепти, събирани за нуждите на църквата, а на девиците, прислужвали по време на обяда, нареди да връчат по деветстотин и четиринайсет златни монети с изображение на благовещение в знак на това, че вече им е време да се омъжат.

Глава LV Как Пантагрюел дочу в открито море размразени думи и звуци

Както си бъбрехме в открито море, хапвахме, пиехме и вдигахме хубави наздравици, Пантагрюел изведнъж стана от масата и започна да се оглежда наоколо, а малко след това каза:

— Приятели, не чувате ли нещо? Аз като че ли чувам да говорят хора, а никого не виждам. Ето, ослушайте се!

При тези думи ние наострихме уши и подобно на хора, всмукващи от раковини вкусните стриди, засмукахме с уши въздуха, за да доловим нечий глас или някакъв звук, а за да не пропуснем нещо, някои от нас поставяха ръка зад ухото, както правел император Антоний. Но и така, и иначе никой нищо не чу.

А Пантагрюел продължаваше да ни уверява, че чува различни гласове — и мъжки, и женски, — и толкова настояваше на своето, че в края на краищата и на нас се стори, че ги чуваме, освен ако, рекохме си, не ни бучат ушите. И колкото повече се ослушвахме, толкова по-ясно долавяхме гласове и даже отделни думи. Изплашихме се много, пък и имаше защо: гледаш и никого не виждаш, а чуваш разни звукове и гласове — и мъжки, и женски, и детски — и конско цвилене и толкова ясно, че Панюрж накрая не се стърпя и извика:

— Дявол го взел, що за зла шега е това? Ние сме изгубени! Да бягаме! В клопка сме! Брат Жан, приятелю мой, тук ли си? Стой до мен, моля ти се! Мечът ти у тебе ли е? Гледай да не се затъкне в ножницата. Ти само отгоре-отгоре го чистиш. Изгубени сме! Слушайте: ей богу, не чувате ли, оръдия гърмят! Да бягаме! И не с ръце и с крака, както съветвал Брут по време на Фарсалската битка, а с платна и гребла. Да бягаме! На море смелост у мен не търсете. Виж, в мазето, пък и на други места съм сърцат за трима. Да бягаме! Да се спасяваме! И не от страх ви говоря така, защото аз от нищо не се боя освен от опасностите. Всякога съм потвърждавал това. И стрелецът от Баньоле казваше същото. Да бягаме, докато е време! Обръщай кормилото, ти, кучи сине! Давай заден ход! Ех, да бях сега в Кенкене, пък нека не се оженя! Да бягаме, с тях така и така наглава няма да излезем. Десет срещу един сме, уверявам ви! И те са у дома си, а ние сме чужди, не познаваме страната! Ще ни убият! Да бягаме, срам в това няма! Демостен казва — който знае да отстъпва, пак ще настъпва. Поне да се оттеглим. На бакборда, на щирборда, към фок-мачтата, към булините! Загиваме! Да бягаме, дявол го взел, да бягаме!

Като чу Панюрж да се вайка, Пантагрюел каза:

— Кой иска да бяга? Нека най-напред разберем какви са тези хора. Може би са наши? Досега още не съм съгледал човек, макар че виждам на сто мили оттук. Но чуйте какво ще ви кажа. Чел бях някъде, че философът Петроний вярвал в съществуването на много светове; според него тези светове опират един в друг и образуват равностранен триъгълник, в основата и центъра на който се намира седалището на Истината, обкръжена от думите, идеите, образите и изображенията на всички минали и бъдни неща, а около тях — нашият свят. Понякога, през дълги промеждутъци от време, някои от тях падат върху хората като анатема, като болест, както е падала росата върху Гедеоновото руно818, докато останалите дочакват бъдещето, и така до края на света.

Спомням си още нещо: Аристотел считал, че думите на Омир витаят около нас, летят, движат се и следователно са живи.

Освен това Антифонт уподобява учението на Платон на думи, произнесени някъде в люта зима, но тозчас изстинали и замръзнали и така останали нечути от никого. И всъщност онова, на което Платон учел малките деца, едва било разбирано от тях даже в преклонна възраст.

Та затуй бих рекъл, че сега е време да поразмислим и разберем дали тук случайно не се размразяват такива именно думи. Нашето учудване наистина би било безкрайно, ако зърнем главата и лирата на Орфей. Както е известно, тракийки съсекли на парчета Орфей и хвърлили главата и лирата му в реката Хебър, която ги отнесла в Егейско море до самия остров Лесбос. Главата непрекъснато пеела тъжна песен, сякаш оплаквала смъртта на Орфей, а струните на лирата, потрепвайки от полъха на вятъра, пригласяли стройно на песента. Да видим дали няма да ги зърнем тук някъде наоколо.

Глава LVI Как сред замръзналите думи Пантагрюел откри неприлични

На това лоцманът отвърна така:

— Господарю, няма от що да се страхувате. Ето границата на Ледовито море, където в началото на миналата зима се води кръвопролитие сражение между аримаспани819 и нефелибати820. Тогава замръзнаха във въздуха думи и викове на мъже и жени, удари на оръжия, звън на брони и сбруи, цвилене на коне и всякакви други страхотии на войната. Сега суровата зима отмина, настъпиха ясни и топли дни, думите се размразяват и долитат до нас.

— Ей богу — каза Панюрж, — аз вярвам в това! Но ще видим ли самите думи, когато се размразят? Спомням си, четох някъде, че в подножието на планината, дето Мойсей получил божиите заповеди, хората видели гласа с очите си.

— Ето, вземете! — извика Пантагрюел.

И той подхвърли на палубата пълна шепа замразени думи, подобни на разноцветни перли. Между тях имаше червени, зелени, сини, жълти и златисти. Те се стопяваха като сняг в ръцете ни и ние ги чувахме отчетливо, но не ги разбирахме, защото това бе език варварски и непонятен за нас. Изключение стори една, доста дълга, която, едва затоплена в ръцете на брат Жан, издаде звук, подобен на звука, какъвто издават кестените, когато ги пекат в жарава ненацепени, и ни накара да подскочим от страх.

— Същински изстрел на фалконет — забеляза брат Жан.

Панюрж поиска от Пантагрюел да му даде още някоя и друга дума. Пантагрюел му отвърна, че дума си дават влюбените.

— Тогава ми ги продайте — настоя Панюрж.

— Думи продават адвокатите — отговори Пантагрюел. — Аз по-скоро бих ви продал мълчание, и то по-скъпо от думите, както Демостен веднъж продал мълчанието си посредством паричния гърлобол821.

Най-после Пантагрюел отстъпи и отново подхвърли на палубата още три-четири шепи. Между тях видях думи люти, думи окървавени, за които лоцманът ни казваше, че понякога се връщат там, откъдето излизат, а то значи и нечие прерязано гърло, видях думи, извикващи ужас, и други, много неприятни на вид. Когато всички до една се стопиха, до слуха ни достигнаха такива звуци: хин-хин-хин, хин, хис-тик-торш-лорш, бредеден, бредедак, фрр, фррр, фррр, бу-бу-бу-бу, бу-бу-бу-бу-бу, трак, трак, трр, трр, тррр, тррррр, он-он-он-он, у-у-у-у-он, гот, магот и не зная още какви варварски думи. И лоцманът казваше, че всичко това е войнствена глъч и цвилене на бойни коне. После чухме думи груби, напомнящи по звук барабан, тръба, горски рог и тромпет. И вярвате ли ми, или не, ала беше много забавно. Мина ми през ума да консервирам в масло няколко неприлични думи, както съхраняват снега и леда в чиста слама, но Пантагрюел не се съгласи, като каза, че е безсмислено да се съхранява нещо, което никога не липсва и което всякога е подръка, какъвто е случаят с шеговитите думи на жизнерадостните и весели пантагрюелисти.

Тогава Панюрж поразсърди малко брат Жан и даже го накара да излезе от кожата си, защото се хвана за една негова дума тъкмо когато той най-малко очакваше това, и брат Жан го заплаши, че ще се разкайва, както се разкайвал Жусом, когато повярвал на думите на метр Патлен и му продал платното си, и че ще го хване като теле за рогата, ако рече да се ожени, щом той като човек се хваща за думата. Вместо отговор Панюрж му се изплези, а после извика:

— Дай боже да чуя ей тук, на това местенце, думата на Божествената бутилка!

Глава XLVII Как Пантагрюел се установи в жилището на месир Гастер822, първия в света магистър на науките и изкуствата

Този ден Пантагрюел стъпи на остров, по-чудноват от всички други и еднакво необичаен както с местоположението, така и с управителя си. Островът бе каменист, скалист, пуст, неприятен за окото, труден за краката и достъпен не повече от Дофинския връх, назован така, защото прилича на тиква и защото, откак свят светува, никой не го е достигнал, с изключение на Дуайяк, оглавяващ артилерията на крал Шарл VIII и който се възкачил на него с помощта на необикновени приспособления, за да намери на билото му — какво, мислите? — овен, един нищо и никакъв овен. Как е попаднал този овен на върха? Тук има нещо, но какво, иди, че го разбери. Някои казват, че още като малко агънце бил пренесен на върха от орел ли, от сова ли — не мога да зная — и че бил успял да се скрие в храстите.

Та ви казвам, пъшкахме, правихме, струвахме и накрая, след като здравата се изпотихме, възлязохме на върха, който за моя почуда се оказа толкова приятен, толкова живописен, толкова плодороден и здравословен, че без колебание си рекох: ето земния рай, за чието местонахождение спорят и се карат толкова добри богослови. Пантагрюел обаче настояваше, че това е обиталището на Арете (тоест на Добродетелта), описано от Хезиод, което мнение, разбира се, не изключва друго, по-приемливо.

Управител на острова бе месир Гастер, пръв магистър на науките и изкуствата в света. Ако мислите, че не месир Гастер, а огънят е най-великият магистър на изкуствата823, както пише Цицерон, вие грешите, тъй като, между нас казано, и самият Цицерон никога не е вярвал в това. Ако ли пък мислите, че Меркурий е първият изобретател на изкуствата, както предполагаха някога нашите древни друиди824, жестоко се мамите. И ви уверявам, че авторът на „Сатирите“ е бил прав, когато е казал, че месир Гастер е магистър на всички изкуства.

С него именно живееше в мир добрата госпожа Нужда, наричана още Сиромашия, майка на деветте музи; от нея и от бога на изобилието, Пор, се е родило някога благородното дете Амур, посредник между небето и земята, както казва Платон в своя „Пир“.

Трябваше да се поклоним пред този смел владетел Гастер, да му се закълнем във вярност и да го почетем. Защото той наистина е всесилен, суров, строг, твърд, жесток и неумолим. Нищо не може да му внушиш, нищо не може да му втълпиш, в нищо не може да го убедиш. Той нищо не желае да слуша. И като бога на мълчанието Харпократ, или на гръцки Сигалион, за когото казват, че бил астоме, тоест безуст, и Гастер е роден без уши. Той говори само чрез знаци. Но на тези негови знаци всичко живо се подчинява по-бързо и по-сляпо, отколкото на преторските едикти и на кралските заповеди. Той не допуща никакво забавяне, никакво отлагане. Вие казвате, че когато лъвът ръмжи, всички животни наоколо треперят. Така поне пише в книгите, а и сам съм видял това с очите си. Но мога да ви уверя, че от гласа на месир Гастер и небето трепери, и земята се тресе. А не дай боже да изрече заповед — мигновено трябва да я изпълниш или да умреш.

Лоцманът ни разказа как веднъж, по примера на частите на организма, бунтуващи се срещу стомаха, както пише Езоп, цялото соматско кралство825 въстанало срещу Гастер и се зарекло повече да не му се подчинява. Но много скоро бунтовниците се разкаяли и най-покорно се завърнали под неговия скиптър. А то иначе всички щели да измрат от глад.

Където и да се намира, той не пропуска да изтъква могъществото и превъзходството си над крале, императори, та даже и над самия папа. И на Базелския събор826 също пристигна пръв, макар този събор да бе, както знаете, разтърсван от спорове и кавги кой къде и с кого да седне. Всички мислят как да му угодят, всички само за него се трудят. Но и той не остава длъжен на света: изобретява всички изкуства, всички машини, всички занаяти, всички хитроумни уреди и приспособления. Даже и дивите зверове посвещава в изкуствата, което самата природа им е отказала. Врани, сойки, папагали, скорци превръща в поети, а свраките — в поетеси и ги учи да говорят и пеят на човешки език. И всичко това заради стомаха!

Орли, соколи, ястреби, крагуи, птици хищни, прелетни, съвсем малки, не от гнезда взети, диви, волни опитомява, дресира, приучва и укротява така, че и когато ги пусне във висинето, и там ги държи в подчинение на волята си и ги заставя, щом пожелае, тутакси да долетят на земята. И всичко това заради стомаха!

Слонове, лъвове, носорози, мечки, коне, кучета заставя да играят, да танцуват, по въже да ходят, да се борят, да плуват, да се крият, да ловят и му донасят каквото им заповяда. И всичко заради стомаха!

Извлича от морската бездна риби, китове и всякакви други чудовища, вълци пропъжда от горите, мечки измъква от пещерите, лисици примамва от дупките им, змии изтръгва от земята. И всичко това заради стомаха!

Накъсо казано, той е толкова ненаситен, че в беса си може да нагълта всичко — и животни, и хора, както са го видели да прави при васконците, когато по време на серторианските войни ги обсадил Квинт Метел, при сагунтинците, когато ги обсадил Анибал, при юдеите, когато ги обсадили римляните, и още шестстотин други случая. И всичко това заради стомаха!

Когато неговата заместница, Нуждата, тръгне на път, където и да се появи тя, тозчас затварят съдилищата, всички едикти потъват вдън земя, всички разпоредби се оказват напразни. Тя не признава никакви закони, не се подчинява на никакви наредби. Всеки я избягва и предпочита да изживее ужаса на корабокрушението, да премине през огън, през планини и пропасти, отколкото да попадне в лапите й.

Глава XLVIII Как в двора на хитроумния магистър Пантагрюел възненавидя енгастримитите827 и гастролатрите828

В двора на този велик и хитроумен магистър Пантагрюел забеляза два вида хора, два вида досадни и прекалено любезни царедворци, към които изпита голямо отвращение. Едните се наричаха енгастримити, другите — гастролатри.

Енгастримитите претендираха, че произхождат от древния род на Еврикъл и по този повод се позоваваха на Аристофан, който удостоверявал това в комедията си „ТАОН, или ОСИ“. Ето защо в древните времена ги наричали евриклити829, както споменава Платон, а така също и Плутарх в своята книга „Залезът на оракулите“. В свещените Декреталии (26, въпрос 3) те са именувани коремовещатели; и Хипократ („За епидемиите“, кн.V) ги нарича така, тъй като те говорят чрез корема. Софокъл им казва стерноманти830, тоест оракули, чародейци и лъжци, загубили божието благоволение и обсебени от дявола и които си дават вид, че говорят и отговарят на въпроси не чрез устата, а чрез корема.

Такава именно коремовещателка е била живялата около 1513 година след рождението на благословения наш Спасител италианка Якоба Рододжина, жена от долен произход, и ние нерядко сме слушали, и не само ние, но и мнозина от Ферара и от други градове, как богати сеньори и князе в Цизалпийска Галия от любопитство я търсели и викали при себе си; разказваха, че тогава от корема й излизал гласът на нечистия дух, но че този глас, макар слаб и глух, бил ясно доловим и отчетлив. За да отстранят всяко съмнение за мошеничество и измама, те я карали да се съблича съвсем гола и й запушвали носа и устата. Коварният дух искал да бъде наричан Къдравия или Цинцинатул и, изглежда, му харесвало да го назовават така. Когато го повиквали с това име, той в същата минута започвал да отговаря на въпросите. Ако го питали за настоящето или миналото, безпогрешно отгатвал истината и с това смайвал слушателите. Но за бъдещето се обърквал и никога нищо не отгатвал. Честичко даже сам признавал невежеството си и вместо отговор пърдял или боботел нечленоразделно на някакъв варварски език.

Що се касае до гастролатрите, те се движели вкупом, на тълпи, и едни от тях били весели, любезни и много приятни, а други — печални, важни, строги и намусени и всички до един били готовановци, никой от тях нищо не работел, никой не се трудел, така че те по думите на Хезиод напразно тъпчели земята и било ясно, че мислят само за едно: как да не отслабнат и да не обидят стомаха. Ходели с маски, одежди и накити, каквито нямало нийде в света по кройка и по цвят.

Вие казвате, а така са писали и много древни мъдреци и философи, че изобретателността на природата ни се струва свръхестествена, особено когато се и вгледаме в морските раковини, които поразяват с разнообразието на неръкотворните си форми, цветове и очертания, непресъздадени от изкуството. Смея обаче да ви уверя, че в одеждите на тези раковидни гастролатри ние открихме не по-малко разнообразие и цветове. Всички те признаваха Гастер за свой велик бог, кланяха му се като на бог, принасяха му жертви като на всемогъщ бог, не признаваха друг бог освен него, служеха му, обичаха го повече от всичко и го честваха като бог. Може даже да се помисли, че светият апостол е имал предвид именно тях, когато е писал Послание до Филипяни, 3: „Мнозина, за които често съм ви говорил, а сега и със сълзи на очи ви говоря постъпват като врагове на кръста господен — горко им — гибел е техният край, техният бог е стомахът.“

Пантагрюел ги сравни с циклопа Полифем, който у Еврипид говори така: „Аз принасям жертви само на себе си (на бога — никога) и на моя стомах, най-великия от всички богове.“

Глава LIX За смешната статуя на Лапача, както и за това как и какво гастролатрите принасят в жертва на своя стомахомогъщ бог

Удивени до немай-къде, ние все още изучавахме лицата поведението на тези големоусти безделници гастролатри когато неочаквано се раздаде необичайно силен звън и всички се построиха в боен ред по чин, звание и старшинство. Така строени, те се отправиха към месир Гастер, водени от млад и широкоплещест шишко, който на дълга, позлатена върлина носеше някаква дървена статуя, груба и нескопосно издялана, точно каквато я описват Плавт, Ювенал и Помпоний Фест. На лионския карнавал тя е известна под името Дъвкача, а тук я наричат Лапача. Това бе същинско чудовище, смешно, отвратително и вдъхващо ужас на децата, с очи, по-големи от корема, и с глава, по-едра от останалата част на тялото, с челюсти огромни, широки и страшни и със зъби остри и яки, и горе, и долу, и които тракаха зловещо при подръпване на връвта, скрита в позлатената върлина както у дракона на свети Климент831 в Мец.

Когато гастролатрите се приближиха към нас, видях след тях да вървят голям брой прислужници, един от друг, по-едри и по-охранени, натоварени с кошници, панери, вързопи, гърнета, лъжици и тенджери. Предвождани от статуята на Дъвкача и пеейки не зная какви дитирамби, крепалокоми и епенони832, те отвориха тенджерите и кошниците и принесоха в жертва на своя бог бяло винце с канела и към него леко препечено сухарче,

И което е много важно, за миг не забравяха виното — най-напред хубавото и вкусно бяло винце, след туй розовото и червеното, охладено, искам да кажа, студено като лед и поднесено в големи сребърни чаши. После следваха:

И отново поливаха всичко с бяло винце, охладено, разбира се. После му поднесоха:

пак пресягаха към виното, а после се нахвърляха на огромни пастети от дивеч,

А след всичко това отново вино — за да не пресъхне гърлото. Item и печено месце.

Глава LX Какви жертвоприношения предлагаха гастролатрите на своя бог през постите

Като видя тази сбирщина от нечестиви жертвоприносители и множеството техни жертвоприношения, Пантагрюел се възмути и щеше да си тръгне, ако Епистемон не беше го помолил да доизчака края на комедията.

— А какви жертвоприношения предлагат на своя стомахомогъщ бог тези нехранимайковци през постите? — запита Пантагрюел.

— Сега ще ви кажа — отвърна лоцманът. — Като предястие му предлагат:

сто вида салати: от кресон, от хмел, от див кресон, от репички, от юдини уши (тоест гъби, които растат под стар бъзак), от аспержи, от магданоз и от какви ли не още треви,

После започват да пият, а пият здравата, дявол ги взел, и продължават да го тъпчат с:

След такова ядене непременно трябва да се пие, иначе работата ти е спукана, към гроба гледаш. На това тук много се държи.

По-нататък му принасят в жертва:

и пак пиене по мъжки, докато отново започнат да лапат:

разбира се, грижливо поливани с винце.

Те само за това мислят — как по-богато, по-щедро и по-обилно да обдарят своя бог Гастер, и може да ми вярвате, че идолът на Хелиогабал или даже Ваал във Вавилония при цар Валтазар не е бил така умилостивяван, както той. А между това сам Гастер признава, че не е никакъв бог, а жалко, долно и гнусно създание. И както цар Антигон I отговорил на някой си Хермодо — който го величаел в стиховете си като бог и син на слънцето: „Моят лазанофор (тоест моят цукал) отрича това“, така и Гастер отправил своите ласкатели към нощното си гърне, за да погледат, поумуват, поразмислят и решат каква божественост съзират на дъното му.

Глава LXI Как Гастер измисли начин да добива и съхранява зърното

Щом дяволските гастролатри се отдалечиха, Пантагрюел внимателно започна да се вглежда в Гастер, благородния владетел на науките и изкуствата. Вие вече знаете, че природата му е определила за храна хляба и хлебните изделия и че при това небесно благословение нищо не му пречи да си добива и пази хляба.

Преди всичко той изобрети коваческото изкуство и земеделието, тоест изкуството да се обработва земята, за да ражда тя зърното. Изобрети военното изкуство и оръжието, за да отбраняват зърното, изобрети медицината, астрологията, както и математическите науки, за да съхраняват зърното за векове и го опазват от бури и хали, от диви зверове и разбойници. Изобрети воденицата, ветрената и ръчната мелница с всички възможни приспособления, за да смилат зърното и го превръщат в брашно, изобрети маята, за да втасва тестото, солта — за да му придава вкус, защото той своевременно бе разбрал, че нищо не уврежда човешкото здраве тъй, както употребата на хляб, замесен без мая и без сол, огъня — за да го пече, часовника и циферблата — за да показват времето, в течение на което се пече хлябът, рожба на зърното.

Случи се веднъж така, че някаква страна осъмна без зърно: тогава той изобрети изкуството и способа да го превозва от една област в друга. В неукротимия си порив на новатор, той има щастливата идея да кръстоса две породи животни — магаре и кон, за да създаде трета, тоест мулета, животни по-силни, не така крехки и по-издръжливи от другите. Изобрети коли и талиги, за да превозва по-лесно зърното. Тъй като морето и реките понякога затрудняват транспорта, той изобрети шлеповете, галерите и корабите (изобретения, които смаяха стихиите), за да прекосява морета, реки и рекички и доставя зърното на дивите, неизвестни и далечни народи.

Преди години се случи така, че земята, която той обработваше, остана без капка дъжд и зърното умираше и изчезваше в нея. Други години проливни дъждове удавяха зърното. Или град го убиваше, вятър го отвяваше, буря го разпиляваше. Ето защо още много преди нашето пристигане Гастер вече бе изобретил изкуството и способа да извиква от небето дъжд само като откъсне няколко стръка от тревата, която ни показа — трева съвсем обикновена наглед, но известна на малцина. Струва ми се, че едно само стръкче от тази трева, хвърлено някога през едно сухо лято от аркадски жрец на Юпитер в извора Агно на планината Лике, предизвикало пари, сгъстили се после в големи облаци, от които рукнал дъжд и напоил обилно целия край. Гастер изобрети също така изкуството и способа да спира и задържа дъжда във въздуха и да го насочва към морето. Изобрети и изкуството и способа да прекратява градушката, да усмирява ветровете и да укротява бурите по начина, използван от жителите на Мешани близо до Трезена834.

Но тук го постигна нова беда. Разбойници и крадци изтръгваха зърното от полето. И тогава Гастер изобрети изкуството да строи градове, крепости и замъци, за да прибира в тях зърното и да го държи под ключ. И сега вече хлябът не остава в полето, а се отвозва в градовете, крепостите и замъците, дето местните жители го пазят и бранят по-грижовно, отколкото драконите златните ябълки в градината на Хесперидите. Гастер изобрети изкуството и способа да бомбардира и разрушава крепости и замъци посредством военни машини и оръдия, стеноломи, каменохвъргачки и други обсадни съоръжения, чертежите на които ни показа и които между впрочем са били трудно разгадани даже и от гениални инженери, ученици на Витрувий, както това ни призна месир Филибер Дьолорм835, главен архитект на цар Мегист. Но и тези оръжия, сблъсквайки се с изобретателната коварност и коварната изобретателност на фортификаторите, се оказали безсилни да разрушат крепостите и затова Гастер изобрети, и то съвсем неотдавна, оръдия, серпентини, кулеврини, мортири и василиси, изстрелващи железни, оловни и медни гюллета, по-тежки от най-тежки наковални, за която цел измисли особен барут, чиято взривна сила изуми самата природа и я принуди да се признае за победена от изкуството, и по този начин остави далече зад себе си оксидратите, които с мълнии, гръм, град, светкавици и бури побеждаваха неприятеля, убивайки го на бойното поле внезапно. И наистина, един само изстрел на василиса е по-ужасен, по-страшен, по-дяволски поразяващ и ранява, осакатява, унищожава и убива повече хора, действа по-силно на човешкото въображение и разрушава по-непоправимо съграденото от човека нежели сто мълнии небесни.

Глава LXII Как Гастер изобрети изкуството и способа да не бъде раняван, ни засяган от оръдеен изстрел

Случи се веднъж така, че докато Гастер прикътваше зърното на сигурно място в крепостите, в края на краищата сам бе обкръжен от врагове, крепостите бяха разрушени от тези триж проклети адски машини, зърното и хлябът ограбени и оплячкосани; тогава той изобрети изкуството и способа снарядите да не засягат крепостните валове, бастионите, стените и другите защитни укрепления и летейки, да спират във въздуха, а в случай че ги засегнат, да не причиняват никакви вреди не само на защитните укрепления, но и на самите защитници. Той беше разрешил вече този въпрос и ни показа нагледно разрешението му; оттогава насам и Фронтон ползва неговия способ, който влезе във всеобщо употребление и даже стана едно от обичайните благопристойни упражнения и развлечения на телемитите. Ето впрочем в какво се състои този способ. (Сега вие с по-голямо доверие ще се отнесете към разказа на Плутарх за един от неговите опити: ако козе стадо бяга от вас като от дявола, бутнете бял трън в муцуната на последната коза и стадото веднага ще спре.)

Гастер пълнеше фалконета със специален барут, несъдържащ сяра и смесен с нужното количество чист камфор, а над него поставяше железен, внимателно калибриран патрон с двайсет и четири железни топчета — едните кръгли и сферически, а другите леко удължени като сълза. После, насочвайки оръдието към едного от младите си пажове на шейсет крачки от дулото, и то така, като че цели да го удари в стомаха, Гастер спускаше с въже отвесно и точно по средата, между пажа и фалконета, огромен камък — сидерит (ние си му казваме магнит), тоест железен минерал или наричан още херкулесов камък, намерен някога, както ни уверява Никандър, на планината Ида във Фригия от някой си Магнет.

След всичко това Гастер пъхаше в отверстието на барутната камера запалена главня и възпламеняваше барута. Когато барутът изгаряше, то, за да не се образува празнина (а празнина природата не търпи: по-скоро цялата грамада на мирозданието — небе, въздух, земя, море — ще се върне към древния хаос, нежели някъде във вселената да се установи празнина), патронът със сачмите стремително излиташе от гърлото на фалконета и в камерата проникваше въздух, а то иначе там би се образувала празнина, тъй като барутът изгаря мигновено. Човек би казал, че патронът със сачмите, изтласкан с такава сила от оръдието, неминуемо ще прониже пажа; ала когато сачмите се приближаваха към упоменатия камък, скоростта им намаляваше и те започваха да се въртят във въздуха и да кръжат около камъка и нито една от тях, с каквато и бързина да летеше, не улучваше пажа.

Но това далеч не е всичко: Гастер изобрети изкуството и способа да връща назад срещу враговете изстреляните от самите тях снаряди, като запазваше първоначалната им разрушителна сила. Тази работа не представляваше за него особена трудност. Да си припомним, че тревата етиопис отстранява всички препятствия, а при ветрове и бури глупавата риба ехинеис спира и задържа в открито море най-големи кораби; ако осолите тази риба, тя притегля към себе си златото, колкото и дълбоко да е зарито в земята.

Да си припомним това, за което е писал Демокрит и в което от личен опит е вярвал Теофраст: има такава трева, от едно докосване до която железен клин, забит дълбоко и със страшна сила в дебело и твърдо дърво, мигновено изскача оттам; към нея прибягват и зелените кълвачи, когато някой дебел железен клин попадне право в гнездата им, а тях те обикновено съзиждат и дълбаят в стеблата на твърди дървета. Да си припомним, че ако сърни и елени, опасно ранени с копие или със стрели, попасат от разпространената в Крит трева диктам, смъртоносните стрели мигом изскачат, без да им причиняват ни най-малка болка. Това е същата тази трева, с която Венера излекувала своя любим син Еней, ранен в дясното бедро от сестрата на Турн — Ютурна.

Да си припомним, че само мирисът на лаври, смоковници и тюлени отклонява мълнията, която никога не ги поразява.

Да си припомним, че само при вида на овца побеснели слонове се укротяват; разярени и настървени бикове, приближавайки се към диви смоковници, наричани още каприфики, мигновено се успокояват и застават неподвижно като заковани, а разгневени усойници притихват само като ги докоснем с буково клонче.

Да си припомним също уверенията на Евфорион, че на остров Самос, преди още да издигнат там храм на Юнона, видял животни, наречени неади, от чийто рев земята се тресяла и в нея се отваряли същински бездни.

Да си припомним още, че бъзакът е по-гласовит и по-пригоден за кавал там, дето не кукурига петел; според уверенията на Теофраст древните мъдреци твърдели, че кукуригането на петлите притъпява, размеква и приглушава дървесинното вещество на бъзака; и лъвът, звяр силен и могъщ, трепери и немее от ужас, когато чуе да кукурига петел.

Доколкото ми е известно, някои разбират това така: за кавала и другите музикални инструменти дивият бъзак, растящ в места, отдалечени от градове и села, там, дето не се чува кукуригане на петли, решително е за предпочитане пред домашното бъзе, което расте край колибите и чифлиците. Други разбират това в по-възвишен смисъл — не буквално, а алегорически, в духа на питагорейците; казаното относно статуята на Меркурий, че не всяко дърво подхожда за нея, те тълкуват така: поклонението пред бога не трябва да се извършва как да е, а по начин благопристоен и по-особено благоговеен.

Така и примерът с бъзака ни учи, че на умните и трудолюбивите люде не подобава да се увличат в обикновена и проста музика, а в музика небесна, божествена, ангелска, съкровена, дошла отдалече, тоест музика духовна, в която не се чува кукуригане на петли. И наистина, когато искаме да подчертаем, че това или онова място е тихо и безлюдно, ние казваме: там даже не кукурига петел.

Глава LXIII Как Пантагрюел задряма близо до остров Ханеф836 и какви задачи го очакваха след събуждането му

На другия ден, улисани в приказки и шеги, ние неусетно се озовахме близо до остров Ханеф, дето корабът на Пантагрюел така и така не можа да акостира, тъй като вятърът престана да духа и морето утихна. Поставихме към парусите лиселите и при все това се люлеехме върху вълните, залитайки ту към бакборда, ту към шипборда. Замислени, уморени, замаяни и изтощени, ние не си разменяхме ни думица един с друг.

Пантагрюел дремеше на една люлка близо до люка с книгата на гърка Хелиодор в ръка. Това бе станало у него навик — той много по-бързо заспиваше с книга в ръка, отколкото без нея.

Епистемон изчисляваше с помощта на своя астролаб колко на юг бяхме от полюса.

Брат Жан се беше сврял в кухнята и по възходящото движение на ръжените и по хороскопа на фрикасетата определяше приблизително часа.

Панюрж надуваше сапунени мехури, пъхнал език в стъблото на пантагрюелион.

Гимнаст дялаше от сакъзово дърво клечки за зъби.

Понократ бълнуваше насън, сам се гъделичкаше под мишци и се почесваше с пръст по главата.

Карпалим майстореше от груба орехова черупка прелестна, малка, приятно скрибуцаща мелничка, чиито крилца бяха издялани от четири прелестни тънички елови летвички.

Евстен, разположил се на дълга кулеврина, свиреше със собствените си пръсти като на монокордин.

Ризотом от плодови шушулки на бурени шиеше кадифена кесийка.

Ксеноман поправяше стар фенер с каишки, които обикновено връзват към крачето на ловджийски сокол. Нашият лоцман караше моряците да му изприкажат и майчиното си мляко и точно в тази минута брат Жан, излизайки от кухнята, забеляза, че Пантагрюел се беше събудил.

Точно тогава брат Жан, в превесело разположение на духа, наруши възцарилото се на палубата мълчание, като запита високо:

— Как може при безветрие да се повдигне времето?

Втори неочаквано зададе въпрос Панюрж:

— Има ли лек срещу скуката?

Сега бе ред на Епистемон — смеейки се от сърце, той запита:

— Може ли да се пикае, когато мехурът е празен?

Гимнаст се надигна от мястото си и също запита:

— Има ли лек срещу притъмняване пред очите?

Понократ потърка чело и наостряйки уши, запита:

— А може ли да се спи не по кучешки?

— Почакайте — прекъсна го Пантагрюел. — Декретът на остроумните философи-перипатетици ни учи, че всички проблеми, всички наши въпроси и съмнения, които ни предстои да разрешим, трябва да бъдат изразени определено, ясно и разбрано. Какво ще рече според вас да се спи по кучешки?

— Това ще рече — отвърна Понократ — да се спи на припек с празен стомах, както обикновено спят псетата.

Ризотом клечеше в края на тесния корабен коридор. При тези думи той вдигна глава и като се прозя така сладко, че всички след него един след друг започнаха да се прозяват, запита:

— Има ли лек срещу прозявката?

Ксеноман, цял офенерчен от поправяне на своя фенер, запита:

— А как да държим в равновесие собствения си търбух, та да не залита от една страна на друга?

Забавлявайки се със своята мелничка, Карпалим запита:

— Какви и колко движения трябва да се извършат в естеството на човека, за да се появи у него усещането за глад?

Дочул гласове, Евстен дотича до палубата и като скочи на кабестана, високо запита:

— Защо се счита за по-опасно, ако гладна змия ухапе гладен човек, отколкото ако сита змия ухапе сит човек? Защо плюнката на гладния човек е отровна за всички отровни змии и животни?

— Приятели — отвърна Пантагрюел, — за всички ваши съмнения и въпроси има едно-единствено решение и за всички указани от вас симптоми и случаи — един-единствен лек. Отговор ще ви бъде даден незабавно, без извъртания и предисловия: празният стомах няма очи, той от дума не взема. Ще си послужа със знаци, движения и действия и всички ще останете доволни от отговора ми. Някога и Тарквиний Горди, последният римски цар (тук Пантагрюел подръпна въжето на камбаната и брат Жан веднага изтича в кухнята), отговорил със знаци на сина си Секст, пребиваващ по това време в града на габийците. Синът проводил при царя пратеник, чрез когото му поискал съвет как да покори габийците; съмнявайки се във верността на пратеника, царят не му отговорил. Вместо това той го отвел в собствената си градина и пред очите му отсякъл със сабя главичките на най-високите макове. Завърнал се пратеникът без отговор, но като разказал на Секст подробно всичко, което видял с очите си, Секст тутакси отгатнал, че баща му го съветва да отсече главите на градските първенци, за да зароби всички останали и ги доведе до пълно подчинение.

Глава XLIV Как Пантагрюел не отговори на зададените му въпроси

Тогава Пантагрюел запита:

— Какви хора обитават този мил кучешки остров?

— Лицемери, тунеядци, лъженабожници, ласкатели, богопротивни фарисеи, отшелници — отвърна Ксеноман. — Всички те са сиромаси и преживяват от подаяния на пътешественици като пустинника от Лормон — селище някъде между Бле и Бордо.

— Заклевам се, че няма да отида при тях — отсече Панюрж. — Нека тарторът на дяволите ми духне в задника, ако отида при тях! Отшелници, лъженабожници, ласкатели, лицемери, вървете по дяволите, изчезвайте оттам! Аз още не съм забравил онези охранени отци, запътили се за събора в Шезил, дано Велзевул и Астарот ги помирят с Прозерпина! Колко бури и мъки изтърпяхме заради тях! Послушай, за бога, Ксеноман, търбухче мое, капрале мой! Кажи ми, моля те, тези лицемери, отшелници и прочие безделници женени ли са, или са иноци? Женската част представена ли е между тях? И могат ли лъженабожно да изкарват на бял свят лъженабожно потомство?

— Въпросът е остроумен и забавен — забеляза Пантагрюел.

— Могат и още как! — отвърна Ксеноман. — Там има хубави и весели лицемерки, тунеядки, отшелнички, безделнички, жени набожни и богоугодни и колкото щеш млади лицемери, тунеядци, отшелници…

— Не ми говори за тях — прекъсна го брат Жан. — Знаем ги ние: млад отшелник — стар дявол. Запомнете тази мъдра пословица.

— А то иначе, без продължение на рода, остров Ханеф отдавна да е запустял.

Пантагрюел изпроводи Гимнаст при тях, на кораба, с дар от седемдесет и осем хиляди малки лъскави екю с изображение на фенер и запита:

— Колко е часът?

— Девет минава — отвърна Епистемон.

— Тъкмо време за обяд — напомни Пантагрюел, — тъй като свещената линия, толкова възпявана от Аристофан в комедията му „Жените в Народното събрание“, се спуска надолу, когато сянката стане десетпедална, тоест когато падне върху десетото деление на слънчевия часовник. Някога при персите в определен час се хранели единствено царете — всички останали имали за часовник собствения си стомах и апетит. У Плавт някакъв паразит негодува и яростно напада изобретателите на слънчевите и всякакви други часовници, което е забележително доказателство на истината, че няма по-точен часовник от стомаха. Запитан кога човек трябва да се храни, Диоген отвърнал така: „Богатият — когато му се яде, бедният — когато има какво да яде.“ Лекарите дават още по-точен отговор на този въпрос:

Тайната на знаменития цар Петозирис837 била съвсем друга…

Пантагрюел още не бе доизрекъл тези думи, а слугите вече внесоха столове и маси, покриха ги с ухаещи на лаванда покривки, положиха блюда, салфетки и солници, надонесоха халби, бутилки, чаши, купи, потири, кани. Подпомаган от домоуправители, разпоредители, хлебари, виночерпци, сервитьори и дегустатори, брат Жан домъкна четири ужасяващо големи баници със свинско месо, които живо ми напомняха четирите туренски бастиона.

Боже справедливи, колко нещо се изпи и изяде тогава! Още не бяха поднесли десерта, когато западо-северозападния вятър започна да надува платната на мачтите и всички като по даден знак запяха църковни песни за слава на всевишния.

Когато предложиха плодовете, Пантагрюел запита:

— Кажете, приятели, считате ли, че на вашите въпроси е отговорено задоволително?

— Как да не считаме — отвърна Ризотом, — аз, слава богу, вече не се прозявам.

— И моя милост вече не спи по кучешки — каза Понократ.

— И мен не ми тъмнее пред очите — добави Гимнаст.

— И моят търбух е сит, и червата ми не свирят на завоите — заключи Евстен. — За вас, разбира се, това не е интересно, затова пък ще бъдат запазени от слюнката ми и следователно е от голямо значение за:838

Глава LXI Как Пантагрюел и неговите хора повдигат времето

— А към кой вид от тези отровни животни отнасяте бъдещата жена на Панюрж? — полюбопитства брат Жан.

— Ти ли, о женоугоднико, ти ли, стар блуднико, злословиш по адрес на жените? — запита на свой ред Панюрж.

— Кълна се в каквото поискате — захвана Епистемон, — но и Еврипидовата Андромаха ни уверява, че благодарение на човешката изобретателност, както и на божествените откровения, намерен е лек срещу всички отровни зверове, но че и до ден-днешен не е намерен лек срещу зла жена.

— Този развейпрах Еврипид открай време хули жените — каза Панюрж. — Затуй небето си отмъсти, като повели да бъде разкъсан от псета, както ни уверява неговият недоброжелател — Аристофан. Е, да продължим! Чий ред е? Говори!

— Сега мога да пикая когато и колкото искам — ухили се Епистемон.

— А моят търбух за щастие е натъпкан както се полага — каза Ксеноман. — Сега вече няма да се кандилка.

— И на мен ни винце, ни хлебец липсва — заяви Карпалим. — Край на всяка жажда, край на всички пости.

— Благодарение на бога, пък и на вас — додаде Панюрж, — сега съм си весел като сипка, волен като сокол и лекокрил като пеперуда. Ненапразно хубостникът Еврипид казва чрез устата на славния пияница Силен:

Наш дълг е всякога да въздаваме хвала на милостивия бог, наш създател, спасител и покровител, който с този сладък хляб, с това хубаво и студено винце и с тези вкусни гозби ни донесе изцеление, без да забравяме удоволствието и насладата, които изпитвахме, докато си пиехме и похапвахме. Но вие оставихте без отговор въпроса на преблажения и достопочтен брат Жан: как да повдигнем времето?

— Щом се задоволявате с такова просто решение на поставените от вас въпроси, то и аз се задоволявам с него — каза Пантагрюел. — На друго място и при друг случай ще си поговорим повече, ако нямате нищо против. А сега остава да приключим с въпроса на брат Жан: как да повдигнем времето? Та нима не го повдигнахме по наше усмотрение? Погледнете само вимпела! Погледнете как свистят платната! Погледнете как пращят греди, драйрепи и шкоти! Когато вдигахме и изпразвахме чашите, повдигнахме, по силата на една скрита връзка с природата, и времето. Атлант и Херкулес точно така повдигнали времето, ако, разбира се, вярваме на древните митолози. Впрочем те го повдигнали с половин градус по-високо, отколкото е позволено: Атлант, за да засвидетелства повече внимание на Херкулес, който му бил на гости, а Херкулес — защото го измъчила жаждата, когато прекосявал Либийската пустиня.

— Боже неботворче — възкликна брат Жан, прекъсвайки разговора, — слушал съм от мнозина почтени учени, че икономът на вашия добър баща спестява ежегодно повече от хиляда и осемстотин бъчонки винце само като принуждава гостите и домашните ви да пият, преди да ожаднеят.

— Също както Херкулес и едногърбите и двугърбите камили — продължи Пантагрюел, — и те пият за предишната, настоящата и бъдещата си жажда. Вследствие на това небивало повдигане на времето на небесния свод се появили невиждани дотогава трептения и колебания, които предизвикали толкова спорове и раздори сред смахнатите астролози.

— Тъй ами — настави Панюрж, — и не току-така поговорката казва:

— А като си хапнахме и пийнахме — отново подхвана Пантагрюел, — ние не само повдигнахме времето, но и кораба разтоварихме; и го разтоварихме не само както била разтоварена Езоповата кошница839, тоест като изядохме хранителните припаси, а и като отхвърлихме веднъж за винаги постите. И наистина, както мъртвото тяло е по-тежко от живото, така и гладният човек е по-тежък от оня, който е хапнал и пийнал. И много прави са хората, когато сутрин, на път, си хапват и пийват, а после си казват: „Сега конете ни ще припкат по-бързо.“ Вие сигурно знаете, че древните амиклеяни никого от боговете не почитали така и никому не се кланяли така, както на благородния отец Бакхус, и че в знак на почит го назовавали Псила. Псила на гръцки значи крила. И наистина, както птиците благодарение на крилете летят високо в небесата, така благодарение на Бакхус (тоест на доброто, вкусно и упоително винце) и душата на човека се въззема нагоре, а тялото и всичко земно в него омеква и олеква.

Глава LXVI Как пред остров Ганабим840 Пантагрюел заповяда да поздравят музите

Попътният вятър продължаваше да духа и веселите разговори все още не се изчерпваха, когато Пантагрюел, съгледал отдалеч някаква планинска земя, посочи с пръст към нея и каза на Ксеноман:

— Виждате ли там, наляво, високата двувърха планина, много подобна на Парнас във Фокида?

— Виждам я, много добре я виждам — отвърна Ксеноман. — Това е остров Ганабим. Там ли искате да слезем?

— Не — отсече Пантагрюел.

— Добре сте решили — съгласи се Ксеноман. — Там няма какво да се види и трябва да ви кажа, че островът гъмжи от крадци и разбойници. Впрочем надясно от този връх се намира най-хубавият извор на света, заобиколен от просторна гора. Вашите хора могат да се запасят там с вода и топливо.

— Хубаво и мъдро говориш — забеляза Панюрж. — Така, разбира се! Как тъй ще слезем в гнездо на крадци и разбойници? Уверявам ви, че тази земя по нищо не се различава от островите Серк и Херм между Бретан и Англия (случи ми се веднъж да ги посетя, та ги зная) или от Понеропол841 на Филип Македонски в Тракия: това са свърталища на нехранимайковци, крадци, разбойници, убийци и душевадци, всички по права линия произлезли от затворите на Консиержа. Да не слизаме тук, моля ви! Ако на мен нямате вяра, повярвайте на този добър и мъдър Ксеноман. Ами че те, кълна се в бичата смърт, са по-лоши и от канибали! Пипнат ли ни, ще ни нарежат на парчета и живи ще ни изядат. За бога, да не слизаме тук! В ада съм готов да сляза, но не и тук. Чувате ли — божичко, дали защото ушите ми пищят, но аз чувам страшен камбанен звън — гасконците в Бордо точно така биеха камбаните, когато се задаваха съдебни пристави и митари. Я да си вървим ние по пътя! И далеч, колкото може по-далеч оттук.

— Да слизаме, да слизаме! — викна брат Жан. — Напред, напред, напред! Само така ще се спасим! Ще ги изколим до един! Да слизаме!

— Дяволска работа — каза Панюрж. — Този дявол в расо, този побъркан рогач от нищо се не бои. Опъва се като магаре на мост и не ще да знае за никого. Отгоре на това си е въобразил, че всички на света са монаси като него.

— По дяволите, прокажени! — викна брат Жан. — И дано ти пръснат главата и ти нарежат мозъка на парчета. Този дяволски угодник е толкова лош и толкова пъзлив, че за щяло и нещяло пълни гащите си от бяс и от страх. Ако така за нищо и никакво губиш ума и дума, не слизай, остани си тук по живо и по здраво с багажа или пък бягай да се скриеш под полата на Прозерпина.

Чакал сякаш само тази покана, Панюрж го погледна като плеснат, а после се врътна и изчезна по посока към трюма.

— Сърцето ми се свива от мъка — каза Пантагрюел — и нечий глас, идещ отдалече, ми казва да не слизаме тук. А когато при подобни случаи съм се отклонявал от онова, което гласът ме е съветвал да избягна, всякога е било за добро; за добро е било и никога не съм се разкайвал и когато тръгна, накъдето той ме е насочвал.

— Този глас ми прилича на Сократовия дявол842, за когото академиците толкова много говорят — забеляза Епистемон.

— Чуйте какво ще ви кажа — захвана брат Жан. — Нека се запасяват моряците с прясна водица, нека Панюрж се крие като вълк в слама, а ние в това време хубаво да се повеселим! Накарайте да запалят фитила на топа до общата каюта. Ако има за музите на връх Антипарнас по-хубав поздрав от този, здраве му кажи! Барутът тъй и тъй ще се развали, ако не се използва.

— Добре си го намислил — отвърна Пантагрюел. — Доведете ми тук главния артилерист!

Артилеристът тутакси се появи. Пантагрюел му заповяда да запали василиска и за всеки случай предварително да го зареди с пресен барут, което начаса бе изпълнено. Дочули изстрела от кораба на Пантагрюел, артилеристите от другите кораби, яхти, галеони и гемии също запалиха тежките си оръдия. И можете да си представите каква пукотевица бе!

Глава LXVII Как Панюрж напълни гащите си от страх и как взе за дявол огромния котарак Сланинолапача

Панюрж изскочи от трюма като подплашен козел, по риза и само с един повиснал чорап, с брада, потънала в трохи, и стиснал в ръка голям, пухкав котарак. Треперейки от изумление и уплаха, Панюрж мляскаше с устни като маймуна, която се пощи, и мигаше като спуснат от небето; когато най-подир зърна брат Жан, който седеше на борда, Панюрж затътрузи крака натам и смирено го помоли да се смили над него и го брани със своя меч, като го уверяваше и се кълнеше във всички блага на Папомания, че току-що е видял дяволите луди-полудели.

— Послушай, приятелю мой — зашепна той, — братко мой, мой духовен бащице, дяволите днес стягат сватба. Ти никога не си виждал такава шетня. Виждаш ли дима от адските кухни? — Като каза това, той показа дима от изстрелите, извил се високо над корабите. — Ти от рождение не си виждал толкова обречени души. И да ти кажа ли — просто да не повярваш колко са пухкавички, милички, нежнички — същинска адска амброзия. Помислих си (нека ме прости господ), че са английски души. То си е баш така де, защото тази сутрин Конският остров край бреговете на Шотландия беше разграбен и унищожен от сеньорите Дьо Терм и Десе, както и от англичаните, които преди това го бяха окупирали.

Пристъпвайки към Панюрж, брат Жан усети не зная каква точно миризма, но във всеки случай различна от миризмата на барута. Той дръпна Панюрж настрана и тогава забеляза изпоцапаната му риза. Задържащата сила на нерва, който стяга мускула, наречен сфинктер (тоест ануса), беше отслабнала у него под действието на страха, извикан от фантастичните му видения. Прибавете към това и пукотевицата, много по-страшна в трюма, отколкото на палубата. А както знаете, един от белезите на страха в това именно се състои, че анусът, задържащ до някое време екскрементите, в такива случаи обикновено се отпуща.

За пример може да послужи месир Пантофл де ла Касино от Сиена, който, като минавал с пощенската кола през Шамбери и слязъл да пренощува у любезния ханджия Вине, грабнал една вила от обора и му казал: „Da Roma in qua io non son andato del corpo. Di gratia, piglia in mano questa forcha et fa mi paura.“843 Вине го послушал и се престорил, че наистина иска да го бодне с вилата по дупето, но сиенецът му казал: „Se tu non fai altramente, tu non fai nulla. Pero sforzati di adoperarli piu guagliardamente.“844 Тогава Вине така силно го халосал по врата, че оня полетял на земята с краката нагоре. А после, заливайки се в смях, рекъл: „Дявол го взел, това ще рече datum Camberiaci845.“ Сиенецът едва успял да си смъкне гащите и тутакси накачулил такъв куп, какъвто не могат да накачулят девет бивола и четиринайсет римски архиепископи заедно. Било каквото било, после сиенецът поблагодарил любезно на Вине и му казал: „Io ti ringratio, bel messere. Cosi facendo tu m’hai esparmiata la speza d’un servitiale.“846

Друг пример — английският крал Едуард V. Изгонен от Франция, метр Франсоа Вийон намерил убежище при краля. Кралят му засвидетелствал голямо доверие и не скрил от него и най-малките тайни на двора си. Веднъж, отивайки по нужда, кралят посочил на Вийон френския герб и казал: „Виждаш ли колко тача френските крале? Поставил съм герба им не къде да е, а в клозета, близо до моето цукало.“ — „Боже милостиви — отвърнал Вийон, — колко сте мъдър, благоразумен, предвидлив и грижлив за здравето си и как изкусно ви лекува вашият опитен лекар Томас Лайнесер! Знаейки, че с годините стомахът ви ще се затегне и че ежедневно ще трябва да си пъхате в задника аптекаря, тоест да си правите клизма (иначе вие не ще може да се изходите), той благодарение на изключителната си предвидливост ви е накарал тук именно, а не другаде, да нарисувате френския герб, тъй като при един поглед върху него вие ще започнете да треперите така неудържимо и да изпитвате такъв ужасен страх, че в същата минута ще изсерете колкото осемнайсет пеонски бика, взети заедно. Нарисуват ли ви го на друго място в двореца, да речем, в спалнята, в гостната, в параклиса, в галериите или другаде, вие, ето, честен кръст, щом го зърнете, веднага ще се накакате. А ако ви нарисуват тук и великата орифлама на Франция, а сте я погледнали с крайчеца на окото си, а ви е изскочила карантията. Ами да мълча, да мълча, atque iterum847 да мълча!

И пак повтарям: глупав съм си аз, глупав, недосетлив, сляп, щом се чудех и не разбирах защо си развързвате гащите в спалнята. И право да си кажа, помислих си, че цукалото ви е или зад ковьора, или под кревата. Зер да се ходи така, с развързани гащи, от спалнята до нужника, ми се струваше неприлично. Не съм ли разсъждавал като същински глупак? Пък то работата, боже мой, била съвсем друга! Постъпвайки така, вие постъпвате разумно. Искам да кажа, че по-разумно не може да се постъпи. Развързвайте си гащите навреме, тоест колкото може по-отдалече, колкото може по-добре, защото, влезете ли тук с неразвързани гащи и погледнете герба, помнете ми думата, ето, заклевам ви се, дъното на гащите ви мигом ще се превърне в пикалник, в нощно гърне, в цукало, в подлога.“

Стискайки носа си с лявата ръка, с дясната брат Жан показа на Пантагрюел ризата на Панюрж. Като го видя така развълнуван, разтреперан, изумен, ужасен, изпоплескан и изподраскан от ноктите на прословутия Сланинолапач, Пантагрюел прихна да се смее и каза:

— Какво смятате да правите с тази котка?

— Котка ли? — запита на свой ред Панюрж. — По дяволите да отида, ако не съм я мислил за рошаво дяволче, каквото някога скришом бях награбил в големите нощви на ада, вземайки чорап вместо ръкавица. По дяволите този дявол! Целия ме изподраска с ноктите си.

И Панюрж захвърли котарака на палубата.

— Вървете, за бога, вървете — каза му след това Пантагрюел. — Измийте се с топла вода, изчистете се, сложете си чиста риза и се преоблечете.

— Да не мислите, че съм се уплашил? — опомни се Панюрж. — Ни най-малко! Който лъже — на въже! Юнак като мен, храбър и смел, светът до днес не е видял! Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Какво, дявол го взел, смятате, че е туй? Дрисък, лайна, курешки, изпражнения, екскременти, нечистотии, помия, тор, гюбре, барабонки, а може би и говежди фъшкии? То всъщност си е баш това де, но мене да питате, ще река, че е испански шафран. Села!848 Ха сега наздраве!