Жълтите очи на крокодилите

Пета част

— Виждаш ли, когато ти казвах, че животът е партньор. Че трябва да го приемаш като приятел, да танцуваш с него, да даваш, да даваш, без да си правиш сметки. И че по-късно той откликва и ти връща даденото… Че човек трябва да се вземе в ръце, да работи върху себе си, да приема грешките си, да ги поправя, да е инициативен… И тогава животът влиза в ритъма. Започва да танцува с теб. Лука се върна при мен, Лука говори с мен, Лука ме обича, Шърли…

Двете седяха на басейна в къщата на Шърли. На остров Мустик. Прекрасна къща, модерна, огромна. Разхвърлени бели кубове с големи прозорци, смайващи с модерния си дизайн, с изглед към морето. „Моят апартамент се побира във всяка от стаите“ — мислеше си Жозефин, когато се надигаше сутрин от великанското легло със сатенени чаршафи и тръгваше към трапезарията, където я очакваше закуската на фона на красивото тюркоазено море, от което ти секва дъхът.

— Накрая ще вземеш да ме убедиш, Жо. И аз ще започна да си говоря със звездите…

Шърли потопи ръка в синкавата вода на басейна. Децата спяха. Ортанс, Зое, Гари и Александър. Ирис се върна от Ню Йорк огорчена, мрачна и с убити илюзии. Затваряше се по цели дни в кабинета. Жозефин не разбра какво се бе случило в Ню Йорк. Филип нищо не й обясни. Обади й се веднъж по телефона с молба да вземе Александър за коледната ваканция. Жозефин нищо не попита. Имаше странното чувство, че не бива да се меси. Ирис се беше отдръпнала от нея. Тя се беше отдръпнала от Ирис. Сякаш някой бе срязал на две тяхна снимка и разпилял парчетата.

Жозефин огледа фасадата на къщата с огромната стъклена врата към терасата. В салона — бели канапета, бели килими, ниски масички с натрупани по тях списания и книги, снимки, картини по стените. Отморяващ и дискретен лукс.

— Как можеш да живееш в Курбвоа?

— Бях щастлива там… За мен беше промяна. Нов живот. Научих се да променям начина си на живот, толкова много животи ми се насъбраха! — тя отметна назад глава и затвори очи. Жозефин запази мълчание. — Искаш ли да отидем да погледаме малките рибки заедно с децата следобед? — попита Шърли и отвори очи.

— Защо не? Сигурно е красиво…

— Ще вземем маски, ще се гмуркаме и ще се наслаждаваме… Знам имената на всички риби. Ще кажа на Мигел да приготви лодката.

Тя направи знак на един мъж, който веднага се приближи. Каза му на английски да подготви лодката и да занесе на борда достатъчно маски и шнорхели, за да има за всички. Човекът се поклони и изчезна. „Тук е идвала през ваканциите, когато ми разправяше, че ходела в Шотландия“ — реши Жозефин.

Дните се нижеха безгрижни, леки, весели. Зое и Александър прекарваха времето си в басейна или в морето. Бяха станали същински златни рибки. Ортанс събираше тен край басейна, прелистваше луксозните списания от масичките в салона. Когато търсеше аспирин, Жозефин видя опаковка противозачатъчни, мушната сред вещите й. Не й спомена. Ще ми каже, когато реши. Имам й доверие. Не желаеше сблъсъци. Ортанс беше престанала да я напада. Което съвсем не значеше, че е станала любвеобилна и нежна…

Посрещнаха Коледа на терасата в топлата звездна нощ. Шърли беше оставила подарък за всеки в чинията му. Жозефин отвори своя и откри гривна „Картие“. И Ортанс, и Зое получиха гривни. За Александър и Гари имаше мобилни телефони последен модел. „Така ще можеш да ми изпращаш имейли и снимки, когато сме разделени“ — пошушна Шърли, допряла устни до косата на сина си, който й благодари с целувка. Вече трябваше да се привежда, за да го стигне майка му. Всеки път, когато очите им се срещнеха, в тях искреше огромна любов.

В съседната къща имаше купон. Гари и Ортанс попитаха дали може да отидат. Шърли им разреши с бърза размяна на погледи с Жозефин и двамата се изнесоха веднага след последните хапки от тортата. Зое отиде да си легне, отнасяйки своето парче, последва я Александър.

Шърли взе бутилка шампанско и предложи на Жозефин да слязат до частния плаж долу, в подножието на къщата. Настаниха се в опънатите хамаци и се загледаха в звездите.

С чаша шампанско в ръка, покрила крака с края на пареото си, Шърли започна своя разказ.

— Знаеш ли историята на кралица Виктория, Жо?

— Бабата на Европа, дето уредила всичките си деца и внуци в кралските семейства и царува петдесет години?

— Същата… — Шърли направи кратка пауза и погледна към звездите. — Виктория е имала две любови в живота си: Албърт, за когото всички знаем, и Джон…

— Джон?

— Джон… Джон Браун. Един шотландец, който й бил лакей. Албърт, голямата й любов, умрял през декември 1861 след двайсет и една години брак. Виктория била четирийсет и две годишна. Майка на девет деца. Изтърсачето, момиченце, било само на четири годинки. Била станала и баба. Доста пълна ниска жена с отвратителен характер. Била кралица на място, но това не й понасяло. Обичала простите неща: кучетата, конете, природата, пикниците… Обичала селяните, замъците си, следобедния си чай, играта на карти, мързелуването под дебелите дъбови сенки. След смъртта на Албърт се чувствала много самотна. Приживе той неотстъпно бил до нея, съветвал я, помагал й, понякога я мъмрел! Албърт й казвал как да се държи, как да постъпва. Не знаела как да живее сама. Джон Браун се оказал до нея, верен, внимателен. Много скоро Виктория вече не можела без него. Той я следвал навсякъде. Пазел я, бдял над нея, грижел се за нея, дори предотвратил някакво покушение! Открих писма, в които тя говори за него… Пише: „Той е изключителен, прави всичко за мен. Той е едновременно мой лакей, коняр, мой паж, дори моя камериерка, бих казала, така неуморно подрежда палтата и шаловете ми. Винаги той води понито ми, той се грижи за мен, когато сме навън. Мисля, че никога не съм имала друг толкова грижовен, верен, внимателен прислужник.“ Трогателна е, когато говори за него. Все едно е малко момиченце. Джон Браун бил на трийсет и седем години, с рошава брада и плачлив. Английският му бил елементарен и маниерите му твърде груби. Много скоро близостта им започнала да скандализира обкръжението й. Взели да наричат Виктория госпожа Браун. Обвинявали я, че си е загубила ума, че е полудяла. Връзката й с него се превърнала в „скандала Браун“. Вестниците пишели: „Шотландецът бди над нея с очите на Албърт.“ Защото малко по малко Джон Браун започнал да прекалява. На официалните церемонии се появявал редом с нея. Превърнал се в неизбежна фигура, тя не мърдала и на крачка без него. Дала му титлата ескуайър, най-ниското стъпало на благородническата йерархия, купила му къщи, които украсила с кралския герб, и го наричала пред всички „най-прелестното съкровище на сърцето ми“. Намерили се писъмца, които му подписвала с: I can’t live without you. Your loving one32. Хората били дълбоко възмутени…

— Сякаш ми разказваш за Даяна! — възкликна Жозефин, която беше престанала да се люлее в хамака, за да не се разсейва.

— Джон Браун започнал да пие. Строполявал се мъртвопиян и Виктория усмихната подмятала: „Мисля, че усетих леко земетресение.“ Той бил мъжът в къщата. Той се грижел за всичко, управлявал всичко. Танцувал с кралицата на големите тържества и я настъпвал, без тя да роптае. Стигнало се дотам да го наричат Распутин! Умрял през 1883 година и тя била също толкова нещастна, колкото при кончината на Албърт. Стаята на Браун била запазена недокосната с голямата му шотландска поличка, разстлана на фотьойла, и тя всеки ден оставяла свежо цвете на възглавницата му. Решила да напише книга за него. Смятала, че името му било несправедливо омърсено. Изписала двеста страници хвалебствия. С голяма мъка я разубедили да не я публикува. Впоследствие открили над триста писма, адресирани от Виктория до Джон, прекалено компрометиращи. Откупили ги и ги изгорили. Изцяло пренаписали интимния й дневник.

— Изобщо не съм чувала за такива неща!

— Нормално, за тях не пише в учебниците по история. Има официална история и лична история. И господарите на света са като нас: слаби, уязвими и най-вече много, много самотни.

— Дори кралиците — каза едва чуто Жозефин.

— Най-вече кралиците…

Наляха си последна чаша шампанско. Шърли обърна бутилката в кофичката за лед, зърна падаща звезда и каза на Жо: „Бързо, бързо, пожелай си нещо, видях падаща звезда!“ Жозефин затвори очи и си пожела животът й да продължи така, да не изпада повече в предишното си вцепенение, страховете й да изчезнат и на тяхно място да заискри нов огнен порив. И добави потайно: „Да имам сили да напиша нов роман само за себе си… И още, звездици, запазете ми Лука.“

— Колко неща си пожела, Жо? — усмихнато я попита Шърли.

— Цял куп! — отвърна Жозефин със смях. — Така ми е добре тук, толкова ми е приятно. Благодаря, че ни покани… Какво прекрасно прекарване!

— Нали се сещаш, че ти разказах всичко това не за да попълня празнините в историческите ти познания.

— Ще ми се смееш, но се замислих за принца на Монако Албер и незаконния му син.

— На мен изобщо не ми е до смях, Жо… Аз съм незаконна дъщеря.

— На принца на Монако?

— Не… На една кралица. На една прекрасна кралица, която е изживяла страхотна любов със своя шамбелан. Не се е казвал Джон Браун, а Патрик, и той е шотландец, но и мой баща… За разлика от Джон Браун е бил изключително дискретен. Никой никога не е заподозрял нищо. И когато почина преди две години, кралицата не си загуби ума. Дълго време погледът й беше замъглен, разсеян, отнесен, но никой не разбра нищо…

— Спомням си, че когато се върна от почивка, ти беше много тъжна…

— В края на 1967 година, когато кралицата открила, че е бременна, решила да запази детето. Тя е много упорита и волева жена. Обичала баща ми. Обичала грижовното и изпълнено с внимание присъствие на този мъж, който я обичал като жена и я уважавал като кралица. Освен всичко друго тя е и отлична ездачка, а жените, които яздят, развиват мускули като балерините и могат да износят бременност, без околните да разберат. Три седмици преди да роди, майка ми пиела чай с генерал Дьо Гол в Елисейския дворец. Имам снимки от тази среща. Тя е облечена в леко разкроена тюркоазена рокля и никой не заподозрян, че съм била на път да се родя! Появила съм се на бял свят посред нощ в Бъкингамския дворец. Баща ми довел своята майка да помага на мама. Баба ми ме взела веднага и една година по-късно баща ми ме върнал в двореца с обяснението, че съм негова дъщеря и се налага сам да се грижи за мен… Израснах в кухните и в помещенията за прислугата. Проходих в безкрайните коридори с червените пътеки. Бях талисман на двореца. В него живеят триста прислужници целогодишно, има шестстотин стаи, в които да се криеш и да лудуваш колкото ти душа иска! Не бях нещастна. Мога честно да ти кажа: знаех, че тя ми е майка, и в деня, в който станах на седем и татко ми разказа всичко, изобщо не се изненадах. Понеже той отговаряше за двореца, нямаше нужда да моля да бъда приета, за да я виждам. Затова я виждах всяка сутрин в стаята й. Начинът, по който се отнасяше към мен, беше доказателство колко съм й скъпа. Имах гувернантка, мис Бартън, обичах я много, погаждах й ужасни номера! Живеех заедно с баща си в апартамент в двореца. Ходех на училище, добре се учех. Имах частен учител по френски и испански. Времето ми беше запълнено. Нещата се усложниха, когато станах на петнайсет. Започнах да излизам, да се целувам с момчета, да пия бира по кръчмите. Дори се научих да бягам от къщи… Една сутрин баща ми заяви, че ще ме изпрати да довърша учението си в престижен колеж в Шотландия. Щели сме да се виждаме само през лятото. Не разбирах защо ме изпраща надалече, защо трябва да се разделим и му бях ужасно сърдита… За нула време се превърнах в истинска бунтарка. Преспах с всички момчета, с които излизах, започнах да се дрогирам, да крада от магазините, бутах криво-ляво учението и не знам как успях да завърша! На двайсет и една забременях. Скрих от баща ми и родих Гари тайно, в болница. Бащата беше студент, голям красавец, много очарователен, но когато му съобщих, че ще става татко, ме отряза: „Това си е твой проблем, драга моя!“ Когато баща ми дойде през лятото, го посрещнах с Гари на ръце. Раждането му беше истински шок за мен! За пръв път в живота си бях отговорна за някого. Помолих татко да ме върне в Лондон. Той ми намери малък апартамент. И един ден отидох в двореца да представя Гари. Майка ми прие новината сериозно и развълнувано. Усещах, че ме укорява за лошото ми поведение, но и че е потресена да ме види с Гари. Поиска да узнае защо го бях сторила. Отговорих, че не съм могла да понеса раздялата с нея. Че е била внезапна и много болезнена. Тогава й хрумна идеята да ме назначи за телохранител и да ме представи като една от служителките си…

— Значи като такава те видях по телевизията!

— Научих се да се бия, да се защитавам, развих се физически… По природа съм висока и здрава, станах шампион по бойни изкуства. Играех ролята си, без да събудя и най-малкото подозрение. Всичко щеше да е наред, ако не бях срещнала един мъж.

— Онзи в черно, който те чакаше, седнал на изтривалката пред вратата ти?

— Лудо се влюбих в него и една нощ му доверих тайната си… Толкова го обичах, исках да избягаме двамата, той казваше, че нямал пукнат грош, аз споделих с него и оттогава започнаха неприятностите. Този мъж, Жо, е жалък, но прелъстителен. Той е тъмната ми страна. А физически… Далеч от него устоявам на изкушението, но когато се появи, може да прави с мен каквото си пожелае. Много скоро започна да ме изнудва, заплаши ме да разкрие всичко пред пресата. Това бяха годините на Даяна, скандалните, ужасните години… Нали помниш? Наложи се да кажа на баща ми, той говорил с майка ми и те постъпиха по начина, по който постъпват във всеки кралски двор, когато искат да потулят някоя тайна: купиха неговото мълчание. Месечна рента от трийсет хиляди евро, за да мълчи! Аз от своя страна обещах да замина в чужбина, да си сменя името, никога повече да не го виждам. Тогава дойдох във Франция и се настаних тук. Бях взела карта на Париж и околностите, посочих наслуки и се озовах в твоя квартал! През лятото ходехме в Англия, там съм таен агент, прикрепен към кралицата или кралското семейство. Ето как са направили онези снимки на Гари с Уилям и Хари. Това е, общо взето…

— А Гари знае ли?

— Да. Направих като баща ми. Когато стана седемгодишен, му открих истината. Това много ни сближи и му помогна да израсне силен и умен. Имаме много силна връзка…

— А мъжът в черно няма ли да продължи да те преследва?

— След появата му в Париж уведомих Лондон и те са упражнили натиск върху него. Той все пак се страхува, нали разбираш. Страхува се да не загуби пожизнената си рента, страхува се от тайните служби. Може случайно да катастрофира… Мисля, че няма да се върне и да ми досажда, но предпочитам да съм по-надалече заради собствената ми сигурност, а и за да го забравя. Възнамерявам да обърна страницата. Посещението му в Париж беше капката, която преля. Реших, че няма повече да се оставя да ме тероризира, и когато си тръгна на разсъмване, изпитах чувство на безкрайно отвращение, отвращение, че години наред се бях оставяла да ме манипулира… — тя погледна към звездите и въздъхна. — Оттук нататък ще имам колкото си искам време да беседвам с тях. Ще ми изпращаш за ваканциите Гари, а и момичетата, ако желаят… През юни за матурата ще дойда при теб, за да съм с него, съгласна ли си?

Жозефин кимна:

— Ще те взема вместо госпожа Бартийе, от което аз лично печеля!

Ирис погледна през прозореца на стаята си. Ненавиждаше януари. Ненавиждаше също и февруари, и март, и април заради снеговете и дъждовете. Май отключваше алергията й към полени, през юни ставаше горещо. Вече не харесваше наредбата на стаята си. Самата тя не изглеждаше добре. Отвори гардероба си — нямаше какво да облече! Коледата се оказа мрачна. „Какъв ужасен празник“ — каза си тя, долепила чело до стъклото. Двамата с Филип един срещу друг, седнали пред камината в салона, направо отвратително!

Повече не отвориха дума за Ню Йорк.

Избягваха се. Филип не се задържаше много вкъщи. Ако се случеше да се прибере преди седем, беше само за да има време да се занимава с Александър. След като синът му се подготвеше за лягане, той отново излизаше. Тя не го питаше къде ходи. „Той си има своя живот, аз си имам моя. Защо да се тревожа, винаги е било така.“

Реши да забрави Габор. Всеки път, когато се сетеше за него, сякаш нож прерязваше сърцето й. Дъхът й секваше, прегъваше се от болка. Завиваше й се свят, щом си припомнеше срещата в Ню Йорк. Чувстваше се като на ръба на пропаст. Нямаше как да продължи напред, без да скочи в бездната… Бездната я плашеше. Но и я привличаше.

За да продължи да живее, трябваше да си отвлича вниманието.

Мигът й на слава отлетя. След лудостта от първите три месеца вестниците си изнамериха други теми. Търсеха я по-рядко. „Всичко отминава така бързо! Малко преди Коледа ми се обадиха за някакви снимки и да присъствам на някакъв празник. А сега… — погледна бележника си. — Аха, бях забравила, снимка за списание «Гала» следващия вторник… Не знам как да се облека, трябва да се посъветвам с Ортанс. Да, ще помоля Ортанс да ми създаде нова визия! Така поне ще си запълня времето. Двете ще обиколим магазините. Налага се да измисля нещо, което да ме върне на сцената. Опияняващо е да се къпеш в светлините на прожекторите, но започваш да трепериш, след като угаснат.“

„Искам да ме гледат — изръмжа тя в спокойната тишина на стаята. — За целта трябва да направя ново шоу. Подстригването на косата в директното предаване беше върхът. Сега трябва да измисля нещо друго… Но какво?“ Погледа капките дъжд, които се стичаха по стъклото и отскачаха от перваза. Пусна телевизора, попадна на някакво следобедно предаване. Спомни се, че я бяха канили веднъж. „Много се гледа, на всяка цена трябва да приемете“ — я посъветва пресаташето. Млад писател представяше романа си. Лека завист жегна Ирис. Критичката, която водеше предаването — не й знаеше името, — обясняваше колко страхотно харесала книгата, била прекрасно написана, кратки бързи изречения.

— Естествено — отговори младият мъж, — след като пишем толкова есемеси…

Ирис се тръшна на леглото потисната. Нейната книга не беше в стила на есемесите. Нейното си беше литература. „Какво общо имам с този тъпак? С жълто около устата!“ Възбудена, изнервена, тя угаси телевизора. Отново закрачи из стаята. Трябва ми идея, непременно ми трябва идея. Филип нямаше да се върне за вечеря. Александър си беше в стаята. Тя го беше изоставила. Не намираше сили да се занимава с него. Когато се виждаха и той започнеше да й разказва за училище, се преструваше, че го слуша. Кимаше, сякаш внимаваше в думите на сина си, а просто го чакаше да млъкне. Чувстваше се изморена предварително, реши да помоли Кармен да й донесе таблата, за да яде в стаята си, но се отказа. „Ще вечеряме пред телевизора.“

На другия ден излезе да обядва с Беранжер.

— Нещо не ми изглеждаш във форма…

— Скоро започвам нова книга и ми е притеснено…

— Да ти кажа, като за първи опит беше направо бляскаво. Но никога не се знае дали може да се повтори такъв успех!

— Благодаря ти за насърчителните думи — изсъска Ирис. — Трябва по-често да обядвам с теб, че да ми вдигаш самочувствието.

— Ами последните три месеца само за теб говореха, даваха те навсякъде, разбираемо е, че си леко потисната при мисълта отново да се затвориш вкъщи.

— Иска ми се никога да не свърши…

— И не свършва! На влизане в ресторанта чух да шушукат: „Тя е, това е Ирис Дюпен, нали знаете, дето написа онази книга…“

— Наистина ли?

— Няма да седна да те лъжа.

— Да, но все някой ден ще свърши…

— Няма, защото ще напишеш нова книга.

— Толкова е трудно! Изисква много време…

— Или ще направиш нещо шантаво! Можеш да се самоубиеш…

Ирис направи гримаса.

— Да заминеш за Папуа да се грижиш за прокажените деца…

— Нещо друго?

— Да станеш кръстница на нов сорт рози…

— Нищо не разбирам от рози!

— Афишираш се с някой младок… Виж Деми Мур, не играе във филми, но се говори за нея заради младежа, с когото има връзка.

— Не познавам младежи. Приятелите на Александър са още много малки… А и си имам Филип, да не забравяме!

— Ще му обясниш, че е част от рекламата за следващата ти книга! Ще те разбере. Твоят мъж разбира всичко…

Донесоха им поръчаните ястия и Ирис отвратена погледна чинията си.

— Яж! Ще вземеш да станеш анорексичка.

— Ще изглеждам по-добре по телевизията! Камерата те прави поне десет кила по-дебела, нека съм си слаба…

— Ирис, чуй ме, ще превъртиш… Забрави тия работи. Вземи пак да пишеш, според мен това е най-доброто за теб!

„Тя има право, има право. Трябва да убедя Жозефин. Тя се дърпа и не иска да пише втора книга. Настръхва, щом подхвана темата. В събота ще се самопоканя на обяд в забутаното й предградие, ще говоря с нея, ще взема Ортанс да обиколим магазините…“

— Не, Ирис, не настоявай! Няма да го направя никога повече!

Двете бяха в кухнята. Жозефин правеше вечерята. Гари живееше у тях и тя имаше чувството, че храни ненаситно чудовище.

— Но защо? Нима първата книга не промени живота ти?

— Да… Дори не си представяш до каква степен.

— Тогава?

— Тогава… не.

— Двете сме страхотен екип. Вече съм име, известна съм, само трябва да се захранва машината! Ти пишеш, аз продавам, ти пишеш, аз продавам, ти пишеш…

— Спри! — кресна Жозефин, запушвайки си ушите. — Не съм машина.

— Не те разбирам. Направихме най-трудното, извоювахме си място под слънцето и сега изведнъж даваш заден ход…

— Искам да пиша от свое име…

— От свое име ли? Не можеш да продадеш и един екземпляр!

— Много благодаря.

— Не исках това да кажа. Извинявай… Ще продадеш доста по-малко. Знаеш ли колко сме стигнали със „Смирената кралица“? И то истински цифри, не фалшиви като за рекламите…

— Не знам.

— Сто и петдесет хиляди за три месеца! И продължава да се продава, Жо, продължава. А сега искаш да спрем насред пътя?

— Не мога. Сякаш съм родила дете, което виждам на улицата и се преструвам, че не го познавам.

— Ето че си дойдохме на думата! Не ти хареса, че си окълцах косата на живо по телевизията, че ме има във всеки вестник, че давам интервюта и отговарям на идиотски въпроси… Но такава е играта, Жо, така се прави!

— Може би… Обаче на мен не ми харесва. Искам да е другояче.

— Знаеш ли колко може да ти донесе тази малка игричка?

— Петдесет хиляди евро…

— Много си далече от истината! Десет пъти повече!

Жозефин нададе вик:

— Ужас! Какво се прави с толкова пари?

— Каквото пожелаеш, изобщо не ми пука…

— А данъците? Кой ще плаща данъците за такава сума?

— Има закон за писателите. Не е толкова страшно. Ще мине през данъчната декларация на Филип, той няма и да забележи!

— Остава да го набутам с данъци за пари, които аз съм спечелила!

— Защо? След като ти казвам, че дори няма да разбере.

— О, не! — изстена Жозефин. — Отвратително е, не е редно, никога!

— Напротив, редно е, защото подписахме договор и трябва да го спазваш. Филип за нищо на света не бива да заподозре нещо. Още повече че в последно време нещо охладняхме един към друг, затова точно сега не е моментът да му разкрием цялата работа. Жозефин, помисли за мен, умолявам те… Искаш на колене ли да ти падна?

Жозефин не й отговори.

— Подай ми сметаната, цялата ще отиде. Не можеш да си представиш колко изяжда близо двуметров дангалак! Аз пълня хладилника, той го изпразва, пак го пълня и той пак го изпразва!

Ирис й подаде кофичката сметана, нацупена умолително като малко дете.

— Храс и Хрус изхрускаха големия Хрис, който…

— Не настоявай, отговорът ми е „не“.

— Само още една книга, Жо, след това ще се оправям сама. Уча се да пиша, наблюдавам как работиш, работя заедно с теб… Колко ще ти отнеме? Шест месеца, а ще ме спасиш, мен, сестра ти!

— Не, Ирис.

— Наистина си неблагодарна! Нищо не взех за мен, всичко ти изплатих, животът ти се преобърна, ти се промени, стана неузнаваема…

— А, и ти ли го забеляза?

Ортанс открехна вратата и надникна в кухнята.

— Тръгваме ли, Ирис? Имам да довършвам разни неща довечера… Не искам много да закъснявам.

Ирис погледна за последно Жозефин, долепила умолително длани, но сестра й поклати решително глава.

— Знаеш ли какво? — заяви Ирис и стана. — Не си никак доброжелателна…

„Ето, дойде ред на вината — помисли си Жозефин. — Сега ще се опита да ми създаде чувство за вина. Наистина се постара, не може да й се отрече.“ Избърса ръце в престилката, нареди върху киша още една опаковка нарязан бекон и го метна във фурната. „Когато готвя, си почивам. Дребните неща от живота ми действат отморяващо. Това й липсва на Ирис. Тя се захваща с разни измислени неща, затова и най-дребното препятствие я срива. По-добре да я науча да прави киш! Така ще укроти въртележката в главата си.“

Погледна през кухненския прозореца и видя сестра си и дъщеря си да се качват в колата на Ирис.

— Май се спречкахте с мама? — подхвърли Ортанс, докато закопчаваше колана на смарта.

— Помолих я да даде едно рамо за следващата книга и тя ме отряза… — в ума й светна лампичка и тя попита: — Не можеш ли да я убедиш? Тя толкова те обича. Ако ти я помолиш, може да се съгласи…

— Окей, довечера ще поговоря с нея. — Ортанс провери дали коланът е добре закопчан, дали не е намачкала чисто новата си Маркова блуза и се обърна към леля си. — Би трябвало да ти помогне. След всичко, което правиш за нея и за всички нас открай време!

Ирис въздъхна тежко и надяна маската на опечалена жертва.

— Нали знаеш, колкото повече помагаш на хората, толкова са по-неблагодарни.

— Къде ще ходим на пазар?

— Не съм мислила. „Прада“? „Миу Миу“? „Колет“?

— Какво по-точно искаш?

— Във вторник ще ме снимат за „Гала“ и ми се иска да изглеждам много тъжна, много шик и много изискана!

Ортанс се замисли за момент и заяви:

— Отиваме в „Галери Лафайет“. Има цял етаж, отреден за младите модни дизайнери. Често наминавам там. Интересно е. Може ли да присъствам на снимките във вторник? Току-виж съм попаднала на журналисти, които се занимават с мода, човек никога не знае…

— Няма проблем…

— А може ли да доведа и Гари? Той ще ме докара със скутера, ще се възползвам…

— Добре. Ще оставя бележка с имената ви на входа.

Вечерта, когато Ортанс се прибра, натоварена с торби с дрехи, купени от леля й от благодарност за отделеното време, целия следобед, тя попита майка си защо не иска да помогне на Ирис.

— Тя толкова ни е помагала през последните години.

— Не е твоя работа, Ортанс. Това си е между нас с Ирис…

— Но, мамо… Веднъж и ти да можеш да й направиш услуга.

— Ортанс, повтарям ти, че не е твоя работа. Хайде на масата! Повикай Гари и Зое.

Повече не отвориха дума за това и се разотидоха да си лягат след вечерята. Ортанс остана впечатлена от решителния тон на майка си. Направо й затвори устата с новопридобитата си спокойна самоувереност. Това е нещо ново, размишляваше тя, докато се събличаше. Окачваше на закачалки новите дрехи, купени от леля й, когато мобилният й телефон звънна. Излегна се и заговори на английски. Сластният й тон заинтригува Зое, която се мъчеше да си облече пижамата, без да я разкопчава. След като разговорът приключи и Ортанс остави телефона си на нощното шкафче, Зое попита:

— Кой беше? Англичанин ли?

— Никога няма да се досетиш — отвърна Ортанс и се протегна морно.

Зое я изгледа със зяпнала уста.

— Кажи ми. Няма да издам. Обещавам!

— Не. Много си малка, ще се раздрънкаш.

— Ако ми кажеш, ще ти съобщя една страхотна тайна! Истинска тайна, каквито си казват възрастните!

Ортанс погледна сестра си. Беше сериозна, сякаш хипнотизирана от важността на разкритието.

— Истинска тайна? Не някаква измишльотина?

— Истинска тайна…

— Беше Мик Джагър…

— Певецът! Оня от „Ролинг Стоунс“?

— Запознах се с него на Мустик и… се сприятелихме.

— Ама той е стар, дребен, кльощав, сбръчкан, с голяма уста…

— На мен ми харесва! Дори много ми харесва!

— Ще се видите ли?

— Още не знам. Говорим си по телефона. Често…

— А другият, дето звъни непрекъснато, когато спя?

— Шавал ли? Край с него… Страхотна лепка! Ревеше, прегръщаше ми коленете, цялата ме олигави. Тотално изтрещя нещастникът!

— Ау! — възхити се Зое. — Опасна си, колко бързо ги сменяш.

— Трябва да сменяш бързо, в живота запазваш само това, което те интересува и може да ти послужи. Иначе си губиш времето… Е, каква е твоята тайна? — тя изкриви устни презрително, сякаш тайната на сестра й не се хващаше и на малкия пръст на Мик Джагър.

— Ще ти кажа… Обещай ми обаче да не издаваш на никого.

— Обещавам, заклевам се! — Ортанс протегна ръка и плю на пода.

— Знам защо мама не иска да помогне на Ирис да напише книгата…

Ортанс повдигна вежда.

— Знаеш ли?

— Да, знам…

Зое се чувстваше важна. Искаше да поддържа напрежението.

— И откъде научи?

Наслади се на учуденото и подканващо лице на сестра си, не издържа дълго и разказа какво бяха чули двамата с Александър, скрити в гардероба.

— Филип казваше на някакъв господин, че мама била написала книгата…

— Сигурна ли си?

— Да…

„Затова значи Ирис толкова настоява — помисли си Ортанс. — Тя иска от мама не да й помогне, а да й напише цялата книга!“

— Защото тя изобщо не е написала първата. Мама я е написала. Мама е страхотна, знаеш ли, тя е супер!

— Аха, сега започвам да разбирам… Благодаря ти, миличка Зое.

Зое разцъфна от удоволствие и погледна сестра си с обожание.

Беше я нарекла миличка Зое, не се случваше често! Обикновено я юркаше или се отнасяше с нея като с бебе. Тази вечер се отнесе сериозно. Зое се усмихна:

— Обичам те, когато си такава, Ортанс…

— Заспивай, миличка Зое, заспивай…

Ортанс в леглото си размишляваше. Животът беше прекрасен. Мик Джагър я преследваше по телефона, майка й се оказа успешна писателка, леля й не можеше да направи крачка без нея, парите щяха да потекат като река… В края на годината щеше да си вземе матурата. Трябваше да изкара много висока диплома, за да я приемат в някое реномирано дизайнерско училище. В Париж или в Лондон. Беше се информирала. Щеше да го обмисли. Ще учи, за да успее. За да не зависи от никого. Да очарова мъжете, да върви напред. Да има пари. Животът е лесен, когато прилагаш точните правила. Тя гледаше с жал съученичките си, които си губеха времето в очакване някой пъпчив дългуч да ги забележи. А тя, напротив, пресмяташе всяка своя стъпка. Шавал беше клекнал, а Мик Джагър търчеше подире й. Майка й щеше да спечели много пари… ако уреди авторските си права. Ортанс трябваше да следи да не я измамят! Как да постъпи? Към кого да се обърне за съвет?

Щеше да намери.

В края на краищата не беше толкова трудно да си извоюва място под слънцето. Трябваше само да се организира. Да не си губи времето да се влюбва. Да не се умилява. Да разкара Шавал, който вече не й е нужен, и да внуши на дъртия рокер, че е нейният приказен принц. Мъжете са толкова суетни! Очите й се затваряха в тъмното. Нагласи се в любимата си поза за сън — по гръб, ръцете отпуснати до тялото, краката преплетени, все едно са опашка на сирена. Или на крокодил. Винаги е обичала крокодилите. Никога не се е плашила от тях. Уважаваше ги. Помисли за баща си. Колко много се бе променил животът им, откакто ги напусна! „Горкият татко — въздъхна тя. — Както и да е, не бива да се размеквам, и той ще се оправи!“

Животът се подреждаше многообещаващо.

Филип Дюпен хвърли поглед на бележника със записаните срещи и видя името на Жозефин за петнайсет и трийсет. Позвъни на секретарката си и попита дали знае за какво става дума.

— Тя се обади и помоли за официална среща… Настоя да й определя час. Да не съм сбъркала нещо?

— Не, не — каза той и затвори, заинтригуван.

Когато Жозефин влезе в кабинета му, едва не получи удар. Беше с тен, русата й коса бе изсветляла още повече, изглеждаше отслабнала и по-млада и което бе най-впечатляващото, сякаш се бе освободила от някакъв товар. Не стъпваше като преди със сведен поглед и отпуснати рамене, сякаш се извиняваше, че съществува. Влезе в кабинета усмихната, разцелува го и се настани насреща му.

— Филип, трябва да говоря с теб…

Той я гледаше, усмихваше се, сякаш за да спре за миг времето, накрая попита:

— Влюбена ли си, Жозефин?

Объркана, тя изломоти „да“ и смущение замъгли погледа й. После попита:

— Личи ли?

— На лицето ти е изписано, вижда се в походката, в начина на сядане… Познавам ли го?

— Не…

Двамата се гледаха мълчаливо и Филип отново долови известно смущение в погледа на Жозефин, което го изненада и притъпи изпитаната току-що болка.

— Много се радвам за теб…

— Не съм дошла да говорим за това.

— А, така ли, аз пък мислех, че сме приятели…

— Точно по тази причина. Защото сме приятели, затова дойдох при теб. — Тя пое дълбоко дъх и започна: — Филип… Това, което ще чуеш, няма да ти бъде приятно и в никакъв случай не желая да мислиш, че искам да навредя на Ирис. — Пак се поколеба и Филип се зачуди дали ще има смелостта да му разкрие право в очите измамата с книгата.

— Ще ти помогна, Жо. Ирис не е написала „Смирената кралица“, написала си я ти…

Веждите й подскочиха и тя зяпна в мълчалива почуда.

— Знаел си?

— Подозирах и с времето подозренията ми се засилваха все повече и повече…

— Боже! Аз пък си мислех…

— Жозефин, нека ти разкажа как се запознах със сестра ти… Искаш ли да ни донесат нещо за пиене?

Жозефин преглътна и кимна, да, добре би било. Гърлото й беше пресъхнало.

Филип помоли за две кафета и две големи чаши вода. Жозефин кимна. Той започна своя разказ.

— Беше преди двайсетина години, бях новоизлюпен адвокат, упражнявал професията няколко години във Франция, и стажувах при „Дормън и Стелър“ в Ню Йорк, в отдел „Авторско право“. Ужасно се гордеех, повярвай ми! Един ден ми звънна някакъв шеф от американска киностудия, чието име ще премълча, спомена за неприятна афера и допълни, че можело да проявя интерес, тъй като в нея била замесена млада французойка. Попитах го за какво става дума и ето какво ми обясни… Имало общ проект на абсолвентите от специалност „Кино“ в Колумбийския университет. Колективен сценарий, отличен в края на годината от преподавателското тяло като най-блестяща, най-оригинална и най-завършена студентска творба. Сценарият бил екранизиран от някой си Габор Минар, който заснел половинчасов филм, финансиран от Колумбийския университет. Благодарение на положителните отзиви на преподавателите успял впоследствие да сключи договори за по-амбициозни проекти. Както било прието, филмът минал през други университети и всеки път бил отличаван с награда. Оказа се, че Ирис е състудентка на Габор, били в една група и тя също участвала в написването на сценария. Дотук нищо притеснително. Работата се размирисва по-късно… Ирис преработва сценария, променя някоя и друга подробност в сюжета, прави пълнометражна версия, която предлага в холивудска студия, същата, от която ми се обади въпросният човек, но като свой оригинален продукт. Във възторг от проекта, студията й предлага начаса седемгодишен договор като сценарист. Цифра с много, много нули. Понеже беше дебют, при това брилянтен, в специализирания печат се вдигна голям шум.

— Помня, вкъщи се говореше само за това. Майка ми направо летеше.

— И е била съвсем права! Безпрецедентен случай: току-що дипломирал се студент да получи подобен договор. Всичко щяло да мине по вода, ако една състудентка от екипа не се усъмнила. Докопала сценария на сестра ти, сравнила го с оригиналния и убедила студията, че Ирис е крадла, фалшификаторка, с две думи — престъпница по смисъла на американския закон! Случаят ме заинтересува, поех го, срещнах се със сестра ти и безумно се влюбих в нея… Направих всичко, за да я измъкна от това неприятно положение. Срещу което тя обеща да не работи никога в Щатите и кракът й да не стъпва там в продължение на десет години. Беше нарушила американските закони, които не се шегуват с измамниците. За тях това е голямо престъпление!

— Затова медиите оваляха в калта Клинтън…

— Работата се потули, Габор Минар и другите студенти не разбраха нищо, а студентката, която разкри измамата, бе щедро възнаградена… от мен. Тя се съгласи да оттегли жалбата си срещу солидна сума. Разполагах с пари, бях спечелил няколко изключително високоплатени дела, така че платих…

— Защото си се влюбил в Ирис…

— Да… Думата не е достатъчно силна! — усмихна се той. — Буквално бях омагьосан. Тя прие споразумението без никакъв коментар, но май дълбоко се разстрои, че я бяха спипали в очевидна измама. Сторих всичко, за да я накарам да забрави и да превъзмогне удара по самолюбието й. Работих като луд, за да я направя щастлива, опитах се да я убедя да започне отново да пише, тя често говореше за това, но не направи нищо… Така че се опитах да събудя у нея интерес към други видове изкуство. Сестра ти е творец, неосъществен творец, а това е най-страшното. Нищо никога не може да я удовлетвори. Мечтае за друг живот, мечтае да се посвети на творчество, но както знаеш, това не става по заповед. Когато я чух да разказва, че пишела, веднага заподозрях нещо гнило. А щом научих, че пишела за дванайсети век, разбрах, че ни чакат нови проблеми.

— Запознала се с някакъв издател на официална вечеря, похвалила се, че пише, той обещал да й осигури договор, ако му представи проекта си, и тя се оплела в лъжи. По това време имах финансови затруднения. Като си тръгна, Антоан ми остави да погасявам голям дълг и бях буквално притисната до стената. А и отдавна имах желание да пиша, но не се осмелявах, затова се съгласих…

— И се оказа, че се набърка в нещо, от което не можеш да се измъкнеш…

— Обаче искам да сложа край. Сега ме моли да напиша още една книга, но аз не желая, не мога…

Спогледаха се. Филип премяташе в ръка сребърната си писалка, почукваше с нея по ръба на бюрото, тя отскачаше, той пак почукваше. Приглушеният равномерен шум сякаш отмерваше мислите им.

— Има и нещо друго, Филип…

Той вдигна глава и се взря в нея с тъжен и тежък поглед. Почукването спря. Секретарката сервира двете кафета на бюрото. Филип поднесе на Жозефин едната чаша и захарницата. Тя си взе една бучка, лепна я на небцето си и изпи кафето. Филип я наблюдаваше с умиление.

— И татко правеше така — поясни тя и остави чашата на бюрото. — Искам да ти кажа и нещо друго — продължи тя. — Нещо, което е много важно за мен.

— Слушам те, Жо.

— Не искам ти да плащаш дължимия данък за хонорара. Щяла съм да спечеля много пари, каза Ирис. Каза ми също, че данъкът щял да се притури към твоите данъци и ти нямало да разбереш, но е изключено, дума да не става, ще се чувствам ужасно…

Той й се усмихна:

— Много си мила… — изпъна гръб и продължи да си играе с писалката. — Знаеш ли, Жо, в известен смисъл тя е права… според закона за писателските хонорари тези пари се разпределят върху пет години и смятам, че няма и да ги усетя. Плащам толкова данъци и наистина ми е все тая!

— Аз обаче не искам.

Той се замисли.

— Това ти прави чест, уважавам те за принципите, които отстояваш. Но… Каква е алтернативата? Да обявиш в данъчната си декларация авторски права? На твое име? Да ти напишат чек и да го преведат на твоята сметка? Тогава всички ще разберат, че ти си авторът на книгата, и повярвай ми, Жо, Ирис няма да понесе такова опозоряване. Би могла дори да направи някоя огромна, страхотна глупост.

— Наистина ли го вярваш?

Той поклати глава.

— Нали не искаш да се случи нещо такова, Жо?

— Не. Със сигурност не искам…

И пак почукването на писалката по бюрото, чук-чук-чук.

— Иска ми се да й помогна… но не бих могла. Въпреки че става въпрос за сестра ми… — тя погледна Филип право в очите и повтори: — За сестра ми. — Толкова съм й благодарна. Ако не беше тя, никога нямаше да седна да пиша. Това ме промени, станах друг човек. Иска ми се пак да пиша. Знам, че следващият ми роман няма да има успеха на „Смирената кралица“, защото не мога да направя всичко, което направи Ирис, за да лансира книгата, но не ми пука… Ще пиша за себе си, за собствено удоволствие. Ако потръгне, добре, ако не потръгне, толкова по-зле.

— Ти си работлива, Жо. Как беше, успехът е деветдесет процента труд и десет процента талант?

Писалката почукваше по бюрото с ускорен ритъм, в синхрон с гнева, който се надигаше у Филип.

— Ирис отказва да се труди, отказва да се поти… Отказва да гледа действителността в очите… Без значение дали става въпрос за книгата, за съпруга й или за детето й!

Разказа й за нюйоркското им пътуване, за срещата с Габор Минар и за упоритото мълчание на Ирис, откакто се бяха върнали.

— Това е друга история, тя не те засяга, но смятам, че сега не е моментът да заявиш пред всички, че книгата е твоя. Не знам дали си в течение, но трийсетина страни са откупили авторските права, говори се за евентуална екранизация на прочут кинорежисьор, не знам името, защото, докато не се подпише договора, издателят мълчи като гроб… Представяш ли си какъв скандал ще стане?

Жозефин кимна притеснено.

— Дори не бива да знае, че аз зная — продължи Филип. — Опиянена е от успеха и няма да понесе срама. В момента е като сомнамбул, не бива да я будим. Книгата е последната й илюзия. По-късно ще може да казва, че е от авторите само с една книга. Не е единствената, та ще може да се измъкне с чест от положението. Дори ще я поздравят за проявената въздържаност!

Писалката престана да потропва по ръба на бюрото. Филип бе успял да я убеди и Жозефин отстъпи.

— В такъв случай — каза тя след кратък размисъл — позволи ми поне да ти направя хубав подарък. Заведи ме на някой търг, на който си харесал картина или предмет, и ще ти го подаря.

— За мен ще е удоволствие. Харесваш ли подобни творби?

— По-наясно съм с историята и литературата. Но бих се научила…

Той й се усмихна, тя заобиколи бюрото и се наведе да го целуне и да му благодари.

Той обърна лице към нея и устните им се срещнаха. Размениха кратка целувка и веднага се отдръпнаха. Жозефин го погали по косата. Той я хвана за китката и допря устни до кожата над вената; пошепна:

— Винаги ще съм насреща, винаги насреща за теб, Жо, не го забравяй.

— Знам, знам… — пошепна тя.

„Боже — каза си, когато излезе на улицата, — животът ще стане много сложен, ако започнат да ми се случват такива неща. Уж бях постигнала някакво равновесие! А ето че пак нещата се променят…“

Изненадващо се почувства много щастлива и махна с ръка на едно такси, за да я закара до дома.

Снимките бяха към края си. Ирис седеше на бял куб насред развито руло бяла хартия, която се спускаше по тухлената стена на студиото. Беше облечена с бледорозово дълбоко деколтирано сако с широки ревери от сатен, плътно прилепнало по тялото. Закопчаваше се с три копчета във вид на розички, беше силно вталено, с добре оформени рамене и с басти, които допълнително подчертаваха тънката й талия. Късата й коса бе прибрана под голяма розова шапка от сатен, от която огромните й сини очи с виолетови пръски искряха още по-ярко и журналистката припадаше от удоволствие.

— Възхитителна сте, Ирис! Дали да не сложим снимката на корицата.

Ирис скромно се усмихна.

— Преувеличавате!

— Напълно съм сериозна. Нали, Паоло? — обърна се тя към фотографа.

Той вдигна палец в знак на подкрепа и Ирис се изчерви. Гримьорката се приближи и я напудри пак, защото по носа и скулите й бяха избили фини капчици пот от горещината на прожекторите.

— Гениална идея, да комбинирате това сако на Армани с прокъсани дънки и груби гумени ботуши!

— Идеята е на племенницата ми. Запознай се, Ортанс!

Ортанс излезе напред и модната редакторка я заговори:

— Интересувате се от мода?

— Много…

— Искате ли да присъствате на други снимки?

— Ще ми бъде ужасно приятно!

— Оставете ми номера на мобилния си и ще ви звънна…

— Може ли и вие да ми дадете вашия, да не би да загубите моя?

Жената я изгледа, учудена от нахалството й:

— Може. Далече ще стигнете вие! Хайде да изщракаме още една лента и край, едва се държа на краката си. Имаме всичко нужно, това ще е само колкото да се подсигурим.

Фотографът се подчини и преди да си прибере апаратурата, Ирис попита дали може да я снима заедно с Ортанс.

Двете се снимаха заедно.

— А може ли и Гари да дойде? — попита Ортанс.

— Хайде, Гари, ела… — извика редакторката. — Какъв е красавец този младеж! Случайно да имаш желание да се снимаш?

— Не, не ме интересува особено. Бих искал да стана фотограф…

— Напудрете им леко носовете и на двамата — обърна се редакторката към гримьорката.

— Тези ще бъдат лично за мен, няма да се публикуват — поясни Ирис.

— Ама толкова са сладки! Не се знае, младежът може да си промени мнението.

Ирис направи фотосесия с Ортанс, после с Гари. Редакторката настоя да щракнат няколко снимки на Ортанс и Гари прегърнати, за да видят какво ще се получи, после обяви край на снимките и благодари на всички.

— Нали няма да забравите да ми ги изпратите — напомни Ирис, преди да отиде да се преоблече.

Тримата се събраха в просторната гримьорна.

— Уф! Адски е уморително да си модел — въздъхна Ортанс. Колко време висяхме тук! Даваш ли си сметка, киснеш тука цели пет часа! Пет часа позираш, усмихваш се, трепериш да не би някой косъм от прическата ти да се размести. Това не е работа за мен!

— И за мен не е — присъедини се към нея Гари. — На всичко отгоре те пудрят, брр!

— Аз пък обожавам тези неща! Глезят те, правят те красива, красива, много красива… — заяви Ирис и се протегна. — Във всеки случай поздравления за покупките, скъпа, бяха върхът.

Върнаха се в студиото, където осветителите гасяха прожекторите, прибираха кабелите и подреждаха нещата си. Ирис извика настрана редакторката и фотографа и ги покани в хотел „Рафаел“.

— Обожавам бара на хотела. Ще дойдете с нас, нали — обърна се тя към Гари и Ортанс.

Девойката си погледна часовника и предупреди, че нямало да се заседават, трябвало да се прибират в Курбвоа.

Компанията пое към хотела. Редакторката предупреди фотографа:

— Не си прибирай нещата, снимай това момче, толкова е красиво, че дъхът ти спира.

В бара на хотела Ирис поръча бутилка шампанско. Гари помоли за една кока-кола — беше дошъл със скутера на един приятел, и Ортанс си поръча същото — имаше да довършва нещо вечерта. Фотографът и журналистката едва отпиха. Ирис изпи почти сама цялата бутилка. Говореше, без да спре, смееше се, полюшваше крак, подрънкваше с гривните си. Хвана Гари за врата и го притисна към себе си. За малко да паднат, но той я прегърна, за да я задържи. Всички се разсмяха. Фотографът снимаше. Неочаквано Ирис започна да прави разни физиономии, да се преструва на клоун, на кармелитка, на звезда от нямото кино, а фотографът щракаше, без да спира. Тя се смееше все по-звънливо и си ръкопляскаше след всяка нова гримаса.

— Страхотно се забавляваме! — обяви тя и пресуши чашата си.

Ортанс я погледна изненадана. Не беше виждала досега леля си в такава светлина. Наведе се към нея и прошепна:

— Внимавай, много пиеш!

— Хайде сега! Не може ли да се забавлявам от време на време! — обърна се тя към журналистката, която я наблюдаваше учудена. — Представа нямаш какво е писането. Да седиш сама часове наред пред екрана на компютъра с чаша изстинало кафе, да търсиш някоя дума, да ти се пръска главата, да те боли гърбът, затова, когато може да се забавляваш, давай до дупка.

Ортанс се извърна, смутена от приказките на леля си. Погледна към Гари и с очи му даде знак: „Да изчезваме.“ Той кимна и стана.

— Трябва да тръгваме. Жозефин ни чака. Не искам да се притеснява.

Взеха си довиждане и излязоха от бара. На улицата Гари прокара ръка през косата си и заяви:

— Леля ти, ега ти жената! Как се натряска! Не спря да ме опипва.

— Пи прекалено много! Забрави.

Ортанс прегърна Гари през кръста и той потегли. За пръв път в живота си Ортанс изпита съжаление към някого. Не можеше да определи точно чувството, надигнало се в нея като хладка вълна, от която леко й се гадеше. Беше изпитала срам заради Ирис, съжаление към нея. Никога повече нямаше да може да я погледне със същите очи, както преди. Отсега нататък винаги щеше да я вижда как се е изтегнала на червеното канапе на бара в „Рафаел“, как придърпва Гари към себе се, как го прегръща или как пресушава чашата с шампанско, сякаш умира от жажда. Стана й тъжно — тази вечер беше загубила своята добра фея и съмишленичка. Почувства се самота. Не се сдържа да не си каже: „За щастие мама не видя грозната сцена! Никак нямаше да й хареса. Тя никога не би постъпила така. Но така или иначе, написала й е книгата. Тя самата. Без дума да обели. И не говори за това, не вдига шум, не се излага пред хората… Никога нямаше да повярвам, че Ирис е способна на такава постъпка“ — разсъждаваше Ортанс, притиснала се към Гари. После в ума й внезапно проблесна: „Надявам се, че не е отстъпила авторските права на Ирис!“ Щеше да е напълно в нейния стил. Как да разбере? Към кого да се обърне? Как да прибере парите? Тези въпроси не й даваха мира, докато не й хрумна гениална идея, поне така й се стори…

Три седмици по-късно, докато чакаше реда си в козметичния салон за седмичното почистване на кожата и масаж, Анриет Гробз взе един вестник от купчината на масичката пред нея. Грабна го и зърна името на дъщеря си Ирис на първа страница. Вярно, радваше се на литературните лаври на дъщеря си и се фукаше, но никак не й бе по сърце непрекъснатата й поява в медиите. „Прекалено много говорят за теб, мила моя, това афиширане не е хубаво!“

Прелисти го, откри статията, посветена на Ирис, сложи си очилата и зачете. Заглавието гласеше: „Авторката на «Смирената кралица» в прегръдките на своя паж“, а отдолу беше изведено в подзаглавие: „На четирийсет и шест години Ирис Дюпен чупи рекорда на Деми Мур и показва новата си любов, седемнайсетгодишен младеж.“ За доказателство бяха изтипосали снимките на Ирис с красив юноша с тъмнокестеняви къдрици и ослепителна усмивка, тъмнозелени очи и бронзов тен. „Изумително красиво момче!“ — отсече Анриет Гробз. Поредица от снимки показваше как Ирис го е прегърнала през кръста, притиснала го е до себе си, сгушила се е на гърдите му, отметнала е глава на шията му със затворени очи…

Анриет рязко затвори вестника, усети как кръвта нахлува в главата й, а страните й пламват. Огледа се да не би някой да забележи смущението й, и се втурна навън. Шофьорът й го нямаше. Звънна на мобилния и му заповяда да дойде да я вземе. Пусна телефона в чантата си и в същия миг зърна будката за вестници — на първа страница видя дъщеря си в прегръдките на прекрасния Адонис!

Едва не припадна, бързо се шмугна в колата и се свлече на задната седалка, без да чака Жил да й отвори вратата.

— Видяхте ли дъщеря си, госпожо? — попита той, широко усмихнат. — Има я навсякъде. Сигурно много се гордеете с нея!

— Нито дума повече, Жил, защото ще припадна! Като стигнем вкъщи, идете да изкупите този парцал от всички околни будки, не желая никой в квартала да го види.

— Според мен ползата няма да е голяма, госпожо. Нали знаете, новините бързо се разпространяват!

— Млъкнете и направете каквото ви казах.

Мигрената я стисна като в менгеме и тя светкавично хлътна във входа на сградата, избягвайки погледа на портиерката.

Жозефин беше отишла да купи франзела. Използва да се обади на Лука по телефона. Децата запълваха цялото й време. Виждаха се само следобедите, когато момичетата бяха на училище. Той живееше в просторно студио в Аниер. На последния етаж на модерна сграда с тераса с изглед към Париж. Вече не ходеше в библиотеката, отиваше при него в дома му. Той дърпаше пердетата и настъпваше нощ.

— Мисля за вас — каза тя тихо в слушалката.

Продавачката не я изпускаше от очи. „Възможно ли е да се досеща, че говоря на мъжа, когото обичам, с когото прекарвам следобедите си в леглото?“ — запита се Жо, уловила погледа й на невестулка.

— Къде сте?

— В хлебарницата. Гари омете две франзели, като се прибра от училище.

— Утре ще ви предложа чай със сладки. Обичате ли сладки?

Жозефин примижа от удоволствие и се размечта, но се стресна от гласа на продавачката, която й заповяда да си вземе франзелата и да не пречи на следващия клиент.

— Нямам търпение вече да е утре — продължи Жозефин, когато излезе на улицата. — Знаете ли, от известно време дните ми се превърнаха в нощи.

— Аз съм едновременно слънцето и луната, за мен е голяма чест…

Тя се усмихна, вдигна глава и погледът й попадна на снимките на сестра й, изпълнили витрината на будката.

— Боже, Лука, ако знаехте какво виждам!

— Какво — изсмя се той.

— О, не! Изобщо не ми е до смях. Ще ви звънна пак…

Тя се втурна към будката, купи вестника и го прочете, докато се качваше по стълбите към апартамента си.

Жозиан и Марсел бяха канени на вечеря у Жинет и Рьоне, когато дъщеря им Силвия влезе в стаята и хвърли на масата вестник:

— Четете, ужасно ще се изкефите!

Те се нахвърлиха на четивото и скоро стаята се огласи от гръмогласни кикоти. Жозиан се смееше толкова силно, че Марсел й заповяда да престане.

— Ще си докараш контракции и ще родиш недоносче!

— Ох, как ми се ще да зърна отнякъде физиономията на Клечката за зъби! — затресе се от смях Жозиан, но млъкна, сразена от гневния поглед на Марсел, който обгърна корема й с две ръце, за да предпази бебето.

Същата вечер госпожа Бартийе беше поканила на вечеря Алберто Модесто. „Тоя няма начин да не разбереш кога се появява, още от стълбите на входа го чуваш да тропа с кривия си крак!“ Не обичаше да излиза с него. Имаше чувството, че извежда на разходка инвалид. Предпочиташе да го кани вкъщи. Живееше на третия етаж. В кооперацията нямаше асансьор. Катеренето на трите етажа му идваше в повече, така че Алберто винаги закъсняваше. Беше го кръстила Пулидор33. Накупи готови храни, вино, хляб, вестници. Нямаше търпение да си прочете хороскопа. Най-сетне да разбере дали ще удари джакпота, защото повече не можеше да понася патравия. Започваше да става сантиментален, дори взе да й говори, че щял да се разведе и да се ожени за нея! „Това ще бъде върхът — отсече тя, докато вадеше покупките от торбите. — Колкото повече ми се иска да се чупя оттук, той толкова повече се натиска.“

Сложи готовите манджи в микровълновата, отвори бутилка вино, плъзна две чинии на масата, перна с ръка изсъхнало парченце сирене от снощната вечеря и докато чакаше, отвори вестника. Така попадна на снимката на красивата госпожа Дюпен в прегръдките на Гари! Страхотно! Плесна се по бедрата и гръмко се изкикоти. Кралското отроче се въргаляше с нашумялата писателка! Тя се провикна „Макс, Макс! Ела да видиш“… Макс още не се беше прибрал. Впрочем той почти не се прибираше, което за нея беше добре дошло, не й се мотаеше в краката. Тя се прозя, хвърли поглед на часовника си, къде ли се губи Пулидор, и продължи да си чете вестника, почесвайки се по хълбока.

Филип отиде да вземе сина си от училище. В понеделник Александър свършваше в шест и половина. Ходеше на допълнителни уроци по английски, или както ги наричаха, „английски +“, което го изпълваше с гордост. „Всичко разбирам, татко, абсолютно всичко.“ Двамата се прибираха пеша и разговаряха на английски. Това беше техният нов ритуал. „Децата са по-консервативни от възрастните“ — мислеше Филип. Изпитваше дълбока и нежна радост и затова избираше по-дълги маршрути. Колко съм щастлив! Успях навреме да осъзная, че съм започнал да се отдалечавам от него!

В момента, в който Александър му разказваше за двата гола, които вкарал един след друг на футболния мач, Филип видя снимката на Ирис на първата страница на вестника, която продавачът на тяхната будка беше разпънал на витрината. Заобиколиха, за да не я забележи Александър. На площадката пред техния апартамент Филип се чукна по челото с думите:

— Oh, my God! I forgot to buy Le Monde! Go ahead, my son, I’ll be back in a minute34…

Върна се, купи вестника, прочете го, докато се качваше по стълбите, след което го пъхна в джоба на палтото си със замислен вид.

Ортанс и Зое се прибираха от училище заедно. Случваше се един път седмично и Зое се възползваше, като се опитваше да имитира небрежната походка и високомерния й вид, които според сестра й привличали мъжете. Зое тези номера много не ги владееше, но Ортанс полагаше усилия да я обучава. „Това е ключът към успеха, миличка Зое, хайде, давай! Постарай се малко!“ На Зое й се струваше, че много се е издигнала в очите на сестра си, след като й довери Тайната. Ортанс се отнасяше по-приятелски с нея. „Даже никак, никак не е гадна“ — прецени Зое, изправила рамене, както я бе подучила сестра й.

Точно тогава забелязаха сензационното заглавие във вестника с името на леля им и снимката с Гари. Моментално се споразумяха.

— Ще се държим, сякаш нищо не е станало, Зое, ще стоим настрана — отсече Ортанс.

— Но ще се върнем да купим вестника, когато никой не ни гледа, моля те…

— Няма смисъл. Нали знаем за какво става дума!

— О, хайде, нека, Ортанс!

— Ще стоим настрана, Зое, това е.

Зое подмина будката за вестници, без да я удостои с поглед.

Леко засрамена, Ирис се затвори вкъщи. Малко се престара, като изпрати анонимно снимките до редакцията на вестника. Смяташе, че е спретнала хитра шега, че ще пошумят малко и това ще й помогне отново да се заговори за нея, но реакцията на майка й беше категорична — била спретнала скандал.

Вечеряха тримата. Говореше само Александър. Разказваше как вкарал три гола на футболния мач.

— Преди малко бяха два, Александър. Не бива да се лъже, момчето ми. Не е хубаво.

— Два или три, вече не си спомням точно, татко.

В края на вечерята Филип сгъна салфетката си и каза:

— Смятам да заведа Александър за няколко дни в Лондон при родителите ми. Доста време мина, откакто не ги е виждал, ще се възползваме от наближаващата февруарска ваканция. Ще се обадя в училището, за да ги предупредя…

— Ще дойдеш ли с нас, мамо? — попита Александър.

— Не — отговори Филип. — Сега мама е много заета.

— Пак ли тая книга? — въздъхна Александър. — Писна ми от нея.

Ирис кимна и извърна глава, за да скрие напиращите в очите й сълзи.

Гари попита дали може да вземе последното останало парче от франзелата и Жо му го подаде с мрачен вид. Двете момичета мълчаливо го наблюдаваха как топи залци в яхнията, докато чинията му лъсна.

— Защо сте се нацупили? — обърна се той към тях, след като лапна последния си залък. — Заради снимките във вестника ли?

Те го погледнаха с явно облекчение. Значи и той знае.

— Неприятно ли ви е?

— Много по-лошо — отвърна с въздишка Жозефин.

— Голяма работа, ще пошумят една седмица и после ще се забрави… Може ли да си взема още малко сирене?

Жозефин му побутна камамбера.

— Ами майка ти… — каза Жо.

— Мама ли? Сигурен съм, че щеше да отиде да зашлеви един на Ирис. Но понеже я няма, няма да разбере…

— Сигурен ли си?

— Да бе, Жо! Смяташ ли, че четат този парцал в Мустик? Пък и не е толкова зле, страхотно ще ми се вдигнат акциите пред момичетата! Всички ще искат да излизат с мен! Ще се превърна в звездата на гимназията! Поне за няколко дни…

— Това ли е твоята реакция? — смая се Жо.

— Да беше видяла английските вестници по времето на Даяна, тогава беше наистина ужас! Може ли да довърша камамбера, не остана ли е още малко хляб?

Жо поклати глава. Беше поела отговорност за Гари и сега се притесняваше.

— Хайде, Жо, не драматизирай нещата, нищо страшно не е станало.

— Ти смяташ така! А представяш ли си Филип и Александър…

— Просто трябва да го приемат като игра. Майтап. Интересно ми е само как тези снимки са се озовали в редакцията!

— И на мен! — тросна се Жо.

Ирис отново се появи по телевизията. Чуха я и по радиото. „Не мога да си обясня тази превъзбудена реакция — изрази учудването си тя по Радио Люксембург. — Когато четирийсетгодишен мъж излиза с двайсетгодишна девойка, вестниците не го разтръбяват с тлъсти букви на първите си страници! Аз съм за равенство между мъжете и жените във всяко отношение.“

Продажбите на книгата отново хвръкнаха. Жените преписваха рецептите й за красота, мъжете й се наслаждаваха и си гълтаха шкембетата. Ирис получи предложение да води нощно предаване по някакво УКВ радио. Отказа: искала да се посвети изцяло на литературата.

Далеч от тези бурни парижки вълнения, Антоан седеше на стълбите на верандата и размишляваше. Не успя да вземе момичетата за февруарската ваканция. Както и за предишната — те не дойдоха за Коледа. Жозефин го помоли да ги заведе на остров Мустик при някаква приятелка. Момичетата много се радваха, че ще ходят там. Той се съгласи. Коледното празненство не стана никак весело, претупаха го набързо. Не успяха да намерят пуйка на пазара в Малинди. Взеха месо от лос, което предъвкваха мълчаливо. Милен му подари часовник за гмуркане. Той не й направи никакъв подарък. Тя не каза нищо. Легнаха си рано.

От известно време не се чувстваше добре. Стар агресивен крокодил изяде Бамби един ден, когато той лениво и безгрижно се мотаеше покрай брега на езерото. Случката тотално извади от релси Понг и Мин, които им прислужваха, тътрейки с мъка крака, унили и готови да се разциврят всеки миг: те престанаха да се хранят и бързаха да полегнат на рогозките след най-малкото усилие. Често казано, и той едва понесе смъртта на Бамби. Беше се привързал към тромавото животно с лепкава кожа, което го следеше с празен поглед, завързано за крака към кухненската маса. То беше връзката между него и останалите крокодили. Трогателна връзка. Понякога крокодилчето му се усмихваше. Отваряше челюст и гримасата му наподобяваше усмивка. „Как мислиш, дали ме харесва?“ — попита той Понг и се зарадва, като чу утвърдителния му отговор.

Единствена Милен се държеше. Малката й фирма преуспяваше. Съдружието й с господин Уей вървеше добре. „Откажи се от тези гадни животни и ела с мен“ — шепнеше тя на Антоан, когато се пъхаха под комарника вечер. „Поредно начало след пореден провал — разсъждаваше той ядосано, — само това правя, колекционирам провали.“ Щеше да е равносилно на бягство от крокодилите, а той искаше да си тръгне с гордо вдигната глава. Искаше негова да е последната дума, а не на гадните животни.

Прекарваше все повече време насаме с тях. Главно нощем. Защото през деня се претрепваше от бачкане. След вечеря оставяше Милен, седнала пред тефтерите с поръчките и със сметките, а той поемаше на разходка по брега, покрай водоемите с крокодилите.

Мисълта да замине за Китай не го блазнеше. Пак да се бори, и за какво? Нямаше вече сили за борба.

„Не, аз ще работя, ти няма кой знае какво да правиш… Ще водиш сметките…“

„Не иска да замине сама — мислеше си той. — Станах мъжка компаньонка, да не кажа жиголо.“

Съмняваше се във всичко. Нямаше капка енергия. Ходеше при мъжете в „Крокодил Кафе“ в Момбаса и опрял лакти на бара, дърдореше за черните, за белите, за жълтурите, за климата, за състоянието на пътищата, за кльопачката. Започна пак да пие. „Като изтощена батерия съм“ — повтаряше си, загледан в мрака в жълтите очи на крокодилите, в които съзираше иронични искрици. „Измамихме те, старче. Погледни се на какво приличаш: човешка отрепка. Пиеш тайно, нямаш желание да чукаш жена си, ядеш лос за — Коледа. Само да вдигнем крак и ще те размажем!“ Замеряше ги с камъни — те отскачаха от мазните им жълтозеленикави туловища. Клепачите им не помръдваха, жълтото пламъче продължаваше да свети през тесните процепи на очите им като злорада усмивка.

„Мръсни гадини, мръсни гадини, ще ви избия!“ — ругаеше той и се мъчеше да измисли някакъв начин да ги унищожи.

Колко сладък беше животът преди. В Курбвоа.

Жозефин му липсваше. Момичетата му липсваха. Когато се облягаше на вратата на работната си стая, рамото му още пазеше спомена от касата на кухненската врата. Леко се отъркваше в дървото и се виждаше отново в Курбвоа. Курбвоа35, името звучеше магически. Като наименованията от времето, когато правеше дълги пътешествия: Уагадугу, Занзибар, Зелени нос или Есперанса. Да се върне в Курбвоа. В края на краищата бяха минали бяха само две години, откакто бе заминал…

Една вечер се обади по телефона на Жозефин.

Попадна на телефонен секретар, който му препоръча да остави съобщение. Учуден си погледна часовника. Беше един часът френско време. Опита отново на другия ден и отново гласът на Жозефин го прикани да остави съобщение. Затвори, без да остави съобщение. Звънна сутринта и Жозефин вдигна. След обичайната размяна на любезности той попита дали може да говори с момичетата. Жо отговори, че били заминали.

— Нали бяхме говорили, ти си забравил. Тази година изтеглиха ваканцията по-късно, в края на февруари. Двете отидоха при моя приятелка на остров Мустик…

— Пуснала си ги сами?

— Те са с Шърли и Гари…

— Коя е тази приятелка?

— Не я познаваш.

Изведнъж реши да я попита:

— А теб защо те нямаше снощи, Жо? Нито предната нощ! Звънях и никой не вдигна…

Не получи отговор.

— Имаш ли си някого?

— Да.

— Влюбена ли си?

— Да.

— Това е добре.

Отново мълчание. Продължително мълчание. После Антоан каза:

— Трябваше да се случи някой ден…

— Не съм го търсила нарочно. Не вярвах, че още може да бъда интересна за някого.

— И все пак… Страхотна си, Жо.

— Преди не ми го казваше често…

— „Щастието се познава по шума, който вдига, когато си тръгне.“ Кой го е казал, Жо?

— Не знам. Ти как си, добре ли си?

— Затрупан съм с работа, но иначе съм добре… Скоро ще изплатя заема на банката и ще ти изпращам издръжка за момичетата. Работите потръгнаха, дори вървят чудесно. Овладях положението!

— Радвам се за теб.

— Грижи се за себе си, Жо…

— И ти също, Антоан. Когато се върнат момичетата, ще им кажа, че си звънял.

Той затвори. Обърса потта от челото си. Отвори бутилката уиски, която стоеше на рафта, и я пресуши сам в нощта.

На 6 май към шест сутринта Жозиан почувства първите контракции. Припомни си подготвителните курсове и впери поглед в часовника, за да следи през колко време се повтарят. В седем часа събуди Марсел.

— Марсел… Май се започна! Младши е на път.

Марсел се надигна с вид на нокаутиран боксьор, забърбори:

— На път е, на път е, сигурна ли си, душко, Боже мой! Той е на път… — спъна се в килимчето пред леглото, просна се, изправи се, потърси опипом очилата си, разля чашата с вода на нощното шкафче, изруга, седна на леглото, отново изруга и се извърна слисан към нея.

— Спокойно, Марсел. Всичко е наред. Отивам да се облека, да се подготвя, ти вземи куфара, дето е при гардероба, изкарай колата и аз слизам…

— Не! Не! Няма да слизаш самичка, ще те придружа.

Той се втурна към банята, взе си душ, плисна си одеколон, изми си зъбите, прекара гребена през опасалия темето му полукръг от рижави косми, поколеба се за миг дали да облече дюс синя риза или синя на тънки райета.

— Трябва да изглеждам добре, душко, трябва да изглеждам добре…

Тя го гледаше разнежена и посочи една от двете, без да се замисля.

— Права си, тази е по-свежа, по-младежка… А коя вратовръзка да сложа, душко, искам да го посрещна с вратовръзка!

— Може би няма да има нужда от вратовръзка…

— Не, не, не може без…

Втурна се към гардероба и се върна с три вратовръзки. Тя отново избра една наслуки и той я одобри.

— Чудя се как можеш да си толкова спокойна! На мен ми се струва, че ще припадна! Как си? Следиш ли през колко време са контракциите?

— Свободна ли е банята?

— Да. Слизам да изкарам колата и се качвам да те взема. Няма да мърдаш оттук, обещай ми! Неприятностите внезапно се случват.

Излезе, но се върна, защото бил забравил ключовете от колата. Слезе за втори път, пак се качи и се втурна в кухнята — не си спомняше къде е оставил таратайката снощи.

Тя се разсмя и той се обърна развълнуван.

— От трийсет години чакам този миг, душко, от трийсет години! Не ми се подигравай. Страх ме е, че няма да се справя…

Поръчаха такси. Марсел засипваше с указания шофьора, баща на осем деца, а той гледаше бъдещия татко насмешливо в огледалото за обратно виждане.

Марсел беше притиснал към себе си Жозиан и я прикрепяше, сякаш беше втори колан. Не спираше да повтаря: „Добре ли си, душко?“, попиваше потното си чело и дишаше на пресекулки като малко кученце.

— Аз ще раждам, Марсел, не ти.

— Зле ми е, зле ми е! Страх ме е да не повърна.

— Не в колата ми! — възнегодува таксиджията. — Денят ми тепърва започва.

Спряха. Марсел се подпря на един кестен, за да се съвземе, и отново потеглиха към клиниката на квартал Мюет. „Синът ми ще се роди в XVI район — беше обявил Марсел, — в най-добрата, най-шикозната, най-луксозната клиника.“ Беше резервирал най-скъпия апартамент, на последния етаж, с тераса и баня, голяма колкото салон за дипломатически приеми.

Спряха пред клиниката и Марсел извади банкнота от сто евро. Шофьорът заопява, че нямал дребни.

— Не искам никакво ресто! Това е за вас. За първото пътуване в такси на моя син!

Мъжът се обърна към тях и заяви:

— Я виж ти… Ще ви дам телефона си да ми се обаждате всеки път, когато излиза.

В дванайсет и трийсет Марсел Младши изплака за първи път. Наложи се да прихванат под мишниците таткото, който почти припадна, и да го изведат. Жозиан затаи дъх, когато сложиха момченцето на корема й. Целият беше лепкав и омазан. „Колко е красив! Колко е едър! Колко е силен! Виждали ли сте друго такова красиво бебе, докторе?“ Докторът й отговори: „Никога досега.“

Марсел се съвзе и се върна, за да среже пъпната връв и да окъпе за пръв път сина си. Плачеше и се чудеше как хем да държи детето, хем да бърше рукналите сълзи, но не позволяваше да му го вземат.

— Аз съм татко, бебенцето ми! Позна ли ме? Видя ли, душко, позна ме по гласа, обърна се към мен, престана да се върти. Сине мой, красавецо мой, великане мой, обич моя… Ще видиш какъв живот сме ти уредили с майка ти. Живот на принц! Ще се наложи и да се потрудиш, защото на този свят, ако не се претрепваш от бачкане, оставаш гол и бос, но не се притеснявай, аз ще те науча как става всичко. Ще те пратя в най-престижните училища, ще ти купувам най-красивите ученически чанти, най-красивите книги, целите украсени със златни букви. Ти ще имаш всичко, сине, ще имаш всичко… Ще бъдеш като краля слънце. Ще царуваш над целия свят, защото днешна Франция много се е смалила, съвсем се е свила. Ама французите продължават да се мислят за царе на света! Ще видиш, сине, с теб ще се уредим прекрасно.

Жозиан слушаше, а лекарят се подсмиваше.

— Ще е много зает този ваш син. Как ще го кръстите?

— Марсел, Марсел Гробз като мен. Той ще прослави името, бъдете сигурен!

— Не се съмнявам…

Преместиха веднага майката и детето в луксозния апартамент. Марсел не искаше да си тръгне.

— Сигурна ли си, че няма да ни го подменят?

— Бъди спокоен… Сложиха му гривничка. Няма никаква опасност, а и нали видя, одрал ти е кожата!

Марсел се наду и отиде до кошчето да се полюбува още малко на Марсел Младши.

— Трябва да отидеш да го запишеш в кметството, а пък аз малко ще си почина, чувствам се леко изморена…

— О, извинявай, душко!… Не ми се тръгва, да ти призная, страх ме е, че като се върна, ще е изчезнал.

— Обади ли се в работата да им съобщиш новината?

— Звъннах на Жинет и Рьоне, изпращат ти целувки. Отворили са шампанското. Чакат ме да пийнем! После пак ще дойда. Ако има нещо, без значение какво, веднага да ми звъннеш, душко, нали обещаваш?

Направи снимки на сина си, красив, окъпан, чистичък, който си лежеше повит, и на излизане се блъсна във вратата.

Жозиан се отпусна и се разрида от щастие. Плака, дълго плака, после стана, взе детето си, гушна го и заспа, свита до него.

Всички вече се бяха събрали под глицинията, украсена със сини фльонги по случай събитието, Жинет беше подредила студен бюфет, когато мобилният на Марсел звънна. Той се провикна гръмогласно:

— Душко?

Не беше душката. Беше Анриет. Обаждаше се от банката, току-що била привършила с преглеждането на сметките и говорила с финансовата си съветничка.

— Нещо не разбирам, казват, че отсега нататък сме на две отделни сметки, така ли? Вероятно е станала някаква грешка…

— Не, скъпа. Две отделни сметки и двамата с теб поемаме всеки по своя път. Тази нощ ми се роди син. Син, наречен Марсел… Почти четири килограма, петдесет и пет сантиметра, истински великан!

Последва дълго мълчание, след което Анриет с обичайния си рязък глас каза, че ще се обади по-късно, тъй като не може да говори пред госпожа Льолон.

Марсел потриваше доволно ръце, буквално ликуваше. Обади се по-късно, хубавице моя, и ще видиш в каква опаковка ще ти поднеса новината! Рьоне и Жинет го гледаха и въздишаха с облекчение, най-сетне, най-сетне успя да повали тиранина.

Като всички дребнави и недоброжелателни хорица, Анриет Гробз беше свикнала с идеята за правотата си и никога не търсеше причината за неприятностите у себе си. Предпочиташе да обвинява другите. И този път не наруши установеното правило. Претупа текущите дела с госпожа Льолон и каза на Жил, който тъкмо й отваряше вратата на автомобила, паркиран пред банката, да изчака, имала нещо да свърши, за момента не се нуждаела от колата. Реши да обиколи из квартала, за да си проясни мислите. Налагаше се спешно да обмисли нещата, да се организира. Свикнала на послушанието на жертвата си, беше подписвала разни документи за сделката по закупуването на фирмата на братя Зан, без много да се замисля. „Грешка, грешка — повтаряше си сега, докато плетеше кокалести колене, — груба грешка. Свикнах на комфорт, загубих бдителност и останах измамена. Реших, че животното е усмирено, а то още шавало. Сега се налага смяна на тактиката. Любезно държане, за да оправим нещата.“ И макар да не я произнесе гласно, при думата „любезно“ направи гримаса на отвращение, усети вълна от омраза, която й разкриви устата. За какъв се мисли този недодялан дебелак, който й дължи всичко, което знае: от начина да държи вилицата до аранжирането на витрините? Без нея нямаше да е нищо. Никому неизвестен магазинер! Тя го беше излъскала, изфинила. И най-невзрачната поставка за моливи, която се продаваше в магазините му, носеше отпечатъка на нейната изисканост. „На мен дължи натрупаното си богатство — реши тя, след като обиколи карето жилищни сгради. — И това богатство ми се пада по право.“ Омразата й нарастваше с всяка крачка. Нарастваше пропорционално на излъганите й надежди. Смяташе, че се е добрала до тих пристан, на завет и спокойствие, а се оказа, че простакът под носа й е издърпал котвата! Не намираше достатъчно обидни думи и стремглаво се спускаше по пистата на омразата. Измина стотина метра и се закова на място, пронизана от колкото непоносима, толкова и очевидна мисъл: става напълно зависима от него! Принуди се да потисне поривите на нараненото си самолюбие и да укроти желанието си за мъст. Отделни сметки, изчезнали спестявания, какво й е останало? Процеди през зъби няколко ругатни, ядно нахлупи шапката си от страх да не хвръкне и за втори път тръгна да обикаля квартала в опит да поразмишлява трезво. Трябваше да мисли мащабно, да не се разсейва с дребнави отмъщения, да наеме адвокат, двама, ако трябва, да извади старите договори, да предяви претенции, да вдигне врява… Спря до една входна врата и се запита: „Ще разполагам ли с необходимите финансови възможности? Вероятно е запорирал всички сметки, той не е расъл в саксия, ей го, пребори и корумпирани руснаци, и подли китайци. Досега се задоволявах да го подлагам на дребни унижения, нападах го лекичко, но постоянно и упорито, това беше любимото ми занимание, почти го бях унищожила.“ Тя въздъхна тъжно. Трябваше да се увери напълно, да види накъде духа вятърът, преди да предприеме каквото и да е. При последната обиколка дойде ред на самосъжалението. „Виждах, че вече не спи у дома, че леглото му си стои оправено, мислех си, че има поредна долнопробна авантюра с някоя от ония, дето танцуват голи, а той се канел да излети от гнездото!“ Наистина тихата вода е най-опасна, уж от години го беше подчинила, а той продължаваше да мърда. Тя отново се спря до един вход и набра номера на Шефа.

— Това е онази Наташа, нали? — нападна го веднага щом чу гласа му. — Имаш дете от онази уличница?

— Грешка! — радостно възкликна Марсел. — От Жозиан Ламбер. Бъдещата ми жена. Майката на детето ми. Моята любов, моят светъл лъч…

— На шейсет и шест години е направо смешно.

— Нищо не е смешно, скъпа Анриет, когато става дума за любов…

— Любов! Ти наричаш любов интереса на тази жена към мангизите ти!

— Оо, ставаш вулгарна, Анриет! Лустрото се пропуква и естествените наклонности излизат на повърхността! Колкото до мангизите, както казваш, не се притеснявай, няма да те зарежа гола и боса на улицата, където не си способна да припечелиш и стотинка. Оставям ти апартамента и ще ти плащам месечна издръжка, с която да живееш комфортно до края на дните си…

— Издръжка! Дреме ми за твоята издръжка, драги ми Марсел, имам право на половината от състоянието ти.

— ИМАШЕ право… Отсега нататък нямаш никакво право. Сама подписа документите. Не се усъмни нито за миг, понеже се бях оставил да ме скубеш от толкова време. Вече не си във фирмата, Анриет. Подписът ти не струва пукната пара. Можеш да се подпишеш по всички рула тоалетна хартия, които намериш, това ще е единствената ти утеха. Бъди любезна и се задоволи с приличната издръжка, която ще ти отпусна, защото в противен случай може да се разминеш и с нея, ще ти останат само очите да си ги изплачеш. Ще се наложи да си отпушиш слъзните канали, защото със сигурност са изцяло запушени.

— Не ти позволявам да ми държиш такъв език!

— Самата ти се отнасяше по този начин с мен, и то доста дълго време. Правеше го изискано, не мога да отрека, подбираше си думите, лъскаше до блясък презрението си, беше получила отлично образование, но основата не беше читава. Вонеше на мухъл, на презрение, на застояло, на вкиснато. Сега, скъпа моя, се пръскам от щастие и затова съм в настроение да правя щедри жестове. Възползвай се, защото утре може да се държа доста по-гадно! Затова си затваряй устата. В противен случай ще има война. А войната ти много добре знаеш как се води, нали, Анриет…

Като всички дребнави и мизерни хорица, Анриет излая за последно дребнаво и грозно:

— Ами Жил, колата? Може ли да ги задържа?

— Боя се, че няма да можеш… Първо, защото и той те недолюбва, пък и защото колата ще ми е страшно необходима за моята кралица и моя малък принц. Опасявам се, че ще ти се наложи да трамбоваш пеша и да си вееш задника в обществения транспорт или с таксита, ако предпочиташ спестяванията ти да се стопят на бърза ръка! Уредил съм всичко с адвокатите си. Допитай се до тях. Ще те запознаят с новите правила. После идва ред на развода. Няма да ми се наложи да си пренасям багажа, вече съм си взел всичко, на което държа, а колкото до останалите вещи, може да си изкарваш нервите на тях или да ги изхвърлиш на боклука. Имам дете, Анриет! Имам дете и жена, която ме обича. Имам нов живот, отне ми доста време, докато се освободя от хомота, но го направих! Обикаляй, върти се като гламава, продължавай. От Жил научих, че от доста време се въртиш като изоглавена, продължавай в същия дух, докато напълно се изтощиш, докато се освободиш от натрупаната злоба, и тогава се прибери вкъщи… Поразсъждавай върху съдбата си! Научи се на мъдрост и скромност. Предлагам ти прекрасна програма като на стара приятелка! Смятай се за щастливка, оставям ти покрив над главата и пари, за да се храниш всеки ден с това, което Бог в безграничната си доброта ти е отредил.

— Ти си пил, Марсел, пил си!

— Точно така. Празнувам от сутринта! Умът ми е бистър и даже да наемеш всички адвокати на света, нищо няма да се промени — ти се прецака, скъпа моя, прецака се!

Анриет затвори, дълбоко наранена. Забеляза колата с Жил на волана да завива в дъното на улицата, изоставяйки я на новата й самота.

В деня, в който малкият Марсел Гробз се прибра у дома, носен от майка си, в дрешки, сини като сините му очи, същите като на татко му, пред луксозната сграда, която щеше да е негово жилище отсега нататък, го очакваше голяма изненада. Огромно бяло покривало с избродирани лилии беше опънато над входа и падаше от двата му края на внушителни белоснежни дипли, пред които Жинет, Рьоне и останалите служители от фирмата се бяха наредили в безупречен шпалир и пееха в хор: „Ако бях дърводелец и ти се казваше Мария, би ли се омъжила за мен и дете би ли ми родила?“36

Великият Джони Холидей не бе могъл да дойде, но Жинет с красивия си глас на хористка изпя песента от начало до край, докато Жозиан ронеше сълзи, мокрейки дантелената шапчица на сина си, а Марсел благодареше на небето за огромното щастие, с което го бе дарило, и обясняваше на зяпачите, които се чудеха дали присъстват на сватба, раждане или погребение: „На всичко заедно. Имам жена, роди ми се син и погребвам дълги години на нещастие. Отсега нататък само ще си хвърлям шапката от радост!“

— За какво мислите, Жозефин?

— За това, че скоро стават шест месеца, откакто почти всеки следобед спя в прегръдките ви… — тя се извърна към Лука, който я наблюдаваше, облегнат на лакът, и прокарваше пръст по голото й рамо. Жо отметна кичур, паднал в очите й, и го целуна. — Трябва да тръгвам — въздъхна тя, — а ми се иска да остана завинаги…

„Времето лети като насън — мислеше тя, докато шофираше към къщи. — Всичко минава така неусетно бързо. Гари се оказа прав: ваканцията свърши, децата се върнаха от остров Мустик страхотно почернели, животът отново пое по руслото си и никой повече не отвори дума за статията.“

Един ден отиде на обяд у Ирис. Филип и Александър бяха в Лондон. Прескачаха дотам все по-често. Да не би Филип да е решил да се установи там? Отговори, че не знаела. Не си говорели, не се засичали. Така е по-добре, внушаваше си тя, колчем се сетеше за него. Сестрите обядваха в стаята на Ирис, Кармен им прислужваше.

— Защо постъпи така, Ирис, защо?

— Мислех си, че ще бъде като игра. Исках да се заговори за мен… Всичко провалих! Филип ме избягва, наложи се да обяснявам на Александър какво значи лоша шега, той ме изгледа с такова отвращение, че извърнах очи.

— Ти ли изпрати снимките?

— Да.

„Има ли смисъл да продължаваме да говорим за това — отегчено помисли Ирис. — Има ли смисъл да разсъждаваме по въпроса? Пак направих глупост и пак се минах. Никога не съм била наясно със себе си, никога не съм се интересувала истински от себе си. Неспособна съм да се разбера, неспособна съм да разбера и другите. Нося се по течението, а те се отдръпват от мен. Нямам доверие на другите и не мога да накарам другите да ми имат доверие. Не мога да намеря човек, с когото да говоря, нямам истинска приятелка. Досега се движех, без да мисля, животът беше приятен и хубав, малко гаден понякога, но толкова лесен. Хвърлях заровете и печелех. А внезапно нещата се обърнаха — тя потръпна и се сви на голямото канапе. — Животът бяга от мен и аз бягам от него. Мнозина са като мен, не съм единствената, посегнала за нещо, което се изплъзва. Дори не знам как се нарича това нещо. Не знам…“

Погледна сестра си. Сериозното лице на сестра й. „Тя, тя знае. Не ми е ясно как го постига. Малката ми сестричка толкова е пораснала…“

Трябва да престане да преживя все същото. Скоро ще дойде лятото, ще отидат във вилата в Довил. Александър ще порасне. Сега Филип е поел грижите за него. Ирис леко се засмя вътрешно. Никога не се бе грижила за него, само за себе си. „Скъпа моя, ставаш смешна, когато се напъваш да мислиш, мислите ти не са устремени напред, а лъкатушат, не стигат доникъде, запъват се, пропадат… Ще свърша като госпожа майка ми. Само ще гледам да плюя по-малко отрова. Да запазя достойнство в нещастието, което сама си докарах стъпка по стъпка. Отначало си мислех, че животът ми ще върви леко и приятно. Всичко предвещаваше подобно развитие. Оставих се да ме носят лъскавите панделки на живота, а те се сплетоха в смъртоносен възел, в който ме впримчиха.“

— Не ти ли хрумна, че може да нараниш някого от близките си?

Думите на Жозефин й прозвучаха неприятно. Нужно ли бе да употребява такива ужасни думи? Скуката не е ли достатъчна причина за подобна постъпка? Нима трябва да я обяснява с думи! Дали да не приключи с това веднъж завинаги? Беше го мислила, загледана през прозореца. Край на ставането сутрин, край на „какво ще правя днес“, край на обличането, на прическите, край на преструването, че говори със сина си, с Кармен, с Бабет, с Филип… Край на монотонното всекидневие. Оставаше й една-единствена награда: книгата, която не беше написала, но в чиято слава и успех продължаваше да се къпе. Докога? Не знаеше. А после… После ще му мисли. После идва нов ден, нова нощ. Ще ги посреща един след друг, ще ги прави по-поносими, доколкото успее. Нямаше сили да мисли за това. Казваше си, че някой ден старата Ирис, самоуверената красавица, триумфално ще се завърне, ще я хване за ръка и ще й прошепне: всичко е без значение, нагласи се, направи се красива и започни отначало… Преструвай се, научи се да се преструваш. „Проблемът е, че продължавам да мисля… А трябва да престана да мисля. Като Беранжер. Продължавам да искам, да желая, да се стремя, изпълнена съм с надежди за друг живот, който нямам сили да изградя. А трябва да съм достатъчно мъдра, да се свия и да осъзная, че имам твърде малко силици, да си дам сметка, че не съм способна да се надскоча, да се примиря с това, което ми е дадено… Сигурно още не му е дошло времето, все още не съм готова да се откажа.“ Тя се сепна. Ненавиждаше думата „отказвам се“. Какъв ужас!

Погледна пак сестра си. Ако трябва да се сравняват, тя беше получила много по-малко от нея, а се оказа, че се справя много по-добре. Животът е взискателен. Иска от теб да си платиш сметката, записва си какво е дал, какво е получил, нищо не пропуска.

— И Ортанс, дори и тя престана да идва — заяви тя с последно усилие, опитвайки се да покаже нещо като желание за живот. — А толкова добре се разбирахме… Сигурно и тя се отвращава от мен!

— Тя се подготвя, учи за матурата, Ирис. Учи като луда. Наумила си е да я вземе с много висока оценка, намерила е дизайнерско училище в Лондон за следващата година…

— Добре! Значи наистина иска да работи… Мислех си, че го казва просто ей така.

— Тя много се промени, да знаеш. Вече не ме отблъсква, както по-рано. Станала е по-добра…

— А ти, ти как си? И теб не те виждам често.

— Работя. Всички вкъщи работим. У дома цари обстановка на прилежност и усърдие — тя дяволито се засмя с нежна и доверчива усмивка.

Ирис долови ведростта й на весела, щастлива жена и си пожела да беше на нейното място. За миг едва не се изкуши да я попита: „Как го правиш, Жозефин“, но всъщност не искаше да чуе отговора.

Не си казаха нищо повече.

Жозефин си тръгна с обещанието скоро да дойде пак. „Прилича на откъснато цвете — каза си на тръгване. — Ще трябва отново да го засадим…“ Ирис имаше нужда да се стабилизира, да се върне при корените си. Когато човек е млад, не мисли за корените. Мисълта идва някъде на около четирийсет. Когато повече не може да се разчита на младежкия порив и на ентусиазма, когато силите започват да ни изневеряват, красотата неусетно повяхва, когато теглим чертата и виждаме какво сме постигнали и в какво сме се провалили… Тогава се връщаме към корените си и черпим от тях нови сили. Не го осъзнаваме, неволно се уповаваме на тях. „Аз винаги съм разчитала на себе си, на работата си на трудолюбива мравка, в най-тежките моменти имах дисертацията си, работех върху проекта, пишех реферати, правех проучвания, имах любимия си XII век, който ме крепеше. Алиенор ме вдъхновяваше и ми протягаше ръка!“

Жо паркира пред къщи и разтовари покупките, за които се беше отбила, преди да отиде при Лука. Имаше достатъчно време спокойно да направи вечерята, Гари, Ортанс и Зое щяха да се приберат чак след един час. Взе асансьора, натоварена с торбите, съжали, че е забравила да си извади предварително ключовете, сега ще се наложи да остави всичко на пода и да рови в чантата! Взе да опипва стената, за да намери ключа за осветлението.

Забеляза насреща си една жена, която сякаш чакаше нея. Напрегна се да си спомни и пред очите й се появи червен триъгълник: Милен! Маникюристката от фризьорския салон, жената, с която замина мъжът й, жената с червения лакът, облегнат на страничния прозорец на колата. Стори й се, че оттогава е минал цял век.

— Вие сте Милен? — попита тя колебливо.

Жената кимна, тръгна след нея, помогна й да събере покупките, които се бяха разпилели, докато Жозефин си търсеше ключовете. Настаниха се в кухнята.

— Трябва да направя вечерята за децата. Скоро ще се приберат…

Милен понечи да си тръгне, но Жозефин я спря.

— Имаме достатъчно време, ще се върнат чак след час. Да ви предложа нещо за пиене?

Милен поклати глава и Жозефин й направи знак да изчака, докато подреди покупките.

— Става дума за Антоан, нали? Случило ли му се е нещо?

Милен кимна и раменете й се разтресоха.

Жозефин взе ръцете й в своите и Милен се разрида на рамото й. Жозефин я залюля успокояващо. „Мъртъв е, нали?“ През сълзи Милен успя да промълви „да“ и Жозефин я притисна към себе си. Антоан мъртъв, не е възможно… тя също заплака и двете поплакаха прегърнати.

— Как се случи? — попита Жозефин.

Милен й разказа. За фермата, за крокодилите, за господин Уей, за Понг, Мин, Бамби. За работата, която ставала все по-тежка, за крокодилите, които не искали да се размножават, разкъсвали всеки, който дръзнел да се доближи до тях, за работниците, които кръшкали от работа, за пилешките запаси, които разграбвали.

Антоан все повече се затварял в себе си. Уж бил там, а всъщност го нямало. Нощем ходел да си приказва с крокодилите. Всяка вечер повтарял: „Отивам да говоря с крокодилите, трябва да ме слушат“, сякаш е възможно крокодилите да са послушни! Една вечер излязъл както обикновено, влязъл в едно от езерата, Понг го научил как да влиза при крокодилите, без да ги дразни, за да не го изядат… Изядоха го! — тя избухна в сълзи и извади носна кърпичка от чантата си. — Направо нищо не остана от него. Само часовникът за гмуркане, който му бях подарила за Коледа, и обувките…

Жозефин се съвзе и първата й мисъл бе за момичетата.

— Момичетата не трябва да разберат — каза тя на Милен. — Ортанс има матура след седмица, а Зое е толкова чувствителна. Няма да им го съобщя направо, ще ги подготвя постепенно. Първо ще им кажа, че е изчезнал, че не се знае къде е, после някой ден ще им разкрия истината. И без това — продължи тя, говорейки сякаш на себе си — беше престанал да им пише, да им се обажда. Беше изчезнал от живота им. Няма скоро да ме питат за него… ще им съобщя след… след… не знам кога… първо ще им кажа, че е отишъл в командировка, да търси други места за създаване на нови развъдници. После… ще видим.

После… спомените я връхлетяха.

Денят, в който се срещнаха. Когато го видя за пръв път, се беше загубил на една парижка улица и с карта в ръка търсеше пътя. Взе го за чужденец. Приближи се и го попита с отчетливо изговаряне думите: „Нещо да ви помогна?“ Той я изгледа смаяно и обясни: „Имам важна среща, делова среща, боя се да не закъснея.“ „Не е далече, ще ви придружа“ — успокои го тя. Времето беше хубаво, първият летен ден в Париж, тя носеше тънка рокля, беше изкарала изпита за преподавател по литература. Разхождаше се безгрижно. Заведе го до мястото на срещата му и го остави пред висока врата на авеню „Фридланд“. Той се потеше, попиваше си лицето и смутено я попита: „Изглеждам ли прилично?“ Тя се разсмя и го насърчи: „Изглеждате безупречно.“ В погледа му на бито куче се четеше благодарност. Отлично си спомняше този поглед. Беше си помислила: „Направих добро днес, клетото момче изглежда ужасно нещастно.“ Да, точно тези бяха думите. Предложи й да пийнат по нещо след срещата. „Ако всичко мине добре, ще отпразнуваме новото ми назначение, в противен случай ще ме утешите.“ Поканата й се стори твърде неумела, но прие. „Спомням си защо я приех — защото той не ме плашеше, времето беше хубаво, нямах какво да правя и изпитах желание да се погрижа за него. Защото той сякаш не пасваше на огромния град с прекалено широкия си костюм, с картата в ръка, която не можеше да разчете, и с потта, която се стичаше в очите му.“ Докато траеше срещата му, тя се поразходи по „Шанз-Елизе“, изяде един шоколадово-ванилов сладолед, купи си червило. Върна се при дървената врата да го почака. Пред нея се появи грейнал млад мъж, уверен в себе си. Тя се почуди дали по време на разходката не го беше идеализирала, или първото й впечатление я бе подлъгало. Видя го в нова светлина: мъжествен, покровителствен, духовит. „Мина като по ноти, получих работата!“ Покани я на вечеря. През цялото време й говори за бъдещата си работа, щял да направи това, щял да направи онова, тя го слушаше и все повече се отпускаше. Той говореше така увлекателно, действаше й така приятно. По-късно се бе запитала по колко различни начини човек може да възприеме някого и кой начин е най-верният. И дали чувството към въпросния човек се променя в зависимост от начина… Дали щеше да приеме, ако я бе поканил, когато беше объркан, тревожен и плувнал в пот? „Не съм много сигурна — призна честно пред себе си. — Щях да му пожелая късмет и да си продължа по пътя, без да се обръщам…“ На какво се дължи раждането на чувството? На беглото впечатление, променливо и несигурно? На илюзията, с която възприемаме някого? В деня, в който й предложи брак, той беше властен и мъжествен. Тя каза „да“. Впоследствие начинът, по който виждаше Антоан, много често се променяше…

Отсега нататък нямаше да има начини. Той беше мъртъв. „Остава ми образът на неопределен, но общо взето, любезен и приятен мъж. Може би е имал нужда от друга жена, не от мен…“

— И какво мислите да правите сега? — попита тя Милен.

— Колебая се. Вероятно ще замина за Китай. Не знам дали момичетата са ви казали, но имам малък бизнес там…

— Разказаха ми…

— Смятам да замина, бих могла да спечеля доста пари…

Погледът й отново заискри. Явно прехвърляше наум различни планове, обмисляше поръчки, бъдещи печалби.

— Във всеки случай ще е добре да опитате. Поне ще се разнообразите…

— Така или иначе, нямам кой знае какъв избор. Останах без никакви пари. Дадох всичките си спестявания на Антоан… О, не! Не искам нищо от вас! Не искам да си мислите, че съм дошла за това…

Когато Милен заговори за пари, Жозефин неволно се стегна. За част от секундата си помисли: дошла е да иска парите от кредита на Антоан. Укори се за тази мисъл, поглеждайки Милен, която стоеше пред нея с тъжен и добродушен вид, и побърза да каже:

— Пастрокът ми върти бизнес с китайците. Можете да го потърсите за съвет…

— Вече си послужих с името му, за да намеря добър адвокат — изчерви се Милен. Млъкна и смутено започна да си играе с дръжката на чантата си. — Добре би било да се срещна с него.

Жозефин написа адреса и телефона на Шефа на листче и й го подаде.

— Кажете му, че аз ви пращам. С Марсел си симпатизирахме…

Странно й звучеше да го нарича Марсел. С промяната на името той променяше начина.

Мислите й бяха прекъснати от трополене по стълбите, шум от буйно отваряща се врата и Зое нахълта, запъхтяна, зачервена. Забеляза Милен и се закова на място. Погледът й заснова между майка й и Милен с ням въпрос: какво прави тя тук?

— А татко? — обърна се веднага към Милен, без да я поздрави, нито да я целуне. — Не е ли дошъл с теб?

Отиде при майка си и я прегърна през кръста.

— Милен тъкмо ми разказваше, че татко ти заминал във вътрешността на страната да търси удобни терени за нови развъдници. Има намерение да разшири бизнеса. Затова напоследък не ви се обажда…

— Не си ли е взел компютъра? — недоверчиво попита Зое.

— Компютър в саваната! — възкликна Милен. — Къде си видяла подобно нещо, Зое? Няма ли да ме целунеш?

Зое се поколеба, погледна към майка си, отиде до Милен и леко я целуна по бузата. Милен я грабна и я стисна в прегръдките си. Очевидната близост между Милен и Зое шокира Жозефин, но тя бързо се овладя. Ортанс беше също толкова изненадана и хладна. „Те са на моя страна — си каза Жозефин с удоволствие. — Сигурно се чудят за какво е дошла.“ Тя повтори обясненията, които беше дала на Зое. Милен кимаше, докато тя говореше.

Ортанс изслуша майка си, след което попита:

— И телефон ли няма?

— Сигурно батерията му е паднала…

По вида й пролича, че не е особено убедена.

— А ти защо си дошла?

— Да попълня запасите си от козметика и да се видя с адвоката си…

— Искаше да знае дали може да се обади на Шефа във връзка с начинанието си в Китай. Баща ти й казал да се обърне към мен — намеси се Жозефин.

— Шефа ли — продължи недоверчиво Ортанс. — Какво общо може да има той с тази работа?

— Той върти бизнес с китайците — повтори Жозефин.

— Мда — кимна Ортанс.

Прибра се в стаята си, отвори учебници и тетрадки и седна да учи, но странната гледка оттатък в кухнята: майка й с Милен, смачканите им физиономии, зачервените им очи — не й даваше мира. „Нещо се е случило с татко, убедена съм.“ Подаде глава в коридора и извика майка си.

Жозефин отиде при нея в стаята.

— Случило се е нещо с татко и ти не ми казваш…

— Виж, мила…

— Мамо, вече не съм малко дете. Не съм Зое, предпочитам да разбера истината.

Говореше толкова студено, с такава непоколебима решителност, че Жозефин протегна ръце да я прегърне и да я подготви за новината, но Ортанс се дръпна рязко и грубо.

— Престани с тези преструвки! Мъртъв е, нали?

— Ортанс, как можеш да говориш така?

— Защото е истина, нали? Истина е…

Тя вирна брадичка, погледна майка си упорито и враждебно, предизвикателно и гневно.

— Мъртъв е и теб те е страх да ми го кажеш. Мъртъв е, а ти се тресеш от шубе. Защо е нужно да ни лъжеш? Все ще научим някой ден! Аз предпочитам да разбера сега, днес… Ненавиждам лъжите, тайните, преструвките!

— Да, мъртъв е, Ортанс. Изял го е крокодил.

— Мъртъв е — повтори Ортанс. — Мъртъв е…

Повтори многократно тези думи, но очите й останаха сухи. Жозефин отново се опита да се приближи до нея, да обгърне раменете й. Ортанс грубо я отблъсна и тя падна на леглото.

— Не ме докосвай! — изкрещя момичето. — Не ме докосвай!

— Но какво съм ти сторила, Ортанс? Какво съм ти сторила, че се държиш така с мен?

— Не мога да те понасям, мамо. Подлудяваш ме! Намирам, намирам, че си…

Ортанс замълча. Въздъхна, озлобена и отчаяна, сякаш изпитваше такъв ужас от майка си, че не можеше да го изрази с думи. Жозефин приведе рамене в очакване. Разбираше мъката на дъщеря си, разбираше гнева й, но не можеше да разбере защо тази мъка и този гняв се обръщат срещу нея. Ортанс се тръшна на леглото до нея, достатъчно далече, за да не може Жозефин да я докосне.

— Когато татко остана без работа… когато се мотаеше в къщи… ти надяваше физиономия на самарянка, придаваше си добродушен вид, за да ни накараш да мислим, че всичко е наред, че татко „е в процес на търсене на работа“, че няма нищо обезпокоително, че животът ще продължи като преди. Ти се опитваше да ни накараш да повярваме в това, опитваше се да го накараш и него да повярва.

— А ти какво искаше да направя? Да му посоча вратата ли?

— Трябваше да го стреснеш, да го накараш да погледне действителността в очите, а не да го подкрепяш в илюзиите, в които живееше! Обаче не, ти постоянно го приспиваше, дрън-дрън… говореше разни глупости! Опитваше се да уредиш нещата с лъжи.

— На мен ли се сърдиш, Ортанс?

— Да, на теб. На теб с твоето любезно и мило държане, абсолютно неуместно и погрешно! На тъпото ти великодушие, на малоумната ти добротата! Сърдя ти се, мамо, просто идея си нямаш колко съм ти бясна! Животът е труден, толкова труден, а ти се преструваш, че е точно обратното, опитваш се да накараш всички да се обичат, да споделят едни с други, да се вслушват едни в други. Всичко това са тъпотии! Хората се изяждат взаимно, не се обичат! Или да, добре, обичат те, но ако им дадеш нещо за ядене! Нищо не разбираш. Стоиш си вкъщи като някаква глупачка, плачеш на балкона, говориш на звездите. Мислиш ли, че не съм те чувала как говориш на звездите? Идеше ми да те метна през балкона. Сигурно адски са се кефили звездите, като те слушат какви ги дърдориш. С мизерното пуловерче, запасана с престилка, с жалката коса на клечки. Хленчеше, молеше ги за помощ, вярваше, че красив ангел ще слезе от небето и ще реши всичките ти проблеми. Беше ми мъчно за теб, но и те ненавиждах! Отивах да си легна и си представях горда майка, непреклонна, безмилостна, смела и красива, красива, казвах си, това не е моята майка, тази жена на колене вън на балкона, тази жена, която се изчервява, плаче, трепери за всяка дреболия…

Жозефин се усмихна и нежно я погледна.

— Хайде, Ортанс, излей си душата…

— Намразих те, когато татко остана без работа. На-мра-зих те! Не се умори да успокояваш, да омаловажаваш, да прикриваш, дори започна да дебелееш, за да прикриваш още по-добре! С всеки изминал ден ставаше по-грозна, по-отпусната, по-… никаква, а той се опитваше да се измъкне, да продължи, обличаше хубавите си дрехи, гледаше да е безупречен, полагаше усилия, докато ти, ти го заразяваше с гадната си мекота, парализираше го с лепкавите си пипала…

— Не е лесно да живееш с мъж, който не работи, който по цял ден си е вкъщи…

— Но не трябваше да го закриляш като майка! Трябваше да го накараш да почувства, че все още има смелост! А ти го смачкваше с добротата си. Затова не е никак чудно, че отиде при Милен. С нея се е чувствал мъж. Намразих те, мамо, да знаеш колко те намразих!

— Знам… Само се чудех защо.

— Ами високопарните ти проповеди за парите, за житейските ценности, направо ми се повръщаше от тях! Днес има само една ценност, мамо, отвори си очите и разбери веднъж завинаги, тази ценност са парите, ако ги имаш, си някой, ако ги нямаш, тогава… Прав ти път! Но ти нищо не си разбрала, абсолютно нищо! Когато татко се махна, ти почти не можеше да караш колата, само правеше вечер сметки, пресмяташе мизерните си пари… Филип ти помогна с преводите, Филип, който е пълен с мангизи, с връзки и познанства. Ако не беше той, къде щяхме да сме сега, а, кажи ми? Можеш ли да ми кажеш?

— Животът не е само пари, Ортанс, но ти си много млада.

— Вярно, че съм млада! Но съм разбрала много неща, които ти не си разбрала. И за това също ти се сърдех, казвах си: докъде ли ще стигнем с нея? Не се чувствах сигурна с теб, мислех си: не му е дошло времето, но един ден ще се махна оттук! Само за това си мислех. Впрочем продължавам да го мисля, разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си… Татко, ако той беше мой мъж…

— Дойдохме си на думата!

— Точно така! Щях да го сваля на земята и да му заявя: край на мечтите, прави каквото ти се предлага. Без значение какво, но започни да правиш нещо… Толкова го обичах! За мен той беше толкова красив, елегантен, горд… и в същото време толкова слаб. Гледах го как се мотае по цял ден из апартамента с жалките си занимания, цветята на балкона, шаха, флирта му с Милен! А ти не забелязваше нищо. НИЩО! Намирах те ужасно тъпа, ама ужасно… От друга страна, и аз не можех нищо да направя. Полудявах, като го гледах такъв! Щом си намери онази работа в „Кроко Парк“, реших, че ще изплува. Че е намерил нещо, което ще му помогне да осъществи мечтите си за величие. Крокодилите му разказаха играта, убиха го. Толкова го обичах… Той ме научи да се държа изправена, да бъда красива, различна, той ме водеше по магазините, купуваше ми елегантни дрехи, после отивахме в бара на някой луксозен хотел в Париж, пиехме по чаша шампанско и слушахме джаз. Той ми създаваше усещането, че съм неповторима, прекрасна, единствена… От него съм наследила това умение, тази сила, която самият той не притежаваше. Той ми я предаде. Татко не беше силен. Беше слаб, крехък, малко момче, но за мен беше прекрасен!

— Той безумно те обичаше, Ортанс. Аз съм жив свидетел. Понякога дори ревнувах от тази връзка между вас двамата. Със Зое се чувствахме леко изолирани. Той нито веднъж не погледна Зое така, както гледаше теб.

— Накрая не можеше да се понася. Пиеше, запусна се, смяташе, че не забелязвам, но аз виждах всичко! Не понасяше това, в което се бе превърнал — жив провал. Това лято имаше моменти, в които беше направо жалък. Затова по-добре, че стана така!

Стоеше изправена до леглото. Жозефин не помръдваше, остави я да се изприказва, да излее мъката си свободно, без да подбира изразите.

Ортанс се извърна внезапно и погледна майка си в очите.

— Искам да знаеш, че е изключено, ИЗКЛЮЧЕНО, чуваш ли, да преживеем отново това, което преживяхме, когато той остана без работа. Никога повече не искам това да се повтори! Даваше ли ти пари?

— О, да ти кажа…

— Даваше ли ти пари, или не ти даваше?

— Не ми даваше.

— Значи можем да оцелеем и без него?

— Да.

„Ако си вземе парите за книгата — си каза Ортанс, без да откъсва поглед от майка си. — Но много се съмнявам, че ще си ги поиска, че ще удари по масата.“

— Няма ли пак да станем бедни?

— Не, скъпа моя, няма да станем пак бедни, обещавам ти. Имам сили да се боря за двете ви. Винаги съм ги имала. Никога за себе си, но за вас — да.

Ортанс я изгледа, в очите й се четеше съмнение.

— Само че Зое не бива да узнае. Зое не трябва да знае… Зое не е като мен. На нея всичко трябва да й се казва внимателно. Но това оставям на теб, това е по твоята част.

— Ще я подготвим — рече Жозефин, — ще изчакаме, колкото е необходимо, за да свикне да живее без него.

— Ние и без това живеехме без него — заяви Ортанс. — Хайде, че имам още много да уча, да преговарям за матурата.

Жозефин излезе от стаята, без да продума, и се върна в кухнята, където я чакаха Милен, Гари и Зое.

— Милен може ли да остане да вечеря с нас? Кажи да, мамо, кажи да…

— Мисля да се прибера в хотела, миличка — отвърна Милен и целуна Зое по косата, — всички сме много уморени. Утре ме чака натоварена програма…

Тя благодари на Жозефин, още веднъж целуна Зое. Изглеждаше дълбоко разстроена. Погледна ги за последен път с мисълта, че може да не ги види никога вече.

В началото на юни Ортанс и Гари се явиха на матура.

Жозефин стана рано да им направи закуска. Попита Ортанс дали не желае да ги придружи, но тя отказа, защото щяло да й се отрази зле на самочувствието.

Първия ден Ортанс се прибра доволна, втория също и седмицата мина без никакво притеснение. Гари очевидно също не се вълнуваше кой знае колко. Резултатите щяха да излязат на 4 юли.

Шърли не дойде за изпитите на сина си. Реши да се установи в Лондон и търсеше апартамент. Обаждаше се по телефона всяка вечер. Гари отиде при нея веднага след изпитите.

Зое мина в следващия клас с грамота. Александър също. Филип заведе и двамата в Евиан да пояздят. Жозефин ги изпрати на гарата и изписаното на лицето му вълнение я покърти. Хвана я за ръката: „Добре ли си?“ Тя дешифрира въпроса като „все така ли си влюбена“ и отговори с „да“. Той й целуна ръка и прошепна: „Forget me not!“37 Страшно й се прииска да го целуне.

Зое не беше питала нищо за баща си.

Ортанс се обади на журналистката от списание „Гала“ и си уреди триседмичен стаж като организатор на продукция. Тръгваше за работа всяка сутрин, ругаеше градския транспорт, че бил много бавен, непрекъснато повтаряше: „Кога ще се преместим най-сетне в Париж, вече и Шърли я няма, какво чакаме още?“ Жозефин все по-често мислеше за това. Тръгна да обикаля разни апартаменти в близост до Ньойи, за да може Зое да запази приятелите си. Ортанс беше заявила, че е съгласна за Ньойи. „Има дървета, метро и автобуси, елегантни и възпитани хора, няма да живея с чувството, че съм в резерват, а и при всяко положение след матурата веднага се махам, ще си уредя живота далече оттук.“

Повече не отвори дума за баща си. Всеки път, когато Жозефин я питаше: „Как си, миличка, добре ли си? Искаш ли да си говорим?“, тя свиваше нервно рамене и се тросваше: „Мисля, че си казахме, каквото имаше да си казваме.“ Помоли да качат от мазето телевизора, след като вече си беше взела изпитите. Искаше да гледа модните предавания по кабелните канали. По нейна молба Жозефин се бе абонирала за кабелна телевизия и се радваше, че дъщеря й се занимава с нещо.

Беше средата на юни. Една неделя, докато чакаше Ортанс да се прибере, Жозефин пусна телевизора, за да гледа предаване, за което й бе казала дъщеря й. „Гледай трети канал довечера, може да ме видиш… Да не изпуснеш часа, защото ще е кратко.“

Беше към единайсет и половина и Жозефин надаваше ухо при всеки шум по стълбите. Даде на Ортанс пари за такси, но се безпокоеше, притесняваше я мисълта, че е сама по улиците нощно време. Сама в таксито, сама в предградието, по стълбите. Друго беше, когато бяха двамата с Гари. „Дори само заради това ще е добре да се преместим — казваше си тя. — В Ньойи е спокойно, много спокойно. По-няма да се притеснявам, когато излиза вечер…“

Гледаше разсеяно екрана, натискаше дистанционното, прескачаше от канал на канал, връщаше се за миг отново на трети, да не пропусне Ортанс. Лука й бе предложил: „Мога да дойда да ви правя компания, ако желаете, ще се държа прилично!“ Но тя не искаше дъщеря й да я вижда с любовника. Все още не желаеше да смесва двете страни от живота си. Живота с Лука и живота с дъщерите.

Смени отново канала и сякаш зърна Ортанс. Сепна се. Ортанс беше, наистина, нямаше грешка. Интервюто току-що бе започнало. Дъщеря й изглеждаше бляскаво. Красива, естествена. Гримирана, с прическа, имаше вид на по-възрастна, по-зряла. Жозефин възкликна от възхищение. Приличаше на Ава Гарднър. Водещият я представи, каза на колко е години, обясни, че току-що си е взела матурата…

— Добре ли мина?

— Така мисля. Да — каза Ортанс с блеснал поглед.

— А какво мислите да учите по-нататък?

„Сега ще каже как иска да се занимава с мода — помисли си Жозефин, — как заминава да учи в Англия, как й е важно някой стилист да прояви интерес към таланта й. Толкова е по-смела от мен. Толкова е точна, устремена. Знае какво иска и атакува право в целта.“ Заслуша се в думите на дъщеря си, която говореше за желанието си да проникне в непристъпния свят на модата. Подчерта, че през октомври заминава за Лондон, но ако някой парижки стилист имал желание да я вземе на стаж през юли, август и септември, щяла да бъде най-щастливият човек.

— Но сте тук не само за това — прекъсна я водещият.

Беше същият, който отряза косата на Ирис. Внезапно Жозефин изпита ужасно подозрение.

— Не. Тук съм, за да направя разкритие за една книга — заяви Ортанс с ясен глас. — Книга, която неотдавна пожъна огромен успех, „Смирената кралица“…

— И тази книга според вас не е написана от Ирис Дюпен, която се представя за неин автор, а от вашата майка…

— Точно така. Доказах ви го, дадох ви възможност да видите на лаптопа на майка ми запазени всички последователни версии на книгата…

„Значи затова не го намерих сутринта! Къде ли не прерових. Накрая реших, че трябва да съм го забравила при Лука…“

— Длъжен съм да добавя — продължи водещият, — че преди предаването поканихме тук длъжностно лице, което потвърди, че компютърът действително съдържа всички версии на ръкописа и че той принадлежи на вашата майка, госпожа Жозефин Кортес, сътрудник в Националния център за научни изследвания…

— Специалист по история на дванайсети век, а точно за това време става дума във въпросната книга…

— Следователно книгата не е написана от вашата леля, защото се налага да напомним, че Ирис Дюпен е ваша леля, а от майка ви?

— Да — потвърди Ортанс твърдо, с поглед, насочен право в камерата.

— Знаете ли, че това ще предизвика огромен скандал?

— Да.

— Вие обичате много леля си…

— Да.

— Но въпреки това поемате риска да я съсипете и да съсипете живота й…

— Да.

Спокойствието й не беше само фасада. Ортанс отговаряше без запъване, без да се черви, без да се колебае.

— И защо го правите?

— Защото майка ми се грижи сама за нас двете със сестра ми, защото нямаме пари и тя се претрепва от работа, защото желая тя да получи авторските права за книгата, които са сериозна сума.

— Постъпвате по този начин само заради парите?

— Постъпвам така на първо място, за да получи майка ми справедливост. И на второ място заради парите. Леля ми Ирис Дюпен го е направила за забавление, тя със сигурност не е очаквала книгата да има такъв успех, смятам за справедливо да се даде кесаревото кесарю…

— Като говорите за успеха на книгата, дали можете да споменете цифри?

— Абсолютно. Петстотин хиляди екземпляра са продадени досега, преведена е на четирийсет и три езика, а правата за филм са откупени от Мартин Скорсезе…

— Смятате се за ощетена?

— Това е все едно майка ми да купи лотариен билет, а леля ми да прибере печалбата в джоба си… С тази разлика, че билетът се купува за трийсет секунди, докато майка ми се труди върху книгата в продължение на цяла година, без да смятаме дългите години учение и трупане на знания! Смятам, че е справедливо тя да бъде възнаградена.

— Наистина е така — заяви водещият. — Впрочем вие доведохте и адвокат Гаспар, който представлява интересите на немалко звезди от шоубизнеса, включително на Мик Джагър. Адвокат Гаспар, кажете ни какво може да се направи в подобен случай?

Адвокатът се впусна в продължителна тирада срещу плагиатството, говори за труда на анонимните литературни роби, които пишат за утвърдени автори, спомена известните процеси по този казус, както и делата, по които той самият е пледирал. Ортанс го слушаше изпъната, без да изпуска от поглед камерата. Носеше зелена блуза „Лакост“, която подчертаваше очите й, меднорусата й дълга коса. Жозефин забеляза малкото крокодилче на гърдите й.

След изказването на адвоката водещият се обърна за последен път към Ортанс, която разказа за блестящата кариера на майка си в НЦНИ, за проучванията й върху XII век, за непоправимата й скромност, която вбесявала и собствената й дъщеря.

— Знаете ли — каза в заключение Ортанс, — когато си дете, а аз доскоро бях дете, изпитваш нужда да се възхищаваш от родителите си, да смяташ, че са силни, най-силните. Родителите са твоята защита. Не искаш да са слаби, отчаяни, колебливи. Не те интересува дали имат проблеми. Важно ти е да се чувстваш закрилян от тях. Винаги съм имала чувството, че майка ми не е достатъчно силна, за да накара другите да я уважават, че през целия си живот ще се оставя да я тъпчат. Тази вечер искам да направя нещо: да я защитя от самата нея, да я подсигуря, за да не й липсва нищо никога вече, за да престане да си блъска главата и да се пита как ще плаща апартамента, образованието ни, данъците, с какво ще ни храни всеки ден… Днес наруших тайната, направих го, за да защитя майка си.

Цялата зала гръмна от аплодисменти.

Жозефин не отлепяше поглед от екрана, зяпнала от изненада. Водещият се усмихна и обърнат към камерата, поздрави Жозефин, че има такава силна и разумна дъщеря.

Накрая се пошегува:

— Защо не й кажете „обичам те“, когато сте очи в очи с нея, ще е по-лесно, отколкото да идвате тук да й го кажете пред камерата. Защото вие току-що й се обяснихте в любов…

За кратък миг Ортанс сякаш се поколеба, после се стегна.

— Не мога. Когато съм с майка ми, не мога. Това е по-силно от мен.

— Но я обичате?

Отново се възцари мълчание. Ортанс сви юмруци, сведе очи и каза приглушено:

— Не знам, толкова е сложно. Толкова сме различни… — сетне отново изпъна рамене и отметна падналия пред лицето й тежък кичур: — Ядосана съм й главно заради отнетото ми детство, детството, което тя ми окраде!

Водещият я поздрави за смелостта, благодари на нея и на юриста и покани пред камерата следващия гост в предаването. Ортанс си тръгна, изпратена от аплодисментите на присъстващите.

Жозефин седеше на канапето, неспособна да мръдне. Сега всички знаят. Почувства облекчение. Животът й отново й принадлежеше. Няма вече да крие, да лъже. Ще може да пише. От свое име. Малко се страхуваше, но си каза, че не бива да се прикрива зад различни претексти, че е длъжна да опита. „Не се опитваме да сторим нещо не защото е трудно — то е трудно, защото не се опитваме.“ Сенека го е казал. Това беше първата мисъл, която си преписа в началото на следването. Направи го, за да си вдъхне смелост… „И сега ще се опитам — каза си тя. — Благодарение на Ортанс. Дъщеря ми ме подкрепя. Дъщеря ми, тази чужденка, която не разбирам, ме подтиква да се надскоча. Дъщеря ми, която пет пари не дава за обичта, за нежността, за великодушието, дъщеря ми, която предизвиква живота с нож между зъбите, ми прави подарък, какъвто никой никога досега не ми е правил: оглежда ме, преценява ме и ми заповядва: «Давай, върни си името, пиши, ти можеш! Изправи се и смело напред!» Може да се каже, че ме обича, обича ме — развълнува се Жозефин. По свой си начин ме обича…“

Дъщеря й скоро щеше да се прибере, щяха отново да застанат очи в очи. Не биваше да плаче, още по-малко да се втурне да я целува. Не му беше дошло времето, чувстваше го. Тя я защити по телевизията, пред очите на всички. Върна й онова, което й принадлежеше по право. „Това значи, че ме обича поне малко все пак, нали?“

Не бързаше да става от канапето, обмисляше най-подходящата линия на поведение. Минутите летяха, Ортанс щеше да пристигне всеки момент. Мислено чуваше как ключа се превърта в ключалката, стъпките на Ортанс… „Още не си легнала, притесняваш се за мен? Горката ми майка! Как ти се стори предаването? Бях ли хубава? Интересна? Длъжна бях да го кажа, защото ти пак щеше да се оставиш да те прецакат… Писна ми, постоянно се оставяш да те лъжат!“ После щеше да се затвори в стаята си.

Жозефин се мъчеше да надвие чувството на обезсърчение, което я обземаше.

Бутна балконския прозорец, излезе и се облегна на перилата. Растенията отдавна бяха изсъхнали, беше забравила да прибере саксиите. Почернелите и пожълтели клечки стърчаха, изгорели от слънцето, нападалите мъртви листа бяха хванали мухъл. „Само това остана от Антоан — въздъхна тя. — Толкова обичаше да се грижи за цветята си. Бялата камелия… Отделяше й часове. Слагаше тор, забучваше колчета, пръскаше цветята с минерална вода. Казваше ми латинските им наименования, обясняваше ми кога цъфтят, как се разсаждат. На тръгване ми поръча да се грижа за тях. Но и те умряха.“

Тя се изправи и вдигна очи към звездите. Мислите й полетяха към баща й, заговори на глас:

— Тя не знае, още е толкова млада, не се сблъскала с живота. Мисли си, че знае всичко, съди околните, съди мен… Това е от възрастта, нормално е. Предпочита Ирис да й е майка! Какво има Ирис, което ми липсва? Красива е, много е красива, животът й е лесен… И дъщеря ми вижда точно тази мъничка разлика. Вижда само нея! Това малко нещо в повече, получено по рождение, което улеснява целия й живот! А нежността, обичта, които й давам, откакто се е родила… Тях не ги вижда. Любовта, която й давам от самото начало, любовта, която ме караше да ставам нощно време, когато я мъчеха кошмари, от която стомахът ми се свиваше на топка, когато се прибираше тъжна от училище, защото някой я беше обидил или я беше погледнал злобно! Исках да й спестя всички болки, за да върви напред, безгрижна и необременена. Живота си давах за нея. Правех го непохватно, но бях такава, защото я обичах. Човек винаги е непохватен с тези, които обича. Мачка ги, пречи им с обичта си… Не знае как да се държи. Тя смята, че парите са всемогъщи, че дават всичко, но не парите ме караха да съм винаги на линия, когато се прибираше от училище, да й приготвям следобедната закуска, вечерята, дрехите за другия ден, за да бъде най-красивата, да се лишавам от всичко, за да има най-хубавите дрехи, най-интересните книги, скъпи обувки, сочна пържола в чинията… да се свивам, за да се шири свободно, без да се притеснява. Парите не са способни на подобни жестове на внимание. Само любовта. Любовта, която изливаме върху детето и която му дава сили. Любовта, която ни кара да не правим сметки, да не мерим и претегляме, която не се изразява в цифри… Но тя не знае всичко това. Още е много малка. Един ден ще разбере… Направете така, че да разбере и да я открия отново, да преоткрия малкото си момиченце! Толкова я обичам, бих дала всички книги на света, всички мъже на света, за да ми каже: „Мамо, обичам те, ти си милата ми майчица!“ Умолявам ви, звезди, направете така, че да разбере любовта ми към нея, да престане да я презира. За вас не е трудно, вие виждате любовта, която нося в сърцето си, защо тя не я вижда? Защо?

Жо обхвана с ръце главата си и остана приведена, молейки се с всички сили, за да я чуят звездите, за да заискри малката звездичка в края на големия черпак.

— И ти, татко… Колко време ми трябваше, за да разбера, че си ме обичал, че не съм била сама, че съм черпела сили от теб, от любовта ти към мен? Не го бях проумяла, когато беше още тук, не успях да ти го кажа. Едва по-късно си дадох сметка… прекалено късно… Моля те само да може и тя да го разбере един ден… Да не е прекалено късно, защото ми е много мъчно, когато ме отблъсква. Това дълбоко ме наранява всеки път. Не мога да свикна…

Усети нещо да я докосва по рамото.

Помисли, че е лекият ветрец или листо, паднало от балкона на горния етаж, за да я утеши. Толкова силно вярваше, че звездите я чуват.

Беше Ортанс. Не я бе чула да влиза. Ортанс стоеше зад нея. Тя се сепна, усмихна й се смутено като грешница, изненадана в молитвите си.

— Гледах цветята на татко… Отдавна са умрели. Съвсем ги бях забравила. А трябваше да се грижа за тях, те означаваха толкова много за него.

— Престани, мамо, стига… — промълви Ортанс тихо и нежно. — Не се оправдавай. Ще насадиш други… — и докато й помагаше да се изправи, додаде: — Хайде. Върви да си легнеш, много си уморена… И аз също. Не си представях, че може да е толкова уморително да говориш така, както говорих тази вечер. Ти слуша ли ме?

Жозефин кимна.

— И?… — попита Ортанс, очаквайки присъдата.

В таксито на път към къщи не бе престанала да мисли за майка си, за представата, която си бе изградила за нея, за начина, по който говори по неин адрес пред всички онези непознати. Неочаквано Жозефин се беше превърнала в герой, в непозната, която тя наблюдаваше отстрани. Жозефин Кортес. Жената, която се бореше. „Написала е книгата сама, тайно, без ние да разберем, защото е имала нужда от пари, пари за нас, не за себе си… Нямаше да го направи, ако беше за нея.“ В таксито, което се движеше на бледата светлина на уличните лампи, си я представяше като непозната жена, сякаш някой й разказваше нечия чужда история. Видя всичко, което майка й правеше за нея. Наложи й се като очевидна истина, която се разрастваше и изпълваше цялото пространство, докато таксито приближаваше към дома им.

Влезе, чу я как си говори сама, как излива цялата си душа в плен на дълбокото вълнение.

— Ти ме защити, Ортанс, защити ме… Щастлива съм, ако знаеше само колко съм щастлива!…

Влязоха в хола. Ортанс придържаше майка си: Жозефин не можеше да стои права, краката не я държаха, беше й студено, трепереше като лист. Спря и възкликна:

— Мисля, че няма да мигна! Прекалено съм развълнувана… Дали да не си направим кафе?

— Ще ни разсъни със сигурност!

— Ти ме събуди… Събуди ме, толкова съм щастлива! Ако знаеше само… Повтарям се, но…

Ортанс й направи знак да мълчи, хвана я за ръката и попита:

— Измисли ли вече за какво ще се разказва в следващата ти книга?