Голямото слънце на Меркурий

14. ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ЕДИН ПРОЦЕС

Превит от неумолимата хватка на робота, Лъки очакваше мигновена смърт и тъй като тя не настъпи, в душата му започна да се прокрадва слаба надежда.

Можеше ли роботът да наруши забраната да убие човешко същество, запечатана в измъчения му мозък?

Вероятно може, помисли той, защото му се стори, че хватката на робота продължава да се затяга на плавни тласъци.

— Пусни ме! — извика Лъки и повдигна свободната си ръка, която се влачеше и оставяше следи в черната земя. Имаше един последен шанс, един последен, нищожно малък шанс.

Лъки повдигна ръката си към главата на робота. Не можеше да я проследи с поглед, защото неговата собствена глава бе притисната към гърдите на механичния човек. Той я плъзна два пъти по гладката метална черепна повърхност. После трети, четвърти път. Накрая я махна.

Не можеше да направи нищо повече.

После… Дали си го въобразяваше или наистина хватката на робота отслабваше? Беше ли преминало най-после на негова страна голямото слънце на Меркурий?

— Робот! — извика той.

Но роботът само издаде звук, който приличаше на триенето между две ръждясали зъбни колела.

Хватката ставаше все по-хлабава. Сега беше моментът да ускори събитията, като използува това, което все още бе останало от Законите на роботиката в главата на машината.

— Ти не можеш да нараниш човешко същество — каза, задъхвайки се, Лъки.

— Аз не мога… — започна роботът и се строполи на земята.

Хватката му остана непроменена при смъртна конвулсия.

— Робот! Пусни ме! — извика отново Лъки.

Роботът затрепери и го освободи от хватката си. Освобождаването не беше пълно, но Лъки можеше свободно да движи главата и краката си.

— Кой ти нареди да разрушаваш съоръженията? — попита повторно Лъки.

Повече не се страхуваше от безумната реакция на робота на този въпрос. Знаеше, че бе довел позитронния му мозък до пълно разпадане. Но в последните стадии може би все още бе останало нещо от Втория закон.

— Ъ… ъ… — издаде неясни звуци роботът. После радиоконтактът с него внезапно прекъсна, а устата му се отвори един-два пъти, сякаш в самия си край се опитваше да говори с обикновени звуци.

После нищо.

Роботът беше мъртъв.

Сега, когато непосредствената смъртна заплаха бе преминала, съзнанието на Лъки бе разконцентрирано и размътено. Не му достигаше сила да се освободи напълно от крайниците на робота, а радиото бе смазано от прегръдката му.

Разбираше, че трябва първо да възстанови силите си. Това означаваше да се махне възможно най-бързо от преките лъчи на Слънцето. За целта бе нужно да достигне сянката на близкостоящия планински хребет, което не успя да стори по време на схватката с робота.

С мъка движеше краката си, а тялото му бавно, инч по инч, се преместваше към сянката, влачейки робота със себе си. Отново и отново.

Изглежда краката му бяха останали без сила, а роботът сякаш тежеше хиляда фунта.

Дори в условията на слабата меркурианска гравитация задачата изглеждаше непосилна за него. Движеше го само желязната му воля.

Главата на Лъки влезе първа в сянката. Светлината беше блокирана. Той почака малко, дишайки тежко и после с усилие, натоварващо до скъсване бедрените му мускули, се придърпа по земята веднъж и още веднъж.

Лъки беше в сянката. Извън нея бе останал само единият крак на робота, който отразяваше във всички посоки ослепителната светлина на Слънцето. Лъки погледна през рамо и отбеляза това като на сън. После почти с облекчение се остави да изпадне в безсъзнание.

По-късно сетивата му бавно, на периоди, възвръщаха способността си да възприемат.

После, след доста време, той лежеше спокойно и усещаше мекото легло под себе си, опитвайки се да си припомни тези периоди. В паметта му се бяха запечатали откъслечни картини на приближаващи се хора, смътно впечатление от преместване в ракетно превозно средство и загриженият глас на Бигман.

След това ново изпадане в безпаметство, последвано от ясен спомен за вежливия глас на д-р Пивърейл, който му задаваше тихо въпроси. Лъки си спомняше, че му отговаря смислено, така че до този момент сигурно беше минало най-лошото от неговото изпитание. Той отвори очи.

Все още със спринцовка в ръката си, д-р Гардома го гледаше с меланхоличен поглед.

— Как се чувствувате? — попита той.

— Как би трябвало да се чувствувам? — усмихна се в отговор Лъки.

— Мисля, че мъртъв, след всичко през което сте минал. Но вие имате забележителен организъм, така че ще живеете.

Бигман, който неспокойно се въртеше в края на полезрението му, сега излезе на преден план.

— Недей да благодариш на Майндс — отбеляза той. — Защо този откачалник не се е приземил, за да вземе Лъки, щом е забелязал крака на робота? Какво е чакал? Не е ли оставил нарочно Лъки да умре?

Д-р Гардома остави спринцовката и започна да си мие ръцете.

— Скот Майндс беше убеден, че Лъки е мъртъв — отвърна той, стоейки с гръб към Бигман. — Единствената му мисъл е била да стои настрана, за да не бъде заподозрян в убийство. Знаеше, че се е опитвал да убие Лъки преди и че другите щяха да си спомнят това.

— Как е могъл да си го помисли? Роботът…

— Майндс бе с ума си тези дни. Той извика помощ. Направи възможно най-доброто.

— Успокой се, Бигман — обади се Лъки. — Не бях в опасност. Проспах този момент в сянката, а сега вече съм съвсем добре. Какво стана с робота, Гардома? Прибрахте ли то?

— Донесохме го в купола. Мозъкът му обаче беше свършил и не можеше да се изследва.

— Много лошо — каза Лъки.

— Хайде, Бигман, елате — повиши глас лекарят. — Оставете го да спи.

— Хей… — възкликна възмутено Бигман.

— Той не ми пречи, доктор Гардома — намеси се веднага Лъки. — Всъщност искам да поговоря с него на четири очи.

Д-р Гардома се поколеба, после сви рамена.

— Нуждаете се от сън, но ще ви дам половин час — каза той. — После трябва да излезе.

— Ще излезе.

Щом останаха сами, Бигман сграбчи Лъки за рамото и силно го разтърси.

— Глупчо такъв — укори го той, — ами ако горещината не бе убила робота точно навреме… както при субетерните…

— Това не беше съвпадение, Бигман — усмихна се весело Лъки. — Ако бях чакал края си като в субетерните програми, щях да бъда мъртъв. Трябваше да измамя робота.

— Как?

— Мозъчната му кутия бе фино полирана. Тя отразяваше голяма част от слънчевите лъчи. Това означаваше, че нагряването на позитронния мозък е било достатъчно силно, за да го повреди, но не и за да го извади напълно от строя. За щастие меркурианската почва в тази част на планетата се състои предимно от рохкава черна субстанция. Успях да размажа малко от нея върху главата му.

— И какво постигна?

— Черното поглъща топлината, Бигман. То не я отразява. Температурата на позитронния мозък бързо се покачи и той почти веднага умря. Все пак роботът беше близо до… но това няма значение. Случи ли се нещо тук, докато ме нямаше?

— Нещо? Уф! Слушай!

И докато Бигман говореше, Лъки слушаше, а изражението на лицето му ставаше все по-строго. Към края на разказа вече се мръщеше гневно.

— Защо все пак се би с Ъртейл? Глупаво е било.

— Лъки, това беше стратегия! — отвърна обидено Бигман. — Ти винаги казваш, че се ръгам като бик напред и не може да се очаква от мен нещо умно. Това беше умно. Знаех, че ще мога да го натупам при слаба гравитация.

— Изглежда, че едва си успял. Глезенът ти е навехнат.

— Подхлъзнах се. Случайно. Във всеки случай, аз спечелих. В борбата бе включена сделка. С лъжите си той можеше да навреди много на Научния съвет, но ако спечелех аз, щеше да ни се махне от главата.

— Можеше ли да разчиташ на неговата дума?

— Ами… — започна смутено Бигман.

— Както каза, ти си спасил живота му — продължи Лъки. — Той сигурно е знаел това, но то все пак не го е убедило да изостави целта си. Мислиш ли, че е вероятно да го стори в резултат на един бой с юмруци?

— Ами… — каза отново Бигман.

— Особено ако загуби и бъде вбесен от унижението, че са го били пред публика… Слушай какво ще ти кажа, Бигман. Ти просто си искал да го набиеш, загдето ти се е присмивал. Приказките за сделка са били само извинение, което да ти даде възможност да го натупаш. Прав ли съм?

— О, Лъки! Марсиански пясъци…

— Не съм ли прав?

— Аз исках да направя сделка.

— Но преди всичко си искал да се биеш. Виж сега каква бъркотия стана.

— Съжалявам — сведе очи Бигман.

— О, Велика галактико, Бигман — размекна се веднага Лъки. — Не ти се сърдя. Всъщност се сърдя на себе си. Подцених робота и почти се оставих да бъда убит, защото не мислех. Видях, че е повреден, но изобщо не свързах това с ефекта от горещината върху позитронния му мозък, докато не стана твърде късно… Е, миналото е урок за бъдещето, но иначе нека забравим това. Въпросът е, какво да правим при създалото се положение с Ъртейл.

— Във всеки случай ние се отървахме от него — каза Бигман и настроението му отново се повиши.

— Да — съгласи се Лъки, — но какво ще кажеш за сенатора Свенсон?

— Хм.

— Как да обясним случилото се? Научният съвет е подложен на разследване, а в резултат на един двубой, подбуден от близък до Съвета човек, който е почти негов член, агентът умира. Не звучи добре.

— Беше нещастен случай. Псевдогравитационното поле…

— Това няма да ни помогне. Ще трябва да поговоря с Пивърейл и…

Бигман се изчерви и каза бързо:

— Той е старчок. Не обърна никакво внимание на случилото се.

Лъки се надигна на лакът.

— Не обърна никакво внимание ли? — попита той. — Какво искаш да кажеш?

— Точно така — отвърна енергично Бигман. — Дойде, когато Ъртейл вече лежеше неподвижно на пода и изобщо не реагира. Попита само дали е мъртъв и това беше всичко.

— Всичко ли?

— Да. После попита къде си и каза, че Майндс се е обаждал. Съобщил, че те е убил някакъв робот.

— Това ли е всичко? — попита отново Лъки и хвърли на Бигман бърз изпитателен поглед.

— Да — отвърна неловко Бигман.

— Какво се случи оттогава насам? Хайде, Бигман. Ти не искаш да говоря с Пивърейл. Защо?

Бигман погледна встрани.

— Хайде, Бигман, кажи.

— Ами, ще бъда съден или нещо такова.

— Съден!

— Пивърейл каза, че това е убийство и новината ще стигне до Земята. Каза още, че ще бъдем привлечени под отговорност.

— Добре. Кога е процесът?

— О, Лъки, не трябваше да ти казвам. Доктор Гардома предупреди, че не трябва да се вълнуваш.

— Не ме третирай като квачка пиленцата си, Бигман. Кога е процесът?

— Утре в два часа след обяд по стандартното време на Системата. Но няма за какво да се безпокоиш, Лъки.

— Повикай доктор Гардома — каза Лъки.

— Защо?

— Направи каквото ти казвам.

Бигман излезе и след малко се върна с доктор Гардома.

— Нали ще мога да стана от леглото утре в два часа след обяд?

Д-р Гардома се поколеба.

— Бих предпочел да лежите по-дълго — каза той.

— Не ме е грижа какво предпочитате. Нали няма да е опасно за живота ми?

— Няма да е опасно дори да станете веднага, мистър Стар — отвърна обидено д-р Гардома, — но не е препоръчително.

— Добре, тогава кажете на доктор Пивърейл, че ще присъствувам на процеса срещу Бигман. Предполагам, че знаете за него, нали?

— Да.

— Всички знаят с изключение на мен. Така ли е?

— Вие не бяхте в състояние…

— Кажете на доктор Пивърейл, че ще присъствувам на процеса. Да не започва без мен,

— Ще му кажа — отвърна д-р Гардома. — А сега ще е по-добре да поспите. Бигман, елате с мен.

— Само една секунда — възпротиви се Бигман и бързо пристъпи към леглото на Лъки. — Слушай, Лъки, не се тревожи. Контролирам положението.

Лъки повдигна вежди.

— Исках да те изненадам, дявол да го вземе! — наду се важно до пръсване Бигман. — Мога да докажа, че нямам нищо общо със смъртта на Ъртейл. Разплетох случая. — Той се потупа по гърдите. — Аз, Бигман, зная кой е виновен за всичко!

— Кой? — попита Лъки.

— Не! Няма да кажа! — извика веднага Бигман. — Искам да ти покажа, че мисля и за нещо друго, освен за бой с юмруци. Този път аз ще водя представлението, а ти ще ме гледаш. Това е всичко. Ще разбереш на процеса.

Лицето на дребния марсианец се набръчка от самодоволна усмивка и той напусна триумфиращо стаята, следвайки с танцова стъпка д-р Гардома.