Гол от засада

1.Нека най-напред ви запозная с отбора,за да можете да правите по-нататък справки.

И тъй:

№1 — Льонка Пантерата

№2 — проф. Кънчо (капитан) №3 — Гошо Йогата

№4 — Иво Кръстничето №5 — Бобо Черното око

№6 — Митко Пеле

№7 — Дани Берлински №8 — Тото Тотото

№10 — няма №11 — Сисулу Софийски

№9 — Влади Моторетката

Резерва №111 — Ухуру Неандерталска

Отговорник по медицинските въпроси — Андреа с плитките

Съветници по научните въпроси — инж. кака Вера и инж. бате Ники

И много други съветници.

Съществува и още един отбор, но няма смисъл да се занимаваме с него още сега…

Толкова повече, че се нарича ФК МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ…

Почвам с Кънчо не само защото е капитан на ННФК РЕДУТ, а и защото е бивш член на Федерацията на династронавтите, която преди няколко години построи звезден кораб и замалко не отлетя на Марс. Ученик. Сменил е всичките си зъби. Член на кръжоците по физика, химия, електроника и пр. при Двореца на пионерите. Работи върху проблема за превръщане на царевица в шоколад. Освен това баща му е кварталният милиционер Марко, сега повишен в чин старшина благодарение на големите му заслуги към гражданите от 6 до 12–годишна възраст.

Всъщност Митко не е герой, а само братче на проф. Кънчо. И се казва не Пеле, а Митенцето, но това е друг въпрос. Липсват му доста зъби.

Много обича допинг.

Гошо Йогата е идеологът и теоретикът на отбора. Той знае всичко, отнасящо се до черната магия: от призоваване на духове в лунна нощ срещу тринайсето число на месец ноември до съставяне на футболни системи. Решителен враг на точните науки, особено на аритметиката и химията, противник на Айнщайн и проф. Кънчо. Работи върху проблема за превръщане на хора в маймуни. Умее да чете отговори на задачи по аритметика през кориците на тетрадките. Има си всички зъби. Прави сиршазана, сиреч стои на глава.

Централен нападател на РЕДУТ, Влади бе наречен веднъж Влади-Перпетуум мобиле, което ще рече Вечното движение. Научните консултанти изчислиха, че енергията, която Влади изразходва за един ден във форма на ритници, премятания, приказки и крясъци, може да задвижи космическа ракета от София до Бояна.

Влади не се интересува нито от изкуство, нито от наука, а само от мотори.

За Иво ми е неудобно да говоря. Работата е там, че с родителите му ни свързват нежни връзки. Аз съм им кум… Мога само да кажа, че е син на велик шампион по тежка атлетика — лека категория.

За родословието на Дани може да се каже следното: едната му баба е българка от Македония, другата — французойка, единият дядо е евреин, другият — германец. Роден е в Берлин, живял е в Мюнхен, сега е в София. Знае немски, френски, еврейски, английски и италиански, учи български, има вид на китайче. За да не дразни многонационалното си семейство, той се обявява за гражданин на ООН.

Бобо Черното око е велик индиански вожд от Пловдив. Заедно с това най-голям дял за престижа на Бобо имат инж. кака Вера и инж. бате Ники, които са, както вече съобщих, научни консултанти на РЕДУТ. Какво отношение имат положителните науки към футбола, ще узнаете по-късно.

На Бобо му липсват два зъба.

Макар и много важен в отбора, Льонка е пришелец: идва чак от квартал Борово. Може да бъде наречен „Човекът, който се смее“, но вратарските му качества са така явни, че той открай време се нарича Льонка Пантерата. Умее да ходи на ръце.

Сисулу е негърче. И българче. Негърче е, защото има черна кожа и бяла усмивка и защото родителите му, емигранти от Южна Африка, са чистокръвни негри. А е българче, защото е родено в София, по български език има само шестаци и знае наизуст всички стихотворения на Ботев.

Маймунката на рамото му се казва Ухуру, но тя не е обикновена маймуна, а човекоподобна и затова се нарича Неандерталска. Много е умна и е универсална резерва.

Макар и момиче, Андреа е страстна привърженичка на международния футбол. Разбира от аспирин и затова още от самото начало е санитарка на ННФК РЕДУТ.

Тото Тотото е най-най-най-най… великият играч… Но хайде да не говорим за него сега, че както съм му ядосан, мога да спра книгата тук.

Нека започна, както си му е редът — отначало!

И тъй, в утрото на осми юни, пет часа след мача за световно първенство по футбол между България и Германската федерална република…

2.Едно самоотвержено решение за слава на родния футбол

Точно така: всичко започна в утрото на онзи осми юни, пет часа след мача за световно първенство по футбол между България и Германската федерална република, който се състоя в Мексико и който потопи в траур нашите градове, села, детски градини и ясли.

В този ранен час кварталът ни беше пуст. Столичани, съсипани от нощните вълнения пред телевизорите, още се гърчеха в кошмарни сънища. Спях и аз. Вятърът разнасяше смачкани вестници със снимки на нашите национали.

Неочаквано иззад зала „Фестивална“ се показа проф. Кънчо. Стъпил на летните си кънки, той летеше по асфалта. На лицето му бе изписана зловеща решителност. Ако го бяхте видели в тази минута, бихте помислили, че се готви да вдигне във въздуха спортната палата.

Двеста метра по-назад тичаше Митенцето. От рисунките №1 и 2 можете да се уверите, че проф. Кънчо и Митенцето си приличат като две капки вода, само че едната голяма, другата малка. И двамата са яки и набити, и двамата са чорлави, и двамата бърчат нослета по един и същ начин. Но Кънчо е професор и ученик, а Митенцето — само питомец в детска градина и това много огорчава малкото братче…

Но стига с тия описания, защото в този момент проф. Кънчо се втурва в задния двор на синята кооперация „Лале“.

Този двор си е като всички дворове — с кофите за смет, прането по въжетата и диреците за тупане на килими. Лалета няма. Независимо от това, той представлява централният събирателен пункт на махленските граждани на възраст между 6 и 12 години и обикновено гъмжи от народ. В тази съдбоносна утрин на 8 юни той беше напълно пуст.

Като не видя никого, проф. Кънчо направи няколко орбитални кръгове около диреците, неспособен да спре. Пет секунди по-късно горе на третия етаж с трясък се отвори прозорец и се показа леля Гица с навитите си бели книжки на къдравата коса.

— Ааа! — зави тя като сирена и заглуши рева на лъвицата в зоологическата градина. — Ето ви вече…

Длъжен съм да поясня, че макар и пенсионерка, леля Гица не понася тракането на летни кънки. Достатъчно е и на сън дори да долови този звук, за да скочи към прозореца и излее върху децата няколко кофи вода… Кънкьорите избягват да си имат работа с нея, но понякога за отмъщение устройват под прозореца й такива страхотни буйства, че не само тя изпада в тиха лудост, но и целият квартал…

Сега обаче проф. Кънчо не направи нищо осъдително, дори не се изплези, а веднага спря, свали кънките, въздъхна и изсвири сигнала „Да строим неуморно, другари!“. Отговорът дойде веднага. От прозорчето на таванския етаж надникна Гошо Йогата и даде знак, че идва.

В този момент под прането изскочи Митенцето, задъхан. Видял брат си, той спря на безопасно разстояние. Проф. Кънчо се намръщи:

— Нали ти казах да не идваш! — изрече той пресипнало (последица от снощното викане пред телевизора).

— Ама и аз искам да правя отмъщение! — отвърна Митенцето не по-малко дрезгаво.

— Отмъщението не е за малки деца!

— Аз не съм вече малък. Виж! — и Митенцето дръпна главата си нагоре.

Вратата на синята кооперация се отвори и от стълбището бавно пристъпи Гошо Йогата. Беше в разкошната си черна магьосническа блуза и с вълшебната пръчка в ръка.

Гошо се казваше Йога не само защото умееше да чете решени задачи през кориците на тетрадките, а и защото наистина имаше вид на индийски йога: беше ужасно кльощав (виж рис. 3)1. Майка му непрекъснато го наливаше с рибено масло, но той веднага се изправяше на глава и маслото изтичаше.

Без да бърза, той седна до проф. Кънчо. И трагично въздъхна.

— Видя ли снощи? — попита той с такъв дрезгав глас, че чак прозорците на кооперацията издрънчаха.

— Видях — отвърна тъжно проф. Кънчо.

— Аз си знаех! — подхвана Йогата. — Още преди мача прочетох по звездите, че ще ядем бой.

— Това не е научно! — прекъсна го проф. Кънчо.

— Може да не е научно, ама е вярно. Биха ли ни? Биха ни! Значи звездите правилно казаха.

Наострил уши, Митенцето се стараеше да не изпусне нито дума от задълбочения разговор.

— Така ли ще оставим тази работа? — попита проф. Кънчо.

Йогата презрително вдигна рамене:

— Не ме интересува вече футболът. Аз и без това не ходя много на мачове, но сега вече хич няма да ходя. Ще си гледам само мистер Сенко. Сега той реже с трион една жена.

— Това не е научно — каза проф. Кънчо.

— Ама е вярно! Ела с мен в цирка и ще видиш! Едната половина на жената остава в левия сандък, другата — в десния. После тя…

Той млъкна. Защото буря, ураган, не!, тайфун връхлетя в двора. Някакво същество, обвито в прах, вихър и светлини, профуча покрай седналите, заплете се във висящото пране, отнесе на главата си някакви гащи, цапардоса се в дирека за тупане на килими, препъна се и накрая се строполи на земята.

Никой не се учуди — беше Влади Моторетката. Той се появяваше винаги така, изневиделица, като метеор, неизменно съпътствуван от някакво счупване — на стол, глава или нос. (Виж рис. 4)2

Той енергично се изправи и каза нещо, но освен дрезгаво мучене от устата му не излезе нищо.

— И тоя малко е ревал снощи! — рече Йогата.

Влади кимна, доволен, че са го разбрали. Русата му глава беше осеяна с цицини и приличаше на лунен пейзаж.

Сядай! — каза проф. Кънчо. Ние обсъждаме как ще живеем по-нататък.

— Мене ще ме оперират! — измуча Влади, показа дясната страна на корема си и щастливо добави: — Имам апандисит!

— Голямо чудо! — отвърна Йогата. — Мене лани ми отрязаха сливиците и сега си ги имам препарирани в спирт. Сума ти сладолед изядох тогава. А за апандисит не дават нищо.

— Дават! — Влади Моторетката задвижи юмруци. Той беше винаги готов за бой. — Дават!

Гошо Йогата вдигна вълшебната пръчка:

— Ей, кротко, че знаеш ли какво става, ако ти направа магия?

— Какво?

— Ще те превърна на маймуна макака.

— Хайде де!

— Стига! — прекъсна проф. Кънчо задушевния спор. — Събрали сме се за друго. Така ли ще оставим тази работа? Цял свят ни се смее. Трябва да отмъстим!

— Вярно! — каза Влади. — Снощи, като ни вкарваха третия гол, ритнах стъклото на телевизора и замалко не го счупих. Хайде да счупим прозорците на германската легация!

— Защо на германската? — учуди се проф. Кънчо. — Те ни биха в честна борба.

— Хайде тогава да счупим прозорците на доктор Тошков! — продължи Влади. — Нали той е треньорът? Нека да знае, че целият български народ е възмутен.

Мълчание. Всички трескаво размишляваха.

— Само че не е виновен само той — промърмори проф. Кънчо. — Нали има и играчи…

Влади скочи като боцнат с игла и се провикна, но от устата му излезе звук като от каменотрошачка:

— Знаете ли какво? Хайде да спукаме гумите на Бонди!

Пак мълчание. Дума да не става, предложението беше примамливо, но, дявол да го вземе, Бонди не е кой да е! Само до вчера той беше най-големият играч на земното кълбо, а сега — гумите му…

— Къде се намира колата му? — попита проф. Кънчо.

— На улица „Зелена“. Най-напред ще намушкаме гумите, а после ще счупиме прозорците и на доктор Тошков.

Митенцето слушаше, зяпнал. При последните думи на Влади той поиска да каже нещо, нещо много важно, нещо, върху което бе мислил цяла нощ, но не посмя да го изрази гласно.

— Добре! — съгласи се проф. Кънчо. — Да вървим! Вземете си шила и камъни!

И тъкмо да тръгнат, всички чуха един глас, също дрезгав, но тънък и момичешки:

— Само да смеете! Ей сега ще изтичам до старшина Марко и всичко ще му разкажа, и за гумите на Бонди — също!

Момчетата се обърнаха: Андреа се бе облегнала на дирека за тупане на килими и ги смазваше със своя унищожителен поглед, в който имаше и сълзи. Само жени могат да гледат така. Андреа нямаше няколко зъба (виж рис. 10)3.

— Хулигани такива! — добави тя решително.

— Ама ние от името на целокупния български народ — замънка проф. Кънчо. — За да изразим нашето възмущение.

— Не! — каза тя и стисна юмручета. — Аз много си го обичам Бонди!

Влади Моторетката направи три гневни кръга около момичето и пресипнало изръмжа:

— Ама ти си била голяма портаджийка! Ще ми паднеш някой ден, па ще видиш ти тогава Бонди-Монди, дето не можа да вкара един гол в Мексико!

— Андреа е права! — каза проф. Кънчо. — Ще продупчим гумите на Бонди и какво? После хич няма да иска да вкарва голове. Не, трябва да измислим нещо друго, нещо по-научно и патриотично.

Всички усилено се замислиха и дори леля Гица чу как мозъците им щракат. Легенът с вода беше до нея…

В тази изпълнена с напрежение атмосфера се чу гласчето на Митенцето:

— Аз знам какво трябва да правим. И хем научно, хем партиотично.

— Патриотично, бе глупчо! — поправи го проф. Кънчо.

Митенцето продължи:

— И хем няма да дупчим гуми, и хем ще победим всички отбори.

— Така не може! — прекъсна го Влади. — И си затвори устата, че ми пречиш да мисля!

— Нека да говори! — обади се Йогата. — Истината се крие в душата на малките. Ама бързо, че нямаме време!

Митенцето пристъпи напред, мъничък, закръглен и чорлав, и смело изгледа другите:

— Ще ви кажа — рече той и сбърчи носле, — но преди това искам да ми изпълните три желания!

— Охо! — изрева Влади. — Желания имал! Като златната рибка!

Митенцето не се смути и подхвана:

— Искам три неща. Първо. Искам да не ми викате вече Митенце.

— А как? — попита проф. Кънчо, който не можеше да си представи братчето си с друго име.

— Митко Пеле — отвърна братчето.

Влади така се закиска, че чак сълзи изскочиха от очите му:

— Митко Пеле! Хо-хо! Уби ме! Има само един Пеле на земята и той е царят на футболистите. Разбра ли бе, маляк?

Митенцето невъзмутимо продължи:

— Второ. Искам бате Гошо Йогата да ме научи да правя магии!

— Добре! — великодушно отвърна Йогата. — Само че ще трябва да ми станеш роб и асистент.

— И трето. Искам в отбора да играя винаги с номер 6 и да бъда централен половин-защитник.

— Полузащитник! — поправи го проф. Кънчо.

— Да — потвърди Митенцето и не каза нищо повече.

Този път никой не се изсмя. Всички се досещаха какво ще бъде предложението и то бе толкова ослепително, че дъхът спираше в гърдите. Как никой не се е сетил по-рано?

— Е, казвай де! — провикна се проф. Кънчо нетърпеливо.

— Приемате ли моите условия? — попита на свой ред Митенцето. — Да ми викате Митко Пеле, да стана роб-асистент на бате Гошо Йогата и да играя №6 като половин-защитник?

— Добре де! Приемаме! Казвай!

— Честна пионерска?

— Честна пионерска!

Тогава Митенцето, когото оттук нататък ще наричаме Митко Пеле, се изпъчи и бавно произнесе:

— Предлагам да си направим отбор, национален, от нашата махала, в който да влязат най-великите играчи на всички времена. Аз ще играя №6. И като отидем след четири години в Мухен…

— Мюнхен! — поправи го проф. Кънчо.

— И като отидем в Мюнхен, хем ще отмъстим на германците, дето ни биха, хем няма да спукаме гумите на Бонди и хем ще прославиме България за вечни времена!

Митко Пеле млъкна, горд и щастлив. Всички го гледаха със завист. Престана да се движи даже Влади Моторетката. И вече съзираха Мюнхен, милионната публика, виждаха и себе си да атакуват противника, да излъгват Пеле и Жаирзиньо и да вкарват победния гол във вратата на световния шампион…

— Страхотно! — прошепна Влади Моторетката.

Андреа се приближи до Митко Пеле и го целуна по бузата. Той я ръгна по корема.

Разбира се, след такъв жест гласуването беше излишно, но редът си е ред и проф. Кънчо каза:

— Който е съгласен с предложението на Митенцето…

— Митко Пеле! — поправи го строго Митко Пеле.

Над прането се показаха шест ръце — по една на проф. Кънчо, Гошо Йогата, Влади Моторетката, Андреа и две на Митко Пеле.

Горе леля Гица държеше легена готов и чакаше да забръмчат летните кънки. Напразно. Защото децата тихичко станаха и си излязоха.

3.Как се образува национален отбор

На другия ден сутринта, когато вълната на меланхолия, която бе заляла България, поспадна, проф. Кънчо, Йогата, Влади, Митко Пеле и Андреа се събраха в Бункера. Така наричаха противовъздушното скривалище на новостроящия се санитарен комбинат срещу зала „Фестивална“. Там бе съвсем тихо, дебелите бетонни стени изолираха закрилниците на българския футбол от всякакви любопитни очи и уши.

— Другари — започна проф. Кънчо, — откривам тържественото заседание за образуването на национален отбор, който да отмъсти на германците и перуанците, да бие бразилците и да стане световен шампион. Най-напред трябва да му измислим име.

— Не! — прекъсна го Влади Моторетката. — Най-напред трябва да изберем капитан. Отбор без капитан не е никакъв отбор. А капитанът трябва да бъде най-непобедимият от всички!

И направи такова свирепо лице, че всички разбраха кой трябва да бъде капитанът.

Митко Пеле вдигна ръка:

— Искам да направя предложение за кой да бъде капитан.

— Казвай! — рече щедро Влади, очаквайки да чуе името си.

— Професор бате Кънчо.

Отначало Влади се изненада, после се разсърди:

— А бе, маляк, нали ти казах какъв трябва да бъде капитанът? Непобедим!

— Бате Кънчо е най-непобедим от всички! — продължи упорито Митко Пеле, спомняйки си колко пъти е ял непобедим бой от Кънчо. — Хайде да гласуваме.

Всички вдигнаха ръце. Мързеливо помръдна пръст и Влади.

Новоизбраният капитан отново пое председателството:

— А сега да измислим име на отбора. То трябва да бъде хем красиво, хем така страшно, че като го чуят враговете, косите им да настръхнат.

— БОМБА! — обади се Влади Моторетката.

— Не! — възрази проф. Кънчо. — Ние сме спортисти и сме за всеобщо разоръжаване.

(Не се чудете на изискания език на проф. Кънчо. Баща му, старшина Марко, който се стреми към чин младши лейтенант, следва във вечерен университет и когато си е у дома, чете гласно от разни книги, та всички в къщи знаят наизуст неговите уроци.)

Йогата вдигна вълшебната тояжка:

— Най-подходящото име на отбора е МИСТЕР СЕНКО — каза той. — Мистер Сенко е най-великият българин на всички времена и като ни стане кръстник, ще ни помага с магии да вкарваме голове.

Предложението беше съблазнително. Макар и да не вярваха много на магиите на Гошо Йогата, децата се прекланяха пред вълшебната мощ на мистер Сенко, когото редовно гледаха по сцени и манежи. Сега обаче възрази проф. Кънчо:

— Вижте какво — каза той, — с магии и баба и дядо могат да победят бразилците. Магията е като допинг…

— Какво е допинг? — попита Митко Пеле, като сбърчи важно носле.

— Допинг са едни хапчета. Като ги глътнеш, ставаш непобедим.

— Къде ги продават?

— По аптеките. Само че тайно, защото като ги пиеш, умираш по-бързо.

Митко Пеле се замисли върху сложния проблем на допинга, а проф. Кънчо продължи:

— Ние няма да употребяваме нито допинг, нито магии. Ние трябва да побеждаваме само в рицарска борба… Но… ние пак можем да поканим мистер Сенко да ни бъде шеф… Има ли други предложения?

Влади пак скочи:

— АТОМНА БОМБА!

Всички разочаровано се отпуснаха. Обади се Андреа, свенливо свела зелените си очи:

— БОШАМЕЦИ.

— Какво значи това? — попита проф. Кънчо.

Тя разпери пръстчета и изброи:

— Това значи: БО от Бонди, ША от Шами и МЕЦИ от Меци.

Влади Моторетката се разяри:

— Слушай, нали ти казах да не споменаваш вече тия имена пред мене! Те не важат! Сега НИЕ сме национален отбор! Предлагам ВОДОРОДНА БОМБА!

Никой не обърна внимание на това ново военнолюбиво предложение и отново всички си заблъскаха мозъците, за да намерят тъй нужното име на отбора. В тишината се чу гласчето на Митко Пеле:

— В кой град живее другият Пеле?

— В Рио де Жанейро — отвърна проф. Кънчо.

— В кой квартал?

— Не знам.

— А в кой квартал живеем ние? — не спираше Митко Пеле.

— В квартал „Редут“.

— Какво значи Редут?

Проф. Кънчо поясни:

— Редут значи укрепление, което никой не може да превземе. В стихотворението „Шипка“ има едно място, дето пише така:

Внезапно млъкна.

— Редут! — замислено произнесе той — РЕ-ДУТ! — и се ослуша в красивата дума. Има ли по-страшно име от това? Само като го чуеш и косата ти настръхва. Кат лъвове тичат по страшний редут!… — пише Иван Вазов. А щом като даже Иван Вазов…

— А аз знам какво значи редутабъл — каза Андреа. — Аз уча френски и знам вече сто трийсет и седем думи.

— Добре де, какво значи редутабъл? — попита нетърпеливо Влади.

— Редутабъл значи страшен. Като в песента: „Льо ша редутабъл манжа льо фромаж…“ Страшната котка изяде сиренето!

— Редутабъл! Страшен! — повтори проф. Кънчо, напълно покорен. И бързо подхвърли, изпреварвайки другите: — Хайде да се казваме РЕДУТ, а? РЕДУТ!

Мигновено всички вдигнаха по две ръце, а Митко Пеле така се наду, че замалко не се пръсна като водородна бомба.

И тъй след още няколко допълнителни предложения окончателното наименование на отбора се оформи така:

което означава:

Реши се още членовете на отбора да се наричат „редутабли“, с което най-важните точки от дневния ред бяха приключени. Останаха няколко по-маловажни въпроса, като намирането на стадион, купуването на екипи, назначаването на треньор и пр.

Всички бяха единодушни, че треньор не е нужен. Та кой в България не знае как се играе футбол? Без стадион обаче не може и затова решиха да разузнаят какво е положението в съседните стадиони. Най-труден беше въпросът с екипите и кърпите за бърсане на пот. Тук бяха нужни пари.

— Не можем ли да играем боси? — попита Митко Пеле.

— Стига бе! Кой истински футболист играе бос? — провикна се Влади Моторетката.

— Ако искаш да знаеш, другият Пеле, като е бил малък, е играл бос — отвърна Митко Пеле. — И даже не е имал кърпа за бърсане на пот!

Това беше несериозно изказване и всички се замислиха над паричния въпрос. В края на краищата предложиха няколко мероприятия за събиране на левчета, като например проф. Кънчо да прави снимки със своя фотоапарат пред паметника на Братската могила, а Влади Моторетката да пренася пред хотел „Хемус“ куфари на чуждестранни туристи.

— А сега — каза проф. Кънчо — хайде да изработим план-график на победите!

Всеизвестно е, че план-графикът е най-сигурният път към шампионската титла.

— Сега е 9 юни — продължи проф. Кънчо. — Ваканцията свършва на 15 септември. Дотогава ние трябва да победим всички детски отбори и да станем национални шампиони.

— А после?

— После ще чакаме да пораснем.

Всички се съгласиха с тия мъдри слова и начертаха следния

— Ами ако през това време ми оперират апандисита? — попита Влади.

— Само след финалния мач! — отсече проф. Кънчо и пристегна колана си. — Е, днес поработихме добре. Ако и до 9 септември работим така, шампионската титла ни е вързана в кърпа. А сега да вървим да обядваме.

И вече излизаха от Бункера, когато се чу гласът на Митко Пеле:

— Бате Кънчо, от колко души ще се състои нашият отбор?

Сигурен съм, че ако в този момент тук се беше появил лично Пеле от Рио де Жанейро, редутаблите нямаше да бъдат по-втрещени.

— Верно бе! — изписука жално проф. Кънчо. — Ние забравихме за играчите…

4.Търсят се футболисти

Същата вечер на много места в квартал „Редут“, върху оградата на училището, по фасадата на Кибернетичния институт, край кланицата и дори по стените на Зала „Фестивална“, се появиха бели, изписани с мастило листове от тетрадки със следното съдържание:

Пръв видя позивите полковник о.з. Храбров. Полковник о.з. Храбров беше много мъжествен човек: имаше голям корем, рунтави вежди и грамадни мустаци, и по време на войната не на шега тупаше хитлеристите. Сега беше пенсионер и понеже беше вдовец, всичките му помисли, извън готвенето на боб-чорба, се съсредоточаваха във футбола и по-точно в отбора на ЦПК ПЛИСКА. От сутрин до вечер киснеше в стадиона на въпросния отбор и вършеше всичко за неговия разцвет: съветваше играчите как да играят, треньорите — как да тренират, лекарите — как да лекуват, журналистите — как да пишат, викачите дори съветваше как да викат по време на мач… Неотдавна, при срещата с ЖСК СЛАВА, той — получи парализа на езика и три дни лежа в „Пирогов“, отдел „Глухонеми“…

Та сега, като видя белите листчета, смръщи вежди и осука мустак. Хм, хм, каза си той, какъв е този РЕДУТ? Какво е това „Хип-хип-ура“? И усетил опасност за своя скъп отбор, той реши да провери каква е тази работа.

Втори забеляза позивите телевизионният режисьор другарят Антон Антонов. Очите му бляснаха от възбуда. Да, помисли си той, ето една находка, от която може да излезе нещо. И си обеща да проучи по-отблизо нещата.

Вечерта пред едно от листчетата се спряха инж. кака Вера и инж. бате Ники. Като прочетоха какво пише в него, те едновременно възкликнаха:

— Та това е работа за нашия Бобо!

И побързаха за в къщи, за да съобщят интересната новина на Бобо Черното око, който си умираше от скука без приятели.

Пред позивите се спираха и други хора, четяха, цъкаха и отминаваха. Предпоследен видях позива аз, а последна — леля Гица. Тя тъкмо се връщаше от сладкарницата, където си беше хапнала шест толумби със сироп, две пасти с каймак, три малебита и два сладоледа без каймак (леля Гица тежи 129 кила), и пред входа на кооперация „Лале“ в очите й като трън се забоде белият лист. Тя изтръпна. После, без да се двоуми, изтръгна позива с нокти и се втурна към дома на кварталния милиционерски отговорник…

Като видя на прага разярената леля Гица, старшина Марко си глътна езика.

— Другарю старшина, какво значи това? — извика тя с треперящ, от възмущение глас и показа накъсаната хартийка.

Старшината запремига, пое листчето, поизглади го и прочете:

Н    ЕГАЛЕН    ОЗИВ

        НИМАНИЕ!

            частвува в страхот   отмъще ие

    мечтае да съкруши враговете!

    10 юни, 8 часа сутринта в двора на кооперация „Лале“

        ура!

РЕДУТ!!!

Старшината едва не припадна. Това листче в ръцете на леля Гица, съчетано с нейната антиспортна ненавист, бе по-страшно от всякакви квартални бандити, то вещаеше нещастия за него, за квартала, за цяла София. Все пак той попита:

— И какво искате от мене?

— Как какво! — изкрещя тя. — Аз съм гражданка на Народна република България, плащам си редовно данъците и следователно имам право да зная какво прави народната милиция, за да осигури на гражданите следобедния им сън от посегателствата на инквизиторите, нали така?

— Така е, гражданко Гица, но нима не виждате, че това е детинска работа? — каза той и неочаквано го бодна натрапчивата мисъл, че в тази история имат пръст неговите две зверчета.

— Детинска работа ли? — захълца леля Гица. — Това са разбойници, а не деца! Кръвопийци, есесовци! Цял ден тракат с кънки под прозорците, а сега и отмъщение ми готвят. Четете, четете! „Страховито отмъщение!“. И още: „10 юни, осем часа сутринта в кооперация «Лале»“. Не е ли това достатъчно? Защо още стоите тук и не вземате мерки? Ще се оплача! Да знаете, ще се оплача! Изложение ще пратя до Народното събрание! Ще поискам да изгонят от квартала всички палачи, които карат летни кънки, а с тях и вас, защото ги покровителствувате!

Обърна се и трясна вратата под носа на объркания старшина.

Марко се почеса по тила и подтикнат от натрапничавото чувство, че в тази история имат пръст неговите наследници, надникна в стаята им. Изненади нямаше. Митенцето си лежеше в леглото и разглеждаше картинки, а Кънчо чертаеше схеми на радиоапарати. Старшината тихо се оттегли и се зае да състави план за утрешните бойни действия срещу неизвестните автори на позива.

Сещате се, че проф. Кънчо и Митко Пеле, които се спотайваха зад вратата, чуха всичко, включително и зловещото предупреждение на леля Гица. Капитанът на РЕДУТ реши да действува.

— Мите — прошепна той, — слушай! Трябва да спасяваме РЕДУТ!

— Добре! — каза Митко Пеле и скочи от леглото, облечен и обут. — Да го спасяваме! Какво да правя?

— Ще се съблечеш и ще си легнеш! А аз ще изляза по важна задача.

— И аз искам!

— Тихо! Ти оставаш тук! На пост! И ако случайно попитат къде съм, ще кажеш, че съм отишел у Йогата за една книга. Разбра ли?

И за да не даде възможност за протести, проф. Кънчо разтвори прозореца и погледна: тротоарът беше само на два метра по-надолу, хора нямаше. Той скочи.

5.Отклонение по пътищата на физиката и метафизиката

Проф. Кънчо се шмугна във входа на мазето и се спусна по каменните стъпала. Напипа секретната ключалка, завъртя, влезе, натисна бутона на осветлението.

Всичко си беше на място: електростатичният генератор с двете сфери, кутиите с транзистори, кондензаторите, микрофоните, колбите, епруветките, бурканите с царевично брашно, кутиите с какао… По стените висяха изписани с формули листове. В голяма колба над електрическия котлон бълбукаше тъмнокафява течност…

Беше тайната лаборатория на проф. Кънчо, наречена „Хелиополис“ в чест на оня фантастичен подземен град, който бях измислил в последния си роман. Да си призная, аз бях много поласкан от вниманието на моя млад приятел…

Какво ли не правеше проф. Кънчо в „Хелиополис“! Изследвания за получаване на вечно движение, експерименти за свързване с извънземни цивилизации, демонстрации на свръхмощни взривове и пр. Последното му увлечение беше „цар-шоко“ или „царевичен шоколад“. Проф. Кънчо търсеше начин да създаде шоколад не само от мляко и какао, което всеки глупак може, а и от царевица. Сами разбирате от какво огромно значение би било такова откритие за нашата шоколадена индустрия!

Десетки опити бе направил вече. Варил бе обикновени царевични зърна със захар, с мед, с петмез. Добавял бе към кашата лешници, орехи и даже парчета истински шоколад. Уви, резултат нямаше. Ето и сега, като лизна от течността в колбата, оказа се, че тя все още няма вкуса нито на млечния, нито на бадемовия шоколад…

Разочарован, той изключи апаратурата и излезе. Чакаше го РЕДУТ, чакаше го борбата с вражеските замисли на леля Гица.

Изтича към кооперация „Лале“ и светкавично се понесе по стълбището към тавана, уверен, че в този час на нощта Йогата е в „Нострадамус“. Даде условния сигнал и след няколко секунди желязната врата се открехна пред слабото и очилато лице на Йогата.

— А, ти ли си! Влизай, влизай, докато не ми е избягала звездата.

Проф. Кънчо влезе. Намираше се в „Нострадамус“, астрологическата обсерватория на йогата, носеща името на великия средновековен астролог.

Небеса, каква бездна лежеше между „Хелиополис“ и „Нострадамус“! Колкото лабораторията на проф. Кънчо беше образец на средище на научната мисъл, толкова „Нострадамус“ носеше белезите на метафизиката. Там — строг изследователски метод, тук — черна магия; там — епруветки, тук — чинийки със стрити гарванови пера; там — електрически апарати, тук — препарирани кукумявки… Единственото научно пособие тук беше телескопът, който бащата на Йогата беше донесъл от Москва.

Без да обръща внимание на нощния си гост, Йогата се настани под телескопа и насочи тръбата през прозорчето към звездното небе.

— Какво гледаш? — попита проф. Кънчо.

— Звездата Алфа Ромео.

— Алфа Ромео е марка на спортен автомобил, бе!

— Е, нищо, ще и измисля друго име, например… мм… Алфа-Гошо!

Завист боцна проф. Кънчо. Алфа-Гошо! Това звучеше величествено. Помисли си, че ако един ден открие шоколад от царевица, ще го нарече „цар-шоко-Кънчо“.

— И какво казват звездите тази нощ? — попита той.

— Звездите казват, че утре ние ще намерим най-великите футболисти на всички времена.

Тия думи върнаха проф. Кънчо към действителността. Той промърмори:

— Знаеш ли, че леля Гица е видяла позивите и се е заканила, че ще ни обади в Народното събрание? Преди малко тя беше у нас и утре сутринта татко ще дойде в сборния пункт и сигурно ще арестува РЕДУТ.

Йогата замислено издуха стъклата на очилата си:

— Видя ли? — забеляза той. — Аз ти разправях да не пишеме нелегални позиви, а ти… Какво ще правим сега?

Проф. Кънчо се огледа конспиративно и прошепна няколко думи в ухото му.

— Не е лошо! — рече Йогата. — Но хайде да побързаме, докато не си е легнал Моторетката!

Затвори прозорчето, сви телескопа и тъкмо да излезе, забеляза вниманието, с което проф. Кънчо наблюдаваше препарираната кукумявка.

— Как вървят твоите опити? — попита той.

— Криво-ляво — отвърна проф. Кънчо. — До една-две седмици сигурно ще имам вече цар-шоко.

— А аз мога вече да чета мисли отдалече.

— Това не е научно!

— Може да не е научно, ама е вярно! Скоро ще направя публична демонстрация.

Излязоха. Йогата заключи желязната врата на „Нострадамус“ и се спусна надолу. Леля Гица оставиха на мира.

6.Тревожно утро в квартал „Редут“

На 10 юни сутринта старшина Марко стана рано, взе фотоапарата и излезе на пръсти, за да не събуди доктора и синовете. „Докторът“ беше самата Веса, красивата жена на старшина Марко и още по-красива майка на проф. Кънчо и Митко Пеле. Откакто си взе дипломата за лекарка, старшината й вика само „докторе“…

Навън кварталът още дремеше, та старшината можа спокойно да разгледа разлепените нелегални позиви. Всички си бяха на място, очевидно залепени със здраво лепило, защото не можа да махне нито един.

Като се увери, че други произшествия в квартала няма, старшината се упъти към „Лале“, където призованите от тайнствения РЕДУТ трябваше да се съберат в осем часа.

На третия етаж го посрещна леля Гица:

— Аа! Ето ви най-после! Елате, елате!

Тя го въведе в стаята. Под мощната й 129-килограмова снага железобетонният блок се тресеше до основи. Тя посочи двора под прозореца:

— Ето тук се събират моите мъчители. Всяка сутрин, всеки следобед! И карат кънки! Кой знае какво ми готвят сега!

Без да обръща внимание на вайканията й, старшина Марко изгради позицията си. Нагласи фотоапарата върху перваза и насочи обектива му точно към двора. След това придърпа завесата, като остави тънка ивица за наблюдение. Клопката беше готова, оставаше да се появи звярът.

Часът беше 7:30. И дворът пуст.

Стана 7:35. Нищо. Старшина Марко търпеливо чакаше.

7:45. Внезапен шум. От вратата на кооперацията изскочи Йогата. И докато старшина Марко щракне с фотоапарата, Гошо пресече двора и изчезна в улицата. Милиционерът се поуспокои: щом като излиза, този дангалак едва ли има нещо общо с позива…

7:50. Нищо.

7:54. Нещо става! Външната врата на двора се открехна, показа се крак, после корем и накрая една глава, която крадешком се огледа наляво-надясно.

Старшината едва не ахна: този долу бе телевизионният режисьор другарят Антон Антонов! Нима и той?… Но да, ето другарят Антон Антонов влезе в двора, погледна тук-там, надзърна в прозорчето на мазето, в гаража и като не видя никого, чисто и просто се скри зад бараката. Но — щрак! И другарят Антон Антонов остана на лентата.

7:59. Ново раздвижване. Пътната врата се отвори и влезе не кой да е, а полковник о.з. Храбров, мустакат и храбър. Той също се огледа, позамисли се и накрая влезе в бараката. Преди това обаче — щрак! той също беше запечатан от фотоапарата.

7:59 и 30 секунди. Пътната врата изскърца. Старшината настръхна.

8 часа! Времето на позива! Коя ли ще е следващата жертва? Без всякакви предпазни мерки от улицата дойдоха инж. кака Вера и инж. бате Ники, водейки за ръце едно мургаво момче с черни очи и бенка на бузата (виж рис. 7)4. Апаратът щракна.

Тримата се повъртяха из пустия двор и седнаха под прането.

Часът стана 8:05. После 8:10. Старшина Марко чакаше. Ала нищо не се случваше; никой не идваше, никой от скритите не даваше признаци на живот. Той реши, че моментът за действие е настъпил. Рязко разтвори завесата, извика:

— Стой! Не мърдай!

След пет секунди беше долу.

Тримата изумени гледаха този изскочил изневиделица старшина. А той като фокусник, който играе интересен номер, високо произнесе:

— Другаря Антон Антонов, излезте!

Режисьорът се изправи зад бараката и мина напред. Момчето с черните очи зяпна от изненада. А старшината, доволен от ефекта, почука на дъсчената врата:

— Полковник о.з. Храбров, излезте!

Вратата решително се отвори, показаха се страшните будьоновски мустаци.

— Протестирам! — извика о.з. Храбров. — Нямате право!

— Спокойно! — отвърна старшината. — Моля, застанете под прането!

Скупчени около ризите и гащите, задържаните чакаха, потънали в мрачно мълчание. Старшината ги изгледа от глава до пети.

— Какво правите тук? — попита той. — И защо се криете?

О.з. Храбров и другарят Антонов не отвориха уста, само момчето с бенката каза:

— Аз съм Бобо Черното око и дойдох, защото искам да участвувам в страховитото отмъщение на РЕДУТ. И не куцам, и имам обща бележка 5.75. Само че свидетелството ми е в Пловдив.

— Точно така — добавиха инж. кака Вера и инж. бате Ники. — А ние го придружаваме.

— Хм, хм… — прецеди през зъби старшина Марко. — А къде е този РЕДУТ?

Никой не знаеше това.

— Ще узнаем, ще узнаем! — рече старшината. — А сега, моля, елате всички с мен! За малка справка.

На третия етаж леля Гица видя как старшина Марко повежда арестантите към управлението, глътна цяла череша и се задави от удоволствие.

7.Селекция или как се подбират играчи — първи кръг

Влади Моторетката също видя арестантите. Спотаен зад колоните на зала „Фестивална“, той ги съпроводи с поглед, докато изчезнаха.

Повече от 40 минути бе прекарал тук, дебнейки всяко движение пред кооперация „Лале“. Задачата му бе много отговорна: той бе длъжен да спира всички некуцащи момчета, които идваха на оповестения от позива сбор, и да ги отправя към Бункера. Този стратегически ход се оказа блестящ…

След като се увери, че старшина Марко е на безопасно разстояние, Влади хукна към скривалището. Пред входа го посрещна проф. Кънчо.

— Какво става?

— Всичко е бомба! Арестувани са полковник о.з. Храбров, другарят Антон Антонов, двамата инженери, дето правят роботи, и едно момче с тях, не знам как се казва, има бенка на бузата.

— Знаменито! — каза проф. Кънчо. — Сега вече можем да почнем селекцията. Да знаеш колко народ се събра! Страхотен отбор ще направим!

Влязоха в Бункера. В полумрака на подземието се движеха някакви момчета, шумяха и размахваха бели листове.

— Тишина! — извика проф. Кънчо. — Тишина! Чуйте ме добре!

Кандидатите млъкнаха. Проф. Кънчо подхвана:

— Сега тук има 47 кандидат-футболисти. На нас ни трябват само седем играчи, защото си имаме вече четирима, и още три резерви, значи всичко десет души. Писмен изпит няма да се полага, защото няма време. Ще има два кръга. Първи кръг: преглед на свидетелствата и въпроси за интелигентност! Втори кръг: разни състезания по футбол. Ако искате да знаете, това се казва селекция. Хайде сега един по един минавайте пред журито и си показвайте свидетелствата. Двойкаджии и тройкаджии не приемаме. Остават само най-високите бележки и дето знаят немски.

— А с френски не може ли? — попита някой.

— Не може. Мюнхен е в Германия. По френски ще приемаме, когато шампионатът се състои в Париж. Хайде, номер първи!

Журито, настанено пред входа, се състоеше от проф. Кънчо, Гошо Йогата и Влади Моторетката. Андреа и Митко Пеле бяха роби-асистенти.

Първо напред пристъпи едно малко като фъстъче момченце с бретонче на челото. Имаше сини очи, бели коленца и изглеждаше съвсем малолетно: липсваха му сума зъби. Като видя обаче свидетелството му, журито си глътна езика: отгоре до долу като тумбести войничета се бяха наредили само шестаци!

— Хм… — поизкашля се проф. Кънчо. — Немски знаеш ли?

— Знам.

— Какво играеш?

— Център-нападател — леко изфъфли момченцето през беззъбата си уста.

— В кой клас си? — обади се Влади Моторетката.

— Минах за втори.

— Млечни зъби не приемаме! Ние съставяме национален отбор, а не детски ясли. Да те няма!

Фъстъчето едва не се разплака, но не мръдна от мястото си.

— Чуваш ли? — извика Влади. — Хайде, беж!

Кандидат № 1 се отдръпна встрани, загледан със завист в останалите момчета.

Защо Влади го отряза така безцеремонно? Много просто: той нямаше намерение да отстъпи никому мястото си на център-нападател на отбора!

— Следващият! — провикна се проф. Кънчо.

Пред журито застана един дългуш с неизрязани нокти и неумит врат. Свидетелството му сочеше тройки и двойки.

— Не може! — отсече журито. — Друг!

Третият не знаеше немски и също отпадна. Четвъртият се чудеше коя е третата планета на слънчевата система и не бе приет. Петият, шестият, седмият… Кандидатите минаваха и никой не отговаряше на условията. Дойде ред на № 17.

Беше едно тънко момче и като го видяха, всички се засмяха, защото цялото му същество бе усмивка. Усмихваха се неговите очи, бузи, брадичка, а устата му, голяма, се усмихваше дъгообразно от едното до другото ухо (виж рис. 8)5. Свидетелството му бе шарено — от тройки до шестаци. Той заяви, че се нарича Льонка Пантерата, че знае малко немски и че е най-големият вратар на републиката.

— Дали си голям вратар, ще видим после — забеляза проф. Кънчо. — А сега да проверим дали си умен, защото на нас не ни трябват глупави играчи, нали?

— Не — каза Льонка и се засмя. — Не ни трябват.

— Защо се хилиш, бе? — попита Влади.

— Така — отвърна Льонка Пантерата и се засмя.

— Добре. Кажи сега, коя е най-високата планина в света?

— Чонгмолунгма — отвърна без колебание Льонка.

— Коя е третата планета на слънчевата система? — попита Йогата, уверен, че този смехурко няма да отговори на този космически въпрос, но Льонка мигновено отвърна:

— Земята.

Журито се вгледа по-внимателно в кандидата. Последва друг въпрос:

— Кой е най-великият футболист на всички времена?

— Лев Яшин.

— Не е вярно! — провикна се Митко Пеле. — Най-великият футболист на всички времена е Пеле от Рио де Жанейро!

Льонка Пантерата се ухили:

— Да, ама Лев Яшин е вратар, аз също съм вратар и затова Лев Яшин е най-великият играч на всички времена.

Митко Пеле не възрази, засрамен.

— Колко конски сили има Москвич 412? — попита внезапно Влади Моторетката.

— Москвич 412 има 55 конски сили, Волгата — 72, Фиат — 125, Фолксваген — 45 — изпя, без да му мигне окото, Льонка Пантерата.

Журито, онемяло, слушаше отличните знания на кандидата, които, честна дума, бяха предостатъчни за национален футболист. Проф. Кънчо заяви, че №17 е издържал първия кръг по умност и да чака вън. Льонка скочи на стъпалата, лек и гъвкав, й застана срещу фъстъка с млечните зъби.

Селекцията продължи. Кандидатите безпощадно отпадаха…

Докато в Бункера остана последният: №49!

Този кандидат беше много живописен: едър, набит, с червени гащета и фанелка. Носеше футболни обувки, а на главата си — жокейско шапче с надпис ТОТО. Фигурата му имаше всичките белези на оживена спортна дейност: цицини по челото, синини по ръцете, рани по коленете. А веждите му бяха вдигнати нагоре и му придаваха вид на учудено глупаче. (Виж рис. 11)6

— Име и презиме? — попита проф. Кънчо.

№49 се приближи лениво до журито, сякаш му правеше огромна услуга, че изобщо се явява на изпита.

— Тото Тотото — отвърна небрежно той.

— Свидетелство?

— Немам.

— Че как така?

— Така! Аз не ходя на училище.

— Защо? — запита все по-учуден председателят на журито.

— Защото не ми се учи… Аз съм футболист, а не зубрашка коза като вас.

Влади веднага скочи и протегна юмруци.

— Ей, да не обиждаш, че знаеш ли?

— Какво да знам?

— Като ти фрасна една по китарата, ще видиш какво?

— Фрасни, де!

Влади замахна, но преди да разбере какво става, той получи удар под брадата и се намери на пода.

— Стига! — извика проф. Кънчо.

Влади се овладя, треперящ от гняв, но Тото Тотото не мирясваше:

— Вие сте баби, а не футболисти! Само кълвете за шестици: зуб, зуб, зуб!, а един гол не можете да вкарате! Ако искате да имате най-силния отбор на света, требва да ме вземете мене, а после ще ви доведа и други, все като мене!

Предложението беше съблазнително. Та как да не искат да имат най-силния отбор на света? Но чак с хора без свидетелства!… Проф. Кънчо попита:

— Къде си играл досега?

— В СТРАХИЛ ВОЙВОДА, ОКЕАН, УРАГАН, КОСМОС…

— Защо ги напусна?

— Защото не ми купуват ковбойски колан.

— Защо не ти го купят родителите ти?

— Защото са разведени и аз живея у вуйчо.

Отговорът натъжи журито. Та има ли нещо по-страшно от това, да си нямаш татко и майка? Проф. Кънчо се посъветва полугласно с членовете на журито:

— Да го приемем, а? Хем ще го превъзпитаме…

Влади Моторетката, който още чувствуваше удара под брадата, промърмори:

— Добре, ама нека преди това му зададем въпроси за умност, защото иначе не е честно пред другите!

— Не виждаш ли, че е тъп като галош? — забеляза Йогата. — Сигурно не знае и да чете.

— Да опитаме! — каза проф. Кънчо.

Опитаха. Дадоха на Тото Тотото вестник „Септемврийче“ и му предложиха да прочете заглавието. Той бавно засрича: „Се-трен-вий-че!“, след което гордо изгледа журито, сякаш бе прочел „Война и мир“.

— Е, добре — рече великодушно проф. Кънчо, — сега ще ти зададем няколко въпроса за умност.

— Само че да са лесни — отвърна кандидатът, — защото не обичам да си уморявам много мозъка.

Митко Пеле бързо попита:

— Кой е най-великият футболист на всички времена?

— Тото Тотото — отвърна Тото Тотото, без да му мигне окото.

Вторият въпрос зададе Влади Моторетката:

— Кой е най-великият революционер на България?

Тото Тотото мисли, мисли, та чак капчици пот избиха по цицинестото му чело, но най-после се сети и с радостна усмивка отговори:

— Левски-Спартак!

— А сега още един въпрос — каза Йогата. — Коя е третата планета на слънчевата система?

Очите на Тото Тотото едва не изскочиха:

— Каквоо? — ревна той.

— Питам: коя е третата планета на слънчевата система, като се брои от слънцето навън.

Тото Тотото се разгневи страшно:

— Ама вие кодош ли си правите с мене, бе? Прочетох ви цял вестник, казах ви кой е най-великият революционер на България, кой е най-великият футболист на всички времена, а сега искате да ви разправям за някаква си планшета! Не! Аз си отивам! И нека ви пердашат всички отбори! Ще ида в съседната махала! Много ви здраве.

И си тръгна. Спря го гласът на проф. Кънчо:

— Добре де, добре! Може и без планети. Хайде, остани!

Без да се обръща, Тото Тотото попита:

— Ще ми купите ли ковбойски колан?

— Ще ти купим — отвърна председателят на журито.

— Ще ме водите ли два пъти седмично на кино?

— Ще те водим.

— Ще ми прочетете ли гласно книгата „Конникът без глава“

— Ще ти я прочетем.

— Ще ме черпите ли всеки ден сладолед от малини?

— Ще те черпим.

— Е, добре тогава, оставам! — каза той великодушно. — Но ако ме ядосвате много, ще си вървя, добре да знаете!

С тия ултимативни думи завърши изпитът и на последния кандидат. Както виждате, от 49 души препятствията на първия кръг преодоляха само двама: Льонка Пантерата и Тото Тотото. Това бе слаб резултат и журито реши в близки дни да проведе нова акция за набиране на играчи.

Сега предстоеше вторият кръг на селекцията — практическите изпитания, които можеха да се състоят само в стадион. Най-близо се намираше стадиона на ЦПК ПЛИСКА и всички редутабли и кандидати хукнаха натам.

На двайсетина крачки зад тях потичваше с мъничките си крачка и бели коленца фъстъчето с бретона, което Влади бе нарекъл Млечния зъб…

8.Селекция — втори кръг, и едно злокобно предупреждение

Докато в Бункера се провеждаше първият кръг, старшина Марко разпитваше задържаните и се мъчеше да откопчи нещо около нелегалния позив. Уви, усилията му останаха напразни. Никой не знаеше какво е РЕДУТ, къде се намира и какви са неговите цели.

Инж. кака Вера и инж. бате Ники се кълняха, че са се отзовали на позива единствено, за да покажат на Бобо Черното око къде е кооперация „Лале“ и да го свържат с неизвестния РЕДУТ.

Режисьорът другарят Антон Антонов упорито твърдеше, че е искал да се запознае с този тайнствен РЕДУТ от чисто сценарни, филмови и телевизионни съображения. Какво обаче се крие зад тия съображения, той не пожела да признае.

И само полковник о.з. Храбров отказваше да даде каквито и да е показания и заплашваше старшината, че ще мобилизира всички запасняци от ЦПК ПЛИСКА и ще направи на пух и прах този мърляв кабинет заедно с неговото съдържание.

В края на краищата разпитът се изроди в яростна дискусия около неделните мачове за първенство в групата на майсторите. Оказа се, че всички присъствуващи, включително инж. кака Вера, не само знаят как ще завършат срещите, кой играч по колко гола ще вкара, как в понеделник заран ще изглежда таблицата на първенството, но и, което е по-важно, всеки е готов да се пожертвува за своя любим отбор само и само този любим отбор да стъпи на шията на другите отбори.

Спорът продължи пет часа и половина. През тия триста и трийсет минути бяха изречени по същество следните ценни мисли:

Другарят Антон Антонов: — ЖСК СЛАВА ще изяде с парцалите ПЛИСКА, защото ПЛИСКА не е никакъв отбор, а сбирщина от разглезени ритнитопковци. Само нашите!

Полковник о.з. Храбров: — ПЛИСКА ще изяде с парцалите ЖСК СЛАВА, защото ЖСК СЛАВА не е никакъв отбор, а банда ритнитопковци. Само нашите!

Старшина Марко: — БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ ще изяде с парцалите ЖСК СЛАВА и ЦПК ПЛИСКА, защото те не са никакви отбори, а ясли с ритнитопковци. Само нашите!

Инж. кака Вера и инж. бате Ники: — ВИСШИСТ ще изяде с парцалите един след друг и СЛАВА, и ПЛИСКА, и БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, защото всички те не са никакви отбори, а неграмотни ритнитопковци. Само нашите!

След като тия любезности бяха повтаряни в продължение на триста и трийсет минути, старшина Марко прекрати дискусията и авторитетно отсече:

— Моля незабавно да напуснете този кабинет, защото ми трябва за семинар. И ако някой от вас попадне по следите на РЕДУТ, моля да изпълните своя дълг. Ще чакам вашите съобщения.

Разделиха се ужасно изнервени.

Както обикновено о.з. Храбров отиде на стадиона, където трима поливачи лениво въртяха маркучи над тревата. И както обикновено той се зае да ги учи как да поливат, защото, нали, от умелото поливане извънредно много зависи дали тревата ще расте в правилна посока, а от посоката на тревата извънредно много зависи посоката на бомбения шут на „златната обувка“.

Тогава съзря редутаблите. Те се приближаваха, леко смутени от неговите огромни мустаци. Много от тия хлапета той бе срещал неведнъж из квартала, но никога не бе им обръщал внимание, защото не виждаше в тях надежда за бъдещи футболни кадри.

Групата мълчаливо го наобиколи. Напред пристъпи едно чорлаво момче с леко вирнато носле.

— Добър ден — рече то със спокойно достойнство.

— Добър ден — избоботи недоверчиво о.з. Храбров. Какво има?

Момчето учтиво подаде десница:

— Аз съм професор Кънчо, капитан. Ние сме футболисти и ви молим да ни разрешите да тренираме във вашия стадион.

— Футболисти? Тъй, тъй! И от кой отбор?

— Ние… — замънка проф. Кънчо, — … ние… от никакъв отбор… Ние сме чисти футболисти.

Полковник о.з. засука мустак:

— Не може! — каза той. — Тук ритат само златни обувки от ЦПК ПЛИСКА.

— Ама ние ще тренираме, когато златните обувки няма да са тука.

— Запишете се най-напред в нашия отбор, па ще видим! — рече полковникът о.з.

— А ако не искаме във вашия отбор? — обади се Влади язвително.

— Щом като не искате, ще се махнете от нашия стадион, защото газите тревата.

— Много важно! — провикна се Влади. — Ще минем и без вашата трева! Долу тревата! Долу златните обувки!

Възмутен, полковникът о.з. посегна към викащия, но Влади бе вече далече и продължаваше да крещи:

— Долу златните обувки, дето не можаха да бият Перу! Долу!

Редутаблите хукнаха към изхода. Последен изчезна Млечния зъб.

В Големия стадион изобщо не можаха да влязат: железните крепостни порти и дебелите бетонни стени го пазеха и от бронирани дивизии.

Отидоха в По-малко големия стадион. Тук също игрището беше съвсем пусто и само един самотен бегач на дълги разстояния обикаляше пистата с изплезен език. Този път влязоха в канцеларията. И излязоха с провесени носове.

И дълго редутаблите обикаляха столичните стадиони с надежда, че ще им разрешат да тренират, и навсякъде един и същи отговор:

— Само ако станете наши членове!

Привечер, съсипани от умора, скитайки безцелно из Парка на свободата, те се озоваха в една буренясала поляна до железопътната линия, където маневрираха локомотиви. Излегнаха се на сгурията, обзети от мирова скръб. Недалеч от тях седна и Млечния зъб, който упорито ги бе следвал през целия ден.

Проф. Кънчо горчиво въздъхна:

— Разбрахте ли сега защо ги пердашиха в Мексико?

— Да — отвърна Митко Пеле, — защото си нямаха Пеле.

— Не — каза проф. Кънчо, — а защото ТЕ се надуват. ТЕ си мислят, че като си имат златни обувки, могат без нас. Но ще видят ТЕ, като станем световни шампиони, на колене ще ни молят да играем в техните стадиони! И даже с автобуси ще ни возят, но тогава ние няма да искаме!

— А къде ще играем дотогава? — попита Влади.

— Да, къде? — повтори Йогата меланхолично.

Като далечно ехо на въпроса отвърна Андреа:

— Тук!

Тази думичка отначало не направи впечатление, но постепенно тя проникна в съзнанието на редутаблите.

— Вярно! — прошепна проф. Кънчо.

— Ама, разбира се! — добави Йогата.

А Влади Моторетката скочи, преметна се през глава, закрещя:

— Ураа! Имаме си стадион! Ураа! — Очите му блестяха като очите на Йогата в момент на четене на задачи през корица. — Хайде да си го направим истински, а? Искате ли?

Искаха!

И закипя титаничен труд.

Влади Моторетката пърпореше като моторетка по терена и почистваше земята от тръни и бурени. Тото Тотото изтръгваше огромни камъни, които Льонка Пантерата, ловеше с безумни плонжове. Гошо Йогата методично запълваше ямите със сгурия, а Митко Пеле ги покриваше с трева. Андреа носеше вар от близките постройки и очертаваше границите на игрището. А проф. Кънчо, истински капитан, тичаше навсякъде — в центъра, по крилата, към тъч-линията, и ръководеше целия сложен строеж също като при решаваща футболна среща.

Накрая забиха по два кола за врати и — готово!

Потни, прашни, с изподрани ръце и крака, редутаблите разглеждаха влюбено стадиона, който бяха направили със собствените си ръце, и знаеха: той е най-хубавият в света!

— Как ще го наречем? — попита някой.

Отговорът дойде веднага. От Гошо Йогата:

— „Океанът на бурите“! Като на Луната!

Всички повториха в себе си: „Океан на бурите“! Звучеше космически величаво. И несъкрушимо!

— Бомба! — възкликна Влади. — На стадион с такова име никой никога не може да ни победи!

— Никога! — повтори тихо проф. Кънчо и това беше клетва.

Седяха те върху изравнената сгурия — четирима редутабли и двама кандидат-редутабли — и се гледаха нежно, и чувствуваха, че са вече отбор, велик отбор.

— Е — обади се пак Влади, — сега вече можем да направим втория кръг на селекцията, за да видим дали кандидатите знаят да играят футбол.

— Ами че нали видяхме вече! — отвърна проф. Кънчо. — Те играят много хубаво.

И всички си спомниха как Льонка Пантерата като пантера ловеше тежките камъни, все едно че спасява опасни голове, как Тото Тотото изритваше огромните храсталаци, които като топка летяха надалече… Да, няма никакво съмнение — те са отлични футболисти. Проф. Кънчо тържествено каза:

— Който е съгласен да приемем кандидатите в ННФК РЕДУТ за вечни времена, да гласува!

Вдигнаха ръце. Встрани срамежливо гласува и Млечния зъб.

Проф. Кънчо стана и блажено се протегна:

— Е, хайде сега да си вървим, а утре точно в осем часа да сме тук, за да почнем изпълнението на план-графика.

Тогава именно стана онова, което редутаблите не биваше да допуснат и което щеше да има съдбоносни последици не само за РЕДУТ, но и за цялата ни махала.

А се случи следното: Млечния зъб, който си седеше кротко встрани, се приближи до проф. Кънчо и тъжно попита:

— А мене няма ли да ме вземете?

— Ама ти не разбираш ли български? — обади се Влади. — Нали ти казахме, че бебета не приемаме?

Млечния зъб подсмръкна и очите му се овлажниха:

— Но аз не съм бебе, имам само шестици! И много хубаво ритам топка. И зная биографиите на всички български революционери и даже на Индже Войвода и Митко Палаузов, и зная наизуст имената на всички планети от слънчевата система: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон, и марките на всички самолети зная: Миг, Ту, Фантом, Каравела, Мираж, Боинг, Старфайтер, Ил 18, Ил 19, Ил 20, Ил 21…

— Ил 144 — подсказа Льонка Пантерата.

— Да, Ил 144, Ил 145, Ил 146… — продължи обнадежден Млечния зъб. — Моля ви се, приемете ме! И ако искате, отначало аз само ще тичам подир топката, когато излиза в аут, за да я връщам на вратаря!

— Не! — отсече проф. Кънчо. — Не! Журито вече реши. Догодина, като пораснеш, можеш пак да кандидатстваш.

— Но нали и Митко е малък — проплака Млечния зъб.

— Да, но аз съм Митко ПЕЛЕ! — каза гордо Митко Пеле.

Млечния зъб остана няколко секунди неподвижен, с насълзени очи и треперяща брадичка, после изведнъж обърса сълзите с юмрук, присви устни и гневно изрече:

— Добре! Нека! Но после да не ви е яд, защото, щом като не ме искате, аз сам ще си съставя отбор и ще го направя световен шампион и даже шампион на цялата слънчева система! А вас ще ви спукам от бой!

Обърна се и тръгна, мъничък като фъстък, с бели коленца и дръзко изправена, добре сресана глава.

Но никой, никой не обърна внимание на това предупреждение, никой, дори Гошо Йогата, който разбираше от прокоби…