Жълтите очи на крокодилите

Трета част

Следователно се налагаше да пише!

Нямаше връщане назад. В мига, в който каза „да“ на спирката „Лион-Пераш“, три минути престой, Ирис прошепна: „Благодаря, сестричке, не си представяш от какво блато ме измъкна! Пропилях си живота, напълно и тотално го обърках, но вече е прекалено късно, няма връщане назад, мога само да спася жалките останки, да им придам приличен вид за пред хората. Важното обаче е да свикна с мисълта, че са останки и нищо повече, че сама съм се докарала до това положение! Няма повод за гордост, признавам.“

Беше я целунала, но веднага се съвзе и я удави в сините си, потъмнели от напрежение очи. „Разхубавяваш се, Жозефин, тези руси кичури много ти отиват, да не си влюбена? Не си? Няма да се наложи дълго да чакаш, предричам ти красота, талант, късмет — и щракна с пръсти, сякаш предизвикаше съдбата. — Отсега ти поемаш щафетата. Аз получих много по рождение, повече от теб наистина, но изцедих живота като лимон и ми остана само кората, която се опитвам да подсладя. Известно време се надявах да умея да режисирам, да пиша. Спомняш ли си, Жо… отдавна, преди много години, имах талант… Казваха: Ирис има дарба, тя е артистична, ще стигне далече, ще успее в Холивуд! Холивуд! — тя горчиво се изсмя. — А стигнах доникъде! Наложи се да осъзная положението: може и да имам дарба, но съм ощетена откъм енергия. Между идеята и нейното осъществяване зее пропаст, която съм неспособна да прескоча, застанала съм на ръба като глупачка и се взирам в празното пространство. Имам желание да пиша, неистово желание, в ума ми се въртят някакви истории, но в момента, в който опитам, думите се разбягват като гнусни хлебарки с тънките си лепкави крачка! Докато ти… ти ще съумееш да ги хванеш, да ги подредиш в красиви изречения, без дори да понечат да бягат. Ти толкова увлекателно разказваш… Спомням си писмата, които ми пишеше от летните лагери, четях ги на приятелките си и те наричахме Мадам дьо Севинье!“

Развълнувана от изненадващите признания на Ирис, развеселена от предсказанията й, Жозефин се почувства нужна. Нужна, да, обаче не успяваше да пропъди мисълта, че е изложена на опасност. Хвалебствените думи на Ирис я ласкаеха и в същото време в ушите й звучеше тревожен сигнал: щеше ли да има достатъчно сили, за да изпълни ролята на литературен негър? Да, умееше да пише реферати, дисертации, обичаше да разказва приказки, но разликата е огромна между историите, които редеше, седнала вечер на леглото при дъщерите си, и историческия роман, който Ирис беше обещала на издателя. „Ще ти осигуря всички условия — беше продължила Ирис, изваждайки я от вцепенението й, — ще ти взема компютър, ще платя да ти прокарат интернет.“ Жо се бе възпротивила: „Не, не искам нищо, докато не се докажа“, но Ирис настоя и Жо отново се подчини.

Сега трябваше да запретне ръкави и да действа.

Погледна компютъра, много красив бял лаптоп, който я чакаше отворен на кухненската маса, зарината с книги, сметки за плащане, флумастри, химикалки, листове и непочистени трохи от закуската; после премести поглед на жълтия кръг, оставен от чайника, на капачката от бурканчето конфитюр от праскови, на салфетката, навита на руло като бяло змийче… Трябваше да си разчисти място, за да седне да пише. Да зареже временно хабилитационния труд. Има толкова много за вършене, въздъхна тя, внезапно изтощена от мисълта за усилията, които й предстояха. Как се избира тема за книга? Как се изграждат героите, интригата, перипетиите? Кое задвижва действието — външните събития или развитието на героите? Как да започне първата глава? Как да я построи? Нужно ли е да рови в проучванията и писанията си, да пресъздаде яркия свят на Ролон, Вилхелм Завоевателя, Ричард Лъвското сърце, Хенри II, да разчита да я осени духът на Кретиен дьо Троа? Или да търси вдъхновение от Шърли, Ирис, Филип, Ортанс, Антоан и Милен, да си ги представи с шлемове, с високи старинни прически, с остроноси обувки или сабо, да ги настани в замък или в сламените колиби на феодалните имения? Декорът се мени, сърдечните трепети остават непроменени. Сърцето тупти еднакво в гърдите на Алиенор, Скарлет или Мадона. Бухналите рокли с обръчи, железните ризници изтляват с времето, но чувствата са неизменни. Откъде да започне? — чудеше се Жозефин, докато гледаше как яркият януарски ден бавно чезне от кухнята, блясва в ръба на мивката и капва в сушилката. Съществува ли книга с рецепти за писане? Петстотин грама любов, триста и петдесет грама интриги, триста грама приключения, шестстотин грама исторически факти, едно кило пот… сложете да ври на тих огън, засилете огъня, разбърквайте, за да не загори и да стане гладка смес, оставете да почине три месеца, шест месеца, една година. Стендал бил написал „Пармският манастир“ за три седмици, Сименон майсторял романите си за десетина дни. Но колко ли време преди това са ги носили в себе си и са ги подхранвали, когато са ставали от сън, обували са се, пиели са кафе, преглеждали са си пощата, наблюдавали са утринната светлина, която залива постепенно масата, сервирана за закуска, брояли са прашинките прах в слънчевия лъч? Оставяли са нещата да узреят. Намирали са собствения си начин на писане. Балзак е пиел кафе. Хемингуей е пишел прав. Колет е работила, когато съпругът й Уили я заключвал вкъщи. Зола е правил проучвания. Някои са били на опиум, други на хашиш, трети са се наливали с червено вино. Крещели са като Флобер. Бягали са, бълнували са, спели са. Или не са спели като Пруст. Ами аз? Мушамата на кухненската маса, усамотението с умивалника, чайникът, тиктакането на часовника, трохите от закуската и вноските за погасяване! Леото казва: „Пишете така, сякаш пишете писмо, което никога няма да препрочетете. Не харесвам високата литература, повече ми се нрави написаният разговор.“ На кого би могла да изпрати писмо? Няма любовник да я чака в парка. Остана без съпруг. Най-близката й приятелка живее в отсрещния апартамент.

„Да пиша на въображаем мъж… Мъж, който ще ме изслушва.“ Компютърът продължаваше да чака със зинала паст. Ирис го бе купила на другия ден след пристигането им в Мьожев. „Ако сложа пръсти върху клавиатурата, сигурно ще ми ги отхапе.“ Жо нервно се изкиска и потръпна.

„С парите от преводите ли го купи?“ — бе пошушнал Филип в косата на Жо, която ужасно се изчерви. Ирис тъкмо разпалваше огъня в камината. „Във възторг съм от новата ми сътрудничка — добави той, изправяйки се, — спаси ни от голяма грешка в договора с Масипов.“ „Започвам да се превръщам в царица на лъжите и притворството“ — си беше помислила Жо. Можеше да превежда договорите на Филип, обаче ако издателството на Одри Хепбърн й предложи нова книга за превод, ако научният ръководител й поиска работния план на дисертацията, нямаше да смогне и щеше да й се наложи да потърси услугите на литературен негър. Избухна в смях. Ирис се обърна. „Нещо смешно ли ти разказва Филип? Кажи всички да се развеселим…“ Жо смънка някакво извинение. Доставяше й удоволствие да общува с Филип. Не бяха се сближили прекалено и вероятно никога нямаше да станат приятели, тъй като поведението на Филип не предразполагаше към отпускане и доверяване на тайни, но двамата чудесно се разбираха. Има хора, чието поведение ни прави по-добри. Срещат се рядко, но когато се случи, не бива да ги отминаваме. Понякога, когато спираше поглед върху нея, очите на Филип излъчваха странна топлота и някаква учудена нежност. „Обикновено, когато ме поглеждат — мислеше си тя, — е за да ми поискат нещо или да ми го отнемат. А Филип дава. И аз сякаш израствам пред добронамерения му поглед. Може би един ден ще се сприятелим?“

Слънчевият лъч беше угаснал и поставката за оцеждане на чиниите потъмня. Кухнята потъна в тъжната и студена януарска светлина. Жозефин въздъхна, налагаше се да подреди работното си място, иначе съвсем скоро нямаше да може да се обърне.

Когато отмести кухненската маса, видя червения триъгълник. Беше се плъзнал зад тостера. Наведе се, вдигна хартиения триъгълник, повъртя го между пръстите си, затвори очи и се върна във времето. Беше юли. Антоан дойде да вземе момичетата, за да ги заведе на курорт. Тя стои със скръстени ръце на входната врата. Хапе устна, за да прикрие вълнението си. Казва: „Приятна почивка, мили мои, хубаво да се забавлявате.“ Силно притиска с пръсти устните си, за да не се разплаче. Слуша шума от топуркащите по стълбите крачета. Затичва се към балкона. Навежда се. Зърва лакът в червен ръкав, подпрян на отворения прозорец на колата. Червения лакът на Милен… и Антоан, който нарежда куфарите в багажника, намества един, бута друг с внимателните движения на добър родител, потеглил на почивка. В ума на Жо проблясва светкавица и за част от секундата тя разбира, че това е краят. Някакъв мъж подрежда куфари в багажника, лакът в червен ръкав е опрян на отворения прозорец, една жена гледа от балкона. Семейната двойка се разпада и на жената й иде да скочи от балкона.

Жозефин скъса червения триъгълник и го хвърли в кофата за боклук.

„И аз имам вина. Досаждах му с любовта си. Изливах сърцето си в неговото. До последната капка. Той се пресити. Няма само любов, има и политика на любовта, казва Барбе д’Орвили.“

Вдигна очи към часовника и се сепна: седем! Четири часа, прекарани в размисъл. Четири часа, отлитнали като десет минути! Момичетата всеки момент щяха да се върнат от училище. Занималнята свършваше в шест и половина.

Не беше направила вечерята.

Взе тенджера, наля вода, сложи няколко картофа, ще ги обели сварени, извади от хладилника салата, натопи я, нареди масата, „не се паникьосвай — смъмри се, — ще се справиш, не е нужно да умваш, трябва да предадеш чувствата, да намериш думите, които изразяват емоциите. На кого бих искала да напиша писмо? Да прелъстиш с писане, само че аз не желая да прелъстявам никого, това е проблемът ми, намирам се грозна, дебела, въпреки че отслабнах…“ Започна да прави сос винегрет, олио ли да сложи, или зехтин, с парите от книгата ще купувам само хубав зехтин, студено пресован, първо качество, най-скъпия, спечелил най-много награди, няма да ми липсват пари, все пак петдесет хиляди евро, тия издатели са луди, наистина ли съм отслабнала, или не съм видяла добре цифрите на кантара, утре пак ще се претегля, „Ерек и Енида“, каква прекрасна история, каква хубава идея да започна романа със сватба и след това да проследя дали желанието се е запазило, обратното на това, което обикновено се случва в приказките, защо трябва да си слаба, за да те харесват мъжете, през XII век жените били едри здравенячки, непременно с тлъстинки, дали моята героиня да е внушителна, или да я направя крехка, във всеки случай ще бъде хубава и с бляскава от помадите кожа, грижливо почистена със смола от всякакви косми, защото космите не се харесвали, и как да я назова, да не прекалявам с горчицата във винегрета, Ортанс не обича, ще има ли деца в моя роман? Когато се оженихме с Антоан, искахме да имаме четири, спряхме на две, днес съжалявам, той прекали, да сключи заем, без да ми каже, трябваше да ме уведоми! Аз пък, баламата, подписвах със затворени очи, не, няма да прокопса той! Ами оная Милен, обзалагам се, че пръска моите пари, мразя я, пожелавам й да оплешивее, да й изпопадат зъбите, да се разплуе, да… А как ли се измислят имената, презимената? Алиенор? Не… прекалено предвидимо… Ема, Адел, Роз, Мари, Гертруд, Сесил, Сибил, Флоранс… Ами той? Ришар, Робер, Йосташ, Бодуен, Арну, Шарл, Тиери, Филип, Анри, Гибер… А защо да има само един любим, да не би да е загубенячка като мен! Или си е загубенячка, но жъне успехи… напук на себе си! Би било забавно, девойка, която се стреми към простичко щастие, а се оказва понесена от вихъра на големите успехи, славата и късмета, защото всичко, което докосва, се превръща в злато! В началото на историята иска да стане монахиня, но родителите й са против… трябва да се омъжи. За някой богат благородник, тъй като самата тя е от семейство на дребни благородници, разорени от междуособните войни, и е без петак. Трябва да се омъжи за Гибер, подлеца с раздвоената брада, но…

Вряла вода пръсна от тенджерата и й парна ръката, тя извика и отскочи назад. Бодна един картоф с върха на ножа, бяха се сварили.

— Мамо, мамо! Прибрахме се с госпожа Бартийе, слаба е като клечка! Мамо, ако стана дебелана, ще ме подложиш ли на диетата на госпожа Бартийе?

— Добър вечер, мамо — поздрави Ортанс, — казаха ни, че утре няма да има стол, може ли да ми дадеш пет евро за сандвич?

— Да, скъпа, подай ми портфейла… В чантата ми е — обясни Жо и посочи чантата си, оставена на кухненския радиатор. — А ти, Зое, не искаш ли сандвич утре за обяд?

— Ще обядвам у Макс. Той ме покани. Имам добър на контролното по история. Утре ни връщат и контролното по френски, мисля че съм изкарала висока оценка!

— Откъде знаеш, щом още не са ви ги върнали?

— Познах по очите на госпожа Портал, гледаше ме с гордост.

Жозефин извърна очи към дъщеря си, „непременно трябва да сложа една малка Зое в романа“. Представи си я като червенобузо селянче, което прибира сеното или готви супа в голямата тенджера, окачена на веригата в огнището. Ще промени името, за да не се познае, ще запази нейния ведър характер, жизнерадостта й, начина й на изразяване. А Ортанс? Ортанс ще бъде ослепително красивата принцеса, която ще живее в замъка… баща й е заминал на кръстоносен поход и…

— Ей, мамо, къде се отвя? Слез на земята… — каза Ортанс, която подаваше чантата на Жозефин. — Забрави ли за петте евро?

Жозефин извади портфейла. Отвори го, измъкна банкнота от пет евро и я даде на Ортанс. От него изпадна вестникарска изрезка. Жо се наведе да я вдигне. Беше снимката от списанието. Мъжът с дъфела. Тя поглади с ръка снимката. Вече знаеше до кого да напише дългото писмо.

Вечерта, след като момичетата си легнаха, тя се загърна в пухената завивка от леглото си и излезе на балкона да поприказва със звездите. Помоли ги да й дадат сили да започне книгата, да й подсказват идеи, да й простят, не беше много хубаво да се оставя да бъде въвлечена в комбината на Ирис, обаче има ли друг начин да оцелее? Нали така? Някой даде ли й право на избор? Взираше се внимателно в звездното небе и особено в последната звезда, в края на опашката на Голямата мечка. Тя беше нейната звезда, когато беше малко момиченце. Една вечер, когато беше особено тъжна, татко й я подари и й каза: „Виждаш ли, Жо, тази малка звезда в края на дръжката на черпака, тя е като теб, ако я няма, черпакът ще се прекатури, и ти си такава, ако те няма в семейството, то ще се разпадне, защото ти си олицетворение на радостта, на доброто настроение, на щедростта… въпреки че — беше продължил баща й — тя е съвсем скромна, тази звездица в края на съзвездието, едва се забелязва… Във всяко семейство има такива хора, които са като малки незабележими бурмички, но без тях няма живот, няма обич, смях, празници, светлина, която да огрява околните. Ти и аз сме малки обичливи бурмички…“ Оттогава всеки път, когато гледаше звездното небе, тя намираше малката звезда в края на дръжката на черпака. Тази звезда никога не мигваше. Жозефин би искала тя да мигва от време на време, за да си казва, че татко й прави знак. „Би било прекалено лесно — ядосваше се на себе си — да говориш със звезди те, да им задаваш въпроси и те да ти изпращат отговори направо от небето! С обратна разписка! Знам, че от портфейла ми изпадна снимката на мъжа с дъфела благодарение на вашата намеса, много съм ви признателна, защото той ми харесва, приятно ми е да мисля за него. Нищо че не ме забелязва. Заради него ще съчиня красива история…“ Тя придърпа пухената завивка, уви раменете си, подуха си на пръстите, хвърли последен поглед към осеяното със звезди небе и отиде да си легне.

— Ти криеш нещо от мен!

Шърли беше бутнала входната врата на апартамента на Жозефин и стоеше на вратата на кухнята с ръце на хълбоците. От час и половина Жозефин си играеше с компютъра и чакаше вдъхновението. Нищо, нито най-дребен намек за история, за която да се хване. Не помагаше дори снимката на мъжа с дъфела, залепена с тиксо отстрани на компютъра. Можеше да се каже, че напълно се бе провалил в ролята си на муза. Вдъхновение, дума от XII век, дошла от християнската лексика, която е донесла вълнуващи понятия като въодушевление, жар, възторг, екзалтация, възнесение, гений, възвишеност. Наскоро бе прочела прекрасен текст за поетичното вдъхновение и установи, че именно то жестоко й липсва. Закована за земята, тя с отчаяние установяваше пълното безсилие на мисълта си. Колкото и да го призоваваше, да го умоляваше, да го провокираше, да го пришпорваше, за да й даде сцени и думи, да извади на показ Красивото, Чудноватото, Безстрашното, вдъхновението се цупеше и седнала на кухненския стол, Жозефин нетърпеливо потропваше с пръсти по масата. Пълна липса на лиричен възторг, никакъв зачатък на творческа мисъл. Вчера й се стори, че е хванала някаква идея, но на сутринта се оказа, че е отлетяла. Да изчака, да изчака. Смирено да изчака зашеметяващата случайност, която полага в нозете ни онова, което напразно сме търсили часове наред. Вече й се беше случвало, докато пишеше дисертацията си, да види сблъсъка на две идеи, на две думи, сякаш от два кремъка прехвърчаха искри. Вдъхновението наистина съществуваше! Достатъчно е да се надзърне в поезията на Рембо или на Елюар… Съществуваше, но за другите! Като се сети за жалките опити на сестра си, изтръпна при мисълта, че тази суша може да порази и нея. Сбогом, крави, прасенца и купища евро! Гърнето с мляко щеше да се катурне и тя да остане като млекарката Перет от баснята на Лафонтен бедна както винаги. Внезапно взе решение, реши да се пребори с безсилието и да пише каквото й хрумне, да работи на всяка цена, да не се предава, да бъде упорита, да пренебрегне вдъхновението: тогава то ще се обиди, ще се предаде и ще я озари с проблясъка си. Тъкмо да нападне клавиатурата… влезе Шърли и я нападна.

— Отбягваш ме, Жозефин.

— Идваш в неудобен момент, Шърли… Затънала съм в работа.

— Много ме натъжаваш, Жозефин. Какво е станало, та ме отпращаш по този начин? Знаеш много добре, че двете можем да си споделяме всичко.

— Можем да си споделяме всичко, но не е задължително да си споделяме всичко постоянно! Съществуват мълчания, които също са част от приятелството.

„Точно в момента, в който щях да се хвърля в дълбокото! — избесня мислено Жозефин. — Тъкмо намерих решение, хитър ход, който да ме освободи от неизразимия страх на писателя пред белия лист.“ Тя вдигна глава, заби поглед в приятелката си и откри, че носът на Шърли е прекалено вирнат. Прекалено къс! Нос като копче, нос като на загубенячка! „Изчезвай с този вирнат и смешен нос“ — каза мислено и се ужаси от надигналото се в душата й ожесточение.

— Отбягваш ме… чувствам го, отбягваш ме. Откакто преди три седмици се върнахте от ски, престанахме да се виждаме… — тя протегна ръка към отворения лаптоп. — Този на Ортанс ли е?

— Не, този е моят… — тросна се Жозефин през зъби.

Стресна се от шума на счупения молив, който беше стиснала.

Трябваше да се успокои. Пое дълбоко въздух, завъртя глава и прогони с мощно издишване натрупалото се раздразнение.

— Откога имате два компютъра? Да нямаш акции в „Епъл“? Да не си гадже на Стив Джобс? Изпраща ти компютри вместо цветя?

Жозефин свали гарда, засмя се и се примири с мисълта да прекъсне. Шърли наистина изглеждаше много разгневена.

— Ирис ми го подари за Коледа… — каза тя и начаса съжали, че се е разприказвала.

— Има нещо съмнително в тая работа!

— Защо?

— Сестра ти никога не дава нещо, ако не очаква да получи друго. Дори не казва колко е часът просто ей така! Познавам я аз! Така че давай, разкажи ми всичко.

— Не може, тайна е…

— И смяташ, че не мога да пазя тайни?

— Смятам, че като е тайна, трябва да си остане тайна.

Шърли вдигна вежди, после се отпусна и се усмихна.

— Правилно, точка за теб. Ще ме почерпиш ли едно кафе?

Жозефин хвърли прощален поглед към черната клавиатура.

— Съгласна съм по изключение този път, но е за последно, иначе няма да ми стигне времето!

— Нека позная: пишеш писмо вместо сестра ти, официално и трудно за съчиняване писмо, с което тя не може да се справи?

С властен жест Жозефин насочи показалец срещу Шърли, предупреждавайки я, че е безсмислено са опитва.

— Няма да падна в тази клопка.

— Силно шварц кафе с две бучки кафява захар…

— Имам само бяла захар, не ми остана време да пазарувам.

— От много бачкане, предполагам?

Жозефин прехапа устна, припомняйки си взетото решение да не издава нищо.

— Значи не е писмо… Освен това никой не подарява компютър за писане на едно писмо! Това е известно даже и на красивата госпожа Дюпен…

— Престани, Шърли.

— Няма ли да ме попиташ как минаха почивните дни?

Гледаше я хитро, което подсказа на Жозефин, че предстои сериозна битка. Шърли не се отказваше лесно. Скри от нея новината за заема, сключен от Антоан, защото покрай Коледа умът на приятелката й беше зает с гирляндите, подаръците, пълнената пуйка, рулото. Но празниците отминаха и Шърли се върна в ежедневния живот с намерението да задейства своя „хитроумен радар“. Така наричаше носа си и го подпираше с пръст, за да покаже колко е безпогрешен.

— Как минаха почивните дни? — любезно се осведоми Жозефин.

— Много лошо… Гари не престана да се цупи. Откакто танцува с дъщеря ти, е превъртял! Къртеше дълбоки въздишки, с часове четеше любовни сонети. Бродеше из коридорите на къщата на приятелката ми Мери, декламираше печални поеми и заплашваше да се обеси с полото си. Казвам ти, Жо, трябва да му избием момичето от ума!

— Ще му мине, всички сме минали през някоя и друга невъзможна любов в юношеските години. И сме я преболедували!

— Аз съм тази, която няма да я преболедува. Открих в стаята му двайсет и четири чернови на любовни писма, ужасно пламенни и отчаяни! Някои в мерена реч. Не е изпратил нито едно.

— Съвсем правилно е постъпил. Ортанс проявява нетърпимост към хленчовците. Ако иска да спечели сърцето й, трябва да стане богаташ! Ортанс има много потребности, високи изисквания и нула търпение.

— Много благодаря.

— Тя харесва красивите рокли, красивите бижута, мощните коли, идеалът й за мъж е Марлон Брандо в „Трамвай желание“… За начало може да започне с упражнения за мускулатурата и е добре да ходи със скъсана фланелка, това поне не струва скъпо, може би ще успее да я впечатли.

— Скъпа Жозефин, днес ми се струваш доста саркастична. Да не би тази пламенност да се дължи на новата ти тайна?

„Час и половина напразно търсих у себе си малко плам за писането, а ето че си връщам дар словото за дрънканиците!“ — вкисна се Жозефин. Изпитваше непреодолимо желание да остане сама.

— Марлон Брандо! А пък аз Робърт Мичъм. Бях луда по него! Впрочем снощи гледах един много хубав филм. С Робърт Мичъм, Пол Нюман, Дийн Мартин, Джийн Кели и Шърли Маклейн. По време на снимките на филма Маклейн въртяла луда любов с Мичъм.

— Аха… — отвърна разсеяно Жозефин, докато се чудеше как да се отърве от Шърли.

„Невероятно, Шърли е най-близката ми приятелка, обичам я, но точно в този момент ми иде да я направя на нищо, ако не се омете.“

Шърли беше свършила с изброяването на имената на всички актьори във филма, не пропусна дори и художничката на костюмите, „Едит Хед, много е известна, да знаеш, Жо, велика е в бранша, обличала е най-големите красавци на Холивуд и по онова време нито един филм с елегантни актьори не е минавал без нейно участие.“ Беше се впуснала да разказва филма, когато Жозефин изведнъж наостри слух.

— … и тъй като изобщо не иска да става богата, си търси най-скромния, най-безличния съпруг, за да води спокоен, съвсем незабележим живот… Защото според нея щастието не е в парите, те по-скоро носят нещастие. Толкова е смешно, Жо! Защото колкото и смачкан, и скромен мъж да си избира, благодарение на нея той се издига неимоверно, печели много пари, буквално се претрепва от работа и тя остава вдовица пак и пак, което затвърждава убеждението й, че парите не носят щастие!

— Чакай — Жо спря Шърли насред разказа й. — Разкажи ми пак… Не внимавах.

Хвана Шърли за ръката и я стискаше, сякаш животът й зависеше от това. Гостенката се вгледа в нея, толкова развълнувана и напориста, и реши, че съвсем скоро ще разкрие тайната, която Жо криеше от нея. Всичко щеше да се изясни. Жозефин иска да разкаже някаква история. За да напише книга? Или сценарий? Обяснението на загадката все още й се изплъзваше, но тя не се отчайваше. Шърли заразказва наново филма на Джак Лий Томпсън, който беше гледала по телевизията.

— Но това е моята идея! Точно такава идея ми хрумна вчера! Историята на девойка, която не иска да бъде нито богата, нито властна и се омъжва за бедни мъже, които до един успяват: още щом се съберат, и те побеждават.

— Досега не съм те виждала в такъв възторг от филм по телевизията — отбеляза иронично Шърли.

— Не става дума за никаква телевизия! Точно това е историята, която искам да разкажа в проклетия роман. — Прехапа устна, осъзнала, че е казала прекалено много. Шърли не демонстрира бурно триумфа си, а скромно замълча. — Издадох се…

— На никого няма да кажа. Обещавам ти най-тържествено, заклевам се в Гари!

Шърли протегна ръка и сключи пръстите на другата зад гърба си, защото щеше да разкаже на Гари. Тя нямаше тайни от сина си. Разказваше му как хората се възползват едни от други, как се нараняват взаимно, как си създават чувство за вина. За да се научи да се предпазва и да не е доверчив. Говореше му и за всеотдайността, за любовта, за срещите. Не беше от хората, които смятат, че на децата не трябва да се казват „някои неща“. Твърдеше, че децата знаят всичко, преди да им го кажем. Надарени са с дяволска или ангелска интуиция, според случая, но знаят. Знаят, че родителите им ще се разделят, преди самите те да са го осъзнали, знаят, че мама тайно пие, че татко спи с касиерката от супера или че дядо не е починал от сърдечен удар в леглото си, а е издъхнал върху някаква от „Пигал“. Обидно е да ги смятаме за непросветени. Впрочем, заявяваше тя, мислете каквото искате, но аз не се отнасям към сина си като към умствено изостанал!

— Още с влизането надуших, че нещо не е наред — продължи Шърли, искаше да предразположи Жо, за да сподели нещо повече.

Не беше сигурна, че всичко е разбрала. Губеха й се някои подробности.

— Моя грешка — измънка Жо, — подцених те…

— Страшно силна съм в тези игрички, Жо. Много пъти са ме пързаляли в живота… развила съм определена склонност към надушване на шашмите.

— Само че нито дума!

— Няма…

— Ще побеснее, ако разбере, че знаеш…

Кого имаше предвид? Ирис ли? Шърли си придаде уверения вид на човек, комуто всичко е ясно, за да измъкне от Жозефин пълни признания.

— Трябва да се науча да лъжа.

— За което нямаш никаква дарба, Жозефин!

— Когато Ирис ми предложи да пиша вместо нея, отначало отказах, кълна ти се…

„Бинго! Право в десетката — възкликна наум Шърли. — Ирис стои зад комбината. Знаех си, знаех си, но каква е целта?“

— Да напишеш романа, за който търсеше идеята…

— Да. Тя ми предложи да разменим моя така наречен писател ски талант срещу пари… Петдесет хиляди евро, Шърли! Това са много пари.

— Но за какво са ти толкова много пари? — вече наистина се учуди Шърли.

— Има нещо, което не съм ти казала…

Гостенката я насърчи с поглед. И Жозефин си разказа всичко от игла до конец.

Шърли скръсти ръце и въздъхна.

— Няма да се промениш никога… Падаш в първата хитра клопка! Само не ми е ясно защо й е на Ирис да й пишеш роман…

— За да се изкара, че го е написала тя, и да се представя като писателка. В наши дни това е много престижно, не знаеш ли, всички са тръгнали да пишат, всички си мислят, че могат да пишат. Започнало оттам, че се изхвърлила пред един издател на някаква официална вечеря…

— Добре, но защо? Кого иска да впечатли? Какво ще й помогне този роман?

Жозефин сведе очи.

— Не пожела да ми обясни…

— И ти прие, без да разбереш защо й е?

— Реших, че това си е нейна работа.

— Но, Жо, ставаш съучастник в измама, а не питаш за мотивите й? Няма да престанеш да ме изумяваш!

Жозефин късаше със зъби кожичките на ноктите си и гледаше уплашено Шърли.

— Бих искала, когато я видиш следващия път, да й зададеш този въпрос! Важно е. Тя ще сложи името си на корицата на книга, написана от теб, и какво ще й донесе това? Слава? За целта вашата книга трябва да предизвика сензация… Богатство? Тя ти дава целия хонорар. Освен ако не смята да те измами… Което не е невъзможно. Обещала ти е парите, но ще ти даде само малка част от сумата. С остатъка ще избяга при любовника си във Венецуела…

— Шърли! Сега ти съчиняваш роман. Не ми пълни главата с такива хрумвания, и без това съм достатъчно притеснена…

— Или пък уж пише, за да има алиби… Подготвя някаква гадост зад гърба ти. Затваря се в стаята, преструва се, че работи, измъква се през балкона и…

Жозефин гледаше Шърли тотално объркана. Шърли се ядоса на себе си, че е посяла семето на съмнението в ума на Жозефин.

— Записах на касета снощния филм, ако искаш, можеш да го изгледаш — предложи й тя, за да си изкупи вината.

— Сега, веднага ли?

— Веднага… Имам урок в музикалното училище след час и половина, ако не е свършил, ще те оставя сама да си го догледаш.

Докато Шърли превърташе касетата, Жозефин й разказа всичко, до най-малката подробност: как Антоан е взел заем, как Ирис й предложила да пише вместо нея, как се бояла от писането. „Страх ме е, че няма да се справя; когато ти се появи на вратата на кухнята, се опитвах да примамя вдъхновението. Добре стана, че всичко ти разказах, вече няма да съм сама. Ще имам с кого да споделя, когато забуксувам… Още повече че Ирис дава зор, трябва да покаже първите двайсет страници на издателя в края на месеца!“

Настаниха се на канапето. Шърли натисна копчето на дистанционното и извика: „Камера!“ На екрана се появи Шърли Маклейн, сладка, прекрасна, трогателна, облечена в розово от глава до пети, с огромна розова шапка, в розова къща с розови колони отпред, която вървеше след розов ковчег, носен от осем мъже в черно. Жозефин забрави за книгата, забрави за сестра си, за издателя, за заема на Антоан, и не можеше да откъсне поглед от финия източен силует на жената в розово, която слизаше по стълбите, залитайки от мъка.

— Видя ли снимката на мъжа с дъфела, залепена отстрани на компютъра? — прошепна тя на Шърли, докато на екрана минаваха надписите.

— Да, и си казах, че вероятно се занимаваш с нещо важно, след като си залепила снимката да ти е пред очите, за да те вдъхновява…

— Не се получи. Изобщо не ме вдъхнови!

— Дай му ролята на единия от съпрузите и писането ще потръгне.

— Много благодаря, нали каза, че измрели до крак.

— С изключение на последния!

— Аха… — тихо се съгласи Жозефин. — Защото никак не ми се иска той да умре!

— Silly you, глупачето ми! Дори не го познаваш.

— Представям си го и това е прекрасно. Май е по-добре да изживееш любов в мечтите си, поне няма опасност от разочарование…

— А да се любиш насън?

— Все още не съм стигнала дотам — въздъхна Жозефин, приковала очи към екрана, където погребалните служители бяха изпуснали ковчега на покойния съпруг и той се запремята по стълбите, докато Шърли Маклейн невъзмутимо продължаваше да се движи, скрита под огромната си розова шапка.

Нощем не намираше покой. Фожрон го стряскаше в съня му, размахал заплашително пръст. Будеше се, плувнал в пот между мокрите чаршафи. Задушаваше се, не можеше да си поеме дъх, хъхреше, гърчеше се, докато най-после гърлото му се отпуснеше и си поемеше свеж нощен въздух. Ставаше, вземаше душ, обуваше чисто и сухо долнище на пижама и изправен до широко отворения прозорец, слушаше шумовете на африканската нощ. Крясъците на папагалите, накацали на покрива на къщата, писъците на маймуните, които се гонеха по клоните на огромните акации, бързият бяг на импалата през високите треви, всичко му се струваше чуждо, заплашително. И през деня се чувстваше като натрапник на тази земя… но нощем сякаш цялата природа му крещеше да се маха, да се връща при белите, при онези крехки потни малки човечета, дето не понасят африканската жега и се тъпчат с хинин.

Чуваше спокойното дишане на легналата до него Милен. Той обаче не можеше отново да заспи. Ставаше, слизаше в хола, наливаше си уиски и излизаше на дървената тераса, която опасваше къщата. Сядаше на стъпалата, пийваше глътка алкохол, сетне втора, трета. Очите му свикваха с тъмнината. Малко по малко започваше да различава в мрака трепкащите жълти петна, които светваха едно подир друго и сякаш се скупчваха около него — жълтите очи на крокодилите. Излезли на повърхността на водата, накацали като светулки по мазната черна вода, те го гледаха. Чуваше как пляскат с опашки, туловищата им бавно и тежко се размърдваха, те доплуваха до брега и застиваха в очакване. Точно срещу къщата. Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем… Безшумно разцепваха мрака, сякаш се гмуркаха. От време на време някой от тях разтваряше широко муцуна и ред бели зъби светваха в черната нощ. Внезапно зиналата уста щракваше рязко, затваряше се и той виждаше само жълтите процепи, които го фиксираха. „Двайсет милиона години са тук — размишляваше той, — оцелели са след всички природни катаклизми, земята се е разцепвала, нагъвала се е, разчупвала се е, пламтяла е и се е наводнявала, сковавала се е от ледовете. Били са свидетели на епохата на динозаврите, след това на приматите, видели са човеци на четири крака, полуизправени човеци, изправени човеци, убити от мълния човеци, и ето ги, все още са тук, нащрек. Не мога да им изляза насреща. Чувствам се толкова самотен. Няма с кого да си поприказвам. И досега никаква вест от господин Уей. Никаква вест, никакъв чек, никакво обяснение. Секретарката му все отговаря: да, да, mister Wei is going to call you back, но той никога не звъни. Don’t worry, mister Tonio, he’ll call you, he’ll call you, everything is all right11, да, ама не! Нищо не е all right, не беше получил никакви пари, откакто пристигна. Живееше от спестяванията на Милен.“ Когато се обаждаше на дъщерите си във Франция, съчиняваше небивалици, говореше им за невероятни печалби, обещаваше да ги покани в най-скоро време, все едно е едва ли не въпрос на дни. Те вероятно долавяха смущението в гласа му, защото му отговаряха уклончиво, колкото да не го обидят. „Ами Жо?“ — прошепна той, забелязал един крокодил, който се присъедини към другите и добави две жълти лампички към множеството светлинки, които го следяха неотклонно.

Вероятно Фожрон я е уведомил. Тя не се обади. Не го укори за нищо. Антоан се засрами. Очите му отново се насочиха към жълтите петна в мрака. Доплака му се. Чувстваше се толкова подъл. По-силен от срама, в него се надигаше силен и непреодолим страх. Не го оставяше на мира нито за миг. Страхът беше изместил предишната му самоувереност, вече не се фукаше вечер след сафарито в палатката, наливайки се с уиски. Нямаше на кого да признае, че се страхува. Крокодилите обаче го знаят. От дълбините на езерото те надушват страха му и се скупчват, изчакват момента, когато ще го изядат. Да, изчакват. Няма закъде да бързат, времето е пред тях, без значение е, че убиват някои от тях, те знаят, че винаги ще надделяват, че грубата сила винаги побеждава. Те чакат, осветяват го с жълтите лампи. За да увеличат страха му. Страхът му… голям като пещера, която го поглъща.

Жозефин. Милен. Те укрепнаха, докато аз се размекнах, главите им стоят здраво на раменете, а моята се върти като ветропоказател. Милен посрещаше спокойно и ведро Понг, когато носеше пощата. Не казваше нищо, дори не смяташе за нужно да пита дали чекът е пристигнал, наблюдаваше го как взема пликовете от дървения поднос, който му подава Понг, и после срязваше шницела си от биволско месо с престъргване по чинията. Тръпки побиваха Антоан. Тя го питаше: „Вкусно ли е? Харесва ли ти?“ Беше се научила да приготвя биволското месо, като го киснеше в марината с джоджен и върбинка, които му придаваха чуден вкус. За да не ядат само пилешко.

Тя кроеше планове, защото не смяташе да бездейства. Да изучи китайската кухня, да научи китайски, да изработва гривни, гердани като жените по пазарите, да ги продава във Франция, да произвежда природни оцветители и козметични продукти от местните семена, да създаде киноклуб, рисувално ателие. Всеки ден раждаше нова идея. Жозефин не си беше направила труда да вдигне телефона, да го наругае, да му каже, че е подлец или крадец. Две бронирани жени. „Крокодилска кожа — каза си той и се усмихна на сравнението, което се бе осмелил да направи. — Жените толкова успешно са се научили да бъдат силни, че буквално са като бронирани. Имат право, в наши дни трябва да си безмилостен.“ Гледаше бреговете, каменните блокове, ограждащи езерата, телените мрежи, които не позволяваха на крокодилите да се разхождат на воля. Почувства подухналия лек бриз и приглади косата си. Един крокодил се опитваше да се измъкне от водата. Беше излязъл от езерото и се поклащаше на късите си яки крака, „краката му са като на недъгав“, помисли си Антоан. Крокодилът лепна муцуна на бодливата тел, опита се да я прегризе, нададе странен пресипнал вик, щракна няколко пъти челюсти. Сетне се излегна и затвори жълтите си очи, сякаш спусна неохотно кепенците.

Снощи Милен бе казала, че с удоволствие би заминала за малко до Париж. За една седмица. „Така и ти ще можеш да видиш момичетата.“ Страхът го прониза от глава до пети. Започна да се поти, потта буквално се стичаше по него на ручейчета — да се изправи очи в очи с Жозефин и момичетата, да им признае, че е сгрешил, че не е била чак толкова умна идеята да отглежда крокодили. Че отново се е провалил…

Гледаше високите треви и огромните акации, които леко се поклащаха на утринния ветрец. „Обичам ранната утрин и бляскавите капки роса по сочната трева, която слънцето още не е изсушило. Обичам мириса на върбинка, дърветата, открояващи се в дрезгавината на настъпващия ден, влагата, която се изпарява с първите слънчеви лъчи. Наистина ли това съм аз, Антоан Кортес, седнал на стъпалата?“ Крокодилът отново започна да блъска по телената мрежа. Не се отказваше. Големите му жълти очи бяха присвити от гняв и ноктите му деряха земята, сякаш искаше да прокопае тунел, за да избяга. „Сигурно е мъжкар — реши Антоан, — страхотен екземпляр! Тоя ще ми направи десетки малки. Длъжен е. Трябва да потръгне шибаната ферма! Станах на четирийсет, мамка му, ако сега не успея, свършено е с мен! Повече никой няма да ме вземе, минавам към старците, към губещите, а това е немислимо, мамка му!“ Разпсува се, за да подхрани омразата, която се надигаше в него, омраза към господин Уей, омраза към крокодилите, омраза към този свят, в който, ако не си успял на четирийсет, си за боклука, омраза към двете си женски, които нищо не можеше да пречупи! И отвращение от себе си. „Едва от шест месеца си тук, а вече си готов да се предадеш…“

Надигна се да си налее, после реши, че е по-добре да вземе бутилката и да пие направо от нея. Ако отиде в Париж, ще измисли с помощта на Фожрон някакъв начин ония да му плащат. Фожрон винаги е бил доброжелателен към него. Сигурно заради парите на Шефа и връзките на Филип, ухили се злобно той и надигна отново бутилката, няма значение, той е любезен, ще говори с него и двамата ще намерят начин да накарат дъртия китаец да плаща. Какво си е въобразил? Че е китайският император? Минаха онези времена!

Очакваше при името на господин Уей страхът отново да го стисне за гърлото, но нищо такова не стана. Не само че не изпита никакъв страх, ами буквално ликуваше. Обзе го луда радост, радост на мъжкар, който знае как ще размаже мутрата на типа, дето от месеци насам го ебава. Съвсем ясно виждаше какво ще направи: отива в Париж, обсъжда работата с Фожрон, изработва стратегия и си получава парите. Сто на сто има някакъв начин да измъкне мангизи от шибания „Кроко Парк“! В края на краищата кой управлява гадната ферма? Той, Тонио Кортес… И никой друг. Не малчуган с къси панталонки, дето се бои да се пусне от ръката на майка си, така де! Истински мъж, не пъзльо с празни гащи! Мъж, който като нищо ще отиде да целуне злобния крокодил… Той гръмогласно се изсмя, надигна бутилката и пи за здравето на крокодила.

Беше се развиделило и утринните лъчи угасиха жълтите светлинки на крокодилите. Слънцето се надигаше иззад покрива на къщата бавно и величествено и Антоан почувства странно вълнение, примесено с дълбока почит. Поклони се ниско, приведе се веднъж, втори път, загуби равновесие и се просна в прахоляка.

Изправи се, дръпна от бутилката, разкопча си дюкяна и изстреля силна златиста топла струя към влечугите. Нека видят, че се е освободил не само от срама, но и от страха, и че за тях ще е по-добре да кротуват.

— Искаш нещо да докажеш ли, като пикаеш срещу гадните животни? — осведоми се сънен глас зад гърба му.

Обърна се и видя Милен да слиза по стъпалата, увита в някакъв памучен плат. Изгледа я тъпо.

— Какъв стил! — разсмя се тя.

Зачуди се дали си въобразява, или бе доловил в тона й лека подигравка. Избухна в гръмогласен смях с усилие да звучи непринудено и се поклони отново с думите:

— The new Tonio is facing you!12

— Говори на френски, ако обичаш! Бих искала да разбирам какво говориш…

— Притрябвало ти е! Трябва обаче да ти кажа, че нещата няма да продължат повече в същия дух…

— Точно от това се опасявах — въздъхна Милен и пристегна плата на ханша си. — Хайде, ела да хапнем, Понг прави закуска в кухнята…

И щом Антоан пое с олюляване към къщата, тя повиши достатъчно глас, за да я чуе, и с остър тон заяви:

— Бих искала да се държиш също толкова храбро и решително с онзи мошеник Уей. Като си помисля, че сме изхарчили почти всичките ми спестявания, изпадам в паника!

Антоан не я чу. Не можа да уцели стъпалото и се пльосна в цял ръст на верандата. Бутилката с уиски се изтъркаля надолу по стълбите и изля на земята локва, в която блеснаха първите слънчеви лъчи.

— Тогава й казах, че трябва да се видите, че е глупаво да не си говорите, и тя ми заяви, че не, докато не ми се извини, истински извинения, премислени, идващи от сърцето, не промърморени набързо, тя ме нападна, тя ми е дъщеря, дължи ми уважение! Уверих я, че ще ти предам…

— Не възнамерявам да й се извиня, бъди сигурна.

— Значи няма да се видите скоро…

— Чудесно си живея без нея. Не се нуждая от съветите й, нито от парите й, нито от любовта, която си въобразява, че дава, а всъщност е злоупотреба с власт. Ти вярваш ли, че ме обича скъпата ми майка? Наистина ли го вярваш? Аз пък не, според мен тя смята, че е изпълнила дълга си, като ни е отгледала, но не ни обича. Тя обича само себе си и парите. Теб те уважава, защото се омъжи за богаташ, парадира с прекрасния си зет, с големия ти апартамент, с приятелите ти, с начина ти на живот, обаче мен… мен ме презира.

— Жо, минаха почти осем месеца, откакто не си я виждала. Представи се, че й се случи нещо… Все пак ти е майка!

— Нищо няма да й се случи — проклетията е като консервант за нея! Татко почина на четирийсет от сърдечна криза, а тя ще откара до сто.

— Защо говориш така, това си е чиста злоба.

— Не, не съм злобна, просто съм жива! Откакто не я виждам, се чувствам отлично…

Ирис не отговори. Остро изгледа една очарователна блондинка, която влезе, смеейки се високо.

— Променяш се, Жо, променяш се. Закоравяваш… внимавай!

— Нали не си ме поканила в това кафене, за да ми говориш за майка и да ми четеш морал?

Ирис сви рамене с въздишка.

— Минах през Шефа, преди да дойда. Ортанс беше при него в кантората, търси си място, където да изкара месец стаж през юни, искат го от училището й. Да ти кажа, на момчетата от склада им беше кипнала кръвта. Животът спира в момента, в който се появи Ортанс…

— Знам, тя на всички въздейства по този начин…

Жо и Ирис обядваха в „Кафе де Карфур“. Стъклата на прозорците се тресяха от минаващите камиони, шофьорите удряха спирачки точно пред заведението, преди да завият и да поемат по околовръстното; редовните клиента влизаха, тряскайки вратите. Повечето бяха млади хора, които навярно работеха в близките кантори. Пристигаха, бутаха се, викаха, че умират от глад, и избираха менюто за десет евро, в което влизаше и четвъртинка вино. Ирис си поръча яйца на очи с шунка, Жозефин — зелена салата и кисело мляко.

— Видях се със Серюрие… издателя — подхвана Ирис. — Прочел е и…

— И? — попита Жозефин със свито сърце.

— И… във възторг е от идеята та, във възторг е от двайсетте страници, които ми даде, засипа ме с комплимента и… и… — отвори си чантата, извади плик и го размаха. — Даде ми първата част, аванса. Половината от петдесетте хиляди евро… ще ми даде останалите, когато му връча целия ръкопис. Веднага та написах чек за двайсет и пет хиляди евро, готово, пито, платено.

Тя подаде плика и Жозефин го пое с безкрайно уважение. Докато затваряше чантата си, в ума й изникна неочакван въпрос.

— Как ще подадеш данъчна декларация?

— Имаш малко салата по зъбите — прекъсна я Ирис. — Почисти ги.

Жозефин се подчини, но пак зададе въпроса си.

— Не се безпокой, Филип няма да разбере. Той не се занимава, попълва ги счетоводител, но така или иначе, плащаме толкова много данъци, че тази сума няма да промени кой знае колко нещата!

— Сигурна ли си? А мен ако ме питат откъде са тези пари?

— Ще кажеш, че са подарък от сестра та, която е фрашкана с мангизи.

Жозефин колебливо изкриви уста.

— Престани да се тревожиш, Жо. Възползвай се, възползвай се… Нима не е прекрасно? Нашият проект е одобрен, и то с поздравленията на комисията.

— Още не мога да повярвам. А та ми говориш за майка ни, тази проклетия! Представяш ли си, Ирис? Одобрил е идеята ми! И е подписал чек за двайсет и пет хиляди евро ей така, за едната идея!

— И за двайсетте страници текст… Началото е много интригуващо. Разпалва интерес към продължението…

За миг Жозефин изпита желание да си поръча едно кисело зеле с колбаси, за да отпразнува събитието, но не се поддаде на изкушението.

— Не е ли гениално моето сестриче? — попита Ирис, в очите й проблесна жълта светлина. — Ще станем богата и прочута!

— Богата аз, прочута та!

— Неприятно ли ти е?

— Не… Напротив. Ще напиша каквото ми е на сърце и никой няма да знае, че съм аз. Това ме освобождава от тонове притеснения, кълна ти се! Ако трябва да ме дават и по телевизията, направо бих се скрила под леглото.

— На мен пък ще ми е забавно. Омръзна ми да бъда скромната съпруга, Жо, не мога повече… — Ирис се замисли, умълча се като Жозефин, която бе вперила поглед в чантата си. След това продължи да яде и се плесна по челото. — За малко да забравя. Исках да ти покажа една статия, която нося за теб… — пъхна ръка в чантата си и извади сгънат на две вестник, който деликатно отвори и потърси с поглед нужния пасаж. — Ето, намерих! Става дума за портрет на Джулиет Луис, нали я знаеш, някогашната киноактриса… тоест тя е някъде към трийсетте, но никой не й предлага роли и си е сменила амплоато, станала е певица. Слушай какво пише във вестника! „Сега Джулиет Луис пее с рок група, наречена «Джулиет енд дъ Ликс», тоест «Джулиет и Близачите»“ — самото име предполага много емоции, особено ако се вярва на младия пресаташе на групата, който потвърди, че Джулиет се появява на сцената в оскъдни гащички, направо прашки. „Да, случва се тя да си покаже малко задника — твърди въпросният младеж Крис точно когато Джулиет се насочва към нас и го подканва да тръгват с дрезгавия глас, който добре познаваме…“

— Намирам го адски тъпо…

— А аз съм готова да се включа в играта!

— Да си показваш прашките?

— Да измислям разни такива работи, за да се продава книгата.

Жозефин изгледа сестра с притеснение: дали не прави огромна глупост, като й е станала съучастник.

— Ирис, сериозно ли говориш?

— Да, глупачето ми. Ще направя истинско шоу… Шоу, което ще изпипам до последната подробност, твърдо съм решена да се наложа. Серюрие непрекъснато ми повтаря: „С вашите очи, с връзките ви, с вашата хубост…“ Всичко това накуп струва доста повече от танцуващите ти по клавиатурата пръстчета и голямата ти ерудиция! За продажбите, искам да кажа, за продажбите… — тя отметна назад дългата си черна коса, разпери ръце нагоре, сякаш да благодари на небесата, и въздъхна. — Толкова се отегчавам, Жо, толкова се отегчавам…

— Затова ли го правиш? — плахо попита Жо.

Ирис се опули учудено.

— Ами да… За какво друго?

— Именно. Бих искала да разбера. Оня ден във влака ти ми каза, че те спасявам от някаква необмислена постъпка… Дори употреби думата „тресавище“, затова се чудя…

— А! Така ли съм казала? — тя сви устни, сякаш Жозефин й напомняше нещо неприятно.

— Точно това ми каза… и смятам, че имам право да знам.

— Как се палиш, Жо. Право да знам!

— Ами да… Набутвам се с теб в някаква авантюра и ми се струва справедливо да знам твоите козове.

Виж я ти Жозефин, колко се е променила! По-дръзка е станала, по-заядлива. Ирис разбра, че не може да запази тайната си, и с дълбока въздишка, без да поглежда към Жо, заобяснява:

— Правя го заради Филип… Имам чувството, че се е отчуждил от мен, че вече не съм осмото чудо на света… Страхувам се да не ме изостави и реших, че ако напиша книга, ще си го върна.

— Защото го обичаш, така ли? — попита Жозефин с надежда в гласа.

Ирис й хвърли поглед, в който се смесваха съжаление и раздразнение.

— Може и така да се каже. Не искам да ме напусне. На четирийсет и четири съм, Жо, няма да намеря друг като него. Кожата ми ще се набръчка, гърдите ми ще увиснат, зъбите ми ще пожълтеят, косата ми ще оредее. Държа на живота, който ми осигурява, държа на апартамента, на вилата в Мьожев, на пътуванията, на лукса, на златната кредитна карта, на общественото си положение като госпожа Дюпен. Както виждаш, честна съм с теб. Няма да понеса да се върна в най-обикновения незначителен живот без пари и без връзки, без пътешествия… А и в края на краищата може би го обичам! — тя отмести чинията си и запали цигара.

— Ти пушиш? — попита Жозефин.

— Това е част от ролята! Тренирам. Жозиан, секретарката на Шефа… Имаше някакъв стар пакет отпреди, отказала е цигарите, тя ми ги даде.

Жозефин си спомни перона на гарата: Шефа целуваше секретарката си, тържествено и благоговейно я настаняваше във влака, сякаш даваше свето причастие. Не беше споменала нито дума никому. Потръпна при мисълта за майка си — какво ще стане с нея, ако Шефа я напусне заради друга жена?

— Страх те е, че ще те напусне? — тихо попита тя Ирис.

— Подобна мисъл изобщо не ми беше минавала през ума… обаче от известно време, да, страхувам се. Чувствам как се отдалечава от мен, вече ме гледа с други очи. Дори изревнувах на Коледа, двамата се държахте като съзаклятници. На теб ти говори с повече уважение и сърдечност, отколкото на мен…

— Пълни глупости!

— Уви, не… Аз съм безжалостно трезвомислеща. Имам много недостатъци, но не съм сляпа. Чувствам кога съм интересна на някого и кога не съм. Не понасям да се отнасят към мен с безразличие.

Тя проследи с поглед виещия се дим от цигарата и се сети за срещата със Серюрие. За малкия кабинет, в който я прие. Устата му силеше похвали, очите му лъщяха от интерес. Почувства как отново живва. Той беше едновременно внимателен и почтителен. Подръпваше от дебелата пура, чийто тръпчив аромат изпълваше кабинета, и в същото време даваше точни оценки за историята, съчинена от Жозефин. „Отлична идея, девойката, която иска да стане монахиня, обаче я принуждават да се омъжи. Отлична идея, че всеки път попада право в целта и сключва печеливш брак, получава богатство и слава, но остава за кой ли път вдовица. Много добра е идеята за смирението, което преследва неотклонно и което й се изплъзва, много удачна промяна на обкръжението, това обвързване с рицар, трубадур, проповедник, принц от френската кралска династия…“ Крачеше из стаята, та й се замая главата. „Модерно, но и очарователно старомодно, забавно, наивно, хитроумно, разчупено, четивно! Ако добавите и лека загадъчна нотка, няма да има грешка… Хората са луди за интриги, в които се преплитат френската история, религията, падат си по истории за убийства и любов, за Бога и дявола… но вие ще се справите, няма да се опитвам да ви влияя! Това, което прочетох, ме заплени. Да си призная честно, не предполагах, че в толкова красива глава се крият толкова знания и талант… А откъде изровихте тази история със стъпалата на смирението! Направо е прекрасна! Прекрасна! Жена, подложила се на ужасни терзания в името на смирението, става героиня пряко личната си воля! Гениална идея!“ С широк жест, преливащ от ентусиазъм, той хвана ръцете й и с пламенен порив ги стисна. После й връчи чека с думите, че е готов да й преведе втората част по всяко време. Ирис предпочете да не споменава тази подробност пред сестра си. С разтреперани крака и разтуптяно сърце напусна кабинета на Серюрие.

— Откъде изкопа тази история със стъпалата на смирението? — попита тя, като се постара да не проявява възхищението си.

— От правилото на свети Бенедикт… казах си, че ще пасне добре, щом описвам девойка, която копнее да се посвети на Господ. Стреми се да се постави изцяло в услуга на ближния и смирено се възкачва към Бог стъпало по стъпало…

— В какво точно се състои това правило? Трябва да ми го разясниш…

— Според свети Бенедикт има много стъпала, които трябва да изкачим, за да се въздигнем до съвършенството и Бог. Това той нарича стъпала на смирението. В Библията се казва: „Който се смирява, ще бъде въздигнат.“ На първите стъпала от теб се иска да не се поддаваш на желанията, на егоизма и да се подчиняваш на Бог във всичко. После се научаваш да даваш, да обичаш онзи, който те укорява или те клевети, да бъдеш търпелив и добър. На шестото стъпало си стигнал, когато си доволен и от най-обикновеното положение в живота. Монахът смята, че във всяко нещо, което върши, се проявява като лош и неспособен труженик. Той повтаря, разкаян за вината си: „Аз съм нищо и не знам нищо. Аз съм като скот пред Теб, Господи. Ала съм винаги с Теб.“ На седмото стъпало не само казваш: аз съм най-долният, най-жалкият, но и го вярваш от все сърце. И тъй нататък… до дванайсетото стъпало, докато не станеш най-окаяния слуга на Господ и на хората и не се въздигнеш чрез самоунищожение. В началото на книгата, преди да се намесят родителите й, моята героиня мечтае да се въздигне по стъпалата на свети Бенедикт…

— Да, той ужасно хареса тази идея!

— Шарл дьо Фуко например цял живот се покайва и самоунижава. Света Тереза от Лизьо също…

— Жо, да не си станала случайно мистичка? Гледай да не свършиш в манастир!

Жозефин реши да не споделя повече.

— Кажи ми… — заговори Ирис след дълга пауза. — След като си решила да следваш пътя на светците, защо не простиш на майка ни?

— Защото съм още на първото стъпало… Аз съм само скромен чирак! А и нека ти припомня, че не става дума за мен, а за моята героиня. Не смесвай нещата!

Ирис тръсна глава и се засмя.

— Права си! Пак се обърках. Важното е, че той хареса написаното. Както и името на героинята! Флорин! Красиво звучи, Флорин… Ще изпием ли по чаша шампанско за здравето на Флорин?

— Не, благодаря. Трябва да запазя главата си бистра, защото ще работя следобед. Той кога ще ми издаде книгата?

— Нашата книга… Жозефин, не го забравяй! А след като излезе, ще бъде МОЯТА книга. Внимавай да не се изпуснеш.

Жозефин почувства как сърцето й замира. Беше се привързала към историята, към Флорин, към родителите й, към съпрузите й. Вечер за приспиване им измисляше имената, цвета на косата, на очите, мислено описваше характерите им, даваше им живот, минало, настояще, настаняваше ги в имение, замък, мелница, дюкян, препускаше заедно с конниците, учеше се да меси хляб, започваше да бродира голям гоблен, живееше техния живот, направо не й се заспиваше. „Това си е моя история“ — за малко да каже на сестра си.

— Сега сме февруари… Предполагам, че ще го издаде през октомври или ноември. Септември започва новият литературен сезон, излизат много книги! Ще трябва да предадеш ръкописа през юли. Имаш шест-седем месеца за писане… Достатъчно време, нали?

— Не знам — отвърна Жозефин, засегната, че сестра й говори с нея като със секретарка.

— Ще се справиш. Престани да се притесняваш! Най-важното е, Жо, никому нито дума! Ако искаме комбината да успее, не трябва да споменаваме за нея пред никого, абсолютно пред никого! Разбрано?

— Да — промълви Жо с изтънял гласец.

Сърбеше я езикът да поправи сестра си, че не става дума за „комбина“, а за „моята книга, ти говориш за моята книга“. Господи — помисли си тя, — прекалено съм чувствителна, всичко ме наранява.

Ирис махна на сервитьора и поръча чаша шампанско.

— Само една ли? — учуди се той.

— Да, само аз празнувам.

— И аз бих се присъединил към вас — заяви той, изпъчил гърди.

Ирис го изгледа с омайните си сини очи и той се оттегли, подсвирквайки си хабанерата от „Кармен“.

— Какво става, пак нищо?

— Нищо… отчаяна съм!

— Не, нормално е. Вземала си хапчета години наред, а сега смяташ, че с едно щракване на пръсти — хоп, — и ще прихванеш! Търпение, търпение! Благословеното дете ще се появи, когато му дойде времето.

— Сигурно съм много стара, Жинет… скоро ставам на трийсет и девет. А и Марсел полудя!

— Толкова сте ми смешни двамата, все едно сте младоженци. Едва от три месеца опитвате!

— Води ме на разни прегледи: да провери дали съм добре; дали всичко ми е на място и функционира както трябва. Аз, дето забременявам от поглед!

— Била ли си бременна досега?

Жозиан кимна с най-сериозен вид:

— И три пъти абортирах! Тъй че…

— Значи се страхува да не си се повредила…

— Луда ли си! Не съм му казвала. Нито дума!

— Абортирала си някой малък Гробз? — попита смаяна Жинет.

— А ти как си го представяш? Да не съм Дева Мария? Да нямам някой Йосиф подръка! А и Марсел, какъвто е бъзльо и се свива пред Клечката за зъби… Пред нея губи ума и дума! И сега дори не съм сигурна. Кой ще ми гарантира, че ако имам дете, той ще го признае?

— Обещал ти е.

— Сякаш не знаеш, че обещанията са важни само за тези, които ги получават.

— Без такива, Жозиан! Не и в този случай! Направо се е побъркал, само за това говори, на диета е, кара колело, храни се с екологични продукти, спрял е цигарите, мери си кръвното сутрин и вечер, изучил е от кора до кора всички каталози за бебешки дрешки, само дето още не е пробвал някоя ританка!

Жозиан я гледаше колебливо.

— Ами… Добре, ще видим какво ще стане, когато хвърли семенцето. Но ти казвам, само още веднъж да клекне пред Клечката, ще избухна и ще пратя всичко по дяволите, и таткото, и детето.

— Внимавай! Идва.

Марсел се качваше по стълбите, следван по петите от някакъв здравеняк, който спираше на всяко стъпало и пуфтеше. Марсел представи на Жозиан и Жинет господин бизнесмена от Украйна. Двете жени с усмивка кимнаха. Марсел нежно погледна Жозиан и се наведе да я целуне леко по темето, докато украинецът влизаше в кабинета му.

— Добре ли си, душко?

Сложи ръка на корема й и Жозиан я отмести.

— Престани да се държиш с мен като с кокошка носачка, ще взема наистина да снеса.

— Нищо, а?

— От сутринта ли? — отвърна тя с иронична усмивка. — Не, съвсем нищо. Хоризонтът е чист…

— Не се майтапи, душко.

— Не се майтапя, писна ми!

— Остана ли от уискито?

— Да, има и лед в минибара. Смяташ да го напиваш ли украинеца?

— Ако искам да подпише при моите условия, направо съм длъжен!

Изпъна рамене, влезе в кабинета и преди да затвори вратата, пошушна на Жозиан:

— А, да не забравя! Никой да не ни безпокои, докато не се хване на въдицата!

— Разбрано… И никакви телефони ли?

— Само ако е спешно… Обичам те, душко! Аз съм най-големият щастливец.

Изчезна зад вратата, а Жозиан погледна разочаровано Жинет. Кажи ми какво да го правя такъв мъж, сякаш питаха очите й. Откакто Марсел й предложи да й направи дете, тя не можеше да го познае. На Коледа я беше изпратил на зимен курорт. Звънеше й всеки ден, за да разбере дали диша правилно, тревожеше се, ако се закашляше, веднага я караше да отиде на лекар, заповядваше й да яде червено месо, да взема витамини, да спи по десет часа, да пие сок от моркови и портокали. Четеше „Аз чакам дете“, водеше си записки, коментираше ги по телефона, информираше се за различните пози на раждане, „А седнала, мислила ли си за това положение? По този начин са раждали едно време и за бебето по не е уморително, излиза по-бавно, не се мъчи да търси изхода, може да намерим акушерка, която да се съгласи, какво ще кажеш?“ Тя се разхождаше с часове в снега, замислена за детето. Чудеше се дали ще бъде добра майка. „Като се сетя каква беше моята майка… не знам дали майките се раждат, или се научават на майчинство? И защо моята майка никога не се държеше майчински? Ами ако повторя поведението й независимо от доброто ми желание?“ Потреперваше, гушеше се в яката си и отново поемаше. Изтощена се връщаше в четиризвездния хотел, в който я бе настанил Марсел, поръчваше да й донесат в стаята супа и кисело мляко, пускаше телевизора и се мушкаше под меките топли завивки на просторното легло. Случваше се да се сети за Шавал. За слабото му нервно тяло, за ръцете му на гърдите й, за устата му, която я хапеше, докато не го помолеше за милост… Тръскаше глава, за да го пропъди от ума си.

— Ще полудея! — възкликна Жозиан.

— Я ми кажи, да не ми се привижда — или Марсел си е присадил коса?

— Не ти се привижда. Освен това веднъж седмично ходи в някакъв институт за разкрасяване да му почистват кожата! Иска да бъде най-красивият татко на света…

— Колко сладко!

— Не, Жинет, обезпокоително е!

— Добре, ще ми дадеш ли бордерото за доставка, за което те бях помолила? Пристигна пратката и Рьоне иска да я проверя…

Жозиан порови из листовете, натрупани върху папката, откри формуляра, от който имаше нужда Жинет, и й го връчи. На излизане от стаята на Жозиан Жинет се размина с Шавал.

— Тя тука ли е? — попита той, без дори да я поздрави.

— „Тя“ си има име, ако не знаеш.

— О, я стига! Няма да я изям приятелката ти.

— Внимавай, Шавал, внимавай!

Той я избута с рамо и влезе при Жозиан.

— Е, хубавице, още ли си падаме по старците?

— Твоя работа ли къде си намествам задника?

— Спокойно! Не се пали толкова! Той тука ли е? Може ли да го видя?

— Изрично предупреди да не го безпокоя по никакъв повод.

— Дори в случай, че му нося важна новина?

— Точно така.

— Дори новината да е много важна?

— Става въпрос за голяма риба. Не можеш да се мериш с него, чироз такъв…

— Така си мислиш ти.

— И съм права! Ще дойдеш, когато пожелае да те приеме…

— Тогава ще се окаже прекалено късно…

Той се престори, че си тръгва, но очакваше Жозиан да го повика обратно. Тъй като тя не помръдна, засегнат се обърна и попита:

— Не искаш ли да разбереш за какво става дума?

— Ти не ме интересуваш вече, Шавал. Струва ми огромно усилие дори да вдигна поглед към теб. Тук си от десет минути и вече ме хващат спазми.

— О, какви ги приказва малката яребичка! Откакто се върна в леглото на великия шеф, се е самозабравила, ще се пръсне от необуздани претенции.

— Най-вече си живее спокойно. А това, малкият, е по-важно от всичките креватни гимнастики на света! Живея си и си гледам кефа!

— Една от радостите на старостта.

— О, я стига дрънка! Това, че си само три години по-млад от мен, хич не те прави сукалче! И теб няма да те подмине подаграта.

Той самоуверено се усмихна. Тънките мустачки, които оформяше със самобръсначката, се вирнаха и заприличаха на островърха шапчица.

— По-добре да те светна — небрежно подхвърли той. — Омитам се оттук! Предложиха ми да оглавя представителството на ИКЕА във Франция и вече дадох съгласието си…

— До теб ли допряха! Да не искат фирмата им да фалира?

— Хили се, хили се! Ти беше първата, която предложи да ме повишат. Значи не съм чак толкова зле. Те ме намериха, скъпа! Не се наложи да си мръдна дори малкото пръстче, дойдоха на крака да ми направят предложение. Двойно по-висока заплата, куп предимства, позлатиха ме и казах „да“. Понеже съм почтен човек, дойдох да предупредя Стария. Но ти ще му го кажеш, когато ви остане малко свободно време в леглото… И след това ще се разберем кога да уредим нещата. Колкото по-скоро, толкова по-добре, нямам желание да гния тук. Вече чувствам, че започвам да плесенясвам, и ставам много раздразнителен… Ще ви застрелям и двамата от упор, любима моя! От упор!

— Ужасно ме уплаши, Шавал, направо тръпки ме побиха. — Изгледа го високомерно.

— А! И като стана дума за тръпка… сутринта се запознах с госпожица Ортанс. Малката е готино парче! Така си върти задничето, че може кораб да потопи…

— Тя е на петнайсет.

— И к’во… изглежда като на двайсет! Кофти удар по самочувствието, а? Както си близо до критическата…

— Омитай се, Шавал, изчезвай! Ще му предам и той ще те повика…

— Както желаете, драга ми госпожо, и… внимавай, кротко с виаграта! — изхили се злобно и излезе.

Жозиан сви рамене и надраска бележка за Марсел: „Среща с Шавал. Има предложение от ИКЕА. Дал е съгласие…“ Спомни си, че преди по-малко от година се въргаляше в прегръдките на Шавал. „Има нещо злобно и порочно в него, което привлича и подлудява. Защо добродетелта не ми действа по същия начин? Сигурно и аз съм порочна…“

„Проблемът с изнасянето на производството в чужбина — разсъждаваше Марсел, без да изпуска от поглед присвитите малки очи на украинеца, седнал срещу него, смачкан в овехтялото си пепитено палто — е този, че се налага непрекъснато да се прибягва до него. Тъкмо си попаднал на някое изгодно място с ниски надници, където социалните осигуровки не съществуват и можеш да експлоатираш на воля работната ръка, и хоп, страната вземе, че се присъедини към Европа или нещо подобно и кранчето секва.“ Той се занимаваше само с това — да мести насам-натам заводите си, да търси посредници, които да му продават сградите заедно с персонала, да раздава подкупи наляво и надясно, да свиква с местните обичаи… Едва се настаняваше, и се налагаше да се изнася. Все по на изток. Движеше се в посока срещу слънцето. След Полша и Унгария дойде ред на Украйна. Най-добре направо да отиде в Китай! Само че Китай е много далеч. Вече беше направил няколко завода там и знаеше колко е трудно. Нуждаеше се от помощник. А Марсел младши се бави и го няма никакъв! „Не мога да издържа, докато стане пълнолетен.“

Въздъхна и отново нададе ухо за аргументите на украинеца. Наля му още уиски, добави две бучки лед и с широка усмивка му подаде чашата, побутвайки към него договора. Онзи леко привдигна кълка, за да поеме чашата, извади писалка, отвинти капачката: „Готово, каза си Марсел, готово! Ще подпише.“ Украинецът обаче се поколеба… измъкна плик от джоба на сакото си и му го подаде с думите: „Тук са пътни мои разходи, вие може ли да мине за ваша сметка?“ „Няма проблем“ — отвърна Марсел, отвори плика и хвърли бърз поглед на тестето смачкани листчета: сметки от ресторанти, прекалено висока хотелска сметка, фактури от луксозни бутици, бележка за цяла каса шампанско, парфюми „Ив Сен Лоран“, пръстен и гривна „Мобусен“. Всички сметки без изключение бяха на името на Марсел Гробз. Голям хитрец бил този украинец! Ще трябва да плати, с едно драсване на перото да уреди безумията на дебелата свиня! „Няма проблем — увери той и намигна на украинеца, който чакаше с писалката в ръка, — няма проблем, ще ги предам в счетоводството, поемам всички разходи.“ Усмихна се още по-широко, за да разбере онзи, че всичко е наред, че няма какво да чака и сега вече трябва да подпише, какво иска още? Човекът чакаше и малките му очички проблясваха с гневно нетърпение. „Няма проблем, вие сте ми приятел и… всеки път, когато дойдете в Париж, ще бъдете мой гост.“

Онзи се усмихна, отпусна се, очите му се притвориха като две тъмни цепки, той се наведе над договора и подписа.

Филип Дюпен вдигна крака на бюрото си и се зачете в делото, което му бе оставила Каролин Вибер. В бележката, приложена към него, се казваше: „Притиснати сме, не можем да се измъкнем, ще посъветваме клиента да откупи, но той не желае да инвестира, по всичко личи, че остава единствено сливане, на френския пазар няма място за двама конкуренти от такъв мащаб…“ Той въздъхна и започна да чете от началото. Очевидно идваше краят на текстилната промишленост във Франция, но предприятие от ранга на „Лабонал“ се държеше и реализираше печалби, защото се беше специализирало в производството на луксозни чорапи. Абсолютно задължително беше френските предприятия да се специализират в луксозните производства, във високото качество, а масовата продукция да оставят на китайците. Това изискваше пари: покупка на нови машини, получаване на нови патенти, инвестиции в развойната дейност, в рекламата. Как да накараме клиента да го разбере? Той си изхлузи обувките и размърда пръсти в чорапите. Марка „Лабонал“. Англичаните са го прозрели отдавна. Те са се отказали от тежката индустрия, запазили са си само услугите и държавата им върви прекрасно. Филип въздъхна. Обичаше страната си, обичаше Франция, но се беше превърнал в безсилен свидетел на крушението на най-успешните й предприятия, които загиваха, защото им липсваше динамичност, въображение, дързост. Нужно бе да се промени мисленето, да се разяснява, да се обучава, но никой ръководител не искаше да поеме риска. Риска да си докара четвърт час непопулярност в името на бъдещето. Телефонът звънна. Беше директната линия на секретарката.

— Някой си господин Гудфелоу. Иска да говори с вас, казва, че е важно… Настоява.

Филип свали крака от бюрото и смръщи чело.

— Свържете ме. Ще говоря с него…

Чу прещракване и гласа на Джони Гудфелоу, бърз насечен говор, полуфренски, полуанглийски.

— Hello, Johnny! How are you?

— Fine, fine. Разкрити сме, Филип…

— Как така разкрити?

— Следят ме, сигурен съм… Някакъв детектив постоянно върви подир мен.

— Сигурен ли си?

— Проверих… Той е частен детектив. И аз го проследих. Не е много добър. Любител. Разполагам вече с името му, с адреса на агенцията, за която работи, някаква парижка агенция, остава само да я открия… Какво смяташ да правим?

— Wait and see! — отговори Филип. — Just give me his name and the number where I can reach him and I’ll take care of him13…

— Продължаваме или приключваме? — попита Джони Гудфелоу.

— Продължаваме, Джони. Окей? Аз ще се погрижа за всичко… Следващия понеделник на „Роаси“, както сме се разбрали.

— Окей…

Ново изщракване и Филип затвори телефона. Значи го следят. Кой има интерес? С Гудфелоу не правеха нищо лошо на никого. Отношенията им бяха лични. Клиент, който иска да се намеси в личния му живот с цел изнудване? Всичко беше възможно. Някои от клиентите на адвокатската кантора им бяха поверили много важни дела. От него нерядко зависеха съдбите на стотици служители и работници. Погледна листчето, на което си беше записал името на детектива и телефона на агенцията, за която работи, и реши да звънне по-късно. Не се страхуваше.

Отново се зачете в преписката, но не успяваше да се съсредоточи. Често се изкушаваше да зареже всичко. На четирийсет и осем години нямаше вече какво да доказва. Беше спечелил много пари, подсигурил си бе живота, подсигурил бе живота на няколко поколения. Все по-често обмисляше идеята да продаде дяла си и да остане само консултант. Да се оттегли и да се отдаде на това, което обичаше. Искаше да бъде със сина си. Александър растеше и се превръщаше в чужденец. „Здравей, татко! Как си, татко?“ И толкова. Затваряше се в стаята си, дълъг и слаб като вейка, затъкнал слушалки в ушите си. Не чуваше, когато Филип се опитваше да го заговори. Как да му се сърди? Прибираше се вкъщи вечер най-често с папки под мишница. Затваряше се в кабинета си след кратка вечеря и излизаше оттам, когато Александър вече си беше легнал. Без да брои вечерите, в които двамата с Ирис излизаха. „Не искам да изпусна сина си“ — каза на глас, втренчил поглед в безупречната линия на чорапите си „Лабонал“. Ирис му ги купуваше на дузини: сини, сиви, черни. С удължен конч. Плътно прилепващи към крака. Не се отпускаха при прането. Оня ден го осени такава мисъл: ще напише дълго писмо на сина си. Всичко, което не може да му каже, ще го изложи писмено. Не е добре за него да вижда само жени. Майка му, Кармен, Бабет, братовчедките Ортанс и Зое… Беше заобиколен само от жени! „Скоро ще навърши единайсет години, крайно време е да го изведа от това женско царство. Да ходим двамата да ритаме топка, на ръгби мачове, по музеите. Досега не съм го завел нито веднъж в Лувъра! А майка му изобщо няма да се сети.“ Ще му напише дълго писмо, ще му каже, че го обича, че се укорява, задето не му отделя достатъчно време, ще му разкаже за своето детство, какъв е бил на неговата възраст, за момичетата и за топчетата, все още играеха на топчета по негово време, а той на какво ли играе? Дори това не знае. Филип си беше купил лаптоп за лично ползване. Искаше да се научи да пише, без да гледа клавишите. Бе наел машинописка, която да му покаже най-важното, след което да продължи със свои сили. Искаше да е перфектен във всичко, с което се захваща. „Писмо до сина ми“! Щеше да стане прекрасно писмо. Щеше да вложи в него цялата си любов. Да се извини, както никой баща не се е извинявал на сина си. Да му предложи да започнат от нулата. Разроши изрядно пригладената си коса. Усмихна се и се замисли за Александър. Отново се зачете в делото. Най-напред трябваше да намерят парите. Може би да убедят работниците да откупят предприятието, за да имат интерес да го възродят. Как ще започне писмото? Алекс, Александър, сине мой? Би могъл да се допита до Жозефин. „Харесва ми да говоря с нея. Харесвам нейната чувствителност. Винаги има интересни идеи. Блестяща е, а не го съзнава. И колко е дискретна! Винаги спира на прага, сякаш се опасява да не ме безпокои.“ Мисля да се отърва от кантората и да се оттегля, беше подхвърлил онзи ден пред нея, отегчавам се, занаятът става все по-труден, все по-трудно понасям сътрудниците си. Тя беше възразила: „Но вие сте най-добрите адвокати в Париж!“ Да, добри са, но започват да се превръщат в сухари, а и просто са загубили интерес, знаеш ли за какво си мечтая, Жо? Тя поклати глава, не знаеше. „Бих искал да съм консултант… Да давам мнението си от време на време и да имам време за себе си.“ — „И какво ще правиш през това време?“ Погледна я и подхвърли: „Уместен въпрос! Ще започна от нулата, ще си намеря нещо ново.“ Тя се усмихна и каза: „Странно е, че казваш «от нулата», ти, който печелиш суми с толкова много нули!“

Той отвори дума за Александър и тя му каза: „Той се притеснява, нуждае се от теб, иска да му отделяш повече време, да го прекарвате заедно. Ти си тук, но същевременно те няма… хората смятат, че времето, което отделят за децата си, трябва да е прекарано качествено, но и количеството е от значение, защото детето не говори по команда. Понякога може да сте заедно цял ден и чак вечерта, в колата, когато се прибирате, то неочаквано да се разприказва и да ти сподели някаква тайна, да ти каже какво го тревожи. Тогава разбираш, че през цялото време си чакал точно този момент, мислил си, че си губил напразно времето си, а се оказва, че съвсем не е така. — Изчерви се и добави: — Не знам дали се изразявам ясно.“ И си тръгна, леко прегърбена, отнасяйки три нови договора за превод. Имаше уморен вид. Ще й увеличи тарифата за превод.

Преди да си отиде, я попита:

— Имаш ли нужда от нещо, Жо? Сигурна ли си, че се справяш?

Тя отговори:

— Да, да. — Замисли се за миг и каза: — Ирис знае, че работя за теб…

— Откъде е разбрала?

— От адвокат Вибер… Били са заедно на кафе. Беше малко засегната, че нищо не си й казал, така че би трябвало може би да…

— Добре, обещавам. Не исках да смесвам семейството и работата. Имаш право. Глупаво постъпих. А не е някаква страшна тайна, нали? С теб май много не ставаме за конспиратори! Не можем да лъжем убедително…

Последното ужасно я смути.

— Няма от какво толкова да се изчервяваш, Жо! Ще й кажа, обещавам. Налага се, щом ще тръгвам от нулата! — и се разсмя.

Тя го изгледа смутено и излезе от кабинета му.

„Каква странна жена, помисли той. Толкова различна от сестра си! Сякаш са я подменили в родилното и семейство Плисоние са си тръгнали с чуждо бебе. Не бих се учудил, ако се окаже така. Как ли би реагирала Анриет! Направо ще й хвръкне вечната й шапка.“

Каролин Вибер бутна вратата и влезе.

— Е, подготви ли стратегия по случая?

— Не, размечтах се. Нямам никакво желание за работа. Смятам да поканя сина ми на обяд, защото е сряда!

Каролин Вибер го изгледа с увиснало чене и набра мобилния на Александър, който нададе радостен вик — баща му щеше да го заведе в любимия му ресторант. Филип Дюпен натисна бутона за високоговорителя, за да изпълни радостта на сина му цялата стая.

— А след това, момчето ми, ще отидем на филм по твой избор.

— Не — отсече Александър, — ще идем в Булонския лес, за да се упражнявам да вкарвам голове.

— В такова време? Да плонжираш в калта!

— Да, татко! Ще стреляш и ако успея да спасявам ударите във вратата, ще ми казваш браво!

— Добре, ти решаваш.

— Йес! Йес!

Адвокат Вибер допря пръст до слепоочието си и го завъртя, в смисъл че Филип напълно е откачил.

— Френските чорапи ще почакат, имам среща със сина си.

Отначало чу шума от стъпките си във входа. Стените с бледожълти фаянсови плочки, синият бордюр на голямото огледало, в което човек се виждаше в цял ръст, пощенската кутия, все още с визитната картичка с имената на двамата, господин и госпожа Антоан Кортес, Жозефин не беше я махнала. После миризмата на асансьора. Миризма на цигари, на стар мокет и амоняк. И най-накрая шумът от стъпките му на площадката на техния етаж. Ключовете му ги нямаше. Вдигна ръка и почука. Сети се, че когато напусна, звънецът май се беше повредил. Може вече да го е поправила. Понечи да звънне, за да провери, но Жозефин бе отворила вратата.

Стояха един срещу друг. Почти година, сякаш казваха очите им, докато се оглеждаха взаимно. Преди година бяхме прекрасна двойка. Семейство с две малки момичета. Какво се случи, та всичко стана на парчета? И двамата учудено си задаваха този въпрос. „Как се промениха нещата за една година — каза си Жозефин, загледана в набръчканата кожа около очите на Антоан, в тънките спукани венички по лицето, в гънките, набраздили челото. — Започнал е да пие, ясно, това подпухнало лице с червени петна…“ „И все пак нищо не се е променило — си помисли Антоан, посегнал да погали русите кичури, обрамчили по-стегнатото и отслабнало лице на Жозефин. — Красива си, любима“ — искаше да й прошепне. „Изглеждаш уморен, друже“ — щеше да му каже тя, но се въздържа.

От кухнята се носеше силна миризма на пържен лук.

— Правя пиле с лук за вечеря на момичетата, умират си за това ядене.

— Тъкмо се чудех тази вечер дали да не ги заведа на ресторант, от толкова време не…

— Ще се зарадват. Нищо не съм им казвала, не знаех дали…

Дали си сам, дали си свободен за вечеря, дали онази жена не е с теб… Тя замълча.

— Сигурно много са се променили! Добре ли са?

— В началото беше малко трудничко…

— А училището?

— Не получи ли бележниците им? Бях ти ги изпратила…

— Не. Може да са се загубили…

Искаше да седне и да помълчи. Да я наблюдава как прави пилето с лук. Жозефин винаги му действаше така, успокояваше го. Имаше тази дарба, както някои хора имат дарбата да лекуват с ръцете си. Искаше му се да си почине от заплашителния обрат, който вземаше животът му. Имаше чувството, че се разтрошава. Чувстваше как цялото му същество се рее и се разпада на хиляди отделни личности, които му се изплъзват. На хиляди непосилни отговорности. Идваше от среща с Фожрон. През десетте кратки минути на разговора им банкерът бе отговорил на три телефонни позвънявания. „Извинявайте, господин Кортес, но е важно…“ Защото аз не съм важен, едва не извика той в последен порив на негодувание. Беше се сдържал. Бе изчакал Фожрон да върне слушалката на мястото й, за да продължат разговора. „Но жена ви се справя много добре! Нямам никакви проблеми с вашите сметки. Най-добре ще е да говорите с нея… Защото това все пак е семейна работа, а вие изглеждате много сплотено семейство.“ След което бе прекъснат от ново позвъняване. „С ваше позволение.“ И даже не помисли да се извинява. При третото направо вдигна. Накрая стана и му подаде ръка, повтори, че „няма никакъв проблем, господин Кортес, след като жена ви е насреща“. Антоан си тръгна, без да му изложи проблема си с господин Уей.

— В Париж е още зима, а?

— Да — отговори Жозефин. — Март месец е, нормално.

В този час обикновено се стъмваше, лампите на авенюто светваха, към черното небе се издигаше безплътна белезникава светлина. От кухненския прозорец се виждаха светлините на Париж. Когато се бяха нанесли, гледаха големия град отдалече и крояха планове. „Като се преместим да живеем в Париж, ще вземаме автобуса, метрото, ще оставим колата в гаража… Като се преместим да живеем в Париж, ще ходим на кафе в задимени кафенета…“ Париж се беше превърнал в пощенска картичка, в олицетворение на всичките им мечти.

— В крайна сметка така и не заживяхме в Париж — прошепна Антоан с толкова тъжен глас, че на Жозефин й дожаля за него.

— Много съм си добре. Винаги съм се чувствала чудесно тук…

— Променила ли си нещо в кухнята?

— Не.

— Не знам… Намирам я променена.

— Книгите са повече, да… И компютърът! Пригодих си кътче за работа, преместих тостера, чайника и кафеварката.

— Това трябва да е…

Той поседя известно време мълчаливо, леко прегърбен. Опипваше мушамата на масата, махна няколко трохи. Тя забеляза побелелите коси на тила му и помисли, че обикновено най-напред се прошарват слепоочията.

— Антоан… защо сключи този заем, без да ме предупредиш? Не беше редно.

— Знам. Всичко, което правя от известно време, не е редно… Нямам какво да кажа в моя защита. Но когато си тръгвах, мислех, че… — преглътна, сякаш това, което искаше да каже, беше прекалено трудно за изговаряне. — Мислех, че ще успея да спечеля много пари, да ти върна дори повече, отколкото бях взел, да компенсирам. Имах големи планове, въобразявах си, че всичко ще върви по мед и масло, а ето че…

— Не е краят на света, може да се оправи…

— Африка, Жо! Африка! За нула време сдъвква и изплюва белия човек, разяжда го отвътре бавно и сигурно… В Африка оцеляват само едрите хищници. Едрите хищници и крокодилите…

— Не говори така.

— Отразява ми се добре, Жо. Изобщо не трябваше да те напускам, не го исках истински. Впрочем изобщо не съм искал истински нищо, което ми се случва… Това е най-голямото ми малодушие.

Жозефин видя, че е изпаднал в меланхолия. Не трябваше момичетата да го виждат в това състояние. Споходи я ужасно подозрение.

— Ти си пил… Пи ли, преди да дойдеш?

Той поклати глава, но тя се доближи, подуши го и въздъхна.

— Пил си! Сега ще си вземеш душ, ще се преоблечеш, тук има още твои ризи и едно сако. Ще се постараеш да се държиш изправен и да си по-весел, ако искаш да ги заведеш на ресторант…

— Запазила си ризите ми?

— Ризите ти са много хубави. Не съм си и помисляла да ги изхвърлям! Хайде, ставай и отивай в банята. Ще се приберат след един час, имаш време…

Почувства се по-добре. Предишната непринуденост се връщаше. Ще си вземе душ, ще се преоблече, дъщерите му ще се върнат от занималнята и той ще се държи така, сякаш никога не е напускал дома си. Може да излязат да вечерят навън четиримата, както преди. Застана под душа и се остави на силните струи.

Жозефин гледаше дрехите, които Антоан беше оставил на стола в стаята им, преди да влезе в банята. Изненадана бе от лекотата, с която се срещнаха. Още с отварянето на вратата разбра: той не беше чужд човек, никога нямаше да бъде, винаги щеше да е бащата на дъщерите й, но за жалост бяха разделени. Раздялата беше минала без плачове и крясъци. Спокойно. Докато тя се бореше сама, той бе изчезнал от сърцето й. Тихомълком.

— Винаги съм бил убеден, че има съвсем щастливи хора и винаги съм искал да съм от тях — призна той, след като се върна при нея изкъпан, обръснат и преоблечен.

Беше му направила кафе и го слушаше, подпряла глава с ръка в доверчивата поза на загрижен приятел.

— Ти например, като те гледам сега, ми се струва, че си от тези щастливи хора. Не ми е ясно как успяваш. Нищо не те плаши… Фожрон ми съобщи, че изплащаш заема съвсем сама.

— Взимам допълнителна работа. Правя преводи за кантората на Филип и той ми плаща добре, прекалено добре дори…

— Филип, мъжът на Ирис? — в тона му прозвуча недоумение.

— Да. Станал е по-човечен. Вероятно нещо се е случило в живота му, сега се държи много внимателно с околните…

„Трябва да задържа този миг. Да продължи още малко, за да се запечата в паметта ми. Сега той не е вече мъжът, когото обичам и който ме изтормози, а някакъв друг, добър познат, който още не ми е станал приятел. Трябва да не забравям времето, което ми е било необходимо, за да стигна до този резултат. Да се насладя на мига, в който се отделям от него. Да го възприема като етап. Да взема сили от този миг за по-късно, когато ще се колебая, ще се съмнявам, ще губя смелост.“ Нужно й беше да поговорят още малко, та този миг да се закрепи, да стане реалност. Той бележеше обрат в живота й. Бе нещо като километричен камък по житейския й път. Благодарение на него ще стане по-силна и ще може да продължи със съзнанието, че има смисъл, че всичката натрупана болка, откакто той си бе тръгнал, се е превърнала в невидимо движение напред. „Вече не съм същата, промених се, станах по-силна, страдах, но не е било напразно.“

— Жозефин, какво правят хората, които успяват? Дали просто имат късмет, или знаят някаква рецепта?

— Не вярвам да съществува рецепта… Това, което трябва да се направи в началото, е да се избере подходящ костюм, в който да се чувстваш удобно, и с годините постепенно да го уголемяваш, да го напасваш, за да ти е по мярка. Постепенно, Антоан… Защото ти си много припрян. Ти веднага си представяш работата завършена и прескачаш всички дребни подробности, които са от значение. Човек не успява отведнъж, реди камък по камък… Когато се прибереш при крокодилите, научи се да правиш нещата едно по едно, по реда, по който идват, и едва по-късно започни да мислиш за нещо по-голямо и още по-голямо… Ако напредваш бавно, ще издигнеш постройката, ако много бързаш, тя ще се срути…

Той следеше всяка нейна дума, както изпадналият в беда не изпуска от поглед движенията на спасителя, притекъл се на помощ.

— То е същото като с алкохола… Всяка сутрин, отваряйки очи, си казваш: няма да близна до довечера. Не си казваш: няма да близна никога. Това обещание е прекалено силно. По една малка крачка всеки ден… и ще се справиш.

— Работодателят ми, китаецът… не ми плаща.

— А как се издържаш?

— С парите на Милен. Затова не можех да плащам заема.

— О, Антоан…

— Смятах да се разбера с Фожрон, да ми помогне да намеря решение, а той изобщо не ме изслуша…

— А на китайците плащат ли им?

— Да, жълти стотинки, но им плащат. Те са на отделна сметка. Няма да тръгна да им крада от париците.

Жозефин се замисли, потраквайки с лъжичката по чашката с кафе.

— Трябва да се махнеш! Да го заплашиш, че ще напуснеш…

Антоан се смая:

— А какво ще работя, ако напусна?

— Ще започнеш работа тук или на друго място… нещо дребно… малко по малко…

— Изключено! Там съм поел изцяло нещата. Освен това съм прекалено стар.

— Добре ме чуй, Антоан: тези хора са свикнали да се подчиняват на силата. Ако останеш и продължиш да работиш, без да ти плащат, как искаш да те уважават? Ако се махнеш и го оставиш да се оправя с крокодилите, той начаса ще ти изпрати чека! Помисли… Очевидно е. Няма да рискува живота на хиляди крокодили… Защото той самият ще се окаже притиснат!

— Може да си права…

Той въздъхна, сякаш предварително изтощен от схватката, в която се налагаше да влезе с господин Уей, стегна се и повтори: „Права си, така ще постъпя.“ Жозефин стана да намали котлона, извади парчетата от пилето и ги сложи да се позапържат в тенджерата. Миризмата на пилешко извади Антоан от унеса.

— Толкова лесно изглежда, когато говоря с теб. Толкова лесно… Променила си се.

Хвана Жозефин за ръката. Силно я стисна, пошепна й няколко пъти „благодаря ти“. Звънна се. Момичетата се прибираха.

— Стегни се сега! Усмихни се, бъди весел… Не бива да разберат. Тази работа не ги засяга. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Може ли да ти се обаждам, ако нещата не вървят?

За миг тя се поколеба, но понеже той я гледаше умолително, тя също кимна.

— Не оставяй само Ортанс да говори цяла вечер… Обръщай внимание на Зое. Тя винаги отстъпва пред сестра си.

Той леко се усмихна, пак кимна с разбиране.

Преди да излязат, Антоан я попита:

— Ще дойдеш ли с нас? — но Жозефин отговори:

— Не, имам работа, забавлявайте се и не закъснявайте много, утре момичетата са на училище!

Затвори външната врата и първо се разсмя. „Трябва да опиша тази сцена — си каза — и да я включа в книгата. Не знам точно на кое място, но знам, че изживях чудесен момент, когато емоцията на героя задвижва действието. Прекрасно е, когато действието идва отвътре, когато не е изкуствено привнесено…“

Седна на компютъра и започна да пише.

През това време Милен Корбие тъкмо влизаше в стаята си в хотел „Ибис“ в Курбвоа. Антоан бе направил резервация на името на господин и госпожа Кортес, нещо, което преди година щеше страхотно да я впечатли, а сега й беше съвсем безразлично. Едва успя да пъхне ключа в ключалката, толкова много се беше се натоварила. Бе обиколила всички големи супермаркети, за да се снабди с евтина козметика. От няколко седмици в ума й се въртеше идеята да научи китайките от „Кроко Парк“ да използват грим и да завърти бизнес с козметика. Да купува от Франция фон дьо тен, туш за мигли, лак за нокти, сенки за очи и пудра, червила всякакви и да ги продава там с печалба. Направи й впечатление, че когато беше гримирана, китайките вървяха подире й, шепнеха си зад гърба й и я питаха на неправилен английски как да се снабдят с червено, зелено, синьо, розово, с кремаво, бежово-розово, с „какао за миглите“. Сочеха с пръст очите, миглите, устните, кожата на Милен, хващаха я за ръката, за да помиришат крема й за тяло, докосваха косата й, мачкаха я, възклицаваха от вълнение. Милен ги гледаше, слаби и жалки в прекалено широките шорти, с груба кожа, сивкав тен, уморени лица. Бе забелязала, че са луди за гримове, за кутийките, на които пише „Paris“ или „Made in France“. Бяха готови да й платят висока цена за тях. Така се роди идеята й да отвори салон за красота в „Кроко Парк“. Щеше да им предлага почистващи маски и разкрасяващи процедури, да им продава донесените от Париж козметични продукти. Щеше да изчисли цените внимателно, за да покрива пътните разноски, а и да е на печалба.

Повече не можеше да разчита на Антоан. Той затъваше ден след ден. Започна да пие. Превърна се в кротък примирен алкохолик. Ако не вземеше нещата в свои ръце, скоро щяха да останат без пукната пара. Тази вечер отиде да се види с жена си и дъщерите си. Може би щеше да се стресне. Жена му изглеждаше симпатична. Свястна жена. Работлива. Не се оплакваше.

Милен остави торбите на голямото легло, отвори празна пътническа чанта и започна да ги нарежда в нея. Всъщност, продължи мисълта си тя, няма смисъл да се хленчи, така нищо няма да се оправи, човек се самосъжалява, вайка се за миналото време, а то не може да се върне, тогава какъв е смисълът? Отново преброи пакетите, записа на лист купените количества от всеки продукт и цената, която беше платила. „Забравих да взема парфюми! И шампоани оцветители! И лак за коса! Карай! — си каза. — Няма страшно, ще купя утре или при следващото идване. А и като за начало нека е по-скромно…“

Съблече се, извади нощницата си от куфара, разопакова сапуна, оставен в банята, и взе душ. Нямаше търпение да се върне в Кения и да отвори салона.

Заспа, изреждайки разни имена: „Парижка красота“, „Парижки шик“, „Парис Бюти“, за миг се уплаши: какво ще прави, ако нещата не потръгнат, беше изтеглила всичко от банковата си сметка, вече нямаше никакви пари. Потърси в тъмното дърво, за да чукне, и заспа.

Жозефин погледна календара в кухнята и зачеркна с черен флумастер двете следващи седмици. Беше 15 април, момичетата се връщаха на 30, което означаваше две седмици писане на книгата. Две седмици, четиринайсет дни с поне десет часа работа на ден. Може и дванайсет, ако пие повече кафета. Току-що се бе върнала от „Карфур“, беше се запасила солидно. Накупи само готови храни, консерви, кутии, пакети. Нарязан хляб за сандвичи, бутилки вода, нес кафе, разнообразни десертчета, тъпкани с витамини, кисели млека, шоколад. Имаше доста да пише всеки ден, за да завърши навреме.

Когато Антоан й предложи да вземе момичетата за Великден, тя се поколеба. Притесняваше я мисълта да ги изпрати в Кения под надзора само на Милен. Ами ако отидеха прекалено близо до крокодилите? Говори с Шърли и тя й предложи: „Бих заминала с тях, ще взема и Гари… Мога да отсъствам две седмици, нямам часове, нямам спешни поръчки и обожавам пътуванията и приключенията! Питай Антоан дали е съгласен.“ Антоан каза „да“ и снощи Жозефин закара на летище „Роаси“ момичетата, Шърли и Гари.

Да си определи часове за работа. Да не изпуска времето. Да се храни между две глави. Да пие много кафе. Спокойно ще подреди бележките и книгите си на кухненската маса, без да се опасява, че ще пречи някому. И ще пише, ще пише…

За начало да скицира декора.

Къде да се развие действието? В мъгливия север или някъде на слънце?

На слънце!

Село в Южна Франция близо до Монпелие. През XII век Франция наброява дванайсет милиона жители, Англия — само милион и осемстотин. Франция е разделена на две: кралството на Плантагенетите начело с Хенри II и Алиенор; и на Луи VII, крал на Франция и баща на бъдещия Филип Опост. Простият прав палешник на плуга е заместен с по-усъвършенстван и реколтата е по-богата. Мелниците са заместили хромела. Хората се хранят по-обилно, по-разнообразно и детската смъртност намалява. Търговията се развива по тържищата и панаирите. Парите са влезли в обръщение и стават все по-желани. В градовете търпят евреите, но не ги обичат. И тъй като християните нямат право да дават пари срещу лихва, евреите играят ролята на банкери. Най-често на лихвари. Имат интерес от хорското нещастие, затова са мразени. Задължават ги да носят жълта звезда.

Във висшето общество единствената ценност на жената е нейната девственост, която тя дарява в деня на брачната церемония. За бъдещия съпруг тя е детеродната утроба. За раждане на момчета. Той не проявява любовта си към нея. Както поучава църковният закон: който обича жена си с пламенна любов, се смята за прелюбодеец. Затова много жени искат да се оттеглят в манастир. През XI и XII век броят на манастирите се увеличава.

„Създаването на деца в брака е позволено, но сладострастието, присъщо на развратниците, е осъдително“ — проповядва свещеникът. Свещеникът, тази важна фигура! Той създава законите. Дори кралят му се подчинява. Ако е излязла от дома си без придружител и бъде изнасилена, девойката не може да се омъжи и всички я сочат с пръст. Банди от младежи, шайки от воини без водачи, рицари без замъци, без господари и без армии кръстосват страната на шир и длъж, търсят свежа плът или старци, които да ограбят. Време на жестоко социално насилие.

На Флорин всичко това й е пределно ясно. Тя не желае да е от жените, дето ги водят към олтара като на заколение. Въпреки че рицарската любов се лее от баладите на трубадурите, в нейното село никой не говори за любов. Отвори ли се приказка за сватба, казват, че младият рицар иска „да се задоми, да вземе жена и да има земя“. Тя отказва да е предмет. Предпочита да се отдаде на Господа.

Флорин започваше да придобива облик. Жозефин си я представяше ясно: висока, руса, снажна, с бяла като сняг кожа, красива дълга шия, зелени бадемовидни очи със смолисточерни мигли, високо изпъкнало чело, възхитителен тен, изписана уста с розови устни, румени бузи, къдрава коса, захваната с широка избродирана лента и спусната на масури покрай лицето. Наред с всички други съвършенства ръцете й са като от слонова кост, нежни, с дълги тънки пръсти с лъскави нокти. Ръце на аристократка.

Не като моите, помисли си Жозефин и погледна унило ноктите си с неизрязани кожички.

Родителите й са разорени благородници, живеят в разнебитена къща, в която свири вятърът и нахлува дъждът. Те мечтаят да си възвърнат загубения блясък чрез брака на единствената си дъщеря. Принадлежат към бита на селото и на града. Живеят в град, но се издържат от оскъдните приходи от земите си. Останали са им само кон, каруца, вол, няколко кози и овце. Обаче голям гоблен с герба им краси стената на стаята, в която се събират вечер край отъня.

Историята започва от една такава вечер край огъня…

Вечер край огъня в малко градче в Аквитания през XII век.

„Трябва да измисля име на градчето.“ Привечер близки и съседи си ходят на гости. Една вечер по време на такова събиране на баби, дядовци, деца, внуци, братовчеди и братовчедки научават, че граф Дьо Кастелно се е завърнал от кръстоносния поход. Гийом Дългата сабя е благородник храбър, богат и красив.

„Тук е мястото да опиша Гийом…“

Златните му къдрици искрят на слънцето и воините му го разпознават в разгара на сраженията по развятата като знаме грива. Кралят го е отличил и му е дарил земи, които Гийом е прибавил към своите графски владения. Има много красив замък, за който овдовялата му майка се е грижила в негово отсъствие, както и обширни плодородни земи. Търси си жена и всички се мъчат да отгатнат името на бъдещата графиня. Тъкмо тази вечер е избрала Флорин, за да съобщи на родителите си, че е решила да отиде в манастир, в ордена на бенедиктинките.

„Значи започвам от тази вечерна сцена и насъбралите се около огъня.“ Флорин изчаква подходящ момент, за да говори с майка си. Не, с баща си… Да натежи неговата дума.

Виждаме ги как чистят грах, кърпят дрехи, остъргват цвеклото, всеки върши нещо полезно. Но и разговарят. Приказват си за обичайните неща, обсъждат последните разправии в града (мъжете, обвинени в двуженство, фермерката, затрила новороденото си дете, свещеникът, който се навърта покрай девойките…), шегуват се, въздишат, отварят приказка за овцете, житото, заболелия вол, вълната, дето трябва да се разчепква, лозето, семената, които трябва да се купят; после разговорът се прехвърля на вечните теми: селскостопанските постройки за поправяне, децата за женене, многото данъци, честите бременности…

„Така преминавам към майката на Флорин.“ Алчна, безсърдечна жена, интересчийка — за разлика от бащата, по-скоро простодушен добряк, но под чехъл.

Флорин се опитва да привлече вниманието на баща си и да вземе участие в разговора. Напразно. Децата нямат право да говорят, когато не ги питат. Ритуалът изисква Флорин да направи лек поклон, преди да заговори с родителите си. Затова тя мълчи и чака сгодния миг, в който ще може да се включи в разговора. Някаква възрастна леля мърмори, че вместо за тези дреболии по-добре да говорят за великите неща. Флорин вдига поглед към нея с надежда, че лелята ще заговори за Господ и тогава тя ще каже. Напразно! Никой не обръща внимание на старата леля и Флорин запазва мълчание. Най-сетне господарят на дома, комуто всеки дължи уважение, се обръща към дъщеря си с молба да му донесе лулата.

„Както когато бях малка! Аз носех лулата на баща ми. Мама му забраняваше да пуши вътре. Той излизаше на балкона и аз го следвах по петите. Той ми показваше звездите и ми казваше имената им…“

Бащата на Флорин пуши вкъщи — Флорин му тъпче лулата. И му съобщава за намерението си. Майка й чува и категорично възразява. И дума да не става, тя ще се омъжи за граф Дьо Кастелно!

Флорин упорства, че Господ е нейният избраник. Баща й заповядва да се прибере в стаята си и да насочи вниманието си към първата Божа заповед: почитай баща си и майка си.

Флорин се оттегля.

„Сега описвам стаята й: раклите, завесите, столовете и табуретките, леглото.“ Раклите и сандъците имат много заключалки. Който държи ключовете на сандъците, се радва на голямо доверие в семейната йерархия. След като гостите се разотиват, от стаята си Флорин чува родителите й да си говорят в съседната стая. Майка й обича да се оплаква: „Нямам какво да облека, ти ме пренебрегваш… Еди-коя си е по-хубаво облечена от мен, друга е по-уважавана, станала съм за посмешище…“ Тя хленчи непрекъснато, а съпругът й мълчи. Тази вечер обаче говорят за нея. Всяка девойка от добро семейство меси хляба, оправя леглата, мие, готви, плете, шие и бродира кесии за пари. Всички решения се вземат от родителите, а тя е длъжна да им се подчинява.

„Тя ще се омъжи за Гийом Дългата сабя — повтаря майка й, — аз няма да отстъпя.“

Баща й мълчи.

На другата сутрин Флорин слиза в кухнята и бавачката й губи съзнание. Майка й притичва и припада на свой ред! Флорин си е обръснала главата и упорито повтаря: „Няма да се омъжа за Гийом Дългата сабя, искам да отида в манастир.“

Майка й се съвзема и я заключва в стаята й.

Всички са възмутени, силят се упреци и наказания. Отнемат й ключовете от сандъците с дрехите й, лишават я от свобода, натирват я в кухнята, окъсана и опърпана като последно слугинче. Флорин е много красива. Флорин е прекрасна. По неин адрес не плъзват никакви клюки, свещеникът е категоричен. Тя се изповядва три пъти седмично. Ще стане идеална съпруга. Окуражени, родителите й се надяват тя да има сполучлив брак.

Държат я заключена у дома. Майка й, баща й, прислугата не я изпускат от очи. Уединената и мълчаливо вършена домакинска работа ще прогони нелепите бълнувания от главата на малката лудетина. Държат я далеч от прозорците, които са под постоянно наблюдение, защото крият опасности за моминската добродетелност. Отворени към улицата, скрити зад щорите, те позволяват най-страшните волности. От прозореца се гледа, завързва се разговор, шпионира се.

Славата на Флорин стига до Гийом Дългата сабя. Той изразява желание да я види. Майка й я забулва с бродиран воал и безброй дрънкулки, за да не се забележи обръснатата й глава.

Срещат се. Гийом Дългата сабя е заслепен от безмълвната красота на Флорин и от фините й прекрасни ръце. Прави й предложение. Флорин е длъжна да се подчини. Тя решава, че това ще бъде първата й крачка към смирението.

Сватбата. Гийом прави голяма сватба. Заповядал е да издигнат огромен подиум с маси, на които петстотин души гуляят и се веселят в продължение на осем дни. Мястото е украсено с гоблени, скъпо обзавеждане, оръжия, източни тъкани. В разлати купи горят благовония. Над главите на гостите е опънато огромно светлосиньо покривало, избродирано с гирлянди от зеленина и рози. Поставката за съдовете е изработена от сребро с ажурни украси. Подът е застлан със зелени клонки. В кухните се трудят петдесет готвачи и помощници. Поднесените ястия са безчет. Младоженката носи диадема, украсена с паунови пера, на цена колкото пет-шест годишни заплати на майстор зидар. Тя прекарва целия сватбен ритуал със сведен поглед. Подчинила се е. Дала е обет пред Господ да бъде добра съпруга. Ще изпълни дадената дума.

„Тук — си казва Жозефин — ще опиша първите дни от живота на младоженката Флорин. Първата й брачна нощ!“ Тези жени, още деца, оставяни в ръцете на грубите воини, които нямали никаква представа за женските копнежи… Тя трепери, защото е само по риза. „Може би Гийом ще е нежен… ще видя дали да го опиша така, че да буди симпатия у читателя!“ Докато е женен за Флорин, Гийом Дългата сабя преуспява и става още по-богат. Как? Трябва да го обмисля…

Втория съпруг, тя го…

На вратата се звънна. Никак не й се отваряше. Кой ли идва да й досажда? На пръсти отиде до вратата и погледна през шпионката. Ирис!

— Отвори, Жо, отвори. Аз съм, Ирис.

Жозефин неохотно отвори. Ирис се разсмя.

— Как си облечена! Като слугиня.

— Ами… Работя…

— Идвам само да видя докъде си с книгата ми и как е нашата героиня.

— Обръсна си главата — измърмори Жозефин, която с удоволствие би обръснала главата на сестра си.

— Искам да прочета! Искам да прочета!

— Слушай, Ирис, не знам дали… Много съм заета.

— Няма да се заседавам, обещавам. Само минавах оттук.

Отидоха в кухнята и Ирис се наведе над екрана. Зачете се. Мобилният й телефон звънна и тя отговори. „Не, не, не ми пречиш, при сестра ми съм. Да! В Курбвоа! Представяш ли си! Взех си компас. И паспорта! Ха, ха, ха! Не! Наистина ли? Разказвай… Това ли казал! А тя, тя какво?“

Жозефин кипна. Не само ми пречи, но и спира насред четенето, за да бъбри по телефона. Тя издърпа лаптопа от ръцете на сестра си, прониза я с поглед.

— Оо! Трябва да затварям, Жозефин ме застреля с поглед! Ще ти звънна по-късно. — Ирис щракна капачето на телефона си. — Сърдиш ли се?

— Да. Сърдя се. Първо, идваш без предупреждение, прекъсваш ме, докато работя, после прекъсваш четенето, за да говориш с някаква кретенка и да ми се подиграваш! Ако не те интересува какво пиша, не идвай да ми пречиш, ясно?

— Мислех, че ще ти помогна с мнението си.

— Нямам нужда от твоето мнение, Ирис. Остави ме да пиша на спокойствие и когато аз реша, ще дойдеш да четеш.

— Добре, добре. Успокой се! Може ли да погледна само мъничко?

— Но повече няма да говориш по телефона.

Ирис кимна и Жозефин й подаде лаптопа. Ирис се зачете. Телефонът й звънна. Тя не отговори. После вдигна очи към сестра си и каза: „Добре е. Много е добре.“

Жозефин почувства как отново я изпълва спокойствие.

До момента, в който Ирис се усмихна и заяви:

— Чудесна идея е да си обръсне главата… Страхотно попадение! Жозефин не отвърна. Нямаше търпение да продължи романа си, само това я интересуваше.

— Да си отивам вече, нали?

— Но без да ми се сърдиш?

— Разбира се… Напротив, радвам се, че вземаш нещата толкова присърце.

Ирис си взе чантата, мобилния, целуна сестра си и си тръгна, оставила подире си ухание на парфюм.

Жозефин се облегна на входната врата, пое си дъх и се върна в кухнята. Искаше да продължи, но се отказа — нищо не й хрумваше.

Изкрещя ядно и отвори вратата на хладилника.

— Татко, крокодилите ще ме изядат ли?

Антоан стисна здраво малката ръчичка на Зое, за да я успокои. Крокодилите няма да я изядат. Само не бива да се приближава до тях и да ги храни. Тук не е зоологическа градина и няма пазачи. Просто трябва да внимава, нищо повече.

Бяха завели Зое на разходка покрай водните площи, в които плуваха крокодилите. Той искаше да й покаже къде работи, с какво се занимава. За да убеди самия себе си, че е имал сериозна причина да дойде чак тук. Не беше забравил съвета на Жозефин: „Отдели време за Зое, не оставяй Ортанс да те обсеби.“ Когато пристигнаха снощи, Шърли, Гари и момичетата бяха уморени от пътуването и топлината, но възбудени от мисълта, че ще видят „Кроко Парк“, морето, лагуната, кораловите рифове. Шърли бе купила пътеводител за Кения и в самолета им го прочете от кора до кора. Вечеряха на верандата. Милен изглеждаше щастлива, че има компания. Цял ден не излезе от кухнята, за да направи хубава вечеря. За пръв път, откакто беше в Кения, Антоан се почувства щастлив. Щастлив, че е с дъщерите си. Щастлив, че е отново в семейна среда. Милен и Ортанс, изглежда, се разбираха чудесно. Ортанс обеща на Милен да й помага да продава козметиката. „Значи ще те гримирам и ти ще си нещо като жива реклама, само внимавай да не подлудиш китайците!“ Ортанс направи гримаса на отвращение. „Много са дребни, слаби, много жълти, аз харесвам истинските, мускулестите мъже!“ Антоан слушаше, смаян от самочувствието на дъщеря си. Гари опипа бицепсите си. Беше стигнал до петдесет лицеви опори, сутрин и вечер. „Още малко усилия, джудже, и ще видим!“ Шърли помръкна. Не понасяше да наричат сина й джудже.

Сутринта Зое влезе в стаята им, без да почука. Татко й направи знак да не вдига шум и двамата отидоха да се поразходят.

Вървяха мълчешком. Антоан показваше на Зое различните уреди и приспособления в парка. Назоваваше птиците и дърветата. Беше се погрижил да я намаже с крем против изгаряне и бе сложил на главата й широкопола шапка да я предпазва от слънцето. Тя прогони една муха и въздъхна.

— Татко, нали няма да останеш дълго тук?

— Все още не знам.

— Като убиеш крокодилите и като ги сложиш в кутии или направиш от тях чанти, ще можеш да си тръгнеш, нали?

— Ще се появят други на тяхно място. Ще се народят малки…

— А малките, и тях ли ще ги убиеш?

— Ще се наложи…

— Дори и бебетата?

— Ще изчакам да пораснат… Или няма да изчакам, ако си намеря друга работа.

— Предпочитам да не изчакваш. А крокодилът кога става голям?

— На дванайсет години…

— Значи няма да ги чакаш! Нали, татко?

— Когато стане на дванайсет години, си избира женска и отива да живее на друга територия.

— Значи нещо подобно на нас.

— Нещо подобно, права си. Майката крокодилка снася петдесетина яйца и ги мъти три месеца. Колкото по-висока е температурата в гнездото, толкова повече мъжки крокодилчета ще се родят. Е, това не е като при нас.

— Значи тя ще има петдесет бебета!

— Не, защото някои ще умрат още в яйцето, други ще бъдат изядени от хищниците. Мангусти, змии, други животни. Те дебнат и когато майката отсъства, идват да претърсват гнездото.

— А след като се родят?

— Мама крокодилка ги взема много нежно с муцуната си и ги пуска във водата. Придружава ги в продължение на месеци, понякога една-две години, за да ги пази, но те сами си намират храна.

— Това са прекалено много деца, как се грижи за всичките?

— Деветдесет и девет процента от крокодилчетата умират в ранна възраст. Такъв е законът на природата…

— А майката, на нея мъчно ли й е?

— Тя е наясно със закона… затова се бори за оцелелите бебета.

— Ама сигурно й е мъчно. Изглежда добра майка. Прави големи усилия. Като мама, и тя прави големи усилия заради нас. Много работа…

— Имаш право, Зое, майка ти е страхотна.

— Тогава ти защо си отиде?

Тя беше спряла, бе вдигнала шапката си и го гледаше сериозно.

— Няма да разбереш. Когато сме деца, мислим, че животът е прост, логичен, но като пораснем, виждаме, че е нещо по-сложно… безкрайно много обичам майка ти, обаче…

Той не знаеше какво да каже. И той си задаваше същия въпрос като Зое: защо беше напуснал дома си? Щом онази вечер след ресторанта, като доведе момичетата, изпита желание да остане с Жозефин. Да си легне, да заспи и животът да продължи както по-рано, спокоен и приятен.

— Сигурно е сложно, след като дори ти не можеш да го обясниш… Аз не искам никога да пораствам! Щото ще имам само неприятности. Или пък да порасна, но да не ставам възрастна…

— Точно в това е проблемът, скъпа моя: да се научи човек как да стане и възрастен, и добър човек едновременно. Нужни са години, докато се научи, а понякога така и не се научава… Прекалено късно разбира, че е извършил някаква глупост.

— С дрехите ли спиш, когато спиш с Милен?

Антоан се сепна. Въпросът го свари неподготвен. Хвана отново дъщеря си за ръчичка, но тя я издърпа и пак го попита.

— Защо питаш? Има ли значение?

— Любиш ли се с Милен?

Той запелтечи:

— Е, Зое, не е твоя работа!

— Напротив! Ако се любиш с нея, ще имаш много бебета, а пък аз не искам…

Той клекна, прегърна я и нежно й пошепна на ухо:

— Не искам да имам други деца освен Ортанс и теб.

— Обещаваш ли?

— Обещавам… Вие сте двете ми любими момичета и изпълвате цялото ми сърце.

— Тогава трябва да спиш облечен!

Той не посмя да я излъже, просто реши да смени темата.

— Не си ли гладна? Не искаш ли хубава закуска с яйца, шунка, филийки с конфитюр?

Тя не отговори.

— Да се връщаме… А?

Тя кимна. Имаше съвсем сериозен вид. Сякаш се беше замислила. Антоан я наблюдаваше, опасяваше се от друг притеснителен въпрос.

— Милен меси хляба тук. Ужасно е вкусен, понякога е препечен, но…

— И Александър се безпокои за родителите си. По едно време престанали да спят заедно и Александър ми каза, че вече не правели любов!

— А как е разбрал?

Тя се засмя и хвърли на баща си поглед, който означаваше: „Да не ме мислиш за бебе?“

— Защото вече не чувал никакви шумове в стаята им! Така се разбира.

Антоан си отбеляза, че трябва да внимава, докато дъщерите му са тук.

— И това го обезпокоило, така ли?

— Да, защото след това родителите се развеждат…

— Не винаги, Зое. Не винаги… Ето, мама и аз още не сме разведени.

Той млъкна. По-добре да смени темата на разговор, за да избегне други смущаващи въпроси.

— Да, но то е все също… Вече не спите заедно.

— Как намираш стаята си тук, харесва ли ти?

Тя направи гримаса и отговори:

— Да, не е зле, става.

Върнаха се в къщата, без повече да разговарят. Антоан отново хвана Зое за ръка и този път тя не я издърпа.

Прекараха следобеда на плажа. Без Милен, тъй като тя отваряше магазинчето си в четири часа. Антоан се стресна, когато Ортанс съблече тениската и пареото — имаше тяло на жена. Дълги крака, фина талия, закръглено дупе, малко, нежно, но мускулесто коремче, гърдите й аха да изскочат от горнището на банския. Тяло и походка на жена. Начинът, по който вдигна дългата си руса коса и я завърза, по който намаза с крем бедрата, раменете и врата си, го смути. Извърна поглед и огледа плажа, за да види дали наоколо няма мъже, които да я зяпат. Въздъхна с облекчение, защото видя, че са едва ли не единствените на пясъка с изключение на няколко деца, които си играеха в морето. Шърли забеляза смущението му и заяви:

— Смайващо, нали? Ще подлуди мъжете! Само като я види, синът ми губи и ума, и дума.

— Когато си тръгнах, тя беше още дете.

— Трябва да свикваш! Това е само началото.

Децата се втурнаха към водата. Белият пясък лепнеше по краката им. Хвърлиха се с викове в морето. Седнали един до друг, Шърли и Антоан ги гледаха.

— Има ли приятел? — попита Антоан.

— Не знам. Много е потайна.

Антоан въздъхна.

— Като си помисля, че няма да съм там да я виждам.

Шърли се усмихна иронично.

— Тя те води за носа! Умее да омайва мъжете… По-добре се подготви за най-лошото.

Антоан се загледа в морето и в трите деца, които подскачаха във вълните. Гари хвана Зое и я хвърли в прииждащата вълна. „Внимавай!“ — едва не извика Антоан, но се сети, че не беше дълбоко и Зое стигаше дъното. Погледът му се върна отново на Ортанс, която се бе отдалечила от групата и се носеше по повърхността по корем, с ръце по тялото и събрани крака като дълга опашка на сирена, притворила очи.

Потръпна. Стана и предложи на Шърли:

— Да отидем при тях, а? Водата е прекрасна, ще видиш. Влизайки в морето, Антоан внезапно се сети, че откакто пристигнаха момичетата, не беше слагал в уста капка алкохол.

Анриет Гробз беше поела по пътеката на войната.

Застанала пред огледалото, тя нахлупи филцовата си шапка и здраво я прободе с дългата игла, за да стои права и да не литне от първия полъх на вятъра. Дръпна по една черта ярко червено червило на устните си, мацна си на бузите тъмночервен руж, щракна клипсовете на съсухрените си сбръчкани уши и се изпъчи, готова да започне разследването.

Днес беше първи май, на първи май никой не работи.

Никой освен Марсел Гробз.

На закуска й съобщи, че отива на работа и ще се върне късно, да не го чака за вечеря.

„На работа ли?“ — повтори тихо Анриет Гробз. Кокът й беше толкова силно опънат, че кожата на лицето й не се нуждаеше от лифтинг. Като си разпуснеше косата, се състаряваше с десет години — без фибите отпуснатата й кожа съвсем провисваше. На работа на първи май? Хайде де, тук имаше нещо гнило. Снощното й подозрение се потвърждаваше.

Втората бомба, пусната от добряка Марсел, беше, когато разчупваше черупката на свареното яйце и потапяше намазаното с масло залче хляб в жълтъка. Тя погледна тлъстия мъж, който се бе омазал с жълтък по брадата, и се потресе.

Първата бомба избухна вчера. Двамата вечеряха, седнали в двата края на дългата маса в трапезарията, и Гладис, прислужницата им от остров Мавриций, прислужваше, а Марсел, както обикновено на вечеря, попита: „Добре ли ти мина денят?“ Снощи обаче добави две думи, които изтрещяха като картечни залпове. Марсел не се задоволи с: „Добре ли ти мина денят“, а добави „скъпа моя“ в края на изречението! „Добре ли ти мина денят, скъпа моя?“

И заби поглед в задушеното телешко с картофи, без да осъзнава каква буря беше предизвикал.

От двайсет и повече години насам Марсел бе престанал да нарича Анриет „скъпа моя“. Първо, защото му беше забранила да я нарича така пред хората, и после, защото намираше подобно обръщение за смешно. „Смешно“ бе епитетът, който тя прикачаше към този знак за съпружеска обич. След като всеки път, когато се разнежеше, Марсел получаваше единствено укори, той свикна да се обръща към нея неутрално, само с „Анриет“.

Снощи обаче я нарече „скъпа моя“.

Сякаш я шибна с камшик през лицето. Това „скъпа моя“ очевидно не бе предназначено за нея.

Цяла нощ се въртя в бившето съпружеско легло, стана в три сутринта да пийне чашка червено вино, дано я приспи, бутна вратата на стаята на Шефа и видя празното легло.

Още един знак!

Случваше се да не си спи вкъщи, но само когато отиваше в командировка, не и в сегашния случай — снощи вечеряха заедно и както обикновено той си отиде в стаята си. Влезе в стаята на Шефа, запали лампата — нямаше никакво съмнение, птичката беше изхвръкнала, завивката беше непокътната! Изненадана огледа малката стаичка, в която по принцип не влизаше, тясното легло, паянтовото нощно шкафче, евтиното килимче, лампата с продупчения абажур, чорапите на пода. Инспектира и банята: бръснач, одеколон, гребен, четка, шампоан, паста за зъби и… цяла серия мъжка козметика. Дневен крем, почистващ крем за лице, омекотяващ крем, хидратантен крем, крем за очи, стягащ крем за кожата, крем за паласките. Разкрасяващата палитра кремове на Шефа, разположена под носа й, буквално й се подиграваше.

Тя извика от потрес. Шефа има любовница! Шефа нежно гука! Шефа пръска пари! Шефа бяга от къщи!

Върна се в кухнята да допие бутилката отлежало бордо, която бе наченала с вечерята.

Не мигна цяла нощ.

А на закуска приказките за работа на първи май затвърдиха подозренията й.

Трябваше да направи малко разследване. Първо да прескочи до кабинета на Шефа, за да се увери дали наистина е на работа. Да се порови в кореспонденцията, в бележника му, да прегледа записаните срещи, да проучи чековата му книжка, извлеченията от банковата карта. За да свърши всичко това, трябваше да мине през трупа на онази въшка Жозиан, обаче нали е първи май? Няма да има жива душа и необезпокоявана ще може да прерови всичко! Само трябва да внимава да не се натъкне на смотания Рьоне и онази пачавра жена му, двамата тъпаци, щедро издържани от наивника Марсел Гробз. Какво гадно име! „Като си помисля само, че го нося“ — избъбра тя и провери дали шапката й си стой здраво на мястото.

Какво ли не трябва да понася човек, за да отгледа децата си! Жертваш се в името на майчинството. Ирис беше благодарна, приятна, любезна. За разлика от Жозефин. Голям срам! И вироглава на всичко отгоре! Преживява пубертетска криза на четирийсет години, направо е смешно! „В края на краищата престанахме да се виждаме, което може би е за предпочитане. Не можех да я понасям! Не понасям посредствения живот, който избра: смотан съпруг, апартамент в блок в предградието и жалка научна заплата. Това пък ако е успех!“ Смехотворно. Единствена Ортанс й носеше някаква утеха. Прекрасно младо създание с красива външност и съвсем различни амбиции от тези на клетата й майка!

Пооглади бръчките на шията си и със свити устни излезе от апартамента. Натисна копчето на асансьора.

Когато минаваше покрай портиерката, кимна и я дари с приветлива усмивка. Портиерката й правеше много услуги и Анриет държеше да е в добри отношения с нея.

Анриет Гробз беше като мнозина други: сопната с близките си, любезна с първия срещнат. Понеже смяташе, че няма какво повече да изкопчи от хората, с които живееше, и понеже не признаваше саможертви, любов и щедрост, тя не си даваше труда да бъде приветлива и проявяваше към близките си най-безмилостно и грубо отношение, правеше всичко възможно да ги държи в подчинение. Но тъй като беше изключително себелюбива, изпитваше нужда от ласкателства, които й действаха като балсам и които можеше да получи само от непознати. Хората, които не я познаваха отблизо, я смятаха за очарователна и й приписваха всякакви качества. Качества, за които споменаваше до втръсване, и разказваше за всички тези хора, които толкова я обичали и били готови на всичко за нея, които виждали колко е достойна, изискана, ослепителна… Подозираше близките си и най-вече дъщеря си Жозефин, че са наясно с нейното бездушие, и полагаше похвални усилия, за да си спечели уважението на чуждите хора. Надяваше се да разшири кръга, в центъра на който се поставяше. Правейки услуги на напълно непознати, получаваше в отплата самолюбие, което затвърждаваше високото й мнение за собствената й особа.

Портиерката беше част от свитата й. Анриет й пробутваше старите си парцали с обяснението, че са от най-известните модни къщи, даваше по някоя и друга банкнота на сина й, задето й качваше горе покупките, когато беше натоварена, и позволяваше на портиера безплатно да държи колата си на празния паркинг. Подобни жестове на мнима щедрост й осигуряваха благодарност, която я издигаше в собствените й очи и й позволяваше да продължава да тероризира близките си. Тази мрежа от „приятели“ й действаше успокояващо. Пред тях отваряше сърцето си, разказваше им надълго и нашироко за тревогите, които й причиняваше малката й дъщеря. А Жозефин се чудеше защо портиерката я гледа така намусено, когато ходеше на гости у майка си.

Въпросната сутрин Анриет Гробз съвсем спонтанно предположи най-ужасното за съпруга си. Тя виждаше злото навсякъде, понеже го носеше в себе си.

Първо се изненада, че не вижда колата и шофьора, изпънат в стойка мирно, който да я чака пред входа на кооперацията, после си спомни, че е 1 май, неработен ден, пустоса празниците и неработните дни, които подтикваха французите да мързелуват и спираха развитието на страната, след което се принуди да вдигне ръка, за да спре такси.

— Авеню „Нил“ — излая тя на шофьора на един опел, който закова почти на милиметър от нея.

Както предполагаше, във фирмата нямаше жива душа.

Никаква следа от Шефа и от секретарката му. Както и от двамата кретени от склада. Злобно ухилена, тя пое по стълбите към кабинета, за който имаше ключ.

Настани се удобно и се захвана да проверява входящите преписки, отвори папка, после друга, прегледа отбелязаните срещи в бележника. Нито едно женско име, никакви подозрителни инициали. Смело започна да изпразва чекмеджетата, търсеше чекови книжки, извлечения от кредитни карти. Нищо не й се изясни. Започна да й омръзва, но неочаквано напипа дебел плик, заклещен в дъното на чекмеджето, на който пишеше „Разходи разни“. Отвори го и я обля вълна на злобна радост. Пипна го! Сметка от хотел, четири нощувки в „Плаза“ за двама души със закуска, виж ти, хайвер и шампанско на закуска, добре го дава с дамата си! Солена сметка от бижутер на площад „Вандом“ и още фактури за шампанско, парфюми, дрехи от известни дизайнерски марки! Дявол го взел, виж го как се престарава за мацките, дето ги забърсва, нищо не е достатъчно добро за тях! Когато си дърт, плащаш! Скъпо и прескъпо!

Тя стана и отиде в стаята на Жозиан да копира намереното. Докато машината си вършеше работата, се почуди защо ли Шефа пази всичките тези сметки. Дали не ги е плащал със служебни пари? Ако така се окаже, попада под ударите на закона. Злоупотреба с фирмени средства — щеше да го притисне поне по два параграфа!

Върна се обратно в кабинета и продължи да тършува. Може би имаше още съмнителни пликове. Кракът й докосна някакъв кашон под бюрото. Наведе се, издърпа го, отвори го и пред погледа и се разкри изумителна гледка: десетки бебешки ританки, сини, розови, бели, от памук и коприна, лигавничета, ръкавички без пръсти, за да не си драскат бебетата лицата, вълнени чорапки във всички цветове, луксозни одеялца, швейцарски, френски, английски каталози за люлки, бебешки колички, всевъзможни видове и форми дрънкалки за окачване над леглото на ангелчето. Прерови до дъно кашона и потъна в размисъл. Подготвя се да пусне на пазара колекция бебешки дрешки! Копия на най-прочутите марки, които щеше да произвежда евтино в Китай или другаде. На лицето й се изписа отвращение. Дъртият Гробз се насочва към нови пазари. Ориентирал се е към бебетата. Жалка работа! Тя затвори кашона и го натика обратно под бюрото с върха на елегантната си обувка. Нека така се утешава, че е останал без деца! Старостта е патетична възраст, човек губи чувство за благоприличие, а би трябвало, напротив, да се научи да се отказва от някои неща. Един Господ знаеше колко й бе досаждал с копнежа си за дете… Но тя не се поддаде! Остана по-твърда от стомана. Бездруго й беше трудно да понася мераците му, да чувства как късите му кебапчести пръсти мачкат гърдите й… Отвратена изкриви лице, но се сепна навреме. Карай! Онова време бе минало, беше го поставила на мястото му.

Слезе по стълбите. Страхуваше се да взема асансьора, когато беше сама. Един път остана заклещена в него и само дето не умря от ужас. Задушаваше се, отворила широко уста като риба на сухо, въртеше глава, хриптеше, не можеше да си поеме дъх. Наложи се да си свали шапката, да си разкопчае блузата, да махне една по една фибите от кока и да си разпусне косата, за да глътне малко въздух, и пожарникарите, повикани на помощ, извадиха от кабината паникьосана и агонизираща старица. Приключението продължи повече от час и тя никога нямаше да забрави обърканите погледи на служителите, когато излезе, залитайки. Дълго след това не стъпи в службата.

В двора чу дивашката музика, която се лееше от прозорците на жилището на Жинет и Рьоне, и някакъв мъж, вероятно натряскан, се показа и кресна по неин адрес:

— Ей, дърто! Ела да танцуваш туист с нас! Момчета, бързо елате да видите дъртачката с капела на главата как си плю на петите!

— Затваряй си устата, Режис! — изрева друг мъжага, очевидно Рьоне. — Това е баба Гробз.

Тя сви рамене и ускори крачка, стиснала под мишница изобличаващия плик с документи. „Подигравайте се колкото си щете, пипнах ви до един и няма да се отървете лесно.“ Изруга и се помоли веднага да хване такси и да скрие трофея на сигурно място в сейфа в своята стая.

— Затова ли не те виждаме никъде? Затворила си се и пишеш, така ли?

Ирис я погледна със загадъчна физиономия и кимна. Пренесе се мислено в кухнята на Жозефин и описа творческите си мъки на Беранжер, слисана от метаморфозата на своята приятелка.

— Изтощително е, да знаеш. Ако можеше да ме видиш само! Почти не излизам от стаята. Кармен ми носи храна. Принуждава ме да хапна, защото изобщо забравям да ям!

— Вярно е, отслабнала си…

— Всички тези действащи лица в главата ми! Напълно са ме обсебили. По-истински са от теб, Александър или Филип! Ето, седя насреща ти, но не съм тук! Всъщност съм с Флорин, това е името на моята героиня.

Беранжер слушаше със зяпнала уста.

— Не мога да спя. Нощем ставам, записвам си разни неща. Само за това мисля. Трябва да намирам за всеки собствен начин на изразяване, да развивам образа, защото така се развива и повествованието, така изглежда естествено, а не като лепнато. Разказът трябва да се лее, да не се чувства никакво усилие, та читателят да потъне в него и да се наслаждава. Да има недоизказани неща, елипси…

Беранжер не беше много сигурна, че разбира това с „елипсите“, но не се осмели да попита Ирис.

— А как пишеш за средновековието?

— За дванайсети век, мила! Истински обрат в историята на Франция. Накупила съм много книги и чета, чета. Жорж Дюби, Жорж Дюмезил, Филип Ариес, Доминик Бартелеми, Жак льо Гоф… чета и Кретиен дьо Троа, романите на Жан Рьонар и големия поет на дванайсети век Бернар дьо Вантадур. — На лицето й се изписа угриженост, тя сведе глава, сякаш това огромно знание натежаваше на крехките й рамене. — Един пример: знаеш ли как са наричали сластолюбието в онези времена?

— Нямам представа!

— Близачество. А как са абортирали? С отвара от мораво рогче.

„Още една дума, която не знам“ — помисли Беранжер, смаяна от познанията на приятелката си. Кой би повярвал, че високомерната, повърхностната Ирис Дюпен ще се захване с такава трудна задача — да пише роман. На всичко отгоре роман, в който действието се развива през XII век!

„Колко е лесно, колко е просто — радваше се Ирис. — Ако всички читатели са такива загубеняци, ще се нося на гребена на вълната в безоблачно щастие. Остава само да си изработя подходящия за целта образ: прическа, поведение, две-три клишета, които да пасват за всичко, изнасилване на единайсетгодишна възраст, малко дрога и бинго! — грабвам голямата награда.“ Обедите с Беранжер се оказаха отлична репетиция за предстоящите й изяви, затова тя редовно я канеше. Така се упражняваше да отговаря на въпросите, както се надяваше да го прави по-късно и с журналистите.

— А за „Декрета“? Чувала ли си за „Декрета“?

— Не си изкарах матурата — отвърна паникьосана Беранжер. — Дори не бях допусната до устен!

— Страхотен въпросник, съставен от Църквата и предназначен да регламентира сексуалното поведение на жените. С ужасяващи въпроси: „Притежаваш ли инструмент с подходящ за теб размер, прикрепвала ли си го на мястото на женския си орган или на някоя приятелка, прелюбодействала ли си с други скверни жени с помощта на този или на друг подобен инструмент?“

— Нима е имало вибратори по онова време? — Беранжер не вярваше на ушите си.

— „Прелюбодействала ли си с малкия си син? Слагала ли си го на женския си полов орган и имитирала ли си любовните движения?“

— Ау… — възкликна шашнатата Беранжер.

— „Предлагала ли си се на животно? Предизвикала ли си го към съвкупление посредством хитрост? Вкусвала ли си семето на мъжа си, за да пламне от любов по теб? Карала ли си го да пие менструална кръв, или да яде хляб, замесен на задника ти?“

— Никога — рече Беранжер, напълно ошашавена.

— „Продавала ли си тялото си на любовници, за да изпитат наслада, или тялото на дъщеря ти, или на внучката ти?“

— Човек би казал, че става въпрос за днешно време!

— Точно това ми помага. Обстановката, дрехите, храната, ритъмът на живота, всичко се променя, но чувствата и поведението в личния живот са същите за жалост…

Още един аргумент, изложен от Жозефин. Ирис беше напълно доволна от себе си. Бе научила наизуст цели пасажи от „Декрета“, които току-що издекламира, без да се запъне. „Тази гъска е идеалното оръжие, ще разкаже за обяда ни на всички познати и на целия парижки хайлайф и никой няма да заподозре, че не съм автор на книгата. После, след като романът излезе, тя ще се бие в гърдите: бях с нея, бях с нея, видях какви усилия хвърляше! Дали да спра дотук, или да нанеса още един съкрушителен удар?“

Реши да нанесе съкрушителния последен удар, наклони се към Беранжер, която беше направила няколко аборта, и прошепна заплашително:

— „Убивала ли си плода в утробата си? Изхвърляла ли си зародиша от матката със зли магии, или с билки?“

Беранжер закри лицето си с ръка.

— Престани, Ирис! Плашиш ме.

Ирис се разсмя.

— Нежеланите новородени ги удушавали или ги пускали във вряла вода. Ако били много ревливи, ги оставяли на бойниците и молели Господ или дявола да им ги смени с други, по-кротки.

Беранжер ахна ужасена и се примоли за пощада.

— Престани или никога повече няма да обядвам с теб.

— А! Прокълната душо, потъпквам секса и суетата на този свят и принасям тялото си в жертва!

— Амин — отвърна Беранжер, която едва издържаше. — А Филип, той как реагира?

— Доста е учуден, да ти кажа право… и напълно се съобразява с моето отшелничество. Страхотно е мил, посветил се е изцяло на Александър.

Последното беше самата истина. Филип с учудване научи за новоизмисленото занимание на жена си. Не говореше на тази тема, но наистина беше поел изцяло грижата за Александър. Прибираше се от работа всяка вечер в седем часа, прекарваше дълго време в стаята му и го изпитваше, обясняваше му задачите по математика, водеше го на футболни мачове и на ръгби. Александър сияеше. Подражаваше във всичко на баща си, важно пъхаше ръце в джобовете на панталона си, служеше си с думи, казани от Филип, и повтаряше „това е ужасно“ със същия сериозен тон като баща си. Ирис се беше обадила в агенцията, за да прекратят следенето. „Добре — бе отвърнал директорът на агенцията, — още повече че май сме разкрити.“ „О! Бях се паникьосала без причина, ставало е въпрос за нещо лично!“ — заяви Ирис, за да приключат възможно най-бързо.

„Едва ли е толкова просто“ — каза си директорът. Филип Дюпен го беше посетил и му бе заявил, че ако не разпореди на хората си да престанат да го следят, ще му бъде отнето разрешителното за работа. Имал си начини. Не се шегуваше. Беше се настанил с категорично движение в кожения фотьойл срещу бюрото. Разположи се удобно, кръстоса крака, подпря ръце, подръпна маншетите на ризата си. Поседя мълчаливо. След което заговори тихо с полупритворени клепачи, но погледът му безмилостно потвърждаваше, че не говори на вятъра. „Това е, надявам се, че бях пределно ясен…“ После се изправи, огледа стаята, сякаш искаше да запечата в паметта си обстановката. Директорът понечи да го придружи до вратата, но Филип Дюпен го отпрати, както се отпраща прислуга, и излезе, без да каже нито дума повече. Директорът предпочете да приключи случая още преди телефонното обаждане на красивата госпожа Дюпен.

След като обядва, Ирис се качи на колата си и отпраши към Курбвоа да види Жозефин. На всяка цена трябваше да й разкаже как бе измамила Беранжер. Не намери никого. Ядоса се на сестра си, че няма мобилен телефон и не може да се свърже с нея. Прибра се вкъщи да доизпипа ролята си на успешна романистка. Не биваше да оставя нищо на случайността, и най-малката подробност трябваше да се предвиди. Ще се упражнява да отговаря на всякакви въпроси, ще подготви зашеметяващи реплики. И ще чете, ще чете. Беше помолила Жо да й направи списък на най-необходимите трудове по темата, та ги проучваше и си водеше бележки. Кармен получи разрешение да й поднесе чая. Безмълвно.

Случваше се да се сети за Габор. Може би ще прочете книгата, кой знае? Може би ще поиска да я екранизира! Ще работят заедно по сценария… Както преди! Както преди… Тя въздъхна, потъна в удобното канапе срещу любимата си картина, която й напомняше за Габор. Така и не успя да го забрави.

Жозефин се беше приютила в библиотеката. През широко отворените прозорци към градината, оформена в типично френски стил, влизаше кротка светлина, светлина като в манастир, и настройваше към душевно спокойствие. Чуваха се птичи песни, равномерното свистене на въртящото се напоително устройство — пасторална атмосфера извън времето.

„Все едно съм в замъка на Флорин…“

Беше разстлала бележките си на масата и следваше съставения план. Флорин е вдовица за първи път. Посъветвала е Гийом Дългата сабя отново да се вдигне на кръстоносен поход. „Не говори добре за вас, драги мой, да си стоите в замъка, когато Божието име ви призовава да проявите храбростта си в далечни земи с нечестиви люде. Вашите хора се подиграват на любовния ви плам и дочувам да нашепват мерзости за вашата смелост, които ме оскърбяват и тревожат. Грабнете пак оръжието!“ Гийом е послушал младата си съпруга и след шест месеца любовно щастие е облякъл военните доспехи, яхнал е коня си и е тръгнал да се сражава на Изток. Там намира смъртта си, след като открива съкровище и го изпраща в родината, на Флорин. Става жертва на някакъв мавър, завидял му за смелостта и красотата. Флорин рони сълзи над купчината злато, не сваля траурния воал и не спира да се моли. Но положението й на млада безутешна вдовица разпалва страстите.

Отново искат да я омъжат насила. Досаждат й всякакви кандидати. Заплашват я да й отнемат богатството. Свекърва й страда и нарежда. Флорин трябва да предприеме нещо! Има своите задължения на жена и графиня. Умолява я и не я оставя на мира. А Флорин иска само едно: да живее спокойно в замъка и да се отдаде на пост и молитва — и на Бога. Не е имала време да зачене наследник, който да я закриля и да брани името на баща си…

В ония времена животът на младите вдовици е трудна битка за оцеляване. Флорин е принудена да приеме повторно венчило, ако не иска да й отнемат съкровището на Гийом и името на семейството й да бъде стъпкано в калта. Тя няма избор. На всичко отгоре Изабо, вярната прислужница, й съобщава за заговор, който се готви срещу нея. Владетелят на съседния замък, Етиен Черния, бил платил на наемници да я отвлекат, да я озлочестят, та да заграби земите й, без да вади сабя! Едно време отвличането било широко разпространена практика — така се сдобивали с владения. Накрая Флорин скланя да се омъжи. Избира най-кроткия жених, най-скромния, който няма да попречи на благочестивите й планове: Тибо дьо Бутаван с прякор Трубадура. Той произхожда от почтено семейство, честен и справедлив е, запълва дните си със съчиняване на поезия за „изисканата любов“, свири на мандолина и бленува за Флорин. Но този брак трябва да бъде приет от останалите благородници! Флорин ще ги постави пред свършен факт, като се омъжи тайно една нощ в параклиса на замъка. Срещу тлъста сума свещеникът извършва бракосъчетанието. На следващия ден дава банкет, на който представя новия си съпруг на измамените кандидати за ръката й. Виното се лее като река, гасконско вино, тъй като английското е толкова калпаво, че „трябва да се пие със затворени очи и стиснати зъби“, кандидатите се натръшкват под масата. Тибо издига родовото знаме над стената на замъка, за да покаже на всички, че тук той е господар.

В работата над романа Жозефин си служеше с прототипи. Използваше и характерни черти, и мимолетни впечатления. Нямаше нужда описанието да е съвсем точно. Беше използвала например образа на баща си, за да създаде бащата на Флорин. И най-сетне го опозна истински. Спомняше си как се беше възхищавала от него като дете и му прощаваше игрите на думи, защото бе разбрала, че той прибягва до тях за отпускане и отмора. Прибираше се вкъщи угрижен и уморен, затова се изкушаваше от лесните си каламбури. В съзнанието й изплуваха откъслечни спомени. Сега вече разбираше мълчанията, непонятните за нейната възраст думи. Казваше си, че почита труда, законите и авторитетите именно защото баща й олицетворяваше тези морални ценности. „Не съм бунтарка, не съм борбена, наследила съм неговото смирение. Уважавам този тип житейско поведение. Харесва ми да се възхищавам. Харесвам хората, които стоят по-високо от мен, вероятно защото съм дъщеря на баща си. Вече разбирам, че мълчанието му е било неговият начин на борба, на търсене. Като срещам хора, които не очакват нищо, не търсят нищо, си давам сметка чрез контраста за душевното богатство на баща ми. Той е от хората, които винаги се стремят към нематериалното. Затова изпитвам нужда от рицари, от крале просяци, от атмосферата на онези далечни времена, в които учението на свети Бенедикт е проповядвало смирението.“

Понякога изникваха спомени, които не можеше да си разтълкува. Те като плаващи по водата дървета създаваха картина, която тя не успяваше да разгадае. Мълчаливият и ужасен гняв на баща й през онзи бурен летен ден в Ландите… Единственият път, когато беше повишил глас на майка й, когато я бе нарекъл „престъпница“. Единственият път, когато майка й не беше отговорила. Спомняше си как баща й я отнесе на ръце. Той миришеше на солено — дали от морето, или от сълзите? Този спомен се появяваше и изчезваше, наслагваше всеки път нови пластове емоции, пълнеше очите й със сълзи, чиято причина не знаеше. Досещаше се, че тук се крие някаква загадка, но картината оставаше мъглява. „Някой ден ще разгадая тайната на плаващите по водата дървета“ — мислеше си Жозефин.

Гризеше химикалката и се чудеше кого да използва за образа на Тибо, нежния трубадур, когато погледът й падна на мъжа с дъфела, седнал на другия край на дългата маса. Беше само на метри от нея! Носеше черно поло с обърната яка, което не подхождаше на пролетния майски следобед. Преметнал бе на облегалката на стола синия си дъфел. „Той ще бъде моят трубадур! Но — сепна се тя — ще се наложи да умре, тъй като е едва вторият съпруг!“ Поколеба се. Продължи да го наблюдава. Той пишеше с лявата ръка, подпрян на лакът, с приведена глава, и не усещаше насочения към него поглед. „Ръцете му са дълги, бели, страните — синкави от наболата гъста брада, дълги мигли, кафяви очи, изпъстрени със зелени точици, той е блед и ужасно слаб. Колко е красив! Вдъхва любовта! Колко далеч изглежда от суетата на земния живот!“

Той ще бъде Тибо и няма да го убива — ще изчезне и ще се появи отново към края! Нека има допълнителна перипетия. Ще го смятат за умрял, Флорин ще си изплаче очите, ще се омъжи отново, но сърцето й ще принадлежи до края на дните й на Тибо Трубадура.

„Не… Той ще умре. Иначе се губи логиката на повествованието. Да не се отклонявам от плана си.“ Тибо е благородник, но и трубадур. Съчинява любовни романси, но и памфлети срещу властта на френския крал или на Хенри II. Пее за радостта от сраженията, за ударите на сабята, но и за военното плячкосване, за интригите на приближените, за алчността на завоевателите. Заклеймява политиката на двамата владетели, непосилните данъци, опустошените градове и села. Печели влияние, прекалено силно влияние. Парите, пише той, трябва да отиват за добруването на поданиците, а не за славата на принцовете. Разгласява на висок глас ропота на крепостните, на селяните, на васалите. Очарова и гневи. Разпалва полемики. Позлатяват го, за да го слушат как пее баладите на протеста. Хенри II обявява награда за главата му. Тибо умира отровен, познал славата.

С дълбока въздишка Жозефин се примири със смъртта на Тибо Трубадура.

Тя работи целия следобед, стимулирана от присъствието на мъжа с дъфела, отбелязваше жеста, с който той поглаждаше наболата си брада, начина, по който притваряше очи в размисъл, виждаше фината китка, отпусната върху белия лист, набъбналата вена на челото, хлътналите страни… и пренасяше видяното в образа на Тибо. Трогната от добротата му, Флорин открива любовта, загърбва своя Бог, а после се отдава на безкрайни молитви, търсейки опрощение… Тя открива и насладата в брачното ложе. Жозефин се изчерви, като започна описанието на първата брачна нощ, когато Тибо по риза ляга до Флорин на голямото легло, закрито от балдахина. Остави я за по-нататък — когато нямаше да е срещу него в читалнята!

Времето минаваше. Тя забеляза мимоходом как мъжът събра нещата си, за да си тръгне. За секунда Жозефин се поколеба между Тибо и човека с дъфела… и го последва към изхода, бутна подир него въртящата се външна врата. Настигна го на автобусната спирка, където стоеше, унесен в мислите си.

Тя застана до него и изпусна една книга. Той се наведе да я вдигне и докато й я подаваше, я позна и се усмихна:

— Явно ви е навик всичко да изпускате!

— Много съм разсеяна!

Той тихо се разсмя:

— Само че аз няма винаги да съм насреща.

Но в тона му нямаше нищо шеговито. Каза го просто като констатация и тя се засрами от постъпката си. Не знаеше какво да отговори. Ядоса се и затърси някакъв духовит отговор, но не успя да намери, продължи да мълчи и се изчерви.

— Вече е пролет, а вие не сваляте дъфелкота си — осмели се все пак да отбележи, за да прекъсне паузата.

— Още ми е студено…

Тя отново замълча и се прокле наум. Рейсът спря досами тях. Той я пусна да се качи и я последва, сякаш бяха в еднаква посока. „Боже мой! Аз изобщо не съм натам“ — каза си Жо, когато автобусът пое към площад „Бул“. Седна и му направи място до себе си. Забеляза как той се поколеба за миг, но благодари и се настани до нея.

— Преподавателка ли сте? — попита учтиво.

Имаше дълъг нос с красиво изрязани ноздри. Тибо Големия нос? Щеше да е по-оригинално от Тибо Трубадура.

— Работя в Националния център за научни изследвания, специалист съм по дванайсети век.

Той кимна.

— Хубава епоха, дванайсети век. Донякъде пренебрегната…

— А вие? — попита тя.

— Аз пиша история на сълзите… За един чуждестранен издател. Университетски издател. Както виждате, не е много весело.

— А! Но това трябва да е много интересно!

Мислено се наруга — какво идиотско изказване. Идиотско и тъпо. Не предразполагаше към никакъв отговор, към никакво продължение.

— Някога това е било тяхното кино — отвърна той. — Начин да изразиш емоциите пред другите и пред себе си. И мъжете, и жените са били много плачливи…

Той потъна в дъфела и в мислите си. Този човек наистина е зиморничав, помисли си Жозефин и веднага реши да използва тази подробност за Тибо, да му припише предразположение към бронхити.

Погледна навън — отдалечаваше се все повече! Време беше да се прибира. Момичетата щяха да си дойдат от училище и да се чудят къде е. Като си помисля, че преди бях неизменно вкъщи, когато си идваха, внимателна, грижовна. „Обичам да звъня и ти да ми отваряш“ — заявяваше Зое, увиснала на врата й.

— Често ли идвате в библиотеката? — попита тя, събрала смелост.

— Всеки път, когато искам да поработя на спокойствие… Толкова се съсредоточавам, че и най-лекият шум ме дразни.

Женен с деца, каза си Жозефин. Трябваше да научи повече. Чудеше се как да го попита, без да изглежда прекалено любопитна, когато той стана и каза:

— Слизам тук… Сигурно ще се видим пак. — И я погледна смутено.

Тя кимна, отвърна „да, довиждане“ и го проследи с очи, докато слизаше. Той не се обърна, вървеше като човек, който гледа навътре в себе си, а не в пътя, по който върви.

Не й оставаше нищо друго, освен да вземе автобуса в обратната посока. Забрави да го попита за името му. Той не беше от приказливите. За човек, който се снима в реклами, беше по-скоро необщителен.

Пред входа се беше събрала тълпа. Сърцето на Жозефин заблъска нещо се е случило с момичетата. Тя се затича, разбута зяпачите, които бяха наобиколили госпожа Бартийе и Макс, седнали на стълбите.

— Какво е станало? — обърна се Жозефин към съседката от третия етаж, която ги гледаше, скръстила ръце.

— Идва съдия-изпълнител. Запечатаха жилището им. Ще трябва да напуснат. Дължат много наеми!

— Но къде ще отидат?

Тя сви рамене. Не беше нейна работа. Само обясняваше, нищо повече. Жозефин се приближи до госпожа Бартийе, която тихо плачеше, навела глава. Срещна погледа на Макс, мрачен и безмълвен.

— Имате ли къде да отидете тази нощ?

Госпожа Бартийе отговори, че не.

— Няма да спите на улицата все пак.

— Защо не? — отвърна госпожа Бартийе.

— Нямат право да ви изхвърлят! На всичко отгоре не сте сама, имате дете!

— Никак не се трогнаха.

— Елате у нас. За тази нощ поне…

Госпожа Бартийе вдигна глава и прошепна:

— Наистина ли?

Жозефин кимна и хвана момчето за ръката.

— Ставай, Макс… Вземете си нещата и елате с мен.

Съседката от третия етаж мрачно тръсна глава и изкоментира:

— Не знае какво прави, горката! Не знае какви ядове си навлича.

— Мамо, аз кога ще чукам?

Шърли каза няколко думи на английски и затвори телефона. Налагаше се да излезе. Въпросът на Гари я свари неподготвена.

— Ами, Гари… Ти си на шестнайсет! Не е спешно, има време!

— За мен е спешно.

Тя изгледа сина си. Прав е, вече е станал мъж. Метър и осемдесет и пет, дълги ръце и крака. Глас на мъж, набола брада, рошава черна дълга коса. Бръсне се, прекарва цели часове в банята, отказва да излезе, ако има дори една-единствена пъпка, харчи за какви ли не кремове и лосиони. Гласът му мутира. Сигурно е притеснително да чувстваш как в детското ти тяло расте мъж. „Спомням си времето, когато гърдите ми започнаха да набъбват, как ги превързвах, и първата менструация, вярвах, че ако силно стискам бедра.“

— Влюбен ли си? Някое момиче ли имаш предвид?

— Толкова ми се иска, мамо… Стяга ме тук! — вдигна ръка към гърлото си и изплези език. — Само това ми е в ума.

Да си подреди куфарите, да вземе първия самолет за Лондон. Да помоли Жозефин да наглежда Гари. Моментът съвсем не беше подходящ за разговор на тема секс при подрастващите.

— Виж, моето момче, да си поговорим пак, когато се влюбиш…

— Задължително ли е да си влюбен?

— За предпочитане е! Не е нещо, дето се случва всеки ден… А и първият път е от голямо значение. Не е редно да бъде с кого да е и през куп за грош. Цял живот ще си спомняш за първия път, когато си го правил.

— Харесвам Ортанс, но тя не ми обръща внимание.

През великденската ваканция в Кения Гари непрестанно беше по петите на Ортанс — като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Тя го отблъскваше: „Каква си лепка, Гари! Защо се тътриш след мен! Хайде изчезвай!“ Шърли много се притесняваше, но стискаше зъби. Смущението, обзело Гари, й развали почивката и тя безпомощно наблюдаваше неловките опити на сина си да привлече вниманието на Ортанс. Една вечер му заяви, че постъпва много неправилно: „Жените искат загадъчност. Те трябва да пожелаят мъжа, да са заинтригувани от него, да изпитват неувереност в силата си на съблазнителки. Как искаш да те пожелае, като я следваш неотлъчно като муха, предугаждаш всичките й желания и капризи, та тя не те уважава!“ — „Мамо, това е по-силно от мен, тя ме влудява!“

— Гари, сега не е най-подходящият момент за този разговор, спешно заминавам за Лондон! Ще отсъствам една седмица и ще се наложи сам да се оправяш…

Той нищо не каза, бръкна в джобовете на прекалено широкия си панталон, слипът му се показа. Шърли протегна ръка да му повдигне панталона, но Гари я отблъсна.

— Никога не е подходящият моментът да ти говоря за това!

— Прекаляваш… винаги съм готова да те изслушам, но точно сега нямам възможност.

Гари шумно издиша и се затвори в стаята си. Шърли беснееше. Ако се касаеше за нещо друго, тя щеше да седне, да го поразпита, да го изслуша, да му предложи някакво решение, но какво можеше да каже на шестнайсетгодишното момче в разгара на пубертета? Искаше си време, а тъкмо времето я притискаше. Трябваше да си нареди куфара, да си запази билет за самолета, да предупреди Жозефин, че ще отсъства.

Звънна на вратата на Жозефин. Отвори й госпожа Бартийе.

— Жозефин в къщи ли е?

— Да… В нейната стая.

Шърли забеляза двата големи куфара в антрето и продължи към стаята на Жозефин.

— Какво прави тук госпожа Бартийе?

— Изхвърлили са ги на улицата. Поканих я да дойде у нас, докато реши какво да прави.

— Лошо… тъкмо се канех да те помоля за нещо.

Жозефин сложи на леглото чаршафите, които беше извадила от шкафа.

— Казвай, слушам те.

— Трябва да отида до Лондон. Спешно… По работа! Исках да те попитам дали можеш да наглеждаш Гари, докато ме няма.

— Дълго ли ще отсъстваш?

— Само за седмица…

— Няма проблем. След като съм се докарала дотук! Ще си изрисувам червен кръст на челото.

— Съжалявам, Жо, но не мога да откажа. Като се върна, ще ти дам едно рамо за госпожа Бартийе.

— Надявам се да си е тръгнала дотогава. Ами книгата ми! Остават ми само два месеца и трябва да я предам! А съм стигнала едва до втория съпруг. Чакат ме още трима!

Двете седнаха на леглото на Жозефин.

— Тя в твоята стая ли ще спи? — попита Шърли.

— Двамата с Макс. Аз ще остана в хола и ще ходя да работя в библиотеката…

— Тя не бачка ли?

— Току-що са я уволнили.

Шърли силно стисна ръката на Жозефин в знак на благодарност.

— Ще ти се отплатя, обещавам ти!

Когато момичетата се прибраха от училище, Зое изръкопляска, щом разбра, че Макс ще живее с тях. Ортанс привика майка си в банята и попита:

— Това шегичка ли е?

— Не, чуй ме, Ортанс… Не можем да ги оставим да спят под моста.

— По дяволите, мамо!

— Нищо не искам от теб.

— Напротив. Ще се сгъчкаме, за да направим място на тези дебили. Знаеш ли какво е госпожа Бартийе? Тежък случай. Ще видиш, че ще съжаляваш! В никакъв случай не ги искам в стаята си! И да не са ми пипнали компютъра!

— Ортанс, става дума само за няколко дни — прошепна тя и понечи да я прегърне, — не ставай егоистка! Освен това стаята не е само ТВОЯ, тя е и на Зое…

— Не те понасям, когато се правиш на самарянка. Толкова си жалка!

Шамарът изплющя, преди Жозефин да си даде сметка какво прави. Ортанс се хвана за бузата и прониза майка си с поглед.

— Не искам да живея тук! — изсъска тя. — Не искам да живея с теб! Не знам какво си въобразяваш, но те предупреждавам…

Този път Жозефин я шамароса с всичка сила. В кухнята Зое, Макс и госпожа Бартийе правеха вечерята. Макс и Зое подреждаха масата, а госпожа Бартийе сложи да кипне вода за спагетите.

— Вземи се в ръце и се дръж любезно, иначе толкова по-зле за теб — процеди през зъби Жозефин.

Ортанс я изгледа, залитна и се хвана за ръба на ваната. Изсмя се на майка си и изтърси с гневно презрение:

— Жалка тъпачка!

Жозефин я дръпна за ръкава на пуловера и я изхвърли от банята. После се свлече на плочките и се помъчи да се пребори с гаденето, което се надигна от стомаха й. Повръщаше й се. Плачеше й се. Ядосваше се на себе си, че се бе поддала на гнева. Не може с шамаросване на детето да решава проблемите си. Така се признава за безпомощна, и толкова. Ортанс винаги излизаше победителка от сблъсъците. Жозефин наплиска с вода зачервените си очи, отиде до стаята на Ортанс, почука и влезе.

— Мразиш ме, нали?

— О, мамо, стига! Няма какво да си кажем. Да бях останала в Кения при татко. Дори с Милен се разбирах по-добре, отколкото с теб. Направи си извода сама!

— Но какво съм ти сторила, Ортанс, кажи ми?

— Просто не те понасям. Не понасям флегматичния ти вид, тъпите ти разговори! И това жилище… Беше ми обещала, че ще се преместим, а продължаваме да вегетираме в това жалко предградие с тези жалки хорица.

— Нямам нужните пари, за да се преместим да живеем другаде, Ортанс! Обещах ти да стане, ако имам възможност, щом това ще те направи щастлива.

Ортанс я изгледа недоверчиво и прокара ръка по бузата си, за да изтрие парещия спомен от шамарите. Жозефин се почувства неудобно и се извини.

— Не биваше да те удрям… но ти ме изкара от търпение.

Ортанс сви рамене.

— Няма значение… Ще гледам да го забравя.

На вратата се почука. Зое им съобщи, че вечерята е готова. Само тях чакали. Жозефин искаше дъщеря й да каже, че й прощава, искаше да я гушне, да я целуне, но Ортанс отвърна: „Добре, добре, идваме“, и излезе от стаята, без да се обърне.

Жозефин се сепна, избърса очи и я последва в кухнята. Поспря се в коридора и си каза: „С тия Бартийе сега не мога да работя в кухнята, нито в дневната. Къде ще си сложа книгите, компютъра, бележките? Когато се местим, ще търся апартамент с кабинет… Ако книгата тръгне, ако изкарам много пари, ще можем да се преместим и да живеем другаде.“ Тя въздъхна, обзе я желание да се втурне и да съобщи добрата новина на Ортанс, но се въздържа. Първо да приключи с романа. Ще ходи да пише в библиотеката. Заедно с мъжа с дъфела. Не беше на възраст да се влюбва. Направо е смешна. Какво бе казала Ортанс? Флегматична. Права беше. Ортанс винаги беше права.

— Нямате ли телевизор? — осведоми се Макс, когато тя влезе в кухнята.

— Не — отвърна Жозефин — и сме си много добре без.

— Още една идея на мама — въздъхна Ортанс и сви рамене. — Свали телевизора в мазето. Предпочита да четем вечер в леглото! Страхотен кеф, нямам думи!

— Ама по телевизията ще дават бала на Чарлс и Камила в Уиндзърския дворец — намеси се госпожа Бартийе, — няма да можем да го гледаме. Там ще бъдат и кралицата, и принц Филип, и Уилям, и Хари, и всички короновани особи!

— Ще отидем у Гари — рече Зое. — Те имат телевизор. А ние пък имаме интернет. Леля Ирис плати да ни прокарат, за да може мама да работи. Коледен подарък. Даже няма нужда от включване, щото е безжичен!

— Никой да не докосва компютъра ми — скръцна със зъби Ортанс, — защото хапя! Предупреждавам ви.

— Не се безпокой. Успях да спася моя — успокои я госпожа Бартийе. — Взех си го на пазара за крадени вещи в Коломб направо за без пари…

Ставаше дума за мазето на един магазин за компютърна техника, уредби и телевизори, където човек можеше да се снабди за една трета от цената с всякакви крадени стоки. Жозефин замръзна от ужас. Сега оставаше само полицията да звънне на вратата й!

— Значи ви отмъкнаха всичко, така ли? — попита Зое тъжно.

— Всичко… нищо не ни остана! — въздъхна госпожа Бартийе.

— Хайде сега, няма нужда от хленчене! — намеси се Ортанс. — Ще си търсите някакво бачкане и ще работите. Който наистина иска да работи, за него винаги ще се намери нещо. За двайсет и четири часа гаджето на Бабет си намери работа чрез някаква агенция. Бачка по заместване. Просто влязъл и му предложили работа по избор. Ама трябва да се отиде рано сутрин, нищо повече! Получих отговор за моя стаж — Шефа ще ме вземе за десет дни през юни. Каза, че ако се представя добре, ще ми плати!

— Чудесно, скъпа — каза Жозефин. — Сама се справяш!

— Няма как! Хайде, какво стана със спагетите, готови ли са? Нямам време за губене, трябва да зубря.

Жозефин отиде да изцеди спагетите и започна да ги сипва по чиниите, гледаше порциите да са еднакви. Трябваше да внимава да не засегне някого.

Нахраниха се мълчаливо. Ортанс си сложи настъргано сирене, без да предложи на останалите. Жозефин сбърчи вежди, а тя я изгледа мрачно.

— Долу в хладилника има колкото щеш. Нека не разиграваме трагедии! Да станат и да си вземат.

Жозефин се замисли дали не беше направила жестока грешка, приютявайки двамата Бартийе.

Имаха среща при доктор Трусар. Настаниха се в чакалнята на баровския лекарски кабинет на авеню „Клебер“ от по-рано, пременени в празничните си дрехи. Д-р Трусар, специалист по проблемите на безплодието, бе препоръчан на Марсел от директора на един от магазините. „Само внимавай, Марсел, че се сдобихме наведнъж с тризнаци, съсипахме се, ти казвам! За малко да останат сираци!“ „Три, четири, пет, готов съм на всичко“ — заяви Марсел. Директорът остана много учуден. „За вас ли става дума?“ — попита любопитно. Марсел се поправи: „Не, за племенницата ми, тя се е отчаяла, че няма дете, и сърцето ми се къса да я гледам как линее! Тя ми е като дъщеря, разбирате ли…“ „Аха — отвърна онзи със смях, — помислих, че е за вас! Човек стига до възраст, когато е по-добре да гледа телевизия вместо бебета, какво ще кажете?“

Марсел си тръгна с лукава усмивчица. Прав е, малко ми е късно да пея приспивни песнички! Пък и Жозиан, и тя не е първа младост. Дано да не се прецакаме! Ох, направо си го представям това дете! Сякаш ми е пред очите. Здравеняк юнак, ще го отгледам като принц! Ще го тъпча с витамини, ще расте на чист въздух, ще се научи да язди, ще посещава престижни училища, мъжка дума давам!

Д-р Трусар ги бе пратил да си направят изследвания, изписани нагъсто върху цяла страница! Днес щяха да „обсъдят резултатите“. Направо им трепереха мартинките, докато чакаха. Бяха впечатлени от диваните, от ниските столчета пред камината, от меките килими, в които краката им потъваха едва ли не до глезена, от тежките завеси.

— Скив му пердетата, същи ташаци на носорог!

— Тоз доктор сигурно взема майка си и баща си — пошушна Жозиан. — Тука мирише на много мангизи. Сигурно е мошеник.

— Не, не е! Моят човек ми каза, че бил малко надменен, не от тия, дето ти ближат гъза, иначе бил адски способен.

— Ох, Марсел, много ме е страх! Пипни ми ръцете, направо са ледени.

— Разгледай някое списание, ще се разсееш.

— Не мога да си събера акъла.

— Чети, душко, чети!

Той й даде пример, отваряйки наслуки едно списание, и се зачете: „Установено е, че четирийсетгодишните жени се изложени три пъти повече на риск да загубят бебето в сравнение с двайсет и пет годишните, но според неотдавнашно изследване на американски и френски учени рискът се повишава и от възрастта на бащата. Защото за сперматозоидите също има последици от застаряването — те губят подвижността си и носят повече хромозомни или генетични аномалии, които може да доведат до спонтанно прекъсване на бременността. Опасността от помятане се увеличава с 30%, ако бъдещият татко е над трийсет и пет годишен. Опасността прогресивно нараства с увеличаване на възрастта независимо от годините на бъдещата майка…“

Марсел затвори списанието паникьосан. Жозиан го видя как пребледня и си облиза устните, сякаш устата му беше пресъхнала.

— Добре ли си? Да не ти е лошо?

Той й подаде списанието, напълно съсипан.

Тя го прегледа отгоре-отгоре, остави го и заяви:

— Няма смисъл да си представяш най-лошото. Резултатите от изследванията ни вече са при него и той ще ни каже какво е положението.

— Мечтая си за малък здравеняк, а излиза, че може да си направим някой нефелен.

— Престани, Марсел! Забранявам ти да говориш лоши неща за сина си.

Тя се отдръпна и скръсти ръце на гърдите си. Стисна устни, за да не се разплаче. Господи, как желаеше това дете! Не се беше поколебала на три пъти да абортира, а сега, когато повече от всичко искаше да забременее, не се получаваше. Всяка вечер се молеше, палеше свещ пред една статуетка на Богородица, на колене казваше „Отче наш“ и „Аве Мария“. Наложи се пак да ги научи, защото ги беше забравила. Обръщаше се най-вече към Божията майка: „Ти също си майка, знаеш какво е, не искам да ми дадеш син като твоя, за когото говорят и до днес, просто един нормален син, здрав-прав, всичко да му е на място, да е весел и да се смее. Син, който да ме прегръща с ръчички и да ми казва «обичам те, маменце», син, за когото съм готова да умра! Някои искат от теб разни големи работи, аз искам само нещо мъничко в корема, не е кой знай какво, нали…“ Беше ходила при една врачка, която я увери, че ще има дете. „Красиво момченце, казвам ви, виждам го… да си загубя дарбата, ако греша!“ Взе й цели сто евро, но Жозиан беше готова да ходи при нея всеки ден, за да се чувства по-уверена. Момче или момиче, все тая! Само и само да си има бебе, малко бебе, което да обича, да глези, да люлее в прегръдките си! И колкото повече се бавеше това детенце, толкова повече тя се привързваше към него. Вече й беше безразлично дали Марсел ще напусне Клечката за зъби! Искаше само едно — да роди…

Зачакаха в мълчание. Накрая асистентката на доктора дойде да им съобщи, че той ги чака. Марсел се изправи, стегна възела на вратовръзката си и прокара език по устните си.

— Ще получа удар.

— Не е сега моментът — сгълча го Жозиан.

— Хвани ме под ръка, краката не ме държат!

Д-р Трусар ги успокои още с влизането в кабинета. Всичко било наред. При Жозиан и при Марсел. Резултатите от изследванията им били като на млади родители! Оставало само да запретнат ръкави и да действат.

— Ама ние само това правим! — възкликна Марсел.

— И не става! Защо? — изплака Жозиан.

Д-р Трусар разпери безсилно ръце.

— Аз съм нещо като механик, вдигам капака на колата и поставям диагноза: всичко е наред, функционира. Оттук нататък вие сте на волана и управлявате автомобила! — стана, подаде им папката с изследванията и ги придружи до вратата.

— Ама… — понечи да каже нещо Жозиан.

Той веднага я прекъсна:

— Стига сте го мислили! Че ще се наложи да ви изследваме главата. А това е много по-сложно, повярвайте!

Марсел плати за консултацията сто и петдесет евро, а през това време Жозиан къртеше дълбоки въздишки: изследвания за хиляда франка, за да разбереш, че всичко ти е наред, доста скъпичко излиза!

Като излязоха на улицата, Марсел я хвана под ръка и двамата тръгнаха мълчаливо. По едно време той спря, погледна я в очите и попита:

— Сигурна ли си, че искаш дете?

— И още как! Защо питаш?

— Така.

— Защото си мислиш, че се преструвам, че не го искам наистина?

— Не. Не знаех дали не се страхуваш, защото… като си мислиш за майка си.

— Вече съм си задавала този въпрос…

Отново тръгнаха. Внезапно Жозиан се вкопчи в ръката на Марсел.

— Дали не трябва все пак да отида на психиатър?

— Никога не съм си представял, че е толкова сложно да направиш дете!

— Може би ние прекалено усложняваме всичко! Ако не бяхме толкова напрегнати, щеше да се пръкне, докато се усетим.

Марсел заяви, че трябва да не мислят за това, да не споменават вече Младши в разговорите си, да се преструват, че темата изобщо не ги интересува.

— Спираме приказките, живеем си живота, любим се и ако след шест месеца останеш плоска като дъска… слагам те в епруветка!

Жозиан се увеси на врата му и го разцелува. Бяха спрели пред голяма витрина. Марсел се приближи, опъна кожата на шията си, направи гримаса. „Какво ще кажеш да си направя малък лифтинг заради Младши? За да не ме вземат за дядо му, когато отивам да го прибирам от училище?“

Тя го сръга в ребрата и извика:

— Казахме, че повече не го споменаваме!

Той сложи ръка пред устата си, за да покаже, че няма вече да подхваща такива приказки. Плесна я леко по задника и отново я хвана под ръка.

— Що пари за едни изследвания, тия хич не си поплюват — изтърси Жозиан. — Здравната каса покрива ли услугата?

Марсел не отговори. Беше спрял пред вестникарска будка и се кокореше учудено.

— Марсел, слушаш ли какво ти приказвам? За какво се замисли?

Направи й знак, че не може да говори.

— Да не си глътна езика?

Той поклати глава.

— Какво тогава?

Тя също застана пред витрината на будката и започна да разглежда заглавните страници, докато попадна на специалния брой на някакво списание, посветено на Ив Монтан. „Ив Монтан, живот, любовни истории, кариера. Ив Монтан и Симон. Ив Монтан и Мерилин. Ив Монтан, татко на седемдесет и три години… Последната му любов беше Валентин.“

Тя въздъхна, отвори портфейла си, купи списанието, подаде го на Марсел и той й благодари, без да продума.

Върнаха се на работа пеша. Времето беше хубаво. Триумфалната арка се открояваше гордо на синьото небе, малки знаменца в синьо, бяло и червено се вееха на огледалата за обратно виждане на автобусите, жените бяха с голи ръце и мъжете ги държаха през кръста. Марсел и Жозиан вървяха под ръка като двойка, пременена в най-хубавите си дрехи, тръгнала на разходка в богаташките квартали.

— Досега не сме излизали така. Като влюбени — отбеляза Жозиан. — Винаги се страхуваме да не ни види някой познат.

— Малката Ортанс ще дойде да стажува при нас през юни…

— Знам. Шавал ме предупреди… Той кога си отива?

— Краят на юни. Ликуваше, когато дойде да си връчи молбата за напускане. Щях да го наритам с голям кеф, но все още имам нужда от него. Трябва да му намеря заместник…

— Прав му път! Вече не мога да го понасям…

Марсел я погледна разтревожен. Дали казва истината, или долавя в тона нотка на любов и разочарование? Той лично предпочиташе да остави Шавал във фирмата, за да е наясно къде ходи, какво прави.

— Изобщо ли не се сещаш за него?

Жозиан тръсна глава и ритна кутийка от напитка, която се търкулна чак в канавката.

— Я гледай! — възкликна Марсел. — За вълка говорим…

На светофара ръмжеше нетърпеливо двигателят на червена спортна кола в очакване да светне зелено. На волана видяха Брюно Шавал. Черни очила, велурено яке, отворена яка на ризата, той тананикаше, усилил радиото. Огледа се в огледалото за обратно виждане, прокара няколко пъти ръка през черната си коса, очерта с пръсти тънките си мустачки, форсира двигателя и гумите му оставиха следи по асфалта, когато потегли.

Тази съботна вечер предаваха директно по телевизията тържествения бал в Уиндзърския дворец. Всички се бяха настанили пред телевизора на Шърли. Всички с изключение на Ортанс, която отказа да гледа шествието на коронованите особи в церемониални одежди. Гари им отвори вратата с мрънкане: „Каква е тази тъпотия, дето искате да я гледате? Аз съм си в стаята…“ Жозефин, Зое, Макс и Кристин Бартийе се разположиха на пода в хола пред телевизора. Бяха си подготвили пакети чипс, кока-кола, ягоди, две франзели и кутии с пастет, в които бъркаха с хляба.

Жозефин си мислеше, че щеше да е по-добре, ако си беше останала вкъщи да работи. Вторият съпруг още беше жив! Беше се привързала към него, мъчно й бе да го убие. Нямаше да успее да предаде романа в уречения срок. Щеше да се наложи третият да умре по-бързичко! Ходеше да работи в библиотеката всеки ден, но без особен напредък. Много грижи й се бяха струпали на главата. Ортанс не й говореше, Зое беше бягала от училище два пъти, за да участва с Макс в някакви съмнителни авантюри. „Макс си беше дал мобилния на една приятелка и просто отидохме да го вземем! Макс си беше оставил чантата при един приятел и просто отидохме да си я прибере…“ — „И като ходиш на училище, трябва ли да си гримирана като панаирджийка?“ Очарователната Зое заприличваше все повече на уличница. Заключваше се в банята. Оттам излизаше с минижуп, с очертани в черно очи и с кървавочервени устни на вампир! Налагаше се Жозефин да я мие, да й жули лицето със сапун, а тя се дърпаше и крещеше, че я малтретира. Ортанс вдигаше рамене с безразличие. Сигурно беше говорила за случващото се с баща си, защото Антоан бе телефонирал: „Какво значи това съжителство със семейство Бартийе? Жозефин, винаги съм те предупреждавал да не общуваш с тях, те са калпави хора!“ „И какво? — отвърна Жозефин — Как трябваше да постъпя? Да ги оставя на стълбището?“ „Да — отвърна Антоан. — Трябва да мислиш най-напред за момичетата…“

Кристин Бартийе си прекарваше времето на канапето в хола по анцуг и непрекъснато в интернет. Беше попаднала на някакъв сайт за запознанства и отговаряше на разгорещените мъжкари. Когато Жо се връщаше от библиотеката, тя й разказваше за флиртовете си през деня. „Не се притеснявайте, госпожо Жозефин, ще се махна съвсем скоро. Още малко да разпаля огъня и изчезвам. Намерила съм двама съвсем загорели, готови да ме вземат. Един по-младичък, който малко се дърпа заради Макс, и друг, по-дърт, женен и с четири деца, но иска да ми наеме гарсониера, за да прекарва в приятна компания късните следобеди. Има нещо като канализационна фирма за отпушване от лайна, обаче било много доходно.“ Жозефин слушаше смаяна. „Но вие не знаете нищо за тях, Кристин, да не вземете да си докарате някоя беля на главата?“ „Толкова години играх по правилата — обясняваше й Кристин Бартийе — и ето докъде стигнах… Останах без нищо, без покрив, без мъж, без пари, без бачкане! Сега ще се възползвам! Ще се запиша във всички социални програми, ще кандидатствам за финансово подпомагане и ще се уредя някой дъртак да ми плаща режийните!“

Когато не беше заета да общува с непознати в мрежата, играеше онлайн покер с кредитната си карта. „Може да се печелят страхотни суми, госпожо Жозефин! Засега се уча, но после ще залагам като луда!“ В очакване да пипне голямата печалба, тя не преставаше да сключва експресни заеми и устремно вървеше към фалит.

Жозефин беше ужасена. Мънкаше някакви несвързани аргументи, които само разсмиваха Кристин Бартийе. „Вие сте зрял човек, отговорен, трябва да сте пример на детето си!“, а Кристин Бартийе отвръщаше: „Онова време свърши! Край, отлетя. Нищо не печелиш да си честен. Да живее развратът!“

„Само че не под моя покрив!“ — се възпротиви Жозефин.

Госпожа Бартийе издърдори нещо в смисъл: „не се вълнувайте, скоро изчезваме оттука с Макс“, и продължи да трака по клавиатурата. „Някакъв нов ме пита дали имам аксесоари. Какво означава това, я ми кажете? Тоя да не е болен!“

Жозефин отиваше на работа в библиотеката със свито сърце. За секунда я обземаше паника, когато пъхаше ключа в ключалката вечер. Дори и мъжът с дъфела не успяваше да я разведри.

— Не сте ли добре? Напоследък нищо не изпускате — бе отбелязал той предния ден.

Покани я да пият кафе. Оказа се запален по църковна история. Надълго и нашироко й разказа за свещените сълзи, за сълзите на непосветените, за сълзите на екстаза, сълзите на радостта, сълзите на благоговението… всички тези сълзи препълниха сърцето на Жозефин и тя се разплака.

— Прав бях, никак не сте добре… Искате ли още едно кафе?

Жозефин се усмихна през сълзи.

— Това, което ми разказвате, не е много смешно… — подсмръкна тя, докато бъркаше по джобовете си за носна кърпичка.

— Но вие със сигурност знаете тези неща. Дванайсети век е много религиозен век, изпълнен с мистицизъм. Безброй манастири, странстващи проповедници, които са предричали вечния огън на ада, ако не се пречистим от греховете си.

— Наистина — въздъхна тя и преглътна сълзите си, тъй като се оказа, че няма хартиена кърпичка.

Той внимателно я наблюдаваше. Понякога Жо си мислеше, че най-трудното в работата й беше тайната. Цялата енергия, която влагаше, идеите, които й хрумваха нощно време и й пречеха на съня, историите, които съчиняваше — нямаше с кого да сподели всичко това. Все едно беше нелегална. Още по-страшно: престъпница. Колкото повече Ирис говореше за тяхната „комбина“, толкова по-силно се убеждаваше, че се забърква в престъпление. „Всичко това ще свърши зле — си мислеше, когато нощем не можеше да заспи. — Ще ни разкрият и ще свърша като госпожа Бартийе, съсипана и изхвърлена от дома си.“

— Не бива да се впечатлявате толкова от разказите ми — продължи мъжът с дъфела. — Прекалено сте чувствителна…

Точно в този миг тя смотолеви:

— Дори не знам името ви.

Той се усмихна:

— Лука, италианец по произход, трийсет и шест годишен, с трийсет и два зъба и много привързан към книгите. Библиотечен отшелник.

Тя също му се усмихна, убедена, че не й е казал всичко. Помисли си също, че на трийсет и шест години е малко стар за манекен. Ами аз, дето станах анонимен писател на четирийсет! Не посмя да отвори дума за модните реклами. Не можеше да си го обясни, но й се струваше нелепо той да упражнява този занаят.

— А семейството ви във Франция ли е, или в Италия? — попита.

Трябваше да разбере дали е женен.

— Нямам семейство — отговори той мрачно.

Тя не настоя повече.

Шърли я нямаше, за да й разкаже. Три пъти се бе обаждала по телефона от Лондон. Трябваше да се прибере в понеделник.

— Ще се върна в понеделник, обещавам, и ще те изведа да го отпразнуваме!

— Нямам нужда от празник, а от сън! Толкова съм уморена, ужасно уморена…

Предаването беше започнало и Кристин Бартийе лапаше ягоди и си облизваше пръстите. На екрана се виждаха светлините на двореца, Чарлс и Камила посрещаха гостите и близките на семейството.

— Колко е красиво! Колко са сладки! Видяхте ли какъв блясък само, видяхте ли букетите, музикантите, декора! Ето това е красотата, любов, която е чакала толкова време! Трийсет и пет години, госпожо Жозефин, трийсет и пет години! Не всеки може да се похвали с такава любов.

„Вие със сигурност не! — каза си Жозефин наум. — Трийсет и пет секунди в интернет и сте готова да заживеете с първия срещнат!“

— Как му е името на женения с четирите деца? — пошушна тя на ухото на Кристин Бартийе.

— Алберто… Той е португалец…

— Никога няма да се разведе! Португалците са много религиозни.

Защо ли й го казвам, изобщо не ме е грижа ще се разведе ли, или не.

— Не държа да се женя. Искам само да имам жилище, после ще видим!

— Ами… добре…

— Всички не са сантиментални като вас!

След като пиха кафе, двамата с Лука съвсем естествено поеха към автобусната спирка и тя, естествено, се качи заедно с него. Когато стигнаха до неговата спирка, той си взе довиждане, каза „до утре“. Тя се замисли за пътя, който трябваше да измине в обратна посока, за да се прибере. За дъщерите си, с които трябваше да излиза на глава, за вечерята, която се налага да сготви… госпожа Бартийе беше скарана с готвенето. Купуваше само супи на прах, зеленчуци в консерви, вакуумирани скариди или готова нарязана риба. Чудеше се, като видеше, че Жозефин прави вечеря, и докато я наблюдаваше, си лакираше ноктите в червено. После Зое грабваше четчицата, а Жозефин я издърпваше от ръцете й. „Но защо? Красиво е!“ — „Не, не и на твоята възраст!“ — „Ама аз съм голяма!“ — „Не означава не!“ — „Не сте права, госпожо Жозефин, на момчетата им харесва.“ — „Зое е още малка, за да се кипри за момчетата!“ — „О, момиченцата са кокетки от малки! На нейните години вече имах двама обожатели…“ „Мама винаги казва, че съм много малка“ — хленчеше Зое, вперила поглед в червените нокти на госпожа Бартийе.

— Вижте, госпожо Жозефин, вижте! Кралицата и принц Филип! Какъв красавец! Какви мускули, колко е напет! Истински принц от приказките!

— Малко е дърт все пак — подхвърли нервно Жозефин.

Кралица Елизабет пристъпваше, облечена в дълга копринена рокля в тюркоазен цвят, на ръката й висеше черна чантичка. Следваше я принц Филип във фрак.

— Ей, ей… — Жозефин се задави и се разхълца. — Зад кралицата, на крачка отзад, в сянката, вижте, вижте!

Тя се изправи, сочеше с показалец екрана, повтаряше: „Вижте, вижте!“ — и понеже никой не реагираше, отиде до телевизора и сложи пръст на екрана върху млада жена с наведена глава, в розова рокля с дълъг шлейф, с искрящи като слънчеви лъчи обици.

— Видяхте ли?

— Не — отвърнаха всички в хор.

— Тук, ето, ето тук! — Жозефин чукаше с пръст по екрана. — Тази жена с късата коса!

Младата дама вървеше, придържайки шлейфа си. Очевидно се стараеше да остане в сянката на кралицата, но я следваше отблизо.

— Е к’во… Кралица Елизабет е с черна чанта. Не пасва много на тюркоазената й рокля.

— Не, не кралицата. Точно зад нея! Гари — изкрещя Жозефин към стаята на Гари. — Гари, ела!

Сега младата жена се виждаше по-добре на екрана, полускрита зад кралицата, която се усмихваше иззад очилата си.

— Там! Точно зад кралицата!

Гари влезе в хола:

— Какво става? Защо крещите така?

— Майка ти! На приема в Уиндзърския дворец! Точно до кралицата! — извика Жозефин.

Гари разчорли косата си с ръка, отиде до екрана на телевизора и смънка: „А, да! Мама…“ — след което се затътри обратно към стаята си.

— Но какво прави тя там? — извика Жозефин подире му. — Вие да не сте от кралското семейство?

Не получи отговор.

— Госпожа Шърли! — хлъцна Кристин Бартийе, преглътнала поредната ягода. — Верно тя е, ама к’во прави там?

— И аз това искам да разбера… — отвърна Жозефин, без да изпуска от поглед високия розов силует, който бавно се движеше сред гостите.

— Ти да видиш! — изкряка Кристин Бартийе. — Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Или като студена английска мъгла — отвърна находчиво Зое.

— Дължи ми обяснение — прошепна Жозефин.

Тя откри Шърли сред гостите, забеляза я отново да върви подир кралицата и пак се почуди: възможно ли е Шърли действително да е от кралското семейство? А тогава какво търси в забутаното френско предградие, където се издържа с уроци по музика и по английски и продава сладкиши свое производство?

Жозефин прекара вечерта, задавайки си куп въпроси, докато госпожа Бартийе, Макс и Зое дояждаха чипса и ягодите, прокарваха ги с кока-кола, наслаждаваха се на красивото представление, на принцовете и принцесите. О! Уилям е напълнял! Имал годеница и Чарлс щял да я покани на вечеря! А Хари! Колко е сладък! На колко години е сега? Той е свободен, освен това изглежда по-приятен от Уилям…

Шърли не се върна в понеделник. Нито във вторник, нито в сряда, нито в четвъртък. Гари ходеше да яде у Жозефин. Когато момичетата го притискаха с въпросите си, той отвръщаше: „Не сте видели добре, объркали сте се!“ — „Ама, Гари, и ти я видя!“ — „Видях жена, която приличаше на нея, нищо повече! Има толкова руси жени с къси коси! Тя какво ще търси там?“ — „Прав е, госпожо Жозефин, вие прекалено много работите! В главата ви е истинска каша.“ — „Но нали всички я видяхте! Не съм сънувала.“ — „Гари е прав… Видели сме жена, която прилича на нея, но излиза, че не е била тя!“

Жозефин не се предаваше: беше Шърли с дълга розова рокля зад кралицата. Изпитваше гняв към Шърли. Казвам й всичко, тя ми изкопчва всяка тайна, а не знам нищо за нея! Дори нямам право да й задавам въпроси. Имаше усещането, че е измамена, че всички я мамят. В главата й се разбъркваха Ирис и Антоан, госпожа Бартийе с нейните интернет любовници, Шърли в Уиндзър, презрителното поведение на Ортанс, Зое, която го беше ударила през просото… Всички я смятаха за абсолютна тъпачка! И точно такава си беше.

Гневът я окрили. Тя отстрани нежния трубадур, който издъхна отровен след изживяната радост да види новородения си син. Флорин вече нямаше нужда да се бори за съществуването си: имаше законен син и наследник на владенията — Тибо Младши. Жо се възползва от създалата се ситуация и изпрати в небитието и свекървата, която беше започнала да й къса нервите с непрестанните си вайканици. Извади от ръкава си третия съпруг, Бодуен — добър и много набожен рицар. Красавецът Бодуен желае да обработва земите си, да посещава черковните служби и да се отдава на покаяние. Много скоро обаче той започна да дразни Жозефин — прекалено сладникав й изглеждаше. По какъв начин да го премахна този? Млад е, здрав е, не пие, не преяжда, съвкуплява се умерено… Тя отново си спомни за бала на Чарлс и Камила, за бегло появилия се силует на Шърли, за евентуалното й родство с кралската фамилия и си го изкара на кроткия Бодуен.

Бодуен и Флорин са поканени на голям бал от краля на Франция, който ловува в съседство със земите на Кастелно. Кралят забелязва Бодуен сред тълпата наконтени гости, пребледнява и изпуска скиптъра си, който се търкулва под трона. После в даден момент приканва с облечената си в ръкавица ръка двойката младоженци да заемат място до него и да изпият чаша вино. Бодуен се изчервява и се подчинява, полагайки сабята си в краката на владетеля. Флорин е разтревожена, опасява се от ново издигане в йерархията. Дали съдбата ще я отдалечи от шестото стъпало, на което се бе застояла прекалено дълго? Съвсем не! В края на празненството, когато младата двойка с почуда поради оказаното й благоволение се оттегля към покоите, отредени й от краля, пред очите на ужасената си съпруга Бодуен е наръган с нож в тъмен ъгъл в дворцовите коридори, истински лабиринти. Трима воини му се нахвърлят, притискат го здраво и му прерязват гърлото. Кръвта бликва, Флорин пада в несвяст върху безжизненото тяло на съпруга си. Впоследствие се оказва, че той е незаконен син на краля и евентуален претендент за френската корона. Уплашен, кралят решава да го убие. За да утеши младата вдовица, той я обсипва със злато, дарява я с хермелинови кожи и скъпоценности и я отпраща обратно в замъка Кастелно, съпроводена от четирима рицари, които да не я изпускат от очи. Останала отново вдовица, Флорин умолява небесата да не изливат гнева си върху нея, за да може необезпокоявана да възкачи последните стъпала.

„Уф, освободихме се и от третия! — въздъхна Жозефин, беше станала твърде кръвожадна. Скръцна със зъби, прелиствайки страниците, които беше написала през последните няколко дни. — Яростта е прекрасна муза, която изпълва белия лист с безброй черни знаци.“

— Изглежда, нещата се оправят — установи Лука в кафенето на библиотеката.

— Ядосана съм и чувствам, че ми поникват криле!

Той я изгледа. В очите й припламваше нещо бунтарско, което я подмладяваше.

— Имате доста… лукав вид!

— Добре е човек да се поотпусне. Винаги съм ужасно благоприлична! Добра приятелка, добра сестра, добра майка…

— Имате деца?

— Две дъщери… Но нямам мъж! Вероятно не съм била изрядната съпруга. Той отиде при друга.

Тя се засмя и се изчерви. Беше се изпуснала и бе споделила нещо лично.

Свикнаха да се срещат в кафенето. Той й разказваше за работата си. „Тази история на сълзите искам да я напиша за съвременниците ми, които смесват чувствителност и ревливост, които плачат, за да го демонстрират, да изкарат, че имат нежна душа, да изживеят емоции, каквито им липсват. Искам да върна благородството на сълзите, както го е разбирал историкът Жюл Мишле. Знаете ли какво пише той? «Загадката на средновековието», тайната на непресъхващите сълзи, това е истинският му дар. Скъпоценните сълзи са се превърнали в бистри легенди, в прекрасни стихове и издигайки се към небесата, са изкристализирали в гигантски катедрали, които се стремят да стигнат до Бог!“ Той цитираше, затворил очи, и от устата му сякаш мед се лееше. Цитираше Мишле, Ролан Барт и монасите пустинници, сплел молитвено пръсти.

Един следобед я попита:

— Искате ли да отидем на кино в събота вечер? В едно кино на улица „Дез Екол“ дават стар филм на Елия Казан, досега не е прожектиран във Франция, „Дивата река“. Помислих, че…

— Искам — отвърна Жозефин. — Дори много искам.

Той я погледна, учуден от откровения й ентусиазъм.

А тя просто бе разбрала нещо изключително важно: когато пишеш, трябва да се отвориш широко за живота, да може той да ти подсказва думите и да подхранва въображението ти.

В събота вечер Лука и Жозефин отидоха на кино. Бяха си уговорили среща пред киносалона. Жозефин пристигна по-рано от уречения час. Искаше да има време да се съвземе, преди Лука да се появи. Не можеше да се сдържи да не се изчервява всеки път, когато той я гледаше, и ако се случеше ръцете им да се докоснат, сърцето й сякаш щеше да изскочи. Той й действаше физически и това я объркваше. Досегашният й опит с мъжете беше твърде незначителен. Антоан беше нежен и внимателен, но не предизвикваше горещата вълна, която я обливаше всеки път, когато Лука я поглеждаше. Това я тревожеше. Не искаше нищо да я разсейва от писането на книгата, но и не можеше да се откаже от прекарване с него в тъмния киносалон. Ами ако реши да я прегърне? Или да я целуне? Не трябва да отстъпва прекалено бързо, трябва да запази самообладание. Чака ме още цял месец упорита работа и не бива да се размотавам. Нито да се забърквам в любовна авантюра. Флорин има нужда от мен.

Жозефин се учудваше на лекотата, с която пишеше. На удоволствието, с което съчиняваше случките и събитията. На мястото, което книгата беше заела в живота й. Непрекъснато мислеше за героите си и много трудно успяваше да се съсредоточи в реалния живот, където се бе превърнала във фигурантка, отговаряше с „да“ или „не“, но не би могла да възпроизведе това, което й казваха или я питаха. Наблюдаваше разсеяно дъщерите си, Макс, госпожа Бартийе, докато мислено дописваше или преправяше някое изречение или решаваше да вмъкне нова перипетия. Нима не бе приела поканата на Лука, та да се възползва от своята емоция, когато описва любовните трепети на Флорин, които напоследък бяха останали на заден план? Флорин беше делова и прекрасна жена, набожна и смела, но тя си оставаше жена. „Налага се да се влюби в един от петимата си съпрузи — разсъждаваше Жо, докато престъпваше напред-назад пред киното, — истински да се влюби, да загуби разума си от любов, да не може да диша без любимия… Не бива да се задоволява единствено със стъпалата на свети Бенедикт и с Небесния си Съпруг. Плътското желание трябва да изгаря утробата й. А какво става с жена, която я влюбена до полуда?“ Можеше да се досети по собственото си отношение към Лука.

Извади тефтерче, за да си запише идеята. Вече не излизаше от къщи без писалка и бележник.

Затвори го, вдигна глава и забеляза надвесения над нея Лука. Той както обикновено я наблюдаваше едновременно с нежност и безразличие. Тя отскочи встрани, съдържанието на чантата й се разхвърча и двамата коленичиха, за да събират разпилените неща по тротоара.

— Най-после отново сте във форма, каквато бяхте, когато се запознахме — отбеляза той закачливо.

— Бях се отнесла, мислех си за книгата.

— Пишете книга? Не сте ми казвали досега!

— Ами… не… искам да кажа дисертацията си и…

— Не се оправдавайте. Вие сте работохолик. Няма причина да се срамувате.

Наредиха се на опашката на касата. Когато дойде време да платят билетите, Жозефин отвори портфейла си, но Лука я спря с жест, той я беше поканил. Тя се изчерви и извърна глава.

— Къде предпочитате да седнем, в дъното, отпред или по средата?

— За мен е без значение…

— Тогава малко по-напред? Обичам да гледам по-отблизо…

Той си свали дъфела и го остави на празния стол до Жозефин. Сгънатата дреха я трогна, прииска й се да я докосне, да вдъхне миризмата, топлината от тялото на Лука, да пъхне ръце в увисналите празни ръкави.

— Ще видите, филмът е на тема вода…

— Сълзи?

— Не, язовир… Поплачете си, ако ви дойде отвътре. Не с крокодилски сълзи, а с истински, сълзи от вълнение!

Той й се усмихна. Усмивката му сякаш извираше от огромна самота. Жозефин си каза, че ако можеше да го вижда да й се усмихва така всеки ден дори само за няколко минути, щеше да е най-щастливата жена. Всичко у него беше безподобно и неповторимо. Нищо не бе машинално или престорено. Тя така и не се осмели да отвори дума за работата му като манекен. Непрекъснато отлагаше.

Светлините угаснаха и филмът започна. Водата се появи веднага, жълта мощна вода, кална вода, която напомняше за тресавищата на крокодилите. Висящи лиани, изсъхнали от слънцето храсти — и пред очите й изникна Антоан. Неканен. Все едно чуваше гласа му, виждаше го как седи прегърбен на столчето в кухнята, видя ръката му, която посегна към нейната, поканата му да вечеря с него и момичетата. Премигна, за да прогони образа.

Филмът беше толкова хубав, че Жозефин скоро се пренесе на острова заедно с фермерите. Остана запленена от болезнената красота на Монтгомъри Клифт, от нежните му очи, изпълнени с дива решителност. Когато фермерите го пребиха, тя хвана Лука за ръка, а той я погали по главата… „Ще се оправи, ще се оправи“ — прошепна й в тъмното… Жозефин забрави всичко, за да запази в паметта си единствено този миг: ръката му на главата й, успокоителният му глас. Искаше ръката му да я притегли в мрака, искаше той да я прегърне, дъхът му да се слее с нейния. Почака… Той си махна ръката. Тя подръпна глава и очите й се насълзиха. Да е толкова близо до него и да не може нищо да си позволи. Лакътят й докосваше неговия, раменете им се допираха, но сякаш ги разделяше Китайската стена.

„Може да поплача, ще е все едно от филма. Няма да разбере, че е заради този мимолетен миг, заради тези няколко секунди, в които чаках да ме привлече към себе си, да ме целуне може би, този толкова кратък миг, изпълнен с очакване, който отмина и ми показа, че съм само добра приятелка, специалист по медиевистика, с която обсъжда темата за сълзите, за средновековието, за сакралното и за рицарството.“

Жо заплака. Плачеше от тъга, защото явно не беше от жените, които мъжете притеглят към себе си в тъмното. Плачеше от разочарование. Плачеше от умора. Плачеше с изправен гръб, без да потръпва. Учуди се, че може да плаче с такова достойнство, да обира с върха на езика си вадичките, които се стичаха по бузите й, да опитва сълзите, те бяха като отлежало солено вино, те бяха като водата, която течеше на екрана и щеше да отнесе къщата, както отнасяше предишната Жозефин. Онази Жозефин не би могла да си представи как плаче в тъмния киносалон, седнала до мъж, който не беше Антоан. Сбогуваше се с нея, плачеше, защото се сбогуваше с нея. С онази Жозефин, разумната, послушната, добрата, която се бе омъжила с бяла рокля, бе отгледала двете си деца, старала се бе с всички сили да е винаги справедлива, винаги мъдра. Сега тя отстъпваше пред новата. Тази, която пише книга, ходи на кино с мъж и очаква той да я целуне! Не знаеше дали да плаче, или да се смее.

Вървяха по парижките улици. Тя гледаше старите сгради, величествените входове, столетните дървета, светлините на кафенетата, хората, които влизаха и излизаха, блъскаха се, подвикваха си, смееха се. Нервните струни на нощния живот. Антоан отново се появи в съзнанието й като залепнала ваденка. Толкова дълго си бяха мечтали да се преместят да живеят в Париж… и мечтите им неизбежно се отдалечаваха все повече и повече като мираж. Всички тези хора, с които се разминаваше, излъчваха желание за живот, за забавления, за любов, и то я подтикваше да се присъедини към тях. Тя, новата Жозефин. Щеше ли да има достатъчно сила, за да им протегне ръка, или щеше да остана самотна, като дете, което се бои да влезе в морето? Вдигна лице към Лука. Той отново се бе изолирал в самотната си висока кула и крачеше, затворен и мълчалив.

„На колко ли живота имаме право тук, на земята? Казват, че котките имали седем живота… Флорин има петима съпрузи. Защо аз да нямам право на втора любов? Достатъчно ли добре описах търговията по онова време? Забравих да засегна финансите. Разплащали са се с пари или в натура: жито, овес, вино, скопени угоени петли, кокошки, яйца. По-големите градове имали право да секат монети, някои с по-висока стойност от други. Според значението на града.“

Усети, че Лука я хваща за ръката.

— О — възкликна тя, сякаш стресната от сън.

— Ако не ви бях спрял, щеше да ви бутне колата. Наистина сте много разсеяна… Имам чувството, че вървя до призрак!

— Съжалявам… мислех си за филма.

— Ще ми дадете ли да прочета книгата, когато я свършите?

Тя запелтечи:

— Ама не, не…

Той се усмихна:

— Това е тайнство, писането винаги е тайнство, права сте да избягвате темата, книгата може да не стане, ако се обсъжда, преди да е завършена, още повече че нещата непрекъснато се променят, човек си мисли, че пише нещо, а то излиза друго, никой не може да знае какво се е получило, докато не сложи точката на последното изречение. Познато ми е това и уважавам чувствата ви. Не, не ми отговаряйте!

Придружи я до тях. Хвърли поглед на сградата, каза:

— Пак ще отидем, нали? — взе ръката й и нежно и продължително я задържа в своята, сякаш му се струваше неучтиво да я пусне твърде бързо. — Е, лека нощ…

— Лека нощ и хиляди благодарности. Филмът наистина беше много хубав…

Той си тръгна забързан, вероятно доволен, че се е измъкнал от клопката на сбогуването пред входа на жилището й. Тя го проследи с поглед. В душата й се надигна ужасно чувство на празнота. Сега разбираше какво значи „да си сама“. Не „сама“ да си плащаш сметките или да си гледаш децата, а „да си сама“, защото мъжът, който си се надявала да те прегърне, ти е обърнал гръб и си отива. „Предпочитам самотата и сметките — въздъхна тя и натисна бутона на асансьора, — поне тогава нещата са ясни.“

В хола светеше. Скупчени пред компютъра, момичетата, Макс и Кристин Бартийе викаха, смееха се, кряскаха и сочеха монитора. „И тази! И тази!“

— Още не сте си легнали? Един часът е!

Те не й обърнаха внимание, впечатлени от гледката.

— Мамо, ела да видиш — викна Зое и направи жест на Жозефин да се приближи.

Жо не беше много сигурна, че желае да участва в общата суетня. Все още беше под въздействието на тъжната нежност от прекараната вечер. Развърза колана на шлифера си, тръшна се на дивана и си събу обувките.

— Обяснете ми какво става. Изглеждате така, сякаш ще се пръснете от вълнение!

— Ела, мамо, ела да видиш. Не можем да ти обясним, трябва да го видиш с очите си — заяви Зое с най-тържествен тон.

Жозефин се приближи до масата, на която беше сложен компютърът.

— Готова ли си? — попита Зое.

Жозефин кимна. Пръстът на Кристин Бартийе се стрелна към екрана.

— По-добре да седнете, госпожо Жозефин, щото е много разтърсващо…

— Нали не е порно? — усъмни се тя в Кристин Бартийе.

— Не, мамо! — отвърна Ортанс. — Много по-интересно.

Госпожа Бартийе кликна върху една иконка и се появиха снимки на малки момчета.

— Казах ви, никаква порнография и никаква педофилия — разсърди се Жозефин. — Не се шегувам!

— Чакайте — отвърна Макс. — Вижте ги по-внимателно!

Жозефин се приведе. Две руси момчета и едно друго, по-малко, с тъмнокафява коса. Играеха си в някакъв парк, после в басейн, след това в зимен курорт, яздеха, режеха торта на рожден ден, снимани бяха по пижами, ядяха сладолед…

— И кое му е интересното? — попита Жозефин.

— Не ги ли позна? — разсмя се Зое.

Жозефин ги загледа по-отблизо.

— Това са Уилям и Хари…

— Да, а третият?

Жозефин се съсредоточи и разпозна третото дете. Гари! Гари на курорт с малките принцове, Гари държи за ръка принцеса Даяна, Гари язди пони и принц Чарлс го държи за юздата, Гари рита футбол в огромен парк…

— Гари? — прошепна Жозефин.

— От плът и кръв! — извика Зое. — Представяш ли си: Гари е кралска особа!

— Гари? — повтори Жо. — Сигурни ли сте, че не е монтаж?

— Попаднахме на тях, като разглеждахме семейните снимки, качени в интернет от неделикатен прислужник…

— Меко казано! — отвърна Жозефин.

— Направо да ти падне шапката, нали? — заяви госпожа Бартийе.

Жозефин гледаше, кликваше върху една снимка, после върху друга…

— А Шърли? Няма ли снимки на Шърли?

— Не — отвърна Ортанс. — Но да ти кажа, тя се върна. Пристигна преди малко, докато ти беше на кино… Хубав ли беше филмът?

Жозефин не отговори.

— Приятно ли беше киното с Лука?

— Ортанс!

— Той се обади, след като ти тръгна. Да предупреди, че малко ще закъснее. Горката ми майка, ти тръгна доста по-рано! Никога не ходи преди уговореното време. Бас държа, че дори не те е целунал. Не целуват жените, които идват навреме на среща! — тя закри устата си с ръка, за да прикрие прозявката си и да покаже колко я отегчава смотаната й майка. — Освен това не се гримирай прекалено! Давай го по-леко! Трябва да не личи, че си гримирана! Трябва така да се издокараш, че да не личи, че си издокарана! Това са неща, дето или ги можеш, или не, теб явно много-много не те бива.

Ортанс я унижаваше пред госпожа Бартийе, защото беше сигурна, че Жозефин няма да избухне. Ще бъде принудена да се сдържа. Както и стана. Майка й стисна зъби, за да не издаде колко е засегната.

— Хубаво име… Лука Джамбели! Като името си ли е красив? — тя се прозя, повдигна косата си с две ръце като тежка завеса и добави: — Не знам защо те питам. Изобщо не ме интересува! Сигурно е някой книжен плъх от тия, дето най ги харесваш… С пърхот и жълти зъби? — и се разсмя високо, обърната към Кристин Бартийе, която се мъчеше да не чува и гледаше с леко неудобство.

— Ортанс, бягай в леглото — загуби търпение Жозефин. — И вие също! Късно е, спи ми се.

Освободиха й дневната. Жозефин разпъна канапето с такъв бяс, че си счупи един нокът. Тръшна се в постелята.

Излизането се оказа провал. „Толкова съм неуверена, че не мога да впечатля никого. Нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Аз съм невидима. Той се държа с мен като с близка стара приятелка и през ум не му мина, че може да съм нещо друго. Ортанс го почувства веднага, още когато влязох в стаята. Надуши мириса ми на загубенячка.“

Сви се на топка на канапето и се вторачи в червена нишка на мокета.

На сутринта, след като Макс и момичетата потеглиха за някакъв битак наблизо, Жозефин разтреби кухнята и направи списък за покупки: масло, конфитюр, хляб, яйца, шунка, сирене, салати, ябълки, ягоди, пиле, домати, зелен фасул, картофи, карфиол, артишок… Днес беше пазарен ден. Изброяваше какво трябва да купи, когато Кристин Бартийе влезе, тътрейки крака.

— Имам ужасен махмурлук — измърмори тя и се хвана за главата. — Снощи пихме много.

Държеше радиото до ухото си и търсеше любимата си станция. „Да речеш, че е глуха, не е“ — помисли си Жо.

— Като казвате „пихме“, надявам се, че нямате предвид и дъщерите ми.

— Ама че сте смешна, госпожо Жозефин.

— Не може ли да ме наричате просто Жозефин?

— Ами чувствам се неудобно. Не сме от една черга.

— Опитайте!

— Не, вече съм си го мислила, няма да свикна…

Жозефин въздъхна.

— „Госпожо Жозефин“, все едно съм мадам в бардак.

— Какво знаете вие за курвите и бардаците!

Жозефин мнително изгледа госпожа Бартийе. Тя беше оставила радиото си на масата, слушаше някаква южноамериканска мелодия и кършеше рамене.

— Защото на вас тези неща са ви ясни, така ли?

Кристин Бартийе придърпа пеньоара на гърдите си и застана в тържествена поза на обвиняема, която афишира достойнството си.

— От време на време, колкото да вържа двата края.

Жозефин преглътна:

— Е, това вече…

— Не съм единствена, така да знаете…

— Сега ми е по-ясна историята с Алберто…

— О! Той е приятен. Днес ще се срещнем за първи път. В Дефанс, на кафе. Трябва да се издокарам! Ортанс обеща да ми помогне…

— Имате късмет! Съвсем малко са хората, към които Ортанс проявява интерес.

— Отначало беше ясно, че хич не ме харесва. Но сега ме понася. Намерила съм цаката — дъщеря ви трябва да я четкаш, да я гладиш по косъма, да й казваш, че е красива, умна и…

Жозефин тъкмо се готвеше да отговори, когато телефонът звънна. Обаждаше се Шърли. Покани Жозефин да отиде у тях.

— Нали разбираш… с госпожа Бартийе да ни се мотае наоколо, няма да можем да си поговорим спокойно, затова по-добре да дойдеш ти у нас.

Жозефин прие. Връчи списъка за покупки на Кристин Бартийе, даде й пари и я подкани да се облече по-бързичко и да тръгва. Госпожа Бартийе заопява, че е неделя сутрин, че с Жозефин човек не може да се отпусне, че постоянно трябва да се бърза. Жозефин я прекъсна с припомнянето, че в неделя пазарът затваря в дванайсет и половина.

— Не е вярно! — изропта Кристин Бартийе, преглеждайки списъка.

— И да не вземете да замените плодовете и зеленчуците с разни сладкиши — се провикна Жозефин от вратата. — Вредно е за зъбите, за тена и за дупето.

— Дреме ми, аз ям по един картоф всяка вечер.

Кристин сви рамене и продължи да се взира в списъка за покупки, сякаш четеше някакво упътване. Жозефин я изгледа, понечи да каже още нещо, пък се отказа.

Шърли й отвори вратата, докато говореше по телефона. На английски. Ядосана. Каза: „No, no, nevermore! I’m through with you.“14 Жозефин й направи знак, че ще дойде по-късно, но след една последна ругатня Шърли затвори.

При вида на разстроената Шърли, на сенките под очите й, гневът, който беше таила цяла седмица, се стопи.

— Радвам се да те видя. Добре ли се разбирахте с Гари?

— Синът ти е чудесен… Любезен, красив, интелигентен! Всички го харесват, и с право.

— Много благодаря. Да ти направя един чай?

Жозефин кимна и погледна Шърли, сякаш я виждаше за пръв път. Това, че я видя редом с кралицата, я бе направило съвсем непозната личност.

— Жо… Защо ме гледаш така?

— Видях те по телевизията… онази вечер. До английската кралица. Заедно с Чарлс и Камила. И не ми казвай, че не си била ти, защото…

Тя търсеше думите, взе да жестикулира, сякаш се задушаваше. Това, което искаше да каже, беше ясно, но не знаеше как да го формулира. „Не ми казвай, че не си била ти, защото те разпознах съвсем ясно, иначе ще разбера, че ме лъжеш, и няма да го понеса. Ти си единствената ми приятелка, единственият човек, комуто вярвам, затова не бих искала да поставям под съмнение приятелството и доверието. Ето защо ми кажи, че не съм сънувала. Не ме лъжи, ако обичаш, не ме лъжи.“

— Наистина бях аз, Жозефин. Затова заминах в последната минута. Не исках да отивам и…

— Била си принудена да отидеш на бала на английската кралица? — слиса се Жозефин.

— Принудена…

— Познаваш Чарлс, Камила, Уилям, Хари и цялото семейство?

Шърли кимна.

— А Даяна?

— Познавах я много добре. Гари израсна с тях, с нея…

— Шърли… Трябва да ми обясниш!

— Не мога, Жо.

— Как така?

— Не мога.

— Дори ако ти обещая, че няма да кажа на никого?

— Заради собствената ти сигурност, Жо. Твоята и на дъщерите ти. Не бива да знаеш.

— Не ти вярвам.

— Но е така… — Шърли я гледаше с нежност и тъга.

— Знаем се от години, споделяме си всичко, аз ти доверих единствената си тайна, ти четеш в мен като в отворена книга и сега единственото, което имаш да ми съобщиш, е, че не можеш да ми кажеш нищо от страх да не бъда… — Жозефин се задушаваше от гняв. — Мразих те цяла седмица, Шърли! Цяла седмица живях с чувството, че си ми откраднала нещо, че си ме предала, а сега не искаш нищо да ми кажеш. Приятелството е нещо взаимно!

— Само искам да си в безопасност. Като не знаеш, не говориш…

Жозефин избухна в горчив смях.

— Сякаш ще ме подлагат на изтезания заради теб.

— Може да е опасно. Както е опасно за мен! Само че аз съм длъжна да живея с това, докато ти не си…

Шърли говореше с монотонен глас. Просто съобщаваше факта. Жозефин не долавяше в тона й никаква фалшива нотка, никаква помпозност. Тя съобщаваше един факт, ужасяващ наистина, но без капка емоция. Жозефин се впечатли от нейната откровеност и отстъпи.

— До такава степен?

Шърли седна до Жо. Прегърна я през рамото и шепнешком каза:

— Никога ли не си се питала защо съм се установила тук? В това предградие? В тази панелка? Съвсем сама, без близки във Франция, без съпруг, без приятели, без професия?

Жозефин поклати глава.

— Затова те обичам, Жозефин.

— Защото съм тъпа? Защото не виждам по-далеч от носа си?

— Защото не виждаш никъде злото! Дойдох тук, за да се скрия. На място, на което бях сигурна, че никой няма да ме познае, да ме търси, да ме преследва. Там живеех, имах прекрасен луксозен живот, докато… се случи онова нещо. Тук съществувам, върша разни дребни неща…

— И какво очакваш?

— Не знам какво очаквам. Очаквам нещата да се оправят за мен в моята страна… Да се върна там и да заживея нормално. Като се установих тук, зачеркнах всичко. Промених личността си, промених името си, промених начина си на живот. За да се грижа за Гари, без да треперя от страх, ако закъснее след училище, да вървя по улицата, без да се обръщам, за да видя дали не ме следят, да спя, без да се страхувам, че ще влязат с взлом вкъщи…

— Затова ли се подстрига толкова късо? Затова ли ходиш с мъжка походка? Затова ли можеш да се биеш като мъж?

Шърли потвърди:

— Научих всичко. Научих се да се бия, научих се да се защитавам, научих се да живея сама…

— Гари знае ли?

— Казах му. Длъжна бях. Беше разбрал доста неща и се наложи да го успокоя. Да му кажа, че не греши. Това много му помогна да израсне, да помъдрее… Той не се огъна, издържа. Понякога имам чувството, че той ме пази! — Шърли прегърна още по-силно Жозефин. — На фона на цялото нещастие тук открих нещо като щастие. Спокойно щастие, без превземки и без треперене. Без мъж…

Силна тръпка разтресе тялото й. За малко да каже без „онзи“ мъж. Беше го видяла отново. Заради него бе удължила престоя си в Лондон. Обади й се по телефона, даде й номера на стаята си в хотел „Парк Лейн“ и й каза: „Чакам те, стая 616.“ Прекъсна връзката, без да дочака отговора й. Тя погледна телефона и си каза, че няма да отиде, не, няма да отиде. После бе тичала до хотел „Парк Лейн“, на ъгъла на „Пикадили“ и „Грийн Парк“. Точно зад Бъкингамския дворец. Просторното бежово-розово фоайе с полилеи като гроздове от венециански кристал. Канапетата, в които седяха бизнесмени, пиеха чай и разговаряха приглушено. Огромните букети цветя. Барът. Асансьорът. Дългият коридор с бежови стени, с дебел мокет, с аплиците, украсени с малки плисирани абажури. Стая 616… Сцената се развиваше като на филм. Той винаги й определяше среща в хотел в близост до някой парк. „Оставяш малкия на тревата и се качваш при мен. Тъкмо ще се забавлява да гледа катеричките и влюбените, така ще се подготвя за живота.“ Един път го чака цял ден. В Хайд Парк. Гари беше малък. Тичаше подир катеричките. „Обичам ги само отдалеч, маме, отблизо приличат на плъхове.“ Аз пък, напротив, помисли си тя, обичам го отдалеч, отблизо, виждам го какъв е — плъх. Тогава той не дойде. С Гари отидоха в „Фортнъм & Мейсън“ и ядоха сладолед и сладки. Тя пи горещ чай, притваряйки очи. Гари седеше с изправен гръб и похапваше сладките деликатно, възпитано ги набождаше на върха на виличката. „Има осанка на принц“ — беше отбелязала сервитьорката. Шърли пребледня. „Хубаво беше онзи следобед в парка — бе казал Гари и хвана ръката й. — Грийн Парк е любимия ми.“ Той познаваше всички лондонски паркове.

Веднъж, докато беше в хотелската стая, Гари си бе говорил с ораторите при Марбъл Арч. Трябва да е бил единайсетгодишен, там някъде. Казваше й: „Не бързай, маме, не се безпокой за мен, упражнявам си английския, не искам да забравя родния си език.“ Беше обсъждал съществуването на Бог с някакъв чичко, който беше кацнал на пейката и чакаше някой да го заговори. Бе попитал Гари: „Ако Бог съществува, защо е отредил за човека толкова страдания?“ „И ти какво му отвърна?“ — попита Шърли и вдигна яката на сакото си, за да прикрие следата от смукано. „Говорих му за филма «Нощта на ловеца», за доброто и злото, човек трябва да направи своя избор, а как да го направи, ако не познава страданието и злото…“ „Това ли му каза?“ — възхити се Шърли.

„Говори ми, миличък, говори ми още, за да забравя онази стая и онзи мъж, да забравя отвращението, което изпитвам към себе си, след като се освободя от прегръдките му“ — умоляваше тя наум. Той чакаше в стаята. Легнал на леглото, без да си свали обувките. Четеше вестник. Погледна я, без да пророни ни дума. Сложи ръка на кръста й, повдигна полата й…

Винаги се повтаряше едно и също. Този път тя беше свободна — Гари не я чакаше в парка. Не усети как летяха часовете. И дните. Таблите с храна се трупаха пред леглото. Отпращаха камериерките, които чукаха на вратата.

Никога вече, никога вече. Това трябваше да приключи!

Трябваше да стои далеч от него. Той винаги я откриваше. Никога не идваше във Франция, издирваха го, та се страхуваше да мине границата. Във Франция тя беше в безопасност. Там беше в ръцете му. По своя вина. Не можеше да му устои. Срамуваше се, когато се връщаше при сина си. Той я чакаше пред хотела, изпълнен с доверие. Когато валеше, влизаше вътре и чакаше. Двамата се прибираха пеша през парка. „Вярваш ли в Бог?“ — попита я Гари веднъж, след като цял следобед беше говорил с някакъв нов оратор в Хайд Парк. Той обичаше тези разговори. „Не знам — бе отвърнала Шърли, — толкова ми се иска да вярвам…“

— Вярваш ли в Бог? — обърна се Шърли към Жозефин.

— Ами да… — отвърна Жозефин, учудена от въпроса. — Вечер говоря с него. Излизам на балкона, гледам звездите и му говоря. Много ми помага…

— Poor you!

— Знам. Ако го кажа, хората ме вземат за тъпачка. Затова не го казвам.

— Аз не вярвам, Жозефин… И не се опитвай да ме промениш.

— Няма да се опитвам, Шърли. Ако не вярваш, то е от разочарование, защото светът не е такъв, какъвто на теб ти се иска. Като любовта е, нужна е смелост, за да обичаш. Да даваш, да даваш, без да правиш сметки… С Бога е нужно да си кажеш „вярвам“ и от този момент всичко става съвършено, логично, всичко придобива смисъл, всичко се обяснява.

— Не и в моя случай — горчиво заяви Шърли. — Целият ми живот е низ от несъвършени, нелогични действия… Ако беше роман, щеше да е сълзлива мелодрама, а аз мразя да изпитват съжаление към мен. — Замълча, сякаш се беше разкрила прекалено. — А какво става с госпожа Бартийе?

— Значи не искаш да ми кажеш нищо? — въздъхна Жозефин. — Сменяш темата. Разговорът приключи.

— Уморена съм, Жо. Имам нужда от глътка въздух… Щастлива съм, че се върнах, повярвай ми.

— Както и да е, всички те видяхме по телевизията. Какво ще кажеш, ако момичетата или Макс започнат да те разпитват?

— Че имам двойница в английския кралски двор.

— Няма да ти повярват — открили са снимки на Гари в интернет с Уилям и Хари! Някакъв бивш прислужник…

— Не е успял да ги продаде на вестниците, затова ги е пуснал в интернет. Само че аз ще отричам, ще казвам, че всички малки момчета си приличат. Вярвай ми, ще се измъкна от положението. Сблъсквала съм се и с по-лоши неща. Много по-лоши!

— Моят живот сигурно ти изглежда много скучен…

— Животът ти доста ще се усложни с тази книга. След като веднъж си започнал да мамиш, да лъжеш, се набутваш в странни приключения…

— Знам и понякога се страхувам…

Чайникът засвири и капакът затанцува, заподскача от силната пара. Шърли се надигна и отиде да направи чая.

— Донесла съм „Лапсан сяоджун“ от „Фортнъм & Мейсън“. Ще ми кажеш дали ти харесва…

Жозефин я наблюдаваше. Шърли бе изцяло отдадена на чайната церемония: изплакна с вряла вода чайничето, сила няколко лъжички чай, наля врялата вода, остави чая да се запари — истинска англичанка.

— По един и същ начин ли се прави чаят в Англия и в Шотландия?

— Аз не съм шотландка, Жо. Аз съм чистокръвна английска лейди…

— Но нали казваше…

— Мислех си, че е по-романтично.

Жозефин за малко да я попита какви други лъжи й беше сервирала, но се отказа. Пиеха бавно, наслаждаваха се на чая, говореха си за децата, за госпожа Бартийе, за запознанствата й в интернет.

— Финансово участва ли поне малко?

— Няма пукната пара.

— Искаш да кажеш, че ти изхранваш всички тези гърла?

— Ами да…

— Ти наистина си голяма сладурана — заяви Шърли и леко я докосна по носа. Тя поне шета ли? Готви ли? Глади ли?

— Нищо не прави.

Шърли сви рамене, въздъхна.

— Аз съм все в библиотеката. Ходих на кино с онзи с дъфела. Той е италианец, казва се Лука. Трябва да му вадиш думите с ченгел. От една страна, това е добре за мен. Защото първо трябва да приключа с книгата…

— Докъде стигна?

— До четвъртия съпруг.

— И какъв е той?

— Не съм много наясно все още. Иска ми се тя да изживее пламенна любов! Чисто физическа…

— Като Шели Уинтърс и Робърт Мичъм в „Нощта на ловеца“? Тя го желае като луда, а той я отблъсква… и желанието й нараства още повече. Той се прави на проповедник и използва Библията, за да прикрие алчността си. Когато тя се опитва да го съблазни, той й чете конско и й обръща гръб. Накрая я убива. Той е олицетворение на злото…

— Точно така… — подхвана Жозефин, стиснала с две ръце чашата с чая. — Той ще е пътуващ проповедник, ще обикаля страната, тя ще попадне на него, ще се влюби, той ще се ожени за нея, ще се домогва до замъка и богатствата, ще направи опит да я убие. Животът й ще бъде застрашен, той ще вземе сина й за заложник… Този съпруг обаче няма да я направи по-богата.

— Защо? Можеш да съчиниш нещо такова: той вече е ограбил не една вдовица, скрил е плячката и тя ще я наследи…

— Точно оня ден Лука ми разказваше за проповедниците от онова време…

— Казала си му, че пишеш книга? — попита разтревожена Шърли.

— Не… но направих гаф.

Жозефин й разказа как споменала за книгата, когато ходили на кино. Гласно се учуди дали той не беше прозрял тайната й.

— Ти си последният човек, на когото бих доверила тайна — заяви Шърли с усмивка. — Нали виждаш колко съм права да не ти казвам нищо.

Жозефин смутено сведе очи.

— Трябва много да внимавам, когато книгата излезе…

— Ирис ще направи така, че да привлече цялото внимание върху себе си. За теб няма да остави трошичка. Та как е впрочем Ирис?

— Репетира за големия ден… Идва от време на време да види докъде съм стигнала, чете книгите, които й препоръчах. Понякога дори ми дава идеи. Искаше да опиша сцена, в която парижки студенти теолози вдигат истински бунтове, размахват ножове и парадират с бръснатите си глави. Те са принадлежали към духовенството, така че са били над законите на светското правосъдие. Кралят бил с вързани ръце, смятало се, че те попадат единствено под ударите на Божиите закони, които потъпквали, а това доста пречело на поддържането на обществения ред в Париж. Вършели престъпления и били абсолютно недосегаеми! Крадели, убивали! Никой не бил в състояние да ги накаже или да ги осъди.

— И какво?

— Имам чувството, че съм някаква голяма фуния, изслушвам всичко, събирам случки, дребни житейски подробности и ги изсипвам в книгата. След нея вече няма да съм същата. Променям се, Шърли, ужасно се променям, дори да не се забелязва!

— Докато разказваш тази история, ти откриваш живота. Тя те води там, където досега не си стъпвала…

— И най-вече, престанах да се страхувам. Преди се страхувах от всичко! Криех се зад Антоан. Зад дисертацията. Зад сянката си. Сега си позволявам неща, които преди си забранявах, поемам отговорности! — тя се разсмя като малко момиченце и вдигна ръка пред устата си. — Само трябва малко търпение, да оставя новата Жо да порасне и един ден тя ще заеме цялото място, ще ми предаде цялата си сила. Засега се уча… Осъзнах, че щастието не е да живееш на дребно, гладко, без неприятности, без да правиш грешки. Щастието е да приемеш борбата, усилието, съмнението и да вървиш напред, да вървиш напред, да преодоляваш всяко препятствие по пътя си. Преди не вървях напред, а спях. Оставях се на успокоителния ежедневен ритъм: мъжа ми, децата ми, работата ми, удобствата ми. Сега вече се научих да се боря, да намирам решения, да се отчайвам само за миг, после да се стягам и да продължавам. Съвсем сама! Справям се… Когато бях малка, повтарях това, което ми казваше мама. Приемах изцяло нейните представи за живота. После слушах Ирис. Намирах я толкова умна, толкова блестяща… След това се появи Антоан — подписвах всичко, което искаше, живеех по неговите правила. Дори и ти, Шърли… Фактът, че си ми приятелка, ми действаше успокояващо, казвах си, че съм на ниво, щом ме обичаш. Е, сега всичко това свърши! Свикнах да мисля съвсем сама, да вървя сама, да се боря сама…

Шърли слушаше Жозефин и си спомняше каква беше тя като дете. Толкова самоуверена. Невъзпитана, високомерна. Един ден, докато се разхождаше в парка с гувернантката си, се пусна от ръката й и тръгна нанякъде. Беше петгодишна. Дълго скита, изпълнена с чудесното усещане за свобода. Тичаше, без да е принудена да слуша как мис Баргън й казва, че така не се прави, че възпитаните момиченца трябва да ходят спокойно, а не да тичат. Един полицай я попита дали не се е загубила. Отговори му: „Не, но трябва да потърсите гувернантката, защото тя се загуби!“ „Никога не съм се страхувала. Винаги се справях сама. Нещата се объркаха по-късно. Аз извървях обратния на пътя на Жо.“

— Не ме слушаш какво ти говоря!

— Напротив…

— Приех тъмната страна на живота, тя вече не ме отблъсква, не ме плаши.

— И как успя? — попита разнежена Шърли.

— Ами мисля, че… тази всекидневна борба, тя се крепи на любовта. Не на амбицията, на нуждата да притежаваш, да имаш, а на любовта. Не на самолюбието. То е нещастието, което ни кара да се въртим в кръг. Не! На любовта към другите, на любовта към живота. Когато обичаш, си спасена. Това е, казано накратко, случилото се в последно време в моя живот. — Жо съвсем леко се усмихна, сякаш учудена, че е изрекла тези високопарни думи.

Шърли я изгледа и каза:

— Аз пък все още се опитвам да се измъкна, а не се боря да вървя напред.

— Но и ти вървиш напред, по твой начин.

— Не, нямах сили да приема борбата, предпочетох да избягам. И оттогава бягам. — Тя въздъхна, сякаш не можеше да каже дума повече.

Жозефин я погледна и я прегърна.

— За да живееш добре, е нужно да се хвърлиш в живота, да се загубиш, да се намериш и отново да се загубиш, да се откажеш и пак да се опиташ, но никога, никога да не си помисляш, че един ден ще можеш най-сетне да си починеш, защото борбата никога не спира. Спокойствието ще дойде после.

— Когато умрем ли?

Жо се разсмя.

— Ние сме на Земята, за да се борим. Не сме дошли на този свят, за да живеем безгрижно. — Помълча, подаде чашата си за още чай, затвори очи и прошепна с усмивка: — И как е английската кралица?

Шърли й наля още чай и отговори:

— Супер!

Госпожа Бартийе се бе върнала от пазара. Боляха я ръцете от мъкненето на торбите и сега разтриваше претръпналите си пръсти там, където се бяха врязвали дръжките. За момент се изкуши да остави торбите на кухненската маса, след което реши да разпредели всичко на място. Ах, колко много зеленчуци беше накупила, а те струваха толкова скъпо! Колко по-лесно е да си отвориш консерва. А и зеленчуците трябва да ги миеш, да ги белиш, да ги готвиш, сума време отива. Сега дори телешкото варено се продава вакуумирано. Трябва да се омита оттук! Да заживее нов, лек живот, без никакви усилия. Да си намери някой свестен да й плаща наема и да я остави да гледа телевизия по цял ден. Макс ще се оправи. Да се грижиш за дете иска много бачкане. Лесно е, докато са малки, но пораснат ли, трябва да се изправиш насреща им, да им налагаш правила. Да настояваш да ги спазват. Нямаше желание за такива работи, искаше да живее спокойно. Децата са неблагодарни. Всеки за себе си! В седемнайсет часа имаше среща с Алберто в Дефанс. Ще вземе душ, ще се приготви. Ще се направи красива. „Все още хващам окото. Все още бих могла да завъртя главата на някого. А и той не е първа младост! Изпрати ми някаква размазана снимка, на която нищо не се вижда. Няма да е много претенциозен.“

Когато Ортанс се върна от битака, госпожа Бартийе я очакваше, наметнала пеньоар, седнала на канапето в хола. Гледаше водещия Мишел Дрюкер и мляскаше дъвка.

— Попаднахте ли на нещо готино? — попита тя и се надигна от канапето.

— Ами, разни боклуци — отвърна Макс, — но си прекарахме добре. Играхме на флипера и пихме кола. Някакъв плати всичко… заради прекрасната Ортанс.

— Хващаше ли око? — попита Кристин Бартийе.

— Жалък цървул — отвърна Ортанс. — Въобразяваше си, че ще му бутна за три коли и някоя и друга монета за автомата. Нещастник!

— На теб нещата са ти ясни, нямаш нужда от обяснения — захили се Кристин Бартийе.

— Не е особено трудно да се досетиш с този вид мъже. Толкова яко му течаха лигите, че стана локва на пода!

— Писна ми да съм мажа, никой не ме поглежда — възмути се Зое.

— И твоето време ще дойде, пиленце… Нали не си забравила, че ми обеща да ме натъкмиш за срещата? — напомни Кристин Бартийе на Ортанс.

Тя я огледа.

— Имате ли някакви прилични дрехи?

Госпожа Бартийе въздъхна.

— Не са кой знае какви, нямам маркови парцалки, щото пазарувам по каталог.

— В такъв случай ще го дадем по-небрежно… — отсече делово Ортанс с професионален тон. — Имате ли тънко сако с къс ръкав и големи външни джобове?

Госпожа Бартийе кимна.

— От „Ла Редут“, от тазгодишния каталог. Нали ви казах, че се обличам оттам…

— А анцуг?

Госпожа Бартийе пак кимна.

— Добре… Донесете ги!

Госпожа Бартийе се върна с куп дрехи. Ортанс ги взе с крайчеца на пръстите, разстла ги на дивана и ги заоглежда. Впечатлени, Макс и Зое не я изпускаха от очи.

— Така, така…

Тя сбърчи носле, изкриви устни, пипна някакво пуловерче, един потник, пооправи една бяла блуза, но после я отмести настрана.

— Имате ли някакви аксесоари?

Госпожа Бартийе я погледна изненадана.

— Гердани, обици, гривни, шал някакъв, очила…

— Имам някои дреболии от „Монопри“… — отвърна тя и отиде да ги донесе.

Зое леко бутна с лакът Макс и пошушна: „Сега само стой и гледай! Ще направя майка ти сексбомба.“ Госпожа Бартийе остави куп дрънкулки до раздиплените дрехи, които сякаш очакваха магическата пръчица на Ортанс. Девойката поразмисли, после изведнъж отсече:

— Съблечете се!

Госпожа Бартийе я погледна стреснато.

— Искате ли да ви издокарам, или не искате?

Кристин Бартийе се подчини. Остана само по сутиен и слип пред Макс и момичетата. Прикри гърдите си и се прокашля притеснено. Макс и Зое избухнаха в неудържим смях.

— Най-модното сега: спортно сако с къс ръкав и външни джобове. Правило номер едно: комбинира се с долнището на анцуг „Адидас“ с бели кантове, добре. За късмет, и двете ги имате. Впрочем, това е единственият начин човек да изглежда шик в анцуг!

— Със сако?

— Абсолютно. Правило номер две: под сакото — пуловерче с остро деколте и потник, който едва се показва в деколтето…

Тя направи знак на госпожа Бартийе да облече дрехите, които й подаваше.

— Не е лошо… никак не е лошо! — заяви Ортанс с преценяващ поглед. — Правило номер три: тук-там някой евтин аксесоар, значи ще използваме евтините ви дрънкулки от „Монопри“…

Нагласи я като манекен на витрина. Направи крачка назад. Подви ръкава. Пак отстъпи. Дръпна надолу деколтето на пуловера. Нахлузи на врата й още един гердан и нагласи в косата й авиаторски очила.

— На краката — кецове… И сте готова! — заяви със задоволство тя.

— Кецове! — възропта Кристин Бартийе. — Не е много женствено.

— На лежа ли искате да приличате, или да сте стилна? Човек трябва да избере, Кристин, да избере! Помолихте ме да ви помогна, ако не ви харесва, сложете си обувки с тънки токчета и ще изглеждате скапано.

Госпожа Бартийе млъкна и нахлузи кецове.

— Ето… — каза Ортанс и подръпна пуловера така, че да се показва презрамката на потника. — Сега идете да се видите в огледалото.

Госпожа Бартийе се запъти към стаята на Жозефин и се върна, усмихната до уши.

— Гениално! Не можах да се позная. Благодаря, Ортанс, благодаря.

Завъртя се из хола и се тръшна на канапето, пляскайки се радостно по бедрата.

— Невероятно е какво може да направи човек с три парцала, когато има вкус! И откъде ти идва това чудо?

— Винаги съм знаела, че имам дарба за такива работи.

— Истински фокус! Сякаш си видяла някоя друга в мен! Все едно разбирам най-сетне коя съм наистина.

Зое се сви на килима и измънка, подръпвайки връзките на обувките си:

— Бих искала и аз да разбера коя съм. Ще ме направиш ли и мен такава, Ортанс, а…

— Каква такава? — попита разсеяно Ортанс, вперила поглед в някакъв завършващ детайл на тоалета на Кристин Бартийе.

— Такава, каквато направи госпожа Бартийе…

— Обещавам.

Зое подскочи от радост и се хвърли на врата на Ортанс, която се освободи от прегръдката.

— За начало се научи да се държиш, Зое. Никога не издавай емоциите си. Дръж околните на разстояние. Това е правило номер едно, за да придобиеш класа. Високомерие… Гледай хората отвисоко и ще те уважават. Ако не си го разбрала, няма смисъл да излизаш.

Зое се сепна и отстъпи три крачки с вид на горда и безразлична.

— Така ли? Добре ли е така?

— Трябва да е естествено, Зое. Презрението да ти идва отвътре. Този маниер се постига най-трудно. — Натърти на „маниер“. — Непринуден маниер…

Зое уви кичур от косата си на пръстите си, въздъхна и се почеса по корема.

— Много е трудно…

— Изисква усилия, така е — отвърна Ортанс пренебрежително. Погледна Кристин Бартийе и я попита: — Имате ли представа как изглежда този ваш Алберто?

— Никаква. Ще носи под мишница „Журнал дю диманш“! Ще ви разкажа… Хайде, трябва да вървя. Чао! Чао! — взе си чантата и се запъти към вратата. Ортанс й подхвърли, че чантата й никак не се връзва с тоалета. — Карай да върви — отвърна Кристин Бартийе. — Знам, че за среща не се бърза, но ако продължа да се размотавам, ще остана без никакъв Алберто!

Тя вече слизаше по стълбите, когато Макс и Зое й извикаха да направи снимка, за да го видят как изглежда.

— Защото, нали се сещаш — отбеляза угрижено Зое, обръщайки се към Макс, — може да ти стане втори баща…

Жозефин седеше в кухнята и пишеше на затворени прозорци, за да не влиза жегата. Наближаваше денят, в който трябваше да предаде ръкописа. Оставаха й само три седмици, през които трябваше да приключи. Ирис идваше всеки ден да взима децата и ги водеше на кино, на разходки из Париж или в Ботаническата градина. Тъпчеше се със сладолед, докато те се возеха на количките или се целеха на стрелбището. В училището на момичетата се провеждаха абитуриентски изпити и Макс и Зое бяха оставени на автопилот. Жозефин беше намекнала на Ирис, че няма да успее да свърши навреме, ако не освободят апартамента от присъствието си. Не искаше и по цял ден да мисли с какво се занимават. „Не бива да оставям Зое да се мотае с Макс Бартийе, току-виж се замесила в пласиране на канабис или на крадени джиесеми!“ Ирис измърмори: „Ама какво да ги правя?“ „Ще измислиш — отвърна й Жо, — иначе няма да пиша!“ Ортанс беше на стаж при Шефа и си живееше живота, но Макс и Зое се нуждаеха от грижи.

Госпожа Бартийе продължаваше любовната си история с Алберто. Той й определяше срещи по кафенетата, но още не бяха стигнали докрай. „Има нещо мътно в тази работа — смяташе Кристин Бартийе. Защо не ме заведе в хотел? Целува ме, пипа ме, прави ми подаръци, и дотук. Мен ако ме питате, готова съм да го направим! Вместо да се изчукаме едно хубаво… висим с часове на приказки и се наливаме с кафета! Скоро ще науча всички парижки кафенета. Никога не закъснява, пристига винаги пръв и ми разправя колко обичал да ме наблюдава как идвам. Твърди, че походката ми го вдъхновявала, че обожавал да ме гледа как идвам, как си отивам! Сигурно е импотентен. Или не е наред. Иска връзка, а не се осмелява да я осъществи. Ама какъв беше тоя мой късмет! Имам чувството, че седя до половин мъж! Още не съм го виждала изправен!“ „Грешите — беше възразила Зое, — прекалено е романтичен, затова не бърза.“ — „Аз пък нямам време за губене. Няма да пускам корени у вас. Искам да се уредя някъде, а ние губим време, губим време. Дори не знам фамилното му име. Казвам ви, тази работа не ми вдъхва доверие!“

Жозефин също нямаше време за губене. Четвъртият съпруг на Флорин току-що бе изгорен на кладата като еретик. Най-после — въздъхна тя с облекчение. Крайно време беше! Какъв лош и зловреден човек! Един ден пристига в замъка, яхнал едър вран кон и със Светото евангелие в ръка. Моли да го приютят и Флорин го приема под покрива си. Първата нощ не дава и дума да се издума да легне в постеля, държи да спи навън, на твърдата земя, под звездите, загърнат в черната си пелерина. Гибер Благочестивия е красавец. Дълга кестенява коса, плещест, с яки ръце на дървосекач, ослепително бели зъби, пронизващи сини очи… Флорин чувства как в нея се разгаря огън. Гостът изпъстря речта си с цитати от Евангелието, от „Декрета“ и бичува греха във всичките му проявления. Настанява се в замъка и ръководи живота на обитателите му. Изисква от Флорин да се облича в строги безцветни дрехи. „Дяволът се е загнездил в душата на жените — поучава той, въздигнал нагоре ръце. — Жените са глупави, бъбриви, детеубийци, лъстиви, сластолюбиви, проститутки. Доказателство: в рая няма жени.“ Нарежда да свалят от стените гоблените и драпериите, конфискува кожите, изпразва раклите с накити. Анатемосва наред с красивия си глас на самоуверен мъж. Червилата и белилата са за прелюбодейците, грозните девойки са бълвочът на земята, а от красивите трябва да се пазим, тъй като те са нечистотии, скрити в приятна външност. „Ти твърдиш, че се придържаш към правилото на свети Бенедикт, а трепериш, когато ти заповядвам да спиш по риза на голата земя? Нима не виждаш, че дяволът те държи затворена в кралските ти удобства, дяволът е напълнил сандъците ти с пари и скъпоценности, дяволът те подучва да се грижиш за красотата и нежната си кожа, за да те отклони от божествения ти съпруг?“ Флорин слуша и мисли, че този човек й е изпратен, за да я върне в правия път. Съгрешила е с предишните си съпрузи. Забравила е призванието си. Гласът му я омайва, красотата му я смущава, погледът му я пронизва. Желае го толкова неистово, че приема всичко. Стресната от фанатичния Гибер, вярната й прислужница Изабо избягва една нощ и отвежда със себе си малкия граф. Флорин остава сама с наплашената до смърт прислуга. Онези, които не се подчиняват, биват хвърлени в подземията на замъка. Никой не дръзва да се опълчи срещу Гибер. Една вечер той прегръща Флорин и я моли да стане негова жена. Ликуваща от радост, Флорин благодари на Бога и приема. Мрачна и строга сватба. Младоженката е с боси нозе, младоженецът не я допуска до себе си. През първата брачна нощ Флорин с тръпна радост се пъха под завивките, а той ляга до нея, увит в пелерината си. Не смята да консумира брака си. Това ще рече да се поддаде на плътския грях. Флорин ридае, но стиска зъби. Той я кара да повтаря като молитва: „Аз съм нищо, аз съм по-нищожна от нищото, аз съм презряна жена, по-долна и от най-долния скот. Срещнах Спасителя си, като взех този мъж за съпруг, и му дължа подчинение във всичко.“ На сутринта той отрязва дългата й златна коса с камата си и с пепел драсва на челото й две черти. „Ти си пепел и в пепел ще се превърнеш“ — заявява и докосва челото й. Флорин чувства как губи свяст от допира му. Признава пред него изпитаното удоволствие и той става още по-жесток. Кара я да се труди до изнемога, подлага я на непрекъснат пост, заповядва й да върши всичко вкъщи и да утолява жаждата си с мръсната вода от домакинската работа. Прогонва прислужниците един по един, отрупва ги с дарове, за да си държат устата затворена. Нарежда й да му даде парите си и да му покаже къде е скътала златото, „златото, което ти даде кралят на Франция, когато уби мъжа ти, златото, което си скрила. Тези пари са прокълнати, дай ми ги, за да ги хвърля в реката“. Флорин се съпротивлява. Тези пари не са нейни, а на сина й. Не иска да лиши от наследство Тибо Младши и Гибер я подлага на изтезания. Държи я окована в мрачна дупка, докато издаде скривалището. Понякога, за да я склони, я прегръща и двамата се молят заедно. „Господ ме изпрати при теб, за да те пречистя.“ Тя му благодари, благодари на Бога, който я води по пътя на смирението и послушанието.

Почти е решила да се откаже от всичко, да му даде състоянието си, когато вярната й Изабо се завръща, придружена от рицари, дошли да я освободят. Когато претърсва замъка, за да я открие, Изабо се натъква на истинско съкровище: натрупаните от Гибер богатства на вдовиците, които е омаял, преди да срещне Флорин. Тя ги дава на Флорин, която постепенно се съвзема. Отказва се да гони съвършенството и решава да заживее нормален живот, вместо да става светица приживе, защото само горделивият съперничи на Бог по чистота, а това е смъртен грях. Флорин присъства на екзекуцията на Гибер, който е изгорен на клада, и не може да сдържи сълзите си, когато вижда как онзи, когото толкова е обичала, се превръща в пламтяща факла, без да извика, нито да помоли за прошка. „Ще отиде направо в ада и сам си е виновен!“ — заявява Тибо Младши. Ето я отново вдовица и още по-богата от преди.

„Досущ моя случай — каза си Жозефин, ставайки от компютъра, за да се разкърши. — Скоро и аз ще взема още двайсет и пет хиляди евро, само дето нямам мъж в живота си. С времето ставам все по-богата и по-самотна!“ Лука пак бе изчезнал. Станаха десет дни, откакто не й се беше обаждал. Не беше идвал в библиотеката. Вероятно е зает с фотосесии някъде по света. Тя въздъхна, разтри кръста си и отново седна пред компютъра. На Флорин й оставаше още един съпруг… Последният. „Този вече ще е правилният, реши тя. Искам щастлив край.“ Имаше нещо наум. Името му ще е Танкред дьо Отвил. Благородник, стар познат и съсед на Флорин. Луда глава, алчен мъж, който не почита нито закона, нито вярата. Един от участниците в заговора, организиран срещу нея от Етиен Черния малко след кончината на първия й мъж. Опитвал се е да я отвлече, за да заграби замъка и земите й. Оттогава се е покаял многократно, скоро се е върнал от кръстоносен поход и желае да живее като праведен християнин, далеч от земните изкушения. Идва у Флорин да я помоли да му прости онова прегрешение. Флорин се омъжва за него, оставя замъка на порасналия си син и отива да живее с Танкред в неговите земи. На път за замъка му спират в една гора недалеч от областта Поату и виждат сламена колиба, в която се настаняват и заживяват в молитви, хранят се със зеленчуците, които отглеждат, утоляват жаждата си с дъждовна вода, обличат се в кожи и беседват край огъня. Щастливи са, обичат се и един ден, когато отива да търси вода, Танкред попада на сребърна мина. От среброто може да се изсекат огромни количества динарии, парите, пуснати в обръщение от Карл Велики. Ще станат неописуемо богати! В първия момент Флорин е съсипана, но после вижда в тези повторения божие знамение — очевидно такава е съдбата й. Длъжна е да се подчини на ориста си и да приеме купищата пари. С новопоявилото се богатство отваря приют за бездомници, който управляват двамата с Танкред, и му ражда много деца. КРАЙ.

„Сега остава само да го напиша. Поне имам идея какъв ще бъде краят. Последно усилие и свършвам. После… ще се наложи да дам книгата на Ирис. Ще ми бъде трудно, това ще е голямо изпитание. Сега не бива да мисля за това. Нали приех. Поради лошо стечение на обстоятелствата наистина, но приех, така или иначе. Ще трябва да се разделя с книгата без ненужни притеснения.“

Опасяваше се именно от този момент. Книгата се бе превърнала в неин приятел, героите запълваха живота й, тя си говореше с тях, изслушваше ги, съпровождаше ги в тяхното ежедневие. Как ще се раздели с тях?

За да прогони тези мисли, отвори електронната си поща. Имаше мейл от Антоан. Последният им разговор прерасна в разправия заради госпожа Бартийе.

„Ето го, все същият — каза си Жозефин паникьосана. — Иска всичко и веднага. Нищо не е разбрал.“

Да се разведем! Сякаш я бе ударил. Да се разведем… Никога досега не се беше замисляла по въпроса. „Но ти си моят мъж — каза тя на глас, втренчена в екрана. — Дали сме си дума за добро и за лошо.“

„Ама той за какъв се мисли? Позволява си да ме поучава, понеже приятелката му трупа пари от черни точки и фон дьо тен!“

Жозефин сви рамене. Имейлът на Антоан породи у нея толкова противоречиви чувства, че тя се хвана как седи и зяпа тъпо монитора.

Погледна часовника. Ирис щеше да се върне с децата. Госпожа Бартийе щеше да се върне от срещата си с Алберто. Ортанс от работата при Шефа. Край на спокойствието! Ще трябва да продължи утре. Нямаше търпение да продължи.

Изключи компютъра и стана от масата да направи вечерята. Телефонът звънна. Беше Ортанс.

— Ще закъснея малко. В службата има някаква почерпка…

— Какво значи „малко“?

— Не мога да ти кажа точно… Не ме чакайте за вечеря. Няма да съм гладна.

— Ортанс, как ще се прибереш?

— Някой ще ме докара.

— Кой някой ще те докара?

— Не знам. Все ще се намери някой! Мила моя майчице, моля те… Не ми разваляй настроението! Толкова съм щастлива, че работя и че всички изглеждат доволни от мен. Много ме хвалят.

Жозефин си погледна часовника. Беше седем часът.

— Добре, но ако не си се прибрала до…

Тя се поколеба. Дъщеря й за пръв път я молеше да излезе и тя не знаеше правилния отговор.

— Десет? Добре, мамо, ще си бъда у дома в десет, не се притеснявай. Видя ли сега, ако имах мобилен, щеше да е по-лесно. Щеше да държиш връзка с мен постоянно и да си спокойна. Както и да е…

Тя заговори по-вяло и Жозефин си представи как е изкривила устни. Ортанс затвори. Жозефин беше напълно объркана. Да звънне на Шефа и да го помоли да вземе едно такси, за да се прибере Ортанс с него? Тя щеше да е бясна. Освен това Жо не беше говорила с Шефа, откакто се скара с майка си…

Постоя до телефона, гризеше пръсти. Поредният проблем: как да се справя с новопридобитата свобода на Ортанс. Усмихна се леко — две съвършено противоположни понятия, „справям се“ и „Ортанс“. Досега никой не беше успял да „се справи“ с Ортанс. Винаги се чудеше, когато дъщеря й я слушаше.

Чу ключът да се превърта в бравата на входната врата, госпожа Бартийе се появи, влезе в кухнята и се тръшна на стола.

— Най-после!

— Какво най-после?

— Казва се Алберто Модесто и е с изкривено стъпало.

— Добре звучи Алберто Модесто…

— Да, обаче изкривеният му крак не звучи толкова добре. Какъв е тоя мой късмет, а? Да случа на недъгав.

— О, Кристин, не е толкова страшно!

— Нали няма вие да вървите по улиците до него с едната грамадна обувка! Как ли ще изглеждам!

Жозефин я погледна смаяна.

— Още повече че го разкрих с хитрост! Иначе щеше да продължава да ме баламосва. Когато стигнах в кафенето, беше вече там, седнал, издокаран, парфюмиран, с отворена яка и пред него красиво опакован подарък… Вижте!

Тя протегна ръка да покаже пръстен на безименния си пръст, украсен с нещо, което приличаше на малък диамант.

— Целуваме се. Той ме хвали за тоалета ми, поръчва мента с вода за себе си и кафе за мен и говорим ли, говорим… Заявява, че все повече се бил привързвал към мен, че е премислил добре, че ще ми наеме апартамента, който ми е така необходим. В този момент го целувам, увисвам му на врата, притискам се, с две думи, правя се на шут! На него мед му кале на душата, но пак не предлага да отидем в хотел. Реших, че това вече не е нормално, и си измислям някаква среща, за да си тръгна. Алберто ми целува ръка и ми заявява, че следващия път ще купим вестник и ще разгледаме обявите заедно. Отивам до ъгъла на улицата, скривам се и чакам да си тръгне. Та го видях как куцука! Единият му крак все едно е пъхнат в куфарче за резервни части! Той е куц, госпожо Жозефин, куц е! Целият е изкривен!

— И какво от това? И той има право да живее, нали? — извика Жозефин и с отвращение добави: — Има право да куца, както вие имате право да го ограбвате.

Кристин Бартийе слушаше Жозефин, зяпнала от изненада.

— Не се ядосвайте, госпожо Жозефин, недейте.

— Искате ли да ви кажа какво мисля за вас: отвращавате ме! Ако го нямаше Макс, щях да ви изхвърля! Живеете в дома ми, нищо не похващате, абсолютно нищо, прекарвате си времето да се задявате по интернет, да дъвчете дъвка пред телевизора и да негодувате, че гаджето не отговаря на представите ви. Направо сте жалка… Нямате нито сърце, нито достойнство.

— Ми добре тогава… — избърбори Кристин Бартийе. — Щом човек не може даже да си поговори.

— Това, което трябва да направите, е незабавно да започнете да си търсите работа, да ставате сутрин, да се обличате, да се грижите за сина си и да ми помагате в домакинството. Да сте се замисляли за това, а?

— Мислех си, че ви харесва да се грижите за другите. Затова не ви се бърках…

Жозефин подиря лакти на масата, сякаш се канеше да преговаря, и продължи:

— Вижте какво… Затънала съм до гуша в работа и нямам време да се разправям с вас. Днес сме десети юни, искам до края на месеца да ви видя гърба. Със или без Алберто! Съгласна съм, защото съм загубенячка, да задържа Макс, докато си уредите нещата, но не искам повече, чувате ли, изобщо не искам да се грижа за вас.

— Мисля, че разбрах… — прошепна Кристин Бартийе и въздъхна драматично като човек, който не намира разбиране.

— Чудесно, защото нямам намерение да си губя повече времето да ви обяснявам! Любезността си има граници и да ви призная, моята се изчерпа…

Жозиан видя да пристига малката Кортес. Точно навреме като всяка сутрин. Влизаше, леко поклащайки ханш, елегантно и изискано като модел. И най-малкото й движение беше прецизно и отрепетирано. Усмихната поздравяваше всички, придаваше си внимателен вид, познаваше всеки по име. Всеки ден променяше нещо в облеклото си, никога не пропускаше да предизвика възхищението на околните с дългите си крака, тънката си талия, щръкналите си гърди, сякаш се бе научила да изтъква всяка част от тялото си, но го правеше така, че да изглежда съвсем непринудено. Преди да започне работа, завързваше дългата си кестенява коса и театрално я разпускаше в края на работния ден, прибирайки я зад ушите, за да може всеки да види красивия овал на лицето й, седефения й тен и деликатните й черти. Но пък работеше яко! Не можеха да я обвинят, че не си заслужава хляба! Жинет я беше прибрала под крилото си, показала й бе как се управлява складът. Малката знаеше да работи с компютър и бързо схващаше. Сега искаше да я преместят другаде и се въртеше край Жозиан.

— Кой е закупчикът ви? — попита тя с широка усмивка, която никак не се съчетаваше с металния блясък в очите й.

— Шавал — отговори Жозиан, като си вееше с ръка.

Беше горещо и задушно, а Марсел все още не бе наредил да инсталират климатици в административните помещения. „Тази жега ще ми спре овулацията!“

— Смятам да поработя с него… Вече съм наясно с дейностите в склада, интересно е наистина, но ми се иска да науча още нещо.

„Неизменната изкуствена усмивка! Тази ме взема за глупачка! — кипеше Жозиан. — Дори Жинет и Рьоне са се хванали на номерата й. Да не говорим за работниците в склада, направо лигите им капят.“

— Само поискай… Сигурна съм, че ще бъде възхитен да приеме стажантка като теб.

— Искам най-вече да опозная вкусовете на клиентите, да се науча да ги определям и насочвам. Човек може да продава евтини и красиви стоки!

— Защото ние продаваме грозотии, така ли? — не се сдържа Жозиан, изнервена от снизходителния тон на хлапачката.

— В никакъв случай, Жозиан… не съм казала такова нещо.

— Не, но намекна! Иди при Шавал… Сигурна съм, че ще те вземе, само че побързай, защото напуска в края на месеца. Кабинетът му е на горния етаж.

Ортанс й благодари с дежурната си автоматична усмивка, на която Жозиан не отвърна. „Ще стане интересен сблъсък между тези двамата!“ — помисли си тя и се почуди кой кого ще изяде.

Погледна през прозореца да види дали колата на Шавал е в двора. Да, паркирана точно в центъра! Другите да му мислят как и къде да спират.

Светлинният сигнал на телефона й замига и тя вдигна. Анриет Гробз искаше да говори с мъжа си.

— Няма го още — отговори Жозиан. — Имаше уговорена среща в квартал Батиньол, трябва да се появи към десет часа…

Всъщност той като всяка сутрин беше на джогинг. Пристигаше плувнал в пот, вземаше душ у Рьоне, гълташе си витамините, преобличаше се и започваше работния си ден с младежка енергия.

Анриет Гробз поръча да й звънне веднага щом пристигне и Жозиан обеща да предаде съобщението. Анриет затвори, без да й каже довиждане и без да й благодари. На Жозиан й се сви сърцето. След толкова години трябваше вече да е свикнала, но не — някои дребни унижения те смазват повече от шамаросване по физиономията. Е, скоро нещата ще се променят и тогава… „Тогава нищо — възпря се тя, — дреме ми за Клечката, тя това си го търсеше.“

Докато Ортанс се обучаваше при Шефа, Зое, Александър и Макс се мотаеха из залите на музея „Орсе“, където ги беше завела Ирис още от сутринта с надеждата, че платната на импресионистите ще ги впечатлят и усмирят. Не понасяше вече Ботаническата градина, опашките пред различните атракциони, виковете, прахоляка, жалките плюшени играчки — спечелените от тях трофеи, с които се фукаха и които тя трябваше да мъкне. „Време е Жо да свършва, а аз да се върна към предишния си начин на живот. Не издържам тези побеснели пубертета! С Александър се справям донякъде, но тия двамата ми идват в повече! Колко са невъзпитани! Малката Зое, която беше очарователна, сега е станала направо чудовище. Сигурно под влияние на Макс.“ След музея смяташе да ги заведе на обяд в кафе „Марли“ и да ги поразпита за впечатленията им от видяното. Беше им казала всеки да си избере три картини и да си каже мнението. Победителят щеше да получи подарък. „Така и аз ще мога да си купя нещо. Ще ми подейства отпускащо.“ Идеята за музея беше на Филип. Снощи, когато си лягаха, той й беше подхвърлил: „Защо не ги заведеш в музея «Орсе»? Ходихме с Александър и ми се стори, че остана очарован.“ Малко преди да загаси лампата я попита:

— А книгата ти, какво става, напредваш ли?

— С бързо темпо.

— Ще ми дадеш ли да я прочета?

— Щом приключа, веднага.

— Добре! Бързай да я свършиш, за да имам какво да чета през лятото.

Стори й се, че долавя лека ирония в тона му.

Та сега разглеждаха музея „Орсе“. Александър се спираше пред картините, приближаваше се до тях, отдалечаваше се, за да добие обща представа, Макс тътреше маратонки по паркета, Зое се колебаеше кого да копира, братовчед си или приятеля си.

— Откакто Макс живее у вас, та престана да говориш с мен — порица я Александър, когато Зое заразглежда до него картина на Мане.

— Не е вярно… Обичам те, нищо не се е променило.

— Напротив. Ти си се променила… Не ми харесва зеленото, което си сложила на очите си… Вулгарно е. И те състарява. Ужасно е!

— Ти кои картини си избра?

— Още не знам…

— Ще ми се да спечеля. Знам какъв подарък ще поискам от майка та!

— Какъв?

— Пълен комплект гримове. За да стана като Ортанс.

— Но та и така си красива!

— Не, не като Ортанс…

— Ти се обезличаваш! Искаш да подражаваш във всичко на Ортанс.

— И ти се обезличаваш, правиш всичко като баща ти! Да не мислиш, че не съм забелязала?

Разделиха се обидени и Зое отиде при Макс, който се беше захласнал по гола жена на Реноар.

— Гола мадама! Не знаех, че в музеите имало такива работи.

Зое се захили и го ръгна с лакът.

— Не го казвай пред леля, че ще припадне.

— Дреме ми. Вече си отбелязах три картини!

— Къде си ги отбеляза?

— Тука… — показа й дланта си, където беше надраскал наименованията на три платна на Реноар.

— Не може да избираш три пъти един и същ художник.

— Ми на мен ми харесват мацките на този. Симпатични са и изглеждат щастливи.

По време на обяда Ирис доста се затрудни, докато разприказва Макс.

— Не ти е много богат речникът, миличък — не пропусна да отбележи. — Но вината не е твоя, това е въпрос на възпитание!

— Ми да… но пък знам разни неща, дето вие не знаете! Неща, които не се нуждаят от богат речник. За какво служи богатият речник?

— Помага ти да мислиш. Да изразяваш с думи емоциите, усещанията си… Да проясняваш ума си, като назоваваш нещата с точните им думи. И като проясняваш ума си, се изграждаш, научаваш се да мислиш, ставаш личност.

— А, пука ми. Мен и така ме уважават! Не давам никой да ми се качва на главата!

— Не исках това да кажа… — започна Ирис, но предпочете да прекрати разговора.

Между нея и момчето зееше пропаст и тя не беше сигурна, че иска да я преодолее. За да няма сръдни, реши да подари и на тримата по нещо по техен избор. Тръгнаха да обикалят магазините в квартал Маре. „Дано по-скоро свърши тази тегоба, Жо да приключи с книгата, да я предам на Серюрие и да отидем в Довил. Заедно ще изчакаме да я прочете и да си даде мнението. С нас ще бъде Кармен или Бабет и няма да се налага да се съобразявам по цял ден с децата.“ Беше склонила Жозефин да прекара целия юли с тях. „Ако се наложи да се направят някакви промени, ще бъдем заедно, така е по-разумно.“ Жозефин прие с голяма неохота. „Не харесваш ли къщата ми?“ „Да, да, харесвам я — отговори Жозефин, — просто не искам да прекарам цялата си почивка с вас. Да се чувствам като дете идиотче.“

Докато се мотаеха из квартал Маре, Зое почувства угризения на съвестта, отиде при Александър и пъхна ръката си в неговата.

— Какво искаш? — сърдито я попита той.

— Ще ти кажа една тайна…

— Не ме интересуват тайните ти!

— Да, но е страхотна тайна.

Александър омекна. Не му се искаше да дели братовчедка си с този Макс Бартийе, дето му го натрапваха при всяко излизане. „Няма как да го разкарам, а и той се държи така, сякаш не съществувам! И то само защото живее в предградие, а аз в Париж. Взема ме за буржоазно синче и ме презира. Колко по-хубаво беше, когато със Зое си бяхме само двамата.“

— И каква е тази тайна?

— Ето, виждаш ли, че те интересува! Само не казвай на никого, обещаваш, нали, закълни се!

— Да…

— Ами… Гари е кралска особа.

И Зое му разказа всичко от игла до конец: вечерта пред телевизора, снимките в интернет, Уилям, Хари, Даяна, принц Чарлс. Александър сви рамене и заяви, че това са абсолютни измишльотини.

— Никакви измишльотини не са, Алекс, кълна ти се! Истина е, щом и Ортанс повярва. Станала е ужасно благосклонна към Гари. Вече не му говори отвисоко, пра’и му чупки в кръста… Преди ич не го кльопаше!

— Вече се изразяваш ужасно като него…

— Не е хубаво да ревнуваш.

— Не е хубаво да лъжеш.

— Не лъжа бе кресна Зое, — истина е…

Тя отиде при Макс и го задърпа да потвърди. Макс увери Александър, че всичко било самата истина.

— Ами Гари, той какво казва? — попита Александър.

— Нищо… Били сме в грешка. И той като майка си разправя, че това бил двойник, ама ние не вярваме на тези локуми за двойниците, нали, Макс?

Макс потвърди със сериозен вид.

— А ти вярваш ли, че е истина? — обърна се Александър към Макс.

— Ми да… нали ги видях. По телевизията и в интернет. Може да не се изразявам правилно, ама не съм сляп!

Александър се усмихна.

— Майка ми те засегна, а?

— Ми да, ми как… Кат’ е тъпкана с мангизи, това не й дава право да обижда тия, дето нямат!

— Да, така е. Ти не си виновен.

— И майка ми не е виновна. До гуша ми дойде от префърцунените й буржоазни приказки. Смешница!

— Ей, я стига! Тя ми е майка…

— Престанете, остава сега да се скарате… Хайде, сдобрете се!

Александър и Макс удариха длани. Тримата тръгнаха заедно напред. Ирис им викна да я изчакат, на една витрина беше видяла някаква риза. Те спряха и Макс попита Александър:

— К’ъв ти е мобилният?

Александър го показа и Макс извика:

— Същият като моя, копеле! Съвсем същият! А как звъни?

— Най-различно. Зависи кой се обажда…

— Я дай чуя, а? Може да си разменим някои…

Двамата започнаха взаимно да си прослушват телефоните, забравили за Зое.

— Знам какво искам — нацупи се тя. — Мобилен телефон. Ще отида в магазина за крадени вещи в Коломб и ще си свия един!

Жозефин се събуди първа и слезе да си приготви закуска. Обичаше сутрините, когато беше сама в просторната кухня с голям прозорец с изглед към плажа. Слагаше филийките в тостера, кипваше вода за чая, изваждаше маслото и конфитюрите. Понякога си опържваше яйце на око с наденичка или бекон. Закусваше, любувайки се на морето.

Липсваха й героите й. Флорин, Гийом, Тибо, Бодуен, Гибер, Танкред, Изабо и всички останали. „Отнесох се несправедливо към нещастника Бодуен. Едва се беше появил и побързах да го убия. Само защото бях бясна на Шърли.“ Пронизваше я тръпка при мисълта за Гибер. И тя като Флорин беше запленена от него. Случваше се нощем да сънува как я целува, долавяше мириса му, чувстваше нежните му меки устни върху своите, отвръщаше на целувката му, а той полагаше кама на гърдите й. Събуждаше се разтреперана. Мъжете от онова време наистина не са си поплювали! Спомни си едно описание в стар ръкопис. Съпруг, който присъства, когато жена му ражда. „Над сто кила плът, кръв и избухливост. В едната ръка дълга тежка маша, в другата — грамаден кафеник, пълен с вряла течност. Детето се оказа момче и бащата се отпусна, едновременно плачеше, молеше се, гръмогласно се смееше.“ Жените имат право единствено да раждат. Изабо пееше красноречива песничка: „Майка казва, че на мъж със сърце ме дала. То какво е туй сърце? Знае само да ме мушка, ръга ме като добиче.“ Даде ръкописа на Ирис и тя го занесе на Серюрие. Щом звъннеше телефонът, двете се стряскаха.

Тази сутрин Филип пръв слезе при нея в кухнята. И той беше ранобуден. Ходеше за вестници и кроасани, изпиваше първото си кафе за деня навън и се прибираше да закуси вкъщи. Идваше в края на седмицата. Пристигаше в петък вечер и се връщаше обратно в неделя. Отпускът му беше през август. Водеше децата на риболов. Ортанс не ходеше с тях, предпочиташе да остане с приятелите си на плажа. „Трябва да се запозная с тях“ — си казваше Жо. Не смееше да я помоли да й ги представи. Ортанс излизаше често вечер. Казваше: „О, мамо! Във ваканция съм, вече не съм бебе, нека си излизам…“ „Но като Пепеляшка да си тук в полунощ“ — беше отсякла ужким на шега Жозефин, но не успя да скрие притеснението си. И се боеше от реакцията на Ортанс. Неочаквано обаче Ортанс се съгласи. Успокоена, Жозефин повече не повдигна въпроса и дъщеря й се прибираше точно на минутата. След вечеря се чуваше кратък зов на клаксон, Ортанс изяждаше набързо десерта си и ставаше от масата. Първия път Жозефин я чака до дванайсет, ослушваше се за стъпките й по стълбите. После, успокоена от точността й, се унасяше в сън. Това беше единственият начин да има мир! „Не мога да си позволя да се сражавам с нея всяка вечер. Ако баща й си беше тук, щяхме да си поделим ролите, но сама нямам сили да се разправям с нея всяка вечер и тя го знае.“

През август момичетата щяха да отидат при баща си в Кения и тогава на него щеше да се падне ролята на надзирател. Засега най-важното за Жозефин беше да не си хаби силите в нескончаеми спорове с дъщеря си.

— Искаш ли топъл кроасан? — попита Филип и сложи на масата вестниците и плика от хлебарницата.

— Да. С удоволствие…

— За какво се беше замислила, когато влязох?

— За Ортанс и вечерните й излизания…

— Дъщеря ти е твърдоглава. Има нужда от баща с желязна ръка…

Жозефин въздъхна.

— Вярно е… Но точно защото е толкова твърдоглава, не се безпокоя прекалено за нея. Не ми се вярва да се забърка в неприятности. Тя знае точно какво иска.

— Ти като нея ли беше на нейните години?

Жозефин едва не се задави с чая си.

— Шегуваш се, нали? Не ме ли виждаш каква съм сега? Ами да ти кажа, бях същата, даже още по-смотана. — И млъкна, съжалила за думите си — все едно търсеше съчувствие.

— Какво ти липсваше в детските ти години?

Тя се замисли за миг, благодарна за въпроса му. Досега не си го бе задавала, въпреки че откакто започна да пише, изплуваха моменти от детството й, които я караха да се просълзява. Както случката в прегръдките на баща й, който викаше на майка й, че е престъпница! В края на един мрачен ден с черни облаци и шумно разбиващи се вълни. „Започвам да се умилявам от разни глупости, трябва да се стегна.“ Опита се да отговори кратко и без ненужна сантименталност.

— Нищо не ми е липсвало. Получих отлично образование, имах покрив над главата, баща и майка, съвсем нормално. Дори много пъти се убеждавах в обичта на баща ми към мен. Липсваше ми обаче… Сякаш не съществувах. Не се съобразяваха с мен. Не ме изслушваха, не ми казваха, че съм хубава, умна, забавна. По онова време такива неща не се правеха.

— Но на Ирис са й казвали…

— Ирис беше толкова по-хубава от мен! Аз живеех в сянката й. Мама постоянно я даваше за пример. Много ясно чувствах, че се гордее с нея, а не с мен…

— Това продължава и досега, нали?

Тя пламна, захапа кроасана, изчака да се стопи в устата й.

— Избрахме различни пътища. Но е вярно, че тя е по-…

— А днес, Жо, сега? — я прекъсна Филип. — Днес…

— Дъщерите ми осмислят живота ми, определят целите ми, но не живея чрез тях. Писането ми дава воля за живот. Докато пиша, защото след това, като препрочета написаното… В състояние съм да изхвърля всичко!

— Пишеш хабилитационния си труд, така ли?

— Да… — смънка тя, пак беше сгафила. — Знаеш ли, аз съм от хората, които се нуждаят от време, за да се развият. Не знам дали няма да се събудя прекалено късно, дали няма да пропусна шанса си; същевременно обаче не знам какъв би могъл да е този шанс, на който толкова се надявам…

Филип изпита желание да я успокои, да й каже, че взема нещата прекалено присърце, че ненужно се укорява. Стегнатата й поза, втренченият й поглед изразяваха нещо толкова силно, че той добави, сякаш четеше мислите й:

— Значи смяташ, че пропускаш шанса си? Че животът ти отминава…

Тя го погледна съсредоточено, после се усмихна, сякаш искаше прошка.

— Да, в известен смисъл… Но не е чак толкова страшно. Не е някакво скъсване, а просто леко приплъзване към нищото. Желанието за живот излинява и един ден откриваш, че напълно изчезнало. За теб е непознато чувство, ти винаги си бил господар на живота си. Не си оставял друг да те командва.

— Никой не е напълно свободен, Жозефин. И аз не повече от всеки друг! А може би в някакъв смисъл ти дори си по-свободна от мен… Само дето не го знаеш, това е. Един ден ще усетиш свободата си и чак ще ме съжалиш…

— Както ти ме съжаляваш в момента…

Той се усмихна, понеже не искаше да я лъже.

— Вярно е… съжалявах те, а понякога даже се дразнех от теб! Но ти се промени. Ти се променяш. Ще го разбереш, когато завършиш метаморфозата. Човек винаги последен осъзнава изминатия път. Сигурен съм обаче, че един ден ще заживееш живота, който ти искаш!

— Наистина ли го вярваш? — тъжно се подсмихна тя.

— Ти си най-страшният си враг, Жо. — Филип си взе вестника и чашата с кафето: — Нещо против да изляза да почета на терасата?

— Напротив. Ще потъна отново в бляновете си. Без Шерлок Холмс до мен!

Филип разтвори „Хералд Трибюн“ и се замисли за снощи. „Колко е лесно да се разговаря с Жо. Наистина да се говори. С Ирис съм затворен като мида.“ Снощи Ирис бе предложила да пийнат по чаша в бара на хотел „Роял“. Не искаше да я засегне и се съгласи. Всъщност предпочиташе друго: да се върне при Александър. В крайна сметка му бе написал онова писмо. Бабет му бе разказала колко се е зарадвал Александър. „Да го бяхте видели! Очите му блестяха и лицето му беше пламнало. Втурна се в кухнята с вик «Получих писмо от татко! Писмо, в което пише, че ме обича и иска да бъдем постоянно заедно! Представяш ли си, Бабет! Нали е гениално?» Така размахваше писмото, че направо ми се зави свят.“ Филип бе удържал на думата си. Обеща на Александър да го научи да шофира и всяка събота и неделя сутрин двамата поемаха по малките пътища, той го вземаше на коленете си и го учеше да кара.

В бара Ирис поръча две чаши шампанско. Млада жена с дълга рокля свиреше на арфа с фини тънки пръсти.

— Какво прави тази седмица в Париж?

— Бачках…

— Разкажи ми.

— О, Ирис, не е интересно, освен това, когато съм тук, не ми се говори за работа.

Бяха се настанили в края на терасата. Филип следеше с очи една птичка, която се мъчеше да пренесе парченце хляб, вероятно паднало от таблата, която келнерът бе оставил на масата заедно с шампанското.

— Как е красивият адвокат Бльое?

— Все така деен.

И все по-самонадеян на всичкото отгоре! Оня ден в самолета за Ню Йорк, недоволен от стека, който му донесли, написал оплакване, което сложил в плика с емблемата на „Ер Франс“, предвиден за отзиви относно полета. Заедно с него пъхнал визитката си и… стека!

— Имаш ли нещо против да си съблека сакото и да си разхлабя вратовръзката?

Тя му се усмихна и леко го погали по бузата. Милувка повече по навик, отколкото от любов. С нежност и привързаност, разбира се, но и един вид успокояващ жест към нетърпеливо дете. Той не понасяше да се отнася към него като към недорасъл. „Да, знам — си каза, — красива си, прекрасна си, имаш най-дълбоките сини очи на света, единствени и неповторими, походка на кралица, и най-незначителна грижа не накърнява красотата ти, властваш над любовта ми, невъзмутима и спокойна, и с леко потупване по бузата се убеждаваш, че все още съм ти покорен. Преди време това ме вълнуваше, омагьосваше ме, приемах милото ти снизходително поведение като доказателство за любов, но сега, Ирис, ми е скучно с теб, отегчавам се, защото красотата ти крие много лъжи. Запознах се с теб покрай една измама и оттогава непрекъснато ме лъжеш. Отначало вярвах, че ще те променя, но ти никога няма да се промениш, защото се харесваш такава, каквато си.“

Той се усмихна, прехапа леко устна.

— Нищо не ми разказваш…

— Какво да ти разказвам? — попита той, загледан в птичето, което се мъчеше да захапе с човчицата си цялото парче хляб.

Ирис метна по него костилка от маслина и птичето се опита да излети, без да пуска плячката си. Усилията, които положи, за да изпърха, бяха трогателни.

— Колко си лоша! Това е може би вечерята за семейството му.

— Лошият си ти! Вече не ми говориш.

Ирис помръкна, нацупи се като дете. Погледът на Филип отново се спря на птичката, която, като видя, че никой не я заплашва, бе пуснала хляба, кълвеше го и се опитваше да го разтроши. Филип се усмихна, отпусна се и въздъхна с облекчение.

— Ах, най-после далеч от Париж!

Погледна жена си с крайчеца на окото — тя продължаваше да се муси. Позната поза, която крещеше: „Обърни ми внимание, погледни ме, аз съм центърът на земното кълбо!“ Тя не беше центърът на земята. „Вече не е центърът на земята. Уморих се. Уморен съм от всичко: от работата, от сътрудниците, от брака. Адвокат Бльое ми предложи прекрасна сделка, а аз едва нададох ухо. Вече не харесвам нашата двойка. Последните месеци бяха празни и кухи. Аз ли се промених, или тя? Аз ли вече не се задоволявам с трохите, които тя ми подхвърля? Така или иначе, нищо хубаво не се случва. А въпреки всичко продължаваме. Прекарваме лятната почивка семейно. Ще бъдем ли все още заедно следващото лято? Или ще съм обърнал страницата? Не че бих я упрекнал. Сигурно много мъже ми завиждат. В някои бракове се трупа такава една лека досада и тя постепенно започва да ти действа вцепеняващо. Оставаш, защото нямаш сили да си тръгнеш. Преди няколко месеца се пробудих, не знам защо. Заради срещата с Джон Гудфелоу? Или го срещнах, защото се бях събудил?“

Птичката успя да раздели хапката си на две и отлетя толкова бързо, че почти мигом изчезна в небето. Филип погледна към другата част, останала на земята — ще се върне, ще се върне, винаги се връщаме за плячката.

— Татко, татко! Днес ще ме учиш ли да карам? — изкрещя Александър, зърнал баща си на терасата.

— Обещавам, сине! Тръгваме веднага щом кажеш…

— Нека да вземем Зое! Тя не вярва, че мога да карам…

— Попитай Жо дали е съгласна.

Александър се върна в кухнята и поиска разрешение от Жозефин, която му го даде на драго сърце. Откакто го нямаше Макс, Зое отново бе станала предишното малко момиченце. Върна се към годините си и не се сещаше нито за гримове, нито за момчета. Поднови старите си навици с Александър. Двамата имаха таен език, с който общуваха помежду си. The dog is barking означаваше „внимание, опасност“. The dog is sleeping — „всичко е наред“. The dog is running away15 — „дали да не поизлезем“. Родителите се преструваха, че не се досещат, и децата си придаваха загадъчен вид.

Жозефин беше получила картичка от госпожа Бартийе. Алберто й намерил обзаведено жилище на улица „Де Мартир“, недалеч от работата му. Съобщаваше й новия си адрес. „Всичко е наред. Времето е хубаво. Макс прекарва лятото с баща си, който с новата си приятелка има мандра в планината. Много му харесва да се грижи за животните и баща му споменава, че би искал Макс да поостане, което е добре дошло за мен. Пожелавам ви всичко най-хубаво, Кристин Бартийе.“

— Кой ден сме днес? — обърна се Жозефин към Бабет, която току-що беше влязла в кухнята.

— Единайсети юли… Рано е още за фойерверки!

„Фойерверки!“ След два дни е годишнината от смъртта на баща й. Никога не забравяше датата.

— Какво да готвим за обяд? Имате ли нещо предвид? — осведоми се Бабет.

— Нищо… Искате ли да отида до пазара?

— Не. Аз ще отида. Свикнала съм… Просто попитах, за да разбера дали не искате нещо по-специално.

Кармен си беше взела отпуск през юли. Остана в Париж да се грижи за старата си майка, сприхава дуеня, която страдаше от емфизем, но си беше с акъла. Беше заробила дъщеря си и й беше попречила да има свой живот. Жозефин се чувстваше по-добре с Бабет. Не можеше да се отпусне с Кармен. Маниерите й на изискана гувернантка я парализираха. В нейно присъствие не можеше да се пребори с чувството, че стои изгърбена или си бърка в носа.

— Много сте мила, Бабет… Как е дъщеря ви?

— Марилин? Добре е. Скоро ще вземе диплома за секретарка. Много е разумна. За разлика от мен!

— Гордеете се с нея…

— Не мога да свикна с мисълта, че съм родила такова умно дете! И добричко на всичко отгоре! Веднъж и аз да извадя късмет. Човек никога не знае, нали така?

Стоеше пред отворения хладилник, проверяваше какво липсва и какво трябва да напазарува. Седна на масата да направи списък на покупките, потърси молив из разхвърлените неща, но си спомни изведнъж, че бе бучнала един в косата си, и го дръпна, избухвайки в смях.

— Каква съм забравана. Чакайте, сетих се нещо. Намерих това в джоба на дънките на дъщеря ви. За една бройка да го пусна в пералнята! — извади мобилен телефон и го сложи на масата. — По-добре да им казват не мобилни, а лабилни. Вече два ми се удавиха в тоалетната чиния, докато чистех.

— Не че искам да ви противореча, Бабет, но дъщерите ми нямат мобилни телефони.

— Не че искам да ви противореча, но този наистина е на Ортанс. Беше в дънките й.

Жо взе телефона и го прибра в джоба си. Бабет я изгледа съучастнически.

— Не знаете откъде го има, а?

— Да. И понеже не искам първа да повдигам въпроса, ще изчакам тя да се издаде…

На 13 юли предобед Жозефин се прибираше, след като бе ходила да тича в гората. Морският бриз развяваше косата й и хвърляше кичури през лицето й, а тениската лепнеше на гърба й на грозни потни петна. Потта смъдеше в очите й.

Угнетена от натрапчивата мисъл „преди трийсет години татко умря, преди трийсет години татко умря, преди трийсет години татко умря“, тя си бе обула маратонките и бе отишла да тича. Четирийсет и пет минути! Издържа четирийсет и пет минути! Хвърли поглед на часовника си и се поздрави. Бягането й помагаше да мисли. Мислите й се лееха, докато крачките й ставаха все по-уверени и равномерни. През нощта бе валяло. Вдишваше мириса на мокра пръст, смесен с надигащото се ухание на зеленината, орловите нокти, горския мъх, гъбите, сухите листа, целия букет от аромати и соления морски мирис, усещаше всепроникващата влага по лицето си и я близваше бързо с език. Бягаше, заслушана в птичето, което пееше „чи, чи“, сякаш я подтикваше „търчи, търчи“; или другото, което твърдеше „ми да, ми да“… и — говореше на баща си. „Татко, миличък, татко, ако си тук, дай ми знак…“ — „Ми да, ми да…“, издателят скоро ли ще се обади? Защо ли се бави? Станаха петнайсет дни, откакто му го занесе! „Ми да, ми да…“ — отвръщаше птичето. Добре би било днес да дойде отговорът, това ще значи, че ти бдиш над ръкописа! Вчера майка им се обади по телефона и дълго разговаря с Ирис. „Мама смята, че Шефа има любовница — пошушна Ирис на Жо. — Представяш ли си Шефа в леглото?“ Вдигна пръст на устните си, за да не говорят пред децата, и двете седнаха в кухнята, след като останалите си легнаха. „Намира го освежен, подмладен, в настроение. Употребявал разни кремове, боядисал си бил косата, стопил шкембето и от време на време прекарвал нощта някъде навън! Мама надушва съперница. Ровила из нещата му и открила снимка на Шефа, прегърнал някаква жена. Сластна брюнетка с щедър бюст и дълга коса. Младичка. На гърба е драснал името й: Наташа, и едно сърце. Снимката е направена на някаква вечеря в «Лидо». Хвърлял пари и фирмата теглела масрафа за нейна сметка. На неговата възраст! Представяш ли си!“ „И тя какво смята да прави?“ — беше попитала Жозефин, припомняйки си видяното на перона на гарата.

Жозиан беше руса, пухкава и беше минала възрастта, в която можеше да бъде наричана младичка. Значи той има няколко любовници, реши тя едва ли не с възхищение. Какъв здравеняк!

„Тя заплашва, че има тайно оръжие, с което ще го разбие! Не й пукало, че й изневерява, обаче ако реши да се разведе, щяла да го цапардоса с него!“ „Тайно оръжие ли? — поинтересува се Жозефин. — Какво може да е изровила?“ „Някаква история с парична злоупотреба. Намерила изключително уличаващи документи! Можело действително да му направят голяма поразия. Той щял да има интерес да не вдига много шум, ако не иска да остане разорен и изтипосан на първа страница на вестниците.“

„Горкият Шеф — мислеше Жозефин, загледана в червения стълб пред входа на имота на Дюпен, — той има право да се влюби, животът му с нашата майка не е бил цветя и рози!“ В небето плуваха бели облаци и изписваха кръгли прозрачни букви на синия фон.

Ирис тържествуваща я чакаше на стъпалата отпред, издокарана с последния модел блузка „Лакост“ и бял панталон до коленете. Огромните й сини очи изглеждаха още по-големи от слънчевия загар. Тя хвърли изпълнен със съжаление поглед към облеклото на Жозефин и гордо заяви:

— Храс и Хрус изхрускаха големия Хрис, който си въобразяваше, че ще ги схруска!

Жозефин се отпусна на стълбите и бършейки чело с тениската, попита:

— Успяла си най-после да направиш истинско суфле?

— Студено, не, ледено.

— Александър е обиколил къщата с колата без чужда помощ?

— Много студено…

— Бременна си?

— На моята възраст! Луда ли си?

Жо вдигна глава към сестра си и разбра.

— Серюрие се е обадил.

— Бинго! И е ВЛЮБЕН!

Жозефин се просна на земята с разперени ръце, устремила поглед в облаците. Мислено изписа на небето: „Влюбен!“ Беше успяла! Флорин щеше да се роди за втори път! И Гийом, Бодуен, Танкред, Гибер! Досега бяха само фигури в кутия, увити в прозрачна хартия, в очакване да ги докосне магическата пръчица… Сега вече щяха да оживеят и да се настанят по рафтовете в книжарниците и библиотеките!

Ирис застана над нея, дългите й загорели крака изпънати във V на победата, само че на обратно.

— Влюбил се е в книгата. Няма нито една забележка. Ще излезе през октомври. В голям тираж. Мащабен удар тъкмо за празника на книгата. Голяма рекламна кампания. Отразена по радиото, по телевизията, в пресата. Афиши. По автобусните спирки. Реклама навсякъде!

Тя размаха ръце и падна на земята до Жо.

— Ти успя, Жо! Успя! Направо му скри топката! Срази го! Благодаря! Благодаря! Ти си чудесна, прекрасна, ти си невероятна!

— Татко почина точно преди трийсет години. „Фойерверките на четиринайсети юли…“ На него трябва да благодарим.

— А, така ли? Кога станаха трийсет години?

— Днес.

— Да, но книгата ти я написа! Тази вечер ще празнуваме. Ще отидем на ресторант. Ще пием шампанско, ще ядем черен хайвер с лъжица, рани, скариди, шоколадови сладки!

— Докато бягах, си мислех за него, помолих го да помогне за книгата и…

— Престани! Ти написа книгата, не той — подхвърли Ирис с нотка на раздразнение в гласа.

„Горката Жо. Тъжната Жо. Така и не успя да се освободи от привързаността си към сълзливите чувства и глупавите илюзии. Жо с неизтощимата й необходимост да обича и да вярва в някого. Жо, която никога не приема нещо като своя заслуга.“ Ирис сви рамене и мислите й се върнаха към книгата. Вече беше дошъл нейният ред. Сега тя поемаше щафетата.

Подпря се на лакти и заяви:

— Оттук нататък аз съм писателката! Ще се наложи да започна да мисля като писателка, да се храня като писателка, да спя като писателка, да се реша като писателка, да се обличам като писателка…

— Да пикаеш като писателка!

Ирис не я чу. Тя чертаеше планове за предстоящата си кариера. Внезапно се сепна и заяви:

— И как ще се справя с всичко това?

— Представа нямам. Нали се разбрахме, че ще си поделим ролите. Ти си на ход!

Същата вечер Филип, Ирис и Жо отидоха да вечерят навън. Филип паркира луксозния си автомобил между две други коли на крайбрежния булевард. Ирис и Жозефин се измъкнаха доста трудно от купето. Ирис докосна с ръка червената открита кола. Тъмнокос мъж със светлобежово велурено сако и тънки мустачки изръмжа: „Внимавайте с колата ми!“ Ирис го изгледа отвисоко и не отговори.

— Какъв глупак! — подхвърли тя. — Остава да повика полицаите да ми съставят акт. Мъжете са ужасно смешни с тия коли! Обзалагам се, че ще вечеря в колата си, да не би някой да я доближи.

И продължи, шляпайки с чехлите си „Прада“, а Жозефин я последва леко прегърбена. Лука се возеше с автобус. Лука носеше стара канадка. Лука се бръснеше един път на три дни. Лука не повишаваше тон. Беше се появил отново в библиотеката в края на юни и двамата подновиха дългите си разговори в кафенето.

„Какво ще правите това лято?“ — беше попитал той, приковал тъжните си очи в нейните. „Ще ходя при сестра ми в Довил през юли. За август все още нямам планове. Момичетата ще бъдат при баща си…“ — „В такъв случай ще ви чакам. Аз съм си тук цялото лято. Ще работя спокойно. Обичам Париж през лятото. Сякаш си в чужд град. И библиотеката се опразва, не чакаш дълго, докато си получиш книгите…“

Определиха си среща за началото на август и Жозефин си тръгна щастлива, че ще го види отново.

Ирис поръча шампанско и вдигна тост за книгата.

— Тази вечер се чувствам като кръстница на кораб, който ще поеме през вълните — изтърси претенциозно тя. — Пожелавам на книгата дълъг живот и голям успех…

Филип и Жозефин се чукнаха с нея. Мълчаливо отпиха от шампанското. Чашите бяха леко запотени и проблясваха по ръбовете. Телефонът на Филип звънна. Той погледна изписания на дисплея номер и каза: „Налага се да отговоря.“ Стана и се упъти към дървената тераса да проведе там своя разговор. Ирис пъхна ръка в чантата си и извади от нея луксозен твърд бял плик.

— За теб, Жо. Тази вечер е и твой празник!

— Какво е това? — изненадано продума Жозефин.

— Малък подарък… който ще ти облекчи живота!

Жозефин взе плика, отвори го и извади розова картичка, на която Ирис беше написала с едрия си почерк: Happy you! Happy book! Happy life! В картичката имаше сгънат чек за двайсет и пет хиляди евро. Жозефин се изчерви и огорчена пъхна обратно всичко в плика. Цената на мълчанието й. Прехапа устна да не заплаче.

Тя нямаше сили дори да благодари. Забеляза Филип, който я наблюдаваше отдалеч — беше приключил разговора и се връщаше. Тя се насили да се усмихне.

Ирис беше станала и махаше на някакво момиче, което се бе упътило към една крайна маса.

— Ехо, виж ти, Ортанс! Какво прави тук?

— Ортанс ли? — сепна се Жозефин.

— Ами да… виж.

Извика на момичето, наистина беше Ортанс и тя тръгна към тяхната маса.

— Какво правиш тук, скъпа? — попита Ирис.

— Реших да дойда и да ви изненадам! Бабет ми каза, че ще вечеряте тук и не ми се седеше с малките вкъщи…

— Заповядай при нас — покани я Ирис.

— Не, благодаря… Ще отида да видя приятелите в съседното барче.

Тя заобиколи масата, целуна леля си, майка си и чичо си и се обърна към Жозефин:

— Разрешаваш ли, мила мамо? Тази вечер си много хубава!

— Така ли мислиш? — отвърна Жозефин. — Няма никаква специална причина. А, сутринта потичах, може би се дължи на това…

— Сигурно! Хайде… До скоро! Приятно прекарване.

Заинтригувана, Жозефин я проследи с поглед. „Крие нещо от мен. Не е било това Ортанс да ми прави комплименти.“

— Хайде за книгата! — рече Филип.

Вдигнаха чаши. Сервитьорът донесе менюто, за да си изберат.

— Препоръчваме раците, тази вечер са прекрасни…

— Всъщност как се казва книгата? — осведоми се Филип.

Жозефин и Ирис се спогледаха.

— Мамка му! — изтърва се Жо. — Изобщо не помислих за заглавие!

— А колко пъти се консултирах с теб, нали ми каза, че си царица на заглавията, но нищо не предложи! — прекъсна я Ирис. — Откога съм ти връчила ръкописа, за да дадеш предложения, но до момента нищо! Нали обеща, Жо, не е редно!

Забила нос в менюто, Жозефин не смееше да погледне Филип. Той я гледаше с потъмнял от гняв поглед. Тази случка му напомни друга подобна отпреди петнайсет години. „Амбицията е разрушителна страст — помисли той. — Скъперникът се засища със златото си, сластолюбецът с плътта, горделивецът се пръска от тщеславие, а с какво се засища неуспялата амбиция? Със самоизяждане? Самоунищожава се и нищо не може да задоволи жаждата й да блесне, да преуспее. Готова е да се продаде или да заграби душата и дарбата на другите, само и само да се изкатери до върха, до славата. За да получи най-сетне и тя аплодисменти. Това, което не може да постигне, Ирис го прави чрез другите и се кичи със славата, придобита по съвместителство. Първия път не се получи, но беше на косъм. И ето сега пак опитва, този път жертвата явно е отстъпила.“ Каза на Жозефин, скрита зад менюто:

— Това не е листата, която ти трябва, Жо, тази е за вината…

— Пардон, объркала съм се — изломоти тя.

— Нищо! — притече й се на помощ Филип. — Няма да разваляме твоя празник, скъпа, нали? — обърна се той към Ирис. Леко наблегна на „твоя“ и иронизира съпругата си със сладникаво-хапливото „скъпа“. — Хайде, Жо, усмихни се! Ще го измислим това заглавие.

Отново чукнаха чаши, а изправеният до масата сервитьор ги чакаше да направят поръчката. Подухна лек ветрец, размърда ресните на чадърите и понесе плажния пясък. Усещаше се мирисът на морето, скрито зад белите дървени цветарници с яркозелени растения. Захладня и Ирис придърпа шала на раменете си.

— Събрали сме се да празнуваме, така ли е? Тогава да пием за успеха на книгата и за нас тримата!