Жълтоликия

Осма глава Под земята

Продължихме ездата си. След известно време скалите от дясната ни страна отстъпиха назад и пред нас се откри гледка на изток, но планините отляво продължаваха да ни придружават. Тогава видяхме от една странична долина да идва конник. Той също ни забеляза и насочи коня си към нас. Като се приближи, учтиво ни поздрави и ние също така любезно му благодарихме. Беше доста закръглен и имаше честно лице, което събуждаше у другите добро мнение за него.

— Отиваме в Ругова — казах аз. — Има ли още много път дотам?

— Около половин час, ефенди — отвърна той. — След Малко ще стигнете там, където се сливат двата ръкава на Дрина, към чийто ляв бряг води пътят. Виждам, че сте чужденци. Аз също отивам в Ругова, оттам съм. Ще позволите ли да ви придружа?

— С удоволствие. Понеже сме чужди по тези места, можеш да ни бъдеш полезен със сведения.

— Ще ви услужа. Само кажете какво искате да узнаете.

— Първо искаме да разберем при кого бихме могли да отседнем там.

Имах намерение да се настаня при гостилничаря Колами, за когото беше говорил Марко, довереникът на Жълтоликия, но не го споменах, за да мога първо да разбера някои подробности за хана Кара нирван.

— В Ругова има два хана — обясни той. — По-големият е на един персиец на име Кара Нирван и е извън селото. Гостилничарят на другия, който се намира на самата река при моста, се казва Колами.

— При кого ще ни посъветваш да отседнем?

— При никого. Оставям на вас да изберете.

— Що за човек е персиецът?

— Много уважаван човек. При него може да се живее добре и евтино. Но Колами също много се старае гостите му да останат доволни и е още по-евтино, отколкото при Кара Нирван.

— Двамата ханджии приятелски ли са настроени един към друг?

— Не, врагове са.

— Защо?

— Лична антипатия. Не са си сторили нищо един на друг и няма за какво да си отмъщават. Колами не може да понася персиеца и му няма доверие.

— Защо?

— Не ме карайте да ви отговарям. Чужденци сте и ви е все едно каква е причината.

— Тогава ще отседнем при Колами.

— Ще му бъде много приятно да приеме такива гости, но не ви разубеждавам да идете при Кара Нирван. Никога не го правя, иначе може да ме помислят за завистлив. Всъщност аз съм Колами.

— Ах, така ли. Тогава се разбира от само себе си, че ще живеем в твоята къща.

— Благодаря ви. Колко време ще останете в Ругова?

— Още не знам. Идваме тук с определена цел и не знаем дали и кога ще я постигнем.

— Някаква сделка ли е, продажба на коне? В такъв случай, разбира се, ще трябва да се обърнете към персиеца, защото е търговец на коне. Виждам, че имате четири излишни коня.

— Да, два от тях искаме да продадем, но това не е главната причина за идването ни. Имаме други намерения. Изглежда, си човек, на когото може да се има доверие. Затова ще ти доверя, че възнамеряваме да дадем Кара Нирван под съд.

— Под съд ли? О, заловили сте се с нещо, което никак не е лесно. Хората, към които ще трябва да се обърнете, до един са негови приятели. Пари ли ти дължи?

— Не, искам да го обвиня в извършването на престъпление. При тези думи Колами подскочи върху седлото, спря коня си и попита:

— Ти го смяташ за престъпник?

— Да.

— Какво е извършил?

— Убийство, и то не едно, а много, както и обири.

Лицето му се зачерви, а очите му светнаха. Той ме хвана за ръката и задъхано ме попита:

— Ефенди, ти мухбир[61] на великия везир ли си?

— Не, не съм такъв. Аз съм от чужда държава и съм тръгнал да се връщам в родината си. Преди това обаче искам да видя наказан един човек, който с помощта на привържениците си няколко пъти се опита да ни убие. И този човек е именно персиецът.

— Машаллах! Добре ли чувам? Възможно ли е? Да намеря най-сетне един човек, който да е на моето мнение!

— Значи и ти смяташ Кара Нирван за злодей?

— Да, но за това не бива да се говори. Веднъж споменах само една думичка по този повод, и едва не платих с живота си.

— Какви основания имаш да мислиш така за него?

— Персиецът ме обра. Бях в Призрен, за да си получа едни пари. Там се срещнах с него и той разбра, че нося в себе си пълна кесия. По обратния път бях нападнат и трябваше да дам парите. Лицата на нападателите бяха забулени. Въпреки че беше облечен в други дрехи, познах главатаря им по гласа и върха на брадата, който се подаваше от покривалото, както и по пистолетите, които беше насочил срещу мен. Беше Кара Нирван. Но какво можех да направя? На другия ден, след като се върнах, двама жители на Ругова доброволно свидетелстваха, че са го срещнали в Призрен точно в часа, в който аз бях нападнат. Така той успя да докаже, че не е могъл да се намира на мястото на нападението по това време. Затова трябваше да мълча.

— Значи и двамата са му били съучастници. Не мислиш ли?

— Убеден съм в това. Оттогава внимавам. Видях и чух много неща, без да мога да намеря истинската връзка между тях. Накрая стигнах до мисълта, че Кара Нирван не е никой друг освен… освен…

Колами не се осмеляваше да изрече думата, затова аз смело допълних:

— Освен Жълтоликия!

— Ефенди! — извика той.

— Какво има?

— Казваш точно това, което мисля!

— Значи сме на едно мнение и това е добре.

— Имаш ли доказателства?

— Да. Сигурен съм в тях. Няма да може да ми се изплъзне.

— О, Аллах, дано да е така! Тогава страната ще се освободи от ужаса. Ефенди, преди това казах, че аз и персиецът не сме си причинили нищо един на друг. Налагаше се да твърдя подобно нещо, защото не те познавах. Сега ти признавам, че го мразя като дявола и че много искам да ти помогна да го обезвредиш, него, честния, благочестив, уважаван човек, който е най-големият злодей на земята!

По лицето на ханджията се виждаше, че говори тези думи сериозно. Срещата ни с него само можеше да ни бъде от полза. Затова не се по- колебах да му кажа какво ще правим в Ругова, какво сме преживели и какво сме узнали за Жълтоликия. Най-подробно му описах преживелиците си край Дяволската скала и в долината на въглищаря. Той често ме прекъсваше с възгласи на учудване, страх или задоволство. Възбуден от това, което чува, той толкова често спираше коня си, че доста забавихме ездата си. Вниманието му се изостри особено много, като му разправях за караула, шахтата и галерията. Щом най-сетне свърших, той извика:

— Направо не е за вярване, но всичко е истина, а аз самият често съм стигал до извода, че този персиец задържа хора при себе си. Досега са изчезнали много пътници, които преди са отсядали при него. Освен това често прави разходки по Дрина с лодка. Живее извън селото и все пак винаги държи лодка в реката. Докато го видят, че се качва и гребе, и вече е изчезнал. Сега разбирам, той е влизал в галерията.

— Ти нищо ли не знаеш за отвора на старата шахта?

— Не, абсолютно нищо. Но какво мислиш да правиш, ефенди, като пристигнеш? Ще идеш при мухтаря[62] да направиш обвинение ли? Този човек е доверен приятел на персиеца.

— И през ум не ми минава. Все още нямам преки доказателства срещу Жълтоликия. Първо трябва да ги представя и затова ще потърся галерията.

— Тогава можеш да вземеш една от лодките ми. Ако ми позволиш, ще дойда с теб.

— Радвам се, че можеш да ми служиш като свидетел.

Бяхме стигнали до реката и яздехме съвсем близо до брега. Водите й течаха, притиснати в тясното корито, с коварно безмълвие. Отсамният бряг беше равен, но от другата страна се издигаше висока отвесна скала. Тя беше покрита с гъста иглолистна гора, в чиято зеленина се мержелееха стари зидове. Това беше наблюдателницата, преживяла столетия. Точно под нея скалата и реката правеха завой, зад който беше скрито селото.

Като отминахме завоя, видяхме Ругова, а също и моста, по който трябваше да минем. Ние обаче не бързахме да стигнем до него. Много по-важно беше за мен да открия входа към галерията.

Скоро го забелязах, въпреки че не можехме да видим дупката. Точно на завоя, където водата минаваше покрай скалата с пълна сила, на няколко метра над водата скалата правеше издатина, която беше дала възможност на семената на растенията да хванат корен. От това място надолу се спускаха гъсти ластари и образуваха естествена завеса, зад която беше скрит входът на галерията. Поради силата на течението не беше особено безопасно да се доплава с лодка до това място. Необходими бяха силни ръце, които да се преборят с напора на водата, за да не бъде притисната лодката до скалите.

След като си изяснихме положението на това място, препуснахме по-бързо и скоро стигнахме до моста. Ругова беше притисната между хълмовете и съвсем не правеше впечатление на заможно село. Вляво видяхме един път, който се изкачваше нагоре по планината. По-късно щяхме да се отправим по него.

Мостът свършваше пред един малък мегдан, обграден от няколко мизерни къщички, сред които се забелязваше една по-хубава постройка. Това беше ханът на Колами. Пътят минаваше съвсем близо край портата на тази странноприемница. На мегдана седеше майстор на въжета и работеше. Пред вратата на едната къща видяхме обущар, който кърпеше някакъв цървул. До него кълвяха кокошки, а деца ровеха с мръсните си ръчички в една купчина и търсеха съкровища. Недалеч от тях имаше няколко мъже, които оживено разговаряха.

Единият от тях беше облечен в носия на скипетар мохамеданин: къси лъскави ботуши, бели, украсени с черни гайтани панталони, червено обточено със злато елече, към предниците на които бяха прикрепени сребърни патрондаши, дълъг червен пояс, увит няколко пъти около кръста, а над него беше закопчан кожен колан, от който се подаваха дръжките на два пистолета, една великолепна кама и извит ханджар. На главата си имаше червен фес с пискюл. Съдейки по облеклото му, той беше много заможен човек. Сухото му лице със смели черти имаше направо жълт цвят, който сърбите наричат «жут». Дългата му черна брада с два върха падаше върху гърдите му. Черни бяха също и очите му, които зорко ни следяха. Тези очи бяха като пропасти, в които дебне гибел, дълбоки и страшни. Погледът им беше като на онези хора със силна воля, които при появата си диктуват поведението на по-слабите от тях.

Досега не бях виждал този човек, но беше достатъчно само да го погледна, за да го позная. Прошепнах на Колами:

— Това е Жълтоликия, нали?

— Да — отговори той. — Не е добре, че ни видя веднага!

— За мен обаче е добре дошло, защото така всичко ще свърши по-бързо. Кара Нирван ще ме познае по врания жребец. Той познава също златистия кон и конете на аладжите. Сега Жълтоликия не само знае, че сме се отървали от хората му, но че сме победили и въглищаря, и аладжите. Убеден е, че сме дошли за него. Понеже не е сляп, за да не забележи англичанина, който е бил пленен тук, сигурно си е казал, че първо ще потърсим шахтата. Внимавай! Танцът започва веднага.

Ние двамата яздехме отпред. Следваха ни Оско и Омар. Халеф беше останал с Линдси малко по-назад, а понеже англичанинът водеше труден, придружен с много жестове разговор с хаджията, не беше забелязал групата мъже. Но ето че сър Дейвид съзря противника си. Англичанинът дръпна юздите на коня си и впери гневен поглед в персиеца.

Имахме възможност да наблюдаваме всичко добре, защото междувременно бяхме стигнали до вратата на хана и бяхме слезли от конете. Видях, че Жълтоликия хапе долната си устна. По лицето му се четеше яд и същевременно дръзка решителност.

Тогава Линдси пришпори коня си, стрелна се край нас и спря толкова близо пред Жълтоликия, че за малко не го събори. После започна една тирада, която съдържаше всички ругатни, които знаеше на английски, арабски и турски. Те толкова бързо се лееха от устата му, че отделните изрази изобщо не се разбираха. При това размахваше ръце и крака така, сякаш беше обладан от зъл дух.

— Какво иска този човек? — попита един от групата. Както Колами ми прошепна, това беше мухтарят.

— Не знам, не го разбирам — отвърна му Жълтоликия. — Но го познавам и много се учудвам, че отново го виждам тук.

— Не е ли това ингилизът, който живееше при теб с драгомана Фан Хоти и слугите си?

— Да. Още не съм ти казал, че той ми открадна този златист кон и изчезна с него. Имай добрината да го арестуваш.

— Веднага! Ще отучим този чужденец да краде коне. Старейшината се приближи към Линдси и му обясни, че е арестуван. Англичанинът обаче не го разбра и продължи да крещи и ругае на поразия, а когато мухтарят го хвана за крака, силно го ритна.

— Аллах! — ядоса се чиновникът. — Досега никой не се е осмелявал да прави това! Елате насам, мъже! Свалете го от коня и го отведете!

Хората се подчиниха и се приближиха към англичанина. Но щом посегнаха към него, той свали пушката си, приготви я за стрелба и извика смесица от английски и турски:

— Away![63] I atmak! I atmak![64]

Беше запомнил, че «стрелям» на турски е «атмак». Нападателите бързо се отдръпнаха, а мухтарят извика:

— Ингилизът е луд. Той не ни разбира. Защо не беше тук драгоманът да му обясни, че съпротивата няма да помогне, а само влошава положението му!

Тогава аз пристъпих към него и казах:

— Прощавай, мухтар, че се меся в изпълнението на служебните ти задължения! Ако ти трябва преводач, мога да свърша тази работа.

— Това е добре. Кажи на този конекрадец, че трябва да ме последва в затвора.

— Конекрадец ли? Грешиш. Този бей не е конекрадец.

— Такъв е, защото моят приятел Кара Нирван го твърди.

— А аз ти казвам, че този ингилиз има в страната си такова положение, каквото тук съответства най-малкото на паша с три конски опашки. Такъв човек не краде. В обора в родината си той има много повече коне, отколкото могат да се намерят в цяло Ругова.

Разбира се, говорех решително, но учтиво. Изглежда, това накара мухтаря да мисли, че имам високо мнение за него и сана му, затова реши, че може да се държи надменно. Той ме сряза:

— Млъкни! Тук важи само това, което кажа аз! Този ингилиз открадна кон и е крадец, за което ще го накажа. Преведи му го!

— Не мога да му кажа това.

— Защо?

— Защото ще е такава обида, която този бей никога няма да ми прости. Не искам да загубя приятелството му.

— Значи си приятел на конекрадец? Засрами се!

Той се изплю пред мен.

— Остави това, мухтар — предупредих го аз. — Разговарям с теб учтиво, ти ме караш да гледам плюнките от устата ти! Ако го направиш още веднъж, ще си послужа с език, който съответства на поведението ти.

Казах това значително по-остро. Персиецът ме измери с поглед от главата до петите. Той се окашля и направи жест с ръка, имащ за цел да разпали гнева на мухтаря към мен. И успя, защото старейшината на селото веднага ожесточено се нахвърли срещу мен.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? С мен можеш да се държиш само учтиво. Всяко друго поведение се наказва. Изплюх се пред теб, защото нарече свой приятел един конекрадец. И имам пълно основание да го твърдя, затова ще го направя още веднъж веднага. Ето, виж!

Той издаде напред устни. Аз обаче бързо направих крачка напред, замахнах и му зашлевих такава плесница, че той се олюля и падна. После извадих револвера си. Придружителите ми веднага грабнаха оръжията си. Жълтоликия също извади пистолета си.

Мухтарят стана. В пояса му имаше затъкнат нож. Мислех, че ще го извади, за да ми отмъсти за удара. Но многознайковците обикновено са страхливи хора. Той нямаше смелост и се обърна към Жълтоликия:

— Ще търпиш ли да се отнасят така с мен, щом съм се заел с твоите неща? Надявам се, че веднага ще отмъстиш за тази обида, която всъщност е отправена към теб!

Погледът на персиеца се местеше ту към мен, ту към мухтаря. Наистина този брутален и безскрупулен човек беше изключително смел. Но появата на хората, които той смяташе за мъртви или поне обезвредени и които изведнъж заставаха пред него здрави и читави, парализираше действията му. Явно беше не само смел, но и предпазлив. След всичко, което знаеше за нас, вече правилно ни преценяваше като противници. Затова се овладя. Наистина се виждаше, че му струва много усилия да отговори на старейшината:

— Плесницата беше предназначена за теб, а не за мен. Ти я получи и би трябвало да знаеш какво да направиш. Но аз съм готов да подкрепя заповедта, която ще издадеш.

Кара Нирван многозначително въртеше пистолета в ръцете си.

— Махни оръжието! — извиках му аз. — Не си полицай. Няма да понеса заплахите ти. Щом показах на мухтаря как отговарям на неучтивостта, знам как да посрещна и заплахите на един човек, който няма право да се разпорежда. Пистолетът е опасно за живота оръжие. Ако ме заплашват с него, имам право на самоотбрана. Докато дръпнеш спусъка, куршумът ми вече ще е в главата ти. Запомни го добре, не се шегувам!

В очите му проблесна огън и той гневно ми извика:

— Изглежда, не знаеш с кого говориш? Ти удари господаря на това село. Заплашвате ни с пушките си и естествено ще се разкайвате за това. Всички жители на Ругова ще дойдат, за да ви арестуват. В страната на падишаха няма обичай конекрадците да заплашват почтените мъже със смърт!

— Това, което плещиш, е смешно. Веднага ще ви докажа, че знам с кого разговарям. Не се страхувам от жителите на Ругова, защото съм дошъл да ги освободя от един дявол, който се подвизава сред тях, както и в цялата страна. Присмиваме се на това, че ни наричаш конекрадци, но този смях ще стане опасен за теб!

— Не сте ли такива? — попита той. — Англичанинът язди моя златист кон, а другите ти двама спътници яздят петнисти коне, които не са техни. Откраднали са ги.

— Откъде знаеш, че не са техни?

— Защото тези коне са собственост на двама мои приятели.

— Голяма непредпазливост проявяваш, като правиш това признание. Наистина не сме купили петнистите коне, а ги взехме от аладжите. Щом признаваш, че тези всеизвестни разбойници са твои приятели, тогава сам произнасяш присъдата си. Кажи — продължих аз, като се обърнах към мухтаря, — ти знаеш ли, че аладжите яздят петнисти коне?

— Какво ме засягат аладжите? — отвърна старейшината. — Сега нямам работа с тях, а с вас.

— Много ми е приятно, защото искам да се позанимаеш малко с нас. Разбира се, това трябва да стане по начин, по-различен от този, какъвто на теб ти се иска.

— Охо! Ти се опитваш да командваш? Смяташ да раздаваш плесници? Ще събера хората от Ругова и ще ги накарам да ви арестуват. Веднага ще дам заповед!

Той понечи да тръгне.

— Стой! Момент! — заповядах аз. — Ти все още не си ни попитал кои сме. Ще ти кажа. Ние…

— Това изобщо не е необходимо! — прекъсна ме Жълтоликия. — Ти си гяур от Алемания, когото скоро ще смажем.

— А ти си шиит от Персия, който почита Хасан и Хюсеин. Не се наричай правоверен и повече не употребявай думата гяур, иначе и ти като мухтаря ще получиш плесница!

— Ти си позволяваш подобно нещо? — избухна той.

— Да, дори нещо повече. Откъде знаеш, че съм алеман? С тази дума се издаде. Ролята ти на Жълтоликия е изиграна!

— Жълтоликия ли? — попита той и пребледня.

— Жълтоликия? — извикаха останалите.

— Да, този шиит Кара Нирван е Жълтоликия. Ще ви го докажа. Ето, мухтар, виж паспортите ми. Изготвени са в името на падишаха и се надявам, че ще им отдадеш необходимата почит. В противен случай незабавно ще се обадя на мютесарифа в Призрен, а също и на везира в Стамбул. Избърши мръсните си ръце и внимавай да не изцапаш паспортите ми!

Отворих документите и му ги подадох. Като видя печатите на султана, той наистина избърса ръцете си в панталоните, после докосна гърдите и челото си, поклони се и покланяйки се още веднъж, допря паспортите до челото си, за да ги прочете след това.

— Глупаво! Хм! — каза англичанинът, наблюдавайки всичко това. — Моя паспорт го няма. Персиецът го открадна с останалите вещи. Yes!

— Ако не е унищожен, ще си го получите отново, сър Дейвид. Впрочем напълно достатъчно е само да прочете моите книжа. Вие сте мой приятел и аз ще гарантирам за вас.

Хората от околните къщи бяха дошли и любопитно ни оглеждаха. Някои от тях хукнаха към тясната уличка, която излизаше при началото на моста, за да доведат другите, и скоро около нас в полукръг се събра доста голяма тълпа зяпачи.

Изглежда, това беше добре дошло за Жълтоликия. Той се чувстваше сигурен и вярваше, че може да се осланя на застъпничеството на хората. Неговата и бездруго висока фигура се изправи още повече. По лицето му личеше, че е толкова ловък, колкото и силен. В двубой той би бил също толкова опасен, колкото и някой от аладжите, които разполагаха само с грубата си, необиграна физическа сила. Реших да не допускам да се стига до такава борба между нас, а ако е необходимо, да го обезвредя с куршум.

Най-сетне мухтарят привърши с четенето на паспортите. Отново ги допря до челото, а също и до гърдите си, сгъна ги и понечи да ги прибере.

— Стой! — казах аз. — Тези документи са моя собственост, а не твоя.

— Но ти нали искаш да останеш тук? — попита той.

— Да.

— Тогава ще ги задържа, докато приключи делото ви.

— Не, няма да го направиш. Как може ти, един обикновен кехая, да се осмеляваш да задържаш книжата на човек, който стои много по-високо от теб! Дори само намерението ти е обида. И как се осмеляваш да говориш за процес! Вече знаеш с кого разговаряш и ще ти кажа какво искам от теб. Ще ти угодя и няма да си взема обратно паспортите. Но тъй като ще живея при ханджията Колами, нека той да ги прибере. Дай ми ги! Той няма да ги отстъпи без изричното ми съгласие.

Мухтарят се подчини, макар и неохотно. Тогава продължих, повишавайки глас, така че да могат да чуват всички наоколо:

— Категорично протестирам против това да ни наричат конекрадци. Ние сме честни хора и сме дошли тук да ви освободим от най-големия разбойник в страната. Този златист кон не е принадлежал на персиеца, а на един скипетар, а именно на байрактаря Стойко Витяз от Злокучие, който е яздел със сина си за Батера, за да го сгоди там. Отишли са при въглищаря Шарка, който е подчинен на Жълтоликия. Той е нападнал байрактаря й го е обрал. Стойко Витяз е останал жив, но синът му е бил убит и изгорен. Мога да ви покажа остатъците от костите. Бронята, която сега носи моят спътник, сабята и камата са части от плячката. Байрактарят е бил замъкнат при Кара Нирван, за да бъде по-късно убит, защото сега искат да измъкнат от него голям откуп.

— Лъжа, лъжа, хилядократна лъжа! — извика персиецът. — Този кон е мой и не знам каквото и да било за някакъв си байрактар Стойко Витяз!

— Лъжеш ти! Скрил си байрактаря в шахтата, където си държал затворен и ингилиза. Заповядал си да отведат този ингилиз при въглищаря, за да го изнудваш за откуп, а после да го убиеш. Ние успяхме да го освободим и сега той се връща, за да се оплаче.

— Както изглежда, и той е нахален глупак като теб! Бил съм разбойник и убиец? Попитай хората, които слушат лъжите ти! Те ще ти кажат кой съм. И ако продължаваш така нахално да ме обвиняваш, те ще ме защитят. Нали ще го направите, мъже и жители на Ругова? Или можете спокойно да гледате как един чужденец се осмелява да очерня и обвинява мен, вашия благодетел?

— Не, не! — провикнаха се няколко гласа. — Нека този чужденец се маха! Не му позволявайте повече да говори!

Предчувствах какво ще последва. Прецених, че ще е необходимо да се действа много бързо, и затова тихо заповядах на Халеф да отведе конете на сигурно място. После се обърнах към хората:

— Всичко, в което обвинявам Кара Нирван, е вярно! Ще го докажа. Персиецът е Жълтоликия, разбрахте ли — Жълтоликия! Това също мога да ви докажа, ако слушате спокойно!

Тогава търговецът на коне се нахвърли срещу мен:

— Млъкни! Иначе ще те застрелям като куче, което само с куршум може да бъде спасено от крастата си!

Много ми се искаше да го пребия от бой, но както ясно се виждаше, хората бяха настроени срещу мен. Затова му отговорих спокойно:

— Не се защитавай с думи, а с дела! Заведи ни в шахтата и докажи, че Стойко не е там!

— Не знам за никаква шахта!

— А аз я знам и ще заведа хората там!

Лицето му коварно потръпна и знаех защо. Не споменавах нищо за галерията, през която възнамерявах да мина. Той трябваше да си мисли, че англичанинът е забравил пътя до галерията. Исках да го накарам да повярва, че ще се отправим към караула, за да влезем през шахтата.

Затова продължих:

— И не само този единствен пленник държи той затворен в шахтата под караула, а и още един, търговеца от Шкодра[65], чиито пари е взел, а иска да си присвои и останалото му състояние. Ще намерите там и този човек. Той и Стойко ще ви разкажат какво им се е случило и тогава ще повярвате, че Кара Нирван е Жълтоликия. Призовавам вас и мухтаря да го арестувате и го отведете до кулата. Нека там ви покаже входа към шахтата.

— Да арестуват мен? — извика Кара Нирван. — Бих искал да видя кой ще го направи! Не знам никаква шахта. Готов съм доброволно да отида. Търсете си сами шахтата, аз не мога да ви я покажа, защото не я знам. Ако я намерите, ще позволя да ме завържете без съпротива, за Да бъда отведен в Шкодра. Но ако се окаже, че той е излъгал, ще искам най-строго наказание.

— Добре, съгласен съм — отвърнах аз.

— Хайде към караула! — чу се веднага от всички страни. — Персиецът бил Жълтоликия! Горко му на този чужденец, ако лъже!

— Не лъжа. Оставяме се изцяло във ваши ръце. Ще оставим дори всичките си оръжия, за да се убедите, че сме миролюбиви и честни хора. Дайте си пушките, ножовете и пистолетите и идете с тези почтени хора в кулата! Ще ги оставя тук в хана, а после с Колами ще ви последваме.

Тази подкана беше отправена към спътниците ми. Халеф беше помогнал при отвеждането на конете в двора. Отново се бе върнал и като му поисках пушката, каза:

— Но, сихди, тогава няма да можем да се отбраняваме!

Не можех да му кажа по каква причина се налагаше да бъдат оставени оръжията. Спътниците ми трябваше да бъдат без оръжие, за да не предприемат непредпазливи действия. Сприхавият хаджия беше в състояние да изложи себе си и останалите на опасност.

— Не е необходимо да се отбранявате — обясних му аз. — Нищо няма да ви бъде сторено. Само бъдете предпазливи!

— А ти ще дойдеш ли, сихди?

— Не. Казах така само за да заблудя Жълтоликия. Той ще върви известно време с вас, а после сигурно ще изчезне. След това ще слезе в шахтата, за да скрие пленниците. Може и да ги убие. Междувременно аз ще отида с Колами в галерията и ще се срещна долу с Жълтоликия.

— Ти сам? Опасно е. Искам да дойда с теб.

— Не, това ще направи впечатление. Впрочем дори и да намерите шахтата, не влизайте в нея! Не се знае по какъв начин Жълтоликия ще се погрижи да не можете да го последвате. Бъдете любезни с хората, за да не ги настроите срещу себе си, и не предприемайте нищо, преди отново да дойда при вас!

Беше се събрала доста голяма тълпа хора и можеше да се предположи, че броят й още щеше да нарасне. Щом ние двамата с гостилничаря събрахме оръжията от спътниците ми, тълпата обгради тях и Жълтоликия и шествието потегли.

Ние двамата с ханджията направихме необходимото, а после аз тръгнах сам напред към моста й се качих в лодката. Скоро Колами дойде с двама от ратаите си. Те гребяха с греблата, той седна на носа, а аз управлявах. Въпреки че възнамерявахме да се придържаме към отсамния бряг, все пак аз насочих лодката към другия, защото там течението не беше толкова силно. Като стигнахме срещу въпросното място, аз отново обърнах.

Сега ратаите трябваше да напрегнат всичките си сили, за да не ги отнесе увличащото течение. Трябваше да спрем далеч от целта срещу течението. Греблата се огъваха така, че заплашваха да се счупят, но моята най-голяма грижа беше дали наистина ще намеря входа на галерията под зелената завеса. Все още бяхме малко над него. Оставих лодката да се спусне надолу, като я насочих точно срещу дупката. Ако се лъжех и там имаше само скала, лодката щеше да се разбие, с такава скорост се бяхме отправили към мястото.

— Греблата вътре! Наведете се! — извиках аз на тримата. Те моментално се подчиниха. Аз самият трябваше да остана седнал, защото не можех да пусна кормилото. Вече бяхме на две дължини, после на една от скалата… затворих очи, за да не ме наранят клоните… получих удар в лицето като от мека метла… отворих очи… около мен цареше непрогледна тъмнина. Отпред усетихме тласък, дъното на лодката изскърца. Намирахме се в галерията.

— Слава на Аллаха! — въздъхна ханджията дълбоко. — Беше ме малко страх.

— Мен също — отговорих аз. — Ако тук имаше скала, щяхме да си направим доста опасно къпане. Който не е отличен плувец, би бил загубен. Опипайте стената дали е тук колът! Би трябвало да има такъв, за който се връзва лодката.

Наистина имаше кол. Вързахме плавателния съд за него и запалихме донесените фенери. Светлината им беше достатъчна за осветяването на тесния тунел. Ратаите взеха донесените за всеки случай лоени свещи.

Взех в лявата си ръка един фенер, а в дясната револвера и закрачих напред. Понеже носехме осветление, можехме да бъдем забелязани отдалеч, а много възможно беше някой от слугите на Жълтоликия да е тук долу, за да охранява двамата пленници.

Галерията беше толкова висока, че можех да вървя изправен. Подът й беше покрит с дъски, явно за да е гладък пътят за ръчните колички. Вървяхме много бавно, защото за наша сигурност исках да проверявам всяка крачка. Може би от момента на влизането ни беше изминал около четвърт час, когато почувствахме да ни обгръща въздушно течение, доста по-студено от досегашното.

— Вероятно се приближаваме към цепнатината, за която говореше Марко — казах аз. — Трябва да бъдем двойно по-предпазливи.

След няколко крачки пред нас зейна широка цепнатина, разсичаща напречно галерията. Не можеше да се прецени нито дълбочината й, нито височината. През нея към отсрещната страна водеха дъски, наредени една пред друга, с ширина половин метър.

— Това е мястото, където дебне гибелта — каза ханджията. — Ефенди, провери добре пътеката!

— Подай ми въжетата!

Вързахме четирите въжета, които ратаите бяха донесли със себе си, после направихме въжето на два ката и здраво вързахме единия му край около гърдите ми, а другия държаха тримата мъже. Като се наведох, така че да осветявам с фенера дупката, закрачих напред, като проверявах всяка стъпка.

Над цепнатината бяха сложени три дебели греди, по една от лявата и дясната страна, а третата — в средата. Дъските бяха върху средната греда. Между тях и двете странични греди оставаше широка около една стъпка празнина, от която зееше студената страшна пропаст.

Защо беше направено така? Защо трите греди не бяха поставени една до друга? — питах се аз. Явно коварството се криеше в конструкцията на тази опасна пътека, жертва на която трябваше да стане всеки непосветен.

След около осем крачки, когато вече се намирах над пропастта, стигнах до едно място, което привлече вниманието ми. На това място трите надлъжни греди се съединяваха от една напречна. Като я огледах по-добре, забелязах, че тя образуваше ос, която се движеше в две направени в страничните греди дупки. Сега вече конструкцията ми беше ясна. Който е виждал дърводелска площадка, където деца се люлеят на греда, поставена напречно на друга, може да си представи това опасно приспособление. Вече знаех защо бяха сложени така двете надлъжни греди, чиято цел не бях разбрал в началото. Те свързваха двата бряга на пропастта. През средата им имаше напречна греда, която образуваше подвижна ос, върху която беше средната греда с дъските. Тази средна греда започваше от входа на галерията и стъпваше здраво на единия край на цепнатината, но не и на другия. Затова до средата на пътеката, до оста, можеше да се върви спокойно. Щом обаче се прекрачеше нататък, предната част на моста се накланяше от тежестта към пропастта, а задната част се издигаше и всички, които се намират върху пътеката, падат в страшната бездна и се пребиват в нея. «Алимът» беше разчитал на това. Обърнах се и съобщих на тримата мъже резултата от проучването си.

— Означава ли това, че няма да можем да минем от другата страна? — попита ханджията.

— Напротив, Жълтоликия също минава през тази галерия. Значи има и друго приспособление, посредством което опасната люлееща се греда може да бъде закрепвана и от двата края, а ако не на двата — поне на отсрещния. Хайде да проверим.

Обърнах се и продължих да търся. Да, тази греда не стъпваше върху отсрещния край. Вдигнахме края й и другата половина се спусна надолу. Напразно търсехме дупка, кол или резе, с което гредата би могла да бъде закрепена за земята.

— Тогава, разбира се, трябва да мина от другата страна — казах аз.

— В името на Аллаха! Ще паднеш! — предупреди ме Колами угрижено.

— Няма. Вие ще натискате гредата от тази страна толкова силно, че да не може да се вдигне нагоре, тогава другият й край няма да се спусне надолу. Трима силни мъже като вас би трябвало да могат да ме издържат. Вие сте по-тежки от мен. Впрочем аз съм вързан за въжето. Коленичете и хванете здраво гредата! Аз тръгвам.

Не се чувствах особено добре, като тръгнах повторно по тесните дъски над пропастта, но благополучно стигнах на другия бряг. Там на светлината на фенера веднага видях как пътеката може да се закрепи неподвижно. Краят на гредата стърчеше във въздуха — не достигаше ръба на пропастта, но в него бяха забити две железни халки, а от двете страни на стената на галерията висеше по една верига с кука. Щом куките на веригите се закачаха в халките на гредата, пътеката ставаше неподвижна и не можеше да падне.

— Е, откри ли? — попита ханджията от другия край.

— Да. Ще закрепя гредата. Тогава ще можете да минете безопасно.

Дръпнах силно веригите, за да се убедя, че са благонадеждни, а после ги закачих с куките. Тримата мъже дойдоха, разгледаха простото приспособление, а след това продължихме нататък. Всичко това, разбира се, по понятни причини стана много бавно, защото от тази предпазливост зависеше животът ни. Затова пък сега можехме да крачим напред значително по-бързо. Часовникът ми показваше, че откакто бяхме слезли от лодката, беше минал повече от час.

Водещата право напред галерия не ни създаваше повече трудности. След около три минути стигнахме в споменатото кръгло, голямо помещение. Скалите бяха свършили. Около нас се виждаха зидове. Имаше пет врати — четири ниски и една висока и тясна. Тя нямаше резе, значи можехме да я изкъртим. Останалите врати имаха резета.

— Зад тези ниски врати се намират пленниците — обясних аз, дръпнах едно от резетата и отворих.

Видяхме около два метра дълбока, метър и половина широка и също толкова висока дупка, в която без каквато и да е постеля лежеше един човек, и то, както англичанинът ми бе описал, с крака, пъхнати в железни окови.

— Кой си ти? — попитах аз. В отговор се чу проклятие.

— Кажи ми кой си! Идваме да те спасим.

— Не лъжи! — отвърна ми той грубо.

— Истина е. Ние сме врагове на Жълтоликия и искаме…

Не можах да продължа. Чуха се виковете на двама души. Единият бе излязъл от устата на придружаващия ни ратай.

Коленичил бях пред дупката и осветявах с фенера навътре. Колами се бе свил до мен, а ратаите бяха приведени зад нас. Междувременно споменатата преди това висока врата се беше отворила със скърцане и единият от ратаите беше извикал.

Обърнах се към слугата и го попитах:

— Какво има?

Вратата на дупката стоеше пред стената така, че в началото не забелязах нищо.

— Там, там… той е там! — отговори ми човекът, сочейки към вратата.

Скочих и погледнах през ниската врата.

— Дръжте го! — извиках аз, щом познах Жълтоликия. Той беше много изплашен, като ни видя тук, и стоеше като закован.

В ръка държеше длето или нещо подобно. Моят вик го накара да се раздвижи.

— О, Хасан! О, Хюсеин! — извика той и хвърли длетото към главата ми. — Няма да ме хванете, кучи синове!

Трябваше светкавично бързо да се скрия зад вратата, за да не ме улучи. Като се изправих отново, Кара Нирван беше изчезнал в галерията. Искаше да избяга по пътя, по който бяхме дошли ние. Щом бяхме тук, значи имаше и лодка, с която можеше да се изплъзне, си беше казал той. Беше слязъл отгоре през шахтата, но не можеше да се върне по същия път, защото междувременно бяха дошли хората, от които той под някакъв предлог се беше отдалечил. Щяха да го видят и да открият входа към шахтата.

— Ще избяга, след него! — извиках аз, оставих фенера и хукнах след него в галерията.

— Вземи фенера със себе си! — извика след мен ханджията.

Аз обаче не го направих, защото имах съображения за това. Видях, че пистолетите на Жълтоликия бяха затъкнати в пояса му. Фенерът в ръцете ми щеше да му даде възможност добре да се прицели в мен. Достатъчно беше само да спре, да вдигне към мен оръжието и щеше да ме улучи. Затова го последвах в тъмнината.

Разбира се, никак не беше лесно. Разперих ръце, за да напипам страничните стени и като се отклонявах ту в едната, ту в другата страна, тичах напред възможно най-бързо. На два пъти спирах да се ослушвам за миг в стъпките на беглеца. Но това беше напразно, защото Колами тичаше след мен с двамата си слуги и шумът, който вдигаха, заглушаваше стъпките на Жълтоликия.

Впрочем преследването беше опасно, въпреки че не носех фенер. Изобщо не беше необходимо да ме вижда. Достатъчно беше само да спре и да извади пистолета. Звукът от стъпките ми беше достатъчен, за да ме предаде. На негово място сигурно щях да постъпя точно така.

Двата заредени двуцевни пистолета, тоест четири куршума, а освен това и ножът бяха достатъчни, за да ме обезвреди. Аз обаче разчитах на припряността му, която вероятно му пречеше да разсъждава хладнокръвно.

Продължавах напред с възможно най-голяма бързина. Бях сбъркал обаче, като смятах, че страхът ще го гони непрекъснато напред. Все пак беше спрял, защото изведнъж пред мен изтрещя изстрел, който в този нисък проход проехтя десетократно по-силно. При просветването на барута видях, че стрелецът се намира на не повече от двайсет крачки от мен. Куршумът не ме улучи. Чух, че се удари в стената. Бързо извадих револвера и стрелях два-три пъти.

Чух подигравателния смях на Жълтоликия. Той продължаваше да тича напред и стреля още веднъж. При проблясването на изстрела видях, че се намира до водещата над пропастта пътека. Последвах го бавно и стигнах до ръба на цепнатината. Опипах с ръце и се убедих, че веригите все още бяха закачени и едва тогава стъпих върху тясната дъска над бездната. Настъпи момент на колебание. Ако той стоеше от другата страна и ме нападнеше, преди да съм стигнал на твърда земя, с мен беше свършено. За да му попреча по средата на пътеката изстрелях и последните три куршума от револвера. Смехът му отново ми даде да разбера, че не го бях улучил. Но по него разбрах, че не е до ръба на пропастта, а продължаваше да тича напред.

Вече не се колебаех дали да го следвам. От другата страна на цепнатината хвърлих един поглед назад и видях светлината на фенера. Ханджията не беше далеч от мен. Продължавах да тичам напред. Пъшках от напрежение, често се подхлъзвах по влажните, хлъзгави дъски. Пред мен отново изтрещя изстрел, на който отвърнах с другия си револвер. Страхувайки се, че престъпникът все пак може да спре и наистина да ме улучи, докато тичах напред, изстрелях един след друг всичките си шест патрона от втория револвер. После посегнах към ножа, но… но поясът беше празен, защото ножът не беше там. Дали го бях изтърсил при ваденето на някой от револверите, или беше паднал, като коленичих пред входа на галерията? Не знаех.

Струваше ми се, че преследването продължава вече цял час. Тогава пред мен започна да става по-светло. Бях стигнал до входа на галерията. На човек, като влиза тук отвън, му се струва, че е съвсем тъмно. Но ако постои известно време, окото долавяше проникващите през живата стена от растения оскъдни лъчи и можеше да различи поне очертанията на предметите вътре в галерията. Спрях.

Лодката беше пред мен. Жълтоликия тъкмо я отвързваше от кола и скочи в нея. Чу, че се бях приближил, и ми извика:

— Сбогом, кучи сине! Само ти знаеше за тази дупка, никой друг. Никой няма да ви открие и да ви търси тук. Изяжте се един друг от глад!

В този момент на слисване не помислих, че в най-лошия случай бихме могли да се спасим с плуване, и повярвах на думите му. Лодката не биваше да тръгне. Затова се засилих и скочих в нея. Жълтоликия стоеше вътре изправен, опрял двете си ръце в стените, за да я изблъска по този начин срещу нахлуващата отвън вода. Поради теснотията в галерията веслата можеха да се използват чак вън. Лодката се залюля от тласъка на скока ми. Изгубих равновесие и паднах, а Жълтоликия скочи върху мен.

— Тук ли си? — изсъска той в лицето ми. — Добре дошъл! Сега си в ръцете ми!

Той ме сграбчи с една ръка за пояса, а аз хванах двете му ръце. Усетих, че с дясната си ръка той бърка в пояса. Знаех какво означава това. Ако само за момент го изпуснех, с мен беше свършено. Бързо сграбчих китката на ръката му и го стиснах така силно, че той изкрещя от болка и изпусна оръжието — не знам пистолет ли беше или нож. После вдигнах коляно и отблъснах персиеца от себе си. В следващия миг той се изправи, но и аз вече бях направил същото. Стояхме на една крачка разстояние един от друг. Като през гъста мъгла видях как изважда ръцете си от пояса и ги насочва към мен. Отбих ги с двата си юмрука встрани. Изтрещя изстрел, а може би — два. Не знам. Но той изръмжа:

— Тогава ще направя друго! Но няма да ме хванеш! Кара Нирван скочи във водата. Беше забелязал светлината от фенера на приближаващия се към нас ханджия. Персиецът наистина беше безразсъдно смел! За да скочи човек в този водовъртеж, се изискваше много повече от обикновено безстрашие. Опитах се да изтласкам лодката напред, но течението напираше с такава сила навътре, че щеше да ми е необходимо доста време, за да я изкарам навън. Междувременно Жълтоликия беше изчезнал, мъртъв или спасен. От това, че се бе осмелил да скочи във водата, следваше да се предположи, че е добър плувец. Увличащото течение бързо щеше да го отнесе. Ако успееше да избяга, можеше да пресрещне семейството на Галингре, което искахме да предупредим, да се присъедини към Хамд ал Амасат и… Не можех да мисля какво щеше да стане нататък. Не бяха минали и две секунди, откакто Кара Нирван беше скочил във водата. Хвърлих горните си дрехи, седнах на пейката с греблата, събух си ботушите и извиках назад към галерията:

— Ще плувам. Бързо в лодката и след мен!

— В името на Аллаха, недей! Ще намериш смъртта си! — извика Колами ужасен.

Но аз вече бях във водата. Не скочих в нея, а предпазливо се спуснах, защото при водовъртеж като този беше най-благоразумно човек да остане на повърхността на водата. Главното беше силното изтласкване напред, и то не по гърди, а полу странично, така че насочената по течението ръка да може да загребва надолу и от съпротивлението тялото да се държи на повърхността.

Едва главата ми се беше показала през завесата от растения и водовъртежът ме повлече. Притиснат бях до скалите и се борих известно време само за да остана отгоре и на същото място. Тогава една вълна се засили срещу мен и се разби в скалата — това беше най-благоприятният момент. Оставих се тя да ме увлече, като си помагах със силни тласъци, и се понесох надолу по реката толкова бързо, че неволно затворих очи.

Като ги отворих отново, видях, че се намирам между две течения, които малко по-нататък се сливаха в опасен водовъртеж. Беше в средата на реката. Трябваше да се пазя от него. Веднага се обърнах, но ми струваше доста усилия, докато успея да прекося едното от теченията и да стигна до спокойни води.

Едва сега можех да мисля какво да правя с Жълтоликия. Плувайки с вдигната глава, се огледах. Той тъкмо се появяваше от водовъртежа, който аз така страхливо заобиколих. Беше почти до кръста във водата, направи истински делфинов скок и излезе оттам. После заплува към отсрещния бряг, близо до който се намирах аз.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се възхищавам на персиеца. Беше по-добър плувец от мен. И през ум не му беше минало да се опита да избегне водовъртежа. Знаеше, че наистина той ще го увлече, но след това отново ще го изхвърли. Все пак се изискваше безогледна смелост да се хвърлиш в него. Сега персиецът се намираше под мен и плуваше към брега, без да се оглежда, затова не ме забеляза.

Нямаше време за колебание, трябваше да последвам Жълтоликия. С потопени под повърхността на водата крака и ръце, за да не вдигам шум, плувах след него. В бързото плуване обаче бях по-добър от него, защото скоро го настигнах и почти можех да хвана краката му. Брегът също беше близо. Сега уплахата трябваше да бъде мой съюзник. Кара Нирван вече нямаше никакво оръжие, както и аз. Така че ми предстоеше това, което исках да избягна, а именно борба с Жълтоликия.

Равният бряг беше покрит с изхвърлените от водата заоблени камъчета, които постепенно намаляваха. Щом персиецът усети дъното под краката си, се изправи и тръгна навън, като от него се отцеждаше вода. Той толкова бързаше, че и сега не се огледа и със силно пръхтене отърси водата от себе си. Затова не чу, че зад него се приближава някой. Тъй като благоразумно вървях в крак с него, той смяташе моите стъпки за свои. При излизането от водата взех един голям колкото юмрук камък, за да си послужа с него като с оръжие.

Той вече беше стигнал до тревата, протегна ръце нагоре, изкрещя от радост, обърна се наполовина и погледна към входа на галерията. Оттам тъкмо излизаше лодката. Толкова време им беше трябвало на тримата мъже, за да преодолеят силния натиск на водата.

— Кучи синове! Все пак ще ви хвана! — извика той и отново се обърна към сушата, за да продължи напред. Направил бях две крачки встрани и сега стоях точно пред него.

— А аз ще хвана теб! — отговорих му аз.

Появата ми предизвика по-силно въздействие, отколкото бях очаквал. От уплаха Жълтоликия почти рухна и още преди да успее да се съвземе, получи такъв удар по главата с камъка, че се свлече на земята.

Но този мъж беше изключително силен противник. Щом зашеметяването преминеше, изходът от борбата между нас щеше да е съмнителен за мен. Затова, докато персиецът още беше на земята, веднага измъкнах дългия му пояс и вързах ръцете му в лактите на гърба. Трябваше добре да се подсигуря срещу този враг.

Едва бях направил това, и той се съвзе: Още със затворени очи той се опита да скочи, но не успя. После ме погледна втренчено, силно изтласка горната част на тялото си напред и нагоре и наистина успя да се изправи, като напрегна ръце встрани, за да скъса пояса. За щастие той беше здрав.

Всичко това беше станало много бързо. Но също толкова бързо свалих и своя пояс и ритнах краката на Жълтоликия назад така, че той падна напред. Веднага седнах върху прегъвките на коленете му и вързах здраво краката му. Той не можеше да ми попречи, защото ръцете му бяха на гърба.

— Така! — изпъшках аз и се изправих. — Сега вече знаем кой кого е хванал. Другите хора няма да се самоизяждат в галерията, а ти ще обясниш на добрите жители на Ругова как ти се е удало толкова бързо да влезеш в шахтата, за чието съществуване не знаеш нищо.

— Дявол! — изсъска той. — Истински дявол!

После затвори очи и продължи да лежи, без да мърда. Течението беше подбрало лодката и я понесе по течението като стрела. Хората в нея я насочиха към мен.

— Ефенди, мислехме те за умрял! — извика Колами отдалеч. — Слава на Аллаха, че те е спасил! Кой лежи там при теб?

— Жълтоликия.

— О, небеса! Ти си го хванал?

— Да.

— Бързо тогава! Хайде, хайде, налягайте греблата! Ратаите така я засилиха, че лодката до половина излезе на брега. Тримата изскочиха от нея и дотичаха.

— Той е, да, той е! — ликуваше ханджията. — Ама че плувец си, ефенди! Как успя да победиш Жълтоликия?

— После ще ти разкажа. Сега го сложете в лодката, с която всичко ще стане много по-бързо, отколкото ако го влачим по брега, а после през моста. Трябва веднага да го отнесем до караула, за да узнаят хората, че не съм ги лъгал. Понеже не ги последвах, е възможно да посегнат на спътниците ми.

Те се подчиниха на искането ми и след няколко минути доплавахме до моста. Единият от ратаите хукна към караула. Колами с другия ратай отнесе Жълтоликия в хана си. Взех в ръце дрехите и ботушите си и тръгнах след тях по чорапи. Изобщо не ми беше дошло наум да си сваля феса. Той здраво бе залепнал на главата ми. Трябваше да съблека мокрите си дрехи. Да се вземат панталони на заем беше много деликатен момент, особено като си спомних за зоологическото откритие на Линдси с неговия фес. За щастие ханджията имаше нови шалвари, които още не беше обувал, и аз ги навлякох. Едва се бях облякъл, и ето че Халеф и англичанинът се появиха. Ингилизът крачеше като Палечко с дълги седем мили ботуши, а Халеф подскачаше край него като пони край дългокрака ездитна камила.

— Вярно ли е? Хванахте ли го, сър? — извика Линдси, отваряйки вратата.

— Ето го там. Вижте го, сър Дейвид!

Верен на ролята си, Жълтоликия продължаваше да държи очите си затворени.

— Той е мокър! Значи сте се били във водата? — разпитваше Линдси.

— Почти.

— Той в шахтата ли беше?

— Да.

— Well! Вече няма да може да лъже!

— О, сихди — каза Халеф, — сигурно е било ужасно, там, на най-опасното място. Любопитен съм да узная всичко.

Но сега нямаше време за разкази, защото пристигнаха и другите. Цялото село идваше тичешком и искаше всичко да види и чуе. Застанахме на вратата и пуснахме само мухтаря и кьой аталари. Заптието вече беше тук, един шишко, дебел като Фалстаф, въоръжен с тенекиена тръба, която вероятно представляваше някакъв музикален инструмент.

Щом тези хора видяха любимеца на цялата околност вързан и целия мокър да лежи на пода, страшно се разлютиха. Мухтарят гневно извика:

— Как смеете да се отнасяте с Кара Нирван като с пленник без мое разрешение?

— Не повишавай толкова тон — отвърнах му аз хладно — и първо ми кажи как стана така, че персиецът се отдели от вас.

— Аз му позволих.

— Защо и за какво му даде това разрешение?

— Искаше да доведе ратаите си да помогнат при търсенето на шахтата.

— Те е трябвало по-скоро да помогнат намирането й да стане невъзможно.

— Ние напразно те чакахме. Понеже не дойде, това е доказателство за гузната ти съвест и заповядвам персиецът незабавно да бъде развързан!

Заповедта беше отправена към дебелия полицай, който понечи да я изпълни. Тогава обаче Халеф го хвана за ръката и каза:

— Приятелче, не пипай този човек! Който го пипне без разрешение на ефендито, ще го набия с камшик!

— Какво каза? — изкрещя мухтарят. — Тук не може да заповядва никой друг освен мен, а аз казвам, че Кара Нирван трябва да бъде развързан!

— Лъжеш се! — отвърнах му аз. — Сега само аз ще заповядвам тук. А ако ми се противопоставиш, ще заповядам също да те вържат и веднага да те откарат в Призрен. Ти си най-низшият чиновник на султана и щом има по-висшестоящи от теб, си длъжен да им се подчиняваш. Казвам ти, че мютесарифът няма да има нищо против, ако те накажа с бастонада. Но ще благоволя да ти разкажа защо сме дошли в Ругова. Ти ще слушаш и ще говориш само ако ти позволя. Виждам, че достопочтените жители на селото с нетърпение чакат да чуят разказа ми.

Тогава обаче Халеф каза:

— Не, сихди! Как може един високопоставен човек като теб да преуморява устата си, за да обяснява на един обикновен кехая защо нещо се е случило или трябва да се случи! Аз съм твоята дясна ръка и език и ще отворя очите на първенците на Ругова за човека, когото са търпели сред тях, без да подозират, че е роден в джехената и ще се върне пак в нея.

И ето че той започна по своя маниер разказа си, който колкото по-дълъг ставаше, толкова повече будеше удивлението на слушателите. Щом после Халеф спомена за срещата с Колами, той се намеси:

— Сега те моля да ме оставиш да продължа аз, понеже не знаеш какво се случи в галерията.

Гостилничарят разказа за подозрението, което отдавна е хранел, и описа много от случилите се в тази връзка събития в околностите. Той го направи толкова добре, че слушателите се изненадаха, че не са могли да стигнат до същия извод. Когато накрая разказваше за проникването ни в галерията и залавянето на персиеца, едва успя да довърши, прекъсван от възклицанията на хората.

Само мухтарят беше слушал безмълвно до края. После той каза:

— Това не доказва абсолютно нищо! Кара е търсел шахтата и за свой късмет бързо я е открил. Слязъл е долу и ви е срещнал. Понеже враждебно сте се нахвърлили срещу него, е трябвало да бяга, за да се спаси. Значи това имахте да кажете в негово обвинение, а сега ще чуете моята заповед за…

— Млъкни! — сряза го Халеф. — Разрешил ли ти е ефендито да говориш? Струва ми се, че си съучастник на персиеца.

Тогава към мен се приближи един старец. Той учтиво се поклони и каза:

— Ефенди, не се гневи на мухтаря! Той е един от най-незначителните хора в селото и получи службата само защото никой друг не я искаше, понеже е свързана с много неприятности. Аз съм най-старият човек в Ругова, а всички тези хора ще потвърдят, че съм и най-заможният. Не исках да ставам мухтар. Но тъй като сега се обсъжда нещо много важно, ще говоря от името на селото и ще ти кажа, че ти вярвам и ти гласувам пълното си доверие. Сега ще изляза навън, за да разкажа на множеството какво сме чули. После ще изберем няколко човека, които ще доведеш в галерията, за да освободите пленниците. Те ще потвърдят думите ти и тогава Жълтоликия ще бъде предаден в ръцете на мютесарифа. Години наред се опитват да го заловят. И сега, когато е открит, нямаме право да се застъпваме за него само защото е жител на селото ни, а трябва да измием позора, който ни е нанесъл, като се отвърнем от него с отвращение.

Тези мъдри думи дойдоха точно навреме. Старецът излезе навън. Дълго време чувахме гласа му, но после се вдигна такъв шум, че се страхувах да не би да е насочен срещу нас. Грешах. Щом старецът се върна, бяха избрани мъжете, които трябваше да дойдат с мен. За да можем всички да идем дотам, ни трябваха пет лодки.

Опасявах се, че по време на нашето отсъствие може да бъде направен опит за освобождаването на Жълтоликия. Затова попитах моите приятели не искат ли да го охраняват. Халеф, Оско и Омар обаче настояваха непременно да дойдат в галерията, само англичанинът изяви готовност да пази. Накрая ханджията ми каза, че ще заповяда на слугите си никого да не пускат вътре. Това беше достатъчно. Жълтоликия беше сложен в един ъгъл, а Линдси седна въоръжен при него.

Навън тълпата доброволно, дори почтително ни стори място. Тъй като през входа на галерията имаше място само за една лодка, разтоварването на хората ставаше много бавно. Всяка празна лодка трябваше да се върне, преди след нея да влезе друга пълна. Тези, които бяха пристигнали първи в галерията, трябваше да чакат последните. Ханджията, който вече знаеше входа, се качваше от ладия в ладия, за да ги управлява, докато накрая се събраха всичките шестнайсет мъже. Имаше много «бащи на селото».

Трябва да се спомене, че бяха донесени възможно най-много фенери. Имаше достатъчно светлина, така че всеки, който не носеше фенер, можеше да запали лоена свещ и да я носи в ръка.

Аз вървях най-отпред. Преди да стигнем до цепнатината, видях ножа си на земята. Значи беше паднал, като съм вадил револвера, и отново си го взех. Преди да тръгнем с другите по водещата над пропастта пътека, внимателно я проверих. Накрая стигнахме до кръглото помещение. Вратата, пред която бях коленичил, когато се появи Жълтоликия, все още стоеше отворена. Сега гласът на пленника ни посрещна:

— О, Аллах! Идвате ли най-сетне? Почти се отчаях!

— Значи вече ни вярваш, че сме дошли да те спасим? — попитах го аз и отново се наведох към него с фенера.

— Да, разбрах по думите, които бяха изречени, като тръгнахте да преследвате Жълтоликия. После мина много дълго време и предположих, че сте станали негова жертва.

— Хванахме го и ти ще ни бъдеш свидетел срещу него.

— Моите показания ще бъдат неговата гибел, както и тази на въглищаря, който уби сина ми.

— В такъв случай ти си Стойко, притежателят на златистия кон?

— Да, името ми е Стойко. Откъде ме познаваш?

— После ще разбереш. Сега първо трябва да освободим краката ти от оковите.

Гривните се състояха от две части, които в долния край имаха подвижна става, а отгоре се стягаха с винт.

Гаечният ключ на Жълтоликия сигурно беше паднал някъде. Потърсихме инструмента и го намерихме. Като освободихме пленника и той се опита да стане, не успя да го направи веднага. Четиринайсет дни беше стоял в едно и също положение и сега трябваше да раздвижи ставите си. Имаше висока, достолепна осанка. Сега, разбира се, не приличаше много на горд скипетар. Халеф се приближи към него, така че фенерите да го осветяват, и го попита:

— Стойко, познаваш ли тази ризница?

— Аллах! Моята е.

— Взехме я от въглищаря, както и сабята, ханджара и парите. Сложени бяха в две кесии.

— Ако са били осем хиляди и шестстотин пиастъра, са мои. Имах трийсет сребърни меджидие, останалото беше в златни фунтове.

— Богатството ти е спасено й ще си го получиш отново.

— За какво ми е златото, като не може да съживи сина ми! Тръгнал беше да вземе цветето на сърцето си и беше убит, без да може да види лицето й. Носехме парите със себе си, за да купим овце, защото стадата в нашия край бяха обхванати от мор. Но как сте могли да откриете злодеянието на въглищаря и същевременно да разберете, че са ме отвели при Жълтоликия?

— После всичко ще ти разкажем — отвърнах аз. — Първо ми кажи сам ли си тук.

— До мен има още един човек, който може да говори турски, но, изглежда, е чужденец, защото…

Той беше прекъснат от силно чукане и зад съседната врата се чу глас:

— Отворете, отворете!

Дръпнахме резето на вратата и видяхме пленника, окован по същия начин като Стойко във вериги.

— Слава на небето! — извика той. — Най-сетне съм спасен!

— Защо не се обади досега?

— Чух всичко, но мислех, че е някой нов номер на Жълтоликия. Колко съм въздишал и молил за освобождаване, но винаги напразно!

Това беше Галингре, търговецът от Скутари. Той не беше стоял толкова дълго като Стойко в оковите и като го освободихме, успя веднага да се изправи и дори бавно да се раздвижи. Останалите пленнически килии бяха празни.

Стойко и Галингре разказаха историята на страданията си. Който досега се беше съмнявал, че Кара Нирван е Жълтоликия, сега промени мнението си. Видът на двамата нещастници предизвика възмущението на присъстващите срещу престъпника. Отправени бяха много заплахи, но аз не вярвах в постоянството на това негодувание. Скипетарят отмъщава само ако то засяга лично него или членове на семейството и рода му. А тук ставаше дума за двама чужди хора, към които жителите на Ругова не изпитваха кой знае какво състрадание. Не можех да разчитам много на помощта им.

Първо трябваше да се претърси наоколо. Тясната врата, през която бяхме видели да влиза Жълтоликия, все още беше отворена. Налагаше се да проверим накъде води. Изгорелите свещи бяха сменени с нови и започнахме огледа. Няколко селяни останаха при Галингре и Стойко.

През вратата влязохме в доста висок, но тесен проход, чиито стени бяха иззидани от камък. След малко той ни изведе до едно четириъгълно помещение, в което свършваха и други два ходника. Нямаше таван. Нагоре водеше стълба, подобна на дървените стълби в минните шахти в родината ми. До нея висеше едно сравнително ново въже. Какво ли беше предназначението му?

Огледах го внимателно. Беше много тънко и с тъмен цвят. Като го потърках между пръстите си, започна да се рони ситен прах.

— Махни свещта! — извиках аз на стареца до мен. — Това е фитил, който свършва горе при…

Не можах да продължа. Мъжът се беше навел, за да види дали въженцето стига до пода, и бе приближил свещта до него. Моментално под пръстите ми, с които държах въженцето, трепна синкаво огънче.

— Назад! Бързо назад! — извиках аз, пребледнял от уплаха. — Следва взрив!

Селяните стояха като вкаменени. Тримата ми спътници бяха запазили присъствие на духа и моментално изчезнаха от прохода. Аз ги последвах, а тогава след мен хукнаха и другите. После зад и над нас започна да трещи.

Първо чухме глух пукот. Стените на прохода, през който тичахме напред, като че ли се разклатиха и от тавана започнаха да падат камъни. След това се чу тътен като от гръмотевица и накрая над нас се разнесе трясък, от който земята под краката ни се разтресе. Известно време отгоре се чуваше звук като от заглъхващо барабанене. После стана тихо. Отново бяхме стигнали в кръглото помещение. Никой не липсваше.

— Аллах! Не иди бу? (Какво беше това?)

— Патлама (Взрив) — отговорих му аз. — Ти запали фитила и вследствие на това шахтата вероятно се е срутила. Въженцето беше натъркано с барут.

— То не би могло да гори, защото в шахтата е влажно. Жълтоликия сигурно е използвал фишек уруми (гръцки фойерверк).

— Мисля, че вече няма такива.

— О, напротив! Сигурно още има хора, които знаят тайната как се прави огън, който да гори дори под повърхността на водата. Слава на Аллаха, че се отървахме само с уплахата! Какво ще правим сега?

— Ще поизчакаме малко, а после ще проверим дали можем да влезем в шахтата, без да ни заплашва опасност.

След като изминаха няколко минути, през които повече нищо не чухме, ние двамата с Халеф се върнахме в прохода. На пода бяха нападали много камъни и колкото по-нататък отивахме, толкова повече ставаха те. По стените се бяха появили заплашителни пукнатини, но въпреки това ние внимателно се придвижвахме напред, докато това беше възможно. Стигнахме до едно място, където проходът беше напълно засипан, и се върнахме назад. Защо трябваше да се излагаме на безсмислена опасност? Пленниците бяха освободени, а останалото не ни засягаше. Можехме да се връщаме горе.

Стойко трябваше да бъде носен, а и Галингре се нуждаеше от помощта ни. Тъй като те двамата имаха най-голяма нужда от чист въздух, трябваше да излязат първи. Като стигнахме до водата, ги внесохме в лодката. Качих се с тях, за да поема управлението, а Колами дойде с още един силен мъж, за да гребе. Останалите трябваше да почакат, защото за друга лодка щеше да има място едва след като излезем ние.

Щом стоящите вън на брега хора ни забелязаха, силно се развикаха. Много от тях сочеха към скалата. Други питаха дали сме успели да намерим търсените от нас хора, а щом ханджията отговори утвърдително на въпроса им, те затичаха по брега заедно с лодката ни по посока на селото.

Останалите лодки ни чакаха в спокойните води. Ханджията се качи с втория гребец в друга лодка, за да я откара до галерията. Двамата не ми трябваха повече, защото водата носеше лодката по течението и имаше нужда само от направляване, за да се приближи до брега.

Там ни очакваха любопитните зяпачи. Те извадиха от лодката двамата освободени пленници и триумфално ги отнесоха в стаята, където англичанинът все още седеше до Жълтоликия така, както го бяхме оставили.

— А, вече идвате, сър — каза той. — Много дълго се бавихте. Доведохте ли двамата пленници?

— Да, това са събратята ви по съдба, заедно с които сте били в шахтата.

— Well! Нека да видят негодника, на когото дължат това. Вероятно ще му дадат заслуженото възнаграждение.

Въпреки всеобщото ликуване нямах особено голяма вяра на местните жители. За да не могат тайно да се разберат с персиеца, позволих само на един от тях да влезе в стаята, на този, който водеше Стойко. Галингре беше в състояние сам да направи оставащите няколко крачки.

Можете да си представите с какви погледи и думи поздравиха влезлите в стаята мъже своя мъчител. Погледите им той не можа да види, защото очите му бяха затворени, а на думите им не обърна внимание. Но, изглежда, омразата успя да върне на Стойко подвижността на краката му. Той се отскубна от придружителя си, спусна се към Жълтоликия, ритна го и извика:

— Уюслу кьопек! (Краставо куче!) Господ ми помогна да изляза от твоето разбойническо свърталище. Но сега е настъпил твоят час. Ще виеш от мъките, на които ще те подложа!

— Да — прекъсна го Галингре, — негодникът стократно ще се разкае, че е посегнал на нас и много други хора.

Двамата изритаха така жестоко лежащия неподвижно мъж, че трябваше да ги възпра:

— Оставете го! Не е достоен да го докосвате дори с крака. Други хора ще поемат службата на палачи.

— Други ли? — попита Стойко и очите му гневно проблеснаха. — За какво са ми други? Сега той е в моите ръце, в моите! Аз съм този, който ще му отмъсти!

— За това ще говорим по-късно. Сега се задоволи с факта, че си се спасил! Гледай да се оправиш! Накарай да ти донесат ракия и да ти разтрият краката, защото мисля, че скоро ще ти трябват. Обръщайки се към човека, който го беше водил, добавих:

— Защо, като излизах от галерията, сочехте нагоре към скалите?

— Защото там беше станало нещо — отговори той. — Изглежда, се беше срутил караулът. Вече не се вижда. Докато ви чакахме, горе се чу страшен трясък. Видяхме да хвърчат прах, камъни и огън. Някои се затичаха покрай реката до мястото, откъдето се виждаше кулата. Като се върнаха, казаха, че била изчезнала.

— Вероятно е разрушена, а с нея е пропаднала и шахтата. Жълтоликия е бил заложил мина или няколко мини, за да може в случай на нужда да направи влизането отгоре невъзможно. Един от нас от непредпазливост се доближи до фитила, поради което последва експлозията.

— В такъв случай всичко е разрушено и вече нищо от вътрешността на планината не може да бъде видяно?

— Жълтоликия не е успял да постигне чак толкова много. Затрупана е само шахтата. Но през галерията може да се влезе. Все още е възможно да се стигне до помещенията за изтезание, в които е измъчвал жертвите си.

Постепенно отново се върнаха всички «старейшини на селото». Как ли се чувстваше Жълтоликия? По лицето му не трепваше нито един мускул, дори и върховете на мустаците му. Държеше се като бръмбар, който в близост до враговете си се преструва на умрял. Бръмбарите правят това от страх, а при хората една от причините за това беше срамът, което ме накара да не мисля за Жълтоликия толкова лошо, както в началото. Мъжете го наобиколиха и наблюдаваха. Старецът попита:

— Какво му е? Не се движи, а очите му са затворени. Случило ли му се е нещо?

— Йок, йок! (Не, не!) — отговори бързо Халеф. — Срамува се. Дори тези произнесени високо и подигравателно думи не можаха да накарат Жълтоликия да направи някаква физиономия.

— Срамува ли се? Това е невъзможно! Може да се срамува само някой, който е направил нещо смешно, но не и жестоко. А деянията на този човек не са смешни, а страшни. Дяволът не може да се срамува. Промъкна се при нас и ни е мамил в продължение на дълги години. Последните дни и часове от живота му ще го накарат да предвкуси отиването в ада. Ефенди, ти свали маската му и ти трябва да определиш какво да стане с него.

Тогава мухтарят си проби път до нас.

— Предполагам, че ще позволиш да ти отговоря. Нали каза, че аз съм получил службата на мухтар, тъй като никой друг не е искал да я поеме. Няма да спорим вярно ли е това или не, но тъй като все пак е мое задължение, трябва да върша работата си на ръководител на селото. Затова никой друг няма право да решава какво ще стане по-нататък с Кара Нирван. Който ми го оспори, значи действа против закона.

— Думите ти звучат добре — каза старецът. — Да видим доволен ли е от това ефендито или не.

— Щях да съм доволен, ако мухтарят спазваше закона, на който се позовава — отвърнах аз.

— Стриктно ще го спазвам — увери споменатият.

— Хайде да чуем тогава какво си решил!

— Първо персиецът трябва да бъде развързан.

— Защо?

— Защото като най-богат и представителен човек в селото не е свикнал на такова отношение.

— Това отношение си е заслужил като убиец и разбойник, а не като първенец на Ругова.

— Още не е доказано, че е извършил това, в което го обвиняват.

— Не е ли? Наистина ли?

— Да, защото това, че сте го срещнали в шахтата, не доказва абсолютно нищо.

— Но тук има трима свидетели, трима мъже, които могат да се закълнат, че ги е затворил!

— Тогава вината му може да бъде доказана едва след като положат клетва. Аз обаче съм само един обикновен мухтар и не мога да приема клетвата им. Дотогава персиецът трябва да се смята за невинен и аз настоявам да бъде развързан.

— Кога и пред кого ще бъдат дадени показанията, на мен ми е все едно. Аз съм убеден във вината му. Всъщност ти като мухтар си отговорен за всичко, което се случва в твоя район. Съвсем ясно е, че тук са се вършели грабежи и убийства. Ако ти самият не изясниш чия е вината, ще те вържа и ще заповядам да те откарат при мютесарифа в Призрен.

— Ефенди! — извика той изплашено.

— Да, ще го направя! Искам възмездие за извършените престъпления и ако откажеш да арестуваш виновника, значи си в съюз с него и ще бъдеш третиран като негов съучастник и укривател. Вероятно вече си забелязал, че с нас шега не бива. Така че внимавай да не предизвикаш подозрението ми!

Той се смути, защото бях прозрял истината. Дори и да не е бил съюзник на Жълтоликия, поне е имал намерение да му бъде от полза, като застава на страната на богатия персиец. От мен, чужденеца, нямаше какво да очаква. Но заплахата ми все пак оказа необходимото въздействие, защото той попита доста плахо:

— И какво искаш? Какво да направя?

— Настоявам веднага да изпратиш куриер в Призрен, за да съобщи, че Жълтоликия е заловен. Там се намират суваръларите[66] на падишаха. Мютесарифът трябва възможно най-бързо да изпрати един офицер с необходимия брой хора, за да отведат пленника и тукашните му съучастници. Следствието ще се проведе в Призрен.

— Защо мислиш, че Жълтоликия има тук съучастници?

— Убеден съм в това, дори мисля, че и ти си един от тях, и ще се държа с теб като с такъв.

— Ефенди, не позволявам да ме обиждаш така! И как ще бъдат открити тези съучастници?

— Като представител на полицейската власт в Ругова би трябвало да го знаеш. Фактът, че задаваш подобен въпрос, е сигурно доказателство, че нямаш необходимите способности да изпълняваш служебните си задължения правилно и според закона. И за това ще съобщя на мютесарифа. Щом мухтарят на селото не е дорасъл до задълженията си и ако при това, вместо да действа според закона, защитава и закриля виновника, не бива да се учудва, ако му се откаже подчинение. Затова искам благонадежден куриер. Ако потегли веднага, след шест-седем часа ще бъде в Призрен. Жандармите биха могли да пристигнат тук още през нощта.

— Няма да стане!

— Защо?

— Изпращането на куриер е много сложно. Ще избера измежду тукашните жители няколко мъже, които да отведат Кара Нирван в Призрен и да отнесат доклада ми.

— Така ли! Така е най-добре. Те много скоро ще ти донесат обратно доклада.

— Как така? Защо?

— Защото Жълтоликия ще им избяга, дори по-лошо — те ще го освободят. Не, скъпи, няма да стане. Мислите се четат по лицето ти. Ще замине куриер и докато суваръларите дойдат, Жълтоликия ще бъде под добра охрана.

— Кой ще го охранява? Аз и моето заптие ли?

— Не. Ще бъдете освободени от това усилие. Ние самите ще се заемем с пазенето. Спокойно можеш да се прибереш вкъщи и да си гледаш кефа. Ще намеря някое място, откъдето пленникът няма да може да ни се изплъзне.

— Няма да позволя! — упорстваше мухтарят.

— Охо! Я говори по-учтиво, иначе ще заповядам да те накажат с бастонада! Не забравяй, че лично ще говоря с мютесарифа и ще му разкажа колко дълго си отказвал да служиш на справедливостта. Сега отиваме в хана на Кара Нирван. Погрижи се хората навън да не ни пречат! Ако тези хора не ми окажат необходимото уважение, ще заповядам да те затворят в собствения ти затвор и така да те напердашат по ходилата, че месеци наред да не можеш да стоиш прав!

Отправих тази заплаха, за да вдъхна необходимото уважение. Населението беше благоразположено към Жълтоликия. Ако покажехме дори и най-малък признак на слабост, това можеше да има тежки последици. Моите думи обаче не произведоха желаното въздействие. Мухтарят отговори:

— Достатъчно те слушах. Ако изречеш още нещо неучтиво, ти ще си този, който ще бъде набит!

Едва беше казал тези думи, и камшикът така се уви четири-пет пъти около краката му, че той изкрещя и подскочи, същевременно Оско и Омар го хванаха. Халеф попита:

— Сихди, да продължавам ли?

— Да, още десет силни удара по шалварите. Ако някой от вас се опита да попречи, също ще получи десет.

Казвайки това, погледнах заплашително всички наоколо. Никой не пророни нито дума, въпреки че въпросително се гледаха един друг.

Оско и Омар така здраво притискаха мухтаря към земята, че беше безсмислено да се съпротивлява.

— Ефенди, нека да не ме бият! — помоли той сега. — Знам, че трябва да ти се подчиня, и ще направя всичко, което пожелаеш от мен.

— Тогава ще ти опростя десет удара, но не защото се съобразявам с теб, а от уважение към присъстващите мъже. Те са старейшините на Ругова и очите им не бива да бъдат оскърбявани от размахването на камшика. Стани и ме помоли за извинение! Пуснаха го. Той стана, поклони се и каза:

— Прощавай, ефенди! Няма да се повтаря повече.

По коварния му поглед се виждаше, че щеше да използва първата благоприятна възможност, за да ми отмъсти. Въпреки това аз снизходително отговорих:

— Надявам се. Ако забравиш за обещанието си, ще бъде в твоя собствена вреда. Така че се погрижи да не ни безпокоят! Сега трябва да тръгваме — първо към къщата на Жълтоликия, а после към караула, за да видим какви щети са нанесени.

— Ефенди, аз също трябва да присъствам. Но не мога да вървя толкова надалеч — обади се Стойко.

— Яхвай тогава коня си. Довели сме ти златистия.

— Вие…

Той не можа да продължи. Погледът му бе попаднал вън, на двора, и видях как лицето му прие израза на радостна изненада. Той изтича към прозореца и извика:

— Ранко! Да ме търсите ли идвате? Тук съм! Елате, елате тук! Вън бяха спрели въоръжени до зъби ездачи, яхнали великолепни коне. Следвайки вика на предводителя си, те се провряха с животните си през тълпата, скочиха от седлата и влязоха при нас. Без да обръщат внимание на никого, те изтичаха към Стойко и сърдечно го поздравиха. Най-младият от тях изненадано попита:

— Ти си тук, в Ругова? Не можахте ли да продължите? Какво се е случило? Къде е Любинко?

— Не питай! Защото, ако ти отговоря, отмъщението ще те накара да извадиш камата.

— Отмъщението ли? Какво говориш? Да не е мъртъв?

— Да, мъртъв е, убит!

Младият мъж отстъпи крачка назад, извади камата от пояса си и извика:

— Любинко, когото обичах, твоят син, синът на брата на моя баща е бил убит? Кажи ми къде е убиецът, за да го пронижа моментално! Ах, онзи мъж е с неговата ризница — той е убиецът!

— Стой! — заповяда Стойко на разгневилия се младеж, който искаше да се нахвърли върху Халеф, и го хвана за ръката.

— Не прави нищо лошо на този човек, защото той е мой спасител. Убиецът не е тук.

— А къде? Казвай бързо, за да препусна след него и да го пронижа! Този млад мъж на около трийсет години беше истински скипетар. Високото му мускулесто тяло беше облечено в червени дрехи, украсени със златни гайтани и ширити. На краката си имаше опинци от цяло парче кожа, вързани със сребърни верижки, в които бяха мушнати крачолите на панталоните му. Загорялото му лице беше с остро изсечени черти. Горната му устна беше покрита от гъсти мустаци, чиито краища би могъл да засуче чак зад ушите си. Тъмните му очи имаха орлов поглед. Горко на този, над когото се разнесе викът на отмъщение на този мъж!

Стойко разказа какво му се беше случило тук и при въглищаря. Ранко слушаше мълчаливо. Ако някой бе очаквал избухването на гнева му, се лъжеше. Щом чичо му свърши с разказа си, той се приближи към мен, Халеф, Оско, Омар и англичанина, учтиво се поклони и започна:

— Ту ня тиета![67] Първо благодарността, а после отмъщението. Вие сте обезвредили убиеца, а после сте освободили чичо ми. Поискайте от мен всичко, което е по силите ми, и аз ще го изпълня, но не искайте милост за онези, които нашите ножове ще пронижат. Чичо ми отсъства в продължение на цели две седмици и не се връщаше. Затова се обезпокоихме за него и Любинко. Тръгнахме на път, за да идем при тях в Батера. Стигнахме дотук през Призрен и искахме да продължим нататък през Фандани и Ороси. В Ругова смятахме да пийнем глътка ракия. Тогава чичо ни извика тук. Сега няма да яздим към Батера, а към пещерата на въглищаря. Той и ратаите му, убийците, ще ни придружат до Злокучие, за да видят мъжете и жените на нашия род как ще им отмъстим за смъртта на този, когото обичахме и който някой ден трябваше да стане наш предводител.

— Да, ще тръгнем към пещерата на въглищаря — съгласи се чичо му. — Синът ми е мъртъв и сега ти си наследникът. Като такъв е твое задължение да ме подкрепиш при наказването на кървавото деяние. Добре е, че дойдохте. Така ще имаме шестима храбри мъже, които ще помагат за изпълняването желанията на ефендито.

В това имаше право. Помощта на шестима такива мъже ми беше добре дошла. С Галингре вече наброявахме тринайсет мъже, наистина малка групичка, но все пак достатъчна, за да принудим жителите на селото да се подчинят.

При появата на шестимата скипетари мухтарят излезе. Чувахме, че говори на насъбралите се вън хора, но думите му не можахме да разберем, защото той говореше с приглушен глас. Това ми се стори подозрително. Ако беше нещо справедливо, щеше да говори по-високо. Споделих съмненията си със стареца, който доброволно беше преминал на наша страна, и той излезе, за да може, ако се наложи, да предотврати разбунтуването на хората.

Междувременно Халеф се зае да връща на Стойко ограбените му пари. Спасеният човек установи, че са неговите. После дребосъкът откопча ризницата и дамаскинята, за да му върне и тях заедно с камата. Стойко се колебаеше дали да ги вземе. След като размишлява няколко мига, той се обърна към мен:

— Ефенди, имам една молба, която, надявам се, ще изпълниш.

— Ако е възможно, с удоволствие ще го направя.

— Много е лесна за изпълнение. Вие ме спасихте. Знам, че без вас щях да умра от мъчителна смърт. Затова сърцето ми е изпълнено с благодарност и искам да ви я засвидетелствам. Оръжията, които Хаджи Халеф Омар иска сега да ми върне, са древно наследство на семейството ми. Синът ми, който трябваше да ги носи, е мъртъв. Присъствието им винаги ще напомня на мен и близките ми за неговото убийство, затова много бих искал да ги подаря в знак на моята благодарност. За съжаление ризницата е малка, но на хаджията тя отлично приляга, затова те моля за позволение да му я подаря.

Халеф го прекъсна с вик на възхищение, но Стойко продължи:

— Сабята и камата обаче ще получиш ти, за да си спомняш за мен, като ги гледаш.

Халеф ме гледаше с напрегнато очакване. От моя отговор зависеше дали можеше да получи скъпия подарък или не. Заради него казах:

— По отношение на бронята не мога да кажа нито «да», нито «не». Тя ще бъде собственост на Халеф и той трябва сам да реши дали ще приеме този скъпоценен дар.

— Веднага, веднага! — извика дребосъкът и моментално отново закопча ризницата. — Колко ще се чуди и радва Ханех, най-прекрасното цвете сред жените, като се върна при нея в блестящо сребро! Като ме погледне, ще мисли, че се приближава някой герой от приказките на Шехеразада или пълководецът Салах ес дин[68]. Най-храбрите воини на племето ще ми завиждат. Ще предизвикам възхищението на жените и дъщерите и веднага щом ме съзрат, ще започнат да пеят химните на храбростта. Враговете обаче ще бягат от страх и ужас, защото по блестящата броня ще познаят мен, непобедимия Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

Независимо от всичките си преживявания и опит Халеф беше съхранил детската си душа. Въпреки екзалтацията, с която той изрече тези думи, никой не се осмели да се усмихне в отговор. Напротив, Стойко каза по-скоро много учтиво и почтително:

— Радвам се, че бронята ти харесва. Нека тя каже на любимата ти колко много дължа на теб! Надявам се, че ефендито няма да откаже даровете ми.

— За отказ и дума не може да става — отговорих аз. — Не мога да ги взема само защото са скъпоценни. Не се лишавай от съкровище, което дедите ти са смятали за свещено.

Лицето му помръкна. Много добре знаех, че е почти смъртна обида да се откаже подарък на скипетар, но вярвах, че в този случай Стойко ще направи изключение и няма да се разгневи. Ала гласът му прозвуча почти сприхаво, когато попита:

— Ефенди, знаеш ли какво прави един скипетар, когато отхвърлят подаръка му?

— Още не съм попадал в такова положение, за да го узная.

— Тогава ще ти кажа. Той си отмъщава за обидата или ако дължи на оскърбителя благодарност и не може да си отмъсти, унищожава пренебрегнатите дарове. Но в никакъв случай не ги приема обратно. Ще бъде голяма неблагодарност да ти се разсърдя, защото ти спаси живота ми и си доброжелателно настроен към мен. Затова гневът ми ще се обърне срещу предметите, които не ти харесват. Ще бъдат унищожени.

Той извади сабята от ножницата и започна да я извива все повече и повече, така че накрая вече щеше да се счупи.

— Стой! Приемам подаръка ти. Погледни обаче пояса ми, който е претъпкан с оръжия! Къде да сложа сабята и камата? Или предпочиташ да взема двете оръжия, всяко от които е достойно за княз, и да ги отнеса вкъщи, за да ги окача там да ръждясват по стените на жилището ми?

Лицето на Стойко се проясни.

— Ефенди, какво ще правиш с тях, си е твоя работа. Във всеки случай са в добри ръце. Прави с тях каквото искаш, от днес нататък са твоя собственост.

Той ми тикна сабята и камата в ръцете.

— Благодаря ти. Веднага ще видиш какво ще направя с тях и се надявам, че ще бъдеш съгласен с това. Оско, какво ще кажеш за тази дамаскиня? Вземи я! Твоя е!

— Ефенди — извика той, разпервайки отбранително ръце, но въпреки това не можеше да свали поглед от желаното оръжие. — Ти няма да…

— Напротив! Сабята е твоя! Не бива да оставаш на по-заден план от Халеф, който получи ризницата, защото и ти си допринесъл толкова за освобождаването на този мъж, колкото и той. А ти, Омар, искаш ли камата?

Синът на пустинята не беше толкова сдържан колкото черногореца, посегна жадно към предложеното му оръжие.

— Кара Бен Немзи ефенди, не знаеш каква радост ми доставяш с този подарък! Благодаря ти.

— Така е добре! Затъквай я в пояса!

Омар не чакаше да му повтарят, а Оско престана да се противи. Стойко бе проследил всичко с внимание и се виждаше, че не беше недоволен от обрата на нещата. Нараненото му достойнство беше възстановено от това, че в крайна сметка бях приел отхвърления дар, а това беше главното.

— Ефенди — обърна се той към мен, — правилно постъпи, като зарадва приятелите си с оръжията. Нека ги пазят в опасност и им носят победа в бой! Сега обаче трябва да тръгваме, преди привържениците на Жълтоликия да са разбрали какво се е случило.

— Ако мислиш, че не знаят, грешиш. Ругова е толкова малко село, че тези хора вече знаят всичко, дори това да се бе случило на някой друг, а не на уважавания персиец. Във всеки случай вече добре са се подготвили. Развържете краката на Жълтоликия, за да може да върви. Оско и Омар ще застанат от двете му страни и моментално ще застрелят всеки, който протегне ръка, за да го освободи.

Развързаха краката на Кара Нирван. Той не помръдна.

— Стани! — заповяда му Халеф.

Пленникът се направи, че нищо не е чул. Но щом хаджията го удари силно с камшика, моментално скочи, хвърли гневен поглед към дребосъка и извика:

— Кучи сине, осмеляваш се да го направиш, защото са ми вързани ръцете! Иначе мигновено щях да те смажа. Но не всичко е свършило. Скоро ще разберете какво означава да се обижда Жъл… Кара Нирван!

— Изговори все пак думата Жълтолик! — отговорих аз, за да го принудя да направи някакво признание. — Всички знаем, че си главатар на разбойниците. Насъскваш отдалеч хайката си върху жертвите, а ти винаги оставаш в сигурната сянка. Въглищарят Шарка трябва да примамва хората, а ти с коварство и вероломство си ги вкарвал в клопката. На разбойника, който открито напада хората, човек все пак би могъл да му се възхити, но ти си страхливец, достоен за презрение. У теб няма и следа от смелост. Пфу! Позор! Дори кучетата не бива да те лаят, защото това ще е чест за теб!

Казвайки тези подигравателни думи, аз се изплюх пред персиеца. Това предизвика желаното от мен въздействие. Кара Нирван избухна:

— Млъкни! Ако искаш да видиш страхлив ли съм или не, развържи ръцете ми и се бий с мен!

— Да, на думи си храбър, но не и на дела. Не побягна ли от нас, като ни видя в шахтата?

— Превъзхождахте ме по брой.

— Аз победих съюзниците ти, въпреки че и те бяха повече от мен. А не побягна ли и после, когато — аз съвсем сам — в лодката се бих с теб? Проява на смелост ли беше това? А после, като достигнахме заедно до брега, вързан ли беше? Показа ли ми, че съм червей в сравнение с теб, и не те ли повалих като момче? Не ми говори за смелост! Всичките ти съучастници, двамата аладжи, Манах ал Барша, Баруд ал Амасат, мюбарекът открито ми показаха, че са мои врагове, само ти не смееш. Можеш само да заплашваш и нищо повече. Имаш сърце на заек, който побягва, щом чуе хайката. Ти си аджем, персиец от Нирван. Нирваните ядат жабешко месо и като надебелеят от него, ги глозгат въшките. Ако някой нирван иде в друго персийско селище, местните жители му викат: «Туфу Нирваност! Нирванан джабендараренд, ура базед! (Пфу, идва един от Нирван! Нирваните са страхливци, заплюйте го!») Същото трябва да бъде казано и за теб, защото нямаш смелост да признаеш кой си. Вътрешностите ти треперят от страх, а коленете ти се подкосяват от слабост, че би могла да те стигне някоя гневна дума!

Сигурно никой досега не му бе наговарял в лицето такива обиди. Персиецът наистина трепереше, но не от страх, а от гняв. Той скочи към мен, опита се да ме ритне и изръмжа на персийски, както му бях говорил и аз:

— Гур, бисаман! (Подлец! Глупак!) Ти вониш и разпръскваш наоколо краста! Никой не бива да разговаря с теб. Приказваш глупости и лъжи. Наричаш ме страхлив? Добре, сега ще ти покажа, че не ме е страх от теб.

Обръщайки се към другите, той продължи на турски:

— Не бива да ме смятате за страхливец. Искам да ви призная, че аз съм Жълтоликия. Да, аз затворих тези трима мъже в шахтата, за да им измъкна много пари, а после да ги убия. Но горко, трижди горко на онзи, който се опита да ми направи нещо! Хората ми са стотици и страшно ще отмъстят за всичко, което ми се случи. Първи ще стане жертва на отмъщението ми този кучи син от Алемания. Ще намери гибелта си от краста и ще бъде благодарен на онзи, който го избави от мъките му с някоя тояга. Елате и ми развържете ръцете! Богато ще ви възнаградя, а после…

Не можа да продължи, защото Халеф се приближи до него, зашлеви му една плесница, от която той се олюля, и му извика:

— Това е за кучия син и за крастата, а ако кажеш още една-единствена дума, сефил бодур[69], ще те напердаша с камшика така, че костите ти ще се разхвърчат на няколко мили наоколо! Отведете негодника! Ще вървя след него и за всеки звук, който издаде без разрешение на ефендито, камшикът ще се впива в месата му!

Той каза това сериозно, а и аз нямах нищо против. В положението, в което се намираше персиецът, беше нечувано нахалство да се държат такива речи. Главното беше, разбира се, че бях постигнал целта си: той призна, че е Жълтоликия. Вече никой не можеше да го защитава, най-малкото поне открито.

Той хапеше устни, но не се осмеляваше отново да заговори. Доведоха златистия кон за Стойко. Галингре обясни, че ще се опита да върви с нас, защото вече беше време да тръгваме за Каранирван хан.