Гори, вещице, гори!

Шестнадесета главаКраят на момичето-вещица

Момичето ме оказа абсолютно никаква съпротива. Беше напълно вглъбена в себе си и гледаше с онзи празен поглед, който бях забелязал при посещението си в магазина. Хванах ръцете й. Тя безжизнено ги отпусна в моите. Бяха много студени. Казах й ласкаво:

— Дете мое, никой няма да ти стори лошо. Отпусни се и си почини. Разположи се удобно в креслото. Аз съм тук, за да ти помогна. Ако искаш спи. Заспи.

Тя като че ли не ме чуваше и продължаваше да ме фиксира с неподвижния си поглед. Пуснах ръцете й. Седнах на моя стол, с лице към нея, и включих апарата. Огледалата се завъртяха. Очите й веднага се обърнаха към тях и ги загледаха възхитено. Напрежението на тялото й отслабна; тя потъна в креслото. Клепките й също започнаха да се отпускат…

— Заспи — казах тихо аз. — Тук не може да ти се случи нищо лошо. Докато спиш, не може да ти се случи нищо лошо. Заспи… Заспи…

Очите й се затвориха. Тя въздъхна.

— Ти спиш — продължих аз. — Няма да се събудиш, докато не ти кажа. Не можеш да се събудиш, докато не ти кажа.

Тя повтори с мърморещ, детински глас:

— Аз спя. Не мога да се събудя, докато не ми кажете.

Спрях въртящите се огледала и й рекох:

— Искам да ти задам няколко въпроса. Ще ги изслушаш и ще ми отговориш истината. Не можеш да ме излъжеш. Знаеш това.

Тя повтори като ехо с все същия слаб, детински гласец:

— Не мога да ви излъжа. Знам това.

Не се въздържах и хвърлих триумфален поглед към Рикори и Маккан. Рикори се кръстеше и ме зяпаше с широко отворени очи, в които имаше и недоверие, и страхопочитание. Сигурно отстрани изглеждах като някакъв магьосник. Маккан седеше, мляскайки нервно дъвка. И се взираше в момичето.

Започнах да задавам въпросите си, като отначало подбирах най-безобидните.

— Ти действително ли си племенница на мадам Мандилип?

— Не.

— Коя си тогава?

— Не знам.

— Кога се събра с нея и защо?

— Преди двадесет години. Бях в приют за сираци във Виена. Тя ме взе оттам. Научи ме да й казвам „лельо“. Но не ми е леля.

— Оттогава насам къде сте живели?

— В Берлин, Париж, след това в Лондон, Прага, Варшава…

— Мадам Мандилип продаваше ли кукли на всички тези места?

Тя не отговори. Вцепени се. Клепачите й започнаха да потрепват.

— Спи! Помни, че не можеш да се събудиш, докато не ти позволя! Спи! Отговори на въпроса ми.

Тя прошепна:

— Да.

— И те убиваха във всеки от тези градове?

— Да.

— Спи. Спи спокойно. Нищо лошо не може да ти се случи… — Вълнението й отново се усили и аз за момент се отклоних от темата за куклите. — Къде е родена мадам Мандилип?

— Не знам.

— На колко години е?

— Не знам. Питала съм я, но тя все се смее и казва, че времето не означава нищо за нея. Аз бях на пет години, когато ме взе. Тогава тя изглеждаше така, както и сега.

— Има ли някакви помощници — искам да кажа, има ли и други, които правят кукли?

— Един. Тя го е обучила. Той й беше любовник в Прага.

— Неин любовник! — възкликнах аз изумено. И веднага пред очите ми изникна огромното тяло на майсторката на кукли, с големите гърди и тежкото конско лице.

— Знам какво си мислите — каза момичето. — Но тя има и друго тяло. Носи го, когато пожелае. То е прекрасно. Негови са очите, ръцете и гласът й. Когато е в това тяло, тя е красива. Виждала съм го много пъти.

Друго тяло! Илюзия, разбира се… като призрачната стая, описана от Уолтърс… нали ми се мярна, преди да се отскубна от паяжината на хипнозата, в която бях омотан… картина, нарисувана от съзнанието на майсторката на кукли и вкарана в мозъка на момичето. Отхвърлих мисълта за това и се насочих към сърцевината на проблема.

— Тя убива по два начина, нали? Чрез мехлема и чрез куклите?

— Да, посредством мехлема и куклите.

— Колко човека е убила с мехлема в Ню Йорк?

Момичето не ми отговори направо. То каза:

— Откакто сме тук, изработи четиринадесет кукли.

Значи имаше и други случаи, които не ми бяха известни! Попитах я:

— А колко души погубиха куклите?

— Двадесет.

Рикори изруга и аз му метнах предупредителен поглед.

Той се наведе напред, пребледнял и напрегнат; Маккан беше спрял да дъвче.

— Как прави куклите?

— Не знам.

— Известна ли ти е рецептата на мехлема?

— Не. Тя го приготвя тайно.

— Кое е това, което раздвижва куклите?

— Искате да кажете, което ги съживява?

— Да.

— Нещо от света на мъртвите!

Чух как Рикори изпсува отново. Казах:

— Щом не знаеш как се изработват куклите, сигурно знаеш поне какво е необходимо, за да оживеят?

Тя не отговори.

— Трябва да ми отвърнеш. Трябва да ми се подчиниш. Говори!

— Вашият въпрос не е достатъчно ясен — промълви след кратко колебание тя. — Казах ви, че нещо от света на мъртвите ги съживява. Какво още искате да знаете?

— Започни от момента, в който човекът, който позира за кукла, се среща за първи път с мадам Мандилип и продължи до последния етап, когато куклата оживява.

Момичето заговори бавно:

— Тя казва, че човекът трябва да дойде при нея без принуждение, по собствена воля. Трябва сам да изяви желание тя да направи кукла от него. Няма значение, че той не знае за какво точно дава съгласието си. Тя трябва веднага да започне първия модел. Преди да завърши окончателно втория — куклата, която ще оживее — трябва да намери възможност да приложи мехлема. Тя твърди, че този мехлем освобождава един от жителите на мозъка, който идва при нея и тя му помага да се всели в куклата. Според нея той не е единственият обитател на мозъка, но останалите не я интересуват. И не прави кукли от всички, които я посещават. Нямам представа как разпознава онези, които й вършат работа. Очевидно у тях има нещо, което я подтиква да ги избере. В момента, когато завърши и втория модел, този, който й е позирал, започва да умира. Щом той издъхне — куклата оживява. Тя й се подчинява напълно — те всичките й се подчиняват… — Момичето направи пауза, после добави замислено: — С изключение на една…

— Коя е тя?

— Била е ваша медицинска сестра. И не иска да й служи. Леля ми… я измъчва, наказва я… и въпреки това не може да я контролира. Миналата нощ донесох тук малката медицинска сестра заедно с още една кукла, за да убият мъжа, когото леля ми… прокле. Медицинската сестра се сби с другата кукла и спаси мъжа. Това е нещо, което леля ми не може да разбере… то я озадачава… а на мен ми дава… надежда! — Гласът й се изгуби. После тя внезапно изрече енергично: — Трябва да побързате. Време е да се прибирам с куклите. Тя скоро ще започне да ме търси. Налага се да вървя… иначе тя ще дойде за мен… и ако ме намери тук… ще ме убие…

— Ти донесе куклите, за да ме погубят, нали? — попитах аз.

— Разбира се.

— Къде са те сега?

— Вашите хора ме хванаха, преди те да стигнат до мен. Ще се приберат… вкъщи. Куклите пътуват бързо, когато е необходимо. Само че им е по-трудно без мен… това е всичко… но ще се върнат при нея…

— Защо убиват куклите?

— За… да… й доставят удоволствие.

— Ами връвта с възлите, каква е нейната роля?

— Не знам. Но тя казва… — И в този момент, внезапно, отчаяно, като уплашено дете, момичето прошепна: — Тя ме търси! Очите й ме дирят… ръцете й опипват… тя ме вижда! О, скрийте ме от нея… бързо…

— Спи дълбоко! — троснах се аз. — По-дълбоко, потъни в още по-дълбок сън. Сега тя не може да те намери, ти си скрита от нея!

— Аз съм потънала в дълбок сън — повтори момичето. — Тя ме изгуби. Аз съм скрита. Но тя се навърта наоколо… продължава да ме търси…

Рикори и Маккан бяха скочили от столовете си и стояха прави до мен.

— Вие вярвате ли, че вещицата я търси? — потила Рикори.

— Не — отговорих аз. — Но страхът на момичето не е за чудене. Тя е била под контрола на мадам Мандилип толкова дълго и цялостно, че реакцията й е напълно естествена. Може да е резултат от чуждото внушение или пък нейното собствено подсъзнание е влязло във вътрешен спор… тя е нарушила дадените й команди… била е заплашена с наказание, ако се опита…

Момичето изпищя, агонизирайки от страх:

— Тя ме вижда! Тя ме откри! Ръцете й се протягат към мен!

— Спи! Спи още по-дълбоко! Тя не може да те нарани. Ето, отново те загуби!

Момичето не отговори, но от гърлото му излезе слабо стенание.

— За Бога! Не можете ли да й помогнете? — произнесе прегракнало Маккан.

Очите на Рикори блестяха неестествено, а лицето му беше побледняло:

— Оставете я да умре! — каза той. — Това ще ни спести труда да я умъртвим!

— Чуй ме и изпълни съвета ми — наредих строго аз на момичето. — Ще броя до пет. Когато кажа „пет“ — събуди се! Събуди се веднага! Така бързо ще се измъкнеш от съня, че тя няма да може да те хване! Подчини ми се!

Започнах да броя бавно, защото, ако я разбудех внезапно, по всяка вероятност щях да причиня смъртта й — аз, а не майсторката на кукли, както вярваше обърканият й ум.

— Едно… две… три…

Момичето нададе страхотен крясък:

— Тя ме хвана! Ръцете й са вкопчили сърцето ми… Аххх…

Тялото й се сви и през него премина спазъм. После то омекна и увисна безжизнено в креслото. Очите й се опулиха безизразно като стъклени; долната й челюст увисна.

Скъсах копчетата на елечето й и допрях стетоскопа до сърцето й. Беше спряло.

И тогава от мъртвото й гърло се разнесе глас като звук от орган, сладък и едновременно с това пълен със злоба и презрение…

— Глупаци такива!

Беше гласът на мадам Мандилип!