Голямото слънце на Меркурий

6. ПРИГОТОВЛЕНИЯ

— Сами ли възнамерявате да отидете? — попита рязко д-р Гардома.

— Защо не? — намеси се Ъртейл. — Лесно е да се перчиш. Разбира се, че ще отидат сами. Там няма никой и нищо, и те го знаят.

— Желаете ли да се присъедините към нас? — попита Бигман. — Ако оставите голямата си уста, ще можете да се поберете в скафандъра.

— А на вас няма да ви стигнат и два с вашата — изръмжа в отговор Ъртейл.

— Няма смисъл да отивате сами, ако… — започна отново д-р Гардома.

— Едно предварително проучване няма да навреди — каза Лъки. — Всъщност, може би Ъртейл е прав. Възможно е да няма никой там. Ще държим връзка с вас в купола и се надявам, че ще успеем да се справим с всеки срещнат сириусианец. С Бигман сме свикнали да се оправяме в трудни положения.

— Да не говорим за това, че ние с Лъки ги обичаме — добави Бигман и малкото му лице се разтегли в усмивка.

Лъки се усмихна и стана.

— Бихте ли ни извинили… — каза той.

Ъртейл стана веднага, обърна се и излезе. Лъки замислено го проследи с поглед.

После спря минаващия покрай него Хенли Кук с леко докосване по лакътя. Кук вдигна очи. Погледът му изразяваше загриженост.

— Какво има, сър? — попита той.

— Бихте ли дошли веднага в нашата стая? — попита тихо Лъки.

— До петнадесет минути ще бъда там. Това устройва ли ви?

— Напълно.

Кук закъсня съвсем малко. Той пристъпи тихо в стаята им със загрижено изражение на лицето, което изглежда го съпътствуваше постоянно. Наближаваше петдесетте. Имаше ъгловато лице и светлокестенява коса, която бе започнала леко да посивява.

— Забравих да ви кажа къде се намира нашата стая. Извинявайте — каза Лъки.

Кук изглеждаше изненадан.

— Аз знаех къде сте настанени.

— Е, добре. Благодаря ви, че се отзовахте на нашата молба.

— О! — каза Кук и след малка пауза бързо добави — Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен с нещо.

— Има един малък проблем с изолираните скафандри в тази стая — каза Лъки. — Тези, които са предназначени за използуване на Сгряваната от Слънцето страна.

— Топлоизолиращите скафандри ли? Не сме забравили филма с инструкцията, нали?

— Не, не. Аз го прожектирах. Става дума за съвсем друго нещо.

— Да няма повреда? — попита Кук.

— Има повреда — каза злорадо Бигман. — Вижте сам.

Той протегна ръце, за да покаже разрезите.

— Не разбирам… Това е невъзможно… Тук, в купола!

— Главното е да бъде подменен — каза Лъки.

— Но кой би го направил? Ще трябва да разберем.

— Няма смисъл да безпокоим доктор Пивърейл.

— Не, не — съгласи се веднага Кук, сякаш не бе и помислял за това.

— Ние ще установим подробностите, когато му дойде времето. Междувременно бих желал скафандърът да бъде сменен.

— Разбира се. Ще гледам да стане бързо. Нищо чудно, че сте искал да ме видите. Велики Космос… — Той стана мълчаливо и тръгна да си отива, но Лъки го спря.

— Почакайте, това е по-маловажно. Има други неща, които трябва да обсъдим. Между другото, преди да стигнем до тази дискусия… аз приех, че вие не сте съгласен с виждането на доктор Пивърейл за сириусианците.

— Предпочитам да не дискутирам това — намръщи се Кук.

— Наблюдавах ви, докато той говореше. Мисля, че не одобрявате казаното от него.

Кук седна отново, а кокалестите му пръсти се вплетоха здраво.

— Пивърейл е стар човек — каза той. — Години наред е имал вземане-даване със сириусианците. Вманиачил се е. Вижда ги дори под леглото си. Обвинява ги за всичко. Откакто се е върнал от Сириус, съвсем е озлобял поради трудностите, които са му създали.

— Какви трудности?

— А, сигурно не е било кой знае какво. Но те са го сложили под карантина. Настанили го в отделна сграда. Понякога били твърде вежливи, а друг път крайно груби. Предполагам, че по никакъв начин не е могло да му се угоди. Освен това го принудили да приеме позитронен робот, който да се грижи за личното му обслужване.

— И срещу това ли е възразявал?

— Той твърди, че са постъпили така, за да не се доближават до него самите те. Това исках да кажа. Приел е всичко като обида.

— Вие бяхте ли с него?

Кук поклати отрицателно глава.

— Сириус би приел само един човек, а той е най-старшият. Трябваше да отида аз. Той е твърде стар, наистина твърде стар.

Кук говореше дълбоко замислен.

— Между другото, всичко това е строго поверително — вдигна внезапно поглед той.

— Ще си остане между нас — увери го Лъки.

— А приятелят ви? — попита недоверчиво Кук. — Зная че е почтен, но понякога… ъ… малко се горещи.

— Хей — подвикна наежен Бигман. Лъки постави нежно ръка върху главата на дребния си приятел и поглади перчема му напред към челото.

— Той наистина е гореща глава — съгласи се Лъки, — както сам видяхте на банкетната маса. Не винаги успявам да го спра навреме. Понякога, когато е ядосан, използува езика и юмруците си, вместо главата. Това е нещо, което винаги трябва да имам предвид. Все пак, когато го помоля специално да мълчи, той го прави и това е достатъчно.

— Благодаря ви — каза Кук.

— Да се върнем към първоначалния ми въпрос — продължи Лъки. — Съгласен ли сте с доктор Пивърейл относно връзката на сириусианците с настоящия случай?

— Не. Откъде биха могли да знаят за проекта „Светлина“ и защо би ги интересувал? Не мисля, че ще изпратят кораби и хора и че ще рискуват да си имат неприятности в Слънчевата система, само за да прекъснат няколко кабела. Разбира се, доктор Пивърейл се чувствува засегнат от известно време…

— По каква причина?

— Е, Майндс и неговата група се настаниха в Купола, докато той беше на Сириус. Завари ги тук, като се върна. Знаеше, че все някога ще дойдат. Идването им е било запланувано от години. Въпреки това този факт беше удар за него.

— Опитвал ли се е да се отърве от Майндс?

— О, не. Нищо подобно. Дори беше приятелски настроен към него. Присъствието на Майндс го кара да чувствува, че някой ден ще бъде заменен и може би твърде скоро ще трябва да се пенсионира. А той предполагам избягва да мисли за този момент. Така за него беше удоволствие да инсинуира тази афера със сириусианците. Тя е негово творение, нали разбирате.

Лъки кимна.

— Кажете ми, бил ли сте някога на Серес? — попита той.

Кук се изненада от смяната на темата, но каза:

— Случвало ми се е. Защо?

— С доктор Пивърейл или сам?

— Обикновено с него. Той ходеше по-често от мен.

— Бяхте ли там по време на пиратското нападение през миналата година? — попита с усмивка Лъки.

— Не — отвърна с усмивка и Кук, — но старецът беше. Чували сме няколко пъти тази история. Много го беше ядосала. На практика той никога не боледува, но този път напълно излязъл от строя. Пропуснал всичко.

— Е, значи така са протекли нещата… А сега мисля, че ще е по-добре да преминем към най-важната работа. Не бих желал да безпокоя доктор Пивърейл. Както казвате, той е стар човек. Вие сте вторият по старшинство и сте доста по-млад… — усмихна се Лъки.

— Да, разбира се. С какво мога да ви бъда полезен?

— Става дума за мините. Предполагам, че някъде в купола се намират архиви, карти, диаграми, които да ни подскажат разположението на главните шахти и т.н. Очевидно не можем да бродим напосоки.

— Сигурен съм, че има — съгласи се Кух.

— А вие можете да ги вземете и евентуално да ги разгледате с нас, нали?

— Да, разбира се.

— Предполагам, че добре познавате мините, доктор Кук, и се надявам, че са в добро състояние. Искам да кажа, че няма опасност от срутване или нещо подобно, нали?

— О, не. Сигурен съм, че такава опасност е изключена. Куполът е построен точно над някоя от шахтите и ние трябваше да проверим състоянието им, когато започна изграждането на обсерваторията. Шахтите са добре укрепени и напълно безопасни, особено в условията на меркурианската гравитация.

— Защо мините са били закрити, щом са в такова добро състояние? — попита Бигман.

— С право ме питате — отвърна Кук и лека усмивка наруши меланхоличното изражение на лицето му. — Кое обяснение искате: истинското или интересното.

— И двете — отвърна Бигман.

Кук им предложи да запушат, но получи отказ. После запали една цигара, след като я почука разсеяно върху опакото на ръката си.

— Историята е следната — започна той. — Меркурий е с твърде висока плътност и имаше надежда, че е богат източник на тежки метали като олово, сребро, живак и платина. И така беше. Не както очаквахме, но достатъчно богат. За беда добиването им беше скъпо. Поддържането на мините тук и извозването на рудите за обработване до Земята или дори до Луната повишаваше твърде много цената им. Колкото до интересното обяснение, това е съвсем друга работа. Преди петдесет години, когато бе сложено началото на обсерваторията, мините бяха все още действуващи, въпреки закриването на някои от шахтите. Първите астрономи са слушали разказите на миньорите и ги предавали на новодошлите. Те са част от меркурианската легенда.

— Какво се казва в разказите? — попита Бигман.

— Изглежда, че в шахтите са умирали миньори.

— Марсиански пясъци! — извика сприхаво Бигмаи. — Те умират навсякъде. Да не мислите, че някой живее вечно?

— Тези миньори са умирали от замръзване.

— Така ли?

— Замръзването е било мистериозно, защото в онези дни шахтите са били добре отоплени и енергийните източници на скафандрите са действували. Разказите непрекъснато са били украсявани, така че накрая миньорите са искали да влизат само в главните шахти и то на групи, а страничните шахти са игнорирали напълно. Затова мините са били закрити.

— Ще донесете ли плановете на мините? — попита Лъки.

— Веднага. И ще подменя този топлоизолиращ скафандър.

Започнаха да се стягат като за важна експедиция. Донесоха и изпробваха един нов топлоизолиращ скафандър, но се отказаха от него. Всъщност им трябваше само обикновен скафандър, предназначен за Тъмната страна.

Разучиха донесените планове. Лъки и Кук екипираха възможния път за изследване, следвайки главните шахти.

Лъки остави Бигман да се погрижи за опаковането на допълнителните рациони с хомогенизирана храна и с вода (които можеха да поглъщат без да снемат скафандъра), да се увери, че акумулаторите са заредени и налягането в кислородните бутилки е нормално и да провери производителността на системата за изхвърляне на отпадъците и тази на овлажнителя.

Самият Лъки предприе кратко пътуване до техния кораб „Светкавичния Стар“. Пътуването извърши по повърхността, носейки една полева раница, чието съдържание запази в тайна от Бигман. Той се върна без нея, но с два малки извити предмета наподобяващи токи от дебел колан с матово стоманеносиво покритие и гладък като стъкло червен правоъгълник в средата.

— Какво е това? — попита Бигман.

— Микроергометър — отвърна Лъки. — Опитен образец. Знаеш ли, подобен е на ергометрите на патрулен кораб, само дето неговите са закрепени за пода.

— Какво могат да откриват тези уреди?

— Е, радиусът им на действие не е двеста хиляди мили подобно на един корабен ергометър, но могат да откриват източници на атомна енергия на разстояние от около десет мили. Виж, Бигман, от тук се пуска в действие. Разбра ли?

Лъки натисна с нокътя на палеца си малко отвърстие от едната страна на механизма. Един метален сектор влезе навътре, после излезе навън и червеното петно на повърхността му веднага засвети ярко. Лъки насочи ергометъра последователно в няколко посоки. В една от тях червеното петно засвети с енергията на нова звезда.

— Вероятно в тази посока се намира електроцентралата на купола. Можем да нагласим механизма да заличи резултата. Малък трик. — Той усърдно се зае с нагласяването на две малки лостчета, така вградени наравно с повърхността, че бяха почти невидими. Той се усмихваше докато работеше, а младото му лице сияеше от удоволствие. — Знаеш ли, Бигман, не се е случвало да посетя чичо Хектор и той да не ме натовари с последните изобретения на Съвета. Твърди, че при рисковете, които поемаме винаги с теб (ти знаеш маниера му на говорене), се нуждаем от тях. Макар понякога да мисля, че иска от нас просто да изпробваме тези уреди при полеви условия. Този все пак може би ще ни бъде от полза.

— Как, Лъки?

— По следния начин, Бигман. Ако в мините има сириусианди, те сигурно притежават малка атомна централа. Няма начин, защото ще се нуждаят от енергия за отопление, електролиза на водата и т.н. Този ергометър би я открил от достатъчно голямо разстояние. Служи и за още нещо…

Той млъкна и Бигман огорчен стисна устни, защото знаеше какво означава мълчанието. В главата на Лъки се въртяха мисли, за които по-късно щеше да заяви, че са били твърде неясни, за да ги изложи.

— За мен ли е единият от ергометрите? — попита Бигман.

— Позна — отвърна Лъки и го подхвърли към него. Бигман го улови във въздуха.

Когато излязоха от стаята, Хенли Кук вече ги чакаше. Той носеше скафандрите им.

— Мисля, че ще мога да ви заведа до най-близкия вход към шахтите — каза той.

— Благодаря — рече Лъки.

Периодът за сън в купола беше към своя край. Хората от Земята винаги установяват редуване на будуване и сън подобно на земното, дори когато липсват ден и нощ, от които да се ръководят. Лъки умишлено избра това време, тъй като не искаше да влезе в мините начело на шествие от любопитни. В това отношение д-р Пивърейл му оказа съдействие.

Коридорите на купола бяха пусти, а осветлението слабо. Около тях изглежда цареше гробна тишина, на фона на която отекваха само стъпките им.

Кук спря.

— Това е вход номер две — каза той.

— Добре — кимна Лъки. — Надявам се, че скоро ще се видим отново.

— Точно така.

Кук управляваше шлюза с присъщата му мрачна тържественост, докато Лъки и Бигман поставяха шлемовете си, притискайки ги силно по линията на съединяване. Лъки бе така свикнал с консервирания въздух, че пое първата глътка от него почти с удоволствие.

В шлюза влезе първо Лъки, а след него и Бигман. Стената се затвори зад тях.

— Готов ли си, Бигман? — попита Лъки.

— Ти позна, Лъки — чу думите му в шлема си той.

В мъждивата светлина на въздушния шлюз дребната фигура на Бигман приличаше на сянка.

После се отвори насрещната стена. Те усетиха излитането на въздуха във вакуума и излязоха през отвора.

Едно докосване на външното контролно табло и стената отново се затвори зад тях. Този път светлината изчезна напълно.

Те установиха, че се намират в абсолютния мрак на тихите и пусти мини на Меркурий.