Жълтите очи на крокодилите

Втора част

В кухнята Жозефин преглеждаше сметките, седнала на масата. Беше вече октомври, началото на учебната година. Всичко бе платила: учебни помагала, престилки за лабораторните занимания, чанти, екипи за часовете по физкултура, купони за стола на момичетата, осигуровки, данъци и вноски за апартамента.

— Съвсем самичка! — въздъхна тя и остави молива.

Истински подвиг.

Разбира се, благодарение на преводите за кантората на Филип, добре че бяха те, иначе… Беше работила къртовски през целия юли и август, без да си дава почивка, сама в апартамента в Курбвоа, единственото й развлечение бе да полива цветята на балкона! Най-голям зор видя с бялата камелия. Антоан взе децата през юли, както се бяха разбрали, а през август Ирис ги покани във вилата си в Довил. Около петнайсети Жо си даде една кратка седмица отдих и се присъедини към компанията. Момичетата бяха в суперформа. Загорели, отпочинали, пораснали. Зое беше спечелила първо място на конкурса за пясъчни замъци и се фукаше с наградата си — цифров фотоапарат. „Ау — възкликна Жо, — веднага си проличава, че се движим сред имотни хора!“, а Ортанс въздъхна неодобрително. „О, скъпа моя, толкова е хубаво да се отпуснеш и да дърдориш глупости!“ — „Съгласна съм, мамо, но може да засегнеш Ирис и Филип, а те са много добри с нас…“

Жозефин си обеща да си мери приказките и да не се изкушава да приказва каквото й хрумне. Чувстваше се много по-непринудено в компанията на Филип. Сякаш бе негова сътрудничка, въпреки че задълженията й далеч не отговаряха на тази функция. Една вечер двамата останаха сами на понтона. Той й разказа за делото, което току-що бе приключил и за което тя бе превела встъпителните бележки. По-късно се чукнаха за здравето на този нов клиент. Тя много се трогна.

Къщата беше красива, сякаш увиснала във въздуха между морето и дюните. Тук всяка вечер устройваха празненства, през деня ходеха за риба, изпичаха улова на големите скари, пробваха нови коктейли, а момичетата се въргаляха по пясъка и се хвалеха, че са се натряскали.

Не й се връщаше в Париж. Но когато видя чека, който й връчи секретарката на Филип, престана да се окайва. Помисли, че има някаква грешка. Подозираше, че Филип е надул хонорара й. Рядко го виждаше — обикновено я приемаше секретарката му. Понякога й драсваше кратка бележка, хвалеше я за работата й. На една от тях беше прибавил послепис: „Не съм и очаквал друго от теб.“

Сърцето й се разтуптя. Припомни си разговора им в кабинета му вечерта, когато… вечерта, когато се беше скарала с майка си.

Неотдавна сътрудничката на Филип, на която предаваше преводите, я беше попитала дали смята, че би могла да превежда англоезична литература. „За книги ли става дума?“ — опули се Жо. „Да, естествено…“ — „За истински книги?“ „Да… — отговори жената, леко изнервена от въпросите на Жо. — Един от нашите клиенти е издател. Има нужда от бърз и качествен превод на биография на Одри Хепбърн. Затова се сетих за вас.“ „За мен?“ — попита Жозефин удивена. „Да, да, за вас!“ — отвърна адвокат Каролин Вибер, която започваше наистина да се дразни. „О, ами да, разбира се — опомни се Жо. — Няма проблем! За кога ще му трябва преводът?“

Адвокат Вибер й записа телефона на човека, към когото трябваше да се обърне, и всичко се подреди много бързо. Дадоха й два месеца срок да предаде превода на „Одри Хепбърн, един живот“, 352 страници дребен шрифт! Два месеца, пресметна тя наум, това значи да съм готова в края на ноември!

Обърса челото си с ръка. Имаше куп други неща, които чакаха все нея. Беше се записала за участие в семинар в Лион, за който трябваше да подготви поне петдесетина страници, посветени на женския труд в тъкачниците през XII век. Жените от средновековието работели почти наравно с мъжете, но с тази разлика, че изпълнявали други операции. Според сметководните книги на тъкачите от четирийсет и един труженици двайсет били жени и двайсет и един мъже. Жените не били допускани до работа, която изисквали прекалено големи физически натоварвания. Например, когато станът бил вертикален и се налагало да се работи с вдигнати ръце. Наложените представи за тази епоха са съвсем неверни, смята се, че жените са били затворени в замъците, носели са засукани прически и колани на целомъдрието, докато всъщност те са били дейни, особено жените от народа и от занаятчийското съсловие. Констатацията не важеше в същата степен за благородните дами, разбира се. Жозефин се отнесе за миг, обмисляйки увода на доклада си. Как ли да започне: с анекдот, със статистически данни, с някакво обобщение?

Размишляваше с молива в ръка. В ума й една мисъл блесна като светкавица и избухна като бомба: забравих да попитам колко ще получа за превода на Одри Хепбърн! Поех работата като съвестна труженичка и забравих. Изпадна в паника, вече се виждаше попаднала в капан. Как да постъпи? Да се обади по телефона и да каже: „Всъщност колко ще ми платите?“ Тъпо! „Забравих да се договоря за хонорара.“ Не става. „Мекушава и безгръбначна, мекушава и безгръбначна, мекушава и безгръбначна. Всичко стана прекалено бързо — затръшка се тя. — Как не се сетих да си запиша всички въпроси, преди да отида на срещата. Трябва да реагирам по-бързо, да бъда по-оправна. Аз, която живеех в черупката си като малък прилежен охлюв…“

Шърли й помагаше за превода на биографията на Одри Хепбърн. Жозефин си отбелязваше думите и изразите, които я затрудняваха, и тичаше при Шърли. На площадката постоянно се чуваше как се отварят и затварят входните врати на двата апартамента.

Цифрите върху белия лист не лъжеха. Справяше се по-скоро добре. Изпита чувство на еуфория и разпери широко ръце, сякаш в опит да полети. Щастливка! Истинска щастливка! После се сепна и призова небесата да направят така, че чудото да продължи. Не помисли нито за миг: „Така е, защото работя, защото не спирам да работя.“ Не! Жозефин никога не свързваше положеното усилие и получената награда. Жозефин никога не зачиташе труда си. Тя благодареше на Бога, на небето, на Филип или на адвокат Вибер. През ум не й минаваше да се самопохвали за часовете, прекарани над речниците или над белия лист.

„Ще се наложи да си купя компютър, ако ще продължавам да превеждам, така поне ще пестя време. Още един разход“ — помисли тя, но махна с ръка.

От едната страна отбелязваше печалбите, от другата — харчовете. Преполагаемите постъпления и разходи вписваше с молив, а сто процента сигурните — с червена химикалка. Закръгляше. Закръгляше със замах. В свой ущърб. Самоуспокояваше се, че по този начин ще има само приятни изненади и малки печалби. Това, което я хвърляше в ужас, беше, че нямаше място за отстъпление. Ако изникнеше нещо непредвидено, настъпваше краят, пълна катастрофа!

Нямаше към кого да се обърне за помощ.

Сигурно в това се изразяваше истинското значение на думата „сама“. Преди бяха двама. И преди Антоан се бе грижил за всичко. Тя само се подписваше на мястото, което той й показваше. Той се смееше и казваше: „Мога да те накарам да подпишеш каквото пожелая!“, а тя отвръщаше: „Да, разбира се! Аз ти вярвам!“ Той я целуваше по врата, докато тя подписваше.

Вече никой не я целуваше по врата.

Досега не бяха споменавали нищо за раздяла и развод. Тя продължаваше послушно да подписва всички предоставени от него документи. Не задаваше въпроси. Затваряше очи в името на връзката помежду им. Съпруг и съпруга, съпруг и съпруга. В радост и в скръб.

Той все така продължаваше „да си поема въздух“ в компанията на Милен. „Минаха шест месеца, откакто се проветрява“ — рече си тя и почувства как я изпълва гняв. Все по-често я обземаха внезапни пристъпи на ярост.

Заболя я, когато в началото на юли дойде да вземе момичетата. Много я заболя. Затварящата се врата на асансьора и: „Довиждане, мамо, приятна работа!“ — „Приятно прекарване, момичета! Весела ваканция!“ Внезапно опустялото стълбище… После… после изтича на балкона и мярна Антоан, който товареше колата, отвори багажника, прибра двата куфара, а на прозореца до дясната седалка, на нейното място, се виждаше лакът. Лакът в ръкав на червена памучна блуза.

Милен!

Той я вземаше на почивката с децата.

Милен!

Тя седеше на нейното място.

Милен!

Дори не си даваше труда да се крие, беше се облакътила на отворения прозорец на колата.

Жо едва не хукна да прибере обратно дъщерите си, да ги захапе за вратлетата и да ги отърве от ноктите на баща им, но размисли. Антоан беше в правото си, това беше негово неотменно право. Тя нямаше думата.

Свлече се на бетонния под на балкона. Притисна силно очи със свити юмруци и избухна в сълзи. Плака дълго. Свита на бетона, неподвижна. В ума й се въртяха все едни и същи кадри от един-единствен филм. Антоан запознаваше Милен с дъщерите си, Милен им се усмихваше. Антоан шофираше, Милен следеше пътя по картата. Антоан предлагаше да спрат в ресторанта, избран от Милен. Антоан беше наел апартамент за момичетата и за тях двамата с Милен. Той спеше с Милен в една стая, момичетата спяха в съседната. Сутрин закусваха четиримата заедно. Всички заедно! Антоан ходеше на пазар с момичетата и с Милен. Тичаше по плажа с момичетата и с Милен. Водеше момичетата и Милен в увеселителния парк. Купуваше захарен памук за момичетата и за Милен. Думите звучаха като неспирен припев: „момичетата и Милен, Антоан и Милен“. Пое си дълбоко дъх и изкрещя: „Преобразувано семейство, майната им!“ Чак се учуди на крясъка си и това пресуши сълзите й.

В този ден Жозефин осъзна, че е дошъл краят на брака й. Един лакът в червено се беше оказал по-красноречив от всички думи, които биха могли да си кажат с Антоан. Край, реши тя и нарисува на лист триъгълник, който оцвети в червено. Край. Няма връщане назад.

Закачи червения триъгълник в кухнята, на стената над тостера, за да го вижда всяка сутрин.

На следващата сутрин отново се зае с преводите.

Когато отиде в Довил на гости на Ирис, разбра, че Зое много плакала целия юли. Каза й го Ирис, на която го бил казал Александър, довереникът на Зое. Антоан им заявил, че било по-добре да свикват с Милен, тъй като смятал да живее с нея, а освен това двамата имали общи планове за след ваканцията… Какви планове? Никой не беше в течение… Момичетата не говореха по въпроса. Жозефин захапваше устна, за да не се изкуши да ги разпитва.

„Горките дечица, нямат късмет! — заяви госпожа майка им пред Ирис. — Боже, на какви ужасии подлагат днешните деца! И се чудят, че обществото е болно. След като родителите не знаят как да се държат, какво може да се очаква от децата?“

Госпожа майка им. Не я беше виждала от май. Когато кръстосаха шпаги в хола на Ирис. Нито дума. Никакво телефонно обаждане. Никакво писмо. Нищо. Не мислеше непрекъснато за това, но когато на улицата случайно чуеше някоя своя връстница да нарича „мамо“ възрастна жена, коленете й омекваха и тя с поглед търсеше пейка, на която да седне.

Обаче не възнамеряваше да направи първата крачка. Обаче не съжаляваше за нито една дума, изречена онази вечер.

Питаше се дори дали тази разправия не беше отключила енергията й. Човек се чувства силен, когато не мами. „Онази вечер си била искрена и оттогава насам погледни само как напредваш!“ Това беше теорията на Шърли. Може би Шърли беше права.

Сама. Без Антоан, без майка си. Без мъж.

В библиотеката, по тесните проходи между рафтовете с книги, се бе сблъскала с един мъж, който вървеше насреща й. Тя носеше купчина книги. Не го забеляза. Книгите изпопадаха и с оглушителен шум се разпиляха по пода, а непознатият се наведе да й помогне да ги вдигнат. Гледаше я укорително и Жозефин не успя да потисне напушилия я смях. Наложи се да излезе от читалнята, за да се успокои. След като се върна, той й смигна съзаклятнически. Тя силно се смути. Целия следобед търсеше да срещне погледа му, но той не откъсваше очи от записките си. Когато по едно време вдигна поглед, той беше изчезнал.

Видя го отново и той леко й махна с ръка, усмихна се сърдечно. Беше висок, кльощав, кестенявата му коса падаше в очите, а бузите му бяха като всмукани, толкова дълбоко бяха хлътнали. Преди да седне, окачаше деликатно тъмносиния си дъфелкот на облегалката на стола, изтупваше и най-дребната прашинка по него, опъваше го и едва тогава се настаняваше. Краката му бяха много дълги и слаби. Жо си го представяше като танцьор, който потропва с токове. С черно трико, черно горнище, черен цилиндър. Лицето му често променяше израза си. Понякога й се струваше красив и романтичен, друг път блед и меланхоличен. Никога не беше сигурна, че ще го познае. На моменти образът му се губеше и тя упорито се опитваше да си го представи в плът и кръв.

Не намери смелост да разкаже на Шърли за случката с младия мъж. Шърли щеше да й се присмее. „Трябвало е да го поканиш на кафе, да го попиташ как се казва, да поразучиш в колко часа свършва работа! Страхотно си задръстена.“

„Ми да… Задръстена съм, нищо ново! — въздъхна Жозефин, драскайки по листа със сметките. — Всичко виждам, всичко чувствам, хиляди подробности се забиват в мен като тресчици и силно ме нараняват. Хиляди подробности, които останалите не забелязват, защото са с крокодилска кожа.“

Най-трудното беше да не отстъпи пред паниката. Тя винаги нанасяше ударите си нощем. Жо усещаше как в нея нараства тревогата, от която нямаше спасение. Въртеше се в леглото, а сънят не идваше: да плати вноските за апартамента, режийните, данъците, хубавите дрехи на Ортанс, за колата, осигуровките, телефона, картата за плуване, ваканциите, билетите за кино, обувките, зъбните шини… Изброяваше разходите и ококорена от ужас се захлупваше със завивките, за да не мисли повече. Случваше се да се събуди, да седне в леглото, да смята и пресмята отново и отново и да се убеди, че няма начин да се справи, докато през деня цифрите бяха показвали, че всичко ще е наред! Паникьосана, запалваше лампата, донасяше листа със сметките и започваше да пресмята пак, докато не си върнеше здравия разум. Тогава гасеше лампата, но вече изтощена до крайност.

Страхуваше се от нощите.

Хвърли последен поглед на цифрите, изписани едните с молив, другите с червена химикалка, и успокоена установи, че засега бяха запазили спокойствие. Мисълта й литна далеч напред към семинара, за който трябваше да се подготви. Припомни си един пасаж, който беше прочела. Каза си, че ще е добре да го препише и да го използва. Потърси го, откри го и реши да го сложи за увод на доклада си.

„Проучванията, направени от специалистите по икономическа история, сочат, че периодът между 1070 и 1130 година е много плодотворен за Франция. Мрежата от селища се разраства, настъпва подем в градовете, съчетан с разпространението на парите в селските райони и развитието на търговските връзки между градовете. Същевременно това динамично и новаторско време е белязано и от системното ограбване, на което феодалите подлагат крепостните селяни. Как е бил осъществен този икономически подем — въпреки феодалните владетели или благодарение на тях?“

Лакътят й се плъзна по мушамата на масата и Жо се почуди дали същият въпрос не се отнася и за нейния случай. Откакто остана сама, откакто сметките, които трябваше да плаща, не й даваха мира, тя придобиваше все повече опитност и мъдрост. Сякаш самият факт, че се оказа изложена на опасност, я караше да наваксва и да работи, да работи, без да спира…

Ако парите не се изпаряваха с такава скорост, би могла да наеме къща за момичетата следващото лято, да им купи красивите дрехи, които желаят, да ги води по театри и по концерти… Един път седмично биха могли да вечерят навън и да ходят на козметичка. Би могла да отиде на фризьор, да си купи красива рокля, за да не се срамува от нея Ортанс…

Тя се размечта за момент, след което се върна на земята — бе обещала на Шърли да й помогне при доставката на сладкишите за някаква сватба. Беше голяма поръчка. Шърли се нуждаеше от помощта й, за да не се разпилеят сладките в колата и за да остане на волана, докато тя си свърши работата, в случай че не намери място за паркиране.

Жо подреди нещата си, тефтера със сметките, молива и червената химикалка, поседя още малко, смучейки замислено капачката на червения „Бик“, после стана, облече си палтото и се запъти към Шърли.

Шърли я чакаше на стълбищната площадка, тропаше нервно с крак. Синът й Гари стоеше на вратата. Той махна за поздрав на Жо и се прибра. Жозефин тихо възкликна от изненада, но това не убягна на Шърли.

— Какво ти става? Призрак ли видя?

— Не, Гари… видях го като зрял мъж, мъжа, в който ще се превърне след някоя и друга година. Страхотен красавец!

— Да, знам, жените вече започват да го заглеждат.

— Той усеща ли го?

— Не! Пък и няма аз да съм тази, която ще му го каже… Не желая да се превърне в раздут самовлюбен пуяк.

— Да се превърне в надут самовлюбен пуяк, Шърли, не раздут.

Шърли сви рамене. Беше наредила една върху друга кутиите със сладките и ги бе покрила с бели памучни кърпи.

— Я ми кажи… Сигурно баща му не е бил за изхвърляне?

— Баща му беше най-големият красавец на света… Всъщност това беше единственото му качество! — тя смръщи вежди и махна с ръка, сякаш да прогони лош спомен. — Добре… Сега какво правим?

— Каквото кажеш… Ти знаеш, така че ти решавай.

— Смъкваме всичко долу, ти ще пазиш сладките, докато докарам колата, после товарим и айде, потегляме! Повикай асансьора и подпри вратата.

— Гари с нас ли ще дойде?

— Не. Учителят му по френски е болен, той е вечно болен. Вместо да учи в занималнята, нашият седи вкъщи и чете Ницше! Някои родители имат пъпчиви тийнейджъри, на мен ми се е паднал тийнейджър интелектуалец. Хайде! Губим си времето в приказки, move on!

Жозефин се подчини. Натовариха колата за нула време, подредиха сладките на задната седалка и Жо получи задачата да крепи с ръка кутиите, за да не се посипят на пода.

— Виж къде е на картата — изкомандва Шърли — и ми кажи дали няма друг маршрут освен по авеню „Бланки“.

Жозефин вдигна от пода картата и се зае да я проучва.

— Колко си бавна, Жо!

— Не аз съм бавна, а ти си припряна. Трябва ми време да се ориентирам.

— Права си. Толкова мило от твоя страна, че ме придружаваш. Вместо да ти благодаря, аз те навиквам.

„Затова обичам тази жена — си каза Жо, докато изучаваше картата. — Признава си, когато прекалява, и когато греши, пак си признава. Винаги е точна. Думите, жестовете, постъпките отразяват точно мисълта й. В нея няма капка фалш или преструвка.“

— Можеш да минеш по улица „Артоа“, да завиеш по „Марешал Жофр“, да свърнеш по първата вдясно и излизаш точно където трябва, на улица „Клеман Маро“…

— Благодаря. Уговорката беше за пет часа, но изненадващо ми позвъниха, за да ми кажат, че трябва да съм там в четири и ако не съм, да си навра сладките сещаш се къде. Важен клиент е и е убеден, че ще направя всичко, което ми прииска от мен…

Когато се ядосваше, Шърли правеше грешки, иначе френският й беше безупречен.

— Обществото се подиграва с хората. Краде им цялото време, единственото нещо, за което няма определена тарифа и с което всеки разполага както намери за добре. Получава се така, сякаш човек е длъжен да жертва най-хубавите си години на олтара на икономиката. И какво ни остава след това, я ми кажи? Някоя и друга година отвратителна старост, подсладена с ченета и украсена с памперси! Не ми казвай, че няма нещо долно в цялата работа.

— Може и така да е, само че не виждам как да го променим. Освен ако не променим обществото. Други преди нас са правили опити, но без особено убедителни резултати, не може да не признаем. Ако пратиш фирмата по дяволите, те ще си намерят някой друг, а ти ще изпуснеш пазарната ниша за сладките.

— Знам, знам… Обаче като се възмущавам, ми олеква! Изпускам парата! Освен това защо човек да не си помечтае.

Мотопед засече колата на Шърли и тя избълва порой ругатни на английски.

— Цяло щастие е, че Одри Хепбърн не е говорела като теб! Иначе щях доста да се изпотя, докато я превеждам.

— Как можеш да си сигурна? Вероятно и тя понякога за разтоварване е казвала нецензурни думи! Но те просто не фигурират в биографията й.

— Изглежда толкова съвършена, благовъзпитана. Не ти ли направи впечатление, че няма любовна история, която да не завърши със сватба?

— Така се разказва в твоята книга! Когато е снимала „Сабрина“, е имала връзка с Уилям Холдън, който е бил женен.

— Да, обаче тя го е разкарала. Защото й признал, че се подложил на операция, за да не може да има деца, а тя искала много деца. Обожавала децата. Брака и децата… — „Също като мен“ — спомена полугласно Жо.

— Ами след всичките изпитания, през които е минала в юношеските си години, сигурно си е мечтаела за home, sweet home…

— А, и теб ли те впечатляват изпитанията? Не мога да повярвам, че е понесла всичко това, била е такава мъничка и крехка.

Петнайсетгодишна по време на Втората световна война, Одри Хепбърн е участвала в съпротивата в Холандия. Разнасяла бележки, скрити в подметките на обувките й. Един ден, връщайки се от акция, била арестувана от нацистите заедно с десетина жени и отведена в германското комендантство. Успяла да избяга и се скрила в мазето на някаква къща. В ученическата си чанта носела ябълков сок и парче хляБ.прекарала в мазето цял месец в компанията на семейство изгладнели плъхове. Било два месеца преди освобождението на Холандия. Примряла от ужас и изтощена от глад, тя излязла посред нощ на улицата, дълго бродила и се лутала, докато най-накрая успяла да се добере до дома си.

— Обожавам теста за най-сексапилната млада жена на света! — добави Жо.

— Това пък какво е?

— Тест, който правела на вечеринките в началото на кариерата си в Англия. Имала ужасен комплекс заради големите си ходила и малкия бюст. Заставала в един ъгъл и си повтаряла: „Аз съм най-желаната девойка на света! Мъжете падат в краката ми, остава само да се наведа и да си избера…“ Толкова много пъти си го повтаряла, че така и ставало! В края на вечеринката се превръщала в център на вниманието и около нея кръжал рояк от обожатели.

— Защо не вземеш и ти да опиташ?

— О, аз…

— Да, знаеш ли… У теб има нещо, което напомня на Одри Хепбърн.

— Престани да ми се подиграваш.

— И през ум не ми минава… Ако свалиш няколко кила! Имаш големи ходила, малки гърди, големи лешникови очи, права кестенява коса.

— Ужасна си!

— Изобщо не съм. Познаваш ме — винаги казвам това, което мисля.

Жозефин се поколеба, после се престраши.

— В библиотеката ми направи впечатление един мъж…

Тя разказа на Шърли за инцидента, за падналите на пода книги, за неудържимия смях и за внезапно възникналото съучастничество между нея и непознатия.

— Как изглежда?

— Има вид на застаряващ студент… Носи дъфелкот. Общо взето, мъжете не носят дъфели, освен ако не са от типа на вечните студенти.

— Или кинаджия, зает да търси терен за снимки, или зиморничав изследовател пътешественик, или историк, който пише дисертация за сестрата на Жана д’Арк… Твърде много хипотези, не мислиш ли?

— За пръв път поглеждам мъж, откакто… Антоан се изнесе…

— Виждахте ли се оттогава?

— Един-два пъти… и той ми се усмихва всеки път. В читалнята разговорите са забранени, всички пазят тишина… Затова си говорим с очи… Той е красив, истински красавец е! И е романтичен!

Светофарът светна червено, Жо припряно извади от джоба си лист и молив и се обърна към приятелката си:

— Знаеш ли, в един филм Одри Хепбърн си партнира с Гари Купър, а той говори някакъв странен английски.

— Той е истински каубой. Родом от Монтана. Не казва yes или no, а yup и nope! Мъжът, по когото въздишаха милиони жени, говореше така, сякаш не беше напускал фермата си. И без да желая да те разочаровам, беше доста посредствен!

— Той казва също: Am only in film because ah have a family and we all like to eat! Ти как би го превела това каубойско нещо, я помисли…

Шърли се почеса по главата и потегли. Завъртя волана надясно, после наляво и след като наруга двама-трима шофьори, успя да се измъкне от задръстването.

— Можеш да напишеш: „Честно казано, праъ филми, щот тря си храня семейството и щот сички обичаме да ядем…“ Нещо такова! Погледни картата, виж дали може да завия вдясно, защото задръстването е страхотно.

— Може… След това обаче ще трябва пак да се върнеш вляво.

— Ще се върна. Сърцето е вляво, лявото ми е любимото място.

Жозефин се усмихна. Покрай Шърли животът вървеше на високи обороти. Тя не се подчиняваше на условностите и предразсъдъците. Винаги знаеше точно какво иска. Преследваше неотклонно целта си. Шърли твърдеше, че животът бил прост. Жо се шокираше понякога от начина, по който тя възпитаваше Гари. Със сина си говореше така, сякаш беше възрастен. Не криеше нищо от него. Казала на Гари, че баща му се изпарил след неговото раждане, както му беше казала и че в деня, в който поиска да узнае името му, тя ще му го каже, за да го намери и да го види, ако има желание. Пояснила, че била лудо влюбена в баща му, че Гари е бил желано и чакано дете, че днес животът е труден за мъжете, че жените изисквали много от тях и че мъжете невинаги били достатъчно силни, за да поемат цялото бреме на плещите си. Поради тази причина в някои случаи предпочитали да офейкат. Тези обяснения очевидно бяха достатъчни за Гари.

Шърли прекарваше лятната ваканция в Шотландия. Искаше Гари да опознае родината на прадедите си, да говори английски, да попие тамошната култура. След като се върнаха тази година, Шърли беше мрачна и намръщена. Отрони: „Догодина ще отидем на друго място…“, и повече не се върна на темата.

— За какво мислиш? — попита Шърли.

— Мислех си за твоите тайни, за всичко, което не знам за теб…

— Така е по-добре! Научиш ли подробности за другия, той ти става безинтересен.

— Права си… Но понякога си казвам, че ми се иска да съм стара жена, защото вече ще съм открила коя съм всъщност!

— Според мен, но това си е мое лично мнение, твоята загадка се крие в детството ти. Нещо се е случило, нещо, което не си успяла да преодолееш… Често се питам защо се подценяваш толкова, защо си толкова неуверена…

— Представи си, че и аз си задавам същите въпроси.

— Тогава всичко е наред! Щом си задаваш въпроси, значи си подредила първото парченце от мозайката, която си захванала да нареждаш. Има хора, които никога не си задават никакви въпроси, живеят със затворени очи и никога нищо не откриват…

— За теб това не се отнася!

— Не… А все по-малко ще се отнася и за теб. Досега се криеше зад брака си, зад изследванията си, но сега, след като си показа носа навън, ще видиш как ще започнат да ти се случват разни неща! В момента, в който човек се раздвижи, и нещата край него се раздвижват. Ти няма да бъдеш изключение от правилото. Още много ли ни остава до въпросното място?

Точно в шестнайсет часа спряха пред оградата на „Парнъл Кетъринг“. Шърли паркира на островчето, препречвайки пътя на влизащите и излизащите коли.

— Ще останеш в колата, за да я преместиш, ако се наложи. Аз ще ги пренеса.

Жозефин кимна. Седна на шофьорската седалка и погледна към Шърли, която се зае с кутиите със сладките. Нареждаше ги една върху друга, докато й стигнат до брадичката, и така натоварена, сновеше напред-назад с широки крачки. В гръб изглеждаше като мъж. Носеше работен гащеризон и някакво размъкнато сако. В момента, в който застанеше с лице към Жо, се превръщаше в Ума Търман или в Ингрид Бергман, висока русокоса жена с широки рамене, с обезоръжаваща усмивка, светла кожа и косо поставени котешки очи.

Върна се, подтичвайки радостно, и звучно млясна Жозефин по двете бузи.

— Кинти! Кинти! Замогнах се! Тоя клиент ми лази по нервите, но пък добре плаща! Да пием по една бира, искаш ли?

На връщане, докато се чудеше как да направи реферата си, Жозефин беше изтръгната от размишленията си от някакъв мъж, който пресичаше пред тях.

— Виж! — викна тя и дръпна Шърли за ръкава. — Точно пред нас.

Мъж с дъфел, с доста дълга кестенява коса, с ръце в джобовете спокойно пресичаше, без да бърза.

— Определено може да се каже, че тоя не е от нервните. Познаваш ли го?

— Това е той, от библиотеката! За когото ти казах… видя ли колко е хубав! И такъв един небрежен.

— Колкото до небрежността, няма две мнения, наистина е небрежен!

— Каква походка! Още по-готин е, отколкото в библиотеката.

Жозефин се дръпна назад на облегалката от страх да не я забележи. Но понеже беше неспособна да се сдържи, после отново се наведе напред, долепи нос до стъклото. Младежът се беше обърнал и показваше с жест, че светофарът скоро ще светне зелено.

— Охо! — възкликна Шърли. — И ти ли виждаш, каквото аз виждам?

Една руса, слаба, очарователна девойка се затича към него. Пъхна ръка в джоба на палтото му, а с другата го погали по лицето. Мъжът я притегли към себе си и я целуна.

Жозефин увеси нос и въздъхна.

— Ето на!

— Какво ето на? — извика Шърли. — Та той понятие си няма, че ти си тук! Ето на, може да се преориентира! Ето на, ставаш като Одри Хепбърн и го прелъстяваш! Преставаш да ядеш шоколад, докато работиш, и ето на, отслабваш! И ето на, останала си само две огромни очи, тънка си като фиданка, той пада в краката ти и ето на! Ти си тази, която пъха ръката си в джоба на палтото му! И бясно се любите! Ето на! Така трябва да мислиш, Жо, само така.

Жозефин я слушаше, навела глава.

— Очевидно не съм създадена за велики любови.

— Не ми казвай само, че вече си беше съчинила цял роман?

Жо умърлушено кимна.

— Ами май бях…

Шърли стисна волана, настъпи педала до дупка и бясно потегли, оставяйки по асфалта следи от кипналия в душата й гняв.

Тази сутрин още с пристигането си в работата Жозиан беше изненадана от телефонно обаждане от брат й, който й съобщи, че майка им е починала. Въпреки че от майка си беше получавала само шамари, Жозиан си поплака. Плака и за баща си, който си отиде преди две години, и за детството си, белязано със страдания, за неполучената нежност, за несподелените луди смехове, за неизречените комплименти, за всичко, което й бе липсвало и заради което я болеше толкова силно. Почувства се осиротяла. Всъщност осъзна, че действително е осиротяла, и се разплака още по-неудържимо. Сякаш наваксваше пропуснатото време — когато беше малка, нямаше право на сълзи. Достатъчно беше да направи плачлива гримаса и шамарът изсвистяваше във въздуха и изгаряше бузата й. Обляна в сълзи, тя си даде сметка, че протяга ръка на онова момиченце, което никога не беше плакало, че по този начин го утешава, взема го в прегръдките си, отрежда му място до себе си. „Странно — помисли тя, — все едно съм двама души: трийсет и осем годишната Жозиан, хитра, решителна, която умее да се справя с живота и не си оставя магарето в калта, и малкото мърляво и непохватно момиче със свит от страх, от глад, от студ стомах.“ Докато плачеше, тя ги сля в едно и това й подейства добре.

— Какво става тук? Човек ще рече, че е в кантората на плача, да му се не види. На всичко отгоре не вдигате и телефона!

Права и вдървена като бастон, с огромна шапка, сплескана на пита върху главата й, Анриет Гробз се взираше в Жозиан, която внезапно осъзна, че телефонът действително звъни. Изчака за миг и след като звъненето спря, извади от джоба си смачкана книжна кърпичка и се изсекна в нея.

— Майка ми — подсмръкна Жозиан. — Починала е…

— Тъжно е наистина, но… Един ден всички губим родителите си, трябва да сме подготвени за това събитие.

— Добре, тогава да кажем, че аз не се бях подготвила…

— Отдавна не сте малко момиче. Вземете се в ръце. Какво ще стане с Франция, ако всички чиновници пренасят личните си проблеми в службата?

„Да се отдаваш на мъката си в службата е лукс, достъпен единствено за началниците, не за чиновниците“ — помисли Анриет Гробз. Длъжна е да преглътне сълзите си, пък нека ги пролива довечера вкъщи! Никога не беше харесвала Жозиан. Не й се нравеше наглостта й, кръшната й, гъвкава, котешка походка, закръглените й форми, хубавата й руса коса, очите й. Ах, тези нейни очи! Подканващи, дръзки, живи, а понякога изпълнени с нега. Често беше врънкала Шефа да я уволни, но той винаги отказваше.

— Тук ли е съпругът ми? — попита тя Жозиан, която беше изправила рамене и с обърнат настрани поглед се преструваше, че следи една муха, само и само да не гледа в лицето тази жена, която ненавиждаше.

— Отиде някъде по етажите, но ще се върне. Изчакайте го в кабинета му, няма да се забави… Знаете пътя!

— Бъдете малко по-вежлива, малката ми, не ви позволявам да ми говорите по този начин — сряза я Анриет Гробз с обидния си високомерен тон.

Жозиан отвърна на удара — просъска като гърмяща змия:

— Не съм „малката ви“. Аз съм Жозиан Ламбер, а не малката ви… За голямо мое щастие! Защото в противен случай бих предпочела да пукна.

„Не харесвам очите й — помисли си Жозиан. — Малките й студени очи, които излъчват твърдост, скъперничество, подозрителност и пресметливост. Не харесвам тънките й устни, сухи, стиснати до побеляване в ъгълчетата. Тази жена има гипс в устата! Не понасям да се държи с мен, сякаш съм й прислужница. Какво толкова се големее — заради брака си със свестен мъж, който я е измъкнал от беднотията? Намърдала си е задника на топличко, само да не вземе да изхвърчи на студа. Да видим кой ще се смее последен.“

— Внимавайте, драга ми Жозиан, имам влияние върху съпруга си и бих могла да реша, че не сте подходяща за бизнеса му. Секретарките с лопата да ги ринеш. Ако бях на вашето място, щях да внимавам какво приказвам.

— Аз пък нямаше да съм толкова самоуверена. По-добре ме оставете да си гледам работата и вървете в неговия кабинет — изкомандва я Жозиан така безцеремонно, че Анриет Гробз се подчини и се оттегли с походката си на механична курдисана играчка.

На вратата се обърна и заплашително насочи пръст към нея:

— Не мислете, че ще оставя така нещата, драга ми Жозиан. Няма да ги оставя без последствия и съвет от мен: подгответе се да напуснете.

— Не бъдете толкова сигурна, госпожо. Срещала съм и по-злобни от вас и досега никой не е успял да ме смаже. Запомнете го, забийте си го в тиквата под широкополата шапка.

Тя чу как се тресна вратата на кабинета на Шефа и доволно се усмихна. „Бясна е дъртата коза! Точка за мен.“ Не можеше да понася Клечката за зъби от момента, в който се запознаха. Изработи си навика никога да не свежда поглед пред нея. Предизвикваше я — око за око. Дуел на озверели женища. Едната суха, сбръчкана, мърмореща, другата пухкава, розова, мека. И двете жилави и упорити!

Тя набра номера на брат си, за да разбере кога ще бъде погребението, даваше заето, пак набра и изчака. „Дали наистина може да ме разкара? — почуди се, заслушана в сигнала. — Дали наистина е в състояние… Може и да е. Мъжете са толкова подли! Той ще се задоволи да ми обясни, че ме назначава другаде, в някой от филиалите. Така ще се озова далече от командния пост. Далече от всичко, което съм гласила с такова търпение и което е на път да даде плодове. Ту, ту… Трябва да си отварям очите! Ту, ту… Добрякът Марсел хич да не си въобразява, че ще ме баламоса с красиви думи, та по-лесно да преглътна хапа!“

— Ало, Стефан. Аз съм, Жозиан…

Погребението щяло да се състои в събота на гробището в селото, в което живееше майка им, и Жозиан в пристъп на неочаквана сантименталност реши да присъства. Искаше да е там, когато спуснат ковчега в гроба. Искаше да види как майка й завинаги ще потъне в дълбоката черна яма. Едва тогава щеше да се сбогува с нея и дори да й пошепне колко много би желала да я бе обичала.

— Поиска да я кремираме…

— Така ли, добре… Но защо? — попита Жозиан.

— Много се страхуваше да не се събуди в тъмното…

— Разбирам я.

Милата ми майчица се страхувала от тъмното. У нея се надигна чувство на обич към майка й. Пак се разплака. Затвори слушалката, издуха си носа и почувства как някой слага ръка на рамото й.

— Нещо не е наред ли, душко?

— Мама е умряла.

— И ти е мъчно, а?

— Ами да…

— Я ела…

Шефа я прегърна през талията и я сложи да седне на коленете му.

— Хвани ме през врата с две ръце и се отпусни… сякаш си малкото ми бебче. Знаеш колко много исках да си имам детенце, мое си детенце.

— Да — подсмръкна Жозиан и се притисна към добрия дебел чичко.

— Нали знаеш, тя не пожела да ми роди детенце.

— Толкова по-добре в края на краищата… — преглътна Жозиан и отново си издуха носа.

— Затова ти си всичко за мен… И жена, и бебе.

— Любовница и бебе! Жена ти те очаква в кабинета.

— Жена ми!

Шефа подскочи, сякаш му бяха забили ръждясал пирон в задника.

— Сигурна ли си?

— Разменихме някоя и друга дума…

Той потърка с ръка черепа си, много притеснен.

— Скарахте ли се?

— Тя ме предизвика и аз не й останах длъжна!

— Ама че работа! Точно сега, когато имам нужда от подписа й! Успях да пробутам на англичаните онзи скапан филиал в Мюрпен, нали го знаеш, дето исках да се освободя от него… Сега ще трябва да й се подмазвам, да пърхам покрай нея! Душко, не можа ли да се заядеш с нея някой друг ден! Как ще замазвам нещата сега?

— Тя ще ти поиска главата ми…

— Дотам ли стигнахте?

Изглеждаше разтревожен. Закрачи из стаята, започна да се върти в кръг, да ръкомаха, да се подпира с ръка на плота на бюрото, да се върти, да си приказва сам, отново да ръкомаха, накрая се тръшна на един стол.

— Толкова много ли се страхуваш от нея?

Той изкриви устни във вяла усмивка като победен войник с вдигнати ръце и смъкнати гащи.

— По-добре да отида при нея да видя какво иска…

— Да, върви виж какви ги върши сама в кабинета ти…

Шефа тръгна към вратата съкрушен, разперваше ръце и се пляскаше по бедрата, сякаш я молеше да го извини за позорното му оттегляне. Прегърбен, смазан, той се обърна и с тънък гласец, лишен от капчица смелост, я попита:

— Сърдиш ли ми се, душко?

— Хайде, отивай…

Ясна й беше мъжката смелост. Не очакваше той да вземе нейната страна. Колко пъти го беше виждала да трепери, след като бе разговарял с Клечката за зъби. Не очакваше нищо от него. Освен може би добро отношение, нежност в леглото. Тя му доставяше удоволствие на този добродушен дебелак, от което той беше лишен, и това я радваше, защото в любовта да даваш е също толкова хубаво, колкото и да получаваш. Какво прекрасно усещане — да се катериш по него и да го чувстваш как припада от удоволствие, заклещен между бедрата ти! Да го гледаш как подбелва очи, как изкривява устни. Вътре в стомаха й нещо пърхаше, създаваше й едва ли не усещане за майчинска сила. Като се сетеше само колко мъже се бяха изредили между бедрата й! Един повече, един по-малко! Поне този тук беше добричък. Тази сила, това любовно партньорство между нея и дундестото й бебче започваше да й харесва. Но дали все пак нямаше да е по-добре да се омете… Жозиан никога не беше имала доверие на мъжете. Както и на жените впрочем! От най-млади години не вярваше на никого освен на себе си! Понякога се объркваше и от собствените си реакции.

Тя се изправи, разкърши се и реши да си вземе едно кафе, за да си подреди мислите. Хвърли последен мнителен поглед към кабинета на Шефа. Какво ли става там вътре между жена му и него? Дали ще се огъне пред изнудването и ще я пожертва на олтара на мангизите? На цар Кинт. Така майка й наричаше парите. Обожественият цар Кинт. Само ние, бедните обикновените хорица, познаваме това преклонение пред парите! Не ги получаваме като нещо, което ни се полага по право, или като плячка, а ги превъзнасяме и им се кланяме като на идол. Спускаме се да грабнем и най-дребната монетка, паднала на тротоара. Вдигаме я, лъскаме я, докато заблести, и я поднасяме към носа си, за да я подушим. Гледаме с поглед на бито куче богаташа, който я е изпуснал и дори не си е дал труда да се наведе да си я прибере. Нима аз с превземките си на независима мадама цял живот не съм експлоатирана от цар Кинт, нима не дължа на него загубата на девствеността си, първите юмручни удари по тила, първите ритници в корема, нима не ме е унижавал и малтретирал? Заради него всеки път, когато видя богаташ, не мога да се сдържа да не го гледам като някакво висше същество, вдигам очи към него, сякаш е Господ, готова съм да му кадя тамян!

Ядоса се на себе си, стана, подръпна смачканата си рокля и отиде до кафе машината. Пусна монета и горещата струя потече в чашката, а тя стоеше и чакаше машината да изплюе черната си жлъч до последната капка. Обгърна чашката с длани и от топлината й се почувства по-добре.

— Какво ще правиш довечера? Ще се виждаш ли с Дъртия?

Брюно Шавал беше дошъл за кафе. Извади цигара и взе да почуква с нея по пакета, преди да запали. Пушеше серт тютюн, както беше виждал да пушат актьорите от старите филми.

— А, не го наричай така!

— Да не си го залюбила пак, пиленце?

— Не понасям да го наричаш Дъртия, това достатъчно обяснение ли е?

— Всъщност ти май си го обичаш дундестия дядко.

— Ами да…

— Я виж ти, не ми го беше казвала досега…

— За нас двамата разговорите никога не са били приоритет.

— Разбрано. Днес не си на кеф, затова си затварям устата.

Тя сви рамене и леко потърка буза в топлата чаша с кафе.

Постояха, без да говорят, без да се поглеждат, пиеха кафето си на малки глътки. Шавал се доближи, залепи бедро до бедрото на Жозиан и леко, сякаш без да иска, я побутна, за да разбере дали наистина е сърдита. И понеже тя нито помръдна, нито го отблъсна, той навря носа си във врата й и прошепна с въздишка:

— Хм! Как приятно ухаеш на сапун! Как ми се иска да те видя изтегната на леглото и бавно, без да бързам, да се потопя в аромата ти.

Тя се дръпна с въздишка. Сякаш се съобразяваше с нея! Сякаш я галеше! Истината беше, че той беше този, който се оставяше да бъде гален! Изтягаше се на леглото, а тя трябваше да подкара нещата, докато започне да скимти и да се върти! След като свършеше, едва му се откъсваше едно „благодаря“ и някоя и друга бърза ласка.

Циничен и очарователен, гордо изправен, без да я изпуска от очи, той запали цигарата си, отметна падащия над очите му кестеняв кичур и я огледа със задоволството на собственик. Знаеше как да я накара да отстъпи, как да я омае. Откакто я беше тикнал в малкото си джобче — по-точно в леглото си, — се беше възгордял. Сякаш беше извършил подвиг! Присвояваше си славата на завоевател и се вреше напред. Беше си осигурил достъп до директора благодарение на нея и смяташе, че властта му е на една ръка разстояние. Вече не беше прост чиновник, беше на път да стане съдружник! Такива са мъжете, неспособни да приемат успеха и славата, без да се фукат и да важничат. Откакто Жозиан му бе обещала да поговори с Дъртия и да му издейства повишение, той риеше с копита от нетърпение. Вървеше непрекъснато по петите й, спираше я по коридорите, из ъглите, в асансьорите, за да го успокоява. „Какво стана, подписа ли? Подписа ли вече?“ Тя го отблъсваше, но той неуморно повтаряше едно и също. „Какво си мислиш? Това напрежение ми се отразява зле на нервите! Да можех да те видя на моето място!“ — хленчеше той.

И сега пак му се прииска да попита: „Какво става? Той каза ли ти нещо?“, но виждаше, че моментът не е подходящ. Щеше да почака.

Жозиан не можеше да се сърди дълго време. Беше твърде мека с мъжете. „Как така не мога да им се разсърдя истински? — питаше се тя. — Как така винаги съм готова да се любя? Дори на дебелите, на грозниците, на диваците, които ме изнасилваха, и на тях не можех да се сърдя. Не че винаги ми е доставяло удоволствие, но съм готова да го правя пак и пак, и пак. Ако прикрият мръсния си порок зад нежност и доброта, направо търча като изоглавена. Достатъчно е да ми говорят тихичко, да се отнасят към мен като към човешко същество с душа, мозък, сърце, да ми отредят едно местенце в обществото и отново ставам малко дете. Гневът, злопаметството, отмъщенията, всичко забравям и съм готова да се пожертвам, за да продължават да ми говорят с уважение и да ме почитат. Само и само да ми казват мили думи. Да ме питат за мнението ми. Колко съм тъпа!“

— Хайде, малката ми душичка, помирихме ли се? — пошушна Шавал, сложи ръка на хълбока на Жозиан и я обърна към себе си.

— Престани, ще ни видят.

— Няма! Ще кажем, че сме добри приятели, които си правят майтап.

— Не, недей. Той е в кабинета си с Клечката. Ако излезе и ни види, ще ме изхвърли.

„А може вече да съм изхвърлена! Може вече да ме е пожертвал на олтара на фирмата! От доста време се напъва да се освободи от Мюрпен и е готов на всичко, само и само тя да подпише. Като нищо ще обещае главата ми на законната си половинка. Какво съм аз в сравнение с този договор? И тогава всичко ще се разсъхне. Шефа, Шавал, цар Кинт! Ще се ометат, а аз ще остана по гол задник в калта както обикновено.“ При тази мисъл смелостта й се изпари и тя се почувства съвсем отмаляла. Наклони се към Шавал.

— Обичаш ме все пак мъничко, нали? — попита тя с тон, който просеше нежност.

— Дали те обичам, красавице моя? Ама ти наистина ли се съмняваш? Да не си луда? Почакай още малко и ще видиш как ще ти го докажа. — И я хвана с две ръце за задника.

— Не, ама… ако случайно не се получи или нещо се обърка? Няма ли да ме изоставиш?

— Как така? Да не ти е казал нещо против мен? Кажи, кажи ми де…

— Не, но нещо се уплаших…

Направо виждаше как цар Кинт размахва голям нож, готов да й отреже главата. Разтрепери се и в душата й зейна огромна празнина. Затвори очи и се прилепи към него. Той леко се отдръпна, но като забеляза колко беше пребледняла, я хвана през кръста, за да не падне. Тя се отпусна и прошепна:

— Само няколко думи, кажи ми няколко мили думи, защото ужасно ме е страх, разбираш ли, много ме е страх…

Той започна да се изнервя. „Господи, колко сложно нещо са жените! — си помисли. — Преди по-малко от минута ме пращаше за зелен хайвер, а сега ме моли да я успокоявам.“ Объркан, той я притискаше до себе си, почти я носеше, защото чувстваше, че силите са я напуснали, че се е предала. Останала без капчица енергия, тя плетеше крака. Той разсеяно я галеше по косата. Не се осмеляваше да я попита дали Дъртия беше подписал заповедта за повишението му, но тази мисъл не му даваше мира. Придържаше я, сякаш беше някакъв обемист пакет, от който не знаеше как да се освободи — да я облегне на кафе машината? Да я сложи да седне? Но нямаше стол… „Ох — измърмори на себе си, — ето докъде я докарах, като оставих съдбата си в ръцете на жена.“ Искаше само едно, да се измъкне от ръцете й. Чукаш се, окей, но толкова, никакви цуни-гуни. Никакви любовни чувства, никакви сълзливи целувки. Отидеш ли малко по-далече, ще те залеят всички миазми на силните емоции.

— Хайде, Жози, стегни се! Наистина ще ни видят! Хайде, ще провалиш всичко!

Тя се поокопити, откъсна се от него, но краката й трепереха, очите й бяха зачервени от плач. Обърса си носа, извини се… Но вече беше късно.

Анриет и Марсел Гробз чакаха асансьора и онемели ги наблюдаваха. Анриет със стиснати устни, с изкривена физиономия под широкополата шапка. Марсел разкиснат, отпуснат, с потрепващи от мъка бузи, мъка, която личеше от целия му вид.

Анриет Гробз първа обърна глава, после дръпна Марсел за сакото и го набута в асансьора. След като вратата се затвори, злобната й радост се отприщи неудържимо.

— Ето, видя ли, нали ти казвах, че това момиче е пачавра! Като си помисля само с какъв тон ми говореше! А ти я защитаваше на всичко отгоре! Колко си наивен, Марсел, клети мой…

Забил поглед в мокета, Марсел Гробз броеше дупките, прегорени от цигари, и се бореше с давещите го сълзи.

На плика имаше шарена пощенска марка, а клеймото беше отпреди повече от седмица. Писмото бе адресирано до Ортанс и Зое Кортес. Жо разпозна почерка на Антоан, но се сдържа и не го разпечата. Остави го на кухненската маса между листовете и книгите, повъртя се напред-назад, вдигна го срещу светлината да го разгледа, опита се да отгатне дали има някакви снимки или чек… Напразно. Наложи се да изчака момичетата да се върнат от училище.

Ортанс първа го забеляза и го грабна. Зое заподскача: „И аз! И аз искам писмото!“ Жозефин ги накара да седнат и помоли Ортанс да го прочете на глас, после взе Зое в скута си, притисна я към себе си и се подготви да слуша. Ортанс разряза с ножа горната част на плика, извади шест листчета тънка хартия, разгъна ги и ги сложи на масата, обичливо ги погали с длан. Най-накрая зачете:

Ортанс снизходително се усмихна и въздъхна:

— Тоя татко, няма друг като него!

Жо беше смаяна — заминал е за Кения! Сам или с Милен? Закаченият над тостера червен триъгълник я предизвикваше. Стори й се, че примигва.

Момичетата зяпнаха от изненада. Крокодили! Ортанс продължи да чете, едва си поемаше дъх между думите, толкова се вълнуваше.

— Ама че е смешен татко! — отбеляза Зое, засмукала палец. — Само че на мен не ми харесва да работи с крокодили. Крокодилите са тъпи!

— Това е същото като генерален директор — заяви Ортанс след кратък размисъл. — Така написах във формуляра в началото на годината, когато имаше въпрос какво работи баща ми.

— Седемдесет хиляди! — възкликна Зое. — Дано не падне във водата, като се разхожда из фермата! Тази работа никак не ми харесва.

— Много правилно — рече Ортанс, — като отида, ще ги наблюдавам отдалече с бинокъл!

Жо слушаше смаяна. Ферма за крокодили! А защо не и развъдник за калинки?

Ортанс подаде последното листче на Жозефин, тя го сгъна и го пъхна в джоба на кухненската си престилка.

— Няма ли сега да го прочетеш? — попита Ортанс.

— Не… Искате ли да поговорим за писмото от татко?

Момичетата я гледаха в мълчание. Зое си смучеше палеца. Ортанс се беше замислила.

— Крокодилите са адски тъпи! — отсече Зое. — Защо татко не остана във Франция?

— Защото във Франция не се отглеждат крокодили, така да се каже — отвърна с въздишка Ортанс. — Освен това постоянно повтаряше, че искал да отиде в чужбина. Всеки път, когато го виждахме, го повтаряше… Само не знам дали тя е заминала с него…

— Да се надяваме, че му плащат добре и че харесва работата си — бързо вметна Жозефин, за да отклони вниманието на момичетата от темата „Милен“. — За него е важно да изплува, отново да има отговорности. Мъж, който не работи, не се чувства добре… Освен всичко друго той там е в свои води. Винаги е харесвал огромните открити пространства, пътешествията, Африка…

Жозефин се опитваше да преодолее страховете си с думи. „Каква лудост — мислеше тя. — Надявам се, че не е вложил пари в това начинание… А и какви ли пари би могъл да вложи? Парите на Милен? Защото на мен ще ми е доста трудно да му помогна. Само да не реши някой ден да ме помоли за пари.“ В този миг се сети за общата им банкова сметка. Реши да поговори с банковия чиновник г-н Фожрон.

— Отивам да прочета в книгата за влечугите какво по-точно представляват крокодилите — заяви Зое и скочи от скута на майка си.

— Ако имахме интернет, нямаше да ти трябва книгата.

— Тъй като нямаме интернет, ще погледна в моята книга — настоя Зое.

— Не е лошо да ни купиш компютър — подметна Ортанс. — Всичките ми приятелки имат.

„Ако е взел назаем пари от Милен, значи нещата помежду им са сериозни. Може би ще се оженят… Не, загубенячке, не може да се ожени за нея, след като нямате развод!“ — въздъхна Жозефин.

— Мамо, не слушаш какво ти говоря!

— Напротив… напротив…

— Какво казах?

— Че имаш нужда от компютър.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Не знам, скъпа моя, трябва да помисля.

— С мислене няма да можеш да го купиш.

Сигурно е много красива като домакиня! Розова, свежа и слаба. Жозефин си я представяше на верандата как чака Антоан, обикаля парка с джипа, готви, прелиства вестника, седнала на люлеещ се стол… Когато той се прибира вечерта, прислужникът им прави вкусна вечеря, която споделят на запалени свещи. Сигурно има чувството, че отново започва живота си. Нова жена, нова къща, нова работа. Вероятно му изглеждаме съвсем безлични трите в малкия ни апартамент тук, в Курбвоа.

Тази сутрин г-жа Бартийе, майката на Макс, отново попита: „Имате ли новини от съпруга си, госпожо Кортес?“ Отговори й първото, което й хрумна, без да се замисля. Госпожа Бартийе беше ужасно отслабнала и Жозефин я попита дали е на диета. „Ще ви се види направо смешно, госпожо Кортес, като ви кажа, че съм на картофена диета!“ Жозефин се разсмя, но г-жа Бартийе продължи настоятелно: „Изобщо не се шегувам: един картоф всяка вечер три часа след ядене — и изобщо не помисляте за нещо сладко! Оказва се, че картофът преди сън освобождавал два хормона, които неутрализират желанието на мозъка за нещо сладко. Следователно губите тегло, научно е доказано. Макс го намери в интернет… Нали имате интернет? Защото ще мога да ви кажа сайта веднага. Диетата е странна, но има резултат, уверявам ви.“

— Мамо, това не е лукс, а инструмент за работа… Ти би могла да си помагаш за твоята работа, а и ние за училище.

— Разбирам, скъпа, ясно ми е.

— Така казваш, но всъщност не проявяваш никакъв интерес. Все пак става въпрос за моето бъдеще…

— Слушай, Ортанс, ще направя всичко за вас. Всичко! Като ти казвам, че ще си помисля, правя го, защото не искам да давам неизпълними обещания, но може би ще успея да купя компютър.

— Ох, благодаря, мамо, благодаря! Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Ортанс се хвърли на врата на майка си и като Зое настоя да седне в скута й.

— Нали може, мамо, нали не съм прекалено голяма?

Жозефин се разсмя и я притисна към гърдите си. Беше по-развълнувана, отколкото трябваше. Да я притиска, да чувства топлината й, сладкия мирис на кожата й, лекото ухание, което излъчваха дрехите й, всичко това я накара да се просълзи.

— О, скъпа моя, ако знаеш само колко те обичам! Колко съм нещастна, когато се караме.

— Не се караме, мамо, а спорим. Просто виждаме нещата различно. Ако понякога се изнервям, то е, защото ми е мъчно, много ми е мъчно, че татко замина, затова си го изкарвам на теб, понеже ти си тук…

Жозефин едва сдържаше сълзите си.

— Ти си единственият човек, на когото разчитам, разбираш ли? Затова искам прекалено много, скъпа мамо, защото в моите очи ти можеш всичко… Толкова си силна, смела, действаш ми успокоително.

Постепенно Жо си възвръщаше смелостта, докато слушаше дъщеря си. Вече не се страхуваше, беше готова на всякакви саможертви, за да се гушка Ортанс в нея и винаги да се държи така нежно.

— Обещавам ти, скъпа, ще имаш компютър. За Коледа… Ще почакаш до Коледа, нали?

— О, благодаря, мила мамо. Не можеш да ми доставиш по-голямо удоволствие.

Ортанс обви с ръце врата на Жозефин и я притисна с такава сила, че тя се развика: „Милост! Милост! Ще ми счупиш врата!“ После изтича в стаята при Зое да я зарадва с хубавата новина.

Жозефин се почувства лека като перце. Радостта на дъщеря й я озари отвътре и я разтовари от грижите. Откакто започна да превежда, записа Зое и Ортанс в училищния стол, а вечер им правеше шунка и картофено пюре. Зое ядеше, но се цупеше, Ортанс ровичкаше в чинията си. Жозефин дояждаше недояденото, за да не хвърля храна. „И от това трупам килограми — помисли тя, — ям за трима.“ След вечеря измиваше съдовете, миялната се беше повредила, а нямаше пари да извика майстор или да я смени, почистваше мушамата на кухненската маса, изваждаше книгите си от шкафа и отново сядаше да работи. Оставяше момичетата пред телевизора… и продължаваше превода.

От време на време ги чуваше какво си говорят. „Ще стана дизайнер — заявяваше Ортанс, — ще създам своя модна къща…“ „А аз ще шия дрехи за куклите си…“ — отвръщаше Зое. Жо вдигаше глава с усмивка и отново се потапяше в живота на Одри Хепбърн. Прекъсваше само за да се увери, че добре са си измили зъбите, и отиваше да ги целуне за лека нощ, след като си легнеха.

— Макс Бартийе вече не ме кани у тях, мамо… Защо, как мислиш?

— Не знам, скъпа — отвръщаше Жозефин разсеяно. — Хората си имат грижи.

— Мамо, искам да стана дизайнер — уверяваше я Ортанс, — затова трябва да започна да се обличам много елегантно… Не е редно да се обличам с какво да е.

— Хайде, заспивайте, момичета! — провикваше се Жозефин, забързана да се върне при превода. — Утре ставате в седем.

— Как мислиш, дали родителите на Макс Бартийе ще се разведат? — любопитстваше Зое.

— Не знам, обич моя, заспивай.

— Мамо, може ли да ми дадеш пари да си купя тениска „Дизел“? — умоляваше я Ортанс.

— Спете! Не искам да чувам нито дума повече.

— Лека нощ, мамо…

Жо отново подхващаше превода. Как ли щеше да постъпи Одри Хепбърн на нейно място? Щеше да се труди, да брани достойнството си, щеше да мисли за благото на децата си. Да запази достойнството си и да мисли за благото на децата. Беше живяла именно така, достойна, обичлива и слаба като клечка. Същата вечер Жозефин реши да започне картофената диета.

През една студена и дъждовна ноемврийска нощ Ирис и Филип Дюпен се прибираха вкъщи. Връщаха се от вечеря, давана от един от съдружниците на Филип. Официална вечеря, двайсетина сътрапезници, блюда, сервирани от метр д’отела, пищни букети цветя, весело припукващ огън в камината на салона и толкова благоприлични разговори, че Ирис можеше да ги възпроизведе дума по дума предварително. Лукс, отлична храна и… отегчение, обобщи тя, потънала на предната седалка на удобната кола, която прекосяваше Париж. Филип шофираше мълчаливо. През цялата вечер не успя нито веднъж да хване погледа му.

Ирис гледаше Париж и не криеше възхищението си от сградите, паметниците, мостовете на Сена, архитектурата на големите булеварди. Навремето, когато живееше в Ню Йорк, Париж й липсваше. Улиците на Париж, светлият камък на сградите, алеите с дърветата, терасите на кафенетата, спокойните води на Сена. Тя затваряше очи и мислено гледаше снимки от града.

Това беше любимият й момент от вечерите, които прекарваха навън — обратният път с колата. Да си събуе обувките, да протегне дългите си крака, да подпре глава на облегалката, да притвори очи и да се любува на очарователните картини на минаващия покрай нея град, които потрепваха на светлината на фаровете.

Отегчи се до смърт на вечерята, седнала между ентусиазиран млад адвокат, едва навлязъл в занаята, и един от най-маститите парижки нотариуси, който я занимаваше със скока на цените на недвижимите имоти. Досадата предизвикваше у нея пристъпи на гняв. Идеше й да скочи и да прекатури масата. Вместо това се раздвояваше, оставяйки „другата“, красивата г-жа Дюпен, да играе ролята си на „съпругата“. Смееше се звънко със смях на щастлива жена, за да потуши вътрешния си гняв.

В началото на брака си съвестно се стараеше да участва в разговорите, интересуваше се от бизнеса, от борсата, от печалбите и дивидентите, от сливанията на едрите групировки, от стратегиите, изковани с цел да смачкат някой съперник или да спечелят нов съюзник. Ирис идваше от друг свят, света на Колумбийския университет, на разпалените спорове за филми, сценарии, книги, и в средите на съпруга си се чувстваше неловко като девойка на светския си дебют. С времето постепенно осъзна, че е аутсайдер. Канеха я, защото беше красива, очарователна, защото беше съпругата на Филип. И защото всички се движеха на двойки. Достатъчно беше сътрапезникът й да я запита: „А вие, вие с какво се занимавате, госпожо?“, и тя да отговори: „С нищо особено! Посветила съм се на детето си“, за да насочи той вниманието си към някоя друга дама. Отначало се чувстваше огорчена, наранена, но с времето свикна. Случваше се някои мъже да й отправят дискретни покани, но когато се водеха оживени разговори, тя се оказваше изолирана…

Тази вечер протече съвсем различно…

Когато седналият срещу нея привлекателен издател, който се славеше не само с книгите си, но и с успехите си сред жените, иронично й подхвърли: „Е, скъпа Ирис, продължаваш ли да играеш ролята на вярната Пенелопа край семейното огнище? Скоро може и да те забулим!“, тя отвърна, без да се замисли: „Ще се изненадаш: прописах!“ В мига, в който го изрече, погледът на издателя заискри. „Роман ли пишеш? Какъв роман?“ — „Исторически…“ Неволно се сети за Жозефин, за проучванията й върху XII век. „Да знаеш, заинтригува ме! Французите си падат страхотно по историята и особено по романизираната история… Вече си го започнала, така ли?“ „Да — отвърна тя самоуверено, призовавайки на помощ знанията на сестра си. — Действието на романа се развива през дванайсети век. По време на царуването на Алиенор Аквитанска. Хората имат много погрешна представа за онова време. То представлява възлова епоха за френската история… Епоха, която странно прилича на нашата: парите изместват натуралната размяна и заемат централно място в живота на хората, селата се обезлюдяват за сметка на градовете, които се разрастват, Франция се отваря за външни влияния, търговията завладява цяла Европа, младежта не може да намери мястото си в обществото, бунтува се и клони към насилие. Религията е на почит, превръща се в политическа, икономическа и законодателна сила. Духовенството е тесногръдо и от средите му се пръкват множество фанатици, които се месят във всичко. Това е и епохата на големите градежи, строят се катедрали, университети, болници, идват първите любовни романи, първите идейни спорове…“ Ирис импровизираше. Аргументите на Жо сега се лееха от устата й с брилянтна лекота и издателят, надушил доходоносната жила, не отлепяше от нея блеснал поглед.

— Направо изумително, драга моя. Кога ще обядваме заедно?

Колко беше прекрасно да съществуваш, да не си просто майка и „съпруга на“… Чувстваше се окрилена.

— Ще намина да те видя. Веднага след като напиша нещо, което става за четене…

— Няма да го показваш на никой друг преди мен, обещаваш, нали?

— Обещавам!

— Разчитам на теб… Ще подпишем изряден договор, защото не искам Филип да ми се сърди.

Даде й прекия си телефонен номер и преди да си тръгне, й припомни какво му беше обещала.

Филип я остави пред тях и отиде да паркира.

Тя бързо се скри в стаята си и докато се събличаше, си припомни фантазиите си по време на вечерята. Къде ми беше акълът! Сега какво ще правя? После се успокои: или той ще забрави, или ще му кажа, че съм съвсем в началото и ми е нужно време…

Бронзовият часовник на камината в стаята отброи дванайсет удара, полунощ. Ирис потръпна от удоволствие. Колко вълнуващо беше да играе някаква роля! Да се превърне в друга жена. Да си измисли друг живот. Сякаш се бе пренесла в миналото, по времето на следването си в Щатите, когато в групата разучаваха нечия режисура, обсъждаха дадена роля, говореха за ъгъла на камерата, за диалозите, за преливането от кадър в кадър. Тя показваше на бъдещите актьори как да представят героите си. Играеше първо мъжа, после жената, невинната жертва или извратената манипулаторка. Животът не й се струваше достатъчно голям, за да побере всички страни на личността й. Габор я окуражаваше. Двамата разработваха най-различни сценарии. Бяха чудесен екип.

Габор… Неизменно се сещаше за него.

Тръсна глава и се върна към действителността.

За пръв път от много време насам се бе почувствала жива. Излъга, разбира се, но не беше кой знае каква лъжа!

Седнала в долната част на леглото с кремавия ефирен пеньоар, Илис грабна четката и дълго разресва дългата си черна коса. Ритуал, който никога не пропускаше. Героините на романите от детството й четкаха косите си сутрин и вечер.

С отметната назад глава, Ирис премисляше дългия си и унило протекъл ден. Още един празен ден. От известно време често се затваряше в стаята си. Беше загубила вкус към суетните забавления. Обядва сама в кухнята, слушайки бърборенето на Бабет, чистачката, която сутрин помагаше на Кармен. Ирис наблюдаваше Бабет, сякаш разглеждаше под микроскоп амеба, предоставена й за лабораторно изследване. Животът на Бабет беше истински роман: изоставено дете, изнасилено, живяло в приемни семейства, по-късно бунтарка, с криминално досие, омъжена на седемнайсет, майка на осемнайсет, бягала и укривала се десетки пъти, престъпвала закона безброй пъти, тя никога не се беше отказала от дъщеря си Марилин, която даряваше с всичката любов, която самата тя не бе получила. На трийсет и пет решила да „престане с глупостите“. Да заживее нормално, да се труди честно, за да заплаща образованието на дъщеря си, която си била взела матурата. Решила да работи като прислужница, понеже не знаела да прави нищо друго. Да бъде отлична прислужница, най-добрата от всички. Да „таксува богатите“ по двайсет евро на час. Заинтригувана от дребната, откровено нахална блондинка, Ирис я беше взела. И оттогава за нея бе истинско удоволствие да я слуша! Често двете жени, които принадлежаха на два различни свята, но в кухнята бяха на равна нога, водеха странни разговори.

Тази сутрин Бабет захапа мощно ябълка и предният й зъб остана забит в плода. Смаяна, Ирис видя как тя издърпа зъба, изми го на чешмата, извади от чантата си тубичка лепило и го натъкми обратно на мястото.

— Често ли се случва?

— Кое? А, за зъба ли? От време на време…

— Защо не отидеш на зъболекар? Накрая ще останеш без него.

— Знаете ли колко струва зъболекарят! Явно нямате проблем с парите.

Бабет живееше без брак с Жерар, склададжия в някакво предприятие за електрооборудване. Тя снабдяваше къщата с електрически крушки, ключове, разклонители, тостери, чайници, фритюрници, фризери, миялни и всякакви електроуреди. На невероятни цени, с четирийсет процента намаление. Кармен беше много доволна. Любовните премеждия на Бабет и Жерар бяха истински филмов сериал, който Ирис жадно следеше. Непрекъснато се караха, разделяха се, събираха се, изневеряваха си и… се обичаха. „Би трябвало да разкажа живота на Бабет!“ — помисли Ирис, размахала четката за коса.

Сутринта Ирис закусваше в кухнята, докато Бабет почистваше фурната. Тя се пъхаше до кръста във фурната и излизаше от нея ритмично като добре смазана пружина.

— Как успяваш винаги да си весела? Що за жена си ти? — попита Ирис.

— Ами най-обикновена! Такива като мен ги има на път и под път.

— След всичко, което си преживяла?

— Не съм преживяла нищо повече от всяка друга жена.

— Напротив…

— По-скоро на вас нищо не ви се е случвало.

— Нямаш ли тревоги, притеснения?

— Никакви.

— Щастлива ли си?

Бабет се измъкна от фурната и погледна Ирис, сякаш я беше попитала дали Бог съществува.

— Що за въпрос! Довечера ще ходим у едни приятели да пийнем по чашка, а утре е нов ден.

— Как го постигаш? — въздъхна Ирис със завист.

— А вие нещастна ли сте?

Ирис не беше отговорила.

— Виж ти… Аз на ваше място щях да си гледам кефа! Никакви грижи как да закърпим месеца, много мангизи, красив апартамент, красив съпруг, красиво момче… През ум няма да ми мине да си задавам въпроси.

Ирис вяло се усмихна.

— Животът е малко по-сложен, Бабет.

— Може би… Щом казвате.

И пак се пъхна във фурната. Ирис я чуваше как мърмори срещу така наречените самопочистващи се фурни, които изобщо не се чистеха. Чу я да казва „ръка докато не пипне“, после нещо изхъхри. Накрая се измъкна и заяви:

— Сигурно човек не може да има всичко в живота. Аз си живея весело, но съм бедна, вие се отегчавате, пък сте богата.

По-късно, след като остави Бабет да търка фурната, Ирис се почувства ужасно самотна.

Ако можеше да звънне на Беранжер… Вече не се виждаха и се чувстваше така, сякаш й беше отнета част от самата нея. Естествено, не най-добрата част, но Беранжер й липсваше, не можеше да не го признае. Особено клюките й, зловонните й клюки.

„Гледах я отвисоко, казвах си, че нямам нищо общо с тази жена, но изгарях от желание да си бъбря с нея. Това е някакъв бяс, перверзия някаква, която ме кара да желая онова, което най-силно презирам. Не мога да го преодолея. Станаха шест месеца, откакто престанахме да се виждаме — пресметна тя, — шест месеца, откакто не знам какво се случва в Париж, кой с кого спи, кой се е разорил, кой е пропаднал.“

Голяма част от следобеда остана затворена в кабинета си. Препрочете една новела на Хенри Джеймс. Едно изречение я впечатли и го преписа в бележника си: „Коя е най-неотменната черта на мъжа? Ами способността му да прекарва неизброими часове в компанията на скучни жени — да ги прекарва не без да се отегчава, не твърдя такова нещо, а без да има нищо против, че са скучни, без да го извади от равновесие този факт, което фактически си е все същото.“

— Скучна жена ли съм? — прошепна Ирис на образа си в голямото огледало на вратите на гардероба.

Огледалото остана безмълвно. Ирис продължи още по-тихо:

— Дали Филип възнамерява да се спаси от мен?

Огледалото не успя да й отговори. Звънна телефонът. Обаждаше се Жозефин. Стори й се превъзбудена.

— Ирис… може ли да поговорим? Сама ли си? Знам, че е ужасно късно, но е абсолютно наложително да говоря с теб.

Ирис я успокои — не е късно.

— Антоан е изпратил писмо на момичетата. Намира се в Кения. Занимава се с отглеждане на крокодили.

— Крокодили? Той е изперкал!

— А, значи сме на едно мнение.

— Не знаех, че крокодилите се отглеждат.

— Работи за някакви китайци и…

Жозефин предложи да й прочете писмото на Антоан. Ирис я изслуша, без да я прекъсва.

— И какво мислиш по въпроса?

— Честно казано, Жо, той е полудял.

— Има още нещо.

— Влюбил се е в еднокрака китайка, която ходи с шорти?

— Не, не позна — Жозефин избухна в смях.

Ирис одобри. Предпочиташе да слуша как Жозефин се смее на този нов етап от брачния си живот.

— В плика има и един лист лично до мен… никога няма да се сетиш…

— Кое? Хайде, Жо… казвай!

— Бях го прибрала в джоба на престилката, нали знаеш, голямата бяла престилка, която слагам, когато готвя… След като си легнах, се сетих, че съм го забравила там… Бях го забравила… Не е ли чудесно?

— Обясни ми, Жо, бъди по-ясна… Понякога трудно следя мисълта ти.

— Ирис, забравих да прочета писмото на Антоан. Не се втурнах веднага да го чета. Което означава, че започвам да оздравявам, нали?

— Да, наистина. И какво пишеше в него?

— Чакай, ще ти го прочета…

Ирис чу шумолене на хартия, после ясния глас на сестра си:

— „Жозефин… Знам, че съм подъл, избягах, без да ти кажа нищо, не събрах смелост да застана очи в очи с теб. Но се чувствах много зле. Тук ще започна живота си от нулата. Надявам се, че ще си стъпя на краката, ще спечеля пари и ще мога да ти върна стократно това, което правиш за децата. Имам възможност да успея, да направя много пари. Във Франция се чувствах смазан. Не ме питай защо… Жозефин, ти си добра, умна, нежна и щедра. Чудесна съпруга. Никога няма да го забравя. Не се отнесох почтено с теб и ми се иска да компенсирам. Да ти улесня живота. Редовно ще ви пиша. В края на писмото ти давам номера на телефона ми, на който можеш да ми звъниш при необходимост. Целувам те, оставам със спомена за всичките ни хубави дни в живота, Антоан.“

Има и два послеписа. Първият гласи: „Тук ме наричат Тонио… ако решиш да ми се обадиш и попаднеш на някой от персонала.“ А вторият: „Странно, престанах да се изпотявам, а тук е много горещо.“ Това е. Какво ще кажеш?

Ирис веднага си помисли: „Горкият! Какви вълнения!“, обаче още не знаеше дали Жозефин се е отърсила от своята сантименталност, затова подхвана дипломатично:

— Важното е ти какво мислиш.

— Преди беше по-пряма.

— Преди той беше част от семейството. Можехме да си позволим да му посмачкаме фасона…

— Аха, това ли е твоето разбиране за семейство?

— Преди шест месеца и ти не се държа много мило с майка ни. Толкова се беше разбесняла, че тя не желае повече да чуе за теб.

— Не можеш да си представиш колко ми е добре от онази вечер насам!

Ирис се замисли за миг, после попита:

— Как се почувства, когато момичетата прочетоха писмото, адресирано до тях?

— Не се почувствах никак добре… Но все пак не се затичах да прочета моето, което е знак, че нещата започват да се оправят, не си ли съгласна? Че вече е престанал да ми е фикс-идея. — Жозефин помълча за секунда, след което добави: — Е, толкова съм заета с работата, че не ми остава време за мислене.

— Справяш ли се? Имаш ли нужда от пари?

— Не, не… добре съм. Приемам всички предложения за работа, които получавам, дори най-дребните. Всички! — след което, сменяйки внезапно темата, попита: — Как е Александър? Има ли напредък в диктовките?

През цялото лято, докато братовчедките му мързелуваха на плажа или ходеха на риба, Александър правеше дълги упражнения по диктовка.

— Забравих да го попитам. Толкова е резервиран, мълчалив. Странно, пред него се чувствам неловко. Не знам как се говори с момче. В смисъл — без да го омайвам! Понякога ти завиждам за двете момичета. Сигурно е доста по-лесно…

Изведнъж Ирис се почувства ужасно потисната. Майчината любов й се струваше като планина, която никога няма да може да изкачи. „Невероятно — каза си тя, — не ходя на работа, не върша нищо вкъщи, освен да избирам цветята и ароматизираните свещи, имам едно-единствено дете, за което почти не се грижа! Александър ме познава само по шума от пакетите, които оставям в антрето, когато се прибирам от покупки, или по шумоленето на роклята, когато се навеждам да го целуна за лека нощ, преди да изляза!“

— Налага се да затварям, миличка, чувам, че мъжът ми се прибира. Целувам те и не забравяй: Хрис и Хрус изхрускаха големия Храс, който си мислеше, че ще ги схруска!

Ирис затвори и вдигна поглед към Филип, който я наблюдаваше, застанал на вратата на стаята. „Ето, и него изобщо не го разбирам — въздъхна тя, подновявайки танца на четката си за коса. — Имам чувството, че ме шпионира, че стъпва в стъпките ми, че не отлепя очи от гърба ми. Случайно да не ми е организирал следене? Да не търси да ме пипне в грешка, за да си уреди развод?“ Мълчанието се беше настанило помежду им като нещо очевидно, като стена, която хиляди йерихонски тръби не можеха да срутят, тъй като те никога не викаха, не затръшваха вратите, не повишаваха тон. „Щастливи са брачните двойки, които си правят скандали — помисли Ирис, — всичко е по-лесно след хубава кавга. Крещят си, капват, хвърлят се в прегръдките си. Момент на примирие, в който оръжията падат, целувките смекчават сръдните, изтриват проблемите, въдворяват кратък мир.“ Двамата с Филип познаваха единствено мълчанието, студенината, нараняващата ирония, които с всеки изминал ден задълбочаваха отчуждението, знак за неминуема раздяла. Ирис не искаше да се замисля по въпроса. Успокояваше се, че не бяха единствената семейна двойка, която се носи по течението на любезното равнодушие. Не всички се развеждаха. Беше гаден момент, който щеше да отмине или да се проточи, естествено, но пък можеше да еволюира и бавно да поеме курс към кротката старост.

Филип се отпусна на леглото и си събу обувките. Първо дясната, после лявата. Всяко движение беше озвучено съответно с бум, бум, пуф, пуф.

— Сигурно утре те чака натоварен ден?

— Срещи, обяд, обичайните неща.

— Трябва да намалиш темпото… Гробищата са пълни с незаменими хора.

— Може би… Не виждам обаче как бих могъл да променя живота си.

Вече много пъти бяха спорили на тази тема. Беше се превърнала в задължителна прелюдия преди лягане, в разговор, който неизменно оставаше недовършен.

Сега ще отиде в банята да си измие зъбите, ще облече дългата тениска, с която спи, и като се върне да си легне, ще въздъхне: „Май моментално ще заспя.“ Тя ще каже… Тя няма нищо да каже. Той ще я целуне по рамото и ще добави: „Лека нощ, скъпа.“ Ще си сложи маската, ще я нагласи, ще се обърне на своята страна. Тя ще прибере четката си, ще запали нощната лампа, ще вземе някоя книга и ще чете, докато очите й започнат да се затварят.

После ще си измисли някаква история.

Любовна или друга. През някои нощи се увива плътно в чаршафа, притиска възглавницата, издълбава дупка в перушината и пред нея се появява Габор. Двамата са на фестивала в Кан. Вървят по пясъка край брега. Той е сам, със сценарий под мишница. Тя е сама и е вдигнала лице към слънцето. Разминават се. Тя изпуска черните си очила. Той се навежда да ги вземе, изправя се, погледите им се срещат… „Ирис!“ — „Габор!“ Прегръщат се и се целуват, той казва: „Колко ми липсваше! Нито за миг не съм преставал да мисля за теб!“ Тя прошепва: „И аз!“ Обикалят улиците и хотелите в Кан. Дошъл е да представи филма си, тя е навсякъде с него, качват се заедно по стъпалата с червения килим, ръка за ръка, тя иска развод…

Всеки път съчинява нова, различна история. Току-що е написала книга, пожънала огромен успех, дава интервюта на чуждестранните журналисти, събрани във фоайето на многозвездния хотел, в който е отседнала. Романът е преведен на двайсет и седем езика, филмовите права са откупени от MGM, Том Круз и Шон Пен си оспорват главната мъжка роля. Зелени купчини долари се издигат, докъдето ти видят очите. Коментарите не секват, снимат кабинета й, кухнята й, търсят мнението й по всякакви въпроси.

— Мамо, може ли да спя при вас?

Филип се обърна светкавично и отговорът му изплющя безмилостно:

— Не, Александър! Хиляди пъти сме говорили! Десетгодишно момче не спи с родителите си.

— Мамо, кажи: да… моля те!

Ирис долови тревожна сянка в погледа на сина си, приведе се към него и го прегърна с двете ръце.

— Какво има, скъпи?

— Страх ме е, мамо… Много ме е страх. Сънувах кошмар.

Александър се бе приближил и се опитваше да се пъхне под завивката.

— Заминавай в стаята си! — изръмжа Филип, повдигнал синята маска за сън от очите си.

Ирис видя паника в очите на сина си. Стана, хвана го за ръка и заяви:

— Отивам да го приспя.

— Детето не трябва да се възпитава по този начин. Какъв мъж ще израсне? Мамино детенце? Човек, който ще трепери от сянката си?

— Просто ще го сложа да си легне… Няма смисъл да правим трагедии. Хайде, ела, момчето ми.

— Ужасяващо! Направо ужасяващо! — възкликна Филип и се обърна в леглото. — Това дете никога няма да порасне.

Ирис хвана Александър за ръка и го заведе в стаята му. Запали малка лампа, закачена на таблата на леглото над главата на детето, повдигна завивките и му направи знак да си легне. Той се пъхна под тях. Тя сложи ръка на челото му и го попита:

— От какво се боиш, Александър?

— Боя се…

— Още си малко момче, но скоро ще станеш мъж. Ще живееш в свят на грубияни и трябва да си твърд. А това няма да стане, ако стоиш и плачеш до леглото на родителите си…

— Не съм плакал!

— Отстъпил си пред страха. Бил е по-силен от теб. Това не е хубаво. Трябва да го победиш, иначе ще си останеш бебе цял живот.

— Не съм бебе.

— Напротив… Искаш да спиш при нас, както когато беше бебе.

— Не, не съм бебе. — Лицето му се изкриви от яд и болка. Беше бесен на майка си, че не го разбира. — Ти си лоша!

Ирис не знаеше какво да му отговори. Погледа го, готова да му отвърне, но от устата й не излезе дума. Не знаеше как да говори с детето си. Стоеше на единия бряг, а Александър беше на отсрещния. Наблюдаваха се мълчешком. Това започна още от раждането му. Още в клиниката. Когато сложиха Александър в прозрачната люлка до леглото й, Ирис си каза: „Виж ти! Нов човек се появи в живота ми!“ Досега не беше произнасяла думата „бебе“.

Мълчанието и неудобството на Ирис разтревожиха още повече Александър. Сигурно има нещо страшно, щом мама не смее да ми го каже. Щом ме гледа така, без дума да обели.

Ирис целуна сина си по челото и се изправи.

— Мамо, можеш ли да останеш, докато заспя?

— Баща ти ужасно ще се ядоса…

— Мамо, мамо, мамо…

— Знам, мили, знам. Ще остана, но обещай ми следващия път да бъдеш силен и да не скачаш от леглото си.

Той не отговори. Тя взе ръката му.

Той въздъхна, затвори очи и тя нежно започна да го милва по рамото. Издълженото слабичко телце на момчето, кафявите му мигли, черната му чуплива коса… Той имаше крехката грация на тревожно дете. Дори когато спеше, веждите му бяха смръщени и гърдите му едва се повдигаха, сякаш притиснати от огромна тежест. Издаваше въздишки ту на страх, ту на облекчение, които затрудняваха дишането му.

„Дойде в нашата стая, защото е почувствал, че се нуждая от него. Децата долавят, отгатват.“ Тя видя малкото момиченце, което гръмко се смееше на шегите на баща си и се правеше на шут, за да разсее надвисналия черен облак между него и майката. Никога нищо страшно не се случваше помежду им, но въпреки всичко се страхувах… Татко — закръглен, добродушен, нежен. Мама — суха, сурова, много слаба. Двама души, абсолютни чужди помежду си, които споделяха общо легло. Тя продължаваше да се прави на смешник. Струваше й се, че е по-лесно да разсмива, отколкото да изразява чувствата си. Когато за пръв път пошушнаха в нейно присъствие: „Каква красавица е малката! Какви прекрасни очи има! Никога не съм виждала такива очи!“, тя замени клоунските си одежди с тоалети на красиво момиче. Просто смени ролите!

„Точно сега се чувствам зле. Грижливо поддържаната дълго време фасада на самоувереност и небрежност започва да се пропуква и на повърхността излизат куп противоречия. Ще се наложи да избирам. Да поема в някоя посока, но в коя? Само който е открил себе си, който е в мир със себе си, с вътрешната си истина, е свободен човек. Той знае какво представлява, за него е удоволствие да използва уменията си, затова никога не се отегчава. Щастието да живее в отлично разбирателство със себе си го прави почти еуфоричен. Той действително живее, докато другите оставят живота да изтича между разперените им пръсти.

Животът изтича между пръстите ми. Не успях да го осмисля. Аз не живея, а се движа слепешката. Което е лошо за другите и лошо за мен самата. Сърдя им се, че отразяват мой образ, който не ми харесва, а се сърдя и на моята неспособност да им наложа друг. Въртя се в кръг, без да имам смелост да се променя. Веднъж съгласим ли се да се подчиняваме на чуждите закони, да се съобразяваме с чуждите мнения, душата ни се поврежда, обезличава се. От нас остава само привидност, черупка. Обаче — внезапно се ужаси — не е ли вече прекалено късно? Не съм ли вече жената, която виждам отразена в очите на Беранжер?“ Потръпна при тази мисъл и хвана ръката на Александър, силно я стисна и в съня си той я стисна в отговор, пошепна: „Мамо, мамо.“ Очите й се насълзиха. Легна до сина си, сложи глава на възглавницата му и затвори очи.

— Жозиан, уредихте ли билетите ми за Китай?

Застанал срещу секретарката си, вторачен в някаква точка на метър над главата й, Марсел Гробз й говореше така, сякаш се беше превърнала в неодушевен предмет. Жозиан почувства силно стягане в гърдите и се вдърви на стола.

— Да… Всичко е на бюрото.

Чудеше се как да се обръща към него. Той й говореше на вие. Тя мънкаше, думите й убягваха, не знаеше как да се изрази. Беше премахнала всички лични местоимения от разговорите им и се изразяваше по възможно най-неопределен начин.

Той не вдигаше глава от работа, непрекъснато пътуваше, тичаше по бизнес срещи, по делови обеди. Всяка вечер Анриет Гробз идваше да го вземе. Минаваше покрай бюрото на Жозиан, сякаш не я забелязваше. Ходеща клечка, захлупена с мекица вместо шапка. Жозиан ги гледаше как си тръгват, той прегърбен, тя наперена, вирнала гребен.

Откакто я беше изненадал в компанията на Шавал пред кафе машината, той я избягваше. Минаваше покрай нея, затваряше се в кабинета си, откъдето излизаше забързан чак вечерта, провикваше се „До утре!“, извърнал глава. Тя едва успяваше да го проследи с поглед…

„Пак ще остана на улицата. Отново в изходна позиция. Съвсем скоро ще ме натири, ще ми плати отпуска, процента за прослужено време, неизползваните почивни дни, ще ми напише стандартните препоръки, ще ми пожелае късмет, ще си стиснем ръка на раздяла и хоп, готово, чао, пиленце! Аз бях дотук, оправяй се! — тя подсмръкна и преглътна сълзите си. — Този Шавал, какъв тъпанар! Ами аз, каква невероятна идиотка съм! Трябваше да си налягам парцалите! Да го давам кротко! Никога в службата, така му бях казала, без неуместни жестове, без намеци за въздушни целувки дори. Не ме познаваш, не те познавам, пълно затъмнение. Бачкане и само бачкане. А той каква я свърши, да си разиграва коня под носа на Марсел. Да надува перки пред него. Тестостеронът го е замаял. Тръгнал да се прави на Тарзан! Че да ме изтърве на земята, прелитайки от лиана на лиана.“

Щото красавецът Шавал я беше разкарал, без много да се церемони! След като обилно я беше полял с помия от обиди. Цветистите изрази я бяха оставили без дъх и без думи! Някои чуваше за първи път в живота си!

„А досега си мислех, че в това отношение по рождение съм много напред с материала.“

Оттогава си беше изплакала очите.

Оттогава прекарваше всяка вечер в еднообразна убийствена скука. Христоматиен пример за въздушна катастрофа. Катапултирана в пространството! „Само като си помисля, че ми бяха в ръцете и любимият сладък дядко, и младият буен любовник, а в краката ми — цар Кинт! Работата беше опечена, оставаше само да дръпна фльонгата и да затегна възела! Прекрасният живот ме очакваше на прага! В момента не съм в състояние дори да мисля, главата ми е пълна с пластилин. На погребението на старата си бях сложила черни очила и всички си мислеха, че съм се подула от плач. Добър ход!“

Погребението на майка й…

Жозиан отиде с влака, прехвърли се на Кюлмон-Шалендре, взе такси (трийсет и пет евро без бакшиша), прекрачи входа на гробището под дъжда и видя скупчени под чадърите всички ония, които беше напуснала с пренебрежение преди двайсет години. „Чао, пичове! Отивам да си живея царски в Париж! Ще се върна тъпкана с мангизи или с краката напред!“ Не е много сигурно, че беше разумно да се върне така, без да се изфука с нещо, за да им затвори устата! „С влака ли дойде? Нямаш ли кола?“ В нейното семейство колата беше признак за суперкласа, доказателство, че „си на върха“. Че спиш в Елисейския дворец. Че си избраник на съдбата. „Не, нямам кола, защото в Париж е шик да ходиш пеш.“ „Ами добре…“ — бяха отвърнали те и се бяха сгушили в черните си яки с подхилване: „Няма кола! Кръгла нула!“

Тя рязко се обърна и отиде до клетката, в която бяха поставили урната с праха. Изведнъж всичко някак се смеси и сълзите й отново рукнаха: „Марсел, мама, Шавал, никой не ми остана, сама съм, изоставена, без мангизи, без бъдеще, изцедена до шушка. На осем години съм и съм нащрек, пазя се от шамара, който всеки миг ще ми се стовари. На осем години съм и дупето ми се тресе, толкова треперя от страх. На осем години съм и дядо се промъква тихо в стаята, след като всички заспят. Или се преструват, че спят, защото така им изнася.“

Не за майка си плачеше, а за себе си. Сигурно са я заченали в някоя пиянска нощ, винаги я оставяха да се оправя сама, никога не беше имала детство. Заради тази тук, на която не й пукаше дали я бяха изнасилвали, експлоатирали или просто е била нещастна. Чудо голямо! „Като си натъпча джобовете с кинти, ще отида да легна на дивана на някой от онези шарлатани и ще му разправя за моите старци! Да видим какво ще каже.“

След гробищата падна як пир. Реки от червено вино, наденици и пръжки, пици и пастети, най-разнообразни сирена и чипс. Всички идваха, за да я огледат отблизо, да я проучат, да я изкоментират. „Как си? Как е животът в Париж?“ „Супер“ — отвръщаше тя, тикайки под носа им диаманта и рубина, подарък от Марсел. Протягаше шия, за да огледат огърлицата от трийсет и една перли, култивирани в Южните морета, със закопчалка от диаманти, монтирани на платина. „А какво работиш? Добри пари ли вземаш? А шефът ти добре ли се държи с теб?“ „По-добре от това — здраве“ — отвръщаше тя, стиснала зъби, за да не се разреве отново. Изреждаха се всички един по един с едни и същи въпроси, получаваха едни и същи отговори и кокореха очи, шашнати от успеха й. Дивяха се и си наливаха по още едно. „Виж ти — клатеха глави, — тука не можеш да станеш и касиерка в супермаркета, ако нямаш връзки! Тука само бачкаш! И се чудиш кога се е изнизал животът.“ Старците казваха: „По наше време започвахме да работим от тринайсетгодишни, без значение къде и какво, само че имаше работа, а сега няма.“ И пак пълнеха чаши. Скоро щяха да се натряскат и да запеят мръсни песни. Тя реши да си тръгне, преди да зазвучат пиянските рефрени. Всичко можеше да се очаква от тях, когато започнеха да се клатушкат. Караха се, държаха се разпасано, решаваха стари семейни конфликти, чупеха гърлата на бутилките, за да се колят.

След малко почувства как й се завива свят и помоли да отворят прозореца. „Защо, да нямаш горещи вълни? Да не си надула корема? Знаеш ли кой е бащата?“ Чуха се непристойни смехове, блъскаха се с лакти, кандилкаха се наляво-надясно като патоци. „Ама сякаш съм единствената ви тема на разговор — тросна им се тя и си пое дъх, — за нищо друго не говорите… Добре че дойдох, иначе щяхте да изпукате от скука!“

Те млъкнаха обидени. „Ей, не си се променила — каза братовчед й Пол, — все такава си агресивна. Не е чудно, дето никой не иска да ти надуе корема! Не се е родил оня, дето ще рискува! Двайсет години каторга във впряг с подобна нахалница! Трябва да има халюцинации или тотално да е изтрещял!“

Дете! Дете на Марсел! Защо досега не се беше сетила? Още повече че той си мечтаеше за дете. Не преставаше да говори за Клечката, дето му бе отказала тази радост, която му се полагаше по закон. Очите му се насълзяваха, щом видеше по рекламите някое ангелче, което пълзи с мокър памперс и омазано с пюре.

Времето спря и се изписа с главно В.

Участниците в банкета с пръжките застинаха, сякаш беше натиснала бутона „пауза“ на дистанционното, и думите придобиха плът и кръв. Бе-бе. Малко бе-бен-це. Мъничък Исус. Малък бузест Гробз. Със златна лъжичка в устата. Какви ги приказва, лъжичка, цял сервиз е по-правилно да се каже. Само да не се задави, горкото дете! Боже, колко е била тъпа! Точно така, именно от това има нужда: да си върне Шефа, да забременее, след което с топ няма да я мръднат! Лицето й се озари от ангелска усмивка, тя сведе глава блажено и гърдите й се развълнуваха в сутиена с гръдна обиколка 105 см и най-голям размер чашки.

Огледа разнежено своите братовчеди и братовчедки, братя и чичовци, лели и племеннички. Колко ги обичаше заради тази бляскава идея! Колко скъпи й бяха тяхната дребнавост, посредственост, пиянските им сурати! Прекалено дълго беше живяла в Париж. Беше се излъскала. Загубила тренинг. Забравила борбата на класите, на половете, битката за парите. Трябва да се връща тук по-често, да продължава да се учи. Да се връща при изпитаната стара истина: как да задържиш мъжа до себе си? С дете в корема. Как можа да забрави тази хилядолетна рецепта, която раждаше династиите и пълнеше сейфовете?

Идеше й да ги прегърне, но се въздържа, доби вид на обидена девственица, „Не, не, не исках да ви обидя — извини се за избухването си. — Споменът за мама дълбоко ме разстрои! Като оголен нерв съм“, и понеже братовчедът Жорж се прибираше с колата си в Кюлмон-Шалендре, тя го помоли да я вземе, за да не й се налага да сменя влака.

„Вече тръгваш? Не можахме да се видим. Остани да преспиш!“ Тя благодари с мазна усмивка, разцелува ги, мушна по една банкнота на племенниците и племенничките си и изчезна в старата симка на братовчеда Жорж, като не забрави да провери дали някой не се бе изкушил да свие подаръците от любовника й, докато мислено бе разигравала сценката с „благата вест“.

Най-трудното обаче й предстоеше: да завоюва отново любовта на Шефа, да го убеди, че авантюрата й с Шавал е била мимолетна, толкова мимолетна, че не си я спомня вече, миг на объркване, на глупост, на женска слабост, да измисли някаква лъжа, която да представи приемливо опакована: принудил я е, заплашил я е, пребил, упоил, хипнотизирал, омаял — за да си върне мястото на фаворитка, да си присвои малък Гробзов сперматозоид и да го приюти на топло в себе си.

Когато се качи на влака в Кюлмон-Шалендре, в купето на първа класа на влака за Париж, Жозиан се замисли и си каза, че трябва хитро да изиграе картите си, да се сниши и да стъпва на пръсти. Всичко започваше от нулата: да мъкне търпеливо всеки камък, без да мрънка, без да се нервира, без да се издава. Докато пирамидата се извиси и стане непреодолима.

Щеше да е трудно, много трудно, но това не я плашеше. Беше излизала победителка и от други корабокрушения.

Разположи се удобно на седалката, усети първите тласъци на влака, който излизаше от гарата, и обзета от вълнение, се сети отново за майка си, благодарение на която пак поемаше към света бодра и готова за битки.

— Ще ни чакат вътре, сигурна ли си? За нищо на света няма да пропусна такова нещо. Да прекарам цял следобед на басейна в хотел „Риц“, върхът на лукса! — въздъхна Ортанс и се протегна в колата. — Незнайно защо, след като изляза от Курбвоа, след като мина по моста, чувствам как се съживявам. Ненавиждам предградията. Мамо, защо живеем в предградие?

Седнала на волана, Жозефин не отговори. Заета беше да търси място за паркиране. Тази събота следобед Ирис им беше определила среща в клуба си. „Ще ти дойде добре, изглеждаш много напрегната, горката ми Жо“, и ето че се въртеше вече трийсет минути, въртеше се в кръг и не можеше да намери място за колата. Паркирането в този квартал не беше лесна работа. Повечето коли бяха подредени на две редици поради липса на място. Беше време за коледно пазаруване, тротоарите гъмжаха от минувачи, натоварени с тежки пакети. Носеха покупките си, сякаш бяха щитове, и внезапно без предупреждение се оказваха на уличното платно. Налагаше се да натиска клаксона, за да не ги прегази. Жозефин въртеше волана, оцъклила очи, за да не пропусне въжделеното място, а дъщерите й губеха търпение. „Тук, мамо, тук!“ — „Не, забранено е, не искам да ми лепнат глоба за неправилно паркиране!“ — „О, мамо! Колко си досадна!“ Това беше новата им любима дума: досадна! Повтаряха я непрекъснато за щяло и нещяло.

— Все още имам лек тен от лятото. Не искам да стана бледа като труп — продължи Ортанс, оглеждайки ръцете си.

„За сметка на това пък аз ще съм като труп“ — каза си Жо. Една кола потегли под носа й, тя натисна спирачка и пусна мигача. Момичетата затропаха с крака.

— Хайде, мамо, давай, давай… Направи показно паркиране.

Приела предизвикателството, Жо успя да се вмъкне на освободеното място. Момичетата изръкопляскаха. Жо избърса изпотеното си чело.

Отново се изпоти при мисълта, че трябва да влезе в хотела, да се подложи на оценяващите погледи на служителите, които ще се почудят какво търси тя тук. Ортанс невъзмутимо я поведе, хвърляйки пренебрежителни погледи на обшитите с галони ливреи на обслужващия персонал.

— Идвала ли си тук преди? — пошушна Жо.

— Не, но мисля, че басейнът трябва да е някъде в тази посока… в подземието. Ако се окаже, че сме сбъркали, няма страшно. Те са прислужници, плащат им, за да ни упътват.

Притеснена, Жозефин вървеше след нея и дърпаше Зое, която зяпаше витрините с луксозни бижута, чанти, часовници и други аксесоари.

— Ооо, мамо, колко са прекрасни! Сигурно струват ужасно скъпо! Ако Макс Бартийе ги види, ще ги свие всичките. Той казва, че като си беден, можеш да крадеш от богатите, без те дори да забележат. Така нещата се уравновесявали!

— Хайде сега — възмути се Жозефин, — накрая ще се окаже, че Ортанс е права и че Макс е много лоша компания за теб.

— Мамо, мамо, виж диамантено яйце. Да не би да го е снесла диамантена кокошка, как мислиш?

На входа на клуба изящна млада жена ги попита за имената им, провери в някаква голяма тетрадка и потвърди, че г-жа Дюпен ги очаква при басейна. На бюрото й гореше ароматизирана свещ. От високоговорителите се лееше класическа музика, Жозефин сведе поглед и изпита срам от евтините си обувки. Младата жена им показа къде е съблекалнята, пожела им приятен следобед и трите влязоха в отредените им кабинки.

Жозефин се съблече. Разтърка белезите от сутиена, грижливо го сгъна, събу си чорапогащника и го нави, подреди в шкафчето тениската, пуловера, панталона си. Извади банския си от найлоновия плик, в който го беше пъхнала през август, и сърцето й тревожно се сви. Беше надебеляла от лятото насам, не знаеше дали ще й стане. „Абсолютно е задължително да отслабна — укори се тя, — не мога да се понасям!“ Не смееше да сведе поглед към корема, бедрата, гърдите си. Без да се оглежда, припряно навлече банския, зяпнала крушката, вградена в дървения таван на кабината. Придърпа презрамките, за да повдигне бюста, опъна го на ханша, тръкна тук-там, за да се поразнесат тлъстините, които й тежаха. Накрая премести поглед и забеляза бялата хавлия на закачалката. Беше спасена!

Обу белите хавлиени чехли, които стояха до хавлията, затвори вратата на кабината и се огледа за дъщерите си. Те вече бяха отишли при Александър и Ирис.

Ирис се бе излегнала на дървения шезлонг с книга в скута, разкошна в бялата хавлия, опънала назад дългата си черна коса. Разговаряше с някаква девойка, която Жо видя в гръб. Тънка девойка с оскъдни бикини. Червеният бански, обшит с лъскави камъчета, пръскаше искри, които проблясваха като звездите на Млечния път. Добре оформено дупе, толкова плитко долнище, че все едно го нямаше. Боже, каква красавица! Тънка талия, стегнат ханш, предълги бедра, изправен гръб, горда осанка, косата прибрана в непретенциозен кок… Девойката излъчваше грация и хубост и идеално се вписваше в изтънчения декор на басейна, чиято вода рисуваше менливи отражения по стените. Всичките й комплекси се събудиха и Жозефин пристегна възела на хавлията. „Заклевам се! От този миг преставам да ям и всяка сутрин ще правя коремни преси. Едно време и аз бях слаба и източена девойка.“

Забеляза Александър и Зое във водата и им махна с ръка. Александър понечи да излезе, за да я поздрави, но тя му направи знак, че не е нужно. Той се гмурна и хвана Зое за краката. Детето стреснато извика.

Девойката с червения бански се обърна и Жо разпозна Ортанс.

— Ортанс, какво е това?

— О, мамо… Това е бански костюм. И няма нужда да викаш! Да не си в къпалнята на Курбвоа.

— Добър ден, Жозефин — поздрави я Ирис, която се надигна, за да предотврати спора между майката и дъщерята.

— Добър ден — тросна се Жозефин и отново се обърна към дъщеря си. — Ортанс, обясни ми откъде имаш този бански.

— Аз й го купих това лято и няма смисъл да се вълнуваш толкова. Ортанс е очарователна…

— Ортанс изглежда непристойно! И да ти припомня, Ортанс е моя дъщеря, не твоя!

— О, хайде сега и ти, мамо! Веднага големите думи.

— Ортанс, иди се преоблечи.

— И дума да не става! Това, че ти си се напъхала в някаква торба, не значи, че аз ще ходя маскирана като кит.

Без да мигне, Ортанс издържа гневния поглед на майка си. Няколко медноруси кичура се бяха изплъзнали от панделката, с която бе вързала косата си, и пламтящите бузи й придаваха детински вид, който определено контрастираше с банския й на съблазнителка. Засегната от думите на дъщеря си, Жозефин се сконфузи. Измрънка нещо, но толкова тихо, че изобщо не се разбра какво искаше да каже.

— Хайде, момичета, по-спокойно — намеси се Ирис с усмивка, за да разведри обстановката. — Дъщеря ти порасна, Жозефин, вече не е малко момиченце. Разбирам, че е удар за теб, но не можеш да го промениш! Освен да я затвориш между два от твоите речници.

— Мога да й попреча да се излага на показ по този начин.

— Тя е като повечето свои връстнички… очарователна.

Жозефин залитна и се наложи да седне на шезлонга до този на Ирис. Да се опълчи едновременно на дъщеря си и на сестра си беше свръх силите й. Извърна глава, за да преглътне сълзите на безсилие и на гняв, които напираха в очите й. Винаги така ставаше, когато се спречкаше с Ортанс — неизменно се излагаше. Страхуваше се от нея, от нейното високомерие, от нескритото й презрение, а и трябваше да признае, че често пъти Ортанс попадаше точно в целта. Ако беше излязла от кабинката горда с външния си вид, с чувството, че банския й стои добре, вероятно нямаше да реагира толкова яростно.

За миг остана разтреперана, вторачена в отраженията във водата на басейна, оглеждайки, без да ги вижда, растенията, беломраморните колони, сините мозайки. Сетне се изправи, пое си дълбоко въздух, за да пресече напиращите сълзи, само това оставаше, съвсем да се изложи, и се обърна, готова да застане очи в очи с дъщеря си.

Ортанс я нямаше. Кацнала на стъпалата на басейна, тя опитваше водата с върха на пръстите и се канеше да се гмурне.

— Недей да си изпускаш нервите пред нея, така няма да имаш авторитет — прошепна Ирис, обръщайки се по корем.

— Ще ми се да те видя на мое място! Тя се държи отвратително с мен.

— В такава възраст е. Това е пубертетът.

— Да бе, пубертетът е идеалното оправдание за всичко. Отнася се към мен, сякаш съм й подчинена!

— Може би защото винаги си ги оставяла да ти се качват на главата.

— Как така винаги съм ги оставяла да ми се качват на главата?

— Винаги си позволявала на другите да се отнасят към теб без особено уважение! Ти самата не се уважаваш, в такъв случай как искаш другите да те уважават?

Смаяна, Жозефин слушаше какво й говори сестра й.

— Спомни си… Когато бяхме малки… аз те карах да коленичиш пред мен и ти трябваше да сложиш на главата си това, което ти беше най-скъпо, и да ми го предложиш, накланяйки глава, като внимаваш да не го изпуснеш… Ако паднеше, те наказвах! Спомняш ли си?

— Онова беше игра!

— Не толкова невинна игра! Аз те проверявах. Исках да разбера докъде бих могла да стигна. Можех да ти поискам абсолютно всичко. Никога нямаше да ми откажеш!

— Защото те обичах! — запротестира Жозефин. — Това беше любов, Ирис. Чиста любов. Аз те боготворях!

— Ами… не е трябвало. По-добре да се беше защитавала, да ми беше крещяла! Ти не го стори нито веднъж. Сега не се чуди защо дъщеря ти се отнася с теб по този начин.

— Престани! Остава да ми заявиш, че вината е моя.

— Разбира се, че вината е твоя!

На Жозефин това вече й дойде в повече. Сълзите рукнаха по бузите й и тя заплака тихо, докато Ирис, легнала по корем, закрила глава с ръце, продължаваше да припомня случки от детството им, игрите, които бе измисляла, за да държи сестра си в подчинение. „Ето ме обратно в любимото ми средновековие — си каза Жозефин през сълзи. — Когато бедният крепостен селяк е плащал данък на господаря на замъка. Това били четирите монети, които той слагал на сведената си глава и предавал на феодала в знак на подчинение. Четири златни монети, с които не разполагал, но някак успявал да набави, иначе бил пребиван, лишаван от обработваема земя, от храна… Впоследствие идват двигателят с вътрешно горене, електричеството, телефонът, телевизията, но отношенията между хората са останали непроменени. Бях, съм и ще бъда покорната крепостна на сестра ми. И на другите! Днес на Ортанс, утре на някой друг.“

Решила, че темата е изчерпана, Ирис отново легна по гръб и продължи разговора, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво ще правиш на Коледа?

— Не знам… — избъбра Жо през сълзи. — Не съм имала време да мисля за това! Шърли ми предложи да отида с нея в Шотландия…

— При родителите й?

— Не… тя не желае да се връща при тях, не знам защо. При някакви нейни приятели, но Ортанс се муси. Според нея Шотландия е „лайняна работа“…

— Можем да посрещнем Коледа заедно на вилата…

— Сигурна съм, че ще предпочете това. Тя е щастлива у вас!

— И аз съм щастлива да ви поканя…

— Не ти ли се иска да бъдете само вие, семейно? Постоянно съм залепена за вас… На Филип сигурно му е писнало.

— О, хайде и ти, да не сме младоженци!

— Ще трябва да го обмисля. Първата Коледа без баща им! — Жо въздъхна. В следващия миг неприятна мисъл я прониза болезнено и тя попита: — А госпожа майка ни ще дойде ли?

— Не… Иначе нямаше да ти предложа. Разбрах, че двете не бива да оставате заедно в една стая, защото положението става взривоопасно.

— Много смешно! Трябва да си помисля… — замълча, после каза: — Говори ли за това с Ортанс?

— Още не. Само я попитах, както попитах и Зое, какъв коледен подарък иска…

— И тя какво ти каза, че иска?

— Компютър… но рече, че ти си й предложила да й купиш, а тя не искала да те засегне. Виждаш ли, че и тя може да бъде тактична и деликатна…

— Може и така да се каже. Всъщност тя ме принуди да й обещая да й купя. И аз както обикновено се съгласих…

— Ако искаш, да й го подарим двете заедно. Компютрите са скъпо удоволствие.

— На кого го казваш! Ако направя такъв скъп подарък на Ортанс, какво ще трябва да подаря на Зое? Мразя несправедливостта…

— Значи мога да помогна… Да участвам… Нали знаеш, за мен не представлява никаква трудност!

— А после ще ми поиска мобилен телефон, айпод, DVD, камера… Искаш ли да ти кажа истината? Задъхвам се, не издържам! Уморена съм, Ирис, толкова съм уморена…

— Именно затова ме остави да ти помогна. Ако искаш, няма да казвам нищо на момичетата. Ще им подаря нещо малко и ще оставя овациите за теб.

— Много щедро от твоя страна, но не искам! Ще ми е ужасно неловко.

— Хайде, Жозефин, отпусни се… Голям си инат.

— Не, казвам ти, не! И този път няма да преклоня глава.

Ирис се усмихна и се предаде.

— Няма да настоявам… Само ще ти напомня, че Коледа е след три седмици и нямаш много време, за да спечелиш милиони… Освен ако не пуснеш фиш.

„Знам — ядосано си каза Жозефин. — Не ми излиза от ума. Още преди седмица трябваше да предам превода, но посветих цялото си време на конференцията в Лион. Не ми остана време да поработя и върху хабилитацията си, проучванията ми изостават, пропускам всяка втора научна сбирка! Лъжа сестра си, като крия, че работя за мъжа й, лъжа научния си ръководител, като се преструвам, че не мога да си събера мислите, откакто Антоан ни напусна! Животът ми, по-рано разграфен като нотен лист, се е превърнал в ужасна какофония.“

Докато Жозефин си говореше на себе си, кацнала на крайчеца на шезлонга, Александър Дюпен нетърпеливо чакаше малката си братовчедка да престане да лудува във водата и да се върне към по-спокойни занимания, за да може да й зададе въпросите, от които му беше бръмнала главата. Единствено Зое беше в състояние да му даде отговорите. Не можеше да сподели нито с Кармен, нито с майка си, нито с Ортанс, която се отнасяше с него като с бебе. Затова, когато Зое реши да се появи над водата и да се подпре на стената на басейна, за да си поеме дъх, Александър отиде при нея и я заприказва.

— Зое! Слушай… Важно е.

— Казвай, слушам те.

— Мислиш ли, че когато възрастните спят заедно, значи, че са влюбени?

— Мама спа с Шърли, пък двете не са влюбени.

— Да, но когато са мъж и жена… Мислиш ли, че като спят заедно, са влюбени един в друг?

— Не, невинаги.

— Ами когато правят любов? Тогава трябва да са влюбени, нали?

— Зависи какво значи според теб да си влюбен.

— Мислиш ли, че когато възрастните престават да правят любов, те вече не се обичат?

— Не знам. Защо?

— Защото мама и татко вече не спят в една стая… От петнайсет дни.

— Значи ще се разведат.

— Сигурна ли си?

— Общо взето… На Макс Бартийе татко му се изнесе.

— И той ли се разведе?

— Да. Та Макс ми разказа точно преди татко му да се изнесе, че той вече не спял с майка му. Той дори не спял у тях, спял някъде другаде, не знаеше къде точно, но не спял вкъщи…

— Ами моят, той пък спи в кабинета си. На едно много малко легло…

— Какви ги приказваш! Значи съвсем сигурно и твоите родители ще се разведат! И може да те накарат да ходиш на психиатър… Това е човек, който ти влиза в главата, за да разбере какво става вътре.

— Аз знам какво става в главата ми. Непрекъснато се страхувам. Точно преди той да отиде да спи в кабинета си, ставах нощем, за да подслушвам на вратата на спалнята, не се чуваше нищо и от тази тишина се страхувах ужасно! Преди понякога правеха любов, вдигаха шум, но шумът ме успокояваше…

— Изобщо ли престанаха да правят любов?

Александър кимна.

— И вече не спят в една стая?

— Не… от петнайсет дни.

— Значи и ти ще се окажеш като мен — разведен!

— Сигурна ли си?

— Ми да… Тъжна работа. Майка ти постоянно ще е нервна. Мама е мрачна и изморена, откакто се разведе. Вика, нервира се, не е хубаво, да ти кажа… Значи и с твоите родители ще стане същото!

Ортанс, която се опитваше да преплува басейна, без да показва глава над водата, внезапно изскочи до тях точно когато Александър повтаряше: „Татко и мама! Разведени!“ Тя се престори, че не чува, за да разбере какво си говорят. Зое и Александър й нямаха доверие и млъкнаха, щом я забелязаха да се носи по водата пред тях. „Ако мълчат, значи е нещо сериозно — каза си Ортанс. — Разведени, Ирис и Филип? Ако Филип я напусне, Ирис ще има много по-малко пари и няма да може да ме глези като сега. Този червен бански само го погледнах и тя веднага ми го купи.“ Сети се и за компютъра. Много тъпо стана, че отказа Ирис да й купи този, който й предлагаше — щеше да е двойно по-хубав от компютъра, който майка й щеше да избере. Тя постоянно говореше за икономии. „Колко е досадна с тези икономии! Сякаш татко се е махнал, без да й остави пари! Немислимо! Никога не би го направил. Татко е отговорен човек. Отговорният човек плаща. Плаща, без да го провъзгласява. Не говори за пари. Това е то класата! Животът е наистина лайняна работа — реши тя и се гмурна, за да продължи упражнението си под водата. — Единствено Анриет знае как да се справя. Шефа никога няма да я изостави.“ Тя се появи отново на повърхността и заоглежда хората наоколо. Жените бяха елегантни и сами, без мъжете си — те бяха заети да работят, да печелят пари, за да могат очарователните им съпруги да се излежават край басейна, издокарани с бански последна мода, наметнали луксозни хавлии. Мечтата й беше някоя от тези жени да й е майка! „Все едно коя — си помисли. — Всяка с изключение на майка ми. Сигурно са ме разменили в родилния дом.“ Ортанс бързо се преоблече в отредената за нея кабина, после отиде да целуне леля си и да се залепи за нея. За да помислят жените наоколо, че Ирис й е майка. Срамуваше се от майка си. Непохватна, зле облечена. Постоянно прави някакви сметки. Когато е уморена, си потърква ноздрите с палеца и показалеца. Ортанс ненавиждаше този неин жест. Баща й беше шик, обличаше се елегантно, дружеше с важни хора. Знаеше всички марки уиски, говореше английски, играеше тенис и бридж, имаше вкус… Погледът й отново спря на Ирис. Не изглеждаше тъжна. Може би Александър грешеше… Той е толкова смотан! Също като майка й, седнала неподвижно, опънала пристегнатата хавлия. „Няма да влезе във водата — реши Ортанс, — аз я засрамих!“

— Няма ли да влезеш във водата? — обърна се Ирис към Жозефин.

— Не… докато се събличах, видях, че имам… че не е моментът.

— Колко си стеснителна! Мензисът ти е дошъл, така ли?

Жозефин кимна.

— Добре тогава, отиваме да пием чай.

— А… децата?

— Ще дойдат, когато се уморят да киснат във водата. Александър знае пътя…

Ирис си върза хавлията, взе си чантата, пъхна фините си стъпала в елегантните чехли и потегли към чайната, скрита зад ограждение от зеленина. Жозефин я последва, с пръст посочи на Зое къде отива.

— Чай с торта или сладкиш? — осведоми се Ирис, сядайки. — Тук има чуден ябълков пай!

— Само чай! Откакто съм тук, реших да мина на диета и вече се чувствам по-слаба.

Ирис поръча два чая и един ябълков сладкиш. Сервитьорката взе поръчката и се оттегли, а в това време две усмихнати жени се приближиха до тяхната маса. Ирис се стегна. Жозефин се изненада от очевидното неудобство, което изпита сестра й.

— Добър ден! — бодро поздравиха двете в един глас. — Каква изненада!

— Добър ден — отговори Ирис. — Сестра ми Жозефин… Беранжер и Надя, мои приятелки.

Двете жени се усмихнаха бегло на Жозефин, след което се обърнаха към Ирис.

— Е? Какво научавам от Надя? Решила си да се пробваш в литературата? — попита Беранжер с израз на напрегнато внимание и лека завист.

— Мъжът ми го каза след онзиденшната вечеря, на която не можах да дойда, дъщеря ми беше вдигнала четирийсет градуса температура! Беше страхотно развълнуван! — заяви Надя Серюрие. — Съпругът ми е издател — поясни тя, обръщайки се към Жозефин, която се направи, че знае за какво става дума.

— Пишеш тайно! Значи затова не те виждаме в последно време — подхвана отново разпита Беранжер. — Чудех се защо не се обаждаш. Търсих те няколко пъти. Кармен не ти ли предаде? Сега разбирам! Браво, скъпа! Направо страхотно! От толкова време говориш за това! Ти поне го направи… и кога ще можем да я прочетем?

— Засега просто обмислям идеята… Не пиша — отвърна Ирис, играейки си с колана на бялата хавлия.

— Не говорете такива работи! — възкликна тази, която се казваше Надя. — Съпругът ми очаква ръкописа… Заинтригували сте го с вашите средновековни истории! Само за това ми говори. Идеята ви да сравните онези далечни времена с нашата действителност е блестяща! Направо блестяща! Като гледам какви успехи жънат историческите романи, такава история от средните векове… Просто няма начин да не успеете.

Жозефин хлъцна от изненада и Ирис я ритна под масата.

— Освен това си толкова фотогенична, Ирис! Дори само снимката с големите ти сини очи на корицата ще направи книгата бестселър! Нали, Надя?

— Засега, поне доколкото знам, не се пише с очи — отвърна Ирис.

— Малка шегичка…

— Беранжер е права. Мъжът ми винаги казва, че в днешно време не е достатъчно да напишеш книга, трябва и да умееш да я продадеш. И в това отношение очите ви ще са страхотна реклама! Очите ви, връзките ви, вие сте родена късметлийка, скъпа Ирис…

— Остава само да я напишеш! — възкликна Беранжер и запляска с ръце, за да покаже колко силно е въодушевена.

Ирис не отговори. Беранжер хвърли поглед на часовника си и извика:

— Опа, трябва да тичам, закъснявам! Ще се чуем…

Двете си взеха довиждане и изчезнаха, махнали приятелски с ръка. Ирис сви рамене и въздъхна. Жозефин не беше проронила дума. Сервитьорката донесе двата чая и ябълковия пай, полят с карамел и сметана. Ирис помоли да отбележат поръчката на сметката й и се подписа на касовата бележка. Жозефин изчака сервитьорката да се отдалечи и поиска Ирис да й обясни какво става.

— Видя ли? Сега цял Париж ще научи, че пиша книга.

— Книга за средновековието! Каква е тази шега? — повиши тон Жозефин.

— Не се ядосвай, Жо, успокой се.

— Все пак е изненадващо!

Ирис въздъхна отново, отметна назад тежката си черна коса и взе да обяснява на Жозефин какво се беше случило.

— Онзи ден на една вечеря се бях отегчила толкова жестоко, че наприказвах всевъзможни глупости. Заявих, че пиша, и когато ме попитаха какво, отворих дума за дванайсети век… Не ме питай защо. Беше съвсем неволно.

— Но ти винаги си твърдяла, че това време било безинтересно…

— Знам… Но бях неподготвена. Само че се оказа страхотно попадение! Да беше видяла физиономията на Серюрие, издателя! Клъвна на мига! Затова продължих, развълнувах се страхотно, също като теб, когато ми разказваш за тази епоха, учудващо, нали? Със сигурност съм повторила думите ти едно към едно.

— Толкова ми се подигравахте през всичките тези години и ти, и мама.

— На един дъх изложих всичко, което си ми казвала… Сякаш ти беше в главата ми и говореше… и той го прие на сериозно. Готов е да подпишем договор… Очевидно мълвата вече е плъзнала. Сега не знам какво да правя, ще се наложи да поддържам напрегнатото очакване…

— Вземи и прочети проучванията ми… Ще ти дам бележките си. Аз имам куп идеи за романи! Дванайсети век буквално гъмжи от истории, които стават за романи…

— Не се шегувай. Не ме бива да напиша роман… Умирам от желание, но не мога да скалъпя повече от пет реда.

— Опитвала ли си?

— Да. От три-четири месеца насам, резултатът е три-четири реда, и толкова. Не е за мен! — тя се изсмя саркастично. — Не! Това, което трябва да направя, е да поддържам илюзията… докато се забрави. Да се преструвам, да твърдя, че работя усилено и един ден да обявя, че съм унищожила всичко, защото не ми е харесало.

Жозефин гледаше сестра си с недоумение. Ирис красавицата, умницата, Ирис прекрасната е излъгала, за да се представи в по-различна светлина! Дълго я наблюдава смаяна, сякаш откриваше друга жена зад решителната и горда личност, която познаваше. Свела глава, Ирис режеше сладкиша си на малки правилни парченца, които подреждаше по края на чинията. Нищо чудно, че не надебелява, ако винаги се храни така, помисли Жо.

— Намираш, че съм смешна, нали? — подхвана Ирис. — Хайде, признай си. И ще имаш право.

— Не, не е това… Учудена съм. Изненадващо е от твоя страна, така е.

— Е, да! Изненадващо е, но няма да седна да се тръшкам сега. Ще се оправя. Ще измисля нещо. Не ми е за пръв път!

Жозефин се стресна.

— Какво искаш да кажеш? Не ти е за пръв път… кое, да лъжеш ли?

Ирис се ухили.

— Да лъжа? Колко пресилено! Ортанс е права, миличка Жо. Или си толкова наивна, че направо ме притесняваш… За теб има само добро и зло, черно и бяло, добри и лоши, порок и добродетел. Да де, така е много по-лесно! Веднага разбираме с какво си имаме работа.

Жозефин обидена сведе поглед. Не намери нужните думи, за да възрази. Нямаше и нужда, тъй като Ирис продължи ядосано:

— Не за пръв път съм затънала в лайна, клета моя загубенячке!

В гласа й прозвучаха злобни нотки. Нотки на презрение и на раздразнение. Жозефин не беше чувала досега този недоброжелателен тон от устата на сестра си. Но това, което повече я разтревожи, бе завистливата нотка, която й се стори, че дочува. Едва доловима нотка, която веднага отзвуча… но все пак я чу. Ирис да й завижда? На нея? Невъзможно, си каза Жозефин. Невъзможно! Ядоса се на себе си, че си го беше помислила, и се опита да спаси положението.

— Аз ще ти помагам! Ще ти намеря история, която да разкажеш… Следващия път, когато се видиш с твоя издател, ще го шашнеш с познанията си по медиевистика.

— Така ли? И как ще стане според теб? — сопна се Ирис, докато мачкаше с десертната виличка парчетата сладкиш.

„Не хапна трошичка — отбеляза Жо наум. — Наряза го на парчета и ги разпиля из чинията. Тя не яде, тя убива храната.“

— Как бих могла да впечатля културен мъж, аз, която съм толкова невежа?

— Изслушай ме! Нали знаеш историята на Ролон, предводителя на норманите, който бил толкова едър, че дори като яхнел коня, краката му стигали до земята?

— Не я знам.

— Той бил неуморен пътник и велик мореплавател. Дошъл от Норвегия и сеел ужас. Заявявал, че в рая отива само воинът, загинал в битка. Това нищо ли не ти напомня? Имаш пълна свобода да му разправиш каквото ти хрумне за този герой. Той е създателят на областта Нормандия!

Ирис сви рамене и въздъхна.

— Няма да стигна далеч. Не знам нищо за тази епоха.

— Или можеш да му кажеш, че заглавието на „Отнесени от вихъра“, нали знаеш, книгата на Маргарет Мичъл, е взето от една творба на Франсоа Вийон…

— Така ли?

— Отнесени от вихъра е стих от балада на Франсоа Вийон.

Жозефин беше готова на всичко, за да се появи усмивка на затвореното и враждебно лице на сестра й. Беше готова да разказва смешки, да размаже по лицето си крема от сладкиша, за да види как Ирис се усмихва и сините й очи заискряват, прогонвайки чернилката, която ги помрачаваше. Тя зарецитира, изпънала ръкава на бялата хавлия като римски трибун, който държи реч пред събраното множество:

Ирис се подсмихна и я погледна заинтригувана.

Жозефин беше преобразена. Тя излъчваше мека светлина, която й придаваше необяснимо очарование. Изведнъж се беше превърнала в знаеща и уверена, нежна и доверчива жена, толкова различна от познатата й Жозефин! Ирис я погледна със завист. Мимолетна искра, която угасна мигновено, както се и появи, но Жо успя да я забележи.

— Слез на земята, Жо. На кого му пука за Франсоа Вийон!

Жозефин млъкна, въздъхна.

— Исках само да ти помогна.

— Знам, много мило от твоя страна… Много си мила, Жо. Абсолютно не си наясно с нещата, но си много мила!

„Обратно на изходна позиция — помисли Жозефин. — Пак аз съм смотанячката… Исках само да й помогна. Жалко.“

Жалко за нея.

Имаше го все пак онова раздразнение, онази завистлива нотка в гласа на Ирис, която бе доловила. На два пъти, само за секунди! „Не съм толкова загубена, щом тя ми завижда — помисли Жо и изпъна рамене, — не съм толкова смотана… Освен това не си поръчах ябълков сладкиш. Спестих си поне сто грама.“

Огледа се победоносно. „Тя ми завижда, завижда ми! Имам нещо, което й липсва, а го желае! Показа го за хилядна от секундата с поглед, с промяна на тона. И целият този лукс, палмите наоколо, стените от бял мрамор, синкавите отблясъци по стъклата на огромните прозорци, жените в бели хавлии, които се протягат и гривните им подрънкват — изобщо не ми пука от всичко това. Не бих сменила живота си за никой друг на света. Върнете ме обратно в X, XI, XII век! Възраждам се, страните ми порозовяват, изправям гръб, без седло яхвам коня зад Ролон Великана и бягам с него, обхванала съм го с двете ръце… Сражавам се редом с него край бреговете на Нормандия, разширявам владенията му чак до Мон Сен Мишел, приемам незаконородения му син, отглеждам го и той става Вилхелм Завоевателя!“

В ушите й прокънтяха тръбите на церемонията по коронясването на Вилхелм.

Или…

Името й е Арлет, майката на Вилхелм… Запретнала поли, тъпче прането на чешмата при Скалата, когато Ролон, Ролон Великана, я зърва, грабва я, прави й дете! От проста перачка става едва ли не кралица.

Или още…

Тя повдигна хавлията като полите на дълга рокля. „Аз съм Матилда, дъщеря на Балдуин, граф Фландърски, съпруга на Вилхелм. Много обичам историята на Матилда, истински роман. Матилда е обичала Вилхелм до сетния си час! Нещо изключително рядко за онова време. И той я е обичал. Отвъд портите на нормандския град Кан издигнали два големи манастира, мъжки и женски, в знак на благодарност към Господ за своята любов.“

Имаше за разказване толкова истории, ако някой издател й направеше предложение. Десетки, хиляди! Можеше да опише звъна на медните тръби, шума на галопиращите коне, потта от сраженията, тръпнещите устни при първата целувка… „Сладостта на целувките, примамката на любовта.“

Жозефин потръпна. Прииска й се да отвори тетрадките си, да прегледа бележките си, да преоткрие красивата история на тези векове, които я бяха омаяли.

Погледна часовника си и реши, че е време да се прибира.

— Работа ме чака — сбогува се тя.

Ирис вдигна глава и вяло отвърна:

— Аха!

— Ще прибера момичетата пътьом… не ставай. Благодаря ти за всичко!

Бързаше да си тръгне. Да се махне от това място, където внезапно всичко й се стори фалшиво и безсмислено.

— Хайде, момичета! Тръгваме! Без възражения!

Ортанс и Зое се подчиниха веднага, излязоха от водата и я последваха към съблекалнята. Жозефин се почувства пораснала с десет сантиметра. Тя вървеше с танцова стъпка, докосваше с върха на пръстите си дебелия белоснежен мокет, следеше отражението си в огледалата, същинска кралска особа. Ха! Само няколко килца по-малко, и ще бъда разкошна! Ха! Благодарение на знанията ми Ирис е блеснала на някаква светска вечеря! Ха! На мен да ми предложеха, щях да изпиша цели грамадни томове! Ха! Мина покрай младата изискана жена на входа и я погледна с победоносна усмивка. „Щастлива съм! Толкова съм щастлива. Да знаеше само какво се случи току-що! Щеше да ме погледне с други очи.“

Хавлията й се разгърна и младата жена я погледна сърдечно и приветливо.

— О! Не видях…

— Кое?

— Че чакате дете. Толкова ви завиждам! От три години с мъжа ми се опитваме, но…

Жозефин я изгледа смутено, после сведе очи към широката си талия и се изчерви. Не се осмели да опровергае изисканата млада жена, която с такава нежност я проследи, докато вървеше към кабината с натежали като топузи крака.

Ролон и Вилхелм Завоевателя отминаха, без да я удостоят с поглед. Перачката Арлет й се изсмя в очите и разплиска вода от коритото…

В съседната кабина Зое размишляваше върху чутото от Александър.

Ирис и Филип не биваше да се разделят! Бяха останали единственото й семейство — нейните чичо и леля. Изобщо не познаваше семейството на татко си. „Нямам семейство — шепнеше татко и я целуваше по вратлето, — вие сте единственото ми семейство!“ От шест месеца не беше виждала и Анриет. „Двете с майка ти имат някакъв спор“ — обясняваше Ирис, когато я питаше защо. Липсваше й Шефа: обичаше да се покатери на коленете му и да слуша разказите му от времето, когато бил бедно малко момче и бродел из парижките улици, предлагал почистване на комини за няколко монети или маджуносване на счупени прозорци.

Непременно трябваше да измисли някаква гениална идея, за да останат заедно Ирис и Филип. Ще го обсъди с Макс Бартийе. Усмивка озари лицето й. Макс Бартийе! Двамата с Макс са страхотен тим! Той я учи на куп неща. Благодарение на него вече не се чувства като жалка тъпачка. Чу нетърпеливия глас на майка си, викаше я; отговори: „Да, идвам, мамо, идвам…“

Антоан Кортес се събуди от силен вик. Милен се беше вкопчила в него, цялата трепереше и му сочеше с пръст нещо на пода.

— Антоан! Виж! Тук, тук!

Беше се лепнала за него с изкривени устни и ококорени от ужас очи.

— Антоан, ааа! Антоан, направи нещо!

Антоан се събуди трудно. Станаха повече от три месеца, откакто живееше в „Кроко Парк“, но след като чуеше звъна на будилника, търсеше в просъница завесите от стаята си в Курбвоа и гледаше Милен, учуден, че не вижда Жозефин с нощницата на дребни цветчета, учуден, че не чува момичетата да скандират, скочили в леглото му: „Ставай, татко, ставай!“ Всяка сутрин напрягаше паметта си, за да си спомни къде се намира. Намирам се в „Кроко Парк“ на източния бряг на Кения, между Малинди и Момбаса, и развъждам крокодили за голяма китайска фирма! Напуснах жена си, двете си дъщерички. Налагаше му се да си повтаря тези думи. „Напуснах жена си, двете си дъщерички.“ Преди… Преди, когато пътуваше, винаги се връщаше у дома. Отсъствията му бяха като кратки ваканции. „Сега — повтаряше си Антоан, — сега развъждам крокодили и ще стана богат, богат, богат. С удвояването на оборота ще се удвои инвестицията ми. Ще дойдат предложения за нови начинания и ще избирам, пушейки дебела пура, кое ще ме направи още по-богат! Едва тогава ще се прибера във Франция. Ще възнаградя стократно Жозефин, ще издокарам момичетата като руски принцеси, ще купя и на двете хубави апартаменти и продължаваме пълен напред! Ще бъдем щастливо и състоятелно семейство.“

Когато стане богат…

Тази сутрин нямаше време да довърши мечтата си. Милен бе изритала завивките на пода и тропаше с крак. Очите му затърсиха будилника — пет и половина!

Всяка сутрин будилникът звънеше в шест часа и точно в седем се чуваше свирката на Ли, застанал пред наредените като по конец работници, които отиваха на работа и се трудеха до 15 часа. Без прекъсване. „Кроко Парк“ работеше без прекъсване. Сто и дванайсетте работници бяха разделени на три екипа по управленските методи на тейлъризма. Всеки път, когато Антоан предлагаше на господин Ли да се дават почивки на работниците, неизменно получаваше един и същ отговор: But, sir, mister Taylor said3… — и знаеше, че няма смисъл да настоява. Независимо от жегата, от влагата, от тежката работа работниците не намаляваха темпото. Половината бяха женени. Живееха в колиби от плет, измазан с кал. Петнайсет дни годишен отпуск и нито ден повече, никакъв профсъюз, седемдесетчасова работна седмица, заплата сто евро на месец плюс жилище и храна. Good salary, mister Cortes, good salary. People are happy here! Very happy! They come from all China to work here! You don’t change the organization, very bad idea!4

Антоан се беше отказал.

Всяка сутрин ставаше, вземаше душ, бръснеше се, обличаше се и слизаше да закуси. Закуската му правеше прислужникът Понг, който, за да му достави удоволствие, беше научил няколко френски думи и го поздравяваше с думите: „Bien domi, mister Tonio, bien domi? Breakfast is ready!“5 Милен отново се унасяше в сън под мрежата против комари. В седем часа Антоан заставаше до господин Ли срещу строените в редица работници, които получаваха задачите си за деня. Изпънати, с широките шорти, с вечните усмивки на уста, с вирнати брадички, те на всичко отговаряха с yes, sir!

Тази сутрин явно нямаше да протече както обикновено. Антоан правеше усилия да се събуди.

— Какво има, скъпа? Да не сънува кошмар?

— Антоан… Тука, погледни… Не сънувам! Той ме облиза по ръката.

Във фермата нямаше нито куче, нито котка — китайците не ги харесваха за домашни любимци и ги хвърляха на крокодилите. Милен беше намерила на плажа в Малинди чаровно бяло котенце с остри черни ушички. Беше го кръстила Милу и му бе купила герданче от бели мидички. Намериха герданчето да плува в една от крокодилските реки. Милен бе избухнала в ридания, ужасена. „Антоан, котенцето е мъртво! Изяли са го.“

— Спи, мила, имаме още малко време…

Милен заби нокти в шията му и го принуди да се събуди напълно. Той разтърка очи, наведе се над рамото й и видя на паркета лъскав, тлъст и дълъг крокодил, който ги фиксираше с жълтите си очи.

— А — преглътна Антоан, — вярно… Имаме проблем. Не мърдай, важното е да не мърдаш, Милен! Крокодилите нападат, ако мърдаш. Ако си неподвижна, нищо няма да ти се случи!

— Ама виж, той ни гледа!

— Ако не мърдаме, значи сме му приятели.

Антоан погледна животното, което го държеше на прицел през тесните жълтеникави процепи на очите си, и потръпна. Милен усети и го разтърси.

— Антоан, той ще ни изяде!

— Няма… — отвърна Антоан, за да я успокои. — Няма…

— Видя ли му зъбите? — изкрещя Милен.

Крокодилът ги наблюдаваше, прозяваше се и демонстрираше острите си зъби.

Понг — провикна се Антоан. — Понг, къде си?

Животното подуши края на висналия бял чаршаф, захапа го и го задърпа, повличайки Антоан и Милен, които се вкопчиха в пръчките на леглото.

— Понг! — изрева Антоан, вече губеше самообладание. — Понг!

Милен викаше толкова силно, че крокодилът започна да реве и да тресе туловището си.

— Милен, млъквай! Той надава любовния призив на мъжкаря! Ти го възбуждаш, ще ни скочи.

Милен пребледня и прехапа устни.

— О, Антоан! Ще умрем…

— Понг! — извика Антоан, опитвайки се да не шава и да не издава паниката си. — Понг!

Крокодилът гледаше Милен и гъргореше с някакви странни писукащи звуци. Антоан не можа да се сдържи и избухна в неистов смях.

— Милен… струва ми се, че той те ухажва.

Бясна, тя го ритна в бедрото.

— Мислех, че спиш винаги с карабината под възглавницата…

— Така беше в началото, но после…

Думите му бяха прекъснати от забързани стъпки нагоре по стълбите. На вратата се почука. Беше Понг. Антоан му каза да махне животното и придърпа завивката върху гърдите на Милен, понеже Понг я зяпаше, а се преструваше, че е свел очи към пода.

— Бамби! Бамби! — изписка Понг като стара беззъба китайка. — Come here, my beautiful Bambi. Those people are friends!6

Крокодилът бавно извърна главата си с жълти очи към Понг, поколеба се няколко секунди, после с въздишка извърна тяло и изпълзя към прислужника, който го потупа и го погали между очите.

— Good boy, Bambi, добро момче… — извади от джоба на шортите си пилешка кълка и я подаде на животното, което с рязък жест я хвана.

Милен не издържа.

— Pong, take the Bambi away! Out! Out! — изкряска тя на примитивния си английски.

— Yes, mam, yes… Come on, Bambi7.

Крокодилът се заклатушка подир Понг и се омете.

Пребледняла и разтреперана, Милен погледна Антоан и погледът й обяви недвусмислено: „Не желая НИКОГА повече да виждам това животно в къщата, ясно ти е, надявам се!“ Антоан потвърди, взе си шортите и тениска и изчезна подир Понг и Бамби.

Откри ги в кухнята в компанията на Мин, жената на Понг. Понг и Мин гледаха Бамби, който гризеше крака на масата, там Понг беше закрепил скелета на пържено пиле. Антоан беше разбрал, че никога не трябва да заговаряш китайците директно. Китаецът е чувствителен, дори мнителен и може да приеме всяка забележка като унижение, което дълго ще затаи в ума и сърцето си. Затова попита Понг откъде се е взело това без съмнение очарователно животно, на което все пак мястото му не е вкъщи. Понг разказа историята на Бамби, чиято майка открили мъртва в боинга, с който ги докарали от Тайланд. Не бил по-голям от едра попова лъжичка, увери Понг, и толкова сладък, господин Тонио, толкова сладък… Понг и Мин се привързали към клетия малък Бамби и го опитомили. Давали му рибена чорба и оризова каша с биберон. Бамби пораснал и никога досега не бил нападал. Случвало се да захапе, но на игра, което си е напълно в реда на нещата. Обитавал едно оградено езерце, което до днес не бил напускал. Тази сутрин се измъкнал. „Сигурно е искал да се запознае с вас… Няма да се повтори. Не би ви наранил — гарантира Понг, — не го хвърляйте при другите, те ще го изядат, той ни е като дете!“

„Сякаш нямам достатъчно проблеми“ — въздъхна Антоан и си избърса челото. Беше само шест и половина сутринта и вече плуваше в пот. Накара Понг да обещае да заключва Бамби и да не го изпуска от очи.

— Не искам това да се повтори, Понг, никога вече!

Понг се усмихна и с поклон благодари на Антоан за проявеното разбиране.

— Nevermore, mister Tonio, nevermore! — изграчи той, като се кланяше безспир в знак на подчинение.

Плантацията се състоеше от няколко подразделения: птицевъдна ферма за пилетата, с които хранеха крокодилите и персонала, развъдник за крокодили, който започваше от кораловия риф и се простираше на стотици хектари навътре в сушата в специално пригодени речни участъци, фабрика, където преработваха месото и го консервираха, и фабрика за обработка на кожите, там ги подготвяха за експедиране в Китай, където щяха да се превърнат в пътни чанти, куфари, дамски чанти, визитници, портфейли е марките на известни френски, италиански и американски дизайнери. Последната част от сделката тревожеше Антоан, който се боеше да не открият, че нелегалната продукция тръгва от неговия развъдник. Когато собственикът китаец дойде в Париж да го вземе на работа, той скри от него този етап. Ян Уей говори предимно за развъдника и за месопреработването, които трябвало да бъдат организирани в съответствие с най-стриктните хигиенни норми. Собственикът спомена и за някакви „съпътстващи“ дейности, но без да навлиза в подробности, обеща му да получава процент от всичко, което ще произлиза от плантацията „живо или мъртво“. „Живо или мъртво, господин Кортес! Живо или мъртво!“ И се усмихваше с канибалска усмивка, която предвещаваше фантастични приходи. След като се озова на място, Антоан разбра, че отговаря и за кожарската фабрика.

Беше късно да протестира — оказа се въвлечен в авантюрата. Морално и финансово.

Антоан Кортес имаше големи планове. Опарен от провала си в „Гънман & Ко“, той беше инвестирал в „Кроко Парк“ и си бе дал дума никога вече да не е бурмичка в машината, а човек, с когото другите да се съобразяват. Държеше десет процента от акциите. За целта беше взел банков заем. Беше посетил господин Фожрон, комуто показа експлоатационните проекти на „Кроко Парк“ и предвижданията за печалби за следващите пет години и от когото поиска заем от двеста хиляди евро. Господин Фожрон се бе поколебал, но тъй като познаваше Антоан и Жозефин, предположи, че кредитът ще е подсигурен от парите на Марсел Гробз и авторитета на Филип Дюпен. Така че се съгласи да отпусне исканата сума. На 15 октомври Антоан трябваше да погаси първата вноска, но не го стори, тъй като все още не бе получил заплата. Имало някакви управленски проблеми, обясни му господин Уей, с когото след множество неуспешни опита бе успял да говори лично по телефона. Уей го успокои, че скоро ще получи заплатата си, и го увери, че ако в края на тримесечието има добри резултати, ще вземе висока коледна премия за първите месеци тежък труд! „You will be Superman!8 Защото вие, французи, има много идеи, а ние, китайци, много пари да осъществи!“ — гръмогласно се разсмя господин Уей. „Ще погася наведнъж трите месечни вноски — обеща Антоан на господин Фожрон — най-късно на 15 декември.“ По тона на банкера усети, че онзи започва да се притеснява, и пусна в действие най-убедителния си глас. „Не се тревожете, господин Фожрон, става дума за сериозен бизнес! Китай се раздвижи, развива се и просперира. Това е страната, с която трябва да се прави бизнес. Ако бяхте видели какви суми имам предвид и какви документи подписвам, вашите служители щяха да ми завидят! Всеки ден през ръцете ми минават милиони долари!“ „Надявам се, че това не са мръсни пари, заради вас се безпокоя, господин Кортес“ — бе отговорил господин Фожрон.

Антоан едва се сдържа да не му затвори телефона.

Обаче всяка сутрин се будеше, изпълнен с тревога, и фразата на Фожрон за мръсните пари звучеше в ушите му. Всяка сутрин преглеждаше пощата, а заплатата му още се бавеше…

Не беше излъгал момичетата, наистина отговаряше за седемдесет хиляди крокодила! Най-големите хищници на Земята. Влечуги, които са на върха на хранителната верига от двайсет милиона години. Праисторически животни от времената на динозаврите. Всяка сутрин след разпределяне на задачите за деня двамата с господин Ли тръгваха да проверяват дали всичко се изпълнява според инструкциите. В момента Антоан изучаваше поведението на крокодилите, целта бе да се повиши рентабилността и да се подобри възпроизводството им. Налагаше се да изчита купища книги по въпроса.

— Знаеш ли — обясни той на Милен, която гледаше влечугите с подозрение, — те не са агресивни без причина. Това е инстинктивна реакция — елиминират най-слабите и като съвестни боклукчии почистват грижливо природата. В реките действат като истински прахосмукачки, не пропускат и най-малката мръсотия.

— Да, но хванат ли те, ще те глътнат за част от секундата. Това е най-опасното животно на планетата!

— Много предвидимо обаче. Знае се защо и как напада. Когато някой се бухне във водата и я разплиска шумно, крокодилът мисли, че е умиращо животно, и му се нахвърля. Ако влезеш бавно във водата, той не помръдва. Не искаш ли да опиташ?

Тя го бе погледнала стреснато и Антоан се беше разсмял.

— Понг ми показа оня ден. Плъзна се леко до един крокодил, без да вдига шум, без да разплисква водата, и животното не го докосна.

— Не ти вярвам.

— Така беше, уверявам те! Видях го с очите си.

— Нощно време, Антоан… Понякога ставам, за да ги погледам, и виждам очите им в тъмното… Сякаш са джобни фенерчета над водата. Плаващи светулки… Никога ли не заспиват?

Нейната наивност го развеселяваше. Смееше се на любопитството й на малко момиченце и я притискаше към себе си. Приятно му бе да живее с Милен. Все още не беше свикнала с живота в плантацията, но преливаше от добри намерения. „Може би бих могла да ги науча на френски… или да пишат и да четат“ — заявяваше тя, когато обикаляха заедно колибите на работниците. Казваше някоя и друга дума на жените, поздравяваше ги за чистотата на жилищата, вземаше на ръце първите бебета, които се бяха родили в „Кроко Парк“, и ги люлееше.

— Много бих искала да бъда полезна… Като Мерил Стрийп в оня филм, „Извън Африка“, спомняш ли си го? Толкова беше красива. Бих могла да последвам примера й — да отворя лечебница. В училище изкарах курсове за първа медицинска помощ и имам свидетелство… ще се науча да дезинфектирам рани, да ги шия. Поне ще имам занимание… Или да развеждам туристите, които идват да гледат…

— Само че престанаха да идват, станаха много злополуки! Туроператорите не искат да поемат такъв риск…

— Жалко… Можех да отворя магазинче за сувенири. Щеше да носи парички…

Беше се пробвала в лечебницата. Опитът не се оказа много успешен. Появи се с бели дънки и дантелена прозрачна блуза, та работниците се втурнаха да й показват дребните рани, които сами си бяха нанесли, за да ги докосва, да ги лекува, да ги преглежда.

Така че се отказа.

Понякога Антоан я вземаше със себе си на обиколки с джипа. Един ден по време на обиколката забелязаха крокодил, който разкъсваше със зъби почти двестакилограмова антилопа гну. Крокодилът се търкаляше и въртеше, влачеше плячката си в така наречения от работниците „търкал на смъртта“. Милен ужасена се разкрещя и оттогава предпочиташе да си остава вкъщи да го чака. Антоан й бе обяснил, че няма защо да се опасява от този крокодил, защото след такъв обилен обяд той няма да търси храна поне няколко месеца.

Изхранването на крокодилите в развъдника беше най-големият проблем за Антоан. Отклонените за целта реки навлизаха дълбоко навътре в територии, богати на дивеч, но дивите животни страняха от тях и ходеха на водопой нагоре по течението. Крокодилите започваха да стават все по-зависими от храната, раздавана от работниците. Господин Ли се принуди да организира „хранителни обиколки“, по време на които работниците се движеха по бреговете и влачеха във водата навързани пилета. Когато преценяха, че никой не ги наблюдава, те рязко дръпваха връвта, откъсваха някое пиле и го изяждаха. Оглозгваха го и изплюваха костите, без да спират да вървят.

Заключението се налагаше от само себе си: трябваше да се отглеждат все повече пилета.

„Непременно трябва да направя нещо, за да върна дивеча по-близо до реките, иначе ме чака изключително сериозен проблем. Не може крокодилите да чакат само на служителите за храна, ще престанат да ловуват, ще станат мързеливи и ще загубят тонус. Накрая ще престанат и да се размножават.“

Притесняваше го и това, че мъжките екземпляри бяха по-малко. Трудно беше да им се определи полът само на око. Трябвало е да ги приспят и маркират още при пристигането им, но никой не се беше сетил да го стори. Може би някой ден щеше да се наложи да се проведе подобна акция.

Във вътрешността имаше и други развъдници на крокодили, чиито собственици нямаха подобни проблеми. Условията там бяха такива, каквито са в дивата природа, и крокодилите сами си намираха храна, нападаха и отмъкваха плячката, дръзнала да се приближи до водата. Когато ходеше до Момбаса, най-близкия град до „Кроко Парк“, Антоан отиваше в „Крокодил Кафе“, където се обменяха последните новини за курса на месото, за котировките на кожите. Слушаше разговорите на възрастните мъже със спечена от слънцето, от житейския опит и от Африка кожа. „Това са много умни животни, Тонио, да знаеш, макар че мозъчетата им са малки. Направо са като високотехнологични подводници. Не са за подценяване. Те ще ни надживеят със сигурност! Общуват помежду си чрез дискретен, но обширен звуков и мимически репертоар. Когато вдигат глава във водата, значи, че преотстъпват лидерската си роля. Когато извиват опашката на дъга, предупреждават: не съм на кеф, изчезвай! Непрекъснато си сигнализират, за да се вижда кой командва. Това е от изключително значение при тях — кой е най-силният. Също като при хората, нали? Ти как я караш с твоя собственик? Спазва ли поетите ангажименти? Плаща ли ти както сте се уговорили, или те кара да чакаш, мотае те и ти разправя врели-некипели? Винаги искат да ни прецакат. Тропни по масата, Тонио, тропни по масата! Не се оставяй да те заплашват или да те баламосват с празни обещания. Научи се да ги накараш да те уважават!“ Те гледаха Антоан е усмивка. В такива моменти той само наблюдаваше как устите им се отварят и затварят и във врата му потичаше студена пот.

Гръмогласно поръчваше почерпка за цялата компания и вдигаше чашата с ледената бира до напуканите си устни. „За ваше здраве, момчета! И за крокодилите!“ Всички пиеха и си свиваха цигари. „Тук има добра трева, Тонио, трябва и ти да пропушиш, ще ти облекчи каръшките моменти, когато сметките не ти излизат и си тотално сдухан!“ Антоан отказваше. Не се осмеляваше да ги попита какво знаят за господин Уей, какъв е бил предшественикът му и защо се е махнал.

„При всички положения няма да умреш от глад — смееха се мъжете. — Винаги можеш да си опържиш крокодилски яйца на очи, да си направиш омлет от крокодилски яйца, крокодилски яйца с майонеза! Гадните животни непрекъснато снасят!“

Гледаха го, премрежили жълтите си очи… като крокодили. Най-трудното беше да се преструва на спокоен пред Милен вечер, когато се прибираше от Момбаса. Тя го разпитваше какво е видял, какви новини носи. Ясно му беше, че търси успокоение. Даде му всичките си икономисани пари, за да платят пътуването и настаняването. Заедно купиха „най-необходимото“, както тя се изрази. Къщата беше съвсем празна, тъй като предишният обитател бе отнесъл всичко, дори пердетата в стаите и хола. Газова печка, хладилник, столове и маса, музикална стереоуредба, легло и килими, чинии и тенджери — наложи се да купуват всичко. „Толкова съм щастлива да участвам в това приключение“ — възкликваше тя, подавайки му кредитната си карта. Не се спираше пред никакъв харч за тяхното „любовно гнезденце“ и благодарение на нея къщата придоби приятен вид. Купи си стара шевна машина „Сингер“, беше я открила на пазара, и по цял ден шиеше завеси, покривки за леглото, за масата, кърпи за кухнята. Работничките китайки свикнаха да й носят работа и Милен я приемаше на драго сърце. Когато се прибираше ненадейно и искаше да я целуне, тя винаги стискаше в устните си карфици! През уикендите ходеха до плажовете с бял пясък на Малинди. И двамата обичаха да се гмуркат.

Сега, след като бяха минали три месеца, Милен престана да възкликва. Всеки ден очакваше с тревога пощата, а Антоан четеше в очите й собственото си безпокойство.

Дойде 15 декември, а заплатата му я нямаше.

Беше навъсен, безмълвен ден. Понг сервираше мълчаливо. Антоан не докосна закуската си. Вече не можеше да понася яйца. „Коледа е след десет дни, а аз не съм изпратил нищо на Жозефин и на момичетата. Коледа е след десет дни и двамата с Милен ще изпием чаша изстудено шампанско с попарени надежди. Довечера ще се обадя на господин Уей и ще му повиша тон…“

Довечера, довечера, довечера…

Вечерта реалността не изглеждаше чак толкова ужасна, жълтите очи на крокодилите в басейните святкаха с хиляди обещания. Тази вечер, сигурен беше, ще успее да се свърже с господин Уей поради часовата разлика.

Вечерта излизаше вятър над сухите треволяци и езерата и жегата намаляваше. Вдигаше се лека омара. Дишаше се по-леко. Очертанията се размазваха и всичко наоколо изглеждаше по-успокояващо.

Вечерта си каза, че началото винаги е трудно, че да работиш с китайци е като да те шамаросват, но с времето кожата ти ще загрубее и ще стане твърда като гьон. Няма начин да станеш богат, ако не рискуваш, господин Уей не би инвестирал в седемдесет хиляди крокодила, ако не се надяваше да извлече апетитна печалба. Много бързо падаш духом, Тонио! Я горе главата! Намираш се в Африка, не във Франция. Тук трябва да се бориш. Пощата, сделките, всичко отнема повече време. Чекът ти сигурно е у някой инспектор, който го върти насам-натам и проверява откъде е издаден, преди да ти го препрати. Ще пристигне утре, вдругиден или най-късно по-вдругиден. Потърпи още ден-два. Премията е огромна и затова проверките изискват повече време! Коледната ми премия…

Той се усмихна на Милен, която си отдъхна, като го видя разведрен. На свой ред и тя му се усмихна.

„Осем хиляди и дванайсет евро! Чек за осем хиляди и дванайсет евро. Четири мои заплати в НЦНИ. Осем хиляди и дванайсет евро! Спечелих осем хиляди и дванайсет евро с превод на биографията на сладураната Одри Хепбърн. Осем хиляди и дванайсет евро! На чека го пише. Когато счетоводителят ми го връчи, не казах нищо, не погледнах сумата, просто го пъхнах в джоба си, сякаш си беше напълно в реда на нещата. Изпотих се от страх. Чак после, в асансьора, разтворих леко плика, отлепих единия край, доразширих с пръст. Имах време, слизах от четиринайсетия етаж, откачих чека от писмото, към което беше прикрепен с кламер, и погледнах… Видях! Ококорих очи и се взрях: осем хиляди и дванайсет евро! Наложи се да се облегна на стената на асансьора. Всичко наоколо ми се завъртя. Сякаш бях в окото на буря от банкноти. Тя повдигаше полата ми, влизаше ми в очите, в ноздрите, в устата. Край мен летяха осем хиляди и дванайсет пеперуди! Когато асансьорът спря, седнах в просторното остъклено фоайе. Гледах чантата си. В нея имаше осем хиляди и дванайсет евро… Абсурд! Бях сбъркала! Не бях видяла добре! Отворих чантата, извадих плика, започнах да го опипвам, действаше ми успокояващо, както шумолеше тихо и с копринена мекота, вдигнах го към очите си, без да ми личи какво правя, и отново погледнах: осем хиляди и дванайсет евро на името на г-жа Жозефин Кортес.

Жозефин Кортес съм аз. Самата аз. Жозефин Кортес е спечелила осем хиляди и дванайсет евро.

Стиснах чантата под мишница и реших да отида да внеса парите в банката. Веднага. Добър ден, господин Фожрон, познайте какво ме води при вас? Осем хиляди и дванайсет евро! Е, какво ще кажете, господин Фожрон, край на конфузните разговори по телефона, край на «как смятате да се справите, госпожо Кортес». Ами ей така, господин Фожрон! Като работя с прекрасната, чудесна, очарователна Одри Хепбърн! След което при същите условия бих могла да ви поразведа из живота на Лиз Тейлър, Катрин Хепбърн, Джийн Тиърни, а защо не и Гари Купър или Кари Грант? Те са ми приятели. Споделят с мен тайните си. Искате ли да кажа нещо с просташкия акцент на Гари Купър? Не? Добре… А този чек, господин Фожрон, дойде точно навреме! Тъкмо преди Коледа.“

Жо ликуваше. Вървеше по улицата и продължаваше мислено да разговаря с господин Фожрон. Движеше се с танцова стъпка по тротоара, но изведнъж се смръзна и се вкамени от ужас с ръка на сърцето. Пликът! Ами ако го е загубила? Отвори леко чантата си и видя белия плик, спокоен, дебеличък, благодатен, сгушен между връзката ключове, пудрата, пакетчето дъвки и кожените ръкавици, които никога не слагаше. Осем хиляди и дванайсет евро! „Я да взема такси — каза си тя. — Ще отида до банката с такси. Не искам да се притеснявам в метрото и да се боя да не ме оберат…“

Обир в метрото!

Сърцето й се разтупа неудържимо, гърлото й пресъхна, по челото й изби пот. Пръстите й пак затършуваха в чантата за плика, намериха го, опипваха го отново и отново. Тя въздъхна с облекчение, сърдечният й ритъм се нормализира, докато прекарваше ръка по плика.

Спря такси, каза адреса на банката си в Курбвоа. Първо ще скъта на сигурно място осемте хиляди и дванайсет евро, а после… после ще поглези момичетата! Коледа, Коледа! Джингъл белс! Джингъл белс! „Благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи! Който и да си, където и да си, ти, който бдиш над мен, който ми даде смелостта и силата да работя, благодаря, благодаря.“

В банката попълни вносната бележка и докато изписваше сумата от осем хиляди и дванайсет евро, не се сдържа и се усмихна с гордост. Отиде при касиера и се осведоми дали господин Фожрон е тук. Нямало го, излязъл да се види с клиенти, но щял да се върне към седемнайсет и трийсет. „Кажете му да ми се обади, аз съм госпожа Кортес“, помоли Жозефин и щракна закопчалката на чантата си.

Щрак! Госпожа Жозефин Кортес привиква господин Фожрон.

Щрак! На госпожа Жозефин Кортес не й пука от нищо.

Щрак! Госпожа Жозефин Кортес е ВИП.

Издателят, на когото предаде превода си, беше във възторг. Отвори папката, потри ръце с думите:

— Да видим… да видим. — Наплюнчи пръст и прелисти една-две страници, прочете ги и доволен вдигна глава. — Добре е, четивно, елегантен изказ, изискан като рокля на Ив Сен Лоран!

— Одри ме вдъхнови — изчерви се Жозефин, която не знаеше какво да отговори на всичките тези комплименти.

— Недейте да скромничите, госпожо Кортес. Вие сте истински талант… Ще приемете ли друга подобна поръчка?

— Да… разбира се!

— Възможно е да ви се обадя съвсем скоро… Сега може да се качите на етажа над нас в счетоводството, за да си вземете парите.

Подаде й ръка, тя я хвана като корабокрушенец, който се вкопчва в спасителна лодка насред бурното море.

— Довиждане, госпожо Кортес…

— Довиждане, господин…

Беше забравила името му. Пое към асансьора, към счетоводството. И…

Не повярва на очите си.

„А сега — каза си тя на излизане от банката — пълен напред към търговския център в Дефанс и щедри подаръци за момичетата. Скъпите ми дъщерички няма да бъдат лишени от нищо за Коледа, нещо повече, ще бъдат облагодетелствани наравно с братовчед си Александър!“

Осем хиляди и дванайсет евро! Осем хиляди и дванайсет евро…

Минаваше покрай витрините на магазините, кокореше очи, стиснала портфейла с кредитната си карта. Да поглези Зое, Ортанс, да ги шашне с подаръци, да разведри с усмивки децата, останали без татко си за коледните празници. С едно махване на магическата карта аз, Жозефин, ще им бъда и майка, и татко, и Дядо Коледа. Ще им върна вярата в живота. Не искам и те като мен да изживеят същите тревоги. Искам да заспиват вечер с мисълта, че мама е тук, мама е силна, мама бди над нас, нищо лошо не може да ни се случи. Господи, благодаря за тази сила! Жозефин говореше все по-често с Господ. „Обичам те, Господи, пази ме, не ме забравяй, мен, която те забравям толкова често.“ Понякога й си струваше, че той слага ръка на главата й и я гали.

Разхождаше се край украсените с гирлянди и коледни елхи магазини, в които сновяха белобради дебелаци с червени пелерини, и редеше благодарности към Господ, звездите, небесата, но не се осмеляваше да влезе. Трябваше да задели сума за данъците!

Жозефин не беше от жените, дето лесно губят съзнание.

И все пак… Само за час похарчи една трета от чека. Зави й се свят. Колко е приятно да се поддадеш на изкушението да купуваш всичко: изгодни предложения, гаранции, промоции. Продавачите се въртят на пета около вас, омагьосват ви, припяват ви като сирените, омайвали Одисей. Несвикнала на подобно отношение, Жо не се осмеляваше да откаже, червеше се, питаше нещо, на което продавачът, надушил лесната плячка, само махваше с ръка и я притискаше неумолимо.

За още няколко евро отгоре ще инсталират необходимите програми на компютъра, за още няколко евро в повече ще нагласят DVD-то, за още няколко евро ще й доставят стоката у дома, за още няколко евро допълнително ще има петгодишна гаранция, за няколко евро допълнително… Опиянена, Жозефин отвръщаше: „Да, разбира се, да, с удоволствие, да, имате право, можете да го доставите през деня, да, аз работя вкъщи. За предпочитане, докато дъщерите ми са на училище, за да бъде изненада за Коледа.“ — „Няма проблем, госпожо, ще го доставим, докато са на училище, щом така желаете…“

Тръгна си леко замаяна, леко притеснена и забеляза в тълпата едно момиченце, което й заприлича на Зое, то стоеше с блеснал поглед пред витрина с играчки. Сърцето й прескочи. Точно така щяха да гледат и дъщерите й, когато разопаковат подаръците си, изражение, което ще я направи най-щастливата жена…

Прибра се пеша, вървеше срещу вятъра, който духаше по широките авенюта в Дефанс. Зимно време се стъмва рано. В четири и половина следобед беше вече тъмно и бледите жълтеникави улични лампи светваха една подир друга по пътя й. Тя вдигна яката на мантото си, как не се сети, можеше да си купи топло палто, и наведе глава, за да се предпази от ледения вятър. Той спомена за друг превод, с парите от него ще си купи ново палто. „Станаха десет години, откакто Антоан ми подари това! Току-що се бяхме нанесли в Курбвоа… Той няма да се върне за Коледа. Първата Коледа без него…“

Оня ден в библиотеката разгледа някаква книга за Кения. Провери къде се намират Момбаса и Малинди, прочете за белите плажове, за старите къщи на Малинди, за малките занаятчийски дюкянчета и сърдечните кенийци, както ги представяше пътеводителят. А Милен? Тя дали е сърдечна? Жо рязко затвори книгата.

Мъжът с дъфела повече не се появи. Вероятно беше приключил проучванията си. Разхождаше се из парижките улици с красивата блондинка, пъхнала ръка в джоба му…

Когато отидеше в библиотеката, оставяше книгите си на масата и го търсеше с поглед. После потъваше в работа. Вдигаше глава с надеждата, че той е пристигнал и че тайно я наблюдава…

Но го нямаше.

Пред входа срещна госпожа Бартийе, която я блъсна, без да я забележи. Жозефин се стресна от вида й. В очите й гореше ужасът на преследвано животно. Сведе поглед, щом видя Жозефин, и продължи напред, забила взор в краката си. Разминаха се мълчаливо. Жозефин не се осмели да я заприказва за семейството й. Разбра, че господин Бартийе ги е напуснал.

Хубавото й следобедно настроение се изпари. С уморен жест вдигна слушалката на звънящия телефон, който чу, докато отваряше вратата на апартамента.

Беше господин Фожрон. Поздрави я за внесения чек, след което й каза нещо, което тя не схвана на момента. Помоли го да я изчака да си съблече палтото и да си остави чантата, след което отново грабна слушалката.

— Чекът идва тъкмо навреме, госпожо Кортес. От три месеца сте на червено…

С пресъхнало гърло, с побелели пръсти от стискане на слушалката Жозефин недоумяваше за какво й говори. На червено! От три месеца! Но тя си водеше отчет за всеки разход и в сметката си имаше пари.

— Съпругът ви откри сметка на свое име, преди да тръгне за Кения. Получи голям заем и не е изплатил нито една вноска от петнайсети октомври, както предвижда договорът…

— Заем, Антоан? Но…

— На личната му сметка, госпожо Кортес, обаче и двамата споделяте отговорността. Беше ми обещал да го погасява, но… Сигурен съм, че сте подписали документите, госпожо Кортес! Налага се да си спомните…

Жозефин направи усилие и действително си спомни, че Антоан я накара да подпише разни формуляри за банката, преди да отпътува. Говори й за някакъв свой проект, за вложения, за подсигурено бъдеще, за предизвикателство, което трябва да поеме. Това стана в началото на септември. Тя подписа на юнашко доверие със затворени очи.

Сякаш сънуваше кошмар. Изслуша обясненията на банковия служител. Потрепери в слабо осветеното антре. Трябва да засили отоплението, много е студено. Стиснала зъби, седеше свита на стола до масичката с телефона, втренчила поглед в протрития мокет.

— Вие носите отговорност от негово име, госпожо Кортес. Съжалявам, че се налага да ви го припомня… Вижте, ако искате да наминете към банката, може да преразгледаме условията за погасяване на дълга… Може да потърсите помощта на пастрока си…

— Никога, господин Фожрон, никога!

— Но, госпожо Кортес, ще се наложи да…

— Ще имам грижата, господин Фожрон, ще имам грижата…

— Засега чекът от осем хиляди и дванайсет евро ще компенсира неизплатеното съпруга ви… Месечните погасителни вноски са на стойност хиляда и петстотин евро, сама можете да си направите изчисленията…

— Днес следобед пазарувах — успя да каже Жозефин. — За момичетата, за коледните подаръци на момичетата… Купих им компютър и… чакайте, у мен са извлеченията от синята карта…

Тя изрови от чантата портфейла си, отвори го припряно и извади бележките. Бавно сборува направените разходи и съобщи цялата сума на господин Фожрон.

— Достатъчно е, ще покрие, госпожо Кортес… Особено в случай, че той не преведе вноската за петнайсети януари… Не бих искал да ви притеснявам по коледните празници, но останалата сума ще стигне точно колкото да покрие дължимото.

Жозефин не знаеше какво да отговори. Погледът й падна върху кухненската маса, където стоеше пишещата й машина, стара IBM с въртяща се печатаща глава, подарък от Шефа.

— Ще изплатя задълженията, господин Фожрон. Дайте ми малко време да си поема дъх. Тази сутрин ми обещаха друга добре платена работа. Въпрос на дни…

Тя говореше несвързано. Беше напълно объркана и не знаеше на кой свят се намира.

— Не е спешно, госпожо Кортес. Ако искате, можем да се видим пак в началото на януари, вероятно ще имате дотогава някакви новини…

— Благодаря, господин Фожрон, благодаря.

— Добре, госпожо Кортес… не се тревожете, всичко ще е наред! Пожелавам ви весели коледни празници. Имате ли някакви планове?

— Ще ходя при сестра ми в Мьожев — отговори Жозефин, която се чувстваше като нокаутиран боксьор.

— Хубаво е, че не сте сама, че имате близки… Хайде, госпожо Кортес, весела Коледа.

Жозефин върна слушалката върху вилката и се заолюлява към балкона. Беше й станало навик да се усамотява там. От балкона гледаше звездите. Всяко проблясване, всяка падаща звезда беше знак, че я чуват, че небето я закриля. Падна на колене на бетона, сплете ръце, вдигна очи към небето, помоли се:

„Звездици, моля ви, направете така, че да не остана сама, да не бъда бедна, направете така, че да не бъда тормозена. Уморена съм, толкова съм уморена… Звезди, човек не може да направи нищо хубаво, ако е сам, а аз съм сама. Дайте ми спокойствие и вътрешна сила, изпратете ми човека, когото тайно очаквам. Не е важно дали е висок или нисък, богат или беден, красив или грозен, млад или стар, за мен е без значение. Дайте ми мъж, когото да обичам и който да ме обича. Ако е тъжен, ще го развеселя, ако се съмнява, ще го успокоя, ако се сражава, ще бъда редом до него. Не искам от вас невъзможни неща, просто искам мъж, понеже, звездици, любовта е най-голямото богатство… Любовта, която даваме, и тази, която поучаваме. Не мога да се откажа от това богатство…“

Сведе поглед и смирено потъна в безкрайна молитва.

Административната сграда на Марсел Гробз се намираше на авеню „Ниел“ № 75. Не много далеч от околовръстното и не много далеч от площад „Етоал“. „Отсам — парите, оттам — красотите“ — обясняваше той през смях на посетителите на владенията си, а когато бяха само двамата с Рьоне, казваше: „На влизане един сантим, на излизане десет евро!“

Преди години беше купил двуетажна сграда с павиран двор, в който се виеше красива глициния. Сградата го бе впечатлила неимоверно. По онова време младият Марсел Гробз си търсеше свежо буржоазно местенце, за да настани в него фирмата си. „Боже мой — бе възкликнал той, оглеждайки парцела, който му предлагаха за нищо пари, — ще стане страшно ефектно! Човек ще рече, че се намира в кармелитски манастир! Тук ще ми говорят с уважение и ще ме изчакват, ако закъснявам с изплащането на вноската! Това място излъчва доброта, провинциална кротост, символ на честност и успех.“

Купи всичко: сградата и склада, двора с глицинията, старите потрошени обори, които преоборудва в допълнителни помещения.

Оттук, от авеню „Ниел“ № 75, фирмата му дръпна напред.

И пак тук в един прекрасен октомврийски ден на 1970-а се появи младокът Рьоне Льомарие, десет години по-млад от него, с моминска тънка талия и рамене на атлант, с бръснат череп, чупен нос, червено лице, опечено от слънцето, здравеняк! — реши наум Марсел, докато слушаше Рьоне, който търсеше работа. „Не искам да се хваля, но умея всичко. И не съм от мързеливите. Нито съм от видна фамилия, нито съм с престижно образование, но ще ви бъда много полезен! Вземете ме на изпитателен срок, после сам ще ме молите да остана.“

Рьоне беше младоженец. Жена му Жинет, дребна блондинка, която постоянно се усмихваше, Марсел назначи в склада. Началник й беше мъжът й. Тя сновеше напред-назад с автокара, пишеше на машина, броеше и проверяваше контейнерите, инспектираше стоката. Искала да стане певица, но животът бе решил вместо нея. Когато срещнала Рьоне, била беквокалистка на известната по онова време певица Патрисия Карли и се наложило да избира: или Рьоне, или пеенето. Беше избрала Рьоне, но когато я прихванеше, складът с високия стъклен покрив кънтеше от песните й: „О, спри, недей, не ме търси, поне за миг ме пожали, не мога аз да понеса със друга теб да те деля, тя е красива и с паррри, на теб тя всичко ще даррри, прости ти моята вина, че те обичам досега…“

Тя пееше и си представяше ревящата от възторг публика. Пяла бе и като беквокал на концертите на Силви Вартан, Дик Ривърс, Роки Волкано. Всяка събота вечер Жинет и Рьоне организираха вкъщи караоке представления. Жинет беше останала в шейсетте години, носеше леки обувки тип балеринки и тесни карирани панталони до глезена, прическата й беше като на Силви Вартан от онова време, с бретон и с маргаритка, затъкната над ухото. Притежаваше пълното течение на списанията „Салю ле копен“ и „Мадмоазел аж тандр“ и ги препрочиташе, когато я налегнеше меланхолията.

Марсел беше дал под наем на Рьоне и Жинет помещението над конюшните, което те бяха преустроили на жилище. Там бяха отгледали трите си деца Еди, Джони и Силви.

Когато Марсел взе Рьоне, той не уточни като какъв точно го назначава. „Аз започвам и вие започвате заедно е мен!“ Оттогава досега двамата останаха тясно свързани като преплетените възлести клони на глицинията.

Рядко се виждаха извън работата, което си беше нормално, но не минаваше ден, без Марсел да се появи и да повдигне каскета на Рьоне, който, в работен гащеризон, с фас, лепнат на устната, подхвърляше: „Как си, старче?“

Рьоне държеше точна сметка на всичката стока, отбелязваше какво влиза, какво излиза, промоциите, кои продажби не вървяха и от кои се налагаше спешно да се отърват. „Това го сложи на месечна промоция. Ще го пробуташ на баламите, загубеняците и разните сульовци, дето се мотаят из магазините ти, не искам да го виждам повече тук! Ако си започнал да го произвеждаш серийно нейде на майната си, дай заден, стоп машина. Инак ще ходиш да танцуваш в метрото по долни гащи. Не знам кво те прихвана оня ден и що реши да поръчаш трийсет палети от него, сигурно чавка ти беше изпила акъла.“

Марсел мигаше, слушаше и почти винаги следваше съветите на Рьоне.

Освен ръководството на склада на авеню „Ниел“ Рьоне имаше задача да разпределя стоката в магазините в Париж и в провинцията, отговаряше за всичко, правеше поръчки за изчерпаните количества или артикулите на привършване. Вечер, преди да си тръгне, Марсел отиваше в склада да пийнат по едно с Рьоне, който изваждаше салам, камамбер, хляб, солено масло, и двамата мъже потъваха в приказки, любувайки се на глицинията през прозореца на склада. Знаеха я от времето, когато беше мъничка, свенлива, колеблива, а сега, трийсет години по-късно, се извиваше и кипреше пред очарованите им погледи.

Стана вече месец, откакто Марсел не беше се отбивал при Рьоне.

Или се отбиваше, когато изникнеше проблем, когато от някой магазин се обадеха да се оплачат. Пристигаше намусен, излайваше въпроса си, изплюваше някоя заповед и си тръгваше, по възможност без да поглежда Рьоне.

Отначало Рьоне се засегна. Преструваше се, че не забелязва Марсел. Пращаше Жинет да му отговаря. Когато Марсел се появеше, той се качваше на електрокара, мърмореше ядно и отпрашваше към някой далечен край на склада да брои касите. Нелепата ситуация продължи три седмици. Три седмици без нарязано мезе и без червено винце. Без сърдечни разговори в компанията на извитите стъбла на глицинията. После Рьоне разбра, че се е подлъгал по номера на приятеля си и че Марсел няма да направи първата крачка.

Един ден преглътна гордостта си и се качи горе да попита Жозиан каква е работата. Какво му е на Стария? Страхотно се изненада, когато Жозиан го насмете.

— Питай го ти, вече не си приказваме! Минава покрай мен, сякаш съм невидима.

Тя беше олицетворение на нещастието. Отслабнала, бледа, беше си сложила на бузите малко розова пудра, която никого не можеше да измами. „Не е това руменецът на щастието — каза си Рьоне. — Руменецът на сърдечната радост.“

— Той в кабинета си ли е?

Жозиан кимна сухо.

— Сам?

— Сам… Използвай, докато Клечката не се е намърдала, станала е ужасна лепка напоследък. Постоянно виси тук!

Рьоне бутна вратата на кабинета и стресна Марсел, който се беше прегърбил на стола си и с наведено лице душеше някакъв парцал.

— Нов продукт ли тестваш? — попита го, заобиколи бюрото и издърпа парцала от ръцете на приятеля си. — Какво е това?

— Чорапогащи…

— Да не си решил да започваш търговия с чорапогащи?

— Не…

— Тогава какво правиш с този найлон?

Марсел го стрелна с поглед, изпълнен с жлъч и мъка. Рьоне седна насреща му и зачака, гледаше го право в очите.

Извън кабинета и финансовите успехи Марсел си оставаше грубоват и недодялан гамен, който вечер се шляе по парижките улици и не бърза да се прибира вкъщи, където никой не го чака. Беше успял да овладее пристрастията си, само и само да се издигне, да стане богат и силен. След като го постигна, житейската му интелигентност го изостави. Продължаваше да си играе с цифрите, заводите и континентите, както опитата домакиня, без да се замисля, с лекота разбива белтъците на сняг, за останалото обаче беше загубил усет. Колкото повече преуспяваше, толкова по-уязвим ставаше. Губеше селската си трезва мисъл, губеше ориентация. Дали беше заслепен от парите, от властта, която му даваше благосъстоянието, или напротив, се бе объркал и недоумяваше как е стигнал до това високо положение? Дали беше загубил умението и интуицията, които подклаждаха волята му за успех, или луксът и леснината го бяха размекнали? Рьоне не можеше да проумее как човекът, който не отстъпваше пред китайските и руските капиталист, се остави да го измами някаква си Анриет Гробз.

Рьоне гледаше с много лошо око на брака на Марсел с Анриет. Според него, като принуди Марсел да подпише предбрачен договор, тя го бе направила свой заложник. Марсел падна в капана с вързани ръце и крака. Съвладение на цялото състояние и отделна клауза, според която всеки от съпрузите разполага с личните си имоти, за да не носи тя отговорност в случай на фалит, но и друга, предвиждаща дарение в полза на преживелия съпруг, за да получи наследство в случай на реализирани печалби. А черешката на тортата беше титлата председател на Управителния съвет на фирмата, която той й поднесе на тепсия. Марсел не можеше да взема никакви решения без нея. Беше с извити ръце, стегнато овързан като салам! „Не бих искала да мислят, че се омъжвам за теб заради парите ти — го увери тя, — искам да работя заедно с теб. Да се превърна в част от фирмата. Имам толкова много идеи!“ Марсел захапа кукичката. „Лудост, жива лудост! — изрева Рьоне, щом научи за клаузите на договора. — Грабеж! Напълно законен грабеж! Това не е жена, а гангстер. И ти ми говориш, че те обичала, глупак нещастен? Та тя ти кръцна ташаците с ножички за маникюр! Човече, да не ти е паднал акълът в гащите?“ Марсел сви рамене: „Тя ще ми роди син и всичко ще остане за него!“ — „Щяла да му роди син! Ти сънуваш ли, или си мръднал?“

Обиден, Марсел бе треснал вратата на склада.

Тогава не си проговориха повече от месец. Когато се сдобриха, се разбраха повече да не засягат темата.

А сега Жозиан го беше подлудила до степен да си навира носа в някакъв стар чорапогащник.

— Още дълго ли смяташ да седиш така? Искаш ли да ти кажа на какво приличаш? На дърт киселак, дето са му потънали гемиите.

— Вече нямам желание за нищо… — отвърна Марсел с отчаяния тон на пречупен човек, ограбен от живота до шушка и примирен с нещастието си.

— Искаш да кажеш, че ще седиш така, докато умреш, без да си мръднеш пръста?

Марсел не отговори. Беше отслабнал, бузите му бяха провиснали като празни торбички. Превърнал се бе в оглупял старец с восъчно лице, готов всеки миг да се разреве. Зачервените му очи сълзяха.

— Стегни се, Марсел, виж се на какво приличаш. Ако продължаваш така, в скоро време ще започнеш да будиш съжаление. Покажи, че имаш достойнство!

Марсел Гробз сви рамене при думата „достойнство“. Погледна жално Рьоне и махна с ръка, сякаш искаше да каже: има ли смисъл?

Рьоне го гледаше и не вярваше на очите си. Това не можеше да е човекът, който го бе посветил в изкуството на бизнеса и който наричаше разговорите им вечерни курсове. Рьоне го подозираше, че говори отривисто на висок глас, за да си вдъхне увереност и смелост. „Колкото си по-хладнокръвно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнеш. Никакви чувства, драги. Убивай, без да влагаш чувства! И за да се наложиш веднъж завинаги, удряй безмилостно от самото начало, например изхвърли някой неудобен, отстрани конкурент и ще треперят от теб, докато си жив!“ Или още: „По три начина можеш да успееш: ако си силен, ако си гений или ако си корумпиран. Корупцията не е по моята част, не съм гений, затова… остава ми само силата! Знаеш ли какво казва Балзак: «Трябва да връхлетите сред тая сган като снаряд или да се промъкнете като чума.» Добре казано, не намираш ли?“ — „И откъде знаеш такива неща, след като не си ходил на училище?“ — „Анриет, старче, Анриет! Тя събира за мен разни умни мисли и ми ги преписва на листчета, за да не изглеждам прекалено тъп на светските вечеринки. Уча ги наизуст и репетирам.“

„Дресиран пудел“ — каза си Рьоне и повече не отвори уста. По онова време Марсел много се беше възгордял. Фукаше се под ръка с Анриет и декламираше засукани цитати, за да прави впечатление на официалните вечери. Доброто старо време. Имаше всичко: успех, пари, жена. „Поправи ме, ако греша — подхвърляше той на Рьоне, потупвайки го по гърба. — Имам всичко, старче! Имам всичко! А след някой и друг ден кого ще дундуркам? Марсел младши!“ Със замах скицираше във въздуха сладка бебешка муцунка, лигавниче, дрънкалка и се усмихваше, унесен в мечти. Марсел младши! Наследник. Малък мъж, който един ден да поеме командването. Е, този мъж така и не го дочакаха!

Понякога Рьоне го улавяше как гледа неговите деца. Махаше им за поздрав едва-едва, сякаш вдигаше олово, беше се простил с мечтата си.

Рьоне тръсна цигарата, че пепелта се беше посипала върху гащеризона му, и си каза, че у всеки победител се крие един победен. Животът се изразява не само в това, което си придобил, а и в това, което си пропуснал по пътя. Марсел беше спечелил пари и беше успял, но бе останал без дете и без любов. А Рьоне си имаше Жинет и трите хлапета, но пък нямаше пукната пара за черни дни.

— Хайде, изплюй камъчето… Какво се е случило? Дано да оправдава факта, че се цупиш от цял месец.

Марсел се подвоуми, погледна приятеля си и най-сетне се отприщи. Разказа му всичко: за сцената между Шавал и Жозиан до кафе машината, за реакцията на Анриет, която оттогава не беше престанала да му повтаря да натири Жозиан, и че не му се живее и не му се занимава със сделки.

— Стигнах дотам да се колебая сутрин дали си заслужава да ставам. Искам само да лежа и да броя цветята по пердетата. Загубих желание за каквото и да е, друже. Много е просто: когато ги изненадах, притиснати един до друг, свидетелството ми за раждане все едно ме перна през физиономията! Докато я прегръщах, си въобразявах, че съм як мъжага, че ще преоткрия света, ще издигна нова китайска стена, ще им разкажа играта на милиард китайски дребосъци! Чувствах как отново ми никне коса. Но щом ги зърнах, щом видях моята душичка с друг, по-млад, по-строен, по-мускулест, се усетих, че съм плешив, че съм с пенсионерска карта за транспорт и други намаления за възрастни, достатъчен беше един миг, един-единствен миг! Предадох се, силите ме напуснаха… — със замах разчисти бюрото си, бутна на пода папки и телефони. — За какво ми е всичко това, можеш ли да ми кажеш, а? Вятър работа, блъф, лъжа и измама! — и продължи, тъй като Рьоне не обели нито дума: — Толкова години блъскане за нищо. За тоя, дето духа! Ти поне си имаш децата, Жинет, дом, в който вечер те чакат… А аз — счетоводство, клиенти, контейнери, пълни с евтини боклуци. Спя на канапе, ям на крайчеца на масата, пърдя и се оригвам тайно. Панталоните са ми тесни. Да ти кажа ли нещо? Още не ме е изритала, защото съм от полза, иначе… — направи жест с палеца и средния пръст, сякаш изстреля невидима прашинка, и се прегърби, отпусна се с цялата си тежест във фотьойла.

Рьоне помълча, после заговори с тих и спокоен глас, както се говори на сърдито дете, което се инати и не иска да слуша:

— Това, което виждам, е, че твоята душичка не е по-добре от теб. Вие двамата сте като тюлени на отцепен леден блок, които се сърдят един на друг. Нейният Шавал е нищо и половина! Кипнал хормон, мирис на пролет, апетитен сладкиш, който ти хваща окото и хоп, лапваш го на крак на тезгяха. Само не ми казвай, че не ти се е случвало.

— При мен е съвсем друго — възпротиви се Марсел и удари силно по масата.

— Защото си мъж, нали? Много изтъркан аргумент! Наполеоновски приказки! Само че жените са се променили, представи си. Сега и те са като нас и когато има някой лустросан Шавал, който им се натиска, се възползват, без да влагат абсолютно никакво чувство. За тях е без значение. Жозиан обича теб! Само й виж физиономията. Поглеждал ли си я поне? Надали. Минаваш покрай нея, вторачен в гордостта си. Не забеляза ли, че е отслабнала, че дрехите й висят като на закачалка и дори не се е сресала като хората? Не си ли забелязал как се е наплескала с розова пудра, щото без този руж, дето си го купува на едро от супера, е по-бледа от сянка?

Марсел клатеше глава, неотстъпчив и тъжен. И Рьоне отново го емваше, ту биеше на чувства, ту обръщаше разговора на шега, ту разчиташе на здравия му разум, та да живне старият му приятел и да не се задави с чорапогащника.

Изведнъж му хрумна една идея и очите му заблестяха.

— Ти дори не ме попита защо съм се качил тук, след като си бях обещал да не ти продумам повече. Толкова си свикнал всеки да ти се подмазва, че смяташ за нормално да ти се идва на крака. Най-накрая ще взема да се обидя, честна дума!

Марсел го погледна, потри тила си, поигра си с някаква писалка, избягнала бурното разчистване на бюрото, и попита:

— Извинявай… Значи имаш нещо да ми кажеш?

Рьоне скръсти ръце и без да бърза, му заяви, че това, от което най-много се е страхувал, май ще се окаже истина — китайците направили грешка в заявките. Били смесили сантиметри и инчове!

— Току-що забелязах, докато разглеждах най-подробно поръчките ти за пекинския завод. Разбрали са погрешно размерите и ако искаш да предотвратиш катастрофата, трябва веднага да дойдеш и да им звъннеш един телефон.

— Мили Боже! — изрева Марсел. — Там са поръчки за милиарди! А ти си траеш.

Той скочи, грабна сакото и очилата си и се спусна бързешком по стълбите към кабинета на Рьоне.

Рьоне го последва и минавайки покрай Жозиан, й нареди:

— Вземи си химикалката и бележника… С жълтурите нещо се е объркало!

Жозиан се подчини и двамата се втурнаха надолу.

Кабинетът на Рьоне беше тясно стайче, почти изцяло остъклено, което гледаше към склада. Отначало беше предвидено за съблекалня, но Рьоне се беше настанил там, защото му било много удобно, можел да наглежда движението на стоките. Оттогава мястото се беше превърнало в неговата светая светих.

След инцидента при кафе машината Жозиан и Марсел за пръв път се бяха събрали заедно. Рьоне отвори счетоводните книги на бюрото си, после се плесна по челото и възкликна:

— Мамка му! Забравих за другото… най-важното! Остана в антрето. Не мърдайте, отивам да го донеса.

Излезе от кабинета, извади ключа от джоба си и с едно завъртане ги заключи вътре. Пое нанякъде, потриваше ръце от задоволство и дрънчеше с катарамите на гащеризона си.

Застанали един срещу друг, Марсел и Жозиан чакаха. Тя сложи ръка на радиатора и веднага я дръпна — беше засилен докрай! Ахна от изненада и Марсел попита:

— Каза ли нещо?

Тя тръсна глава. Поне я беше погледнал. Най-сетне бе обърнал глава към нея.

— Не… Радиаторът не може да се пипне, толкова е горещ…

— Аха…

И пак млъкнаха. Чуваше се само шумът от електрокарите, виковете ма работниците, които даваха указания на водачите как да маневрират, наляво, надясно, от време на време някой изругаваше, когато при по-рязкото завиване стоката аха да изпопада по земята.

Къде отиде тоя? — измърмори Марсел и погледна през прозореца.

Никъде! Само искаше да ни събере и май го направи! Приказките за обърканите поръчки са пълна лъжа.

Така ли мислиш?

— Ами пробвай да излезеш… Имам чувството, че сме заключени. Хвана ни като лапнишарани!

Марсел бутна вратата, завъртя дръжката напред-назад, но вратата си остана заключена. Той се разбесня и я ритна.

Жозиан се подсмихна.

— Няма да вися тук, имам работа! — избухна Марсел.

— И аз щото. Да не мислиш, че съм тук на почивка?

Въздухът в стаята беше горещ и спарен. Миришеше на фасове, на надуто отопление и на вълнен пуловер, който съхне на облегалка на стол. Жозиан сбърчи нос и подсмръкна. Наведе се над бюрото и видя окачен стар пуловер. Забравил го е и сега ще настине! Обърна се в посока към глицинията и в същия миг видя Клечката за зъби, която пристигаше с маршовата си стъпка.

— Мамка му, Марсел! Клечката — прошепна тя.

— Скрий се — отвърна той, — ако случайно се е запътила насам.

— Защо да се крия? Не правим нищо лошо.

— Скрий се, ти казвам! Ще ни види през прозореца.

Той я придърпа и двамата клекнаха до стената.

— Защо трепериш от нея? — попита Жозиан.

Марсел сложи ръка на устата й и я притисна към себе си с другата ръка.

— Вечно забравяш, че завися от подписа й.

— Защото си бил достатъчно тъп, да й гласуваш такова доверие.

— Все искаш да вдигаш революции.

— А ти все се оставяш да те правят на глупак!

— Ох, стига вече, престани да ме поучаваш… Тогава при кафе машината не се правеше на толкова хитра, а? Беше се размекнала в прегръдките на оня хубостник, който ще продаде и майка си, стига да е изгодно!

— Отидох за едно кафе… нищо повече.

Марсел едва не се задави. Той тихо запротестира:

— Да не искаш да ме убедиш, че не се прегръщаше с Шавал?

— Малко се попритиснахме, вярно, и какво от това? Направих го само за да те накарам да ревнуваш.

— Е, успя…

— Да… успях. Оттогава престана да ми говориш!

— Защото не очаквах такъв номер, разбираш ли…

— А какво очакваше? Да ти плета вълнени шапки за стари години?

Марсел сви рамене, придърпа ръкава на сакото си и взе да лъска върховете на обувките си.

— Беше ми писнало, Марсел…

— Така ли? — каза той, уж погълнат от блясъка на патъците си.

— Писнало ми беше да те гледам как всеки ден си тръгваш с Клечката! Писнало ми беше! Писнало! Не си ли се замислял досега, че това ме влудява? Ти имаш уреден двойствен живот, а аз обирам трохите, които благоволяваш да ми подхвърляш. Събирам ги тихичко с върха на пръстите, за да не ме чуе тя. През това време животът ми минава, изнизва се и не мога да го спра. От колко години сме заедно! А продължаваме да се срещаме тайно! Нито веднъж досега не си ме показал официално, никога не си ме извел пременена с хубави дрехи, никога не сме се разхождали по слънчевите плажове на далечни острови! Не, с душичката само по тъмна доба… Евтините ресторанти с меню за двайсетачка и изкуствени цветя! Приятни прекарвания с вирнати крака, нашият си прави кефа и хайде, вдига гащите и търчи обратно вкъщи! Е, разбира се, когато вдигам пара и заплашвам да те оставя на сухо, ми замазваш очите с някоя дрънкулка. Колкото да мирясам за известно време… да укротя бурята в главата си. Само голи обещания! Вечните обещания! Затова оня ден не издържах и се поддадох… Още повече че същия ден тя ме нападна. Точно когато ми се обадиха, че майка ми е починала, тя ми забрани да плача на работното място. Заяви, че съм получавала даром заплатата си! Идеше ми да я убия…

Марсел слушаше, облегнат на стената. Потапяше се в музиката на думите й и малко по малко се отдаваше на нежността. Гневът му постепенно спадаше — като парашут, когато докосва земята. Доловила, че той се разнежва, Жозиан се развихри: раздипляше разказа си, добавяше сълзи, въздишки, благодарности, затъмняваше краските, просветляваше ги. Докато описваше шепнешком трагедията си, се накланяше към Марсел и се притискаше към него. Той все още се държеше, обгърнал с ръце коленете си, за да не се килне към нея, но вече леко поддаваше, поклащаше се и се доближаваше.

— Беше ми тежко, когато загубих майка си, наистина. Не твърдя, че беше светица, и ти го знаеш! Но беше моята майка… Смятах, че ще имам сили да го понеса, и изведнъж такъв удар, че ми изкара въздуха…

Тя взе ръката му и я положи между гърдите си, където я бе заболяло най-силно. Ръката на Марсел се стопли, преоткрила обичайното си място в меката и успокояваща бразда.

— Отново бях като на две години и половина… Когато вдигаш доверчив поглед към възрастния, който би трябвало да те пази, а те зашлевява и по двете бузи — нещо, от което повече няма да се оправиш… Такива рани никога не заздравяват, никога. Правиш се на горда, вириш брадичка, а сърцето ти бие до пръсване…

Гласът й беше изтънял, низ от нежно прошепнати тайни, които сякаш изпълваха с памук душата на Марсел Гробз. „Душко, мила моя, колко е хубаво отново да те слушам, момиченцето ми, красавицата ми, златната ми амазонка… говори ми, говори ми още, когато чуруликаш, когато заплиташ думите, както кукичката изплита вълнената прежда, аз се възраждам, животът без теб е пустиня, не си заслужава да ставам сутрин и да поглеждам през прозореца.“

Анриет Гробз се беше качила до кабинета на Марсел и понеже не откри там нито Жозиан, нито съпруга си, се упъти да търси Рьоне. Намери го в склада, погълнат от спор с един работник, който се почесваше по главата и се чудеше къде да реди палетите, защото вече нямало място на височина. Анриет изчака отстрани, докато й обърне внимание. Физиономията й беше изрисувана като току-що реставрирана фреска; шапката й, гордо кацнала на върха на черепа, приличаше на трофей, отвоюван в битка с врага. Рьоне се обърна и я видя. Бързият поглед към кабинета му го успокои — двамата скарани любовници се бяха покрили! Той се раздели с работника и попита Анриет с какво може да й бъде полезен.

— Търся Марсел.

— Трябва да е в офиса си…

— Не е там.

Тя се изразяваше с твърд и рязък тон. Рьоне се престори на учуден, къде ли може да се е дянал, не я изпускаше от поглед нито за миг.

Розовата пудра образуваше сухи петна по болнавата й кожа, подчертаваше ветрилото от бръчици край устата и отпуснатите бузи. На застаряващото й лице стърчеше нос като клюн на хищна птица, под който едва личеше устата й. Устните й бяха толкова тънки, че червилото беше излязло извън тях. Анриет Гробз лепна на лицето си двусмислената усмивка на сервитьорка, която се надява да бъде възнаградена със солиден бакшиш и с разочарование възнамерява да заплюе измамника, породил у нея подобна надежда. Искаше да чуе от Рьоне нужната информация, но след като не я получи, усмивката й се изпари и тя си възвърна обичайния фелдфебелски маниер. „Господи — каза си той, — какво женище! Безжалостно като удар с тояга!“ Човек лесно можеше да си представя по вида й, че нито хапването, нито пийването, нито дори най-лекото отпускане не й доставя капка удоволствие. Такова нещо се разбива само с динамит! Всичко у нея беше под контрол, интересът се долавяше от всеки жест, пресметливостта й подхождаше на скованото поведение и строгите костюми. Колосано съвършенство, пристегнато в безупречната отливка на финансовите сметки.

— Ще го почакам в кабинета му — просъска тя и си тръгна.

— Добре — отвърна Рьоне, — ако го зърна, ще му предам, че сте тук.

През това време, клекнали в тъмния кабинет на Рьоне, Марсел и Жозиан продължаваха шепнешком да се одобряват.

— Изневери ли ми с Шавал?

— Не, не съм ти изневерила… просто една вечер не успях да се преборя с черните мисли, които ме бяха връхлетели. Просто се случи той, оказа се подръка… Можеше да е всеки друг, без значение.

— Все пак ме обичаш мъничко, нали?

Беше се доближил и бедрото му се притискаше към бедрото на Жозиан. Поради неудобната и изморителна поза парещият му дъх излизаше на пресекулки.

— Не мъничко, а те обичам, мечо, дебеланко мой… — тя въздъхна и отпусна глава на рамото на Марсел. — Ох, ако знаеш само колко ми липсваше!

— И ти също! Представа си нямаш.

Двамата клечаха, учудени, притиснати един до друг, като избягали от час ученици, които се крият, за да пушат. Шушнеха си в тъмното и горещо помещение, пропито от тежката миризма на мокра вълна.

Останаха така дълго време, без да шукнат, без да отворят уста. Пръстите им се преплитаха, опипваха се, отново се опознаваха и Жозиан преоткриваше цялата нежност и топлина като познат пейзаж от детството. Очите им свикнаха с мрака и вече различаваха очертанията на предметите. „Пука ми, че е дърт, дебел и грозен, той е моят мъж, моето притежание, което обичам, което ме разсмива, кара ме да тъгувам, знам всичко за него, мога да го опиша от главата до петите със затворени очи, знам какво ще каже, преди още да си е отворил устата, знам какво се крие в главата му, в малките му хитри оченца, в дебелото му шкембе… Със затворени очи мога да разкажа какво представлява този мъж.“

Останаха дълго време така, потънали в мълчание. Бяха си казали всичко и най-вече се бяха намерили отново. Изведнъж Марсел се изправи. Жозиан му прошепна:

— Внимавай! Тя може да е зад вратата!

— Пука ми! Ставай, душко, ставай… Тъпо е да се крием. Нищо лошо не правим, нали, душко?

— Ела тук! Сядай!

— Не, изправи се! Искам да те питам нещо. Нещо прекалено важно, за да го чуеш клекнала на пода.

Жозиан се изправи, изтупа прахта от полата си и попита със смях:

— Може би ще ми поискаш ръката?

— Много повече от това, много повече, душко!

— Какво ли е може да е… Щото да знаеш, на трийсет и осем лазарника само това още не ми се е случило, да мина под венчило! Никой не ми е правил предложение за женитба. Вярваш ли ми? Като си помисля само колко съм мечтала… На заспиване си казвах, че в деня, в който някой ми направи предложение, ще кажа „да“. За да нося и аз халка и да не бъда повече сама. За да се храним двама на масата, покрита с мушама, да си разказваме как ни е минал денят, да си капем капки в носа, да теглим жребий на кого ще се падне крайчето на хляба…

— Не слушаш какво ти казвам, душко… казах „много повече“.

— Ами тогава… предавам се.

— Погледни ме, душко. Погледни ме в очите…

Жозиан го погледна. Той беше сериозен като папата, когато благославя множеството на Великден.

— Гледам те… в очите.

— Това, което ще ти кажа, е важно… Много важно!

— Слушам те…

— Обичаш ли ме, душко?

— Обичам те, Марсел.

— Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, докажи го: роди ми дете, мое детенце, на което ще дам името си. Един малък Гробз.

— Какво каза, Марсел? Може ли да повториш?

Марсел повтори, потрети, продължи да повтаря. Тя го следеше с очи, сякаш думите вървяха на някакъв екран. Думи, които не смогваше да разчете. Той продължи да говори, обясняваше, че копнее за това дете от години, че го познава до най-малката подробност, познава формата на ушичките му, цвета на косицата, ръчичките, нашареното му с венички дупенце, гънките по крачетата, сладките ноктенца и мъничкото носленце, което се бърчи, докато бебето суче.

Смаяна, Жозиан чуваше всички тези думи, без да ги проумява.

— Може ли да седна пак на земята, Марсел? Коленете ми треперят и не ме държат…

Тя се тръсна по задник и той клекна до нея, свил вежди, защото коленете го боляха.

— Какво ще кажеш, душко, как ти се струва?

— Детенце? Наше дете?

— Точно така.

— А това детенце… ти ще го припознаеш, така ли? Ще му дадеш права? Няма да бъде нещастно копеле, което да се срамува?

— Ще го сложа на семейната трапеза. Ще носи моето име… Марсел Гробз младши.

— Обещаваш ли, заклеваш ли се?

— Обещавам, заклевам се в топките си! — и посегна към тестисите си.

— Ето, виждаш ли… майтапиш се с мен.

— Не, точно обратното! Така са правели едно време. Като полагал клетва, истинският мъж давал обет в името на мъжката си сила. Тестиси, тестамент, завет… това съм го научил от Жо.

— Ръбестата?

— Не, кръглата. Любезната. Когато се кълнеш в ташаците си, нещата стават много сериозни. Ще се скапят, ако не удържа на думата си. Е, това, душице, не искам да ме сполети.

Отначало Жозиан се разсмя, а после се разрева.

Прекалено много емоции в един ден.

Ръка с остри червени нокти се впи в ръката на Ирис, която извика и без да се обръща, ръгна жестоко нападателката с лакът в ребрата. Нахалницата изквича от болка. „Какво си въобразява тая! — изнегодува Ирис, стискайки зъби. — Хайде де! Аз бях преди теб. И това костюмче от кремава коприна, обточено с кафяво, очевидно обект на твоето желание, е за мен. Нямам наложителна нужда от него, но след като толкова драпаш, ще го взема аз. Ще взема и модела в розово и в бледозелено, щом продължаваш да напираш!“

Не можеше да види нападателката, понеже беше с гръб към нея насред жестокото меле, в което хиляди ръце и крака се блъскаха и ритаха, но беше твърдо решена да не допусне да бъде прецакана и продължаваше да рови, устремена напред, протегнала едната си ръка, докато с другата стискаше чантата, за да не я отнесат.

Докопа набелязаните тоалети, здраво ги стисна и започна да се измъква от настървената глутница, която атакуваше разпродажбата на първия етаж на „Живанши“. Изправи се, закрепи се здраво, извъртя се и взе да разблъсква женорята с лакти, с ханш, с колене, докато успя да се откопчи от тълпата, която я подмяташе като сламка. Пръстите с кървава маникюр продължаваха да шават в блъсканицата, опитваха да се вкопчат във всичко минаващо наблизо. Ирис ги зърна, бяха като щипки на неотстъпчив рак. С небрежен жест, пресмятайки удара си, тя притисна с все сила закопчалката на гривната си до алчната ръка и с рязък жест я раздра. Отвратителното същество нададе вик на ранен хищник и мигновено отдръпна ръка.

— Ей, вие луда ли сте! Пълна откачалка! — изкряска ранената собственичка на червените лакирани нокти и се опита да открие нападателката.

Ирис се усмихна, без да се обръща. Така й се пада! Дълго време ще ходи белязана и ще й се наложи да носи ръкавици. Белязаната от хайлайфа!

Изправи рамене, измъкна се от тълпата анонимни задници и размахала плячката си, се втурна към щанда с обувките, които за щастие бяха наредени на рафтовете по номера, а това значително облекчаваше достъпа.

С бръснещ полет грабна три чифта вечерни обувки на токчета, един чифт всекидневни ниски, за да обикаля на воля, и един чифт черни ботуши от крокодилска кожа, малко нещо рокерски, но не бяха никак лоши, напротив… качествена кожа, каза си тя, пъхайки ръка в ботуша. Може би трябва да отида да видя дали не е останал някакъв дамски смокинг, който ще подхожда на ботушите. Тя се обърна, но при гледката на развилнелите се фурии реши, че е по-добре да се откаже. Не си заслужаваше. Освен това… тя така или иначе имаше вече пълен гардероб! И то на Сен Лоран, не какви да е модели! Не си заслужаваше да поема риска да я разчекнат. Колко опасни стават жените, когато се развилнеят в джунглата на разпродажбите! Бяха чакали час и половина на дъжда, стиснали в ръка безценното картонче, което им даваше достъп до светая светих на изключително престижната разпродажба седмица преди Коледа. Само за отбрани клиенти, малки серии, неща, които не бяха за изпускане, на невероятни цени. Нещо като анонс за големите януарски разпродажби. Колкото да им потекат лигите, да им събудят апетита, да ги накарат да мислят през коледните празници за предстоящите покупки, за следващото сражение.

Тези тук съвсем не бяха обикновени клиентки, продължаваше разсъжденията си Ирис, оглеждайки опашката. Съпруги на индустриалци, на банкери, на политици, журналистки, пресаташета, манекенки, една актриса! В напрегнато очакване, отстояващи мястото си, за да не бъдат изтласкани назад при влизането. Приличаха на тръпнещи деца преди първо причастие с блеснали от алчност погледи. Лакомията, страхът да не пропуснат нещо, тревогата да не подминат някоя стока, която би променила живота им! Ирис познаваше директорката на луксозния магазин и се беше качила директно горе, без да се реди на опашка, само хвърли жалостив поглед към клетите овчици, скупчени под дъжда.

Телефонът й звънна, но тя не отговори. Разпродажбите изискваха пълна концентрация. Погледът й сканира рафтовете, щендерите и кошовете, поставени направо на пода. „Мисля, че обиколих всичко — реши тя, засмукала бузи. — Остават само няколко дреболии за коледни подаръци и съм готова.“

Пътьом награби разни обици, гривни, слънчеви очила, шалчета, гребенче от черупка на костенурка, вечерна чантичка от черно кадифе, цял наръч колани, ръкавици — Кармен е луда за ръкавици! — и разчорлена и задъхана застана на касата.

— Няма да е зле да доведете един звероукротител — обърна се тя с усмивка към продавачката. — С дълъг камшик! И от време на време да пускате лъвове, за да се отвори малко място…

Продавачката се усмихна вежливо. Ирис хвърли чудесния си улов на тезгяха, извади кредитната карта, повя си с нея, нагласи къдриците си.

— Осем хиляди четиристотин и четирийсет евро — обяви продавачката и се зае да прибира покупките в големи бели хартиени торби с емблемата на „Живанши“.

Ирис подаде картата си.

Телефонът отново звънна. Тя се поколеба, но реши да го остави да си звъни.

Преброи торбите, които трябваше да носи, и се почувства изцедена. За щастие си беше наела такси за целия ден. То я чакаше навън пред магазина. Ще натовари покупките в багажника и ще отиде да изпие едно кафе в някое заведение близо до моста Алма, за да се възстанови от изживените емоции.

Завъртя глава и зърна Каролин Вибер, която в момента плащаше, адвокат Каролин Вибер, една от сътрудничките на Филип. „Тази пък как ли се е снабдила с покана?“ — учуди се Ирис, дарявайки я с най-пленителната си усмивка.

От гърдите и на двете се изтръгнаха дълбоки въздишки като на изтощени докрай воини, но в знак на утешение си показаха една на друга огромните натъпкани торби. След това безмълвно взеха решение: отиваме заедно да пием кафе.

Отидоха „При Франсис“, далеч от развилнялата се глутница.

— Тези експедиции започват да стават рисковани. Следващия път ще си взема телохранител да ми разчиства пътя с автомат!

— Една буквално ми съдра ръката с гривната си, чакай да ти покажа, — възкликна Каролин. — Ще ми остане белег.

Тя си свали ръкавицата и показа на смутената Ирис опакото на китката си, през която минаваше дълбока бразда. Личаха няколко незасъхнали капки кръв.

— Луди жени! Способни са да се изпотрепят заради някакви парцали! — отвърна с въздишка Ирис.

— Или да изтрепят себеподобните си като в моя случай. И за какво? Гардеробите ни са препълнени с дрехи! Не знаем къде да ги дяваме.

— Обаче всеки път, когато излизаме, хленчим, че нямаме какво да си облечем — продължи Ирис и се разсмя.

— Пак добре, че всички жени не са като нас. Това лято например се запознах с Жозефин. Ти поне си наясно с нещата, нали сте сестри! Макар че никак не си приличате.

— А, виж ти! На басейна в Курбвоа ли се запознахте? — пошегува се Ирис и направи знак на сервитьора да донесе още едно кафе.

Той дойде до масата им и Ирис се обърна към него.

— Какво ще поръчаш? — попита тя Каролин Вибер.

— Фреш от портокал.

— Добра идея. Два портокалови фреша, ако обичате… Нуждая се от витамини след подобна експедиция. Докато не съм забравила да те питам, ти как се озова на басейна в Курбвоа?

— Никак, кракът ми не е стъпвал там.

— Не ми ли каза, че си се запознала със сестра ми това лято?

— Да… в кантората. Тя свърши една работа за нас… Не си ли в течение?

Ирис се престори, че е забравила, и се плесна по челото.

— Ами да бе. Колко съм разсеяна…

— Филип я нае да превежда. Много добре се справя. Работи за нас цялото лято. В края на ваканцията я свързах с един издател, който й дал за превод биографията на Одри Хепбърн. Наляво и надясно я хвали. Елегантен стил. Безупречна работа. Преводът предаден на деня и часа без нито една правописна грешка, и прочее, и прочее! На всичкото отгоре срещу скромен хонорар. Не се пазари предварително колко ще й се плати. Да си виждала досега нещо подобно? Взема си чека и само дето не целува краката ти на тръгване. Малка, скромна и тиха мравка. Заедно ли сте израснали, или тя е била в пансион при монахините? Представям си я в манастир, при кармелитките. — Каролин Вибер се разсмя.

Неочаквано Ирис изпита желание да й натрие носа.

— Права си наистина, съвестно свършената работа, добротата, скромността в наши дни по-скоро предизвикват смях… Но такава си е тя, моята сестричка.

— О, не исках да кажа нищо лошо!

— Не, но говориш за нея като за загубенячка…

— Не исках да те засегна, надявах се просто да се поразведрим.

Ирис съжали. Не биваше да си разваля отношенията с Каролин Вибер. Неотдавна я повишиха, беше станала съдружник във фирмата. Филип говореше за нея с голямо уважение. Когато имаше съмнения по някое дело, обръщаше се само към Каролин. „Тя стимулира мозъчните ми клетки — казваше той с вяла усмивка, — изслушва ме по интересен неин си начин, сериозно, сякаш си води бележки, кима, отсява информацията с два въпроса и нещата се изчистват. Освен това отлично ме познава…“ Дали Каролин Вибер знае нещо за Филип? Ирис се успокои и реши да пипа по-предпазливо.

— Не, няма нищо… Не се притеснявай! Много обичам сестра си, но се налага да призная, че понякога изглежда доста старомодна. Знаеш ли, тя работи в Националния център за научни изследвания, съвсем различен свят.

— Често ли се виждате?

— На семейни сбирки. Тази година например ще прекараме Коледа заедно във вилата.

— Ще се отрази добре на мъжа ти. Струва ми се напрегнат в последно време. Има моменти, в които е направо отнесен. Онзи ден влязох в кабинета му, след като почуках няколко пъти на вратата, и той сякаш не беше ме чул. Стоеше до прозореца и гледаше дърветата…

— Прекалено много работи.

— Една седмица в Мьожев е достатъчна, за да влезе отново във форма. Забрани му да работи. Конфискувай му компютъра и мобилния телефон.

— Няма начин — въздъхна Ирис. — Той спи с него, даже върху него!

— Това е от преумора, защото по отношение на делата си е такъв, какъвто го знаем, няма грешка. Той е студенокръвно животно. Много е трудно да отгатнеш какви мисли се въртят в главата му, но е честен и праволинеен. А това не може да се каже за всеки от кантората.

— Има ли ново попълнение от хищници? — поинтересува се Ирис, разкъсвайки едно резенче портокал.

— Един младок, невероятно амбициозен… адвокат Бльое. Пише се също както „синчец“, но те уверявам, че изобщо не отговаря на името си. Постоянно ходи по петите на Филип, за да покаже колко е старателен. Такъв мазен, внимателен, но чувствам как тайно точи сатъра. Натиска се да работи само по големите дела…

Ирис я прекъсна.

— А Филип харесва ли го?

— Смята, че е полезен, културен, опитен… обича да разговаря с него, с една дума, гледа го с влюбени очи. Нормално като за начало, но затова пък аз, каквато съм баракуда, го разкрих и го дебна, готова съм всеки момент да го захапя.

Ирис се усмихна и тихо попита:

— Женен ли е?

— Не. От време на време някаква приятелка идва да го взема от работа вечер… А може и да му е сестра. Не знам. Дори и нея я гледа отвисоко! За Филип най-важното е да се бачка. Той иска да вижда резултати. Въпреки че… от известно време се е очовечил. Не е вече толкова суров… Онази вечер по време на съвещанието беше напълно изключил. Бяхме се събрали десетина души, готови за старт, оживено приказвахме, очаквахме той да си каже думата… а той се беше отнесъл нанякъде. Пред него беше отворената папка с документи, десет души очаквахме с нетърпение решението му, а той се беше зареял с такъв един сериозен и болезнен вид. Имаше странен поглед като на нещастен човек… От двайсет години работим заедно и за пръв път го видях такъв. Беше много необичайно, свикнала съм с образа му на безпощаден воин.

— Аз пък никога не съм го възприемала като безпощаден.

— Нормално… Той е твой съпруг и е луд по теб. Обожава те! Когато заговори за теб, очите му светват като Айфеловата кула. Според мен ти направо си му взела акъла!

— О, преувеличаваш!

„Искрена ли е, или гледа да се държи приятелски?“ — чудеше се Ирис, загледана в Каролин, която пиеше портокаловия си сок на малки глътки. Не долови никакво лицемерие у адвокатката, която се беше отпуснала след изтощителната надпревара по време на разпродажбата.

— Каза ми, че си възнамерявала да започнеш да пишеш…

— Така ли се изрази?

— Вярно ли е, наистина ли си започнала?

— Не точно… върти ми се някаква идея, обмислям.

— Той ще те подкрепи при всяко положение, това е очевидно. Не е от мъжете, които се дразнят от успехите на половинките си. Не е като адвокат Изамбар, жена му написа книга и той е бесен, само дето не я замъкна в съда, за да й забрани да я публикува с НЕГОВОТО име…

Ирис запази мълчание. Това, от което се беше опасявала, вече се случваше: нейната книга беше в устата и в мислите на всички. С изключение на нея самата. Нямаше абсолютно никаква идея. Най-страшното беше, че се чувстваше поначало неспособна да измъти каквото и да било! Представяше си как говори, как се преструва, как философства на тема писане, самотата на писателя, изплъзващите се думи, страха от белия лист, бяла дупка, черна дупка, герои, които заживяват свой живот и водят ръката ти… Но да седне над листа в пълна самота, къде я търсиш, не е за нея! Просто е невъзможно. По време на една вечеря пробута тази невинна лъжа, за да се самоизтъкне — а ето сега лъжата я беше застигнала.

— Иска ми се и аз да намеря мъж като твоя — въздъхна Каролин, която продължаваше разсъжденията си, без да забелязва смущението на Ирис. — Трябваше да го пипна преди теб.

— Все още ли си сама? — насили се Ирис да прояви интерес към съдбата на Каролин Вибер.

— Повече от всякога! Животът ми е безкраен празник. Излизам от къщи сутрин в осем, прибирам се в десет вечерта, изпивам една готова супа, скачам в леглото и гледам телевизия или вземам някой роман за разтоварване… Избягвам криминалетата, за да не ми се налага да чета до два сутринта, докато разбера кой е убиецът. Какво да ти кажа, животът ми е страхотно интересен! Нямам съпруг, деца, любовник, домашен любимец, само престаряла майка, която не ме разпознава, когато й се обаждам по телефона! Последния път ми затвори с твърдението, че никога не била имала деца. Смях се до сълзи…

Тя избухна в горчив смях. Смях, с който се опитваше да прикрие колко беше самотен и празен животът й. „С Каролин сме връстници, но аз имам съпруг и дете. Съпруг, който си остава загадка, и дете, което на свой ред се превръща в загадка! Какво е нужно да имаш в живота, за да е интересен? Бог? Декоративна рибка? Някаква страст? Средновековието като Жо… Защо не ми е казала нито дума за тези преводи? Защо Филип не ми е споменавал? Животът ми се разпада, разяжда го невидима киселина, а аз безсилно наблюдавам отстрани този разпад. Единствените сили, които са ми останали, ги влагам в битките по време на разпродажбите на модна къща «Живанши». Аз съм луксозна куртизанка с мозък на бройлер, такива като мен с лопата да ги ринеш в нашия свят на привилегированите.“

Каролин беше престанала да си играе със сламката от портокаловия сок.

— Чудя се защо рискувам живота си на тези разпродажби, след като никога не излизам или излизам по анцуг в неделя сутрин, за да отида до хлебарницата!

— Не си права. За хлебарницата трябва да се обличаш в „Живанши“. Има голяма вероятност да срещнеш някого в хлебарницата, понеже в неделя сутрин всички минават през хлебарниците.

— Страхотно място за социални контакти! Домакини, които купуват кифлички, баби, които се колебаят хилядолистно тесто ли да вземат, или бисквитено от страх да не си счупят ченето, и дебели хлапета, които си тъпчат джобовете със сладкиши. Няма опасност да попадна на Бил Гейтс или на Брад Пит. Не, остава ми само интернет. Само дето не смея да пробвам. Приятелките ми са опитвали и според тях понякога ставало… Ходят по срещи.

Каролин Вибер продължи да приказва, но Ирис не я слушаше. Гледаше я със смесица от съжаление и нежност. Свита на стола, с тъмни сенки под очите, с изкривени в горчива гримаса устни, Каролин Вибер приличаше на нещо старо, изхабено, смачкано, а само допреди половин час се вихреше като истинска фурия, готова да пръсне мозъка на всяка съперничка заради някаква си копринена блузка от „Живанши“. „Къде е грешката? — помисли си Ирис. — Коя е истинската? Скрита в клоните на дървото като в старите картинни ребуси от детството, които обожавах да разгадавам. Злият вълк е стаен в тази картинка и трябва на всяка цена да спасим нищо неподозиращата Червена шапчица!“ Тя винаги откриваше големия лош вълк.

— Ох, трябва да престана да говоря с теб — въздъхна Каролин, — ужасно се потискам. Обикновено не мисля за тези работи. Питам се дали да не се върна в магазина и отново да рискувам живота си. Това поне закалява характера… Ако лудата с острието се е омела!

Двете жени се разцелуваха и се разделиха.

Прескачайки локвите, Ирис стигна до наетото за деня такси. Сети се за ботушите от крокодилска кожа и се поздрави за удачната покупка.

След като се настани удобно в колата, погледна в посоката, в която бе поела Каролин Вибер, и я видя да се нарежда на опашката за таксита на площад „Алма“. Валеше и опашката беше набъбнала. Тя беше скрила покупките под разкопчаното си палто, за да не ги намокри дъжда. Отдалече приличаше на грейките, с които се захлупват керамичните чайничета, за да не изстива чая. Ирис реши да я покани в своето такси и се наведе към прозореца, но телефонът й звънна и този път отговори.

— Да, Александър, какво има, скъпи? Защо плачеш, обич моя? Кажи…

Било му студено, бил мокър и вече цял час я чакал пред училище, за да го заведе на зъболекар, както се били разбрали.

— Какво има, Зое? Кажи на мама… Знаеш, че майките всичко разбират, всичко прощават и обичат децата си, дори да са кръвожадни убийци… Нали го знаеш?

Застанала насреща й с панталона си на шотландско каре, Зое старателно човъркаше носа си с показалец.

— Не е хубаво човек да си бърка в носа, любов моя… Дори когато е много тъжен.

Разочарована, Зое извади пръста си, огледа го внимателно и го обърса в крачола си.

Жозефин обърна поглед към часовника в кухнята. Показваше четири и половина. След половин час имаше среща с Шърли да я води на фризьор. „Ще идем на фризьор да ти направи прическа, подарък от мен, платиха ми добре. Ще те превърна в сексбомба.“ Жозефин се беше ококорила като извънземна, на която й размахват под носа ролка за коса. „Ще ме превръщаш в сексбомба? Да не ме направиш платинена блондинка? Не, не, само лека подстрижка и тук-там някой по-светъл кичур. — Жо се страхуваше. — Нали няма да ме променяш много, обещай ми.“ — „Не бе, ще станеш красива като кукла и после ще празнуваме Коледа заедно, преди да потеглиш за купона на баровците!“ Разполагаше едва с половин час, за да накара Зое да си развърже езика. Ортанс не беше вкъщи и трябваше да се възползва от случая.

— Може ли да се направя на бебе? — попита Зое, намествайки се в скута на майка си.

Жо я притисна в прегръдката си. Същите кръгли бузи, разчорлени къдрици, същото подуто коремче, същият недодялан вид, същото свежо и смутено изражение като нейното някога. Жо отново се видя на семейните снимки. Момиченце, опънало пуловера, изпъчило коремче, взряло се недоверчиво в обектива на фотоапарата. „Любов моя, малкото ми момиченце, обичам те до полуда — прошепна тя, притиснала Зое към себе си. — Знаеш, че мама е винаги насреща, нали? Винаги, винаги.“ Зое кимна и се сгуши в нея. „Сигурно в главата й се въртят някакви черни мисли — реши Жо. — Коледа наближава, а Антоан е далече. Детето не смее да ми признае.“ Момичетата никога не споменаваха баща си. Не й показваха писмата, които им изпращаше всяка седмица. Понякога звънеше вечер. Винаги Ортанс вдигаше слушалката, после я подаваше на Зое, която, притеснена, отговаряше само с „да“ и „не“. За тях мама и татко бяха отделни хора, които те не смесваха. Жо залюля Зое и нежно й запя.

— О, колко е пораснало моето бебче! Вече не е бебче! Станало е красива момиче с красива коса, красив нос, красива уста… — редеше думите, докосваше леко с пръст косата, носа, устата на Зое и пак тихо припяваше: — Красиво момиче, в което много скоро младежите ще се влюбват до полуда. Момчетата от цял свят ще катерят стълбите към стената на кулата в замъка, където живее Зое Кортес, за да измолят от нея целувка. Кажи ми, бебчо… Кажи на мама, защо си толкова тъжна.

— Не е вярно, лъжеш, аз не съм красиво момиче и няма никакви момчета, които да се катерят по стълби, за да стигнат до мен!

„А, ето каква била работата — си каза Жо. — Първата любовна мъка. Аз също бях на десет години. Мацах си миглите с желе от касис, за да пораснат дълги-предълги. А той целуна Ирис.“

— Първо, любов моя, на мама никога не се казва „ти лъжеш“…

Зое кимна.

— И второ, изобщо не лъжа, както ти казваш — ти си много хубаво момиче.

— Не! Защото Макс Бартийе не ме включи в списъка си.

— Какъв списък?

— Списъкът на Макс Бартийе. Той е от големите и ги знае тези работи. Направили са списък двамата с Реми Потирон и мен ме няма в списъка! Сложили са Ортанс, а мене не.

— Списък с какво, миличка моя?

— Списък с момичета, които може да бъдат употребявани вагинално, а мен ме няма в него.

Жо едва не изпусна Зое. За първи път една от дъщерите й се споменаваше в подобен „вагинален“ контекст. Устните й затрепериха и тя прекара език по зъбите си, за да успокои треперенето.

— Знаеш ли поне какво означава това?

— Означава, че това са момичетата, които стават за чукане! Той ми го каза…

— На всичко отгоре ти обясни за какво става дума?

— Да, и ми каза да не се впрягам чак толкова, щото някой ден и аз съм щяла да имам вагина, която да влезе в употреба… само че нямало да бъде много скоро.

Зое подръпваше ръкава на пуловера си и дъвчеше крайчеца му с печална физиономия.

— Първо, скъпа — започна Жозефин, чудейки се как най-правилно да отговори, — момчетата не делят момичетата според вагината им. За чувствителните момчета момичетата не са някаква стока.

— Да, но Макс ми е приятел…

— Затова трябва да му кажеш, че се гордееш, дето те няма в списъка.

— Дори да е лъжа?

— Как така лъжа?

— Ми… иска ми се и аз да съм в списъка.

— Наистина ли? Тогава… ще му кажеш, че е нетактично да се правят такива списъци, че между мъжа и жената не става въпрос за вагина, а за желание…

— А какво представлява желанието, мамо?

— Това е, когато си влюбен в някого и много искаш да го целунеш, обаче не го правиш и изчакваш, изчакваш, и това очакване е… това е желанието. Все още не си го целунала, но мечтаеш да го сториш, докато се унасяш в сън, и си представяш как го правиш, разтреперваш се от вълнение и това очакване е толкова прекрасно, Зое, казваш си, че можеш да го целунеш, обаче все пак не си много сигурна…

— Затова си тъжна.

— Не. Чакаш, сърцето ти тръпне в очакване… и когато той те целуне… Това е като искрящ фойерверк, сърцето ти прелива, вие ти се свят, иска ти се да пееш, да танцуваш, влюбена си.

— Значи аз съм влюбена?

— Още си много малка, трябва да почакаш… — Жо затърси някакво убедително сравнение, в смисъл че Макс не е за нея. — Това е все едно ти да говориш на Макс за пишката му. Да му кажеш: нямам нищо против да те целуна, но първо ми покажи пишката си.

— Той вече ми предложи да ми я покаже! Значи и той е влюбен, така ли?

Сърцето на Жозефин заблъска. Да запази самообладание, да не разкрива смущението си, да не си изпуска нервите и да не се издава, че е ядосана на Макс.

— И… показа ли ти я?

— Не. Защото аз не исках…

— Ами ето… Била си права! Ти, най-малката! Защото, без да го съзнаваш, не си искала да му гледаш пишката, искала си нежност, внимание, искала си той да е до теб и да изчакате заедно, преди да направите каквото и да е…

— Да, мамо, но после я е показвал на други момичета и оттогава ме нарича лепка и бебе.

— Зое, трябва да разбереш нещо. Макс Бартийе е на четиринайсет, почти на петнайсет, той е колкото Ортанс, затова е по-нормално да е неин приятел. Не твой! Може би трябва да си потърсиш друг…

— Ама аз него искам!

— Да, разбирам, но двамата изобщо не си подхождате. Трябва да се отдръпнеш от него, за да му домилее за теб. Да се преструваш на загадъчната принцеса. Тези неща винаги впечатляват момчетата. Нужно е малко време, но един ден ще се върне при теб и ще се научи да бъде по-деликатен. Това е твоята задача: да научиш Макс как да бъде наистина влюбен.

Зое се замисли за миг, пусна ръкава си и заяви разочаровано:

— Това значи, че ще си остана сама.

— Или че ще си намериш други приятели.

Тя въздъхна, смъкна се от коленете на майка си и придърпа надолу крачолите на панталона си.

— Искаш ли да дойдеш с мен и Шърли на фризьор? Ще ти направи красиви букли, каквито харесваш…

— Не, не обичам на фризьор, много ми скубе косата.

— Добре, тогава ще ме чакаш тук и ще си учиш. Да ти имам ли доверие?

Зое доби сериозен вид. Жозефин се усмихна и я погледна в очите.

— По-добре ли си сега, миличка?

Детето отново задъвка ръкава на пуловера си.

— Знаеш ли, мамо, откакто татко си замина, животът никак не е весел…

— Знам, любов моя.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не знам, Зое. Не знам. Но ти трябва да си намериш много приятели, след като повече няма да сте заедно с Макс. Сигурна съм, че има куп момчета и момичета, които искат да ти бъдат приятели, но си мислят, че за тях няма място заради Макс.

— Животът е труден не само заради това — въздъхна Зое. — Той е труден изобщо.

— Хайде сега — засмя се Жозефин в желанието си да я окуражи, — по-добре си мисли Коледа, за подаръците, които ще получиш, за снега, за това, че отиваме на ски… Не е ли приятно?

— Предпочитам да се пързалям с шейната.

— Добре тогава, ще се пързаляме двете с шейната, искаш ли?

— Не може ли да вземем с нас Макс Бартийе? И на него му се карат ски, обаче майка му няма пари за…

— Не, Зое! — кресна Жозефин на ръба на нервна криза, но успя да се овладее и добави: — Няма да вземем с нас Макс Бартийе в Мьожев! Поканени сме от Ирис и не можем да водим други хора.

— Макс Бартийе, не други!

Две кратки позвънявания спасиха Жозефин от избухване. Беше енергичната Шърли, така че Жо се наведе да целуне Зое и й каза да си преговори урока по история, докато чака сестра си, която скоро трябваше да се прибере.

— Ще си напишете домашните и довечера ще празнуваме Коледа с Шърли и Гари.

— И ще си получа подаръците предварително?

— Да, ще си получиш подаръците предварително…

Зое заподскача към стаята си. Жозефин я проследи с поглед и в главата й се завъртя опасната мисъл, че скоро няма да може да се справя с дъщерите си.

И с живота изобщо.

Да се върне във времето на „Ерек и Енида“. При любовните описания на Кретиен дьо Троа, романиста на онази епоха.

Рицарската любов с нейните тайни, докосвания, въздишки, страдания, магии, откраднати целувки и с високото мнение за жената, чието сърце рицарят брани с копие. „Не случайно съм толкова запалена почитателка на онова време. Тогава е трябвало да живея. Загадъчната принцеса! Съвсем не ми подхожда да карам дъщеря си да се държи по този начин, след като самата аз не владея подобно поведение.“

Тя въздъхна, грабна си чашата, ключовете и хлопна вратата.

Чак когато се остави в ръцете на фризьорката и седна да чака с кичури, увити във фолио, пак се върна към темата и разказа на Шърли, която поиска фризьорката да изруси почти до бяло късата й като на момче коса.

— Изглеждам странно в главата, нали? — попита Жо, зяпнала в огледалото черепа си с таралежово щръкнали сиви лентички от фолио.

— Досега не са ли ти правили кичури?

— Никога.

— Пожелай си нещо, щом ти е за пръв път.

Жозефин погледна клоуна в огледалото и му пошепна:

— Пожелавам си дъщерите ми да не страдат много в живота.

— Ортанс ли имаш предвид? Пак ли те огорчи?

— Не, Зое… любовни терзания заради Макс Бартийе.

— Любовните мъки на децата ни са най-странното нещо. Страдаме колкото тях, но сме безсилни. Първия път, когато се случи на Гари, имах чувството, че ще умра. Идеше ми да изкормя момичето.

Жозефин й разказа за „списъка с момичетата, които може да бъдат употребявани вагинално“. Шърли избухна в смях.

— Не ми се вижда смешно, а по-скоро притеснително!

— Не е толкова притеснително, след като ти го е казала. Освободила се е от това нещо и е страхотно, че споделя с теб. She trusts you! Радвай се, че си обичана майка, вместо да се вайкаш заради сегашните нрави. Сега е така, навсякъде е така, едно и също. Във всички среди, във всички квартали… Просто се примири с положението и следвай моя пример: винаги бъди на разположение, но не се натрапвай. Имаме късмет, че и двете работим вкъщи. Винаги сме подръка, за да изслушаме и най-дребната болка и да коригираме нещата.

— Не си ли шокирана?

— Толкова много неща ме шокират, че дъх не мога да си поема! Затова съм решила да виждам всичко от добрата страна, иначе ще се побъркам.

— Вървим на провала, Шърли, след като петнайсетгодишни хлапаци подреждат момичетата според достъпа до вагината им.

— Успокой се. Хващам се на бас, че дори Макс Бартийе ще се превърне в срамежлива мимоза в деня, в който истински се влюби. Дотогава ще си придава важност и ще се перчи наляво и надясно! За известно време дръж Зое по-далеч от него и ще видиш, че отново ще се сприятелят, сякаш нищо не е било.

— Не искам да й скочи!

— Нищо няма да й направи. Ако ще прави нещо, ще е с друга. Бас държа, че го е казал, за да впечатли… Ортанс! Всички без изключение си фантазират за малката ти хитруша. Моят син — на първо място! Мисли, че не забелязвам, направо я изяжда с поглед!

— Когато бяхме деца, същото ставаше с Ирис. Момчетата бяха луди по нея.

— Видяхме какво излезе.

— Ми какво… според мен тя доста добре си подрежда живота, какво ще кажеш?

— Да. Сполучливо омъжена… ако това наричаш подреждане. Само дето без мангизите на съпруга си е нищо!

— Много си строга към нея.

— Не! Просто съм реалистка… И според мен трябва да направиш нужното усилие, за да станеш и ти поне малко реалистка.

Жо си спомни агресивния тон на Ирис онзи ден на басейна. И вечерта, когато говориха по телефона… когато Жо се бе опитала да й даде някакви идеи за книгата… „Ще ти помагам, Ирис, ще изровя всякакви истории, документи, за теб ще остане само да ги опишеш! Знаеш ли как са наричали данъците по онова време?“ И понеже тя не отговори, Жо изтърси: „Баналности“, наричали са ги „баналности“! Не е ли забавно? И тогава… тогава Ирис, любимата й сестра, я наемете безмилостно… „Не ми надувай главата, Жо, много си досадна! Прекалено си…“ И тресна слушалката. „Прекалено какво?“ — зачуди се объркана Жо. Бе доловила в тези думи истинска злоба. Нямаше да ги каже на Шърли, така щеше да признае, че Ирис е права. „Ирис трябва да е ужасно нещастна, за да реагира по този начин. Точно така, тя е нещастна…“ — повтори си тогава Жо, докато слушаше пиукането на телефона.

— Сърдечна е с момичетата.

— Защото не й струва нищо!

— Ти никога не си я харесвала, не знам защо.

— Обаче твоята Ортанс… ако не я стегнеш, ще стане същата като леля си. Да бъдеш „жената на…“ не е никаква заслуга! Ако Филип я зареже, на Ирис ще й останат само гащите да си попива с тях сълзите.

— Няма да я напусне, той е лудо влюбен в нея.

— Откъде си толкова сигурна?

Жо не отвърна. Беше опознала Филип, откакто работеше за него. Когато отиваше в адвокатската кантора на авеню, „Виктор Юго“, хвърляше бърз поглед към кабинета му, ако вратата беше открехната. Последния път го развесели… „Трябва ли да натисна бутона на дистанционното, за да вдигнеш глава от преписките си?“ — попита го тя, застанала на прага. Той я покани с жест да влезе.

— След четвърт час ще ви измия — обяви Дьониз и мушна гребена под увитите в сиво фолио кичури. — Добре е хванало, ще стане чудесно! А вас — обърна се тя към Шърли — ще ви измия след десет минути.

И се оттегли, въртейки задник под розовата престижа.

— Я кажи… — попита Жо, проследила с поглед задника на Дьониз — тук не работеше ли и онази Милен?

— Да. Един път ми направи ноктите. И то добре. Имаш ли новини от Антоан?

— Не. Момичетата обаче имат…

— Това е по-важното. Антоан не е лош. Малко мекушав, слаб. Още едно непораснало момче.

При името на Антоан на Жо й се сви стомахът. Нещо огромно и черно й се нахвърли и я стисна за гърлото: заемът! Хиляда и петстотин евро ежемесечна погасителна вноска! Господин Фожрон… Търговска кредитна банка! Ако погаси задължението за януари, няма да й остане нищо от осемте хиляди и дванайсет евро. Беше похарчила последните си пари за подаръци на Гари и на Шърли. Каза си, че в нейното положение няколко евро повече или по-малко… представяше си физиономията на Гари, когато разопакова подаръка.

Отпусна се на стола, разбърка подредените кичури.

— Добре ли си?

— Да, да…

— Пребледня като платно… Искаш ли вестник?

— Да… Благодаря!

Шърли й подаде списание „Ел“. Жо го разлисти. Не можеше да чете. Хиляда и петстотин евро. Хиляда и петстотин евро. Дойде редът на Шърли за миене на косата.

— След пет минути сте вие — обърна се към Жо девойката.

Жозефин кимна и си наложи да гледа списанието. Не четеше вестници. Хвърляше по един поглед на първата страница на витрините на вестникарските будки или в метрото, прочиташе по диагонал някоя диета, началото на хороскоп, търсеше с поглед снимката на любима актриса. Случвало й се бе да вдигне вестник, забравен на седалката, и да си го вземе за вкъщи.

Сега отвори списанието, прелисти го и изведнъж викна:

— Шърли, Шърли, погледни!

Скочи от стола и отиде до умивалника, размахала списанието.

С отметнала назад глава и затворени очи, Шърли отвърна:

— Нали виждаш, че не мога.

— Само снимката погледни! Рекламата за парфюм.

Жозефин седна до нея и тикна изданието под носа й.

— Да, видях, и какво? — отвърна Шърли с гримаса. — Влезе ми пяна в очите.

Жозефин размаха списанието, а Шърли изви врат.

— Погледни мъжа на снимката…

Шърли се ококори:

— Бива си го!

— Само това ли?

— Казвам, че си го бива… You want me to fall on my knees?9

— Това е мъжът от библиотеката, Шърли! Мъжът с дъфела! Той е манекен. А русата мадама на снимката е същата от зебрата. Снимали са се, когато ги видяхме. Какъв красавец! Страхотен красавец!

— Добре де, какво толкова…

— Ти не харесваш мъжете.

— Sorry. Прекалено много ги харесвах, затова сега ги държа на разстояние.

— Както и да е. Той е красив, жив е и се снима в реклами.

— А ти ще припаднеш!

— Не, ще изрежа снимката и ще си я сложа в портфейла… О, Шърли, това е знак!

— Знак за какво?

— Знак, че ще се върне в живота ми.

— Да не би да вярваш в подобни тъпотии?

Жо кимна. „Да, и разговарям със звездите“ — отвърна тя наум, но не посмя да го изрече на глас.

— Хайде, госпожо, елате с мен да ви измия — намеси се Дьониз. — Ще видите колко сте променена…

„И русата коса на Изолда, лъскава и златна, няма да може да се сравни с моята.“ — помисли си Жозефин и седна до умивалника.

Стрелките на часовника сочеха пет и половина. Ирис с изненада откри, че не откъсва разтревожен поглед от вратата на кафенето. Ами ако не дойде? Ако в последната минута е решил, че не си заслужава? Докато разговаряха по телефона с директора на агенцията, той й се стори учтив и точен. „Да, госпожо, слушам ви…“

Обясни му какво иска. Той й зададе няколко въпроса и добави: „Имате ли представа какви са нашите такси? Двеста и четирийсет евро на ден за работните дни, двойно за уикенда.“ — „Не, за уикенда няма да имам нужда.“ — „Чудесно, госпожо, значи може да насрочим първата ни среща за след, да кажем, седмица.“ — „Седмица, сигурен ли сте?“ — „Абсолютно, госпожо… За предпочитане е да се видим в някой квартал, в който не ходите и няма опасност да се натъкнете на познати.“ „В такъв случай някъде към авеню «Гоблен»“ — предложи Ирис. Прозвуча й загадъчно, дори малко опасно. „Авеню «Гоблен» ли, госпожо? Добре. Да кажем, в седемнайсет и трийсет в кафене «Гоблен» на авеню «Гоблен» близо до улица «Пирандело». Лесно ще познаете нашия човек: ще носи карирана шапка «Бърбъри», напълно подходяща за сезона, и няма да бие на очи. Ще ви каже: «Кучешки студ», а вие ще отговорите: «Наистина.»“ „Чудесно — отвърна Ирис невъзмутимо, — ще бъда точна, довиждане, господине.“ Оказа се толкова лесно! Доста се беше колебала, докато вдигне телефона, и ето, нещата се задвижиха! Уговори срещата.

Огледа насядалите на околните маси. Студенти с книга в ръка, една-две жени, които също като нея очевидно чакаха някого. До ушите й стигна шум от кафе машина, някой даваше нареждания, гласа на Филип Бувар, който разказваше виц — беше часът на сатиричното радиопредаване „Умниците“. „Знаете ли го този за мъжа, дето казва на жена си: «Скъпа, ти изобщо не ми казваш кога свършваш», а тя му отвръща: «Как бих могла, теб никога те няма!»“ Сервитьорът на бара се изкикоти.

Точно в седемнайсет и трийсет в кафенето влезе мъж, нахлупил прословутата шапка на шотландско каре. Хубав, млад, гъвкав и усмихнат. Той бързо се огледа и тя му направи знак с очи; той с вид на изненадан пристъпи към нейната маса и тихо произнесе паролата:

— Кучешки студ…

— Наистина.

Той протегна ръка за поздрав и показа с жест, че би искал да седне до нея, ако тя няма нищо против да махне чантата и мантото си от съседния стол.

— Твърде непредпазливо сте оставили чантата си на стола, всеки може да мине и да я грабне…

Тя не знаеше дали и това не е някаква кодирана фраза, тъй като той я произнесе със същия шепот като преценката за времето.

— О, не нося нищо ценно в нея…

— Да, но чантата е скъпа — отбеляза той, поглеждайки щампованите инициали на Луи Вюитон.

Ирис направи жест, че за нея това не е проблем, че не държи особено на чантата, а той с леко мръдване на брадичката изрази неодобрение.

— Съветвам ви да сте по-предпазлива. Да ти откраднат нещо е винаги болезнено преживяване, не предизвиквайте съдбата!

Ирис го слушаше, без да го чува. Леко се прокашля, за да подскаже, че е време да говорят по същество, и понеже той очевидно не я разбра, открито погледна няколко пъти часовника си.

— Нетърпелива сте, госпожо, затова започвам… — направи знак на сервитьора и поръча студена оранжада без лед.

— Не обичам ледените напитки. Много са вредни за черния дроб…

Ирис разтри китки под масата, сърцето й биеше учестено. Все още би могла да стане и да си тръгне, незабавно да се махне…

Той се прокашля и пристъпи:

— Та в съответствие с вашата заръка бях натоварен със задачата да проследя съпруга ви, господин Филип Дюпен. Поех проследяването в четвъртък, единайсети декември, в осем сутринта от входа на вашето жилище, и осъществих наблюдението с помощта на двама колеги без прекъсване до вчера вечерта, двайсети декември, в двайсет и два часа и трийсет, когато се прибра у вас.

— Точно така — потвърди Ирис тихо.

Сервитьорът донесе оранжадата и помоли да уредят сметката, понеже му приключвала смяната. Ирис плати и направи знак, че не желае ресто.

— Животът на вашия съпруг е строго подреден. Очевидно няма нищо за криене. Следователно проследяването се оказа много лесно. Успях да разпозная хората, с които се срещаше, с изключение на един събеседник, който ме затрудни…

— А! — промълви Ирис и усети как сърцето й спира.

— Мъж, с когото се срещна два пъти за три дни в кафене на летище „Роаси“. Първо сутринта в единайсет и половина и после следобед в петнайсет часа. И двете срещи бяха кратки, приблизително по около час… Мъжът беше около трийсетгодишен, носеше черно куфарче, изглежда, водеха с него сериозни разговори. Той показа снимки, някакви документи, изрезки от вестници. Вашият съпруг кимаше; и при двете срещи го остави да говори, след което му задаваше много въпроси, а човекът слушаше и си водеше бележки…

— Водеше си бележки — повтори Ирис.

— Да. Затова реших, че е делова среща… Няма да ви казвам как успях да се добера до календар-бележника му и да го фотокопирам, но в него не открих нищо за въпросните срещи. Не ги е отбелязал, не е споменавал за тях на секретарката си, нито на най-близкия си сътрудник адвокат Вибер…

— Как успяхте да разберете всичко това? — попита Ирис, смаяна от нахлуването в живота на мъжа й.

— Това ми е работата, госпожо. Накратко казано, без да разкривам пред вас тайни от кухнята на професията, знам, че това не са делови срещи…

— Имате ли снимки на въпросния човек?

— Да — отговори той и извади от една папка цяло тесте.

Нареди ги пред нея и с разтуптяно сърце Ирис се приведе да ги разгледа. Човекът наистина изглеждаше около трийсетте, с късо подстригана кестенява коса, тънки устни и очила с рогови рамки. Нито хубав, нито грозен. Най-обикновен. Напрегна паметта си, но установи, че никога не го е виждала.

— Вашият мъж му даде пари и двамата си стиснаха ръцете на раздяла. Извън тези две срещи животът на мъжа ви със сигурност се върти единствено около работата му. Никакви разговори на четири очи, никакви тайни срещи, никакви срещи по хотели… Желаете ли да продължавам следенето?

— Бих искала да разбера кой е този мъж — отговори Ирис.

— След въпросните две срещи проследих непознатия. Единия път той взе самолета за Базел, другия път за Лондон. Само това успях да установя. Бих могъл да проуча, но ще се наложи по-задълбочено, по-продължително проследяване… Ходене в чужбина. Което, естествено, ще изисква допълнителни средства…

— Пристигнал е специално в Париж… за да се срещне с мъжа ми — предположи Ирис.

— Да, и в това е загадката.

— Но наближават коледните празници. Мъжът ми ще замине на почивка с нас за няколко дни и…

— Не ви притискам, госпожо. Проследяването изисква средства. Помислете и се обадете, ако желаете да продължим.

— Да — отвърна Ирис, разтревожена. — Така може би ще е по-добре.

Имаше обаче един въпрос, който не се осмеляваше да зададе и който я изгаряше. Тя се поколеба. Пийна глътка вода.

— Бих искала да ви попитам… — смънка тя. — Бих искала да знам… дали между тях е имало някакви жестове…

— Жестове, предполагащи известна интимност?

— Да — преглътна Ирис, засрамена от мисълта, че разкрива съмненията си пред непознатия.

— Няма такова нещо… но помежду им съществуваше очевидно единомислие. Говореха си ясно, открито, точно. И двамата сякаш знаеха точно какво искат един от друг.

— Но защо мъжът ми му дава пари?

— Нямам представа, госпожо. Ще ми е нужно повече време, за да разбера.

Тя вдигна очи към часовника в кафенето. Шест и петнайсет. Нямаше да разбере нищо повече. Заля я чувство на огромно разочарование. Беше разочарована и в същото време успокоена, че не бе научила нищо. Но долавяше някаква опасност.

— Вероятно ще имам нужда да обмисля — промълви тя.

— Отлично, госпожо. Оставам на ваше разположение. Ако пожелаете да продължа, обадете се в агенцията, за да ми възложат отново вашия случай. — Той изпи напитката, млясна няколко пъти с език, сякаш опитваше хубаво вино, и с доволен вид додаде: — Ще чакам решението ви и ви желая хубави празници и…

— Много благодаря — прекъсна го Ирис, без да го удостои с поглед. — Много благодаря…

Подаде му ръка разсеяно и го проследи с очи, докато той се отдалечаваше.

Предишната вечер Филип се бе върнал в семейната спалня с думите: „Мисля, че Александър се тревожи, за него не е добре да ни вижда, че спим отделно.“ Не каза нищо повече.

Мълчанието може да е израз на голяма радост, която не намира думи да се изрази. Но може и да е начин за демонстриране на презрение. Точно това почувства вчера Ирис. Презрението на Филип. За първи път в живота си.

Видя карираната шапка да завива зад ъгъла и си каза, че трябва да спечели отново уважението на мъжа си — на всяка цена.

Беше шест и половина, когато Жозефин и Шърли излязоха от фризьорския салон. Шърли дръпна Жо за ръката и я обърна към витрината на един мебелен магазин от веригата „Конфорама“, блеснала от червения неон, с който бяха изписани едрите букви.

— Легло или шкаф да купя? — попита Жо.

— Да видиш колко си красива!

Жозефин се взря в отражението си във витрината и с ръка на сърце призна, че не изглежда никак зле. Фризьорката беше изсветлила косата й и я бе подстригала на етажи — прическа, която я подмладяваше. В същия миг се сети за мъжа с дъфела и си каза, че ако отново се появи в библиотеката, вероятно ще я покани на кафе.

— Права си… идеята ти беше добра. Никога не ходя на фризьор. За мен са пари на вятъра…

Веднага съжали за думите си, защото мисълта за липсата на пари я стисна за гърлото.

— А мен как ме намираш? — попита Шърли, завъртя се и поглади с ръка платинената си коса.

Беше вдигнала яката на дългото си палто и се въртеше в кръг с отметната глава като грациозна и нежна балерина.

— О! Според мен ти винаги си красива. Толкова красива, че си способна да вкараш в грях всички светци без изключение — отвърна Жо, само и само да пропъди мисълта за безпаричието.

Шърли се разсмя звънливо и запя стар хит на „Куин“, подскачайки по тротоара. We are the champions, my friend, we are the champions of the world… We are the champions, we are the champions! Затанцува по пустите улици, покрай дългите сиви и студени жилищни блокове. Подскачаше с дългите си крака, кълчеше се, имитираше свирене на електрическа китара, изразяваше радостта си, че бе успяла да направи Жозефин истинска красавица.

— Отсега нататък всеки месец ще те водя на фризьор, аз плащам.

Внезапно извилият се леден вихър сложи край на музикалното й изпълнение. Тя пъхна ръка под ръката на Жо, за да се стопли. Вървяха дълго време, без да продумат. Беше притъмняло и редките минувачи, с които се разминаваха, се движеха слепешком, с наведени глави, бързаха да се приберат у дома.

— Очевидно тази вечер няма как да проверим дали имаш успех — промърмори Шърли, — всички си гледат в краката.

— Мислиш ли, че мъжът с дъфела ще ме погледне? — попита Жо.

— Ако не те погледне, значи очите му са слепнати с лайна — отвърна тя толкова уверено, че Жозефин се почувства окрилена.

„Възможно ли е да съм се разхубавила?“ — почуди се тя и потърси с очи витрина, за да се огледа пак.

Притисна ръката на Шърли към себе си. И понеже за пръв път в живота си се чувстваше красива, се осмели да попита:

— Може ли да ти задам един въпрос? Нещо лично е. Ако не искаш, не ми отговаряй…

— Опитай де.

— Твърде е лично, предупреждавам те… да не ми се разсърдиш.

— О, Жозефин, давай…

— Добре… Защо нямаш мъж?

В мига, в който попита, Жозефин съжали. Шърли помръкна и рязко издърпа ръката си, продължи напред с широка крачка, увеличавайки бързо разстоянието между себе си и Жозефин.

Жо се затича, за да я настигне.

— Извинявай, Шърли, извинявай… не трябваше да питам, но и ти ме разбери, толкова си красива и като те гледам винаги сама, ме…

— От доста време се опасявах, че ще ми зададеш такъв въпрос.

— Уверявам те, изобщо не е нужно да ми отговаряш.

— И няма да ти отговоря! Разбрахме се, нали?

— Да, разбрахме се.

Нов вихър ги удари в лицата и двете наведоха глави едновременно, хващайки се една за друга.

— Ужасно — възнегодува Шърли. — Сякаш е дошъл денят на Страшния съд!

Жозефин се насили да се засмее, за да разсее чувството на неудобство помежду им.

— Имаш право. Можеше да сложат повече улични лампи, нали? Трябва да изпратим писмено предложение до кметството… — говореше несвързано, без да се замисля, само за да разведри приятелката си. — И още един въпрос… По-лесен.

Шърли промърмори нещо.

— Защо се подстригваш толкова късо?

— И на този въпрос няма да ти отговоря.

— А… Той изобщо не беше личен.

— Не, но е пряко свързан с първия.

— О, съжалявам… В такъв случай си затварям устата.

— За предпочитане е, ако възнамеряваш да ми задаваш подобни въпроси!

Продължиха да вървят мълчаливо. Жозефин се чувстваше неловко. Така става винаги: когато човек се почувства добре, става по-смел и започва да плещи каквото му щукне. По-добре да си беше мълчала!

Потънала в мисли, не забеляза, че Шърли е спряла, и се блъсна в нея.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Жо? Едно-единствено нещо… I give you a hint10…

Жо кимна, признателна, че Шърли не й се сърди.

— Дългата руса коса носи нещастие… Извода оставям на теб…

И продължи напред сама.

Жозефин я последва на няколко метра разстояние. Дългата руса коса носи нещастие… Беше ли донесла нещастие на Шърли? Представи си я руса дългокоса девойка, подир която тичат всички селски момчета, преследват я, досаждат й… Дългата й руса коса се вее, разпалва желания, апетити. Затова я е отрязала къса.

В този момент, внезапно изникнали сякаш от нищото, три момчета им се нахвърлиха, задърпаха чантите им. Жо получи жесток юмручен удар и с изохкване вдигна ръка към кървящия си нос. Шърли изригна на английски куп ругатни и ги подгони. Жо смаяна наблюдаваше тупаника, който гамените си изпросиха от Шърли. Сама срещу трима. Бърза като светкавица, тя зараздава ритници, юмруци, просна ги на земята и ги нападна с неподозирана жестокост. Едното момче размаха нож, но с един скок и извъртане Шърли му го изби от ръката.

— Достатъчно ли е, или искате още? — заплаши ги тя, наведена да прибере двете чанти.

Трите момчета се бяха натръшкали на тротоара и виеха от болка.

— Изби ми един зъб, тъпачко — изкрещя най-якият.

— Само един ли? — отвърна Шърли и го ритна отново право в устата.

Той изрева и се сви на кълбо, за да се предпази. Другите двама се надигнаха и си плюха на петите. Лежащият на тротоара хленчеше. Взе да пълзи на лакти. „Мръсница, курвенско изчадие!“ — измрънка той, като забеляза, че плюе кръв. Шърли се надвеси над него, хвана яката на якето и му го свали, притиснала момчето на плочника. Издърпа му и останалите дрехи една по една, както се съблича малко дете, докато остана по чорапи и слип да клечи насред площада. С един замах скъса верижката от шията му и му нареди да я погледне право в очите.

— Сега, келеш такъв, чуй добре какво ще ти кажа… Защо ни нападна? Защото сме две сами жени?

— Ама, госпожо… Не бях аз, аверчето го измисли…

— Бъзльо, подлец, засрами се!

— Върнете ми верижката, госпожо, върнете ми я…

— А ти върна ли ни чантите, а? А!

Тя го хвана за главата и я блъсна няколко пъти в тротоара. Той се разкрещя, обеща, че повече няма да прави така, че няма да посяга на самотни жени. Гърчеше се като гол червей на тъмния плочник.

Притиснала момчето, Шърли го завлачи до решетката на канализацията и пусна вътре верижката. Тя с издрънчаване политна надолу. Момчето изкрещя нещо обидно и Шърли го удари отново по тила, този път ребром с китката. Той се сгърчи от божа и остана проснат долу без капчица сила, направо изцеден.

— Видя ли какво стана, няма ти я верижката… Сега изчезвай и си помисли. Разбра ли, задник такъв!

С вдигната ръка, за да се предпази, момчето се надигна и залитайки, понечи да събере дрехите си. Шърли обаче поклати глава.

— Ще си тръгнеш както си… по слип и по чорапи. Хайде, тъпако.

Той се омете безропотно. Шърли изчака да се махне. Събра дрехите му, направи ги на топка и ги запрати в контейнер за строителни отпадъци. След това се пооправи, подръпна си панталона, облече си палтото и пусна поредна ругатня на английски.

Жозефин не откъсваше поглед от нея, смаяна от насилието, на което току-що бе станала свидетел. Стоеше, загубила ума и дума, и не можеше да си поеме дъх. Вдигна безмълвен поглед към Шърли, която се задоволи да свие рамене.

— Това също е част от обяснението защо си нямам приятел… Аргумент номер две!

Тя пристъпи към Жо, огледа кървящия й нос, извади от джоба си хартиена кърпичка и почисти лицето й. Жозефин се сви от божа.

— Няма страшно… — успокои я Шърли. — Не е счупен. Просто яко те е фраснал! Утре ще грейне във всички цветове на дъгата. Ще казваш, че си се блъснала в остъклената врата на излизане от фризьорския салон. Нито дума на децата довечера, ясно?

Жозефин кимна. Искаше й се да попита Шърли къде се е научила да се бие, но не се осмеляваше да й задава повече въпроси.

Шърли отвори чантата си и провери дали не липсва нещо.

— При теб всичко ли си е на мястото?

— Да…

— Да тръгваме тогава!

Хвана я за ръка и я побутна напред. Жозефин помоли да изчакат малко, за да се окопити. Коленете й трепереха.

— Нормално — каза Шърли. — Това е първият бой, на който присъстваш. После човек свиква… Как мислиш, можеш ли да премълчиш случката пред децата?

— Бих пийнала малко алкохол… Главата ми се замая!

Във входа видяха Макс Бартийе, седнал на стълбите до асансьора.

— Нямам ключ, а майка още не се е прибрала…

— Остави й бележка, че ще я чакаш у нас — заповяда му Шърли с такъв безпрекословен тон, че момчето се подчини без гък. — Имаш ли с какво да пишеш?

Той потвърди с кимване и посочи ученическата си чанта, после изкачи пеша двата етажа, за да сложи бележката на вратата.

Жо и Шърли влязоха в асансьора.

— Не съм го предвидила, нямам подарък за него! — обяви Жо, разглеждайки носа си в огледалото на асансьора. — Ужас, направо съм обезобразена!

— Жозефин, кога ще кажеш „мамка му“ като всеки нормален човек! Ще му дам някакви пари в плик, защото в момента семейство Бартийе се нуждае най-много от това. — Тя обърна лицето на Жо към себе си, огледа обстойно носа й. — Ще ти сложа малко лед на носа… И помни: блъснала си се в стъклената врата на фризьорския салон. Да не сгафиш! Коледа е, няма нужда да им разваляме празника и да ги тревожим!

Жозефин отиде да доведе момичетата и да вземе подаръците, които беше скрила на най-високия рафт в гардероба си. Дъщерите й се разсмяха, като видяха подутия й нос: познаваха нейната непохватност. Когато звъннаха на вратата на Шърли, чуха английски коледни песни и тя им отвори вратата, широко усмихната.

Ортанс и Зое нададоха радостни викове, отваряйки пакетите с подаръците. Като видя айпода, който му беше купила Жо, Гари подскочи от радост. „Yes, Жо! — извика той. — Мама не искаше да ми купи! Ти си страхотна!… Направо си върхът!“ И той й се хвърли на врата, размазвайки носа й. Зое гледаше смаяно филмите на Дисни и поглаждаше с длан чисто новото си дивиди. Ортанс беше шашната: майка й беше взела последния модел на „Епъл“, не нещо втора ръка! А Макс Бартийе се радваше на банкнотата от сто евро, която Шърли бе сложила в плик и придружила с мила бележчица.

— Не е истина! — благодари той, грейнал. — Страшно си готина, Шърли, сетила си се за мен! Затова мама не дойде… Знаела е, че правиш тържество, но не ми е казала, за да е изненада за мен.

Жозефин погледна съзаклятнически Шърли и поднесе своя подарък: оригинално издание на „Алиса в страната на чудесата“ на английски, което беше открила на битака. Шърли пък й подари чудно кашмирено черно поло.

— Да се киприш в Мьожев!

Жо силно я прегърна. Шърли се разчувства, отпусна се и се разнежи. „Двете сме страшен тандем“ — пошушна й тя и понеже Жо не знаеше какво да отговори, я прегърна още по-силно.

Гари показваше на Ортанс как се работи с компютъра. Макс и Зое бяха погълнати от филмите на Уолт Дисни.

— Още ли гледаш анимационни филми? — го попита изненадана Жо.

Макс я погледна с искрящи от възторг детски очи и Жо отново почувства, че ще се разплаче. Трябва да внимавам да не изригна като фонтан. Събирането, от което толкова се опасяваше, защото го нямаше Антоан, беше надминало най-смелите й мечти. Шърли беше окичила елхата и украсила празничната трапеза с клонки имел, снежинки от памук, златни звезди от станиол. Големи червени свещи в дървени свещници хвърляха ярки отблясъци и правеха празника вълшебен.

Гръмнаха шампанското, излапаха пуйката с кестени, коледното руло с крем от кафе и шоколад, направено по тайна рецепта от Шърли, и след като приключиха с гощавката, избутаха масата настрани и дойде ред на танците.

Гари и Ортанс се завъртяха в любовен блус пред погледите на двете майки, които на малки глътки отпиваха бавно от шампанското.

— Колко са сладки — заяви леко пийналата Жо. — Забеляза ли, Ортанс веднага прие поканата. Струва ми се дори, че танцува прекалено долепена до партньора!

— Защото знае, че той ще й помогне за новия компютър.

Жозефин я ръгна с лакът в ребрата и Шърли се изненада.

— Долу ръцете от каратистката, ако не искаш да ти излезе през носа!

— А ти престани да гледаш на всичко песимистично!

На Жозефин й се искаше времето да спре, да хване този щастлив миг и да го запечата в бутилка. „Щастието — каза си тя — е в дребните неща. Винаги чакаме щастието с главна буква, а то идва при нас съвсем мъничко и може да мине под носа ни, без да го забележим.“ Тази вечер тя го хвана и повече не го изпусна. Погледна през прозореца звездите и вдигна чашата си към тях.

Дойде време за сън.

Все още стояха на площадката, когато госпожа Бартийе дойде да си прибере Макс. Очите и бяха зачервени, но тя заяви, че й била влязла прашинка в метрото. Макс показа стоте евро. Госпожа Бартийе благодари на Шърли и Жо, че са се погрижили за сина й.

С много усилия Жо успя да сложи момичетата да спят. Те скачаха по леглата и весело кряскаха, предвкусвайки сутрешното пътуване с влака до Мьожев. Поне десет пъти Зое повери дали е сложила всичко необходимо в куфара си. Най-сетне Жо я спипа, накара я да си облече пижамата и я сложи да легне. „Пияна съм, мамо, аз съм пияна!“ Беше пила доста шампанско.

В банята Ортанс почистваше лицето си с памуче, натопено в тоалетно мляко, което й беше купила Ирис. Изтриваше лицето си и оглеждаше почернялото от нечистотия памуче. Обърна се към Жо:

— Мамо… Всичките подаръци с твои пари ли ги купи!

Жозефин кимна.

— В такъв случай… вече сме богати, така ли?

Жозефин се разсмя, отиде до ваната и седна на ръба.

— Намерих си допълнителна работа — правя преводи. Само не казвай на никого, защото е тайна… И защото, ако се разчуе, няма да получавам повече преводи. Обещаваш ли?

Ортанс тържествено обеща.

— Получих осем хиляди евро за превода на една биография на Одри Хепбърн и е възможно да ми дават и други занапред…

— И ще имаме много пари?

— Ще имаме много пари…

— И ще ми вземеш мобилен телефон? — осведоми се Ортанс.

— Може би — отвърна Жозефин, щастлива от радостта, блеснала в очите на дъщеря й.

— И ще се преместим в друг апартамент?

— Толкова ли ти тежи да живееш тука?

— О, мамо… толкова е еснафско! Как искаш да си създам среда на такова място?

— Имаме приятели. Виж само какъв прекрасен празник си направихме. Той струва колкото цялото злато на света!

Ортанс се намуси.

— На мен ми се иска да живея в Париж, в някой от изисканите квартали… Нали знаеш, че познанствата са толкова важни, колкото и образованието.

Беше свежа, висока и хубава с възкъсата си фланелка с тесни презрамки и розовото долнище на пижамата. Изглеждаше сериозна и съсредоточена. Жо се чу да казва:

— Скъпа, обещавам ти, че когато спечеля достатъчно пари, ще се преместим в Париж.

Ортанс остави памучето и я прегърна.

— О, мамо, мила моя мамичко! Харесва ми да те виждам такава! Силна! Решителна! И да ти кажа: новата прическа и светлите кичури много ти отиват! Толкова си хубава! Прекрасна си…

— Значи поне мъничко ме обичаш все пак? — попита Жозефин уж между другото, за да не излезе, че си проси комплимент.

— О, мамо, обичам те страхотно, когато побеждаваш! Не мога да те гледам свита и тъжна. Обземат ме мрачни мисли, още по-лошо, започвам да се страхувам…

— От какво се страхуваш?

— Че при първата голяма трудност ще се огънеш.

— Обещавам ти, нежна моя красавице, че няма да се огъна. Ще работя като луда, ще спечеля много пари и никога повече няма да допусна да се страхуваш!

Жозефин прегърна топлото и меко тяло на дъщеря си и си помисли, че този споделен миг на близост и обич с Ортанс е най-хубавият й коледен подарък.

На другата сутрин трите стояха на перон F на лионската гара до влак 6745, който щеше да ги откара в Саланш, и с продупчени билети в ръка чакаха Ирис и Александър. Зое се оплакваше, че я цепи главата, Ортанс се прозяваше, а Жозефин привличаше погледите с носа си, обагрен във виолетово, жълто и зеленикаво.

Побутвани оттук-оттам от забързаните пътници, и трите стискаха здраво дръжките на куфарите си, защото се страхуваха да не им ги откраднат. Чакаха, без да изпускат от поглед стрелката на часовника, която неумолимо отмерваше времето.

Оставаха десет минути до потеглянето на влака. Жозефин я заболя вратът да се оглежда във всички посоки с надеждата да зърне сестра си, която тича към тях, хванала за ръка малкия Александър. Това, което забеляза обаче, никак не я успокои, а я парализира.

Обърна глава към дъщерите си, помоли се пламенно да не са видели онова, което мярнаха очите й: на същия перон Шефа страстно целуна по устата секретарката си Жозиан, след което й помогна да се качи във вагона с хиляди напътствия и безкрайни мляскания и глезотии. „Колко е смешен“ — помисли Жозефин. Огледа се за последен път, колкото да се убеди, че не й се е привидяло, и видя пастрока си и пищната Жозиан.

Даде на момичетата заповед да се качват и побутна дъщерите си към вагон номер 33, който беше в началото на композицията.

— Няма ли да изчакаме Ирис и Александър — обади се недоволно Зое. — Боли ме главата, мамо, пих много шампанско.

— Ще ги изчакаме в купето. Те си знаят местата, ще ни намерят. Хайде — нареди Жозефин с решителен тон.

— А Филип, той няма ли да дойде? — попита Ортанс.

— Не, много е зает в работата си, ще пристигне утре.

Тътрейки куфарите, следейки номерата на вагоните, покрай които минаваха, те се отдалечиха от мястото, където Шефа прегръщаше Жозиан.

Когато се обърна за последно, Жо зърна в далечината Ирис и Александър, които тичаха презглава към тях.

Настаниха се на местата си в момента, в който влакът бавно потегли. Ортанс съблече пухенката си, грижливо я сгъна и я остави на мястото за дрехите. Зое и Александър припряно започнаха да си разказват как са изкарали снощи, придружаваха думите си с безброй гримаси, като изнервиха Ирис и тя им направи строга забележка.

— Ще се видиотят, истина ти казвам! Я, какво ти се е случило? Ти си обезобразена! Да не си тренирала джудо? Одъртяла си за подобно нещо, да знаеш!

След като влакът потегли, тя се обърна към Жо.

— Ела да пием кафе.

— Веднага ли? — попита Жо, която се опасяваше да не налетят на Шефа и Жозиан във вагон-ресторанта.

— Трябва да поговорим, налага се. Веднага!

— Ами да си приказваме тук, в купето.

— Не — процеди Ирис през зъби. — Не искам децата да слушат!

В този момент Жо си спомни, че Шефа и майка й щяха да карат Коледата в Париж. Значи той не можеше да е във влака. Примирено последва Ирис. Щеше да пропусне любимата си гледка — когато влакът минава през парижките предградия, набира скорост и пронизва като стоманена стрела пейзажа с накацалите тук и там къщички и малки гари. Тогава започваше да чете имената на спирките. Отначало всички, после започваше да пропуска букви, всичко се завърташе и надписите прехвърчаха пред очите й, не успяваше да прочете нито един. В този момент затваряше очи и се отпускаше на седалката — пътуването можеше да започне.

Подпряха се на бара във вагон-ресторанта и Ирис не преставаше да бърка кафето си с пластмасовата лъжичка.

— Нещо не е наред ли? — попита Жо, изненадана от мрачния и изнервен вид на сестра си.

— Затънала съм в едни лайна, Жо, направо ужас, не ти е работа!

Жо запази мълчание, но си каза наум, че не само сестра й е затънала. „И аз ще съм в лайна след две седмици. Точно след 15 януари.“

— Само ти можеш да ме измъкнеш!

— Аз? — прошепна Жозефин объркана.

— Да… ти. Затова слушай и не ме прекъсвай. Достатъчно сложно е за обясняване и ако ме прекъсваш…

Жозефин кимна. Ирис пийна глътка кафе, погледна сестра си с огромните си синьовиолетови очи и заговори:

— Спомняш ли си, разправях ти за оная официална вечеря, дето се изфуках, че пиша книга?

Жозефин отново кимна. Също както едно време очите на Ирис продължаваха да я омайват — беше като хипнотизирана. Искаше да я помоли да не я гледа така, да извърти леко глава встрани, обаче Ирис беше приковала в сестра си дълбок и потъмнял от напрежението поглед. Когато отваряше широко очи, дългите й мигли ги засенчваха с перлен или златен оттенък в зависимост от осветлението.

— Ами ето, реших да пиша!

Жозефин се слиса, каза:

— Това е добра новина.

— Не ме прекъсвай, Жо, не ме прекъсвай! Повярвай ми, нуждая се от всичките си сили, за да ти кажа това, което искам. Никак не ми е лесно. — Тя дълбоко си пое въздух, после нервно го издиша, сякаш й бе прогорил дробовете, и продължи: — Ще напиша исторически роман за дванайсети век, както се похвалих на въпросната вечеря… Вчера се обадих по телефона на издателя. Той е във възторг… За да го заинтригувам, му подхвърлих една-две историйки от тия, които ти любезно ми беше разказала, за Ролон, за Вилхелм Завоевателя, за майка му перачката, за „баналностите“, навързах ги криво-ляво и той лапна въдицата! Направо ме попита: „За кога можеш да ми го напишеш?“… Отвърнах, че не знам, че нямам никаква представа. Тогава ми обеща солиден аванс, ако му предам двайсетина страници възможно най-бързо. За да види как пиша и дали съм в състояние да поддържам жив интерес… Защото, както ми обясни, за да се пише по тези теми, са нужни познания и вдъхновение.

Жозефин слушаше и кимаше.

— Единственият проблем, Жо, е, че съм далеч и от познания, и от вдъхновение. Затова ти влизаш в играта.

— Аз ли? — Жозефин посочи себе си с пръст.

— Да… ти.

— Не те разбирам, дано това не те обижда…

— Ти се намесваш, защото двете с теб ще подпишем таен договор. Спомняш ли си… както когато бяхме малки и си давахме кървави клетви за вярност?

Жозефин потвърди отново с кимване. „И после ти правеше с мен каквото си искаше. Ужас ме обземаше при мисълта, че ако се отметна от клетвата, ще умра на място!“

— Договор, за който никой няма да знае. Нали? Никой. Договор, който е в интерес и на двете ни. Ти имаш нужда от пари… Не казвай, че нямаш. Аз имам нужда от уважение и нов имидж… няма да ти обяснявам подробно, защото ще стане много сложно, а и не съм сигурна дали ще разбереш. Едва ли ще схванеш колко ми е напечено положението.

— Бих могла, ако ми обясниш — колебливо промълви Жозефин.

— Не! Още повече че нямам желание да ти обяснявам. Затова ще постъпим по следния начин: ти ще напишеш книгата и ще прибереш парите, аз ще бъда официалният й автор и ще организирам представяне по радиото, телевизията, вестниците… Ти произвеждаш стоката, аз поемам разпространението. Защото в наше време не е достатъчно да напишеш книга, трябва и да умееш да я продадеш! Да се появяваш, да караш хората да говорят за теб, да си с красива лъскава коса, да си изкусно гримирана, да имаш свой стил, какъв точно, все още не съм уточнила, да позираш на фотографите, когато избираш продукти на пазара, когато си в банята, под ръка със съпруга или с приятеля си, пред Айфеловата кула, всякакви такива неща, знам ли? Купища неща, които нямат нищо общо с книгата, но й гарантират успех… Аз съм много добра в тези изпълнения, ти, напротив, си кръгла нула! А аз съм нула в писането, докато ти там си направо ненадмината! Ще обединим най-доброто от всяка от нас и двете заедно ще направим фурор! Пак ти повтарям: мен парите не ме интересуват, всичките пари ще са за теб.

— Но това е измама! — възпротиви се Жозефин.

Ирис я изгледа нервно. С големите си очи стрелна Жо, веждите й се свъсиха, после отново заби в очите на сестра си своя поглед на хищна птица.

— Сигурна бях. И къде виждаш измамата, след като ще пипнеш всичките пари? Няма да взема нито грош за себе си. Давам ти всичко. Чуваш ли, Жо? Всичко! Не те мамя, давам ти това, от което имаш най-остра нужда в момента: пари. А те моля само за мъничка лъжа… дори не е лъжа, а тайна.

Жозефин я изгледа с подозрение.

— Не искам от теб да го правиш цял живот. Искам да го направиш само веднъж и после го забравяме. После всяка отново си гледа работата и продължава тихо и кротко да си живурка. Само дето…

Жозефин я гледаше изпитателно.

— Само дето ти ще си напечелила пари, а пък аз ще съм си решила проблема…

— И какъв е твоят проблем?

— Нямам желание да обсъждам тази тема. Имай ми доверие.

— Както когато бяхме деца…

— Точно така.

Жозефин се загледа в пейзажа отвън и не отговори.

— Жо, умолявам те, направи го заради мен! Какво губиш?

— Двете имаме различни представи…

— Я престани! Само не ми казвай, че си вода ненапита и че не вършиш нищо тайно! Научих, че работиш за кантората на Филип, а не си ми казала. Това правилно ли е според теб? Въртиш някакви скришни работи с мъжа ми!

Жозефин се изчерви и замънка:

— Филип ме помоли да не казвам нищо и тъй като имах нужда от пари…

— И аз те моля за същото. Моля те да не казваш никому, а ще ти дам парите, от които се нуждаеш…

— Трудно ми беше да го крия от теб.

— Да, но го скри! Направи го, Жозефин. Излиза, че можеш да го направиш за Филип, а за мен — не. За собствената ти сестра!

Жозефин започна да поддава и Ирис го почувства. Тонът й се промени, стана по-нежен, почти умоляващ, и очите й, без да изпускат и за миг лицето на Жо, я заляха с безмълвна обич.

— Слушай, Жо! Освен всичко останало ще ми направиш услуга. Огромна услуга! На мен, твоята сестра… Аз винаги съм била насреща, винаги съм се грижила за теб, никога не съм те оставяла в нужда. Храс и Хрус… спомняш ли си? От съвсем малки… Аз съм единственото ти семейство. Вече нямаш нито един близък човек! Не се виждаш дори с майка и тя НАИСТИНА не е благоразположена към теб, нямаш никого, нямаш съпруг… Имаш само мен.

Жозефин потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. Самотна и изоставена. Покрай еуфорията от първия чек си беше въобразила, че предложенията ще завалят едно след друго, а фактите я принудиха да види ясно, че няма нищо такова. Онзи, който я поздрави за отлично свършената работа, не я потърси повече. На 15 януари трябваше да плати вноската. Както и на 15 февруари, и на 15 март, и на 15 април, и на 15 май, и на 15 юни, и на 15 юли… Свят й се завиваше от тези цифри. Черният облак на нещастието пак я затули и стегна гръдния й кош като в менгеме. Не можеше да си поеме дъх.

— Освен това — продължи Ирис, която виждаше как погледът на Жозефин се замъглява от безпокойство — не става дума за малка сума! Става дума поне за петдесет хиляди евро!

Жозефин възкликна от изненада.

— Петдесет хиляди евро!

— Двайсет и пет хиляди, когато предам първите двайсет страници и план на повествованието…

— Петдесет хиляди евро! — повтори Жозефин, която не вярваше на ушите си. — Твоят издател е превъртял!

— Не, не е превъртял. Обмислил е. Пресмята, изчислява. Издаването на книга струва осемстотин хиляди евро. След продажбата на петнайсетхилядния екземпляр той ще си възвърне вложените пари. Включително издателските разходи и аванса. А той твърди, и сега слушай добре какво ти казвам, Жо, той твърди, че с моите връзки, с моя външен вид, с големите ми сини очи, с острия ми език ще възпламеня медиите и книгата ще се носи на гребена на успеха! Предавам ти дословно неговите думи.

— Да, но… — опита се плахо да възрази Жозефин.

— Ти я написваш… Знаеш си темата на пръсти, играеш си с историческите факти, обстоятелствата от онова време, лексиката, действащите лица и герои… За теб ще е удоволствие! Детска игра!

И за шест месеца, чуваш ли какво ти говоря, Жо, за шест месеца си слагаш в джоба петдесет хиляди евро! И край на грижите! Връщаш се при старите си ръкописи, при стиховете на Франсоа Вийон, при северняшките ти и провансалските ти диалекти.

— Всичко обърка! — опита се да я поправи Жозефин.

— Пука ми, че обърквам всичко. Аз само ще представя написаното от теб! Правим го веднъж и край, нито дума повече…

Жозефин почувства приятно трепване под лъжичката. Петдесет хиляди евро! С тях ще плати… Бързо пресметна наум… поне трийсет вноски! Трийсет месеца спокойствие! Трийсет месеца, през които ще спи спокойно през нощта, ще разказва приказки през деня, толкова обичаше да разказва на момичетата, когато бяха малки, знаеше как да накара да оживеят и Ролон, и Артур, и Хенри II, и Алиенор, и Енида! Да се вихрят по балове и по турнири, да въртят меча в сражения, да обитават замъци, да заговорничат…

— Само един път, сигурна ли си?

— Един-единствен път! Ако лъжа, нека ме схруска големият Храс.

Когато влакът влезе в Лион, „Спирка Лион-Пераш, три минути престой“, Жозефин отрони дълбока въздишка и промълви:

— Да, но само един-единствен път… нали, Ирис, нали ми обещаваш?

Ирис обеща. Само един път. Също както правеха, сключили пръсти, когато бяха мажи момиченца: „Да не мръдна оттук, ако лъжа!“