Жълтоликия

Шеста глава Довереникът на Жълтоликия

Докато водехме този разговор, стояхме пред колибата. После влязохме вътре. Въглищарят ни погледна, изпълнен с очакване и явно разтревожен.

— Е, ефенди, убеди ли се, че не те лъжа? — попита той.

— Ти каза истината. Да, дори надмина очакванията ми. Намерихме там изгорени повече хора от двамата души, за които говорихме. Кои са били другите?

— Това бяха… бяха… трябва ли да знаеш, ефенди?

— Не. По-добре го запази за себе си! Но се предполага, че си взел голяма плячка. Къде си я скрил?

— Притежавам само това, което намерихте тук.

— Не лъжи! Тези неща са на Стойко. Къде е делът от плячката, който ти е платил Жълтоликия, и печалбата от грабежите, които си правил за собствена сметка?

— Казвам ти, че нямам нищо повече!

— Сихди, да запаля ли фитила? — попита Халеф и поднесе борината към фитила.

— Да.

— Не, не! — извика Шарка. — Не ме взривявайте! Казвам истината: тук при мен няма нищо.

— Тук няма, но сигурно е някъде другаде?

Разбойникът мълчеше.

— Говори, иначе Халеф ще изпълни заплахата си!

— Нищо нямам тук, моят… моят зет прибра всичко при себе си.

— Юнак ли? Къде?

— Заровено е под печката му.

— Ах! Значи не си се чувствал достатъчно сигурен тук? Е, нека засега всичко остане при него. Не разполагаме с време да се връщаме, за да вземем тези кървави пари. Свърших с теб. Няма да ме видиш повече. Съветвам те да се разкаеш, преди да умреш. Отнесете го!

— Ефенди, говориш за смърт! — извика Шарка. — Нали обеща да не ни убиваш!

— Обещах ти и ще удържа на думата си. Няма да посягаме на живота ви. Смъртта ви ще дойде от друго място. Вече е толкова близо, че дори е вдигнала ръка, за да ви сграбчи.

— Каква смърт? — попита той, изпълнен със страх, като го вдигнаха да го изнасят.

— Скоро ще разбереш и без да ти казвам предварително. Махнете го!

Спътниците ми изнесоха въглищаря, след като бях наредил на Халеф вместо него да донесат «алима». Него обаче не го внесоха в колибата, а го сложиха до огъня. Халеф беше развързал краката му, за да може Марко да върви. Мъжът бе стиснал здраво устни и не ни удостояваше с поглед, въпреки че от лицето му се излъчваше смъртен страх.

— Искам да разбера нещо от теб — започнах аз. — Трябва да ми го кажеш, ако не предпочиташ да получиш още петдесет удара по гърба. Искам да знам как тайно да стигна до караула на Жълтоликия.

Англичанинът все още не ми беше казал как се бе озовал в наблюдателницата, но аз имах достатъчно основания да смятам, че това става по някакъв таен път. Трябваше да го узная.

Марко гледаше втренчено пред себе си и не отговаряше.

— Не ме ли чу? — попитах го аз.

Понеже той продължаваше да мълчи, дадох знак на Халеф да се приближи. Той вече бе приготвил камшика и вдигна ръка за удар. Тогава «алимът» се дръпна назад, хвърли ми гневен поглед и каза:

— Пак ли ще заповядаш да ме бият? Ще ти отговоря, но това ще те погуби. Който се бърка в тайните на Жълтоликия, с него е свършено. Няма Да те лъжа. Ще ти кажа истината. Но тъкмо тази истина Ще ви отведе по най-бързия начин в ръцете на смъртта. Това ще е моето отмъщение. Е, какво искаш да знаеш?

— Ти си довереник на Жълтоликия, нали?

— Да.

— — Знаеш ли всичките му тайни?

— Не всички, само някои.

— Но пътя до караула знаеш?

— Да.

— Опиши ми го!

Омразата подтикна Марко към голяма непредпазливост, без той да го съзнава. Каза ми, че ни заплашва смърт. Значи по тайния път имаше някаква клопка за непосветените и сега трябваше да разбера какво представлява или на кое място би могла да се намира. Разбираше се от само себе си, че той нямаше да ми го каже. Не можех да го измъкна от него нито с хитрост, нито със сила.

Имаше само едно средство за разгадаването на тайната: трябваше внимателно да наблюдавам лицето му. Човек като него, при това ядосан, сигурно не умееше напълно да владее мимиката си. Явно той изобщо не мислеше за това, че би могъл да се издаде чрез гримасите си. Ето защо застанах така, че като ми говори, лицето му да е обърнато към светлината, за да мога да го наблюдавам добре. Освен това сложих в огъня още едно дърво и пламъкът лумна по-силно. Благоразумно направих възможно най-непринудена физиономия и сведох клепачи, така че да прикриват очите ми наполовина и вследствие на това погледът ми да не изглежда толкова изпитателен.

— Ти не знаеш пътя през планината — започна той. — Затова ще трябва да яздиш през Коласчин. Следата от каруцата ще те изведе до един брод, където водата е съвсем плитка. Под Коласчин, при Кукуш, се съединяват Черна й Бяла Дрина и после се насочват на запад, откъдето протичат покрай Ругова. Ти обаче няма да следваш течението на Дрина, а пътя, който води от Коласчин за Ругова, Това е същият път, който идва от юг от Охрид и отива към Спаса, за да стигне след това през Паха до Скутари. Този път върви покрай левия бряг на Дрина, а Ругова остава на десния. Вероятно там ще отседнеш в хана. Гостилничарят се казва Колами. От това, че ти описвам всичко най-подробно, трябва да разбереш, че съм убеден в гибелта ти.

Думите, с които ми обясняваше, че от Коласчин не трябва да вървя към Дрина, а да следвам пътя, бяха изговорени доста припряно, и то толкова настоятелно, че прозрях криещата се в тях преднамереност. Той нарочно ме караше да тръгна по този път. Ако наистина го направех, в случай че нямаше друг, тогава трябваше да внимавам.

— Остави тези забележки! — казах аз. — Питах те не за пътя, а за караула.

— Караулът се намира в голяма гора на брега на реката. Всеки може да ти я покаже. Ще намериш там стара, полуразрушена наблюдателница сред огромни развалини. Единият от входовете не е на земята, а високо горе. Някога са го направили така, за да стане по-трудно щурмуването на караула. Който иска да влезе през вратата, трябва да се изкачи по висока стълба.

— А има ли такава?

— Не, сега няма нужда от нея. В зида на определени разстояния са извадени камъни, от което се образуват вдлъбнатини, по които човек може да се изкатери догоре. Горе обаче няма да намериш нищо друго освен развалини и разрушени стени.

— А долу?

— Няма нищо.

— Не вярвам. На какво разстояние от земята е входът към кулата?

— Около два човешки боя.

— По-рано там са били спалните. Долу обаче е имало и други помещения, които сигурно съществуват и днес. Кой строи кула, висока повече от шест аршина, без вътрешни помещения!

— Разбира се, че не е куха, защото въпреки усърдното търсене не е намерено стълбище, което да води надолу. Кулата прилича на кръгла колона, която от земята до определена височина няма вътрешни помещения, а след това става куха. Въпреки това точно под нея има дупки, които не са и никога не са били свързани с нея. Това са кухини от гюмюш мадени[53] от древни времена. Шахтата, която е водела от планината в земята, е била засипана и на мястото са израснали храсти и дървета, така че отворът вече не може да бъде намерен. Имало е също и подземна галерия от брега на Дрина към шахтата, за да отвежда подпочвената вода. Входът на галерията също е бил затрупан и никой не е знаел нищо за нея, докато един от нашите приятели не я намерил. През тази галерия трябва да влезеш в мината. Тя води към вътрешността на земята, докато стигнеш до голямо кръгло пространство, около което има много помещения.

— И в едно от тях се намира мъжът на име Стойко, така ли?

— Да — каза Марко предпазливо.

— В кое точно?

— Ако минеш през галерията, помещението ще е точно срещу теб.

— А заключено ли е?

— Само с дървено резе, което лесно може да се издърпа.

— Нормално проходима ли е галерията?

— Толкова, че дори не ти е необходима светлина. Води право напред и се спуска равномерно надолу. Подът е покрит с дъски, които са малко хлъзгави. Тези дъски водят до едно място, където минават над една подземна цепнатина, но са така добре закрепени, че не съществува абсолютно никаква опасност.

При тези думи Марко пренебрежително сви рамене, за да подчертае безопасността на ситуацията, но от очите му ме стрелна коварен, триумфален поглед, а черните му вежди се вдигаха и спускаха, сякаш ги движеше пружинираща мисъл. Този поглед, свиването на веждите не бяха траяли и половин секунда, но за мен бяха много красноречиви и вече знаех какво ме очаква. Тъкмо над тази цепнатина ме очакваше опасността!

Впрочем Марко още от самото начало ме бе излъгал. Долната част на кулата сигурно не беше строена без помещения. Ако зидовете бяха дебели два аршина, те представляваха достатъчно добра защита срещу враговете, още повече че истинският вход се намираше високо над земята. Предишните обитатели на караула, стражите, са имали нужда не само от жилищни помещения, но и от зимници и сводести подземия. Защо те да не са били в долната част на кулата и отгоре на това е трябвало да се пилеят толкова време и строителни материали за плътното й иззиждане?

Дали там наистина е имало сребърна мина? В такъв случай ще е било преди турското владичество, по време на управлението на българските ханове. За управлявалия от 888 г. до 927 година цар Симеон например се знае, че не само царството е достигнало най-големите си размери, но грижливо били развивани също търговията, изкуствата и науката, а на много места били добивани и благородни метали. Владенията му се простирали на запад приблизително до днешен Призрен, тоест мястото, където сега се намирахме ние. Така че наистина беше възможно да е била изкопавана такава шахта. Границата на държавата, която е минавала оттук, е била осеяна с наблюдателници и за един от караулите е била използвана тази мина.

Ако предположението ми беше вярно, то можеше да се приеме, че при близостта на границата с враждебните народи тази шахта не е излизала на открито, а е свършвала в кулата. Ученият говореше за развалини, каквито наоколо имало. Вероятно тъкмо под тях или поне под закрилата на охраната в караула се намираше този отвор.

Затова реших, че шахтата не е затрупана. Старите мини се заравят само при нас. Турците гледат да не се затормозват с изискваща много усилия работа, която само ги вкарва в разходи и не носи непосредствена полза. На тях им е все едно дали някой българин или албанец ще падне в дупката на стара шахта и ще си счупи гръбнака. В такъв случай казват: «Аллах е пожелал така!», и с това се успокояват.

Ако дупката все още съществува, би трябвало да е близо до кулата, затрупана от развалините. Възможно бе също да има тайна връзка от приземния етаж на кулата към шахтата. Марко сигурно можеше да ми даде сведения за това, но беше невъзможно да го принудя да го направи. Ето защо при последното му уверение попитах равнодушно:

— В какво се състои тогава опасността, за която говореше?

— Ще се появи едва като влезете в голямото кръгло помещение, за да освободите пленника.

— И каква е тя?

— Не знам. Но дори и да знаех, нямаше да ти я издам. Щом човек знае предварително опасността, тя престава да бъде опасност.

— Но аз бих могъл да те принудя да говориш с камшика!

— Дори и да ме пребиеш до смърт, не мога да ти кажа нещо, което и аз самият не знам. За да избягна боя, ще трябва да измисля някаква лъжа, която да изглежда достоверна.

— А откъде знаеш, че съществува опасност?

— Жълтоликия ми е говорил за нея. Казвал ми е, че всеки, който влезе в кръглото помещение без негово знание, е загубен. Сигурно е инсталирал някакво приспособление, което убива всеки неканен посетител.

— Хм! А как да намеря входа към описаната галерия?

— До него може да се стигне само откъм реката. Трябва да вземеш лодка и да изминеш известно разстояние по течението на Дрина. На другия бряг пътят продължава, но отсам от реката се издига висока отвесна скала. Ако внимаваш добре, ще намериш мястото, където скалата, а също и реката правят завой. Там Дрина е много дълбока и точно на това място се намира дупката към галерията, която при нормално ниво на водата е толкова висока, че можеш да влезеш в нея, както си седиш в лодката, без да си удариш горе главата.

— И тази дупка може да бъде видяна само отблизо?

— Да, защото отгоре се спускат пълзящи растения и напълно я закриват. С лодката се влиза навътре, докъдето стига водата. После се връзва за един дебел кол, който е забит в скалата.

— Всичко това не е съвсем безопасно. По този начин ли е бил заведен там Стойко?

— Да, както и англичанинът, който е при теб. Трябва само да го питаш, той ще го потвърди.

— А в края на галерията има ли други помещения освен кръглото и прилежащите към него по-малки стаи?

— Не, те са дълбоко под караула. Напразно търсихме шахта, която да води нагоре. Била е засипана.

— Кой носи на пленниците храна и вода?

— Не знам.

— Имаш ли какво да добавиш към описанието си?

— Не. Казах ти всичко, каквото знаех. Жълтоликия ме предупреди, че всеки, който влезе там неканен, ще умре. Затова преди малко ти заявих, че отивате на сигурна смърт, ако наистина смятате да предприемете нещо срещу Кара Нирван.

— Не е необходимо ние самите да влизаме в галерията. Ще изпратим други.

— Тогава ще умрат те, а вие няма да разберете какво им се е случило.

— Или пък ще наредя да заловят Жълтоликия и той ще ни заведе.

— Да го заловиш? — засмя се той. — Ако искаш да заповядат да арестуват някого в Ругова, ще попаднеш на добър приятел на Жълтоликия. Нищо не можеш да предприемеш срещу него. Той се радва на голяма почит. Ако потърсиш помощ срещу него, ще попаднеш или на хора, които са негови привърженици, или на такива, които го смятат за толкова почтен и благодетелен човек, че няма да ти повярват нито дума. Ние паднахме в ръцете ти, но той ще ти се присмее. Ако открито се опълчите срещу Кара Нирван, ще ви вземат за луди. Ако действате срещу него тайно, сте обречени на сигурна гибел. Правете каквото искате! Във всички случаи ви чака джехенемът!

— Адът ли? Смърт? О, не! Отново се лъжеш по отношение на нас. Ти каза много повече, отколкото искаше. Държиш да те наричат алим, учен, а си толкова глупав, че почти изпитвам съчувствие към теб. Ти ми изброи съвсем точно какви опасности ни очакват.

— Аз ли? Та самият аз не ги знам!

— Не се опитвай да ме заблуждаваш! Доказах ти, че не си в състояние да го направиш. Първата опасност ни очаква по пътя между Коласчин и Ругова. Там дебнат аладжите, които те придружаваха. Жълтоликия може би се е погрижил те отново да получат оръжие, а сигурно им е осигурил и подкрепление. Въпреки това вероятно ние ще яздим по този път, защото не се страхуваме от враговете си, но те трябва да се пазят от нас. Ако отново ни нападнат, вече няма да пощадим живота им.

Довереникът на Кара Нирван се изсмя, за да прикрие смущението си.

— Това твърдение е налудничаво! — каза той. — Аладжите сигурно нищо няма да ви направят повече, защото се радват, че са ви се изплъзнали.

— Ще видим! А втората, във всеки случай по-голяма опасност ни дебне в галерията, на мястото, където трябва да минем по дъските над скалната цепнатина. Казвам ти, че няма да стъпим върху дъските, преди да ги проверим добре. Може би са поставени така, че непосветеният, който стъпи върху тях, да падне в дупката. На нас това няма да се случи! По-късно, в кръглото помещение, където ни уверяваш, че ни дебне опасност, ще сме на сигурно място.

Марко изруга, тропна с крак, но не каза нито дума повече.

— Добре разбираш, че прозрях мислите ти — продължих аз. — Знам, че ме излъга. Ти положи всички усилия да отклониш вниманието ми от истинската опасност. Вече научих каквото исках и ще наредя отново да те отнесат в пещерата. Остани си със здраве и напрегни учената си глава да мислиш как ще можете да излезете от пещерата! Учил си илими арс и би трябвало да се чувстваш като у дома сред скали и пещери.

Вързаха му краката отново и го отнесоха. После Халеф пак искаше да запали неговото огънче, но аз го разубедих.

Трябваше да проверим каква сума съдържат двете кесии. Халеф ги донесе от стаята, отвори ги и изсипа съдържанието им върху разстлания ми ешарп. Преброихме 600 пиастъра в трийсет сребърни меджидиета и 8000 пиастъра в златни фунтове. В немски пари бяха почти 1600 марки. Защо ли е носил Стойко толкова пари със себе си?

Сложихме парите обратно в кесиите, а после доведохме четирите коня, за да ги огледаме. Един от тях трябваше да е отличният бегач. Беше златист кон с бяло петно на челото и толкова великолепен, че веднага се качих, за да го изпробвам макар и без седло. Беше особено чувствителен към допира на краката ми, но както веднага забелязах, беше обучаван по непознат за мен начин.

— Прекрасно животно! — каза англичанинът. — Ще го вземем ли?

— Разбира се — отвърнах аз. — Ще вземем с нас всички коне, които намерим тук. Само Фан Хоти ще задържи своя. Не се знае дали негодниците няма да успеят по някакъв начин да излязат от пещерата. В такъв случай, щом конете им са далеч, поне няма да могат да ни настигнат бързо.

— Well! Моля за златистия кон! По пътя за насам яздих някакъв козел и все още ме болят краката. Yes! Чувствам се така, сякаш съм се изтърсил от Чимборасо[54], а после съм се търкалял през джунгла. Вероятно нямате нищо против.

— Против завидното усещане, което изпитват кокалите ви ли? Не, сър Дейвид, нямам нищо против.

— Глупости! Искам да кажа, ако яздя златистия кон.

— Все пак го вземете!

— Завинаги ли?

— Това, разбира се, не знам, защото не е наша собственост.

— Да не би да искате и неговия собственик да търсите?

— Може би? Не вярвам да е на въглищаря. Краден е. Не е изключено да е на Стойко.

— Чуйте, мистър Кара, имате две-три качества, които не ми харесват особено и омаловажават другите ви предимства. Нямате например никакъв талант за кражба!

— А вие да не би да го притежавате?

— Излишен въпрос! Един Линдси никога не краде, но този кон бих взел. Хубава плячка, yes!

— Хм. Всичко, което може да се вземе, е добра плячка за мошеника — засмях се аз. После заповядах на останалите си спътници на турски език: — Отведете отново конете! Ще седнем край огъня и ще видим има ли достатъчно мечешко месо за всички. — А на английски продължих: — За сър Дейвид има един мечешки бут и половин лапа.

— Меч.. мечешки бут? Ме… мечешка лапа ли? — попита Линдси и изцяло отвори огромната си уста.

— Да, сър Дейвид! Оско и Омар ще доведат конете ни, защото лакомствата, които ви назовах, са при тях.

— От истинска мечка?

— Да, дори от бяла мечка, която онзи ден хванахме в капан. Тя се хвана много лесно в него, защото я подмамихме с брашнени бръмбари.

— Глупости! Говорете разбрано, сър! Наистина ли имате мечешко месо?

— Да. Успяхме да убием едно такова животинче.

— — Хей! Разкажете ми!

— Нека Халеф ви го опише! Той уби мечката и получи кожата, по която можете да разберете каква огромна мецана беше.

— Халеф? Дребосъкът? Убил мечката? Well! Допускам. Халеф, бъди така добър и ми разкажи приключението!

Хаджията не пропусна да изпълни поканата. Най-голямо удоволствие му доставяше разказването, особено ако е взел участие в събитието, за което ставаше дума.

Той веднага започна по обичайния си начин:

— Да, сър Линдси бей, срещнахме мечката и убихме великана на Шар Даг. Следите й бяха като отпечатъци от слон, а ръстът й можеше да накара да се разтреперят всички народи по земята. Въпреки това нашият куршум проби гръдта й и нашият нож сложи край на живота й.

Тя повече няма да може да яде конско месо, а за десерт да освежава устата си с малини. Опекохме лапите й и почти изядохме дясната част от мястото, върху което седеше, като си почива. Ще научиш как стана така, че я зачертахме от списъка на житейския кръговрат, за да ти е по-вкусна половината лапа, която ни е останала.

Както е известно, Линдси и Халеф се разбираха доста добре, въпреки че езиковите им познания бяха недостатъчни. Англичанинът бе събрал малък запас от арабски и турски думи, а по времето, когато бяхме заедно с Линдси, Халеф бе положил усилия да запомни няколко английски израза. Освен това, когато нямахме нищо за обсъждане, разказвах на дребосъка за родината си. Налагаше се да му обяснявам неразбираеми неща и назовавах понятията с немските им имена, които той се стараеше да запомни. Така той бе усвоил доста голям брой немски изрази и с голямо желание използваше знанията, които в неговите очи изглеждаха значителни. Сега му дадох възможност да го направи и той с радост се възползва от нея.

Разказът му беше наполовина на турски, наполовина на арабски и богато изпъстрен с английски и немски думи. Немските изрази използваше доста по-често, без да се замисля верни ли са или не. Получаваше се миш-маш, на който тайно се наслаждавах. Сър Дейвид обаче слушаше сериозно и от време на време задаваше по някой въпрос, когато Халеф смело употребяваше някой израз, от който се получаваше неразбория. Щом се получеше пълно объркване, на помощ се притичваше Фан Хоти. Впрочем за яснотата на разказа много допринасяха оживените жестове, с които дребосъкът придружаваше разказа си.

Междувременно Оско и Омар бяха довели нашите коне и направихме шиш, на който опекохме остатъците от мечешкото месо. В интерес на истината Халеф разказа какво се беше случило в действителност. Разбира се, той представяше поведението си във възможно най-благоприятна светлина, но подчертаваше, че нямало да е сред живите, ако не бях отишъл навреме с ножа.

Истинско удоволствие беше да се гледат физиономиите на англичанина, докато Халеф разказваше. Когато разказът го завладяваше, той имаше навика да не сваля очи от говорещия и да наподобява движенията на лицето на другия. Така правеше и сега. По лицето му съвсем точно се повтаряха оживените мимики на хаджията. Очите му, веждите, големият нос, широката уста, всичко се намираше в непрекъснато движение, което вследствие на особената конструкция на лицето и несъответствието с мимиката на Халеф доста ме развеселяваше, но, разбира се, не биваше да се издавам, че се забавлявам.

— Well — каза той, щом хаджията свърши. — Добре сте си свършили работата, драги хаджи. Жалко, че ме е нямало! Ужасно лош късмет имам. Все нещо ми пречи да извърша някой подвиг. Yes!

— Да — усмихнах му се аз, — дори се случва да ви хванат и затворят.