Голямото накисване

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Барни, връщайки се усмихната от засадата край потока, беше изпълнена с онова светло чувство, което човек изпитва след добре свършена работа. Ако заедно с обяснимото задоволство се прокрадваше и чисто женска жалост към жертвата, то тази жалост бе съвсем незначителна, защото един мъж, който е започнал работа в полицията, разсъждаваше тя, трябва да знае, че ще преживее много неща и част от тях няма да са приятни. И, в края на краищата, един мокър полицай може много скоро да се превърне в един сух полицай. Времето, което лекува всичко, реши Барни, ще се погрижи съвсем скоро полицай Симс да възвърне стария си вид. Всичко беше въпрос на малко енергичност и сухи хавлиени кърпи.

Известна част от мислите й бяха насочени и към интелигентността на провидението. Като момиче в модерен пансион в Ню Йорк тя често пъти бе съжалявала, че не е дребничка и слаба като съученичките си, но сега знаеше, че провидението, когато е избирало калъп за формите и и се е спряло на по-едричък, е знаело за какво става дума. Съученичките й може и да са приличали на принцесите и на феите от приказките, но щяха ли да могат безпроблемно да бутнат над стокилограмов полицай в потока? Едва ли щяха дори и да го заклатят. Ако бяха те, навярно полицай Симс щеше да си помисли, че някоя пеперуда е кацнала отзад точно между лопатките му. Но благодарение на впечатляващата си физика, когато Барни упражни съответния рязък натиск, той полетя към потока като изстрелян от пушка. Има компенсация за това да си XXL.

Светлото чувство изсветля още повече, когато мислите й се върнаха към Криспин. Беше усетила някакво странно привличане към него още при първата им среща, може би защото той бе толкова различен от първия й съпруг. Оттогава насам тя бе открила, че това привличане все повече се задълбочава.

Първоначалният й импулс да го фрасне по тиквата, бе прераснал в твърдо решение в добри и лоши дни да прекара остатъка от живота си с него. Англия беше пълна с хора, които щяха да приемат за абсурдна възможността някой изобщо да се влюби в Криспин Скроуп. Например фирмата, която се бе ангажирала с ремонта по къщата, щеше да оглави списъка, но с Барни се бе случило.

Тя беше стигнала до външната врата и се канеше да влезе, когато Криспин излезе — явно променил решението си да си почива. Опитът го беше научил, че ако наистина си беше легнал, щеше само да се върти, да се мята, да се гърчи без да постигне желания покой с това поведение на уелски заек с висока температура.

В първия миг, нетърпелива да му каже добрата новина, тя не забеляза угрижената му физиономия. Но в следващия миг бе толкова впечатлена, че чак нададе вик на удивление.

— Крипс! Какво се е случило? Какво има? Нещо лошо ли? — попита тя.

На шумотевицата, която би вдигнала на крак всички лисици в обединеното кралство, той отговори съвсем кратко.

— Какво ли не — а след кратък размисъл предложи: — Хайде да се поразходим.

И те тръгнаха по алеята.

— Разкажи ми — предложи на седмия метър от разходката тя.

— В ужасно положение съм — призна Криспин. Острият й ум веднага напипа очевидното обяснение.

— Пари?

— Да.

— Сметка?

— Да.

— Колко?

— Сто паунда.

— И това ли е всичко? — попита Барни облекчена. За хората, които попадаха в нейната графа по доходи, сто паунда или равностойността им в долари бяха пари за дребни разходи. Затова тя му предложи един елементарен изход от ситуацията. — Нека да бъда твоят банкер.

Криспин поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Не мога да взема от теб.

— О, я стига.

— Много благородно от твоя страна да ми ги предлагаш, Барни, но не.

— Ще ми ги върнеш, когато имаш или когато аз имам нужда от тях — предложи благородно тя.

— Не е същото.

— Защо?

— Просто не е.

Барни се предаде.

— Е, добре — каза тя примирено, — ако членовете на фамилия Скроуп имат своите принципи, нека е така. Иска ми се и данъчните служби в Америка да се отнасяха по този начин с парите ми. Имам чувството, че ги издържам от години. На кого дължиш парите?

— На работниците, извършили ремонта по къщата.

— А, приятелчетата на Чипъндейл. Но… ти ми каза, че брат ти Бил е дал парите да им платиш.

Не беше лесно на Криспин да признае за безразсъдната си постъпка.

— Загубих сто от тях на конните надбягвания — изблея жално той.

— А аз си мислех, че никога не участваш в залагания — строго вирна брадичката си Барни.

— Не бях го правил от много години, но нали знаеш как е като ти дадат точна информация.

— Аз ти дадох за Братска любов, но ти се отказа — продължи да упорства тя.

— Не се отказах — Криспин бе готов да се разплаче. Барни го погледна изумена.

— Чакай да се изясним — каза тя. — Чувствам главата си като пчелен кошер. Искаш да кажеш, че ти си размислил и си приел съвета ми?

— Да.

— И си заложил сто на Братска любов?

— Да, при Слингсби. Все още имам сметка там.

— Ами тогава за какво, по дяволите, е това вайкане и сълзи? Спечелил си над хиляда и двеста паунда.

Криспин почувства как кошерът, за който беше споменала Барни, бързо-бързо се настани в неговата собствена глава и сега тя цялата кънтеше от жуженето на пчелите. Не беше сигурен, че разбира какво означават думите й.

— Братска любов стартира при залог едно към осем.

— Но… но… ти ми каза, че е финиширал втори.

— Това е самата истина. Не четеш ли вестници?

— Не.

— А трябва. Братска любов финишира втори, половин дължина след Мускат Отонел, но е имало възражения. Нещо за бутане, бодване и не знам още какво. Комисия проверила обстойно случая, убедила се, че Мускат е нарушил наистина правилата, направили забележка на жокея друг път да внимава и дали победата на Братска любов. Ще получиш чека си от Слингсби утре или вдругиден най-късно. Какво ти стана?

Криспин не беше точно припаднал, но по всичко личеше, че нещата вървят натам и това бе причината за внезапната загриженост на Барни. Човекът хъркаше, все едно му бе заседнала рибена кост в гърлото по време на закуска. Затова тя го сграбчи както може да сграбчва само жена XXL и го замъкна до една грубо скована пейка близо до алеята. Там тя приложи солидна доза от личното си универсално лекарство срещу всички човешки болки и започна здраво да масажира врата му. Направи го прецизно и внимателно както първия път, поне тя така си мислеше, а Криспин отново преживя усещането, че е хванат в мощно менгеме. Затова той бързо се изправи и каза, че всичко вече е наред.

Барни поклати глава и не се съгласи с твърдението му.

— Мислиш, че е така — каза тя, — но никога няма да си наред, докато не си намериш съпруга, която да се грижи за теб и да внимава да не попаднеш в беда. Говорих ти вече за това оня ден, ако си спомняш. Ще се съгласиш с мен, че ако някъде наблизо има проблем, със сигурност и ти си там.

Беше невъзможно да отрича — още от младенческа възраст Криспин и бедите бяха неразделни спътници.

— Така че, имаш нужда от съпруга — завърши строго тя.

— Наистина.

— Опитай с мен — предложи Барни.

Особеният блясък, озарявал Барни преди пристигането на Криспин, бе засилил значително интензитета си при неговото заминаване. По неин съвет той беше отишъл в кабинета си, за да напише чек за ремонтните работници, а тя бе останала на дървената пейка, припомняйки си всяка подробност от събитията след завръщането й от потока.

Седнала така, тя имаше много добра видимост към външната врата, през която в този момент влезе брат й Хоумър, придружаван от едно момиче. Това би трябвало да е госпожица Вера Ъгапоу, която Криспин й беше казал, че очаква, реши тя. Влаковете от Лондон спираха на половин миля и Хоумър най-вероятно бе отишъл да я посрещне.

Интересът й към случая мигновено се повиши. Щом Хоумър си е мръднал задника и е отишъл да посреща момичета, които пристигат с влакове, това трябваше да означава нещо. Тя винаги бе гледала на него като на последния мъж, който ще тръгне по срещи с момичета. Погледът, който успя да хвърли на Вера, когато двамата минаха покрай нея, беше един преценяващ поглед и това, което видя, я убеди в значимостта на отклонението на Хоумър от нормалното. Това не беше просто момиче, а една такава неземна красавица, че човек започваше да примигва начесто, когато я зърнеше; беше от онези момичета, които карат силните мъже да задържат дъха си и нервно да поправят вратовръзките си; момиче след което арабски шейхове се втурват като прегладнели тюлени след рибен пасаж. Накратко, реши Барни веднага, тя беше последният тип момиче, с което неориентираният й брат би трябвало да се забърква.

Когато Хоумър ги запозна, тя успя да отговори с обичайната си сърдечност, но се чувстваше много неловко. Барни нямаше никакви илюзии относно физическата привлекателност на брат си, а във Вера тя прозря — и то съвсем точно — момиче, което кроеше планове да се омъжи за него заради парите му.

„Доста мрачно момиче е тази Ъпшоу“ — помисли си тя. Правеше впечатление, че й е трудно да се усмихва, може би от страх да не й се образуват бръчки.

Но не това бе причината за лошото настроение у Вера. Отново се беше умислила за очевидната невъзможност да измъкне някакво признание в любов от този сухар Хоумър. По пътя от спирката до Мелингъм Хол той бе говорил надълго и нашироко по доста въпроси. Беше привлякъл вниманието й върху красотата на вечерта, беше говорил за празниците на П.Е.Н. в Брюксел и дори я беше уведомил, че споделя стаята си с една мишка, като върху последния въпрос се разпростря по-нашироко, но за сватбени камбани, епископи и низш клир не обели и дума и тя остана с впечатление, че така ще бъде винаги.

Наистина, още не беше пробвала ефекта на сенчестите кътчета и уединените алеи на парка, за които бе говорила майка й, но тя вече се съмняваше дали те са достатъчно сенчести и уединени, за да доведат до някакъв сериозен резултат.

Разговорът между Барни, която се страхуваше от най-лошото; Вера, разстроена и смутена и Хоумър, който не знаеше какво да прави и къде да се дене нямаше как да тръгне непринудено. Когато след третата пауза Вера каза, че е време да влезе в къщата и да се представи на господин Скроуп, предложението й бе прието радушно.

— Аз ще дойда с теб — каза Барни.

— Аз също — каза Хоумър. — Вече говорих с него за моята мишка, но с удоволствие бих навлязъл по-навътре в нещата.

— Има мишка в стаята на господин Пайл — обясни Вера с отегчението на момиче, което вече е чуло за мишките повече, отколкото би желала.

— Може да е повече от една — вметна Хоумър в желанието си да поддържа разговора.

— Не бих се изненадала — каза Барни, — Крипс не отказва нищо на гостите си. Добре, да тръгваме, той е в кабинета си.

— Аз не съм много убеден — каза Хоумър на тръгване, — че не е плъх.

Кабинетът на Криспин, в който толкова много поколения Скроуп бяха написали стотици писма до вестник „Таймс“, беше една мрачна и потискаща стая на приземния етаж и в момента в който в нея влезе Чипъндейл, тя стана още по-мрачна и потискаща, може би поради присъствието на полицай Симс. Той седеше със скръстени ръце на един стол близо до бюрото и като че ли се стараеше да внуши на околните усещането, че се намират в съд. Някой по-чувствителен човек, попаднал там, би приел за истински късмет, ако успееше да излезе само с една глоба.

Чипъндейл, който не беше от чувствителните, влезе с бодра, еластична стъпка. Щеше да се срещне лице в лице със сериозни обвинения, но единственото нещо, което го притесняваше в такива случаи, бе въпросът дали те можеха да бъдат доказани, а той знаеше много добре, че не могат. Да кажем, че съвестта му беше чиста, ще бъде неточно, защото той нямаше съвест, но имаше нещо много по-добро — алиби, което нито едно обвинение не можеше да пропука.

— Искали сте да ме видите, сър — каза той, замествайки, както беше свикнал в присъствието на външни хора познатото „старче“ и „братле“ с официални форми на обръщение.

— Добър вечер, господин Симс — добави любезно той. — Виждам, че сте се подсушили. Последния път, когато ви видях, бяхте целият вир-вода. Да не сте паднали в езерото?

Гласът му не би могъл да звучи по-състрадателно. Но единствената реакция у другия бяха плътно стиснати устни и леден поглед, който и преди началото на разговора не преливаше от топлота. Ситуацията трябваше да обяснява Скроуп.

— Симс е паднал в потока — каза той и Чипъндейл зацъка с език, явно удивен и заинтересуван.

— Може би някакъв пристъп на световъртеж? — опита да налучка причината икономът.

— Той казва, че някой го е блъснал.

— Някой го е блъснал? — повтори като ехо Чипъндейл, искрено изненадан. — Че кой би направил такова нещо на един блюстител на законността?

— Той обвинява вас.

— И ще ти уредя сурова присъда — каза полицаят. Произнасяше думите с наслада. — Най-малко шест месеца в панделата.

Нещо в държането на Чипъндейл наподоби наранено честолюбие. Той се изпъна в цял ръст, който дори в такива случаи не беше нещо впечатляващо и погледна предизвикателно. Думите му не бяха „Не можеш да ме уплашиш, братле, с твоите заплахи, защото съм се подковал толкова добре, че ще минат покрай мен без да ги усетя, като тих ветрец“, но очевидно това беше нещото, което си мислеше.

— Невинен съм като младенец — каза той.

— Хо!

— И мога да го докажа.

— Хо!

— Кога се случи това престъпление?

— Като че ли не знаеш?

Бюрото беше наблизо и можеше да се удари ядно с юмрук. Чипъндейл го направи.

— Отговорете на въпроса ми!

— Моля, отговорете на въпроса му, Симс.

— Около пет и половина — пресипнало отговори полицаят.

Чипъндейл щеше да удари по бюрото отново, но си беше наранил ръката лошо още първия път. Ограничи се само с един унищожителен поглед.

— В пет и половина аз бях в библиотеката на разговор с господин Скроуп и неговия племенник господин Уест. Мога да призова господин Уест да потвърди истинността на думите ми. Но няма да е необходимо. Господин Скроуп може също да свидетелства за това. Това е цялата истина, нали, господин Скроуп?

— Точно така — каза Криспин. — В пет и половина, Симс, Чипъндейл беше с мен и племенника ми в библиотеката.

Полицай Симс явно остана объркан, но английската полиция не се дава така лесно.

— Може да е било по-рано от пет и трийсет — предположи той.

Чипъндейл повтори упражнението с унищожителния поглед.

— Колко по-рано?

— Четвърт час, може би.

— Значи престъплението може да е било извършено около пет и петнайсет?

— Някъде там.

— В пет и петнайсет — каза Криспин — Чипъндейл беше вече в библиотеката.

Това беше показание срещу което и най-хладнокръвните не можеха да възразят. Полицай Симс каза „Хо!“, стана от стола и тръгна към вратата.

— Сега вече — каза Чипъндейл, — знаеш значението на думите „невинен като младенец“ и мисля, че няма да е зле да приемеш съвета ми, братле, и да не отправяш безпочвени обвинения, за които нямаш никакви доказателства. Или поне малко. В противен случай ще си докараш по-голяма беля. Аз може да се срещна с адвоката си, а може и да не го направя, но ако не го направя, това ще бъде само заради доброто ми сърце. Как може даже и да ти хрумне, че аз ще те бутна в потока? Ако питаш мен, било е някое от момчетата от църковния хор. Не мислите ли така, господин Скроуп?

Криспин каза, че това е една правдоподобна теория.

— Ако седнеш на брега на поток в близост до местност, натъпкана с момчета от църковния хор, по мое мнение, сам си го просиш. Поне на един ще му хрумне интересна идея. И няма да го чуеш как се е промъкнал зад теб, защото ще внимава нито една съчка да не пукне под стъпките му, като оня Чингачгук, за който си говорихме миналия ден, господин Скроуп. Така че, ако бях на твое място, щях да се поразтършувам…

Чипъндейл не довърши изречението, защото вратата се беше затворила след полицая. Той се обърна към Криспин.

— Като че ли си разчистихме сметките с това тъпо ченге, нали, приятелю? Можеш да го наречеш славна победа, както в стихотворението. Чел ли си някога това стихотворение? Учил съм го в неделното училище. Едно дете намира череп и го носи на дядо си и той му разказва за една битка, която са водили по тези места, някъде в Белгия трябва да е било. Забравил съм повечето, но си спомням, че завършваше така: „Такива неща, разбираш, има ги във всяка славна победа“.

— А едно от нещата, които ще има в тази славна победа, — каза със задоволство Криспин, — е, че се виждаме за последен път, Чипъндейл.

— Не те разбирам, старче.

— Изпратих чек на твоите шефове за всичко, което им дължа.

— Изплатил си се?

— Да.

— Никога не съм си представял, че ще успееш — призна Чипъндейл. — Какво си направил? Да не си обрал банка?

— Спечелих хиляда и двеста паунда на конните надбягвания.

Чипъндейл не успя да каже нищо, защото в този момент влязоха Барни, Хоумър и Вера.

Барни започна разговора.

— Здравей, Крипс. Зает ли си?

— Не, мадам — информира я Чипъндейл с характерната си услужливост. — Полицията си замина.

— Полиция? Да не би къщата да е била нападната?

— Ха-ха! Не, мадам, беше по личен въпрос. Някой бутнал полицай Симс в потока.

— Удивлявате ме. Поне е имал късмет, че денят беше хубав. Това е госпожица Ъпшоу, Крипс — представи я Барни.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице — каза Чипъндейл. — Е, ако няма нищо друго, господин Скроуп, аз ще тръгвам. Господин Уест…

— Господин Уест? — каза Вера.

— Моят племенник Джералд — каза Криспин. — Познавате ли го?

— Много добре. Тук ли е отседнал?

— Да.

— Колко хубаво.

— Приятен младеж е този Джери Уест — каза Барни и Чипъндейл побърза да се присъедини към всеобщото мнение. — Най-щедрият човек, когото познавам — каза той. — Съвсем наскоро ми даде една значителна сума да пия за негово здраве.

— И защо го е направил?

— Изобилие, мадам, богатство. Празник на духа. Получил е наследство. Нещо, свързано с отменяне на попечителство, под което са били парите му. Не съм сигурен за подробностите, но очевидният факт е, че сега той е богаташ. Пожелайте му късмет. Такова хубаво и свестно момче си го заслужава.

Може би от страх, че веднъж започнал възхвалите си, ораторът можеше да продължи до безкрайност, в този момент Криспин смени темата, като попита Вера дали може да й покаже стаята.

— Дали ще бъде възможно — каза Вера, след като видя стаята и изрази одобрението си, — да използвам телефона. Трябва да уведомя майка ми, че съм пристигнала.

— Има телефон в библиотеката.

— О, благодаря ви — каза Вера.

— Мамо — каза тя няколко минути по-късно, защото в пощата на Мелингъм никога не си правеха труда да дават бърза връзка с Лондон.

Прекрасният глас на Мадам Флора Феи доплува по жицата.

— Здравей, пиленце. Значи си пристигнала. Какво ще кажеш за сенчестите алеи?

— Нищо. И не вярвам да се получи нещо изобщо. Хоумър е безнадежден случай.

— Какво каза? Хоумър безнадежден?

— Абсолютно. До никъде няма да стигнем.

— Имай търпение, детето ми — изгука Мадам Флора. — Такива са мъжете.

— Проявила съм цялото търпение, на което съм способна. Казвам ти, че е съвсем безнадежден случай и нямам никакво намерение да си губя повече времето с подобен пън.

— Тогава какви са плановете ти?

Мадам Флора поиска да сподели мнението си с Вера, че точно този пън е червив с пари, но както рядко й се случваше, замълча.

— Ще се омъжа за Джералд.

— Художничето? Не говориш сериозно.

— Напротив. Той е тук. Винаги съм харесвала Джералд, а сега е получил и парите си. Той е богат.

— Не толкова, колкото Хоумър — вметна внимателно Мадам.

— И не толкова очилат, колкото Хоумър. И не толкова дебел, и не толкова досаден — прекъсна я Вера. — Джералд е много добър. Трябва само да се култивира. Ало, мамо, там ли си?

Въпросът беше зададен, защото от другата страна се получи продължителна пауза. Мадам Флора или беше припаднала, или се бореше с чувствата си. Сигурно последното, защото скоро гласът й отново полетя по жицата.

— Да не би, обаче, да си забравила, сладката ми, че ти развали годежа?

— Не съм. Ти го развали. Нещо не си разбрала правилно и си действала импулсивно и на своя глава.

— На своя глава? Без твое знание?

— Точно така.

— Това ли ще му кажеш?

— Веднага щом го видя.

— Не ти ли се струва малко трудно за вярване?

— Ни най-малко. Но във всеки случай, щом се хвърля в прегръдките му и го целуна…

— Това ли си решила?

— Да, това.

— Е, късмет тогава, момичето ми. Мама ти стиска палци.

— Благодаря, мамо.

— Но не си мисли, че одобрявам. Напротив, никак не одобрявам. Не ми харесва този риж драскач.

— Няма нищо, мамо. Не си длъжна — завърши разговора Вера и в ушите й вече звъняха сватбените камбанки.