Жълтите очи на крокодилите

Четвърта част

Правите ли нещо, което другите не правят?

— Още суча от майка си.

— Какво ви липсва за пълно щастие?

— Монашеско одеяние на кармелитка.

— Откъде сте?

— Паднах от небето.

— Щастлива ли сте?

— Да… за човек, който всеки ден иска да се самоубие.

— От какво се отказахте?

— Да бъда блондинка.

— Какво правите с парите си?

— Раздавам ги. Парите носят нещастие.

— Какво обичате най-много?

— Да страдам.

— Какво бихте желали да получите за рождения си ден?

— Атомна бомба.

— Посочете трима свои съвременници, които мразите.

— Себе си, себе си и пак себе си.

— Какво защитавате?

— Правото да се самоунищожавам.

— Какво бихте отказали?

— Всичко, което искат да ми наложат със сила.

— Какво сте способна да извършите от любов?

— Всичко. Когато човек е влюбен, деветдесет и осем на сто от ума му не функционира.

— За какво ви служи изкуството?

— Да дочакам падането на нощта.

— Какво харесвате най-много у себе си?

— Дългата черна коса.

— Способна ли сте да я жертвате за някоя кауза?

— Да.

— Коя е тази кауза?

— Всяка искрено защитавана кауза си заслужава.

— Ако ви помоля да го направите сега, ще го сторите ли?

— Да.

— Някой да ми донесе ножица!

Ирис не трепна. Големите й сини очи гледаха право в телевизионната камера, лицето й не издаваше никакъв смут. Двайсет и един часа. Каналът на обществената телевизия с огромна аудитория. Цяла Франция я гледаше. Справи се с отговорите, не пропусна нито един ефект. Асистентка донесе голяма ножица, сложена на посребрен поднос. Водещият я взе и се приближи до Ирис с думите:

— Знаете какво ще направя, нали?

— Ръцете ви треперят.

— Съгласна сте и няма да подадете оплакване? Кажете, „да, заклевам се“.

Ирис протегна ръка и повтори „да, заклевам се“ с равнодушен тон, сякаш не се отнасяше за нея. Водещият показа ножицата на камерата. Асистентката стоеше, затаила дъх. Журналистът отстъпи леко и отново застана пред камерата с ножицата в ръка. Сякаш гледаха забавен кадър и той поддържаше напрежението, очаквайки Ирис да се откаже, да протестира. „Да можеше в този момент да прекъснат живото предаване и да пуснат реклама! Минутата щеше да струва прескъпо. На следващото ми предаване рекламодателите направо ще експлодират.“ Водещият отиде до Ирис, повдигна тежката й коса, разстла я по раменете й и щракна с ножицата. Чу се приглушен скърцащ звук като от разпаряне на коприна. Мъжът се дръпна, падна черен кичур, който той хвана във въздуха. Обърна се с лице към публиката, вдигнал трофея в ръка. Присъстващите реагираха с шепот на ужас. Ирис не помръдна. Седеше с изпънати рамене, безразлична, с широко отворени очи. На устните й заигра лека усмивка, усмивка на възторг. Мъжът хвана друг черен лъскав кичур, погали го и отвори ножицата. Дългите кичури се сипеха върху овалната маса. Гостите в студиото се дръпнаха инстинктивно, сякаш за да не станат съучастници на това заколение пред телевизионните камери.

Цареше пълна тишина. Страничните камери редуваха кадри на смаяни лица в едър план с кадри на падащи кичури коса.

Чуваше се единствено как ножицата с ужасяващо и неумолимо темпо захапва копринените кичури и ги кълца. Не се чу нито звук, нито глас на негодувание. Зрителите до един бяха обзети от странно вцепенение, нарушавано само от неясен шепот през стиснати зъби.

Водещият кълцаше гъстата буйна коса като градинар, който подкастря жив плет. Ножицата вече щракаше по-равномерно и не толкова настървено. Металните остриета подскачаха в бърз танц около главата на Ирис. Някои кичури се изплъзваха, но водещият упорито ги преследваше като усърден работник. Рейтингът щеше да скочи до небето. Сцената щеше да мине по всички канали през седмицата. Щяха да говорят само за неговото предаване. Виждаше заглавията, представяше си коментарите, завистта на колегите.

Най-накрая остави тежката ножица и обяви триумфално:

— Госпожи и господа, Ирис Дюпен току-що доказа, че фикция и реалност са едно, защото…

Думите му потънаха в залпа от аплодисменти, които разредиха напрежението на публиката, станала смаян свидетел на наситената с драматизъм сцена.

— … Защото в книгата си Ирис Дюпен говори за млада жена на име Флорин, която си е обръснала главата, за да избегне брака! Романът излиза в издателска къща „Серюрие“ и е озаглавен: „Смирената кралица“. В него се разказва за… Аз ли да го представя накратко, или вие ще кажете няколко думи?

Ирис кимна:

— Ще се справите отлично, след като така добре сте прозрели моята героиня…

Тя прокара ръка през косата си и се усмихна. Ведра и сияйна. Какво й пука, че косата й се скъси! Утре книгата ще се разграби, утре всички френски книжари ще умоляват издателя да ги зареди с предимство с „Смирената кралица“, трябва само едно уточнение, че не става дума за някоя френска кралица, а за кралица на сърцата. Издателят й беше напомнил да не пропусне да наблегне на тази подробност. „Читателите не бива да си мислят, че това е исторически роман, подчертайте факта, че сюжетът напомня гоблен с безброй втъкани нишки на безброй истории, които се пресичат, преплитат и се вливат в историята с главно И на XII век — епохата на замъците крепости; тук добавете някоя подробност, изрази от онова време, малко плът, емоция… Тук ще поруменеете, ще се насълзите, ще говорите за Бог, моментът е много подходящ да се говори за Бог, за Бог на предците ни, за земята на добрата стара Франция, за Божия закон, за човешкия закон, давам ви картбланш, вярвам ви безгранично, ще бъдете впечатляваща!“ Не беше предвидил, че тя ще ги накара да й отрежат косата пред очите на зрителите. Ирис се опияняваше от триумфа си, смирено свела очи, съсредоточена върху историята, която раздипляше водещият.

„След като сме в цирка и аз съм на арената, ще е най-добре да съм кралицата на цирка“ — отсече мислено тя, надавайки ухо за думите на водещия. Последно припомняне на заглавието, последни овации при споменаване на името й, присъстващите станаха прави като римляните на игрите в Колизея. Ирис се поклони, благодари със сериозен вид, елегантно слезе от високия стол, на който я бяха настанили, и се скри зад кулисите.

Лъчезарно усмихната, рекламната агентка вирна палец, докато говореше по телефона. Победа!

— Спечелихме, скъпа! Беше прекрасна, героична, божествена! — възкликна тя, закрила с длан мобилния си. — Отвсякъде се обаждат, радиата, вестниците, другите телевизии, канят те, пълна лудница, спечелихме!

Скупчени пред телевизора в хола на Шърли, Жозефин, Ортанс, Зое и Гари гледаха предаването.

— Съвсем сигурна ли си, че това е Ирис? — попита Зое с тревожна нотка в гласа.

— Ми да…

— Защо го направи?

— За да се продава книгата — отвърна Ортанс. — И тя ще се разпродаде, сто на сто! Само за нея ще говорят! Страхотен удар! Мислиш ли, че са се наговорили предварително? Че са го уредили с водещия? — обърна се тя към Шърли.

— Мисля си, че леля ти е способна на всичко. Но с това… да си призная, направо ме разби!

— She knocks me down too!16 — намеси се Гари. — За пръв път виждам нещо подобно по телевизията. Тоест не на филм, защото номерът на Жана д’Арк го знам, но онова си беше на кино, а и актрисата беше с перука.

— Искаш да кажеш, че тя наистина остана без коса? — извика Зое разплакана.

— Мен ако питаш, не!

Зое погледна майка си, която наблюдаваше сцената мълчаливо.

— Ужасно е, мамо, ужасно е! Никога няма да напиша книга, та да ме дават по телевизията!

— Права си… ужасно е… — успя да изрече Жозефин, преди да се втурне към тоалетната на Шърли, за да повърне.

— Край на серията, следва продължение! — обяви Шърли и угаси телевизора. — Защото според мен това е само началото.

Чуха шуртенето на водата в тоалетната и видяха Жозефин да излиза оттам пребледняла и да си бърше устата с опакото на ръката.

— Защо й прилоша на мама? — пошушна Зое на Шърли.

— От поведението на леля ти! Хайде, сядайте на масата, аз отивам да извадя от фурната пилето, сигурно вече е готово, хубаво изпечено. Все пак имахме късмет, че мина първа, иначе пилето щеше да изгори.

Пръв се надигна Гари със своите метър и деветдесет и два сантиметра, с които Жозефин не можеше все още да свикне. Не го позна, когато се върна през септември. Забеляза го долу във входа в гръб и реши, че е някой нов наемател. Беше пораснал и стърчеше над майка си с глава и половина. Освен това се бе поналял. Раменете му опъваха карираната риза, под която се виждаше черна тениска с надпис Fuck Bush. Нямаше и помен от момчето, с което се раздели в началото на юли. Черната му коса се спускаше покрай лицето и подчертаваше зелените му очи, белите му правилни зъби. Лек мъх беше покарал по брадичката му. Гласът му мутираше. Беше почти на седемнайсет! Станал бе истински мъж, но на моменти в усмивката или в начина му да мушка дълбоко ръце в джобовете си, да се поклаща от крак на крак прозираше хлапакът. „Още някой и друг месец и той окончателно ще мине в категорията на възрастните — помисли тя, наблюдавайки го как се движи. — Има вродена изисканост, елегантна походка, може да е «кралска издънка» наистина!“

— Не знам дали ще мога да хапна нещо — заяви Жозефин, докато сядаше на масата.

Шърли се наведе към нея и й прошепна:

— Стегни се, ще започнат да се питат защо толкова се вълнуваш!

Шърли бе споделила с Гари тайната на Жозефин. „Но не казвай на никого!“ „Обещавам, кълна се!“ — отвърна й той. Можеше да му вярва — той умееше да пази тайна.

Двамата прекараха чудесно лято. Две седмици в Лондон и четири в Шотландия, в замъка на техен приятел. Ходиха на лов, ловиха риба, излизаха на дълги разходки по зелените хълмове. Гари се хвана с Ема, девойка, която работеше денем в кръчмата. Една вечер се прибра и с усмивка на задоволен хищник заяви на майка си: „Направих го.“ „Първия път — отвърна му Шърли — не е кой знае какво, но после ще става все по-хубаво!“ — „Не беше зле! От толкова време умирах да го направя! И да ти кажа, странно, но сега имам чувството, че съм станал равен на баща ми.“ За малко да добави: „Разкажи ми за него“, но въпросът замря на устните му. Всяка вечер отиваше при Ема, която живееше в стаичка над кръчмата. Шърли запалваше огъня в голямата зала с военните доспехи и свита на канапето срещу огъня, четеше някоя книга. Понякога отиваше при мъжа. Той дойде няколко пъти през уикендите при нея. Срещаха се в западното крило на замъка, нощем. Двамата с Гари така и не се засякоха.

Тя хвърли поглед към сина си, който доподреждаше масата. Забеляза как го гледа Ортанс и сърцето й се изпълни с гордост. Само така! Гари нямаше вече да се държи като кутре с провесен език, както изглеждаше преди. Браво, сине!

„Нещо у Гари се е променило — помисли си Ортанс. — Пораснал е, заякнал е, това е очевидно, но има и друго. Сякаш е придобил някаква самостоятелност. Сякаш се е изплъзнал от моята власт. Не ми е приятно да ме игнорират обожателите ми“ — каза си тя, премятайки мобилния в джоба на дънките си.

„И тя се е променила — установи Шърли. — Беше красива, станала е опасна. Излъчва чувственост. Жо единствена не го осъзнава и продължава да се държи с нея като с малко момиче.“ Заля пилето със соса от тавата, увери се, че е добре изпечено, със златиста кожичка, и го отнесе на масата. Попита кой иска бяло месо, кой кълка. Момичетата и Гари вдигнаха ръце за бяло месо.

— А за нас двете кълките — обърна се тя към Жо, която гледаше пилето с отвращение.

— Давам ти моята — отвърна Жо и отблъсна чинията си.

— Мамо, трябва да ядеш! — заповяда Зое. — Много си отслабнала, не си хубава така, да ти кажа, къде изчезнаха трапчинките ти?

— Да не си на диета като госпожа Бартийе? — попита Шърли, докато разпределяше бялото месо по чиниите.

— Работих през целия август и ядях малко. Беше ужасно горещо…

„И все дебнех дали Лука ще се появи в библиотеката, тръпнех в очакване, изгарях от вълнение, затова не можех и залък да преглътна.“

— Книгата не беше ли изстреляна малко прибързано? — попита Шърли.

— Издателят предпочете да действа ударно в началото на есента.

— Явно е бил сигурен в себе си.

— Или в нея! Доказателството е налице… — промърмори Жо.

— Имаш ли новини от двамата Бартийе? — притеснена за приятелката си, Шърли побърза да смени темата.

— Никакви и съм си много добре така.

— Макс не се върна в училище — въздъхна Зое.

— Чудесно. Той ти влияеше зле.

— Не е лошо момче, Жо — намеси се Гари. — Само дето е объркан… Но с родители като неговите не може се каже, че е извадил късмет! Сега гледа овцете на баща си. Не му е лесно, да знаеш. Един приятел, който е близък с него, ми каза, че Макс напуснал училище и се хванал да прави сирене! Good luck!

— Той поне бачка — каза Ортанс. — Нещо, което се случва все по-рядко в наши дни. Аз пък се записах в театрална паралелка! Смятам, че ще ми е от полза за самочувствието…

— Само не ми казвай, че нямаш самочувствие — разсмя се Шърли. — На твое място по-скоро бих се записала в курсове за смирение.

— Много смешно, Шърли! Ще се пукна от смях.

— Шегувам се, скъпа…

— Впрочем, мамо, ще се наложи да се абонирам за някое и друго списание, за да съм в течение на последните модни тенденции. Вчера ходихме с един приятел в „Колет“, беше прекрасно!

— Няма проблем, скъпа. Ще те абонирам… А какво е „Колет“?

— Магазин, в който се продават дрехи последен писък! Имаше едно сако на „Прада“, страхотно. Малко скъпичко, но прекрасно… В нашия квартал, естествено, ще бъде доста неуместно да ходя облечена така, но като се преместим в Париж, ще е точно.

Шърли изпусна пилешкия кокал и се обърна към Жо.

— Ще се местите?

— Ортанс много иска и…

— Аз не искам да ходя в Париж — измърмори Зое, — но никой не се интересува от моето мнение!

— Ще изчезнеш оттук? — попита Шърли.

— Нищо не е решено, Шърли. За да си го позволя, трябва да спечеля много пари…

— Има опасност да се случи много по-скоро, отколкото предполагаш — отвърна й тя, поглеждайки към телевизора.

— Шърли! — повиши тон Жозефин, за да я накара да млъкне.

— Извинявай… Това е от вълнение. Ти си моето семейство… Вие сте моето семейство. Ако се преместите да живеете другаде, ще ви последвам.

Зое изръкопляска.

— Ще бъде супер! Ще си наемем голям апартамент…

— Още не сме стигнали дотам — каза Жозефин. — Яжте, момичета, ще изстине.

Изядоха пилешкото в пълно мълчание. Шърли подхвърли, че това било добър знак — значи са го харесали. Заобяснява подробно как се купува хубаво пиле, отхранено със зърно, на коя фирма може да се има доверие, колко са важни размерите на кафезите и качеството на храненето, но бе прекъсната от звън на мобилен телефон.

И понеже никой не понечи да отговори, Жозефин попита:

— Твоят ли звъни, Гари?

— Не, оставих го в стаята си.

— Твоят ли е, Шърли?

— Не, моята мелодия е друга…

Жозефин се обърна към Ортанс. Тя преглътна, обърса устни с крайчеца на салфетката си и каза нехайно:

— Моят е, мамо.

— Откога имаш мобилен?

— Един приятел ми го даде. Понеже има два…

— И ти плаща разговорите?

— Родителите му. Червиви са с пари.

— И дума да не става. Ще му го върнеш и аз ще ти купя…

— И на мен — присламчи се Зое с умолителен тон.

— Не. Ти ще почакаш, докато станеш на тринайсет…

— Писна ми да съм малка! Писна ми!

— Благодаря, мамо — рече Ортанс, — но след като имам вече, предпочитам да си го запазя… По-нататък ще видим.

— Ортанс, веднага да го върнеш!

Ортанс се намуси:

— Щом толкова държиш…

И се почуди откъде тази щедрост у майка й. Вероятно е започнала нов превод… Тогава ще поиска да й увеличи джобните. Не е спешно. Засега той й купува всичко, което му поиска, но когато реши да го отсвири, не е зле да има малко заделени парици.

За този първи октомври Жозиан щеше да си спомня цял живот.

Чаткането на токовете й по неравните павета в двора дълго щеше да кънти в паметта й. Какъв ден! Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

Беше дошла първа на работа. Затвори се в тоалетната и си направи теста за бременност с една от лентичките, които купи пътьом от ъгловата аптека. Мензисът й закъсняваше с десет дни! Щом станеше сутрин, проверяваше. Не. Слепваше длани и се молеше да се появи на бял свят малкото на Гробз, дето ще щъка със сини или розови терлички. „Теб, обич моя, няма да те оставя да се бъхтиш като грешен дявол, ще видиш каква голяма, красива къща ще имаш!“

Та сутринта, докато седеше на тоалетната чиния, изреди всички молитви, които знаеше, потърси помощ от Господ и от всички светии, вперила очи в тавана, сякаш очакваше небето да се разтвори. Накрая сведе очи към лентичката: бинго, Жозиан, този път спечели, заченала си благословеното дете!

Радостта й беше безгранична. В гърдите й сякаш се спука балон и я понесе вълната на щастието. Тя нададе ликуващ вик, скочи и вдигна ръце. По страните й потекоха сълзи, тя пак седна върху тоалетната чиния, разтреперана от вълнение. „Ще ставам майка, майка — повтаряше си, приведена напред, обгърнала раменете си с ръце, сякаш се прегръщаше. — Майка, аз — майка…“ Сини и розови терлички танцуваха пред разплаканите й очи.

Тичешком стигна до апартамента на Рьоне и Жинет и почука на вратата. Те привършваха закуската си, когато тя връхлетя като торнадо. Едва дочака Рьоне да тръгне за склада, дръпна Жинет за ръкава и доверително й съобщи:

— Готово! Бебчо е тук… — посочи с пръст плоския си корем.

— Сигурна ли си? — опули се Жинет.

— Току-що направих теста: по-ло-жи-те-лен!

— Ще се наложи да ти направят и един медицински, защото понякога тестът дава погрешен резултат и няма бременност…

— А, така ли — разочарова се Жозиан.

— Случва се едно на хиляда… Но за да си сигурна.

— Ами вече го чувствам. Няма нужда да ми звъни по телефона, усещам, че е тук. Виж ми гърдите, наедрели са, нали?

Жинет се усмихна:

— Ще кажеш ли на Марсел?

— Дали да изчакам, за да съм съвсем сигурна?

— Не знам…

— Добре, ще изчакам. Трудна работа. Ще ми е трудно да крия радостта си.

Бебе, малък Исус, херувимче, което да глези! Ще си живее като принц! Ще го обича безкрайно. Целият му живот ще тече по мед и масло и благодарение на кого? На нея! Тя отново се разциври при мисълта, че скоро ще гушка бебенце, та се наложи Жинет да я прегърне, за да се успокои.

— Хайде, хайде, мила, кротко! Такава хубава новина!

— Нямаш представа колко се вълнувам! Не знам къде се намирам. Мислех, че няма да имам сили да стигна до вас. Хем сте толкова близо. Краката не ме държаха! Какво да ти кажа, толкова чакахме и се надявахме, че сега направо не мога да повярвам. — Внезапно нещо я притесни и тя се вкопчи в ръба на масата. — Дано само го задържа! Казват, че до третия месец можело да се изпусне! Представяш ли си мъката на Марсел, ако направя беля?

— Недей да гледаш сега на хубавото в лоша светлина. Бременна си, това е чудесно! — Жинет побърза да й налее кафе. — Искаш ли филийка? Вече ще трябва да ядеш за двама!

— О, готова съм да ям и за четирима, за да е пухкаво бебето! Скоро ще навърша четирийсет! Даваш ли си сметка? И това ако не е чудо! — и сложи ръка на сърцето си, което лудо тупкаше.

— Виж… ще трябва да се стегнеш, щото има да чакаш осем месеца и ако продължаваш така, ще си изплачеш очите.

— Права си. Ама толкова ми е хубаво, плача от радост, пък и не ми се е случвало често да плача от радост, кълна се.

Развълнувана и усмихната, Жинет я погали по ръката.

— Знам, миличка Жозиан, знам много добре… от този момент започва най-хубавото в твоя живот. Ще видиш как само ще те глези твоят Марсел отсега нататък.

— А, колкото до това, той ще е страшно доволен! Дори ще трябва да му го съобщя много внимателно и предпазливо, щото може да му се пръсне сърцето…

— Той има здраво сърце, не бой се. Нали напоследък все спортува. Хайде, отивай да бачкаш и се опитай няколко дни да си държиш езика зад зъбите…

— Ще трябва да го вържа на фльонга.

Тя се върна в стаята си, леко си напудри носа и точно когато слагаше пудриерата обратно в чантата си, дочу стъпките на Анриет Гробз. „Само как ходи тая! Трополи като войник. Коленете й трябва да са се протрили от толкова маршируване.“

— Добър ден, Жозиан — поздрави съпругата на шефа и погледна секретарката много по-любезно от друг път. — Как сте?

— Добър ден, госпожо — отговори Жозиан.

За какво ли се е домъкнала в ранни зори госпожата с шапката? И какво ли се крие зад този умилкващ се тон? Сто на сто ще иска някаква услуга.

— Драга моя Жозиан — подхвана Анриет колебливо, — бих желала да ви помоля нещо, но бих искала да си остане между нас, мъжът ми да не разбере. Възможно е да се засегне, че го прескачам, понеже става дума за неговия business… — тя обичаше да вмъква тук-там по някоя английска дума. Смяташе, че е много шик. — Нали ги знаете какви са мъжете, не им харесва да сме по-прозорливи от тях, а на мен ми се струва, че мъжът ми е на погрешен път и… — затърси думите.

„Сигурно не знае — реши Жозиан, — щото иначе нямаше да се преструва на любезна. Иска да ме помоли за услуга, та сега върти и суче.“

— Не се притеснявайте — окуражи я Жозиан и огледа преценяващо скъпата дамска чанта на Анриет.

„Със сигурност не е изкуственяк. Дъртата си купува чанти само от крокодилска кожа! Типично в неин стил, ще захапе и собствената си дъщеря, ако се наложи.“

Анриет извади от чантата си снимка и я сложи пред Жозиан.

— Познавате ли тази жена? Виждали ли сте я тук, в кабинета му?

Жозиан погледна тъмнокосата хубавица с пищна гръд, която Анриет Гробз тикна под носа й, и поклати глава.

— Май не… Никога не съм я виждала.

— Сигурна ли сте? — настоя Анриет. — Разгледайте я по-отблизо.

Жозиан взе снимката и сърцето й се обърна. Наистина беше прибързала. До красивата брюнетка, но малко по-назад видя Марсел, цъфнал в щастлива усмивка, прегърнал непознатата през кръста. Нямаше съмнение! Той беше. Разпозна пръстена на кутрето, който си беше самоподарил за първия си милиард. Чудесен пример за лош вкус: грамаден, с преплетени златни инициали и едър рубин в средата. Много се гордееше с него. Постоянно го докосваше, въртеше го напред-назад. Твърдеше, че му помагал да мисли.

Анриет забеляза промяната у Жозиан:

— Аха, познахте я, нали!

— Всъщност… Може ли да я копирам?

— Разбира се… Но не я оставяйте на видно място. Той господин Гробз е в Шанхай сега, но не искам да я види, когато се върне.

Жозиан се надигна и отиде да я преснима. Докато стоеше с гръб към Анриет, бързо обърна снимката — на гърба й имаше нарисувано сърце и с почерка на Марсел бе написано: Наташа, Наташа, Наташа. Значи наистина е той, не бърка. Преглътна и светкавично запрехвърля наум разни предположения. Само да не усети Анриет Гробз, че сърцето й се преобърна.

— Отивам до картотеката, защото ми се струва, че съм мярвала един път тази жена тука… С мъжа ви…

Анриет Гробз с кимане я окуражи да продължава да говори. На всяка дума, казана от Жозиан, шапката й се поклащаше.

— Името й… Името й… Не съм много сигурна, че помня името й… Наричаше я Таша, Таша или нещо подобно…

— Наташа? Може би това е името?

— Абсолютно! Наташа…

— Не й знам презимето. Но се опасявам да не е шпионка, изпратена на господин Гробз от конкуренцията, за да го подлъже и да му измъкне разни фирмени тайни. Толкова е наивен, и дете може да го преметне. По красива жена направо ще си загуби ума!

„Точно така — си каза Жозиан, потискайки гнева си, — ще пукнеш от шубе да не те зареже заради тази пачавра, и ми сервираш някаква история за разузнавачка от Източния блок! «Шпионката, която дойде от студа»“!

— Чакайте, госпожо Гробз, ще проверя в картотеката и ако открия нещо, ще ви се обадя…

— Благодаря ви, Жозиан, много сте мила.

— Естествено, госпожо, на вашите услуги. — Жозиан се усмихна възможно най-раболепно и я изпроводи до вратата.

— Нали нищо няма да му кажете, скъпа моя Жозиан, сигурна сте?

— Не се притеснявайте… Умея да пазя тайна.

— Много сте мила.

„Няма да съм толкова мила с него, когато се върне — си обеща Жозиан и седна зад бюрото си. — Ще цъфне с напудрената си муцуна, изкъпан след сутрешния крос, и ще види какво съм му подготвила, няма да остане разочарован, шмекерът му с шмекер.“

Грабна писалката си и избоде очите на красавицата от снимката.

— Спри тук — заповяда Ортанс и посочи ъгъла на улицата.

— Както кажеш…

— Искаш ли да продължим да се виждаме, или не искаш?

— Не ставай смешна, просто се пошегувах…

— Ако майка ми ме види с теб, край на малката ни тайна…

— Тя не ме познава, никога не ме е виждала.

— Но ме познава мен. Няма да се затрудни да направи връзката. Може и да не загрява бързо, но все ще събере две и две.

Шавал паркира и изключи двигателя. Прегърна Ортанс и я придърпа.

— Целуни ме.

Тя бързо го целуна и посегна да отвори вратата.

— По-нежно!

— Колко си досаден!

— Да бе… Не бях досаден преди малко, когато плащаше с моята карта.

— То беше за преди малко.

Пъхнал ръка под тениската й, той се опита да я хване за гърдата.

— Престани, Шавал, стига.

— Имам си име, държа да ти напомня. Мразя да ме наричаш Шавал.

— Това ти е името… Не ти ли харесва?

— Харесва ми да си по-нежна с мен, по-мила…

— Съжалявам, пич, не ми е в стила.

— А какъв ти е стилът, Ортанс? Не даваш нищо, грам не даваш от ценната си персона…

— Ако не ти харесва, приключваме. Не аз искам нещо от теб, ти дойде при мен! Ти ми се мъкнеш по петите като кученце!

Той завря лице в дългата й коса, вдъхна мириса на кожата й, парфюма й, прошепна:

— Влудяваш ме! Не съм виновен. Моля те, не ставай лоша… Толкова те желая. Ще ти купя всичко, което поискаш.

Ортанс вдигна очи към небето. Какъв досадник, не е истина! Направо беше на път да я отврати от шопинга!

— Седем и половина е, трябва да се прибирам.

— Кога ще се видим?

— Не знам. Ще гледам да уредя нещо за събота вечер, но не е сигурно…

— Имам две покани за Галиано за петък вечерта… Какво ще кажеш?

— Джон Галиано?

— Himself! Ако искаш, мога да те заведа.

— Добре. Ще измисля нещо!

— Обаче ще трябва да си много мила с мен…

Ортанс въздъхна, огъна се отегчено като котка.

— Вечните условия! На човек да му се отще, право да ти кажа…

— Ортанс, от три месеца ме разиграваш. Търпението ми има граници…

— Аз пък не признавам никакви граници, представи си! В това ми е чарът и с това съм ти интересна.

Шавал сложи ръце на волана на спортната си алфа ромео и изръмжа:

— Писна ми да се правиш на уплашена девственица.

— Ще спя с теб, когато аз реша, а за момента този въпрос изобщо не се поставя. Ясно ли ти е?

— Поне си пряма, не може да ти се отрече.

Тя отвори вратата, измъкна навън дългия си елегантен крак, деликатно стъпи на тротоара и запретнала пола до чатала си, му пожела довиждане с най-ослепителната си усмивка.

— Ще се чуем?

— Точно така, ще се чуем.

Взе от задната седалка голямата бяла чанта „Колет“ и излезе от колата. Стъпваше с походка на модел, сякаш дефилираше на подиума, той я проследи с поглед как се отдалечава и изпсува. Мръсница! Правеше го на луд! Щом устните му докоснеха меките й потрепващи устни, кръвта му кипваше. Малкото й езиче танцуваше, когато се целуваше… Той затвори очи и се отпусна назад. Надървяше се като магаре, а тя само го размотаваше и залъгваше. „Не мога да издържам повече, не мога, трябва да я имам!“

Историята продължаваше от юни месец. От юни досега тя поддържаше у него илюзията как ще прекарат цяла нощ заедно, как ще го остави да я разсъблече бавно, бавно, да я гали… Четирите съботи и недели на юли бе прекарал в Довил заради нея. Бъркаше се, за да плаща всичките й прищевки, плащаше сметките на приятелите й и ето сега играта на котка и мишка се бе пренесла в Париж. Щом сметнеше, че вече му е в ръцете, тя отново му се изплъзваше и го пращаше да пасе трева. Той се ругаеше: „Тъпак, цар на тъпаците, тя те прави на хахо, не си ли даваш сметка! Размеква те, когато иска да й купиш нещо! Какво ти е позволила досега? Нищо и половина! Единствено целувки и малко пипане. Всеки път, когато ръката ми слиза по-надолу, надига страхотен вой! Да ходи с мен по модните ресторанти — да, да разграбва магазините, да яде сладолед, да ходи на кино — да, но за другото ми хлопва вратата под носа! Пълна мизерия. Ако взема да си водя сметка за всичките парцалки, които ме кара да й купувам, мобилните, които непрекъснато губи тук и там, модните джаджи, от които веднага й писва и ги хвърля, понеже я мързи да прочете упътването и да разбере как действат, ще излезе, че пилея пари на вятъра! Никоя мадама не се е отнасяла с мен по този начин. Никоя! Обикновено ми лижат подметките. А сега тя си бърше патъците в крачолите на панталона ми, размазва блясъка си за устни по седалката на колата ми, лепи си дъвката в жабката и удря по капака с чантата си от «Диор», ако нещо не й е по вкуса!“ Огледа се в огледалото за обратно виждане и се попита с какво е заслужил такова нещо. Няма вид на страшилище, не е дърт, по-скоро е як мъж, а тя буквално не го забелязва! Въздъхна и запали колата.

Сякаш прочела мислите му, Ортанс се обърна и преди да изчезне зад ъгъла, му изпрати въздушна целувка, развяла гъстата си коса. Той мигна с фаровете в отговор и изчезна, свистейки с гумите, сякаш да си го изкара на тях.

„Колко е лесно да въртиш мъжете на пръста си! Глупостта на любовното желание! Тиранията на чувството! До един се хвърлят в него като в дълбоки бездни и на всичко отгоре се фукат! Дори дъртаци като Шавал! Проси си удоволствието, трепери, досадно хленчи. А е на трийсет и пет години все пак! — разсъждаваше Ортанс. — Би трябвало да има известен опит. Ама не! Тресе се като желе. Достатъчно беше да му даде някакво мъгляво обещание или да запретне малко по-нагоре полата, да покаже голо бедро, и ето го, мърка като дърт беззъб котарак. Дали да преспя с него, или не? Истината е, че не ми се ще, но пък има опасност да му писне. И тогава край на веселбата. Бих искала да го направя, но поне нещо да трепне в мен все пак. Особено първия път. С Шавал би било съвсем меркантилно. Още повече че е ужасна лепка, което си е отблъскващо, откъдето и да го погледнеш!“

Налагаше се да се преоблече, преди да се прибере. В стаичката, където се пазеха препаратите за миене и поддръжка на стълбището. Изхлузи минижупа, обу си дънките, дебелия пуловер върху тениската, която откриваше пъпа й, изтри грима и отново се превърна в момиченцето на мама. „Каква тъпачка е тя, нищо не подозира!“ Отмести кутия с препарат, за да скрие дрехите си, и зърна някакъв вестник, в който на първа страница се мъдреше лицето на леля й, увенчано със заглавие „Преди и след — роди се звезда“. Под него снимка на Ирис с дългата й коса и още една е коса на венец ала Жана д’Арк и текст: „Просто следвах съветите на Андре Жид, отправени към един начинаещ писател…“ Ортанс подсвирна от възхищение.

Беше готова да се качи вкъщи, но се сепна: все още държеше чантата на „Колет“ със сакото „Прада“ в нея!

След секунда колебание реши да откъсне етикета и да каже, че си го е купила на битака в Коломб миналия уикенд.

Бяха се спрели под сянката на голямата акация и Антоан наблюдаваше крокодила, който лежеше пред тях. Животното се топлеше на слънцето с премрежени очи. Огромно, отблъскващо, лъщящо. „Какво си ти бе? — каза си той с раздразнение. — Спомен за динозавър? Дънер с жълти процепи? Бъдеща дамска чанта? Защо ме гледаш нагло с присвити очи? Не ти ли стига, че ежедневно ми тровиш живота?“

— О, виж колко е сладък! — се провикна Милен, застанала да него. — Пече се на слънце, спокойно излегнат. Иде ми да го гушна!

— И ще те разкъса с осемдесетте си зъба!

— Няма такова нещо… И той ни наблюдава. Интересни сме му. Научих се да ги обичам, да знаеш! Вече не се страхувам от тях…

„А пък аз ги ненавиждам!“ — помисли си Антоан и стреля във въздуха да го прогони. Животното не шавна, лежеше и сякаш наистина му се усмихваше. Откакто крокодилите се бяха разбунтували и след смъртта на двамата китайци Антоан не мърдаше никъде невъоръжен. Носеше пушката си на рамо, а патроните в джобовете на бермудите. Така си припомняше доброто старо време при „Гънман & Ко“, когато всичко вървеше по мед и масло, а хищниците бяха примамливи цели за милиардерите безделници.

Господин Уей редовно му изпращаше чека. Всеки месец си получаваше парите. „Швейцарска точност — подхилваше се Антоан, разпечатвайки плика с фиша. — Искаше да ме прецака, но излязох по-твърд и непреклонен. И аз знам да се озъбвам.“

Обаче междувременно проблемите му непрекъснато се задълбочаваха. Наложи се да изтърпи група учени, дошли да изследват кръвта на крокодилите, за да създадат нов вид антибиотици. Гадните животни устояват на всичко. Ако се наранят, вместо да се стигне до инфекция и отравяне на кръвта, раната им незнайно как успява да зарасне и те бодро продължават напред. Имат някаква съставка в кръвта, която ги имунизира. На него се падна честта да настани учените, да ги храни, да им предостави помещения за работа. Което си беше допълнителен ангажимент за Антоан и допълнителни приходи за господин Уей! „Писна ми все така да става“ — мислено възнегодува Антоан и отново стреля.

— Престани! — спря го Милен. — Горките животни за нищо не са ти виновни…

Китаецът успяваше да извлече полза от всичко! Повика Милен, след като разбра с какво бе започнала да се занимава. Предложи й съдружие и заедно да изкарат на пазара нова марка козметика „Бел дьо Пари“. Искаше да произвеждат опаковките във Франция, за да пише отгоре им made in France. Така щели да превземат китайския пазар. „На всичко отгоре и късметът му се усмихва — помисли си Антоан и зареди пушката отново. — Което докосне, в злато се превръща!“

Същото обаче не се отнасяше за него.

Мечтите му да стане милиардер благодарение на чантите и консервите крокодилско месо загиваха. Крокодилите се оказаха ненадеждна суровина: тлъсти, взискателни, безпомощни. Ядяха само пилешко или човешко. Всичко, което не им харесваше, оставяха да гние на слънцето! „Сякаш са раснали в петзвезден хотел“ — ругаеше Антоан и обръщаше количките, препълнени със смес от ориз, специални водорасли и стриди, които поръчваше в Сао Пауло. Те изобщо не докосваха тази храна. Нито патешкото, нито рибата. Искаха си пилешкото. Когато им даваха друга храна, извръщаха глави.

— Виж ги ти, не е истина! — процеди през зъби Антоан. — Толкова са затлъстели, че дори не могат да се покатерят върху женските, забеляза ли? Не ги удостояват с поглед, колкото и да ги ухажват и да им се умилкват.

— Кеф им е да те гледат как се дразниш. Знаят си, че отново ще излязат победители…

— Няма да е за дълго, ако продължават да дебелеят.

— Я стига! Ти отдавна ще си умрял, а те ще продължават да киснат тук, непоклатими. Тези животни ще изкарат сто години като едното нищо!

— Освен ако не ги изтрепя!

— Мислиш ли, че това е решение?

— Няма решение, Милен, оставих се да ме измамят като първолак! На Уей не му пука, той ще се измъкне невредим както обикновено, но аз… Инвестирах във ферма за тлъсти и безпомощни яйценосни гадини.

И сякаш не стигаше това, ами Антоан откри, че почти всичките женски, внесени от Тайланд, бяха минали репродуктивната възраст. Обади се на директора на развъдника, който лично бе натоварил на боинга седемдесетте женски крокодила, за да направи рекламация. Тайландецът го увери: „Forty eggs a day! Forty eggs a day!“

— Zero egg a day! — изрева в слушалката Антоан.

— Аха — отвърна оня. — They must be grand mothers then! You are not lucky, we put the wrong ones in the plane, we didn’t know17…

Женски крокодили в менопауза! А имаше за задача да повиши максимално раждаемостта! Фабриката отчиташе спад на кожените изделия, а производството на консервирано месо беше намаляло наполовина. „Може да се окаже, че бизнесът ще се съживи с производството на антибиотици, обаче нямам договор за тях. Как се минах! Майната им на влечугите!“

Стреля отново във въздуха. Крокодилът отвори едно око.

Милен сви рамене и пое обратно към офиса си. Имаше да проверява имейлите, преди да ги изпрати до Париж за разни поръчки. Гримовете вървяха много по-добре от лосионите и останалите кремове за поддържане на кожата, които бяха по-скъпи и по-трудни за прилагане в жегата. „Толкова по-добре! Снабдявам се с гримовете на едро в Париж и ги продавам четворно по-скъпо. Клиентките ми изобщо не подозират. Никога не се пазарят! Умират за червилото и туша за мигли и дават мило и драго да си изрисуват физиономиите. Най-търсен е светлият, почти бял фон дьо тен. Луди са за него! Правят се на бледолики малки кукли. Още не съм заредила, и те вече са опразнили рафтовете с малките си хищни ръчички. Господин Уей ми предложи съдружие. Петдесет на петдесет. От мен познанията, стратегията, духът, изтънченият френски вкус, от него производството и разпространението. Твърди, че производството ще ни излезе без пари. Трябва да говоря с Антоан. Струпали са му се толкова грижи на главата, че не знам дали да го занимавам с моите планове.“

Същата вечер, докато Понг им сервираше безмълвно, Милен съобщи, че изпратила кратък проектодоговор на господин Уей и смята двамата да поработят в съдружие.

— Подписа ли вече?

— Не още, но на практика нещата са уредени…

— Не си ми споменавала!

— Казах ти, скъпи, но ти не ми обърна внимание… Мислеше, че това е игра за малки момиченца! Има много хляб в тази работа, да знаеш.

— Посъветва ли се с някого, преди да подпишеш?

— Подготвих много прост договор, в който фигурират инвестираните суми, процентите печалба, разрешително на мое име, заплатено от Уей… Така че да ми е съвсем ясно. — И тихо се засмя, сякаш за да покаже на Антоан, че не си прави илюзии за своята неопитност в подобни дела.

— Да не си записала да следваш право? — попита Антоан високомерно. — Подай ми солта, ако обичаш… От какво е рагуто? Много е безвкусно!

— От антилопа…

— Да ти кажа право, отвратително е.

— Не ми остава много време за готвене…

— Добре, но бих предпочел да живеем както преди, когато имаше време! По-добре да беше отворила ресторант…

— Ето на, виждаш ли, не можем да говорим сериозно.

— Давай, слушам те.

— При последното пътуване до Париж отидох да се консултирам с адвокат, специализиран в тази област. С кантора на „Шанз-Елизе“…

— Кой ти го препоръча?

— Обадих се на секретарката на свекър ти. Казва се Жозиан. Много мила жена. Взаимно се харесахме. Казах й, че се обаждам от твое име, че имаш нужда от добър адвокат, който да те посъветва, някой печен, дето си има работа с най-големите финансови акули…

— И какво?

— Мина като по ноти. Даде ми име и телефон, на който позвъних. И тъй като се обаждах по препоръка на Марсел Гробз, той се държа много любезно и прие да се погрижи за моя бизнес план. Дори ме покани на вечеря, отидохме в руски клуб близо до кантората му.

— Така ли? Използвала си хора на Шефа, без изобщо да се познавате? Няма да се учудя, ако те е намразил.

— Защо да ме намрази? Нищо не съм му сторила…

— Припомням ти, че заради теб напуснах жена си и двете си дъщери! Май си забравила…

— Не съм те карала да ги напускаш. Ти ги заряза по свое желание. Ти ме въвлече в тази авантюра!

— И сега съжаляваш, така ли?

— Не. Не съжалявам за нищо. Съжаленията не вършат работа. Просто се опитвам да изплувам, нищо повече. И няма нужда да се сърдиш…

Караха се тихо, за да не разбере Понг. Караха се усмихнати, запращаха си всяка прошепната дума като отровна стрела. „Как стигнахме дотук — почуди се Антоан и си наля още вино. — В главата ми се въртят само черни мисли. Трябва да правя като другите. Да не задълбавам толкова. Да печеля пари, но главното да не мисля. Бил съм най-щастлив в Африка, затова си въобразявах, че като се върна тук, ще бъда пак щастлив. Ще започна всичко отначало. Взех с мен тази очарователна малка мръсница, която твърдеше, че ще се грижи за мен. Глупости! Само аз мога да се грижа за себе си, а правя точно обратното, непрекъснато и настървено. Защо укорявам нея? Тя няма вина. Прекалено голяма лъжица за моята уста. Жо е права. Те всички са прави.“ Той се подсмихна подигравателно на себе, но Милен го разбра погрешно.

— О! Не се сърди! Толкова те обичам. Напуснах всичко, за да те последвам. Бих отишла където кажеш… Просто искам да имам някакво занимание. Не съм свикнала да стоя без работа. От малка работя…

Тя се нацупи като малко момиченце, хванато в голяма лъжа, което се кълне, че казва истината. Гледаше го невинно с големите си сини очи, което ужасно го подразни.

— А той не се ли опита да ти се пусне след клуба?

— Винаги мислиш най-лошото.

— Опасна си, Милен! Да направиш толкова много неща, без да ми споменеш и думичка.

— Исках да те изненадам… Пък и всеки път, когато се опитвах да ти заговоря за това, ти сменяше темата. Така че се отказах. Само не се сърди, скъпи, правя го единствено за да не скучая, повярвай… Ако не излезе нищо от тази работа, господин Уей ще загуби инвестицията си, а пък аз излизам суха, защото не съм вложила нито грош! Но ако потръгне, ще се замогна, а ти ще станеш търговски директор на малката ми фирма…

Антоан зяпна от изненада. Тя възнамерявала да го назначи да й работи.

Можеше да се обзаложи, че в момента пресмята заплатата му и годишната премия, която ще му отпусне! По гърба му потече струйка пот, изпоти се по слепоочията, дланите, тялото, целият плувна… Не, само това не! Това не! Той стисна зъби.

— Какво става, скъпи? Целият си мокър! Все едно си бил под душ. Да не си болен?

— Сигурно съм ял нещо, дето не ми понася. Може да е рагуто от антилопа.

Той стана, хвърли салфетката на масата и отиде да се преоблече.

— Недей да се сърдиш, любов моя… Просто като лотария. Може да не стане. А може и да стане. И тогава ще съм богата, богата, богата! Ще е прекрасно, нали?

Антоан спря на прага на къщата. Тя не каза „ще сме“, а „ще съм“. Свали си мократа риза и влезе в къщата.

Филип Дюпен седна до бюрото на жена си и въздъхна. Да му беше казал някой, че един ден като ревнив съпруг ще рови из вещите на Ирис! Когато видеше подобна сцена в някой филм, неизменно изпитваше съжаление към героя. Отвори розова папка на бюрото, на която Ирис бе написала с едри букви „Роман“, а отдолу със зелен флумастер „Смирената кралица“. Може би е планирала да създаде и друг и, реши той, отгръщайки папката. Или да си поръча да й напишат други. Беше по-силно от него, трябваше да разбере. Да й каже в очите щеше да е по-благородно. Само дето никой не говореше открито с Ирис. Тя винаги се измъкваше. Когато се прибра вкъщи след телевизионното предаване, което гледаха с Александър и Кармен, докато вечеряха на масата в хола пред телевизора, тя се изправи пред тях и попита тържествено: „Как изглеждах? Прекрасно, нали?“ Сърце не им даде да потвърдят. Тя изчака малко и във възцарилото се мълчание, което никой не се осмели да наруши, въздъхна: „Нищо не разбирате! Това е маркетинг и ако не се съобразиш с правилата, книгата няма да се продава. Аз съм съвсем непознато име, а това е дебют, длъжна съм да изстрелям романа в орбита! А косата ми пак ще порасне!“ — и си опипа главата. Точка по въпроса. На сутринта отиде на фризьор за истински стилна подстрижка срещу сто шейсет и пет евро. Късата коса подчертаваше допълнително бездънния смущаващ поглед на огромните й сини очи, откриваше дългата шия, съвършения овал на лицето, раменете й със златист тен се открояваха като на герб, извезан на старинен гоблен. Приличаше на млад паж. „Мамо, мамо, сякаш си на четиринайсет години!“ — беше възкликнал Александър. Филип се бе смутил и ако не беше смътното му чувство на горчивина заради цялата тази афера, и той щеше да изпита умиление.

Отвори папката, пълна с изрезки от вестници. От всекидневниците. Списанията още не бяха излезли. И те ще се изпълнят с нейния образ, с нейните лъжи и твърдения. Погледът му пробяга по първите статии. Някои бяха подписани от журналисти, които лично познаваше. До един говореха за Ирис и за смелостта й. „А star is born“18 беше озаглавена една от тях. „Изненадата“, обявяваше друга. По-сериозен журналист задаваше въпроса докъде стига шоуто и откъде започва литературата, но признаваше, че книгата е добре написана въпреки „леко академичния тон“, но именно поради това отлично е документирана. „Чувства се, че Ирис Дюпен познава из основи XII век и майсторски ни повежда из тогавашния живот. Всичко е точно премерено. Завладяващо. Улавяме се как следим правилото на свети Бенедикт, сякаш е филм на Хичкок.“ Прочете рецензиите. Следваха разсъждения на Ирис за писането, за трудностите на първия роман, за изплъзващите се думи, за страха от белия лист. Тя представяше нещата много сполучливо, припомняше студентските си години в Колумбийския университет, първите си стъпки като сценарист, цитираше съветите на Жид към някакъв начинаещ писател: „За да не се изкушите да излизате, обръснете си главата!“ „Онова, което не се осмелявах да сторя от кокетство, ми бе наложено. Писането не ти позволява да хитруваш. Не можеш да му избягаш. Винаги си заетата. Не съжалявам за това, понеже живея само за литературата.“ Или: „Изкарах девет месеца само на преварена вода и на розови картофи, така постигах вдъхновение.“ На снимката беше в дънки с ниска талия и тениска над пъпа, а новата момчешка прическа й придаваше вид на млад бунтар. На друга снимка беше написано с червило на тила й love и money, а тя бе навела глава, за да се видят думите ясно. Отдолу текстът гласеше: „На тила си тя носи историята на романа си и съдбата на света.“ „Ни повече, ни по-малко! — каза си Филип с въздишка. — Съдбата на света е на тила на жена ми.“ Друг беше добавил: „Младежите ще луднат по нея, мъжете ще се влюбят, жените ще открият в нея своя говорител. Тази книга олицетворява помирението между Миналото и Настоящето.“ По-надолу научи, че руски милиардер предоставил на разположение на Ирис личния си самолет, за да се разходи за шопинг до Лондон или Милано, и още, че някаква марка парфюми искала да купи заглавието на книгата, за да лансира нов аромат. На всички предложения Ирис скромно отговаряше, че била поласкана, но че били „много далеч от литературата. Не искам да се превърна в панаирджийско чудо. Каквото и да се случи, без значение дали книгата ще е успех, или провал, ще продължа да пиша, защото само това ме интересува“.

„Създал съм чудовище“ — каза си Филип. Установи го, без да изпита болка. По това се разбира, че любовта си е отишла — когато вече не боли. Наблюдаваш доскоро любимия обект с хладнокръвен поглед, установяваш, че е такъв или онакъв, и си казваш: не мога да го променя. Променил съм се аз. И това е краят. Окончателен и безвъзвратен. Чувството, което го владееше в момента, беше чувство на отвращение, примесено с неясен гняв. Години наред беше обсебен от нея и имаше една-единствена цел: да й хареса, да й вземе акъла, да стане най-известният адвокат в Париж, във Франция, адвокат с международна известност. Започна да колекционира произведения на изкуството, ръкописи, да финансира балетни и оперни спектакли, основа фонд в помощ на културата… За да се гордее тя с него. Да се гордее, че е госпожа Филип Дюпен. Разбираше, че тя не уважава парите — Шефа й бе давал толкова пари, колкото бе искала. Тя искаше да твори. Да пише, да рисува, да дирижира, без значение! Просто да й признаят, че има талант. И той й предостави палитра от таланти. Вярваше като истински наивник, че за да се чувства щастлива, й е достатъчно да е до него, докато той избира картина или финансира постановка. Мечтаеше тя да го придружава на международните изложения на модерното изкуство, да присъства на сбирките, на които се четяха ръкописи на театрални пиеси, да му помага в избора, да присъства на репетициите. Отначало тя го правеше, но скоро загуби интерес. Не отдаваха почит на нея, а на парите, на името и на вкуса на съпруга й.

Обгърна с поглед стаята, всяко произведение на изкуството. „Това е историята на нашата любов. На моята любов — поправи се той, — защото тя не ме е обичала. Харесвала ме е. Ценила ме е. Лъжите й успяха там, където любовта ми се провали. Вече не я обичам и не искам да продължавам с преструвки. За оцеляването на двойката е по-добре да има две красиви лъжи, отколкото две грозни истини.“ Краят беше настъпил. Оставаше му да уреди още нещо и щеше да си тръгне. По грандиозен начин. Малко смешен наистина, но пък грандиозен. Щеше да организира бляскав завършек. „Това ще бъде моето произведение на изкуството!“

Отново погледна последната вестникарска изрезка. Статия, която не говореше за нея, а за филмовия фестивал в Ню Йорк. Беше подчертала с жълта химикалка името Габор Минар. Почетен гост на фестивала, на който щяха да прожектират последния му филм, „Цигани“, спечелил награда на фестивала в Кан. Дойдохме си на думата, каза си Филип: Габор Минар… Вечният Габор Минар, замръзнал в неизменната си поза на чудат и пламенен режисьор. С физиономията му на бунтар непукист, със задъхания ритъм на филмите му. За него твърдяха, че е изтръгнал седмото изкуство от унеса на специалните ефекти. Че съумял да върне на киното смисъла и богатството му. На снимката той се усмихваше, косата му влизаше в очите, яката на ризата му бе артистично разкопчана. Филип рязко затвори папката, хвърли поглед на часовника, беше късно да звъни на Джони Гудфелоу. Ще му се обади утре.

Ирис се прибра вечерта със списание „Експрес“ в ръка.

— Четвърто място в класациите! За петнайсет дни. Обадих се на Серюрие, пускат по четири хиляди и петстотин екземпляра дневно. Без да броим първоначалния тираж. Представяш ли си? Всеки ден четири хиляди и петстотин души си купуват книгата на Ирис Дюпен! Ще оглавя класацията. Обзалагам се, че следващата седмица ще съм на първо място! А ти ме питаш дали си заслужавало да ми обръснат главата на живо пред всички! — разсмя се и целуна списанието. — Трябва да живеем в крак с времето, скъпи. А времето на трубадурите отдавна е отминало! Бързо, Кармен, бързо слагай масата, гладна съм като вълк.

Очите й горяха с жълтеникав твърд пламък, който прогаряше списанието в ръката й. Тя го остави на масата, обърна се към него, учудена от мълчанието му, усмихна му се и наклони глава в очакване на поздравленията. Той вежливо се поклони и я поздрави.

Жозефин разтърка очи и си каза, че не сънува: седналата насреща й жена в автобус № 163 четеше нейния роман. Четеше с огромно увлечение, приведена над книгата, обръщаше страниците много грижливо, изчитайки внимателно ред по ред, сякаш се опасяваше да не пропусне нещо. Наоколо хората се движеха, говореха по джиесемите, кашляха, подвикваха си през главата й, тя не помръдваше. Четеше.

Смаяна, Жозефин не я изпускаше от поглед. „Смирената кралица“ в автобус № 163!

Значи беше истина онова, което пишеха по вестниците — книгата й се продава като топъл хляб. Отначало не й се вярваше. Дори си беше помислила, че Филип я изкупува. Но фактът, че видя с очите си романа в рейс 163, доказваше успеха.

Всеки път, когато прочетеше положителен отзив, й идваше да кресне победоносно, да се смее до сълзи, да подскача като кенгуру. Хукваше при Шърли. Единственото място, където необезпокоявана можеше отприщи радостта си. „Продава се, Шърли, книгата се продава, написала съм бестселър! Представяш ли си, аз, никому неизвестната научна сътрудничка с мизерната заплата, със скучните прашни лекции, малката загубенячка, която нищо не разбира от живота! Като за първи опит е направо страхотно!“ Шърли подвикваше „оле“ и двете се впускаха във вихрено фламенко. Веднъж Гари ги изненада. Мигом спряха, зачервени и задъхани.

Постепенно, с течение на времето, я обзе чувство на огромна празнота. Усещането, че е ограбена, насилена, използвана. Омърсена. Ирис беше запълнила цялото пространство. Ирис се усмихваше отвред. Сините очи на Ирис я дебнеха от всяка будка за вестници и списания, Ирис говореше за терзанията на писателя, за самотата, за XII век, за свети Бенедикт. Как се е родила идеята да разкаже тази история? Като влязла в катедралата „Сакре Кьор“ в една меланхолична вечер. Докато съзерцавала статуята на красивата светица с нейното нежно лице, в ума й сякаш се появила историята. А идеята да я нарече Флорин? „Правех торта със сина си и тъкмо сипвах от брашното «Франсин» в купата. Франсин-Флорин-Франсин-Флорин!“ Жозефин слушаше смаяна. Откъде й хрумваха подобни неща? Един ден дори я чу да споменава как Бог я дарил с вдъхновение, така обясни лекотата на изказа. „Аз не пиша, диктува ми се.“ Жозефин се тръшна на столчето до мивката. „Е наистина прекали, каква наглост!“

Отвори остъклената врата към балкона и погледна към звездите. „Това вече е прекалено, не издържам! Достатъчно ми е тежко да я гледам как позира, как си присвоява Флорин, сега посяга и към вас! На мен какво ми остана? Да лапам мухите? И откъде е разбрала, че си говоря с вас? Никога не съм й казвала, или май веднъж… Граби всичко! Вампир.“

Вечерта, когато бе видяла жената в рейса да чете книгата, тя звънна на вратата на Шърли. Никой не отвори. Прибра се вкъщи и намери бележка от Зое: „Мамо, ще спя у Александър, Кармен ще дойде да ме вземе. Ортанс ми каза, че ще излиза тази вечер, не се притеснявай, обичам те, Зое.“

Беше сама. Стопли си изостаналото парче киш по лотарингски, добави две листа маруля и загледа как се смрачава. Тъжно, толкова тъжно.

Когато падна мрак, бутна остъклената врата на балкона и вдигна глава към небето.

— Татко — осмели се да прошепне, — татко? Чуваш ли ме? — и продължи с тънко детско гласче: — Не е честно… Защо тя винаги е най-напред, кажи ми? Пак ме избута на заден план, за пореден път. Когато бяхме малки и ни правеха снимки, мама винаги настояваше Ирис да се вижда най-добре. Очите на Ирис, прическата на Ирис, „свий се малко, Жо, не виждам цялата рокля на Ирис“.

„Престъпница, ти си престъпница“ — чуваше гласа на баща си. Силната му прегръдка, соленият вкус на кожата или на сълзите му, широките му крачки. Отнасяше я, сякаш за да я спаси. „Бяхме на плажа, беше лято, излизах от морето, плюех вода, давех се, очите ми смъдяха, плачех, плачех… После, спомням си, той престана да спи заедно с мама в тяхната стая. После се криеше зад кръстословиците, нескопосните си каламбури и дървената си лула. И после умря. Гушна букета, ритна камбаната… — тя тихо се засмя. — Щеше да оцениш тези изрази, татко! Татко, татко — пропя в тъмнината. Някой ден ще открия липсващата частичка от пъзела. Някой ден ще разбера. А дотогава ти благодаря, мили татко, за този успех. Донесе ми утешение. Престанах да се страхувам. А това е важно. Вече не се чувствам застрашена. Сигурно се гордееш с мен, защото ти знаеш, че аз написах книгата.“

Тя въздъхна — едно бе сигурно, имаше още много да учи. Човек си мисли, че е спечелил, когато е победил веднъж, но винаги има следваща победа, за която трябва да се бори. „Преди животът ми беше простичък. Сега много се усложни. Или може би преди не съм живяла…“

Тя отново вдигна глава. Вече не изпитваше гняв.

Протегна ръце към небето, изпрати цялата си радост, цялата си любов на звездите. Не завиждаше на Ирис. „Ирис знае, че аз съм написала книгата. Знае го. Красивата й слава се крепи на лъжа.“

Обзе я ведро спокойствие. Очакваше я научният й труд. Трябваше да поработи върху него. Да се върне в библиотеката при старите писания и историческите трудове.

А някой ден ще напише нова книга.

Книга, която ще бъде нейна, само нейна.

„Какво ще кажете, звезди?“

Марсел Гробз излезе от сградата на летището, хвърли куфарите в багажника на колата и се настани на седалката до шофьора си.

— Изтощен съм, драги ми Жил! Прекалено съм възрастен вече за такива дълги полети.

— Така си е, Шефе. Цял месец обикаляне, смяна на хотели, а и часовата разлика, хич не е лесно!

— Кучешки студ е тук! Още сме краят на октомври, а сякаш иде ледников период. Там ухаеха вишните… Не съм ли много скапан?

Жил хвърли бърз поглед към Марсел Гробз и отсече, че Шефа е свеж като краставичка.

— Бива си те! Тук-там е на бабуни краставичката. Колкото и да се трепя, колкото и да тичам като гламав, не мога да стопя паласките. А иначе — какво ново? Купил ли си ми вестници?

— На задната седалка са. Книгата на заварената ви дъщеря госпожа Дюпен жъне грандиозен успех…

— Написала е книга?

— Дори майка ми си я купи и страхотно я хареса!

— Олеле, сега ще ми надуят главата! А иначе…

— Иначе нищо. Закарах колата на преглед, както ми казахте. Всичко е наред. Къде да ви карам?

— В службата.

— Няма ли да минете първо през къщи?

— В службата, ти казвам…

Да види Жозиан. Когато говореха по телефона, тя се държеше студено. Едва го слушаше и изобщо не беше любезна. Да, не, знам, ще видя, ще говорим, като се върнеш. Може да е започнала пак да се среща с оня Шавал! Развратно копеле!

— Нещо ново за Шавал?

Шофьорът му Жил Лармоайе беше приятел с Шавал. Двамата често обикаляха нощните заведения. Жил му беше разказвал за бурните им нощи, за оргиите по разните съмнителни барове, „задник отляво, задник отдясно, при Шавал няма празно“, на сутринта отново стягаха вратовръзките и отново започваше бачкане, Шавал в офиса, Жил зад волана. Жил нямаше грам амбиция. Марсел се беше опитал да го уреди някъде, но Жил обичаше само едно: колите. За да го зарадва, Марсел ги сменяше на всеки две години.

— А, не знаете ли?

Марсел се оглеждаше в огледалото на сенника. „Това под очите ми не са сенки, а направо черни ями!“

— Кое?

— Шавал. Загубил си е ума по племенницата ви…

— Малката Ортанс?

— Същата! Разказа му играта! Страшна работа… Кара го да пълзи на четири крака! Досега да си е изял шапката, ако носеше шапка. От шест месеца се опитва да я прекара, ама не се получава! Всяка нощ си помага саморъчно вкъщи под чаршафа. Направила го е луд.

Марсел избухна в смях, разведрен. Значи Шавал не се върти покрай Жозиан. Извади мобилния си и звънна в офиса.

— Душко, аз съм. В колата съм, на път към теб… Ти как си?

— Добре…

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Танцувам от радост! — и му затвори.

— Проблем ли има, шефе?

— Жозиан. Държи се студено с мен, избягва ме. Затвори ми.

— О, мадамите… Само да им дойде оная работа, и хайде, сърдят се, без да знаем защо.

— В такъв случай оная работа я държи цял месец. И май ще ми излезе през носа! — той се отпусна удобно и реши да подремне. — Събуди ме, преди да стигнем, за да се освестя!

Появата му в офиса не развесели Жозиан. Тя дори не стана от стола си. Той разтвори ръце и понечи да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Пощата е на бюрото ти. Както и списъкът на хората, които са те търсили. Пресяла съм имената.

Той отвори вратата на кабинета си, влезе, седна и видя най-отгоре върху купчината писма снимката на мадамата от Лидо с проводени очи. Грабна я и нахилен се върна при нея.

— Заради това ли се мусиш от толкова време, душко?

— Не виждам нищо смешно. Поне на мен никак не ми е забавно!

— Леле, ти никак не си наясно. Ама никак! Това беше за заблуда на Анриет! Рьоне ми спомена, че един ден я видял да се върти наоколо, да души, нямало жива душа — естествено де, било първи май! Реших, че е много съмнителна тази работа, прегледах подробно документацията и открих, че един плик е отварян, а разписките в него съвсем сигурно са прекопирани — пликът със сметките на украинеца. Горката злобарка! Въобразява си, че държи доказателство как издържам метреса и злоупотребявам с общите пари. Мисли си, че ме е пипнала! Бях решил да й натрия носа. Оставих тази снимка на видно място в стаята, снимаха ни една вечер в „Лидо“ в компанията на важен клиент, една вечер, когато ти не пожела да ме придружиш. Измислих й дори име и тя се хвана на въдицата: души, търси, Анриет, търси! Номерът мина. А ти си се тревожила заради това през цялото време, докато ме нямаше?

Изпълнена с подозрение, Жозиан не сваляше поглед от него.

— Смяташ ли, че ще ти повярвам?

— Защо да те лъжа, душко? Не познавам това момиче. Позирах за снимката, малко забавление, нищо повече… Спомни си, беше една вечер, когато ти не искаше да излизаш, някъде преди година и половина, каза, че си уморена…

„Една вечер, когато имах среща с Шавал — припомни си Жозиан. — Горкият дебелак! Прав е.“ Тогава тя се престори, че има мигрена, и го пусна да пие сам в компанията на някакви клиенти.

Той пристъпи към бюрото на Жозиан и се спъна в пътна чанта.

— Каква е тази чанта?

— Бях решила да се махам. Чаках да си изясним нещата и да вдигам гълъбите…

— Полудя ли! Ти изобщо не си добре!

— Ранима съм, има разлика.

— Наистина ми нямаш доверие.

— Тази стока е най-дефицитна, имам предвид доверието…

— Ми ще ти се наложи да свикваш. Защото аз съм тук и тука ще остана! Заради теб, пиленцето ми! Ти си моят живот.

Прегърна и я залюля, припяваше тихо: „Каква глупачка само! Каква глупачка! Ама и аз да се кося цял месец, задето ми затваря телефона!“

Тя се отпусна в прегръдката му, чакаше го да престане да нашепва, за да му съобщи голямата новина, потвърдена е лабораторен тест. „Да степенуваме емоциите — каза си тя, — ще го изчакам да слезе на земята и щом докосне пода, ще го изстрелям директно на седмото небе с вестта за малкия Гробз.“

— Щото, душко, със снимката правех двоен удар. Баламосвах я и отклонявах подозренията. Нали се сещаш, ако надуеш корема… Нямаше да се досети! Вторачва се в Наташа, а не в теб. Ти ще се закръгляш на спокойствие под носа й, докато тя търчи и души по лъжливата писта.

Жозиан бавно се отдръпна. Не й хареса особено току-що чутото.

— Защото не смяташ да й признаеш, когато се разбере, че съм бременна, така ли? Смяташ да я оставиш с подозренията й?

Марсел пламна като божур, уличен в явна подлост.

— Съвсем не, душко, съвсем не… Просто се нуждая от малко време, за да се организирам! С нея съм като с вързани ръце.

— Така значи. От колко време си приказваме за това дете, а ти все още не си се организирал, както се изразяваш?

— Няма да седна да те лъжа, душко, много ме е шубе. Не знам как да подхвана работата, как да я отстраня, без да се втурне да ми отмъщава и да ми сервира подли номера.

— Ходи ли при нотариуса?

— Страхувам се да му кажа, за да не я предупреди. Много са близки двамата, ще знаеш, тя често го посещава.

— Значи нищо не си направил? Ама съвсем нищичко? Омайваш ме, дрънкаш ми по цял ден за ангелчето, а не си отлепяш задника от стола да се задействаш.

— Ама ще го направя, душко, ще го направя, щом се наложи. Обещавам ти, ще бъда на висота!

— На висотата на дребнавата си душа? Не е нужно да се престараваш, виж се, вече пълзиш по мокета!

Жозиан се надигна, приглади смачканата си рокля, изпъна я горе, грабна дамската си чанта и заяви, посочвайки театрално с ръка бюрото и стаята:

— Погледни ме добре, Марсел Гробз, защото повече няма да ме видиш. Отказвам се, отлитам, стопявам се в атмосферата. Няма смисъл да изпращаш да ме следят, отивам си, махам се веднъж завинаги! Да ти кажа, че ми досаждаш, ще прозвучи прекалено нежно, отвратена съм от подлостта ти.

— Душко, обещавам…

— Колко време стана, откакто получавам само обещания! Откакто те познавам, само това ми сервираш. Задръсти ми се хранопроводът от обещания. Повръща ми се. Не ти вярвам вече, Марсел…

Тя се наведе, грабна пътната чанта и потропвайки решително с високите си токчета, напусна фирмата на Марсел Гробз на 22 октомври точно в единайсет часа и петдесет и осем минути.

Не спря да поздрави Рьоне.

Не спря да се разцелува с Жинет.

Не въздъхна, минавайки покрай глицинията.

Не се обърна, след като мина през портала и излезе на улицата.

„Ако забавя крачка — каза си тя, загледана право напред, — няма да се махна никога.“

След вечерята Александър заведе Зое в скривалището си.

То беше в малък нормандски гардероб, който баща му бе купил от един вехтошар в Сен Валери ан Ко. Бяха ходили дотам тримата семейно. Баща му имаше среща с клиент англичанин на малкото нормандско пристанище. Англичанинът го чакаше на корабчето си. След няколко часа, прекарани на борда, поеха покрай брега на разходка. Спряха при един търговец на стари вещи. Александър запрелиства разни стари комикси, а родителите му потънаха в задната част на дюкяна с надеждата да изровят някоя забравена картина. Така и не откриха, но за сметка на това баща му се влюби в нормандското гардеробче. Майка му не го искаше, твърдеше, че нямало да подхожда на мебелите им, щяло да е не на място, щяло да стои направо ужасно… „Сега никой не купува нормандски гардероби, Филип!“ Баща му обаче настоя: „Толкова малки вече няма никъде, във всеки случай аз не съм виждал, ще го сложа в кабинета си, няма да ти се натрапва и съвременните мебели ще изпъкват по-ярко, харесва ми да смесвам стиловете, знаеш го, а и ще внесе нотка на топлота, ще събуди спомени за буржоазни семейства, нали и самите ние сме буржоазно семейство?“

Александър не разбра напълно края на изречението, но бе сигурен, че баща му ще купи гардероба.

Филип го сложи в кабинета си и Александър свикна да се крие в него. Гардербчето миришеше на паста за полиране и на лавандула и ако човек се заслушаше, можеше почти да долови плисъка на вълните и ударите на мачтите, които се блъскаха една в друга. Беше облечено отвътре с жълтозелена кретонена дамаска. Детето влизаше, затваряше вратите, слагаше си слушалките на уокмена и свито на кълбо, облегнало глава на стената, потъваше в своя ССВС (Супер Секретен Въображаем Свят). В този ССВС имаше една страна, в която хората живееха в духа на песента на Джон Ленън Imagine. Друг задължителен аксесоар за ССВС: очила с кръгли стъкла, с които да вижда невидимото. Често вземаше Зое със себе си. „Виж — разказваше й той, — в ССВС пейзажите са от сладкиши, хората са облечени в бяло, никой не се мие, всички са чисти и всеки прави каквото си поиска. Там няма учители, няма пари, няма училища, бележки, задръствания, няма разведени родители, всички се обичат, единственото правило е да не досаждаш на другите обитатели.

И да говориш английски.“

Много държеше на последното. Отначало Зое доста се измъчи. Александър говореше свободно английски, понеже всяко лято родителите му го изпращаха в английско училище. Тя изцяло разчиташе на братовчед си и ако нещо не разбираше, той й превеждаше. А ако не й превеждаше, примираше от страх, докато го слушаше, без да разбира. Тя държеше братовчед си за ръка и чакаше продължението на приключенията, които той съчиняваше. Александър изпълняваше всички роли, дори на вятъра и бурята!

Тази вечер Кармен им поднесе вечерята рано. Ирис отиде на някакво тържество за книгата, а Филип — на делова вечеря. Александър и Зое бързо се оттеглиха в кабинета на Филип и със заговорнически вид се напъхаха в магическия гардероб. Александър беше създал цял ритуал. Първо трябваше да си сложат очила с малки кръгли стъкла и да кажат три пъти: Hello, John, hello, John, hello, John. След което сядаха, свити на кълбо, затваряха очи и пееха песента на Джон Ленън: Imagine there’s no countries, it isn’t hard to do, nothing to kill or die for, and no religion too19. И накрая, хванати за ръка, чакаха да дойде някой пратеник от ССВС и да ги отведе.

— Нали Кармен няма да ни открие?

— В кухнята е, гледа любимия си сериал…

— Ами баща ти?

— Ще се прибере късно. Престани да мислиш за това! Съсредоточи се и нека първо повикаме Големия бял заек…

Зое затвори очи и Александър произнесе магическите слова:

— Hello White Rabbit, where are you, White Rabbit?

— Here I am, little children… Where do you want to go today?

— Central Park… New York… The imagine garden…

— Okay, children, fasten your seat belts!20

Престориха се, че си закопчават коланите.

— Никога не съм била в Сентрал Парк — прошепна Зое.

— Аз съм бил. Тихо. Да го последваме… Ще видиш колко е красиво. Представи си… Има каляски, теглени от коне, езера с патици и скулптура на Алиса в страната на чудесата… В Сентрал Парк има статуя и на Големия бял заек!

Бяха готови да поемат за Сентрал Парк, когато вратата на кабинета се отвори и се чуха стъпки.

— Да не е баща ти?

— Шшт! Чакай… ще видим.

— Не може да видим, нали сме затворени.

— Колко си глупава! Чакай… Може би е Големия бял заек.

Беше Филип. Чуха го да говори по телефона. На английски.

— Мислиш ли, че и той играе с нас? Знае ли за ССВС?

— Шшт! — той сложи ръка на устата на Зое и двамата се заслушаха със затаен дъх.

— She didn’t write the book, John, her sister wrote it for her. I am sine of it21…

— Той какво казва?

— Чакай!

— Yes, she’s done it before! She’s such a liar. She made her sister write the book and she is taking advantage of it! It’s a big hit here in France… no! Really! I’m not kidding!22

— Какво казва? Нищо не разбирам!

— Колко си досадна, Зое! Почакай малко. После ще ти преведа. Ще пропусна нещо заради теб.

— So let’s do it. In New York… At the film festival. I know for sure he’s going to be there. Can you manage everything? OK… We talk soon. Let me know23…

И затвори телефона.

Скрити в шкафа, недоумяващи, шашнати, двете деца не можеха да помръднат. Не смееха да пошепнат, нито да шавнат. Филип пусна стереоуредбата и се понесе класическа музика, така че можаха да поговорят.

— Какво каза той? Какво каза? — настоя Зое, която беше махнала кръглите очилца.

— Каза, че майка ми не е написала книгата. Че твоята майка я е написала. Че майка ми и друг път е постъпвала така и че е голяма лъжкиня.

— Ти вярваш ли?

— След като го казва, значи е истина… Той не лъже, убеден съм.

— Вярно е, че заради този дванайсети век книгата ми прилича повече да е от майка ми. Значи тя я е написала, а твоята майка… Но защо, Алекс, защо?

— Не знам защо…

— Да попитаме ли Големия бял заек?

Александър я изгледа със сериозен вид.

— Не, ще останем още малко тук. Може татко пак да говори по телефона!

Чуваха Филип да крачи из стаята. После спря. Досетиха се, че пали пура, и скоро доловиха мириса й.

— Как смърди! — възнегодува Зое. — Искам да излезем. Не мога да дишам.

— Изчакай, докато той се махне. Не бива да ни вижда тук… Защото иначе няма да има ССВС. Ако някое тайно място се разкрие, край с него… Потърпи малко, изчакай.

Не им се наложи дълго да чакат. Филип излезе от кабинета си да пита Кармен къде са децата.

Измъкнаха се и тихомълком се добраха до стаята на Александър, където Филип ги откри, седнали на пода и потънали в четене на комикси.

— Как сте, деца?

Те се спогледаха неловко.

— Да не ви уплаших? Искате ли заедно да изгледаме някой филм? Утре няма училище, значи може да поостанете до по-късно.

Те кимнаха успокоени и се сдърпаха при избора на филма. Александър искаше „Матрицата“, а Зое — „Спящата красавица“. Филип ги сдобри с предложението за „Убиецът живее на № 21“.

— Зое, ще останеш доволна. Малко ще се уплашиш, но краят е хубав.

Настаниха се пред телевизора и докато Филип зареждаше касетата, двете деца се спогледаха сериозно като съучастници.

Лука й беше споменал преди шест месеца: „През октомври в Монпелие ще има симпозиум, посветен на сакралното в средновековието. Аз ще участвам, вие можете да се запишете и да изнесете реферат по темата. Още една публикация ще бъде плюс за вас.“ И сега тя заминаваше при него в Монпелие. Неговият доклад беше за петък. Нейният бе предвиден за събота следобед.

След дългото лятно отсъствие той се бе появил отново. Не даде никакви обяснения. Един прекрасен ден го срещна в библиотеката. Не посмя да го разпитва. Той се поинтересува любезно: „Приятно ли прекарахте лятото? Добре изглеждате, отслабнали сте, отива ви… Купих си мобилен телефон, за което се ненавиждам, но съм принуден да призная, че има полза от него. Не знаех къде да ви се обадя през лятото, нямах номера ви. Да, и двамата сме изостанали от времето.“

Тя го дари с усмивка, развълнувана, че той каза „двамата“, смутена, че се уеднаквява с нея. В следващия миг стреснато се впусна да изброява прелестите на лятото, Довил, Париж през август, почти празната библиотека, спокойното улично движение, бреговете на Сена, плажа в сърцето на града.

Дойде да я посрещне на гарата. Усмихнат, с вечния си дъфел, с тридневна брада, от която хлътналите му бузи бяха потъмнели. Изглеждаше щастлив, че я вижда. Грабна чантата й и я поведе към изхода, сложил леко ръка на рамото й. Тя вървеше, оглеждаше се наляво и надясно да види дали хората я забелязват в компанията на такъв красавец. Издигаше се в собствените си очи.

— И аз си взех мобилен.

— А, чудесно… Ще ми дадете номера си.

Минаха покрай будка за вестници. „Смирената кралица“ запълваше цял рафт на витрината. Жозефин се стресна.

— Видяхте ли? — обърна се към нея Лука. — Какъв успех! Купих си я заради голямата шумотевица покрай излизането й и трябва да ви кажа, че не е никак лоша. Никога не чета съвременни романи, но ми се прииска да го прочета заради епохата, в която се развива действието. Изгълтах го буквално на един дъх. Добре е написан. Вие четохте ли го?

Жозефин измърмори „да“ и побърза да смени темата. Попита как протичат сбирките. Да, лекциите били интересни, докладът му се приел добре, да, щели да го публикуват.

— А днес, ако нямате нищо против, ви каня на вечеря. Запазил съм маса в ресторант на брега на морето. Много ми го похвалиха…

Следобедът мина бързо. Тя говори двайсет минути с ясен и сигурен глас пред трийсетината души, насядали в залата. Стоеше изправена и сама се учуди на тази новопридобита самоувереност. Няколко колеги дойдоха да я поздравят. Един от тях спомена за успеха на „Смирената кралица“, щастлив, че XII век най-после заема полагаемото му се почетно място и най-вече е изчистен от повтаряните до втръсване клишета. „Хубав текст, добра работа“ — каза на тръгване. Жозефин не разбра дали имаше предвид реферата, или романа, после се сети, че и двете бяха с еднакво авторство. „Накрая ще взема да забравя, че аз съм авторът на романа!“ — си каза тя, докато подреждаше листовете.

Срещнаха се с Лука в хотела. Отидоха с такси до ресторанта, който се намираше на плажа „Карнон“, и се настаниха на маса досами брега.

— Не ви ли е студено? — попита той, разгръщайки менюто.

— Не. Това външно отопление ми опече раменете — засмя се тя и посочи с брадичка поставения наблизо мангал.

— Като ви опече цялата, ще ви включат в менюто — засмя се той.

Изглеждаше напълно променен. Сякаш се бе подмладил и станал по-безгрижен, изплувал бе от обичайните сенки, които обикновено го затулваха.

Тя се чувстваше весела, лека. Хвърли поглед на листа и реши да си поръча същото като него. Той избра виното. „За пръв път го виждам толкова спокоен, може би и на него му е приятно да е с мен.“

Той се интересуваше от дъщерите й, попита я дали е искала да има деца, или Ортанс и Зое са плод на случайностите на брака. Тя го погледна учудено. Досега не си беше задавала подобен въпрос.

— Всъщност, да ви кажа право, преди не се замислях много-много. Животът ми стана по-сложен, откакто се разделихме с Антоан. Но и по-интересен… Преди се оставях на живота да ме носи, омъжих се, родих деца и нямах нищо против да остарея до мъжа си, да стана баба. Скромен, тих живот. Раздялата ме събуди…

— А събуждането трудно ли беше?

— Доста трудно, да.

— Спомняте ли си, когато отидохме на кино, първия път, казахте, че пишете книга, после се поправихте, исках да разбера дали е било грешка на езика, или…

— Така ли съм казала? — попита Жозефин, за да спечели време.

— Да. Трябва да пишете, представяте историята по много образен начин. Днес следобед ви слушах.

— А вие? Вие защо не пишете?

— Защото, за да пиша, е нужно да съм материално осигурен. И да имам своя гледна точка. Да разбера кой съм… Нещо, което все още не съм разбрал.

— А създавате у околните тъкмо обратното впечатление.

— Така ли?

Той повдигна вежда, лицето му се изкриви от болезнена гримаса, ръката му въртеше чашата вино.

— Тогава да кажем, че външността лъже… Всъщност тя винаги лъже. Знаете ли, ние си приличаме по едно нещо — и двамата сме самотници… Наблюдавам ви в библиотеката, не говорите с никого, много съм поласкан, че проявявате интерес към мен.

Тя се изчерви:

— Подигравате ми се!

— Не, съвсем сериозно. Работите, без да откъсвате поглед от книгите, и си тръгвате тихо като мишле. С изключение на случаите, когато разпилявате книгите по пода!

Жозефин се разсмя.

Около вечерята витаеше някаква атмосфера на нереалност. Жо някак не успяваше да се убеди, че наистина е тя, че седи насреща му на терасата на морския бряг. Свенливостта я напускаше, в гърдите й се надигаше желание да разтвори душата си, да се разприказва. Ресторантът се беше напълнил и първоначалното спокойствие бе изместено от шумни разговори. Налагаше се да се навеждат през масата, за да се чуват, което подсилваше чувството за близост.

— Лука, бих искала да ви попитам нещо много лично…

Реши, че смелостта й идва от виното и от морския бриз на отминаващо лято, който повдигаше леко белите покривки на масите, късите поли на жените. Чувстваше се добре. И всичко наоколо сякаш излъчваше същото добро самочувствие. Нощната влага рисуваше гирлянди по паркета и те й действаха насърчително. Имаше необичайното усещане, че е в съзвучие с обстановката. Предусещаше, че щастието е на една ръка разстояние, и не искаше да го изпусне.

— Никога ли не сте се женили? Никога ли не сте искали да имате деца?

Той не отговори. Помръкна, зарея поглед, изпъна устни в две горчиви тънки черти.

— Предпочитам да не отговарям, Жозефин…

В нея отново се надигна болезненото чувство, че е казала нещо неуместно.

— Съжалявам, не исках да ви засегна.

— Не сте ме засегнали. Всъщност аз пръв започнах да задавам лични въпроси…

„Но ако си говорим само за най-общи неща или за средновековието, никога няма да научим нищо един за друг“ — възкликна тя наум. През лятото, прелиствайки списанията, го беше видяла на реклама за мъжки парфюм. Бе прегърнал висока жена с елегантен силует и тъмна дълга коса, която се смееше, отметнала назад глава. Жо дълго изучава рекламата — в погледа на Лука искреше непозната за нея сила. Властно и непоколебимо желание. Мъжете със сигурност щяха да поискат да си купят този парфюм, за да са като него. Почуди се дали да не си пусне косата да порасне като на тъмнокосата красавица от рекламата.

— Това лято ви видях в реклама за парфюми, поне така ми се стори — подхвърли тя в желанието си да смени темата на разговора.

— Да не говорим за това, може ли?

Погледът му пак беше станал потаен и непроницаем. Обърна глава към вътрешността на ресторанта, сякаш очакваше някого. Чудесният забавен мъж, с когото си беше говорила преди секунди, бе отстъпил мястото си на някакъв непознат.

— Стана студено, дали да не тръгваме?

Жозефин го наблюдаваше, докато пътуваха с таксито към хотела. Той се бе дръпнал в ъгъла и гледаше навън.

— Съжалявам, не биваше да ви задавам въпроси. Толкова ни беше приятно, преди да се разприказвам така неуместно…

Той я погледна с безкрайна нежност и умора и я притегли към себе си.

— Очарователна сте, Жозефин. Не знаете колко ме трогвате. Не се променяйте, заклевам ви, недейте!

Така умоляващо произнесе тези думи, че Жозефин се изненада от силата на емоцията му. Той подпря с пръст брадичката й, повдигна лицето й, за да я накара да го погледне, и добави:

— Аз съм невъзможен. Чувствам се добре, когато сме заедно. Действате ми успокояващо, обичам да говоря с вас…

Тя сложи глава на рамото му и се отпусна. Вдишваше мириса му, опитваше се да открие уханието на върбинката и лимона, сандаловото дърво и портокаловата кора, за да разбере дали парфюмът му е същият като на рекламата. Уличните лампи дефилираха покрай тях. Искаше й се нощната разходка никога да не свършва. Ръката на Лука на кръста й, тишината на нощта, равномерното движение на колата и тъмните дървета, които се изпречваха пред фаровете. Когато той я целуна, доверчиво се отпусна в ръцете му. Беше дълга, нежна, бавна целувка. Отделиха се един от друг едва когато таксито спря пред хотела.

Взеха мълчаливо ключовете си, качиха се на третия етаж, където бяха стаите им, и когато Лука застана на прага на нейната и понечи да влезе, тя не го спря.

Не го спря, когато сложи ръце на раменете й и отново я целуна.

Не го спря, когато вдигна пуловера й, за да я погали.

Не го спря…

Но в мига, в който се отпусна в прегръдките му, образът на тъмнокосата жена от рекламата се изпречи между двама им. Видя тънката й талия, загорелия й корем с очертани мускули, опънатите назад фини ръце. Стисна зъби, прибра си корема, глътна го с всичка сила, за да не почувства той тлъстините, „дебела съм, грозна съм, ще ме разсъблече и ще види“. Видя се гола, притисната до него — раждала жена с тънка и права коса на клечки, с дребни пъпки по гърба, пълна, с памучни бели гащи…

Отблъсна го: „Не, не, моля ви, не.“

Той се отдръпна учуден. Подчини се. Извини й се и с уж нехаен тон каза:

— Няма да ви досаждам повече. Да забравим. Ще се видим ли утре на закуска?

Тя кимна и го проследи с поглед как излиза от стаята, а в гърдите й напираха ридания.

— Нула, Шърли! Аз съм кръгла нула. Той ме прегърна, целуваше ме, беше толкова хубаво, толкова хубаво, а от ума ми не излизаше мисълта за тлъстините ми, за памучните гащи… Той си тръгна, а аз неудържимо плаках… Сутринта на закуската си говорихме нормално, сякаш нищо не се беше случило. Той беше много любезен, сърдечен, току ми подаваше панерчето с кроасаните, попита ме дали съм спала добре, в колко часа тръгва влака ми. Отказвах да сложа в уста дори хапка от кроасана, бях бясна, боях се, че може да стана още по-дебела. Този мъж е мечтата на живота ми, а аз го отблъснах! Луда съм, сигурно съм полудяла… Край, за нищо не ставам. Животът ми свърши.

Шърли я остави да довърши и без да спира да разточва кората за сладкиша, който правеше, отсече:

— Животът ти не е свършил, а едва започва. Единственият проблем е, че ти не го знаеш. Току-що написа книга, която се оказа истински триумф…

— Не е моя.

— Не я ли написа ти въпросната книга?

— Да, обаче…

— Няма обаче, има ти и никой друг — заяви Шърли и я посочи заплашително с точилката.

— Да, но…

— Но не знаеше, че можеш да пишеш. Следователно, да бъдем справедливи, сестра ти ти направи услуга… Нямаше да напишеш книгата, ако тя не те бе помолила, а на всичкото отгоре и ще спечелиш доста пари.

— Така е, вярно е.

— Благодарение на нея откри, че можеш. Печелиш точка. Сега ми направи удоволствието да забравиш книгата. Забрави я и си живей тихо и кротко живота… Пиши. Пиши за себе си! От свое име. Желаеш един мъж и го отблъскваш, искаш да пишеш и се колебаеш, мамка му, стига, Жо, отчайваш ме с тези твои колебания и съмнения. И най-вече, най-вече престани да повтаряш, че си грозна и дебела! Не, не си.

— Защо тогава се виждам такава, можеш ли да ми обясниш?

— Одри Хепбърн е била убедена, че е грозна, я си спомни. Всички се смятаме за грозни!

— Ти не!

— Да кажем, че за разлика от теб аз съм получила повече обич в детството си. Имах страхотната любов на майка ми, която трябваше скришом да ме обича, но ме обичаше безкрайно. Както и баща ми!

— Каква беше майка ти?

Шърли се поколеба за миг, набучка с вилица разточеното тесто и подзе:

— Не беше от приказливите, не беше експанзивна, но щом влезех в стаята, лицето й се озаряваше, бръчките й се изглаждаха, притесненията й се изпаряваха. Не ме прегръщаше, не ме целуваше, но ме гледаше с такава огромна любов! Усещах я с такава сила, че понякога нарочно се връщах в стаята, за да видя отново и отново радостта на лицето й! Тя ме изгради мълчаливо, без да ми се меси, даде ми такава солидна основа, че за мен не съществуват съмненията, които те терзаят…

— А баща ти? — продължи Жозефин, учудена, че Шърли заговори за детството си, и с намерение да се възползва и да я доразпита.

— И той беше такъв. Също толкова тих и дискретен като майка ми. Никога никакъв жест пред хората, нито целувка, нито прегръдка. Не му беше присъщо. Но винаги можех да разчитам на него. Това важеше и за двамата, а да ти кажа, животът им невинаги е бил лесен… За теб това е непознато. Ти си израснала самотна, неуверена. И до днес все още си нестабилна, но ще се справиш, Жо, ще се справиш!

— Вярваш ли? След случилото се онази нощ с Лука не ми се вярва…

— Това е просто епизод, перипетия. Не е краят. И ако не се получи с него, ще стане с друг някой…

Жозефин въздъхна и започна да брои резенчетата ябълка, които Шърли нареждаше върху тестото.

— Защо ги режеш толкова тънки?

— Защото е по-вкусно… Стават по-хрупкави.

— Къде се научи да готвиш?

— В кухнята…

— Много остроумно!

— Край на откровенията за днес, красавице моя. Прекалено си развързах езика… Знаеш ли, че си станала голяма хитруша?

Шърли метна ябълковия сладкиш във фурната, нагласи часовника и предложи на Жозефин да отворят бутилка хубаво вино, за да отпразнуват новия й живот.

— Новия ми живот или последния ми провал?

— Your new life, stupid!24

Тъкмо пиеха за новата и смела Жозефин, когато Гари влезе в кухнята, следван по петите от Ортанс. Той държеше мотоциклетна каска, косата му стърчеше на всички страни. Приближи се до майка си и я целуна по главата.

— Готова ли си със сладкишите, миличка мамо? Ако искаш, да ги разнеса. Един приятел ми даде мотора си…

— Не искам да караш мотор. Много е опасно! — извика Шърли и удари по масата. — Сто пъти съм ти казвала!

— Ще съм с него и ще го наглеждам — намеси се Ортанс.

— Как не! Той ще кара, ще се обръща назад към теб и ще катастрофирате. Не! Аз сама ще се оправя, а и Жо може да ме придружи.

Жо кимна. Двамата младежи се спогледаха с въздишки.

— Няма ли останало парче сладкиш, умирам от глад — избоботи Гари.

— Говори ясно, нищо не ти разбирам. Вземи това крайче, много е препечено… Ти искаш ли, Ортанс?

Ортанс наплюнчи пръст и лапна няколко трохи.

— От сладкиши се дебелее…

— За теб няма опасност — отвърна Жозефин с усмивка.

— Мамо, ако искаш да си слаба, трябва постоянно да внимаваш.

— Да ви кажа, имам новини от Макс — продължи Гари с пълна уста. — Върнал се е в Париж и живее при майка си… До гуша му дошло да се занимава с кози!

— Върна ли се на училище?

— Не. Тъй като е навършил шестнайсет, училището вече не е задължително…

— И с какво се занимава? — попита разтревожена Жозефин.

— Мотае се… Дойде в гимназията да ни види.

— Зле ще свърши — произнесе се Ортанс. — Продава дрога и играе покер по интернет с майка си…

— А госпожа Бартийе? — пак се обади Жозефин.

— Разправя, че я издържал някакъв патрав. Макс така го нарича… Патрав!

— Макс можеше да е супер момче — въздъхна Жозефин. — Май трябваше да го оставя при нас, вкъщи…

— Ако Макс беше останал у нас, аз щях да се махна! — отсече Ортанс. — Идваш ли, Гари, ще пробваме как върви скутера… Обещавам ти, Шърли, няма да кара като луд.

— Къде ще ходите?

— Ирис ни предложи да отидем да я погледаме. Ще я снимат за списание „Ел“ в студио „Пин ап“. Започва след час. Гари ще ме закара и ще поостанем малко. Ирис иска мнението ми за тоалетите си. Помоли ме да се погрижа за имиджа й. Другата седмица двете ще обиколим магазините…

— Тази работа не ми харесва, никак не ми харесва — промърмори Шърли. — Гари, нали ще внимаваш, обещай ми! Сложи си каската! И за вечеря да сте тук!

Гари целуна майка си по челото, Ортанс махна на Жозефин и двамата побързаха да излязат.

— Не ми харесва, че Гари кара скутер, не ми харесва… Не ми харесва и това, че Ортанс се върти около него. През лятото, когато бяхме в Шотландия, той я беше забравил. Не ми се ще тя отново да го обсеби…

— Не мога да изляза на глава с Ортанс, предадох се. Какво да сторя, скоро става на шестнайсет, първа е по успех в класа, учителите я хвалят. За какво да я упрекна… Така или иначе, нямам сили да й се противопоставям. Става все по-независима. Странно ми е, като се замисля — само преди две години беше малко момиченце…

— Ортанс никога не е била малко момиченце, Жо. Съжалявам, не искам да те обиждам, но дъщеря ти винаги си е била хиена.

— Дай да говорим за друго, иначе ще се изпокараме. Ти изобщо не я харесваш.

— Напротив, харесвах я. Но оттогава мина доста време. Не одобрявам как се държи с хората. Манипулира едни, експлоатира други, тя чисто и просто няма сърце.

— Ама и ти си една, щом стане дума за сина ти…

— Предавам се! Край. Идваш ли с мен да доставим сладките?

С пардесю от туид и жълт шал тип шотландско каре, Марсел Гробз седеше на пейката под глицинията в двора и унило съзерцаваше възлестите сухи клони, по които блестяха дъждовните капки. Жозиан си беше отишла. Станаха вече петнайсет дни, откакто изчезна. Наведе се, грабна пътната си чанта и чаткайки с тънките токчета на островърхите обувки, хлопна вратата. Чаткането продължи да отеква по паважа на двора, после заглъхна — Жозиан бе излязла навън. Не бе имал сили да се втурне подире й. Смазан от мъка, проследи докрай чаткането на токчетата, после седна на стола пред бюрото й. Оттогава, щом поседнеше, когато изникнеше свободен момент, в ушите му звучеше решителното и непоколебимо чаткане на токчетата на Жозиан. Сърцето му се късаше.

Едно листо плавно се завъртя и падна пред краката му. Той се наведе, взе го и го смачка. Без Жозиан нямаше желание да се бори. А толкова се нуждаеше от всичките си сили точно сега. Водеше най-трудното сражение в кариерата си. Заради нея, заради тях, заради бебето, за което непрекъснато си говореха и което не искаше да се появи.

Жинет го зърна през прозореца на халето, слезе от електрокара и отиде при него. Избърса ръце в гащеризона си, тупна го приятелски по гърба и седна на пейката.

— Нещо не си на кеф, старче?

— Не, без нея нямам сили за нищо…

— Не трябваше да я пускаш да си тръгва. Отлагаш, вечно отлагаш, Марсел! Разбирам я… не й останаха сили да чака повече, горкото момиче!

— Защо си мислиш, че на мен ми е приятно да я карам да чака?

— Само от теб зависи нещата да се оправят. Откога приказваш, а нищо не си предприел! Нормално е тя да смята, че криеш нещо. Просто ще поискаш развод и всичко ще си дойде на мястото.

— Точно сега не искам развод, подготвям огромна сделка! Не казвай на никого, Жинет, обещай ми! Дори на Рьоне…

— Обещавам. Познаваш ме, гроб съм!

— На път съм да купя най-голямата азиатска фирма производител на мебели и стоки за дома. Огромна работа, страхотна! Ипотекирал съм всичките си имоти, гол съм като пушка и не мога да си позволя лукса да се разделя с Анриет. Тя начаса ще си поиска дължимото — половината от състоянието ми! Стана година и половина, откакто работя по сделката. Никой не подозира. Движа всичко в най-дълбока тайна. Работата много се провлачи, наел съм цяла сюрия адвокати, какво ли не правя, за да ускоря нещата, но става. Защо, мислиш, изкарах цял месец в Китай? За да си правя кефа?

— А защо не си й казал?

Марсел направи гримаса и се сгуши в палтото си.

— Откакто стана онова с Шавал, не й вярвам както преди. Не че я обичам по-малко, не, но й нямам доверие. Стар съм, тя е млада, може да предпочете прегръдките на Шавал. Стар инстинкт ми е, свикнал съм да очаквам най-лошото, да предвиждам предателствата. Така че предпочитам да ме смята за страхливец…

— Е, това със сигурност, тя си мисли, че се напикаваш от страх и никога няма да напуснеш госпожата с шапката!

— След като подпишем, ще съм свободен да правя каквото поискам. Наредил съм работата така, че тя да няма пръст в новата фирма, никакво участие в стокооборота, нито в управлението, ще й отпусна хубава пожизнена рента, ще й оставя апартамента, нищо няма да й липсва, уверявам те…

— Знам, Марсел. Ти си готин пич…

— Но ако я няма Жозиан, каква полза от всичко това? Никаква…

Той вдигна друго сухо листо, повъртя го и го пусна на земята.

— Толкова исках дете. Толкова чаках възможността да заживея с нея! Тя беше моят двигател. Да работим двамата кротко, спокойно и малкия да ни се пречка из краката. Цял живот мечтая да имам дете и сега, когато смятах, че вървя към целта си…

Жинет пъхна ръце в джобовете на гащеризона и си пое дълбоко въздух.

— Чуй, Марсел. Имам две новини за теб: една добра и една лоша. От коя да започна?

— От лошата. Дотам съм се докарал, че вече ми е все тая!

— Лошата е, че не знам къде е. Нищо не ми каза, не се обажда по телефона, няма никаква вест от нея…

— Ах — въздъхна разочаровано Марсел. — Предполагах, че знаеш, но не ми казваш, защото тя те е помолила. Да си призная, бях решил да те попритисна…

— Не ми се е обаждала… Трябва наистина да е много бясна. Слага ни всички в един кюп.

Той се прегърби, отпусна глава и помълча известно време. Сетне се изправи и унило попита:

— А добрата?

— Добрата? Бременна е. В третия месец. Сигурно е смятала да ти съобщи, но като сте се сдърпали…

Марсел нададе вой на възторг и изненада и ококори детски невинни очи. Запелтечи, закима, разтрепери се, сякаш бебето танцуваше в корема му. Толкова силно стисна ръката на Жинет, че за малко да я счупи.

— Я повтори, я повтори…

— Бременна е, Марсел. И е луда от радост… Откри го скоро след като ти замина за Китай и ако не беше дошла госпожата с капелата и със снимката на рускинята, щеше да ти го съобщи по телефона, да го изкрещи с такава сила, че да ти спука тъпанчетата…

— Тя е бременна! Бременна е! Благодаря ти, Господи, благодаря ти!

Вдигна очи към небето, изпъна ръце, така стисна китки, че кокалчетата му побеляха. Сетне отново сведе глава, въздъхна, сякаш да премахне прекалено големите надежди и тревоги, натрупани през последните месеци. „Прилича на човекоподобна маймуна“ — помисли си Жинет с умиление. Неочаквано той се стегна, погледът му стана твърд, той вдигна очи към нея и попита:

— Да не го махне?

— Краката не я държаха, не беше на себе си от вълнение и радост, когато ми го съобщи. В следващите дни все си гледаше в краката, внимаваше къде стъпва, за да не навреди на бебето! Какво да ти разправям…

— Ще ставам татко, Господи! Жинет, представяш ли си… — прегърна я здраво и стисна главата й.

— Успокой се, Марсел. Успокой се. Не ща още да оплешивявам!

— Но това променя всичко! Бях се занемарил, бях престанал да тренирам, да вземам витамини, от днес започвам пак. Ако е бременна, ще се върне… Няма да остане сама с малкия в корема. В кабинета съм складирал какви ли не бебешки дрешки, люлката, количката, помпичката за изцеждане, бебефона, имам дори електрическо влакче! Тя го знае и ще се върне… Няма да ме лиши от тази радост. Тя не е такава! Знае колко държа на детето.

Жинет го погледна с усмивка. Радостта на Марсел дълбоко я развълнува, само дето не беше толкова сигурна, че Жозиан ще се върне. Добре я познаваше, Жозиан не беше от страхливите. Способна бе и сама да си отгледа детето. Вероятно е заделила някакви пари настрана и с подаръците, които й е правил Марсел през годините, ще е подсигурена поне на първо време.

Не каза нищо, надигна се от пейката, но преди да се върне в склада, го накара да се закълне, че нищо няма да каже на Жозиан, ако тя все пак се появи.

— Пълна тайна, Марсел, заключваш си устата, нали?

Марсел широко прекръсти засмяната си уста и сключи пръсти.

— Обещай ми, ако ти се обади, веднага да ми кажеш.

— Ти не си наред! Тя ми е приятелка, няма да я предам.

— Няма да ми казваш къде е. Само ще ми съобщиш: „Обади се, добре е, наддала е три кила, кръстът я боли, подпира си гърба с възглавнички, умира за захаросани кестени…“ И не забравяй да я питаш дали коремът й е щръкнал като за момченце, или е закръглен като за момиченце… Кажи й също да се храни добре, да яде червено месо, да си ляга рано, да спи по гръб, за да не го смачка…

— Ох, Марсел! Не смяташ ли, че малко прекаляваш?

— И най-важното, кажи й, че банковата й сметка ще се пръсне по шевовете! Главното е да не се лишава от нищо, душичката ми тя! Да се пази!

— Слушай, Марсел, родила съм три. И съм жива и здрава. По-спокойно!

— Страх лозе пази. Тя не е свикнала да си почива! Дано не вземе да се преумори.

— Връщам се да бачкам. Не ми плащаш да вися и да чакам на телефона, нали?

Марсел бодро скочи, прегърна глицинията и я разцелува. Дъждовните капки опръскаха лицето му. Сякаш плачеше от радост.

Ирис намръщена хвърли списанието на масичката. Беше паднала в капана. Прие журналистката вкъщи, почерпи я с чай и с лимонов сладкиш с глазура, поднесени от Кармен на голям резбован дървен поднос от „Браун & Бърди“, и отговори на въпросите й спокойно и небрежно. „Всичко беше идеално, бих могла да извикам «камера» и да направя филм! 14-и кадър. Кабинетът на писателката, краят на един есенен ден: поканила е журналистка в дома си. На пода е разпиляла книги, листове, оставила е отворен бележник с писалка върху него и е пуснала тиха музика, джаз, дрезгавият глас на Били Холидей.“ Всичко беше чудесно замислено и осъществено. Така поне си мислеше…

Небрежността й беше изтълкувана като арогантност. „Само дето не ме е описала като нафукана буржоазка!“ — избухна Ирис. Пак прочете статията. Все едни и същи въпроси: по какво са се различавали отношенията между мъжете и жените от XII век от тези в наши дни? От какво са страдали жените по онова време? Наистина ли жените от XXI век са по-щастливи от жените от XII век? Какво се е променило? Модерният живот и равенството не пречат ли в крайна сметка на страстта? „Жените нямат по-голяма емоционална сигурност, отколкото в миналото — бе отговорила Ирис, — те просто се справят по-добре, това е истината. Единствената възможна безопасност е да се изолират от мъжете, да не изпитват нужда от тях, но това би било равносилно на една малка смърт — поне в моя случай.“ Не е никак лошо казано. И не е арогантно. „Идеалният мъж не съществува. Идеалният мъж е този, когото обичаме. Той може да е на осемнайсет или на деветдесет години, няма правила. Достатъчно е да го обичаме! Не познавам идеален мъж, познавам мъже, които обичам, и мъже, които не обичам.“ — „Бихте ли могли да обичате осемнайсетгодишен младеж?“ — „Защо не? Когато обичаш, не пресмяташ.“ — „На колко сте години?“ — „На толкова, колкото ми дава любимият мъж.“

Почувства как очите й от яд се насълзяват. Взе друго списание, потърси страницата, на която се говореше за нея. Не можеше да прелисти вестник, без да попадне на собствения си образ. Гледаше се понякога с приятно чувство, понякога с недоволство. Прекалено силен руж, лошо осветление, о, колко съм сладка на тази снимка! Най обичаше да позира на професионални фотографи. Правеше физиономии, избухваше в смях, нахлупваше си шапка с голяма периферия, докосваше си носа с показалец — ръката й облечена в ръкавица. Никога не се уморяваше.

Страница 121. Статия от стар и кисел литературен критик интелектуалец. Беше известен с язвителните си забележки и безапелационните си присъди. Ирис започна смутено да чете, но скоро се успокои. Той бе харесал книгата: „Знание и талант. Подробности, които грабват вниманието, пориви, които въодушевяват. Език, който не залита по загадъчното, а умее да бъде ясен, без да стига до пълна прозрачност…“ Не е ли хубаво: „… ясен, без да стига до пълна прозрачност“! Ирис покри крака си с края на шала, стана й студено, и звънна на Кармен — беше ожадняла. Чудесно си спомняше автора. Запозна се с него на една вечеря, на която бяха двамата с Филип, докато Жозефин се бе посветила на писането. Тя го слушаше смирено, по някое време спомена Шамфор. Той беше специалист по Шамфор. „Ако човек не е мизантроп на четирийсет години, значи никога не е обичал хората.“ В погледа му проблесна искрица на признателност и тя млъкна.

В следващия роман Жозефин трябваше да развие нещо по-трудно, не толкова елементарно. Сюжетната линия с поредицата съпрузи, които героинята наследяваше и които я правеха все по-богата, не звучеше зле, но изглеждаше по-скоро като сапунка. „Всъщност не говори добре за мен. Нищо чудно, че ме смятат за глупачка! Следващият трябва да е по-усложнен, по-провокативен, за по-отбрана публика, но написан със същия ясен език.“

Ритна купчината списания и реши да не им обръща внимание. „Оттук нататък ще трябва да заговорят с мен като с истински писател. Да престанат с дебилните въпроси! Какво бих могла да знам за отношенията между мъжете и жените! Омъжена съм от петнайсет години, вярна съм до оскучаване, а единственият мъж, за когото копнея, живее някъде в Лондон, Ню Йорк, Будапеща, южна Франция и северно Мали. Развява си байрака където му скимне, не е обвързан нито със страна, нито с жена, прекратява снимките на филма заради смъртни заплахи, после весел и безгрижен се връща при актьорите, които го обожават и приемат всичките му прищевки! Ходи все с едни и същи захабени дънки и плетена вълнена шапка. Гениален циганин. Това трябваше да отговоря на онази тъпачка! Габор Минар. Красивият, прочутият Габор Минар ми беше любовник и още го обичам. Да останеш верен на старата си любов понякога може да се превърне в тайната на цял един живот. Ей това трябваше да й отговоря и щях да съм на първа страница!“

Габор…

Щеше отново да го види.

Филип й бе предложил да я заведе в Ню Йорк за филмовия фестивал. Габор щеше да присъства. Беше почетен гост на фестивала. Ирис се сви под шала и се запита: „За неговата любов ли ми е мъчно, или за славата, общуването с известни личности и лъскавия живот, които щях да имам, ако бях останала с него? Защото, когато се запознахме, той беше никой. Страстта ми се разпалваше с годините раздяла и нарастването на славата му. Дали не обичам Габор, защото е станал Габор Минар, големият, известният, световно признатият режисьор?“ Веднага прогони тази мисъл: бяха родени един за друг, бракът й с Филип беше грешка. „Ще го видя, ще го видя и тогава може би животът ми ще се промени. Какво са петнайсет години раздяла за такава любов? Той няма да се уплаши, ще ме открадне, без много да му мисли, ще ме прегърне и ще ме целува, както ме целуваше, когато учехме заедно в Колумбийския университет.“ Ирис се уви в шала и се загледа в безупречния си маникюр.

Кармен я разсея от мислите й, когато й донесе чая.

— Александър се прибра от училище. Има много добър по математика.

— Нищо не ми е казал! Знае ли, че съм тук?

— Да, казах му. Отговори, че имал много домашни за утре. Колко е трудолюбив само!

— Копира баща си…

Ирис посегна да вземе чашата димящ чай, която й подаде Кармен, и отново се излегна на дивана.

— Подражава му във всичко! А мен ме избягва. Нормално е на тази възраст. Всички са такива — бащата става за пример, пет пари не дават за майката, но после нещата се променят… Колко са предвидими мъжете, Кармен! — тя се прозя и с елегантен жест закри с ръка устата си.

Сутрин Жозиан се събуждаше към девет часа, звънеше да й донесат закуската в стаята, качваше се на кантара, отбелязваше теглото си, пръскаше се обилно с „Шанс“ на Шанел, отново си лягаше и слушаше хороскопа си по Радио Люксембург. Астрологът никога не грешеше — точно предвиждаше настроението й за деня. После Жозиан неизменно поръчваше френска закуска, но не смееше да яде яйца въпреки съветите на гинеколога, който препоръчваше белтъчини още от сутринта. „Тези мазни и пържени храни са за англичаните“ — казваше, запушила нос. Беше придобила навика да си говори сама, понеже си нямаше компания. Задоволяваше се с франзела, масло, мед и конфитюр. Отхапваше от коричката на хлебчето и я оставяше. „Ах, ако можеше да ме види майка! Щеше да ме накара с шамар да си изям всичко или щеше да прибере залъка в джоба си.“

Все по-често се сещаше за майка си.

След закуска си поръчваше пресата и докато преглеждаше вестниците, пускаше телевизора и гледаше предаването на Софи Даван. Поздравяваше я с „добър ден, Софи, как си днес?“, изпращаше й въздушна целувка и се облягаше удобно на възглавниците. Тая не е от бачкаторите! Гледаше я с възхищение, потънала в пухените възглавници, и повеждаше разговор на висок глас. „Имаш право, Софи, извий му врата на тоз мухльо!“ След като Софи й кажеше „довиждане“, ставаше, излизаше на терасата да се поразкърши. Вземаше си бърз душ, слизаше в ресторанта, където избираше най-скъпото. Искаше да опита всичко, което не познаваше. „Тука ще се образовам истински, ще забравя беднотията си“ — казваше си тя, хапвайки блини с чер хайвер.

Следобед излизаше да се разходи, облечена в палто от визон, което си купи на авеню „Джордж V“, където се мотаеше, разглеждайки витрините. Само каква физиономия направи продавачката, когато й подаде платинената си карта, заяви: „Искам това“ — и посочи с пръст желаната стока! Много се изкефи. Не спираше да превърта наум сцената. „Вие ли? — говореше отвратената физиономия, — вие ли ще облечете това изключително луксозно нещо?“ „Да, аз, душичката, сега ще си взема този шик!“ Палтото наистина топлеше. Кой каквото ще да каже, но богатите ги разбират тези работи. Шампиони са по удобствата. Другите нека зъзнат, те се увиват в кожи.

Тя се фукаше с шикозното палто по авеню „Джордж V“, притиснала меката яка към лицето си, поемаше след това по авеню „Монтен“, при всяко изкушение вадеше платинената карта. И всеки път ликуваше при вида на слисаните физиономии на продавачите. Гледката не й омръзваше. Това и това, сочеше с пръст и хоп!, вадеше фаталното оръжие. Една-единствена беше заявила, широко усмихната: „Ще останете много доволна от тази покупка, госпожо…“ Попита я за името и й подари хубав кашмирен шал. Сприятелиха се. След работа Розмари идваше и вечеряха заедно в ресторанта.

Хареса й да си има компания. Имаше моменти, в които се чувстваше самотна и сякаш я захлупваше черно покривало. Особено вечер. Но тя не беше изключение. В хотел „Жорж“ самотните богаташи с лопата да ги ринеш. Така наричаше хотел „Джордж V“, в който бе отседнала. Понякога Розмари оставаше да преспи при нея. Допряла глава до корема й, тя се опитваше да отгатне момченце ли ще е, или момиченце. Заедно търсеха имена. „Не се хаби толкова, ако е момче, ще го кръстя Марсел, ако е момиче, ще видя, като се роди.“

— Откъде имаш толкова мангизи? — сащисано я попита Розмари, като я гледаше как харчи с широка ръка.

— От гаджето. За една Коледа, когато пак ме остави сама и отиде да празнува с Клечката за зъби, ми подари платинена карта! Подплатена със съответната банкова сметка!

— Добър човек.

— Да, ама е много колеблив, тутка се… За да се задейства мъжът, трябва да го поразтърсиш. Като ме няма сега, той се притеснява, чувства се неуверен, в главата му бръмчат всякакви мисли… Чувствам го. Двамата с Марсел сме свързани. Просто го усещам как ускорява темпото. Жинет сигурно му е казала за ангелчето и той се е задействал като луд…

— Как изглежда този твой Марсел?

— Не е младок, не е висок и слаб. Но аз си го харесвам. Двамата сме от една черга…

Розмари въздишаше и си играеше с дистанционното на телевизора. Имаше канали на всякакви езици, имаше и порно, и канали със забулени говорителки.

— Смешен свят! — казваше тя. — Дълго ли смяташ да останеш тук?

— Докато не се обади шестото ми чувство. Като се събудя някоя сутрин, ще усетя, че е напуснал Клечката. Тогава ще се върна при него… Ще се върна така, както си тръгнах, с едно куфарче и нищо повече.

— И визона!

— И шикозното ми палто! Искам бебето ми да вдъхва разкоша. Искам още в корема ми да свикне с лукса. Защо ям тези деликатеси, я ми кажи? Да не мислиш, че го правя за себе си? За мен е без значение дали ще ям хайвер! Но заради него дъвча бавно и старателно, за да не го лиша и от най-дребното зрънце…

— Със сигурност ще си страхотна майка, Жозиан!

Никога не й омръзваше да слуша този комплимент, и хиляди пъти да й го повтаряше.

Един ден, като се прибра от обичайната разходка, загърната в мекия визон, зърна Шавал на бара. Приближи се отзад, закри очите му с ръце и извика: „Познай кой е.“ Страшно се зарадва да види стар познат, пък бил той и Шавал.

— Ще ме черпиш ли едно шампанско?

Той погледна първо към вратата на бара, после часовника си и я покани с жест да седне.

— Какво правиш тук?

— Чакам…

— Закъснява ли?

— Винаги закъснява… А ти?

— Аз живея тук.

— Да не си спечелила от лотарията?

— Може да се каже. Ударих голямата печалба!

— Някой дърт богаташ?

— По-добре изключи от речника си думата „дърт“, когато говориш с мен…

— Кой тогава?

— Дядо Коледа…

Тя се покатери на високото столче, палтото й се отвори и се видя закръгленият й корем.

— Виж ти, бременна си! Поздравления. Значи напусна работа?

— Той не иска повече да работя. Иска да мързелувам.

— Тогава не знаеш за стария Гробз?

Сърцето на Жозиан задумка. Нещо се е случило с Марсел.

— Да не е умрял?

— Колко си глупава! Направил е страхотен удар. Лапнал е най-големия производител на стоки за дома. Мишката изяде слона. В бранша само за това се говори! За всички е като гръм от ясно небе. Вероятно е успял да вземе заем от някоя банка, хвърлил е всичките си авоари в битката, никой не се досетил за нищо…

Изведнъж на Жозиан й просветна. Той не е треперел пред Клечката, а е чакал развръзката. И понеже е нямало нищо черно на бяло, не му е оставало друго, освен да се спотайва, без да шукне. Анриет го е държала за топките… Отвърнал е на удара й с удар. Нейният Марсел! Колко е силен! А тя се усъмни в него… Поръча си уиски, извини се на Младши заради алкохола и пи за здравето на татко му, без да го назовава. Шавал не беше никак добре. Личеше по вида му. Беше се спихнал на стола и хвърляше притеснени погледи към входа.

— Хайде, Шавал, я се стегни! Изпъни се, никога не си се спичал така пред жените!

— Горката ми Жозиан, да ти призная, забравих вече какво е да се държиш изпъчен… Влача се, пълзя… Не знаех, че толкова боли.

— Жал ми е за тебе, Шавал.

— Ами да! В края на краищата ти идва до главата най-лошото!

— Най-лошото или най-доброто! Аз пия за най-доброто. Колелото се върти, върти се… Като си помисля, че бях луда по теб!

Тя внимателно слезе от столчето, отиде на рецепцията и поиска за утре да й приготвят сметката. После се качи в стаята да се изкъпе.

Блажено отпусната в уханната пяна, Жозиан си играеше с многоцветните мехурчета, улавяше ги, пукаше ги и описваше предстоящото си щастие на заобикалящите я стенни огледала, когато неочаквано почувства леко подрипване в корема. Дъхът й секна, цялата се сви, от очите й рукнаха сълзи на възторг: „Младши! Той беше, Младши!“

Покрай Жозефин дефилираше върволица от крака. Черни и бежови, бели и зелени, крака на шотландски карета. Над тях имаше ризи, пуловери, сака, шлифери, палта. Шум и безкрайно шествие. От подиума се вдигаше прах, който й засядаше в гърлото и дразнеше очите й. Бяха ги настанили на първия ред и можеха да докоснат манекените, които се движеха на метър от тях. Изправила рамене, Ортанс седеше до Жо и старателно си водеше бележки. Ирис отлетя за Ню Йорк. Преди да тръгне, каза на Жозефин: „Имам две покани за мъжкото ревю на Жан-Пол Готие. Защо не отидете с Ортанс? За нея ще бъде интересно, а ти ще можеш да се вдъхновиш за нов роман. Няма да стоим закотвени в средните векове я, в следващия роман може да прескочим някой и друг век…“ „За нея няма да напиша нито втори, нито трети роман“ — мислено се закани Жозефин, загледана в мъж в шотландска поличка, който се завъртя точно пред нея. Жозефин взе поканите на името на Ирис Дюпен и й благодари, Ортанс щяла да бъде във възторг. Пожела й приятно прекарване в Ню Йорк. „О, то е съвсем за кратко, само за уикенда, отивам и веднага се връщам.“

Жозефин погледна крадешком дъщеря си. Тя оглеждаше всеки модел до най-малките подробности, отбелязваше си разни детайли, скицираше набързо ревери, ръкави, яки на ризи, вратовръзки. „Не подозирах, че мъжката мода я интересува.“ Беше изплезила езиче, което при нея бе знак за съсредоточаване. Почуди се на трудолюбието на дъщеря си. Вниманието й отново бе привлечено от ревюто. Ирис е права: трябва да наблюдава и да си води бележки. Непрекъснато. Дори и за неща, които не я интересуват, като тези прекрасни мъже например, които минават пред нея с устремна крачка. Едни вървяха право напред, вперили поглед в празното пространство, други се усмихваха и правеха знаци на приятели от публиката. „Не, няма да напиша друг роман вместо Ирис!“ Нервираше я поведението на сестра й. Не беше ревност, просто цялата тази показност й беше непоносима, а и виждаше, че написаното от нея се изкривява в долнопробна пародия. Ирис се изказваше за какво ли не. Даваше готварски рецепти, съвети за разкрасяване, адреса на някакъв очарователен хотел в Ирландия. Жозефин се срамуваше. И постоянно си повтаряше: „Аз съм в дъното на този фарс. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Проявих слабост. Изкуших се от лесните пари.“ Въздъхна. Вярно, животът стана приятен. Вече не трепереше над всяка монета. На Коледа щеше да заведе дъщерите си някъде на топло. Щеше да избере мястото от луксозен каталог и трите щяха да заминат.

Ортанс отгърна нова страница на скицника и шумоленето върна Жозефин към модното ревю. Вниманието й привлече висок тъмнокос мъж с изпито лице, който се появи и пое по подиума, игнорирайки насядалите в краката му зрители. Лука! Носеше черно сако и бяла риза с дълги асиметрични ревери. Тя се стресна. Той крачеше право напред, загадъчното му лице сякаш нямаше никаква връзка с тялото. Приличаше на восъчен манекен. „Ето откъде идва тази негова тайнственост — помисли тя. — Научил се е да се отделя от тялото си, когато върши тази омразна работата, а когато не е изложен на погледите на околните, продължава да се движи, сякаш е напуснал телесната си обвивка.“

Лука мина няколко пъти покрай нея. Тя се помъчи да привлече вниманието му, махна му дискретно. След края на ревюто манекените излязоха да поздравят публиката заедно с Жан-Пол Готие, който се поклони с ръка на сърцето. Атмосферата беше приятна, ведра. Лука стоеше толкова близо, че можеше да го докосне, ако протегнеше ръка. Жо протегна ръка и произнесе името му.

— Познаваш ли го? — учудено попита Ортанс.

— Да…

Тя повтори: „Лука, Лука.“ Той се обърна към нея. Очите им се срещнаха, но погледът му не изрази нито изненада, нито радост, че я вижда.

— Лука! Превъзходно! Браво!

Той я изгледа студено и високомерно, сякаш бе досадна почитателка.

— Лука! Аз съм, Жозефин…

Той извърна глава и изчезна сред групата манекени, които поздравиха публиката и се оттеглиха.

— Лука? — викна за последен път Жозефин със заглъхващ глас.

— Той изобщо не те познава.

— Но как… Това е той!

— Оня Лука, с когото ходеше на кино?

— Да.

— Красив е, направо е убийствен!

Жозефин се отпусна на стола, едва сдържаше вълнението си.

— Не ме позна. Престори се, че не ме познава.

— Сигурно не е очаквал да те види тук! Постави се на мястото му…

— Да… Но… онази вечер в Монпелие ме прегърна и ме целуна…

От притеснение забрави, че говори на дъщеря си.

— Теб, мамо! Целувала си се с някого?

— Нищо особено, след конференцията ме целуна… и ми каза, че съм прекрасна, че му действам успокояващо, че се чувства добре с мен…

— Не си ли малко преуморена?

— Не, няма такова нещо. Това е той, Лука. Същият, който ме води на кино… С когото пием кафета в библиотеката, който пише докторат, посветен на сълзите в средновековието…

— Мамо, ти бълнуваш! Слез на земята. Какво ще прави толкова красив млад мъж с жена като теб? Помисли само…

Жозефин увеси нос сконфузена и се загледа в ноктите си.

— Точно този въпрос си задавам непрестанно. Затова оня ден в Монпелие го отблъснах, когато ме целуна… Не защото съм добродетелна, а защото се уплаших, че съм много грозна.

— Отблъсна го! — възкликна Ортанс. — Направо сънувам! Ще се наложи да преразгледам изцяло държанието си! Ти си отблъснала такъв страхотен пич! — и си повя със скицника, за да се успокои. Жозефин се отпусна безсилно на стола. Полилеите угасваха един по един. — Хайде, ставай да си вървим… Всички си тръгнаха — каза Ортанс.

Дръпна я за ръкава и двете излязоха навън. Жозефин погледна назад за последно, да се увери, че не се е върнал, че не е решил все пак да признае, че я познава.

— Кълна ти се, че не ти разказвам небивалици.

— Да бе, да…

„Той не искаше да ме види. Засрами се от мен. Поставих го в неудобно положение, като го извиках. Вече никога не бих могла да го погледна в очите. Ще се наложи да го избягвам… Няма да ходя в библиотеката.“

В дъното на просторния салон в червено и златисто имаше бюфет. Ортанс предложи да отидат да пият по един портокалов сок или чаша шампанско.

— Ще ти се отрази добре, защото ти направо превъртя, мило мое майче…

— Истината ти казвам, уверявам те…

— Точно така, точно така… Хайде, идвай!

Жозефин се дръпна.

— Искам да си плисна малко вода на лицето… Ще се срещнем във фоайето след четвърт час, устройва ли те?

— Нека да е след половин.

— Добре. Но не по-късно. Искам да се прибера у дома.

— Ама никак не си забавна! Един път и ние да излезем от нашата дупка и…

— Половин час, Ортанс, нито минута повече!

Дъщеря й сви рамене: „Хич не е весело!“ Жозефин отиде до тоалетната. Не беше виждала по-луксозна тоалетна. Малка стая, на чиято сива врата пишеше с розови букви Powder Room, служеше за вестибюл. От нея се отваряха четири други перленосиви врати с розов кант. Тя бутна една от тях. Влезе в кръгло помещение, цялото облицовано в мрамор, с дълбок умивалник и наредени до него меки кърпи, одеколон, тоалетни сапуни, крем за ръце, четки за коса. Погледна се в огледалото. Лицето й беше изкривено. Устните й трепереха. Пусна водата и си потопи главата в умивалника. Да забрави Лука. Да забрави погледа на Лука. Да забрави студения поглед на Лука, който говореше: „Не ви познавам.“ Да не си поема въздух, да остане с глава под водата. Да издържи, докато дробовете й се пръснат. Да се задуши под водата, за да забрави, че се задушава на земята. Той отказа да я познае. Може да общува с нея в Монпелие, сред учените, но тук, в позлатата на луксозния палат, сред изисканите особи, се прави, че не я познава. Дробовете й щяха да се пръснат, но тя упорстваше. Да забрави Лука. Да забрави студения поглед на Лука. Този поглед… Не беше враждебен, не, нито злобен, просто празен. „Сякаш ме нямаше… И ако се мъча сега тук с въздуха в дробовете, ако ми се пукнат тъпанчетата, физическата болка ще измести психическата.“ Така постъпваше в детските години, когато беше тъжна. Порязваше си пръста или си гореше кожата под ноктите. Болката беше толкова силна, че другата отстъпваше пред нея. Лекуваше болния пръст, говореше му, милваше го, целуваше го и мъката й минаваше в тези целувки, заглушаваше гласа на майка й, която я отблъскваше: „Колко си тромава, Жо, дръж се по-добре, вземай пример от сестра си!“, или: „Жозефин не е блестяща като сестра си, не знам какво ще я правим, това дете просто е за никъде.“ Тя се затваряше в стаята си, нараняваше се, после се утешаваше. Придържаше се неотклонно към този ритуал. Пребледнява, изпълнена с достойнство, гневна. Изваждаше тетрадките си и отново сядаше да учи. „Ще отида при Ортанс и повече няма да мисля за Лука.“ Нагълта вода, но продължи да държи главата си под водата, вкопчена в умивалника. Кръвта пулсираше в слепоочията й, думкаше в ушите й, още малко и челюстите й щяха да се счупят от стискане.

Беше я изгледал студено, после бе извърнал глава и се бе отдалечил. Сякаш тя не заслужаваше и капка внимание, сякаш не съществуваше.

Извади глава от водата, намокри всичко наоколо: ослепително белите кърпи, опаковките на сапуните. Обви тяло с ръце, прегърна се. „Ще умра, ще умра.“ Давеше се, не можеше да си поеме въздух, вдигнала глава, раззинала уста като риба на сухо. Зърна в огледалото смъртнобледото лице на удавница и в паметта й буквално избухна споменът. Татко, ръцете на татко, „ти си престъпница“, а тя плюеше солената вода и плачеше… Потръпна ужасена. Припомни си всичко. Къпането в морето с майка им и Ирис един следобед в Ландите. Баща й остана на плажа, той не можеше да плува. Майка й и сестра й му се подиграваха, побягнаха и се бухваха във вълните, а той стоеше засрамен на брега и не ги изпускаше от очи. Не влизайте много на дълбоко, има течения, опасно е… Майка й плуваше отлично. Влизаше в морето и плуваше кроул с мощни и равномерни загребвания. Онемелите от възхита малки момиченца я наблюдаваха как изчезва. Беше ги научила да плуват като нея. По всяко време ги пускаше във водата и ги водеше надалеч. Казваше, че няма нищо по-добро от плуването за изграждане на характера. Въпросния ден морето беше спокойно. Те се носеха по гръб, пляскаха с крака, докато баща им, останал на плажа, се ядосваше и ръкомахаше. В един момент майка им погледна към брега и каза: „Вярно, отдалечаваме се, трябва да се връщаме, може би баща ви има право, тук морето става опасно.“ Само че не успяваха да се върнат. Плуваха с всички сили, но течението ги отнасяше. Беше излязъл вятър, вълните прииждаха, поръбени със заплашителна бяла пяна. Ирис се разплака. „Нямам сили, мамо, не мога да доплувам“, майка им каза през зъби: „Не говори, не плачи, няма смисъл, само плувай!“, Жозефин видя страха, изписан на лицето й. Вятърът се усили и битката стана по-ожесточена. Бяха се вкопчили в майка си и започнаха да гълтат вода. Вълните ги блъскаха от всички страни, очите им смъдяха от солената вода. Жозефин почувства как майка й я изблъсква. „Пусни ме, пусни ме!“ Вдигна брадичката на Ирис, зашлеви я, притисна я към себе си и заплува към брега, топеше глава под водата, плюеше настрани, пляскаше мощно с крака.

Жозефин остана назад. Сама. Майка й не се обърна. Виждаше я как се мъчеше да се пребори с мощните вълни. Те я отхвърляха, блъскаха я назад, но тя не се предаваше, влачеше изпадналата в безсъзнание Ирис под мишница. Забеляза баща си, който крещеше от плажа. Стана й мъчно за него и започна да плува като майка си, странично, с изпъната напред ръка по посока към брега. Потопила глава във водата, атакуваше мощните вълни, които все повече се надигаха. Гълташе солената вода, плюеше я, очите я боляха от песъчинките, носени от вълните. „Да не плача — повтаряше си, — да не плача, ще загубя сили, ако плача.“ Много добре си спомняше тези думи: „Да не плача, да не плача…“ Накрая една вълна я грабна, понесе я и я изхвърли на брега, в краката на баща й, който беше влязъл до кръста във водата с протегната ръка и крещеше името й. Той я издърпа от лапите на вълната и я отнесе в прегръдките си, повтаряше: „Престъпница, престъпница, престъпница.“ Не си спомняше какво стана после. Никой никога не отвори дума за случая.

Погледна удавницата от огледалото. „Защо се тревожиш — попита тя момичето от огледалото, — тогава се спаси сама, а можеше да умреш, обаче една ръка те издърпа от вълните и те измъкна на брега. Затова не се страхувай, никога не се страхувай, ти не си сама, Жозефин, не си сама.“

Да, не беше сама, със сигурност.

„Ще оцелееш след този поглед на Лука, ще го преживееш, както преживя погледа на майка си, която те изостави, без дори да се обърне.“

Избърса лицето си с една от кърпите, пооправи си прическата, напудри си носа.

Във фоайето щеше да я чака едно момиче. Нейното малко момиче, нейната обич. Животът продължи след онази случка, животът винаги продължава. Предлага ти моменти на сълзи и на смях. Това е животът, Жозефин, вярвай му. Животът е личност, личност, към която трябва да се отнасяш като към партньор. Да танцуваш с него, да го следваш във водовъртежите му, понякога се нагълтваш с вода и си мислиш, че идва краят, но той те хваща за косата, изважда те и те пуска малко по-нататък. Понякога те настъпва болезнено по краката, понякога те изхвърля. В живота трябва да се влиза като в танц. Никога да не прекратяваме движението, да не се оплакваме, да не обвиняваме околните, да пийваме или да вземаме хапчета, за да смекчим ударите. Да танцуваме, да танцуваме, да танцуваме. Да преодоляваме изпитанията, които ни изпраща, защото така ни прави по-силни, по-решителни. След онова плуване се бе задействала ожесточено, беше се потопила в ученето, беше построила живота си. Друга вълна отнесе Антоан, но тя устоя и на нея. Щяха да последват и нови вълни, но Жо знаеше, че ще има достатъчно сили, за да ги преодолее, и че винаги ще има някой, който да я извади от водата. „Това е животът — каза си тя уверено. — Низ от вълни.“

Отново погледна жената от огледалото. Тя спокойно се усмихваше, умиротворена и ведра. Пое си дълбоко дъх и отиде да потърси Ортанс.

Неделя вечер. Самолетът за Париж току-що бе излетял от летище „Кенеди“ и Филип наблюдаваше жена си, излегнала се на съседната седалка. Почти не си бяха проговорили от снощната вечеря в „Уолдорф Астория“. Галавечерята по случай закриването на нюйоркския филмов фестивал. Събудиха се късно тази сутрин, закусиха в мълчание. Филип се обърна към нея: „Днес трябва да се видя с двама души, хайде да се срещнем в пет часа в хотела и да тръгнем за летището. Иди по магазините, разходи се, времето е хубаво.“ Тя не отговори, истинска каменна статуя, загърната в голямата бяла хотелска хавлия. Сините й очи се взираха в пространството, финият й крак се полюшваше. Той й остави пари за таксита и за музеите. „Отворени са в неделя, възползвай се.“ Обърна се и излезе, без да дочака отговора й. Вечерта кола ги закара до летището. Две места първа класа до летище „Роаси — Шарл дьо Гол“. Още с настаняването тя помоли стюардесата да не я буди. Сложи си маска на очите и се обърна към него: „Нали няма да се засегнеш, ако поспя, направо съм скапана. Никога повече няма да летя само за един уикенд.“

И той сега я наблюдаваше как спи. Затворила големите си сини очи, тя беше като всяка елегантна дама в първа класа, загърната с удобната завивка. Знаеше, че не спи. Сигурно в ума й се въртяха събитията от предния ден.

„Знам всичко, Ирис — изкушаваше се да й каже. — Знам всичко, тъй като лично аз го организирах.“

Пристигането в Манхатън. Голямата лимузина, която ги откара до хотела. Тя бърбореше като малко момиченце, дивеше се на ясния ноемврийски ден, стискаше ръката на Филип, сочеше му някоя реклама, някоя къща с причудлива архитектура. В хотела се нахвърли на вестниците, на страницата с културната програма. Съобщаваха за пристигането на Габор Минар, „големия европейски режисьор, с когото всички актриси мечтаят да снимат. В биографията му липсва единствено договор с някоя от водещите американски филмови компании, за да се превърне в господар на съвременното кино“, пишеше „Ню Йорк Таймс“, но добавяше, че било въпрос на време. „Шушука се, че имал уговорена среща с Джо Шренкел.“ Тя четеше статиите от край до край, едва вдигаше глава, за да отговаря на въпросите му. „Кои филми искаш да гледаш?“ — попита той, прелиствайки програмата на фестивала. Тя отговори безучастно: „Ти избирай, имам ти доверие“ — и му се усмихна разсеяно. В събота обядваха в „Бернарден“ с приятели, долетели от Париж като тях. Ирис казваше „да“, „не“, потвърждаваше: „хубава идея“, но Филип чувстваше, че е напрегната и устремена към единствената си цел — срещата с Габор. Първата вечер, докато се приготвяше за прожекцията, смени три тоалета, три чифта обици, три чанти. Прекалено елегантно, подсказваха смръщените й вежди, прекалено буржоазно, прекалено официално. След прожекцията на филма Габор Минар не се появи. Трябваше да присъства, да произнесе слово, да отговаря на въпросите на публиката. Когато лампите светнаха, един от организаторите обяви, че нямало да дойде. От устата на присъстващите се изтръгна възглас на разочарование. На другата сутрин се разбра, че се забавлявал цяла нощ в джаз клуб в Харлем. „На него не може да се разчита — заяви разочаровано един продуцент. — Принудени сме да се съобразяваме с неговите капризи.“ „Може би затова прави толкова силни филми“ — отбеляза друг. Това стана по време на закуската. Единствената тема на разговор бе отсъствието на Габор Минар. Следобед присъстваха на други прожекции. Седнала до Филип, Ирис се въртеше на стола си, вцепеняваше се, когато някой закъснял зрител сядаше пред тях. Той чувстваше как цялата се напряга с надежда да зърне Габор. Не смееше да сложи ръка върху нейната от страх да не подскочи — беше натегната като пружина. Вечерта пак се приготви. И пак смени няколко рокли, няколко чифта обувки, оглеждаше се неуверено, притеснението й растеше, пробваше различни бижута, все не налучкваше най-доброто. За тогава бе насрочена галавечерята. Той трябваше да се появи. Беше почетният гост. Избра виолетова вечерна рокля от тафта, която подчертаваше очите й, дългата й шия, грациозния й силует. Наблюдавайки я, Филип си каза, че прилича на лиана с дълбоки сини очи. На излизане от стаята си затананика и изтича към асансьора, развяла роклята си.

Настаниха ги на масата за почетните гости. На масата на Габор Минар. Когато той се появи, присъстващите, до един станали на крака, го посрещнаха с овации. Не остана и помен от сръдните и злобните подмятания. Неговият филм беше в устата на всички. Прекрасен, върховен, омайващ, странен! Каква сила! Каква режисура! Каква енергия! Жените протягаха умоляващо устни към него. Мъжете ръкопляскаха, високо вдигнали ръце, сякаш да достигнат величието на гения. А той се появи, заобиколен от актьорския екип. Раздърпан великан, брадясал, намъкнал стари прокъсани дънки, кожено яке, ботуши на моторист, с неизменната плетена шапка на главата. Поклони се с усмивка, свали шапката в знак на благодарност. Чорлавата му мазна коса се разпиля, той я прибра припряно, прекоси залата и дойде на тяхната маса с цялата си трупа. Сбутаха се, за да му направят място. Ирис седеше на ръба на стола, устремила лице към него като опъната тетива на лък. Филип я докосна по ръката, тя рязко я издърпа, сякаш я удари ток. Габор Минар поздрави с кимване всеки от сътрапезниците, благодари, че са направили място за хората му. Погледът му се спря на Ирис, той се взря за момент в нея с видимо усилие да си припомни… Ирис тръпнеше в очакване. Насядалите край масата гости се спогледаха учудени и очите им се местеха от нея към него и обратно. Изведнъж Габор възкликна: „Айриш! Айриш!“ Тя стана, прекрасна, усмихната. „Irish! You! Here! Unbelievable! Such a long time!“25 — и отиде при него да го разцелува. Той я притисна силно към себе си. Всички ги гледаха. „Жена ви познава Габор Минар? — обърна се към Филип седящият до него. — Познава го лично?“ „Да — отвърна Филип, който не изпускаше от очи Ирис, за да не изтърве нищо от сценката с ослепителната двойка и любопитните шушукания. — Били са състуденти в Колумбийския университет.“ Всички присъстващи гледаха как Габор Минар прегръща Ирис Дюпен и я целува. В прегръдките на Габор Ирис се превърна в обект на всеобщо мълчаливо преклонение, сякаш му беше съпруга, сякаш справедливостта най-после беше възтържествувала и грешката бе поправена. А и погледът, който бе отправила към Габор… Филип нямаше никога да го забрави. Поглед на жена, която най-сетне е извървяла пътя, постигнала е целта и се е отпуснала в прегръдките на мъжа си, на единствения си мъж. Големите й сини очи поглъщаха Габор, ръцете й съвсем естествено държаха неговите, а той я прегръщаше силно.

В следващия се извърна към дребна блондинка, съвсем малка женичка с дълга циганска пола и бяла тениска. Малко невзрачна, но красива и усмихната, тя се губеше във великанската му сянка.

„Elisa… my wife“26 — каза той, хвана я за рамото и я представи на Ирис.

Елиза кимна: „How are you, nice to meet you.“27 Ирис я погледна смаяно. „Ти… ти си женен?“ — обърна се тя с разтреперан гласец към великана. „Yes and I have three kids!“28, след което пусна Ирис, сякаш беше някакъв предмет, който за миг бе харесал, и настани жена си до себе си. До масата се бяха приближили други хора, той отново се надигна и продължи да раздава прегръдки със същия устрем и топлота. „Здравей, Джак! Здравей, Тери! Здравей, Робърта!“ Награбваше ги един подир друг, придърпваше ги към гърдите си, създаваше им усещането, че за него са най-важните хора на света, след което ги представяше на жена си, която бе притиснал здраво до себе си. Какво великодушие! Каква сила! — не можеше да не му признае Филип. Същият като филмите си: нехайно-бляскав. Прожектор. Осветява те за миг с най-искрен щедър и неудържим порив, а в следващия отново те запраща в сянката, понеже погледът му вече е насочен другаде. Сякаш ти дарява обичта си, обсипва те с внимание, а после се отплесва и осветява някой друг, изоставил в самота предишния обект.

Ирис се върна на мястото си. Без да продума.

И сега спеше в първа класа на „Ер Франс“. Или се преструваше, че спи. Завръщането ще бъде тежко, реши Филип.

Джон Гудфелоу се беше справил изкусно със задачата. Успя да проследи всяка крачка на Габор Минар, да убеди продуцента му да го накара да дойде в Ню Йорк и да присъства на вечерята във „Уолдорф“. Снощната среща им коства огромни и продължителни усилия. Бяха им необходими цели две години. Три пъти претърпяха провал: в Кан, Довил и Лос Анджелис. Този човек беше неуловим. Заявяваше, че ще дойде, и в последната минута променяше плановете си и летеше към друга дестилация. За да осигури присъствието му, Джон бе подмамил продуцента и протежето му, обеща им среща с лидера на американската киноиндустрия. На американеца пък обеща, че Габор Минар ще участва в следващия му филм. Грижливо скалъпени лъжи с помощта на грижливо подбрани посредници. Нестабилна кула от измислици. До последната минута не беше сигурно дали птичката ще кацне.

На следващия ден двамата се срещнаха по обяд в бара на хотел „Уолдорф“ и Филип поздрави Джон за отлично свършената работа.

— Не съм виждал друг човек, толкова труден за откриване! — възкликна Джон. — А твърдя, че съм бил свидетел на какво ли не. Той е непрекъснато в движение. Видяхте ли жена му? Красавица! Понякога ми става жал, като я гледам, има изтощен вид. Покрай безбройните контакти, които осъществих, успях да се запозная с нея. Сигурен съм, че й се иска да се установят някъде. Интелигентна жена, познава го отлично, затова го придружава навсякъде. Остава в сянка. Досега в пресата не се е появявала нито една нейна снимка, нито снимка на децата. Малцина знаят, че е женен! Зад поведението му на бохем се крие верен съпруг. Отдаден е на работата си, не се занимава с жени. Или най-много дребна забежка с някоя скриптерка или гримьорка след нощна разпивка. Нищо, което да засенчи жена му. Безкрайно я уважава. Обича я. Тя му е опората. Намерил е другото си аз и сигурно ще ви се стори странно, но той е сантиментален. И тя е била актриса, но много скоро е осъзнала, че в двойката им няма място за двама творци. И тя като него е унгарка. И тя като него е космополит. Човек на изкуството. Луда глава и тя, но достатъчно разумна, когато се наложи. Затова е винаги до него. С децата и багажите, с гувернантката, която е като член на семейството. Децата ходят на училище, когато баща им снима някъде или пише сценарий за филм. Говорят всякакви езици, но не съм сигурен, че пишат и четат на тях! Казаха ми, че един от синовете му искал да стане футболист и заради това не се нуждаел от много учене! — той се усмихна и си поръча портокалов сок и кафе. — Някаква друга работа за мен?

— Съжалявам, Джон. Имам само една жена. И не знам докога.

Двамата се засмяха.

— Тя как реагира?

Филип сложи пръст на устните си.

— Нищо. Пълна тишина. Дума не е обелила от снощи.

— Ужасно страдате от тази история, нали?

— Джон, не знаете какво е да живеете в тройка. И то с призрак. Как го беше идеализирала! Струваше й се перфектен: красив, интелигентен, прочут, богат, пленителен, ослепителен…

— Във всеки случай, не и чистоплътен. Наистина е мръсен. Би могъл да направи малко усилие!

— Сега у вас проговаря английския джентълмен с деликатно обоняние. Габор е унгарец, за него душата е важна, а не дали е изпран и огладен!

— Жалко, защото ми харесваше да работя с вас.

— Когато имате път през Париж, обаждайте ми се, ще обядваме заедно. Говоря сериозно, не от гола любезност.

— Знам… започнах да ви опознавам. Вие сте деликатен и верен човек. В началото ми изглеждахте малко… стегнат, старомоден, но всъщност сте човек, към когото се привързваш.

— Благодаря, Джон.

Докато закусваха, си говориха за кино, за Дорис, жената на Джон, която се оплаквала, че не му вижда очите, за децата му, за живота, който водеше. На сбогуване си стиснаха ръце. Филип го проследи с тъжен поглед, докато се отдалечаваше. Срещите им на „Роаси“ щяха да му липсват. В тях имаше нещо тайно, което му се нравеше. Засмя се вътрешно, пошегува се със себе си, „и ти си един авантюрист, ти, с безупречно сресаната на път коса“.

Ирис се размърда и изговори нещо насън, което Филип не разбра. Останала й беше още една лъжа, една илюзия, на която да се посвети, нейният роман. „Сигурен съм, че не тя го е написала. Написала го е Жозефин.“ Жозефин. Беше й се обадил преди полета до Ню Йорк да му преведе един договор и тя много любезно бе отказала. „Налага се да се заема отново с моя ДТ.“ — „Какво е ДТ?“ Разтълкува му го: дисертационен труд. „Защо отново? Да не си го изоставила?“ Тя помълча, след което каза: „Ти винаги си много внимателен, Филип! Трябва предпазливо да изговарям всяка дума, опасен си.“ — „Внимателен съм само с хората, които обичам, Жо…“ Настъпи неловко мълчание. Нейната непохватност се бе превърнала в прекрасен чар, забулен в тайнственост. Мълчанията й вече говореха не за объркване, а за проницателност. Тя му липсваше. Изпитваше все по-силно желание да говори с нея и да споделя. Случваше се да набере номера й, но затваряше, преди да чуе сигнала.

Погледна спящата красавица на съседната седалка и прецени, че любовта му с Ирис скоро ще приключи и че ще му се наложи да уреди въпроса така, че да не загуби Александър. Щеше ли тя да се бори, за да си го вземе? Не беше много сигурен…

— Ама и ти, никога няма да престанеш да ме учудваш! Забиваш глава в умивалника и цялото ти минало изплува! Ей така, хоп! Магическата мивка!

— Кълна ти се, че беше точно както ти го разказах. Трябва да си призная обаче, че от известно време нещата бяха започнали да се разплитат малко по малко, паметта ми наместваше едно по едно парченцата на мозайката, но все още липсваше най-важното, основното, което да ги осмисли…

— What a bitch, your mother!29 Знаеш ли, че неоказването на помощ на лице, изложено на опасност, е подсъдно?

— Какво според теб е трябвало да направи? Можела е да спаси само една от нас. Избрала е Ирис…

— На всичко отгоре я защитаваш.

— Не й се сърдя. Все ми е тая. Нали се спасих…

— Да, но на каква цена!

— Станах по-силна, откакто се освободих от миналото. Това е дар от небесата, повярвай ми…

— Престани да ми говориш за небесата.

— Убедена съм, че имам ангел пазител, който бди над мен…

— Какво правеше този твой ангел през последните години? Шиеше си нови крила?

— Научи ме на търпение, упоритост, постоянство, даде ми смелост да напиша книгата, даде ми парите от книгата, които ме измъкнаха от ежедневните ми тревоги. Обичам си го моя ангел пазител. Случайно да имаш нужда от пари? Защото сега, след като се очертава да стана много богата, не ми се ще да стана скъперница!

— Престани, аз съм супербогата — Шърли сви рамене, нервно кръстоса и прекръстоса крака.

Бяха във фризьорския салон, за да повторят процедурата с кичурите. Главите им бяха оплетени в нишки сребристо фолио, сякаш бяха коледни елхи.

— Продължаваш ли да си говориш със звездите?

— Говоря си направо с Бог, когато говоря с тях… Когато имам някакъв проблем, го моля да ми помогне, да ми даде сили и той го прави. Винаги ми отговаря.

— Жо, тая работа не ми харесва…

— Шърли, много съм си добре. Не се притеснявай за мен.

— Говориш странни работи. Лука се прави, че не те познава, ти се паникьосваш, пъхаш си главата под водата в умивалника и изплуваш, излекувана от стара травма. Да не се вземаш за Бернадет Субиру?30

Жозефин въздъхна и каза:

— Лука се прави, че не ме познава, аз решавам да умра, изживявам отново трагичната случка от детството си, когато майка ми ме изостави, и слепвам парченцата. Това е моята версия.

— Във всеки случай този тип, надявам се, няма да има наглостта да те търси отново.

— Жалко, защото си мислех, че съм влюбена. Толкова ми беше добре с него. Не ми се беше случвало след… Антоан!

— Имаш ли новини от Антоан?

— Изпраща имейли на момичетата. Все същите крокодилски истории. Поне получава заплата и е започнал да си изплаща заема. Този човек не живее в реалния живот, а сънува с отворени очи.

— Някой ден ще се блъсне в някоя стена.

— Не му го пожелавам. Но поне Милен е с него…

— Ама и тая излезе кремък! Харесва ми въпреки всичко…

— И на мен. Вече изобщо не го ревнувам…

Още малко, и щяха да започнат да превъзнасят Милен, но дойдоха да ги повикат, за да им махнат коледните украси от главите. Отидоха с бърза крачка в стаята с умивалниците и мълчаливо отметнаха назад глави, в които се гонеха без ред и посока всякакви мисли.

Жозефин настоя тя да плати. Шърли отказа. Спречкаха се на касата пред развеселения поглед на Дьониз. Накрая Жо се наложи.

Излязоха и се заоглеждаха доволни във витрините на магазините, взаимно си правеха комплименти.

— Спомняш ли си как преди година ме замъкна насила да си направя кичури… После ни нападнаха на тази улица…

— Аз те защитих!

— Бях смаяна от силата ти. Шърли, моля те, разкрий ми тайната си… Само за това си мисля непрекъснато, мира нямам.

— Питай Господ, той ще ти отговори.

— Недей да се шегуваш с Бог! Не, ти ми кажи. Аз ти казвам всичко, споделям непрекъснато, а ти упорито мълчиш. Пораснах, ти самата твърдиш, че съм се променила. Сега вече можеш да ми кажеш.

Шърли се обърна към Жозефин и я погледна строго.

— Не става дума само за мен. Поставям под заплаха други хора. И като казвам заплаха, имам предвид голяма опасност, бедствия, земетресения…

— Човек не може да живее постоянно с някаква тайна.

— Аз мога, и то идеално. Виж, Жо, не искай от мен невъзможни неща…

— Няма да запазя тайна, която Гари премълчава от толкова време? Толкова слаба ли ти се струвам? Виж колко ми помогна това, че ти знаеше за книгата…

— Аз нямам нужда от помощ, живея с това нещо, откакто се помня, от малко момиче. Възпитана съм с тази тайна. Такава съм по природа…

— Станаха осем години, откакто те познавам. Досега никой не ми е опрял ножа до гърлото и не ме е разпитвал за теб.

— Вярно…

— Тогава?

— Не. Не настоявай.

Повървяха известно време, без да продумат. Жозефин хвана Шърли под ръка и се облегна на рамото на приятелката си.

— Защо ми каза преди малко, че си супербогата?

— Така ли ти казах?

— Да. Предложих да ти помогна, ако имаш парични проблеми, и ти ме прекъсна с думите: „Престани, аз съм супербогата.“

— Ето, виждаш ли, Жозефин, колко опасни стават думите, когато човек се сближи с някого и се отпусне… Когато съм с теб, не внимавам и думите се сипят като парченцата на твоята мозайка. Някой ден сама ще откриеш истината… в умивалника на някой петзвезден хотел!

Двете се разсмяха неудържимо.

— Веднага започвам да обикалям умивалниците. Те ще бъдат моето гледане на кафе. Умивалниче, мило умивалниче, открий ми коя е тази жена, която обичам безумно и която се прави на загадъчна?

Шърли не отговори. Жозефин се замисли за това, което каза за думите: че се изплъзват и те разкриват. Онзи ден неволно се смути от вниманието на Филип към нея. „Ако искам да съм честна към себе си, харесвам тази нежност в гласа му.“ Тогава затвори слушалката, изненадана от обзелото я смущение. От този спомен сега се изчерви.

В асансьора, на слабата светлина на плафониерата, Шърли попита:

— За какво мислиш, Жозефин?

Жо поклати глава и отговори:

— За нищо.

На площадката на техния етаж на изтривалката пред вратата на Шърли седеше някакъв мъж, облечен в черно от глава до пети. Видя ги да излизат от кабината и дори не се надигна.

— О, Боже! — прошепна Шърли. Обърна се към Жозефин: — Усмихни се, сякаш всичко е нормално. Говори спокойно, той не знае френски. Можеш ли да вземеш сина ми у вас тази вечер с преспиване?

— Няма проблем…

— Ще го издебнеш ли, когато се прибира, за да не звъни на вратата, а направо да остане у вас? Човекът не бива да разбере, че живее с мен, казала съм, че е в пансион.

— Добре…

— Аз ще дойда при теб, след като го отпратя, но дотогава се погрижи за Гари. Не го пускай да се прибере у дома.

Целуна я, стисна я силно за рамото, обърна се към мъжа, който продължаваше да седи на изтривалката, и небрежно подхвърли:

— Hi, Jack, why don’t you come in?31

Гари веднага разбра за какво става дума, когато Жо спомена за мъжа в черно.

— Чантата ми е у мен и оттук направо ще отида на училище утре, кажи на мама да не се безпокои, знам да се пазя.

Докато вечеряха, Зое, заинтригувана, започна да подпитва. Понеже се бе прибрала по-рано от Гари и Ортанс, тя видя човека пред вратата на Шърли.

— Този господин татко ти ли е?

— Зое, престани! — спря я Жо.

— Не може ли да го попитам дали е татко му?

— Не му се говори за това. Не виждаш ли… Остави го на мира.

Зое лапна огретена, задъвка го без особено желание, остави вилицата си и каза натъжена:

— Искам да ти кажа само, че на мен ми е много мъчно за моя татко… По-хубаво си беше, когато живееше с нас… Не е лесно без татко.

— Зое, дразниш ме — възкликна Ортанс.

— Постоянно се боя да не го изядат крокодилите. Крокодилите са лоши…

— Нали не те изядоха това лято — тросна се Ортанс, изнервена.

— Не, ама аз много внимавах.

— В такъв случай си кажи, че и татко много внимава.

— Понякога е разсеян. Понякога стои дълго време и ги гледа в очите… Казва, че тренирал, опитвал се да разбере какво мислят…

— Глупости говориш!

Ортанс се обърна към Гари и го попита дали не иска да спечели малко джобни пари, като участва в модно ревю.

— В Диор търсят за новата колекция високи красиви момчета с романтично излъчване.

Ирис я беше попитала дали няма приятели, които биха се навили.

— Спомена ми за теб… Помниш ли, когато ходихме да я гледаме в студио „Пин ап“? Каза, че си много красив…

— Не съм много сигурен дали искам — заяви Гари. — Не обичам да ми пипат косата и да ме обличат.

— Ще бъде гот! Ще дойда с теб.

— Не, Ортанс, благодаря. Но ми беше приятно да присъствам на фотосесията на Ирис. Искам да стана фотограф.

— Може пак да отидем, ако кажеш. Ще я попитам…

Свършиха с вечерята. Жо раздигна масата, Гари сложи съдовете в съдомиялната, Ортанс забърса масата, а през това време Зое просълзена мрънкаше: „Искам си моя татко, искам си моя татко.“ Жозефин я гушна и я отнесе в леглото й, преструвайки се, че много й тежи, защото вече е станала толкова голяма, толкова красива, че все едно носи звезда. Зое потърка очи и попита:

— Мамо, наистина ли мислиш, че съм красива?

— Ама разбира се, любов моя, като те гледам, понякога ми се случва да се питам коя е тази красива девойка, която живее тук?

— Толкова красива колкото Ортанс ли?

— Толкова красива колкото Ортанс. Толкова шик колкото Ортанс, толкова неустоима колкото Ортанс. С тази разлика, че Ортанс го знае, а ти не. Ти пък си мислиш, че си малкото грозно патенце. Нали не греша?

— Трудно е да си мажа, когато имаш по-голяма сестра… — тя въздъхна, обърна глава на възглавницата и затвори очи. — Мамо, може ли да не си мия зъбите тази вечер?

— Добре, но по изключение…

— Толкова съм уморена…

На другия ден около обяд Шърли потропа на вратата на Жозефин.

— Успях да го убедя да си тръгне. Не беше лесно, но си замина. Казах му, че не трябва да идва тук, че във входа живее един от разузнаването…

— И той повярва ли?

— Предполагам. Жозефин, тази нощ взех решение. Ще се махна. Вече е краят на ноември, той няма да се върне скоро, но трябва да се махна оттук. Ще отида да се скрия на Мустик.

— Мустик? Островът на милиардерите, на Мик Джагър и на принцеса Маргарет…

— Да. Имам къща там… Там той няма да се появи. Ще видя по-нататък, но едно е сигурно — повече не оставам тук.

— Искаш да се местиш? Да ме оставиш?

— И ти искаше да се местиш, помниш ли?

— Ортанс, не аз…

— Знаеш ли какво ще направим? Ще заминем всички на острова за коледната ваканция и после аз ще остана. Гари ще се върне с теб да си завърши годината и да се яви на матура. Ще бъде глупаво да прекъсва образованието си. Ще се грижиш ли за него?

Жозефин кимна.

— Ще направя всичко за теб…

Шърли стисна ръката й.

— След това ще видим какво ще правим… Пак ще се преместим. Свикнала съм…

— И не искаш да ми кажеш за какво става дума?

— Ще ти кажа, когато отидем за Коледа на Мустик… ще се чувствам по-сигурна там.

— Не те заплашва нищо все пак, нали?

Шърли се усмихна уморено и вяло.

— Засега поне всичко е наред.

Марсел Гробз потриваше ръце. Всичко вървеше по вода. Беше разширил империята си, поглъщайки братята Зан, изпреварвайки на косъм германците, англичаните, италианците и испанците, които точеха зъби. Блъфира хладнокръвно и спечели. Сега държеше всичко в ръцете си. Успя и да извади Анриет от фирмата и наскоро нае точно срещу кантората си голям апартамент за Жозиан и Младши. Сградата беше хубава, с портиер, домофон, стаи с високи тавани, лъскав паркет като във Версай и камини. Съседите до един бяха от голямото добрутро: барони, баронеси, един премиер, един академик и любовницата на известен индустриалец. Марсел беше сигурен, че Жозиан ще се върне. Сто на сто. Сто на сто. Сутрин, когато отиваше на работа, се качваше по стълбите на пръсти, движеше се бавно, отваряше вратата и стискаше очи, казвайки си: „Сигурно е тук малката ми гургуличка! С набъбналото коремче и разрошена руса коса! Седнала зад бюрото, притиснала с брадичка телефонната слушалка, ще ми каже «господин еди-кой си звъня, господин ’нам кой си чака да си получи поръчката, размърдай си задника, Марсел, по-живо!» Аз пък няма нищо да й кажа, просто ще пъхна ръка в големия си джоб, ще извадя ключовете от ремонтирания и подновен апартамент, ще й ги подам и ще й кажа да отиде да ме чака там. Да мързелува, да се развлича, да набива говежди котлети и недопечени меса, за да бъде Младши дебело розовобузо бебе, гръмогласно и яко като канара. По цял ден да се излежава на голямата спалня в нашата стая, да нагъва желирани бонбони, тлъста сьомга и зелен фасул заради хлорофила. Остана само да се окачат пердетата в стаята. Да не забравя да помоля Жинет да се заеме с тази работа.“

Изкачваше се по стълбите, лек и свеж. Поднови тренировките и се чувстваше като рибка в планински поток. „И ще й скоча отгоре, ще я грабна в прегръдките си, ще я оближа, ще я глезя, ще й масажирам пръстите на краката, ще я пудря, ще я…“

Тя беше там. Тържествено изправена зад бюрото си. С издаден напред корем. С блеснал поглед.

— Как си, Марсел?

Той заекна:

— Тук ли си? Наистина ли си ти?

— Самата Дева Мария и малката попова лъжичка на топло в корема ми…

Той се отпусна на колене пред нея, притисна глава към коленете й, шепнейки:

— Ти си тук… Ти се върна…

Тя сложи ръка на главата му, вдъхна аромата на познатата тоалетната вода.

— Липсваше ми, Марсел, да ти кажа…

— Ох, душко! Само ако знаеше…

— Знам. Случайно видях Шавал в бара на хотел „Жорж“…

Разказа му всичко от игла до конец: бягството в луксозния хотел, месеца и половина тъпчене с най-скъпи храни, огромното меко легло, стаята с мокета, който беше толкова дебел, че нямаше нужда от пантофи, поръчките от стаята и келнерите, десетките келнери, наредени в шпалир, в мига, в който слагаше пръст на позлатения звънец.

— Хубаво нещо е луксът, мили мой Марсел. Хубаво нещо, ама след време започва да ти писва. Все едно и също, винаги прекрасно, винаги най-хубавото, най-доброто, но да ти кажа, ако искаш да знаеш какво мисля, липсват неразбориите, камъчето, дето те препъва, та ги разбирам богаташите, когато разправят, че в душата им е празно… Един ден, когато щях да се кача в стаята си за по петстотин евро на нощ, зърнах Шавал на бара, ошашавен от малката Ортанс, която го била подлудила. Той ми каза за твоя бляскав удар и всичко ми стана ясно, просветна ми! Защо се пазеше толкова от Клечката за зъби, от мен, от моето положение… Разбрах, добрички ми дебеланко, че ме обичаш, че градиш империя за Младши. Сърцето ми се обърна и си казах: връщам се при Марсел!…

— Ох, душко! Така те чаках! Да знаеш…

Жозиан се стегна и подхвърли:

— Единственото, което не ми дава мира, е, че не сподели с мен, че нищо не ми каза за плановете си…

Марсел понечи да отговори, но тя му запуши устата с малката си розова, пухкава ръка.

— Заради Шавал, нали? Беше те шубе, че ще му снеса информацията?

Марсел въздъхна:

— Да, и съжалявам, душко, трябваше да ти разкрия душата си, но нещо ме препъна!

— Няма страшно. Забравяме всичко. Тръгваме на чисто, от нулата. Само повече не ми погаждай номера с липсата на доверие…

— Никога вече…

Той бръкна в джоба си и извади връзката с ключовете от апартамента.

— Това е за нас. Всичко е натъкмено, подредено, олизано. Липсват само пердетата в спалнята… Колебаех се какъв цвят да избера. Не исках да получиш колики от десена…

Жозиан грабна ключовете и ги преброи.

— Хубави, тежки ключове, отлична направа… Ключовете за рая! И къде живеем?

— Съвсем наблизо, точно отсреща. Така няма да ми се налага да бия път, че да прескоча и да ти запретна полите, да си гукаме и да гледаме как се развива малкият… — той сложи ръка върху корема на Жозиан и очите му се насълзиха. — Мърда ли вече?

— Подскача като колоездач, дето се е откъснал от колоната на Тур дьо Франс. Чакай да видиш, така силно ще те ритне, че ще ти счупи китката. Огън момче е Младши!

— Като татко си — изрепчи се Марсел и поразтри корема й с надеждата Младши да се събуди. — Може ли да му поприказвам?

— Даже е препоръчително. За начало му се представи. Дълго време ти бях бясна и не съм му говорила много за теб.

— Охо! Надявам се, че не си му казала лоши неща за мен…

— Не. Избягвах темата, но вътрешно бях ядосана, а нали ги знаеш децата — надушват всичко! Та се налага да се сдобрите…

Пред очите на Жинет, която бе избрала точно този момент да влезе в стаята, се разкри странна гледка: застанал на колене пред Жозиан, Марсел говореше на корема й.

— Младши, аз съм, татко ти… — гласът му стана хриплив и той се свлече на пода, разтърсен от ридания. — Боже! От трийсет години го чакам този момент, от трийсет! Дали ще ти говоря, Младши? Толкова ще ти говоря, че направо ще те побъркам от приказки! Аз съм най-големият щастливец, така да знаеш, Жозиан…

Жозиан направи знак на Жинет да дойде след малко. Тя се измъкна безшумно, оставяйки двамата ужасни родители да се нарадват, че отново са заедно.

Жозефин вече ходеше в друга библиотека. Не й беше много удобно, но се примири. Там поне нямаше опасност да налети на Лука, равнодушния красавец. Така го наричаше, когато изникнеше в мислите й. Заслужаваше си да сменя два рейса, да чака нервно № 174, след като е слязла от № 163, и да се прибира по-късно вкъщи.

Пътуваше права в 174, притисната от едната страна от бебешка количка, чиято дръжка почти й се забиваше в корема, от другата от африканка с шарена роба, която й танцуваше по краката, когато телефонът й звънна. Извади го от чантата си.

— Жозефин, Лука се обажда…

Тя онемя.

— Жозефин?

— Да — измънка тя.

— Аз съм, Лука. Къде сте?

— В рейс сто седемдесет и четири…

— Жозефин, трябва да говоря с вас.

— Не мисля, че…

— Слезте на следващата спирка, ще ви чакам там.

— Но…

— Имам да ви казвам нещо много важно. Ще ви обясня. Коя е спирката?

Тя прошепна:

— „Анри Барбюс“.

— Ще ви чакам. — И затвори.

Жозефин беше смаяна. За пръв път чуваше Лука да говори с такъв заповеднически тон. Не беше много сигурна, че желае да го вижда. Бе изтрила номера му от мобилния си.

Срещнаха се на спирката. Лука я хвана за ръка, поведе я решително и потърси с поглед кафене, където да седнат. Набеляза си го, стисна ръката й още по-силно, за да не се отскубне. Вървеше с широка крачка, тя ситнеше след него, за да го догонва.

Той си свали дъфела, поръча кафе, кимна рязко към Жозефин, осведоми се мълчаливо какво иска да поръча и след като сервитьорът се оттегли, скръсти ръце и с едва сдържан гняв попита:

— Жозефин… Ако ви кажа: „Милостиви Исусе, добри Исусе, така както копнея за теб, както те моля с цялата си душа, дай ми святата си и непорочна любов, за да ме преизпълни, да ме обгърне и да ме завладее изцяло. И дай ми явен знак за твоята любов с непресъхващ поток от сълзи, който се лее безспир, тези сълзи ще са доказателството за твоята любов към мен“, какво ще ми отговорите?

— Жан дьо Фекан…

— И?

Жозефин облещи очи и повтори:

— Жан дьо Фекан.

— Жозефин… Кой знае за Жан дьо Фекан освен вас, мен и още няколко чудаци?

Тя разпери ръце в недоумение.

— Значи сме на едно мнение?

Сервитьорът донесе двете кафета, той го попита колко дължи, не искаше да му се пречка повече. Очите му искряха, беше пребледнял, нервно отмяташе един кичур, който постоянно му падаше в очите.

— Знаете ли къде прочетох скоро тази молитва на Жан дьо Фекан?

— Нямам понятие…

— В книгата на Ирис Дюпен „Смирената кралица“… Познавате ли Ирис Дюпен?

— Тя ми е сестра.

— Сигурен бях.

Той удари толкова силно по масата, че пепелникът подскочи.

— Е, това сестра ви няма как да си го е измислила! — изръмжа той.

— Бях й дала бележките си за книгата и…

— А, така значи! Дали сте й бележките си? — почувства се отчаян, че го взема за идиот. — Спомняте ли си, Жозефин, за разговора ни за свети Бенедикт и за блаженството на разкаянието, което го потапяло в сълзи всеки ден колкото пъти пожелаел?

— Да…

— Защото на друго място в „Смирената кралица“ авторът описва романтичен епизод, при който свети Бенедикт разплакан загася огъня, пламнал в сламеника му, докато се молел!

— Тази история фигурира във всички стари магически книги.

— Не, Жозефин, няма я във всички стари магически книги… И знаете ли защо?

— Не…

— Защото аз я съчиних. Заради вас. Вие бяхте толкова ерудирана, че един ден реших да ви шашна! И сега откривам тази история в някаква книга, във ВАШАТА книга, Жозефин! — той повишаваше все повече тон и очите му мятаха гневни мълнии. — И тъй като ме бяхте изоставили за известно време, препрочетох книгата на сестра ви и се натъкнах на няколко подобни пасажи, които няма как да е изровила по библиотеките, защото те идват оттук! — почука с показалец слепоочието си. — Не са били в записките ви, понеже тези неща сме си ги говорили ние двамата. Следователно си правя заключението, че тази книга сте я написали вие. Знаех го, чувствах го… — все повече се вълнуваше, вдигаше и спускаше ръкавите на пуловера си, отмяташе кичура коса, който му падаше в очите, облизваше изпръхналите си устни.

— Очевидно тази новина ужасно ви е развълнувала, Лука…

— Разбира се, че ме развълнува! Бях се привързал към вас, представете си… Проявих тази слабост! Един път и аз да срещна такава нежна, чувствителна, дискретна жена… Един път и аз да не прочета в очите на жената отсреща „кога ще се чукаме?“ Бях удивен от вашата свенливост, непохватност, бях удивен, че продължавате да ми говорите на „вие“, че ми давате бузата си за целувка, приятно ми беше да ви водя да гледате филми, които не сте гледали, да ви прегръщам в таксито в Монпелие, не бях чак очарован, когато ме отблъснахте, но почти! — той се разпали, очите му потъмняха, станаха почти черни, пламтящи, жестикулираше, размахваше ръце. Жозефин си каза, че е истински италианец. — Най-после срещнах интелигентна, мила, сладка, разумна жена, която оценяваше факта, че мъжът не й се нахвърля от първия път! И когато изчезнахте и понеже ми липсвахте, препрочетох книгата ви много внимателно, и започнах да виждам Жозефин, да я чувствам, да я чувам от всеки ред! С присъщата й дискретност, изрядност, деликатност… Дори откривам кой мъж от плът и кръв ви е послужил, така да се каже, за модел! Трубадурът Тибо не прилича ли поне малко на мен?

Жозефин сведе поглед и се изчерви.

— Благодаря. Много е привлекателен! И ако се вземе предвид колко страници сте му посветили, излиза, че тогава сте ме харесвали… Знам, не трябва да ви казвам всичко това! Разголвам се пред вас, но не ми пука. Бях толкова щастлив, Жозефин. Носех се на малко облаче…

— Тогава защо се престорихте, че не ме познавате, когато се видяхме на модното ревю на Жан-Пол Готие? Защо не отговорихте, когато ви заприказвах? Защо се правехте на студенокръвен красавец?

Той се изцъкли и разпери длани от недоумение.

— За какво говорите?

— За ревюто в хотел „Интерконтинентал“, когато представяхте разни модели. Така ме погледнахте, все едно ме обляхте с леден душ, щях да умра на място от болка! Направихте се, че не ме познавате.

— За какво модно ревю ми говорите?

— На Жан-Пол Готие в хотел „Интерконтинентал“. Бях на първия ред, вие минахте покрай мен, високомерен и горд, повиках ви дискретно: „Лука, Лука“, вие ме изгледахте и ми обърнахте гръб. Не бях достатъчно… достатъчно, не бях…

Тя се ядоса и затърси думите. Отново я връхлетя чувството за самота и раната отново се отвори. Усещаше как очите й се пълнят със сълзи. Лука я гледаше, объркан и пребледнял. Измърмори: „Жан-Пол Готие, «Интерконтинентал»“, внезапно възкликна:

— Виторио! Видели сте Виторио, не мен.

— Кой е Виторио?

— Имам брат близнак, с когото си приличаме като две капки вода, нормално за близнаци… Той е модел, него сте видели на ревюто. Не съм бил аз.

— Брат близнак…

— Истински. Мое копие. Обаче само на външен вид, иначе… Имам чувството, че брат ми Виторио прилича на сестра ви Ирис, смъква ми кожата от гърба, използва ме безсрамно, аз търча наляво-надясно да оправям глупостите му! Ту го преследва някое момиче, че бил баща на детето му, ту го арестуват за притежание на дрога и трябва да го измъквам, ту ми звъни в четири сутринта от някое заведение, за да отида да го прибера вкъщи! Не издържа да е модел, не понася мисълта, че остарява, и усърдно се самоунищожава. Отначало беше щастлив, печелеше лесни пари. Сега се отвращава от себе си. Налага се аз да лепя счупените парчета и, разбира се, аз ги лепя, също както вие пишете и оставяте сестра ви да се подписва под написаното.

— Значи на ревюто е бил брат ви Виторио, така ли да разбирам…

— Да, Виторио. Скоро ще е твърде стар за този занаят. Няма заделена пукната пара и се надява аз да го издържам. Самият аз нямам никакви спестявания. Да ви призная, това, че ме отблъснахте, беше отличен ход, не може да се каже, че съм изгодна партия!

Жозефин го гледаше страхотно объркана. Брат близнак! И понеже мълчанието се проточи, тя се осмели да го наруши.

— Отблъснах ви поради една-единствена причина… Защото смятам, че сте много красив, а аз съм много грозна! Не би трябвало да ви го казвам, но след като си казваме всичко, тази е причината.

Лука зяпна от изненада.

— Смятате, че сте грозна?

— Да. Грозна, смотана, кръгла нула, непохватна… Освен това никой мъж не ме беше целувал от доста време. Когато се оказахме един до друг в таксито, умирах от страх…

— Какъв страх?

Жозефин плахо сви рамене.

— Старая се, отбележете. Напредвам…

Той протегна ръка, погали я по бузата и наведен през масата, нежно я целуна.

— О, Лука! — изстена Жозефин.

Долепил устни до нейните, той прошепна:

— Ако знаехте само каква радост бе за мен да ви срещна! Да говоря с вас, да вървя с вас, да ви водя на кино, без никога нищо да сте ми поискали, без никога да сте си позволили и най-лекия натиск… Имах чувство, че аз съм измислил думата „романс“…

— Защото жените ви се хвърлят, така ли? — попита Жо с усмивка.

— Защото са алчни, защото бързат… Аз не обичам да бързам, обичам да мечтая, да си представям какво ще се случи, не съм от бързите… А и Виторио ми виси на врата като камък.

— Те ви вземат за него?

— Често. И когато им казвам, че не съм аз, а моят близнак, започват да ме разпитват: какъв е брат ти, ще ме запознаеш ли с него, мислиш ли, че и аз ще мога да стана манекенка? Вие обаче, вие сякаш идвате от друг свят, не знаехте нищо за тези среди, не задавахте никакви въпроси. Бяхте прелестно видение…

— Втора Бернадет Субиру?

Той се разсмя и продължи да я целува.

Вратата на кафенето се отвори. Вътре нахлу леден вихър. Жозефин потрепери. Лука стана от стола и я наметна с дъфела си, нахлупи й качулката и заяви:

— Сега наистина приличате на Бернадет Субиру…