Гол от засада

1.Финал А — първо полувреме

Андреа влезе в „Океана на бурите“ малко преди десет часа.

Стадионът беше претъпкан. Заети бяха даже полянките зад вратите. Край терена шеташе старшина Марко със своите милиционери, операторите на другаря Антон Антонов подготвяха камерите си, Пампонов подостряше моливите си, Сашо Фадиезов опитваше новата си тризвучна свирка. Пред трибуните нервно сновеше полковник о.з. Храбров, а зад десния ъгъл се разгряваха някакви малячета в бели униформи: МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ!

Накратко — всички бяха тук.

С изключение на ННФК РЕДУТ.

Андреа тъжно въздъхна и седна на скамейката на резервите, като положи на колене чантата с бинтове и ментови бонбони. При нея изтича Сашо Фадиезов:

— Къде са редутаблите — попита той.

— Не знам… — измънка тя. — Аз дойдох сама…

— Ако не се явят навреме, ще присъдя служебна победа на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ с 3:0, да знаеш! — заяви той строго.

В този момент пред главния вход спряха мерцедеси, пьожота и волги. Наскачаха шофьори, отвориха вратите на колите. Показаха се редутаблите, всички до един в копринени екипи, футболни обувки и кърпи за бърсане на пот около врата. И всички до един бледожълти, с подпухнали клепачи и издути тумбаци!

Придружени от ККДЖЗЗМФ и от безбройните роднини и обожатели, те влязоха в стадиона. Публиката наскача с рев, към тях притичаха операторите…

Провлачвайки крака, редутаблите минаха към центъра, където ги чакаше Сашо Фадиезов.

— Защо закъсняхте? — попита той, като разтърси буйната си композиторска грива.

— Не е твоя работа! — отвърна Тото и облъхна съдията с дъх на вишновка. — Хайде, почвай, че да не те почна аз…

Сашо Фадиезов не искаше да вдига скандал. Той отмина обидата и даде предупредителен сигнал. Ревът на публиката поутихна. Откъм ъгъла се зададоха МЛЕЧНИТЕ зъби.

Виждах ги за първи път. Впрочем, познавах само Млечния зъб с белите коленца и сега ми се струваше, че пред мене е той, умножен единайсет пъти, толкова всички бяха еднакво мили, еднакво нежни, с еднакви бели коленца, бели екипи и бели гуменки. При това те далеч не бяха еднакви! Всеки от тях си имаше свое характерно лице, което бих разпознал сред хиляди други.

Но бяха толкова крехки, че изведнъж се уплаших за тях. Нима тия създания, прилични на порцеланови фигурки, ще повалят РЕДУТ с неговите титани, като Тото, Влади и Сисулу? Та те ще се разпаднат, преди да е завършило първото полувреме!

Редутаблите не им обърнаха никакво внимание, заети с позирането пред фотографите и операторите.

Беше 10 часа и 29 минути. Играчите заеха местата си. Редут щеше да играе в традиционния си състав от десет човека без дясно крило, по схемата 1–10. Ухуру оставаше резерва.

Още като видя МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, проф. Кънчо реши, че няма смисъл да пуска в ход Интердут: научно-техническата революция трябва да се пази за по-сериозни противници. И остави апаратурата при Андреа.

В центъра застана Влади Ракетата. Зад него с №6 бе половин-защитникът Митко Пеле, който подскачаше наперено и от време на време напипваше в джобчето на гащетата стъклената тубичка.

Централен нападател на противника беше Млечния зъб с белите коленца.

Началният удар имаха гостите.

Стадионът утихна. Млъкнаха локомотивите. Млъкнаха птиците. ККДЖЗЗМФ, който беше заел първия ред на главната трибуна, се изправи, дъвчейки усилено фъстъци.

Прозвуча сигналът: мажорното тризвучие до-ми-сол. Млечния зъб спокойно подаде топката на своя съсед, който стреля диагонално напред.

Мачът на века започна!

И внезапно стана нещо невъобразимо, нещо, което не мога да опиша, защото аз дори не можах да го видя добре. Спомням си само, че някаква бяла светкавица, която беше Млечния зъб, пресече терена, премина покрай Митко Пеле, зави зад Йогата, появи се пред вратата на Льонката и стреля.

Няколко мъчителни секунди над стадиона лежа гробно мълчание. Никой не разбираше нищо! Ама нищо! Стъписани, хората наблюдаваха как Млечния зъб вади топката от мрежата зад гърба на зашеметения Льонка и я носи към центъра.

Едва тогава се чу едно пискливо гласче:

— Гоол!

И едва тогава Сашо Фадиезов реши да свири.

— Гоол! — обади се пак пискливото гласче.

Неспособни да възприемат случилото се, редутаблите се върнаха по местата си. Единствен Льонка си спомни снощните кошмари за единайсетте гола и студената пот отново изби по гърба му…

Неочаквано една дебела фигура с мустаци тичешком влезе в терена и се приближи до проф. Кънчо. Беше полковник о.з. Храбров.

— Капитане! — прошепна той. — Засили отбраната! Иво да пази Млечния зъб! Никакво 1-10! Играйте 3-2-5! И не се…

Не можа да довърши, защото Сашо Фадиезов притича и го изгони от очертанията на игрището.

Думите на полковника о.з. върнаха проф. Кънчо към действителността. Той се посъвзе, даде съответните нареждания на своите съиграчи и отново застана на поста си.

Сашо Фадиезов свири, Влади би началния удар, Сисулу се понесе напред, не успя да пробие, но задържа топката, подаде я на Дани, Дани я върна на Тото, Тото в движение — на Влади, Влади — пак на Тото, Тото стреля… Ала ударът беше толкова слаб, че вратарят на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ хвана топката без усилие и веднага я метна към центъра.

Стори ми се, че отново бялата светкавица прорязва терена по посока на Льонка. И не беше това една светкавица, а много и шареха те по всички зони, напред-назад, наляво-надясно, през центъра, по крилата, по тъч-линиите, по ъглите… И сякаш редутаблите бяха изчезнали от терена, затрити от бялата стихия.

… Ето — Млечния зъб отново получи топката, излъга Митко Пеле, дриблира край проф. Кънчо и се втурна напред. Тук пътя му препречи Иво, който, като не можа да му отнеме топката с крака, грабна го с две ръце, повдигна го като щанга и го хвърли върху сгурията.

Млечния зъб се изправи, без да каже думица, кривейки лице от болка. На белите му коленца личеше кръв. Сашо Фадиезов свири пряк наказателен удар.

Топката бе поставена на около петнайсет метра вдясно от вратата. Зад нея застана едно Млечно зъбче. Редутаблите направиха стена, но каква стена! Все от надути тумбаци, отпуснати гърди и подпухнали лица. Млечното зъбче се засили и би право в нея. Стената малодушно се разкъса, топката мина през пролуката и се стрелна в ъгъла на вратата…

Льонка виждаше много точно, накъде тя лети, и плонжира със съзнанието, че при друго време би я хванал като нищо. Сега обаче тялото му, вместо да скочи като пантера, пльосна на земята като дебел хипопотам. Той успя само да види как топката се търкулва пред ръцете му и докосва мрежата.

— Гооол! — обади се познатото пискливо гласче.

Този път Сашо Фадиезов свири, без да се бави, но публиката продължаваше да недоумява. При скамейките Демократичните жени за закрила на местния футбол престанаха да дъвчат.

О.з. Храбров отново изникна пред проф. Кънчо:

— Капитане! Организирай средната линия! Митко Пеле да не се мотае! И Йогата, и Бобо…

Отново изгониха съветника, отново капитанът на РЕДУТ даде указания и отново заиграха. Проф. Кънчо имаше чувството, че не се намира в стадион, а сред лепкаво кълбо от захарен памук, от което напразно се мъчи да се изтръгне. Краката му бяха оловно тежки, главата — замаяна, повдигаше му се…

За втори път начален удар биха редутаблите. Няколко минути топката остана у тях. Посъвзели се леко, Влади, Дани, Сисулу и Тото я разиграваха дълго, мъчейки се да пробият към противниковата врата. Напразни усилия. Четиримата нападатели се движеха несигурно и тромаво и очевидно само техният внушителен обем държеше далече от тях крехките и обути в гуменки МЛЕЧНИ ЗЪБИ.

Нямаше и следа от виртуозността на Тото, който навремето забиваше гол с всяка част на тялото си, включително и със задник. Той се уригваше на вишновка, устата му горчеше, повръщаше му се.

Влади Ракетата, който бе се друсал цяла нощ на моторетката, чувствуваше неприятни болки под гърба и тичаше по терена като патрав. Неговите топки се носеха в обратна посока, най-често към собственото поле.

А коремът на Дани Берлински бе така опънат от мамалигата и пушената акула, че копринените гащета заплашително пращяха по шевовете. Последното обстоятелство стана причина за един любопитен инцидент.

Малко преди края на първото полувреме Сисулу успя да се промъкне през отбраната на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ и прехвърли топката на Дани, който отдавна стоеше пред вратата. Стадионът затаи дъх. ККДЖЗЗМФ се изправи. Голът беше неминуем!

Дани вдигна крак… Ето, сега!

И тъкмо да стреля, нещо го сряза през корема. Той се сви и приклекна като боксьор в нокдаун. Сашо Фадиезов прекъсна играта.

Над стадиона се разнесе сърцераздирателен женски писък, който бе чут чак на улица Московска. Пищеше баба Зора. И вече тя се втурваше към любимия си внук, когато Дани се поизправи, прошепна няколко думи в ухото на съдията и подпирайки корема си, излезе от терена и се скри зад храстите. Сещате се къде отиде…

На негово място влезе резервата Ухуру.

Уви, тя също не помогна кой знае колко. Все още под травматизиращото впечатление на снощните тържества, недоспала, изнервена, тя, вместо да връхлети с топката в противниковото поле, седна върху нея и заскимтя. Ядосан, Тото ритна топката. В отговор Ухуру скочи на рамото му и заскуба косите му.

Съдията се намеси, започнаха разправии. На терена нахлуха запалянковци, милиционери, ДЖЗЗМФ, полковник о.з., съветници и обожатели. Операторите забръмчаха с камерите си.

Това окончателно изкара Ухуру от равновесие. В нея се пробудиха всички ужасии от снощните кошмари и заедно с тях — забравените зверски инстинкти. От муцунката й изчезна човешкият израз. Тя се озъби свирепо, изкряска дрезгаво и от главата на Тото се метна върху рамото на един оператор, блъскайки камерата с юмручета. Кой знае как капакът на апарата се отвори и откри лъскавата филмова лента. Ухуру нададе тържествуващ рев, сграбчи я, измъкна я от касетата и започна да я размотава и осуква около себе си.

Операторът зави като ранен тигър. Другарят Антон Антонов се хвана за главата. Публиката засвирка. Към терена полетяха празни бутилки.

Пламна грандиозен скандал!

В този момент се върна Дани със значително спаднал корем, а три секунди по-късно (половин минута преди края!) съдията даде продължителен сигнал.

Първото полувреме завърши.

2.Бурна почивка в „Океана на бурите“

Всички обожатели, консултанти и закрилници на РЕДУТ се втурнаха към съблекалнята. И в продължение на няколко минути сред невероятна бъркотия се чуваха само женски плачове, мъжки ругатни, детски викове.

Редутаблите стояха сред тази кипяща тълпа, задъхани и замаяни, и не чуваха, и не виждаха нищо. Те не усещаха дори как леля Гица съблича потните им фанелки и ридаейки, бърше гърдите им с кърпа, как баба Зора събува обувките им, как доктор Веса ги разтрива с одеколон, как кумица Карина ги пои с портокалов сок и топъл шоколад.

Внезапно над хаоса проехтя страхотен бас:

— Тишина! Тишина, иначе ще стрелям!

Всички млъкнаха, стреснати. Полковник о.з. Храбров се бе покачил върху един камък и заплашително размахваше юмрук над главата си.

— Стига тази паника! — извика той пак. — Остават ни само седем минути! За седем минути трябва да решим как ще играем по-нататък!

Тия думи поохладиха малко страстите. Всички се вгледаха в него с надежда.

— Ние трябва да бием! — каза леля Гица. — Ние сме редутабли!

— Ще бием! — потвърди той. — Но не както играхме досега!

— А как? — попита баба Зора.

— Как ли? Преди всичко, като престанете да хленчите и да тъпчете играчите с плодови сокове и топъл шоколад! Тази комбинация предизвиква разстройство!

— Но това е за сила! — обади се кумица Карина.

— Не от такава сила се нуждаят те сега!

— А от каква?

— От душевна сила! Ето от каква! От висок морал! Като на фронта!

Митко Пеле, който следеше внимателно дискусията, внезапно се обади:

— А може ли да взема малко допинг?

Мустаците на полковник о.з. затрепераха от гняв.

— Допинг, ли? — изрева той. — Да не съм те чул да споменаваш тази дума! Краката ти счупвам.

Митко Пеле не каза нищо повече, затова пък доктор Веса се изправи пред о.з. Храбров и изсъска:

— Я не плашете моето дете! Краката ще му трошите! Кой ви дава право да трошите крака? Не се намирате на фронта!

— Ама аз само така… символично… — поотстъпи о.з. Храбров.

— Символично, несимволично, а стряскате децата! Искате да бият, а сам им създавате комплекси за малоценност.

— Другарко — рече той, — истинският спортист никога не взима допинг! Дори да се влачи по корем!

— Не съм тръгнала да им давам допинг! — забеляза доктор Веса сърдито. — Но нали трябва да победим?

Над спорещите отново се извиси гласът на леля Гица:

— Ако искате да знаете, ако имах допинг, бих им дала! На всички! Да! Бих им дала! От един път глава не боли. Лошото е, че не се сетихме по-рано… Де да знаеш, че ще стигнем до такова положение.

Последните думи на авторитетната председателка на ККДЖЗЗМФ окончателно премахнаха колебанията на Митко Пеле. Той се измъкна незабелязано от съблекалнята, сгуши се зад един храст, извади от джобчето тубичката с червения етикет и изсипа кафявите хапчета в шепата си. Дълго мисли колко да вземе, реши, че десет са достатъчно и ги лапна. После се върна и ни лук ял, ни лук мирисал, изпи чаша портокалов сок. Сега вече бе готов за по-нататъшната битка!

Междувременно дискусията продължаваше. Говореше пак о.з. Храбров.

— … Ние трябва да обмислим нашата по-нататъшна стратегия и тактика! Да засилим отбраната, да парализираме противниковите стрелци…

— Не! — провикна се старшина Марко. — Най-добрата отбрана е нападението! Да нападаме, да нападаме и само да нападаме! Ние трябва да наваксаме цели два гола.

— Не е ли по-добре да минем към лично пазене? — предложи леля Гица.

— Никакво пазене! Атаки по всички линии! — каза някой.

— И повече стръв! — каза друг.

— Да се борим за всяка топка!

— Да пробиваме през крилата!

— Да пробиваме през центъра!

— Да пробиваме навсякъде!

— Да заздравим крайната отбрана!

— Да заздравим средната линия!

— Да атакуваме клинообразно!

— Да атакуваме ветрилообразно!

— Да атакуваме фронтално!

— Да преминем към къси пасове!

— Да преминем към дълги пасове.

— Да преминем към комбинирани пасове!

— Да възприемем гъвкава игра!

— Да възприемем твърда игра!

Закрилниците и консултантите все повече се увличаха в спора, а редутаблите седяха на тревата, забравени и заглушени от виковете. Те наостриха уши едва когато до тях достигнаха гласовете на инж. кака Вера и инж. бате Ники.

— Другари! — говореха те със спокойствието на учени, знаещи цената на своите думи. — Съществува само едно средство, за да пречупим хода на двубоя, и то е научно-техническата революция. Време е да пуснем в игра Интердут! Другари! Повече доверие в математиката и кибернетиката! Напред към нови победи!

Докато научните консултанти говореха, редутаблите видимо се наливаха със сили. При последните думи те скочиха на крака и макар че о.з. Храбров се опитваше да попречи, проф. Кънчо извади Интердут от кутията и бързо разпредели слушалките.

В този момент откъм стадиона долетя предупредителният сигнал на съдията.

Пъхнали в ушите си последната дума на научно-техническия прогрес, редутаблите се върнаха на терена значително по-бодри и по-самоуверени.

За изненада на публиката проф. Кънчо, вместо да заеме поста си сред отбора, се настани на скамейката до Андреа и Ухуру. Нима РЕДУТ ще играе с девет души? — питаха се зрителите. — Или това е нов стратегически ход?

А проф. Кънчо незабелязано вдигна микрофона в шепата си пред устата и зашептя:

— Ало, ало! Говори Интердут! Чувате ли ме? Чувате ли ме? Ако ме чувате, мръднете десния крак!

Учудената публика видя как всички пръснати по терена редутабли мърдат десния крак, а Льонка, ухилен, маха с каскета към скамейката.

— Внимание — подхвана проф. Кънчо. — Застанете по местата си!

И отново удивената публика видя как редутаблите заемат местата си, преди още съдията да е дал сигнал за това.

— Хайде сега малка проба! — издиктува проф. Кънчо — Сисулу, изтичай напред! Влади, подай на Тото! Тото, прехвърли на Сисулу! Влади, чакай пред вратата! Сисулу, вдигни на Влади! Влади, стреляй.

Пред окончателно изумената публика като на шахматна дъска се разиграха продиктуваните от капитана на РЕДУТ ходове: Влади подаде на Тото, Тото прехвърли на Сисулу, Влади изтича пред вратата, получи топка и безмилостно стреля в мрежата.

— Добре! — рече проф. Кънчо. — Така ще бъде и по-нататък! Само внимателно се ослушвайте в моите нареждания и ги изпълнявайте безусловно! Мръднете левия крак в знак, че сте ме разбрали!

Докато той шептеше, Ухуру проявяваше признаци на безпокойство. Тя подскачаше, скимтеше, зъбеше се и се опита даже да грабне микрофона от ръцете му, но проф. Кънчо я плесна по лапата и тя се сви на скамейката, гледайки сърдито под дясната вежда.

— Мер-си! — рече тя.

Но ето че на терена се появиха МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ. Бяха в същия състав, а Млечния зъб имаше превръзка на белите си коленца.

Второто полувреме можеше да почне.

Съдията даде сигнал. Демократичните жени за закрила на местния футбол задъвкаха фъстъците. Проф. Кънчо започна да диктува.

3.Финал А — второ полувреме

За РЕДУТ първите десетина минути преминаха идеално!

Отборът бе сякаш преобразен. Нямаше ги ония мудни и тромави играчи от първото полувреме, на които не достигаха сили да пратят топката до противниковото поле, нямаше и смущаващи колебания.

Наистина и сега редутаблите не се отличаваха с особена бързина и сила на удара, но бяха точни, дори прекалено точни. И организирани, изумително организирани. Публиката като че не гледаше футболна среща между живи хора, а движение на строг механизъм като ония автоматични игри, при които с едно завъртване на ръчката металическите футболисти-кукли се обръщат, с друго подскачат, с трето вдигат крак и с четвърто ритат…

Маневрите на редутаблите бяха не само любопитни за гледане, но и напълно обезоръжаващи за противника. МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ бяха шашнати. През тия десет минути те никога не можаха да отгатнат накъде Льонка ще хвърли топката, къде Сисулу ще направи опит за пробив, откъде Дани ще стреля. Автоматизираните движения на редутаблите бяха толкова непредвидени, че МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ се мотаеха по игрището като мухи без глави. И ако през това време в тяхната врата падна само един гол, то се дължи само на отличната игра на вратаря им.

Гола вкара Влади в десетата минута при следните обстоятелства:

С микрофон в ръка проф. Кънчо вещо ръководеше движението на своите играчи по терена. Всяка негова дума, прошепната в микрофона, предизвикваше съответни реакции на терена: ту скок на Бобо, ту шут на Йогата, ту слалом на Сисулу, ту серия пасове на нападението… Капитанът на РЕДУТ се чувствуваше като кукловод, който с едно дръпване на конците вдига крак, ръка или глава на куклата и накрая я изхвърля от сцената.

Смущаваха го само две неща. Първото бе поведението на Митко Пеле. Единствен половин-защитникът №6 не изпълняваше безусловно диктуваните чрез Интердут заповеди. Той се клатушкаше като пиян, шляеше се безцелно по игрището и като че не чуваше нищо въпреки строгите предупреждения на капитана.

Второто смущение предизвикваха МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ. Тъй като нямаха слушалки и никой не им диктуваше как да играят, те правеха, каквото си искат. Докато топката биваше у редутаблите, всичко си течеше по мед и масло, преминеше ли обаче при МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, нещата се разваляха и проф. Кънчо не знаеше какви заповеди да даде. Ето защо, макар и с цената на безкрайни подавания, той предпочиташе да задържи топката у РЕДУТ и да не рискува да стреля срещу противника.

И тъй в десетата минута при едно от движенията, продиктувани по Интердут, Йогата прехвърли топката към Сисулу.

— … Сисулу, подай на Тото! — шепнеше трескаво проф. Кънчо. — Тото, напред! Дани, бегом към десния ъгъл! Тото, подай му! Влади, поеми от Дани, води напред, дай назад към Сисулу! Сисулу, бъди готов за стрелба! Стреляй!

И стана така: Влади пое топката и се приготви да я прехвърли към Сисулу, но кракът му, все още под знака на снощната друсалка върху моторетката, неволно докосна топката и вместо към Сисулу фалцово я прати в мрежата. Това беше толкова неочаквано, че вратарят на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ не се помръдна дори.

Първият вик, рев на тържествуваща лъвица, повалила слон, бе на леля Гица:

— Гоооооооооооол!

ККДЖЗЗМФ поде:

— Гооооооооооооооооооооол!

Стадионът гръмна:

— Гооооооооооооооооооооосооооооооол!

ДЖЗЗМФ се прегръщаха, целуваха и плюваха фъстъци, милиционерите заиграха на прескочикобила, операторите жонглираха с камерите, директорът на Кибернетичния институт и неговите научни сътрудници скандираха „РЕДУТ като барут!“. Във въздуха летяха шапки, праскови и гевреци. Полетяха и няколко бебета. Някой запя: „Да громим неуморно, другари!“

Не се радваше един-единствен човек и това бе о.з. Храбров. Той твърде добре видя как бе отбелязан голът. Със същия успех Влади можеше да забие такава топка и в собствената си врата.

Не се радваше и единствената човекообразна маймуна в стадиона. Уплашена от неистовите ревове, мислейки, че се намира в джунглата, Ухуру трепереше и се гушеше в прегръдките на Андреа.

Ала стадионът не се занимаваше с тия две самотни единици и беснееше:

— Гооооооооооооооооооооооооооооооооол!

През зрителските редици се носеха безредни коментарии:

— Каква техника! Нов стил на игра!

— Никой не може вече да ги спре!…

— Същински машини!

— Страшни са!

— Страхотни са!

— Страховити са!

Междувременно МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ спокойно заеха местата си, а капитанът им минаваше от играч на играч и нашепваше само три думички:

— Човек срещу човек!

Играта се възобнови сред възбудените крясъци на публиката.

Няколко секунди по-късно тя бе принудена да си глътне езика. Защото картината на терена се промени коренно. Възприели новия тактически вариант, МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ се лепнаха за редутаблите, човек до човек, навсякъде, без прекъсване, сякаш бяха техни сенки. И понеже бяха единайсет, а редутаблите девет, към Тото и Влади се лепнаха не двама, а четирима!

И стана нещо любопитно: МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ се включиха в диктувания от Интердут автоматизъм на играта. Куклите на терена станаха двойки, които сякаш танцуваха в строгия ритъм на механизиран кукловод.

Напразно проф. Кънчо се опита да се противопостави на тази нова тактика на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ. Оказа се, че научно-техническата революция ползува не само редутаблите, но и противника! Разтревожен, той зашептя в микрофона:

— Внимание! Задържайте топката колкото можете по-дълго! Не я изпускайте! Не я изпускайте!

Инструкцията се изпълни веднага. Редутаблите почнаха подавания — един на друг, напред, назад, наляво, надясно, от вратаря към Бобо, от Бобо към Йогата, от Йогата на Иво, от Иво на Дани, от Дани на Сисулу, от Сисулу на Тото, от Тото на Сисулу, от Сисулу на Тото… и тъй нататък без смисъл и без край…

Играта стана скучна. Откъм публиката долетяха свирки, подигравки и гнили праскови.

Капитанът на РЕДУТ разбираше, че с такава игра изравнителен гол няма да се постигне. Нужно бе да се направи нещо решително, нещо, което да пречупи хода на играта. Той вдигна микрофона, заговори:

— Внимание! Освободете се от пазачите си! На всяка цена!

Няколко редутабли приеха това нареждане правилно и се опитаха било с бързина, било с финтови движения да се отскубнат от пазачите си. Други обаче започнаха да си служат с не съвсем чисти средства, като щипане на противника, драскане с нокти, ръгане с лакет по ребрата, плюване в лицето… МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ търпеливо понасяха тия инквизиции и нито се отделяха, нито бягаха.

Особено упорити бяха двамата пазачи на Тото, които никак не се трогваха от неговите жестоки ощипвания и груби заплахи. Ядосан, той вдигна обутия в тежката футболна обувка десен крак и с всички сили, го стовари върху гуменката на единия Млечен зъб. Малячето изпищя, падна и се затъркаля върху сгурията. До него Тото се хилеше.

Притича Сашо Фадиезов, след него се появиха Андреа и о.з. Храбров. Помогнаха на охкащия играч да се изправи, но той не можеше да стъпва и от очите му се лееха сълзи. Андреа го събу. Под чорапа се показаха пръстите, смазани и кървящи. Без да се двоуми, о.з. Храбров го вдигна на ръце и го изнесе навън, където го остави на грижите на Андреа. Върна се, вирнал заплашително мустаци. Около Тото и съдията се бяха скупчили играчите от двата отбора.

— Вън! — викаше Сашо Фадиезов. — Вън! — И сочеше изхода.

— Я не се превземай! — отвръщаше Тото.

— Ти го удари нарочно! — викаше съдията.

— Стига бе! Той сам се преби! — отвръщаше Тото.

Една твърда ръка го хвана за ухото:

— За хулигани няма място на терена! — избоботи о.з. Храбров. — Хайде, вън!

И пред смълчаната публика, която не знаеше дали да свири или да ръкопляска, най-най-най-най-великият играч на всички времена Тото Тотото, наречен още Платинената обувка, биде изхвърлен като мръсно коте. На терена остана да се въргаля шалчето му с надписа ТОТО.

Играта можеше да продължи. Проф. Кънчо вече вдигна микрофона, за да съобщи новото си нареждане, когато забеляза контузеното Млечно зъбче да се връща на терена. То куцаше и появяването му предизвика дружелюбни ръкопляскания.

Проф. Кънчо бързо пресметна: на игрището остават осем редутабли срещу единайсет Млечни зъба! Как ще се действува по-нататък? Наистина на времето РЕДУТ бе играл и със седем човека, но тогава, о, тогава!… Той прошепна в микрофона:

— Ало, говори Интердут! Внимание! Никакви грубости повече! Бобо, мини да заместиш Тото! А ти, Митко Пеле, върни се към…

Не можа да довърши, защото пред очите му се разигра нещо странно. Там, в средната зона, където доскоро се мотаеше, половин-защитникът Митко Пеле се прозя като сънен заяк, после преспокойно си легна на сгурията, положи ръце под дясната буза, сви се на кравай и замря.

Към него вече тичаха доктор Веса, старшина Марко, о.з. Храбров, ДЖЗЗМФ. Първа, естествено, стигна чевръстата майка. Тя се наведе панически над синчето си, опипа пулса му, повдигна клепачите му, ослуша се в ударите на неговото сърце. После се изправи и изгледа наобиколилите я разтревожени хора.

— Той спи — каза тя учудено. — Спи!

О.з. Храбров вдигна половин-защитника на ръце и го изнесе зад храстите. Митко Пеле продължи да спи дори когато доктор Веса съблече фанелката и гащетата му.

— Вижте какво падна от джоба му — каза о.з. Храбров и подаде тубичката с червения етикет.

Майката я завъртя между пръстите си и изсипа съдържанието й в шепата: няколко кафяви хапчета.

— Странно… — замислено прошепна тя. — Странно…

— Какви са тия хапове? — попита о.з. Храбров.

— „Довер“ — отвърна тя. — Лекарство срещу кашлица.

— Действува ли то приспивателно?

— Ако се вземе в голямо количество…

— Хм, хм… — изръмжа полковникът о.з. — До-вер! До-пинг!… Уважаема доктор Веса, позволете ми да ви кажа, че вашият син е взел допинг… хм… в името на победата… Тоест, взел е довер вместо допинг, сигурно не знае да чете или пък знае само буквите ДО. — И той така я изгледа, че ако погледите имаха тегло, доктор Веса щеше да се превърне в джудже с красиво лице. — Има ли опасност за здравето му?

— Ще извикам бърза помощ! — обади се старшина Марко, пребледнял.

— Няма нужда! — изсъска свирепо доктор Веса. — Клизма мога да му направя и аз! Само ми го закарай в къщи! И бързо!

Качиха тогава половин-защитника №6 в милиционерската кола и го заведоха в къщи, където бе подложен на една доста неприятна процедура за промиване на червата.

4.Финал А — второ полувреме, продължение и край

Но клизмата си е клизма, а мачът — мач и той трябваше да продължи до своя законен край.

Мажорното тризвучие до-ми-сол огласи гората. Разстроените от инцидентите играчи заеха местата си. Проф. Кънчо отново ги преброи: единайсет Млечни зъба срещу седем редутабли! А до края на мача оставаха девет минути! Само девет минути! Не беше ли настъпил моментът в борбата да се включи и капитанът на отбора проф. Кънчо? Не! Не! Интердут не бива да се изоставя. Нали с негова помощ вкарахме първия гол? Очевидно дошло бе времето на резервата №111.

— Ухуру! — нареди той. — Приготви се! Влизаш в игра!

Андреа пооправи гащетата на човекоподобната и пъхна стъклената капсулка в ухото й. Ухуру се превземаше и не искаше да върви, но Андреа я погали ласкаво по бузата:

— Хайде, Ухуру! — примоли се тя. — Иди да играеш! Иди!

Маймунката имаше меко сърце и отстъпи. Махна с ръка, сякаш казваше „От мен да мине!“, и изтича към терена. На гърба й личеше номерът 111.

Посрещнаха я с ръкопляскания, но тя не можа да ги чуе, защото в ушето й бумтеше гласът на проф. Кънчо:

— Ухуру, мини напред, към центъра! И не се превземай! Редутабли, нападайте масово подир 111! Ухуру, слушай моите заповеди! Ти трябва да пробиваш и да вкарваш голове! Хайде!

Неизвестно защо обаче, може би защото беше много изнервена, Ухуру не искаше и да знае за заповедите, които идеха от слушалката. Така например, когато капитанът й диктуваше да напредне, тя изтикваше към публиката, повдигаше фанелката над пъпа си и се хилеше. Капитанът й нареждаше да излъже някакъв Млечен зъб, тя се изправяше на ръце с главата надолу, въртеше се като пумпал и се плезеше. Капитанът й заповядваше да отстъпи, тя гризеше подхвърлени праскови. С една дума, беше непослушна и недисциплинирана.

А до края оставаха само още пет минути, пет кратки минутки, и резултатът бе все тъй 2:1. Стадионът шумеше. Публиката свиркаше. ККДЖЗЗМФ дъвчеше ноктите си. Полковник о.з. Храбров дъвчеше мустаците си. Старшина Марко дъвчеше плаката „РЕДУТ КАТО БАРУТ“.

В този миг се разрази лудницата.

Започна се с това, че Ухуру чу през слушалката гласеца на Андреа:

— Ухуру, миличка! Моля ти се, бъди послушна! Вкарай пет гола! Ухуру, Ухуру!…

Кой човекоподобен, па бил той и маймуна, може да устои на такъв нежен зов? Не устоя, естествено, и Ухуру Неандерталска. Тя се огледа настървено наоколо, забеляза топката в краката на Дани, хвърли се към нея, грабна я с предните си лапи и стремглаво хукна към насрещното поле, като правеше невъобразими зигзаги между играчите. Стигна пред вратата, гмурна се в нея, блъсна се в мрежата, излезе, пак влезе, блъсна се в мрежата, излезе, влезе, излезе, влезе… тъкмо шест пъти, преизпълнявайки по този начин молбата на Андреа.

— Гооооооооооол! — завикаха ДЖЗЗМФ, но Сашо Фадиезов отдавна вече надуваше свирката.

— Защо свириш бе? — попита притичалият Влади.

— Пряк свободен удар! — авторитетно отвърна съдията. — Ухуру вкара топката с ръце.

— Ама това не са ръце, бе! — изсмя се подигравателно Влади. — Това са крака!

Надойдоха другите играчи. Завърза се теоретичен спор: крака ли са крайниците на маймуната или ръце.

— Крака са! — викаха редутаблите. — Щом може да ходи с тях!

— Ръце са! — викаха Млечните зъби. — Щом може да яде с тях!

Съдията свирна, за да сложи край на виковете и попита:

— Нали Ухуру се казва Неандерталска?

— Разбира се! — отвърнаха редутаблите.

— Добре тогава, щом като е Неандерталска, значи е човекоподобна, а щом като е човекоподобна, горните й крака са ръце, а долните ръце са крака! Разбрано? Точка! Изпълнявайте наказателния удар! Къде е топката?

Топката беше у Ухуру, която я притискаше ревниво до гърдите си.

— Ухуру, дай топката! — нареди съдията.

Човекоподобната поклати глава: „Няма го майстора!“

И побягна към вратата. Хукнаха подпре и, тя обаче летеше като стрела, търкаляше се върху сгурията, премяташе се през глава, плезеше се, безсрамно смъкваше гащета…

Най-после при вратата успяха да я обкръжат. Двамата вратари плонжираха върху нея, в последния миг тя се изскубна, покатери се по мрежата, стъпи на напречната греда, съблече фанелка и гащета и съвсем гола, замаха победоносно опашка, скандирайки: „Са-мо РЕ-ДУТ!“.

— Слизай! — крещяха отдолу. — Слизай и дай топката!

Тя не им обръщаше внимание и продължаваше да си скандира и дирижира с опашка.

— Ухуру, Ухуру! — чу тя през слушалката сърдития глас на своя капитан. — Дай топката и слизай, иначе ще те натупам!

В отговор на заканата, тя се озъби като кръвожадна горила, бръкна с кутрето в ушето, измъкна капсулката и я пъхна в устата си. Но не я глътна както тогава, а безмилостно я схруска и презрително изплю останките й върху хорските глави.

Тогава долу някой се сети за приказката за маймуната, дето не искала да пуска кокосовите орехи от палмата. Към Ухуру полетя огромна праскова и я перна по главата. Разярена, човекоподобната замахна и хвърли топката долу.

Стадионът гръмна в смях. Ухуру изгледа под вежди хилядоглавата тълпа, чу нейното подигравателно хихикане и й стана ужасно обидно. Тя се спусна бавно на земята, присви крехките си плещи, сякаш й беше студено, и заплака с горчиви сълзи. Сисулу я пое за ръка и я заведе при капитана.

— Ухуру получи психически шок — каза той — и няма да може да играе.

— Добре — каза проф. Кънчо, — ще играя аз вместо нея. Андреа, използувай Интердут само когато видиш нещо много важно. Разбра ли?

— Разбрах.

Тя пое микрофона в едната си ръка, а с другата майчински прегърна безутешно ридаещата Ухуру.

До края на мача оставаха две минути!

Капитанът на РЕДУТ съзнаваше, че тия две минути са решаващи. След като съдията отказа да признае шестте гола, отбелязани от Ухуру, резултатът трябваше да бъде поне изравнен. Иначе — край! Край на надеждите и сбогом на Мюнхен и на златните медали!

Събрал в юмрук всичките си забравени знания и загубени сили, проф. Кънчо устремно поведе своя отбор към противниковата врата. Освободени от диктовката на Интердут, стреснати от наближаващата катастрофа, в продължение на цяла една минута редутаблите бяха ония големи играчи, които кварталът познаваше в недалечното минало. Те показваха чудеса от технически прийоми, ловко маневрираха по цялото поле и макар и осем на брой, непрекъснато притискаха противника към неговата врата.

Андреа използуваше Интердут само от време на време, произнасяйки по някоя и друга дума като: „Внимание, отдясно нападат!“ или „Вляво оставихте незащитено поле!“. Така тя ориентираше редутаблите за общия ход на играта, без да се намесва в инициативата на отделните играчи.

Резултатът беше отличен. Той доказа, че когато е използувана в съгласие с човешкия разум, научно-техническата революция може да помогне дори на футболната игра!

Натискът на редутаблите ставаше неудържим. МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ отстъпваха по всички линии. Голът трябваше и можеше да дойде всеки миг! Всеки миг!…

Секундите течаха. Оставаха осемдесет секунди… Седемдесет… Шейсет и пет…

И в този критичен, бих казал фатален момент стана нещо извънредно чудновато. Без видима причина устремът на редутаблите рязко спадна. Те започнаха да се въртят из стадиона като шашардисани, да бъркат с пръсти в уши, да мръщят лица, сякаш главите им се пръскаха от болка.

Зрителите се чудеха и маеха: какво става, дявол да го вземе? Пощурели ли са тия редутабли в последната минута на мача?

Уви, зрителите не знаеха, че слушалките на редутаблите трещят от неистови писъци, ръмжене, неразбрано бърборене и удари, които късаха тъпанчетата:

— Пляки-мляки! Бърли-мърли! Мер-си! Дан-ке! То-то мо-то ло-то! Брилка-прилка-мрилка… Дес-но! Ле-во! Гол-гол-гол! Брррррррррррр!

Напълно объркани, редутаблите престанаха да играят. Учудени от това необяснимо спиране, МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ като истински рицари на спорта също изчакаха, предполагайки, че редутаблите са обзети от колективен припадък на меланхолия. Съдията обаче не прекрати играта, запомнете това, не я прекрати!

А оттатък, при скамейката на резервите, Ухуру темпераментно предаваше по Интердут:

— Тю-тю му-тю… Бъра-бъра-два-чадъра! Мер-си! Дан-ке!

Андреа се опита да изтръгне микрофона от ръцете й, но Ухуру не го пусна и продължи още по-страстно:

— Са-мо РЕ-ДУТ! Са-мо РЕ-ДУТ!

Андреа дръпна микрофона към себе си, Ухуру към себе си… После пак… и пак… Ядосана от маймунското упорство на Андреа, човекоподобната хвърли научно-техническата революция на сгурията и започна да я тъпче с крака и ръце и обратно.

В ушите на редутаблите забумтяха гръмотевици. Неиздържайки повече, те вадеха слушалките от ушите си и ги хвърляха на земята пред очите на смаяните Млечни зъби, които нищо, ама нищо не разбираха от тази история.

И тогава, о, тогава стана онова нещо, което даде заглавието на тази книга!

… В тила на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ настъпи подозрително раздвижване. Не зная как, но Влади успя да отнеме топката от един улисан Млечен зъб и да я прати пред вратата, където стоеше проф. Кънчо.

Вратарят беше съвсем сам и не пазеше, защото, макар и без сигнал, играта беше спряла. Бранителите бяха нейде напред, с гръб към вратата.

Проф. Кънчо посрещна топката с гърди, пусна я на земята и стреля в мрежата!

Това бе толкова неочаквано, че само няколко гласа неуверено се провикнаха: „Гол!“, на което пък други гласове отвърнаха също тъй неуверено: „Засада!“

Стъписването беше пълно.

Но топката беше във вратата на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ!

Впрочем ето картината в тази част на терена в момента на удара на проф. Кънчо:

В този миг съдията Сашо Фадиезов свири. Мачът свърши.

5.Съдбоносно денонощие преди финала Б

На другия ден журналистът Пампонов писа във „Вечерни футболни новини“:

След като цитираше тия мнения, Пампонов заключаваше:

Пръв измежду редутаблите вестника купи проф. Кънчо. Седнал сам-самичък в „Океана на бурите“, той четеше и препрочиташе статията. И му идеше да реве!

Защото, уви, мачът не завърши така, както се предвиждаше. 2:2! Това беше най-слабият резултат, постиган досега от РЕДУТ, макар че игра с помощта на научно-техническата революция. Но по-важно беше другото: как ще се яви отборът за финала Б? Тото бе се запилял някъде; Митко Пеле продължаваше да спи; Ухуру страдаше от нервно разстройство и непрекъснато цитираше Дарвин, че човек произхождал от маймуната; Интердут бе унищожен; останалите редутабли тежаха общо 420 вместо нормалните 290 кила!

И все пак не това тормозеше най-много капитана на Редут, а заглавието на статията „ГОЛ ОТ ЗАСАДА?“.

Наистина ли този втори гол бе отбелязан от положение на засада?

В изявленията си пред Пампонов той бе казал, че не си спомня, и това бе самата истина. Тогава бе толкова зарадван от равния резултат, че не бе обърнал внимание на думите си. Сега обаче, когато неговият гол се оспорваше даже от полковник о.з. Храбров, проф. Кънчо се помъчи да си припомни.

Той затвори очи, представи си разположението на играчите и изведнъж се видя, застанал пред вратата на няколко крачки зад гърба на един Млечен зъб (виж стр. 166)11. Нима наистина имаше засада?

… Стрелба от засада! Едва ли има по-позорно нарушение във футбола, пък и не само във футбола. Противникът ти, с когото сте се договорили да се срещнете в честен двубой, идва към мястото на дуела с ръце в джобовете, свирука си и не подозира нищо, защото смята, че си доблестен човек. А ти си се заврял някъде в мрака, изчакваш го да отмине, скачаш и забиваш ножа в гърба му… Не, няма по-справедливо правило във футбола от забраната да се стреля от засада! А ето — сега обвиняваха не кого да е, а капитана на РЕДУТ в нарушение на това свещено правило!

Ами ако обвинението е основателно?

Тогава, ясно, мачът е опорочен и редутаблите отпадат от по-нататъшната борба…

Проф. Кънчо изтръпна. Да отпаднат от по-нататъшната борба! Да се простят с медалите! Да не почувствуват законната гордост пред възстановената спортна чест на родината! Не, това не може да бъде! Не е истина, не е имало никакво нарушение на правилата! Не е имало никаква засада!

Той скочи и потича из стадиона. Не, няма право да се размеква като баба! Той е капитан, на него разчита не само отборът РЕДУТ, но и квартал „Редут“. Със засада или без засада, щом като съдията е признал гола, резултатът е равен и ще остане равен! Предстои втори мач! Никакво малодушие, никакво деморализиране на бойците! Само че без допинг, защото от допинга се заспива…

Откъм гората се зададе Йогата. Бе в черната си магьосническа блуза, която не бе обличал много отдавна. Той мързеливо поздрави, отправи се към една от вратите и започна да сваля мрежата.

— Какво правиш? — попита проф. Кънчо.

— Нали виждаш, взимам си ги.

— Защо ти са?

— Ще ги опъна довечера на покрива на „Нострадамус“.

— Там ли ще играеш футбол?

— А, не! Ще се опитам да уловя малко звезден прах.

— Ама нали играем с тях?

— На мене не ми се играе вече футбол.

Проф. Кънчо беше толкова възмутен от поведението на Йогата, че размаха юмруци. Добре че дойдоха Дани, Льонка, Сисулу и Андреа, та се размина без бой. Всички насядаха на сгурията, омърлушени:

— Четохте ли вестника? — попита проф. Кънчо.

— Четохме — отвърнаха те в един глас.

— Имаше ли засада?

— Само ти знаеш — забеляза Сисулу. — И ако имаше, кажи си честно, по пионерски!

— Ако имаше засада, губим мача — рече тихо проф. Кънчо.

— То се знае — каза Сисулу.

Настана дълго мълчание, но в него звучеха думите на Сисулу: „То се знае“.

— Трябва да се подготвим за реванша — въздъхна проф. Кънчо. — Утре трябва да бием…

— Без Тото? — попита Дани Берлински.

— Да, без Тото, без Ухуру, без Митко Пеле, без Интердут… — Проф. Кънчо изгледа накриво Йогата, който прибираше мрежата: — И даже без тоя…

Радостни викове огласиха гората и в стадиона нахлу Влади Ракетата, размахвайки някакъв зелен лист над главата си.

— Ураа! Ще ме оперират! — викаше той.

— Тоя пак откача! — обади се Йогата презрително.

— Ще ми режат апандисита! — не преставаше да крещи Влади, правейки орбитални кръгове около насядалите. — Докторът каза, че като съм се друсал завчера на моторетката, апандиситът ми се е раздразнил и сега ще го режат, ето тука пише, и ще лежа цели седем дни в болницата, кеф!

— Кога? — попита проф. Кънчо.

— Утре.

— Утре имаме мач.

— Ей, верно бе! Замалко да забравя! — Влади седна до другите и загрижено се замисли. — Добре, ще играя, но ако апандиситът ми се пукне през време на мача и аз умра?

— Нищо. Важното е да победим.

Възможността да умре по време на мача беше много интересна и Влади си представи как лежи сред стадиона, как Сашо Фадиезов плаче над неговия труп, после как полковник о.з. Храбров произнася прочувствено слово за най-най-най-великия играч на всички времена, паднал от апандисит в полето на честта, и накрая как цялата публика пада на колене и пее в траурен ритъм химна: „Да громим неуморно, другари!“…

Влади едва не се разциври от умиление.

— Е, добре — каза той. — Ще отложа операцията за в други ден.

В този тъй трогателен момент в стадиона влязоха научните консултанти инж. кака Вера и инж. бате Ники. Бяха много сдържани, казаха само „Здравейте редутабли, как върви?“ и предадоха на проф. Кънчо един плик. Капитанът го разтвори и прочете следното послание:

Настана мълчание. Научните консултанти неловко пристъпваха от крак на крак.

— Другари консултанти — прошепна в тишината проф. Кънчо, — Интердут е повреден. Ухуру изяде слушалките и стъпка микрофона.

— Нищо, ще го оправим! — отговориха консултантите, доволни, че така лесно бе забравено писмото на Бобо. — Наминете към Института… — После казаха „довиждане“ и побързаха да се измъкнат. Беше им много криво да гледат как тия хлапета тъжно подсмърчат сред оголелия стадион.

В това положение завари редутаблите и моят кумец, бащата на Иво Кръстничето. Зад него крачеше Иво, унил.

— Добър ден, момчета! — поздрави бодро кумецът. — Как се чувствувате след мача?

— Добре… — измънка проф. Кънчо. — Готвим се за реванша.

— Е, дошли сме, значи, навреме! Исках да ви съобщя да не разчитате повече на Иво. Той се отказва от футбола и се връща към щангите.

Ледено мълчание посрещна съобщението. Иво хапеше устни, забил поглед в земята.

— Е, Иво! — рече таткото — Сбогувай се със своите досегашни съотборници и им пожелай щастие! И им кажи да те извинят за това не много спортсменско оттегляне, но по-добре така, отколкото да участвуваш в игра, която не разбираш… Хайде, кажи им!

— Да! — едва чуто смутолеви Иво, обърна се и изтича в гората. Не искаше бившите му съотборници да видят сълзите му.

Кумецът любезно стисна ръцете на всички и преди да си върви, добави:

— Идната седмица в зала „Универсиада“ ще има състезание по вдигане на тежести. Обадете ми се! Ще ви вкарам гратис.

И отново останаха сами, тъжни и безмълвни — петима редутабли и тяхната санитарка. Встрани Йогата нарамваше мрежите.

— Къде? — прецеди през зъби Влади.

— Отивам си — отвърна Йогата.

— Аха! Пропусна два гола и сега драскаш!

— Никакви голове не съм пропускал!

— Пропуснал си!

— Не съм пропуснал!

— А кой ги пропусна?

— Льонката.

— Кой, аз ли? — викна Льонка.

— Ти ами! Нали си вратар!

— А ти? Нали си отбрана?

— Никаква отбрана не съм. Ние играхме по системата 1–10. Всички в нападение.

— Щом си нападение, да беше вкарал голове!

— Не е моя работа да вкарвам голове!

— А чия е?

— На Тото, на Сисулу, на Влади…

— Охо!

— Аха!

— Иххххх!

— Ммммммммммм!

Гората се огласи от звуци, достойни за праисторическата джунгла, населена от динозаври и ихтиозаври. Най-яростно ревеше Влади:

— Аз вкарах цял гол, бе! Ако всички бяха вкарали по половин като моя гол, щяхме да победим с шест и половина на два и щяхме да станем шампиони! Ама вие сте кьопави в краката, а тоя факир само зяпа по звездите!

— Ей, я не обиждай на звезди, че знаеш ли? — озъби се Йогата.

— Какво да знам, бе мухльо!

— Мухльо си ти!

— Аз ли?

— Ти ами!

— Като те перна с апандисита, ще видиш ти!

— А аз като те перна с вълшебната пръчка, ще ми станеш на маймуна макак!

Йогата замахна с тояжката, Влади я грабна, фрасна я по коляното и я натроши на парчета. Йогата писна и перна Влади по гърдите. Влади писна и перна Йогата по лицето. Двамата писнаха, вкопчаха се един в друг и бухнаха на земята.

Започна величествен бой.

Не ги разтърваха, нито пък ги оставиха да се борят рицарски до победа. Помирисали насилие, дали воля на зверските си, праисторически инстинкти, които дремят в душата на всеки цивилизован човек, редутаблите също писнаха и се хвърлиха върху борещите се.

Затъркаляха се тела, размахаха се юмруци, блеснаха нокти и зъби, понесоха се ревове, полетяха оскубани косми, пера, сгурия, ръкави, очила и копчета… много копчета…

Застанала встрани, Андреа хапеше пръсти от ужас и срам.

Гледката беше повече от печална.

В това положение ги завари ККДЖЗЗМФ.

6.Съдбоносни мерки за спасяване на кварталния футбол

Заседанието на Кварталния комитет на демократичните жени за закрила на местния футбол се провеждаше в клуба на ОФ. Присъствуваха още старшина Марко, другарят Антон Антонов, полковник о.з. Храбров и други обожатели на ННФК РЕДУТ. Отсъствуваше само доктор Веса, която полагаше медицински грижи за пострадалите в братоубийствената война редутабли…

— … И тъй, другарки и другари — завършваше своя тричасов доклад леля Гица, — правейки равносметка на събитията, можем да кажем следното: Влади Ракетата няма да играе поради предстояща операция от апандисит, Митко Пеле спи, Бобо Черното око замина за Пловдив, Иво Кръстничето се връща към тежката атлетика, Ухуру Неандерталска е на изследване в психиатрията, а Тото Тотото е изчезнал безследно. В отбора остават само петима дееспособни играчи: Льонка Пантерата, Йогата Гошо, проф. Кънчо, Дани Берлински и Сисулу Софийски. Те също не са в най-добрата си форма, но доктор Веса ни уверява, че ще ги върне утре на терена здрави и читави.

Но, другарки и другари, питам аз, можем ли да победим МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ с петима играчи? Аз отговарям: едва ли!

И питам още: ще се оставим ли да ни бият? Не и сто пъти не!

Ето защо аз поставям въпроса на въпросите: какво да се прави? Или, както се казва в един приключенски роман, „что делать?“

Въпросът на въпросите прокънтя в претъпканата зала, но остана без отговор.

— Другарки и другари! — подхвана енергично леля Гица, след като набързо се подкрепи с една толумбичка от бюфета. — Отговорът е само един: ние трябва да се борим! Да се борим и само да се борим! Не случайно нашият квартал се казва „Редут“! Аз предлагам да съставим една ИКСЧР, сиреч Извънредна комисия за спасяване честта на РЕДУТ. На тази ИКСЧР да се възложат следните задачи:

Първо. До седемнайсет часа местно време да привлече в ННФК РЕДУТ шестима нови пълноценни играчи.

Второ. До осемнайсет часа местно време да влезе във връзка със съдията Сашо Фадиезов и го убеди, че като наш съкварталец той е длъжен да прояви повече дружелюбие към РЕДУТ.

Трето. До двайсет часа местно време да установи контакт с МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ и им заяви, че на утрешния мач всяка съпротива от тяхна страна ще бъде посрещната с недобро око от кварталната общественост. Да им се обещаят всякакви компенсации от наша страна…

Откъм дъното на залата прогърмя басовият глас на о.з. Храбров:

— Искам да зная къде ще намерим до седемнайсет часа шестима нови играчи?

— Много лесно — отвърна леля Гица. — Отлични играчи има сред отборите-васали. Ние сме готови да им осигурим всичко, от което се нуждаят: екипи, шоколад, моторетки…

— Тъй, тъй… — изръмжа полковникът о.з. — И как смятате да убедите съдията да бъде по-дружелюбен към нашия отбор?

— Със същите средства. Ние разполагаме с големи количества шоколадови бонбони, билети за архивното кино, фанелки, пластилин и други предмети, останали ни от вечеринката. А на Сашо Фадиезов можем да подарим и акордеон, нали е композитор.

— Срам и позор! — извика о.з. Храбров.

Залата зашумя. Полковникът о.з. отново извиси глас:

— Завчера РЕДУТ отбеляза гол от засада. Това бе низост. Но след всичко, което става напоследък в квартала, то трябваше да се очаква. Около РЕДУТ положение на засада съществува от седмици! Ние му устроихме тази засада, ние самите съсипваме нашия отбор! А сега с тия ваши предложения вие искате да го умъртвите! Както се умъртвява един отбор, когато му се вкарва гол от засада в последната секунда на мача!

Виковете на жените заглушиха последните му думи и той спокойно се отправи към изхода.

— Ааа! Бяга! — обадиха се гласове. — Страх го е да не го оженим за леля Гица!

За моя изненада другарят Антон Антонов и старшина Марко последваха полковника… И още — моят кумец, научните консултанти, директорът на Института по кибернетика и даже журналистът Пампонов. Бяха много разстроени.

Десет минути по-късно полковникът о.з. беше при мен и яростно боботеше:

— Хукнали са да купуват играчи, да дават рушвети на съдията, да сплашват противника!

— А нима предпочитате редутаблите да паднат? — попитах аз.

— А нима вие предпочитате да победят с помощта на тия недостойни похвати — учуди се той. — Нека паднат! И то така, че да запомнят поражението си цял живот! Само тогава те ще станат истински спортисти. Зная го от собствен опит. От фронта. За да усетиш сладостта на победата, трябва да си тупан поне веднъж. Искате ли да предприемем нещо, за да спрем тия пощурели жени?

— Не мога сега — рекох. — Много съм зает. Но каквото и да предприемете, аз съм с вас.

Той си излезе, явно недоволен от мен.

А аз наистина не можех да мръдна, защото на другия ден сутринта историята с редутаблите свършваше и аз бързах да допиша последните страници на тази книга…

И докато Извънредната комисия за спасяване честта на РЕДУТ тичаше да обещава планини от сладкиши, пластилин и акордеони, полковник о.з. Храбров тръгна да обикаля редутаблите.

Льонка Пантерата той завари между двамата му братя, които налагаха с компреси изцициненото му от битката чело.

— Льонка — попита той, — ще играеш ли утре?

— Да — отговори вратарят на РЕДУТ, — ще играя до смърт!

— Дори ако сте само петима?

— Ами да! — отговори той естествено.

— А ако дойдат от други отбори да ви помогнат?

— Не искаме други! — упорито отвърна Льонка и ненадейна усмивка разтегна устата му до ушите. — Ще ги бием и така!

Поокуражен от тия думи, о.з. Храбров отиде при Йогата в „Нострадамус“.

Йогата тъкмо опъваше мрежата на покрива, за да лови звезден прах. Едното стъкло на очилата му липсваше.

— Йога — попита о.з. Храбров, — готов ли си за утре?

— Ще ми пречи малко очилото — отвърна Гошо. — Ама нищо.

— Знаеш ли, че ККДЖЗЗМФ е тръгнал да подкупва съдията?

Окото зад счупеното стъкло изхвърли гневни мълнии:

— Само да смеят! — рече звездоброецът. — На маймуни ще ги превърна! Сега си имам нова вълшебна пръчка, много по-метафизична от предишната.

О.з. Храбров си отиде още по-обнадежден.

С Влади Ракетата не можа да говори, защото тъкмо да влезе в дома му, двама санитари го вкарваха в линейката. Дори в носилката Влади продължаваше да се движи, да рита и да крещи:

— Ако ми отрежат апандисита, ще им вкарам още три гола!

В дома на баба Зора полковникът о.з. завари една доста любопитна картина. Дани Берлински, съвършено гол, целият налепен с лейкопласт, стоеше върху малка теглилка и пиеше рициново масло. Наобиколилите го баби и дядовци, прабаби и прадядовци с напрежение следяха движението на стрелката…

— А! Ето ви и вас! — провикна се дядо Анжел и стисна ръката на госта. — Имам голяма новина! От вчера Дани е отслабнал с четирийсет и седем грама! Поим го с рициново и ако всичко върви добре, утре за мача ще е смъкнал поне още сто грама и сцени като завчерашната няма повече да се повтарят.

— Това е добре — каза о.з. Храбров, — но знаеш ли, Данчо, няма смисъл да отслабваш, защото вашата победа утре е вързана в кърпа. ККДЖЗЗМФ отиде да съобщи на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, че ако случайно окажат съпротива, лошо ги чака…

Дани беше толкова удивен от съобщението, че захвърли шишето с рициново и хукна към вратата.

— Къде отиваш, Данчо? — писна баба Зора. — След като човек е пил рициново, не бива да излиза на улицата гол!

— Нема значкание! — каза Дани. — Аз тръгва да предупреди ККДЖЗЗМФ, че ако по този некачестен почин плашат МЛЕЧНИ ЗЪБИ, ние ще накакаме всички наши обуватели да се откажат от нас!

Дани Берлински очевидно искаше да каже: „… ако по този нечестен начин плашат МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, ние ще накараме всички наши обожатели да се откажат от нас“. Нека му простим тази последна езикова грешка и го оставим да излезе по гащета.

Полковник о.з. потърси и Сисулу, но негърчето бе излязло заедно с Льонка, къде, никой не знаеше.

Андреа беше сама в стаята си и не усети влизането на о.з. Храбров. Изплезила език, тя бавно изписваше някакви букви върху голям бял лист и шептеше:

— … ако — има — гол — от за-са-да, ние не би-ва да…

Полковникът о.з. тихо се измъкна и затвори вратата зад себе си.

Не можа да приказва и с Митко Пеле. Свит на кравай, половин-защитникът юнашки спеше и о.з. Храбров беше уверен, че Митко Пеле няма да се събуди дори ако над главата му загърми цяла ракетна батарея.

Второто легло беше празно. Проф. Кънчо го нямаше и в другите стаи. Полковник о.з. се позамисли и реши, че мисията му по същество е изпълнена. Отиде си в къщи, направи си боб чорба и си легна да спи.

7.Пред финалния финал

А през това време проф. Кънчо беше в „Хелиополис“.

Искаше да бъде сам. Искаше да помисли върху последните събития, върху футбола и неговите правила, върху обикновените голове и головете от засада, върху засадата въобще…

В подземната лаборатория беше студено. През прозорчето проникваха последните светлини на деня. Сгушен до електростатичния генератор, с превързана глава, проф. Кънчо бавно оглеждаше апаратурата. Колко отдавна не бе идвал тук! Всичко бе изоставено и занемарено. Сферите на генератора бяха ръждясали, шаситата на радиоапаратите потъваха в прах, царевичното брашно в бурканите плесенясваше, цар-шоко в колбите бе заприличал на онова нещо, което Митко Пеле правеше в пелените си като бебе…

А какъв живот кипеше нявга тук! Сферите гръмотевично святкаха, антените изпращаха тайнствени сигнали към извънземните цивилизации, цар-шоко беше пред прага да бъде открит!

Сега формулите по стените сякаш се присмиваха над седналия пред апаратурата професор и той имаше чувството, че те го презират не толкова заради неговото дезертиране от научна работа, колкото заради… заради „онова“!

Ох, това „онова“! Как измъчваше то капитана на РЕДУТ! Как не напускаше съзнанието му, не изчезваше от погледа му нито за миг! (виж стр. 166)12.

Гол от засада! Гол от засада! Гол от засада!

А утре е финалът Б!

Една-едничка дума от негова страна и няма да има нито финал Б, нито финален финал, нито нищо! Край! Една-едничка дума!

Ала има ли право да изрича тази дума? Да лиши своите съотборници от радостта на победата, от златните медали, от Мюнхен? И то след толкова мъки, пот и кръв?

Да, така е! Но не каже ли тази думица и играе ли утре на финала Б, той, капитанът на РЕДУТ, няма да смее да гледа собствения си образ в огледалото, а златните медали, които ще кичат гърдите му, ще бъдат медали на лъжата и подлостта!

Ех, да можеше да изчезне! Да стане невидим!

Хм, това не е лоша идея! Да стане невидим! Тогава, ехе, тогава…

Проф. Кънчо не можа да обмисли по-обстойно това ново научно хрумване, тъй като чу далечния сигнал: „Да громим неуморно, другари!“ Той пооправи превръзката на челото си, заключи вратата на лабораторията и излезе.

На улицата чакаше Йогата.

— Къде си се заврял? Сума време свиркам! — рече той.

— Какво има? — попита проф. Кънчо мрачно.

— Тревога десета степен! — Йогата конспиративно се огледа наоколо и прошепна няколко думи в ухото му.

— Вярно ли? — зяпна проф. Кънчо.

— На маймуна да стана, ако лъжа!

— Е, тогава… тогава… — запелтечи проф. Кънчо от вълнение — трябва да съберем хората! Веднага!

Без повече приказки хукнаха към дома на Дани. Но само след стотина крачки се зададе сам той, по гащета, задъхан и развълнуван. Разбраха се с една дума. Тримата се понесоха към Льонката.

По пътя срещнаха Сисулу.

Четиримата се втурнаха към Бункера.

Отвориха вратата. Проф. Кънчо се взря в полумрака.

И ги видя. Всички!

Иво Кръстничето и Бобо Черното око, Тото Тотото и Влади Ракетата, Льонка Пантерата и Андреа и даже Ухуру Неандерталска…

Нямаше го само Митко Пеле…

Проф. Кънчо даже и не попита как редутаблите са усетили страшната опасност и как са се добрали дотук. Аз обаче зная и ще ви го разкажа накратко.

Едва пристигнал в Пловдив, Бобо Черното око получи светкавична телеграма, с която научните консултанти инж. кака Вера и инж. бате Ники биеха тревога. Тогава, без дори да се обади на мохиканите, той излетя с първия самолет и четирийсет минути по-късно беше отново в София.

Тото Тотото бе открит от Дани сред храстите край „Океана на бурите“, където си почиваше след вълненията от финала А.

Влади пък тъкмо готвеха за операционната и Льонка, който се бе покатерил по водосточната тръба до неговата болнична стая, му пошушна новината. Това бе достатъчно. Като използува едно излизане на доктора и без да обръща внимание на апандисита, Влади скочи от прозореца и дотича по пантофи…

Иво бе доведен лично от кумеца, който като истински спортсмен веднага разбра сериозността на положението.

А Ухуру… Е, добре, у Ухуру заговори чувството за солидарност с човекоподобните й. Пренебрегвайки електрошоковете, които й правеха в психиатрията, за да забрави Дарвин, тя прегриза стоманената решетка на килията и дойде да помогне на своите събратя. С това тя окончателно доказа теорията на Дарвин за произхода на човека от маймуната.

Да, всички бяха тук! Решителни, готови за бой на живот и смърт като в ония първи героични дни от създаването на РЕДУТ.

Някой запали свещ. В колебливата й светлинка лицата на редутаблите се очертаваха, сковани от напрежение.

— Другари! — заговори капитанът. — Другари… Аз трябва да призная…

Не можа да продължи, защото гърлото му се сви на възел, а очите му се напълниха със сълзи.

— Андреа има готов проект — подсказа Сисулу тихо.

— Чети, Андреа! — провикна се Влади, като се държеше за корема. — Ама бързо, че ще ми се пукне апандиситът!

Андреа мина до свещта и засрича и пламъчето заигра от нежния й дъх.

— „До всички граждани на нашия квартал и до другите хора, по-големи от дванайсет години! До всички спортисти и спортистки от третата планета на Слънчевата система! Ние, редутаблите от великия Непобедим национален футболен клуб РЕДУТ, след като изслушахме доклада на нашия капитан проф. Кънчо по въпроса за параграф 11 от Правилника на футболната игра…“

Изправени сред сивите бетонни стени на Бункера, редутаблите слушаха тия думи и ги повтаряха в себе си като клетва.

А пионерските им сърца биеха така силно в единен ритъм, че огромната сграда над тях се тресеше като под ударите на колосална стенобойна машина.

8.Финалният финал

Стадион „Оборище“ гъмжеше от народ. Свидетели на инцидентите от финала А и на неочаквания резултат, хората бяха дочули и слуховете за акцията на ККДЖЗЗМФ и сега любопитството им бе стигнало връхната си точка. Цифрите на тотализатора биеха всякакви рекорди.

Естествено, всички наши приятели и познати бяха тук: ККДЖЗЗМФ в пълния си състав, старшина Марко, другарят Антон Антонов, полковник о.з. Храбров, научните консултанти, обожатели, запалянковци, телевизионни оператори…

Тук беше и съдията Сашо Фадиезов. Кой знае защо обаче той се въртеше сам-самичък в средата на терена и унило подсвиркваше с камертона тъжна мелодия… Може би си мислеше за снощния разговор с леля Гица, която му бе предложила акордеон, при условие че ще бъде „по-дружелюбен“ към РЕДУТ?

Тук бяха и МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ! Кой знае защо обаче, те се бяха скупчили в десния ъгъл, мълчаливи и даже поуплашени, и изпод вежди поглеждаха към ККДЖЗЗМФ! Може би и те си спомняха за снощното посещение на Извънредната комисия за спасяване честта на РЕДУТ (ИКСЧР), която ги бе предупредила да не се изсилват много-много да победят, защото има опасност кварталната общественост да се раздразни…

Но този път на стадиона имаше и още нещо: шестима нови играчи, които ККДЖЗЗМФ бе успял да завербува като попълнение на РЕДУТ. Шест снажни момчета, все капитани на васалните отбори! Облечени в екипа на РЕДУТ, те се разгряваха пред телевизионните камери.

Да, всички бяха тук. Всички, с изключение на редутаблите!

И както на финала А зрителите почнаха да нервничат и свиркат.

Но точно в момента, когато стрелките на съдийския часовник показваха десет, ТЕ се зададоха от входа.

Публиката ахна. Задните редици се изправиха, за да видят по-добре необикновената картина.

Водени от проф. Кънчо, със спретната спортна крачка, в игрището влизаха редутаблите. Бяха дванайсет, всички! Льонка Пантерата, проф. Кънчо, Гошо Йогата, Иво Кръстничето, Бобо Черното око, Дани Берлински, Тото Тотото, Сисулу Софийски, Влади Ракетата, Ухуру Неандерталска, Андреа… И Митко Пеле, който сънно се клатушкаше на малките си крака.

И не бяха обути във футболните обувки на ККДЖЗЗМФ, а в старите си протрити гуменки и сандали.

И не носеха копринените екипи на ККДЖЗЗМФ, а ония памучни черни гащета и бели фанелки с везаните емблеми на Андреа…

ДЖЗЗМФ престанаха да дъвчат фъстъци.

Операторите забравиха да снимат.

Обожателите се задавиха.

Само полковник о.з. Храбров победоносно сучеше вирнатите си будьоновски мустаци.

Без да обръщат внимание на общото стъписване, редутаблите застанаха срещу МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, вдигнаха приветствено ръце и извикаха „Хип-хип-ура-ура!“

След това пред изумената публика се разигра нещо, което никой футболен запалянко, включително о.з. Храбров, който половин живот бе прекарал по стадионите, не бе виждал.

Капитанът на ННФК РЕДУТ застана точно пред микрофоните и камерите на телевизията, огледа се наоколо, сякаш да се увери, че публиката го вижда добре, разгъна един голям бял лист и зачете. Гласът му, спокоен и изпълнен с достойнство, се разнесе над целия стадион, над целия квартал, над цялата страна:

Думите на проф. Кънчо се носеха над стадиона, над София, над страната, летяха над цялата трета планета на Слънчевата система, проникваха във всеки дом и всички виждаха на малкия екран едно набито и чорлаво момче със сковано от напрежение, но озарено от вътрешна светлина лице.

После те видяха как момчето сгъва хартията, предава я на съдията и в стегната спортна крачка излиза от стадиона, последвано от своя отбор…

9.Да, всичко почва отначало! Но…

Потресените зрители още се разотиваха от стадион „Оборище“, коментирайки нечуваното спортно събитие, а редутаблите вече седяха в „Океана на бурите“.

Моментът беше тържествен, макар и тъжен. Не пееха славеите, не свиреха локомотивите, мълчеше продавачът на гевреци. Кротуваше дори Ухуру, която сдържаше първичния си порив да скубе косата на Тото.

Проф. Кънчо се изправи, окашля се в шепата си и рече:

— Другари! Има предложение да образуваме футболен отбор.

— Как ще се казва? — попита Митко Пеле.

— ФК РЕДУТ.

— Без НН?

— Без НН.

— Ама защо без НН? — чудеше се Митко Пеле. — Нали НН означава непобедим национален?

— Защото НН трябва да се заслужи, затова, разбра ли? — обясни проф. Кънчо.

— Разбрах! — каза Митко Пеле, сбърчи носле и неудържимо се прозя. — Чак след като победим МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ, нали?

— МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ и всички други отбори! Само че трябва да тренираме много и да…

— И да ядеме повече допинг — добави Митко Пеле. — Аз знам къде има и ще ви дам.

Йогата се хвана за главата:

— Вишну Девананда! Тоя маляк нищо не е разбрал от цялата книга! — Той свали очила и забърса с пръсти единственото стъкло. — Слушай, Мите! Никакъв допинг и даже никакъв шоколад! Само тренировки, висок морал, научна система и…

— Но… — обади се някой тихо, струва ми се, Андреа — нека най-напред да видим защо загубихме, а? Защо загубихме?

Капитанът на бившия ННФК РЕДУТ се почеса по чорлавата глава, помисли малко, па отсече:

— Добре! Има предложение да започнем всичко отначало, като най-напред разберем защо загубихме! Който е съгласен, да вдигне ръка!

1970–1971

София