Гол от засада

1.Един план-график, който създава вакуум

На 7 юни ядохме боя в Мексико.

На 11 юни в нашия квартал настъпи странно природно явление: улиците, дворовете и площадите опустяха.

Редутаблите ги нямаше.

Пръв усети вакуума старшина Марко, който отрано бе излязъл около „Лале“ с надежда да открие нещо за РЕДУТ. Надзъртайки в празните дворове, той се чудеше и маеше къде са се денали кварталните хлапета… Единствено нелегалните позиви си стояха по стените, неизтриваеми паметници на неговия позор.

След това почувствува вакуума леля Гица. Откакто вчера старшина Марко бе отвел арестуваните конспиратори, в двора освен скучните старци не се мяркаха никакви хора. И не тракаха омразните й летни кънки! Отначало това я изпълни с удовлетворение, после тишината започна да я гнети, а когато следобед леля Гица легна да подремне, тя чисто и просто не можа да мигне… Стана и излезе.

Третият, който констатира необичайната тишина, бе полковник о.з. Храбров. Той още си спомняше инцидента в стадиона и сега, съпоставяйки откритите заплахи на ония хлапета с нелегалните лозунги за отмъщение на РЕДУТ, разбра, че трябва да се вземат мерки. И също изскочи навън.

Навън бе вече и телевизионният режисьор другарят Антон Антонов. Гонен от професионални срокове, той тичаше по улиците, питайки се къде са изчезнали тия деца, които му трябваха тъй много.

И само едно момче се мяркаше през тия мъртви часове около зала „Фестивална“ и това беше Бобо Черното око. Пропуснал сбора в „Лале“, той се мъчеше да открие следите на РЕДУТ без помощта на инж. кака Вера и инж. бате Ники. Дебнеше пред „Лале“, надничаше в дворовете, душеше в градините и търсеше, уверен, че рано или късно ще успее.

Към пет часа следобед, връщайки се от работа, аз се стъписах пред картината, която се откри неочаквано пред мен. Недалеч от моста уморено крачеше Бобо Черното око. Зад него на разстояние от двайсетина метра вървяха един подир друг леля Гица, полковник о.з. Храбров, другарят Антон Антонов и, последен, старшина Марко, който умело се криеше зад дърветата.

Мигновено съобразих, че над РЕДУТ е надвиснала опасност. И за да разбера каква точно е тя, аз също тръгнах подир старшина Марко…

Това детективско дебнене завърши към залез-слънце. Безплодно.

Защото през това време редутаблите бяха далече от квартала, там, в „Океана на бурите“, зад гората до железопътната линия, където бушуваше истинска буря на човешката енергия.

След като бяха оградили стадиона си със зелена стена от храсти, бурени и клони, толкова висока и плътна, че любопитните погледи не можеха да проникнат, редутаблите усилено изпълняваха план-графика. Спомняте си, че план-графикът предвиждаше мероприятия за събиране на пари. За съжаление досега в касата не бяха постъпили почти никакви приходи. Обратно — тя бе принудена да осигури всекидневната дажба сладолед от малини на Тото Тотото, така че купуването на футболни обувки и кърпи за бърсане на пот бе отложено за неопределено време. Затова пък се заловиха с най-важната точка от план-графика — усилени тренировки в условия, близки до природните условия на Мюнхен.

Тук изведнъж се сблъскаха с непредвидена трудност: никой не знаеше какви са тия условия. Наистина попрочетоха нещичко в географския атлас, но в него не се казваше нищо за надморската височина на Мюнхен, за атмосферното налягане, за съдържанието на кислорода във въздуха, за облачността зиме и лете, вкуса на водата, храната, мъглата и прочие… Защото, то се знае, без точното познаване на тия данни бразилците и западногерманците трудно могат да бъдат победени.

— Ех, да можехме да пратим един разузнавач в Мюнхен! — въздъхна Влади Моторетката.

— А пари? — забеляза Йогата. — За билет и командировка?

— Да попитаме някой германски разузнавач, от тия, дето разузнават у нас, а? — предложи Тото Тотото.

Изведнъж Льонка Пантерата скочи като ужилен, поиска да каже нещо, но бе толкова възбуден, че само извика „Чакайте!“ и изхвърча навън.

Върна се половин час по-късно, придружен от едно момче с дръпнати китайски очи. Явно не бе китайче, защото косата му бе светлоруса като коприна (виж рис. 6)7. Облечен бе извънредно елегантно — с кожени панталонки, оранжева риза и жълти пантофи, всичко чуждестранно. В ръката си стискаше свитък хартия.

— Ето! — рече задъхан Льонка и бутна момчето напред. — Той ще ни каже всичко за Мюнхен. Само че трябва да го приемем в РЕДУТ. Дай си свидетелството!

Момчето подаде свитъка. Проф. Кънчо го разгърна и запремига: отгоре додолу като тънки пръчици бяха наредени само единици.

— Ей! — възкликна той. — Та ти двойки даже нямаш! Само единици! За първи път виждам такова нещо. Такива в РЕДУТ не приемаме!

Но момчето с китайските очи не се обиди и заговори на някакъв странен език:

— Аз пълно отличник.

Проф. Кънчо се взря в свидетелството, откри, че то е на чужд език, и прочете:

— Ама ти дойчо ли си? — попита той.

Момчето бавно отговори, като търкаляше „ръто“ зад езика.

— Аз герман-булгар-еврей-француз, нарича се Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, родих в Берлин и свидетелство има само единиц. В наш Германия всичко наопак, единиц отличник, петиц слаб. Разбира?

Проф. Кънчо не разбра много-много и за да не се изложи, попита:

— Значи говориш немски, а?

— Уха! — каза на чист български гостът и продължи: — Аз говори немски, френски, еврейски, английски, италиански и сега бърз учи български.

— В Мюнхен бил ли си?

— Уха! — отвърна пак на български момчето.

— А футбол знаеш ли да играеш?

— Уха!

— Какво играеш?

— Бие дузп.

— Хм… Какво е гол от засада?

— Гол от засад е, кога стреляш във врата зад отзад на защита. Това е голем престъпникление и срамотност.

— Ами знаеш ли кой е най-големият революционер на България?

Новият кандидат отвърна без колебание:

— Митко Бомба от „Всеки километър“.

— Е, добре — каза проф. Кънчо, — ела да видим сега дали наистина умееш да играеш футбол. Ще биеш десет дузпи.

Льонка Пантерата застана на вратата, а Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, както си беше по жълти пантофки, се засили и — бум! — топката влезе в левия ъгъл. Втората топка попадна в ръцете на вратаря. Третата се превърна в гол въпреки рискования плонж на Льонката. Четвъртата също… И така до края — гръмотевични удари във вратата, главозамайващи пантерски скокове на Льонката. Резултат: от десет дузпи — пет гола — почетен резултат и за двамата. (Подозирам, че Льонка нарочно е пуснал головете, за да помогне на своя приятел да влезе в РЕДУТ, но както и да е).

— Не е лошо — каза проф. Кънчо и като изпревари Митко Пеле, който искаше да зададе своя въпрос, кой е най-големият футболист на всички времена, бързо добави: — Приемаме те за член на ННФК РЕДУТ.

Влади Моторетката зашепна в ухото му:

— Внимавай, че като играем в Германия, тоя германец може да ни вкара автогол.

Проф. Кънчо се вгледа в лицето на новия редутабъл: то изглеждаше честно, но все пак…

— Слушай, Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, в Мюнхен да не си посмял да бъдеш пета колона и да ни вкараш автогол, че знаеш ли какво става тогава? Я се закълни, че до мача с ГФР оставаш българин!

Момчето вдигна десница и тържествено произнесе:

— Аз, Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, който досега бил герман-булгар-еврей-француз, дава клетка…

— Клетва! — поправи го проф. Кънчо.

— … дава клетва, че сега до край на мой животно…

— Живот, бе!

— … до край на мой живот и мач с Германски федерален републик аз остава булгарин и не вкарва автогол на мой роден стобор…

— Отбор!

— … отбор! И вкарва автогол само на германци!

— Хубаво! — каза проф. Кънчо. — Само че не можеш ли да си посъкратиш малко името? Много е дълго. Докато ти викна по стадиона да стреляш във вратата, топката може да влезе в нашата врата.

— Баба Зора мене вика Дани Сладкото.

Редутаблите смръщиха лица, сякаш бяха погълнали двойна доза рициново масло.

— Дани Сладкото? — провикна се Влади. — Пфу! Ние ще ти казваме Дани, Дани Берлински, искаш ли?

И тъй Даниел-Пламен-Ерих-Раймон, наричан от баба си Дани Сладкото и преименуван на бърза ръка на Дани Берлински, стана седмият член на ННФК РЕДУТ, а с Андреа — осмият.

И понеже време за губене нямаше, мигновено го наобиколиха и го бомбардираха с въпроси, свързани с германския футбол.

Дани Берлински отговаряше обстойно и компетентно. Сведенията, които даде за кината, филмите и цирковете, както и за магазините за играчки, където се продават роботи, се оказаха от значение за познаване психологията на германския отбор. Важни бяха и данните за надморската височина на Мюнхен, за реката Изар, която тече през града, за вечно заснежените Алпи, които го заобикалят и създават ту студен, ту топъл климат, та мюнхенци ходят ту с палта, ту с ризи… Най-ценни бяха тайните, които Дани издаде за футболната игра на западногерманците, главният белег на която бе мъжествеността.

Това бе достатъчно.

2.Първи тренировки и първи жертви

Пет секунди по-късно в „Океана на бурите“ закипяха страхотни тренировки, насочени преди всичко към създаването на мъжественост у редутаблите. За да имате представа за характера на тия тренировки, ще дам няколко примера.

Влади Моторетката и Тото Тотото се втурваха с всички сили един срещу друг като побеснели овни и се сблъскваха с такъв трясък, че цяла минута не можеха да дойдат на себе си.

Льонка Пантерата се просваше на земята пред вратата, другите плонжираха върху него, докато образуваха могила от тела, а той долу започнеше да издъхва.

Дани Берлински се спускаше устремно към вратата, за да бие дузпа, някой му подлагаше крак и той се търкулваше през глава чак до голлинията.

Правеха стена от тела и проф. Кънчо риташе топката срещу нея само от едни метър разстояние, без някой да се прикрие с ръце.

Гошо Йогата се юрваше към дирека на вратата и се удряше в него, докато очилата паднеха на земята.

Щипеха се взаимно до посиняване, ритаха се под коленете, боцкаха се с топлийки, дращеха се по лицата… И тъй нататък, и тъй нататък, часове наред…

Два инцидента смутиха тия мъжествени тренировки.

За първия бе виновен Митко Пеле. В момент на стремителна атака той препречи пътя на Влади и като не успя да го спре с позволени средства, самоотвержено легна пред краката му. Но можеш ли да спреш Влади безнаказано? И Митко Пеле получи такъв зашеметяващ удар по физиономията, че няколко секунди лежа неподвижен под небе от златни звезди. После бавно се изправи и замаяно се огледа, питайки се дали да зареве или не. Отвори уста и опипа зъбите си: един долен резец се клатеше. Това бе достатъчно: половин-защитникът №6 не издържа психически и заплака с не съвсем мъжествени сълзи.

Спряха играта. Към ранения изтича санитарката Андреа, но като видя клатещия се зъб, едва не припадна.

— Хайде, подвържем го! — предложи Дани Берлински.

Тъй като трудно се превързва вътрешността на уста, проф. Кънчо без много церемонии хвана зъбчето с два пръста и го изтръгна. Той бе правил това неведнъж както със себе си, така и с Митко и имаше опит.

Контузеният порева още малко, а проф. Кънчо го утеши с думите, че с махането на този бебешки зъб той бързо се приближава към тъй желаната мъжественост. В отговор Митко Пеле се примоли:

— Дайте ми малко допинг! За да мога да играя пак!

— Никакъв допинг! — отвърна строго проф. Кънчо. — Изжабуркай си устата с вода и си почини на скамейката на жертвите.

Така половин-защитникът №6 стана първа жертва на волята за победа. Допинг не получи.

Вторият инцидент предизвика Тото Тотото. В разгара на едно нападение той неочаквано седна на земята, погледна към залязващото слънце и рече:

— А сега ме заведете на кино!

Редутаблите бяха толкова потресени от това нарушение на дисциплината, че чак проф. Кънчо запелтечи:

— Ама ка-ак тъй! Нали ти ку-купихме вече сладолед?

— Сладоледът си е сладолед, а киното — кино! Имаме си договор, нали? Аз ще вкарвам голове, а вие ще ме водите да гледам ковбойски филми.

— Ще те водим — каза проф. Кънчо, — но не сега, защото сега парите ни трябват за обувки и кърпи за бърсане на пот.

— Виж какво, капитане! — Тото Тотото презрително кривна шапчето с надпис ТОТО. — Ако днес не ме заведете на кино, аз си отивам за вечни времена в друг отбор и ще ви вкарвам по дванайсет гола на мач!

Обърна се и си тръгна.

И кой знае, може би този път щеше да си отиде наистина, ако иззад оградата не бе долетял сигналът: „Да громим неуморно, другари!“

Всички се вкамениха. Кой ли е открил тъй бързо свръхтайното място на „Океана на бурите“? Льонка се промуши в листака, погледна, прошепна „Наш“ и се ухили.

Отдъхнаха си. Проф. Кънчо отвори тайния вход на стадиона. Там стоях аз.

Никой не попита как съм разбрал, че са тук, и това бе естествено, защото аз като автор на книга за тях знаех всеки миг къде са.

Редутаблите ми се зарадваха. Митко Пеле престана да хленчи. Тото не си отиде. А аз седнах върху сгурията и хвърлих поглед наоколо.

— Чудесен стадион си имате! — рекох.

— Казва се „Океана на бурите“! — отвърна проф. Кънчо гордо. — Като на Луната.

— Грандиозно! А вие сте РЕДУТ!

— Да — отвърна капитанът и пак не попита откъде съм научил това.

— Е, как върви?

Проф. Кънчо набързо ме постави в течение на нещата.

— А знаете ли — казах, — че подир вас върви цяла хайка? Квартала е обърнала да ви търси! Едно момче с черни очи, леля Гица, другарят Антон Антонов, полковник о.з. Храбров и даже старшина Марко… Какво сте забъркали пак?

— Нищо! — извика проф. Кънчо, възмутен. — Нищо! Само те! Ние си правим национален отбор, а те ни пречат. Леля Гица ни залива с вода всеки ден! Полковник о.з. Храбров ни изгони от стадиона, дето искахме да тренираме; другарят Антон Антонов все ни преследва да му разказваме случки от нашия живот, защото иска да напише сценарий за съвременната младеж… — Проф. Кънчо се позамисли и продължи: — А момчето с черните очи не го познаваме, сигурно е разузнавач от друг отбор…

— Но защо ви преследва и старшина Марко? — попитах аз.

— Татко ли? — посмути се проф. Кънчо. — Н-не знам…

— Позивите?

— Какво позивите? — запремига той.

— Говори се, че хулигани обезобразили квартала с някакви позиви и заплашили леля Гица със страховито отмъщение. Щяло да има разследване, глоби и прочие…

Чорлавата коса на проф. Кънчо настръхна. Той се почеса по тила, помисли един миг и каза:

— Е, добре, всичко ще оправим! Още тази вечер!

— Така си и знаех! — рекох. — А сега дайте да поиграем, че се схванах зад писалището.

Скочих, грабнах топката и я ритнах така силно, че тя направи красива дъга под озареното от изгрева небе и тупна върху сгурията.

И се развъртя такава игра, че ако бе насочена не срещу Льонка Пантерата, а срещу Бразилия, световният първенец щеше да падне!

Честна дума!

3.Тревоги в квартала на старшина Марко

Първата тревога настъпи към края на вечерята, когато Митко Пеле отвори уста, за да пие вода, и в нея зина празнината от избитото зъбче. Доктор Веса ахна:

— Кой направи това на моето момченце? Кой му изби зъбчето?

Тя грабна момченцето си, съблече го, положи го в леглото, даде му чай, аспирин, хинин, амидофен, аскофен и още пет-шест други хапчета, направи му студен компрес на устните и накрая пъхна термометъра под мишницата му. Температура Митко Пеле нямаше, но това никак не успокои майката-докторица.

— Боли ли? — попита тя съкрушено.

— Не — каза той. — Аз съм мъжествен.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Да — каза той.

— Какво, моето момченце?

— Допинг — каза той.

— Добре, моето момченце, но друг път, а сега трябва да спиш. Спи!

Проф. Кънчо презрително наблюдаваше тази сантиментална сцена и чакаше с нетърпение майка му да излезе.

Половин-защитникът №6 скоро заспа. И засънува как поглъща огромна доза допинг, как тялото му се изпълва с нечувана енергия, после как хуква срещу Бекенбауер и бие неспасяемо във вратата на германския отбор, като накъсва мрежата на парчета.

Но проф. Кънчо остана буден, заслушан в шумовете на дома. Едва дочака хъркането на баща си, стана, отвори прозореца, погледна: околността беше тиха и безопасна. Скочи на тротоара и се отправи към подземната лаборатория „Хелиополис“.

Най-напред вкуси от гъстата кафява каша, която се беше образувала в изстудилата се колба. Не можеше да се отрече, че по сладост цар-шоко все повече напомняше шоколад, но му липсваше още онова свойство да се топи под езика. Очевидно в сместа трябваше да се слага по-малко царевично брашно и повече млечен каймак… Тъй или иначе имаше напредък и проф. Кънчо реши да остави кашата в колбата за по-нататъшни изследвания, а със себе си взе няколко консервени кутии със стар цар-шоко. После заключи лабораторията и се впусна в мрака на софийската нощ…

Когато два часа по-късно се върна в стаята си, той завари Митко Пеле под нощната лампа, буден, да драска нещо върху бял лист. Половин-защитникът №6 бе толкова погълнат от заниманието си, че дори не попита брат си, къде е бил до полунощ. Проф. Кънчо бързо си легна, забравил да измие намацаните с шоколадова боя ръце…

— Бате! — обади се по едно време Митко и Кънчо разбра, че предстои молба. — Бате бе, как се пише буквата Д?

— Д? Ей така! — И проф. Кънчо изрисува върху листа голямо Д.

— А буквата О?

Кънчо нарисува О.

— А П?

Кънчо нарисува и П. Получи се ДОП.

— Друго? — попита той и се прозя.

— Друго нищо — отвърна с най-невинния си гласец Митко Пеле, взе листа и се вгледа замечтано в буквите.

Проф. Кънчо загаси лампата…

Втората тревога избухна рано сутринта. Старшина Марко тъкмо беше под душа, когато телефонът иззвъня. От изненада глътна шепа сапунена пяна, препаса се с пешкира, изскочи навън и вдигна слушалката:

— Тук старшина Марко, слушам!

— Другарю старшина — обади се оттатък спокоен бас, — говори ви директорът на Института по кибернетика. Знаете ли какво става в квартала?

— В моя квартал? — жално изписука старшината. — Какво става?

— И таз хубава! Излезте и вижте! Обърнете внимание и на фасадата на нашия институт!

Старшина Марко запремига: фасадата на Института по кибернетика, онази величествена стъклена фасада, гордост на квартала! Какво ли може да се е случило с нея?… И тъкмо да се върне в банята, отново се чу острият звън на телефона.

— Старшина Марко, вие ли сте? — загърмя отсреща гласът на председателя на местната ОФ организация. — Как позволявате това безобразие с училището? Къде е народната милиция?

И пак звън, и пак далечен, този път нежен сопран:

— Другарю Марко, говори ви трудовият колектив на кланица „Милосърдие“. Трудовият колектив иска да знае кога най-после ще вземете мерки срещу развилнялата се хулиганщина в нашия квартал! Нашата образцова кланица е заприличала на лудница. Добитъкът се е така страшно изнервил, че не позволява да го колим!

И накрая най-грозният глас:

— Ааа! — виеше леля Гица. — Помощ!… Отмъстителите… започнаха… Ааа!

Старшината вече не слушаше, а бързо обличаше униформата върху насапунисаното си тяло.

Преди да излезе, обзет от мрачно предчувствие, надникна в стаята на децата. Кънчо и Митко си спяха кротко, като по-малкият бе притиснал до гърдите си бял лист с някакви изписани букви: ДОП…

Бащата затвори вратата. И не забеляза нашоколадените ръце на големия си син…

С горчивата действителност се сблъска зад ъгъла на училището. Новата ограда от светлосивкави плочки бе сякаш заболяла от гигантска шарка: върху цялата й площ зееха ужасни тъмни петна. Той се вгледа по-отблизо — петната бяха шоколадовокафяви. Опита се да ги избърше с кърпа, напразно. Зачегърта с ножче, пак напразно. Старшината ускори крачки и след няколко минути бе пред двайсететажната сграда на Института по кибернетика. И ахна. Разкошната стъклена фасада на партера бе покрита със същите петна, сякаш върху нея са били разбити бутилки с течен шоколад…

Скоро видя и останалото: акациите — намацани с кафяво, стените на Трамвайните спирки — намацани с кафяво, а за кланицата да не говорим. Не напразно отвътре долиташе сърцераздирателният рев на изнервения добитък, който отказваше да умре в полза на жестокото и неблагодарно човечество.

Старшина Марко внезапно се спря, осенен от една мисъл: та вчера по същите тия места още висяха ония нелегални позиви! Позивите, които бе отминал с такова великодушие! Върна се към института, където миячките напразно търкаха петната с шкурка, и влезе в салона зад стъклата. Да, не се е излъгал, позивите личаха ясно, боята бе покрила само лицевата им страна, мазачите не са успели да се промъкнат в института.

Как да вземе поне един позив? За тъй нужното веществено доказателство, когато ще лепне на хулиганите такава глоба, че цял живот ще трябва да плащат? Изтича до в къщи, грабна фотоапарата и засне позивите и петната.

Оттам се втурна в кооперация „Лале“ и звънна на третия етаж. Зад вратата прокънтя шумно вайкане, капачката на шпионката щракна. Но вместо окото на леля Гица зад стъклото той видя едно петно. Шоколадовокафяво!

— К-к-кой е? — чу той треперлив глас.

— Отворете! Милиция!

Отново охкане, вратата се открехна: бледа като вар, в антрето стоеше леля Гица.

— Видяхте ли? — безгласно изрече тя, като показа шпионката. — Те вече действуват… Отмъстителите… Те искат да ме унищожат!…

И се строполи на пода.

4.Високопланинска аклиматизация и непредвидена опасност

През тия минути редутаблите летяха със столчетата на витошкия лифт и викаха „Аларипи!“. Слязоха в подножието на Черни връх и бодро закрачиха нагоре.

Скоро нагазиха в огромна снежна пряспа, която се белее там до средата на август. Върхът бе обвит в мъгла, която пълзеше по нанадолнището. Най-горе се извисяваше наблюдателницата, забила антени в небесната синева.

Наоколо нямаше жива душа. Беше едновременно лято и зима, студено и топло, тихо и ветровито — с една дума, условия най-близки до мюнхенските, така както ги бе описал Дани Берлински. Редутаблите се впуснаха незабавно в енергични упражнения за аклиматизация.

Най-напред, изправени на самия връх, те дълбоко задишаха разреден въздух 126 пъти. След това слязоха по-надолу и вдъхнаха 126 пъти по-малко разреден въздух. Някои получиха сърцебиене, но нали по-добре сърцебиене тук, отколкото по време на мача с Бразилия? В това упражнение най-зле беше Йогата с хилавите си дробове. Той изплези език още на седемдесет и второто вдишване.

Второто упражнение бе крос по пресечена местност — от скалите към върха и от върха към скалите, дванайсет пъти. Когато най-после спряха, стори им се, че над тях греят не едно, а дванайсет и даже тринайсет слънца и бяха те червени, сини, зелени… На Митко Пеле му се виждаха черни… В тази дисциплина се наложи Влади Моторетката, който като мълния шареше нагоре-надолу, и стигна на финиша много преди другите.

Последва най-важното упражнение: аклиматизация, тоест приспособяване към резките температурни промени. Съблякоха се голи и се затъркаляха по мокрия сняг. Сетне минаха на слънце и се пекоха. И пак в снега, и пак на слънце, и така седем пъти. В резултат всички изгоряха, заприличаха на варени раци и неудържимо се разкихаха. Митко Пеле даже се разкашля. Единственият, който нито кихаше, нито кашляше, бе Дани Берлински. Когато завистливо го запитаха как постига това, той отговори:

— Мене баба Зора прави кал.

— Каква кал, бе? — попита удивен Йогата, бършейки влажния си нос.

— Много прост — отвърна Дани. — Баба Зора мене пече на слънце, после хвърля в студена вода.

— Това не се казва кал, а каляване! — поясни проф. Кънчо и Дани любезно благодари за урока по български език.

Трябва да отбележа, че в тия тежки тренировки не взе участие Тото Тотото. Той заяви, че не е дошел тук да тича като диване по снега, не, благодаря, нека тичат другите, дето се нуждаят от сили. Той и без това си е най-големият футболист на всички времена, нали? Седна встрани и докато другите се търкаляха по преспата, той ровеше в раниците и вадеше салам, банички и шоколад. Когато се натъпка здравата, легна под скалите, покри очи с шалчето и задряма. Събудиха го чак за обед и когато установиха, че раниците са празни, никой не пророни дума от страх да не би най-великият футболист да се разсърди…

Върнаха се по тъмно, мръсни, червени, кихащи, кашлящи и гладни.

Минавайки по улиците, проф. Кънчо поразгледа някои от местата, които предната нощ бе намацал с цар-шоко. Резултатът беше великолепен: позивите бяха изчезнали напълно. Спокоен, че никой вече не може да обвини редутаблите в разпространяването на нелегални позиви, той се прибра в къщи.

А какво стана там, по-добре да не разправям! Защото ако избитото млечно зъбче на Митко Пеле бе предизвикало драма, то неговата кашлица причини трагедия.

Доктор Веса едва не припадна при вида на своите синчета, опръскани с кал до ушите. Най-напред ги бухна във ваната, а после даде на Митко Пеле едно малко кафяво хапче, което извади от стъклена тубичка с червен етикет.

Десет секунди след като тя излезе от стаята, проф. Кънчо заспа. И след още десет секунди бе събуден от сигнала „Да громим…!“ Изтръгна се от лапите на съня, скочи към прозореца. На тротоара стоеше Гошо Йогата, мокър като кокошка, зъзнещ, с мътни очила. Проф. Кънчо му подаде ръка и го изтегли горе.

— Какво се е случило? — попита той.

— Тревога девета степен! — прошепна Йогата. — Откриха ни!

— Кой?

— Момчето с бенката на бузата.

— Откъде знаеш?

— Знам! Преди малко, като се върнах в къщи, той беше се скрил в бараката и си мислеше, че няма да го усетя, но нали чета мислите на другите, аз прочетох и неговите мисли и като се обърнах, го видях. Тогава той избяга, а леля Гица се развика и изля върху мене цял леген…

— Хм… — промърмори загрижено проф. Кънчо. — Това е смъртна опасност. Трябва да вземем мерки!

— Аз имам една тайна мисъл — рече Йогата. — Огледа се, видя, че Митко Пеле спи, и прошепна няколко думи.

— Еха! — отвърна с блеснали очи проф. Кънчо. — Още утре сутрин! Предупреди другите! Само че трябва да се пазим от двамата инженери, дето го охраняват.

— Не бой се, всичко ще свършим свръхтайно!

Йогата тромаво скочи на тротоара, като остави подир себе си локвичка кална вода.

Проф. Кънчо отново заспа и този път спа до сутринта.

А Митко Пеле, ослушвайки се в спокойното дишане на брат си, отвори очи. В дома бе тихо. Той предпазливо стана, запали нощната лампа, стъпи на стола и взе от аптечната стъклената тубичка с червения етикет.

Да, не се е излъгал! Още когато майка му извади кафявото хапче от тубичката, той бе зърнал надписа върху етикета. Взря се по-отблизо, напрегнато засрича. Не можа да разчете всички букви, но първите две позна веднага, а те бяха ДО!

Без да се колебае, той пъхна тубичката в дупката на дюшека, където съхраняваше револвера с тапи и портрета на другия Пеле.

Свършил тази важна работа, половин-защитникът №6 заспа. И засънува неспасяемия гол във вратата на бразилците…

5.Сблъскване с индианския вожд Бобо Черното око. Става дума за скалпове!

Четвърти ден вече Бобо Черното око се мъчеше да установи връзка с тайнствения РЕДУТ. Четвърти ден той скиташе из квартала и търсеше авторите на оня позив. Напразно! И вече се отчайваше, и вече се канеше да се върне в Пловдив, когато изведнъж иззад ъгъла на новостроящия се санитарен комбинат върху него връхлетя безмълвна лавина. Той бе повален и докато дойде на себе си, нечии ръце закриха очите му с кърпа, вързаха лактите му зад гърба и го понесоха нанякъде.

Усети спускане по стъпала, застоял въздух, хлад. Нападателите го изправиха на крака и свалиха кърпата от очите му. Той замига и се огледа.

Намираше се в полутъмно, ниско подземие с бетонни стени и една-единствена мебел: етажерка, отрупана с учебници по немски език и географски атласи. Заобикаляха го седем момчета и едно момиче, впили в него недоброжелателни очи. Повечето от тях кихаха, най-малкият кашляше, а всички бяха червени като варени раци и от това пленникът заключи, че се намира в ръцете на неизвестно племе червенокожи.

За Бобо Черното око бе ясно, че му предстои сериозно изпитание. От безкрайните битки, които бе водил в прериите на пловдивските тепета със съседните индиански племена, той знаеше, че веднъж попаднал в плен, трябва да се държи като мъж и да не издаде никаква тайна, дори да му свалят скалпа. Той загледа враговете с убийствено презрение.

Към него се приближи едно чорлаво момче и тържествено изрече:

— Пленнико! Ти се намираш в ръцете на една свръхтайна организация, която е най-абсолютен господар на нашия квартал. Ние знаем, че ти бродиш на наша територия без предупреждение. Сега ти ще ни кажеш кой си, кой те праща и какво търсиш!

Бобо не отговори нищо, все тъй презрително усмихнат, макар че почваше да му става интересно. Проф. Кънчо подхвана:

— Пленнико, ние те предупреждаваме, че ако не говориш доброволно, имаме начин да те накараме да си кажеш всичко докрай!

— Нищо няма да ви кажа дори и да ме скалпирате! — отвърна твърдо Бобо с надежда, че все пак може би ще го скалпират.

— Пленнико, ти грешиш, ако мислиш, че ще те скалпираме. Ние имаме други средства, за да те накараме да говориш.

— Ама вие не сте ли индианци? — попита пленникът.

Всички се засмяха, а Влади заигра индиански танц.

— Охохо! Ще ме скъса тоя! — крещеше той. — Индианци! Сигурно е от село. Само там има още индианци!

Любопитството на Бобо все повече растеше.

— А как ще ме разпитате, щом като няма да ме скалпирате? — попита той.

— С апарата на лъжата — отвърна проф. Кънчо. — Слагаме го пред устата ти и като излъжеш, той дава сигнал. Разбра ли?

— Разбрах! — каза Бобо с блеснали черни очи. — Хайде да го опитаме!

Йогата кихна два пъти и махна лениво с ръка:

— Няма нужда от апарат! Аз ще прочета в мозъка му и с просто око.

Бобо изпадна във възторг:

— Вярно ли?

— Да не мислиш, че лъжа? — Йогата кихна. — Само че какво ще ми дадеш, ако позная?

Бобо се замисли: да, ако наистина този очилатко познае? Нима ще се откаже от мечтата да се присъедини към РЕДУТ? Но той не устоя на изкушението:

— Ако познаеш — каза той, — аз ще стана твой роб за вечни времена до началото на учебната година.

— А после?

— После трябва да се върна в Пловдив. Но какво ще ми дадеш ти, ако не познаеш?

— Каквото поискаш! — великодушно забеляза проф. Кънчо. — Даже можеш да влезеш в нашата организация.

— Не ми трябва вашата организация! — отсече Бобо. — Искам само да ми помогнете да намеря една друга организация.

— Добре — рече проф. Кънчо и кихна. — Ние познаваме всички организации и дружества в София и ще ти я намерим за девет минути.

— Честна пионерска?

— Честна пионерска!

— Е, хайде да почнем! — каза Йогата и не кихна. — Пленнико, отвори добре очи и ме гледай, без да мигаш! Аз ще чета гласно в мозъка ти и ако е истина, ти ще казваш „да“, ако не е истина, ще казваш „не“, разбра ли?

С разтуптяно сърце Бобо впи черните си зеници в очилата му.

Йогата притисна чело с длани и заговори със задгробен глас:

— Вишну Девананда, Суами Шивананда, помогнете ми да прочета коварните мисли на този враг! Дхиана-самаджи-джарани… Пленнико, ти си разузнавач!

— Да — отвърна пленникът.

— Ияма, нияма, азана!… Ти си от Пловдив!

— Да — отвърна — пленникът, удивен от ясновидската сила на другия.

Наоколо зашумяха от възхищение. Йогата подхвана:

— Ти си дошел от Пловдив, за да узнаеш свръхтайните на нашия квартал.

— Да — отвърна пленникът след кратко колебание, макар че твърдението не беше съвсем точно.

Йогата хвърли горд поглед към редутаблите и продължи все тъй с пръсти на слепоочията:

— Тебе те пазят двама инженери, дето правят роботи!

— Да — отвърна пленникът, все повече и повече удивен от способностите на очилатия Йога.

— Ти искаш да унищожиш нашата тайна организация.

— Не — отвърна пленникът.

— Защо тогава ни търсиш навсякъде?

— Аз не търся вас.

— А кого?

— Не казвам! Нали ужким можеш да четеш в мозъка? Хайде, познай де, кого търся!

— Слушай, пленнико! — каза Йогата. — Ти сигурно лъжеш на ум и затова не мога да прочета цялата истина в мозъка ти.

Неочаквано Влади Моторетката изблъска Йогата настрана и закрещя в лицето на Бобо:

— Хайде бе, какво толкова му цепим басма! Да го затворим тук до довечера и всичко ще си каже!

— Няма да ви кажа! — разсърди се Бобо. — Няма да ви кажа, защото само се хвалите, че имате апарат за лъжата, а сте пъзльовци и един скалп не можете да свалите! Да дойдете веднъж в Пловдив и ще видите вие, като събера всички индианци и изровим томахавката на войната, ще се наакате от страх!

Такова оскърбление никой никога не бе нанасял на редутаблите и те стояха втрещени пред пленника, който продължаваше да вика:

— И даже тука, като открия тайната организация, която търся, ще ви обява война, ще ви разгромя, ще превзема това скривалище и в него ще си направя клуб на футболен отбор.

Настана тишина. Отвън долетя бръмчене на самолет.

— Ама ти футболист ли си? — попита проф. Кънчо.

Бобо вдигна пренебрежително рамене:

— Аз съм най-големият полузащитник на всички времена в Пловдив.

Пак тишина. Йогата кихна. Кихна Влади. Кихна и Льонка. Проф. Кънчо попита:

— Искаш ли да играеш в нашия отбор?

— Не! — отвърна индианският вожд. — С пъзльовци не играя!

Влади вдигна юмруци. Атмосферата в подземието се изпълни с взривно вещество.

В този критичен момент Митко Пеле, който пазеше пред вратата, извика:

— Милиция!

Редутаблите се изпариха. Бобо Черното око остана сам, с вързани на гърба ръце.

На входа се показа старшина Марко. Той надникна вътре, видя изправения в полумрака пленник и изненадано възкликна:

— Я, това било пловдивчанчето! Какво правиш тук?

— Играя си на жмичка — отговори Бобо.

— С кого?

— Сам.

— Нямаш ли си приятелчета?

— Не ми трябват!

— Добре, добре, играй си! — каза старшината и си отиде, мислейки, че пловдивското гостенче трябва да е много нещастно, щом като си играе само. И си обеща да го запознае със своите синчета.

После продължи обиколката си из квартал „Редут“, за да търси РЕДУТ.

Останал отново сам, Бобо приклекна пред циментовото стъпало и както бе чел неведнъж в романите на Майн Рид, енергично затърка върху острия ръб канапа, с който бяха вързани китките му, докато го протри и скъса. Изправи се, горд, че е устоял на заплахите на непознатата организация и че е успял да се измъкне невредим от схватката, макар и разочарован, че не са му взели скалпа…

Заедно с това в сърцето му се зароди някакво неясно чувство на симпатия към тия седем момчета и едно момиче, чувство, което не можеше да си обясни.

Излезе на свобода и продължи да търси РЕДУТ…

6.Финансови въпроси, в които се намесва и мистер Сенко

Цяла седмица изтече след тия драматични събития. За квартал „Редут“ тя бе много напрегната седмица.

Напрегната за чистачите, които все още се мъчеха да отстранят шоколадените петна от стъклата на Института по кибернетика.

За старшина Марко, който продължаваше да търси авторите на нелегалните позиви.

За Бобо Черното око, който бе останал отново сам. Най-напрегнато премина тя за редутаблите. Тия седем дни бяха период на преизпълнение на план-графика по всички показатели: уроци по немски език, всекидневни тренировки в „Океана на бурите“, аклиматизация на Витоша, акции за попълване на фонд „Екипи и кърпи за бърсане на пот“ и пр.

Но докато тренировките вървяха отлично, фондът застрашително изоставаше. Ето защо на осмия ден проф. Кънчо свика общо събрание с една точка в дневния ред: „Пари!“

Седяха на сгурията, гледаха краката си и въздишаха. С изключение на Тото Тотото, който имаше футболни обувки, всички бяха обути било в гуменки, било в сандали, а Дани Берлински носеше германските си лачени пантофи.

— Пари! — сърцераздирателно продума проф. Кънчо.

— Дайте ми пари и аз ще победя всички отбори! — заяви Йогата.

Всички го изгледаха с удивление и той побърза да поясни:

— Това го е казал Наполеон, когато тръгнал да запали Москва.

— Да, ама пак яде бой от Съветския съюз като във филма „Война и мир“! — забеляза Тото, с което доказа, че не гледа само ковбойски филми.

— Колко имаме в касата? — попита проф. Кънчо.

Льонка Пантерата, който освен вратар беше и касиер, извади бележника си и прочете:

Като прочете последната цифра, Льонка се засмя.

— Защо се хилиш пак? — мрачно попита Влади.

— Защото имаме вече пари да си купим една обувка. В ЦУМ един чифт детски футболни обувки струва петнайсет лева.

— Петнайсет лева! — възкликна проф. Кънчо. — Ние сме седем. Седем по петнайсет прави сто и пет. Сто и пет лева! Откъде ще ги вземем?

Въпросът беше повече от тревожен. Наистина — откъде?

— Знам откъде! — обади се Тото, като повдигна глуповато дъгообразните си вежди. Помълча и важно добави: — От Народната банка. Като в снощния филм. Помните ли? Ще си сложим маски на лицето, ще влезем с пищови, ще извикаме „горе ръцете!“ на касиера и ще си вземем сто и пет лева и още петнайсет лева за сандали за мене.

Ледено мълчание посрещна предложението. Проф. Кънчо кихна и каза:

— Виж какво, Тото, правя ти първо предупреждение. Ако още веднъж предложиш да ограбим Народната банка, ще те изгоним от РЕДУТ. Ние сме футболисти, а не гангстери.

Тото повдигна рамене:

— Добре тогава, щом като ви треперят гащите, играйте си без обувки!

— И без обувки ще играем и ще победим! — рече проф. Кънчо. — Като във „Война и мир“, дето партизаните пердашиха Наполеон хем с цървули. И даже…

Откъм оградата долетя подозрителен шум. Обърнаха се. И едва успяха да зърнат някаква сянка, която се измъкваше през зеления плет. Хукнаха подире й, но тя изчезна сред дърветата.

— Кой беше? — попита проф. Кънчо.

— Сигурно пловдивският индианец — отвърна Влади.

— Не! — каза Йогата. — Беше Млечния зъб.

— Какво ли се мотае насам? Сигурно пак иска да влезе в РЕДУТ! Ама на куково лято!

— Трябва да си имаме часовойникар — предложи Дани Берлински.

— Часовой! — поправи го проф. Кънчо. — Митко, иди и пази!

Ужасно огорчен, че пак го отстраняват от тъй важното събрание, Митко Пеле провлачи крака към храстите, за да бди. Но кой знае защо, много му се спеше и непрекъснато се прозяваше…

Обсъждането на точка „Пари!“ продължи. Направени бяха разни предложения за снабдяване с финанси, като например Йогата да заложи своя телескоп, но те отпаднаха. Остана само един изход и проф. Кънчо го изрази гласно:

— Йога, ще трябва да дадеш представление. Заедно с мистер Сенко. Ще направим такава циркова реклама, че ще дойдат триста деца. Триста по петдесет стотинки прави сто и петдесет лева. Ще имаме за обувки, ще имаме и за кърпи за бърсане на пот.

Йогата важно издуха очилата си:

— Не! Аз не съм циркаджия! Аз съм метафизик!

— Добре де! — съгласи се проф. Кънчо. — В рекламата ще пишем, че ще правиш научна метафизическа демонстрация. И ще пишем още, че ще превърнеш човек в маймуна. Искаш ли?

Възможността да направи метафизическа демонстрация заедно с мистер Сенко извънредно много поблазни Йогата. Освен това и сто и петдесет левчета!…

— Но аз не съм напълно готов с магията за превръщане на човек в маймуна — каза колебливо той. — Не знам дали ще стане.

— Ще стане! Ще стане! — развикаха се всички. — Ще видиш, ще стане! Хайде, Йога! Ти си велик факир!

Кой факир, велик или невелик, може да устои на такава молба? Не устоя, естествено, и Гошо Йогата. На другия ден квартал „Редут“ беше наводнен от нови позиви. Този път обаче те не бяха разлепени по стените, а раздавани на ръка, и то само на граждани между 6 и 12 години, с категоричното указание да не попаднат във владение на Млечния зъб и пловдивския индиански вожд. Позивът гласеше:

7.Как се превръщат хора в маймуни

На 21 юни, в 15:30 ч., леля Гица долови един болезнено познат шум и сърцето й сладостно затуптя. Тя изтича към прозореца: долу в двора проф. Кънчо като в добрите стари времена летеше на летните си кънки. Миг след това се втурна Влади Моторетката, после се появи, бавен и съсредоточен, Гошо Йогата, а сетне и останалите редутабли.

Обзета от радостна възбуда, леля Гица наблюдаваше как момчетата строят нещо край гаража, редят талпи, правят седалки от тухли, опъват на дълъг тел чаршаф и оформят сцена…

Ура! Мъчителите бяха пак тук! Сега отново можеше да се спи спокойно!

Скрита зад завесата, тя продължаваше да наблюдава.

В 15:40 Льонка Пантерата застана пред входа и започна да посреща първите посетители, все граждани от 6 до 12 години. Стотинките им той прибираше в кутия за бонбони, а яйцата, по пет на човек, слагаше в една плетена кошница. В 16 ч. кутията беше почти празна, кошницата — пълна.

Амфитеатърът също беше пълен и проф. Кънчо изчисляваше на ум, колко пари ще влязат в касата, когато продадат яйцата на кръчмаря. И виждаше даже как дава парите в ЦУМ и получава четиринайсет новички футболни обущета и един чифт сандали за Тото…

В 16:01 Льонка прибра кутията и кошницата, затвори вратата и пронизително изсвири. Демонстрацията можеше да почне.

Пред завесата излезе проф. Кънчо, вдигна десница и без да вика, тъй като не се намираше в обикновен цирк, а в научен форум, каза:

— Почитаеми гости, позволете ми да открия днешната тайна академична демонстрация по метафизика. Ще имаме рядкото удоволствие да видим известния по цялата планета майстор на черната магия Йогата Гошо, последовател на индуския йога Вишну Девананда и ученик на мистер Сенко, който се намира в Америка и не може да ни зачете с присъствието си. Йогата Гошо ще ни демонстрира част от своите магии и като венец на научните си способности ще превърне човек в маймуна!

Ентусиазирани ръкопляскания посрещнаха тия думи.

Не ръкопляскаше само един зрител и това беше едно момче, което седеше най-назад, едно момче с черна като туш кожа, къдрава коса и ослепително бели зъби. А не ръкопляскаше, защото ръцете му придържаха нещо под коленете, нещо, което непрекъснато шаваше.

Проф. Кънчо даде знак и чаршафът, скърцайки с халките по тела, се разтвори и откри внушителна картина.

Върху неголям сандък стоеше една препарирана кукумявка, безжизнено загледана със стъклените си очи. Върху друг сандък лежеше озъбен пластмасов череп. Помежду им, скръстил ръце на гърди, навел замислено лице, бе Йогата Гошо с факирска чалма, бели индуски одежди и бос. До него, също с чалма от пешкир, но без разкошните индуски одеяния, лекичко се прозяваше Митко Пеле.

Всички утихнаха. Леля Гица не мърдаше, зяпнала. Проф. Кънчо подхвана:

— Като първи номер от научната програма Йогата Гошо, асистиран от чирака-магьосник Митко Пеле, ще ни демонстрира упражнения на Хата йога. Майсторе, моля!

Йогата притисна слепоочия с длани и тайнствено изрече:

— О, Раджа йога, Карма йога, помогнете ми! Ияма, нияма, азана!

С широк замах отхвърли белия плащ, свали чалмата и остана по гащета и очила, тънък и хилав. Митко Пеле мързеливо прибра нещата и простря на земята чердже.

— Падмазана! — обяви проф. Кънчо.

Йогата седна на черджето, кръстоса крака и силно приближи пети до бедрата. Зрителите изръкопляскаха.

— Гарабхазана! — обяви пак проф. Кънчо.

Йогата ловко вдигна кръстосаните си крака към гърдите, пъхна ръце под тях и пипна бузите си. Нови ръкопляскания. Йогата се поклони.

— А сега — каза проф. Кънчо — ще видите най-трудното упражнение на Хата йога, което могат да правят само седем йоги в света. Сиршазана или стойка на глава? Маестро!

Йогата се наведе над черджето, положи длани върху него и опря глава на тях. Сетне вдигна крака, мъчейки се да ги изправи в отвесно положение. Но неуспял да ги изопне докрай, той неловко ги отпусна на земята.

Публиката зашумоля. Смутен, Йогата повтори: засили се и изхвърли долната част на тялото си във въздуха, след което тежко тупна върху черджето. Сред публиката се чу изкискване.

— Тишина! — провикна се проф. Кънчо.

Преди да пристъпи към третия опит, Йогата прошепна на своя чирак:

— Ей, Митко, дръж ме бе, какво зяпаш?

В отговор асистентът само се прозя, а Йогата, който решително се бе изхвърлил нагоре, още по-решително се пльосна на земята.

Сред публиката избухна смях. Някой извика:

— Ей, Йога, ще си счупиш тиквата, бе!

— Той не е никакъв йога! — обади се друг. — Той лъже!

Пак кикот и един подигравателен глас:

— Парите! Върнете ни парите!

— И яйцата! — подкрепиха го други гласове. — Яйцата ни върнете!

Дворът се затресе от смях, крясъци и свирукания. Йогата стоеше смутен, с изхлузени до края на носа очила. Само чиракът-магьосник се прозяваше неудържимо и не обръщаше внимание на нищо.

— Скъпи гости! — извика проф. Кънчо. — Чуйте ме! Не винаги демонстрациите по метафизика успяват от първи път. Имайте търпение…

В този момент прозвуча оня вик, който сложи началото на края:

— Нека направи магията с маймуната!

Това подействува като кибрит над варел бензин. Публиката пламна:

— Даа! — закрещяха отвсякъде. — Магията с маймуната! Маймуната!

И заскандираха, пляскайки с ръце:

— Май-му-на-та! Май-му-на-та!

Единствено негърчето с къдравата коса не пляскаше, едва сдържайки онова нещо, което се мъчеше да изскочи изпод коленете му.

— Добре! — извика проф. Кънчо. — По желание на публиката ние пристъпваме към опита с маймуната. Маестро, моля!

Замаян и уплашен, Йогата се впусна в рискования опит с чувството, че в тази обстановка на неверие едва ли ще се получи нещо. Той свали кукумявката и черепа от сандъците, вдигна капаците и направи тайнствен знак с магическата пръчка.

— Моля, двама свидетели да дойдат и проверят дали в тия сандъци А и Б има двойни дъна! — провикна се проф. Кънчо.

Двама свидетели скочиха и опипаха сандъците. Двойни дъна нямаше.

— Внимание! Сега чиракът-магьосник ще изчезне в сандъка А.

Йогата хвана за ръка чирака-магьосник и го натика в сандъка. Митко Пеле се сви полусънен, скръсти ръце и облегна глава на дъските. Йогата го захлупи с капака и постави отгоре кукумявката.

— Сега — съобщи проф. Кънчо, — след като чиракът-магьосник е изчезнал в сандъка А, Йогата ще направи черна магия и в сандъка Б ще се появи маймуна. Маестро!

Настъпи напрегната тишина. Всички впиха очи в Йогата. Горе леля Гица трепереше от възбуда. До нея лежаха два легена…

Йогата чукна кукумявката с вълшебната тояжка и изрече гробовно:

— О, велики Вишну Девананда! Дай ми сили да превърна този човек в маймуна! Дхиана-самадхи-дхарани!

Тишина! Времето и пространството се изпълниха със загадъчно дихание.

Йогата завъртя тояжката над сандъка Б и погледна в него: маймуната още не бе се появила. Той повтори заклинанието:

— Вишну Девананда, помогни ми да превърна този човек в маймуна! Дхиана-самадхи-джарани!

Пак тишина. И пак Йогата направи магически знак над сандъка Б и пак сандъкът Б беше празен.

Пронизителен вик проряза времето и пространството:

— Лъжци! Никаква маймуна няма! Уу!

— Уууу! — подхванаха други и над двора се понесе вой — Уууу!

Зрителите наскачаха, втурнаха се напред, ритаха талпите, рушеха тухлените седалки, мятаха камъни по завесата и сандъците, крещяха:

— Ууу! Лъжци! Ууу! Върнете ни парите и яйцата! Ууу!

Тогава стана чудото.

През завесата се появи маймуна!

Да, истинска маймуна! Дребна, с глава като на човече, с живи, лукави очички, стригана коса, дълги лапи и опашка цял метър.

Тя скочи гъвкаво над сандъка А, с един удар повали кукумявката, метна се върху сандъка Б, сви опашка на кравай, вдигна лапички и обгърна с презрителен поглед развилнялата се човешка сган, която се държеше така, както никога маймуни не биха се държали в джунглата.

Зрителите се вкамениха.

Най-изненадан беше Йогата. Едва не си глътна езика. Няколко секунди стоя неподвижен, ококорил очи зад очилата, после плахо се приближи до сандъка и протегна ръка, за да пипне това нещо, което му се виждаше като привидение. Маймунката се засмя, изскимтя, навярно каза „Здравей!“, и също протегна дясната си лапа.

Това бе сигнал за такъв взрив от ръкопляскалия и ревове, че старшина Марко, който се намираше в кабинета си, се стресна.

— Бравоо! — крещеше тълпата. — Урааа! Да живее Йогата!

Гошо се кланяше, а маймуната върху сандъка Б възторжено махаше опашка.

В този миг се изля пороят.

Отначало зрителите помислиха, че вали, и погледнаха нагоре, но небето беше безоблачно. В следващия миг от третия етаж се изля нов водопад… Последва още един леген и още един…

Някой писна. Някой побегна. Настъпи паника.

А от прозореца продължаваше да се лее водата на отмъстителната леля Гица.

Изведнъж — кой знае кой пръв направи това, може би Влади — към третия етаж полетя едно яйце. То направи елегантна траектория и се пръсна върху страничното стъкло. Полетя второ, трето… След няколко секунди десетки ръце грабваха крехките бели гранати от кошницата и ги отправяха към врага, барикадирал се там горе зад своите легени. Някои влитаха право вътре и експлодираха на пода и върху леглото. Други се взривяваха по стъклата, перваза, фасадата и образуваха живописни жълти шарки. С една дума — красиво!

Когато и последното яйце бе хвърлено, редутаблите и техните гости побягнаха, като понесоха сандъците, кукумявката и другия магьоснически реквизит. Вкопчила се на рамото на Йогата, маймунката също бягаше на простор.

Спряха чак зад зала „Фестивална“. Задъхани и уморени, те положиха сандъците на земята, наобиколиха Йогата и захласнато се загледаха в маймуната.

— Ей, ама тя съвсем прилича на Митко Пеле! — прошепна Тото, потресен от магията.

— Че как няма да прилича — каза важно Йогата. — Нали си е Митко!

Проф. Кънчо с изгаряща завист наблюдаваше своя съперник, чиято сполука означаваше съкрушителна победа на метафизиката над физиката. Къде остана цар-шоко? Къде остана „Хелиополис?“? На проф. Кънчо му идеше да реве от мъка.

Тогава забеляза черното момче с къдравата коса, което правеше някакви знаци на маймунката.

— Кой си ти? — попита проф. Кънчо враждебно.

Черното момче кимна мило, протегна учтиво десница и произнесе на блестящ български език:

— За мен е голяма чест да се запозная с вас. Наричам се Сисулу, живея на улица „Цар Асен“, ученик съм от 22-ро единно училище „Юрий Гагарин“. Позволете ми да ви представя и моя верен другар Ухуру.

При тия думи маймунката скочи на неговото рамо и нежно обви врата му с дългата си опашка.

— Ама нали е Митко Пеле? — попита Тото, опулен.

— Това е Ухуру — обясни усмихнато Сисулу. — Или Свобода. На негърския език суахили Ухуру означава свобода. Ухуру е от Африка.

— А Митко? — промълви Тото. — Къде е Митко?

Бързо отвориха сандъка А. Сгушен на кравай, вътре кротко спеше чиракът-магьосник Митко Пеле.

8.Фантастично попълнение. Мачовете могат да почнат!

Преките резултати от метафизическата демонстрация на Гошо Йогата бяха плачевни. Яйцата отидоха на вятъра, събраните стотинки не стигаха за четвърт обувка, а леля Гица заяви, че ще се оплаче на Съвета за сигурност при Организацията на обединените нации.

Затова пък косвеният резултат — откриването на Сисулу и Ухуру — беше толкова богат, че напълно компенсира материалните щети.

За някакви си девет секунди се изясни, че Сисулу (виж рис. 9)8 е най-великото ляво крило на всички времена и след още три секунди бе приет за член на РЕДУТ. Малко по-късно се разкри нещо още по-фантастично: Ухуру също играеше футбол, и то на ВСИЧКИ постове, и значително по-добре от ВСИЧКИ останали играчи, включително Тото!

Достатъчно бе например някой да й подаде топката и голът беше сигурен. Тя грабваше топката било с крака, било с опашка и се понасяше на ръце към противниковото поле, провираше се като живак между бранителите, скачаше над главите им, търкаляше се по тревата и преди още вратарят да съобрази какво се е случило, изстрелваше се в мрежата.

А застанеше ли на вратата, никакъв гол не бе възможен. Тя ловеше всички топки, като се катереше светкавично по гредите или пък се премяташе до ъглите.

Единственият футболен недостатък на Ухуру бе нежеланието й да се вслушва в съдийската свирка, но редутаблите бяха уверени, че за няколко дни тя ще усвои десетината елементарни правила на играта и тогава ще стане най-най-най-най и прочие велик футболист на всички времена и прочие. Тя беше приета за редовен член на РЕДУТ и обявена за универсална резерва без всякакви спорове.

Ухуру се оказа по-интелигентна от най-развитите маймуни. Извън умението й да кара летни кънки, тя знаеше български и негърски и очевидно разбираше немски и френски, защото когато Дани й даде шоколад, тя му каза „Данке!“ и „Мерси!“.

Ухуру беше много любвеобилна. Обичаше себеподобните си хора, милваше ги с лапички, целуваше ги с муцунката си. Не обичаше само един човек — Тото Тотото. Още от самото начало помежду им се породиха лоши отношения. Те се зъбеха един на друг, дращеха се, щипеха се, а при тренировки никога не си подаваха. Предполагам, че причината на тази враждебност се коренеше в завистта на Тото към Ухуру. Тя не само че играеше по-добре от него, но и макар далече от африканската си родина, имаше си семейство, докато Тото беше лишен от майчина ласка и живееше в сутерена при оня пияница на улица „Малина“.

След като узнаха всичко за новите си съотборници, редутаблите нарекоха негърчето Сисулу Софийски, а на Ухуру дадоха прозвището Неандерталска в чест на оня праисторически човек; който пръв се изправи на крака и започна да се труди с ръце.

Когато вечерта след тренировките направиха кратко съвещание, в ННФК РЕДУТ се очерта следната картина:

Физическото състояние на отбора бе отлично. Изключение правеше Митко Пеле, който напоследък се чувствуваше нещо сънен, но нищо.

След такава блестяща равносметка повече от ясно беше, че РЕДУТ е готов да се хвърли във футболните битки.

— Но ние сме само осем играчи! — рече предпазливо проф. Кънчо.

— Ще бием и с осем играчи! — завикаха отвсякъде.

— Нямаме обувки!

— Ще играем без обувки!

— Нямаме кърпи за бърсане на пот…

— Няма да се бършем!

— Добре тогава, заклевате ли се, че ще се борите до последна капка кръв?

— Заклеваме се!

— Мерси! — изпищя Ухуру и изръкопляска, след което одраска Тото, а Тото я плесна по червения задник.

Моментът беше много възвишен.

— Хайде сега да съчиним циркулярно писмо! — каза проф. Кънчо.

С големи мъки и с общи усилия, включително и с помощта на Ухуру Неандерталска, която даваше съвети, бе съчинено следното

Два часа след изпращането на циркулярното предизвикателство в Бункера се получиха 27 отговора. Всички до един изразяваха съгласие да играят с ННФК РЕДУТ по всяко време на деня и нощта — най-късно до 8 часа вечерта — за славата на родината. Поеха ръкавицата такива видни отбори като НЕСЪКРУШИМИТЕ, РАКЕТА, МАРС, КОХОРТА, КОСМОС, ЩИТ И МЕЧ, ХАЙДУТИ, КАПИТАН КЛОС, НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР и др.

Двайсет и седмият отговор бе донесен от онова маляче с белите коленца, което редутаблите бяха изгонили така позорно, след като му прикачиха обидния прякор Млечния зъб. Без да каже думица, то предаде писмото на проф. Кънчо и си отиде. Отговорът гласеше:

Разбира се, писмото предизвика само подигравателен смях и без да се занимават повече с него, редутаблите се заеха да съставят план-график на бъдещите мачове.

За първи противник избраха ГРЪМ И МЪЛНИЯ, който се ползуваше със славата на некоронован първенец на квартала. За съдия поканиха уважавания от всички млад квартален музикален гений Сашо Фадиезов. Той беше чужд на спортните бури и следователно — безпристрастен.

Великите битки можеха да почнат!

9.В навечерието на първата победа

В тази юлска вечер, дванайсет часа преди да прозвучи началната съдийска свирка, ННФК РЕДУТ се събра в „Нострадамус“, за да обсъди стратегическия план на мача.

Насядали на пода, редутаблите слушаха теоретическите анализи на Йогата, който чертаеше на черната дъска различните системи на футболна игра, като се почне от 4-4-2, та се стигне до 2-2-6.

От всички възможни варианти — бетон, полузащитен, полунападателен, нападателен — редутаблите избраха единодушно най-дръзкия: 1–10, тоест изцяло агресивна игра, при която пред мрежата остава само вратарят, а всички останали се втурват в противниковото поле до пълното смазване на врага.

Преди да се разделят, капитанът инструктира играчите как да прекарат последните часове преди мача: 1. Да не се ядосват на нищо. 2. Да се заредят с енергия, като погълнат хиляда калории във вид на кебапчета. 3. Да спят девет часа. 4. Преди мача да вземат една топла баня, да изпият чаша какао и да се съберат в девет часа в „Океана на бурите“, преизпълнени с решимост да разгромят противника.

— А може ли да вземем малко допинг? — попита Митко Пеле, като се прозя.

— Никакъв допинг! — отсече проф. Кънчо. — Само със собствени сили.

Митко Пеле загадъчно се усмихна.

Пръснаха се безшумно. Зала „Фестивална“ утихваше от последния естраден концерт. Улиците обезлюдяваха. Настъпваха последните часове преди първото сражение на РЕДУТ. Ето как минаха те за редутаблите по реда им в отбора:

В къщи завари само двамата си братя, засмени като него.

— Какво ново? — попитаха те.

— Утре е първият ни мач — отвърна той и се засмя.

— Гледай да не ни посрамиш! — казаха те и се засмяха.

— Добре, ама хайде тренирайте ме и вие малко! — примоли се той и се засмя.

— Добре! — казаха те и се засмяха.

Дръпнаха завесата между стаята и хола, Льонка застана пред прозорците и братята започнаха да му бият дузпи от различни положения, отначало с вълнените кълбета на мама, след това с нейните модни шапки и накрая с възглавниците. Докато едната възглавница се разпра и стаята се напълни с бял пух като снежинки по Коледа.

Тримата братя неудържимо се смееха. Когато мама и татко се прибраха, те също си умряха от смях…

Познавайки добре таткото, те предпочетоха да не влизат в къщи през главния вход. За щастие прозорецът беше отворен…

Стаята тънеше в мрак. Беше тихо, някак си неприятно тихо.

— Хайде, лягай! — прошепна проф. Кънчо.

— Гладен съм! — отвърна също тъй шепнешком Митко Пеле. — Искам си хилядата калории!

— Потрай! Нека татко и мама заспят.

Половин-защитникът се гмурна в леглото заедно с обувките, а капитанът запали лампата.

И косата му се изправи на главата.

Точно отпред, скръстил ръце на гърди, по фланелка и с фуражка, стоеше старшина Марко. До него на стола лежаха три смачкани яйчени черупки…

— Къде сте били досега? — попита старшината със смразяващо спокойствие.

— На заседание — отвърна проф. Кънчо.

— Заседава се през работно време, а не нощем! — каза компетентно старшината.

— Да, ама ние заседаваме извънредно — обади се Митко Пеле. — Готвим се за утре.

— Кои сте тия „вие“?

— Ние, ре… — започна лекомислено Митко Пеле, но Кънчо, го прекъсна:

— Ние, от кръжока по физика.

— Тъй! — избоботи старшината, поомекнал. Той винаги омекваше, когато чуеше от устата на първородния си син думата „физика“. Той показа черупките: — А това какво е?

Излишно беше да се лъже и проф. Кънчо отговори откровено:

— Това е от битката с леля Гица.

— Тъй, тъй, от битката с леля Гица. И с яйца! Хората в Пакистан умират от глад, а вие водите битки с белтъчини! Не ви е ли срам?

— Тя започна първа! — упорито възрази проф. Кънчо. — Ние си правехме демонстрации по метафизика, а тя ни заля с вода без предупреждение.

— Каквоо? — скочи старшината. — Метафизика?

— Да, татко. Гошо Йогата знае да прави черни магии.

Старшината се хвана за главата и запъшка:

— Метафизика! Магии! И това говори моят син, бъдещ физик, ученик на Айнщайн, член на кръжока по електроника в Двореца на пионерите! Ох, с какво съм заслужил тази тежка съдба!

На сина-професор му стана жално за бащата-студент.

— Татко — каза той, — ти недей мисли, че аз вярвам на магии. Само Йогата. Аз съм за науката и даже се съревновавам с него. Като направя цар-шоко… — И млъкна, усетил, че отива твърде далеч.

— Точно тъй, сине — каза назидателно бащата. — Ти си длъжен да покажеш на твоя глупав приятел Гошо, каква е силата на науката. — Погледът му попадна на черупките, той се намръщи: — А на гражданката Гица апартаментът е заприличал на омлет. Тя настоява да ви предам в педагогическата стая. И е права! Защото вие сте станали хулигани, по-лоши дори от ония, дето пръскат нелегални позиви и мацат квартала с шоколад. То се е разбрало, че вашето възпитание трябва да поема аз. Майка ви е много мекушава. Така че от утре няма да правите нито крачка без мое разрешение!

— Но, татко… — промълви проф. Кънчо, изтръпнал, — ние ще съставим тимуровска команда и ще пребоядисаме апартамента на леля Гица и даже…

Но старшина Марко вече не слушаше.

— Значи, да се разберем! — каза той. — Утре е неделя. Като първа възпитателна мярка няма да излизате никъде! Ще помагате на доктора да прави сладко. Днес купих четирийсет кила вишни и трябва да се изчистят. И ако сте прилежни, утре вечер ще ви водя на градински концерт на духовата музика на софийските пенсионери.

Студени мравки полазиха по гърба на проф. Кънчо.

— Ама, татко, моля ти се, недей… — започна той, но вратата хлопна зад старшината.

Капитанът на РЕДУТ остана сред стаята, неспособен да направи едно движение.

Митко Пеле пък бръкна в дупката на дюшека и напипа стъклената тубичка с червения етикет. Всичко беше в ред!

Тази нощ той дълго стоя под телескопа, разчитайки по звездите резултата от утрешния мач. Но беше разсеян и не виждаше безкрая на космоса. Пред очите му все още се разиграваше днешната сцена с маймунката и в ушите му още звучаха обидните крясъци: „Тоя не е никакъв йога!“

Отмести очи от телескопа и се замисли. На гърлото му бе се загнездила буца. Не му се спеше. Не му се ядеше. Даже кебапчета…

В къщи той завари истинска тревога. Баба Зора звънеше по всички телефони, в милицията, в бюро „Справки“, в „Загубени вещи“, и питаше не е ли намерено момченце с бяло лице, китайски очи и коприненоруса коса, което отговаря на повикването „Данчо!“ В същото време дядо Анжел сновеше с колата из кварталните улици и сърцераздирателно зовеше: „Данчоо! Данчоо!“

Като го видя, баба Зора се разплака, попита го не е ли гладен, не му ли се спи, иска ли нещо специално, на което Дани отговори, че да, иска, ако може, хиляда калории във вид на кебапчета и баба Зора се разтича и опече 16 кебапчета, от които Дани дисциплинирано изяде само 4 и после легна да спи.

Той се промъкна тихо в килерчето си. От съседната стая идеше хъркането на вуйчото; през прозорчето прозираха краката на минувачите, които вървяха по осветения тротоар.

Седна на твърдия миндер, въздъхна дълбоко. Лицето му изведнъж загуби глуповатия си израз и стана тъжно, много тъжно. Той дълго седя замислен, после уморено свали футболните си обувки. Под тях петите бяха набити, палците — покрити с мехури. Той избърса праха от обувките и ги пъхна прилежно под миндера.

Защото му бяха единствени! За зиме и за лете, за делник и за празник. Беше му ги подарила майка му при една от редките им срещи в оная студена хотелска стая, където бе отседнала с другия си мъж… Беше ги донесла от чужбина и смяташе, че ще зарадва сина си, когото бе изоставила преди много години… И не подозираше, че други обувки той няма… Но и какво ли друго знаеше тя за него?

Тото почувствува силен глад. Спомни си указанието за зареждането с енергия от хиляда калории, стана и на пръсти влезе в кухнята. Без да пали лампа, вдигна капака на сандъка, бръкна, напипа кора хляб, извади я. Капакът трясна. Оттатък хъркането секна. Чуха се тежки стъпки, ярка светлина обля кухнята, на прага се появи вуйчото — огромен, намусен, с увиснали под корема измацани бояджийски панталони.

— Пак ли? — изръмжа той. От него лъхна на ракия. — Ушите ми ще изядеш! Вместо да работиш, скиториш с разни ми ти нехранимайковци! Остави хляба!

Тото помисли за утрешния мач и за головете, които трябва да вкара, помисли си, че отново ще трябва да закуси само сладолед от малини, и разтвори юмрук. Хлябът падна върху сандъка. После мълчаливо се върна в килера. Седна на миндера, замисли се. Опита се да си представи образа на баща си, когото едва познаваше, не успя. Представи си и майката, но я съзря в хотела с другия мъж и от това му стана още по-криво. Поиска да плаче, но сълзите не искаха да дойдат. Тогава неочаквано и за себе си дори той решително измъкна изпод миндера обувките, сложи си шалчето с надписа ТОТО и безшумно излезе в нощта.

Улицата беше пуста, тъжна и прохладна. Той се затича към „Океана на бурите“.

Случи се тъй, че тази вечер бащата, леяр в Кремиковци, и майката, телефонистка в пощата, бяха дежурни и той имаше на разположение много часове за зареждане с енергия.

Обикновените хора се зареждат с енергия, като се хранят, почиват и спят. Влади има толкова много излишна енергия, че за да я доведе до нормално равнище, трябва да изразходва известно количество от нея. Ето защо сега той се втурна в бесен крос по стълбището от първия до дванайсетия етаж и обратно тъкмо пет пъти, като падна седем пъти и получи три синини. После взе въжето и скача петстотин и шест пъти.

Поуталожен, Влади измъкна кокошката, която майка му бе опекла за утре, и я схруска без остатък заедно с костите.

Двамата погълнаха точно по хиляда калории: Черното момче — яйца с кисело мляко, Човекоподобната — лешници с мед. После си легнаха, прегърнати, и заспаха. По човешки.

Не спеше Андреа. В тишината на нощта, сгушена в малката си стаичка, тя бродираше някаква фанелка.

Не спеше и Бобо Черното око. Дочул за утрешния мач, той си мислеше как да се промъкне в „Океана на бурите“ и се свърже най-после с прословутия РЕДУТ, за да натрие носа на ония хлапета от Бункера, които така дръзко се бяха отнесли с него.

Спокойно спяха единайсет малячета с млечни зъби. Спяха със съня на праведните. И не знаеха те, че един ден ще станат причина за неудържими сътресения в нашия квартал и ще отклонят футболната история в неочаквана посока.