Жулиета Шишманова

Амбициозен и странен женски свят

Бяха минали години. Жулиета беше получила най-високото признание за работата си. Герой на социалистическия труд. Вече никой не спореше, когато се казваше, че това е нашата най-добра треньорка в художествената гимнастика, една от най-добрите треньорки в света. Съпернпчките й, които дълги години повтаряха — „Не е ли прекалено трудно, не е ли прекалено рисковано“, съперничките, на които тя дълги години беше отговаряла — „Ако не е рисковано, нас никой няма да ни забележи“, на практика приеха нейната линия, стараеха се да я атакуват с нейните оръжия. Имаше две големи треньорки, тук до нея, които я караха непрекъснато да търси нови върхове. Когато вече взе обезкуражаващ аванс, когато се откъсна така, че стигане нямаше, другите хвърлиха всички сили в ансамбловите съчетания. Така съперничеството се превърна в сътрудничество. Не, споровете не секнаха, намаляваха, но не свършиха. И все пак точно това най-жестоко женско съперничество се превърна в сътрудничество. Във Варна мнозина се опитваха да съжаляват предварително Жулиета за това, че ансамбълът е взел златния медал. „Сега вече съдийките ще бъдат много по-строги към индивидуалните състезателки, повече златен медал няма да видим. Ще кажат — стига им на българките“. Всичко това й го казваха от всички страни вечерта, преди да започне голямата битка, и Жулиета отговаряше, спокойна, уверена:

— Няма нищо страшно. Прави сте. Ако сме разчитала все пак на някакъв подарък заради домакинството, златният медал на ансамблистките е крайно неблагоприятен за другите. Но шесторката си го извоюва убедително. Другите три са така силни, че не могат да не вземат своето, а в този случай вече ансамбловото съчетание нищо не им отнема, само допълва впечатлението за сериозна работа.

Така и стана. И не само на това състезание. Въз всички следващи първенства, с изключение на Ротердамското, ансамблистките просто откриваха огъня. Просто напомняха още в първия ден, че тук са българките, че ако някой ги е подценявал, е сгрешил. Не е секнала силата им. Златка Аврамова с богатата си творческа фантазия, Лили Мирчева с умението си да търси съвършен синхрон между музика и движения и Юлия Трашлиева с неизчерпаемата си енергия дадоха много през тези години за обогатяването на композициите на ансамбловите съчетания, за налагането на българската школа и в това състезание на шесторките, което има своя атмосфера и въпреки това по правило дава тон за настроението на следващите дни от световните и европейските първенства. Ако у нас Аврамова и Мирчева не можеха да се противопоставят на Шишманова, защото влизаха в битката с Красимира Филипова и Виолета Еленска — с по една силна състезателка, докато Жулиета налагаше три големи, подкрепени от други три, винаги на добро равнище — то в световния елит диктуваха модата заедно със съветските и чехословашките треньорки. Само веднъж българките са оставали без медал. Два пъти имаха световната титла — във Варна и Хавана, веднъж я загубиха, след като бяха я спечелили, с онези злополучни два сантиметра с които се разшириха обръчите в Копенхаген. Ето така, в непрекъсната надпревара, в непрекъсната жажда за доказване тези амбициозни жени създадваха своята голяма гимнастика. Тези жени, които могат в спор, все едно принципен или безпринципен, да продължат с месеци, с години враждата си, но достатъчно е някой да посегне на децата, които растат до тях, и ще ги видиш сплотени, обединени, забравили за всяка вражда. Могат непрекъснато да оспорват преднината на своята прима, но ако някой посегне на тази, която в крайна сметка ги е изпреварила, на тази, която създава авторитета на техния спорт, ще я бранят точно така настървено, както преди са й оспорвали първенството.

Тези жени досега не са позволили никому да засегне децата, успеха, топлотата, уюта, който са си създали. И всеки, който се е опитал да сложи друг ред при тях, се е отдръпвал като опарен, неразбрал ни войната, ни милостта, ни справедливостта, която в крайна сметка господствува в този малък, вечно враждуващ и страшно тържествуващ колектив. Никъде не умеят така да правят своите малки празиици, никъде не знаят така да се радват на големите си успехи.

Така бяха се разделили, така страшно непримирими бяха групировките преди Ротердам, че не се виждаше краят на тази война, а игра Мария своята лента — така царствено напусна три пъти коронованата кралица, че се сипна цялата българска група около нея. В този момент всички забравиха за враждите, за непримиримостта. Застанаха Мария, Нешка и Красимира на почетната стълбнчка, когато трябваше да получат медалите за обръч, вдигнаха се на трите пилона три български знамена и тридесет българки се изправиха да пеят „Мила родино“, така че осемхилядната зала притихна да чуе тази най-хубава песен. Нямаше никоя в този ден, която да не се радва, никоя, която да не поздрави Жулиета за обръчите на българките, Мирчева — за лентата на Мария …

Не си говореха Жулиета и Мария, „добър ден“ не си казваха, а когато приключи състезателната си дейност Мария, треньорката настоя тя да замине за международен съдийски семинар в Мадрид. На онези, които се учудваха на нейната настойчивост, тя от своя страна се чудеше:

— Днес не си говорим, утре ще си говорим. Това няма никакво значение. Когато Гигова седне на съдийската маса, никой няма да може да й каже, че не разбира от гимнастика. Нейните оценки ще тежат. Такъв съдия е нужен на България. Там никой не ни пита кой с кого се сърди, кой с кого кафето си пие.

Мъжете, които отговарят за федерацията по художествена гимнастика, обикновено се оплакват, че това е неуправляемо нещо. Вярно. Може би е по-точно да се каже, че е самоуправляемо. Движи се по някакви свои закони, които често изглеждат нелогични, но в крайна сметка успява да запази успеха, престижа, да излезе бързо от криза. Точно тука, при всички тези изгарящи женски страсти за първенство, може да се прости с топлота грешката, може да се разбере по човешки залитането, може да се подаде ръка в тежък момент. Всичко може в името на успеха. Всичко може, когато трябва да се брани място в световния елит.

Пред всяко голямо състезание най-ожесточените противнички на Жулиета й предричаха крах. „Ето сега вече ще дойде. Не може безнаказано да тръгва с толкова дързост, с толкова риск, с толкова оригиналност. Никой няма да й прости това превъзходство, което така жадно демонстрира. Ще се използува и най-малката грешка, и най-малкото трепване.“ Не казвам, че тези жени искрено, от цялото си сърце не са пожелавали на Жулиета наистина да се провали. Не можеха да я обичат заключените съдийки, не можеха да я обичат изпреварените треньорки, не можеха да я обичат пренебрегнатите ръководителки И тъкмо затова още по-странно бе, че вече на състезанието всички те искрено се радваха на успехите й, истински съчувст вуваха на всяка несполука. Там, на световното първенство, когато се съобщи името на някоя българка, публиката все още разисква нещо свое, гледа през прозорците, разсеяна и отпусната е. Когато започне да играе нашето момиче, още в първит тактове се чувствува онази изненада, която прераства във възхнщение, във възторг. Тези жени, които седят и треперят веч за българското момиче, са забравили вчерашната вражда Всичко за тези няколко дни е отишло някъде далече. В нощите на световното първенство никой не спи, в дните будуваме трескаво, напрегнато, следим всички, сравняваме. Не може да не бъдем горди, че нашите са по-добри, че залата пощурява по тях, че им устройва такива шумни овации, че освиркват оценките на съдийките, когато не са достатъчно високи. Там вече старите вражди са заспали. Разбира се, нищо не им пречи, след като всичко е приключило, да се подновят.

Наистина, неуправляем женски свят, изгарян от страсти амбиции и все пак неуморно тласкащ своя спорт напред и на горе. Колко други „мъжки“ федерации през това време унищожаваха току-що зародилите се успехи, защото, изглежда мъжкото честолюбие, макар и не така ярко изразявано, все пак се оказва по-силно от интересите на общата работа. Колко федерации угаждат ту на треньори, ту на състезатели, после пак на треньори и после пак на състезатели, докато не направят атмосферата нетърпима. Тук една Лили Цветкова, едн отговорна секретарка, трябваше години наред да лавира межд тези непримирими жени и докато през цялото това време изглеждаше прекалено мека, в крайна сметка се оказа достатъчн твърда, за да запази всичко. Жулиета фучеше в споровете с Мария, когато Лили казваше: „И ти си права, но и тя е права.“ После: „И ти не си права, и тя не е права“. Жулиета я обвиняваше, че й липсва смелост. А после, когато всичко мине често казваше: „А каква по-голяма смелост от това да каже на мене, и на Мария, че сме прави едновременно двете или неправи едновременно двете. На две такива жени, които само това не искат, само това не могат да чуят!“

Така тази федерация си запази голямата треньорка и голямата гимнастичка. Когато се поставяше въпросът „Жулиета или Мария“, тези жени успяха да кажат — и Жулиета, и Мария. И двете им трябваха. Тази гимнастика беше тяхна и те вече й принадлежаха. Това беше най-голямото й завоевание. Не искаха да го пропиляват.

Беше предложена кандидатурата на Жулиета за председателка на федерацията. Жулиета седеше тук, на този пленум, на който толкова пъти бе предизвиквала бури, странно изправена, лъчезарно усмихната, вдигнала главата високо, високо и убедена, че ще срещне най-тежката, най-голямата съпротива. Добре — признаваха й правото да бъде най-добрата треньорка, извоюва си го, нямаха възможност да не й го признаят. То не става с гласуване. А сега вече ще гласуват. Сега вече ще си спомнят огорченията, пренебрежението, ще си спомнят, че е била избухлива. Добре, ще види колко това ще си спомнят, колко ще й дадат заслуженото за победите. Всичко предвиждаше Жулиета, само не това, че ще я изберат с аплодисменти. Дълго, дълго я аплодираше тази зала така, както аплодираха нейните състезателки по всички зали на света. В този момент жените си спомниха само победите й. И ето, когато новоизбраната председателка каза, че оттук нататък иска да продължи без Лили Цветкова, с една обновена федерация, всички тези жени, които преди малко я бяха аплодирали така горещо, настръхнаха. „Не! Не без Лили! Ще продължиш с нея! И тя ни е нужна!“

Наистина, неуправляем женски свят. По-късно, когато настъпиха конфликтите между младата председателка и младата треньорка Робева, Лили щеше да продължи да повтаря това, което Жулиета най не можеше да понася: „И ти си права, но и тя е права“. „И ти не си права, и тя не е права“ … А Жулиета трябваше да слуша, колкото и неприятно да й беше, и да се убеждава винаги, че в крайна сметка е така. Някога майка й често така тихо, кротко й казваше: „Жуле, истината не е никога само от едната страна. Когато си най-ядосана, поспри, помисли си, може по-леко да ти стане, като видиш, че не си толкова права, колкото си мислиш, че си“.

Колко често трябва да си спомням и аз думите на баба Стояна! В последната година, когато Жулиета беше председателка на федерацията, ние с нея също имахме много спорове, които не успяхме да довършим. Тя мислеше, че е толкова права, че повече не може да бъде. Аз мислех, че съм толкова права, че дори няма защо да се спори. Сега вече е късно. Тя не може да ми отговори. А при това положение вече да доказваш, че си бил прав или неправ, е безсмислено.

И към тази нова работа Жулиета се втурна, пълна с планове за промени. Веднага се зае да прави новата концепция за работата на федерацията. И тъкмо когато тази концепция се прие на пленум, Жулиета започна да се тревожи.

— Не е достатъчно. Избързах. Трябваше повече неща да се включат. Налагат се много сериозни промени. Трябва да се промени системата. Да се поощряват тези, които действително са открили талантливи деца, да се ликвидира с уравниловката при отчитане на треньорската работа, да се намерят точно онези стимули и санкции, които ще дадат да се разбере, че треньорската професия е творческа, че няма място за чиновници, които чакат да минат годините, та да получат „повишението“… Налагат се сериозни промени в съдийството. Непременно открито съдийство, непременно отчитане на съдийската компетентност и добросъвестност след всяко състезание. Трябва да се премахнат тези дружествени договорки, това точкогонство, което вече започна повече да пречи, отколкото да помага. Трябва да се привлекат млади в тази съдийска колегия от средите на бившите състезателки. Защо например една Вера Маринова да не заеме мястото си в съдийската колегия, да не стане международен съдия? Та нея я познават и като гимнастичка, и като коментаторка. Защо Виолета Еленска да стои извън художествената гимнастика? Защо изолираме точно тези, които могат да ни бъдат най-полезни? Трябва да се сложи край на инерцията, да се промени системата, атмосферата…

Отново сновеше Жулиета по четирите краища на стаята и кроеше планове за бъдещето на този спорт. После, когато я избраха в техническия комитет на ФИГ, започна да разширява обсега на плановете си.

— Трябва да се промени правилникът. Да се въведе бонификация за риск, трудност и оригиналност така, както е в мъжката спортна гимнастика. Виж колко напред отидоха, защото могат да стимулират творчеството с правилниците си. Най-на-пред трябва да го въведем у нас, да го изпробваме, да докажем прогресивната роля на това правило, после да убедим и другите.

При играта на земя специалистките от спортната гимнастика предложиха да се въведе за гимнастичките оркестровият запис. Това бе стара идея на Жулиета и тя посрещна новината възторжено.

— Чудесно! Представяш ли си колко нови възможности дава това! Представяш ли си какъв тласък за нашия спорт. Щом пробие при тях, ще го приемат и в нашата комисия.

— Но крие и доста опасности. Много гимнастички ще изпаднат в смешно положение с това нововъведение.

— Нищо, това не е страшно. В първите години някои колежки се втурнаха веднага да повтарят музиките на Мария и Нешка за своите малки момичета. Спомняш си как изглеждаха тези деца, колко бързо разбраха треньорките им, че трябва да сменят музиката, да доведат претенциите до възможностите. Състезанието е неумолим коректор. Нещата все идват на мястото си. Изпробва се. Което се утвърждава — утвърждава се. Другото се свива, свива и изчезва. Трябва да видя кои могат да ме подкрепят в една такава идея — отборите за световните първенства да бъдат от шест момичета и в индивидуалното състезание …

— Как ще те подкрепят, като това засега е добро решение само за нас и за отборите на СССР и ЧССР? Другите още нямат толкова много гимнастички, толкова добри.

— Нищо. В шампионата ще участвуват по три или дори по две гимнастички от страна. Но шест трябва да има. Шест! Точно това ще даде истински тласък на нашия спорт.

Така кроеше планове за промени в международния правилник, за промени в системата на нашите първенства, за промени в работата на центровете за високо спортно майсторство. И всички планове с една цел — да се усъвършенствува този спорт, да добие по-голяма популярност, да се наложи действително в олимпийската програма. Планове, планове; планове … Бързаше. Искаше много да направи, много да даде. Бързаше! Живееше като в някаква треска. Но се случи това, за което Жулиета толкова често говореше — умря млада. Обичаше да казва:

— Някога, ако остарея, ще отида в Несебър. Няма по-хубаво място на земята от моя Несебър. Ще си седя кротко до морето, ще се радвам на пролетта, на лятото, на есента, на зимата. Ти ходиш само през лятото и затова не знаеш истинската хубост на Несебър в четирите годишни времена.

Беше ходила през зимата, за да провери не се ли лъже, не е ли много мил този Несебър, тъкмо защото е спомен от детството. После, като се върна, не можеше да се нарадва: „Чудесен! Много по-хубав, отколкото през лятото, когато го залеят от тази курортна суетня“. Викали я рибарите на рибена чорба, хвалели се: „Ела да видиш какъв калкан съм хванал, ела да видиш каква илария съм приготвил …“ Бяха й направили чудесна рибарска мрежа, на която се радваше като дете. И пак:

— Някога, ако остарея, ще си отида до морето. Ще бъдь много хубаво, няма да се интересувам колко е часът, кой ден, жой месец сме …

Казвах й тогава, че сигурно ще стане като онези много солидни, много амбициозни жени от международната федерация, които с такава педантичност искат да решават съдбата на този спорт, които все го бранят от новото, и все виждат, че новото си е пробило път някъде покрай тях. Жулиета се смееше:

— Ами! Представяш ли си наистина, че ще искам, когато съм вече остаряла, да застана до тези млади, хубави момичета. Никога. Ще си отида в моя Несебър при моите си хора, при Пенко, при Ленчето, при Васко, при Надето. Само че никога няма да остарея. Рано ще си отида.

Все си мислех, че това си го говори, за да е по-интересна, но в последните години някак много често се връщаше все към тази тема:

— Дете съм била, хубаво беше. Бях момиче, което иска всичко, а малко има. Станах жена, която знае точно какво иска и вижда, че не е това, точно когато го е постигнала. Няма да бъда никога в тази възраст, когато човек нищо вече не иска. Оставя така животът да си тече покрай него.

Започна да говори все по-често, че няма да доживее до четиридесетгодишна възраст. Когато чествувахме четиридесетия й рожден ден в един дом, в който вече не се чувствуваше у дома си, в една компания, много странно събрана, Жулиета пя „Очи чорние“, „Чайка“, врачува на кафе, предсказваше на всички много щастие, искаше всеки бързо да каже какво най-много ще го зарадва, искаше бързо всеки да каже веднага, какво мисли за другия до него с две думи … Завъртя всички около себе си, вдигна пушилка. Като че се стараеше да не остане ни за секунда сама с мислите си. Гостите се поддадоха на това нервно веселие, сами започнаха да измислят тези бързи светкавични анкети.

— Кажи бързо един тост!

— След четиридесет години да се чукнем с лимонада някъде край Несебър …

Съвсем тихо Жулиета прошепна:

— Това ми е последният рожден ден. Няма никога да го празнувам край Несебър …

Не беше последният… Имаше още два. Имаше още две години, в които Жулиета живееше като в някаква треска. Често повтаряше: „Малък ще ми остане Шишман без майка“. Обише това дете с някаква болезнена ненаситност. Като че цялата нежност, цялата топлота, която се страхуваше да покаже, тук се отприщваше. Не можеше да му се нагледа, не можеше да му се нарадва. Откъде идваше това натрапчиво предчувствие за близка смърт, никога не можах да разбера.

На 16 март 1978 г. един самолет, тръгнал за Варшава, изгоря. В този самолет беше и Жулиета. С нея беше и Снежана Михайлова, пианистката, за която всички си спомнят само хубави неща. Това беше може би единственият човек, който респектираше Жулиета в залата. Никога не спореше, дума не казваше. Достатъчно бе треньорката да избухне и да усети, че от онзи ъгъл, където е пианото, я гледат учудените очи на Снежка н гневът някак изведнъж стихваше. Снежа никога не престана да се възхищава от тази изключителна треньорка. Готова беше да приеме всяко нейно решение, но едновременно с това никога не свикна да я вижда ядосана. Свиваше се, като че някой нея е ударил. Много нежна, много деликатна, много предана. Снежа беше през всички тези години и най-добрияг и помощник Помагаше при избора на музиката, при разработката, живееше с тренировките и състезанията. Никога не се интересуваше колко часа е нейното работно време. Единствената която можеше да издържи на това невероятно темпо на голямата треньорка. Снежа беше усмивката, настроението, добротата в тази зала. Интересно е и това, че през всички тези годни тя беше неизменно твърдо до Жулиета, и когато треньорката е събирала като във фокус около себе си враждата на съперничките си, никога това не се е отнасяло и за Снежа. Нея като че всички по някаква негласна уговорка поставяха над омразата, над разправиите, над недоволството дори. Това беше като че единственият човек в художествената гимнастика, който си запазваше необикновеното право хем да е твърдо на страната на една воюваща треньорка, хем да има обичта на всички.

В този самолет беше и най-добрият боец в малката славна армия на Жулиета — Румяна Стефанова, която беше успяла да стане вече заслужил треньор. Беше и една съдийка — Севдалина Попова. Бяха и две малки момичета, още неживели, две гимнастички, на които всички предричаха голямо бъдеще — Валентина Кирилова и Албена Петрова. Миг някакъв, нелепа случайност…

Жулиета Маркова Шишманова живя 42 години, два месеца и единадесет дни. Опитах се да разкажа накратко за единадесет години от този млад живот, за онези единадесет години, в които изгря звездата на голямата треньорка. Години, които тя използува, за да създаде и наложи българската школа в художествената гимнастика. Много пъти съм се питала откъде се намери толкова сила, толкова дързост, толкова настойчивост у тази жена. Откъде тя, едно съвсем обикновено дете, едно съвсем обикновено момиче, набра такъв кураж да тръгне да покорява света с красота? От какво тесто са омесени тези, свръхамбициозните? Нейната теория си беше такава простичка — човек си носи нещо в себе си. Ако не си го носи, няма как да му го създадеш. Много често си спомняше за онези осем присядки в нешкиното въже. Бяха много ефектни, винаги взривяваха залата, но трябваше да мине много време, докато Нешка ги изиграе. Правеше три-четири и заплиташе въжето. Убеждавах Жулиета да ги намали на четири, тя твърдеше, че могат да бъдат ефектни само като осем. Опасявах се, че ще й стане някакъв комплекс на Нешка. „Ела да я видиш на тренировките тези дни“. Каза ми го, след като момичето пак беше сгрешило точно там и беше загубило възможността да се бори за титлата. Отидох на една, после на още няколко тренировки, само за да гледам как Нешка тренира присядките. Наистина си струваше да се види. Това беше някакъв страхотен урок по упоритост. „Ето, виждаш ли — казваше Жулиета, — дори не й намеквам, че някой е казал да й се махнат присядките. Това ще издъхне, но ще ги направи.“

Направи ги, когато пред залата гръм беше разцепил едно грамадно дърво на две. Усетили гърма само няколко жени, които били точно до прозореца. Залата така гърмеше от аплодисменти. Оттук нататък Нешка шествуваше с тези осем присядки н отприщената енергия след тях, която идваше като някаква радост от преодоляната бариера.

— Ето, виждаш ли — казваше Жулиета, — човек или си има, или си няма някои неща. Упоритост, амбиция, воля, артистичност, всички тези неща могат да се подсилят, да се шлифоват, да се усъвършенствуват, но не могат да се създадат, ако природата не им е направила място, когато е моделирала това бъдещо човече. У всеки е заложено нещо. Не можеш да не го усетиш, не можеш да не го развиеш, когато го усетиш, ако това нещо е амбицията. Може би и у мене амбицията е чакала някакъв тласък. В същност тласъците на тази амбиция бяха много, непрекъснати…

Отиде си Жулиета и се разбра, че който е живял така, не си отива, даже и след смъртта си ще продължаваме да виждаме по нещо от нея във всяка зала, в която се играе художествена гимнастика. Сегашните момичета играят много по-сложни, много по-богати композиции, но те си носят по нещо от Жулиета. Носят дързостта, риска, голямата амплитуда, ефектната музика. Българките продължават да се открояват със свой стил. В една друга наша тренировъчна зала, където работи възпитаничката на Жулиета Нешка Робева, продължават децата да чуват: „Главата, високо вдигни главата! Дай рязко нагоре ръката! Така. Задръж, тук трябва да се чувствува акцентът! Тук е силата…“ Сега Нешка работи с пет елитни състезателки, като не забравя това често повтаряно от Жулиета: „Ние на голяма битка с една елитна гимнастичка не можем да тръгнем. Три трябва да са готови за титлата, за да я вземе една българка“.

На световното първенство в Лондон Жулиета вече нямаше възможност да види своята нова голяма победа. При невероятно силна конкуренция, при гимнастички, които вече от много страни напираха за медали, две българки взеха по един златен и един сребърен метал. Две българки. Дъщерята на Жулиета. Тази дъщеря, която толкова много е взела от майка си, та човек може за миг да се заблуди, да се върне назад през годините и да каже на Кристина — Жулиета… И една съвсем млада, възпитаничка на жулиетината Нешка. Илиана Раева, една малка българка, която толкова напомня за Мария Гигова, въпреки че играе съвсем нова, съвсем друга гимнастика. Напомня по това, което Жулиета наричаше шампионска порода… Така царствена и артистична, така мобилизирана и борбена, както са само шампионките.

Гимнастиката отиде много напред. Онези, които са проследили целия й път, не могат да не знаят колко много й е дала Жулиета. Не могат да не я виждат още дълго и дълго в гимнастическите зали. И струва ми се, все по-често ще я виждат в български победи, които ще напомнят винаги за тази, която ги направи така категорични. Човек, който е живял като Жулиета, не може да си отиде от живота, без да остави трайна следа. Често виждаме в гимнастиката на тези, които идват, по нещо от нейния стремеж за непрекъснато обогатяване. Но Жулиета остави и свои наследнички, които ще продължават да ни напомнят за нея.

Едно момиче, Кристина, това, на което даде живот, и гимнастика играе така, както сигурно Жулиета е искала да играе. Ако може майка й да я види сега, ще се изненада от все по-голямата прилика. Нешка, която продължава делото на Жулиета в тренировъчната и състезателната зала. Ако може да я види, сигурно много ще се гордее с нея. Нешка е треньор от голяма класа, голям творец. У нея се е пренесъл този дух на Жулиета — да създава, непрекъснато да живее с треската на новото. Нещата странно се повтарят. И Нешка трябваше да изпита огромното задоволство от един „скандал“. Да чуе как в продължение на двадесет минути десет хиляди англичани скандират „Илиана“, докато се събере съдийската комисия, докато повиши оценката на тази нейна Илиана, за да вземе златния медал, който й се полагаше. Изглежда това е съдбата на българските гимнастички, да си пробиват път с гръм и трясък…

Мария влезе в кабинета на Жулиета, седна на нейното бюро, после зае и нейното място в международната техническа комисия при ФИГ. Трябва заедно с Лили да управлява този „неуправляем женски свят“. До себе си двете имат още една жена — председателката Наталия Петрова, с предълъг стаж в тези женски вражди и помирения. Мария, една толкова млада зам.-председателка, трябва бързо да изучи сложната наука на управлението. И така Нешка често може да се връща към това, което треньорката й давала в тренировъчната зала Мария сама трябва да търси тези сложни, трудни закони на ръководството. Кристина, Нешка и Мария — трите, на които Жулиета е дала много, сега се стараят да вложат този капитал в гимнастиката, в българската школа, която трябва да запази своето място между лидерите.

Струва ми се, че ако можеше сега да ги види, Жулиета би казала на всяка по нещо. Тя все искаше много.

Сигурно от Кристина би поискала повече упоритост, повече дисциплина. „Талантът е нещо, което никой няма право да пилее. Рядко му се пада на човека дарба и дързост на едно място, трябва да ги пази.“

На Нешка: „Не слушай кой какво е казал, слушай как кънти залата, когато играят твоите момичета. Горе главата! Трябва да стъпваш така, че от всички краища на залата да се вижда — минава треньорката на най-големите гимнастички, минава треньорката на шампионките…“

Какво би казала на Мария? Може би: „Ти си от онази рядка порода на шампионките, на победителките. Ще се справиш…“

София, 1981