Горещи следи

36.

Чудовището не се появи изпод леглото, идваше по неосветения коридор. Чу го да отключва вратата, която тя грижливо бе заключила. Изплашена от паника, наблюдаваше ужасяващата му аура, докато той пристъпваше тихо в стаята.

Току-що беше навършила четиринайсет. Беше в приемно семейство само от няколко месеца, но инстинктите й за оцеляване вече бяха остри като бръснач. Всяка вечер си лягаше да спи напълно облечена, защото усещаше, че рано или късно съпругът ще дойде в стаята й.

Не можеше да го види в тъмнината, но енергийното му поле гореше с мрачните пламъци на перверзната му похот. Застана до леглото й.

— Будна ли си, сладурче? — попита той напевно. — Дойдох да те целуна за лека нощ.

Тя не отговори. Не помръдна. Не мислеше, че може да помръдне. Може би, ако се престореше на заспала, чудовището щеше да си отиде.

Той седна на ръба на леглото и постави едната си ръка върху крака й. Тя потрепери и инстинктивно се отдръпна от него.

— Значи си будна — прошепна той. — Така си и мислех. Ти си секси млада дама. Вече си голяма. Сигурно вече си имала няколко гаджета, нали? — Той плъзна ръката си по бедрото й. — Но сигурно още не си имала истински мъж.

— Моля те, недей. — Гърлото й беше толкова пресъхнало, че думите едва излязоха от устата й.

— Ще те науча как да доставяш удоволствие на мъжете. Когато свършим с уроците, всеки мъж, когото пожелаеш, ще бъде твой.

— Не.

— Не се тревожи. С толкова привлекателни форми ти си родена за това.

Ръката му се пъхна под одеялото, мина през корема й и се отправи към гърдите. Тя видя болните пулсации в аурата му. Пребори се да седне в леглото.

— Не — каза тя.

Трябваше да прозвучи като писък, но страхът я давеше.

— Спри! — заповяда й той. — Спри веднага! Ти не решаваш. Тази вечер ще научиш това. Ще те направя жена. Повярвай ми, накрая ще ми бъдеш благодарна.

Тя искаше да побегне, но той я беше притиснал като в капан към таблата на леглото. Тя трепереше неудържимо. Бореше се, но той беше прекалено силен. Принуди я да легне отново на възглавницата и захвърли настрани чаршафа и одеялото.

— Легнала си си с дънки — засмя се той. — Нервничиш, а? Ще те успокоя, не се тревожи.

Той започна да разкопчава дънките й.

Тя опря дланите си в гърдите му. Докосна грубата му, покрита с косми кожа. Тя осъзна, че той е с мръсния потник, с който беше ходил през деня.

— Хайде, бори се — каза той. — Така ще ми бъде по-забавно.

Той дръпна дънките й.

— Не — повтори тя. Гласът й още беше задавен. Изпита ужасна безпомощност. Нямаше шанс да се измъкне от ръцете му. Той беше прекалено едър, прекалено силен и прекалено възбуден. Трескаво го буташе с ръце и опитваше да го спре с аурата си.

Сякаш предизвикан от заплахата, новият й, бързо развиващ се талант избухна много по-ярко от всякога. Тя усети засилването, пулсациите и блясъка на невидимата енергия. Не виждаше огненото було, което я обгръщаше — отдавна беше научила, че хората не могат да виждат собствената си аура — но винаги усещаше енергията. Ефектът беше незабавен и опустошителен за нападателя й.

Той рязко се дръпна, сякаш беше докоснал оголена жица. Писъкът от ярост и страх остана в гърлото му. След секунди върху нея се строполи тежкият труп на мъртвец.

Ръцете й горяха.

— Грейс!

Гласът на Лутър, спокоен и настойчив, я изтръгна от съня. Тя се събуди изплашена и разтреперана. Той я прегърна, за да я успокои с тялото си.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Той милваше гърба й. — Изкушавах се да те успокоя, но предния път, когато опитах да го направя, ти не бе доволна.

— Не. — Тя се поколеба. — Предпочитам да сънувам кошмарите си, отколкото да чувствам, че някой ме контролира.

— Разбрах.

Тя се сгуши до него. След известно време спря да трепери. Успокои се. Издиша бавно, седна на леглото и обви ръце около тялото си.

— Ако още не си разбрал, аз съм тежък случай, Лутър. Сигурен ли си, че искаш да си губиш времето с мен?

— Ако още не си разбрала, вече го правя. — Той взе бастуна си и заобиколи леглото. Доближи я, но без да я докосва. — И ти не си единствената, която е тежък случай. Е, пак ли сънува кошмар?

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив. Трябва ми.

Тя прецени, че той има право да знае.

— Казах ти, че съм отговорна за смъртта на Мартин Крокър — каза тя тихо. — Но той не беше първият.

Лутър мълчеше. Просто чакаше.

— Имаше още един мъж. Когато бях на четиринайсет.

— Докато си живяла в приемно семейство?

— Да. — Тя разтвори ръце и погледна дланите си. — Една вечер дойде в стаята ми. Каза, че ще ме направи жена. Аурата му ме ужаси. Инстинктивно се борих с таланта си, но тези умения бяха съвсем нови за мен. Не знаех какво мога да направя, на какво съм способна. Не можех да се контролирам.

— Пребори ли се с него?

— Беше се надвесил над мен, докосваше ме. Аз поставих ръце на гърдите му, за да го отблъсна.

— С ръцете си и с енергията на аурата си.

— Действах, водена от инстинкта за самосъхранение и обзелата ме паника. Мисля, че опитах да извикам, но гърлото ми занемя. Той неочаквано се стовари върху мен и умря. — Тя сви ръцете си в юмруци. — Чувствах се така, сякаш съм докоснала нагорещена пещ. Но по дланите ми нямаше следи. Болката бързо намаля. Най-лошото премина за четирийсет и осем часа. Но четири дни по-късно бях в една закусвалня да си купя парче пица. Продавачът изтърва пластмасовата чиния. Двамата се протегнахме да я вземем. Ръцете ни се докоснаха. Изгарящото усещане се появи. Не толкова силно, но ме заболя отново. Бях ужасена. Мислех, че съм белязана за цял живот.

Той хвана ръката й.

— Тогава ли си развила тази свръхчувствителност?

Тя погледна ръката му, която обгръщаше нейната, и отново се възхити на усещането, че може да го докосва и да бъде докосвана.

— Да.

— Какво направи след това?

Тя знаеше какво има предвид.

— След като чудовището се строполи в леглото ми, аз събрах вещите, които притежавах, взех парите от портфейла му и избягах.

— Естествено.

— Страхувах се от случилото се. — Тя се поколеба. — И тъй като наистина бях виновна, не смятах, че е разумно да остана и да обясня какво е станало. Заключението беше сърдечен удар, но фактът, че аз бях изчезнала заедно с парите, не изглеждаше добре. Знаех, че не мога да се върна. Не можех да отида отново в онази къща, въпреки че нямаше къде да отида.

— И така си се озовала на улицата.

— Да, казах ти, благодарение на таланта съм жива. Благодарение на него знаех на кого да се доверя и кого да избягвам. Може да се каже, че животът ме бе научил на много неща. Известно време спях в различни заслони. Миех чинии. Имах някои връзки. Накрая си изградих успешен малък бизнес, продавах… разни неща.

— Но не и себе си — искаше да се убеди Лутър.

— Не и себе си. Чувствах се толкова отчаяна, че дори и да го правех, това не беше работа за мен. Трудно ми беше да докосвам дори хората, които харесвах. Дори не си представях да правя секс с някого само заради парите. Не бих могла да издържа. — Тя се намръщи. — Сигурно бих обезумяла и бих започнала да убивам клиентите си, което нямаше да се отрази добре на бизнеса.

— Какво продаваше?

— Най-вече фалшиви документи по интернет. Майка ми имаше много силен талант за криптиране, беше компютърен гений. Преди да почине, тя ме научи на много неща за придвижването във вселената от информация. Бях много добра в установяването на контакт между продавачи и купувачи.

— И си вземала комисиона от сделките?

— Да. Всъщност беше доста доходоносен бизнес, но и малко рискован. Един ден реших да си намеря истинска работа, нещо различно от миенето на чинии и продаването на фалшиви документи.

— Защо?

Тя се сконфузи.

— Най-вече защото исках да видя какво е да бъдеш обикновен човек. Колко наивно. Не мисля, че хората като нас някога могат да се почувстват по този начин.

— Каква работа си намери?

— Дори и да не ми повярваш, отидох да работя в магазин за цветя. — Тя се усмихна на спомените си. — Много ми харесваше, въпреки че не се почувствах обикновено момиче. След известно време станах управител на магазина. Точно тогава ме откри Мартин. Дойде да купи дузина рози за една от любовниците си. Веднага долови, че имам много силен парапсихичен талант. Той беше стратег с висока степен и бързо разбра, че може да се възползва от мен. По онова време ръководеше едно малко казино и имаше проблеми. Предложи ми да работя в отдела му за сигурност.

— Какви проблеми имаше?

— Някаква група измамници бяха нарочили казиното му. И буквално го източваха. Шефът на Мартин подозираше, че той е отговорен за загубите.

Лутър стисна ръката й по-силно.

— Крокър за какво те нае?

— Да правя профили на играчите в казиното. Посочих му кои са членовете на групата измамници. Нещата бяха навързани. Накрая Мартин стана президент на компанията, чиято собственост беше казиното. Бизнесът му потръгна.

— Той те е използвал.

Тя кимна.

— Беше равностойно партньорство. В замяна Мартин се погрижи да получа добро заплащане и образование. Наподобяваше историята за Пигмалион. След като основа „Крокър Уърлд“, получих не само много добра заплата, а и акции от компанията.

Лутър подсвирна тихо.

— Дял от „Крокър Уърлд“! По някое време е струвал цяло състояние.

— Струваше. Когато за пръв път забелязах ефекта от лекарството върху аурата му, замислих се дали да не продам акциите си и да вложа парите в някоя офшорна сметка, но се страхувах, че Мартин ще разбере. Когато го видях променен, той стана крайно подозрителен към всички. Трябваше да внимавам. После научих за търговията с оръжия.

Лутър стисна ръката й.

— И негодникът се опита да те убие.

— След като тялото на Мартин беше открито, цената на акциите се срина и не се възстанови.

— И да бяха поскъпнали отново, за теб щеше да е без значение. Ти не би могла да продадеш своите акции. Властите щяха да забележат движението в банковата сметка на мъртвата икономка.

— Да. Всичко е приключило. Обществото „Аркейн“ плаща добре, а и животът в Еклипс Бей не е скъп. Справям се.

— Но е трябвало да се откажеш от империята, която сте изградили заедно с Крокър.

— Печалбата беше омърсена от сделките с оръжие, които Мартин уреди за „Нощните сенки“. Окървавени пари. — Тя потрепери. — Дори и да можех да продам акциите си, пак не бих го направила. За нищо на света. Гадеше ми се от мисълта, че за известно време съм била част от този мръсен бизнес.

Той я прегърна през рамото и я придърпа към себе си.

— Не всички биха го възприели по този начин — каза той. — Мнозина биха ти казали, че кръвта се измива много лесно.

— Обаче грешат.