Жълтоликия

Четвърта глава Пещерата на съкровищата

След отмъщението на черногореца, което за съжаление не можах да предотвратя, се върнахме при скритите ни близо до въглищарските клади приятели. Те искаха да узнаят какво се е случило и ни гледаха въпросително, но не получиха очакваните сведения нито от мен, нито от Оско. Оско беше прекалено възбуден, за да е в състояние да започне разговор, а аз смятах, че трябва да се заемем с по-важни неща.

Като се бях промъквал преди това към кладата, бях забелязал една конска следа, която водеше надясно към храстите. Не я бях огледал и реших да го направя сега. По време на отсъствието ми не се бе случило нищо обезпокоително, затова смятах, че мога да оставя спътниците си в прикритието им за още няколко минути.

Не бях вървял дълго по следата и ето че стигнах до конете. Бяха шест на брой, като сред тях бяха и тези на аладжите. Значи, макар да са били убедени, че няма да стигнем до долината, ги бяха скрили.

Време беше вече да се покажем на въглищаря. Яхнахме отново конете и се отправихме към жилището му. Като стигнахме до края на храстите и пред нас се откри просеката, той стоеше пред вратата на колибата си с чужденеца. Още отдалеч видяхме много добре, че се изплашиха от идването ни. Размениха набързо няколко думи и бавно тръгнаха срещу нас.

— Акшамларънъс хаир олсун — поздравих аз. — Чия е тази къща?

— Моята — отвърна притежателят й. — Въглищар съм и се казвам Шарка.

— Значи сме на прав път. Ще ни позволиш ли да слезем тук и да си починем малко?

— Добре сте дошли. Накъде сте тръгнали?

— Отиваме в Ибали. Колко време ще трябва да яздим дотам?

— Бихте могли да стигнете за три часа.

— А трудно ли е да се намери пътят?

— Напротив, дори е лесно. Наистина ли отивате в Ибали?

— Защо да не е така, щом искам да ме осведомиш кой е верният път дотам?

Шарка се смути. След всичко, което беше чул за нас, не можеше да повярва, че цел на нашето пътуване е посоченото място. Изглежда, това му се стори подозрително.

— Какво ще правите в Ибали? — попита той.

— Само ще пренощуваме и на следващия ден ще продължим пътя си.

— Накъде?

— През планините Фанди към Леш[41], близо до морския бряг.

Докато водехме този разговор, бяхме слезли от конете и стояхме срещу двамата. Това значи беше опасният въглищар, за когото човешкият живот не означаваше абсолютно нищо! Преди това не бях успял да го разгледам добре. Имаше сурово като на булдог лице, чиито черти предупреждаваха човек да е нащрек. Изобщо не приличаше на сестра си, жената на търговеца на въглища.

Другият мъж беше пълна негова противоположност. Дори независимо от чистотата на дрехите си той направо излъчваше изисканост. Лицето му имаше по момичешки нежни черти. Човек лесно можеше да се подведе по външния му вид.

— Какво ще заповядаш, ефенди? — продължи да пита Шарка. — Искате ли да хапнете нещо, или пък вода за конете?

— Няма да ядем, но конете ни трябва да бъдат напоени. Има ли наблизо извор?

— Да, точно зад къщата. Позволи ми да ви заведа дотам.

Поточето извираше съвсем близо край колибата и още в началото си образуваше малко коритце, което беше много удобно за пиене. Непознатият бавно ни следваше. Не искаше да изпусне нито дума от разговора ни.

Извадихме мундщуците на юздите от муцуните на конете и ги пуснахме да пият. Въглищарят, който не можеше да скрие голямото си напрежение, се осведоми:

— През тази усамотена местност рядко минават хора, та ще ми простите, че много искам да разбера кои сте.

— Желанието ти е оправдано. Чужденци сме в тази страна и идваме от Едирне, за да продължим за Леш, както вече ти казах. И тъй като вече знаеш кои сме, сигурно ще сметнеш за обяснимо, че и ние от своя страна ще искаме да узнаем кой е ефендито, който ни гледа така учудено.

Това, което казах, не беше пресилено, защото по лицето на непознатия се четеше много повече от обикновено учудване. Погледът му сновеше между мен и жребеца ми, и то с такъв израз, сякаш ни смяташе и двамата за чудо невиждано. Това, че ние, четиримата обречени на смърт мъже, стояхме пред него невредими и весели, изглежда, бе нерешима загадка за мозъка му, въпреки че преди това бе изказал съмнение в успеха на нападението.

— Ще узнаеш — отвърна Шарка. — Този ефенди е алим от Джакова, който също както и вие е предприел пътуване.

— Алим ли? Значи е учил в университет и тъй като и аз съм алим, разбира се, в родината си, много се радвам да се запозная с него. Надявам се, че ще има какво да науча от него.

— Да, бил съм в Стамбул и следвах там — каза така нареченият учен, — но не обичам да водя разговори на научни теми.

— Защо? Дървото, което дава плодове, не бива да ги държи за себе си. Те стават полезни едва когато хората могат да им се насладят. Както дървото не може само да яде плодовете си, така и плодовете от твоето следване не са за теб, а за всички, които ще бъдат благословени с тях. Значи идваш от Джакова. И накъде ще продължиш после?

— Към Кьопрюлю.

— В такъв случай ще трябва да минеш през Призрен и Юскюб. Това е най-добрият и най-кратък път.

— Знам го много добре, но аз съм илми арс ербабиндан[42] и яздя през планините, за да търся редки камъни.

— Така ли? Винаги съм си мислел, че търсенето на камъни е трудна и мръсна работа. Но видът ти променя мнението ми. Това е важна наука. Позволява ни да надникнем в съзидателната сила на Аллах. Виж тази долина и огромните гранитни стени, които я опасват! Откога ли водят началото си тези скали?

При този въпрос лицето му стана огненочервено. Не беше нито геолог, нито пък идваше от Джакова. Той мисли, мисли и накрая отвърна:

— Всички знания са нищо пред очите на Аллах. Той е създал тези камъни, а не ние. Затова не бива да мислим как са възникнали.

Странно схващане! За него изобщо не бе необходимо човек да е геолог. Въглищарят, изглежда, разбра, защото лицето му се разтегна в широка смутена усмивка и побърза да отклони вниманието ми от познанията на алима, като каза:

— Чужденци сте в тази страна, а сами търсите пътя си! Много сте смели! Други на ваше място биха си взели водач. Защо и вие не направихте така?

Шарка насочи разговора натам, накъдето той искаше. Трябваше да научи как бе станало така, че първо изобщо сме се озовали при него и отгоре на това без конакчията.

— Водачите ви не са благонадеждни — обясних аз.

— Не са ли? Как така?

— Имахме един, който искаше да ни доведе дотук, защото те познаваше добре. Но…

— Мой познат ли? — прекъсна ме той. — Че кой може да е бил?

— Джемал, гостилничарят от Треска конак.

— Наистина го познавам. Той е почтен и благонадежден човек. Какво се случи, та не е с вас?

— Най-безсрамно ни остави още преди да сме стигнали целта на пътуването си.

— Странно. Каква причина е имал?

— Питай него самия, като го срещнеш някога! С него не говорихме много по случая. Предполагам обаче, че е имало друга компания, която му е харесвала повече от нашата. Вероятно е отишъл при тези хора.

— Какви са били тези хора?

— И бездруго сигурно не ги познаваш.

— Е, аз познавам много хора.

— Но тези, за които говоря, едва ли, защото ми изглеждаш честен и почтен човек. Става дума за крадци и разбойници. Те са двама братя, наричат ги аладжите, а при тях има и още няколко души.

— Аладжите ли? — престори се на учуден Шарка. — Наистина не познавам такова име.

— И аз така си мислех.

— Още повече се учудвам обаче на моя познат, конакчията, че е отишъл при тях. Той страни от всичко, което е против заповедите на падишаха.

— Ако е било така досега, вече е станало другояче.

— Къде се намират тези разбойници?

— Джемал не ми каза. Може би, ако ти го попиташ, ще те осведоми.

— Поне ми кажи, къде ви остави?

— Че кой би могъл да каже това точно! Беше някакво дефиле. Но ние минахме през толкова много долини и клисури, че не можахме да ги преброим.

Шарка замислено ме гледаше в лицето. Глуповатият ми отговор явно не пасваше на представата, която си бе изградил за мен.

— Къде спахте през последната нощ? — продължи да пита той.

— При Юнак, твоя зет.

— При кого? — извика той трогнат. — Тогава сте двойно по-скъпи гости! Хареса ли ви Юнак?

— Толкова, колкото и жена му, твоята сестра.

— Много се радвам. Те са много мили хора, макар че са бедни. Сигурно добре са ви посрещнали?

— Да, никой нищо не ни направи.

Изглежда, той очакваше по-подробно описание. Последният ми отговор бе кратък и аз му обърнах гръб. Въпреки това той попита:

— А как стана така, че конакчията е трябвало да ви доведе тъкмо при мен?

— Той не трябваше, а искаше да го направи. Говореше за красива природа, за огромни скали и много други неща.

Тогава «алимът» тайно даде знак на въглищаря и попита:

— А не ви ли разказа за прочутата пещера, която се намира тук?

— Джемал дори ни караше да помолим Шарка да ни я покаже.

— Знаете ли какво се говори за нея и за това, че в нея има скъпоценни камъни?

— Всичко научихме.

— В такъв случай ще ви призная, че и аз дойдох тук заради тази прочута пещера. Шарка не обича да я показва, но го молих, докато накрая го склоних да ме разведе из нея. Мисля, че ще вземе и вас.

— Е — казах аз равнодушно, — струва ми се, че това, което разправят за пещерата, са приказки. Все ми е едно дали ще я видя или не.

— Изобщо не можеш да си представиш! — намеси се бързо «алимът» и започна дълго да изброява чудесата, които пещерата криела. Шарка потвърждаваше всичко толкова усърдно, та и глупак щеше да разбере, че най-съкровеното им желание е да ни покажат това прочуто място.

От последната засада се бяхме отървали, но от пещерата не биваше да се измъкнем. Въглищарят беше обяснил на другия по какъв начин трябва да бъдем убити в този случай.

Престорих се, че се оставям да ме убедят, и накрая заявих:

— Е, ако наистина е така, бих искал да разгледам пещерата. Кога ще ни я покажеш?

— Веднага щом пожелаеш.

— Добре, тогава ела!

Направих няколко крачки, но Шарка ме спря:

— Сам ли ще я разглеждаш?

— Да, моите спътници не се интересуват от нея.

— О, тъкмо те ще останат особено възхитени.

Тогава въглищарят ми разясни какъв грях ще сторя, ако не позволя на останалите да разгледат пещерата на чудесата. Естествено той искаше никой да не остава навън.

И този път се престорих, че се оставям да ме убедят, и позволих на останалите да ме придружат.

— Но пушките си не можете да вземете със себе си — каза Шарка.

— Защо?

— Защото ще ви пречат. Входът към пещерата не е много удобен.

За да се влезе вътре, трябва да се пълзи по земята.

— Добре, тогава ще оставим пушките си тук. Ще ги окачим на седлата.

— Ще трябва да оставите също и ножовете и пистолетите!

— Но това не е необходимо.

— Напротив! Когато човек лази по корем, пистолетът му лесно би могъл да гръмне, а също така може да се нарани и с ножа си, ако държи оръжията в пояса си!

— Имаш право. Ще оставим всичко при конете си!

Спътниците ми учудено ме погледнаха, но се подчиниха на знака, който им дадох. Незабелязано мушнах револверите си в джобовете на панталоните. Въглищарят хвърли триумфален поглед към «учения».

— Хайде елате! — подкани ни той. — Ще ви покажа входа.

Шарка се отправи към кладата, а ние го последвахме. Правилно бях предположил, че кладата е свързана с входа към пещерата. Тук Шарка се обърна към нас:

— Никой не би предположил, че това е входът към прочутата пещера. Но все пак е така. Внимавайте!

Кладата изглеждаше като всяка друга въглищарска клада: конус от дърва, затрупан с пласт пръст. Шарка се наведе и махна пръстта от едно място близо до земята. Показаха се няколко дъски, които той извади, и тогава видяхме толкова голям отвор, че през него би могъл да мине доста едър мъж.

— Това е входът — каза той. — Хайде да влезем вътре!

— Ти си водачът — казах аз. — Влизай пръв!

— Не — противопостави се той. — Най-отпред трябва да е най-важният от нас.

— Не съм аз. Най-изискан е този образован учен, който е следвал илми арс. На него се пада честта.

— Не, не! — извика изплашено мъжът. — Разбрах, че ти си много по-учен от мен. Освен това сте чужди по тези места, а законът на учтивостта ни задължава да предоставяме предимство на чужденците.

— Е, да опитаме тогава.

Наведох се и погледнах вътре. Не можеше да се види много надалеч, но бе достатъчно, за да се ориентирам. Изправих се отново и разочаровано казах:

— Но вътре е съвсем тъмно!

— О, като влезем, веднага ще запаля светлина — отвърна въглищарят.

— А, така ли? И с какво ще осветяваш?

— С борини.

— Има ли такива в пещерата?

— Да.

Убеден бях, че лъже. В пещера, в която се държат пленници, не се съхраняват неща, с които при определени обстоятелства затворените вътре хора биха могли да си светят.

— Впрочем това не е необходимо — казах аз. — Тук, на кладата, има достатъчно дърва за запалването на огън. Имаш ли огниво?

— Да, чакмак, сюнгер и сяра. Всичко необходимо, за да запаля борината.

— Нямаш ли кибрит? Той е много по-удобен.

— Тук трудно може да се намери такова нещо.

— Така ли! Но все пак имаш клечки!

— Не, ефенди, нямам.

— Странно! Че кой тогава е пъхнал тези тук? Наведох се и извадих няколко кибритени клечки, които преди това бях видял скрити във входа на пещерата между дървата.

— Това… това… наистина е кибрит! — извика Шарка, привидно безкрайно изненадан. — Да не би някой от моите помощници да ги е пъхнал вътре?

— Ти имаш помощници?

— Да, четирима. Понеже не горя дървата в гората, а само на това място, ми трябват хора, които да ми докарват дървата дотук.

— Този, който е сложил кибрита тук, трябва да е голям хитрец, щом се е сетил да опрости всичко възможно най-много.

— Какво искаш да кажеш?

— Като влезем вътре, паленето на огъня с кремъка и сюнгера ще трае толкова дълго, че междувременно ще надушим миризмата на фитила и ще можем отново да изпълзим навън. А с кибрита това може да се направи за миг.

Въглищарят се изплаши и въпреки че лицето му бе покрито със сажди, видях, че пребледня.

— Ефенди — извика той, — не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли да ти обяснявам? — засмях се аз. — Я виж как хубаво си затрупал входа само с борови дървета, така че веднага да се запалят и да вдигнат такъв пушек, че всеки, който се опита да изпълзи обратно, да се задуши моментално. А тези дърва са наредени върху слама, до която чакат кибритените клечки. Ако това са прекрасните неща, на които трябва да се възхищаваме, благодарим. Нямаме намерение да позволим да ни задушат и опекат в Пещерата на съкровищата.

В продължение на един миг Шарка ме гледа, изгубил ума и дума. После гневно извика:

— Какви ги приказваш! Да не би да искаш да кажеш, че съм убиец? Няма да позволя. Искам отмъщение! Ела, Марко! Не бива да им позволим да стигнат до оръжията си. Ще пленим тези подлеци!

Той понечи да хукне към конете ни. «Ученият», когото беше нарекъл Марко, също смяташе да го последва. Тогава извадих двата си револвера, които бях скрил в джобовете и заповядах:

— Стойте! Нито крачка повече, иначе ще стрелям! Такива негодници като вас не могат да ни измамят.

Те видяха, че дулата са насочени към тях, и спряха.

— Аз… аз… само исках да се пошегувам, ефенди! — каза въглищарят.

— Аз също. Бихме могли да се стреляме един друг на майтап, но това не е работа за всеки. Но ако искате, мога и да ви пусна по един куршум.

— Само се разгневих на обидата! Нали преди това каза, че ме смяташ за добър човек!

— Да, но човек може да се излъже.

— Не ви ли посрещнах любезно?

— Да, и съм ти благодарен за това. Заради посрещането бих могъл да забравя случилото се сега, но е мое задължение да се погрижа, докато си почиваме тук, никой да не ни застрашава. Седнете на пейката!

Спътниците ми ще се разположат върху онзи дънер и ще застрелят, без да се замислят, всеки, който направи опит да стане.

Направих знак на Оско и Омар. Те седнаха на пъна, като преди това донесоха пушките си. Дънерът беше на около двайсет крачки от пейката. Така че двамата лесно можеха да държат в шах с пушките си въглищаря и «алима». На тях пък нямаше да им е възможно да разговарят, без да бъдат чути от охраната си. Това и целях.

— Ефенди, не сме заслужили подобно отношение — измърмори Шарка. — Държиш се като разбойник!

— Не без основание. Много добре го знаеш.

— Не знам никаква причина. Това, че съм се ядосал, не бива да те учудва. И сега трябва да седя пред дулата на пушките в собственото си владение? Досега не ми се е случвало подобно нещо!

— Няма да трае дълго. Ще тръгнем скоро. Може би ще поправиш грешката си, като ни опишеш най-прекия път до Ибали.

Клепачите му леко трепнаха. Въглищарят не можеше да се владее напълно и да прикрие радостта си, като чу въпроса ми.

— Ще забележиш, че тази долина има два изхода: един на юг и друг на запад. Тръгнете по западния път. После отново ще стигнете до една долина, която е много по-дълга и широка от тази. Там има следи от каруца, направени от колата на Юнак. Ще вървите по тях, докато стигнете до едно възвишение, което ще се изпречи напреко на пътя ви. Там следите се разклоняват. Не бива да яздите надясно, а наляво, защото това е посоката към Ибали.

— А накъде води десният път?

— През Черна Дрина към Коласчин. Не е необходимо повече да ви описвам местността, защото, ако се придържате все към левия път, ще стигнете до споменатото възвишение, а оттам в подножието му се вижда Ибали.

— Добре! А сега би могъл да ми направиш още една услуга. Да ми дадеш назаем за известно време нещо.

— Какво, ефенди?

— Малък съд, в който да мога да сложа няколко черни сюмюклю бьоджеклер[43].

— Сюмюклю бьоджеклер ли? — попита той учудено.

— Да, видях, че има такива тук в долината.

— Има, и то много, но за какво са ти?

— Конят ми е наранен от лошо подковаване, а ти сигурно знаеш, че охлювите са добро средство срещу това страдание.

— Да, вярно е. Трябва да се намажат ноздрите на коня със слузта на охлювите. Но само това не може да помогне. Необходимо е да се даде на коня да яде и листа от нане[44].

— Знам го. Ще се опитам да намеря това растение. Значи имаш съд?

— Да, в къщата има малка желязна тенджера. Можеш да я вземеш. Ще я видиш близо до печката.

Шарка беше много услужлив. Влязох в къщата и намерих малката тенджера. Като излязох отново, тихо помолих Халеф да вземе мечата мас. Хаджията трябваше да дойде с мен.

— Сега ще се отдалеча за известно време с моя придружител — предупредих аз въглищаря. — Но не се опитвай да ставаш от пейката! Дори и да дойдат чираците ти, няма да могат да ти помогнат, защото ще се изложат на опасността самите те да бъдат застреляни. Видях заредените пушки, които висят на стената в стаята ти. Двамата пазачи ще стрелят по всеки, който се опита да влезе в къщата.

Оставихме пушките си при Оско и Омар. Взехме със себе си само револверите, пистолетите и ножовете. После тръгнахме към вътрешността на долината, в посока, противоположна на тази, в която възнамерявах да се отправя.

— Наистина ли смяташ да търсиш охлюви и мента, сихди? — попита ме Халеф.

— И през ум не ми минава!

— Защо тогава си помъкнал тази тенджера?

— Ще я използваме за свещник. Ще огледаме пещерата.

— Ах! Но в такъв случай трябва да се промъкнем в нея през входа в кладата.

— Не. Ще се спуснем вътре през огромния дъб там горе. Въглищарят не бива да се досети, че имаме намерение да влизаме в пещерата.

— Знаеш ли пътя?

— Мисля, че да. Хайде бързо, да не губим време. Първо искам да подслушам двамата негодници. В първите минути, когато са сами, сигурно ще разговарят. Въглищарят нарочно ни препоръча този път към Ибали. Ибали се намира на запад оттук. Отворът на долината води натам. Следата, по която трябва да се движим, вероятно води надясно към Коласчин, както каза въглищарят, и ние ще следваме този път, защото той води към Ругова, където всъщност искам да отида. Водещият наляво път вероятно ще ни отведе към някоя клопка, която той смята да ни постави. Забелязах по намигването му. Но този човек няма да успее да ни измами.

Вече бяхме излезли от полезрението на Марко и въглищаря и можехме да завием наляво. Там видяхме една стара, примитивно направена каруца, в която нямаше почти никакви железни части. Вероятно това беше въглищарската каруца, за която бе говорил търговецът на въглища.

Промъкнахме се през храстите и се върнахме близо до мястото, откъдето бяхме тръгнали, до въглищарската клада. Заведох Халеф до споменатата въглищарска пътека, минаваща между храстите и скалите, и му заповядах да ме чака.

Прокрадвах се до кладата, където вече бях ходил, и се ослушах. Да, двамата мъже на пейката разговаряха толкова тихо, че нищо не можех да разбера. Повторих предишния си опит и тихо допълзях до акацията, откъдето вече можех да чувам ясно всяка дума. За съжаление, изглежда, бях изпуснал главното, но дочутото все пак беше важно за мен, защото, като се настаних в прикритието, чух Марко да казва:

— Как ти хрумна да ги накараш да тръгнат на запад? Натам трябва да вървя и аз?

— Разбира се, че ще се отправиш натам, а аз ще те придружа. Помощниците ми също ще дойдат, защото не познаваш местността. Пътят, който им посочих, ще ги отведе в дългата клисура, която няма изход.

— Тогава те просто ще се върнат назад.

— Естествено, но ние също ще бъдем там. Минавали сме по този път, за да събираме дърва за кладата. От мястото, където той се отклонява към клисурата, враговете ни трябва да яздят половин час, но ще стигнат до стена от скали, които го преграждат, и в чието подножие се е образувало дълбоко езеро. Ще им се наложи да се върнат, което ще им отнеме още половин час, за да излязат от клисурата. Така ще имаме повече време, отколкото ни е необходимо, за да ги последваме и се скрием на подходящо място, откъдето да ги застреляме.

— Това можехме да направим още тук, преди да тръгнат.

— Не. Дори ако само един от тях се измъкне, всичко ще бъде разкрито. Щом се отдалечат, ще дам знак на помощниците си. Ще са им необходими по-малко от пет минути, за да дойдат при нас. Ще яхнем конете на аладжите и спътниците им и ще последваме тези чудовища по петите. Имам достатъчно пушки. Жалко, че немецът ги е видял! Разбира се, не бях помислил за това, като го изпратих в къщата.

— Всъщност не знам какво да мисля за него — изръмжа Марко. — Не мога да го разбера.

— Ту прави глупави физиономии и говори като невеж, ту отново добива израз на човек, от когото не можеш да се предпазиш. Но виждаш ли, че имах право! Нападението е било неуспешно.

— Не мога да проумея как е възможно. Дори конакчията да е постъпил толкова глупаво, като е изоставил чужденците. Те все пак са минали през Дяволската клисура, където нашите приятели би трябвало да ги забележат. Изглежда, са спали.

— Или пък немецът ги е нападнал!

— Това е невъзможно. Първо, той не е имал никаква представа, че ще бъде нападнат. Второ, не е знаел откъде да се изкачи. И, трето, дори и да са му били известни тези две неща, пак не би успял да ги нападне ненадейно. Нашите са можели да ги щурмуват и тогава с тези чудовища щеше да е свършено. Трябвало е да ги застрелят отгоре. Всичко е просто неразрешима загадка.

— Скоро ще се изясни.

— Разбира се. Аз самият бих отишъл до издадената напред скала или бих изпратил някой от помощниците си, но не можем да мърдаме оттук. Тези двама негодници не свалят очи от нас и държат пръстите си върху спусъка.

— Защо все пак не направим опит да ги заговорим!

— Аз не искам. Опитай ти!

Марко си даде вид, че иска да става. Но тогава чух повелителния глас на Оско:

— Сядай!

Същевременно, гледайки през краката на двамата, забелязах, че Оско и Омар бяха вдигнали пушките. «Учения» отново седна и извика:.

— Човек не може ли поне да се протегне?

— Не, не бива и да говори повече. Ако кажеш само още една дума, ще стреляме!

Двамата тихо започнаха да кълнат и ругаят. Вече знаех, че мога да се осланям на бдителността на моите спътници, и бавно изпълзях през храстите към Халеф.

— Чу ли нещо? — попита той.

— Да, но по-късно ще говорим за това. Хайде ела!

Тръгнахме по пътеката и скоро видяхме, че бях предполагал съвсем правилно: тесният път водеше към пещерата. Насочваше се към една цепнатина в скалата, по която се изкачваше на зигзаг.

Като стигнахме горе, бяха изминали около шест-осем минути. Там между по-големите дървета бяха струпани големи камари дърва. Чуващите се удари от брадва издаваха присъствието на хора.

— Това са помощниците на въглищаря — каза Халеф. — Да се надяваме, че няма да ни спипат.

— Няма такава опасност. Те са някъде надясно, а ние отиваме наляво, там, където виждаш да се издига върхът на дъба.

В тази посока гората умишлено бе пощадена от брадвите. Шарка явно не е искал да оголва мястото, криещо неговата тайна. Дърветата и храстите там бяха толкова нагъсто, че понякога с мъка се провирахме между тях.

Най-сетне стигнахме до дъба. Беше с огромни размери. Стеблото изглеждаше здраво. Разпростиращите се надалеч върху повърхността на почвата могъщи корени не издаваха съществуването на кухина. Но като обиколих дървото, на височина около три човешки ръста съзрях една достатъчно голяма дупка, за да може през нея да влезе човек. Най-долният клон беше толкова ниско, че почти можеше да бъде достигнат с ръце, а от него човек лесно щеше да се добере до втория. Третият клон или беше отчупен, или изсъхнал и тъкмо там, където той е растял на стеблото, се намираше кухината.

— Ако не греша, входът е там — казах аз, сочейки нагоре.

— А как ще стигнем дотам? — попита Халеф. — Необходима ни е стълба, защото стеблото е прекалено дебело, за да бъде обхванато с ръце при катерене.

— Има стълба.

— Не я виждам — каза Халеф, като напразно се оглеждаше.

— Аз също, но пък забелязвам нещо друго. Огледай добре почвата и в мъха ще откриеш добре утъпкана следа, която води към гъстия храсталак. Някой е ходил дотам и обратно, вероятно за да донесе стълба и да я върне. Веднага ще я намерим.

Тръгнахме по следата, влязохме между младите, гъсто обрасли с листа стебла на храстите и видяхме на земята дебело колкото ръка стебло от смърч, по което бяха оставени чеповете от клоните, за да може да служи като стълба.

— Правилно! Ето я! — каза Халеф. — Хайде да се качваме!

— Ще се качим, без да използваме стълбата. Предпазливостта изисква да се откажем от нея. Някой би могъл да дойде, макар че не допускам подобно нещо. Като видят стълбата облегната на дървото, веднага ще се сетят, че някой е влязъл в дъба. Доведох те дотук само за да ти докажа, че предположението ми не ме лъже.

— Но аз не мога да се кача без стълба!

— Ще се изкатериш на раменете ми, откъдето ще се хванеш за най-долния клон.

— А там?

— Ще скоча.

Халеф се качи на раменете ми, а оттам вече лесно можеше да продължи нататък. Успях да се хвана за клона, като подскочих. След това се изкатерихме на втория клон и се озовахме пред дупката. Погледнах в нея. Стеблото беше кухо, а кухината беше толкова голяма, че спокойно можеше да побере двама души. Как обаче се слизаше надолу по кухината, не можех да видя.

— Вътре няма въжена стълба — изръмжа дребосъкът. — Този път се излъга.

— Не, не се лъжа. Огледай добре отвора, а после и кухината! Всичко е като излъскано. Няма да видиш и следа от изгнило дърво или плесен. Оттук се влиза и излиза със сигурност. Разбира се, приспособлението не е поставено така, че да се вижда отвън. Мисля, че веднага ще я намеря.

Пъхнах главата и ръцете си в дупката, опрях лакти встрани и изтеглих и горната част на тялото си. После започнах да опипвам кухината.

Правилно! Над дупката беше поставена напречно дървена пръчка, за която човек можеше да се хване с ръце и да изтегли краката си вътре. Така и направих. Висейки на пръчката, опипах вътрешността на дървото с крака и докоснах втора дебела напречна пръчка, на която можех да стъпя.

Клекнах, защото усетих върху дървото две издатини и за да разбера какво представляват, трябваше да ги опипам с ръце. Бяха дебели възли. Застанах на колене и спуснах единия си крак надолу. Убедих се, че има въжена стълба.

— Ела вътре! — извиках аз на хаджията. — Намерих я.

— Хубаво щеше да е, ако бях малко по-висок — оплакваше се той. Изправих се отново и помогнах на дребосъка да се хване за горната пръчка.

— Аллах! Ами ако пръчката се счупи или измъкне! Тогава ще се сгромолясаме долу! — изтръпна той.

— Не се страхувай! Убедих се, че е достатъчно здрава, за да издържи и двама ни. А да се измъкне не може, защото е сложена върху заковани подпори. Но дали стълбата е достатъчно здрава за двама души и дали въобще е уместно да се спускаме едновременно, не знам. Стой горе! Ще проверя.

Слязох надолу или, по-точно казано, спуснах се на ръце. Поради нетърпението ми и малкото време, с което разполагахме, ми се струваше прекалено бавно да търся с крака едно по едно въжените стъпала в тъмнината. Нямаше напречни пръчки. Затова пуснах краката си свободно и се спуснах с ръце като по въже.

На няколко места имаше поставени напречни пръчки. Вече не висях във вътрешността на дървото, а в тясна скална шахта. Как се бе появила тя, дали по естествен начин или с чужда помощ, не можех да установя в тъмнината. Най-сетне усетих земя под краката си.

Опипах с ръце наоколо и установих, че се намирам в тясна дупка, която нямаше изход и в нея можеха да се поберат около четири-пет души. Сега малкото фенерче — шишенцето с масло и фосфор — ми беше от голяма полза. Извадих тапата, за да може кислородът от въздуха да влезе. Като затворих отново, се получи толкова силна фосфоресцираща светлина, че можех да огледам стените наоколо доста добре.

Пространството беше триъгълно. От двете страни бяха естествени скали. Третата страна беше изкуствен зид, не по-висока от два метра.

Като осветих пода, установих, че и той е от естествена скала. Забелязах също един шнур, който беше вързан за края на въжената стълба и водеше нагоре. Като го проследих с фенера, открих, че той се прехвърля от другата страна на стената. Това ми беше достатъчно, за да разбера всичко. Смятах да продължа нататък, но чух Халеф да вика тихо:

— Сихди, дръж стълбата здраво! Върти се.

— Ах! Идваш ли?

— Да, стори ми се, че много се бавиш. Помислих, че ти се е случило нещо.

Скоро той беше при мен, оглеждаше се и опипваше наоколо под матовата светлина на фенерчето.

— Изглежда, сме в някакъв скален кладенец — каза той.

— Не, в пещера сме.

— Но в такъв случай тя е дяволски малка и тясна!

— Това е само един ъгъл от нея. Трябва да се изкачим няколко стъпала нагоре и да се прехвърлим през стената.

— Но как?

— Със стълбата, която оставихме от другата страна. Пипни този шнур тук. Той води от другата страна. Който се намира от другата страна, никога не би предположил, че отсам има още едно тясно ъгълче, в което се спуска въжена стълба. Вероятно шнурът е закрепен от другата страна така, че да може да го забележи само посветен в тайната човек. Ако някой иска да се прехвърли оттам тук, трябва само да издърпа стълбата с помощта на шнура. Много хитро е измислено.

— Но ние двамата сме още по-хитри, сихди — изкиска се дребосъкът. — Бързо разкриваме и най-големите тайни. Ще се прехвърлим ли от другата страна в пещерата?

— Разбира се. Ще се изкачим няколко стъпала нагоре, ще седнем върху зида, ще спуснем края на стълбата оттатък и спокойно ще слезем.

Както казах, така и стана. Стигнахме до едно помещение, за което светлината от фенерчето ми беше недостатъчна. Извадих парче стара хартия и клечка кибрит. Запалих хартията и осветих наоколо. Помещението, в което се намирахме, беше с размери на голяма стая, дълга около дванайсет и широка също около дванайсет крачки.

Щом хартията изгоря и ние отново останахме на тъмно, на едно място в пода забелязах млечнобяла светлина. Отидох натам, легнах по корем и открих продълговата дупка, която извеждаше навън.

— Халеф, намираме се до входа на въглищарската клада, през който трябваше да влезем в клопката — съобщих му аз радостно. — Ще се мушна вътре. Ако не се лъжа, би трябвало да мога да видя оттам Оско и Омар.

Предположението ми се потвърди. Като се придвижих, колкото бе необходимо, без да ме забележат отвън, видях, че двамата седят с насочени към пейката погледи и готови за стрелба пушки в ръце. Това беше достатъчно. Върнах се обратно.

— Сега ще запалим светлина, нали? — попита Халеф.

— Да. Дай сланината! Парцалът от ризата ще ни служи за фитил. Бях вързал дръжката на малката тенджерка за колана си. Сега я развързах. Нарязах в нея мечата мас, а парцала увих на фитил. С помощта на клечка кибрит скоро имахме факел, който наистина димеше ужасно, но добре осветяваше всичко наоколо.

Първо огледахме стените. Бяха от естествена скала с изключение на малкия зид в ъгъла, през който се бяхме прехвърлили отсам. Всичко беше ясно. Пещерата се състоеше от това единствено помещение. Колкото и да чукахме, никъде не можахме да открием кухо място. Само едно нещо привлече вниманието ни: четириъгълен дялан камък, намиращ се в близост до дупката, който можеше плътно да я запушва. В камъка беше забита халка, на която висеше верига.

— С това се затваря — каза хаджията.

— Да. Но го използват само когато вътре има пленник. Тогава затварят отвора с този камък, а самият него така здраво закрепват с веригата отвън, че да не може да бъде изваден отвътре.

— Мислиш ли, че държат тук пленници?

— Да. Утре вечер например ще пристигне един и ще се учудиш, като разбереш кой е той.

— И кой е?

— За това ще говорим по-късно пътьом. Тук също убиват хора. Въглищарят искаше да направи същото и с нас. Трябваше да влезем първи тук. Зад нас той щеше да запали въглищарската клада и понеже дупката, в която виси въжената стълба, функционира като висок фабричен комин, пушекът щеше да влезе тук и за няколко минути да ни задуши.

— Аллах! Тежко му на въглищаря, като изляза пак горе!

— Няма да му казваш абсолютно нищо и нищо няма да му сториш. Имам основателна причина да крия от него какво съм узнал.

— Но ние ще си заминем и никога вече няма да го видим!

— Ще си заминем и ще видим Шарка още утре. Вече знаем достатъчно и е време да се качим отново горе.

Изгасихме пламъка, но трябваше да изчакаме, докато тенджерата и маста изстинат. После поехме по обратния път и се погрижихме въжето отново да се озове зад зида.

Като застанахме най-сетне вън пред дъба, дълбоко си поехме въздух. Не е особено приятно изживяване да се прави подобно пътешествие в неизвестна бездна. Всичко би могло да се случи! Изсипахме маста от тенджерата и я скрихме. По обратния път не намерихме мента, но за да поддържаме заблудата, откъснах няколко други растения, които можех да дам на жребеца.

На Халеф му доставяше удоволствие да събира дългите черни охлюви, които виждахме. От тях имаше толкова много из храстите, че напълнихме тенджерата.

Престорихме се, че идваме от противоположната посока. Дадох на коня си да яде тревите. Халеф му натри ноздрите с един охлюв и занесе тенджерата с другите охлюви в стаята. Като излезе отново, направи много весела физиономия, което ме накара да го попитам:

— Къде ги остави?

— Изсипах ги в джоба на кафтана, който беше окачен вътре.

— Това наистина е голяма геройска постъпка, с която можеш да се гордееш. Прочутият Хаджи Халеф Омар е започнал да прави момчешки лудории!

Той се подсмихна. Забележката ми нито го смути, нито го обиди. Като отидохме при Оско и Омар, двамата ни осведомиха, че не се е случило нищо обезпокоително. Въглищарят обаче повече не можеше да сдържи нетърпението си и каза:

— Вече се върна. Сигурно ще ни позволиш да станем от пейката?

— Още не. Ще станете едва когато ние яхнем конете си.

— А кога ще тръгнете?

— Веднага. За любезното ти гостоприемство ще ти се отплатим с едно също толкова любезно предупреждение: да засипеш твоята Пещера на съкровищата и да не се опитваш повече да примамваш в нея никого! Иначе лесно би могла да те сполети съдбата, която си определил на други.

— Не знам какво искаш да кажеш, ефенди.

— Не мисли за това! Убеден съм, че скоро ще проумееш. Като дойда отново, ще се разбере дали си взел под внимание предупреждението ми.

— Пак ли ще се върнеш? Кога?

— Когато е необходимо, нито по-рано, нито по-късно.

— Ефенди, гледаш ме така, сякаш съм най-лошият човек на земята.

— И си точно такъв, въпреки че има и други, които в причиняването на зло са стигнали почти толкова далеч, колкото и ти.

— Какво съм сторил? Какво можеш да докажеш?

— Преди всичко си лъжец. Твърдеше, че не знаеш имената на аладжите. А те многократно са отсядали при теб и дори са били търсени тук от войници.

— Не е вярно! Никога не съм чувал имената им, а още по-малко съм ги виждал тук, при себе си.

— Как е станало тогава така, че конете им са скрити наблизо?

— Техните… коне? — попита Шарка, заеквайки.

— Да. Видях ги вързани.

— Какво? Как? Тези хора са тук, без аз да знам?

— Млъкни! Да не мислиш, че пред теб стоят хлапета! Тъкмо обстоятелството, че се мислите за по-умни от нас, ви провали играта и ще продължава да я проваля. Ще отречеш ли, че зет ти днес е бил при теб?

— Той е искал да идва тук? Не съм го виждал.

— Търговецът на въглища твърди обаче, че е бил при теб, а после е отишъл в Дяволската клисура, където е трябвало да бъдем нападнати.

— Ефенди, говориш ужасни неща. Вие сте се намирали в такава опасност?

— Не ние, а твоите приятели. Нас не ни грозеше никаква опасност. Не сте вие хората, от които трябва да се страхуваме. Но за твоите съюзници опасността беше много голяма и тя ги сполетя.

Шарка изплашено скочи от мястото си.

— Сполетени? — попита той почти заеквайки. — Какво се е случило?

— Точно това, което те възнамеряваха да направят, а именно нападение, но с тази разлика, че нападнатите бяха те.

— Те ли? От кого?

— От нас, разбира се. Моят Хаджи Халеф Омар и аз, ние двамата, победихме шестимата добре въоръжени мъже. Двама от тях са мъртви. Паднаха от ръба на скалата. Останалите сме вързали заедно с Джемал, нашия водач предател. Казвам ви го, за да ви докажа, че не се страхуваме от тези дръвници. Идете и ги развържете, за да могат да продължат да ни преследват. Кажете им обаче, че следващия път няма да пощадим живота им! Точно както над тях, така и над вас витае смъртта, ако не се вслушате в предупреждението ми. Това исках да ви кажа. А сега сте свободни.

Взехме пушките си и яхнахме конете. В първия момент двамата мъже не се възползваха от свободата си. Бяха се вкаменили от уплаха. Като се отдалечихме на известно разстояние и аз се обърнах назад, видях че все още стоят на същото място.

От поляната пред къщата на юг и на запад водеха следи от каруца. Тръгнахме в западна посока. Там скалите се раздалечаваха и се озовахме във втора, още по-голяма долина, за която въглищарят бе говорил. Следите личаха така ясно, че беше лесно да се върви по тях. Земята бе обрасла с мека трева. Приличаше на малка прерия, в която не растяха нито дървета, нито храсти. Пред нас в далечината се издигаше планинска верига, пред която следата щеше да се разклони.

Досега бяхме яздили мълчаливо. Разказах на спътниците си всичко, което бях подслушал и забелязал. Не назовах само името на англичанина. Това, което чуха, страшно много ги учуди. Халеф се изправи в седлото си и извика:

— Хамдулиллях! Най-сетне научихме всичко, което искахме да разберем. Вече знаем името на Жълтоликия и къде живее и ще освободим търговеца Галингре. Но Хамд ал Амасат, който го е предал на Жълтоликия, трябва да получи възнаграждение за всичките си злодеяния. Той уби приятеля ми Садек от племето на мерасигите. Садек беше най-прочутият водач през Шот ал Джерид и загина от куршума на убиеца, когото пък трябва да улучи моят куршум!

— Твоят ли? — попита Омар, пришпорвайки коня си, така че той се изправи на задните си крака. — Забрави ли, че аз съм син на Садек? Не преследвам ли този убиец през половината Ориент? Той ми се изплъзна. Сега обаче, като знам къде е, само аз съм този, който трябва да се разправя с него. Или не чу каква клетва дадох върху солта на Шот, като узнах от теб и ефендито, че Хамд ал Амасат, който тогава се наричаше Абу ен Насър, е убил баща ми? Помня всяка дума от клетвата си. Тя гласи: «Аллах, ти, който си Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме! Мохамед, ти, Пророче на Всевишния, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да отрежа брадата си, нито да вляза в джамия, докато убиецът на моя баща не се озове в джехенема. Заклевам се!» Така казах тогава и трябва да потвърдите, че съм изпълнил клетвата си. Влизал ли съм в джамия за молитва? Докосвала ли е ножица брадата ми, която е стигнала почти до гърдите ми? И сега, когато най-сетне ще срещна убиеца на моя баща, трябва да го отстъпя на другиго, така ли? Не, Хаджи Халеф Омар, не бива да искаш това от мен! Ако някой го нападне, ще стане мой най-върл враг дори преди това да е бил най-добрият ми приятел, да, та дори това да е и самият ефенди!

В този момент Омар беше истински син на пустинята. Очите му святкаха, а зъбите му скърцаха. За примирение и милост и дума не можеше да става. Неумолимият тон, с който бе говорил, ни направи такова впечатление, че известно време цареше дълбоко мълчание. После, както обикновено, Халеф взе пръв думата:

— Сихди, ти ни каза всичко, но едно не разбрах. Накъде яздим сега?

— Към Ругова при Жълтоликия.

— Много добре, но аз си мислех, че си много по-хуманен!

— Така ли?

— Знаеш, че в пещерата на Шарка ще бъде замъкнат някакъв нещастник, при това ингилиз, и не предприемаш нищо, за да се опиташ да го спасиш.

— Не знам как да го направя — отвърнах аз привидно равнодушно.

— Не знаеш ли? Аллах! Да не би изведнъж умът ти да е отслабнал? Няма нищо по-лесно от това да се помогне на този човек!

— И как?

— Като пришпорим конете си и се доберем до Ругова в галоп, за да попречим на залавянето му.

— Ще бъде твърде късно, защото ще пристигнем едва през нощта.

— Тогава веднага ще намерим караула и ще го освободим, за да не могат да го откарат в пещерата.

— А къде е караулът? Как ще влезем в него? Къде може да е скрит чужденецът? Възможно ли е толкова бързо да бъде изведен оттам? Отговорите на тези въпроси от небето ли ще паднат?

— Мислиш ли, че ще е толкова трудно?

— Не трудно, а направо невъзможно. Като пристигнем посред нощ, от кого ще вземеш необходимите сведения? Всички ще спят, а ако някой все пак е буден, то той ще е привърженик на Жълтоликия. Можем ли да пристигнем, да разпитаме и превземем караула само за половин час?

— Разбира се, че не.

— Ингилизинът ще бъде нападнат още вечерта. Още преди да успеем да предприемем нещо за освобождаването му, той-вече ще е на път за пещерата.

— Е, добре, тогава няма да ходим в Ругова, а ще се скрием някъде тук и после ще го освободим. Не е опасно и няма да ни е трудно, защото вече знаем тайния вход.

Точно такова беше и моето намерение. Това бе най-сигурният начин за освобождаването на Линдси, но все пак се противопоставих:

— Не става, скъпи Халеф.

— Че защо?

— Защото само ще си изгубим скъпоценното време.

— Какво струва времето, щом трябва да бъде спасен един нещастен човек!

— Ако искаме да помогнем на всички нещастници, трябва да сме хиляди пъти повече. Всеки трябва да се грижи сам за себе си.

— Сихди, не мога да те позная!

— Ингилизинът не ме засяга. Щом е бил толкова непредпазлив да насочи вниманието на разбойниците върху парите си, нека тогава си носи и последствията. Нямам никакво желание да се занимавам с него. Казва се Дейвид Линдси, име, което ми е напълно непознато.

Казах това възможно най-равнодушно, но едва името се бе изплъзнало от устните ми, и Халеф така дръпна юздите, че конят му приклекна на задните си крака.

— Линдси? Дейвид Линдси? — изкрещя направо той. — Вярно ли е?

— Да. Името му бе ясно произнесено. Англичанинът бил облечен изцяло в сиви дрехи, със сини очила, с дълъг червен нос и много широка уста.

— Сихди, ти си луд!

Хаджията ме гледаше с широко отворени очи. Другите двама също бяха безкрайно учудени.

— Луд ли? — попитах аз. — Как може да си мислиш такива обидни неща за мен?

— Защото твърдиш, че изобщо не познаваш този ингилиз.

— А ти познаваш ли го?

— Но нали той беше наш спътник и вървя с нас през Кюрдистан до Багдад и…

Дребосъкът спря насред изречението си. Удивлението му беше толкова голямо, че гласът му секна. Той продължаваше смаяно да ме гледа с широко отворени очи, изгубил ума и дума.

— Какъв спътник? — попитах аз.

— Ами нашият… нашият лорд, когото трябваше да наричаме не лорд, а сър Дейвид Линдси! Да не е влязъл дяволът в теб, та изведнъж съвсем забрави познатите си?

Другите двама явно забелязваха, че се шегувам.

— Ей, Халеф! — извика Оско. — Наистина ли мислиш, че ефендито не си спомня ингилиза? Той само се забавлява от учудването ни!

— Ах, така ли било! Е, забавлявай се тогава, сихди, забавлявай се! Защото учудването ми е толкова голямо, че нямам думи. Значи наистина е нашият ингилиз?

— За съжаление!

— И няма ли да го спасиш?

— Е, щом и ти си на това мнение, разбира се, че няма да го оставим в беда.

— Не, не можем, в никакъв случай. Но как изведнъж се е озовал в Ругова?

— Не знам. За да го разберем, трябва да идем при него в пещерата и да го попитаме.

— Слава на Аллаха! Най-сетне разсъдъкът ти отново се връща!

— Да, съвсем го бях изгубил от уплаха при вида на физиономията, която направи. Оставих на теб да обмислиш всичко и ще действаме по плана, който ти предложи.

— Последния ли?

— Да. Ще се скрием наблизо и ще изчакаме до утре вечер. И за нас, и за конете това ще е от полза, защото от Стамбул дотук не сме имали достатъчна почивка. А и там също бяхме заети денонощно.

— Значи признаваш, че планът ми е добър?

— Изключително!

— Да, аз съм твой приятел и закрилник и умея да правя чудесни сефер тертиби[45]. Който язди с мен, се намира под добра закрила. Най-сетне ще ми го признаете. Но къде ще намерим място, на което да можем да останем до утре?

— Отвъд в гористите планини. Те осигуряват добра видимост към тази долина и ще можем да наблюдаваме въглищаря Шарка и съучастниците му. Ако използваме и далекогледа ми, ще можем добре да ги виждаме, в случай че тръгнат по нашия път, за да излязат в клисурата, където според плана на Шарка трябваше да бъдем нападнати.

— Хм! — изръмжа Халеф замислено. — Вероятно ще забележат, че не сме тръгнали натам. Виж колко дълбоко се отпечатват копитата на конете ни в меката почва!

— Това е само от полза за нас, защото тъкмо това обстоятелство ни дава възможност да ги заблудим. Меката почва все някъде ще свърши. Предполагам, че ще стигнем до каменисти и скалисти места, където ще можем да се отклоним, без това да им направи впечатление.

— Да, но по-късно ще установят, че следите ни ги няма.

— Вероятно ще успеем да предотвратим това. Имаме достатъчно време, за да направим необходимото.

— Значи не мислиш, че ще ни последват веднага?

— За да попреча на хората на Жълтоликия да предприемат незабавно преследване, им казах какво се случи в клисурата. Първоначално смятах да го премълча, за да бъдат освободени възможно най-късно двамата аладжи, Суеф, Юнак и Джемал. Но за да спечеля време, се отказах от това намерение. Въглищарят с хората си и «алима» по най-бързия начин ще се отправят към Дяволската скала, за да развържат пленниците. На тях пък ще им трябва доста време, докато разкажат какво се е случило. Така ще спечелим най-малко два часа, а този срок е напълно достатъчен, в случай че сега увеличим скоростта си. И така — бързо напред!

Препуснахме с конете в галоп и след по-малко от четвърт час стигнахме мястото, където следите от каруцата се разделяха. Отклонихме се наляво, въпреки че всъщност имахме намерение да поемем надясно. Следата ни беше толкова ясна, че преследвачите ни би трябвало да са убедени, че сме поели в указаната от въглищаря посока. Колкото повече се приближавахме към планинския масив, толкова по-стръмен ставаше теренът. Почвата стана по-твърда и накрая тревата изчезна.

Накарах спътниците си да спрат и продължих нататък сам в галоп, докато стигнах до клисурата, за която беше говорил Шарка. Почвата в нея беше мека и аз навлязох доста навътре, след което се върнах, като се постарах копитата на коня да оставят достатъчно ясни отпечатъци. Те трябваше да накарат въглищаря да мисли, че наистина сме влезли в долината.

Като се върнах при спътниците си, използвайки твърдата скалиста земя, завихме надясно, без да оставяме следи.

След известно време стигнахме до мястото, където се простираше подножието на планината. Навлязохме сред първите появили се дървета и слязохме от конете, за да ги водим по доста стръмния склон. Горе се озовахме в сянката на огромни смърчове, под чиито върхове спокойно можехме да наблюдаваме долината на Пещерата на съкровищата. Вързахме конете, а аз навлязох навътре в гората, за да потърся място, което да предостави храна за животните и същевременно където да можем да накладем огън, без той да бъде забелязан.

В такива случаи опитът е най-добрият водач. По вида на дърветата още отдалеч се забелязваше къде могат да се намерят трева и вода. Стигнах до едно закътано място, където нямаше дървета и извираше едно ручейче. Водата течеше на запад към Черна Дрина. Бяхме прекосили водораздела между нея и Вардар.

Доведохме конете си на това място, разседлахме ги и спънахме предните им крака, за да не могат да се отдалечават много. После отново се върнахме там, откъдето смятахме да наблюдаваме противниците си. Не мина много време, и ето че ги забелязах през бинокъла си. Въпреки голямото разстояние видях, че препускат в бесен галоп. Искаха да наваксат изгубеното време, защото предполагаха, че щом стигнем до скалите, където нямаше да можем да продължим пътя си, ще се върнем. Преди да успеем да излезем от клисурата, те щяха да са се скрили в нея, ако планът им изобщо успееше.

Преброихме осем души, а като се приближиха достатъчно, разпознахме двамата аладжи, Суеф, Джемал, Шарка, Марко и още двама ездачи. По облеклото на двамата можеше да се предположи, че са помощници на въглищаря. Значи числено ни превъзхождаха двойно и явно въглищарят също притежаваше коне, които ние не бяхме забелязали. Тъй като всички бяха въоръжени с пушки, а в стаята не бях забелязал толкова много, излизаше, че Шарка има скривалище за оръжие.

Осемте ездачи се движеха в посоката, в която предполагаха, че сме се отправили. Там, където следите от каруцата се разделяха, те спряха, за да огледат земята. Видяха, че сме продължили натам, накъдето те са искали, и тръгнаха по дирята, след което ги изгубихме от поглед.

Чакахме така в продължение на около два часа. После ги видяхме бавно да се връщат. На споменатото място спряха и започнаха да разговарят за случилото се, както се виждаше по оживените им жестове. Накрая се разделиха. Марко и двамата аладжи поеха към Коласчин, останалите се върнаха в долината на Пещерата на съкровищата.

Яздеха бавно. По поведението и движенията им се виждаше, че са много разочаровани. Първата група обаче прекоси в устремен галоп полезрението ни. Бързаха, защото «алимът» възнамеряваше да доведе ингилиза. Щом и от едните, и от другите не се виждаше вече нищо, ние се върнахме при конете си, където събрахме шума и сухи клони, за да запалим огън, на който смятахме да опечем сланината и лапите на мечката. Имахме повече месо, отколкото ни бе необходимо до вечерта на следващия ден.

Започваше да се смрачава и постепенно лагерът ни потъна в тъмнина. Чувствахме се като във вековна гора, което доставяше голямо удоволствие на спътниците ми. Най-сетне разполагахме с достатъчно време, за да разговаряме подробно за събитията през последните дни. После легнахме да спим. Преди това обаче определихме реда за дежурство. Впрочем нямахме основание да се страхуваме от изненади, но предпазливостта никога не е излишна, а освен това постовият трябваше да поддържа огъня, защото сред масивите на Шар планина нощта беше студена.