Голямото накисване

ГЛАВА ДЕВЕТА

Уилоуби се върна от почивката си в прекрасно настроение. Голфът беше минал отлично. Беше подобрил удара си, нещо, което го терзаеше от седмици, а на седмата дупка нямаше кой да се мери с него. А мисълта, че „Момичето в синьо“ на Гейнсбъро го очаква на полицата на камината в кабинета, го караше да се чувства в еуфория. И ако ви се е сторило, че сте срещали някъде въздебел старши-сътрудник в адвокатска фирма, който пее и танцува едновременно като Херувим и Серафим, това със сигурност е бил нашият въздебел старши-сътрудник.

И да се случи точно това! Колко прав е бил Плиний Стари, когато е казал, че човек, на който много му порасне работата, сам си го проси, защото точно когато нещата тръгнат по мед и масло — скрита зад ъгъла, Съдбата чака в засада с бич от нещавена волска кожа.

Ако трябва да се върнем на другите участници в разговора, който започна така драматично, трябва да отбележим, че Чипъндейл слушаше с наострени като на доберман уши, докато Криспин стоеше вдървен от удивление, а слушалката трепереше в ръката му. Беше невъзможно да не е разбрал както трябва, защото гласът в слушалката замалко не спука тъпанчетата му. Единственото разумно предположение беше брат му да халюцинира. Беше странно точно Бил да халюцинира, но Криспин отказваше да повярва, че жена като Бернадет Клейборн може да е виновна за страшното престъпление, в което я обвиняваше гръмовният глас от слушалката. Добрите момичета — мислеше си той — не крадат и ако Барни не беше точно момиче, то тя несъмнено беше добра. Последният му разговор с нея беше поредното явно доказателство за това.

— Какво, какво, какво? — закудкудяка той като домашна кокошка, подгонена от улично псе.

Никога само една проста думичка не е изразявала толкова ужас, вълнение, възмущение и несъгласие.

— Това шега ли е, Бил?

Последва кратък интервал, вероятно използван от Бил да избърше част от горчивата пяна, избила на устата му.

— Не е никаква шега, братко. Няма я. Заминах за няколко дни и я оставих отгоре върху камината в кабинета ми и когато се върнах, я нямаше.

— Потърси ли навсякъде?

— Този въпрос, както и предишният, трябва да съдържат ирония, нали? Не ми говори така, все едно съм си загубил очилата.

— Загубил си си очилата ли?

— Не съм казал, че съм си загубил очилата.

— Аз постоянно си губя очилата.

— По дяволите очилата ти!

— Вярно, Бил.

Това кратко отклонение на тема средства за корекция на зрението като че ли по някакъв начин се отрази благотворно на Уилоуби, възвърна отчасти самообладанието му и когато възобнови разговора, гласът му, въпреки че още съдържаше нещо от интонацията на параходен комин, беше все пак по-минорен.

— За какъв дявол ме питаш дали съм търсил навсякъде? Ако оставиш една миниатюра върху камината и тя изчезне оттам, някой просто трябва да я е взел.

— Може да е паднала на пода.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами така, духнал вятър и тя паднала — каза Криспин, но дори и на него му се стори, че предположението не е твърде интелигентно, а на Уилоуби — още по-малко. Последва още една пауза. Най-накрая той каза:

— Не се прави на магаре, Крипс.

— Добре, Бил.

— Духнал вятър!

— Разбирам какво искаш да кажеш, Бил, но защо…

— …мисля, че тази жена ми е отмъкнала картината? Че кой друг може да бъде? Казах ти, че тя и Пайл ми гостуват. Нали не мислиш, че уважаван адвокат на голяма компания като Пайл ще вземе да краде вещи, оставени от домакина на камината?

— Нито пък очарователна жена като Барни — бойко отвърна Криспин.

— Очарователна жена — изкрещя Бил, — дрън-дрън. Тя е змия и то от най-отровните. Зная, че точно тя ми е откраднала миниатюрата и ще ти кажа защо. Вечерта преди да заминат аз им я показах на вечеря и Хоумър Пайл, който въпреки че се опитваше да бъде любезен, изобщо не прояви интерес. Два пъти го хванах да се прозява скришом. На проклетата жена, обаче, направо й потекоха лигите. Постоянно я взимаше в ръце, милваше я и не преставаше да дърдори колко е хубава. Още тогава сигурно е взела решението си да я има на всяка цена и след като всички си легнахме, тя се е промъкнала и я е свила. Това е единственото възможно обяснение. Искам си я обратно, по дяволите.

— Наистина те разбирам, Бил.

— И ще си я взема. И ето каква е твоята задача.

— Моята ли?

— Да, твоята. Не съм ти позвънил, за да чуя колко много съжаляваш и колко неприятно е това, което се е случило и така нататък. Искам действие, не съчувствие. Тя е взела миниатюрата със себе си в Мелингъм. Отивай при нея, кажи й, че знаеш за престъплението и я заплаши, че ако не ми я върне незабавно, ще се обадиш в полицията.

— О, не бих могъл.

— Тогава претърси стаята.

— Не бих могъл.

— Защо не?

— Не бих могъл.

— Слушай, Криспин. Знам, че си постоянно в затруднено положение. Давам ти сто паунда, ако ми върнеш „Момичето в синьо“.

Криспин бе залят от вълна на ужас и възмущение. Почувства съвсем осезаемо как косата му или по-скоро това, което беше останало от нея, се изправя на челна стойка. Колкото и да симпатизираше на парите, този път предложението го отврати. Изправи се в целия си ръст — безмислен жест, като се има предвид, че Уилоуби беше на много мили оттук и изговори едно драматично и едносрично:

— Не!

— Двеста — вдигна мизата брат му и затаи дъх.

— Не! Съжалявам, Бил, но аз категорично отказвам да имам нещо общо с това. Госпожа Клейборн е една уважавана от мен жена, жена, на която се възхищавам и аз отказвам да нараня чувствата й, повдигайки безпочвени обвинения срещу нея.

— Безпочвени ли каза?

— Да, безпочвени. Ти нямаш абсолютно никакви основания за подозренията си.

— Освен това, че е известна крадла от магазини. Не знаеш това, нали? В Ню Йорк няма да се намери и един универсален магазин, където да нямат назначена специална група детективи, които да следят дали няма да се появи да пазарува. Защо е дошла в Англия знаеш ли? Веднага ще те светна — в Америка е станало твърде напечено за нея.

Криспин бе чул достатъчно.

— Трябва да се срамуваш от себе си, Бил. Сбогом — хладно каза той и ядно тръсна слушалката на мястото й.

Няколко минути след като сложи край на тази недостойна сцена Криспин все още стоеше разтреперан, като човек, току-що отървал се на косъм, но не окончателно отърсил се от шока на тежко автопроизшествие. Мислите му в голямата си част бяха хаотични, но подсъзнателно той изпитваше благодарност към покойния Александър Греъм Бел за изобретяването на телефона. Ако беше застанал лице в лице срещу побеснелия си брат едва ли би успял да вземе такава решителна позиция. Още от ранно детство Уилоуби беше доминиращият брат и задочното участие на господин Бел му бе попречило да надделее и този път. Благодарение на гореупоменатият благодетел на човечеството слабият бе успял да постигне триумф над силния, а достойното му поведение би спечелило овации-те и на най-критичната публика. (Чипъндейл в частност беше изключително впечатлен. Изненадата, че Криспин е способен на такова поведение, бе пълна.)

След като силните емоции около този сблъсък на волите попреминаха, възмущението отстъпи място на чувства от по-толерантен характер. Всъщност, Уилоуби беше човек, на който можеха да се простят някои изблици. Разбира се, беше чудовищно от негова страна да позволи скръбта по изгубената миниатюра да замъгли разсъдъка му до такава степен, че да си измисля истории за кражби от магазини, но като се успокои и като се замисли над казаното, навярно сам щеше да се убеди колко не е прав. Човек поне може да се надява. У Уилоуби никога не е имало истинска злоба, просто понякога говореше без да мисли.

Щом достигна до това утешително заключение, Криспин се накани отново да излезе навън сред лъчите на следобедното слънце, като таеше надежда да продължи прекъснатия разговор с Барни, но точно в този момент вратата се отвори и влезе Чипъндейл.

Появяването му напомни на Криспин, че освен проблемите, с крайно неджентълменското отношение на брат му към една жена, която той уважаваше и от която се възхищаваше, той си има и свои собствени проблеми и може би затова не почувства радостен трепет в душата си. Въпросителното „Е?“, което измърмори, беше лишено от дружелюбна покана за разговор. Не беше забравил, че е обещал на Ърнест Симс да говори с този човек по въпроса за непристойното му поведение и неприятното задължение караше сърцето му да се облива в кръв. Да говори с този плазмодий в лакейска униформа означаваше да говори строго и непоколебимо, а Криспин умееше да прави това само по телефона.

И да беше усетил някаква липса на сърдечност, Чипъндейл, изглежда, не се засегна. Той заговори като на добър стар приятел:

— Може ли само за една минутка, хазяин?

— Не ме наричайте „хазяин“.

— Няма да е лошо да изоставим формалностите, нали, старче?

В неотдавнашния си коментар за персонала на къщата-пансион Барни бе описала иконома като „дребосък“ и всеки безпристрастен наблюдател би се видял принуден да потвърди думите й. Целият му ръст бе не повече от шейсет и шест инча (1 инч = 2,54 см, т.е. около 167 см, бел. пр.) и по мнението на тези, които го познаваха, това беше предостатъчно. Не можеше да се каже, че е мъж, който привлича с физиката си. Кожата му имаше цвят на кал, ушите му стърчаха като дръжките на антична гръцка ваза, а очите и носът му напомняха за добре хранена пуйка. Като го гледаше човек, можеше само да се диви как на Марлен Хибс би могло да й бъде приятно в неговата компания, въпреки безплатния урок по каране на велосипед. Това, че са му поверили отговорна работа от фирмата, която представляваше, най-вероятно се дължеше на факта, че тези, които ангажират услугите на съдия-изпълнител ценят повече интелекта, отколкото красотата.

— И не ме наричайте старче — каза Криспин. — Какво желаете?

В мигове на по-лековат светски разговор Чипъндейл би отговорил, че иска десет хиляди на година, „Ролс Ройс“, вила в Южна Франция и диамантена корона. Но сега беше дошъл по работа.

— Само една думичка, приятел — каза той. — Първо, трябва да започна с това, че когато говорихте с брат ти Бил по жицата, аз съвсем случайно бях на деривата.

Криспин усети треперене във всичките си налични крайници. Дори и мустаците му се размърдаха. За момент той дори не намери сили да промълви и дума, но след това се отприщи:

— Как смеете да подслушвате частни разговори?

— И ако нямаш нищо против, сладур — продължи Чипъндейл, очевидно приемайки, че ако току-що чутото е било въпрос, той е бил риторичен, — постъпи като пълен глупак да го отрежеш по този начин. Ако някой ти предлага двеста кинта, най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш любезен. Любезността нищо не струва, както беше казал някой. Това съм го научил още в неделното училище.

След тази критична бележка Чипъндейл седна на един стол и си вдигна краката на масата.

— Въпреки това беше прав да откажеш да обвиниш дамата в престъпление — продължи той. — Това нямаше да те доведе до никъде — тя просто щеше да отрича всичко… как беше оная дългата дума с „к“… категорично — каза Чипъндейл със зле прикрита гордост от богатия си речник. — И тогава какво ще правиш? Къде е доказателството? Но ако претърсиш стаята й, това е друга работа. Когато Бил препоръча такова действие, разбрах, че е умно момче. И понеже ти няма да искаш да свършиш сам тази работа, защото не си свикнал на такива неща, ще оставиш всичко на мен. Всъщност, имаш голям късмет, защото си попаднал на много опитен претърсвач. Имам дългогодишна практика още от времето, когато бях малко момче. Всеки път, когато татко спечелеше нещо от залаганията на кучешките надбягвания, той криеше парите някъде около къщата, така че майка да не може да им сложи ръка, затова тя ми изплащаше скромна комисионна за всяка сума, която намирах, а аз винаги намирах почти всичко. Няма да ми отнеме много време, драги, да намеря тази миниатюра, каквото и да означава това. Май беше някаква малка картина, нали? Мисля че имаше такива неща в приемната на къщата, където бях на служба миналата година, държаха ги в стъклена витрина. Няма проблем, ще я намеря. Нищо трудно — човек просто трябва да си отваря очите.

Чипъндейл за миг замълча, защото реши, че на Криспин са нужни няколко секунди, за да смели информацията.

— А сега трябва да се запитаме — смени тона той — за един много важен въпрос. Ще даде ли Бил наистина двеста кинта? Това са много пари, но по тембъра на гласа изглеждаше на паралия човек. Тези богаташи имат нещо по-особено в начина на говорене. Някаква властна нотка, ако разбираш какво искам да кажа, като съдията на футболен мач, когато вади червен картон от джоба си и гони играч от терена. Така, да приемем, че сме спечелили двеста кинта и да се захващаме.

Ужасът и възмущението така силно клокочеха във вътрешността на Криспин, че освен гъргорещи звуци той не можа да обели и една думичка по време на целия този отвратителен монолог. Най-накрая успя все пак да си възвърне дар-словото.

— Няма да претърсвате стаята на госпожа Клейборн! — изрева той, а Чипъндейл се усмихна снизходително. Тези новобранци! Киртаци! Толкова лесно се впрягат.

— Знам какво си мислиш, приятел. Казваш си: ами ако нещо стане гаф и ме хванат? Е, разбира се, ако ме хванат, работата няма да може да се потули. Всички ще се разнищят да извикаш полиция и да ме тикнат в затвора. Ти обаче ще кажеш „Не!“, не искаш да пращаш горкия нещастник в затвора, защото сигурно му е за първи път и не е устоял на внезапното изкушение. И тогава те ще кажат, ами като не искаш да го пратиш в дранголника, уволни го тогава и ти ще им кажеш, че не можеш да ме уволниш, защото съм тук в качеството си на съдия-изпълнител и тогава всичко ще излезе наяве за дълговете ти и това здраво ще навреди на престижа ти в обществото. Но ти не се притеснявай, старче, няма да ме хванат, не и ако свършиш твоята половина от работата. А тя е да отведеш някъде дамата, докато аз действам. Ще й кажеш: „Я да вземем ние двамцата да се поразходим из имението, сладурче“. И щом вие излезете, аз влизам. Нищо сложно, въпреки че щеше да е по-лесно, ако живееше само в една стаичка, а не в цял апартамент. Ще започна от шкафовете, защото жените обикновено там крият такива неща. Във всекидневната, както се казва, възможностите за укриване стават повече. Може да се наложи да търся в чекмеджета и така нататък. Не трябва да забравям да си взема длето. А сега — каза Чипъндейл, — как ще се разберем да делим? Ти осигуряваш човека с парите, аз свършвам цялата работа — предлагам фифти-фифти.

Цялото отвращение и погнуса, което се бе натрупало у Криспин още от самото влизане на този долен човек изплува на повърхността. Би дал много само да можеше вместо пискливия си глас да използва йерихонските тръби на гърлото на Бил, но и с това, с което разполагаше, даде всичко от себе си.

— Забранявам ви да приближавате апартамента на госпожа Клейборн! — опита се да звучи гръмогласно той, доколкото гласните му струни позволяваха. — Напуснете!

Чипъндейл го изгледа втренчено.

— Искаш да кажеш, че няма да подпомогнеш операцията?

— Точно това искам да кажа.

— При всичките тези мангизи?

— По дяволите твоите мангизи — възмутено извика Крис-пин.

— Значи разваляме сделката?

— Няма никаква сделка. Напуснете!

Чипъндейл измърмори нещо неразбираемо. Това беше някаква фраза, която използваше, когато е толкова замаян от учудване, че не можеше да каже нищо друго.

Ако някой бе свидетел на двата току-що провели се разговора, свидетел, способен да долови и най-тънките нюанси на речта на участниците, едва ли щеше да пропусне да отбележи благородството на Криспин през цялото това време. Въпросният свидетел щеше да си каже: ето един човек, закъсал до такава степен, че из дома му навсякъде щъкат разни съдия-изпълнители и за да продължи да функционира той трябва да търси от брат си Бил двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса и когато същият този брат му предлага колосална сума, за да обвини една жена в кражба на миниатюра, той отказва, защото уважава тази жена и й се възхищава и не иска да нарани чувствата й.

А когато неговият изкусител му предлага да претърси стаята й и по този начин чрез кражба да осигури миниатюрата, той най-достойно му заповядва да напусне, като му разяснява, че нищо не е в състояние да го накара да участва в такова злодеяние. Рицарската епоха не е мъртва, щеше да промърмори възхитеният свидетел, осъзнавайки, че точно такова поведение спечели навремето неувяхваща слава на рицаря Бейар (Пиер дьо Терей, Сеньор дьо Бейар, френски рицар, 1474–1524 г., загинал в битка след като служил вярно на трима крале, бел. пр.).

За съжаление, обаче, педантичният хроникьор трябва да заяви, че желязното държане на Криспин не бе вдъхновено само и единствено от рицарския дух. Наравно с него в борбата помагаше и непоколебимата увереност, че след като Братска любов премине през формалностите да финишира пръв в надбягването от два и половина в Нюмаркет, той не би имал нужда от тези двеста паунда, които бяха възбудили алчността на Чипъндейл. От победата на коня Криспин щеше да спечели над хиляда.

Колкото и да беше сигурен, че Братска любов няма да го подведе, все пак Криспин бе обзет от известна нервност. Знаеше добре, че понякога стават и нещастни случаи. Конете навехваха крак или се препъваха, като превръщаха по този начин и най-сигурните капиталовложения в пари, хвърлени на вятъра; жокеи се сблъскваха със съперниците си и биваха дисквалифицирани… Нямаше край списъка от произшествия, които можеха да провалят и най-светлите надежди.

Часовникът показваше, че състезанието трябва да е приключило преди около час и Криспин се затюхка за неудобствата на провинциалния живот. В доброто старо време в Лондон щеше да има резултатите само няколко минути след финиша. В Мелингъм се налагаше да слуша новините по радиото в девет часа, защото след всичко, което се случи, не можеше просто да вдигне телефона и да поиска нужната му информация от Уилоуби.

Крачейки из библиотеката той почувства, че се задушава. Усещаше, че трябва да излезе навън, на въздух, дори това да означаваше да мине покрай езерото. Криспин тръгна към вратата, когато тя изведнъж се отвори, все едно от някой от ураганите, които беснеят по източния бряг на Америка и които стават особено емоционални около нос Хатерас. В библиотеката влезе Барни.

— Още ли сте тук? — попита тя. — Не ми казвайте само, че сте говорили по телефона с Бил досега. Какво точно искаше?

При стеклите се обстоятелства въпросът беше доста конфузен и най-добрият отговор, който Криспин можеше да даде бе, че Бил не е искал нищо особено.

— Значи само да си побъбрите, а? Като двама стари приятели, които си разменят клюки през плета? Е, аз пък дойдох да ви попитам дали искате да дойдете на разходка с колата на полковник Нортън-Смит. Той ще ме откара до Солзбъри да разгледам катедралата.

Програмата на излета не се стори на Криспин много привлекателна. От всички гости на дома полковник Нортън-Смит беше човекът, чиято компания му се нравеше най-малко, а що се отнасяше до катедралите, Криспин можеше да преживее спокойно и без тях. Той синтезира всички тези чувства в краткото:

— Благодаря, но не мисля да се присъединя.

— Както желаете, но да знаете, че изпускате един истински духовен празник.

И само след секунди вратата отново се отвори и гласът й отново прозвуча доброжелателно, всъщност, както обикновено.

— А, между другото, много умно постъпихте, че не заложихте на Братска любов, както ви бях посъветвала. Финишира втори. Току-що получих телеграма.

И тя изчезна отново, а на Криспин се стори, че библиотеката се завъртя в лудешки танц. Той се задъха, залитна и започна да издава звуци като в предсмъртна агония, все едно обемистото томче на „Събраните проповеди на епископ Понтифекс“ (издадени от „Оксфорд Юнивърсити прес“, 1839 г., бел. пр.) беше напуснало мястото си на рафта, за да го хлопне точно по темето. Осъзнаването на факта, че неговите сто паунда, както много други сто паунда в младостта му бяха отишли на вятъра и сега нямаше да може да изпълни задълженията си към ремонтните работници и да се отърве от техния човек в Мелингъм, му подейства като внезапен пристъп на епилепсия и маларична треска едновременно. Той страдаше, колкото и да е странно, по абсолютно същия начин, по който на страница осемдесет и трета във фундаменталния си труд епископ Понтифекс предупреждаваше читателите си, че ще страда човек, сторил грях, а именно ще го мъчи постоянно чувство за вина и разкаяние. Ако парафразираме думите на еписксопа, който твърди, че ако човек съгреши, непременно ще се почувства като най-долната отрепка, то и Криспин се чувстваше точно така.

Никой не може да каже колко време мина преди да успее да намери сили да се изправи срещу сполетялото го нещастие и да погледне на ситуацията в цялата й дълбочина, но най-накрая нещо подобно на мисъл се загнезди в мозъка му и той я насочи в посока внимателно изследване на капана, в който бе попаднал. Криспин напрегна всичките си налични мозъчни клетки, за да намери някакъв изход.

И много скоро той съзря такъв. Не беше от тези, които рицарят Бейар би одобрил, но на Криспин се стори добър. Възгледите му за това какво трябва да е отношението на един мъж към жена, която уважава и от която се възхищава, бяха претърпели радикална промяна.

И той натисна звънеца.

— Чипъндейл — каза той, когато се появи петното върху местния пейзаж, — затворете вратата.

Чипъндейл затвори вратата.

— Мислих върху предложението, което ми направихте преди малко, Чипъндейл, и стигнах до заключението, че ако сте наистина убеден, че претърсването на апартамента на госпожа Клейборн ще помогне за намирането на миниатюрата на брат ми…

— Най-лесната работа, приятел — прекъсна го ведро икономът.

— Тогава направете го при първия удобен случай — каза Криспин.