Голямото накисване

ГЛАВА ПЕТА

Банкетът по повод честването оправда всички обещания на Уилоуби. Той свърши някъде около три и половина. Уилоуби се върна в офиса си, Джери в жилището си, а Барни продължи своята изследователска мисия из Лондон. Брат й Хоумър в същото време говореше с Вера Ъпшоу пред книжарницата на Фланъри енд Мартин на площад „Слоун“, където току-що се бяха срещнали.

В тяхната среща нямаше нищо случайно. По-скоро бихте открили една от проявите на неизбежното, нещо толкова характерно за древногръцката трагедия. Площад „Слоун“ не е чак толкова далеч от площад „Челси“ и за който и да с от посетителите на Уилоуби в офиса му на площад „Челси“ 31 е съвсем естествено да влезе в книжарницата на Фланъри енд Мартин, ако иска да си купи книга. Хоумър, който беше чел и се възхищаваше от „Утрото започва в седем“, имаше огромното желание да се сдобие с продължението — съвсем наскоро излязлата „Нарцисови дни“. А що се отнася до Вера, апартаментът, в който живееше с майка си, беше съвсем наблизо, точно на ъгъла и тя доста често се отбиваше в книжарницата, за да хвърли по един поглед и да провери дали има в наличие екземпляри от рожбите на нейното творчество. Този ден тя беше дошла в ранния следобед и беше все още там, когато Хоумър също влезе.

Възпитаният млад управител на магазина предпочиташе да я вижда как си отива, отколкото как идва. В началото на познанството им бе очарован от нейната заразяваща красота, но вече изпитваше панически страх от посещенията й. Когато тя коментираше липсата на екземпляри на „Нарцисови дни“, беше невъзможно да я убеди, че той не е отговорен за търговската политика на фирмата, а и господин Фланъри и неговият партньор, господин Мартин, никога не го канеха да присъства на обсъжданията по повод с какви книги да заредят книжарницата си. Естествено, изгряващата звезда никога не намираше обясненията му за логични и му го казваше право в очите.

Младежът бършеше потно чело и се чудеше какво го е накарало да приеме тази работа при положение, че имаше толкова голямо търсене на здрави, млади мъже за чистачи на улиците, а Вера бе впила взор в рафтовете с белетристика от по-стара реколта, за да провери да не би „Нарцисови дни“ да й е убягнала по погрешка, когато вратата се отвори, пропускайки горещ полъх въздух и нещо ниско, дебело и американско, което на пръв поглед приличаше на ходещи очила с рогови рамки. След кратък поглед, който никак не възбуди любопитството й, тя не му обърна повече внимание. Ниските дебели американци не предизвикваха у нея никакъв интерес — без значение дали носят очила с рогови рамки или не. Едва когато той се обърна към продавача с потресаващите слова: „Имате ли книгата «Нарцисови дни» на Вера Ъпшоу?“, тя се обърна към него, устните й се разделиха, очите й се уголемиха, а красивото й тяло се разтрепера, все едно някой майтапчия я беше докоснал със силен източник на електричество. Съмнявам се дали е имало някога по-развълнувано момиче от времето на индианските бунтове, когато пленената девойка чувала бойната тръба на американската кавалерия — предвестник на неизбежното спасение.

Младият управител също не остана равнодушен към сцената. Обземаше го подозрението, че неговите работодатели гледат на бизнеса си малко през пръсти. Едва ли ентусиазмът на Вера беше рутинен етюд, който редовно играеше по лондонските книжарници, а и мъжът зад очилата едва ли бе нейният чичо, баща или някой друг близък роднина и неочакваното желание за екземпляр от „Нарцисови дни“ би могло да стане началото на едно голямо пазарно търсене, първите капчици, които предвещават големия потоп. С думи прости — ако един нисък шишко иска да прочете „Нарцисови дни“, кой би могъл да твърди, че няма да пожелаят и други?

Тази мисъл го разтърси, но той успя да запази самообладание. Признавайки с огромно съжаление, че в момента книгата е изчерпана, той предложи на Хоумър да я поръча специално за него, предложение, на което Хоумър отказа, обяснявайки, че още на следващия ден ще напусне Лондон. Тогава предложи вместо нея „Моят живот на игрището за голф“ от Санди МакХутс (пред Колин Джефсън) и „Спомени за театъра“ от Мадам Флора Феи (пред Реджиналд Трисилиан), но от това нищо не излезе и Хоумър беше вече вън на тротоара, готов да се отправи към площад „Челси“, когато чу глас:

— Извинете.

Щом се обърна, Хоумър застина на мястото си като герой от приказка, омагьосан от зла вещица.

В живота си Хоумър не бе срещал много красиви момичета. Той не излизаше често вечер, почти никога не ходеше по празненства, където този вид фауна изобилства, а в работно време шансовете на един адвокат на компания да срещне Причината за Троянската война са силно ограничени. В резултат на това впечатлението от Вера Ъпшоу беше наистина разтърсващо. Той зяпаше онемял като очилата риба и затова се наложи тя да започне разговора. Заговори делово и без капчица женски свян. Ако трябва да бъдем критични, държанието й бе по-скоро твърдо и властно. Читателската й публика не беше чак толкова голяма, че да си позволи да изпусне току-така един потенциален почитател.

— Стори ми се, че ви чух да се интересувате от „Нарцисови дни“ — решително започна тя.

Гласните струни на Хоумър не бяха в най-бляскавата си форма, но той успя, макар и с неестествено дрезгав глас да отговори, че това е самата истина, добавяйки, че в книжарницата я нямат.

— Зная, че я нямат — каза Вера с горчивина в гласа. — Тук книжарниците се водят толкова немърливо. И в Америка ли е така?

Малко учуден от нейната проницателност по отношение на националността му, Хоумър отговори, че винаги е намирал нюйоркските книжарници на задоволително ниво. Но в същото време не смяташе себе си за редовен читател, защото рядко четеше нещо различно от правна литература.

— Аз съм адвокат на една компания. Моята литература е предимно професионална — каза той.

— Отдавна ли сте в Англия?

— Само от няколко дни. Но, разбира се, това не е първото ми посещение. Лондон винаги ми е харесвал.

— Може би вашата съпруга предпочита Париж. С повечето американки е така.

— Аз не съм женен.

— О, всъщност ви спрях, защото ще ми бъде много приятно да ми позволите да ви подаря един екземпляр от „Нарцисови дни“.

— Не, не, моля ви. Не бих си и помислил.

— Имам няколко. Аз съм авторката.

Очите на Хоумър се издуха до големината на стандартни топки за голф. Той раззина с удивление уста и проломоти:

— Наистина ли?

— Това е втората ми книга — скромно и колкото можеше естествено призна Вера. — Първата излезе миналата година и се казва…

— „Утрото започва в седем“ — прошепна Хоумър набожно.

— Не казвайте, че сте я чели.

— Чел съм я няколко пъти.

— Но тя не е издавана в Америка.

— Един приятел англичанин ми я изпрати.

— И наистина ли ви хареса?

— Мисля, че е възхитителна.

— Колко приятно и колко странно.

— Моля?

— Казахте, че четете предимно правна литература.

— Освен когато ми попадне „Утрото започва в седем“ — каза Хоумър, замалко да добави и „скъпа госпожице“. — Правя изключение за очарователните, прекрасните, божествените творби, които ме карат да се чувствам така, все едно съм седнал до бълбукащо поточе, заслушан в сребристата бистрота на мелодията му. Толкова малко книги днес притежават това качество — очарованието.

„Добре казано“ — помисли си Хоумър. Вера също. Имаше няколко рецензии за „Утрото започва в седем“, но предимно в незначителни провинциални вестници и то неща от сорта на „ще ви помогне да убиете един час от свободното време“ и „става за четене“. А Хоумър разбираше от книги.

— Говорите като поет — каза тя, усещайки за първи път, че аурата на богатство, която се носеше над него като прекрасен аромат, не беше единственото му положително качество в нейните очи и тя го дари с един от онези разтапящи погледи, които действат на чувствителните мъже толкова зашеметяващо колкото би им подействал и къч на муле.

— В известен смисъл съм поет — каза Хоумър, произнасяйки трудно думите, защото все още беше под въздействието на разтапящия поглед. — Пиша стихове в свободното си време.

— Публикувате ли?

— Много рядко.

— Трябва да ги издадете в книга.

— Не мисля, че мога да се надявам на такова нещо.

— Глупости. Вие сте прекалено скромен. А сега трябва да ви попитам кой и къде?

— Моля?

— Име и адрес. Къде да изпратя книгата?

— Името ми е Хоумър Пайл, но…

— Ама разбира се, спомням си. Казахте, че заминавате от Лондон утре.

— Да, заминавам за Брюксел, за конференцията на П.Е.Н.

— Нима? Аз също.

Още веднъж Хоумър не можа да намери сили да проговори, а когато най-накрая успя, единствената дума, която промълви, беше „нима“.

— Значи ще се виждаме в близките дни. А за книгата — мога още сега да ви я дам, ако дойдете с мен до дома ми. На две крачки е, пък и много ще се радвам да ви запозная с майка ми. Името й може би ви е познато. Мадам Флора Феи.

Момиче, довело непознат мъж вкъщи, за да го запознае с майка си, за разлика от по-често срещания случай, когато куче носи кокал у дома, естествено при първия удобен момент пита за мнението на по-зрелия. Вера, след като изпрати Хоумър, се върна при Мадам Флора Феи, която седеше отпуснато във фотьойла си. Майката погледна дъщеря си с въпросителното „Е?“

— Същото смятах да питам и аз — каза Вера.

— Имаш предвид какво ми е мнението за господин Пайл? — попита Мадам.

— Точно така.

— Добре, ще ти кажа, кукличката ми.

Учудващо за жена, която през дългата си кариера бе предизвиквала повече нервни кризи сред режисьори, главни актьори и асистент-режисьори от която и да е друга известна актриса от нейните габарити и възраст, вокалната изява на Мадам Флора беше нежна като кадифе. Тя никога не се държеше като глезените императрици на бурни емоции, толкова модерни по времето на нямото кино, които беснееха и мучаха — Мадам постигаше своето съвсем фино. Един от драматурзите й в интервю от болничното заведение, където се възстановяваше от нервно изтощение, веднъж я бе описал като лешояд, който гука като гълъб.

— Зависи — продължи тя — какво у него искаш да оцениш. Ако имаш предвид как изглежда, съмнявам се, че някога ще спечели конкурс за красота, дори и да е някой от тези, дето ги провеждат на плажа. От друга страна, той е адвокат на американска компания, а един от първите уроци, които научаваме в живота е, че няма на земята адвокат на американска компания, който не къта до сърцето си няколко стодоларови банкноти и зиме, и лете. Дори си мисля, че когато повикат господин Пайл да действа от името на една компания в съда срещу друга компания, клиентите му сечувстват късметлии, ако накрая минат само с хонорара му и в добавка един скромен обяд на следващия ден. Сипи ми още една чаша чай, скъпа, и ми подай онези сладкишчета с розовата глазура.

— От тях се дебелее — отбеляза дъщеря й.

— Всичко хубаво в този живот, както някой мъдро е забелязал, е или неморално, или незаконно, или се дебелее от него. Да се върнем на твоя въпрос. Мисля, че знам защо ме попита. Не може да не си забелязала какво впечатление направи на този задокеански господин. Той не можеше да откъсне очи от теб, но това не ме учудва, защото ти си най-красивото момиче на света, агънцето ми. Сигурно сега си мислиш „Какво да правя нататък?“ и, естествено, идваш при мама за съвет. Щеше да ми бъде по-лесно, ако знаех какви са в действителност отношенията ви с оня риж изпаднал художник, за който си се сгодила. Доколкото разбирам, той очаква някакви пари в наследство, но засега те са под попечителство и неговият попечител не желае да му ги даде и ти много разумно не искаш да се омъжиш за него, докато не се намери изход от това задънено положение, ако това е изразът. Аз по-скоро бих го нарекла безизходно. Изпаднала си в положението на мениджър, чието шоу е пълен провал и си мисли „Дали да не зарежа всичко или да изчакам да видя дали няма да потръгнат нещата?“. Ако знаеше какво е добро за него, щеше да зареже всичко и аз те съветвам да направиш същото, детето ми.

— Нещата не стоят точно така, мамо. Джералд ще получи парите си още днес.

— Откъде знаеш?

— Казах му как да постъпи. Проучих как стоят правно нещата. Много дълго е за обяснение, но всичко се свежда до това дали попечителството може да се прекрати. И понеже може да се прекрати, господин Скроуп няма да има никакви аргументи да протака нещата. Днес Джералд е на обяд с него, така че сигурно вече всичко е уредено.

— Разбирам, но дори и така да е, какво, за бога си се захванала с него, при положение, че можеш да имаш този чудесен адвокат на компания, който притежава сигурно сто пъти повече. Не бих казала, че госпожа Хоумър Пайл звучи много мелодично, но бих те посъветвала настоятелно да го приемеш. Не те моля да го обикнеш, разбери ме правилно. Самата аз за малко да се омъжа по любов, когато бях млада и глупава, но успях навреме да се опомня от еуфорията и да видя, че няма никаква перспектива. В един брак най-важното нещо е взаимното уважение. Пайл те уважава, нали? Разбира се, че те уважава. А не ми казвай, че и ти не уважаваш човек, който печели по толкова много пари. Освен това ще бъдете заедно в Брюксел за не знам колко си време. Да добавим, че ставаш все по-хубава от ден на ден. А един мъж, който пише стихотворения, не би отказал никаква покупка на любимата. Ами значи, кошницата е вече оплетена. Такъв сценарий в Холивуд щеше да изисква поне шест мениджъри и петнайсет сценаристи. Не губи време, миличката ми. Вдигай телефона и му кажи на твоя възлюбен младеж, че всичко е свършено. Аз и без това не разбрах какво изобщо харесваш в него.

Няма дъщеря, която не би се развълнувала от такъв възхитителен съвет и то от майка, която знае кое е най-доброто за детето й. Вера бе развълнувана, но въпреки това у нея остана известна доза съмнение.

— Но как бих могла? Не зная какво да му кажа.

Мадам Флора се усмихна нежно. Ставайки от фотьойла, тя прегърна нежно своето момиченце и я целуна, както беше целувала десетки дъщери в десетки продукции още от времето, когато неумолимите години й бяха наложили амплоато на майка.

— Не тревожи красивата си главичка за това, миличка. Аз ще се оправя с телефонния разговор. Казваш, че няма да намериш подходящите думи. С мен не е така. Подходящите думи са последното нещо, което би ми убягнало. Знам отлично как ще се развие сцената. Аз му казвам, че той е слаб, а на теб ти трябва силен мъж за съпруг, защото имаш нужда от някой, който да те направлява и да е способен да взима важни решения. Така и така, ще му кажа, и така и така, и накрая ще завърша с това как за теб той винаги ще остане един скъп приятел и ще следиш кариерата му с неподправен интерес. Някакви въпроси?

— О, мамо! — промълви Вера.

Полицаят на ъгъла, наблюдавайки как Хоумър се отправя на път обратно към площад „Челси“, доста се колебаеше дали да го настигне и да го накара да се завърти три пъти, тъй като го бяха обзели силни подозрения, че господинът е закусил с нектара на боговете и райско мляко. Само фактът, че носеше очила и шапка донякъде уталожваше съмненията, породени от блесналите му очи и веещата се коса. Той наистина беше в приповдигнато настроение, сякаш то-ку-що беше получил шестцифрен хонорар за преговори за сливане между две мултимилионни компании.

Посещението му в дома на Мадам Флора Феи и дъщеря й Вера беше триумфален успех. Беше очаквал, че престоят му ще трае не повече от няколко минути, а те го бяха задържали почти два часа и всичко там беше чудесно, наистина чудесно.

Мадам Флора му се стори очарователна. Доста често актриси с нейната известност са склонни да се държат хладно и дистанцирано към онези, които са чужди на тяхната разредена атмосфера като адвокатите, например, но тя веднага щом бе осведомена за професионалните му занимания, започна да се държи с него сърдечно като никой друг. Дори показа жив интерес към прозаичната му работа. Едва сега Хоумър разбра защо в продължение на толкова много театрални сезони боготворящата я публика падаше в краката й и ако някой наистина заслужаваше титлата Мадам, това не можеше да бъде никой друг освен госпожа Флора Феи.

А що се отнася до дъщеря й Вера, тя беше за него истинско откровение. Първата му работа сега беше да се прибере вкъщи и да напише стихотворение, вдъхновено от нея.

Барни влезе, когато той довършваше творбата си и той я поздрави по официалния и малко хладен начин, по който винаги го правеше.

— А, Бернадет.

— Здравей, Хоумър.

— Как прекара днес деня?

— Прекрасно.

— Къде беше?

— Насам-натам, разглеждах забележителностите. Понапазарувах малко.

Хоумър подскочи ужасен, изпускайки писалката, която му помагаше да изложи душата си върху хартия.

— Нали не си…?

Тя го дари със снизходителната усмивка, която обикновено пазеше за глупавите бръщолевения на доктори, които казваха, че пуши твърде много.

— Не, не, всичко си платих в брой. Изобщо не беше прав за „Гилденщерн“. Постоянно ти повтарям, че беше просто един експеримент. Не знам защо, но си помислих за леля Бетси и си казах, че щом тя е успявала да клъвне разни неща под носа на детективите в универсалните магазини, аз също би трябвало да мога, така че се пробвах. Беше грешка, разбира се, сега го разбирам. Може би щеше да е по-добре да не правя този опит. Но как можех да зная, че онези типове имат очи и на гърба си?

Обяснението, което предложи, беше същото, което Хоумър бе изложил пред Дуейн Стотълмейър в началото на разговора им, но тогава не вярваше и на една думичка от казаното — не вярваше и сега. Той беше убеден, че сестра му, като споменатата вече леля Бетси, имаше някакъв умствен или друг недостатък, който правеше всяко нещо, недостатъчно добре заковано, неустоимо привлекателно за нея. Благодарността му към Дуейн за възхитителното му предложение растеше от ден на ден и той силно се надяваше следващата му протестна песен да намери някой по-състрадателен издател, някой възпитан в същите ценности като Дядо Коледа, особено когато става дума за изплащането на хонорара. Благодарение на Дуейн, Бернадет щеше още утре да бъде в безопасност в Мелингъм Хол, далеч от коварните изкушения на универсалните магазини.

Барни, след като изясни мотивите си да мине по-тънко в магазина „Гилденщерн“, смени темата на разговора. И без това не проявяваше някакъв особен интерес към дискутирания в момента проблем.

— Между другото — каза тя, — запознах се с Криспин, брата на Бил Скроуп, собственика на Мелингъм Хол.

— Така ли? И къде се запознахте?

— В офиса на Бил. Бях наминала да му покажа една миниатюра, която бях купила за няколко шилинга в една книжарница, понеже знаех, че колекционира такива боклуци, но той веднага ми показа друга, която току-що бил купил за колосална сума. Спомена ми, че била от Гейнсбъро, мисля, че това беше името, но както и да е — във всеки случай един от най-добрите. И, естествено, не му показах моята находка. Щеше да бъде все едно да вкарам някой помияр на кучешка изложба в Уестминстьр.

— Как ти се стори господин Криспин Скроуп?

— Сладур. Станахме даже нещо като приятелчета.

— Добре, добре. В такъв случай можеш да си сигурна, че ще си прекараш чудесно в Мелингъм Хол — заключи с облекчение Хоумър.

Облекчението му трая чак до часа за вечеря, понеже тогава отстъпи мястото си на нарастващото безпокойство. А то бе причинено от изразения ентусиазъм на сестра му Бернадет по повод миниатюрата на Гейнсбъро.

Изложена на показ от Уилоуби, с лесноизвинимата гордост на колекционера, миниатюрата предизвика от нейна страна поток от забележителни комплименти. Гейнсбъро само да беше ги чул, щеше да разбере, че въпреки сам да знаеше колко е добър, никога не е предполагал колко добър е бил в действителност. Наричаше въпросната картина прелестна, момичета беше с неземна красота, въпреки че се нуждаела от по-обилно ядене, за да се позакръгли малко. Тя се пресегна към миниатюрата, за да я разгледа по-отблизо и на Хоумър се стори, че забелязва в очите й странен блясък, който никак не му се хареса. Сигурно точно така са блестели — помисли си той, — когато е разглеждала щандовете на универсалния магазин „Гилденщерн“ и колкото и да беше възхитителна вечерята, която готвачът на Уилоуби се бе постарал да приготви, няма да е преувеличено да се каже, че всичко се превръщаше в пепел в устата на Хоумър. Той седеше и ронеше хляба в очакване да се случи най-лошото.

Когато вечерята приключи, Хоумър стана от масата с недостиг от протеини и въглехидрати, но преизпълнен с твърда решимост. Не му се нравеше това, което трябваше да направи, но знаеше, че е негово неотменимо задължение. Уилоуби трябваше да бъде предупреден и то веднага.

Възможността да го предупреди се появи, когато Барни отиде да си легне и той допиваше последното си питие в компанията на любезния домакин в неговия кабинет, който в това ергенско жилище беше центърът на вселената. Уилоуби, готов да се оттегли, бе станал от стола и поставяше миниатюрата върху полицата над камината, давайки по този начин възможност на Хоумър да захване темата.

— Нали не смяташ да я оставиш тук? — попита Хоумър.

— А къде другаде? — попита на свой ред Уилоуби.

— Мислех си, че ще заключиш някъде такъв ценен предмет.

Предложението се стори на Уилоуби забавно.

— Мислиш, че някой може да го открадне?

— Аз бих бил много внимателен, ако беше моя — започна отдалече Хоумър.

— Има алармена система на всички прозорци.

— Нима това е достатъчно? — Хоумър се сви като осолен охлюв при мисълта, че ще му се наложи да разкрие семейната тайна, но чувстваше, че ако признанието трябва да се направи, това беше моментът за един почтен мъж да го направи.

— Хрумвало ли ти е някога, Скроуп, да си зададеш въпроса, защо аз толкова настоявам да намеря някое далечно място и да изпратя там сестра ми? Можеш да си представиш колко мъчително е за мен да споделя това, но мой дълг е да те предупредя, че не е безопасно да я допускаш в близост до нещо ценно.

Очакваше признанието му да бъде възприето зле и не сгреши. Уилоуби настръхна заплашително. Без всякакво колебание беше отхвърлил възможността това да е някаква шега. Адвокатите на големите компании не злоупотребяват с алкохола, нито пък си позволяват безвкусни шеги след вечеря. Беше ясно, че гостът му имаше предвид точно това, което беше казал и в погледа, който отправи към него, имаше вледеняваща студенина.

— Искаш да кажеш, че сестра ти е крадец?

— Страхувам се, че това е горчивата истина. Точно преди да отплуваме насам, тя бе арестувана за кражба в един от най-големите универсални магазини и не можеше и да става дума за някаква грешка — джобовете й са били пълни с накити. За щастие, управителят на магазина се оказа познат от колежа и се съгласи да не предявява иск. Но постави условие Бернадет да напусне веднага Америка, а един приятел ме посъветва да я настаня на пансион в английска къща в провинцията, където ще бъде далеч от изкушенията.

Минутата, която отне тази въздълга тирада, даде възможност на Уилоуби да се възстанови от шока и да събере мислите си. Вече беше в състояние да сложи пръст в потока на разсъжденията на Хоумър.

— Разбирам колко неприятно трябва да е било за теб — каза той с обичайната си благост в гласа и без никаква следа от студенина, — но не мисля, че трябва толкова да се безпокоиш. Тя сигурно го е сторила на шега, да види просто дали ще мине номерът.

— В началото и аз си помислих това, но после размислих.

— В такъв случай може би й се е сторило нещо като минаване през митница с контрабандна стока. Във всеки случай, не искаш да кажеш, че жена като Барни, каквото ще да е направила в универсален магазин, ще злоупотреби с гостоприемството на приятел, като открадне нещо от къщата му, докато му е била на гости. Бих й се доверил дори при мен да бяха и брилянтите на короната.

— Значи няма да я заключиш?

— Разбира се, че няма. Това е все едно да я обидя.

— Тя не би узнала.

— Аз ще зная и няма да мога да се погледна в лицето, докато се бръсна — гордо изрече домакинът. — Ще трябва да си пусна брада. Хайде да оставим тази работа и да си лягаме. Трябва утре рано да съм в офиса. Заминавам на кратка почивка и трябва да изчистя куп неща преди да тръгна.

Хоумър си легна, но не успя да заспи. Беше полунощ, когато се мушна между чаршафите, но и в един часа беше все още буден и неспокоен.

Нещата не бяха различни в два часа.

В два и петнайсет вече беше взел решение. Стана, облече един халат, промъкна се в кабинета, взе миниатюрата от мястото й, постави я в средното чекмедже на бюрото и се върна обратно в леглото. Утре следобед, ако не успееше и по-рано, щеше да позвъни на Уилоуби и да му съобщи за промяната.

В два и четиридесет и седем той вече спеше.