Горещи следи

4.

Еклипс Бей, Орегон

Когато се върнеше от Мауи, щеше да си вземе куче.

След като взе това решение, Грейс Ренкуист се обърна с гръб към гардероба и постави грижливо нощницата си в куфара. В семплата бяла памучна одежда нямаше нищо секси. Беше с дълги ръкави и стигаше до петите й. Не беше я купила, за да съблазнява. Беше я избрала, защото е практична и удобна. Зимните нощи в Орегон бяха доста мразовити.

Нощницата бе неподходяща за Хаваите, както и всичко останало, което слагаше в куфара, особено резервният чифт тънки черни кожени ръкавици. Преди година тя бе изоставила предишния живот само с дрехите на гърба си. Дори нямаше бански костюм, такъв не й трябваше в Еклипс Бей. А не бе нужно да си купува нови дрехи заради краткото пътуване до Мауи. Обществото „Аркейн“ плащаше добре, но не толкова, колкото Грейс получаваше на предишната си работа. Сега имаше нова самоличност. Занимаваше се с генеалогични проучвания на хора с парапсихични способности. Трябваше да си налага някои финансови ограничения.

Работата беше интересна и я удовлетворяваше, но не успяваше да прогони надвисналата сянка на самотата. Трябваше да си взема куче още преди месеци. Тя знаеше защо досега беше устоявала на изкушението. През първата година Грейс Ренкуист се чувстваше толкова несигурна. Ами ако властите във Флорида я откриеха? Ами ако новата й самоличност не успееше да издържи на проверките от „Джоунс и Джоунс“? Желанието й бе да изчезне за нула време. Едно куче би усложнило всеки план за бягство. Тя знаеше, че не би могла да го изостави.

Но вече бяха минали малко повече от дванайсет месеца от смъртта на Мартин Крокър. Ако някой я търсеше, щеше да го е усетила досега. Инстинктът й за оцеляване беше неразривно свързан с особената разновидност на таланта й да чете аурите на хората. И двете й способности се бяха проявили, остри като бръснач, когато навърши четиринайсет. Още по-успокояващото беше, че тя бе преминала през проверките на „Джоунс и Джоунс“. Сега беше в безопасност, скрита в прашасалите архиви на забравеното от всички подразделение на Обществото, известно като Генеалогично бюро. Вярно, съдържанието на архивите в наши дни беше в компютърни файлове, а не по рафтове, но метафората си важеше.

Тя беше в безопасност. Можеше да си вземе куче. Мобилният й телефон иззвъня. Тя погледна кодирания номер и веднага отговори.

— Добро утро, господин Джоунс. — Официалността, с която говореше, беше един от многото начини, с които успяваше да държи хората на известна дистанция.

— Готов ли е багажът ти?

Никога не беше се срещала с този човек. Фалън Джоунс ръководеше „Джоунс и Джоунс“ сам от малкия си офис в едно запустяло крайбрежно градче в Северна Калифорния. Някои твърдяха, че е вманиачен параноик и отшелник. Други казваха, че живее и работи сам, защото никой не може да го изтърпи за повече от пет минути. Вярно беше, че по характер бе много сприхав. Но беше и гениален с таланта, който притежаваше.

Грейс беше търсила непринудено в генеалогичните архиви малко информация, след като шефът й — Харли Бийкман, й възложи проучвания, поискани от Джоунс. Очевидно тя бе единствената в бюрото, която проявяваше търпение и се примиряваше с безкрайните изисквания на известния с раздразнителния си характер шеф на „Джоунс и Джоунс“.

Не й беше нужно много време да открие, че Фалън Джоунс е пряк наследник на Кейлъб Джоунс, основателя на „Джоунс и Джоунс“. Това не беше тайна. Знаеше, че талантът на Фалън е много висока степен по скалата на Джоунс, може би дори надхвърляше горната й граница. От работата си Грейс беше научила, че членовете на фамилията Джоунс, мнозина, от които бяха легенди в Обществото, не парадираха със силата на талантите си, а се стараеха да създават впечатлението, че способностите им са по-слаби, отколкото бяха в действителност. Грейс разбираше защо го правят. Тя самата дискретно беше принизила таланта си до шокиращата седма степен.

Такъв бе и талантът на Фалън, не й убягваше, може би защото не бе измислен термин за онова, което някои хора наричаха теоретик на конспирациите.

Това, което го отличаваше от останалите, вманиачени по теории на конспирациите, беше, че тайнствените модели, които откриваше и вплиташе в сложни теории, не бяха продукт на трескавите му фантазии. Те бяха истински.

— Почти е готов — увери го тя. — След час тръгвам за Портланд. Преди да замина, трябва да се отбия в пощата, за да помоля госпожа Уагънър да запази писмата ми. После трябва да уведомя и хазяйката си, че ще отсъствам от града за два-три дни. Това е.

— На всички ли трябва да съобщиш за пътуването си? — недоволстваше Фалън.

— Повярвайте ми, ако не информирам хазяйката си и не предупредя в пощата, до двайсет и четири часа новината ще се разнесе. За кратко време шефът на полицията ще се появи пред дома ми, за да ме търси. Градът ни е съвсем малък.

— Добре, добре. Знам как става в малките градчета. И тук, в Скаргил Коув, е същото. Направи нужното и после тръгвай.

— Да, сър.

— Имаш резервация за хотела на летището за тази вечер. Информацията за фалшивите самоличности, които вие с Малоун ще използвате, ще ти донесе куриер на Обществото. Полетът за Хонолулу е утре сутрин. Малоун ще те чака на изхода на Междуостровния терминал на летището в Хонолулу. Оттам двамата ще хванете полета за Мауи.

— Как ще позная господин Малоун?

— Хм, да видим. Той има талант осма степен. С твоята чувствителност веднага ще го различиш. Малко вероятно е да има други хора с осма степен на летището в Хонолулу.

Лутър Малоун беше единственото нещо, което я тревожеше през цялото време. Тя имаше възможността да проучи родословното му дърво, но не се тревожеше, че е с талант осма степен. Със сигурност се подразбираше, че е над средното ниво, което не беше нещо необичайно, поне в Обществото. Смущаваше я това, че той беше работил в полицията като детектив в отдел „Убийства“. Процентът на разкритите от него случаи беше впечатляващо висок. Полицаите можеха да създадат проблеми. Но тя се беше справила с не един от тях през годините. Щеше да се справи и с още един.

— Добре, ще търся човек с осма степен сред множеството. Нещо друго?

— Има негова снимка на шофьорската му книжка, която куриерът ще ти донесе тази вечер — каза Фалън. — Нека помисля, какво има още… Ще е облечен с бежов панталон и тъмнокафява риза. Без цветя по нея. Казах му, че ти ще носиш ръкавици. Не се тревожи. Съмнявам се двамата да се разминете на летището.

Тя погледна ръкавиците в куфара и въздъхна. Като всички други, с които се срещаше напоследък, и Лутър Малоун щеше да я помисли за странна. Започваше да й писва да я мислят за такава.

— Добре — каза тя.

— Може би трябва да те предупредя, че Малоун няма желание да работи с партньор. Той ще иска да научи повече за теб. Сигурно ще те разпита. Той е бивше ченге. Няма да се сдържи.

„Няма проблем“, помисли си тя. Щом беше успяла да измами Мартин Крокър и да скрие тайната си от Фалън Джоунс, трябваше да се справи с един талант осма степен. Малоун не се интересуваше от смъртта на Крокър. Той нямаше причини да я подозира, само щеше да прояви професионално любопитство на бивш детектив.

— Сигурна съм, че ще се разберем — каза тя спокойно и уверено. Това й се удаваше. Беше го усвоила до съвършенство през дванайсетте години с Мартин.

— Поемаш първата си задача като оперативен агент на „Джоунс и Джоунс“ — продължи Фалън. — Ще трябва да вложиш малко актьорски умения в работата, но не искам да поемаш никакви рискове. Затова ще те придружава Малоун.

— За да рискува?

— Не, да се погрижи ти да не го правиш. Това е рутинна операция за наблюдение и идентификация, не е за залавяне. След като потвърдиш психичния профил на Юбанкс, работата ти приключва. Малоун ще те изведе от Мауи и ти ще се качиш на първия самолет за Орегон. Разбра ли?

— Да, господин Джоунс.

— Ще споделя с теб, но да си остане между нас. Малоун понякога е голям досадник, но е много добър в това, което върши. Ако те командва, което вероятно ще се случи, просто мълчи и прави каквото ти казва. Някакви въпроси?

— Не, сър.

— Много ми харесва, когато агентите ми ме наричат сър. Забравих да те информирам. Има още нещо, което ще ти помогне да познаеш Малоун.

— Да?

— Той ходи с бастун.

Новината беше изненадващо неприятна.

— Осигурили сте ми бодигард, който трудно се придвижва?

— Преди известно време стана неочакван инцидент. За нещастие лекарите казаха, че кракът му никога няма да се оправи. Ще трябва да ходи с бастун до края на живота си.

— Ясно. Господин Малоун ще носи ли оръжие?

— Не носи, откакто напусна полицията. Веднъж беше споделил, че оръжията го изнервят. Между нас казано, не стреляше никак точно.

Чудесно. Бяха й намерили бодигард, който не можеше да стреля и ходеше с бастун.

— Оставам с впечатлението, че тази мисия не е сред приоритетните за „Джоунс и Джоунс“ — отвърна тя.

— Така е. — Фалън въздъхна тежко. — Не ме разбирай погрешно. Ако Юбанкс е убил онази млада жена, искам да се погрижа да не остане на свобода. Всъщност това е рутинна задача. „Джоунс и Джоунс“ се занимава с десетки случаи всяка година. Клиентите идват при мен и аз ги насочвам към един или няколко от агентите ми. Работата им е да осигурят доказателства, които да издържат в съда.

— Но вие си имате други приоритети?

— Да, Грейс, така е. — Гласът на Фалън прозвуча някак странно.

Тя искаше да попита какви са тези приоритети, но го познаваше добре и си даваше сметка, че няма да отговори на подобен въпрос. Той можеше да бъде ужасно потаен. Вместо това тя каза:

— Разбирам, сър. Сигурен ли сте, че господин Малоун е подходящият човек за тази мисия? Струва ми се, че по-скоро трябва да обмисля пенсионирането си.

— Става дума за следното: той се намира в Оаху. Което е много близо. А и се нуждае от пари.

— На всичко отгоре е и разорен?

— Два развода за четири години могат да причинят неприятности на всекиго. Сега е барман в едно малко заведение, наречено „Тъмната дъга“.

— Разбирам. Е, предполагам, че трябва да приемате факта, че е съвсем близо.

— Точно така — съгласи се Фалън. — Виж, трябва да прекратим разговора. На другата линия се обажда новият Магистър на Обществото. Приятно изкарване в Мауи.

Грейс долови някакъв странен звук. Неочаквано връзката прекъсна и се чу шум.

Тя затвори телефона и няколко секунди остана замислена. Нима току-що беше чула Фалън Джоунс да се смее?

Невъзможно. Всички знаеха, че Фалън Джоунс няма чувство за хумор.

Тя прибра мобилния в дамската си чанта и отново се зае с багажа си. Последното нещо, което прибра в куфара, беше компютърът й. Човек никога не знае кога ще му се наложи да направи някое бързо проучване. Грейс затвори капака и дръпна ципа на малкия си куфар.

След една година укриване и лекуване на раните тя беше готова да се върне към живота. Възможността за вълнуващо приключение й беше предложена и тя веднага се възползва, с което изненада дори самата себе си. Време бе да започне да живее в настоящето.

Двайсет минути по-късно тя излезе от пощата и закрачи бързо към колата си. Един джип в камуфлажно зелено и кафяво навлезе в паркинга. Вратата му се отвори. Забързана стара жена слезе от колата. Косата й с цвят на стомана беше отчасти скрита от шапка с козирка. Старицата беше облечена с военен гащеризон и тежки черни боти. Очите й бяха скрити зад лъскави слънчеви очила. На колана с инструменти висяха най-различни неща, включително бинокъл, фенер и скъпа камера.

Това беше дневната униформа на Аризона Сноу. Нощем, когато тръгваше на безкрайните си обиколки из Еклипс Бей, тя се обличаше с черен панталон и добавяше очила за нощно виждане към оборудването си.

— Здравей, Грейс — извика Аризона. — Разбрах, че отиваш на малка ваканция.

Грейс се усмихна. Аризона Сноу беше местната ексцентричка. Беше около осемдесетгодишна и освен че артритът я мъчеше от време на време, нямаше признаци да започне по-спокоен ритъм на живот. Смяташе, че е неин дълг да охранява града от тайнствена конспирация, която според всички съществуваше само във фантазията й.

— Новините се разпространяват бързо — каза Грейс и спря на няколко крачки от старицата.

— Не всичко, което човек чува по тези места, е вярно — промълви мрачно Аризона. Тя извади бележник и химикалка от един от многобройните джобове на гащеризона си. Отвори бележника и щракна химикалката си.

— Отиваш на Хаваите, а?

— Точно така.

Аризона си записа нещо.

— Кога се връщаш?

— Ами не съм съвсем сигурна… Но няма да отсъствам дълго. Два дни, най-много три. Защо?

Аризона вдигна и поклати глава, удивена от този наивен въпрос.

— Трябва да знам докога ще отсъстваш, за да уведомя шефа на полицията, ако не се върнеш навреме.

Грейс се трогна. Аризона се интересуваше от нея още от пристигането й в града и с радост й беше дала под наем къщата. По правило жената се отнасяше към всеки новодошъл с изключително подозрение. Но с Грейс се държеше дружелюбно и с разбиране. Сякаш двете имаха някакви свои тайни.

Навярно бе близо до истината, помисли си Грейс. През последните няколко месеца беше открила, че дори Аризона да живееше в Еклипс Бей от няколко години, никой не помнеше кога се бе преместила тук и откъде бе дошла.

Носеха се най-различни слухове за нея, най-драматичният, от които беше, че е работила за тайна държавна разузнавателна агенция. Според теориите възрастната жена или се бе пенсионирала, или е била принудена да го направи, след като се е потопила в измисления си свят.

— Ще оставим датата на връщането ми неуточнена — каза Грейс внимателно.

— Добре. — Аризона затвори с резки движения бележника си и се огледа, за да се увери, че наоколо няма някой, който да подслушва.

Тя се успокои, че са сами, доближи се до нея, но без да нарушава дистанцията, която Грейс предпочиташе да поддържа между себе си и останалите. Аризона винаги се съобразяваше. Тя беше сред малцината, които интуитивно бяха доловили, че Грейс не обича да бъде докосвана. Кожените ръкавици й осигуряваха някаква защитеност, но със сигурност не можеха да я спасят от недосетливите. А докосването дори и за миг до някого, който й беше неприятен, беше истинско изпитание за нея.

— Значи от агенцията най-после са ти възложили задача — каза Аризона тихо. — Внимавай много, скъпа. Доколкото те познавам, ти си добра в анализите, но не си обучена за агент. Обзалагам се, че досега си работила само като секретарка. Дано да са ти осигурили някой здравеняк да те пази.

Ироничните нотки в гласа на Аризона накараха Грейс да се усмихне. Старата жена филтрираше всичко през изопачената си представа за света. Поради това тя бе единственият човек в Еклипс Бей, който беше отгатнал истината. Ако Аризона откриеше, че Обществото „Аркейн“ е тайна многовековна организация, посветена на изучаването на паранормалното, за нея нямаше да е проблем да я вмести в представата си за света.

— Не се тревожи за мен — успокои я Грейс. — Имам си партньор.

— Някой с достатъчно опит. — Аризона кимна доволна. — Отлично. Кажи му, че трябва да се грижи за теб.

— Добре. — Как ли пък не! Да каже на Лутър Малоун, че трябва да я закриля? Нямаше нужда от такава помощ. Тя се грижеше сама за себе си от деня, в който майка й беше починала.

— Ще наглеждам къщата ти, докато те няма — добави Аризона. — Ще се постарая някой да не опита да открадне информацията, която пазиш.

— Благодаря. Оценявам загрижеността ти.

— Пази се, за да не пострадаш — каза Аризона. Тя се сбогува и закрачи през паркинга към стъклените врати на пощата.

Грейс се качи в колата си. Продължи да мисли за хазяйката си, докато излезе от паркинга и пое към магистралата, която щеше да я отведе в Портланд.

Аризона беше с много силен парапсихичен талант, макар че не го разбираше. Способностите й бяха близки до тези на Фалън. Тя виждаше модели в хаоса. Но по някакъв начин беше загубила контрол над паранормалната страна на личността си. Навярно ако е била отгледана като член на Обществото „Аркейн“, нещата биха се развили по друг начин. Може би е щяла да се научи как да контролира таланта си.

Беше твърде късно за това. Аризона се беше отдала прекалено на своя странен свят. Сега талантът й я контролираше.

Грейс се запита дали Фалън Джоунс се тревожи понякога, че може някой ден да се окаже в капана на своя свят от заговори и конспирации и да не успее да намери пътя към реалния живот. Според нея той се опитваше да направи прекалено много. През последните месеци на няколко пъти беше долавяла изтощение в гласа му. Самостоятелното ръководене на западния офис на „Джоунс и Джоунс“ очевидно бе прекалено тежка задача. Трябваше му асистент.

Заваля. Огромни капки затрополиха по предното стъкло. Грейс включи чистачките и се зачуди дали на Хаваите понякога вали. Когато й омръзна да мисли за времето, се запита дали не си играе с огъня, като бе приела да изпълни това поръчение на „Джоунс и Джоунс“. Множество сценарии изникнаха във въображението й. Ами ако не успееше да се справи с мисията си? Ами ако Лутър Малоун разкриеше тайните й?

Не мисли за това, каза си наум тя. Какви неприятности може да ти причини човек, който се нуждае от бастун, за да ходи? Достатъчно се кри в Еклипс Бей.

Куриерът от Обществото „Аркейн“ — млад мъж, който изглеждаше развълнуван, че от легендарната агенция са му възложили задача, колкото и малка да беше, донесе пакета за Грейс в хотела на летището. Предаде й го във фоайето. Двамата се озоваха толкова близо един до друг, че жената долови пулсациите и силата му. „Ловец“, каза си тя. И без да напряга сетивата си, долови, че е многообещаващ екстрасенс.

— Как се казвате? — попита тя, като машинално се отдръпна назад, за да остави известно разстояние помежду им.

— Шон Джоунс, госпожо.

Разбира се, каза си тя. Родословното дърво на Джоунс беше пълно с ловци с най-различни таланти.

Тя му благодари и бързо се отправи към асансьора. Щом се върна в уединената си стая, отвори запечатания пакет. Изсипа съдържанието му на масата — фалшивата шофьорска книжка на Лутър Малоун се озова най-отгоре. Тя я взе и загледа снимката, завладяна от любопитство, което не можеше да си обясни.

Като повечето снимки за шофьорска книжка, и тази не го показваше в истинската му светлина. Може би светкавицата правеше чертите му толкова строги, но интуицията й подсказваше, че лицето му и на живо изглеждаше сурово. Тъмната му коса беше късо подстригана. Според данните очите му бяха кафяви, но там изглеждаха непроницаеми, наподобяващи очите на вълк единак.

Фотографията бе доста шокираща. Малоун изглеждаше студен като камък. Но поради някаква причина Грейс не можеше да откъсне поглед от образа му.

С неохота остави документа и посегна да вземе самолетния билет и резервацията за хотела.

След около минута — времето, което й трябваше да овладее треперещите си пръсти — тя набра вече познатия номер в Скаргил Коув.

— Не ми казахте, че с Малоун ще се представяме за госпожа и господин Карстеърс — с повишен тон каза тя въпреки решимостта си да запази спокойствие. — Ще бъдем в една стая.

— Запази спокойствие — каза Фалън необичайно кротко. — Запазих ви апартамент, не стая. Ти ще вземеш спалнята, тя има отделна баня. Кажи на Малоун да спи на разтегателния диван в дневната.

— Не знам дали ще мога да се справя с това, сър. Трябваше да ме предупредите.

— Знаех, че новината, че с Малоун ще се представяте за съпруг и съпруга, ще те изненада. — Фалън звучеше огорчен — като работодател, който бе принуден да се справя с капризни служители.

— И с основание.

— Няма от какво да се притесняваш. Малоун е професионалист. Той е твой бодигард и това е единственият начин да си върши работата.

Грейс едва преглътна. Фалън беше прав. Малоун беше професионалистът, а тя — аматьорът. Ако искаше да стане истински агент на „Джоунс и Джоунс“, трябваше да се държи като такъв.

— Господин Малоун съгласен ли е с този план? — попита тя предпазливо.

— Той няма да има нищо против.

— Чакайте малко, да не би да казвате, че Лутър Малоун не знае, че ще се представяме за съпруг и съпруга?

— Мислех ти да му съобщиш това.

— О, много благодаря, трогната съм.

За пръв път, откакто контактуваше с Фалън Джоунс, Грейс затвори телефона преди него.

Дълго време стоя неподвижна, втренчена в шофьорската книжка и резервацията за хотела.

Трябваше да се научи да живее в настоящето.