Голямото слънце на Меркурий

2. ЛУД ИЛИ НОРМАЛЕН

Това щеше да бъде края на Стар, ако той и Майндс се намираха на Земята.

На Лъки не му бе убягнало, че гласът на инженера звучи все по-налудничаво. Внимателно изчакваше някакъв инцидент, някакво действие, което да пасне на яростните думи. Въпреки това съвсем не очакваше откритото нападение с бластера.

Когато ръката на Майндс посегна светкавично към кобура Лъки отскочи встрани. На Земята това движение би закъсняло фатално.

На Меркурий обаче нещата бяха различни. Гравитацията му беше две пети от земната и свитите мускули на Лъки изхвърлиха ненормално лекото му тяло (дори заедно със скафандъра, който носеше) далеч встрани. Майндс, несвикнал със слабата гравитация, се препъна при твърде бързото си обръщане в старанието си да проследи с бластера движението на Лъки.

Все пак енергията на оръжието удари голата земя само на няколко инча от тялото му и издълба в нея дупка с дълбочина един фут.

Преди Майндс да възстанови равновесието си и да се прицели отново, Бигман го удари. Акцията бе проведена с грациозността на роден марсианец, привикнал към слабата гравитация.

Майндс падна. Той извика нещо несвързано и после притихна. Беше изпаднал в безсъзнание, но дали в резултат от падането или вследствие достигане на кулминационната точка от трескавата му възбуда, никой не можеше да каже.

Бигман не вярваше нито на едното, нито на другото.

— Майндс се преструва! — извика разпалено той. — Този приятел се преструва на мъртъв!

Той бе изтръгнал бластера от несъпротивляващата се ръка на инженера и сега го насочваше към главата му.

— Остави, Бигман — извика рязко Лъки.

— Той се опита да те убие, Лъки — отвърна колебливо Бигман.

Беше очевидно, че дребният марсианец далеч нямаше да е така ядосан, ако самият той бе в смъртна опасност. Все пак се отдръпна.

Коленичил, Лъки изследваше изопнатите черти на Майндс, осветявайки бледото лице с лампата на своя шлем. Той провери манометъра в скафандъра му, за да се увери, че от сътресението при падането не се е разхлабила някоя от връзките. После го хвана за китката и глезена, преметна го на рамената си и се изправи.

— А сега — обратно към купола. — разпореди се той. — Страхувам се, че проблемът е по-сложен, отколкото си мисли шефът.

Бигман изсумтя и последва по петите движещия се с широка крачка Лъки. Дребното му тяло го принуждаваше да се носи в полутръс с удължена поради гравитацията крачка. Той държеше бластера си готов и избираше положението си така, че ако се наложи, да атакува Майндс, да не засегне Лъки.

„Шефът“ беше ръководителят на Научния съвет Хектор Конуей. Извън службата Лъки го наричаше чичо Хектор, тъй като той заедно с Огъстъс Хенри бяха негови настойници след смъртта на родителите му вследствие на пиратско нападение близо до орбитата на Венера.

Една седмица по-рано Конуей бе казал на Лъки с небрежен тон, сякаш му предлагаше отпуска:

— Лъки, какво ще кажеш за едно пътуване до Меркурий?

— Какво се е случило, чичо Хектор? — попита Лъки.

— Всъщност, нищо повече от евтин политически трик — отвърна мръщейки се Конуей. — Там, на Меркурий, ние поддържаме много скъп проект, едно от онези фундаментални изследвания, които както знаеш, може да не доведат до нищо, а може н да се окажат твърде революционни. Това е риск. Всички подобни проекти са рисковани.

— Зная ли нещо за него? — попита Лъки.

— Мисля, че не. Съвсем неотдавнашен е. Във всеки случай, сенаторът Свенсон го даде като пример за това как Съветът прахосвал парите на данъкоплатците. Нали знаеш каква линия следва. Упражнява натиск, за да предизвика разследване, а един от неговите хора отиде преди няколко месеца на Меркурий.

— Сенаторът Свенсон ли? Ясно. — кимна Лъки.

Това не беше нищо ново. През изминалите десетилетия Научният съвет бе излязъл бавно начело в борбата със заплахите за Земята в границите на Слънчевата система и извън тях. В тези години на галактическа цивилизация, когато човекът бе достигнал всички планети на звездите от Млечния път, само учените можеха да се справят по подходящ начин с проблемите на човечеството. Всъщност достатъчни бяха само специално обучените учени от Съвета.

Все пак някои хора от земното правителство се страхуваха от нарастващата мощ на Научния съвет, а други използуваха това положение за осъществяване на собствените си амбиции. Сенаторът Свенсон беше лидерът на тази група. Нападките му, насочени обикновено срещу „разточителния“ начин за поддържане на изследването от страна на Съвета, го бяха направили известен.

— Кой отговаря за проекта на Меркурий? — попита Лъки. — Познавам ли го?

— Между другото, проектът се нарича „Светлина“. А човекът, отговарящ за него, е един инженер на име Скот Майндс. Умно момче, но не е подходящ за тази работа, Най-объркващото е, че откакто Свенсон вдигна тази врява, всичко около проекта „Светлина“ тръгна зле.

— Ако искаш, ще се заема с тази работа, чичо Хектор.

— Добре. Сигурен съм, че инцидентите и повредите са незначителни, но не искаме Свенсон да ни представя в лоша светлина. Разбери какви са намеренията му. И внимавай с този негов човек. Казва се Ъртейл и се слави като способен и опасен.

Оттук започна всичко. Само едно малко разследване за предотвратяване на политически усложнения. Нищо повече.

Лъки кацна на Северния полюс на Меркурий, без да очаква сериозни проблеми, а само два часа след това се озова срещу бластерната мълния.

Тук не става дума само за дребни политически интриги, мислеше си Лъки, докато бъхтеше по обратния път към купола с Майндс на рамената си.

Д-р Карл Гардома излезе от от малкото болнично помещение и мрачно погледна Лъки и Бигман. Той бършеше силните си ръце с парче пухкав пластосорб, което изхвърли в устройството за отпадъци. Неговото тъмно, почти мургаво лице изразяваше безпокойство. Тежките му вежди се свъсиха. Дори черната, ниско остригана, стърчаща коса подчертаваше неговия загрижен вид.

— Е, докторе? — попита Лъки.

— Поставих го под наркоза — отвърна д-р Гардома. — Като се събуди ще бъде добре. Не зная дали си спомня ясно какво се е случило.

— Имал ли е и друг път такива пристъпи?

— Откакто е дошъл на Меркурий — не, мистър Стар. Не зная какво е било по-рано, но през последните месеци е под голямо напрежение.

— Защо?

— Чувствувате се отговорен за инцидентите, които пречат на проекта „Светлина“.

— А има ли вина за тях?

— Разбира се, че не. Но нали виждате колко е чувствителен. Сигурен е, че всеки го обвинява. Проектът „Светлина“ е жизнено важен. Майндс отговаря за десет конструктори, всичките с пет до десет години по-възрастни от него, а също и за голямо количество машини и съоръжения.

— Защо ръководителят е така млад?

Докторът се усмихна мрачно, но въпреки това белите му зъби го правеха да изглежда приятен и дори обаятелен.

— Субетерната оптика, мистър Стар, е съвършено нов клон на науката — каза той. — Само млади хора, напуснали скоро студентската скамейка, знаят достатъчно за нея.

— Говорите сякаш вие самият знаете малко за тази наука.

— Само каквото ми е казвал Майндс. Пристигнахме на Меркурий с един и същ кораб. И знаете ли, той ме омагьоса, напълно ме спечели с това, което се надяваше да постигне със своя проект. Знаете ли нещо за него?

— Абсолютно нищо.

— Е, той включва хиперпространството, т.е. тази част от пространството, която е извън границите на познатия космос. Природните закони, валидни в обикновеното пространство, не важат за хиперпространството. Например в обикновеното пространство е невъзможно движението със скорост по-голяма от светлината, така че за да се достигне до най-близката звезда ще са необходими четири години. В хиперпространството е възможна всяка скорост… — Лекарят внезапно спря и се усмихна извинително. — Сигурен съм че всичко това ви е известно.

— Повечето хора знаят, предполагам, че откриването на полетите през хиперпространството е направило възможно пътуването до звездите — каза Лъки, — но какво общо има това с проекта „Светлина“?

— Във вакуума на обикновеното пространство светлината се движи по права линия — започна да обяснява д-р Гардома. — Само мощни гравитационни полета са в състояние да я отклонят. А в хиперпространството тя може да бъде отклонена лесно като памучна нишка. Тя може да бъде фокусирана, разсейвана и обръщана на сто и осемдесет градуса. Така гласи теорията на хипероптиката.

— А Скот Майндс предполагам е тук, за да изпробва тази теория.

— Точно така.

— Но защо тук? — попита Лъки. — Имах предвид защо на Меркурий?

— Защото в Слънчевата система няма друга планетна повърхност с концентрация на светлина в толкова голям район. Резултатите, които Майндс търси, могат да бъдат получени най-лесно тук. На Земята осъществяването на проекта би струвало сто пъти по-скъпо, а резултатите ще са сто пъти по-условни. Така ми каза Майндс.

— Но ето че възникнаха инциденти.

— Това не са инциденти — изсумтя д-р Гардома — и трябва да им се сложи край, мистър Гардома. Знаете ли какво би означавал успехът на проекта „Светлина“? — продължи завладян от въображението си той. — Земята няма да бъде повече роб на Слънцето. Космическите станции в орбита около нея биха могли да пресрещат слънчевата светлина, да я прекарват през хиперпространството и да я разпределят равномерно върху Земята. Ще изчезнат пустинната горещина в полярният студ. Сезоните ще могат да се подреждат по наше желание, а посредством контролиране на разпределението на слънчевата светлина ще можем да контролираме времето и да имаме, ако пожелаем, вечна светлина или нощ с произволна дължина. Земята би се превърнала в климатичен рай.

— Мисля, че за това е необходимо време.

— Много време. Но това е началото… Слушайте, може да бъркам, но не сте ли вие Дейвид Стар, който изясни въпроса с отравянията на Марс?

— Какво ви кара да мислите така? — попита Лъки. Гласът му прозвуча рязко, а веждите му леко се свиха.

— Нали съм лекар… — отвърна д-р Гардома. — Отначало изглеждате, че отравянията са болестна епидемия и аз силно се заинтересувах от тях. Носеха се слухове, че един млад член на Съвета е играл главна роля при разкриването на мистерията и бяха споменати имена.

— Да забравим това — каза Лъки, който както винаги недоволствуваше при всеки намек, че е станал добре известен. Първо Майндс, а сега и Гардома.

— Но ако вие сте същият Стар — настояваше Гардома, — надявам се, че сте тук, за да сложите край на тези така наречени инциденти.

Лъки изглежда не го чуваше.

— Кога ще мога да говоря с Майндс, доктор Гардома?

— Най-рано след дванадесет часа.

— А ще бъде ли с ума си?

— Сигурен съм в това.

— Наистина ли, Гардома? — намеси се един нов гърлен баритон. — Може би защото знаете, че нашето момче, Майндс винаги си е бил с ума.

При звука на този глас д-р Гардома се извърна и не направи усилие да скрие силно неприязненото си изражение.

— Какво правите тук, Ъртейл?

— Отварям си очите и ушите, макар да предполагам, че вие бихте предпочели да съм сляп и глух — каза новодошлият.

Лъки и Бигман го гледаха с любопитство. Той беше едър, но не висок мъж. Бе широкоплещест и с големи мускули, а брадясалото му лице имаше твърде неприятно самоуверено изражение.

— Не ме е грижа какво правите с вашите очи и уши, но ако нямате нищо против, не го правете в моя кабинет — отвърна д-р Гардома.

— Защо? — попита Ъртейл. — Вие сте лекар. Пациентите имат право да влизат. Може да съм пациент.

— От какво се оплаквате?

— Ами тези двамата. Те от какво се оплакват? Главно от недостиг на хормони, предполагам — при тези думи той хвърли ленив поглед на Бигман Джонс.

Настъпи напрегната пауза, в която Бигман смъртно пребледня и сякаш се изду. Той стана бавно от мястото си с широко отворени очи. Устните му се движеха сякаш изговаряха безмълвно думите „недостиг на хормони“ и като че ли се опитваше да се убеди, че не му се е счуло.

После, с бързината на атакуваща кобра петте фута и два инча опънати като струна мускули на Бигман се стрелнаха към широкоплещестата, подигравателна фигура пред него.

Лъки обаче беше по-бърз. Ръцете му внезапно се протегнаха надолу и уловиха Бигман за рамената.

— Спокойно, Бигман — каза той.

Дребният марсианец се съпротивляваше отчаяно.

— Чу го, Лъки, нали? Чу го.

— Не сега, Бигман.

Смехът на Ъртейл прозвуча като остра кашлица.

— Остави го, приятел. С показалеца си ще смачкам малкото момче на пода.

Бигман ревеше и се гърчеше в ръцете на Лъки.

— На ваше място не бих изрекъл нито дума повече, Ъртейл — каза Лъки. — В противен случай може да попаднете в беда, от която няма да е в състояние да ви избави дори вашият приятел сенаторът.

Докато говореше, кафявите му очи бяха станали студени като лед, а гласът твърд като стомана.

Погледът на Ъртейл срещна за момент очите на Лъки и се отклони встрани. Ъртейл промърмори нещо, което трябваше да означава, че се е пошегувал. Бигман малко се поуспокои и когато Лъки бавно охлаби хватката, марсианецът седна на мястото си все още треперещ от ярост.

— Вие познавате Ъртейл, нали, мистър Стар? — попита д-р Гардома, който бе наблюдавал напрегнато малката свада.

— Само по име. Той е Джонатан Ъртейл, странствуващият изследовател на сенатора Свенсон.

— Добре казано — промърмори лекарят.

— Аз също ви познавам, Дейвид Стар, Лъки Стар или както там се наричате — каза Ъртейл. — Вие сте странствуващото дете-чудо на Научния съвет. Отравянията на Марс, пиратите от астероидите, венерианската телепатия. Вярно ли ги изредих?

— Вярно — отвърна глухо Лъки.

— Кабинетът на сенатора не знае кой знае колко за Научния съвет — усмихна се триумфиращо Ъртейл, — както и за това, което става тук. Разбрах обаче за опита да бъдете убит и дойдох да ви видя.

— Защо?

— За да ви предупредя като приятел. Предполагам, че лекарят тук ви е обяснявал какво мило момче е Майндс и че неприятният инцидент бил само моментна реакция в резултат от непоносимото напрежение. Той и Майндс са големи дружки.

— Аз само казах… — започна д-р Гардома.

— Остави ме да довърша — прекъсна го Ъртейл. — И така, бих казал, че Скот Майндс е приблизително толкова безобиден, колкото двутонен астероид, застрашаващ да се блъсне в космически кораб. Той не е насочил бластера към вас в миг на умопомрачение. Знаел е какво прави. Опитал се е хладнокръвно да ви убие, Стар. И ако не внимавате, следващия път ще успее. Защото може да се обзаложите срещу ботушите на вашия дребен приятел-марсианец, че ще повтори опита си.