Жулиета Шишманова

Какво могат тези от крайните квартали на земята

Често се чува, че им е лесно в СССР. Двестамилионен народ, повече таланти има, по-лесно е да се открият. Имат повече школи, повече треньори, повече гимнастици. Това по принцип е така. От по-голяма страна могат по-лесно таланти да се намерят, но големите гимнастици се създават еднакво трудно по всички краища на земята. Практиката показва, че талантливите гимнастици са намерени и създадени там, където има талантливи треньори. Николай Адрианов не е намерен в целия Съветски съюз, а във Владимир, където е треньорът Толкачов. Людмила Туришчева се роди в Ростов на Дон, точно където работи Ростороцки. Отиде си световната „прима“ Туришчева и там се появи Наталия Шапошникова, пак до същия този Ростороцки.

Практиката показва, че там където има талантлив треньор, непременно има и талантливи деца. Има ги. Трябва само прецизното око на специалиста да ги отдели от многото, трябва творческата фантазия да ги обагри, трябва здравата ръка да ги шлифова. Всичко имаше Жулиета — и прецизното око, което рядко ще се излъже, и богатата фантазия, доказано най-богатата по онова време, и най-много от всичко здравата ръка, железните нерви, невероятната трудоспособност, невероятната настойчивост, за да шлифова това, което беше зърнала като талант. Всичко имаше Жулиета. Природата тук беше щедро давала и от всичко най-много — непрекъснатия стремеж да се обогатяват даровете на природата.

Жулиета изграждаше търпеливо тези свои гимнастички, до нея израстваха момичетата, на които предстоеше да покоряват света с красота. Трудно се създаваше тази красота. Трудна, мъчително много работа за всеки детайл, за всяка връзка, за цялото. Когато започваше този период на създаване, Жулиета вече не се интересуваше от нищо. Не забелязваше какво яде. Забравяше, че има дрехи. Един панталон, едно поло, косата прибрана, да не се мотае, да не пречи. Върви малко занесена. Като я питаш нещо, не те чува, когато те чуе, отговаря разсеяно. Ражда се нова композиция! Ражда се от много натрупвания, от много хрумвания, от много наблюдения. Зреела е дълго, а на Жулиета й се струва, че току-що е получила това необикновено вдъхновение, че я връхлита изведнъж. После, когато се успокои, сама си дава сметка за неуместните си страхове: „Така ясно виждам всичко в няколко дни, че ме е страх да не го забравя. Завиждам на писателите, които могат да станат посред нощ и да си запишат това, което им е хрумнало. Аз съм зависима от момичетата. Трябва да изиграят тази композиция, която сега виждам, за да я видят и другите. А до изиграването има толкова много време“… Разбира се, няма нищо страшно. Жулиета нищо не може да забрави. Напротив, много нещо се прибавя в хода на работата, много се обогатява.

В първите дни при поставянето на композицията е много нетърпелива. Вижда Мария като бавно разляла се река, щедра и богата, после нещо се събужда, после рязко избухва като избухването на пролетта. А виж сега какво става на тренировките — една спъната река. „Мария, мисли бе, момиче. Искам да си тук в залата, да мислиш и да изпълняваш!“ След малко отново крещи: „Виж как го правиш! Виж как трябва! Виждаш ли разликата!“ Жулиета умееше да показва. Всеки жест, всяко движение — отчетливо ясно. С цялата страст на гимнастичка, на която много й се играе, а не играе. Умееше да връща и да иска всеки детайл да се завърши до съвършенство. После да се повтаря до сигурност, после — до автоматизация. Наистина, пътят на една композиция от идеята до осъществяването е твърде дълъг. С нетърпението се свършваше още в първите дни. Възбудата отстъпваше. И треньорката, и състезателките се примиряваха с това, че трябва много работа, за да се види днес едно, утре друго крайче на това, което след време ще заблести, ще засияе в гимнастическата зала.

Жулиета работеше с увлечение, с вдъхновение, което заразяваше всичко наоколо. Понякога леля Мария види, че тези, нейните деца, пак са забравили да обядват, притича до къщи, вземе малко хляб, сирене, домати.

— Лельо Марийо, ти си злато! Това, дето чистиш, та прашинка не се вижда, е нищо. Главната ти сила е, че знаеш кога момичетата ти са огладнели.

Леля Мария, това тяхното злато, ги гледа като свои деца, докато тренират. Идва и на състезанията. Плаче, когато някое изпусне обръча, после плаче от радост, когато на някое така дълго ръкопляскат. Когато й казват-на тебе не можем да ти се отплатим, леля Мария грейва: „Та на мене най-голямата ми отплата е, като вляза в залата и погледна — вие сте най-хубавите…“

Жулиета се смее:

— И аз като леля Мария, като вляза, в която и да е зала, все виждам, че моите са най-хубавите. Старая се да ги гледам с очите на специалиста, строго, прецизно. Гледам, гледам — пак същото, най-хубавите.

На републиканските първенства вече спор нямаше. Жулиетините момичета рязко изпреварваха другите. Още по музиката можеше да разбереш — играят гимнастичките на ЦСКА. Дори още по навлизането на терена. Тези момичета вече имаха самочувствие. Една проверка по онова време установи, че Жулиета е увеличила осем пъти натоварванията. Ясно е какви са били натоварванията на другите, но осем пъти повече работа наистина даваше предимство и в самочувствието.

Жулиета умееше да си подбира музика. Още с първите тактове трябва да бъде привлечено вниманието, после — задържано и усилено. Не се увличаше по шлагерите на деня. Много рядко си позволяваше нашумяла мелодия и това по правило се оказваше добър избор. Умееше да види за коя гимнастичка коя точно музика ще бъде най-подходяща. Имаше тънък усет за тоза, кое бързо ще омръзне, кое ще се наложи, кое ще се задържи. И в Копенхаген музиките на жулиетините гимнастички привлякоха вниманието. Но преди Копенхаген тя изпробваше тук, на международни турнири, в различни страни и усещаше, че хубавото навсякъде се харесва.

Готвеше се трескаво за тази своя първа проява като треньорка на Копенхагенското световно първенство. Смяташе, че Мария вече е узряла за голямата победа. Определяше като свое голямо завоевание това, че за такъв кратък срок наложи Нешка Робева. Двадесетгодишно момиче, което никога не беше се докосвало до обръч, топка и въже, ако не се смятат детските игри. В един ъгъл на залата Богдана Тодорова трябваше да я обучава на елементарна техника, докато Жулиета трескаво градеше за Нешка своите суперкомпозиции. Говореше се вече за това ново чудо на Жулиета. Никого не пускаше в залата. Това се приемаше като нов акт на чудачество. Иска изведнъж да блесне. Ще я видим как ще блесне. Още преди да се е появила — готови да я отрекат. Да започва тренировки на двадесет години! Това е някаква нова лудост на тази екстравагантна треньорка. Дървото се вие, докато расте. Между това се прокрадваше и друго — щом Жулиета се е заела с такъв извънреден случаи, значи има и извънредни причини. Вече си е спечелила толкова авторитет, та да не се смята, че може да се хвърли в нещо толкова неразумно, да започне работа с двадесетгодишно момиче, без да вижда извънреден смисъл в това. Още повече, че Жулиета заключваше вратата на салона, но никак не криеше особените надежди, които възлагаше на Нешка. Така се появи най-сетне в гимнастическата зала и тази толкова очаквана Нешка. На първото състезание — осмо място. Никой не говореше за осмото място. Появила се беше някаква съвсем нова, неочаквана гимнастичка. Това надминаваше всички опасения на противничките й. Публиката пощуря по тази гимнастичка още с първите тактове. Това момиче имаше дар да запали една зала. Жулиета беше необичайно щастлива. Беше успяла да зашемети изцяло съперничките си. Нищо не можеха да й кажат, дори когато Нешка беше на осмо място. Още по-малко — на второто състезание, когато беше вече първа.

Разбира се, това „нищо не могат да й кажат“ беше съвсем условно. Казваха. Че ние, разбира се, не можем да се мерим с големите сили в гимнастиката, че не можем да си правим излишни илюзии, че е лудост да се надяваме на нещо повече от бронзов медал на някой от уредите, че ако го имаме, трябва да викаме „ура“ и т.н., и т.н. Юлия Трашлиева в Будапеща беше взела бронзов медал и макар че тя лично не се надява да види в близките години повторение на това велико чудо, разбира се, много ще се радва и лично ще приветствува, ако някоя все пак, и т.н. Но нека Жулиета не си въобразява излишни неща. В крайна сметка да не забравяме, че точно нейният обръч се разхвърча. И сега, като е тръгнала да повтаря риска, дали няма да повтори и онзи резил… Жулиета полага върховни усилия, за да се държи на висота. Трябва да не покаже, че е чула, забелязала това желание да бъде сразена. Тогава, когато много добре е чула… Лили Мирчева атакува по-завоалирано. Тя лично като специалист и доайен много се безпокои, и много се страхува, и много предупреждава, разбира се, не иска да се меси, а само предупреждава, че като гледала Мария от тази страна, изглеждала много зле, а после, като я погледнела от другата — още по-зле. За Нешка и дума не може да става. Това е нещо много ефектно, много зрелищно, публиката е пощуряла по това щуро момиче, но за световно първенство — не! Може би Жулиета си дава сметка и сигурно не прави предложението си съвсем сериозно. „Напротив — казва Жулиета страшно спокойна — предложенията ми са много сериозни…“ На заседание на бюрото на Българската федерация по художествена гимнастика (БФХГ) със специалнстки и треньорки се обсъждаше съставът за Копенхаген. Това бе най-дългото, най-мъчителното и най-резултатното заседание, на което съм присъствувала. Тогава Жулиета изнесе може би най-решителната битка в живота си. Минаваха часове. Нешка Робева ту „изплуваше“, ту „потъваше“. Едно малцинство категорично, решено да не отстъпва, водеше своята малка война в продължение на часове, докато опонентките, повече уморени, отколкото убедени, отстъпиха. В същност главната част от битката изнесе Жулиета. Ние поддържахме от време на време огъня, повдигахме духа, но основното си беше нейна борба, нейна победа. И въпреки това, след десетина години, страшно ядосана на отговорната секретарка Лили Цветкова, докато нервно сновеше по стаята и нареждаше своето неизменно — „Ще я науча аз нея! Ще ми се прави на Фуше! Не може и тука съгласна, и там съгласна. Ще я науча да има едно мнение. Само едно! Нека да е против мене, но да го каже съвсем, ясно!“ — изведнъж сама спря своята тирада и се сети:

— Без Лили, да знаеш, сме за никъде. В тази женска федерация, ако не е Лили, сме загинали. Помниш ли колко кротко и настойчиво, като тих напоителен дъжд ме подкрепи в онова заседание за Копенхаген. Мисля, че дори точно нейното тихо, много кротко и много настойчиво повтаряне, че в крайна сметка Жулиета си поема цялата отговорност, в крайна сметка реши въпроса. Това за отговорността аз вече им го крещях, но те не го чуваха, а като им го измърка Лили, се чува. Виждаш ли, този механизъм никога няма да го разбера…

Така или иначе, при всички спорове във всички тези години Жулиета не престана да бъде благодарна на Лили за подкрепата, дадена за заминаването на Нешка за Копенхаген.

Всички доводи Жулиета приемаше някак по-спокойно, но кажеха ли й, че ние сме все пак от България, да не забравяме — това е малка страна, не може да има големи претенции, чак тогава тази жена, която и без това полагаше много усилия да изглежда сдържана, когато никак не беше, избухваше без задръжки. Тя се беше родила и отраснала в краен квартал. Никога не забрави това деление, което са имали децата от центъра на Несебър от полуострова и онези отвъд проелака. Някога тази жажда да докаже, че не са „по-малко“ децата от крайния квартал, не угасна у нея. „Добре, нека да приемем, че ние сме от крайните квартали на земята. Какво от това? Да кажем, че тук не могат да се родят талантливи, работливи, амбициозни, кадърни да изнесат една голяма спортна битка докрай? Точно тук няма да се оставя да ме пречупят!“

В същност за пръв път след това толкова тежко заседание, в което Жулиета спечели толкова важна победа, видях онзи пристъп на главоболие, с който после често щях да се срещам. Тогава това ми се видя много тежко, много страшно разплащане за победата. Така го нарече тя — разплащане за победата, а аз не знаех има ли победа, която може да плати тази трагедия, която виждах…