Жулиета Шишманова

Тъжни тържества

Нешка беше решила, че това е последното й състезание. Каквото и да стане на него, след това се оттегля. Наложи се да се яви на още едно. Заради ЦСКА и заради българската публика, както я убеди треньорката й. Това наистина беше блестящ финал на един блестящ път. Нешка се хвърли в това състезание, вече освободена от мисълта за съдии, точки, медали. Играеше за публиката. Хората не знаеха, че се разделят с тази изключителна гимнастика, но изглеждаше, че се е отприщил някакъв бент. Това момиче отново връщаше цялата страст на всеки жест. Може би единствената тъжна на това свое тържество беше Жулиета.

— Ако за нещо някога съм мечтала, това е било като нея да играя — така да гърми залата, както днес гърми, така по десет пъти да ме викат да се върна. Винаги, когато съм я гледала, съм мислила, че такава мога да бъда аз. Ако нещо съм правила с особена любов, това са били композициите на Нешка. Разбира се, вълнувала съм се, когато съм работила и с другите. Но при Нешка е било съвсем друго. Правиш като за себе си. Хем си ти, хем не си. Много смесено чувство. Може би затова и от нея винаги съм искала най-много, към нея съм била най-строга. Когато преди Копенхаген Лили Мирчева предупреждаваше, че съдийките няма да я приемат, когато казваше, че аз сигурно не си правя илюзии, беше съвсем права. Аз никога не съм си правела илюзии. Знаех, че съдийките няма да я приемат, че нея публиката ще я приеме. Знаех, че гимнастиката ще я приеме. Та погледни колко вече играят точно „нешкината“ гимнастика! Никоя с толкова темперамент, никоя с толкова страст. Това трябва да ти идва отвътре, но приеха нейния стил. Гледай колко много момичета във всяка зала, където са се събрали най-добрите на света, искат да играят като Мария, като Нешка. Смятам, че сега вече, когато си отиват, ще мога да кажа — целта е изпълнена.

— Никога ли не си чувствувала вина към Нешка, като още в началото си знаела, че съдийките никога няма да я пуснат там, където най-много е искала да бъде?

— Никога. Ако аз бях останала да играя, щях да играя това, което Нешка игра, щях да зная, че нямам никакви шансове да бъда любимка на съдийките, но щях да нося същата тази гимнастика. Някога, когато ти казвах, че искам да съм като Айсидора Дънкан, ти се смееше. Сега мога да ти кажа вече, точно какво съм имала пред вид. Нешка не получи малко. Възторжени зали по цял свят я аплодираха… По-късно, когато наблюдавахме световното първенство по спортна гимнастика във Варна, Жулиета с особен интерес следеше борбата между Туришчева и Корбут. Още в самото начало отбеляза — световна шампионка ще стане Туришчева. На нея п приляга короната, но Корбут ще остави друга, по-трайна следа. Нейната гимнастика ще се играе в следващите години. Колко позната история…

Жулиета направи такова изпращне на Нешка, каквото само тя можеше да организира. Беше помислила за всичко. Това беше един малък празник, наистина. Момичето трябваше да бъде отрупано с толкова мили изненади, че да забрави да заплаче. Това, което треньорката не можеше да понася, бяха сълзите. И Нешка наистина нямаше време да заплаче. Момичетата на ЦСКА изнесоха разкошна продукция, след като Нешка беше изиграла своя казачок с въжето — първото съчетание, с което преди десет години ни беше зашеметила — нашата и копенхагенската публика. Играеха момичетата и всяко, когато завършваше, оставяше в краката й разкошен букет от маргарити. По повод маргаритите двадесет минути преди това беше станал малък скандал, но Нешка не можеше да знае за това. Всичко беше толкова празнично… (Дойдоха младите треньорки на ЦСКА и казаха, че нямало маргарити, затова купили карамфили. Жулиета не ги и погледна: „Карамфилите можете да запазите за себе си, а щом съм казала маргарити, тук след двадесет минути трябва да има най-хубавите маргарити, които някой някога е виждал…“ Предполагам, че в този момент младите треньорки на ЦСКА са я мразили, но след двадесет минути наистина имаше това, което Жулиета искаше.) Тържеството течеше точно по нейния сценарий. И, все пак, имаше нещо, което накрая изненада и треньорката.

Дойде ред на Нешка да предаде трикото си. Тя се отправи към, треньорката си, застана до нея, после се обърна към публиката.

— От нея получих това трико. Стараех се да играя така, както тя искаше. От нея получих всичко, не мога нищо да й дам, освен своята благодарност.

Нешка не можеше да знае колко често Жулиета се е виждала в това трико, докато е гледала своята състезателка, не можеше да знае колко ценен е този подарък. Това беше някакъв порив. После Жулиета питаше:

— Ти знаеше ли, че ще го направи? („Не, не е ставало дума.“) За малко да ме направи за резил. Изведнъж усетих, че ми се плаче. А колко пъти пред тях съм казвала, че ненавиждам лиглите, дето все циврят пред хората…

Дойде ред и Мария да се откаже. Мария искаше още да играе. Жулиета вече настояваше да се подготви тържествено изпращане. По този повод имахме много спорове. И аз като Жулиета мислех, че точно сега е моментът да си отиде. Непобеждавана. Трикратната световна шампионка трябваше да запази блясъка си непомръкнал. Никой не биваше да я види да спада надолу от този връх, на който така дълго беше стояла. „Човек трябва да знае кога да си отиде“ — беше казала навремето Жулиета, когато ставаше въпрос за самата нея, и направи „операцията“ с един замах. Боли, но трябва. Да, но положението сега беше много по-различно. Жулиета беше уязвима.

— Хората ще си помислят, че това е за вашата вражда. Нещата се усложняват, защото Мария иска да играе. Публиката я обича, няма да ти прости, че й я отнемаш. Всички, които не те обичат, ще те обвиняват, че тормозиш момичето.

— Нищо не ме интересува. Може би в моето положение най-удобно е да я изчакам да се провали. Може би, ако беше за друга, щях да го направя. Омръзнаха ми всички обвинения. Уморена съм. Но това е Мария. Не мога да допусна да помръкне това, което така ярко е блестяло. А кой какво ще каже, ми е все едно. Най-важното е да се запази името на Мария. Това, което сега не може да разбере, след време ще й бъде ясно. Това поколение вече слезе от сцената. Идва ред на следващото.

Никакви спорове не помогнаха, щом веднъж Жулиета е решила, че нещо трябва да се направи. Спиране нямаше. Появи се една статия във в. „Антени“, в която обвиняваха Шишманова, че поставила ултиматум — или аз, или Мария. Това — дори в заглавието. И докато Жулиета протестираше, доказваше, че такива ултиматуми не е поставяла, появи се и препечатка във в. „Народен спорт“. Същата статия. И така, с двата вестника в двете ръце Жулиета нервно обохождаше стаята, вървеше, мълчеше, докато накрая каза своето:

— Край! И да съм имала някакви колебания за отлагане, сега вече ги нямам. Край, и колкото по-бързо, толкова по-добре!

Така дойде и този ден. Тържествено изпращане, речи, подаръци, цветя. Жулиета се появи в пълния си блясък. Носеше 108 червени рози — колкото бяха златните медали на Мария. Умееше да прави празници тази жена! Предполагам, че в този ден Мария е мразила сто и осемте рози, мразила е целия този парад, цялата шумотевица. Едно момиче, потънало в цветя, потънало в сълзи, в една разплакала зала. Жените и без това лесно плачат, а тук вече бяха в стихията си. Мария напускаше като жертва. На тези жени и без това им беше мъчно, че няма вече да я виждат как играе, и при това се прибавяше раздухваната жестокост на Жулиета. И когато тази жена тръгна да поздрави своята възпитаничка със своите 108 червени рози, царствена, горда, студена, едва ли някой можеше да си помисли, че точно за нея тази раздяла беше най-тежка. Това беше най-голямото, което бе направила в живота си, това беше нейният шедьовър. Нека си подсмърчат двеста жени. Нека Жулиета изглежда безсърдечна. Тя най-добре знаеше какво й е.

Ще се прибере след малко тази единствена недокосната от голямото вълнение, както на всички им изглеждаше, ще захвърли парадните дрехи и ще превърже главата. Още по-силно, още по-силно, защото това нейно главоболие направо заслепява… Не може дъх да си поеме. (Гълташе хапчета с цели шепи, идваха най-различни лекари, ходи и при Димков, ходи и в Банкя екстензии да й правят, опита и иглолечението — нищо не помагаше.) Връхлети ли я — стяга с шалове главата. С часове не може място да си намери. Понякога казваше:

— Хората си мислят, че съм много щастлива. Голямо щастие е да носиш такава болна глава, която не знаеш кога какъв номер ще ти изиграе. Понякога се питам бих ли дала, всичко, което имам, което съм постигнала, преживяла, само да не ме боли никога вече глава. Когато този въпрос е дошъл по време на главоболие, си казвам — разбира се. Нищо не ми трябва. Всичко ми е все едно, само да не боли. Малко мине ли ми, виждам, че нищо не бих дала. Всичко, което съм преживяла, постигнала, ми е скъпо. Ако това главоболие е цената — добре, плащам си я…

С нов пристъп на това нечовешко главоболие завърши прощаването на Мария със спорта. Не зная как е било в мариината къща. В жулиетината не беше весело…

Отиде си „българската вихрушка“, която помете много стари представи за този спорт — момичето, което умееше да пали трибуните като никое друго. Отиде си след него три пъти коронованата кралица на художествената гимнастика, чародейката, която покоряваше същата тази зала, гърмяла преди минута за огненото момиче с друга красота. Това беше искала Жулиета, това беше постигнала — да наложи две състезателки, съвсем различни. Можеше да бъде доволна, можеше да бъде щастлива, а се чувствуваше опустошена.

— Мисля, че чак сега разбирам какво му е било на Димитър Митев. За мене той беше най-големият треньор. Ходила съм да го наблюдавам как работи. От него съм научила повече от всички книги, повече, отколкото от цялото си следване. Цяла школа беше този човек. Мечтаех си, когато стана треньорка, и мене така да ме обичат, така да ме слушат. Така да ме почитат състезателките ми. Мислех си при всяка победа на неговите баскетболистки, колко ли е щастлив. Сигурно е бил щастлив. За мене това беше треньор-кумир. И изведнъж, когато това славно поколение баскетболистки се оттегли, оттегли се и Митев. Не можех да му простя. Мислех, че ме е подвел, че ме е излъгал, че напразно съм вярвала, че това е изключителен треньор. Как може да се откаже, защото са се отказали състезателките? На тях им е дошло времето да напуснат — напуснали, а той? Напразно съм мислила, че е голям треньор, силен човек. За мене тогава това беше нещо като дезертьорство. Сега го разбирам. Нищо не искам повече от това — да се оттегля. Ако можех само да ги оставя тези малки гарджета, дето са зяпнали срещу мене! Така изчерпана се чувствувам. Така много ми дойде всичко… Само че не мога, длъжна съм. Тези трябва да си стъпят на краката, трябва да си видя заместницата и тогава да се оттеглям. Не мога да понасям, когато пророкуват, че като си отишло едно славно поколение гимнастички, си е отишла и славата на нашата художествена гимнастика. Ние вече не можем да се явяваме как да е по световни първенства.

Така Жулиета пое младите. За известно време остана Красимира Филипова с тях, но скоро и на нея започнаха да й подготвят чествуване. Смятах, че трябва да остане, да не е така рязко оголването на националния отбор. Смятах, че покрай нея младите ще има какво да научат, но треньорката беше наблюдавала този процес на сработване на две поколения по-отблизо и имаше друго мнение:

— Тези, малките, трябва да останат сами. Не бива да им тежи сянката на предопределена прима. У нас никога никоя няма да може да стане първа, щом играе Красимира. Ти знаеш как става — играе — не играе, ние тук ще й пазим името. Дали това ще стане и навън? Момичетата няма никога да добият достатъчно самочувствие при това положение. Нека се борят помежду си, нека си налагат в равни двубои своя прима, нека изпробват навън силата си. Онези, другите, имаха десет години, в които се изявяваха, доказваха на международния терен. Всяка направи, каквото можа, сега тези да тръгват и да правят, каквото могат. Дойде техният ред.

Много скоро Жулиета се увлече по тези, новите. Само след няколко месеца казваше:

— Съжалявам много, че Митев не е издържал на тази първа криза. Ако не се чувствувах така задължена към бъдещето на тези спорт, щях да напусна залата, веднага след като я напуснаха онези, големите. Сега съм доволна, че нямах избор. Знаеш ли колко хубаво се работи, когато веднъж си минал през всички тези мъчителни търсения! Има неща, за които съм губила месеци, години — сега идват толкова по-бързо. Толкова по-леко. Мисля, че един треньор трябва да изкара поне три поколения, за да даде всичко, което има у него. Представяш ли си какво би направил Митев с още две поколения баскетболистки! И досега смятам, че той е изключителен треньор. Това не е било само някогашно възхищение на една начинаеща треньорка. Сега, след като съм минала през всичко, мисля, че този човек би направил много, ако бе могъл да се пребори с тази много естествена криза. Не зная какво трябва да се направи, но заслужава сериозно внимание този въпрос — как да се съхранят големите треньори за три поколения спортисти. Това вече би било истинско богатство. Сигурно не е само Митев, сигурно и други треньори сме загубили така. Точно в момент, в който могат да бъдат много по-полезни, отколкото са били.

Друг път идваше с друга грижа.

— Не мога да разбера защо за толкова години нито една българска треньорка не дойде да види как работя. Предлагах на ВИФ да въведат задължителен стаж за момичетата от треньорския профил при тези, които вече са направили нещо — нека отидат при Златка Аврамова, при Лили Мирчева. Защо трябва да откриват открити Америки? Идва румънската треньорка, иска да види как работя, идват югославянки, австрийки. Не идват само нашите. Никакъв интерес. Ето, аз скоро ще напусна залата, а сигурно ще има какво да вземат от мене.

Наистина, за толкова години не видях нито една българска треньорка, нито една бъдеща специалистка, нито една, на която работата не й върви — да дойде, да види какво прави Жулиета, как идват тези успехи. Наскоро дори на национално треньорско съвещание една се оплакала, че федерацията не й осигурила възможност да наблюдава световното първенство в Лондон. И тя откъде да се учи при това положение… Мисля, че ако на това треньорско съвещание беше Жулиета, тази треньорка не би посмяла да зададе такъв въпрос, защото Жулиета щеше да скочи и да я попита: „Когато ходи да се учиш в Копенхаген, Ротердам, Базел, Мадрид, какво научи? Защо за толкова години нищо не направи, нито една гимнастичка, която да се забележи, нито едно момиче, което да попадне в националния отбор, в разширения състав поне?“ Да, неприятен характер имаше Жулиета. Сега на всички им е неудобно да поставят така въпроса, на тази треньорка и на много други, чийто живот ще мине в претенции. В тези дни Жулиета вървеше като че подмладена, ободрена. „Знаеш, пак усетих онова, огромно удоволствие да ме връхлита така изведнъж някоя нова идея, някоя нова композиция. Сега вече не се страхувам, че нещо ще забравя. Не се страхувам и когато дни наред искам нещо да променя в някоя композиция, а не ми идва нищо, което да ми хареса. Зная, че ще отмине, че не може да не дойде. Зная, че има още и още ново в мене. Това може би е най-голямата награда за треньор, който е набрал кураж да се заеме с второ поколение спортисти, да започне отначало. Това обновяване. Тази нова сила.“

Жулиета се изправи сега сама срещу малките. Малките бяха пораснали, почти без да ги забележи, улисана в тази толкова тежка борба, която трябваше да води в последните години. В същност тя и сега гледаше на тях като на деца. Гледаха я с любов, със страхопочитание. При тях тя идваше с ореола на славата, с легендите за невероятната треньорка. Питаха по-го-лемите: „Вярно ли е, че е толкова строга…“

„Вярно ли е, че е толкова строга?“ Беше. Отиде си едно поколение, което признаваше един закон — думата на Жулиета. Никоя не смееше да възрази, никоя не искаше обяснение, никоя дори не питаше кое защо прави треньорката. Нейните изисквания трябваше да се спазват безпрекословно. Докато беше при нея Мария, се подчиняваше на същата дисциплина, както и всички останали. Отиде си Мария, редът в тази зала с нищо не се промени. Ако някои са мислили, че уплашена от разрива с примата, треньорката ще внесе малко по-мек режим, излъгали са се. Това вече беше и въпрос на гордост. И сама да е чувствувала необходимост, вече не можеше да го направи. „Такава съм. Който не ме харесва, може да не работи с мене“. Струва ми се, че момичетата усещаха какво става с треньорката им, затова с нищо не показваха, че прекалената строгост им тежи. Стараеха се да не й причиняват нова болка. Жулиета продължаваше да командува с твърда ръка своята малка армия. Сто пъти в ъгъла, докато се оправи грешката! Големите състезателки го правеха без възражения, така, както го правеха, когато още изучаваха азбуката на новата жулиетина гимнастика. Никой не възразяваше. Жулиета сама си постави въпроса — „Нужно ли е“, сама си отговори — „Не, не е нужно“. Вече не. На друг етап от развитието си са, трябва друго да се търси. Техниката на уредите владеят до съвършенство. Научили са я тогава, когато ги караше да повтарят хиляди пъти едно, за да бъде точно изпълнено веднъж, когато трябва. Сега вече най-важното беше да се разгърнат в мащабни, силни, ярки композиции. Наказанията в ъгъла намаляваха, после престанаха, но Жулиета ставаше все по-чувствителна към неизпълнението на всяко нареждане.

Стела Милошева не замина за Токио, защото не беше дошла на една единствена тренировка. Обяснението, че имала разрешение от личната си треньорка на Първи май да не тренира, само наля масло в огъня. „Разрешенията на личните треньорки не отменят нарежданията на старши-треньора“. Стела имаше готови документи, беше така заживяла с това пътуване, но не отиде. Не отиде и никоя на нейно място. Заминаха с една по-малко. После често Жулиета се ядосваше, че Стела не е могла да види това, което те са видели. „Прекалих. Не зная какво ми стана, но като каза — «Личната ми треньорка», и вече разбрах, че няма начин да отстъпя.“ Стела, разбира се, никога не разбра, че това беше едно от малкото неща, за които Жулиета съжаляваше.

При един лагер в Белмекен Нешка казала, че я боли кракът, подът е много твърд и не може да играе. Жулиета я изпратила с първата кола, която й се мернала, почти веднага, защото точно тогава някой слизал.

Нешка казваше:

— Край! Да ме излага тя така пред всички спортисти! Това вече не мога да й простя. Много добре знае, че не съм симулантка, че щом съм казала, че ме боли кракът, значи наистина ме боли.

След два дни пристигна Жулиета, разярена до краен предел:

— Край! Не ме интересува! Да ме излага така пред целия Белмекен! Казвам й да изиграе едно съчетание. Едно единствено съчетание и ще ми се лигави. Да не би да си мисли, че като е световна вицешампионка, ще ми се прави на примадона. И на шампионката не съм го позволявала.

— Но нали сама си казвала, че за да каже Нешка, че нещо я боли, трябва да е близо до припадъка. Щом ти е казала, че я боли кракът, трябвало е да я чуеш.

— Казала съм и е така. Е, и какво от това? Няма да умре, като изиграе едно съчетание!

Световното първенство наближаваше. Жулиета страдаше и се заканваше. Нешка страдаше и мълчеше, но, общо взето, и от двете страни се повтаряше все едно — „Край!“. Докато един ден Нешка реши:

— Ще отида и ще й се извиня.

— Как ще й се извиниш, като не се смяташ за виновна?

— Жулиета ще се пръсне от гордост. Ще й се извиня, тя ще знае, че не се смятам виновна, ще иска да ме набие, но, разбира се, няма да ме набие, ще приеме великодушно моето извинение. Все едно. Много време загубихме за една глупост. Трябва да се работи. Сега всеки пропуснт ден е катастрофа.

Така и стана. На другия ден Жулиета пристигна доста смачкана.

— Дойде онова диване и ми се извини.

— Нали знаеш, че в случая ти си виновна.

— Зная, разбира се, и какво от това! Какво като зная! Да не би да си мислиш, че мога да отида и да й го кажа! Само това остава. Трябва да има ред…

Не го разбирах много този техен ред, но то си беше тяхна работа.

И тъкмо затова сега трябваше много неща да ме изненадват. Редът в тази зала на малките беше съвсем друг. Докато всички гледаха прославената треньорка с възторг, със страхопочитание, имаше само едно, дето стоеше малко навъсено. Дъщерята. Дали Кристина не можеше да прости това толкова закъсняло внимание? Дали не искаше да докаже на майка си, че това толкова дълго повтаряно „Нямам време за Кристина“ не може да мине безнаказно? Дали това момиче не се е измъчвало, че до него е най-голямата треньорка, поне всички така казват, а точно то не може да вземе нищо от нея? Точно то, което вярва, че ще стане голяма гимнастичка! Няма защо да не стане. Носи си нещо от майката, тази дъщеря. А може би тук трябва да се прибави и това, че досегашните й треньорки са се отнасяли към нея като към Крисенце? Дъщерята на Жулиета! Как другояче?

Както и да е, доста комплицирано положение. Голямата треньорка се изправи за пръв път пред недисциплиниран състезател. Когато успееше да обуздае тази стихия, работата с Кристина й доставяше истинско удоволствие. Отдавна, още с Мария, Нешка, Румяна, беше въвела в тренировките си като задължително условие участието на гимнастичките в творческия процес. Всяка трябваше да си измисля елементи. Показваха и показваха, докато Жулиета в някой ден кажеше: „Чудесно! Ето точно това ти трябва. Сега ще му намерим място. Ето, точно това много ще се хареса на всички“. Момичетата просто хвърчаха в тези щастливи дни. После им беше особено приятно, че имат свой дял в композицията. А ако се случеше и в залата да отбележат с аплодисменти „техния“ елемент, това беше вече някаква допълнителна радост към целия успех. Треньорката умееше да поощрява творчеството в работата. Това бяха малки празници в дългата сива монотонност на тежките тренировки.

Сега трябваше да види, че Кристина е била почти сама на себе си треньор. Амбицията, желанието да докаже точно на майка си, която не искаше да прави детска градина, че много е загубила, беше тласнала Кристина твърде напред. Жулиета с изненада откриваше, че в тези композиции има вече един съавтор, достоен партньор. Страшно се гордееше, страшно се радваше, градеше вече големи надежди и страшно страдаше от този отпор, който срещаше точно тук, където най-малко би искала да го срещне. Понякога, съвсем разярена, казваше: „Вижда ме зверето, че съм натясно. Имам малко време и нямам състезателки. Знае си силата и си прави каквото си иска“.

Не беше точно това. Не беше — и Жулиета много добре го знаеше. Кое беше по-силно — желанието да види дъщерята на върха или чувството за вина, че до нея, под нейния покрив е расло едно дете, толкова амбициозно, толкова талантливо и не го е видяла. Не зная. Струва ми се, че и тя не знаеше. Много объркана стоеше пред тази състезателка. Такъв случай не беше имала. Някоя да не се подчинява, някоя да не изпълнява, някоя да отговаря, някоя да „запофичва“ уредите на другия край на залата, когато нещо не е станало. Впрочем, можеше да си спомни нещо такова, много отдавна… Когато тя самата беше състезателка. Но тогава тя беше и треньорка на себе си. Тренираше при закрити врати, за да не я види никой, че когато се ядоса, може да ритне обръча чак до тавана. От това после излизаше някакъв нов елемент. Но поривът не беше търсене на новия елемент, а необуздан гняв. Жулиета си беше сама в залата и правеше, каквото си иска. А сега до Кристина са Светла Колчевска, Ирина Илиева, гледат я и малките. И при това в залата е самата Жулиета Шишманова! Може и да си мисли — кръвта вода не става, но е длъжна да вземе някакви мерки. Взима. Наказва. Тръгва и с добро, и с лошо. Нищо не излиза. И няма сили да промени нещата.

— Ето какво ми дойде до главата! Може ли да знае човек, какво го чака? Това най-малко съм предвиждала.

Кристина, която в къщи приема властта на майка си като нещо съвсем естествено, в залата е свикнала на повече самостоятелност. Жулиета би предпочела да е обратното.

— Изглежда ми е съдено да глътна от всички горчилки, да мина през всички изпитания, да стигна до дъното на всичко, да драпам с нокти за всяко изкачване. Има хора, на които нищо не им се дава даром. Изглежда съм от тях. Наистина, не си спомням да съм намерила една стотинка на пътя си, да съм получила една игла без труд. Не ми казвай, че така е по-сладко, че трудно извоюваната победа повече радва. Чак ми горчи вече от сладости…

Жулиета сменяше вече все по-често настроенията. Ту бодра, щастлива от новото, което е намерила, ту ядосана, като вижда колко много е пропуснато при тези момичета, колко често трябва да се връща към основни неща. Често мислеше, че вече трябва да се направи учебник за треньорките, да се напише точно кое как се прави. Кое — кога. Кое е недопустимо да не знаят гимнастичките. „Ще направя такъв учебник, длъжна съм да го направя. Ще бъде много ясен, много точен. Там всичко ще разкажа!“ После казваше: „Май не е работата до учебника…“

Времето до Мадридското световно първенство беше малко, работата — много. Тогава още не знаехме, че няма да участвуваме. Ние и всички гимнастички от най-силните в този спорт страни. Протест срещу последните изстъпления на франковия режим. Франко умря в деня, в който това първенство започваше.

Треньорката не знаеше дали да се радва или да съжалява за тази отсрочка от две години. Сега трябваше да стяга отбора за Базел. Жалко за момичетата. Така вече искаха да се покажат, така жадни за изява. Вече настроени на вълната да воюват за нова слава на нашата гимнастика.

Малко след това този нов отбор получи покана за седмицата на дружбата между португалските и българските спортисти. Лисабон, Порто, Авейро. Една неочаквана възможност две треньорки да видят как изглеждат извън тренировъчната зала техните възпитанички, пред чужда публика. Вярно, това пътуване имаше повече характер на демонстрация, не на състезание, но и за Жулиета, и за Нешка беше интересно как ще се възприемат нашите нови гимнастички. Нешка беше поела ансамбловото съчетание. Много оригинално, силно, ефектно съчетание. Слушаше как гърми залата — вече за треньорката, не за състезателката. И това си имаше своя прелест. Жулиета виждаше как тези нейни нови гимнастички, жадни вече за борба, правят от продукцията състезание. Беше й познато това настръхване в първите схватки. Добре. Може да бъде доволна. Хвърлят се тези с не по-малко жар от другите, които си отидоха вече. Даже нещо повече. Състезателната атмосфера беше на по-висок градус още от самото начало. И още тука виждаше какво ще стане. Кристина ще ги изпревари в Базел. Умее да си даде максимума пред публика. Не беше ли пристрастие на майката? Не, отново вярното око на треньорката.

Когато в Базел Кристина единствена взе два бронзови м-дала, Жулиета казваше: „Не зная дали ще ми повярваш, но имаше момент, в който си казвах — дано някоя от другите я изпревари. Ще й бъде полезно“. Винаги съм й вярвала. Зная, че много се радваше, че майката, треньорката у нея не можеше да не бъде горда. И знаех, че действително е имало и такъв момент, в който сигурно си е помислила колко по-трудно ще и е сега…

Имаше много неща у тази жена, които будеха противоречиви мисли Трябваше много отблизо да я познаваш, за да я разбереш и приемеш. В залата се говореше често за чудатостите на Жулиета, но имаше други неща, които може би ще допълняг образа на тази жена, която не приличаше на другите.