Голямото накисване

ГЛАВА СЕДМА

През по-голямата част от деня Мейбъл седеше зад бюрото си, не мислеше абсолютно за нищо и излизаше от своята кома само когато идваше някой посетител и беше необходимо да го попита за името; но към края на работния ден се случи така, че сякаш някой музеен уредник вдъхна на старата картина нов живот. Мисълта й се насочи към следобедния чай. Днес този момент съвпадна с циклоноподобното преминаване на Уилоуби през чакалнята и изчезването му във външния свят. Когато разветите поли на палтото му се скриха от погледа й, всичко отново утихна. Тя бе обзета от силен копнеж към една следобедна чаша чай.

Обикновено за тази цел изпращаше Пърси, момчето за всичко, но при отсъствието на своя работодател тя реши да използва чудесната възможност да замени обичайната картонена чаша с такава от истински порцелан. А в добавка щеше да се възползва от възможността да позяпа по витрините. Жена англичанка, би възкликнал всеки един от нас с разбиране.

Пърси, когато не търчеше по разни задачи, прекарваше времето си в една кабинка в дъното на коридора и четеше комикси. Повикваха го с един звънец, но този път Мейбъл влезе в офиса на Уилоуби, за да извърши въпросната процедура.

— Аз излизам, Пърси — каза му тя, когато той се появи на вратата. — Няма да се бавя много. Паркирай се на бюрото ми и отговаряй на телефонните обаждания. На всички, които търсят господин Скроуп, казвай, че е излязъл в кратък отпуск и ако желаят, могат да оставят съобщение. И не забравяй всеки път когато вдигаш телефона да казваш „Кантора Скроуп, Ашли и Пембертън“, а не „Ало“. Говорила съм ти затова и преди.

Тя се върна само след около двайсет минути. Беше в повишено настроение и готова за едно продължително бдение зад бюрото и без никакви мисли в главата. С удоволствие видя, че Пърси е на поста си. Усещаше се изпълнена с чай, козуначени кифлички и човешка доброта дори й се прииска да го погали по косата, но като видя какво количество брилянтин е излял на главата си, размисли.

— Някакви обаждания? — попита тя и Пърси отговори, че е имало само едно.

— За господин Скроуп?

— Ъ-хъ.

— Надявам се, че по телефона не си казвал „Ъ-хъ“. От кого беше?

— Прозвуча ми като Байл. Беше пиян.

— Какво?

— Чу много добре. Беше се гипсирал здраво.

— Защо мислиш така?

— Заради това, което ми каза. В началото не го усетих. Уж си беше наред, когато попита за шефа, нито хълцаше, нито нищо. Казах му, че шефа го няма и ако иска да остави съобщение. И тогава познай какво.

— Какво?

— Каза ми: „Да, сложих Мини Пурата в средното чекмедже на бюрото“.

— Пърси, измисляш си.

— Честна дума, заклевам се, че не. Точно това ми каза. Записах го даже.

— Мини Пурата?

— Ъ-хъ.

— Сложил я е в средното чекмедже на бюрото?

— Ъ-хъ.

— Как можеш да напъхаш едно момиче в средното чекмедже на едно бюро. Няма да се събере там.

— А, може, ако първо я нарежеш на парчета. Но си мисля, че това бяха пиянски бръщолевения на някой, който се е наливал цял ден като моряшки търбух, така че не си го сложих много на сърце.

— Да, наистина, всякакви ги има на този свят, нали? — каза неодобрително Мейбъл. — Само си представям каква ли картинка е изглеждал. Е, нямам намерение да безпокоя господин Скроуп с глупости, когато се върне и без това едва ли такива пиянски брътвежи ще му говорят нещо. Значи, нищо не се е случило, нали, Пърси?

И Пърси се съгласи, че така ще постъпят най-добре.