Гори, вещице, гори!

ТРЕТИ НОЕМВРИ. Днес ми се случи нещо необичайно. Отбих се в Батъри Парк, за да видя новите риби в аквариума. След това се оказа, че разполагам с час-два свободно време и се залутах из забутаните улички наоколо, в търсене на подарък за Даяна. Натъкнах се на едно странно магазинче. Чудато и старомодно, но на витрината му имаше най-красивите кукли, който някога съм виждала. Стоях и зяпах в тях, надзъртайки през витрината на магазина. Вътре имаше някакво момиче, което бе застанало с гръб към мен. Внезапно то се обърна и ме изгледа. Видът му ме смути. Лицето й беше съвсем безцветно, а очите й — широко отворени, и гледаха някак си уплашено. Имаше буйна пепеляворуса коса, вързана на кок. Много странно момиче! Гледа ме втренчено цяла минута, както и аз — нея. После тя взе да клати яростно глава и да ми прави знаци с ръце — показваше ми да си вървя. Бях толкова удивена, че просто не можех да повярвам на очите си. Канех се да вляза и да я попитам какво, за Бога, й става, но погледнах часовника си и разбрах, че е време да се върна в болницата. Отново надникнах в магазина и видях как във вътрешността му бавно започна да се открехва една врата. Момичето направи още един последен и като че ли почти отчаян жест. В него имаше нещо, от което ми се прииска да побягна, но се овладях и продължих по пътя си. Чудех се на станалото през целия ден. Освен че изпитвах любопитство, чувствах се и малко ядосана. Куклите и облеклата им бяха красиви. Какво ми имаше на мен като клиент? Възнамерявам да разбера това.

ПЕТИ НОЕМВРИ. Днес следобед ходих отново до магазинчето с куклите. Мистерията се задълбочава. Само че не мисля, че е кой знае каква мистерия. Струва ми се, че бедното момиче е откачено. Този път не спрях пред витрината, а влязох направо вътре. Момичето с бялото като тебешир лице беше зад щанда в дъното. Когато ме видя, уплахата в погледа й нарасна и тя дори се разтрепери. Приближих се към нея, а тя прошепна: „О, защо дойдохте пак? Казах ви да си вървите!“ Аз се засмях, не се сдържах и й рекох: „Вие сте странна продавачка. Нима не искате хората да купуват стоката ви?“ Тя отговори тихо и много бързо: „Вече е твърде късно! Сега не можете да се измъкнете! Умолявам ви да не докосвате нищо! Нищо, което тя ви дава. Не пипайте нищо, което ви показва.“ — И в същия момент продължи със съвсем делничен тон: — „Какво ще желаете? Разполагаме с всякакви принадлежности за кукли.“ Смяната на тона й бе толкова внезапна, че чак ме стресна. Тогава забелязах, че в дъното на магазина се беше отворила една врата, същата, която бях видяла предишния път, а на прага й беше изникнала някаква бабуля.

Не помня колко дълго време я гледах с широко отворена уста. Външният й вид бе прекалено нестандартен. Висока почти сто и осемдесет сантиметра, едра, с огромни гърди. Но не беше дебела. Яка. Имаше издължено лице и кафява кожа. Мустаката, с гъста, рошава, сребристосива коса. А очите й бяха направо огромни! Именно те ме омагьосаха. Черни и пълни с жизненост! Тя, изглежда, притежаваше огромна виталност. Или може би този извод се налагаше от контраста с бледото момиче, от което животът сякаш беше изцеден… Не, убедена съм, че жената беше изключително жизнена. Докато ме гледаше, изпитах странно приятна тръпка и си помислих тъпо: „Защо са ти толкова големи очите, бабичко?“ — „За да те виждам по-добре, дете мое!“ „А защо са ти толкова големи зъбите, бабке?“ — „За да те схрускам по-лесно, внучето ми!“ (Не бих казал, че сестра Уолтърс е писала пълни глупости.) Жената наистина имаше грамадни зъби, здрави, макар и жълти. Казах й ни в клин, ни в ръкав: „Приятно ми е.“ Тя се усмихна и ме докосна. Усетих нова приятна тръпка. Имаше красиви ръце, никога не бях виждала такива. Колкото красиви, толкова необичайни и тайнствени. Дълги, със заострени пръсти и много бели. Досущ като женските ръце, които Ел Греко или Ботичели са рисували по картините си. Предполагам, че това предизвика шока, който изживях. Ръцете й сякаш нямаха нищо общо с внушителното й тяло. Също и очите й. Ръцете и очите й бяха нещо отделно. Да, така си беше.

Тя се усмихна и рече: „Ти обожаваш красивите вещи.“ Гласът й беше като ръцете и очите. Дълбок, наситен, звучен контраалт. Усетих как ме прониза като акорд от орган. Кимнах. „Тогава трябва да ги видиш, мила — каза тя. — Ела.“ Не обърна никакво внимание на момичето. Насочи се към вратата и аз я последвах. Когато прекрачих прага, хвърлих поглед назад към момичето. То изглеждаше по-уплашено от всякога и аз ясно видях как устните му изрекоха беззвучно: „Помни.“

Стаята, в която ме въведе жената, беше… ох, не мога да я опиша. Беше като очите, ръцете и гласа й. Щом се озовах в нея, загубих усещането, че съм в Ню Йорк. Или в Америка. Или където и да е на Земята. Имах чувството, че единственото реално място, което съществуваше, беше тази стая. Изплаших се. Стаята беше по-голяма, отколкото би си помислил човек, че би могла да бъде, гледайки къщата отвън. Може би светлината пораждаше тази илюзия. Мека, топла, сумрачна светлина. Всичко беше изкусно облицовано с ламперия, а таванът бе покрит с фина стара дърворезба. Само едната стена беше гола. Имаше и камина, в която гореше огън. Беше твърде топло, но топлината някак си не беше потискаща. Носеше се слаб благоуханен аромат, вероятно от горящото дърво. Мебелите също бяха старинни и много изискани, но доста чудати. На места висяха гоблени с архаични мотиви. Странно, но сега ми е трудно да се сетя какво още съдържаше тази стая, може би защото бях потресена от необикновената й красота. Сещам се обаче, че имаше една огромна маса, която възприех като „графска“. Впечатли ме и кръглото огледало, макар че кой знае защо ми е неприятно да си спомням за него.

Без да искам, започнах да разказвам на жената за себе си и за Даяна, и за това, че тя обожава красивите играчки. Жената ме изслуша търпеливо и после произнесе с дълбок, меден глас: „Тя ще получи нещо прекрасно, скъпа.“ Отиде при шкафа и се върна с най-красивата кукла на света. Малка кукла-бебе, одухотворена и изящна. Дъхът ми секна, когато си помислих колко би я харесала Ди. „Тази би ли й допаднала?“ — попита жената. Аз отговорих: „Но аз никога няма да мога да купя такова съкровище! Аз съм бедна.“ А тя се разсмя и каза: „Но аз не съм бедна. Тази кукла ще бъде твоя, след като приключа с облеклото й.“ Не можах да се сдържа и попитах нетактично: „Сигурно сте много богата, щом притежавате всички тези прекрасни предмети. Защо ви е тогава този малък магазин за кукли?“ А тя пак се разсмя и възкликна: „Ами просто за да мога да се срещам с хубави хора като теб, мила моя.“

И тогава започна странната случка с огледалото. Беше кръгло и аз все гледах в него, защото ми се струваше, че е като половинка от огромна капка бистра вода. Рамката му беше от кафяво дърво с изящна резба и от време на време тя се отразяваше в огледалото, като че ли танцуваше в него, също като растенията край брега на някое езерце в гората, когато ветрецът ги раздвижи. През цялото време ми се искаше да се видя и изведнъж желанието ми стана неудържимо. Отидох пред огледалото. Стаята се отразяваше изцяло в него, сякаш надничах през прозореца на друга такава стая. И тогава образът се разлюля и отразената стая се потопи в мъгла, макар че моето отражение остана кристално ясно. И ето че видях как започнах да се смалявам все повече и повече, докато не станах колкото кукла. Наведох напред лицето си и миниатюрното лице отсреща се приближи към мен. Поклатих глава и се усмихнах — и то направи същото. Беше моето отражение — но толкова дребно! И изведнъж се уплаших и стиснах очи. Когато се взрях отново в огледалото, всичко си беше на мястото, както преди.

Погледнах часовника си и с ужас установих колко дълго се бях застояла. Надигнах се да си вървя, паниката в сърцето ми още не беше отшумяла. „Заповядай утре пак, мила моя — каза ми тя. — Ще ти приготвя куклата.“ Благодарих й и я уверих, че ще дойда. Тя ме придружи до вратата на магазина. Когато минах покрай момичето, то не ме погледна.

Жената се казва мадам Мандилип. Няма да отида при нея нито утре, нито когато и да било. Тя ме очарова, но същевременно ме плаши. Не ми хареса чувството, което изпитах пред кръглото огледало. Защо, когато видях в него отражението на цялата стая, не забелязах там и нейното отражение? Нямаше го! И макар че стаята беше осветена, не си спомням да съм видяла в нея прозорци или лампи. А и това момиче! И все пак — Ди толкова би се зарадвала на куклата!

СЕДМИ НОЕМВРИ. Удивително е, че с такова усилие удържам на решението си да не посещавам повече мадам Мандилип. Толкова съм неспокойна! Снощи сънувах ужасяващ сън. Отново бях в онази стая. Виждах я отчетливо. И изведнъж осъзнах, че я гледам, отвън. И че се намирам вътре в огледалото. Знаех, че съм малка. Като кукла. Уплаших се, заудрях по огледалото и запърхах като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото на прозорец. И тогава към мен се протегнаха две красиви и дълги бели ръце. Те отвориха огледалото и ме сграбчиха, а аз се борех, за да се отскубна. Събудих се и сърцето ми биеше така силно, че направо щях да се задуша. Ди каза, че съм викала: „Не! Не! Не искам! Не, не искам!“ Тя хвърлила възглавницата си по мен и това ме събудило.

Днес си тръгнах от болницата в четири часа с намерението веднага да се прибера вкъщи. Бях потънала дълбоко в мислите си и когато се опомних, установих, че съм се озовала в станцията на метрото и се качвам на влака за Боулинг Грийн. А той щеше да ме откара в Батъри. Предполагам, че от разсеяност съм се запътила машинално към магазина на мадам Мандилип. Това така ме стресна, че почти изтичах от станцията и хукнах по улицата. Май че в последно време се държа много необмислено. Винаги съм се гордяла със здравия си разум. Трябва да се консултирам с доктор Брейл, за да разбера дали не развивам някаква невроза. От друга страна, не съществува сериозна причина, поради която да не ходя при Мадам Мандилип. Тя наистина е много интересна жена и при това ми подсказа, че ме харесва. Толкова любезно ми предложи онази разкошна кукла. Сигурно ще ме сметне за неблагодарна и проста. А куклата непременно би се понравила на Ди. Когато си спомня как се уплаших от огледалото, ми се струва, че почвам да се вдетинявам като Алиса в Страната на чудесата — или по-скоро в Огледалния свят. Огледалата, както и другите отразяващи повърхности, понякога изкривяват действителността и ти показват какво ли не. Вероятно топлината и благоуханието също са допринесли за халюцинациите ми. Не съм съвсем сигурна дали отражението на мадам Мандилип отсъстваше. Нали бях прекалено заета със собственото си отражение. Абсурдно е да бягаш и да се криеш като дете от разни магьосници. А аз правя точно това. Ех, само да не беше онова момиче — ама тя наистина е психарка! Искам да отида и просто не знам защо се колебая.

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Е, радвам се, че я посетих и се отървах от натрапчивите си мисли. Мадам Мандилип е великолепна. Разбира се, в нея има някои странности, но то е, защо то тя е толкова различна от всички останали! Когато попаднеш в нейната стая, животът ти изглежда съвсем друг. А когато я напускаш, все едно че излизаш от някакъв омагьосан замък и се връщаш в най-прозаичния от световете. Вчера, когато реших да отида при нея направо от болницата, сякаш камък падна от сърцето ми. Отдавна не съм била толкова весела и щастлива. Когато влязох в магазина, бледоликото момиче — името й е Лашна — се загледа в мен така, като че ли се канеше да се разплаче, и каза с много особен, приглушен глас: „Помни, че се опитах да те спася!“

Така ме досмеша, че едва не припаднах от кискане. Тогава мадам Мандилип отвори вратата и още щом надникнах в очите й и чух гласа й, разбрах защо ми е толкова леко на душата — чувствах се като завърнала се в родния дом след най-страшния пристъп на носталгия по него. Разкошната стая ме посрещна приветливо. Струваше ми се, че тя е живо същество също като мадам Мандилип. Че е част от нея — или по-скоро тази част от нея, която включва очите, ръцете и гласа й. Тя не ме попита защо не съм идвала толкова време. Донесе куклата, която беше още по-красива, но не бе довършена напълно. Седнахме и се разприказвахме, и тогава тя ми каза: „Бих искала да направя кукла от теб, моя мила.“ Това бяха точните й думи. Сепнах се, защото си спомних съня си и се видях как пърхам вътре в огледалото и се опитвам да се измъкна от него. Помислих си, че това е просто неин специфичен маниер на изразяване и фактически тя иска да каже, че ще изработи кукла, която да прилича на мен. Затова се засмях и отвърнах: „Разбира се, че можете да направите кукла от мен, мадам Мандилип. Тя навярно ще изглежда дори по-добре и от мен самата.“

Мадам Мандилип се засмя, очите й още повече се уголемиха и заискриха. Интересно, каква ли бе по националност… Донесе восък и започна да моделира ръката ми. Дългите й пръсти работеха ловко и артистично, като че ли всеки от тях беше отделно живо същество, даже самостоятелен скулптор. Следях действията им очарована. Започна да ми се приспива все повече и повече. „Мила моя — предложи ми тя, — съблечи си дрехите и ми позволи да моделирам цялото ти тяло. Не се притеснявай, аз съм просто една стара жена.“ Нямах нищо против и отговорих сънено: „Ами разбира се, че може.“ Седнах на едно високо столче, наблюдавайки как восъкът се оформяше под тези бели пръсти, докато се превърна в съвършено мое копие. Уверена бях, че е перфектно, макар че вече много ми се спеше и почти не го разгледах. Бях толкова сънена, че мадам Мандилип ми помогна да се облека, подир което, изглежда, наистина съм заспала дълбоко, защото се стреснах, когато тя ме потупа по ръката и каза: „Извинявай, че те изморих, мое дете. Ако искаш, можеш да останеш и да преспиш тук. Но ако искаш да се прибереш у дома си, знай, че стана късно.“ Погледнах часовника си, но все още бях толкова сънена, че не осъзнавах какво точно виждам. Тогава мадам Мандилип допря последователно палеца си до клепачите ми и аз изведнъж се събудих съвсем. „Ела утре да вземеш куклата“ — каза ми тя. „Трябва да ви платя, поне колкото ми позволяват възможностите“ — отвърнах аз, но тя възрази: „Ти ми се отплати напълно, мила моя, като ме остави да направя кукла от теб.“ Тогава и двете се разсмяхме, след което напуснах стаята. Бледоликото момиче беше заето с някакъв клиент, но аз й подвикнах Au revoir6. Тя вероятно не ме чу, защото въобще не ми отговори.

ЕДИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Получих куклата и Даяна направо пощуря по нея! Толкова се радвам, че не се поддадох на онзи дребнав страх. Ди никога досега не е имала нещо, което да й е донесло такава радост. Тя обожава куклата! Днес следобед отново позирах на мадам Мандилип, за да доизкусури моята собствена кукла. Тя е гений. Истински гений! Все повече се чудя защо се задоволява с този жалък магазин, когато може да се нареди сред великите хора на изкуството. Куклата буквално е аз. Тя ме попита дали може да отреже малко от моята коса за главата й и аз естествено се съгласих. Тя ми заяви, че тази кукла не е действителната, която смята да направи от мен. Истинската щяла да бъде много по-голяма. А тази е просто моделът, който ще вземе за основа. Казах й, че тази е идеална, но тя отговори, че другата щяла да бъде от по-траен материал. Може би ще ми даде тази, след като свърши работата си с нея. Толкова изгарях от нетърпение да се прибера вкъщи при Ди, че не се застоях дълго. Усмихнах се и казах няколко думи на Лашна, когато излизах, и тя ми кимна, макар и не особено дружелюбно. Чудя се дали не ревнува.

ТРИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Днес за първи път имам настроение и сядам да попълня дневника си след ужасния случай с господин Питърс през нощта на единадесети. Току-що бях привършила записките си за куклата на Ди и от болницата се обадиха да ми съобщят, че трябва да постъпя на извънредно дежурство. Ех, защо отидох, защо не им отказах! Никога няма да забравя тази ужасна смърт. Никога! Не искам нито да пиша, нито да си спомням за нея. Когато сутринта се върнах вкъщи, не можах да заспя, въртях се в леглото и все не можех да излича лицето му от ума си. Смятах, че отдавна съм свикнала със смъртта и нищо не може да ме потресе, но явно съм се лъгала… Тогава си помислих, че ако има някой, който може да ми помогне да забравя случилото се, това е мадам Мандилип. Затова към два часа отидох при нея. Мадам беше в магазина заедно с Лашна и се изненада, когато ме видя да идвам толкова рано. И като че ли не се зарадва както винаги на появата ми или пък така ми се е сторило, защото бях твърде разстроена. В момента, в който влязох в разкошната стая, се почувствах по-добре. Мадам беше сглобила нещо телено, което лежеше сега на масата, но не можах да видя какво, защото тя веднага ме настани в едно удобно кресло и ми каза: „Изглеждаш уморена, дете мое. Стой тук и почивай, докато свърша. Ето ти тази книга с картини, за да се забавляваш.“ Даде ми някаква странна книга, дълга и тясна, която сигурно беше много стара, защото бе изработена от нещо подобно на пергамент, а картините и цветовете в нея напомняха тези на средновековните манастирски манускрипти. Беше пълна с изгледи на гори и градини, а дърветата и цветята бяха толкова необикновени! Нямаше нарисувани никакви хора, но имах натрапчивото усещане, че ако съм малко по-наблюдателна, ще забележа нечие присъствие. Искам да кажа, че те като че ли се спотайваха зад дърветата и цветята, или сред тях, и ме наблюдаваха тихомълком от скривалищата си. Не зная колко време се взирах в картините и се мъчех да видя скритите хора, но най-сетне мадам ме повика. Приближих се до масата, стискайки все още книгата в ръка. „Това е за куклата, която правя от теб — каза ми тя. — Вземи го и виж колко изкусно е изработено.“ И ми посочи теления предмет на масата. Посегнах да го взема и видях, че представляваше човешки скелет. Беше малък, съвсем като детски, и изневиделица в ума ми кой знае защо изплува лицето на господин Питърс. Изпищях, обхваната от непреодолима паника, и вдигнах рязко ръце. Книгата изхвърча и тупна върху малкия телен скелет, чу се остър метален звук и скелетът като чели подскочи. Когато се овладях, забелязах, че краят на телта се е откачил, срязал е подвързията на книгата и се е забил в нея. За момент мадам Мандилип ужасно се разгневи. Хвана ме за рамото и го стисна много болезнено, а очите й горяха от ярост. Запита ме със странен глас: „Защо направи това? Отговори ми! Защо?“ И ядосано ме раздруса. Сега вече не й се сърдя, макар че тогава наистина ме уплаши. Сигурно си е помислила, че съм го сторила нарочно. После видя, че треперя, и очите и гласът й, пак станаха ласкави. „Нещо те тревожи, мила моя. Кажи ми какво е и може би ще съумея да ти помогна.“ Накара ме да легна на един диван, седна до мен и започна да милва косата и челото ми и, макар че аз никога не обсъждам нашите пациенти с други хора, изведнъж взех припряно да й разправям целия случай с Питърс. Тя ме попита кой го е довел в болницата и аз и отговорих, че доктор Лоуел е нарекъл придружителя на Питърс Рикори и че вероятно това е гангстерът със скандална слава. Ръцете й ме успокояваха, заставяха ме да се отпусна, обхвана ме приятна дрямка, и аз й разказах за доктор Лоуел и за това какъв голям лекар е, и за това колко силно съм влюбена в доктор Б… Ужасно съжалявам, че се разприказвах пред нея. Никога не съм постъпвала толкова лекомислено. Бях твърде развълнувана и след като започнах веднъж, вече не бях в състояние да се спра. Говорех ли, говорех. Разказах й всичко от игла до конец. В съзнанието ми цареше пълен хаос. По едно време вдигнах глава, за да я погледна, и ми се стори, че тя злорадстваше. Но аз изобщо не бях на себе си и продължих да дърдоря. Когато свърших, тя ме посъветва да се отпусна и да заспя, а тя щяла да ме събуди когато трябва. Казах й, че трябва да си тръгна в четири и заспах моментално. Събудих се отпочинала и в отлично настроение. Когато излизах, малкият скелет и книгата още бяха на масата и аз й се извиних за проявената от мен несръчност. „Добре че беше книгата, а не ръката ти, мила моя — каза тя — Телта можеше да отскочи, докато я пипаше, и лошо да те нарани.“ Помоли ме да й донеса сестринската си униформа, за да може да ушие по нейния модел мънички дрехи за новата кукла.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Ех, да не бях ходила никога при мадам Мандилип и да не си бях изгаряла крака! Трудно ми е да изразя с думи причината за съжалението си. Но наистина ми се иска да не я бях посещавала. Днес следобед й занесох сестринската си униформа. Тя бързо уши нейно малко копие. Беше весела и ми пя някакви шантави песни. Не можех да разбера думите им. Попитах я на какъв език са, а тя се засмя и каза: „Езикът на хората, които надничаха от картините в книгата, за да те видят, мила моя.“ Интересно как е разбрала, че съм мислила за скритите в картините хора? Наистина страшно ми се иска никога да не бях идвала тук. Тя запари чай, след което наля и на двете ни. И точно когато ми подаваше моята чаша, лакътят й закачи чайника, той се катурна и врелият чай се изля върху десния ми крак. Ужасно ме заболя. Тя събу обувката ми и намаза изгореното място с някакъв мехлем. Увери ме, че щял да премахне болката и раната веднага щяла да зарасне. Болката наистина престана и когато се прибрах вкъщи, направо не повярвах на очите си. На Джоб също не й се вярваше, че действително е имало изгорено. Мадам Мандилип много се обезпокои от случилото се. Поне така изглеждаше. Чудя се защо не ме изпрати до изхода, както правеше обикновено. Но така или иначе тя остана в стаята. Когато отворих вратата, която водеше към магазина, бледоликата Лашна стоеше току до нея. Погледна бинтования ми крак и аз й казах, че съм се изгорила и мадам Мандилип го е превързала. Тя дори не изрази съчувствие. Минавайки покрай нея и казах: „Довиждане.“ Очите й се напълниха със сълзи, тя ме погледна някак особено, поклати глава и рече: „Au revoir!“ На вратата пак се обърнах към нея и видях, че по бузите й се стичаха сълзи. Защо ли плачеше? („Никога вече няма да дойда при мадам Мандилип“!!!)

ПЕТНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Кракът ми оздравя съвсем. Не изпитвам и най-малкото желание да ходя пак при мадам Мандилип. Повече няма да стъпя там. Ех, да можех да унищожа куклата, която тя ми даде за Ди! Но това ще наскърби детето.

ДВАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Почвам да забравям всичко, свързано с мадам Мандилип. Сещам се за нея единствено заради куклата на Ди. Толкова съм радостна! Толкова съм радостна, че ми се иска да танцувам и да пея! Никога вече няма да я видя!

О, мили Боже, как ми се иска никога да не бях я срещала! И продължавам да не зная защо.