Гори, вещице, гори!

Десета главаБонето на медицинската сестра и „стълбата на вещицата“

— Тя знае как да се отърве от уликите! — засмя се Брейл, но в гласа му нямаше нищо весело.

Не му възразих. Същата мисъл се беше зародила у мен по отношение на Маккан, когато изчезна кукленската глава. Само че Маккан не можеше да бъде заподозрян за това, което се бе случило току-що. За да избегнем по-нататъшното безплодно обсъждане на въпроса, отидохме в клиничното отделение да видим Рикори.

Пред вратата стояха двама нови пазачи. Изопнаха се и ни поздравиха учтиво. Действието на успокоителното беше преминало и Рикори спеше. Дишаше без затруднения и спокойно, потънал в дълбок, оздравителен сън.

Стаята му беше тиха, разположена в задната част на сградата и под нея имаше вътрешна, затворена отвсякъде градина. Всъщност и двете ми къщи са старинни, построени в един по-мирен Ню Йорк; и по двете се катери дива пълзяща лоза — по фасадата и на гърба им. Дадох знак на сестрата да запази мълчание и нагласих лампата така, че да осветява Рикори съвсем слабо. На излизане предупредих и пазачите, че бързото възстановяване на шефа им зависи много от тишината.

Минаваше шест. Поканих Брейл да остане за вечеря и го помолих после да наобиколи пациентите ми в болницата и да ми се обади, ако сметне, че има защо. Исках да остана вкъщи и да изчакам събуждането на Рикори, в случай, че то настъпеше.

Почти бяхме привършили с вечерята, когато иззвъня телефонът. Брейл вдигна слушалката.

— Маккан — осведоми ме той и аз отидох при апарата.

— Здравей, Маккан. Доктор Лоуел е на телефона.

— Как е шефът?

— По-добре. Очаквам да се събуди всеки момент и да проговори — отвърнах аз и се заслушах внимателно за евентуалната реакция на тази новина.

— Това е страхотно, докторе! — не открих в тона му нищо друго, освен изключителна радост. — Чуйте, докторе, видях се с Моли и имам новини. Веднага щом си тръгнах от вас, се отбих при нея. Там беше и Гилмор, съпругът й, и това ме улесни. Казах, че съм дошъл да поканя Моли да се повози с колата. Тя се почувства поласкана и оставихме Гилмор с детето…

— Тя знае ли за смъртта на Питър? — прекъснах го аз.

— Тц. И аз не й казах. Сега вижте какво. Казах ви, че Хорти… Какво? Ами Хортенс Дарнли, момичето на Джим Уилсън. Да, Ама ще ме оставите ли да се доизкажа? Нали ви бях казал, че Хорти е луда по момиченцето на Моли? В началото на миналия месец Хорти пристигнала с една разкошна кукла и с превързана ръка. Била пострадала там, откъдето взела куклата. Жената, която я наранила, й я дала, така казала на Моли. Какво? Да. Дала й куклата, не й я продала. Докторе, вижте какво, не се ли изразявам ясно? Да, наранила си ръката там, където получила куклата. Така казала. И жената я превързала. Хорти обяснила на Моли, че жената й дала куклата, без да й поиска никакви пари, защото била много красива и защото й позирала. Да, позирала, та онази да направи статуя или нещо такова. Хорти много се възгордяла, защото тя самата се смятала за хубавица и според нея бабичката била голяма арабия. Да, арабия. Готина.

След седмица Том — това е Питърс, дошъл при Моли, докато Хорти била при нея, и видял куклата. Започнал да ревнува заради детето и я попитал откъде се е снабдила с куклата, Хорти му отговорила, че е от мадам Мандилип и му посочила къде се намира магазинът. Тогава Том казал, че след като това е женска кукла, значи й трябва кавалер, затова той щял да отиде да вземе оттам една мъжка кукла. И след седмица се върнал с една мъжка кукла, която много подхождала на тази на Хорти. Моли полюбопитствала дали е платил за нея толкова, колкото е струвала Хортината. Не му били казали, че Хортината била безплатна, нито за позирането. А Том някак си се смутил и отвърнал само, че не се бил разорил. И Моли тъкмо се канела да го измайтапи и да го попита дали майсторката на кукли го е сметнала за много хубав и дали й е позирал, но в този момент момиченцето съгледало новата кукла и така се зарадвало, че тя забравила да зададе въпроса си. Том не се отбил повече у тях до началото на този месец, а когато най-сетне се появил, главата му била превързана с бинт и Моли на шега го запитала дали не се е наранил там, откъдето е взел куклата. Той се изненадал и възкликнал: „Да, но как, по дяволите, разбра това?“ Да, да, точно така казал. Какво, не чух? Дали го е превързала Мандилип? Откъде, по дяволите, да знам! Може и да е. Моли нищо не ми каза, а и аз не я попитах. Вижте какво, докторе, Моли хич не е глупава. Трябваха ми два часа, за да изкопча това, което току-що ви разправих. Заговарях я ту за едно, ту за друго, въртях, суках, ей така, уж между другото, повеждах разговора в нужната посока. Страхувах се да задавам прекалено много въпроси. Какво? Да, няма нищо, докторе. Защо да ви се сърдя? Да, и на мен ми се стори малко странно. Но нали ви казах, боях се да не се изпусна, защото Моли е голяма хитруша.

Та значи, според мен, когато е бил при нея, Рикори е използвал същата тактика. Възхитил се е от куклите на детето и е попитал откъде са, колко струват и така нататък. Нали си спомняте, че ви разказах как стоях отвън в колата, докато той беше вътре. След като се прибра, той говори дълго с някого по телефона и накрая се юрна към оная вещица. Да, това е всичко. Разбрахте ли нещо от цялата тая бъркотия? Да? Добре тогава.

Той замълча, но явно не бе окачил телефонната слушалка на вилката, защото не чух сигнала „свободно“.

— Маккан, на телефона ли си още?

— Да, просто се бях замислил. — В гласа му се промъкна някаква тъга. — Наистина страшно ми се ще да съм с вас, когато шефът се събуди. Но засега най-добре да ида при момчетата и да проверя как върви наблюдението над ония две кокошки. Може би ще ви звънна, ако не е станало твърде късно. Дочуване.

Върнах се с бавни крачки при Брейл. Опитвах се да овладея разпокъсаните си мисли. Повторих съвсем точно пред него края на разговора си с Маккан. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и когато свърших, каза тихо:

— Хортенс Дарнли отива при Мандилип, получава от нея кукла и покана да й позира. Наранява се, превързват я. И умира. Питърс отива при Мандилип, получава кукла, превързват го! И умира като Хортенс. Вие виждате кукла, за която той очевидно е позирал. На Хариет се случват абсолютно същите неща. И тя умира като Хортенс и Питърс. Е, и сега какво?

Изведнъж се почувствах остарял и изтощен. Не е много приятно човек да види как собственият му свят, основаващ се на добре познатите причинно-следствени връзки, рухва неудържимо. Отвърнах уморено:

— Не знам.

Той се надигна и ме потупа по рамото.

— Легнете да поспите. Сестрата ще ви повика, ако Рикори се събуди. Ще разнищим до дъно тази история.

— Дори ако паднем там — казах аз и се усмихнах.

— Дори ако трябва да паднем — повтори той, но не се усмихна.

Брейл си отиде, а аз дълго седях и разсъждавах трескаво. После, твърдо решен да се отърва от мислите си, се помъчих да чета. Бях прекалено неспокоен и скоро се отказах. Моят кабинет, също като стаята на Рикори, има изглед към вътрешната градина. Приближих се до прозореца и разсеяно се загледах навън. Осезателно ме обхвана усещането, че стоя пред непозната врата, която трябва да отворя, защото това е жизненоважно. Обърнах гръб на прозореца и с изненада установих, че наближава десет часът. Намалих лампата и се изтегнах на удобната кушетка. Заспах почти моментално.

Събудих се стреснато, като че ли някой беше изкрещял в ухото ми. Седнах и се ослушах. Обгръщаше ме плътна тишина. И изведнъж осъзнах, че това е някаква гъста, непозната и гнетяща тишина. Тежка, мъртвешка тишина, която изпълваше кабинета ми и през която не можеше да проникне никакъв звук отвън. Скочих и запалих всички лампи. Тишината отстъпи, сякаш се изля от стаята като нещо осезаемо. Но бавно. Вече чувах нервното тиктакане на часовника — като че ли току-що от него бе свалено някакво покритие, което го бе заглушавало досега. Разтърсих нетърпеливо глава, отидох до прозореца и вдъхнах хладния нощен въздух. Наведох се, за да видя прозореца на Рикори и опрях дланта си на стъблото на лозницата. Усетих как то леко потреперваше, като че ли някой го раздрусваше — или като че ли някакво малко животно се изкачваше по него…

Затъмненият прозорец на стаята на Рикори се превърна в ярък светещ квадрат. Зад гърба ми се разнесе пронизителният звън на алармата в частната ми клиника, което означаваше, че трябва незабавно да ида там. Изхвърчах от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.

Влетях в коридора и видях, че пазачите не са пред вратата. Тя зееше широко отворена. Спрях се вцепенен и изумен на прага…

Единият пазач се беше свил при прозореца с автоматичен пистолет в ръка. Другият беше коленичил до нечие тяло на пода и се целеше в мен. Сестрата седеше до масата, с глава, клюмнала на гърдите — в безсъзнание или заспала. Леглото беше празно. Тялото на пода принадлежеше на Рикори!

Пазачът свали пистолета си. Аз клекнах до Рикори. Той лежеше по корем, изтеглен на един-два метра настрани от леглото. Преобърнах го. По лицето му беше плъзнал бледият отпечатък на смъртта, но сърцето му биеше.

— Помогнете ми да го сложим на леглото — наредих на единия пазач. — И затворете вратата.

Той мълчаливо се подчини. Другият попита с ъгълчето на устата си, без изобщо да изпуска от наблюдение прозореца:

— Шефът мъртъв ли е?

— Не съвсем — отговорих аз, после изругах, нещо, което рядко ми се случва. — Що за скапана охрана сте вие, по дяволите!

Мъжът, който беше затворил вратата, се изкикоти мрачно.

— Само да знаете още за колко работи има да питате, докторе!

Хвърлих поглед към сестрата. Тя продължаваше да седи в отпуснатата поза на изпаднала в безсъзнание или дълбок сън. Смъкнах пижамата на Рикори и огледах цялото му тяло. По него нямаше никакви следи. Поръчах да донесат адреналин, поставих му инжекция и се прехвърлих на сестрата. Разтресох я. Тя не се събуди. Повдигнах клепачите й. Зениците й бяха свити. Поднесох светлина към тях, но те не реагираха. Пулсът и дишането й бяха забавени, но в границите на нормалното. Оставих я така и се обърнах към пазачите.

— Какво се случи?

Те се спогледаха притеснено. Онзи при прозореца махна подканящо с ръка към другия, който започна да обяснява:

— Стояхме в коридора. И изведнъж къщата стана дяволски тиха. Казвам на Джак: „Сякаш й поставиха заглушител.“ И изведнъж чухме как нещо изтрополи тук вътре. Като че ли човешко тяло тупна на пода. Треснахме вратата и видяхме шефа проснат долу. А сестрата спи, както я заварихте и вие. Включихме алармената сигнализация и зачакахме някой да се появи. Това е всичко, нали, Джак?

— Ами да — отговори безизразно мъжът при прозореца. — Да, мисля, че това е всичко.

Изгледах го недоверчиво.

— Мислиш, така ли? Какво имаш предвид като казваш „мисля“?

Те отново се спогледаха.

— Бил, я по-добре изплюй камъчето — рече онзи при прозореца.

— По дяволите, той няма да повярва — поколеба се другият.

— Никой няма да повярва. Както и да е, кажи му истината.

— Когато се втурнахме вътре, видяхме нещо подобно на двойка биещи се котки ей там, при прозореца — почна Бил. — Шефът се търкаляше на пода. Извадихме пистолетите, но се поколебахме да стреляме, нали ни казахте, че не бива да вдигаме шум. И тогава чухме някакъв странен звук, който долетя отвън, като че ли някой засвири на флейта. Двете същества се пуснаха, прескочиха перваза и изчезнаха. Ние се хвърлихме към прозореца, ала не видяхме нищо повече.

— Но сте зърнали съществата на прозореца. На какво приличаха? — попитах аз.

— Джак, ти му кажи.

— На кукли!

По гърба ми премина ледена тръпка. Очаквах този отговор — и се боях от него. През прозореца! Спомних си как трепереше лозницата, когато се бях хванал за нея! Мъжът, който преди малко бе затворил вратата, ме погледна и зяпна от изненада.

— Боже Господи, Джак! — възкликна задавено той. — Повярва ни!

— Що за кукли бяха? — с усилие проговорих аз.

Бодигардът при прозореца ми отвърна по-уверено:

— Едната не можахме да разгледаме добре. Другата приличаше на една от вашите медицински сестри, но сякаш беше смалена до три педи!

Една от моите сестри… Уолтърс… Усетих как краката ми се подкосиха и се отпуснах на ръба на леглото на Рикори.

Нещо бяло на пода привлече вниманието ми. Загледах се тъпо в него, после се протегнах и го вдигнах.

Беше сестринско боне, малко копие на онези, които носят моите сестри. Направено така, че да пасва на главата на шестдесетсантиметрова кукла…

На същото място имаше и още нещо. Взех го.

Беше връв от коса, на възли… светлопепелява коса… с девет сложни възела, разположени на неравни разстояния…

Бил ме гледаше с нарастваща тревога.

— Да извикам ли някой от вашите хора, докторе?

— Опитай се да се свържеш с Маккан — посъветвах го аз и се обърнах към втория телохранител: — Затвори прозорците, пусни резетата и дръпни пердетата. После заключи вратата.

Бил започна да върти телефона. Набутах бонето и връвта с възлите в джоба си и отидох при сестрата. Тя бързо се възстановяваше и след една-две минути се освести напълно. Отначало мътният й поглед блуждаеше напосоки, после обгърна осветената стая и двамата мъже, озадачението й прерасна в паника и тя скочи.

— Не ви видях да влизате! Дали съм заспала… какво стана? — Тя посегна уплашено към гърлото си.

— Искрено се надявам вие да ни кажете — изрекох меко аз.

Тя се втренчи в мен с неразбиращ поглед, после заекна смутено:

— Просто не знам… Беше съвсем тихо… Стори ми се, че нещо шава зад прозореца… след това се разля странна светлина… и после видях вас, надвесен над мен.

— Можете ли да си спомните какво имаше на прозореца? Дори най-дребната подробност, която сте забелязали, би могла да ни бъде от полза. Моля ви, опитайте се.

— Появи се нещо бяло — колебливо отговори тя. — То ме наблюдаваше… и тогава се разнесе някакъв особен аромат на цветя… Всъщност, това е всичко.

Бил затвори телефона.

— Работата се урежда, докторе. Вече търсят Маккан. А сега какво?

— Госпожице Батлър — обърнах се аз към сестрата, — ще ви освободя от дежурство за остатъка от нощта. Вървете да спите. И да знаете, че обезателно искам да се наспите. Предписвам ви… — и назовах лекарството.

— Ама нали не ми се сърдите? Нали не мислите, че съм проявила нехайство…

— Нито едното, нито другото — усмихнах й се аз и я потупах по рамото. — Просто е настъпил неочакван обрат в състоянието на пациента. И стига вече с въпросите. — Съпроводих я до вратата. — Направете точно както ви казах.

Затворих вратата и заключих след нея.

Седнах до Рикори. „Шокът, който е претърпял, независимо от какво естество е бил той, или ще го излекува, или ще го погуби“ — помислих навъсено. Докато го наблюдавах, по тялото му премина тремор7. Едната му ръка бавно се вдигна със свит юмрук. Устните му се раздвижиха. Заговори на италиански и при това толкова бързо, че не успях да разбера нито дума. Сетне ръката му падна. Станах от леглото. Парализата беше изчезнала. Той можеше да се движи и да говори. Но дали щеше да може да го прави, когато съзнанието му се възстановеше? Това щеше да се изясни през следващите няколко часа. Засега нямаше как да му помогна повече.

— Слушайте ме и попивайте всяка дума — обърнах се аз към двамата пазачи. — Независимо колко странни ще ви се видят указанията ми, вие сте длъжни да ги изпълните до най-малката подробност. От това зависи животът на Рикори. Нека единият от вас да седне тук отзад, до масата, а другият — до Рикори, при главата му, между него и мен. Ако аз заспя, а той дойде в съзнание, непременно ме събудете. Ако забележите някаква промяна в състоянието му — също ме събудете веднага. Ясно ли е?

— Окей — отвърнаха в един глас и двамата.

— Много добре. Сега най-важното. Трябва да ме наблюдавате с повишено внимание. Този който седи до мен, не бива да ме изпуска от очи. Ако тръгна към шефа ви при едно от следните три положения — да прислушам сърцето и дишането му, да повдигна клепачите му и да премеря температурата му — оставете ме да го направя. Имам предвид, ако продължава да е все в това състояние, в което е сега. Но ако след като се пробудя, се опитам да извърша нещо различно от изброените три действия — спрете ме. Ако се съпротивлявам, обездвижете ме — вържете ме и ми запушете устата… не, не ми запушвайте устата, а слушайте и запомняйте това, което ще изрека. После се обадете по телефона на доктор Брейл — ето номера му. — Написах го и им го дадох. — И гледайте да не ме повредите повече, отколкото е необходимо — допълних накрая аз и се засмях.

Те се спогледаха смаяно.

— Ами щом казваше, докторе… — започна несмело Бил.

— Това не е молба, а заповед. Не се колебайте да я изпълните. И да проявите грубост към мен, няма да ви обвиня после за нея.

— Бил, докторът знае какво говори — обади се Джак.

— Тогава окей — съгласи се Бил.

Загасих всички лампи освен тази на сестринската маса. Изтегнах се на стола и нагласих лампата така, че лицето ми да е добре осветено. Малкото бяло сестринско боне, което бях намерил на пода, ме бе притеснило не на шега. Извадих го от джоба си и го прибрах в едно чекмедже. Джак зае позиция до главата на Рикори. Бил дръпна един стол и седна срещу мен. Аз бръкнах в джоба си, стиснах връвта с възлите, затворих очи, освободих съзнанието си от всякакви мисли и се отпуснах. Бях решил поне временно да се откажа от концепцията, че заобикалящият ме свят се гради на здравия разум и да дам пълна възможност на мадам Мандилип да действа.

Дочух как далечен стенен часовник удари един часа. И заспах.

Някъде бушуваше силен вятър. Вихърът се стовари върху мен. Грабна ме и ме понесе. Чувствах, че нямам тяло или каквато и да било друга конкретна физическа форма. Но пак си бях аз. Безформено създание, носещо се с ураганния вятър. Той ме отнесе безкрайно далеч. Бях без тяло и съзнавах, че съм неосезаем, но въпреки това ме изпълваше неземна жизнена енергия. Носех се във вихъра с нечовешко ликуване, додето не ме запрати в някакво необозримо пространство…

Изглежда се събудих, но пулсирането на странната жизненост продължаваше да напира в мен. А! Ето това, което трябва да унищожа… там на леглото… трябва да го убия, за да не спре този порив на могъщество и ликуване вътре в мен… трябва да убия, за да ме понесе отново мощният вятър и да ме изпълни с виталната си сила… само че внимателно… внимателно… ето — ето, точно в гърлото под ухото, където пулсира вената… точно там трябва да го пронижа… и след това отново се понасям с вятъра… какво ме задържа?… точно така, осторожно… „Ще му премеря температурата“… А сега — бърз скок и го забивам в гърлото, където пулсира вената… „Не с това, недей!“… Кой се обади?… Нещо ме задържа и не ме пуска… ярост, изчерпваща и безмилостна… тъмнината и мощният вятър отлитат надалече…

Чух някой да казва:

— Плесни го още веднъж, Бил, но не толкова силно. Той вече идва на себе си.

Усетих как шамарът опари лицето ми. Трепкащата мъгла пред очите ми се разсея. Стоях по средата между сестринската маса и леглото на Рикори. Джак държеше ръцете ми до бедрата. Дланта на Бил още беше вдигната. Моята десница здраво стискаше някакъв предмет. Погледнах надолу. Беше голям скалпел с острие като бръснач!

Изтървах го и изрекох тихо:

— Всичко е наред, можеш да ме пуснеш.

Бил не реагира. Другарят му не отпусна хватката си. Завъртях глава и видях, че лицата им са бели като корабни платна.

— Случи се точно това, което очаквах — казах аз. — Ето защо ви дадох тези инструкции. Но вече всичко свърши. Ако искате, можете да ме държите на мушка с пистолетите си.

Джак освободи ръцете ми. Аз шеговито пипнах бузата си и казах беззлобно:

— Сигурно здравата си ме цапардосал, Бил.

— Само не се гледайте в огледалото, докторе — отвърна той. — Няма да се познаете.

Кимнах, тъй като вече бях осъзнал напълно демоничната сила на одевешната си ярост, и попитах:

— Как постъпих, Бил?

— Събудихте се и се втренчихте в шефа, в продължение на цяла минута. После извадихте нещо от онова чекмедже и станахте. Казахте, че ще му премерите температурата. Вече бяхте изминали половината разстояние до него, когато осъзнахме какво държите. Креснах: „Не с това, недей!“ Джак ви сграбчи и тогава вие… се разбесняхте. Наложи се да ви халосам. Ами… това е.

Кимнах отново. Извадих от джоба си връвта с възлите, изплетена от белезникава женска коса. Провесих я над една чиния и драснах клечка кибрит. Тя започна да пламти и да се гърчи като змия. Сложните възли сами се развързваха, щом огнените езици ги докоснеха. Пуснах и последния сантиметър от нея в чинията и го съзерцавах, докато не се превърна на пепел.

— Мисля, че тази вечер няма да имаме повече неприятности — казах аз. — Но вие все пак бъдете също така бдителни, както и досега.

Отпуснах се на стола и притворих очи…

Е, да, Брейл не ми показа душа, но… аз повярвах в мадам Мандилип.