Жулиета Шишманова

Мария си взе короната

Залата е вече препълнена. Децата — прегракнали от скандиране, още преди да е започнало състезанието. Група съветски туристи обявяват на своите, че имат поддръжници — „Молодди“. Чува се „Дотлоху“ от чехословашкия сектор. Сезонът е преминал, но все пак Варна си е международен курорт. А преди всичко — български град. Нашите хора ще видят най-сетне тези български момичета, за които толкова много се говори. Малките гимнастнчки на ЦСКА са дошли със своите простички лозунги, които изведнъж се харесват на цялата публика и се подемат. „Дайте й короната“ — това, разбира се, е за некоронованата кралица Мария. „Нешка няма грешка“ — тази закачка си остава и досега, където и да я видят хората — и познати, и непознати, така я поздравяват. „За Руми няма думи“… Тези лозунги се подават от всички страни на залата, Децата са страшно горди, че публиката така приветствува тяхното хрумване, горди, че са на световно първенство. Сега ще видят най-големите гимнастички на света…

Ще видят, че най-голяма между големите е нашата Мария. Блестяща, съвършена. Залата иритихва, да не би някакъв случаен шум да наруши това необикновено очарование. Мария се движи леко, ефирно, като синьо облаче в летен ден. Изглежда нежна, крехка, въздушна. Никой не подозира колко сила има в това момиче. Обръчът, въжето, топката, се движат покрай нея, като че тя не ги докосва. Има нещо, което отделя тази гнмнастичка от всички останали. Няма сравнимост, то си е нещо друго, някаква особена порода — шампионска. Истинска кралица. С пълния блясък.

Идва след нея Нешка, земна, огнена, пълна с живот. Нешка играе под съпровода на аплодисменти. Залата я подема с влизането и дълго, след като е престанала да играе, не стихва това „браво“ — най-хубавата музика за това момиче, което независимо от сметките на съдиите винаги имаше обичта на публиката. Умееше да пали тази темпераментна нестинарка всяка зала.

Игра Нешка на въже и се видя коя е шампионката на този уред, но на Мария дадоха по-висока оценка. Мария беше намислила какво да направи. Когато ги награждават, ще свали златния медал и ще го даде на Нешка. Ще видят те, че състезателките могат да бъдат по-справедливи, дори когато това им струва един златен медал. В този момент съобщиха оценката на Шугурова. По-висока и от тази на Мария. „А, така ли? — само толкова каза това момиче, което изглеждаше толкова въздушно на килима. — Ще видят те!“ Мария игра след това така, че да няма никакво съмнение, коя може да бъде шампионката. Да се види от всички краища на тази зала, че такъв въпрос не може да се поставя. Когато след това разказвах на Жулиета, тя беше доволна от две неща — от това, че Мария е пожелала да даде златния медал на Нешка, защото Нешка действително беше най-силната състезателка на въже — и с най-силната комнозиция, и с най-силното изпълнение. И още по-доволна беше, че дадоха златния медал на Шугурова, защото нищо няма да може да спре Мария, като е решила такова нещо да направи, („Науми ли си нещо, свършено е. Щеше да ни създаде големи проблеми.“) Но най-доволна от всичко беше, че Мария може да постигне такава супермобилизация, каквато имаше, след като се ядоса.

Световна шампионка — Мария Гигова, вицешампионка Нешка Робева, с бронзов медал — Румяна Стефанова. Това беше повече, отколкото Жулиета можеше да си пожелае. „Ансамблистките“ бяха спечелили също златния медал. Пълен триумф!

И ето че отново бяхме в тази стая, в която не можеше да се спи. Сега бе дошла и Мария. И тя не искаше да си легне. Искааше да говори, да слуша. Жулиета се разхождаше отново нервно, връщаше се към всички ярки моменти на това състсзание. Възхищаваше се от Любов Парадиева, от Галима Шугурова. Сега бе толкова великодушна, толкова готова да признае всичко добро у съперничките си.

— Това малкото, Шугурова, ще ни създава много ядове. Да е живо и здраво, без такава конкуренция за никъде не сме. Ще почнем да си въобразяваме, че сме единствени и неповторими, тогава вече ще свършим… По едно време усетих, че леко ме втриса. Като видях тази препълнена, кипнала, завряла зала, като се сетих изведнъж, че това са нашите хора. Каквото видят сега, това ще знаят за нас…

— Но нали, това което видях, беше хубаво — обади се Мария.

— Великолепно! Повече, отколкото можех да си пожелая. Така съм щастлива…

Изведнъж Жулиета се усети, че в стаята е Мария.

— Какво правиш тука, защо не си си легнала? Колко е часът?

— Но, Жуле, ти забравяш, че съм световна шампионка.

— Какво от това? Да не мислиш, че имам някаква нова, различна дисциплина за теб?

Световна шампионка си, защото съм те направила световна шампионка…

Добре би било този спор, съвсем неуместен, съвсем излишен (момичето искаше само да се порадва на радостта на треньорката си, не му се спеше в такава нощ, искаше да слуша, да говори), да беше спрял дотук. Но той беше подновен след месеци, изостри се неимоверно много. Намесиха се много хора.

Още в Копенхаген дойде представител на федерацията по спортна гимнастика на САЩ да покани Жулиета с Мария и Нешка на обиколка в някои градове на САЩ. Искаше да пропагандира този спорт, искаше да покаже най-хубавото. „Но ние не сме първите“ — казваше Жулиета. „За нас сте първите“. Беше приятно да се чуе, но треньорката отговори, че точно сега не е време за турнета. Предстои им много работа, защото на следващото световно първенство са решили наистина да бъдат първите. Ако тогава не са забравили поканата си, могат да я подновят. „Ще дойдем, когато станем шампионки.“ И ето че тази покана беше подновена веднага след световното първенство във Варана. Сега вече канеха и гимнастичките ни от ансамбловото съчетание.

Тръгват на този дълъг, интересен път. Американските младежи ги посрещат с любопитство, изпращат ги екзалтирани. Малко трудно се свиква, че свиркането, тропането, викането е знак на пълно одобрение. Най-подготвена е Нешка, тя никъде не може да чуе музиката си и играе без това под звуците на непрекъснати скандирания. Тук това е съвсем дива работа. Интересно, дори тази шумна публика млъква, когато играе Мария. Така тези две състезателки налагаха някакъв стил и при студените датчани, и при горещите американци. Всяка публика като че ли се подчиняваше преди всичко на „излъчването“ на състезателките.

Във всеки нов град — повече публика. Изглежда славата вече върви на крачка пред тях. В Чикаго на един прием, даден от кмета на града, дамите опипват дрехите на нашите момичета. Просто не могат да се сдържат, не могат да не задоволят голямото си любопитство. „Това от България ли е?“ „Да, модна къща «Лада»“ — казват момичетата, ей така, на шега. И тръгва тази шега. Иди обяснявай — всичко е вече „Лада“, (и костюмът, който Нешка си е оплела). „Великолепно! Може ли да си запишат…“

Един гръцки емигрант иска момичетата да се хранят в неговия ресторант. Безплатно. Просто да им се порадва, да се погордее с тях, както обяснява на организаторите. Тук не са явно много силни в географията, та го питат сънародници ли са. Да, почти, на две крачки. Човекът в този момент наистина чувствува, че по сънародницш не могат да бъдат. Програмата с много сгъстена, но момичетата все пак за малко отиват до ресторанта на „съседа“ и виждат, че той наистина се е постарал да им направи угощение с всички балкански деликатеси.

Жулиета е доволна за своите момичета. Полага им се наистина след толкова работа да се отпуснат и да играят — така, за удоволствието да се играе. Хубаво е да не мислиш за съдии, за оценки, за класиране. Да те носи вълната на възторжената зала. „Ей, деца, така и кралски особи не са били посрещани, както вас ви посрещат. Ето, това се казва тур за овации!“

Наистина чудесен тур за овации в един континент, който иска да се запознае с художествената гимнастика тъкмо чрез шампионките й. „Златните момичета“ на България шествуват победоносно. И ето че след тази обиколка трябва да отидат във Франция за друга обиколка. Вече са стегнали сакчетата, готови за обратен път, когато от посолството идват да кажат, че Жулиета трябва да остане с Мария Гигова и Нешка Робева. Имат лична покана за участие в шоуто на един от най-популярните американски артисти — Джон Карсън. Жулиета се колебае. „Вече сме се приготвили. Отборът заминава за Франция. Там ни чакат. На момичетата никак не им се остава повече. Искат да пътуват всички заедно…“

— Ама вие чувате ли се какво говорите? Това е предаване на канал, който гледат и президентите на САЩ. Карсън е супер-звезда и кани само суперзвезди. Да предават по този канал на телевизията български гимнастички — за такава реклама не сме и мечтали. Не може да откажете, не бива. Не става дори въпрос за отказване. Трябва само да се стегнете. Ще ви гледат целите Съединени щати, разбирате ли?

Започват по нещо да разбират. Какво има да се стягат? Щом ще играят, ще сложат най-хубавите трика… И точно тук, при този толкова прочут Карсън, трябва да видят какво е теснотия. В края на краищата — студио, а не зала. Точно тук Жулиета трябва да се поздрави, че е подготвяла момичетата си за игра във всяка обстановка. Ще успеят, ще се справят, ще намерят начин да покажат най-хубавото от съчетанията си и при тези условия. Те играят така, че „целите САЩ да видят действително нещо хубаво“.

— Възхитително! — казва Карсън. Момичета, къде се намира тази ваша България? Всички ли са така хубави там, всички ли са така темпераментни като тази ваша Нешка?

— Всички!

— Не може да бъде. Ще ме поканите ли да дойда да видя? Да, елате, ще видите най-хубавата част на земята.

— И това казвате, след като сте били тук!

— Да, ние бихме могли да сравним, вие още не…

— Чудесно.

— Ще видите нашето Черно море.

— Пълно с акули…

— Не. Водата е чиста, бистра, прозрачна…

Малкото българи, които са там, на другия край на света, за да вършат своята работа, са особено щастливи днес. Те броят колко пъти са споменали по американската телевизия България в това предаване. 18 пъти. „Можете ли да си представите? Какво направиха две момичета! Другарко Шишманова, вие не знаете какво богатство държите в ръцете си. Така и не разбрахме къде ги е видял Карсън. Видял ли ги е или е чул за тях, все едно, това означава, че са успели да станат страшно популярни за краткия си престой. Карсън кани само суперзвезди. А ето че заедно с гимнастичките и нашият търговски представител имаше възможност да даде кратко интервю…“

По-късно, при обиколката на Франция в чест на този празник на ФСЖТ, в работническите квартали на Париж, в работническите квартали на другите френски градове, тези момичета трябваше да се сблъскат с още по-тссни сцени от студиото на Карсън, да играят дори на открито, дори на дъжд. Играят. Хората тук толкова много им се радват. Френските работници ги приветствуват бурно, сърдечно. Те се гордеят по свой начин с тези момичета — ето какви са децата на работниците от една социалистическа страна.

След Франция — Токио. „Златните момичета“ на България са една от нашумелите атракции на световното изложение. Първата вечер — полупразиа зала. След шумния успех в САЩ и Франция — такъв студен душ. Момичетата просто не могат да раберат, че на едно световно изложение всичко е безкрайно интересно. Хората са се пръснали по хилядите примамки. Но иа следващата вечер залата вече е пълна. На по-следващата — ще се пръсне от народ. Момичетата започват да забелязват и някои постоянни посетители, които са тук всяка вечер. Сигурно те са разнесли мълвата, че техният спектакъл не бива да се пропуска. Японците, които в първата вечер са им се сторили студени, незаинтересовани от този спорт, сега са най-екзалтираните почитатели. Нашите хора тук се шегуват: „Ей, момичета, какво направихте? Хората ще забравят за чудесата на изложението покрай вас“. Разбира се, никой нищо не забравя на такова изложение трябва много неща да се видят, но тук, вече явно смятат, че атракцията на българките не бива да се пропуска…

Жулиета се връща страшно уморена и страшно щастлива. И страшно амбицирана за нова работа. „Хайде, момичета. Сега, каквото ни чака, не сте и сънували. Ще ни писнат ушите от работа.“ Шегува ли се треньорката? Такива успехи. Какво толкова има да работят? Нали хората така много ги харесват? „Да, но нали не трябва да се оставяме да омръзнем? Трябва да сменяме композициите. После, като ви гледах през цялото това време, си казвах — колко още могат тези мои момичета, как ще си ги направя още три пъти по-хубави…“ Да, но никак не е приятно след такива турнета, след като си свикнал да се движиш под звуците на тази най-сладка музика — аплодисментите, да ти викат: „Повтори! Къде мислиш? Повтори, ти казвам! Ето така. Не се влачи! Престани да бъркаш бе, момиче! Какво е това от тебе? Я се виж как играеш! Опъни ръката, така, още, още, още. Е, това е! Хайде сега го направи сто пъти. Точно така, както последния път. Всяко отклонение не се признава“. Три минути пред погледа на треньорката, после в ъгъла работа за техника. Не, никак не може да се сравни с триумфа в САЩ, Франция и Токио. Само че кой смее да възразява! Прави се това, което е казала, по сто пъти и толкова. Ако в тази „стотачка“ си се отпуснал и те види да грешиш — двеста пъти. Изтощителни, уморителни тренировки. Дни наред: „Вннмавай, внимавай! Не така!“ За едно, някъде между много неодобрения: „Браво! Това е! Я го повтори! Великолепно!“ И момичето вече хвърчи по терена. И го виждаш с нова сила. Заредено да понесе нови дълги неодобрения.

Идваше Хавана. Къде се скъса тази нишка, която свързваше Жулиета и Мария? Не ми се ще да се връщам на това, но то съществуваше, донесе им този разрив много горчивини, донесе им и голяма мобилизация. Това в крайна сметка беше един етап от развитието на нашата художествена гимнастика. Не зная как щяха да се развият събитията, ако всичко беше протекло нормално.