Гол от засада

1.Горчивите плодове на свръхславата

Настъпи 8 август — първият ден от третия месец на ННФК РЕДУТ.

През нощта след юбилея бе валяло и сега времето беше идеално за тренировка: чист и прохладен въздух, отъпкана сгурия.

Както обикновено пръв в „Океана на бурите“ дойде проф. Кънчо. Сам. Половин-защитникът №6 бе останал в къщи с болки в корема от вчерашното преяждане с торти и сега гълташе рициново масло под грижите на ККДЖЗЗМФ.

Проф. Кънчо също чувствуваше корема си готов да се пръсне, но съзнаваше, че тренировката е неотложна: предстояха сума ти мачове със съседните махали. Той седна пред трибуната и зачака, разсеяно оглеждайки терена.

Уви, „Океанът на бурите“ не беше онзи чист, спретнат, разчертан с бели линии и ограден със зелен плет стадион от първите дни. Зеленият плет вехнеше и се оголваше, от белите линии нямаше следа, по терена се въргаляха мазни хартии, празни бонбониери, консервени кутии… Капитанът на РЕДУТ въздъхна, но не можа да се разбере — от мъка по стадиона или от налягането в стомаха…

Скоро, макар и със закъснение, пристигнаха Сисулу Софийски и Ухуру Неандерталска. Те също имаха нездрав вид и особено маймуната, която мъчително пъшкаше и мръщеше човекоподобната си муцунка.

В девет и половина в стадиона се промъкна Андреа, а минута след това зад оградата доста шумно спря едно пьожо и стовари Дани Берлински, подкрепян от баба Зора.

— Защо закъсня? — попита проф. Кънчо.

— Бях на люлейките — отвърна небрежно Дани. — В Западналия парк.

— Когато има тренировки, не се ходи на люлки! — нахока го вяло капитанът. — И не се казва Западналия, а Западния парк.

Льонка Пантерата, който обикновено влизаше в стадиона с двойно салто, този път едва се дотътри, мрачен, сякаш бе погълнат тройна доза хинин.

— Хайде да почнем — рече той, — защото ония Млечни зъби хич не ми се харесват. Моите батета ми казаха, че Млечните зъби са пердашили всички отбори оттатък и че били непобедими.

При друго време тия думи биха предизвикали безпокойство, сега те бяха отминати без внимание дори от проф. Кънчо.

— Не бой се! — забеляза той лениво. — На наша страна е научно-техническият прогрес. Ще видиш след малко.

Дойдоха Бобо Черното око и Иво Кръстничето, сънни, с надути тумбаци, а Йогата се яви чак в десет часа. Без всякакво стеснение той съобщи, че днес ще остане на тренировка само един час, защото мистер Сенко пристига от Америка и трябва да отиде на летището да го посрещне.

В единайсет часа внезапно се появи Митко Пеле, пожълтял и с изцъклени очи — последица от консумацията на рициновото масло. Липсваха само Тото Тотото и Влади Ракетата. Да се чака повече не можеше и капитанът реши да пристъпи към тренировката.

— Другари редутабли! — каза той. — Сега ще се запознаем с научно-техническата революция в условията на футболната игра. — Той извади Интердут от кутията, раздаде слушалките, а сам пое предавателя.

Ухуру също получи стъклена капсула, която пъхнаха в ушето й. Отначало тя се опита да я махне, но като чу в нея гласа на проф. Кънчо, захласнато разшири очички.

— Внимание! — подхвана капитанът пред микрофона. — Отсега нататък няма да играете както ви скимне, а ще се подчинявате на нарежданията, които ще давам чрез Интердут. Аз зная най-добре кой да напредне, кой да отстъпи, кой да стреля в противниковата врата. Аз ще диктувам какво да правите, вие ще правите, каквото ви диктувам! Разбрано? Вдигнете ръце в знак, че ме чувате!

Всички вдигнаха ръце, с изключение на Ухуру, която се клатушкаше като пияна горила и бъркаше с пръст в ушето си.

— Хайде да направим един опит! — каза проф. Кънчо. — Льонка, вземи топката и бий към центъра.

Льонка взе топката и я отпрати към централната зона.

— Йога, приближи се до топката и я подай на Сисулу!

Йогата се приближи до топката и я подаде на Сисулу, който изчака следващото нареждане.

— Сисулу, вдигни пред противниковата врата, а там да чака Дани и да стреля в мрежата!

Стана точно както заповяда капитанът. Сисулу вдигна идеално пред вратата, а изтичалият край дирека Дани незабавно стреля в мрежата. Гол!

Този неспасяем, математически изчислен, електронно изработен гол мигновено разсея вцепенението, което сковаваше редутаблите. Те се разтичаха по терена, запрегръщаха голмайстора, после наобиколиха капитана и радостно започнаха да обсъждат перспективите, които Интердут откриваше пред тях.

— Сега никой вече не може да ни спре! — викаше Сисулу.

— Сега ние пребием всички футболи на трета планета! — крещеше Дани Берлински. — Да дивее Интердут!

— Да живее! — поправи го проф. Кънчо.

— Да живее научно-техническата революция! — ревеше Митко Пеле.

Само Льонка недоверчиво се мръщеше, макар че електронният гол му направи голямо впечатление.

— Хайде да направим още един опит! — предложи той. — Ама сега отбранителен.

Направиха опита. Диктувайки по микрофона, проф. Кънчо нареди на Бобо да напредне към вратата на Льонката, там да излъже Йогата, да върне малко назад и да остави топката на Иво, който да шутира с всички сили във вратата. Веднага обаче той предупреди Льонката, че Иво ще стреля. За вратаря това бе достатъчно. Без да се колебае, той се хвърли в краката на Иво, преди още топката да е долетяла до него, и така осуети стопроцентов гол.

Нови възторзи заляха стадиона. Редутаблите грабнаха своя любим капитан и го запремятаха във въздуха.

В същия миг слушалките им бяха пронизани от страхотен писък:

— Са-мо Ре-дут! Са-мо Ре-дут!

Погледнаха: Ухуру бе грабнала микрофона и скандираше бойния възглас, като ритмично подскачаше на място. Опитаха се да отнемат микрофона от ръцете й, тя започна да драще. Когато най-после й го изтръгнаха, тя измъкна стъклената капсула от ушето, пъхна я в устата и я глътна.

Това беше твърде некрасива постъпка от страна на една човекоподобна и редутаблите дълго обсъждаха как да приберат тъй нужната слушалка. Имаше само едно средство, сещате се какво… Операцията възложиха на Сисулу. Той трябваше да даде на маймуната рициново със сироп, а след това да следи внимателно тоалета й…

Докато ставаха тия разправии, в стадиона се появи Тото Тотото. Едва го познаха. И как ще го познаят, когато на главата си вместо шалчето с надпис ТОТО той носеше почти офицерска фуражка с червени кантове? На пояса му лъщеше великолепен ковбойски колан със златна тока, а на устните му висеше цигара.

Той се приближи до редутаблите, смукна от цигарата, издуха дима и едва тогава немарливо докосна козирката с два пръста. Никой не отвърна на поздрава.

— Как ме намирате, а? — каза той самодоволно и показа колана. — Истински американски, от Лос Баламос.

Проф. Кънчо не си даде труд да му каже, че градът не се нарича Лос Баламос, а Лос Аламос и сухо попита:

— Откъде идеш?

Тото пуфна с цигарата:

— Оттам.

— Къде „оттам“?

— Не е важно. — И пак пуфна.

— Нали знаеш, че на редутаблите е забранено да пушат!

— Аз не съм вече цял редутабъл — отвърна Тото.

— Защо?

— Защо ли? — ядоса се Тото. — Защото, помните ли какво ми обещахте, когато ме поканихте да вляза в РЕДУТ? Да ми купите ковбойски колан. А вие никакъв колан не ми купихте и само ме лъжете, ужким нямате пари! Вижте какъв колан си имам сега! — Той суетно се завъртя.

Не ще и дума, коланът беше хубав. Тото продължи:

— И на лагер-школа ще ме водят, и ще спя на пружинено легло, и всеки ден ще ми дават пържени картофи.

Мълчание.

— И ми казаха да ви кажа, че ако дойдете с мен, на вас също ще ви дават пържени картофи и ако искате и крем карамел даже!

Проф. Кънчо се изправи и какъвто беше набит и чорлав, се приближи до Тото и процеди през зъби:

— Ти си предател!

— Ей, я не обиждай, че знаеш ли какво?

— Какво?

— Ей това! — извика Тото и перна проф. Кънчо по гърдите.

Проф. Кънчо отвърна. Започна бой.

Наоколо никой не помръдна, оставяйки виновника да си получи наказанието. Единствено Ухуру излезе от равновесие. Тя и без това не понасяше Тото, но като видя как той удря Кънчо, съвсем побесня. Нахвърли се върху него, взе да го драще по лицето, да му скубе косата, пискайки с всички сили: „Са-мо Ре-дут!“ Едва я издърпаха, за да не пречи на двубоя.

Скоро, макар че го болеше корем, проф. Кънчо повали Тото и опря коляно на гърдите му. И тъкмо да го перне по лицето, сети се, че насилието е недостойна проява на цивилизования човек, и отпусна желязната си хватка. Изправи се, каза:

— А сега махай се! И ако още веднъж те видим в „Океана на бурите“, да знаеш, че ще те натупам истински и ще съобщим с нелегални позиви, че си дезертьор!

Тото стана, прибра фуражката си, плъзна поглед върху редутаблите и презрително вдигна рамене:

— Много важно! Нека ви бият Млечните зъби! — И побягна.

Ухуру се спусна да го гони, но Сисулу я спря. Ядосана, тя грабна микрофона и изкрещя:

— Мерси! Данке!

На земята остана една недопушена цигара…

Напрежението от конфликта още не бе спаднало и в стадиона влетя Влади Ракетата. Лицето му бе зачервено, очите му лудо играеха. Бе толкова възбуден, че дълго не можа да пророни дума.

— Къде си бил досега? — попита остро проф. Кънчо.

— Возих се на локо-ко-ко… — изпелтечи Влади, — на локо-ко-ко-мотив! Ей че бомба беше! Вижте! — Той измъкна от джоба си десетина влакови билета. — Това е за вас!

— И ти ли стана дезертьор? — изрече горчиво проф. Кънчо.

— Дезертьор си ти!

— Аз не се возя на чужди локомотиви!

— Локомотивите не са чужди! Ако искаш да знаеш, те са на целия български народ и целият български народ има право да се вози с тях, когато си поиска! Разбра ли? — Влади се обърна към Йогата: — Гошо, ела с мен! Да видиш колко е бомба!

— Не мога — отвърна Йогата. — Бързам за летището. Ще посрещам мистер Сенко.

— Я остави мистер Сенко и ела с мен! Дани, ела и ти! Ще ни покажат сума ти локомотиви с електрически мотори и дизели и даже хладилни вагони, дето возят сладолед!

Дани Берлински отвърна на тази покана по твърде странен начин. Той се приближи до Влади и бавно заговори, като звучно затъркаля „ръто“ зад езика:

— Дрругари рредутабли, аз подлага да заключим Влади Ракета от наш стобор за пет мачове и ако пак се кара на локомотив, да го заключим до край на живот и вечно време!

Влади се изсмя:

— Ти ли бе, германецо ниедин, ти ли ще ме изключваш от РЕДУТ. Ти си фаш…

Не довърши, защото едни страхотен удар по брадата го повали на земята и пред очите му заиграха златни звезди.

Дани отпусна юмрук, наведе се над нокаутирания и започна да брои:

— Айнс, цвай, драй, фир…

Не можа да стигне до десет, защото Ухуру скочи на неговото рамо, вдигна десницата му и изкрещя:

— Са-мо РЕ-ДУТ!

Влади се изправи, разтърси глава като измъкната от корито кокошка и зигзагообразно побегна в гората.

Така завърши този първи ден от третия месец от съществуването на РЕДУТ, денят след тържествения юбилей.

Как ви се струва?

2.Футболна война в нашата махала

Новината за дезертирането на двама от най-видните редутабли, наречени от пресата Тото Платинената обувка и Влади Ракетата, предизвика съвсем неочаквани последици за мира в нашата махала.

Започна се с това, че като чу вестта, леля Гица едва не припадна. Но тя се подкрепи със сто грама вишновка и хукна навън. Три минути по-късно беше при майката на Льонка, после при баба Зора, после в Института по кибернетика при инж. кака Вера, после в поликлиниката при доктор Веса… А след още петнайсет минути ККДЖЗЗМФ в пълен състав маршируваше войнствено към стадион ШИПКА — отряд от амазонки, решени на всичко.

Желязната врата, която обикновено издържа напора на стохилядна запалянковска тълпа, бе пометена и другарките се втурнаха в стадиона.

Полковник о.з. Храбров тъкмо даваше указания на водопроводчиците как да оправят дренажа под тревата. Усети бурята, панически се озърна, понечи да избяга, но беше късно: жените го бяха наобиколили.

— Какво търсите тук, жени? — попита той и засука мустаци за кураж. — Забранено е да се влиза в стадиона без работа.

Опряла ръце на хълбоци, леля Гица прецеди през зъби:

— Къде е нашето пиле?

— Не знам за какво пиле говорите! — отвърна о.з. Храбров. — Вървете си и ме оставете на мира. Зает съм.

— Нашето пиле се казва Тото Платинената обувка и е лява свръзка на ННФК РЕДУТ! — изсъска леля Гица. — Ние знаем, че ти си го подмамил в твоя недоносен отбор. Не ни ли го върнеш до довечера, да знаеш, че камък върху камък няма да остане от този стадион, а тебе, тебе…

— Ще те оженим! — обади се глас.

Дамите се закискаха злокобно:

— Точно така! Ще те оженим за леля Гица!

Полковник о.з. Храбров настръхна. Той отлично разбираше, че тия фурии не само са в състояние да разрушат стадиона, но и като нищо могат да го оженят за леля Гица, която бе уморила досега трима мъже. Той реши да приложи по-гъвкава тактика:

— Слушайте, жени! — каза той. — Ние, военните, сме кавалери и затова ще ви говоря по кавалерски. Вярно, момчето може да е в лагер-школа. И какво от това? Там то ще има легло, храна, възпитатели, треньори. Знаете ли къде живее Тото? В сутерена при оня пияница Петко Бояджията, а напоследък спеше в Бункера. Да! Освен това моят отбор има нужда от млада смяна и…

— Полковниче от запаса! — прекъсна словоизлиянията му леля Гица. — Ако е за гледане на деца, ние знаем по-добре от тебе, как става това. А ПЛИСКА да си търси попълнение другаде! Ние нашите редутабли си не даваме! Това е! И ако до довечера двайсет и един часа нула-нула не ни доведеш момчето, лошо те чака! Сбогом!

Жените се обърнаха и излязоха.

Вторият удар върху враговете на ККДЖЗЗМФ бе нанесен по много по-жесток начин.

Връщайки се от телевизията, другарят Антон Антонов минаваше покрай кооперация „Лале“ и си свиркаше, доволен, че е успял да напише две страници от сценария за съвременната младеж. Неочаквано над него се изля ниагарски водопад. Той изхълца и побягна, но втори поток го накваси окончателно и го превърна в жалко подобие на режисьор. В следващия миг от един вход се подаде нежна ръка с маникюрирани пръсти, сграбчи го за яката и го издърпа в коридора.

Другарят Антон Антонов се видя в двора на „Лале“, заобиколен от другарките на ККДЖЗЗМФ, безмилостни като членки на Великата инквизиция.

— Какво зззначи това? — опита се да извика другарят Антон Антонов, но от устата му излезе жалко писукане.

— Отвличане! — спокойно отвърна леля Гица.

— Това е незаконно! — закрещя другарят Антон Антонов и кихна. — Вие нямате право да отвличате невинни граждани! Това е бандитизъм, заклеймен от Хартата за правата на човека!

— А не е ли бандитизъм да отвличате нашите пилета във вашия невзрачен ЖСК СЛАВА? — обади се доктор Веса.

— Никой никого не е отвличал! Возихме го на локомотив и той остана. Доброволно! Напълно доброволно!

— Стига приказки! — прекъсна го леля Гица. — Нямаме време за разправии. Режисьоре, чуй нашите условия! Сега ти ще напишеш писмо до ЖСК СЛАВА и ще поискаш най-късно до двайсет и един часа нула-нула да освободят Влади Ракетата и да го доведат при нас. Писмото ще предадем ние, а ти ще останеш тук като заложник. И докато не притиснем момчето до сърцето си, ти няма да видиш бял свят! Това е! Казах! Жени, приберете го!

И докато осъзнае какво става, другарят Антон Антонов биде грабнат от осем чифта нежни ръце с маникюрирани нокти и натикан в бараката за въглища. Катинарът щракна. Пред вратата застана на пост една ДЖЗЗМФ с дебела точилка в ръка.

Третата схватка се разрази между само една ДЖЗЗМФ и един представител на четиристранния пакт и стана така:

Горда от постигнатото в борбата с похитителите на редутабли, доктор Веса побърза да се прибере в къщи. Но още с влизането си в хола, тя усети нещо нередно. Старшина Марко седеше изпъчен пред масата и се усмихваше с победоносен вид.

— Къде е Митко? — попита тя. — Мина ли му коремът?

— Нищо му няма — каза той. — Нищо! Юнак е нашият Пеле!

Тя влезе при децата. И дъхът й се пресече.

Познатата малка стая с двете легла, масичката, аптечната, етажерката не бе същата. Стените й бяха облепени с лозунги като САМО БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!, БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, ВОДИ НИ КЪМ СИЯЙНИТЕ ВЪРХОВЕ НА СПОРТА!, етажерката бе покрита с цветни фотографии на Бонди, Меци, Раби и други играчи от поменатия отбор, над аптечната се извисяваше виолетовият флаг на същия отбор…

А на пода, облечен във формата на въпросния отбор, седеше Митко Пеле и бърникаше един огромен барабанлия револвер със седефена дръжка.

Доктор Веса не можа да изпищи — гласът й бе заглъхнал от ужас, но намери сили в себе си да се наведе, да грабне револвера, да смъкне виолетовия флаг и да изскочи навън. Тук вече гласът й се върна:

— Какво значи това? Какво е това безобразие?

Старшина Марко изчака спокойно, усмихна се състрадателно, взе револвера от ръката й, насочи го към гърдите си и дръпна спусъка. Изстрел не последва.

— Виждаш ли? — рече той. — Напразно викаш, докторе! Това е пищовът на дядо Марко от хайдушко време. Не стреля. Патрони няма за него. Нека си поиграе детето.

— Всеки празен пистолет стреля веднъж на сто години! — продължи да вика доктор Веса. — Забранявам ти да го даваш на децата! Забранявам ти! — Тя размаха виолетовия флаг. — А това какво е?

— Не знаеш ли? — Старшина Марко невинно вдигна клепачи. — Това е знамето на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ.

— Какво търси то в стаята на децата?

— Ами че… тяхно си е… На Митко. Митко си е вече наш…

— Ваш?! И откога, моля?

— Ами че, кажи-речи от половин час.

— Тъй значи! Докато ние, жените, спасяваме нашите рожби от попълзновенията на чуждата агентура, врагът се е барикадирал в собствения ми дом и похищава собственото ми дете! Майчице, докъде стигнахме! — И заплака. Заплака с едри и горчиви сълзи.

Старшина Марко никак не понася, сълзи.

— Недей, докторе! — прошепна той и погали жена си по черната коса. — Недей да плачеш! Бива ли? За такава дреболия?

Но докторицата продължаваше да ридае с пълното съзнание, че най-силното й оръжие в борбата с вътрешната агентура са сълзите.

Развръзката на тази трета схватка дойде бързо. Старшина Марко влезе в детската стая, прибра всички лозунги, снимки, флагове и форми и ги хвърли в кофата за смет…

Малко по-късно в махалата се появиха невиждани патрули: жени с червени ленти на ръкавите и на лентите надпис ОТРЯДНИЦИ НА ККДЖЗЗМФ. Те кръстосваха улици, площади и паркове, взираха се в лицата на минувачите и понякога даже ги спираха, за да проверят документите им…

Специален патрул сновеше пред бараката на кооперация „Лале“, откъдето от време на време долиташе жалното кихане на другаря Антон Антонов.

Малко преди двайсет и един часа нула-нула пред Бункера спря джип. От него слезе полковник о.з. Храбров, следван от Тото Тотото с разкошния ковбойски колан на пояса. Двамата влязоха в подземието, където чакаше щабът на ККДЖЗЗМФ в пълен състав.

— Аха, ето ви най-после! — рече леля Гица, като погледна часовника си. — Девет без пет! Тъкмо щяхме да тръгнем да ви търсим.

О.з. Храбров бутна напред Тото и мрачно продума:

— Ето го! Предавам ви го жив и здрав. Но ви предупреждавам, че това няма да ви се размине така лесно и че…

Леля Гица заплашително скръсти ръце на гърди. Полковникът о.з. благоразумно отстъпи, излезе, метна се в джипа и хукна към кварталния клуб, за да разкаже на всеослушание как проклетите жени в махалата пречат на развитието на националния футбол.

В девет часа без две минути в Бункера се появиха познатите от юбилейното тържество железничари. Помежду им стоеше Влади Ракетата, хванал за кормилото разкошен велосипед.

— Гражданки! — казаха басово железничарите. — Получихме вашия ултиматум и заявяваме, че отстъпваме пред грубото насилие. Къде е нашият уважаем почетен член, другарят Антон Антонов?

— Жени, доведете го! — заповяда леля Гица.

Баба Зора и доктор Веса изскочиха навън, едва сдържайки смеха си.

Погълнат от колелото, Влади не обръщаше внимание на нищо наоколо. Той опипваше лъскавите спици, звънкаше със звънчето, стягаше и отпускаше спирачките. До него железничарите мълчаливо чакаха.

Чу се кихане, пъшкаме, охкане и в Бункера влезе другарят Антон Антонов, мокър, смачкан, със зачервен нос.

— Можете да си го приберете! — каза студено леля Гица на железничарите. — А момчето остава тук.

Железничарите повдигнаха рамене в знак, че и тук отстъпват пред насилието, и посегнаха към колелото, но Влади рязко го дръпна назад.

— Дай го! — рекоха железничарите. — Велосипедът е зачислен на отбора.

Влади не искаше и да чуе да връща колелото и яростно го дърпаше към себе си.

— Остави им това ръждясало желязо! — подхвърли презрително леля Гица. — Ние ще ти купим по-хубаво!

— А може ли с мотор? — попита Влади.

— С ракета, ако искаш!

Тогава Влади пусна колелото и железничарите побързаха да се измъкнат. Вече на прага режисьорът кихна, обърна се и хремаво проплака:

— А сега аз ще хвана бронхопневмония и няма да мога да довърша филма си навреме.

— Много важно! — обади се женски глас.

— Важно е, важно! Българската телевизия ще загуби един шедьовър! Освен това мога и да умра! — И кихна.

— Иди при доктор Веса, тя ще те излекува! — изсмя се жестоко друг женски глас.

Като видя, че от тия майки няма да получи никакво майчинско съчувствие, другарят Антон Антонов се изсекна в мократа си кърпа, драматично въздъхна, обърна се и тръгна, последван от железничарите с велосипеда.

А ДЖЗЗМФ веднага се нахвърлиха върху завърналите се блудни синове и ги обсипаха с целувки и бонбони.

— Много ли ви мъчиха? — питаха те и тикаха в устичките на своите пилета карамели.

— Не много — отвърна небрежно Тото Тотото. — Даже ми дадоха пържени картофи.

— Ние правим по-хубави пържени картофи! — викаха те.

— А аз искам моторетка! — обади се Влади.

— Ще я имаш! В събота ще устроим вечеринка с томбола и от прихода ще купим не една, а няколко моторетки! Само обещайте, че няма да ходите по чужди отбори! Обещавате ли?

— Най-напред ми купете моторетка! — рече Влади.

Тото пък пристегна ковбойския си колан и се прозина до разчекване на челюстите.

— Их, как ми се кърти! Имате ли креват с пружина?

— Миличкото ми пиленце! — провикнаха се жените. — Креват с пружина му се приискало! Ела! Ела с нас!

След малко, наобиколили в непробиваем обръч завърналите се дезертьори, Демократичните жени за закрила на местния футбол крачеха по улиците на своята любима махала, скандирайки: „Са-мо РЕ-ДУТ! Са-мо РЕ-ДУТ!“

Край тях патрули с червени ленти на ръкавите отдаваха чест. Минувачите ръкопляскаха. От прозорците летяха конфети и бонбони.

— Са-мо РЕ-ДУТ! — скандираше цялата махала, опиянена от безгранична футболна любов към своя отбор и от своята мощ.

Победата на ККДЖЗЗМФ над обединените сили на четиристранния пакт беше пълна и безапелационна.

3.В навечерието на финалните битки — вестникарска интермедия

Под заглавие „Мачът на века“ редакторът на детския отдел във вестник „Вечерни футболни новини“ съчини статия, в която се казваше:

Пампонов писа тази статия в продължение на четири дни. През това време той не ходи нито веднъж по стадионите и за да поддържа духа си млад и бодър, изпи седемнайсет панички с лековити билки.

Още едно денонощие седя той зад бюрото, за да съчини следната

Този брой на „Вечерни футболни новини“ има потресаващ успех. Вестникът бе разграбен за минута и читателите незабавно се заеха да пишат отговорите на викторината.

Но статията на Пампонов има и някои неочаквани последици. Малко след излизането на вестника при главния редактор на „Вечерни футболни новини“ се яви председателката на ККДЖЗЗМФ леля Гица, асистирана от една патрулна двойка с червени ленти и точилки в ръце. Без много церемонии тя седна срещу главния редактор и заяви:

— Ние, демократичните жени от квартал „Редут“, които имам честта да председателствувам, издигаме глас на протест срещу гнусната клевета и искаме наказание за виновните.

— Не ви разбирам, другарко председател — каза главният редактор, — за каква клевета става дума?

Леля Гица извади от пазарската си чанта дъхащия на мастило вестник, разтвори го и с треперящ от възмущение глас прочете:

— „Напоследък до нас стигнаха слухове за някаква лека криза в отбора, за нарушения на дисциплината и пр.“. — Тя грабна точилката от патрула и гневно я фрасна по бюрото. — Кой ви дава правото, да окалвате нашия отбор пред целия свят?

— Другарко председател — отвърна главният редактор поуплашен, — това не е клевета, а само дружеска и градивна критика…

— Никаква критика не е това! — извика председателката на ККДЖЗЗМФ. — Това е удар по морала, подкопаване самочувствието на нашите момчета, и то в навечерието на решителната битка! С такава лъжекритика вие наливате вода във воденицата на противника. Къде остана обективността на журналиста?

Главният редактор мълчеше, съкрушен. Тогава леля Гица извади от чантата дебел сноп листове и му го подаде.

— Това е опровержението, което сме съчинили в нашата организация. Държим да излезе веднага, и то на първа страница!

Главният редактор пребледня: опровержението се състоеше от 27 страници!

— Но, другарко председател — усмихна се той жално, — за да поместим този текст, няма да ни стигне цял вестник!

— Ще го печатате с продължения! — отсече леля Гица, взе точилката и стана. — И не го ли поместите, да знаете, че… хм… в нашата махала живее балдъзата на заместник-министъра на леката промишленост…

И излезе, преизпълнена с достойнство. Патрулът я последва.

Главният редактор се втурна в стаята на Пампонов:

— Отсега нататък ви забранявам да хвърляте сянка върху чистия лик на РЕДУТ, чувате ли? — закрещя той. — Ще изтъквате само положителните му страни! Ще поощрявате, ще съзиждате, ще разгаряте пламъка на победата! На, тук има едно опровержение. Преработете го и го пуснете! И не го ли направите в седем реда, ще бъда принуден да ви преместя в отдела за спортисти на преклонна възраст!

Пампонов изтрака с единствения си зъб и взе молива, а на другия ден във „Вечерни футболни новини“ излезе следното

4.В навечерието на финалната битка

Кварталът кипеше!

Кварталът се тресеше!

Кварталът потъваше в бездните на футболната страст!

В тия часове, предшествуващи финалната битка, хиляди и хиляди хора в махалите, секциите и блоковете на нашия квартал се занимаваха само с едно: с ННФК РЕДУТ. Всички мислеха за него, говореха за него. Където и да се намираха — на работа, по домовете или на улицата — те коментираха статията „Мачът на века“, обсъждаха въпросите около състоянието на отбора, разнасяха слухове за физическото състояние на този или онзи играч, който вчера си бил контузил кутрето, после плюнчеха моливи и пишеха отговорите на викторината.

В клубчето на ККДЖЗЗМФ бе организиран тотализатор с един-единствен въпрос: „С какъв резултат РЕДУТ ще победи МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ“. Хората се блъскаха да купуват фишове, правеха всевъзможни комбинации, спореха, караха се, дори се побийваха и пишеха, пишеха…

В кварталните фабрики и работилници бе отбелязано спадане на производството. Мекичарницата почна да продава недопържени мекици, кебапчийницата срещу „Лале“ сервираше прегорели кебапчета, сладкарницата — вкисната боза. Никой не работеше, всички само говореха и изчисляваха, и пишеха…

В Института по кибернетика научните сътрудници задаваха на електронноизчислителните машини и мислещите роботи въпроса на въпросите: „С колко ще победи РЕДУТ?“. Машините от пренапрежение изгаряха релетата си, а роботите, пощурели, откъсваха металическите си глави и играеха с тях футбол.

В кланицата говедата злорадо потриваха копита и крояха планове за бягство, тъй като колачите бяха улисани в попълване на фишове.

Обединени от ККДЖЗЗМФ, всички квартални гражданки бяха мобилизирани за организирането на съботната вечеринка с томбола. Едни тръгнаха да разлепват афиши и да изписват по стени и огради лозунга САМО РЕДУТ!, други обикаляха домовете и продаваха билети, трети пък изпросваха от търговските предприятия предмети за томболата. Събрани бяха много интересни неща, като например пробити маркучи за поливане на стадиони, дървени налъми без каишки, прах за миене на клозети, чадъри, които не се отваряха, и пр. Най-ценният предмет бе подарен от местния универсален магазин: единайсет лигавничета за бебета.

Под енергичното ръководство на леля Гица ККДЖЗЗМФ украсяваше читалищния салон — окачваше плакати, зеленина, гирлянди, портрети на редутаблите и пр. Инж. кака Вера монтираше микрофони и високоговорители, майката на Сисулу подреждаше напитките и пр., и пр.

В тази обстановка на футболна треска станаха още няколко интересни събития, които непременно трябва да опиша, защото те говорят за неизтощимата енергия и чевръстата предприемчивост на нашите майки, сестри и дъщери. Преди всичко при милиционерския началник се яви делегация на ККДЖЗЗМФ, възглавявана от доктор Веса, и поиска от него една тежковъоръжена рота за охрана на вечеринката.

— Рота? — учуди се началникът. — За някаква си вечеринка?

— Това не е някаква си вечеринка! Това е празник в чест на редутаблите — обясни доктор Веса.

— Че от какво се плашите?

— От милицията.

Началникът ококори очи:

— Че кой милиционер ще дръзне да вдигне пръст срещу нашия любим РЕДУТ?

— Старшина Марко! — отвърна кратко доктор Веса.

Началникът дълго мълча с опулени, намигащи очи:

— К-к-ак тъй! — изрече той най-после. — Та нали старшина Марко е ваш съпруг?

— Така е — каза тя, — по пред народната милиция няма да скрия, че напоследък нашето семейство е разделено на два враждуващи спортни лагера… Аз съм за РЕДУТ, а Марко е привърженик на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ и заради този отбор е готов на всякакви авантюри. Неотдавна той се опита да отвлече нашия малък син, прочутия полузащитник Митко Пеле от РЕДУТ в БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, и то с помощта на огнестрелно оръжие. Един бог знае какво би си позволил да направи по време на вечеринката.

Началникът изведнъж престана да се пули и затвори очи:

— Ясно! Всичко ще оправя! Но за да оцените моя жест, трябва да подчертая, че и аз съм от БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ… Аз обаче поставям държавните интереси над личните!… Тържествено ви заявявам, че можете да бъдете спокойни — вечеринката няма да бъде смутена, аз ще пратя за охрана най-добрите си хора.

И действително два часа преди началото на вечеринката читалището бе блокирано от взвод милиционери, които ентусиазирано и под команда скандираха „Са-мо РЕ-ДУТ!“.

Командуваше ги старшина Марко.

По-нататък: делегация на ККДЖЗЗМФ, възглавявана от инж. кака Вера, се яви при зам. директорката на телевизията и проведе следния кратък и изразителен разговор:

— Уважаема другарко, предлагаме ви да пратите снимачна група, за да заснеме филм за вечеринката, която даваме в чест на ННФК РЕДУТ, а след това да излъчите по интервизията и евровизията мача на века между РЕДУТ и МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ.

Като чу тия думи, директорката се оживи:

— Ах, РЕДУТ, този нов детски отбор, който има в своя актив толкова сензационни победи! Слушах… Знаете ли, моето момченце е отличен футболист!

Без да й мигне окото, инж. кака Вера светкавично отвърна:

— Щом като е отличен футболист, ще го вземем в РЕДУТ. На колко е години?

— На три.

— Нищо, ще порасне! А засега ще го зачислим в резервите. Само че ще бъде много красиво, ако филмът бъде цветен. Децата са много сладки.

— Само цветен, разбира се! — каза директорката. — Ще пратя най-добрия си екип и най-талантливия си режисьор, специалист по детските предавания.

Разделиха се с трогателни целувки.

Два часа преди началото на вечеринката в читалищния салон пристигна снимачна група от трима оператори, двама звукооператори и четирима осветители, които веднага разположиха апаратурата си.

Ръководеше ги режисьорът Антон Антонов.

Трето: при мен дойде скъпият ми кумец, този път без Иво Кръстничето и без вино, и започна направо:

— Куме, знаеш ли за вечеринката, дето Демократичните жени за защита на местния футбол устройват в полза на РЕДУТ?

— Чух нещо… Но нима и ти, кумец, шампион по вдигане на тежести — лека категория, си се пристрастил към РЕДУТ?

— Откакто Иво стана редутабъл… — отвърна той срамежливо. — Та ето какво: дойдох да те помоля да напишеш тържественото слово, което леля Гица ще произнесе на вечеринката. Ти ги умееш тия работи. Напиши нещо такова, че хем кръвта да закипи, хем сълзи да потекат, хем на другия ден редутаблите да играят така, че следа да не остане от противника.

— Хм… — рекох, — трудно се пише такова нещо, но ще се опитам.

Написах словото. То ми струва повече труд, отколкото петдесет страници от тази книга!

Два часа преди началото на вечеринката аз отидох в читалището, за да предам словото. Трябва да ви кажа, че едвам си пробих път до входа на салона. Улицата бе задръстена от коли и народ, който се натискаше да влезе, скандирайки… знаете какво. (По-късно узнах, че ККДЖЗЗМФ е продал дванайсет пъти повече входни билети.) Хората на старшина Марко полагаха неимоверни усилия да въведат някакъв ред. Впрочем лично старшината ми помогна да се промъкна през тълпата.

— Какво тържество, а? — каза той самодоволно. — И какви хора са дошли! Ето, там е капитан Милев, шампионът по езда, до него е балдъзата на заместник-министъра на леката промишленост, а онзи с червената вратовръзка е героят на социалистическия труд Каменов. Хубавицата с минижупа, дето слиза от мерцедеса, е киноартистката Звездова…

Слушах и не вярвах на ушите си.

— Но, старшина — казах, — доколкото ми е известно, вие сте от БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Ах, оставете! Ние сме длъжни да поставяме държавните интереси над личните! — Той махна с ръка и в очите му се появи умиление. — Спечелиха ме и мене тия редутабли! Герои! Ще станат световни шампиони! Помнете ми думата, ще станат! А синчетата ми… те са стълбовете на отбора. Началникът ми дори признава това, да! — Марко така се наду, че едва не се пръсна.

В салона пък видях другаря Антон Антонов, който трескаво подготвяше снимките.

— А, ето ви и вас! — провикна се той. — Е, какво, пишете ли книгата за тях? Аз вече реших: правя филм! Цветен, голям величествен! Ще го излъча по интервизията и евровизията.

— Аз пък мислех, че ще снимате „Героите от ЖСК СЛАВА“.

— Ах, оставете! Само РЕДУТ! Ей, оператора, я направи една снимка на този другар! Той също е приятел на РЕДУТ.

Така благодарение на редутаблите аз влязох в златния фонд на родната телевизия, в очакване да бъда излъчен по интервизията и евровизията…

Ала тази вечер бе съдено на изненадите ми да няма край. Тъкмо се блъсках да мина към украсената сцена, пред мен изникна…

… полковник о.з. Храбров! Лично той, да, с огромните си мустаци и рунтави вежди. Беше много тържествен и важен, подаде ми ръка, озърна се наоколо и поверително прошепна:

— Мога ли да разменя няколко думи с вас?

— Сега?

— Да, сега веднага. Много е важно.

Той ме изтегли през тълпата към ъгъла на залата и продължи все тъй тихо, но внушително:

— Ето какво, хм, вие, доколкото зная, сте приятел на РЕДУТ и дори книга пишете за тях…

— Има такова нещо… — отвърнах уклончиво, незнаейки накъде бие полковникът о.з.

— Е, добре, ще бъда откровен с вас… откровен, както могат да бъдат само войници… И няма да ви се сърдя, ако поместите моите думи в книгата си. Нека всички узнаят, какво магаре съм бил, за да се поучат и не повтарят моите грешки…

— Не ви разбирам, другарю полковник о.з.

— Ще разберете. Отнася се до моите отношения с редутаблите… Вие знаете, че обичам българския футбол и съм готов да отдам всичките си сили и знания за неговия разцвет.

— Кой ли не знае това! — казах сериозно.

— Знаете, знаете! А не знаете, че съм се поувлякъл по тази линия и че съм попрехвърлил мярката… — Той замълча няколко секунди и решително продължи: — Имах голямо желание да привлека редутаблите в моя отбор ПЛИСКА, да ги направя големи футболисти, но май че методите ми се оказаха калпави. И не само моите!… Повярвайте ми, нощем не мога да спя. Все това ми се върти в главата: РЕДУТ, та РЕДУТ! Добри момчета, отлични футболисти, а на, съсипваме ги от лапане и глезотии. Особено жените! Ще ги затрием като спортисти. Та, искам да кажа, трябва да се направи нещо, за да ги измъкнем от това блато… Поговорете с тях, предайте им, че съм готов да изкупя вината си, като им стана идеологически, спортен и технически съветник… Аз съм стар футболист. След първата световна война съм играл в…

Думите му бяха заглушени от вестникарите, които се втурнаха в салона:

— Вестник „Вечерни футболни новини“ имааа! — викаха те. — Отговорите на викторината! РЕДУТ на първо мястоооо!

Множеството с рев се втурна към тях, като ме понесе със себе си. След пет минути блъскане аз се намерих изтикан до сцената без копчета на сакото, но с вестник в ръка. Нетърпеливо го разтворих. Под огромно заглавие

вестникът поместваше отговорите на съчинените от Пампонов въпроси. Оказа се, че редакцията получила 35 011 отговора. 35 000 от тях били подадени от граждани на квартал „Редут“, останалите — от съседния квартал. ННФК РЕДУТ получи 35 000 гласа, ФК МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ — 11!…

В отговорите си някои читатели съобщаваха, че ако случайно и не дай боже РЕДУТ претърпи поражение, те ще се оттеглят завинаги от спортна дейност. Един читател пишеше, че при загуба на РЕДУТ той ще сложи край на живота на своя котарак, който се казва Редутчо.

Разгърнали вестници, гостите четяха, коментираха, надаваха възгласи на одобрение, а другарят Антон Антонов ги снимаше.

В този миг отвън долетя страшен рев.

— Идат! Пали! — извика другарят Антон Антонов. — Камери!

Прожекторите пламнаха, обективите на камерите се насочиха към входа, звукооператорите вдигнаха микрофони.

Настъпи тишина. Чуваше се само бръмченето на камерите.

Сърцето ми лудо заби. Ей сега ще се появят! Те, моите приятели, редутаблите!

Вратата се отвори. Най-напред в церемониален марш мина старшина Марко, последва го леля Гица, сетне влязоха васали с горящи факли в ръце и едва тогава се появиха те…

Преди малко споменах, че тази вечер на изненадите ми не било съдено да има край. Излъгах. Защото по-голяма изненада от тази едва ли можеше да ми се поднесе…

Очаквах да видя редутаблите. Тези момчета тук бяха всичко друго, но не и ония мои малки приятели, които преди няколко седмици бяха основали РЕДУТ с благородната цел да спасят спортната чест на родината… Пазейки се да не бъда смачкан от изпадналата в истерия тълпа, аз се мъчех да разпозная отделните редутабли. Защото всички бяха станали някак си еднакви.

Не говоря за униформите им: тъмносини костюми, бели ризи, такета с везани емблеми. Говоря за лицата им. Всички бяха еднакво закръглени, еднакво уморени, еднакво отегчени, като че бяха маски, и в очите им имаше еднакво равнодушие към всичко наоколо. Охрани се даже Йогата, който с това загуби прелестта си на факир.

Неузнаваема беше и Ухуру Неандерталска. Тя също беше облечена в синя униформа и сгушена в прегръдките на Сисулу, обляна в светлината на прожекторите, трепереше и скимтеше от ужас.

Пламтяха факлите, камерите бръмчаха, хората ръкопляскаха и викаха, Ухуру се стряскаше… Към редутаблите се приближи леля Гица и им поднесе хляб и сол. Зад нея чинно стояха — другите ДЖЗЗМФ с подаръци на ръце. До масата личеше новичък мотоциклет „Балкан“.

— Славни наши пилета, редутабли! — изхълца леля Гица и зачете моето слово. — Ние, закрилничките на местния футбол…

Но странно, колкото повече слушах думите, които бях съчинил, толкова повече ме обземаше чувство на срам. Защо трябваше да напиша тия дивотии? Не издържах и излязох.

На улицата пред мен отново изникна о.з. Храбров. Мустаците му тъжно висяха надолу.

— Видяхте ли? — рече той.

— Да — казах, — видях.

— Съсипаха децата! Убийци! Убийци на футбола! Редутаблите не са вече хора, те са малки чудовища! Ех, защо не ги натупах навреме, както трябва, по войнишки, че да ме запомнят за цял живот! Виновен съм, всички сме виновни! Вие също, загдето пишете книга за тях и ги величаете като герои на слънчевата система…

Едва сега ми стана напълно ясно какво този дебел и добър полковник о.з. искаше да каже, когато споменаваше за своята грешка спрямо редутаблите и за своето желание да им стане идеологически, спортен и технически съветник.

Той беше прав, сто пъти прав. Но какво можеше да направи той сам срещу кварталната стихия, която безмилостно помиташе всички неверници?

Толкова повече, че зная и края на цялата история…

5.Нощта преди финала

Спомняте ли си онази не много далечна нощ преди първия мач на ННФК РЕДУТ с отбора на ГРЪМ И МЪЛНИЯ?

Спомняте ли си какво представляваха редутаблите тогава? Една неизвестна група от осем момчета, едно момиче и една маймуна, но колко сплотена и изпълнена с решимост да спаси спортната чест на родината!

Имаха те тогава само един-единствен чифт футболни обувки и няколко гуменки, но умееха да играят футбол!

И бяха насинени и изподрани от тренировки, но мускулите им бяха железни!

И кихаха, и кашляха от аклиматизацията, но знаеха, че по-късно никакви снегове и бури на Баварските Алпи не могат да ги засегнат!

И не се возеха на мерцедеси и пьожота, а правеха мъжествени кросове по скалите на Черни връх!

И нямаха покровители, консултанти и обожатели, а разчитаха само на себе си, пак на себе си и единствено на себе си!

И бяха готови на всякакви жертви, включително на конфликти с леля Гица, само и само да постигнат заветната цел — златните медали в Мюнхен!

Сега бяха тук, на върха на славата си, истински богове на стадиона в навечерието на своя решителен двубой. Ето защо в тази августовска нощ преди финала А аз реших да видя какво правят те и как се готвят за мача.

Най-напред повървях подир шествието, което ги придружаваше по домовете им. После надникнах в жилищата им. Ето какво установих:

Помните ли? Тогава той до късна нощ, смеейки се до сълзи, бе отбивал пред холния прозорец дузпите, които братята му биеха с пухените възглавници и модните шапки на мама…

Сега уморено се прозя, не се усмихна дори и си легна. И засънува, че МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ му бият единайсет дузпи и всички единайсет стават голове… И се събуди, облян в пот…

… Тогава таткото ги бе смразил с наказанието да чистят вишни за сладкото и да слушат музиката на софийските пенсионери…

Сега старшина Марко и доктор Веса ги настаниха около трапезата и макар че бяха надумкани с торти и сокове, получиха още няколко хиляди калории във вид на майонеза, сладолед и крем, от което коремите им се опънаха като — цигански тупани. После доктор Веса ги съблече, направи им масаж на краката и ги положи в леглата с пожелание да спят добре.

В стаята се носеше упоителна миризма на шоколад и това неочаквано върна мислите на проф. Кънчо към „Хелиополис“. Колко отдавна не бе слизал в подземната лаборатория! Колко отдавна не бе правил опити за добиване на цар-шоко!… Но и защо ли ще се вре в това миризливо мазе, когато тук си има колкото си иска шоколад — с пълнеж и без пълнеж, с лешник и без лешник? Капитанът на РЕДУТ присегна, взе от една от кутиите шепа бонбони и ги натъпка в устата…

От своя страна половин-защитникът №6 пъхна ръка в дупката на дюшека, извади стъклената тубичка с червения етикет и я прибра в джоба на панталоните.

Утре е решителният ден, трябва да бъде готов!

… Тогава той бе стоял под телескопа, за да разчете по звездите резултата от мача…

Сега дори не се качи в „Нострадамус“. Йогата също отдавна не бе стъпвал в своята обсерватория, напълно убеден, че звездите и бездруго са на страната на РЕДУТ.

Отвори пакета, който му бе подарил ККДЖЗЗМФ: бе комплект германски технически фокуси. Едва го погледна и го бутна под леглото, при старите играчки…

Главата му бе съвсем празна, по-празна от междузвездния вакуум… Той се прозя.

Помните ли? Тогава той не беше още член на РЕДУТ, а само кандидат за националния отбор по вдигане на щанги — лека категория, имаше страхотни мускули и вдигаше трийсет кила наведнъж.

Сега, влачейки мързеливо крака към леглото, той видя в ъгъла някаква гира и по навик се опита да я вдигне. Не можа.

Гирата тежеше пет кила!…

… Тогава той мечтаеше да влезе в РЕДУТ.

Сега беше редовен редутабъл, но му беше скучно и си мислеше за Пловдив и за битките с команчите от Сахат-тепе. Защото редутаблите са си редутабли, а той все пак е индиански вожд и жадува за скалпове…

Скочи върху леглото и нададе бойния вик на апалахите…

Помните ли? Тогава той бе устоял на съблазънта да изяде четиринайсетте кебапчета, които баба Зора му бе опекла.

Сега дядо Анжел устрои в негова чест величествен прием с коктейли — солени бадеми, пушени акули, китайски бамбукови пръчки, румънска мамалига и японски раци. Присъствуваха видни лица, между които директорката на кланица „Милосърдие“, директорът на Института по кибернетика, главният редактор на „Вечерни футболни новини“, артисти, режисьори, журналисти и други. Всички те, след като унищожиха съдържанието на бюфета, наобиколиха дясната свръзка на РЕДУТ, за да чуят интервюто, което журналистът Пампонов взимаше от него. Ето част от разговора:

Всички изръкопляскаха, а Дани се намърда до бюфета и така се наплюска с румънска мамалига и пушена акула, че едва се довлече до леглото.

… Тогава той бе избягал от сутерена на вуйчо си и бе отишел да спи в „Океана на бурите“, гладен и жаден.

Сега бе се излегнал върху кушетката на леля Гица, хрускаше пържени картофи, а около него като самодиви в бяла премяна няколко ДЖЗЗМФ шетаха и пълнеха тавата с картофи… Една му вишновка в чаша поднасяше, друга му на китара свиреше, а трета му гласно „Конника без глава“ четеше…

… Тогава той бе се заредил с енергия, като бе пробягал стълбището от първия до дванайсетия етаж и обратно пет пъти и бе скачал на въже петстотин и шест пъти…

Сега нагласи новата си моторетка в средата на стаята, яхна седлото и пусна мотора.

Кооперацията се разтърси, махалата се разхълца от адския шум, но никой не се обади: всички с умиление си мислеха, че Влади кара своята нова моторетка…

Това продължи, докато бензиновият резервоар се изпразни…

Помните ли? Тогава двамата кротко спяха, погълнали точно по хиляда калории.

Сега Сисулу напразно се мъчеше да заспи, защото Ухуру непрекъснато се стряскаше в съня си и мъчително пъшкаше. Тя сънуваше кварталната вакханалия, дивите крясъци, изкривените горилоподобни лица, ослепителния блясък на прожекторите и заплашителното бръмчене на камерите, което тъй много напомняше ръмженето на кръвожадните тигри в джунглата…

Сисулу заспа чак призори…

Не спеше Андреа. Както тогава. Сама-самичка в стаята си, тя ридаеше и мокреше със сълзите си захвърлените фанелки, които бе някога извезала със собствените си ръце.

Спокойно спяха единадесетте Млечни зъба.