Жълтоликия

Втора глава Лов на мечки

Въпреки че нямахме такова намерение, престоят ни в Глоговик продължи повече от час. За да потвърди и нашият водач мястото на пренощуването ни, попитах конакчията къде ще стане това.

Той отговори:

— Ще останем при Юнак, където по-добре ще можете да си отпочинете, отколкото тук, в селото.

— Колко път има дотам?

— Ще стигнем до къщата му още преди падането на нощта. Можете да бъдете сигурни, че ще ви посрещне гостоприемно.

По разбираеми причини не попитах нищо друго. По-добре щеше да е за нас, ако конакчията си мислеше, че напълно му се доверяваме.

Все още продължавахме да яздим през долината на Вардар, но пред нас на запад се простираха огромни планински масиви, в чието подножие скоро се озовахме. Вдясно от нас на североизток се издигаха хълмовете на планината Шар Даг. Приближавахме се към югозападния й край, чиито поли се миеха от студените води на Черна Дрина. Някъде по-нагоре Бяла Дрина се вливаше в Черна, а събралата се река се насочва към Адриатическо море, нашата вече недалечна цел на пътуването. Можехме да стигнем дотам за три дни. А дали щяхме да успеем? Трябваше да преодоляваме пречки, които не бяха свързани само с трудността на терена.

Намирахме се вече между две отвесно издигащи се към небето планини. Наистина и преди това не бяхме вървели по утъпкан път, но можехме да яздим сравнително бързо. А ето че се налагаше да се промъкваме през клисури, които бяха почти недостъпни. На пътя ни се изпречваха грамадни скални късове. От склоновете се бяха свлекли огромни стволове и принуждаваха конете ни да се катерят по тях. Можехме да яздим само по двама един до друг, а често дълго ни се налагаше да яздим и поотделно, защото мястото не позволяваше друго. Като водач конакчията яздеше най-отпред, а на опашката беше Халеф. Аз се досещах защо. Сигурно се беше нахвърлил върху пакета и не искаше да бъде заловен на местопрестъплението. Отново бяхме навлезли в една клисура, която позволяваше да яздим по двама. Бях предпоследен и направих услугата на хаджията да не поглеждам към него. След известно време той се приближи и се изравни с мен.

— Сихди, някой забеляза ли нещо?

— Какво?

— Че изядох забранения свински бут?

— Никой не видя, дори и аз.

— Тогава мога да бъда спокоен. Но ти казвам, че Пророкът е прегрешил спрямо правоверните си, като им е забранил това ядене. То е истинска наслада. Никоя печена кокошка не може да се сравнява с него. Но как е възможно умрялата свиня да мирише много по-хубаво от живата?

— Зависи от обработката на месото. То се слага в саламура и се опушва.

— Как се прави това?

— Месото се слага в сол, за да излезе от него водата, което го прави по-трайно.

— А, това е тузлу ет[24], за което съм чувал да се говори.

— Да. После се опушва и от дима получава миризмата, която толкова ти харесва. Какво остана от запасите ти?

— Пушения бут изядох, но наденицата още не съм опитвал. Ако позволиш, ще я начена.

Халеф извади наденицата от дисагите и ножа си от пояса.

— Искаш ли едно парче, сихди?

— Не, благодаря!

Като си помислех за опаковката и за жената, която най-вероятно собственоръчно бе пълнила наденицата, апетитът ми изчезваше. Видях, че Халеф полага напразни усилия да отреже наденицата. Той непрекъснато търкаше, но не можеше да я пререже с ножа.

— Какво има?

— О, много е твърда! — отговори той.

— Твърда ли? Искаш да кажеш корава?

— Не, не е корава, но е страшно твърда.

— Да не би вътре да е попаднал някой малък кокал? Опитай малко по-нататък!

Той премести ножа на друго място и успя. Помириса отрязаното парче и направи блажена физиономия. Махна ми въодушевено с ръка и го захапа. Захапа го няколко пъти, държеше здраво със зъбите и дърпаше с две ръце, но напразно!

— Аллах, Аллах! Тази наденица е като волска кожа! — извика той. — А какъв аромат! Какъв вкус! Трябва да го прегриза и ще успея!

Хаджията захапа наденицата и дърпаше с всички сили и най-накрая успя. Жилавото място поддаде, ципата на наденицата се скъса. Едното парче държеше в ръката си, а другото беше в устата му. Той започна да дъвче. Дъвка дълго време, но не можа да преглътне хапката.

— Какво дъвчеш, Халеф?

— Наденицата! — отвърна той.

— Ами тогава я гълтай!

— Не може. Не мога да раздробя парчето.

— Вкусно ли е?

— Превъзходно! Но е жилаво, много жилаво. Все едно че дъвча телешка кожа.

— Значи не е месо. Провери го!

Халеф извади парчето от устата си и го разгледа. Мачкаше го, дърпаше и стискаше, внимателно го огледа и накрая каза:

— Нищо не мога да разбера. Я по-добре ти виж това нещо!

Взех «нещото» и го разгледах. Вече не изглеждаше толкова привлекателно, но като разбрах какво е, още повече ми призля. Дали да кажа на хаджията? Разбира се! Той беше пристъпил заповедта на Пророка и сега се появяваше последицата от греха му. Дребосъкът имаше страхотни зъби, но въпреки това не бе успял да прегризе тази кожа. С помощта на палеца си му придадох първоначалната форма, такава, каквато е имало преди да попадне в наденицата, и го дадох на Халеф.

Щом сега той разгледа предмета по-добре, се ококори така, че очите му станаха двойно по-големи. Той зяпна, както преди около два часа, като пи силната «ракия».

— Аллах, Аллах! — извика той. — Ши махул, ши бивакиф шар ирас! (Това е ужасно, на човек могат да му настръхнат косите!)

Ако човек говори на двайсет езика и години наред говори само на чужди езици, в моменти на ужас или голяма радост си служи винаги с родния си език. Така беше и сега. Халеф говореше на родния си арабски, на могребски диалект. Сигурно здравата се бе изплашил.

— Какво крещиш? — попитах аз с възможно най-невинна физиономия.

— О, сихди, какво съм дъвкал? Ши аиб, ши макрух! (Това е позорно, отвратително!) Бирдак, биллях алаих! (Умолявам те, заклевам те!)

Той страдалчески ме погледна. Всички мускули на лицето му конвулсивно се свиваха, за да преодолеят впечатлението от ужасното откритие.

— Говори най-сетне! Какво е това?

— Я Аллах, я наби, я маскара, я хатай! (О, Аллах, о, Пророк, о подигравка, о позор!) Чувствам всеки косъм по главата си! Чувам корема ми да бучи като дулун[25]. Всички пръсти на краката ми треперят, а тези на ръцете ми ме сърбят, сякаш са били изтръпнали!

— Но аз все още не знам защо?

— Подиграваш ли ми се, сихди? Нали и ти видя какво е? Това е ласка ас суба.

— Ласка ас суба ли? Не те разбирам.

— Откога си забравил арабски? Ще ти го кажа и на турски. Може би тогава ще се сетиш за какво говоря. Това е пармак кабугхи[26]. Или не е?

— Мислиш ли?

— Да, мисля! — увери ме той и се изплю. — Кой е правил наденицата? Жената ли?

— Вероятно.

— О, нещастие! Значи някой от пръстите й е бил наранен, тя е отрязала палеца от някоя див елдивени[27] и го е нахлузила върху превръзката на пръста си. А после, като е пълнила надениците, е натъпкала вътре и тази обвивка. Шу хайда! (Пфу!)

— Но това е ужасно, Халеф!

— Ла тихки, вала килми! (Не говори повече, нито дума!) Халеф все още държеше всичко в ръце: двете прегризани части на кожата на наденицата и злополучната обвивка на пръста. Това действително беше палецът на ръкавица от дебела кожа. Лицето му имаше неописуем израз. В този момент той наистина беше най-нещастният човек на земята. Гледаше ту мен, ту парчетата наденица и изглеждаше така покрусен и отвратен, че не беше в състояние да се сети за нещо съвсем елементарно.

— Хвърли ги най-сетне! — казах аз.

— Да ги хвърля ли? Да! И какво от това? Тялото ми е осквернено, душата ми унизена, а сърцето ми виси в гърдите като тъжна наденица. Прадедите ми ще се обърнат в гроба, точно както и стомахът ми, а синовете на внуците ми ще проливат сълзи при спомена за този час на наказана лакомия. Казвам ти, сихди, Пророкът е напълно прав. Свинята е най-нечестивото изчадие във вселената и изкусителка на човешкия род. Тя трябва да бъде премахната от царството на сътворението, трябва да бъде пребита с камъни и отровена с всички възможни вредни лекарства. А човекът, направил това позорно откритие, да се пълни нарязания й труп, мазнината и кръвта й в тези черва, този човек цяла вечност трябва да се пържи в най-ужасния ъгъл на пъкъла. А жената, напъхала в наденицата пръста от ръкавица и превръзката от нечестивия си палец, тази позорителка на Халеф, нека денонощно, без прекъсване бъде измъчвана от собствената й съвест, докато започне да смята, че е таралеж, на който бодлите са обърнати навътре.

— Да, това е ужасно! — смеех се аз. — Не мога да те позная. Ти наистина ли си храбрият и горд Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд Госарах?

— Замълчи, сихди! Не ми напомняй за доблестните бащи на моите прадеди! Никой от тях не е имал ужасното нещастие да дъвче обвивка, която първо се е намирала върху болен пръст, а после в една още по-болна и безутешна наденица. Цялото ми красноречие няма да стигне, за да опиша мъките на моята уста, страха на гърлото и безпомощността на храносмилането ми. Този ден е най-печалният от целия ми земен път. Първо пих рибено масло, при което от отвращение едва не умрях, и тъкмо започна малко да ми просветлява, започнах да дъвча консервираната обвивка на един нищожен палец. Това е много повече, отколкото би могъл да понесе един смъртен!

— Хвърли най-сетне това нещо! — подканих аз още веднъж дребосъка.

— Да, махам го! Грехът на днешния ден не бива повече да лепне по пръстите ми. Опротивяха ми всички земни наслади. Ще изстрелям всичките си патрони в тялото на първия човек, който ми предложи наденица. Повече не искам нито да виждам, нито да помирисвам свиня. Това е най-отвратителното създание на земята!

Той запокити всичко и добави:

— Дано този, който мине след нас по този път, е някой закоравял грешник! Като намери и изяде тази наденица, от ужас съвестта му ще се пръсне като чувал, а деянията му ще излязат на бял свят. Защото тази наденица е откровението на всички тайни, скрити вътре в човека. Трябва да събера всичките си сили, за да не видиш как изглежда отвътре твоят смъртно болен, поставен на най-тежко изпитание Халеф.

Той имаше навика цветисто да описва с езика на Ориента дори и най-противния предмет. Така направи дори и в този оскърбителен случай. После продължи безмълвно да язди до мен, а като попитах закачливо за причината на мълчанието му, той изръмжа:

— В езика на нито един народ няма достатъчно думи, които биха могли да опишат страданието и покаянието на моята душа и тялото ми. Затова е по-добре изобщо да не говоря. Търпеливо трябва да чакам, докато възмущението в мен се уталожи от само себе си.

Клисурата свършваше и пред нас се ширна тясна, продълговата полянка, през която протичаше поточе. На нея имаше няколко гъсталака, около които растяха малинови и къпинови храсти. Те примамливо бяха отрупани с учудващо едър плод. Ако времето не беше толкова напреднало, щяхме да слезем и да си похапнем сладко-сладко.

— Къщата на Юнак се намира на тази река — обясни водачът ни. — След около четвърт час ще стигнем до нея.

На това място вече можехме да яздим един до друг. Имаше достатъчно пространство и пришпорихме конете си в галоп. Както винаги, по навик, дори по време на най-бърза езда, и сега не изпусках от поглед всичко край нас. Това беше причината да спра коня си. Останалите последваха примера ми.

— Какво видя? Защо гледаш в този гъсталак? — попита Халеф. Стояхме пред едно толкова гъсто обрасло с къпини и оплетено с пълзящи бодливи клони място, че човек много трудно би могъл да си пробие път. Въпреки това през него имаше преправени и път, и пътечки, които многократно се преплитаха.

— Не виждаш ли, че там вътре е имало някой? — отвърнах аз.

— Да, така е. И какво от това? Някой е брал къпини.

— Тук, по края, би могъл да го направи много по-лесно. Никой разумен човек не би се врял напред-назад в такъв трънак, ако може да се добере до това, което му трябва, без усилие.

— Но нали виждаш, че въпросният човек е търсил само къпини. В преправените ходове са обрани само те, и то на една ръка разстояние.

— Въпросният човек ли? Хм, да! Дрехите му трябва да са били от много здрав материал, вероятно от много дебела кожа. Иначе навсякъде щяха да се виждат висящи парцали. А и ходовете са много по-широки от тези, които би направил един човек.

— Да не би да искаш да кажеш, че не е бил човек?

— Така ми се струва. Я погледни с каква сила са пречупени клонките!

— Може да е бил някой много силен човек.

— Дори и така да е, не би си пробил път по този начин. Човек винаги заобикаля пречките, ако това е възможно. Но тук случаят не е такъв. Клоните и издънките са притиснати здраво към земята. Стъпкани са така, сякаш през тях е минал валяк.

— Вярно. Не мога да разбера как един човек би могъл да направи подобно нещо с крака.

— Хм! Ако не се намираме в Турция, а в някой американски пущинак, щях да знам за какво става дума. Дрехата на този приятел на къпините наистина е била от кожа. Изглежда, е била най-хубавата и дебела кожа, която може да има, и е била здраво сраснала с тялото му.

— Знам какво имаш предвид, ефенди — каза конакчията, като се отдалечи с коня си на няколко крачки от мястото, на което се намирахме, за да се приближи до храстите. — Говориш за аиъ[28]. Тези животни са рядкост тук. Но щом веднъж в планините ни се заблуди мечка, то тя е някой стар отшелник, с когото шега не бива.

— Мога да си представя. Младо животно, което живее само от плодове, не би се изгубило тук. Почти съм убеден, че търсачът на къпини е бил мечка, и ще огледам ходовете, които е направила в гъсталака.

— В името на Аллаха, остави тази работа! — предупреди ме Джемал.

— Ами! Посред бял ден е.

— А ако се натъкнеш на нея?

— И тя ще се натъкне на мен. И в двата случая е много опасно.

— Ще те разкъса и ще ти отхапе главата. Чувал съм, че мечките много обичат мозък. Още с първото захапване строшавали черепа на жертвата си.

— Ще видим дали и тази мечка има същите навици — засмях се аз и слязох от коня.

— Стой, стой! — развика се храбрият водач. — Не става дума само за теб, но и за всички нас. Ако наистина все още е вътре в гъсталака и нарушиш спокойствието й, тя ще се разяри и ще се нахвърли върху нас.

— Не мрънкай! — сряза го Халеф. — Ефендито е убивал черна пантера, най-свирепото от всички хищни животни, и лъв, краля на силните. Какво е една мечка за него. Той би могъл да удуши това животинче с ръце.

— Охо! — засмях се аз. — Много подценяваш това мило животинче. Спомни си лова на мечки край Гумри! Като се изправи животинчето пред теб, е с цяла глава отгоре ти. Ако е достатъчно голямо, може с едно цапване на лапата да ти разбие черепа. Ако иска, мечката може да отмъкне цяла крава. Така че срещата с нея не е съвсем безопасна.

— Дори и десет пъти да е по-голяма, Хаджи Халеф Омар не се страхува от нея. Стой тук, сихди, и ми позволи сам да я потърся. Искам да й изпратя един поздрав между ребрата или по главата.

— Куршумът ти изобщо няма да може да пробие черепа й. За целта, ако човек няма заострени куршуми, ще му трябва оръжие като старата ми пушка, която всъщност е мечкоубиец. Възможно е куршумът ти изобщо да не може да й навреди. Тогава мечката ще начупи пушката ти на парчета, а после ще те прегърне така, че да ти излезе въздухът.

— Смяташ, че няма да мога да пробия гръдния й кош, та пред очите й да затанцуват звезди и животът да напусне тялото й?

— Не, не можеш да го направиш, Халеф. Затова стой тук спокойно!

— Ако наистина е толкова опасно, и ти не бива да отиваш без мен. Аз съм твой приятел и закрилник и искам да съм до теб, когато се намираш в опасност.

— Е, добре, можеш да ме придружиш. Но животното не е тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Знам как трябва да изглежда леговището на една мечка. Този гъсталак въобще не е подходящ за такова нещо. Ако животното, което е било тук, наистина е мечка, то тя е дошла само за да се наяде с вкусни къпини. Като хищно животно, е предпочела да остане скрита в храста- лака. Инстинктът й заповядва през деня да избягва откритите места. С това се обяснява фактът, че плодовете, които могат най-лесно да бъдат достигнати, не са обрани. Хайде, ела!

Взех пушката и следван от Халеф, се мушнах в гъсталака. Ходовете в него приличаха в умален мащаб на «пътищата», които бизоните проправят във високата колкото човешки бой трева на прерията. Счупените клони бяха направо трамбовани в почвата. Явно тази Баба Меца беше огромно животно.

Не бяхме направили и десет крачки, когато намерих доказателството, че наистина си имаме работа с кафява мечка. В тръните бе останало валмо от козината й.

— Погледни! — обърнах внимание на Халеф аз. — Това са косми от козина. Трябва добре да разгледаме този кичур.

— Защо?

— За да разберем каква е възрастта на мечката.

— Може ли да се узнае това от тези няколко косъма от козината й?

— Да, приблизително. Колкото по-млада е мечката, толкова по-гъста е козината й. Козината на прекалено старите мечки не подраства отдолу и се изхабява и изтънява до такава степен, че се появяват и голи места. Сега преценявам: от гъста козина ли е този кичур?

— Не, космите са направо изтънели.

— Освен това не е с равномерна дебелина и цвят. Краят, който е в кожата, е по-тънък, отколкото горе и е почти безцветен. Това е белег, че кожата повече не може да промени косъма. Мечката е много стара. Не ти пожелавам да попаднеш в прегръдката й. На тази възраст и по това време на годината сигурно е четири пъти по-тежка от теб.

— О, ужас! Тогава наистина не съм за нейните лапи и сърце. Във всички случаи е по-добре да се стреля по нея. Напред! Хайде да я намерим!

— Тя вече не е тук. Ако добре огледаш изпотъпканите храсти, ще видиш, че местата на пречупването им са почернели. Предполагам, че животното е било тук вчера. Не е необходимо да претърсваме целия гъсталак. Много по-добре е да го заобиколим и сигурно ще видим мястото, откъдето мечката е влязла или излязла.

Измъкнахме се от трънака и го обходихме. Бързо намерихме дупката, през която мечката бе влязла вътре. Отворът й водеше към гората, което личеше по стъпканите и обърнати навътре клони. А там, където сочеха навън, трябваше да е мястото, от което е излязла. То беше до рекичката. Потърсих следи, но намерих само няколко едва забележими стъпки, които водеха към потока. Тръгнахме по тях и стигнахме до мястото, където Баба Меца бе пила вода. При това предните й лапи са били потопени в нея. Следите от лапите ясно личаха върху меката почва на дъното в плитката вода. Докато е пила, мечката не ги бе местила, а после така внимателно ги беше извадила, сякаш е имала намерение да ни остави съвсем ясни отпечатъци от предните си крака.

Първоначалното ми мнение се потвърди: мечката беше огромна. Стъпалата й бяха дебели, от което можеше да се направи изводът, че имаше значителен запас от тлъстини. Оттук тя се бе изтърколила към едно песъчливо място, където се беше валяла. Оттам нататък вече нямаше ясни следи. Само по някои бледи белези можеше да се предполага, че отново се беше върнала в гората.

— Колко жалко! — изпъшка Халеф. — Този син на мечешка майка не е бил достатъчно учтив да ни изчака.

— Може да е дъщеря на някоя меча майка и самата тя вече да е майка и баба на много внучета. Тук, където се е търкаляла, тя е драскала по пясъка. Ноктите й са изтъпени и изпочупени. Това е някоя много стара леля. Радвай се, че не те е срещнала ненадейно.

— И все пак ми се иска да дойде и да ни се поклони за поздрав. Мечката яде ли се?

— Разбира се. Не си ли спомняш колко се радваше на печеното мечешко тогава край Гумри, в кюрдските планини, нашият приятел Дейвид Линдси бей — макар че беше напразно! Добре приготвена шунка и печено от мечка са истински деликатеси. Езикът й също е превъзходен. Но с дроба човек трябва да внимава. Има народи, които го смятат за отровен.

— Наистина! Спомням си! Шунка и лапи! — извика дребосъкът. — Сихди, не може ли да потърсим мечката и да си вземем от нея тези деликатеси?

— Халеф, Халеф! Не забравяй другите деликатеси, които не ти се отразиха особено…

— Замълчи! — прекъсна ме той бързо. — Да не искаш Да кажеш, че Пророкът е забранил да се яде пушено месо и лапи от мечка?

— Не го е забранил. Езикът на Пророка има само една дума за мечка, а именно «диб», но тази дума понякога се употребява и за хиена и не вярвам Мохамед да е виждал някога истинска мечка.

— Ако го беше забранил, в никакъв случай нямаше да се лакомя за печено мечешко, но тъй като това не е така, не виждам защо трябва да се откажем от това изключително голямо удоволствие. Ще идем в гората и ще застреляме животното.

— Да не мислиш, че то само нас чака?

— Сигурно си има леговище!

— Не е задължително. А ако е така, няма да можем да го намерим. Нямаме никакви следи, а вече започва и да се стъмнява. Затова се налага да се откажем от лова.

— Сихди, хайде все пак да се опитаме! — помоли той. — Не забравяй, че твоят верен Халеф иска да разкаже на своята Ханех, перлата сред жените, че е убил мечка! Тя ще бъде очарована и ще се гордее с мен.

— За да се изпълни желанието ти, ще се наложи да се мотаем тук един или два дни, а нямаме време за такива работи. След четвърт час ще се стъмни. Трябва да побързаме да намерим къщата на Юнак.

— По дяволите с тази къща! Предпочитам днес да спя в бърлогата на мечката, като се увия в кожата, която ще смъкна от нея. Но трябва да се подчиня. Аллах позволява и Аллах забранява. Не искам да му противореча.

Яхнахме конете и продължихме пътя си.

След известно време стръмните, обрасли с тъмна иглолистна гора хълмове започваха да се раздалечават и между тях се получаваше нещо като кръгла просека, в която видяхме една къща, до която бяха допрени два навеса или някакви подобни на обори постройки. Само от дясната страна стръмно нагоре се издигаше тесен каменист хълм с формата на език, обрасъл с храсти, широколистни и иглолистни дървета.

На върха на този «език» видяхме да стои един човек, по чието облекло не можеше да се разбере дали е от мъжки или женски пол.

— Това е Гуска — обясни Джемал. — Да я извикам ли?

— Каква е тази Гуска?

— Жената на Юнак, търговеца на въглища.

— Не е необходимо да я викаш, защото виждам, че вече ни забеляза.

Дали Гуска беше галено име, свързано с душевните особености на притежателката си? На сръбски думата означаваше «гъска». Любопитен бях да разбера как щеше да ни посрещне дамата с това странно име. Тя се правеше, че не ни вижда, и вървеше бавно към къщата с наведена глава. Впрочем изразът «къща» е много ласкателно название за случая. Зидовете се състояха от натрупани един върху друг камъни, без свързващ хоросан помежду им, а дупките между тях бяха запушени с пръст и мъх. Покривът беше от груби пръти, покрити с торф и сушена папрат.

Вратата беше толкова тясна и ниска, сякаш е предназначена само за деца, а големината на отворите на прозорците беше достатъчна само колкото човек да си пъхне носа в тях. Още по-трагичен вид имаха другите две пристройки. Ако не бяха опрени толкова близо до къщата, сигурно щяха да се срутят.

Жената се скри вътре, без да хвърли и един поглед към нас. Пред къщата слязохме от конете. Вратата беше залостена. Джемал започна да блъска по нея с приклада на пушката си. След доста дълго време тя се отвори и жената се появи на прага.

Има една приказка за стара магьосница, живееща навътре в гората, която пъхала във @турната всеки, който попаднел при нея, обичала го, а после го изяждала. Неволно си спомних за тази вещица, щом видях жената отблизо. Ако името й Гуска беше белег за характера й, то тогава тя би могла да бъде сравнявана само с онези престарели гъски, които се нахвърляли срещу чуждите хора като зли кучета, а не докосвали борсдорфските ябълки и пелина, защото били прекалено твърди.

Жената беше страшно дълга и кльощава. За да може да ни гледа от вратата, горната и долната част на тялото й образуваха прав ъгъл. Лицето й също беше издължено, изобщо всичко в нея беше дълго. Острият, извит като сърп нос, ъглестата, извиваща се отдолу нагоре брадичка, широката беззъба уста без устни, огромните ветрилообразни уши, сближените малки очи без мигли, с червени краища, дълбоките, пълни с мръсотия бръчки: всичко това въздействаше възможно най-отблъскващо. Главата й не беше покрита с нищо. Рядката й коса, през която се виждаше люспеста кожа, не беше сплетена. Висеше надолу на разбъркани, сплъстени кичури. Като към това се прибавят и невероятно мръсната роба и също толкова нечистите, вързани в глезените женски шалвари, двата боси, слаби като на скелет крака, които никога не са виждали и капка вода, човек може да повярва, че тази несравнима Гуска напълно притежава вида на някоя останала от класическата древност горгона или фурия.

А тъй като тя започна и да говори, аз едва не се стреснах. Гласът й беше дрезгав като на врана, която се ядосва за нещо.

— Какво искате? Кои сте? Защо спирате тук? — изграчи тя. — Вървете си по пътя!

Жената понечи да затвори вратата, но нашият водач застана на прага и каза:

— Да си продължаваме пътя ли? Не, няма да го направим. Оставаме тук.

— Не може! Нямате никаква работа тук. Не приемам чужди хора!

— Но аз не съм чужд. Нали ме познаваш?

— Но не и другите.

— Те са мои приятели.

— Не са мои.

Тя го буташе навън, а той нея навътре, разбира се, само привидно.

— Бъди разбрана, Гуска! — помоли Джемал. — Нищо не искаме от теб безплатно. Ще ти платим всичко добре и почтено.

Изглежда, това подейства или поне ние трябваше да си помислим така. Тя започна да се държи по-малко враждебно и попита:

— Искате да платите ли? Е, това е нещо друго! В такъв случай бих могла да размисля дали да ви пусна при себе си.

— Няма какво да му мислиш. От теб искаме само подслон и нещо за ядене.

— Достатъчно ли е?

— Повече от достатъчно, дори прекалено много — казах аз. — Не искаме от теб храна и пиене, а и сами ще намерим къде да спим. Щом нямаш достатъчно място в къщата, ще спим на открито.

Абсолютно невъзможно беше да се приеме нещо за ядене от тези втвърдили се от мръсотия пръсти със закривени орлови нокти. И да спим там, вътре? За нищо на света! Стаята изглеждаше така, сякаш се радваше на присъствието на всички онези скачащи, лазещи, гъмжащи, жилещи, гризящи и хапещи обитатели, които често се срещат и в представителните домове на Ориента. Но в тази барака кръвожадните душевадци сигурно подскачаха, пълзяха, пърпореха и маршируваха на безбройни орди.

Описанието на пътуването през обвеяния с благоухания, забулен с предания слънчев Ориент може и да е приятно за четене, но сам да извършиш подобно пътуване е нещо съвсем друго. Чувството за благоприличие често забранява да се говори дори и за своеобразни, забележителни дребни преживявания. Ориентът прилича на Константинопол, който наричат «блясъкът по гладките страни върху лицето на света». Отвън предлага великолепна гледка, но ако тръгнеш по тесните улици, с хубавата измама е свършено. Без съмнение Ориентът е много красив. Но човекът, наблюдаващ тази красота, не бива да е прекалено чувствителен!

Пътникът ще намери предостатъчно приключения, ежедневно, дори ежечасно. Но какви приключения са това! Те не са свързани с големи събития, а с обикновените отношения в ежедневието. Но за тях не биха могли да се кажат думите на Уланд:

«Дори и след голямото геройство обикновеното е ценно.»

На разказвача е забранено да говори за такива неща. Той изживява многобройни приключения в борбата с често неописуемата мръсотия на населението. Гощавах се при един прочут шейх, който по време на ядене ловеше по тила си едни доста пъргави животинчета, после пред очите на всички внимателно ги слагаше настрана и без да си измие ръцете, бъркаше в пилафа и правеше от него топче, което искаше да ми пъхне в устата като «ал лукме еш шереф»[29].

Малко хора биха повярвали, че това е наистина дребно, но все пак опасно за живота приключение. Отказването на такава «почетна хапка» е обида, която може да бъде изкупена само със смърт. Така че всъщност имах избор само между куршум или намушкване с нож и изяждането на тази ужасна топка ориз. Вляво от мен седеше шейхът, който ми подаваше хапката и очакваше, че ще си отворя устата. Вдясно седеше Крюгер бей, известният полковник от личната охрана на владетеля на Тунис. Той — по рождение немец — също като мен бе забелязал отстраняването на дребните същества. Много добре знаеше в какво конфузно положение се намирах в момента и по лицето му се четеше напрежение дали ще избера оризовото или оловното топче. В такива ситуации човек не бива да губи присъствие на духа. Казах на шейха най-учтиво:

— Ма бинза джамалк кул умри. (Цял живот ще помня твоята доброта.) — Вземайки хапката от ръката му, продължих: — Рид иназар, я малми! (Извинявай, о господарю!) — и бързо обръщайки се към Крюгер бей, завърших: — Дахилак, ент каин хаун ел мухтарам! (Моля те, тук ти си най-достойният!)

Доблестният командир на войската се изплаши. Той разбра намерението ми и прояви непредпазливостта да отвори уста, за да ми отговори отрицателно. Но този миг ми беше достатъчен. Още преди да успее да каже и дума, оризовото топче се озова в устата му и не биваше вече да го изважда. Беше най-възрастният от нас. Това, че му бях дал почетната хапка, не беше обида, а добре посрещнато от всички доказателство за уважението ми към старостта. Разбира се, удостоеният с тази чест човек направи такава физиономия, сякаш между зъбите му бяха събрани всички неволи на земния живот. Той дъвчеше и преглъщаше, докато стана моравосин и хапката премина през гърлото му. Години след това неблагодарникът се хвалеше, че няма да ми прости този номер.

Подобни преживявания в Ориента са много по-често явление, отколкото би се искало на някого. За това може обаче само да се загатне, но не и подробно да се описва. Борбата с мръсотията и паразитите в източните страни е направо страшна и би могла да развали и най-голямото удоволствие на човека.

Госпожа Гуска не знаеше какво ме кара да говоря така. В определената й роля явно не бе отредено да ни отпраща, затова побърза да каже:

— За вас имам място, ефенди. А ако ми платиш добре, ще ти предоставя дори постеля, но спътниците ти ще трябва да спят до теб върху одеялата си.

— Къде е постелята?

— Влез, ще ти я покажа!

Последвах я, но не с намерението да оглеждам леглото, а за да добия впечатление от домашната обстановка на «гъската». Но в каква дупка попаднах! Нямаше почти нищо друго освен четирите голи стени. В десния ъгъл бяха камъните на огнището, а в другия ъгъл вляво видях нахвърляни на куп в безпорядък суха папрат, листа и парцали. Жената посочи към него и каза:

— Там е постелята. А това е печката, на която ще ви изпека месо. В дупката се носеше направо адска миризма на загоряло и всевъзможни зловония. Комин изобщо нямаше и разяждащият дим излизаше през прозореца. Приятелите ми бяха влезли след мен. По лицата им ясно си личеше, че си мислят това, което се въртеше и в моята глава.

— Какво месо имаш предвид? — осведомих се аз.

— Конско.

— Откъде го имате?

— От собствения ни кон — въздъхна старицата, като вдигна ръце към очите си.

— Заклали ли сте го?

— Не. Разкъсан беше.

— Ах! От кого?

— Мъжът ми казва, че сигурно е била мечка.

— Кога мечката е нападнала коня?

— Миналата нощ.

— Аллах, Аллах! — извика Халеф. — Значи тази мечка не яде само малини! Убихте ли я?

— Как може да задаваш такива въпроси! За да бъде убита мечка, трябва да се съберат много мъже.

— Ще ми кажеш ли как се случи всичко? — подканих я аз.

— И ние самите не знаем точно. Конят ни трябваше за търговията. Теглеше каруцата с въглищата и…

— Но вън не видях да има каруца!

— Не можем да я държим тук, защото няма път, по който да я докараме до къщата. Затова стои при въглищаря. Конят обаче е тук, когато сме си у дома. През нощта остава на открито, за да може да пасе. А тази сутрин, като станахме, не го видяхме и като го потърсихме, намерихме трупа му оттатък, при скалите. Беше разкъсан, а щом видя следата, мъжът ми каза, че е била мечка.

— И къде е сега останалото месо?

— Вън, в навеса.

— Покажи ми го!

— Не мога, ефенди — каза ми тя изплашено. — Моят мъж ми е забранил да пускам вътре чужди хора.

— Защо?

— Не знам.

— Къде е той сега?

— Тръгна да търси леговището на мечката.

— Това е опасно! Толкова смел ловец ли е мъжът ти?

— Да, така е.

— Кога ще се върне?

— Сигурно скоро.

— Добре. А днес да са идвали при вас други хора?

— Не. Защо питаш?

— Защото мъжът ти е забранил да пускаш чужди хора в навеса.

— Никой не е идвал тук. Нито днес, нито вчера. Живеем толкова уединено, че рядко някой се отбива при нас.

В този момент навън се чу пронизителен писък. Жената продължи бързо да говори, за да отклони вниманието ни, но аз я прекъснах:

— Я слушай! Кой крещи така?

— Не чух нищо.

— Но аз чух.

— Сигурно е била някоя птица.

— Не, човек беше. Наистина ли няма никой тук?

— Съвсем сама съм.

Но тя махна на Джемал да излезе. Забелязах това, обърнах се и тръгнах към вратата.

— Ефенди! — извика тя. — Къде отиваш?

— В навеса.

— Не може.

— Ами! Искам да видя кой викаше там.

Тогава конакчията застана на пътя ми и каза:

— Стой тук, ефенди! Нали чу, че никой… Той не можа да продължи. Викът отново прозвуча, и то още по-високо и страшно отпреди.

— Чуваш ли? — отвърнах аз. — Изглежда, нечий живот е в опасност. Трябва да проверим.

— Но ти не бива…

— Млъкни! Никой не може да ми попречи да правя каквото искам. Джемал направи още един опит да ме спре, жената също, но въпреки това аз излязох. Тримата ми придружители ме последваха. След тях дойдоха конакчията и жената. От време на време двамата си шепнеха нещо. Доколкото можах да видя, той направи много слисана физиономия.

Отворих единия от навесите. В него имаше само вехтории. Като се насочихме после към другия, викът отново се чу, и то действително от втория навес. Звучеше ужасно. Отворихме и влязохме. Вътре беше почти тъмно.

— Има ли някой тук? — попитах аз.

— О, Аллах, Аллах! — застена един глас, който веднага познах. — Шейтанът, шейтанът! Той идва! Посяга към мен! Води ме към ада!

— Това е мюбарекът! — прошепна ми Халеф.

— Наистина. Другите или са наблизо, за да ни нападнат от засада, или са продължили ездата си към въглищаря, но са били принудени да оставят стареца тук. Той има треска.

— Не влизай навътре, ефенди! — каза жената. — Там има един болен.

— Защо премълча това?

— Той има холера. Не влизай там! Иначе ще те зарази и тогава с теб ще е свършено.

— Кой е болният?

— Мой брат.

— Лъжеш, жено! Познавам мъжа, който лежи тук. Може и да ти е брат, защото дяволът е брат и на двама ви. Това е старият мюбарек и искам да го видя по-добре. Имаш ли лампа?

— Не.

— А борини?

— Също не.

— Слушай, иди и донеси борини, за да светнем, и ако след една минута не си тук, ще те набия така, че мръсната ти кожа ще се пръсне. Бях взел камшика в ръка. Това оказа необходимото въздействие.

— Ефенди — противопостави се Джемал, — нямаш право да се разпореждаш тук. Ние сме само гости и…

— … и ще плащаме така, както заслужават, а именно с пиастри или с камшик — прекъснах го аз. — Вътре лежи мюбарекът. А щом той е тук, ние сме в опасност и ще действам така, както изисква нашата сигурност. Ако смяташ да ме заблуждаваш, тогава трябва да предположа, че си в таен съюз с враговете ни. Както знаеш, вече има достатъчно основания за това. Така че внимавай!

Той млъкна и не се осмели да каже нищо повече. Жената донесе борини, една от които вече гореше. Запалихме няколко, взехме по една в лявата ръка, а в дясната държахме заредени револвери или пистолети и тръгнахме на проверка в навеса. Вътре се виждаха само две неща, а именно мюбарекът, който лежеше в ъгъла в безсъзнание, и трупът на коня в другия ъгъл. Като се приближихме, от умрелия кон се вдигна облак отвратителни мухи.

— Луда ли си? — попитах аз жената. — Тук има ранен човек с треска, а до него има труп на кон, нападнат от хиляди насекоми. И ние трябваше да ядем от това месо? Не знаеш ли колко е опасно?

— Какво би могло да навреди?

— Може да ни струва живота. Освен това ти ни излъга. Този човек там е наш смъртен враг, който иска да ни убие. Като искаше да го укриеш от нас, доказа, че си в таен съюз с него. Скъпо ще си платиш за това!

— Ефенди — уверяваше ме тя, — не разбирам нито дума от това, което говориш.

— Не ти вярвам.

— Мога да ти се закълна.

— Не вярвам и на клетвата ти. Как попадна старецът при теб?

Гуска отправи въпросителен поглед към конакчията. Джемал направи утвърдителен жест. Разбрах какво искаше да й каже с това, но се направих, че не съм видял нищо.

— Оттук минаха шестима конници — обясни ми тя. — Единият от тях беше болен и не можеше да продължи нататък, затова ме помолиха да го подслоня тук, докато се оправи или докато дойдат да го вземат. Увериха ме, че добре ще ми платят за това.

— Познаваше ли ги?

— Не.

— А защо каза, че този стар грешник ти е брат?

— Не знам дали е грешник или не. Помолиха ме да казвам така и никого да не пускам при него, защото го преследвали врагове.

— Описаха ли ти ги?

— Да.

— И описанието им съответства на нашата външност, нали?

— Точно така. Затова не исках да те пускам при ранения.

Тогава откъм входа се чу гневен глас:

— Какво става тук? Кой се осмелява да влиза вътре без мое позволение?

С борина в ръка се приближих към задалия тези въпроси човек. Жената се спусна към него и започна да му шепне нещо. Нямах причина да й преча да го стори. Щом двамата приключиха, той се обърна към мен:

— Ефенди, жена ми разправя, че сте я заплашвали. Няма да търпя подобно нещо. Като приехме при себе си този болен човек, извършихме милосърдна постъпка и вие нямате право да ни упреквате за това.

— Че кой ви е упреквал?

— Ти.

— Не е вярно. Тя го криеше от нас.

— Вас какво ви засяга това? Не можем ли да правим каквото искаме?

— Разбира се, че можете, но щом чуя, че някой човек вика, и на въпроса ми какво е това, ми се отговаря, че няма никой, е естествено да стана подозрителен. Помислих, че някой се намира в опасност, и влязох тук, за да го спася, въпреки че жена ти не ми позволяваше.

— Защото си негов смъртен враг!

— Това също е лъжа. Пощадихме го, въпреки че той искаше да ни убие. Нямам намерение да му сторя нищо лошо. Дори съм готов да му помогна, ако е възможно. Занесете го в стаята! Там ще можете по-лесно да се грижите за него. Ще прегледам раната му. Ще се радвам, ако може да му се помогне. Никога не отнемам живота на друг човек, освен ако не трябва да го направя, за да спася собствения си живот.

— Ти наистина ли ще го прегледаш и ще му дадеш лекарство, което няма да го довърши?

— Няма да давам на мюбарека никакви лекарства. Само трябва да бъде правилно превързан. Веднага го отнесете в къщата! Ще те чакам тук, защото искам да говоря с теб във връзка с коня.

Едва сега, когато борините осветиха Юнак по-добре, видях, че държи в ръката си някакво пакетче. Разпознах го веднага и обърнах внимание на Халеф върху това, като тайно му дадох знак с ръка.

Джемал, търговецът на въглища и жена му вдигнаха мюбарека и минаха с него покрай нас. Раненият беше в безсъзнание, но, изглежда, усети болките от докосването, защото простена.

— Сихди — каза ми Халеф, — а какво ще стане, ако тук е скрит не само мюбарекът?

— Убеден съм, че останалите са продължили пътя си, но въпреки това ще взема необходимите мерки, все едно че са скрити тук.

— А какво ще говориш с търговеца на въглища за коня?

— Искам да го купя от него, или поне част от тази мърша.

— Какво те прихваща? Да не искаш да кажеш, че ще ядем от това месо?

— Не ние, а някой друг.

— Кой?

— Един наш гост. Вероятно още днес ще се запознаеш с него.

Избягнах по-нататъшните въпроси, като се присъединих към другите, които учудено оглеждаха умрелия кон, жертвата на мечката. Свирепото хищно животно бе счупило черепа на коня. Черепната кутия, в която се намира най-големият деликатес за мечката, мозъкът, беше така добре изблизана, сякаш беше измита с гъба. После животното се бе нахвърлило на тялото. Липсваха вътрешностите, които то беше изяло. Плячка на лакомията му бе станало месото от бутовете, а накрая бе схрускало и гърдите. Това го е заситило.

Конят — яко и добре охранено животно — явно бе имал достатъчно сили да тегли тежките товари. Затова Халеф каза:

— Но как може мечката да надвие такъв кон? Можел е да избяга или да се отбранява с копитата?

— Мечката го знае също толкова добре, колкото и ти и преценява как да извърши атаката си. Освен това тя е доста стара и сигурно има достатъчно богат опит.

— Но не забравяй, че конят е много бърз, докато мечката е непохватна и тромава.

— Който мисли, че е така, не я познава. Да, обикновено се смята, че тя предпочита спокойствието пред тичането, но аз съм виждал сива мечка да настига конник, който полагаше усилия да избяга. Ако мечката е ранена от куршум, се разярява и развива скорост, която я прави изключително опасна.

— И все пак как се е удало на тази мечка да надвие коня?

— Първо тя е проявила съобразителност и се е промъкнала от посока, противоположна на вятъра, за да не я надуши конят. Като е наближила плячката си, е направила няколко големи, бързи скока, а после е нападнала коня отпред. По раните виждаш, че е бил съборен отпред. Виж разкъсаните предни крака и двете драскотини вляво и дясно на шията! Хванала е коня за врата с предните си лапи, а със задните е застъпила предните му крака. При нейната пословична мечешка сила е бил достатъчен само един тласък, за да събори жребеца. Така е счупила един прешлен на тила му. Всичко се вижда добре по раните. Все още ли искаш да те прегърне мечката?

— О, покровители! О, закрилнико! И през ум не ми минава. Не бих могъл да смачкам гръдния й кош, както разправях преди това. Но ако се стигне до борба между нея и мен, не бих се страхувал. Само пушката ми трябва да е у мен. Това е най-сигурното средство, нали?

— Да, но има ловци, които убиват мечки само с нож.

— Нима е възможно?

— Разбира се. Необходими са само хладнокръвие, сила и точен удар. Ако ножът не улучи сърцето, обикновено с човека е свършено. Ако се използва пушка, мечката може да бъде убита по различни начини. Но никога не стреляй от голямо разстояние! Най-сигурно е да се излезе срещу животното с готова за стрелба пушка. То се изправя, за да посрещне стрелеца, и на десет крачки от него се отправя смъртоносният изстрел в сърцето. Тъй като обикновено мечката широко отваря муцуната си, там също би могло да бъде улучено едно много чувствително място, като през горната част на гърлото й се изстреля куршум в мозъка. Но дори и когато мечката падне и остане да лежи неподвижно, пак се изисква предпазливост. Преди човек спокойно да се наведе към улучената мечка, трябва да е абсолютно сигурен, че мечката наистина е мъртва.

Не случайно изнесох този урок, защото се надявах, че ще се натъкнем на мечката още същата вечер.

Другите двама мъже се върнаха. Жената беше останала при болния. Търговецът на въглища попита:

— Какво искаше да говориш с мен за коня?

— Исках да разбера дали ще оставиш всичкото месо за себе си.

— Да. Ще го запазя.

— Тогава си избери най-хубавото, а по-малките парчета ще купя аз.

— Ти ли? За какво са ти?

— За мечката.

— Тя вече получи достатъчно. Искаш да я възнаградиш за това, че ме лиши от коня ми ли?

— Не. Няма да е подарък. А да знаеш случайно дали хищникът отдавна се навърта по тези места?

— Преди не съм виждал следи от него. Съседите ни живеят надалеч, но ако беше извършено подобно нападение, щеше да стигне до ушите ми, защото като търговец редовно посещавам селищата наоколо.

— В такъв случай мечката не познава околностите и не знае къде най-лесно би могла да утоли глада си. Затова мисля, че тази вечер тя пак ще дойде, за да изяде остатъка от коня. Далеч ли е оттук мястото, където е убила жребеца?

— Не. Разбрах от жена ми, че тя е била точно там, като сте дошли вие. Конят лежал на сипея между скалите на края на гората.

— Възнамерявам да върна част от месото там и да чакам мечката на местопрестъплението.

— Ефенди, какво си намислил?

— Нищо необикновено!

— Не говори така, за Бога! Смяташ да причакаш това огромно животно в тъмната вечер? Подобно нещо е нечувано. Когато понякога се е случвало по тези места да дойде мечка, се събират всички смели мъже, които довеждат и кучетата си, дори сме викали и войската. Завързва се битка, в която загиват много кучета, а също и хора, а мечката напуска бойното поле като победител, докато накрая след две, три или четири такива битки бъде победена.

— В такъв случай оказвате на животното голяма чест. Напълно достатъчен е един мъж с хубава пушка.

— Ти съвсем сам ли ще излезеш срещу мечката, ефенди?

— Разбира се. Или искаш и ти да ме придружиш?

— За нищо на света! — извика той, разпервайки отбранително и десетте си пръста.

— Е, аз няма да отида сам, а ще взема един от моите приятели.

— Мен, разбира се, мен! — извика Халеф и очите му заблестяха.

— Да, теб, хаджи. Трябва да присъстваш, за да можеш да разкажеш за това на Ханех, най-прекрасната от щастливките.

— Хамдулиллях! Ще занеса на Ханех бутовете на мечката и ще я науча как да ги сложи в саламура и да ги опуши, като, като… О какво щастие, какво блаженство!

Във възторга си той за малко не издаде тайната на нарушението си на Корана. Лицето му сияеше от блаженство. Оско и Омар обаче гледаха недоволно.

— Ефенди — каза Оско, — да не би да мислиш, че нас ще ни е страх от мечката?

— Не, защото познавам храбростта ви.

— Тогава те молим да вземеш и нас.

— Не може. Не бива да бъдем много. Иначе ще прогоним животното, защото мечката е хитра, въпреки че обикновено за нея се твърди обратното. Впрочем на вас ще поверя един важен пост. Много е възможно да се наложи да доказвате смелостта си, защото на мечката може да й хрумне да направи посещение и при вас.

— При нас ли? Как така?

— Трябва да охранявате нашите коне, които ще затворим тук. Днес не бива да ги оставяме на открито, защото на хищника може да му се доще прясно конско месо. Вятърът духа оттук към мястото, където ще я чакаме. Обонянието й е достатъчно чувствително, за да надуши конете. Тя може да остави мъртвото месо, за да си вземе живо оттук. Така че ние с Халеф трябва да бъдем подготвени за това, че тя изобщо може да не се мерне пред нас, а по-скоро да се насочи към навеса. В такъв случай вашите изстрели ще ни известят какво става.

— Благодаря ти, ефенди. Виждам, че все пак ни имаш доверие. Вярно ще стоим на поста си. Нека мечката посмее да дойде, ще я поздравим с куршуми.

— Но не така, както вероятно си мислите. Ще я чакате тук вътре при конете, а не навън. Нямате необходимия опит, а това би означавало безразсъдно смело да излагате живота си на опасност.

— Нима трябва да се крием от това животно зад дъските?

— Да, защото и ние ще се притаим зад скалите. Пушките ви не са достатъчно надеждни, а дори и да улучите мечката, ще е голям късмет, ако някой от куршумите я рани смъртоносно. Завари ли ви навън, някой от вас ще се прости с живота си. Убеден съм в това.

— Но какво можем да й направим, ако тя е вън, а ние вътре, без да сме в състояние да я виждаме?

— Но пък ще я чувате добре. Този навес е паянтов, а вие нямате представа на каква проницателност е способна мечката, когато е необходимо. Тя много добре знае какво е врата и ще се опита да я строши или да я изкърти с мощните си лапи. Ако не успее, ще обиколи цялата постройка и ще пробва всяка дъска дали не може да бъде откъртена. Дори и да намери някой съвсем малък процеп, при нейната огромна сила ще й е много лесно да я откърти. Тогава задачата ви е ясна. Ако наистина дойде до навеса, по дращенето й ще разберете къде се намира и ще стреляте по нея през тънките дъски.

— Ние отвън ще чуем изстрелите и останалото е наша работа.

— Значи няма да може да се стигне до истински бой между нея и нас!

— Тъкмо обратното, много е възможно. Мечката не се впечатлява от леките наранявания, но това удвоява яростта й. Възможно е въпреки изстрелите ви да изкърти тънките дъски или да ги счупи. Тогава вие ще бъдете нападнатите и ще трябва да спасявате кожата си. При това положение няма да има време за стрелба, защото няма да успеете да заредите. Единственото, с което бихте могли да я задържите, докато ние с Халеф дойдем, са удари с приклада по муцуната, но не и по твърдия й череп, защото прикладите биха могли да се счупят, а също и удари с нож в сърцето. Впрочем ние няма да сме толкова надалеч. По-късно ще ви дам по-подробни указания.

— Но — каза Халеф — вече е тъмно, а конете ни са навън. Ами ако сега дойде и убие твоя Рих?

— Няма да дойде толкова скоро, а и Рих не е въглищарски кон. Дори съм сигурен, че мога да оставя жребеца сам да се справи с мечката. Едно такова расово животно при опасност се държи по съвсем различен начин от обикновен кон. Спокойно бихме могли да оставим конете си още малко да попасат. Ако мечката наистина дойде, то ще е най-рано два часа преди полунощ. Но за да не изпуснем нещо, ще напалим вън огън, край който ще седнем. Така ще държим конете под око и ще можем веднага да им се притечем на помощ с пушките си. Впрочем огънят ще осветява надалеч и ще възпре мечката да направи посещението си въпреки примамливата гощавка. Сега да се разберем за конското месо.

Търговецът на въглища с готовност се съгласи с намерението ми. Главното за него беше хищното животно да бъде убито. Той отряза онези части месо от костите на коня, които си бе набелязал, но все пак за мечката остана достатъчно. За тези остатъци той поиска трийсет пиастъра, тоест почти шест марки, които аз с готовност му дадох.

Вън пред къщата бяха наредени голямо количество дърва за горене. Купих ги от Юнак за десет пиастъра и наредих да напалят голям огън недалеч от къщната врата, гледаща към края на гората, и да го поддържат до тръгването ни на лов. Той осветяваше достатъчно надалеч, за да можем да виждаме и пазим пасящите ни наблизо коне. Оско остана край него, а ние влязохме вътре в стаята. Исках да прегледам мюбарека.

Докато се занимавахме с приготовленията навън, бяхме чули стенанията му. Видът му беше страшен. Разкривените черти на лицето му, кръвясалите му очи, пяната, която излизаше от устата му, проклятията и ругатните, които изричаше, и излъчващите се от него зловония въздействаха толкова отблъскващо, че трябваше да полагам големи усилия, за да коленича до него и прегледам раната му.

Старецът бе превързан небрежно от нечии несръчни ръце. Като понечих да махна превръзката и докоснах ръката му, той изрева от болка като диво животно и се надигна срещу мен. Взел ме беше за шейтана, който иска да го разкъса, отпъждаше ме от себе си със здравата си ръка и ме молеше за милост и позволение да се върне обратно на земята. За откуп ми обещаваше хора, които щял да убие, за да ми изпрати душите им в ада.

От време на време треската му даваше такава сила, че трябваше да се боря с него. Трима души го държаха, за да мога да размотая парцалите от ръката му. Тогава видях, че не е възможно никакво спасение. Вече беше късно дори за ампутиране на наранения крайник. Разголих и рамената му, като срязах кафтана. Гангрената, разлагането на плътта, беше започнала, а отвратителната гной разпръскваше ужасна смрад.

Не можеше да се направи нищо, освен да му се даде вода, за която крещеше. Оставихме жената да се грижи за него. Истинско чудо беше, че този човек е могъл да издържи ездата дотук. Стояхме потресени край него и не мислехме повече за враждебността му, а за ужасния край, който сам си бе подготвил. Джемал каза:

— Ефенди, не е ли по-добре да го убием? Това е най-голямото добро, което бихме могли да му сторим.

— Нямаме това право — отвърнах аз. — Той все още не е изрекъл нито една дума на разкаяние. Нещо повече, дори иска да подкупи дявола, като му обещава жестоки убийства. От това можем да си направим извода каква черна душа живее в това живо разлагащо се тяло. Може би Господ ще му върне още веднъж съзнанието, а с това ще му даде и последна възможност да изповяда греховете си. Впрочем мъченията му не са незаслужени — не бива да пренебрегвате това — и той лежи пред вас като назидателен, предупредителен пример, чийто ясен и покъртителен език е предназначен за всички нас и особено към вас, към теб, Джемал, към Юнак, а също и към Гуска, неговата жена.

— Към нас ли? — смутено попита първият от споменатите хора. — Защо?

— Ще ви кажа само: който върви по пътя на този човек, го грози опасността да умре по същия ужасен начин. Никога досега не съм виждал безбожник да завърши щастливо земния си път.

— Значи мислиш, че този благочестив човек е бил безбожник?

— Да, и ти знаеш много добре, че съм прав.

— Но той винаги е бил смятан за светец. Защо Господ не го е наказал по-рано?

— Защото Господ е търпелив и милостив и дава време за връщане към доброто дори и на най-закоравелия грешник. Но той го наблюдава само известно време и ако срокът на милосърдието не се използва, толкова по-страшно е настъпването на Страшния съд. В моята родина има една поговорка, която гласи: «Аллах деирменлери яваш йоютлер лякин къса къса йоютлер.» (Мелниците на Господ мелят бяло, но много ситно. — Бел. нем. изд.) Това се отнася и за вас. Тя съдържа страшната истина за грешниците. Надявам се да я разберете и да се съобразявате с нея. Ако не го направите, ще попаднете под ударите на Божието наказание като мюбарека.

— Твоите думи не се отнасят за мен, ефенди — засмя се Джемал. — Аз съм твой приятел и нямам нищо общо със стареца. Аллах познава моята справедливост и знае, че не заслужавам наказание. А също и този човек, търговецът на въглища, и жена му са честни хора. Държа ни реч, която не ни засяга. Всеки човек трябва да отговаря за грешките си.

Тъй като той много добре съзнаваше лошите си намерения спрямо нас, думите му бяха истинско нахалство. Халеф посегна към онова място на пояса си, където се намираше камшикът му. Аз обаче му дадох знак с ръка да спре и отвърнах на конакчията:

— Имаш право. Всички ние сме грешници и всеки човек прави грешки. Въпреки това сме задължени да предупреждаваме ближния си, когато се отправя към някоя опасност, която може да му струва живота. А няма нищо по-опасно да си играем с Божието търпение и милост. Изпълних дълга си и е ваша работа дали ще се вслушате в предупреждението ми или не. Нямаме повече работа тук и сега трябва да занесем месото там, където е бил нападнат конят.

Отправихме се към навеса. Скелетът на коня все още не се беше разложил и можехме да го носим цял. Халеф и въглищарят го държаха отпред, а аз хванах отзад и тръгнахме. Заповядах да оставят товара близо до мястото, където конят е бил разкъсан. По тежкия скелет на коня имаше още около цял центнер[30] месо. За да не надуши мечката пресните ни следи, хубаво намазахме подметките си отвсякъде с месото. Миризмата на месо трябваше да я обърка. После продължихме.

Като стигнахме до съответното място, видях, че е много подходящо за намеренията ни. Въпреки вечерната тъмнина успях да огледам околността, като я обходих в полукръг, така че да остане между мен и буйно горящия огън, и всички очертания ясно се виждаха на светлината на пламъците.

Заостреният край на гората свършваше при стръмен скалист връх, пред който бяха нападали и лежаха разпръснати наоколо големи каменни блокове. Мъртвият кон беше намерен между тях. Сложихме го пак на същото място. А ако се скриехме зад някоя от канарите, при благоприятна посока на вятъра хищникът — в случай, че наистина дойдеше — нямаше да може да ни се изплъзне.

За търговеца на въглища това място беше зловещо и скоро той си тръгна. Бавно го последвахме.

— «Героят» не иска да бъде изяден — засмя се Халеф. — В тъмното това лесно би могло да му се случи, но се обзалагам, че ако мечката го види през деня, ще си помисли следното: «Много си мръсен за мен!» Но, сихди, ти ми даде знак да погледна пакета, който той държеше в ръка.

— Да. Знаеш ли какво има вътре?

— Разбира се! Веднага познах парцала, който притежателката на рибеното масло бе увила около пушеното месо. Бях го хвърлил заедно с наденицата. Дали не го е намерил Юнак?

— Много е вероятно, защото това, което беше увито в парцала, имаше формата на салам.

— Нека тогава го изяде и изпита моите мъки! Бих искал да мога да го наблюдавам! Ще бъде истинска наслада за очите ми.

— Може и да ти се удаде възможност да изпиташ това удоволствие. Тъй като Юнак е намерил пакета, заключавам, че е минал оттам, където ти хвърли наденицата. Каква работа е имал там? Жена му каза, че бил отишъл да търси следите на мечката, но това не е вярно. Научил е, че ще дойдем, и нетърпението му го е подтикнало да ни пресрещне. Изглежда, нашето пристигане е било много важно за него, защото е можел да се сети, че в негово отсъствие много по-лесно можем да открием мюбарека, когото не е бивало да виждаме, отколкото, ако беше останал вкъщи. Това ми дава основание да предположа, че му е обещана част от плячката, която негодниците смятат да вземат от нас.

— Тогава мръсният въглищар ще си остане с пръст в устата. Казвам ти, сихди, че прекалено много щадим тези хора. Трябва да ги застреляме. Човечеството ще ни е благодарно за това.

— Знаеш какви са възгледите ми по този въпрос. Вече съм стрелял. Мюбарекът ще умре от моите два куршума. Но от засада не убивам. Това би било престъпление. Ако ни нападнат така, че животът ни се окаже в опасност, тогава ще се защитаваме с всички средства.

Приближихме се към огъня, където другите междувременно се бяха настанили. Джемал беше забил в земята два големи чаталести клона и нанизваше парче конско месо на друг прът, който трябваше да играе ролята на шиш за печене. Ако смяташе да ни гощава с това печено, трябваше да се откаже от намерението си. За щастие все още имахме в себе си хранителни запаси, които за тази вечер горе-долу щяха да стигнат.

Като ни видя, че се храним, на търговеца на въглища така му се дояде, че не можа да дочака опичането на конското месо. Той влезе в къщата, доведе жена си, като донесе и… познатия вече пакет. Двамата седнаха един до друг до огъня. Той разгъна парцала. Наистина наденицата беше вътре с изключение на кожения напръстник. Той раздели наденицата, но много несправедливо: на жена си даде малко парче, а за себе си взе по-голямото. На въпроса на Джемал откъде има наденицата, той отвърна, че я е донесъл от едно от пътуванията си по работа. Той можеше да я яде, защото не беше мохамеданин. Двамата ядяха с голямо удоволствие. Халеф внимателно ги наблюдаваше. Много му се искаше да каже нещо, но не можеше да го направи.

Междувременно от къщата се чуха продължителните стенания и скимтене на мюбарека, примесени с пронизителни викове на страх. Звучеше така, сякаш изтезаваха някого. Неговите съмишленици обаче не се трогваха. Накарах жената да иде да го види още веднъж и да му даде вода, но печеното месо вече беше готово и тя отказа да изпълни желанието ми. Затова станах самият аз.

В момента, в който станах, обреченият на смърт човек нададе такъв пронизителен рев, че ме побиха тръпки. Смятах да изтичам към него, но в този момент той се появи на вратата и извика:

— Помощ! Помощ! Гори! Обхванат съм от пламъци! Той се спусна към нас. Възбудата от треската бе надвила слабостта му. След няколко крачки спря, загледа се втренчено в огъня и страшно изрева:

— И тук има пламъци! Навсякъде гори, и тук, и там! А и вътре в мен също гори! Помощ! Помощ!

Старецът размаха здравата си ръка във въздуха, а после тежко се строполи на земята и тихо продължи да стене. Вдигнахме го, за да го занесем отново в стаята, но ни беше много трудно да го задържим, защото той ни смяташе за духове и отчаяно се отбраняваше. Като го сложихме на постелята му в стаята, той се беше уморил и бе затворил очи. Затова излязохме навън. Но скоро той отново започна да крещи, така че едва се издържаше. Едва след известно време в къщата пак настъпи тишина и аз отидох да видя какво става.

Той лежеше на тъмно, затова запалих една борина и осветих лицето му. Широко отворените му очи бяха насочени срещу мен. Беше дошъл в съзнание и ме позна.

— Гяур — изсъска той. — Значи все пак дойде? Аллах да те прокълне!

— Мюбарек — казах му аз сериозно, — не забравяй в какво състояние се намираш! Още преди слънцето да изгрее, ти ще застанеш пред вечния съдия. Припомни греховете си! Вглъби се в себе си и помоли Аллах за милост и състрадание!

— Шейтан! Ти си моят убиец! Но аз не искам да умра, не искам! Теб, теб искам да видя как умираш!

Коленичих ниско над него със стомната вода в ръка, с която исках да го освежа. Той бързо посегна и измъкна ножа от пояса ми. Също толкова бързо замахна и щеше да ме улучи в гърдите, ако не бях отбил удара с глинената стомна. В следващия миг измъкнах ножа от ръката му.

— Ти наистина си ужасен човек. Дори и в последния миг на живота си искаш да обремениш душата си с кърваво деяние. Как може…

— Млъкни — прекъсна ме той, ръмжейки. — Ох, защо имам треска! Защо съм толкова слаб, та не мога отново да ти изтръгна оръжието! Чуй какво ще ти кажа сега!

Той бавно се надигна. Очите му блестяха като на пантера. Неволно се отдръпнах назад.

— Страхуваш ли се от мен? — изсмя ми се той подигравателно. — О, наистина е страшно да знаеш, че съм твой враг! Аллах, Аллах, там пак започна да гори! Виждам как огънят се приближава. Приближава, гори… гори!

Клетият човек се строполи и започна да стене. Изгуби съзнание и треската отново го обзе. Вонята в стаята беше непоносима. Като излязох вън на чист въздух, дълбоко поех дъх, но не само заради миризмата. Който е виждал човек да умира по този начин, никога не може да го забрави. И днес ме обхваща ужас, като си спомня за онази вечер. Що за човек е този, който се осмелява да се противопостави на Божиите закони?

Часовникът ми показваше вече десет часа. Тъй като турците броят часовете от мига на залеза на слънцето, което в този ден стана в шест и половина, по тяхно време беше три и половина. Напоихме конете в потока, а после ги отведохме в навеса.

— Ефенди, а ние, жена ми, конакчията и аз, къде да стоим? — попита търговецът на въглища.

— Влезте при конете! — посъветвах ги аз.

— Не, не! Нали ти самият каза, че е много възможно мечката да се отправи към навеса. Ще влезем в стаята, но ако мечката дойде, ще се изкачим под покрива и ще издърпаме стълбата горе. Ако иска, нека изяде мюбарека.

Това, което мъжът нарече стълба, беше една греда, в която бяха издялкани вдлъбнатини. Облегната беше в стаята, а над нея бяха натрупани пръчки, които образуваха тавана.

Изгасихме огъня и тримата побързаха да се скрият в стаята. Оско и Омар се отправиха към навеса при конете, след като още веднъж им обясних какво да правят.

После ние с Халеф тръгнахме. Преди това дребосъкът грижливо бе проверил пушката си, за да е сигурен, че няма да засече. Аз взех само мечкоубиеца. Срещу такова животно карабината не можеше да ми помогне.

— Като стигнем дотам, мечката може вече да е дошла — каза Халеф. — Толкова е тъмно, че ще я видим едва като се изправим пред нея.

— Тъкмо затова не бива да вървим по права линия. Въздухът се движи оттук натам и тя непременно ще ни надуши. Ще заобиколим в дъга, за да можем да излезем на мястото от срещуположната посока.

Приближавахме се до уреченото място много предпазливо, защото мечката не само можеше вече да е там, но и да идва от тази страна, от която се промъквахме и ние. Държахме пушките готови за стрелба и от време на време спирахме, за да се ослушаме. Ако мецана беше стигнала до конския скелет, щяха да се чуват мляскането й и трошенето на костите. Не се чуваше никакъв друг звук обаче освен тихото шумолене на вятъра в клоните на дърветата.

Най-сетне стигнахме толкова близо, че можехме да виждаме стръвта. Край нея нямаше никаква мечка. Изкачихме се върху една канара наблизо. Беше два пъти по-висока от човешки ръст и ни осигуряваше прикритие срещу откритата атака на звяра. Камъкът бе плътно обрасъл с мъх и беше много удобен за седене. Залегнахме един до друг и зачакахме нещото да дойде.

— Сихди — прошепна Халеф, — не е ли по-добре да се разделим?

— Разбира се. Така бихме могли да нападнем мечката от две страни.

— Нека тогава го направим още сега.

— Няма, защото ти винаги подценяваш опасността, а това е погрешно. Самоувереността ти лесно може да те подведе да проявиш непредпазливост. Преди всичко искам да стреляш само когато ти разреша.

— Значи ще стреляш преди мен?

— Да, защото моят куршум е по-надежден.

— Съжалявам, сихди, защото исках аз да убия мечката. Каква слава ще е за мен да разкажа на моята Ханех, най-прекрасната сред жените, че ти си убил мечката? Ще ми се да мога да й кажа, че е загинала от моя куршум.

— Вероятно ще можем, защото трябва да се очаква, че един-единствен куршум няма да е достатъчен. Ако той веднага не я рани смъртоносно, тя сигурно ще дойде към нас, за да ни нападне. Тогава ще я оставим да се приближи и като се изправи пред канарата, за да се изкатери на нея, най-спокойно можеш да стреляш в гърлото или в окото й. Сега да млъкваме! Ако продължим да говорим, може да не забележим приближаването на хищника.

Ослушвахме се в нощта, без да издаваме нито звук. Вятърът шумеше над гората като водата на далечен водопад. Тъй като този шум беше монотонен и непрекъснат, не беше трудно от него да се отличи всеки друг звук. Търпението ни беше поставено на голямо изпитание. Като навих механизма на часовника си, ударите му отброиха полунощ.

— Мечката изобщо няма да дойде — прошепна Халеф. — Напразно се радвахме. Сигурно никога няма…

Той млъкна, защото също като мен беше чул шум от търкалящ се камък. Ослушахме се напрегнато.

— Сихди, там падна някакъв камък — прошепна ми хаджията. — Но не беше мечка, защото иначе щяха да се търколят повече камъни.

— О, не. Падането на този камък я е направило по-внимателна. Наистина би могло да бъде и друго животно, но мисля, че все пак е мечката. Но преди да я видя, сигурно ще усетя миризмата й.

— Ще я надушиш ли? Нима е възможно?

— За човека с опит, да. Дивите животни излъчват особено силна миризма, Разбира се, при мечките не е чак толкова силна, колкото при лъвовете, тигрите и пантерите, но все пак ще я усетя. Слушай!

Отдясно се чуваше нещо като пращене на клон. Животното се спускаше по стръмния склон. И ето че наистина го надуших. Който е виждал хищни животни само в клетка, сигурно му е направила впечатление противната миризма, която се носи от тях, особено от едрите представители на семейство котки. Когато обаче животното е на свобода, тази миризма е още по-силна. Остра, дразнеща като миризмата на отвара от маточина или камфоров спирт, тя нахлува в чувствителния нос, а човек с тренирано обоняние може да я усети отдалеч. Това «диво» ухание достигаше сега до мен.

— Подушваш ли я? — прошепнах аз на Халеф.

— Не — отвърна той, след като внимателно помириса въздуха наляво и надясно.

— Идва. Надушвам я вече.

— Тогава носът ти е много по-чувствителен от моя. Е, сега ще получи един поздрав, на който ще има да се чуди. Халеф щракна предпазителя.

— Не бързай! — предупредих го аз. — Ще стреляш само след мен, ясно ли е? Ако не се подчиниш, наистина ще ме ядосаш. Може да прогониш животното.

Той не отговори, но го чух да въздъхва. Със спокойствието на хаджията беше свършено, обзела го беше ловната треска.

Ето че чухме тихо ръмжене, почти като мъркането на котарак, но веднага след това забелязахме, че към конската мърша се приближава нещо огромно и тъмно.

— Това ли е тя, тя ли е? — прошепна в ухото ми Халеф. Дишаше учестено.

— Да, тя е.

— Стреляй тогава! Стреляй най-сетне!

— Спокойно! Като че ли трепериш?

— Да, сихди, обзе ме някакво странно чувство. Признавам, че треперя, но не е от страх.

— Знам.

— Хайде, стреляй най-сетне, стреляй, та да дойде и моят ред!

— Овладей се, малчо! Няма да стрелям, докато не ми се удаде възможност да се прицеля добре. Имаме време. Мечката не яде като лъва. Тя е чревоугодник и яде храната си възможно най-бавно. Първо си взема парчетата, които й се струват най-привлекателни, а по-малко вкусните избутва настрана, за да се заеме с тях по-късно. Тази мецана ще остане на трапезата часове наред, за да не си повреди стомаха с някоя набързо преглътната хапка. После ще се замъкне до потока вляво, за да се напие хубаво с вода, а накрая ще се оттегли в леговището си.

— Но ние не можем да я чакаме с часове!

— Нямам и такова намерение. Само ще чакам да се изправи веднъж. По време на ядене тя често го прави. Преди да премине към следващата част от плячката си, всяка мечка се изправя на задните лапи, а с предните чисти муцуната си. Тогава ще можем да я виждаме много по-ясно, отколкото сега. Глупаво е да се стреля по нея предварително. Не бихме могли да направим по-голяма глупост, защото не можеш да различиш тялото й от това на коня и тъмната земя.

— О, напротив, напротив! Виждам я. Толкова добре я виждам, че ще стрелям.

Халеф неспокойно се размърда и дори опря пушката до бузата си.

— Махни пушката! — прошепнах му аз ядосано.

Дребосъкът остави пушката, но беше толкова възбуден, че не можеше и за миг да остане спокоен, а с това можеше да издаде присъствието ни, ако канарата не беше плътно обрасла с мъх.

Изглежда, яденето се услаждаше на мечката. Тя сърбаше и мляскаше като невъзпитано дете пред паница със супа. Разбира се не само при децата може да се наблюдава подобен начин на хранене. Мецаната наистина беше чревоугодница. От време на време тя отчупваше някой кокал и ясно чувахме как изсмуква от него костния мозък.

Настъпи пауза. Тя доволно изръмжа и удари с лапи по месото, за да определи опипом качеството на отделните парчета. После се изправи. Преди да се задържи права, тя на няколко пъти спусна предните си лапи на земята. Когато мечката се изправя по време на такава пауза при ядене, индианците казват: «Тя се вслушва в стомаха си.» Този момент за вслушване е най-подходящ за стрелба. Прицелих се.

Тялото на животното се открояваше ясно. Както правилно бях предполагал, животното беше огромно. Виждах го добре, но въпреки това свалих пушката.

— Аллах, Аллах! Стреляй, хайде, стреляй! — сопна ми се Халеф почти гласно.

— Тихо, тихо! Иначе ще те чуе.

— Но защо не стреляш?

— Не виждаш ли, че е с гръб към нас?

— Какво от това?

— Изстрелът ми няма да е достатъчно сигурен. Мечката обърна поглед към къщата. Дали не е надушила конете ни? Напълно е възможно. Оставя храната. Това е съмнително. Трябва да я изчакаме да се обърне, а после… будала! Какво ти скимна!

От яд извиках тези думи високо. Хаджията повече не можеше да сдържи нетърпението си, прицели се и стреля толкова бързо, че не можах да му попреча.

Без да обръща внимание на избухналия ми гняв, дребосъкът скочи, размаха празната пушка във въздуха и извика:

— Зафер! Галебе! Йолмиш дир, ятиор! (Победа! Триумф! Мъртва е! Свършено е с нея!)

Вдигнах ръка, хванах Халеф за пояса и го дръпнах надолу.

— Ще млъкнеш ли най-сетне, нещастен гарван! Ти прогони мечката.

— Прогоних ли я? — извика той, като се опитваше да се освободи от хватката ми. — Убих я, тя е победена. Виждам я да лежи.

Изтръгвайки се от мен със сила, той скочи отново и извика с всички сили:

— Омар, Оско, чуйте какво щастие, какво блаженство! Чуйте за славата на вашия приятел и как тромпетите разгласяват величието ми! Убих мечката, изпратих я при нейните деди и прадеди, аз, Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хад…

Той не можа да продължи, защото аз скочих, хванах го за врата и го натиснах надолу. Наистина бях много ядосан и затова го бях стиснал толкова силно, че той се прегъна в ръката ми като дървено човече.

— Ако издадеш само още един звук, ще ти фрасна един юмрук, притежателю на злополучен овчи мозък! — заплаших го аз. — Стой тук и бързо зареди пак пушката си! Ще видя дали още може да се направи нещо.

Казвайки това, скочих от канарата, без да се съобразявам с едва оздравелия си крак. Долу бързо се сниших, разхлабих ножа и приготвих пушката за стрелба. Ако мечката все още беше тук, щеше да ме нападне веднага. Отгоре се чу железният шомпол на хаджията, но долу всичко беше тихо. Не се чуваше и виждаше нищо. Все пак успях поне да разбера, че мечката не беше вече при стръвта.

Въпреки това трябваше много да внимавам. При нейната възраст можеше да се допусне, че е достатъчно хитра, да не се нахвърли веднага върху мен, а тайно да се промъкне край скалата. Това щеше да е много опасно за мен, защото, ако заобиколеше камъка, щяхме да застанем толкова близо един срещу друг, че можеше да ме хване с лапа. Затова се отдалечих на няколко крачки от скалата, но така че да мога едновременно да държа под око и канарата, и стръвта.

Чакахме и напрегнато се ослушвахме известно време, но напразно! Тогава изведнъж откъм къщата се чу вик, после втори… и още един, а накрая отчаян стон: «Оставете ме, оставете ме! Махнете се, махнете се! Помощ, помощ!»

— Това е мюбарекът! — извика хаджията отгоре.

Исках да отговоря, но не го направих, защото от същата посока долетя изстрел. Особеният кух трясък ми беше познат: беше черногорската пушка на Оско.

— Мечката е при навеса — извиках аз на Халеф с приглушен глас.

— Слизай бързо долу!

— Хамдулиллях! Значи все пак ще я хванем! — ликуваше дребосъкът.

Той скочи долу, падна, стана отново и профуча край мен. Последвах го със същата бързина. Но като направих няколко крачки, почувствах болка в глезена. Изглежда, скокът от скалата бе наранил крака ми. Трябваше да сменя галопа си с бърз тръс. Със здравия крак правех по широки крачки, а с болния стъпвах предпазливо, само на пръсти.

Неописуемо пронизителен вик раздра нощната тишина. Мюбарекът ли беше това или Халеф, който междувременно вече беше стигнал до къщата? Да не би непредпазливият хаджия да беше налетял направо в лапите на мечката? Обхвана ме страх за дребосъка и по цялото ми тяло изби пот. Повече не обръщах внимание на крака си и продължих да тичам нататък възможно най-бързо.

Вече чувах гласовете на Оско и Омар. Отново изтрещя изстрел. За нещастие на пътя ми се изпречи камък. Не го видях, спънах се и се проснах на земята с цялата си дължина. Мечкоубиецът изхвърча от ръцете ми, накъде — не можах да видя. Бързо станах и се огледах наоколо. Пушката не се виждаше. Нямах време да я търся. Втълпил си бях, че хаджията е в опасност, и не можех да губя нито миг повече. Затова хукнах напред и извадих ножа от пояса си. Насочих се към навеса. — Оско, къде е мечката, къде е? — виках аз отдалеч.

— Вън, вън! — отвърна ми той от навеса.

— Халеф беше ли там?

— Да, но пак тръгна след мечката.

Вече бях стигнал до дървената стена. Две дъски от нея бяха изтръгнати.

— Мечката искаше да влезе оттук — извика Оско. — Стрелях по нея.

— Улучи ли я?

— Не знам. Дъските изтрещяха едва след като бях стрелял.

— От коя страна е Халеф?

— Доколкото чуваме, от дясната.

— Стойте вътре и внимавайте! Животното може отново да се върне.

Продължих да тичам в указаната посока. Вратата на къщата беше отворена. Някой стоеше на входа, виждах по сянката, която хвърляше тялото, тъй като вътре горяха борини. Там лежеше човешко тяло. Спънах се в него, но не паднах.

— Стреляй де, стреляй, стреляй! — чувах да викат от стаята два гласа.

Бях само на около десет крачки от вратата и познах кой стоеше там: беше Халеф. Беше вдигнал пушката си и я насочил към стаята. Изстрелът му изтрещя. После той изхвърча навън и падна на земята, сякаш бе изхвърлен от силна ръка. В следващия миг се появи мечката, промъкна се на четири крака през тясната, ниска врата и отново бързо се изправи.

Халеф също беше скочил. Двамата, той и тя, стояха заплашително един срещу друг, на около три крачки разстояние. Хаджията обърна пушката и се приготви за удар с приклада. Тогава той ме позна, защото бях в обсега на светлината.

— Сихди, нямам повече патрони! — извика ми той.

Всичко това ставаше много по-бързо, отколкото може да бъде разказано или прочетено.

— Отскочи назад! Не удряй!

Още докато виках тези думи, блъснах Халеф така, че той залитна далеч встрани. Животното се обърна наполовина към мен, разтвори широко паст и нададе продължителен яростен рев. Като притичах бързо край него, усетих горещия му, вонящ дъх. Направих светкавичен завой — мечката посегна към мен, но удари във въздуха, защото вече не бях пред нея, а от дясната й страна. Като я хванах с лявата си ръка за козината на тила, замахнах силно с дясната и я прободох един-два пъти, забивайки ножа до дръжката между двете ребра в сърдечната област. Всичко това стана толкова бързо, че мецаната получи двете смъртоносни намушквания, преди ревът й да беше стихнал.

Тя се обърна на задните си крака надясно, но лапата й само докосна рамото ми. Разбира се, не бях оставил ножа си в тялото й. С два скока назад се избавих от близостта на ноктите й. Там останах, без да изпускам животното от очи и с вдигната за нов удар ръка, ако се наложеше.

Но мечката не ме последва. Тя стоеше неподвижно с широко отворена, запенена муцуна, насочила към мен малките си, гневно искрящи очички. После те бавно се затвориха и напразно се опитваха отново да се отворят. Тръпка премина през огромното тяло, след това тя се свлече първо върху предните си лапи, които дращеха земята, като се опитваха да се задържат здраво, и накрая, потръпвайки, бавно падна на една страна. От муцуната й се отрони тихо, тътнещо ръмжене. Краката й се опънаха. Мечката беше мъртва.

— Аллах акбар! — извика Халеф, който сякаш беше замръзнал на мястото си. — Аллах е велик, а почти толкова велика е и тази мечка. Мъртва ли е, сихди?

— Мисля, че да. Благодаря на Бога, че всичко завърши така благополучно!

— Слава и чест на Аллах! Ужасно беше!

Той понечи да се приближи към животното.

— Стой! — заповядах му аз. — Още не сме сигурни, че наистина е мъртва. Аз ще проверя.

Приближих се към животното, допрях пистолета си до подутото му око и натиснах спусъка два пъти. То не се помръдна.

— Вече можеш да се приближиш и да я разгледаш. Не е ли доста по-висока от теб?

— Да, дори мисля, че е по-висока и от теб, сихди. Казвам ти, че не треперех, като седях срещу нея с незаредена пушка, но сърцето ми заплашваше да спре.

— Ти и навън ли стреля по нея?

— Да. Тя се махна от навеса и се насочи към вратата на къщата, през която влезе. Не съм я улучил. Другият куршум обаче сигурно се е забил в гърдите й, защото беше само на две крачки от мен, и то изправена. Така че можех да се прицеля добре.

— Разкажи накратко как се случи всичко!

— Ами затичах се към навеса, защото познах пушката на Оско по гърмежа и предположих, че мечката иска да влезе при конете. Още не бях стигнал до навеса, когато встрани чух вик, но това не ме интересуваше. При навеса видях, че две дъски са изкъртени, и от Оско и Омар разбрах, че мечката го е направила. Затова продължих да тичам нататък. На земята лежеше някакво тъмно тяло, а до него стоеше друго по-голямо. Спрях, прицелих се и стрелях. Мечката продължи да тича към вратата на къщата и аз хукнах след нея. Тя влезе вътре и аз я последвах, като отново бързо заредих пушката си. Щом стигнах до вратата, видях, че тя е вътре. Душеше постелята на мюбарека.

— Нищо ли не стори на стареца?

— Него изобщо не го видях, беше изчезнал. Гледах само мечката, а тя мен. Тя моментално се обърна, тръгна срещу мен и се изправи на задните си крака. От страх забравих да стрелям веднага, защото огромният й ръст така ме изненада, че дъхът ми спря. Някой ми извика все пак да гръмна. Не знам къде се намираше този човек, само го чувах, но това ми върна разсъдъка. Тъкмо когато мечката протягаше лапи към мен, стрелях, но тя така ме блъсна, че изхвръкнах през вратата и паднах. Като се изправих отново, тя вече стоеше пред мен. Нямах повече куршуми, а за ножа не се сетих. Реших да се защитавам с приклада. Тогава дойде ти, сихди.

— И то тъкмо навреме!

— Да, защото съм убеден, че пушката ми щеше да се счупи в главата на мечката. После щеше да ме разкъса. О, сихди, дължа ти живота си!

Той хвана ръката ми и я притегли към гърдите си.

— Остави това! И ти би постъпил така, ако ролите ни бяха разменени.

— Да, но много се съмнявам, че щях да успея да убия това огромно животно с нож. Преди си убивал сиви мечки, които са много по-големи и опасни от тази тук, а аз не съм. Този хищник наистина е по-голям от лъв.

— По отношение на теглото, да. Тялото, което лежи там отзад, сигурно е на стария мюбарек. Вероятно е мъртъв. Последният пристъп на треската го е накарал да излезе навън. Учудва ме това, че толкова бързо е рухнал.

— Мечката беше до него. Да не го е убила тя?

— Възможно е. Хайде сега първо да идем при другите. Влязохме в стаята. Светлината, която осветяваше помещението, идваше отгоре. Като погледнах към тавана, видях конакчията и двамата стопани да седят на гредите. Държаха в ръце горящи борини.

— И ти ли идваш, ефенди? — попита Джемал. — Къде е мечката?

— Лежи пред вратата.

— Вай, вай!

Те се спуснаха по вече описаната стълба, поеха си дълбоко въздух, а Юнак каза:

— Виждаш ли, че не бяхме в безопасност? Тя влезе вътре. Какво чудовище! Беше голяма почти колкото вол.

— Нали оръжията ви бяха горе. Защо не стреляхте?

— Да не сме луди! Така щяхме да насочим вниманието й към нас и тя можеше да се качи горе. Мечките се катерят по-добре от човека. Не знаеш ли?

— Знам го. Значи вие не стреляхте, но подканихте моя хаджия да направи това?

— Разбира се! Той нали искаше да убие мечката, ние не сме имали намерение да вършим такава дързост — добави Джемал с лукава физиономия. — Когато той нападна мечката, чудовището не мислеше за нас!

— Много умно, но и много страхливо сте постъпили! Къде е мюбарекът?

— Вън. Обзе го треска и той избяга вън. Ако старецът не беше отворил вратата, мечката нямаше да може да влезе вътре. Къде ли може да е този непредпазлив човек?

— Лежи вън мъртъв. Искаме да запалим отново огъня.

Те ни последваха, но не посмяха да се приближат до хищника. Преди да се осмелят да направят това, искаха да запалят огъня, за да видят дали мечката наистина е мъртва. Халеф отиде да доведе Оско и Омар.

И те също едва намираха думи да изразят учудването си от големината на мечката. От муцуната до опашката мецаната имаше около два метра. Сигурно беше около двеста килограма. Тримата мъже доста трябваше да се напрегнат, за да я довлекат до огъня.

Междувременно аз взех един горящ клон и тръгнах към мюбарека. Халеф ме последва. Старецът не беше умрял от раната си, въпреки че и от нея скоро щеше да свърши. Главата му беше забита във врата, а гърдите му представляваха, така да се каже, каша от месо, кръв и натрошени ребра. Мечката беше счупила тила му, а после разкъсала и гърдите му, след което е била прогонена от изстрела на Халеф.

Безмълвно се върнахме при огъня. Там Халеф разказа какво се беше случило и по какъв начин е била убита мечката.,

Имайки предвид големината на животното, дори Оско и Омар трудно можеха да повярват, че съм се осмелил да нападна мечката с нож. При останалите собствената изгода вземаше надмощие над учудването. Търговецът на въглища опипа мечката и каза:

— Доста е тлъста и ще има много месо. За кожата също биха могли да се вземат хубави пари. Ефенди, чие е животното?

— На този, който го е убил.

— О! Аз не мисля така.

— А как?

— Че принадлежи на мен, защото е убито на моята земя.

— А пък аз предполагам, че всичко наоколо е собственост на падишаха. Ако можеш да ми докажеш, че си откупил тази земя от него, ще ти повярвам, че си неин собственик. Но тогава ще трябва да ми докажеш също, че имаш право и над всичкия дивеч и хищници, които бъдат убити върху твоята територия. Когато мечката дойде, ти се скри. Това е сигурно доказателство, че не си я искал. А ние я преследвахме, следователно е наша.

— Погрешно разсъждаваш, ефенди. Мечката не принадлежи на теб, а на…

— На Хаджи Халеф — прекъснах го аз. — Ако искаш да кажеш това, имаш право. Но ти не можеш да предявяваш никакви претенции. Платих ти дори месото за стръв. Ако от доброта ти оставим част от месото, ще трябва да ни благодариш.

— Какво? — попита Халеф. — Мечката била моя ли? Не, сихди, твоя е. Ти я уби.

— Аз само й нанесох смъртоносния удар. Тя и без нож щеше да си умре, е, наистина, не толкова бързо. Погледни тук! Съвсем близо до двете прободни рани виждаш дупката, която е пробил твоят куршум. Минал е край сърцето и непременно е бил смъртоносен. Затова животното е твоя собственост.

— О, сихди, собственикът изобщо нямаше да е жив, ако не беше дошъл ти, за да го спасиш! Искаш да ми направиш подарък, който не мога да приема.

— Е, тогава ще постъпим по старото ловджийско правило. Ти стреля по животното, следователно кожата е твоя. После аз го намушках, за мен ще бъде месото. Лапите и бутовете ще вземем за нас, а останалото ще получи Юнак, за да не каже, че не сме зачели правото му на собственост.

— Наистина ли, сихди? Кожата ще бъде за мен? Това е най-хубавото нещо от мечката. Как ще се чуди Ханех, най-любимата от всички жени, като ида при нея и й покажа тази победна плячка! А синчето ми, което е наречено на имената на двама ни, Кара Бен Хаджи Халеф, ще спи върху кожата на мечката и ще стане прочут воин, защото тогава силата на мечката ще премине в момчето. Да, да, ще взема кожата. Кой ще я одере?

— Аз. Трябва да вземем мозък, мас и дървесна пепел, за да натрием с тях кожата да остане мека и да не гние. Конят ти ще трябва да носи двоен товар.

Решението ми срещна всеобщо съгласие. Търговецът на въглища донесе едно старо дървено корито, в което трябваше да бъде осолено месото на мечката, а след това да бъде окачено в комина. Този съд съответстваше напълно на притежателя си. Кой знае какво бе държано в него преди това! Но никога не е било мито. Като се залових за работа, Юнак попита какво да прави с мюбарека.

— Трябва да го погребем — каза той. — Нали ще ми помогнете. Трябва да го направим още тази нощ.

— Не е наша работа да копаем гроба. Като негови досегашни врагове нямаме желание да го правим. Имаш ли инструменти?

— Имам чапа и кюрек.[31]

— В такъв случай могат да работят само двама души. Можеш да го направиш заедно с конакчията, а жена ти нека ви помага. Потърси подходящо място! Ние ще присъстваме на погребението. Враждата не бива да продължава и след смъртта.

— Тогава ще го погребем на мястото, където мечката нападна коня. Не искам близо до къщата ми да има гроб.

Той донесе инструментите. Жена му и Джемал се натовариха с дърва и една главня, за да имат осветление по време на работа, и тръгнаха да изкопаят на мъртвеца гроб, който той готвеше за нас.

След като одрахме кожата от мечката, нанизахме една от предните й лапи на клона, който служеше като шиш за печене. Тя беше толкова голяма и тлъста, че и четиримата щяхме да можем предоволно да утолим глада си.

Приятелите ми помогнаха да остържем остатъците от месото от вътрешната страна на кожата, а после хубаво я натъркахме с мозък, меча мас и дървесна пепел, за да можем после така да я навием, че лесно да се завърже зад седлото на коня.

Като свършихме с тази работа, гробарите дойдоха и съобщиха, че ямата е готова. Взеха трупа, а ние ги последвахме.

Моментът, в който се застава до гроба на някой човек, винаги е важно нещо. Дали на него дължим добро или зло, вече няма значение при мисълта, че той застава пред своя съдия, чиято присъда някога ще бъде произнесена и над нас. Тогава омразата изчезва, а отмъщението угасва. Човек мисли само за сериозната дума вечност. Аз поне не изпитвах нищо друго освен състрадание към този враг, умрял от толкова мъчителна смърт, без у него да се появи разкаяние за греховете му. Халеф също каза:

— Да му простим всичко, което ни е причинил и което възнамеряваше да ни направи. Аз съм вярващ привърженик на учението на Пророка, ти си смирен последовател на твоята вяра. Не можем да мразим един мъртвец, а ще му окажем последна почит, като се помолим на гроба му.

На светлината на огъня се виждаха пищни папратови храсти. Нарязахме от тях и покрихме дъното на гроба. Спуснахме мъртвеца и покрихме и него с папратови листа. После Халеф попита:

— Кой ще каже молитвата? Ти ли, сихди?

— Не, аз не съм мохамеданин.

— Е, добре, тогава аз ще се помоля — каза Халеф. — Но преди това, сихди, трябва да кажеш Фатихата, първата сура на Корана, която трябва да предхожда всяко начинание. Искаш ли?

— Да.

— Кажи я тогава! Покойникът е посещавал светите места и е пил от кладенеца на Зем Зем. Може би неговата грешна душа ще намери милост, ако Аллах чуе от твоята уста езика, на който архангел Гавраил е говорил с Пророка.

Застанахме край отворения гроб с обърнати по посока на Мека лица. След като спътниците ми се поклониха три пъти, Халеф каза седемте най-важни качества на Бога, а после аз започнах да декламирам стихове със странна ритмика на наречието на оригинала:

«Ел хамдулилахи, рабюл’аламин.

Ер рахманар рахим,

малике йовмиддин!

Ийякенабюдю, ве иякенестаеин,

ихдина ессратюл мюстаким.

Съратюл’лезине енамтю алейхим,

гайрил магдуби алейхим,

веледдалин!»

Това означаваше: «Хвала и слава на Бога, господаря на света, който повелява в деня на Страшния съд. На теб искаме да служим и на теб се молим да ни водиш по верния път, пътя, по който ще се радваме на милостта ти, а не по пътя, който те гневи, и не по пътя на грешниците!»

После Халеф започна да се моли на висок глас, като вдигна нагоре ръце:

— В името на всемилостивия Бог! Чуйте вие, смъртни, часът на Страшния съд приближава. В този час очите на хората грозно ще се втренчат пред себе си, нито един клепач няма да потрепне, а сърцата ви ще бъдат без кръв. Земята ще тътне и ще се отърсва от бремето си, а хората ще крещят: «Горко ви, какво се случи!» После тя ще оповести мисията си, възложена й от Аллах. Слънцата ще треперят, звездите ще избледнеят, а планините ще се люлеят. Камилата ще забрави рожбите си, а хищниците страхливо ще се скупчват. Морето ще бушува, а небето ще изчезне. Адът ще заври, а раят ще се приближи до земята. Луната ще се разцепи, а хората напразно ще пищят за убежище.

Затова горко ти, горко ти! И още веднъж горко ти и горко ти! Ако не си подготвил душата си да издържиш пред съдията, по-добре щеше да е никога да не се беше раждал! Пъкълът ще те погълне и никога няма да те върне обратно, завинаги.

Но блазе ти, блазе ти! И още веднъж блазе ти! Ако измиеш греховете си във водите на разкаянието и ги оставиш тук, няма защо да се страхуваш, че в този ден адът ще настъпи, защото Аллах ще дойде с ангелите си и ще те въведе в своя рай.

Хаджията се поклони три пъти. Молитвата му свърши. После ние обърнахме главите си наляво и надясно и казахме: «Ес селям алейкюм ве рахметулах! (Нека Божието изцеление и милост са с теб!)»

Оставихме на Джемал и търговеца на въглища да засипят гроба с пръст и се върнахме към къщата, където седнахме край огъня.

Вече можехме да изведем конете от навеса, за да попасат. Мечката не ни застрашаваше. Ние самите също имахме нужда от почивка. Нямахме повече работа, затова сложихме седлата под главите си, за да поспим. Предпазливостта изискваше един от нас да остане на пост. Смяната щеше да се извършва на всеки час. Не можехме да се доверим на онези тримата край гроба.

Най-напред прегледах крака си. Колкото и внимателно и силно да го натисках, не изпитвах болка. Оръжията ни се намираха в непосредствена близост, за да можем, ако се наложи, моментално да си послужим с тях. Затворихме очи.

Но ето че спокойствието ни бе нарушено. Двамата мъже и жената дойдоха да приберат мечката в къщата. Тогава се сетих нещо. Станах и си отрязах едно голямо парче от дебелата тлъстина, която американските ловци наричат Bear-fat[32]. Тримата стояха край мен, без да ме попитат защо я вземам. Тогава забелязах, че на левия крак на търговеца на въглища, който не беше обут, липсваше малкият пръст.

— На левия си крак имаш само четири пръста. Как си изгубил петия? — попитах аз.

— Едно от колелата на тежко натоварената ми кола го прегази. Понеже висеше безжизнено, се наложи да го отрежа. Защо питаш?

— Просто така. Сега забелязах крака ти.

— Ще вземаш ли още от месото, или вече можем да го отнесем?

— Приберете го, ваше е.

Те помъкнаха тежкия товар. Моите спътници бяха наблюдавали какво правя и Халеф се осведоми:

— Защо взе сланината, сихди? Нямаме нужда от нея.

— Може и да ни потрябва. Като идем в Пещерата на съкровищата, вътре ще е тъмно.

— Ти наистина ли ще влезеш в нея?

— Още не знам. Но вероятно ще го направя и тогава с помощта на сланината ще си направя лампа.

— В такъв случай ще ти трябва и фитил. Ей там все още се търкаля парцалът, в който беше увита наденицата. Търговецът на въглища го остави. Можем да завием в него сланината, а после да го използваме за фитил.

— Вземи го. Не искам да се докосвам повече до това нещо.

— А аз трябва, така ли?

— Да, няма защо да се гнусиш, защото това, което беше увито вътре, ти с голямо…

— Замълчи, сихди! — извика той припряно. — Не искам да чуя нищо повече и ще се подчиня на волята ти.

Той стана, уви сланината и я мушна в дисагите си.

Оттук нататък вече никой не ни попречи, но след един час трябваше да ставам, защото жребият за второто дежурство се падна на мен.

В къщата все още светеше. Бях уморен и за да остана буден, ходех напред-назад. Така стигнах до вратата. Видях, че е залостена. През прозореца излизаше лютив дим и миришеше на печено месо. Погледнах вътре. И наистина тримата бяха запалили огън в огнището и печеха мечешко месо, въпреки че вечерта вече бяха изяли доста голямо количество конско. Можех спокойно да ги наблюдавам. Те оживено разговаряха, като си режеха парчета от месото. Не можех да ги разбирам, защото стоях до предния прозорец, а те бяха седнали встрани.

Но точно над тях също имаше прозорец без стъкло. Промъкнах се дотам и се заслушах. Димът излизаше навън. Извадих носната си кърпа, сложих я пред устата и носа си, затворих очи и мушнах главата си в отвора на прозореца. Не можеха да ме видят, защото стената беше дебела, а и прозорецът се намираше над главите им.

— Да, с този негодник трябва да се действа умно и предпазливо — тъкмо казваше Джемал. — Нали чухте, че немецът подозира и мен, и вас, че сме в съюз с нашите приятели. В тези кучи синове се е вселил дяволът. Всичко забелязват. Но това е последната им нощ.

— Наистина ли? — попита търговецът на въглища.

— Да, сигурно е!

— Дано е така! Познавам шурея си, въглищаря. Той не се страхува от ада. Но откакто видях тези мъже, съм разколебан. Те са предпазливи и същевременно смели.

— Ами! Няма да имат полза от това.

— Е, който може да намушка мечка само с нож и да я убие, без самият той да получи някакво нараняване, би могъл да застраши живота и на шурея ми.

— Подобно нещо не бива да се случва. Ще бъдат примамени в клопката с хитрост и ще бъдат убити в нея.

— Но те били неуязвими от куршум!

— Не вярвам! Самият ефенди се изсмя на това. А дори да е така, няма ли други оръжия освен огнестрелните? Впрочем няма да се стигне дотам, да се стреля или мушка. Ще бъдат подмамени в пещерата и ще бъдат запалени събраните в нея дърва. Ще се задушат.

— Да, възможно е шуреят ми да предложи това, но двамата аладжи настояват ефендито да загине от техните ръце, а и Баруд ал Амасат иска да убие този, който се казва Оско. Имат да си отмъщават един на друг. Посъветвах ги да не правят това, но те искат да издебнат мъжете при Дяволската скала и да ги убият с прашки и чакани. За целта взеха и двете ми прашки.

— Глупаци! Тогава непременно ще се стигне до бой.

— О, не! Чужденците изобщо няма да имат време за съпротива, защото ще бъдат нападнати от засада.

— Не бъди толкова сигурен! Доколкото познавам клисурата при Дяволската скала, там изобщо не може да се устрои засада. Приятелите ни ще трябва да се скрият вляво или дясно в храстите, но това не е възможно, защото скалите и от двете страни са толкова стръмни, че човек не може да се изкатери по тях.

— Грешиш, Джемал. Има едно място, наистина е единственото, откъдето може да се стигне догоре. Там отляво се спуска един поток. Човек може да се изкатери по коритото му, ако не се страхува, че може малко да се понамокри.

— Нашите приятели знаят ли го?

— Двамата аладжи познават местността така добре, както и аз.

— И наистина ли ще се изкатерят оттам?

— Разбира се.

— Но нали конете им са с тях?

— Те предварително ще отведат животните си при шурея ми. От споменатото място до него не е далеч. После ще се върнат и ще се изкатерят по стената. Хвърленият отгоре чакан е в състояние да смаже всяка глава, към която е запратен. Познавам мястото добре. Като се изкачиш на петдесет-шейсет крачки, скалата е преодоляна. А като продължиш после още на около сто и петдесет крачки между храстите и дърветата, стигаш до мястото, под което клисурата прави един завой. Застанеш ли горе, никой минаващ отдолу човек не може да ти се измъкне. Ето там ще бъде лобното място на чужденците.

— Шейтан! Това е опасно за мен!

— Защо? — попита Юнак.

— Защото може да улучат и мен.

— Глупости! Аладжите умеят да се целят!

— Не мога да се осланям на това.

— Тогава ще поизостанеш малко назад!

— Ако го направя, със сигурност може да се очаква, че чужденците също ще спрат.

— Тогава язди отпред! Сигурно ще видиш извора, а като забележиш после завоя, трябва само да се престориш, че конят ти се е подплашил. Ще го удариш няколко пъти и той ще препусне напред в галоп. Тогава не може да те улучи нито чакан, нито някой хвърлен камък.

— Да, това е единственото, което мога да направя.

— Впрочем ще помоля съзаклятниците да внимават да не те улучат.

— Ще говориш ли с тях? — осведоми се Джемал.

— Разбира се! Ако не присъствам на подялбата, има опасност да не получа нищо. Сега двойно повече ме е яд, че конят ми е мъртъв. Принуден съм да извървя пътя пеша.

— Сигурно ще закъснееш.

— Не вярвам. Добър бегач съм. Щом се наям, тръгвам веднага. Така ще пристигна там преди вас при положение обаче, че на алемана не му хрумне да тръгне със спътниците си по-рано.

— Ще се погрижа да не го направят — успокои конакчията храбрия си съюзник. — Ще поставя по пътя им толкова препятствия, че няма да могат да се придвижат бързо напред. Ако се наложи, ще объркам пътя. Най-много трябва да се страхуваме от това, че може да станат подозрителни, като видят сутринта, че те няма.

— Сигурно ще се намери някакво убедително обяснение…

В този момент димът нахлу в носа ми и трябваше да извадя главата си и да се отдръпна малко встрани. Като погледнах отново вътре, видях, че Юнак беше станал. С подслушването беше свършено, защото той можеше да ме забележи още при първия поглед през прозореца. Затова се върнах при спътниците си и тихо седнах до тях.

Докато размишлявах над чутото, стигнах до извода, че трябва да потеглим веднага, но го отхвърлих. Не познавахме местността, а Джемал щеше да изпълни обещанието си и да обърка пътя, докато търговецът на въглища стигне до целта си. Затова беше по-добре да останем още. Юнак беше описал опасното място така добре, че нямаше да убегне от вниманието ми. Надявах се да успея да намеря някакъв начин да избягна опасността.

Когато по-късно ме смени Халеф, му разказах какво съм подслушал и решил и той се съгласи с мен.

— И аз ще подслушам, сихди — каза той. — Може би ще чуя нещо важно.

— По-добре се откажи! Чух достатъчно, а ако те хванат, ще имаме неприятности. Не бива да знаят, че някой от нас пази.

Като легнахме да спим, сигурно вече беше станало два часът след полунощ европейско време и следователно бе шест часът, когато ни събуди Омар, който последен беше стоял на пост.

Отидохме до потока, за да се измием, а после се отправихме към къщата. Беше заключена. Като почукахме, жената дойде и отвори.

— Къде е нашият водач? — попитах аз.

— Тук, в стаята. Джемал още спи.

— Тогава ще го събудя.

Мъжът лежеше върху парцалите, от които бе направена постелята на мюбарека, и се преструваше, че спи. Като го блъснах няколко пъти грубо, той се изправи, прозина се, гледаше ме сънливо и попита:

— Ти ли си, ефенди? Защо ме будиш толкова рано?

— Защото трябва да тръгваме.

— Колко е часът?

— Дванайсет.[33]

— Едва? Бихме могли да спим още цял час?

— Бихме могли да спим и цял ден, но няма да го направим.

— Не е необходимо да бързаме толкова.

— Не, но аз обичам да яздя в ранна утрин. Къде е Юнак?

— Не е ли тук?

Джемал се огледа наоколо. Старицата каза:

— Господарят ми замина за Глоговик.

— Откъдето дойдохме ние? Защо не се сбогува с нас?

— Защото не искаше да ви буди.

— Аха. И какво ще прави там?

— Ще купува сол. Трябва ни за саламурата на месото.

Тя посочи към парчетата мечо месо в ъгъла, които представляваха изключително грозна гледка.

— Нямате ли никаква сол вкъщи?

— Толкова много не.

— Поздрави мъжа си от нас, като се върне!

— А какво ще правим със заплащането, ефенди?

— Плащане ли? За какво?

— Нали ви приютихме!

— Но ние спахме на открито. За такова нещо не плащам. Хайде, Джемал, тръгваме!

— Първо трябва да се наям — каза той.

— Яж тогава, но бързо!

Той напали огън и си опече парче мечо месо, което изгълта полусурово. Междувременно оседлахме конете. Бутовете на мечката и останалите три лапи увихме в едно одеяло и Оско завърза този товар върху коня си, зад седлото. Водачът ни вече беше готов и тръгнахме на път.

Жената не искаше да ни пусне, без да сме й платили. Тя крещеше, че искаме да я измамим. Халеф обаче извади камшика и изплющя с него във въздуха толкова близо до лицето й, че тя с вик се скри в къщата и залости вратата след себе си. Ала през прозореца ни изпрати с конско евангелие и дълго чувахме лаещия й глас след нас. Не бяхме за няколко пиастъра, но тези хора възнамеряваха да ни убиват. Истинска лудост беше да плащаме за това, което не бяхме получили.