Жулиета Шишманова

Колко много е това-всичко…

Сега, когато се връщам към онези години, прочетох и книгата на колегата Людмил Неделчев „Най-златната от златните“. На едно място, където се обясняват причините за разрива между голямата треньорка и голямата гимнастичка, се казва между другото и това: „… Смущаваше я по-силната любов към другите…“ Сигурна съм, че Мария го е мислила, сигурна съм в точността на тази фраза. Сигурна съм, че се е смущавала от това толкова несъществуващо нещо. Тази атмосфера на прекалена взискателност не можеше да не доведе и до прекалена чувствителност. Не си спомням някога Жулиета да е правила някакви декларации пред тези момичета, че ги обича, или, че много държи на тях, или, че много се грижи за тях. Въпреки че и много ги обичаше, и много държеше на тях, и много се грижеше за тях. Мисля, че споделяше този принцип — за очевидните неща не се говори. От тях също не искаше никакви декларации, но беше много чувствителна към дребните и едрите прояви на внимание и на невнимание, към жеста, към пренебрежението. Много често нищо не казваше, то си беше нейна радост или нейна рана, за която не обичаше да споделя.

Само че в тези отношения няма нищо, което да е едностранно. Тези момичета израстваха, без да искат, в едно непрекъснато дебнене на треньорката. Да не би някъде да е по-внимателна, да не би някъде да влага повече старание, повече нежност, повече грижи. Мария се е смущавала от по-силната любов към другите. Нешка беше винаги убедена, че голямата обич на Жулиета е насочена към Мария. Момичетата направо се разболяваха, когато ги освобождаваше, казвайки, че с Мария има-още малко работа. Това означаваше, разбира се, че големите надежди на Жулиета се съсредоточават върху Мария. Когато я питаха как да подредят уредите за световното първенство във Варна, Жулиета казваше: „В първия ден — обръч, Мария там е най-силна“. Това другите две го чуваха и; бяха попарени за няколко дни. Много след като беше настъпил този неприятен разрив между световната шампионка и треньорката й, Нешка казваше: „Сега да се върне Мария, утре Жулиета ще забрави за нас и ще се хвърли с всички сили към нейната подготовка“. Казваше го с горчивина и с разбиране Нешка …

Беше минало много време, откакто Румяна се бе отказала от състезателна дейност и от художествената гимнастика. Един ден, когато така, съвсем кротко, се връщахме към отдавна отминали времена, тя изведнъж избухна: „Никога няма да й простя на Жулиета!“ Не можех да повярвам, че и Руми има нещо, което не може да й прости. Толкова много беше направила Жулиета за нея и в момента мислеше как да си я върне в художествената гимнастика, как да й осигури по-добри условия — и изведнъж това зло лице на това момиче, което винаги ми се е виждало най-добродушното, най-непретенциозното. Оказа се, че никога не може да й прости, защото Жулиета просто прекалено много обичала Нешка и веднъж, когато Руми станала победителка в турнира „Студентска трибуна“ и Жулиета много добре трябвало да види още от самото начало кой е истинският победител, вместо да дойде при нея, отишла при Нешка и й казала: „Кураж! Искам да играеш! Не ме интересува класирането“.

— Можеш ли да си представиш — все й е едно, къде ще се класира нейната Нешка, а това, че аз ще стана първа — като че ли не я интересува. Можеш ли да си представиш…

Бяха минали пет години, а Румяна не преставаше да се вълнува и да преживява онова огромно огорчение. Когато й казах, че точно в момента Жулиета прави опити да си я върне в художествената гимнастика, в нейната естествена среда, Руми се обърка съвсем и още повече се заинати:

— Ето, виждаш ли я — нея никой никога не може да я разбере. За какво съм й изтрябвала точно аз, когато тя винаги си е обичала Нешка.

— Нешка винаги е мислела, че Жулиета е обичала само Мария.

— Глупости, Нешка е глупава.

— А може би и ти…

— Дано — светна Руми и може би за пръв път й мина през ума, че през тези години те са били глупави.

Жулиета ги обичаше като свои деца. Може ли някога някой човек сам на себе си да каже кое от своите деца обича повече? И можеш ли някога своите деца да спреш да си задават този най-безсмислен въпрос …

Кое най-много похабява треньора…

Жулиета много дълго, много възторжено говореше за радостта на големия треньор от възраждането, от това, че вижда как във второто поколение спортисти се губи много по-малко време, защото опитът, рутината, похватът си казват думата. После идваха дни на спад, в който се успокояваше само с това, че това второ поколение е изпуснато. От неопитност, от много, прекалено много вживяване в проблемите на големите не е видяла колко много му липсва на това второ поколение. Сега, като се организира, ще може да подхване третите от по-отдалече. Няма никаква немарливост да й играе зли номера, ще ги види тези мъничките, още докато са мънички, и ще наложи при тях това, което е елитна методика, елитна техника, елитна педагогика. И така, в разгара на трескавите големи планове греши: „Край. Много съм изморена. Много изчерпана. Няма да ми стигнат силите“.

Виждах, че е права. Ужасно права. Всички опити да се повдигне духът изглеждаха като най-неуместни лозунги. Жулиета виждаше, че се заемам с несвойствена задача, в която не вярвам, и бързаше да ме избави от това глупаво положение.

— Искаш ли да знаеш кое точно най-много изхабява треньора? Не, не се сърдя на Юруков, когато казва, че съм изчерпана. Той е прав. За съжаление, хиляди пъти прав! Искам да знаеш кое най-много изхабява. Това е необходимостта да слушаш посредствени жени акъл да ти дават. Много дълго ги слушах. Много дълго акъл ми даваха. Ти знаеш ли, че след Копенхаген, както бях казала, че вече състава определям аз и не искам да зная коя какво вижда от тази и онази страна и на коя коя й изглежда зле и коя къде — грозна, все пак трябваше да изслушвам специалистките. Е, добре — чух ги. Ти знаеш ли, че една стана и предложи състав, в който ги нямаше Мария и Нешка? Боже мой, нищо против специалистките и треньорките, но нека имам правото и аз да попитам нещо — какво прави всяка от тях. Нека да подготвят състезателки, които да ме изплашат. Нека да станат конкуренция, която дъх да не ми даде да си поема. Кажи ми как да приема това предложение — състава за Варна без Мария и Нешка — като неграмотност или като недобросъвестност? И в двата случая не може да ми бъде леко. Как след това да срещам тази колежка и да я уважавам? А между впрочем, аз се чувствувам сега много по-неудобно от нейното недоброжелателство или неграмотност, отколкото самата тя. Ти поне знаеш, че няма случай, в който да не искам да науча нещо ново.

Вярно, нямаше такъв случай, в който Жулиета да знаеше, че може да научи нещо, и да не го използуваше.

Бяха се събрали състезателите по спортна гимнастика — най-елитните от планетата, на своето световно първенство във Варна и Жулиета, разбира се, се включи във водовъртежа на това изключително състезание. Наблюдаваше двубоите, възхищаваше се на големите, отиде да поздрави Толкачов за това явление в гимнастиката Андрианов, но ни за секунда не забравяше, че трябва да измъкне оттук своята поука. Искаше да разбере какво правят прочутите японци малко преди състезанието, когато се затварят в своята тъмна стаичка и стоят там цяла вечност, както им се струваше на останалите. Професор Канеко предпочиташе да се шегува:

— Цяла вечност! Мадам! Сега виждам колко са склонни да, преувеличават европейците. Каква ти вечност! Само няколко минути!

— И все пак, какво правите в тези няколко минути?

— Това са наши, съвсем източни методи. Не са за европейци. Мадам, повярвайте ми, не си струва трудът, който си правите. Нищо особено.

Жулиета настояваше да разбере какво е това „нищо особено“. Бяхме мобилизирали всички преводачки, когато колегата Жак Шемтов намери най-простото разрешение. Разбра какво търсим и каза своето „глупости“, което нямаше за цел никого да обиди. „Стига сте разпитвали тези звезди — професори и шампиони, отговорът трябва да се потърси при резервите“. Така Жак намери една резерва, жадна за внимание. И какво се оказа — никакви такива суперномера, като „това са наши, източни методи“ и пр.

Един известен по-късно гимнастик, който тогава беше резерва, беше казал, че в тази празна, тъмна стаичка си повтарят това, което им предстои да играят — в най-малки подробности. Бях ужасно разочарована. Мислех си, че щом Жулиета хвърля толкова сили да намери отговор на този въпрос, сигурно очаква нещо съвсем необикновено, а то се оказваше съвсем прозаично. Жулиета беше в луд възторг. „Браво на японците. Просто нещо, но трябва да се сетиш да го направиш…“

Второто нещо, което искаше от това световно първенство, беше да разбере каква е програмата на Людмила Туришчева. На какви състезания — вътрешни и международни, се е явявала в годината на световното първенство. Искаше да има схемата на целите и подходите. Когато поставих този въпрос на Владимир Ростороцки, той ме погледна малко учудено, но все пак каза: „Сега не, но ако Люда стане световен шампион, всичко ще ви кажа. Обещавам!“ Не само заради това обещание — аз действително много исках неговата Люда да стане световен шампион. За мене това беше символът на гимнастиката.

Жулиета казваше: „На нея й прилича да носи короната“. На мене ми харесваше повече гимнастиката, която играеше Туришчева, така че също й пожелавах да носи короната. И когато тази тежка битка най-сетне бе вече завършила, Ростороцки удържа обещанието си — даде схемата на подготовката на световната шампионка в последния етап. И когато разказваше вече как редува половинки, четвъртинки и цели, изведнъж се сети: „А защо са ви на вас тези подробности?“ Обясних му, че това не е за мене, а за нашата треньорка по художествена гимнастика, и той, разбира се, не можа да разбере защо самата тя не е дошла да си поговорят. Като колеги. Повече неща ще й разкаже, може би и той ще иска да я попита нещо. Наистина, съвсем глупава история. Казах му, че е бил много сърдит, намръщен през цялото време, затова…

— А тя усмихва ли се, когато е тръгнала за световна титла?

— Усмихва се. Тя смята, че няма право да се мръщи …

— А, да, жените са съвсем друга цивилизация. Нямала право-да се мръщи! Това е добре. Е, слушайте и записвайте …

Сега Ростороцки обясняваше по-подробно, по-бавно. Вече наистина нямаше време да се поправи грешката. Жулиета трябваше сутринта да замине за София, а съветският треньор се готвеше да отпътува за Ростов на Дон. През цялото време ме предупреждаваше, че това, разбира се, си е подходящо за Люда, че за всяка състезателка е различно …, след това сам се прекъсваше: „Вашата треньорка, разбира се, знае“.

Когато дадох схемата на Жулиета и й казах какво е казал колегата й, тя вече наистина много се ядоса на себе си. „Как пропуснах най-важното — да си поговоря с него! Но ми се виждаше наистина един такъв дръпнат, откровено казано, не вярвах, че имаш някакви шансове да научиш нещо от него, Мислех си, че ще е добре, ако нещо покрай интервюто все пак вземеш, а виж колко много е казал. Нищо, това да ми е за урок“.

Не пропускаше нищо, което може да й е полезно. Търсеше съветите на Христо Меранзов, на Райко Петров, на Филип Кривиралчев, на Грую Юруков, на Николай Кулин. Интересуваше се как си правят плановете големите треньори от другите спортни дисциплини. Търсеше общите принципи и разликите. Искаше да знае как изграждат различни качества у своите състезатели нейни колеги от леката атлетика. Как — отскокливост, как — бързина …

Беше се посветила на това — да търси красотата на движението. Безкрайната красота на безкрайното движение.

— Ти разбираш ли колко повече възможности има нашият спорт? Ако Бимън е направил фантастичния си скок и после никой, дори самият Бимън, не може да го повтори, защото човешките възможности за бързина, за сила все пак са ограничени, колкото и да ги разтягаме (а и не е ясно, дали трябва прекалено да ги разтягаме), то нашият спорт има неограничени възможности. Има десетки, стотици, стотици хиляди начина едно движение да бъде направено по-красиво, все по-красиво.

Движението, какво по-директно доказателство за виталност! А като имаш няколко момичета с толкова различни способности, с толкова различни характери, толкова различно обагрени, няколко момичета, които можеш да променяш безкрайно — какво по-голямо богатство! Не се осъществяваш върху бездушен лист хартия, а чрез най-хубавото, което природата е създала — момичето. Точно в онази възраст, в която то се събужда, търси себе си. Иска да бъде най-хубавото. Страшно му е необходимо да бъде най-хубавото. И се получава едно противоречие, за което трябва да си подготвен. Момичето ти е благодарно, че изтръгваш тази негова красота, и едновременно с това не може да ти прости, че налагаш волята си. В тази възраст човек е много чувствителен, много честолюбив. И Мария, и Нешка не можеха да видят свое изпълнение, всяка виждаше другата. И се появи едно все по-настойчпво искане, от двете страни. Нешка искаше Жулиета да й постави поне едно съчетание, като това на „Лебедово езеро“, Мария смяташе, че чудесно би играла нещо толкова бързо, толкова темпераментно, колкото нешкиния казачок. Жулиета беше доволна от тези настоявания: „Не мога да имам по-голямо признание от това, че точно тези две момичета, като се наблюдават взаимно, така се харесват“. Разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с исканията им. Изграждаше два типа гимнастика. Убеждаваше ги, че всяка е силна точно в стила, в който я изгражда. Мария — нежна, лирична, пластична. Мария минаваше в тази зала, като че ли не се докосваше до килима, това беше някакво много меко, много грациозно плуване във въздуха. Нешка — буйна, вихрена, огнена, пълна с живот. Една отприщена стихия подлудяваше тази зала, така странно унесена след мариината игра. Жулиета търсеше този контраст, постигаше го максимално. Поддържаше външната прилика на двете момичета често и с еднаквите прически. Така, като ги гледаха, застанали една до друга, хората се объркваха — коя е Мария, коя — Нешка, започнеха ли да играят, вече никой нищо не питаше. Идваше след тях и тази, другата, третата — Румяна — бърза, точна, силна. Така трите оставяха впечатление за ясна постановъчна идея, в която всяка от гимнастичките имаше точно определена роля. Много по-късно Жулиета трябваше да си признае, че са имали право и Мария, и Нешка, като са искали да се внесе ново настроение в композициите им.

— Може би това трябваше да стане веднага след Варненското световно първенство. Тогава трябваше да опитам с една друг експеримент — да покажа четири различни Марии в четирите уреда и четири различни Нешки. Вече мислех по такава постановъчна новост, само че нещата много се объркаха. Поне до Варна бях убедена, че този контраст ще изиграе своят роля. Така, както се развиваха нещата, потвърдиха, че съм-права. По-късно вече нямах възможност да направя това, което виждах, че се налага.

— Да, но Мария продължи в същия стил, въпреки че вече не работеше с тебе. Ти можеше да направиш промените с Нешка …

— Вече не, твърде дълго бях внушавала на Мария, че това е нейният стил, че само с него може да печели. На Нешка също. Когато се разделиха, инерцията вече беше повлякла и тях, и мене. Може би със следващото поколение …

Следващото поколение я притисна с безнадежно кратките срокове, с безнадеждните пропуски в дотогавашната си подготовка. За третото поколение гимнастички не й достигна време… Така остана една неосъществена мечта — да покаже своите възпитанички като многостранни гимнастички, с богатството на четири съвсем различни по стил, по настроение, по замисъл композиции. Една мечта, реализацията на която след време ще търси нейната възпитаничка Нешка Робева. Жулиета беше решила, че трябва да грабне и задържи вниманието с тези две гимнастички, които ще покажат два стила гимнастика. Съвсем различна, противоположна. Съдийките избраха Мария. Още в Копенхаген, когато не й дадоха титлата, която беше спечелила. Публиката избра и двете. И ако когато се гласуваше за любимка на публиката, гласуваха така спонтанно за Нешка то беше, защото все им се струваше, че съдийките малко й даваха. Зрителите обичаха и двете момичета, не можеха да се наситят на играта им. Жулиета слушаше грохота, на залите. Това й стигаше. И стигаше, и не стигаше…