Гол от засада

1.Победа! Победа! Победа!

В този исторически неделен ден пръв се събуди Тото Тотото. Стресна го един локомотив, който маневрираше зад „Океана на бурите“.

Той замаяно се огледа, учуден, че се намира тук. После видя дърветата и разбра. Изправи се, обу се. Спомни си указанието, че преди мача трябва да вземе топъл душ, отиде до чешмата и плисна лицето си със студена вода. Спомни си още, че трябва да изпие чаша какао, и стомахът му се сви. Наоколо нямаше жива душа, павильонът за закуски беше затворен, пък и да беше отворен, какво от това… Върна се в стадиона, захлупи лице на колене и горчиво заплака.

Когато в осем и половина се появиха проф. Кънчо и Митко Пеле, той не плачеше, а правеше гимнастически упражнения.

— Хип-хип! — поздравиха новодошлите.

— Ура-ура! — отвърна Тото и изтърси боровите иглички от панталоните си.

Пристигнаха Сисулу Софийски и Ухуру Неандерталска. Маймунката мигновено се нахвърли върху Тото с некрасивото намерение да го одраска, Тото не й остана длъжен и така я перна, че тя се търкулна върху сгурията. Едва ги разтърваха.

С трясъка на летните си кънки в стадиона се втурна Влади Моторетката, обявявайки, че прави сутрешно зареждане с енергия.

Дойде Андреа, мъничка и тиха, празнично облечена, с черна плитка над едното рамо и торба на другото. Като я запитаха какво носи, тя само се усмихна загадъчно.

Появи се Йогата с магическата пръчка в ръка. Веднага го наобиколиха:

— Какво казаха звездите?

— Ще бием! — отвърна той.

— С колко?

— Между 1:0 и 10:0. Не можах да прочета точно, беше облачно.

В осем и петдесет влезе, премятайки се през глава, Льонка Пантерата.

— Ура-ура! — извика той и се засмя.

Последен дойде Дани Берлински, елегантен, с жълтите пантофи и кожените панталони.

Както виждате, въпреки всички премеждия редутаблите бяха тук на уречения час, построени в централния кръг на стадиона. На десния фланг стърчеше Влади, на левия стоеше Ухуру, зад редицата се криеше Андреа.

Капитан проф. Кънчо пристъпи напред и произнесе следното слово:

— Другари редутабли, след един час ние ще се хвърлим в една от многото славни битки, които ще ни отведат до Мюнхен, където ще отмъстим за поруганата спортна чест на родината и ще се прочуем за вечни времена. Питам ви: преизпълнени ли сте с решимост да разгромим противника?

— Преизпълнени сме! — отвърнаха редутаблите като един.

— Спахте ли девет часа?

— Спахме! — извикаха всички, включително Тото Тотото.

— Погълнахте ли хиляда калории?

— Погълнахме! — извикаха всички, включително Тото Тотото.

— Погълнахме! — добави и Ухуру.

— Питам ви готови ли сте да се борите до последна капка кръв?

Тото вдигна ръка:

— Какво има? — попита капитанът.

— Искам сладолед! И кифла!

— Не може ли след мача? — ядоса се проф. Кънчо, виждайки как един мизерен сладолед нарушава тържествеността на момента.

— Искам сега! — Тото нахално изкриви устни. — Иначе няма да играя!

Възмутен, Влади се нахвърли върху нарушителя на дисциплината, но проф. Кънчо го изпревари:

— Стой! — Той бръкна в джоба и извади няколко монети. — Андреа! Иди до павильона и купи сладолед и кифла!

Мълчаливо изчакаха Тото да погълне закуската си. Проф. Кънчо броеше с пръсти останалите в джоба пари и се чудеше откъде ще набави похарчените. И само Ухуру не сдържаше нервите си и непрекъснато се заканваше на Тото с юмручета.

Свършил да яде, Тото облиза пръсти и облекчено въздъхна:

— Е, сега съм готов!

Появиха се първите зрители и капитанът направи последен преглед на играчите. Двама бяха със сандали, четирима с гуменки, Дани с лачените си пантофи, футболни обувки имаше само Тото! Какво да се прави, съдбата бе лишила РЕДУТ от злато!… В този момент обаче стана нещо интересно: без да каже дума, Андреа отвори торбата и извади девет бели фанелки. Разгърна една и я показа. На предната й страна бе извезана емблемата на отбора: страхотно озъбено лице и отгоре с внушителни букви: РЕДУТ.

Няколко дълги секунди всички стояха като втрещени, после деветогласен вик разтърси гората:

— Урааа! Да живее Андреа! Да живее РЕДУТ!

Грабнаха санитарката и я запремятаха във въздуха. И не забелязаха как Ухуру се приближава до фанелките, разглежда страшното лице на емблемата, което като че приличаше на Тото, грабва ги и побягва по стадиона.

Започна гоненица. Ухуру, смятайки навярно, че мачът е започнал, се провираше със светкавичен слалом през краката на играчите и вкарваше фанелките във вратата… Докато изстреля всичките девет фанелки и отбеляза девет гола.

Миряса след последния гол и едва тогава редутаблите прибраха фанелките и се облякоха. Облякоха и нея. С една специално пригодена за нея фанелчица. Ухуру се хареса, взе да кокетничи пред публиката и за да я видят колко е красива, замаха приветливо с опашка.

Безкрайно щастливи, редутаблите се наредиха за снимка. Проф. Кънчо нагласи фотоапарата, зареди самоснимачката, изтича при другите и щрак! — ННФК РЕДУТ остана за вечни времена на кадро (виж корицата)9.

Скоро трибуните на „Океана на бурите“ се напълниха до последното място. Очевидно тук бяха всички граждани на квартал „Редут“ между 6 и 12 години, развълнувани, шумни и любопитни. Насядали по тухлите, на тревата или прави пред плета, те чоплеха семки, смучеха бонбони, лижеха сладолед и гадаеха с колко ГРЪМ И МЪЛНИЯ ще пердаши този неизвестен и самохвален РЕДУТ.

И ето през главния вход в колона по един влязоха играчите на ГРЪМ И МЪЛНИЯ, застанаха в центъра и поздравиха с възгласа:

— Бум-тряс! Бум-тряс!

Публиката отвърна с бурни ръкопляскания.

Проф. Кънчо преброи противника: бяха 11! Всички с червени гащета, червени фанелки и разкошни футболни обувки. И бяха големи, майчице, колко големи! Сред тях нямаше нито един като Митко Пеле или Дани Берлински. Но капитанът на РЕДУТ стисна юмруци: жребият е хвърлен, връщане назад няма! Пък нали на времето Давид повалил Голиат само с един камък от прашката си?

В десет и една минута дойде съдията, развявайки лъвска композиторска грива. Сашо Фадиезов беше много поласкан от поканата да ръководи такава отговорна среща и снощи цели двайсет минути бе разпитвал сестричето си за правилата на футболната игра, така че сега се чувствуваше напълно подготвен. За свирене си донесе камертона.

Пристъпиха към предварителните ритуали. Хвърлиха жребий за вратите, определиха времетраенето на мача. Само Фадиезов попита защо РЕДУТ е с осем играчи и проф. Кънчо отговори, че отборът му не се нуждае от повече хора. А на въпроса, кой е резервата, проф. Кънчо посочи Ухуру.

— Но това е маймуна! — удиви се съдията.

— Не, това е маймуноподобен човек! — отвърна проф. Кънчо. — И е редовен член на нашия отбор.

Съдията повдигна рамене, но не каза нищо.

Двата отбора заеха местата си. ГРЪМ И МЪЛНИЯ се разположи по класическата схема 2-4-4, а редутаблите съгласно снощното решение в 1–7, тоест на вратата остана Льонка, а другите минаха в центъра.

Сашо Фадиезов пъхна камертонната свирка в устата, погледна часовника си, вдигна десница. Публиката замря.

… А там, в централния сектор на трибуната, седеше Бобо Черното око и не вярваше на очите си: на терена той виждаше не кого да е, а тъкмо ония, които го бяха пленили в Бункера: РЕДУТ, който той търсеше под дърво и камък, РЕДУТ — кандидата за световен първенец! Бобо се преизпълни с противоположни чувства: гняв към тия осем момчета, че са го излъгали, и радост, че ги е открил най-после. И не знаеше в чия полза да вика.

Още по-назад, под зеления плет, се бе сгушил Млечния зъб. Положил бележник на белите си коленца, той внимателно наблюдаваше редутаблите, готов да си записва всичко, отнасящо се до тяхната игра.

Изведнъж просторът се огласи от приятен звук ла, сякаш се даваше тон на симфоничен оркестър за настройване на инструментите. В първия миг никой не разбра, че това е съдийската свирка, но когато видя как Тото Тотото се понася напред, публиката скочи на крака.

Мачът започна.

И завърши.

С резултат 8:0.

За ННФК РЕДУТ. Както бяха предсказали звездите на Йогата.

Съмнявахте ли се в победата? Аз не. Бях на този мач и без да преувелича, мога да кажа, че това беше един примерен урок по футбол, който редутаблите даваха на света, една демонстрация по спортно майсторство, издръжливост, бързина, твърдост, ловкост, колективност и интелигентност.

Не зная кого най-напред да похваля! Дали Льонка Пантерата, който безстрашно плонжираше пред вратата и не допускаше никаква топка в своята мрежа? Или Йогата, който като непреодолим бент възпираше всички опити за противников пробив? Или Сисулу Софийски, който така летеше в зоната на лявото крило, че беше невъзможно да бъде стигнат? Или проф. Кънчо, който умно се пласираше навсякъде, като истински командир разпределяше топките и създаде сума ти голови положения?

И все пак най-добър беше Тото Тотото. Той беше просто феноменален! За него нямаше технически прийоми, които да не владее: дрибъл, ножица, слалом, удари с глава, с крака, с корем, с бедра, и когато се озоваваше пред противниковата врата, голът беше неспасяем. Той отбеляза седем гола. Два не му признаха, че уж били вкарани с ръце, ама нищо. Последния гол заби със задник!

Какво да кажа за половин-защитника №6? Не че игра лошо, не, но Митко Пеле тичаше по терена някак си неуверено, сякаш бе пиян, и от време на време се прозяваше като гладен лъв.

Що се отнася до Дани Берлински, то една негова постъпка предизвика всеобщо удивление. Към края на второто полувреме той вдигна ръка и на своя българо-немско-френски език заяви на съдията, че трябва да бъде изгонен от игра, защото е спънал неволно противников играч. Сашо Фадиезов дълго мига, докато схване смисъла на казаното, а като го разбра, мига още по-дълго. В края на краищата той отстрани Дани. В игра влезе универсалната резерва №111.

Ухуру се яви на терена много възбудена. Цял час вече седеше на скамейката в нетърпеливо очакване да вкара гол. И сега тя като пуснато от верига бясно куче се втурна не към противников играч, а към Тото и се опита да му отнеме топката. Тото не я даде. Тя пак се гмурна в краката му, той пак я отблъсна. Тогава, ядосана, човекоподобната решително свали фанелката си, понесе се като стрела към противниковата врата, бухна се в мрежата и закачи фанелката си в горния ляв ъгъл. Естествено, съдията не призна гола. В правилника на футболната игра никъде не се споменава, че фанелка може да замени топката.

Накрая, трябва да отбележа, че ГРЪМ И МЪЛНИЯ игра добре, еднакво стабилен в отбрана и нападение, с великолепни единици. Той обаче не можа да устои на основното оръжие на РЕДУТ — волята за победа. Защото редутаблите играха с безкрайно благородната цел: да отмъстят за поруганата спортна чест на родината и да прославят РЕДУТ по цялата планета Земя.

Има ли в спорта по-кристално чиста цел от тази?

Съдията Сашо Фадиезов свири безпристрастно и авторитетно.

2.Някои неочаквани последици от победата

Вестта за победата се разнесе мълниеносно из квартала, а по обед, когато гражданите между 6 и 12 години разказваха как протече удивителният двубой, за всички бе ясно, че на спортния хоризонт е изгряла нова звезда и че тя е ни повече, ни по-малко онзи тайнствен РЕДУТ от нелегалните позиви.

По улици, паркове и сладкарници хората оживено коментираха намаления състав на РЕДУТ, радваха се на пренебрежението на играчите към външния си вид, чудеха се на маймуноподобната резерва, която вкарваше голове с фанелки, но най-много се прекланяха пред новаторската система 1–7, която чисто и просто не дала на ГРЪМ И МЪЛНИЯ да си поеме дъх.

Най-големият футболен капацитет в квартала полковник о.з. Храбров бързо узна новината. Той остави всичко и изхвърча навън.

Чу вестта и режисьорът Антон Антонов. Без да се бави, той също излезе.

Само старшина Марко не знаеше нищо, тъй като целия предобед бе прекарал при един свой колега от Вечерния университет, зубрейки международно право. Като се прибра в къщи, той завари доктор Веса да бърка кипящото вишнево сладко. Старшината деликатно гребна с дървена лъжица и лизна.

— Кисело е! — забеляза той.

— Как няма да е кисело! — отвърна доктор Веса гневно. — Синовете ти още не са донесли захарта, за която ги пратих в осем часа заранта! Ха сега, побъркай ти, а аз да ида да оправя стаите.

Страшно ядосан, той грабна лъжицата и започна да върти, мърморейки, че като се върнат, синчетата ще има да видят… Тогава звънна телефонът. Старшината изтича.

— Другарю Марко? — чу той на слушалката. — Вие ли сте? Говори ви директорът на Института по кибернетика. Поздравления за победата! Желая ви нови успехи!

— Благодаря! — отвърна, старшината и се върна при тавата, твърде озадачен. За какво ли го поздравяват? Вярно, снощи бе задържал двама побойници, но чак такава победа това не е!

След миг нов звън и пак глас, този път женски:

— Ужасно се радвам за грандиозната победа! Приемете поздравленията от името на жените в квартала. Хип-хип-ура!

— Благодаря, благодаря! — отвърна съвсем объркан вече старшината и остана замислен над телефона, докато усети миризма на прегарящо сладко и изтича в кухнята.

Звънна се и трети път, сега на вратата. Старшината погледна през шпионката и не повярва на очите си: на прага стоеше лично полковник о.з. Храбров. Марко отвори.

— Добър ден! — каза полковникът о.з. и протегна десница.

— Добър ден. Заповядайте! Моля, седнете! Ще пийнете ли една сливова?

— Спортистите не консумират спиртни напитки! Пък и нямам време. Дойдох с важна мисия и мисля, че ще се разберем, тъй като и двамата еднакво силно милеем за интересите на родината.

— Разбира се — каза предпазливо старшината, незнаейки накъде бие гостът.

— Ще бъда откровен — рече полковникът о.з. и засука мустак. — По войнишки.

— Слушам ви!

— Старшина, дайте ми синовете си!

— Синовете си? — запремига старшината. — За какво ви са?

— За да служат на националния футбол.

— Но те са още малки — отвърна усмихнато Марко. — Много време имат те до националния футбол. И едва ли ще станат футболисти.

— Вие не ме разбрахте, старшина. Родината ги зове за футболния отбор на ЦПК ПЛИСКА.

— Ама те не са футболисти! — все по-учуден, отговори старшината. — Големият ми се развива като физик, а по-малкият ще стане космонавт или пожарникар, още не е решил окончателно.

— Скромничите, старшина! Аз зная цялата история. Освен това в ПЛИСКА ще ги направя големи футболисти. Ще спечелят луди пари, ще пътуват в чужбина, ще си купят лека кола, а покрай тях вие ще станете младши лейтенант.

Старшина Марко се изправи и с достойнство продума:

— Другарю полковник о.з., аз синовете си на ПЛИСКА не давам!

— Защо, моля? — попита полковникът о.з. и също се изправи.

— Защото, ако някога синовете ми влязат в някой отбор, то това ще бъде само БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Значи вие отказвате да помогнете на най-великия отбор на България?

— Велик отбор е само БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Ха-ха!

— Ха-ха, ами! Ще видим другата неделя, когато ще ви изядем с парцалите!

— Ще видим, ще видим!

Откъм кухнята отново долетя миризма на прегоряло.

— А сега, другарю полковник от запаса — каза старшината, — извинете, но трябва да ви оставя, защото варя сладко.

О.з. Храбров вдигна рамене, обърна се кръгом и измарширува навън.

Едва успял да вземе пак лъжицата, старшината трябваше да посрещне нов гост: другаря Антон Антонов. Режисьорът се огледа наляво-надясно, седна, прошепна:

— Тук ли са?

— Кой?

— Вашите синове.

— Не. Преди четири часа жената ги пратила за захар и още не са се върнали.

— Знаменити синчета имате, честна дума!

Старшината се изкашля скромно в шепата си:

— Ами! Немирници, само бели ми правят. А като се върнат сега, такъв пердах ще им тегля, че звездите ще видят посред бял ден. Пропадна ми сладкото! Стана един киселяк!…

— Това също е много интересно за филма — каза режисьорът, извади бележник и си записа последните думи на старшината.

— Какъв филм?

— Ами този, дето ще снимам за вашите синове и за целия им славен колектив. Ще го излъчим по интервизията, а може и по евровизията. — Той намигна и дружелюбно добави: — Ще има роличка и за вас, Марко!

Старшината припряно скочи:

— Искате ли едно сладко от вишни? Хем горещо! Още е в тавата.

— Оставете, Марко! По-важно е да поприказвам с вашите синове. Искам да чуя всичко от тяхната уста. Бихте ли ми устроили среща с тях?

— Разбира се!

— И знаете ли какво? — другарят Антон Антонов отново съучастнически намигна. — Имам още един сюрприз за вас: когато филмът бъде готов и децата ви се прочуят по цял свят, аз ще ги препоръчам да влязат в ЖСК СЛАВА.

— Другарю Антонов — продума тихо старшината, — аз като привърженик на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ извънредно много уважавам най-стария си противник ЖСК СЛАВА, но да видя синовете си в него, не!

Режисьорът се изправи:

— Ваша работа, Марко, но, ох, колко грешите! Довиждане!

Останал сам, старшина Марко дълго седя неподвижен, опитвайки се да свърже в логична връзка двете посещения. Откога неговите синове са станали футболисти, и то толкова желани? Каша! Объркана каша!… Марко решително се върна в кухнята и жестоко забърка все по-сгъстяващата се каша.

Но дойде последният гост и с него последният удар: едно съсухрено, прегърбено и беззъбо старче, кривокрако и с треперещи ръце. Марко се уплаши да не се разпадне на съставните си части и веднага го настани в креслото. Старчето се представи, фъфлейки през единствения си зъб:

— Пампонов, завеждащ детския отдел във вестник „Вечерни футболни новини“.

— Много ми е приятно. С какво мога да ви бъда полезен?

— С много, господине, с много! — отвърна старчето. — Тъй като не успях да стигна навреме за мача между РЕДУТ и ГРЪМ И МЪЛНИЯ, бих желал да ми кажете нещо за РЕДУТ и за неговия капитан професор Кънчо.

Старшината издаде лек миши писък.

— Какво казахте? РЕДУТ?

— Да, господине — изфъфли детският спортен редактор, — да ми разкажете за РЕДУТ, за неговата биография. До края на седмицата трябва да напиша информация от трийсет реда, а нямам никакъв материал, едва днес научих за съществуването на РЕДУТ. Ако не предам статията навреме, могат да ме преместят в отдела за възрастни, а аз нямам никакво желание да работя за възрастни. Аз се чувствувам тъй млад, хи-хи! — старчето се задави от кашлица.

В главата на старшина Марко нещо щракна. За един кратък миг пред взора му преминаха белите позиви по стените, шоколадените петна върху витрините, яйцата в стаята на леля Гица, снощното влизане на синчетата през прозореца, изчезването им от дома днес. И разбра.

В гърдите му забушува буря от десет бала, но той не се издаде. Мълчаливо разтвори големия домашен албум, в който, подредена в снимки, се разгръщаше цялата история на семейството: Марко като напет ерген, Веса като кръшна мома, после двамата като младоженци, накрая като щастливи родители на две закръглени момчета…

Тракайки с костите си, Пампонов разглеждаше тия материали, а когато видя снимките с белите позиви и шоколадените петна, едва не припадна от възторг. С такава находка не можеше да се похвали нито един спортен журналист.

В дъното на албума той напипа някакъв лист.

— А това какво е? — изфъфли той.

Старшината уплашено грабна листа от ръцете му и го прибра в джоба си.

— Нищо, нищо!

Можеше ли да признае, че това е квитанцията за глобата от трийсет лева, която мацачите на кварталните витрини трябваше да платят на народната милиция? Представи си как в края на месеца касиерката ще му удържи тия трийсет левчета от заплатата и меланхолично въздъхна.

— Разкажете ми сега за капитана на РЕДУТ! — помоли Пампонов.

3.Какви юнаци ражда нашата майка юнашка!

По това време знаменитият капитан на РЕДУТ се прибираше в къщи, придружен от другия не по-малко знаменит половин-защитник. И носеха четири кесии, но, уви, не с четири кила захар, както им бе заръчано, а с три и половина. Едната половина бе унищожена от Тото Тотото във вид на сладолед и кифла…

И знаеха, че в къщи не ги чака нищо добро.

— Хайде през прозореца! — предложи Митко Пеле.

— Ами захарта? Кой ще я даде на мама?

— Вярно, бе!

Двамата се замислиха. Проф. Кънчо бе сигурен, че там, в хола, чака таткото с кой знае какво наказание, по-лошо може би от онзи концерт на софийските пенсионери в Парка на свободата.

— Да влезем! — каза той с тон на осъден, когото водят към гилотината.

Влязоха. В антрето нямаше никой. Беше тихо.

Надзърнаха в кухнята. Тя също беше празна. Само над печката бълбукаше гъста тъмночервена каша, която издаваше приятна кисело-сладка миризма. По-скоро кисела.

Най-после отчаяно отвориха вратата към хола.

И замряха.

В средата на хола блестеше празнична трапеза: бяла покривка, червени карамфили, кристален сервиз, бутилка вино, оранжади… Във вазата над карамфилите — флагче с емблемата на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ. Пред масата в тържествени пози стояха доктор Веса в черната си копринена рокля и старшина Марко в парадната си униформа.

Кварталният милиционерски отговорник направи три крачки напред, взе кесиите със захар от ръцете на синовете, остави ги на стола и изкозирува:

— Поздравявам ви с победата! — израпортува той. — Аз и доктор Веса сме горди с вас. Нека нашата майка юнашка да ражда все такива юнаци като вас! — Той посочи трапезата. — По случай победата ние даваме официален банкет. Заповядайте!

Онемели, редутаблите заеха почетните места. Старшината напълни чашите на юначните родители с вино, на юначните синове с оранжада и се изправи:

— Другарки и другари! — започна той. — Позволете ми да вдигна тост в чест на младия и доблестен отбор РЕДУТ, за неговите бъдещи победи! И нека ви съобщя радостната новина, че първият отбор на България БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ отваря вратите за вас, за да влеете в него своята млада кръв и го превърнете и в първи отбор на Европа! Да живее БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ! Ура!

И обърна чашата си.

Проф. Кънчо не пи. Не пи и половин-защитникът №6. Макар че и двамата не възразиха нищо на таткото. Излишно бе да се спори със старшина Марко. Пък и бяха ужасно гладни.

Три часа по-късно всички редутабли седяха в Бункера на нов банкет. Наобиколили тавата с вишневото сладко — царствен дар от доктор Веса, те юнашки гребяха от гъстата като туткал каша и лапаха. Спряха чак когато копчетата на панталоните им започнаха да се късат…

Че сладкото бе прегоряло и кисело, не им направи никакво впечатление. Нещо повече, Митко Пеле даже не забеляза, че едно от млечните му зъбчета се изтръгна от венеца и биде погълнато заедно с лепкавата лава…

4.Нови победи, нови удоволствия и някои усложнения

От спортна гледна точка седмицата, която последва, протече точно по графика на победите. РЕДУТ играеше по два мача на ден — сутрин и следобед. Веднъж игра и три мача, последния късно вечерта в „Океана на бурите“, осветен от фаровете на дядо Анжеловото „пьожо“ (както и много други, дядо Анжел внезапно се пристрасти към кварталния футбол).

За седем дни редутаблите играха петнайсет мача и постигнаха петнайсет победи. Общият резултат бе 105:11. Пометени бяха такива прочути квартални отбори като ЧЕРНАТА КОХОРТА, УРАГАН, КОСМОС, ЩИТ И МЕЧ, КАПИТАН КЛОС, НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР и др.

Напразно противниците се опитваха да се съпротивяват. Напразно се мъчеха да приложат всевъзможни тактически варианти, включително и железобетон. Напразно търсеха слабо място в редиците на РЕДУТ.

Напразно! Срещу него играеха със или без футболни обувки, със или без наколенки, със или без копринени гащета. Идваха с треньори или без треньори, със съветници или без съветници, нищо не помагаше, те неизменно ядяха бой.

А РЕДУТ си беше все същият: скромен, сплотен, с гуменки, осем човека и една резерва, но винаги с поглед, насочен към златните медали в Мюнхен.

През тия седем дни за редутаблите настъпиха някои промени, които пооблекчиха тяхното съществуване. Така например старшина Марко отслаби строгия режим над своите наследници с надеждата, че по този начин ще ги примами по-скоро в БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ. Дядо Анжел возеше Дани с колата чак до „Океана на бурите“, а вечер идваше да прибере едва ли не целия отбор. Подобри се положението на Влади и Йогата и т.н.

Заедно с това обаче графикът на победите породи някои сенчести явления, които дадоха фатално отражение върху живота на отбора. Ще ги изложа в техния последователен ред. Започна се с Тото.

Редутаблите тъкмо се обличаха, когато към тях се приближи полковник о.з. Храбров. Гърдите му бяха окичени с ордени от първата и втората световна война.

— Здравейте, юнаци! — извика той.

Редутаблите не отговориха. Те още не бяха забравили деня, когато полковникът о.з. ги бе изгонил от стадиона.

— Юнаци! — подхвана той. — Гледах вашия мач. Храбро играхте вие, но ако продължавате да играете тук, на тази сгурия, в тоя пушек и без футболни обувки, ще получите контузии и нашият футбол ще се лиши от ценно попълнение.

По железопътната линия мина влак. Полковник о.з. продължи:

— Юнаци! Упълномощен съм да ви поканя да влезете в редовете на ПЛИСКА. Ние поставяме на ваше разположение първокласен стадион, екипи, треньори, лагер-школи, с една дума, всичко, от което се нуждаете!

В настъпилата враждебна тишина прозвуча гласът на Тото Тотото:

— Има ли пружинени легла в лагерите?

— С пухени възглавници даже! — отговори о.з. Храбров.

— Какво е яденето? — попита пак Тото Тотото.

— Четири пъти на ден. Пилета, крем карамел, малинов сок…

— А пържени картофи?

— Може ли без пържени картофи!

— Давате ли ковбойски колани?

— Охо! Стига да играеш добре! — и полковникът енергично засука мустаци!

Пак тишина.

— Ракети имате ли? — обади се Митко Пеле.

Проф. Кънчо го плесна по главата, половин-защитникът се развика:

— Защо ме биеш, бе? Ако дават ракети, ние можем да отидем на Луната и да играем на истинския Океан на бурите.

Проф. Кънчо отново го плесна и Митко Пеле млъкна. Редутаблите започнаха да се обличат, без да обръщат повече внимание на полковника о.з.

— Е, юнаци! — провикна се той за последен път. — Разбрахме се, нали? Чакам ви в стадиона. Довиждане! — И си отиде.

Дълго мълчание последва неговото изчезване. Пръснаха се с неприятното чувство, че старото приятелство не е вече същото, че е сякаш умърсено.

Пред редутаблите изникна Бобо Черното око и от двете му страни инж. кака Вера и инж. бате Ники.

Проф. Кънчо знаеше, че двамата инженери работят в двайсететажния Институт по кибернетика, където има всичко, за което може да мечтае един съвременен физик — от миниатюрни радиоприемници до електронни роботи. Ето защо сега, когато ги видя заедно с Бобо, той бе едновременно смутен и зарадван. Инженерите му подадоха дружелюбно ръка:

— Открихме ви най-после! — казаха те. — Откога ви търсим! Запознайте се. Това е нашият племенник Бобо Черното око.

— Ние се познаваме вече — промърмори проф. Кънчо.

— Тъй ли? Е, тогава е лесно. Всъщност ние искаме само да ви помолим да приемете Бобо във вашия отбор. Той е отличен футболист и има голямо желание да играе с вас.

— Ами! — възрази проф. Кънчо. — Веднъж той ни каза, че търси една тайна организация и че като я намери, ще ни обяви война и ще ни скалпира.

Инженерите се засмяха:

— Та тази тайна организация сте тъкмо вие! Само че тогава бяхте нелегални.

Сега вече и редутаблите се разсмяха, а Льонка се преметна.

Инж. кака Вера пусна в ход най-очарователната си усмивка:

— Хайде, приемете го, пък ние ще помогнем на отбора с каквото можем.

Проф. Кънчо само това и чакаше.

— Може ли да попитам нещо? Ама научно.

— Може, разбира се!

— Вярно ли е, че във вашия институт има истински роботи, дето се движат и говорят?

— Вярно е.

— И радиоапарати колкото лешник, които се пъхат в ушите?

— И радиоапарати колкото лешник.

Проф. Кънчо помълча и накрая се престраши:

— Можем ли някой път да ги видим?

— Когато поискате.

След пет секунди Бобо Черното око бе приет за равноправен член на ННФК РЕДУТ като ляв полузащитник, а инж. кака Вера и инж. бате Ники станаха научни консултанти на отбора…

Веднага след началната съдийска свирка в стадиона се втурна другарят Антон Антонов с кинокамера в ръка и започна да снима, като се мотаеше пред играчите.

Резервата Ухуру Неандерталска, която си седеше кротко на скамейката, виждайки как този чужд човек се завира, където не му е работа, изтича към него, скочи на рамото му и бутна камерата. Другарят Антон Антонов побягна, но Ухуру не го пускаше, скубеше косите му и крещеше: „Мерси! Данке!“

Съдията Сашо Фадиезов изсвири с камертона и спря играта.

— Напуснете терена! — нареди той на режисьора. — Тук се играе мач за първенство.

— Махнете най-напред този звяр от главата ми! — изкрещя другарят Антон Антонов.

— Това не е звяр, това е резервата на РЕДУТ! — обясни съдията. — А вие нарушавате правилата.

— Аз съм режисьор! Снимам за телевизията!

Дочули последните думи, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР мигновено наобиколиха нещастния режисьор.

— Другарю! — прошепна капитанът на отбора, задавяйки се от вълнение — ние сме от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР. Ще ни снимате ли на филм?

— „На всеки километър“ снимат други — отвърна режисьорът. — Аз правя филм за младото поколение.

— Но ние сме отборът НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР! — настоя капитанът.

— Добре, добре! Ще ви снимам, само ме оставете на мира! И махнете тая маймуна по-далече от мене!

Въодушевени от обещанието, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР заиграха така настървено, че замалко не биха РЕДУТ. Резултатът бе едва 2:1 за редутаблите.

След мача другарят Антон Антонов попита победителите:

— Момчета, искате ли да станете киноартисти?

Има ли на нашата грешна земя човек, който да не желае да стане киноартист? Пожелаха, естествено, и редутаблите.

— Така си и знаех — каза другарят Антон Антонов. — Но за да станете киноартисти, аз трябва да напиша сценарий. А за да напиша сценария, вие трябва да ми разкажете живота си от игла до конец. Искате ли?

Искаха.

— Значи, разбрахме се! — Другарят Антон Антонов се усмихна изкусително и заяви с мекия си глас: — Ще наречем филма „Героите от ЖСК СЛАВА“, като „ГЕРОИТЕ НА ШИПКА“. Аз говорих вече с ръководството на отбора. То е готово да ви приеме и ви даде всичко, от което се нуждаете, включително и безплатно пътуване с всички влакове на страната.

— И с локомотивите ли? — попита Влади Моторетката.

— То се знае!

Влади замечтано въздъхна: откога желаеше той да се повози на локомотив! Но мечтата му бе срината от проф. Кънчо, който кратко и ясно заяви:

— Другарю Антон Антонов, ние дадохме клетва да сме верни на РЕДУТ. И ще останем верни на клетвата!

Другарят Антон Антонов разбра, че не бива да настоява:

— Не бързайте с окончателния отговор, момчета! — каза той. — Помислете си! А утре в пет елате в Телевизията и ще ви покажа какво съм заснел днес.

Тъкмо изписвах тази страница и в стаята ми влязоха моите скъпи кумци, придружени от кръстничето Иво. Кумецът носеше кошница с ловджийски наденици, две бутилки домашно вино и голяма кутия.

Зарадвах им се много, изпихме виното, изядохме надениците, пяхме физкултурни песни. Иво яде малко и не пи никак. Седеше скромно настрана и очевидно чакаше нещо.

Иво беше отличен ученик и първокласен спортист, наследник на своя баща — национален първенец по вдигане на тежести — лека категория. Той тренираше редовно, вдигаше гири и щанги, разтягаше пружини, бореше се. Уверен бях, че след някоя и друга година Иво ще влезе в националния отбор на щангистите. (Виж рис. 5)10

Съдбата пожела иначе…

— Е, куме, наздраве! — рече кумецът и се чукна с мен.

— Наздраве!

— Куме — подхвана той меденосладко, — нали на кумците хатъра се не кърши?

— Има си хас! — рекох. — Казвай, какво искаш?

— Ти познаваш ли отбора РЕДУТ?

— Горе-долу.

— Така си и знаех. Ти се вреш навсякъде, дето има деца, книжки пишеш за тях… Та си рекох да те помоля да помогнеш на наш Иво да влезе в този РЕДУТ, а? Мира не ми дава, откакто е чул за този отбор.

— Ама, чакай бе, кумец! Нали твоят Иво е тежкоатлет?

— Така е, и хем отличен. Но какво да го правиш, като е рекъл РЕДУТ, та РЕДУТ!

— Хм… Играе ли Иво футбол?

— Никога не е играл, не му позволявам! По стадионите само трошат ръце и крака. Колко пари струва щангист със счупени ръце?

— Е, как ще играе тогава в РЕДУТ? Там са все футболисти…

— Ще се научи, не е голяма философия; футболът не е като да вдигаш тежести. Погледни нашите футболисти! Половината от тях понятие си нямат от футбол, а играят… Освен това Иво си има и обувки. Виж! — кумецът извади от кутията чифт великолепни италиански футболни обувки. — Купи му ги бабата в Рим.

Аргументите бяха много убедителни. В края на краищата, за да не прекърша хатъра му, пък и под влиянието на виното, аз обещах да ходатайствувам пред редутаблите в полза на Иво.

Обещанието си изпълних. В петък сутринта на мача с НЕСЪКРУШИМИТЕ редутаблите се явиха с още един играч — Иво Кръстничето. Той игра като десен полузащитник и понеже бе свикнал да вдига тежести, на три пъти грабва за пояса изпречили му се противникови играчи, като щанги ги изхвърля най-напред нагоре и после встрани, върху сгурията. Сашо Фадиезов свири наказателни удари, един от които се превърна в гол във вратата на Льонка…

Със зловещо скърцане четири таксита спряха край редутаблите и от първото изскочи… познайте де!

Леля Гица!

Леля Гица със своите 129 кила и шапка като ластовиче гнездо.

Смразени, редутаблите понечиха да се изтеглят, но в тила им се оказаха други три жени не по-малко обемисти от леля Гица.

— Не бойте се, пиленца! — извикаха те. — Не бойте се! Никакво зло няма да ви сторим. Елате с нас!

Редутаблите стояха неподвижни в обкръжението и не разбираха нищо.

— Хайде, дечица, елате! — подкани ги леля Гица. — Чака ви приятна изненада.

Иво Кръстничето, който нямаше понятие, коя е леля Гица, влезе в първата кола. Последва го Бобо, а след това, ужасно любопитни, и другите.

Колите потеглиха. И спряха. Пред кварталния клуб на Отечествения фронт. Леля Гица изтича и отвори вратата.

Пред редутаблите се откри малката, но спретната зала, накичена с трикольорни флагчета и лозунги, като:

Върху масите се издигаха планини от шоколад и някакви пакети. До тях стояха десетина празнично облечени жени, сред които някои от редутаблите познаха свои майки, сестри и баби. Тук беше доктор Веса, баба Зора, инж. кака Вера, кумицата Карина и др. Тук беше даже майката на Сисулу, черна и къдрава като него.

Пъшкайки, леля Гица се качи върху един стол и произнесе следното слово:

— Скъпи наши пилета! Юначни синове и дъщери на нашия героичен квартал! Драги демократични жени! На мен се падна честта да приветствувам Непобедимия национален футболен клуб РЕДУТ, който прослави любимия ни квартал из цяла София и скоро ще го прослави в целия свят…

Тя си пое дъх, направи свирепа гримаса и продължи:

— Но, драги слушатели, чужди на нашия квартал елементи се стремят да откъснат нашите пилета от гнездата им, да ги привлекат към себе си! Но, не! — провикваме се ние. Не! на измамниците и похитителите на деца! Ние няма да дадем своите синове и дъщери на някакви си там отбори от групата на майсторите. Нашите деца ще останат тук, за да растат под майчиното ни крило за слава и чест на нашия квартал и нашата родина!

Леля Гица избърса потта от лицето си и се усмихна.

— Скъпи наши пилета! — подхвана тя. — Драго ми е да ви съобщя, че в нашия квартал е създаден ККДЖЗЗМФ, тоест Квартален комитет на демократичните жени за закрила на местния футбол. ККДЖЗЗМФ няма да пожали сили и средства, за да създаде най-добрите възможни условия за разцвета на местния футбол. Като първо наше мероприятие ние изработихме със собствените си ръце тия дарове, в които вложихме цялата си майчина любов. Моля, другарки!

Другарките грабнаха кутиите от масата и ги поднесоха на редутаблите, които без много церемонии ги отвориха. Показаха се комплекти футболни екипи: гащета и фанелки от чиста коприна, чорапи с трицветни ивици, бродирани кърпички и по един гигантски шоколад.

Другарките изръкопляскаха с умиление, а леля Гица се провикна:

— Скъпи наши пилета! Ние сме с вас в борбата с чуждите попълзновения. Не отстъпвайте и бъдете уверени, че ще ви подкрепим до последна капка кръв!

Да живее ННФК РЕДУТ!

Да живее нашият квартал!

Хип-хип-ура!

5.Бурен юбилей

Минаха точно два месеца от създаването на ННФК РЕДУТ. По този случай редакторът на детския отдел на в. „Вечерни футболни новини“ Пампонов в статия, озаглавена „Славен юбилей“, между другото писа:

Под статията си Пампонов помести рисунки на редутаблите, придружени с кратки характеристики. Ето как ги нарече той:

Редутаблите прочетоха статията малко преди да почнат юбилейните тържества в Бункера. Всички бяха много поласкани, но най-доволен беше Влади Моторетката.

— Бомба! — провикна се той. — Хайде отсега нататък да се наричам Влади Ракетата, а? Нали съм по-бърз от ракета?

— Влади е прав — каза Йогата. — Сега моторетки почти няма и хората се возят до Луната с ракети. Аз съм „за“.

Възражения нямаше и от този ден Влади от Моторетка — стана на Ракета. Така ще го наричам и аз.

Часът беше десет. Тържествата можеха да почнат.

Бях този ден в Бункера и, честна дума, едва познах подземието. Сивите стени бяха окичени със снимки на Пеле, Бекенбауер, Яшин, с илюстровани картички от Мюнхен, с фотографии на световната купа и пр. Подът беше покрит с вехт, но истински чипровски килим — дар на ККДЖЗЗМФ. Върху широка маса бяха наредени всички трофеи от досегашните битки: флагчета, значки, стъклени топчета, ашици, ножче с тирбушон и даже чифт зимни кънки.

Всичко това беше хубаво. Не ми се хареса обаче, че под масата в безпорядък бяха захвърлени старите сандали и гуменки, както и книгите по немски език, географските атласи и немските приказки, от които някога редутаблите учеха за Германия.

Неприятно впечатление ми направи и видът на самите редутабли. Нямаше ги ония хлапета с изподрани лица, зачервени от слънцето вратове, насинени колене. Сега тук стояха десет момчета и едно момиче, наконтени в бели найлонови ризки, сиви копринени панталони и черни пантофи — все подаръци от Дамския комитет. Всички бяха някак си твърде прилежни и дори изнежени. Изчезнал беше онзи мъжествен вид на смели викинги, тръгнали да покоряват футболните полета. Избледнял бе също така от очите им онзи цвят на безкористност и рицарство, който бих нарекъл чистия цвят на идеализма.

Е, да, може би се сещате, всички тия промени бяха резултат от дейността на ККДЖЗЗМФ. За изтеклите няколко седмици Комитетът, защищавайки редутаблите от попълзновението на чуждата агентура, обсипа отбора с водопад от всестранни грижи и материални блага. Какво ли не получиха през тия дни босите, окъсани и безпарични редутабли? Пасти ли не щеш, кебапчета ли не щеш, сладолед ли не щеш, та толумби със захар, та ягоди с каймак, та крем карамел, та три пъти седмично на кино, две посещения в Луна Парк, веднъж в италианския цирк и шоколад, много шоколад!… С една дума, те имаха всичко, за което може да мечтае един изтъкнат футболист.

Но… през този период на сладък живот общият резултат от мачовете не беше както през първата седмица 105:11, а 43:21. Той не разтревожи редутаблите, но за всеки проницателен човек тези цифри не вещаеха нищо добро… Но хайде да не изпреварвам събитията и да се върна към празнично украсения Бункер.

Разбира се, първи дойдоха другарките от ККДЖЗЗМФ. С пет колосални торти и 11 пакета. Последва обширна реч, в която леля Гица, след като направи преглед на международното и кварталното положение, обяви, че ККДЖЗЗМФ подарява на юбилярите 11 чифта футболни обувки. Ура-ура-ура!

Без дори да благодарят, редутаблите равнодушно бутнаха обувките под масата, при старите сандали и книгите.

Заредиха се нови гости: делегации на победените отбори-васали. И нови речи, и нови подаръци, като комплект кубчета, камионче, розова мида от Червено море, една лула и една шейна. Юбилярите разсеяно слушаха речите, а подаръците захвърляха под масата…

Дойдоха и научните консултанти инж. кака Вера и инж. бате Ники. В своето приветствие те се спряха на значението на научно-техническата революция в сферата на спорта и съобщиха, че в желанието си да дадат своя принос за развитието на кварталния футбол, те са конструирали специално за РЕДУТ радиоелектронна свързочна система, наречена Интердут, тоест Интернационален редут. С помощта на Интердут капитанът на отбора може да влезе всеки момент във връзка със своите съиграчи и да им даде съответните тактико-стратегически указания.

Показаха подаръка: 11 транзисторни приемници не по-големи от кибритени кутийки, 11 стъклени слушалки, по-малки от лешници, и един радиопредавател с размерите на пакет цигари.

Интердут изтръгна редутаблите от равнодушието. Развълнувани от необикновения подарък, те решиха да изпробват системата веднага. Изпълнявайки инструкциите на научните консултанти, всеки редутабъл получи по един приемник и една слушалка. Приемника слагаха в джоба, слушалката — в ухото. После излязоха навън. Пред входа на Бункера останаха само проф. Кънчо с предавателя и Ухуру като наблюдател.

Проф. Кънчо включи апарата и заговори пред микрофона:

— Ало, ало! Тук говори тайният предавател Интердут! Чувате ли ме? Чувате ли ме? Ако ме чувате, вдигнете ръце!

Застанали далеч зад ъгъла, редутаблите замахаха ръце и закрещяха:

— Чуваме, чуваме! Еха, как се чува! Знаменито! Давай още!

Проф. Кънчо каза още няколко думи за техническия прогрес и футбола, след което даде микрофона на Ухуру.

Отначало маймунката озадачено и предпазливо опипа непознатия апарат — в джунглата тя не бе имала случай да борави с електроника, но бързо се научи да го включва и изключва. И само след минутка, пред удивените погледи на другарките от ККДЖЗЗМФ тя вдигна микрофона пред муцунката си и възторжено заскандира:

— Са-мо Ре-дут! Са-мо Ре-дут!

Жените не издържаха на този първичен призив. Те се изправиха и в упоение също започнаха да ръкопляскат и скандират:

— Са-мо Ре-дут! Са-мо Ре-дут!

Триумфът на Интердут беше пълен.

Последва художествена програма. Митко Пеле издекламира оня страшен пасаж от „Опълченците на Шипка“:

После Йогата изпълни йогистки упражнения. И тъкмо се бе изправил на глава, видя нечии обърнати наопаки ботуши и тупна на килима.

На стълбата се извисяваше величествената фигура на полковник о.з. Храбров. Зад него стояха двама други старци с пакети в ръце — навярно подполковници о.з. Той се изкашля в шепата си и гръмогласно започна:

— Юнации! Упълномощен съм от ръководството на ЦПК ПЛИСКА да ви поднеса този скромен дар в знак на…

Той не можа да продължи, защото се чу страшен вик:

— Само през труповете ни!

И пред него се образува стена от женски тела.

Полковникът о.з. смръщи вежди:

— Жени! — рече той. — Не пречете на българското запасно войнство да изпълни своя дълг. Иначе, хм…

— Иначе, какво? — попита леля Гица смразяващо тихо и скръсти ръце на мощните си гърди.

О.з. Храбров, който не бе отстъпвал даже пред есесовците, малодушно се сви. Но все пак отвърна:

— Иначе ще бъдем принудени да освободим насила младежта, която вие незаконно сте присвоили.

Леля Гица се усмихна с унищожително презрение:

— Опитайте се!

Полковник о.з. Храбров се поколеба един миг, после внезапно се обърна, грабна пакетите от ръцете на подполковниците о.з. и ги хвърли към редутаблите.

Обърна се и излезе, последван от свитата си.

Редутаблите веднага отвориха пакетите. В тях имаше десет ковбойски колана, по-разкошни от колана на Буфало Бил: със златни токи! Треперещ от вълнение, Тото Тотото взе един и го опаса…

Другите колани останаха непокътнати.

Минута по-късно се появи делегацията на ЖСК СЛАВА в състав другарят Антон Антонов и двама железничари в черни униформи. Те не носеха големи пакети, а само един малък плик.

— Драги приятели! — започна усмихнато другарят Антон Антонов — Позволете ми от името на ЖСК СЛАВА да ви поднеса…

Усмивката му се скова: пред него се изправи непробиваемият вал от женски тела.

— Вън! — изсъска леля Гица.

— Ама, чакайте, бе жени! Аз нося на юбилярите няколко билетчета за безплатно возене по българските държавни железници и…

— Не се нуждаем от вашите крастави билети! Вън!

Другарят Антон Антонов повдигна рамене в знак, че отстъпва пред насилието, и тъкмо да излезе, метна към редутаблите плика с билетите.

И вече вън, към делегацията на ЖСК СЛАВА се приближи полковник о.з. Храбров:

— И вас ли изгониха? — попита той мрачно.

— Да — отвърна режисьорът. — Но това няма да им се размине току-така! Охо, не познават тия дами силата на телевизията!

— И на Българските държавни железници! — добавиха железничарите.

— Забравяте Народната армия! — рече о.з. Храбров. — Предлагам да обединим тия три сили!

— Съгласен! — каза другарят Антон Антонов.

— Съгласни! — казаха железничарите.

Стиснаха си тържествено ръцете и се оттеглиха зад ъгъла, за да кроят стратегически планове за борба срещу ККДЖЗЗМФ.

Делегацията на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, водена от старшина Марко, изобщо не можа да влезе в Бункера. Още като видя женската стена и сред нея своята мила съпруга, той осъзна, че битката е предварително загубена, и си отиде, без дори да поднесе подаръка: единайсет чифта футболни обущета…

Зад ъгъла го спряха обединените сили на армията, железниците и телевизията и те веднага му предложиха да се присъедини към тях. Той прие. В резултат на този сговор в нашия квартал бе образуван мощен четиристранен пакт с една-единствена цел: да изтръгне редутаблите от ноктите на ККДЖЗЗМФ.

Малко преди края на тържествата пристигна последната делегация. Тя се състоеше от Млечния зъб и две момченца с бели колелца. Едно от тях държеше кибритена кутийка, завързана с панделка. Млечния зъб разгъна един лист от тетрадка по смятане и със спокоен глас прочете:

Като прочете това, Млечния зъб връчи на проф. Кънчо ултиматума и кутийката и понечи да излезе, но бе спрян от леля Гица:

— Ох, какви мили пилета! — закудкудяка тя. — Я елате да си хапнете тортичка, съвсем прясна е!

Делегатите решиха, че няма да е учтиво да откажат на такава любезна покана. Отидоха си едва след като изядоха по две парчета торта, съпроводени от сдържаното мълчание на редутаблите.

Проф. Кънчо отвори кутийката, тя беше натъпкана с памук, а в памука лежеше едно зъбче, едно проядено млечно зъбче. Бункерът експлодира от смях.

— Охохо! — крещеше Влади Ракетата и се държеше за корема. — Охохо! МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ шампиони! Да играят искат с нас! Охохо! Ще ги сдъвчем и ще изплюем млечните им зъби като това тук… Охохохохо!

Не се смееше само един редутабъл и това бе Льонка Пантерата, човекът, който винаги се смееше. Откровено казано, той се уплаши… От ултиматума и от зъбчето…

Развеселени, другите изядоха всички торти и с натежали кореми, сънни, тръгнаха по домовете си, закриляни от Кварталния комитет на демократичните жени за закрила на местния футбол.

Зад ъглите дебнеха съюзническите сили на четиристранния пакт.

До сблъскване не се стигна. О.з. Храбров, старшина Марко, другарят Антон Антонов и железничарите не се осмелиха да нападнат.