Голямото накисване

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

В кабинета Чипъндейл показваше безспорни признаци, че иска да е някъде другаде. Не можеше да си намери място, облизваше устните си и заставаше ту на единия, ту на другия си крак. Ако Шерлок Холмс беше тук, щеше да познае безпогрешно, че с десет паунда в джоба и точни инструкции от Джери Уест как да ги похарчи, той си мислеше само и единствено за „Гъската и гъсока“ и алкохола, който собственикът, господин Хибс, имаше разрешително да продава и както винаги щеше да бъде прав.

Но колкото и да беше зажаднял, не беше забравил добрите маниери. Когато се обърна към Барни, той беше самата любезност.

— Ще желае ли още нещо, мадам? — попита той.

— Не, за нищо не се сещам. Среща ли имате?

— В известен смисъл да, мадам. Господин Уест настояваше да отскоча до кръчмата и да пия за негово здраве.

— Тогава нека не ви задържам.

— Благодаря ви, мадам.

— Много поздрави на колегите.

— Благодаря, мадам.

Оттеглянето му бе последвано от тишина. Хоумър я наруши.

— Много странен иконом — каза той.

— Всъщност, той не е истински иконом. В действителност е съдия-изпълнител. Известно време Крипс имаше дребни проблеми с хората, извършили ремонтните работи и от фирмата са го изпратили, за да следи за интересите им. Но тази вечер Крипс ще им изпрати чек, така че в скоро време ще се разделим с него.

— О — каза Хоумър. Това разкритие като че ли не го впечатли особено. Имаше вид на човек, чиито мисли са заети с други неща. — Е, все пак той ми даде една добра идея.

— Това е много хубаво — отбеляза сестра му.

— Каза, че отивал да пийне в кръчмата „Гъската и гъсока“. Как мислиш, дали сервират шампанско там?

— Едва ли.

— Тогава ще трябва да се задоволя с уиски. Разбираш ли — каза Хоумър, който изглежда почувства, че ако не можеш да се довериш на собствената си сестра, то на кого другиго, — аз обичам Вера Ъпшоу и изпитвам огромно затруднение да й го кажа. Всеки път, когато сме заедно насаме, започвам да говоря за най-тривиални неща, започвам да се изпотявам и да ме заливат огромни горещи вълни. Така не може да продължава. Трябва по някакъв начин да разваля магията й. Както казах вече, този човек ми даде идея. Хрумна ми, че едно разумно количество алкохолен стимулант може да свърши работа. Поне си струва да се опита — завърши Хоумър и изскочи от стаята със скорост, съперничеща на тази на Чипъндейл.

Той остави Барни с оцъклен поглед и увиснала брадичка. В този вид я завари Криспин при влизането си. След годежа си и победата на Братска любов със сто към осем, той чувстваше, че всичко върви от добре към по-добре, но видът на жената, която обичаше и която явно бе на ръба на някакъв срив, моментално понижи настроението му с няколко градуса и той изблея загрижено.

— Здравей! Ама нещо лошо ли се е случило, скъпичко? Приличаш на подплашена риба. Е, отива ти, разбира се. Отваря те някак. Обаче имам чувството, че нещо се е случило. Какво има, ангел мой?

— Преживях шок.

— Много лошо. Но беше неизбежно. Не може да блъскаш полицаи в потоците без да има, както се изразяват, постефект. Ще мине. Трябва ти само едно питие.

Барни се разтрепера цялата.

— Не споменавай тая дума пред мен! Хоумър отиде в „Гъската и гъсока“, за да се натряска.

— Така ли? Кой е Хоумър?

— Брат ми.

— О, да, разбира се. Сетих се за кого говориш. Беше тук преди малко, нали? Един с очила с рогови рамки и мишка в стаята. Защо иска да се натряска?

— За да събере кураж да поиска ръката на Вера Ъпшоу.

Сега Криспин разбра. И в двата случая, когато трябваше да разваля годежа си, трябваше да се подсили по същия начин, за да може да се изразява разбираемо.

— Е, няма нищо — утешително каза той, успокоен, че лошото не е толкова лошо и любимата му скоро ще преодолее ненужната възбуда. — Няма нищо опасно в това да се тонизира малко, нали?

— Разбира се, че има. Тя е една коварна Далила (Далила, жена на Самсон, е символ на женска хитрост и коварство спрямо доверчивите мъже. Тя успяла да изтръгне от него тайната на огромната му сила: че косата му не бива да се подстригва; издала тази тайна на филистимците, те остригали къдриците му, извадили му очите и го оковали във вериги, бел. пр.).

— Защо говориш така? Тя е може би едно много добро момиче.

— Не е. Тя е вампир. Забелязах го веднага щом я видях. Тя прави всичко заради парите му. Нарочно го е последвала тук, за да го вкара в капана си.

— Е, може и да си права, но дори и така да е, не пропускаш ли нещо?

— Какво имаш предвид?

— Тя непременно ще му откаже. За нищо на света не бих искал да кажа нещо обидно за който и да е от братята ти, но нека да погледнем истината в очите… Хоумър… странно име. Чудя се защо са го кръстили така. Факт е, че родителите понякога ги хващат лудите пред купела с водата за кръщенето. Чипъндейл ми разказа за един тип, името му било Чингачгук. Ами виж и мене — Криспин, никак не ми харесва, но съм кръстен още Ланселот и Гауейн, защото майка ми много обичала поезията на Тенисън. Но за какво говорех? А, да. Исках да кажа, че Хоумър, колкото и да е паралия и да знае безброй забавни истории за мишки и т.н., не може да се каже, че е шедьовър. Не би го нарекла отговора на моминските молитви, нали?

— Но печели сто и петдесет хиляди долара на година. Няма никакъв шанс да му откаже.

Криспин разбра притесненията й и схвана цялата сериозност на ситуацията. Той помисли малко и бе осенен от идея.

— Знаеш ли какво си мисля, че трябва да направиш?

— Какво?

— Иди в „Гъската и гъсока“ и поговори с него.

— О, Крипс, какво щях да правя без теб! — плесна с ръце Барни.

— Винаги е удоволствие да ти помогна. Да дойда ли с теб?

— Не, благодаря ти. Това, което имам да кажа на Хоумър, е само между нас двамата.

Едно от предимствата, които една сестра има, когато спори с брат си е, че не е длъжна да бъде тактична. Ако пожелае да му каже, че е идиот и трябва да си прегледа главата, може да го направи и дори да стигне по-далече, като добави, че е много жалко, че никой досега не си е помислял да го удуши с възглавницата, още докато е бил малък. Барни направи и двете неща почти веднага щом прекрачи прага на „Гъската и гъсока“ и Хоумър, който сръбваше уиски й каза, че не разбира за какво му говори.

Повече от трийсет години бяха минали от онзи случай, когато в общата им детска стая Барни бе започнала един диспут с брат си, като го удряше по главата с любимата си кукла, но с удоволствие би го направила и сега, стига да имаше кукла под ръка. Мисълта й за миг се спря на един тежък пепелник, който стоеше на масата, но мъдростта надделя и тя се ограничи само с думи.

— Много добре разбираш за какво говоря. Говоря за теб и тази твоя златотърсачка Вера.

Не е лесно за човек, който пие уиски и вече е налял в мензурата солидно количество, да демонстрира достойнство, но опитът на Хоумър не беше съвсем неуспешен.

— Ще те помоля да не говориш така за госпожица Ъпшоу — каза той, видимо гневен. — Държиш се просто абсурдно. Тя е неспособна на низост за пари. Тя е рядко чиста душа, която живее в един друг, духовен свят. Човек може да го почувства от всеки ред, който е написала. Прочети нейните „Нарцисови дни“… Прочети „Утрото започва в седем“.

Барни отправи една анатема, в която бяха споменати и двете произведения и добави, че не би ги прочела и за всичкото злато на света.

— Наистина духовен — продължаваше Хоумър твърдоглаво, като изпитваше известна трудност при произнасянето. — Ефирен. Фин. Благороден. Светъл. Божествен. Можеш да го наречеш вълшебен.

— Добре, да приемем, че тя е добър автор, но това не е достатъчно. Половината от мошениците в Ню Йорк пишат като ангели. О, защо — вече доста по-емоционално продължи Барни, — ние двамата сме такива кръгли глупаци? Това е нещо като семейно проклятие. Като че ли беше вчера, когато ме предупреждаваше да не се омъжвам за Уоли Клейборн, а аз не те послушах. Не се запитах защо мъж като Уоли, красив и любимец на всички, ще иска да се ожени за момиче, чийто единствен чар бяха парите й. А истината е само една — влюбих се в него и не можех да мисля. Колко по-разумен и прозорлив беше ти тогава, а ето те сега тук, оплетен от един женски Уоли Клейборн. Значи пак старият случай със змиите и зайците.

— Моля?

— Изглежда е природен закон всеки заек да се отдели от себеподобните и да попадне под хипнозата на някоя змия. Ти си заек, аз бях заек. Аз бях хипнотизирана от Уоли, на който, признавам, нищо не му липсваше, дори и моралният кодекс на уличен котарак, а сега ти позволяваш на тази Вера Ъпшоу да те хипнотизира. Разбира се, че ще се омъжи за теб, ако й предложиш, но ти какво ще получиш? Мислиш ли, че ще можеш да я задържиш по-дълго отколкото аз успях да задържа Уоли? Събуди се, братко, тази твоя „нежна душа“ ще бъде вън на улицата с поредния си флирт преди още да е смляла сватбената торта.

Хоумър стана. Хълцането някак разваляше гордата му осанка. От съседната зала запяха песен и шумът заглуши встъпителните му слова, така че му се наложи да ги повтори.

— Повече няма да слушам това — строго каза той.

— Това е твое право — каза Барни.

Като честен боец тя знаеше кога е изгубила битката.

— Връщам се в къщата.

— Така подпийнал? Готов да пъхнеш празната си глава в устата на змията? Добре, но аз няма да дойда с теб. Отивам в другата зала при момчетата. Песните им звучат обещаващо.

Хоумър се отправи към Мелингъм Хол. Братската любов към сестра му беше паднала под морското равнище. Ушите му горяха и очите му блестяха ядно зад очилата от възмущение заради отвратителните неща, които трябваше да изслуша. Никога в живота си не беше чувал такива противни глупости от устата на някой, който винаги бе имал за здравомислеща личност. Предполагаше, че сестрите винаги ревнуват братята си от обектите на тяхната любов, но да обвиняваш жена като Вера Ъпшоу с такива долни инсинуации беше безпардонно. Дори една сестра, поглеждайки в тези ясни честни очи, би трябвало да е открила чистата и непорочна душа зад тях. И всички тези глупости за улицата и за флиртове… Дрън-дрън.

Думите на Барни не бяха успели дори да одраскат дълбоката му любов. Повече от всякога той копнееше да се срещне с Вера Ъпшоу и да излее сърцето си пред нея и още в следващия миг шансът направи това възможно. Беше стигнал до вратата и се канеше да я отвори, когато я видя. Тя беше в страстна прегръдка с един рижав младеж, в когото разпозна племенника на своя домакин Джералд Уест и докато зяпаше като треснат, изгубил и ума, и дума, тя го целуна. И като казвам целуна, използвам думата в най-точното й значение. Това беше такава целувка, каквато преди Холивуд да наложи девиза „Всичко е възможно“, никога нямаше да бъде допусната до белия екран. Цензорите във Филаделфия щяха да настояват голяма част от сцената да бъде изрязана, защото това не беше целувка, а истинска вендуза. Как не му паднаха зъбите на този рижавия, Хоумър така и не разбра. Но не това беше важното! Хоумър се отдръпна. Имаше странното чувство, че някой е излял върху него кофа ледена вода.

Много мъже в аналогично положение, мислейки си до този момент, че любовта им ще бъде вечна и изведнъж стават свидетели на това как тя гръмва като спукан балон, често споделят убеждението, че са били предупредени свише и ще направят добре, ако преразгледат плановете си за женитба. Хоумър беше един от тях. Все едно изведнъж се бе излекувал от силна треска. Миг по-рано, целият изтъкан от любовна страст, той отново бе станал старият хладнокръвен и пресметлив адвокат. Влюбеният Хоумър беше изчезнал без следа — неговото място бе заел Хоумър Пайл от фирмата „Пайл, Уизбийч и Холистьр“, адвокат, когото в последните петнайсет години никой не бе успял да изпързаля.

Единственото нещо, което помрачаваше настроението му, беше мисълта, че сестра му Бернадет беше в правото си да му каже „Нали ти казах!“, но това бяха подробности.

Колко време стоя там, разсъждавайки върху новата ситуация и той не би могъл да ни каже, но мислите му бяха заети все още с това, когато забеляза една скъпа кола да излиза на алеята с Уилоуби на задната седалка. Той изскочи пред нея и размаха ръце.

— Хей, Скроуп, само минутка, Скроуп. Искам да поговорим, Скроуп.

— Да? — каза Уилоуби кисело. Все още не беше простил на Хоумър за историята с „Момичето в синьо“. Последното нещо, което му се искаше, беше да прекъсне пътуването си, за да си побъбри с човек, способен да сложи неговата любима миниатюра в средното чекмедже на нечие бюро.

Хоумър приближи колата и се хвана здраво за дръжката на вратата, като че ли с цел да я задържи, в случай, че реши да потегли.

— В Лондон ли отиваш, Скроуп?

— Да.

— Ще ме закараш ли?

— Защо не? — каза Уилоуби, все още кисело. — Защо искаш да ходиш в Лондон?

Ако искаше, Хоумър можеше да каже, че е получил телеграма от Америка, която го задължава веднага да замине за столицата, но реши, че истината би имала повече тежест между двама светски мъже.

— Тук има една жена, която желая да отбягвам — каза той. И да искаше, Хоумър не би могъл да състави по-добро изречение, с което да спечели симпатиите на Уилоуби. Заклетият ерген никога не отказваше помощта си на мъже, желаещи да избягват жени. Самият той го бе правил в продължение на години и дори считаше, че това е здравата основа на един щастлив живот.

— Скачай тогава бързо — каза той и Хоумър скочи. — Разкажи ми всичко, приятелю.

И Хоумър му разказа всичко.

— Ако бях на твое място — каза Уилоуби, когато разказът завърши, — щях да взема първия самолет за Ню Йорк. Зарежи багажа, по-късно ще го изпратят — каза Уилоуби и Хоумър каза, че и той е възнамерявал да направи същото.

Джери крачеше нервно пред входната врата. Беше напрегнат, но все пак доволен, че е изяснил отношенията си с Вера Ъпшоу. Не беше лесно да я отблъсне от себе си и да й обясни, без да бъде твърде рязък, че чувствата му са насочени към друго момиче и че молбата й всичко да си остане пак както преди не може да се поставя на обсъждане дори и за момент, но все пак успя. Мисълта за Джейн го бе въоръжила с красноречие и дори без да й каже, че би предпочел да гори в пъкъла, отколкото да се ожени за нея, той бе успял да се изясни.

Тя не остана доволна, но при тези обстоятелства беше естествено да очаква недоволство. Всъщност малко недоволство не би навредило никому. Важното беше, че тя си тръгна и той отново беше сам, свободен и необезпокояван да си мисли за Джейн.

Джери толкова дълбоко бе потънал в мислите си, че когато точно зад гърба му изсвири клаксон и го накара да подскочи на метър, той съобрази, че Джейн се е върнала от пътуването си до Лондон. Лицето й сияеше зад волана на колата, която изобилието „Скроуп, Ашби и Пембертън“ й беше осигурило и той си помисли, както много пъти преди, че у нея има нещо, което правеше всички други момичета, които познаваше, да изглеждат като портрети, които силно се нуждаят от реставрация. Джери приближи до прозореца и си пъхна главата вътре.

Разговорът започна като между случайни минувачи.

— Здравей — каза той.

— Здрасти — отвърна тя.

— Значи, върна се.

— Да, върнах се.

— Пътуването как беше?

— Страхотно.

— Уморена ли си?

— Ни най-малко.

— Срещна ли се с адвоката?

— Да. Казва се Стоугьнбулър.

— Е, слава богу, че той, а не аз.

Последва кратка пауза и след това Джейн продължи.

— Какво дали ще?

Когато Джери я помоли да поясни въпроса си, тя се съгласи.

— Когато тръгвах, говорихме си за това-онова и ти попита „Джейн, ще се…“ и преди да продължиш, се появи Чипъндейл и сега цялата изгарям от любопитство и те питам дали „ще“ какво?

— Дали ще се омъжиш за мен? Дали ще бъдеш моя съпруга!

— А, това ли било? Иска ли питане?

— Мислех, че е по-добре да попитам. Съгласна ли си, Джейн?

— Разбира се. Дори нямам търпение. Значи сега от теб се иска да влезеш в колата и да ме целунеш. Не мислиш ли?

— Точно това смятах да направя.

— Но ми се иска да не го правиш с това лице, цялото в червило.

— Така ли?

— Изцапан си.

— По-добре да ти обясня.

— И аз така мисля. Ако обичаш.

— Това беше едно момиче, за което бях сгоден. Тя развали годежа, а сега е дошла пак да опитаме отново. Внезапно ми се хвърли на врата. Имах възможност да използвам дясно кроше, но изпуснах момента. Както и да е, всичко е наред. Казах й, че съм сгоден за теб.

— Но ти не беше.

— Може малко да съм поизбързал, но сега съм, нали?

— Разбира се, че си.

— Господи, колко щастливи ще бъдем!

— Няма ли да има и други бивши годеници да наминават и да те целуват?

— Не, само тя беше.

— Добре. Човек се интересува, нали разбираш?

След още една, този път по-дълга пауза, Джейн, вече способна да говори, каза:

— Джери.

— Да?

— Има едно дребно нещо, което трябва да ти кажа.

— Знам го.

— За парите ми?

— Да, вуйчо Бил се появи тук и ми разказа.

— И нямаш нищо против?

— Не, нали и ти нямаш нищо против?

— Аз съм щастлива. Когато Стоугънбулър ми каза новината, направо не можех да се сдържа. Щях да се пръсна от смях. Парите само заставаха между нас.

— Нищо не може да застане между нас.

— Какво са парите?

— Точно така.

— Боклук, нали?

— Това е точната дума.

— Кой би пожелал парите, ако си има Д. Г. Ф. Уест? Въпреки че, страхувам се, ще трябва да живеем много скромно. Трябва да върна на вуйчо ти всичко, което ми зае за колата и другите ми прищевки. Похарчих цяло състояние. Като пиян моряк, както казва той. Нали ще ме обичаш и в малка къщичка на село или в малък апартамент някъде?

— Ще се справим далеч по-добре. Вуйчо Бил прекрати попечителството и сега съм богат. Достатъчно богат, по-точно. Потрябва ли ти някоя дреболийка, винаги можеш да ми кажеш.

— Джери! Не е ли прекрасно!

— Не е зле, съгласен съм.

— О, Джери!

— О, Джейн!

Странно, помисли си той, как се завъртат нещата. Ако някой садист не го беше избрал за съдебен заседател, хилейки се доволно как ще опропасти работния му ден, никога нямаше да знае за съществуването на Джейн. И ако трябваше да бъде честен, в чудото на тяхното запознанство той съзираше едно доказателство за ефикасността на своя ангел-хранител. Когато вълшебникът се залавяше за работа, наистина я свършваше качествено.

В почивките между целувките с Джейн той си мислеше за своя ангел-хранител. Незнайно защо си го представяше дребен, с остри черти на лицето. С очила с рогови рамки? Да, вероятно с очила с рогови рамки и постоянно нервничене — от този тип, който е най-подходящ за личен секретар на някой голям финансист.

Какво бе направил, за да заслужи такъв помощник? Не се сещаше за нищо. И все пак той съществуваше и Джери можеше да бъде най-малкото благодарен.

Двама души от различен пол не могат да седят и да се прегръщат в кола дълго време на публично място, като алеята пред Мелингъм Хол например, без някой да ги види и няколко минути по-късно Барни и Чипъндейл, връщайки се от „Гъската и гъсока“, станаха свидетели на бурните чувства на Джери и Джейн. Дойдоха точно навреме, защото щом влязоха през вратата и колата потегли.

— Сигурно ще се женят тези двамата, не мислите ли? — каза Чипъндейл и Барни отговори, че би трябвало, добавяйки, че и двамата ще имат добър старт в живота.

— Господин Уест и приятелката му — каза Чипъндейл. — Много хубаво момче е този господин Уест.

— Наистина много хубаво.

— Бих желал да поостана тук, за да се виждаме по-често.

— Напускате ли ни?

— Утре — каза Чипъндейл и въздъхна. — Това му е най-лошото на моята професия. Вие знаехте ли, че всъщност съм съдия-изпълнител?

— Знаех. Господин Скроуп ми каза. И кое му е лошото да си съдия-изпълнител?

— Имах предвид, че идваш в една къща, настаняваш се удобно, сприятеляваш се с хората и след това най-неочаквано трябва да си тръгваш. Тъжна работа. Можете да ме наречете прелетна птица.

— Някакъв вид птица, да — съгласи се Барни.

— Тъжно е някак си.

— Но помислете си колко щастливи ще бъдат всички да ви видят, че си тръгвате.

— И това е нещо — лицето на Чипъндейл се проясни.

— Винаги се опитвай да се поставиш на мястото на другия. Вие сте от онези хора, които могат да направят празник, дори само със заминаването си. Това е голяма дарба.

— Разбирам какво имате предвид.

— Спомняте ли си онази стара песен „Раздай по малко щастие“? Хайде да я запеем.

— Добре. Аз не си спомням думите много добре. Ще трябва да я карам повече с тара-ра-ра.

— Нищо. Важното е да е от сърце. Готов ли сте?

— Готов съм.

— Тогава да запеем.

И те запяха.