Гори, вещице, гори!

Седемнадесета главаИзгори, вещице!

Най-любопитното беше, че от трима ни най-малко се впечатли Рикори. На мен ми се смрази кръвта. Маккан също беше потресен. Рикори наруши тишината пръв.

— Сигурен ли сте, че момичето е мъртво?

— За съжаление, в това не може да има никакво съмнение.

Той даде знак с глава на Маккан:

— Отнесете я долу в колата.

— Какво смятате да правите? — попитах аз.

— Да убием вещицата — отговори той и добави с иронично притворство: — И смъртта нивга не ще ги раздели. — После продължи патетично: — И ще горят вечно в ада! — Накрая ме изгледа унищожително. — Вие не одобрявате намерението ми, нали, доктор Лоуел?

— Не знам, Рикори. Честно, не знам. Днес по едно време ми се искаше да я удуша със собствените си ръце… но сега яростта ми вече отстъпи на заден план… това, което отивате да извършите, е противно на цялото ми същество, на начина ми на разсъждение и на убежденията ми за прилагането на съдебно наказание. За мен то е просто… убийство!

— Вие чухте думите на момичето. Само в този град куклите са затрили двадесет души. Четиринадесет са превърнати в кукли. Четиринадесет души са хвърлили топа като Питърс!

— Вижте какво, Рикори, никой съд няма да вземе предвид като доказателства твърдения, получени чрез хипноза. Може да са верни, може и да не са. Това, което наговори момичето, може да е само плод на нейното въображение. Без потвърждаващи доказателства няма да се намери земен съд, който да приеме думите й като основание за съдебно преследване.

— Да… няма такъв съд на Земята. — Той стисна раменете ми. — Но нима вие се съмнявате, че всичко това се е случило?

Не можах да му отговоря, но дълбоко в себе си чувствах, че имаше право. Рикори не спираше:

— Точно така, доктор Лоуел! Вие ми отговорихте! Вие знаете, също както и аз, че момичето каза истината. Знаете, както и аз, че вещицата не може да бъде наказана по нашите закони. Ето защо, убивайки я, аз, Рикори, не съм убиец. Не, аз съм палач на Господа!

Той изчака да му възразя, но аз все още не бях в състояние да си отворя устата.

— Маккан! — Той посочи момичето. — Изпълни каквото ти заръчах. И след това ела тук.

Когато Моккан изнесе на ръце крехкото тяло, Рикори каза:

— Доктор Лоуел, вие трябва да дойдете с мен и да станете свидетел на тази екзекуция.

Изтръпнах.

— Не мога, Рикори. Аз съм напълно изтощен — и телесно, и умствено. Прекалено много ми се събра.

— Длъжен сте да ни придружите — прекъсна ме той. — Дори ако се наложи да ви занеса там вързан и със запушена уста, като момичето. И ще ви кажа защо. Вие самият водите война със себе си. Ако останете у дома си, напълно е възможно съмненията ви на учен да надделеят и да направите опит да ме спрете, преди да съм изпълнил това, което се заклех, че ще сторя пред Исус Христос, Света Дева Мария и всички светии. Вие може да се поддадете на слабостта си и да ме предадете на полицията. Не желая да се изложа на такава опасност. Аз храня топли чувства към вас, доктор Лоуел, много топли чувства. Но ви заявявам, че дори и собствената ми майка да се опита да ме спре сега, пак бих я отхвърлил безжалостно.

— Ще дойда с вас — казах глухо аз.

— Тогава се обадете на сестрата да ми донесе дрехите. Няма да се отделяме един от друг, докато не приключи тази история. Не мога да си позволя повече излишни рискове.

Вдигнах телефона и дадох необходимите нареждания. Маккан се върна и Рикори му рече:

— Веднага щом се облека, отиваме в магазина за кукли. Кой е в колата при Тони?

— Ларсен и Картело.

— Добре. Възможно е магьосницата да е чула през ушите на мъртвото момиче, че отиваме при нея, така както проговори чрез неговото гърло. Няма значение. Ние ще приемам, че не ни очаква толкова скоро. Резето на входната врата на магазина спуснато ли е?

— Шефе, аз не съм влизал вътре в магазина — каза Маккан. — Не знам. Витрината е стъклена. Ако има решетки, ще се справим с тях. Тони ще вземе инструментите, докато вие се преобличате.

— Доктор Лоуел — обърна се Рикори към мен, — давате ли ми честната си дума, че няма да правите никакви опити да попречите на това, което смятам да извърша?

— Да, Рикори, давам ви честната си дума.

— Маккан, не е необходимо да се връщаш повече. Чакай ни в колата.

Рикори се облече светкавично. Докато излизахме от къщи, уличният часовник удари един. Спомних си, че тази странна авантюра бе започнала преди седмица в същия час…

Возех се на задната седалка заедно с Рикори, а помежду ни стоеше тялото на мъртвото момиче. На средните седалки се мъдреха Ларсен и Картело, първият — як швед, а вторият — жилав дребен италианец. Мъжът на име Тони шофираше, а до него седеше Маккан. Понесохме се по авенюто и след около половин час бяхме в долната част на Бродуей. Стигнахме до улицата с кукления магазин и намалихме скоростта. Небето беше облачно, откъм залива духаше студен вятър. Треперех, но не от студ.

Приближихме се бавно до ъгъла и взехме завоя, без да срещнем когото и да било.

Сякаш пресичахме град на мъртвите. Никъде не се мяркаше жива душа. Улицата с магазина за кукли също пустееше.

Рикори каза на Тони:

— Паркирай точно срещу магазина. Ще слезем там. След това закарай колата зад ъгъла и ни чакай.

Сърцето ми затупа тревожно. Мракът на нощта сякаш поглъщаше светлината от уличните лампи. Магазинът за кукли беше тъмен, а старинният му вход, който беше на нивото на улицата, беше забулен от сенки. Вятърът виеше и аз чувах как вълните се блъскат в стената на Батъри. Чудех се дали ще мога да пристъпя прага, или хипнотичната забрана, която майсторката на кукли ми беше наложила, все още имаше сила над мен.

Маккан излезе от колата с тялото на момичето и го замъкна в сенките на преддверието. Рикори, аз, Ларсен и Картело го последвахме. Колата се отдалечи в указаното от гангстерския бос направление. И отново ме обзе усещането за кошмарна нереалност, което така често ме спохождаше, откакто пътищата ни със загадъчната майсторка на кукли се пресякоха…

Дребният италианец намаза стъклото на вратата с някакво лепкаво вещество и натисна върху него малка вакуумна чашка. Извади от джоба си инструмент и очерта на стъклото кръг с диаметър тридесет сантиметра. Острието режеше стъклото, като че ли то беше от восък. Държейки вакуумната чашка с едната си ръка, той тропна по стъклото с гумен чук. Стъкленият кръг леко падна в ръката му. Картело бръкна в дупката и заопипва безшумно. Чу се тихо щракване и вратата се открехна.

Маккан вдигна мъртвото момиче и ние влязохме в магазина тихо като призраци. Дребният италианец нагласи стъкления кръг обратно на мястото му. Смътно различих пред себе си вратата на коридора, който водеше към зловещата стая. Италианецът я бутна, но се оказа, че е заключена. Той се зае с бравата и след няколко секунди отвори. Рикори водеше, след него вървеше Маккан с мъртвото момиче. Преминахме като сенки през коридора и спряхме пред вратата на стаята в дъното му…

Тя се отвори широко още преди италианецът да я докосне.

И тогава прозвуча гласът на майсторката на кукли:

— Влезте, господа. Много любезно от ваша страна, че водите скъпата ми племенница! Щях да ви посрещна още на входа, но съм твърде стара… и плашлива!

— Шефе, отдръпни се! — прошепна Маккан.

Вдигна тялото на момичето като щит и понечи да се промуши покрай Рикори с револвер в ръка. Но Рикори го спря и с насочен напред автоматичен пистолет прекрачи прага. Аз последвах Маккан. Двамата телохранители също влязоха вътре.

Огледах набързо стаята. Майсторката на кукли седеше на масата и шиеше. Изглеждаше съвършено спокойна. Очевидно не бе разтревожена особено от появата ни. Дългите й бели пръсти танцуваха с ритъма на иглата. Изобщо не вдигна очи към нас. Камината беше запалена и в стаята беше много топло; из нея се разнасяше някакъв силен и непознат аромат.

Всички шкафове бяха отворени. Наредените в тях кукли ни гледаха втренчено със зелени, сини, сиви и черни очи. Бяха толкова живи… като джуджета на някакво гротескно изложение. Бяха стотици. Някои бяха облечени в американски носии, други като германци, испанци, французи, англичани, а имаше и такива, чиито костюми не ми бяха познати. Ето една балерина, един ковач с вдигнат чук… жокей, френски рицар, немски студент със сабя с широко острие и синкави белези по лицето… апах с нож в ръка, на чието жълто лице бе изписана неистова лудост, уличница с порочна уста…

Плячката на майсторката на кукли от десетки страни!

Куклите изглеждаха готови за скок. Да се хвърлят върху нас и да ни пометат.

Прогоних всички нелепи мисли от главата си. Стегнах се и кръстосах очи с тези на батареята живи кукли. Представих си, че са най-обикновени кукли, лишени от каквато и да била жизненост. Имаше един празен шкаф… втори… трети… пет шкафчета без кукли. Липсваха четирите кукли, които бях видял да маршируват към мен, докато бях парализиран от зеленото сияние… Нямаше я и Уолтърс…

С труд откъснах очи от вторачените в нас кукли и отново погледнах майсторката. Тя продължаваше невъзмутимо да си шие… като че ли беше съвсем сама… като че ли изобщо не ни забелязваше… като че ли пистолетът на Рикори не беше насочен към сърцето й… шиеше… и тихичко напяваше…

Куклата Уолтърс лежеше просната на масата пред нея! Мъничките й ръце бяха завързани за китките с усукани кичури от пепелява коса. Тези импровизирани върви бяха омотани многократно около ръцете й, които държаха кинжал-игла!

Дълго е за описване, но в действителност ни трябваха само няколко секунди, за да осъзнаем какво виждаме.

Пълната вглъбеност на майсторката на кукли в шиенето и абсолютното й безразличие към нас създаваха помежду ни някаква преграда, която, макар и невидима, ставаше все по-плътна. Острият аромат се усили още повече.

Маккан пусна тялото на момичето на пода. Опита се да проговори — веднъж, дваж, на третия път успя и каза на Рикори с дрезгав глас, като че ли някой го стискаше за гърлото:

— Убий я… или аз сам ще…

Рикори не помръдна. Стоеше вцепенен, с пистолет, чиято цев бе насочена към сърцето на майсторката на кукли, и очи, приковани в танцуващите й ръце. Като че ли не чу Маккан, или ако го беше чул, не му обърна внимание. Песента на майсторката на кукли продължаваше да се лее… беше като жуженето на пчели… сладко приспивна… създаваше сън, както пчелите мед… сън…

Рикори стисна здраво пистолета си, хвърли се напред и халоса с приклада му китката на старицата.

Ръката й се свлече, дългите бели пръсти се загърчиха… отвратително се заизвиваха… като змии с настъпен гръбнак…

Рикори вдигна пистолета за втори удар, но преди да успее да го нанесе, майсторката на кукли скочи от стола си и го прекатури. По шкафовете се понесе шепот, куклите сякаш се приведоха напред…

Сега вече очите на майсторката на кукли бяха впити в нас. Те като че ли пробождаха поотделно всеки един и всички ни едновременно. И бяха като пламнали черни слънца, по които играеха пурпурни пламъци.

Мощта й се разгъна над нас и ни притисна. Беше осезаема като вълна. Усетих, че ме блъсна подобно на твърд предмет. Обзе ме безсилие и скоро установих, че съм обездвижен. Видях как ръката на Рикори, стискаща пистолета, се схвана и побеля. Разбрах, че го обхваща същата парализа… както и Маккан, и останалите…

Майсторката на кукли пак ни беше уловила в капана си.

Успях да прошепна:

— Рикори, не гледайте към нея… не я поглеждайте в очите…

С титанично усилие отделих собствените си очи от пламтящия и черен поглед и ги насочих към куклата Уолтърс. Със сковано движение посегнах, за да я взема — без да знам защо. Но майсторката на кукли ме изпревари. Грабна куклата с наранената си ръка, притисна я до гърдите си и извика с глас, чиято вибрираща сладост премина по всичките ми нерви и засили пълзящата летаргия:

— Да не ме гледа? Вие не искате да ме гледате! Глупаци! Та вие нямате никакъв друг избор!

И тогава се започна онзи странен, изключително странен епизод, който беше началото на края.

Благоуханието запулсира, разпръсна се на талази и стана още по-силно. Нещо, прилично на искряща мъгла, се понесе във вихрушка и покри като с воал майсторката на кукли, скривайки конското й лице и огромното й туловище. Само очите й блестяха в тази мъгла…

После мъглата се разсея. Пред нас стоеше жена с невиждана хубост — висока, стройна и изящна. Гола, с черна, фина като коприна коса, която я прикриваше до коленете. През къдрите блестеше златисто тяло. Само очите, ръцете и куклата, която притискаше към една от заоблените си високи гърди, издаваха коя е тя.

Автоматичният пистолет на Рикори падна от ръката му. Чух как и останалите оръжия изтропаха на пода. Знаех, че всички се бяха втрещили като мен, зашеметени от невероятното превъплъщение, безпомощни пред силата на излъчването, което струеше от майсторката на кукли.

Тя посочи Рикори и се засмя:

— Вие да ме убиете? Мен! Вдигни оръжието си, Рикори — и опитай!

Рикори започна бавно да се навежда… много бавно… Виждах го с крайчеца на очите си, защото не можех да ги откъсна от тези на жената… Знаех, че и той не може… че заковани в нейните, очите му се извъртаха нагоре и нагоре, докато се навеждаше. По-скоро почувствах, отколкото видях, как опипващата му ръка докосна пистолета… и се помъчи да го вдигне. Чух как Рикори изстена. Майсторката на кукли отново се изсмя.

— Достатъчно, Рикори — няма да можеш!

Тялото на Рикори внезапно се изпъна, като че ли нечия ръка го тласна под брадичката и тъй го изправи…

Зад мен се разнесе шумолене, пошляпване на мънички стъпала и енергично шаване на малки тела.

Видях как в краката на жената застанаха четири човекоподобни същества… същите, които бяха напредвали към мен в зеленото сияние… банкерът-кукла, старата мома, акробатът и изпълнителят на трапец.

Строиха се пред нея и ни загледаха свирепо. Всички те стискаха кинжали като игли за дамска шапка, насочени към нас подобно на малки шпаги. Стаята още веднъж се изпълни със смеха на жената. Тя проговори гальовно:

— Не, не, миличките ми. Не се нуждая от вас! — Посочи ме с пръст. — Ти знаеш, че моето ново тяло е просто една илюзия, нали? Отговори!

— Да.

— И тези в краката ми — както и всички останали мъничета — не са нищо друго освен илюзия?

— Това не зная.

— Ти знаеш твърде много — и твърде малко. Ето защо ти трябва да умреш, мой твърде умни и твърде глупави докторе. — Огромните и очи ме разглеждаха с присмехулно съжаление, красивото й лице придоби заплашително изражение. — И Рикори трябва да умре. Защото му е известно прекалено много. И вие, останалите, също трябва да пукнете. Но не от ръцете на моите мънички човечета. Не тук. Не! В твоя дом, славни ми докторе. Ще се приберете тихомълком и няма да говорите нито помежду си, нито с други хора по пътя. И още щом влезете у вас, ще се нахвърлите един върху друг… всеки ще претрепе другия… ще се ръфате като побеснели вълци… като…

Тя отстъпи крачка назад и се олюля.

Видях — или поне ми се стори, че видях, как куклата Уолтърс се извъртя и бързо, като нападаща змия, вдигна вързаните си ръце и заби кинжала си в гърлото на майсторката на кукли… жестоко го завъртя… извади го от раната и го намушка пак, и пак, в златистото гърло на жената, точно там, където другата кукла беше пронизала Брейл!

И също както изпищя Брейл, сега пищеше майсторката на кукли… ужасно, агонизиращо…

Вещицата отскубна куклата от гърдите си и я метна настрана. Тя се търкулна към камината и се спря до тлеещата жарава.

Блесна ярък пламък и ни блъсна същата гореща вълна, която усетих, когато Маккан драсна кибрита на куклата Питърс. И в този миг куклите в краката на жената изчезнаха. От тях се издигна стълб също така ярък пламък, усука се и уви майсторката на кукли от главата до петите.

Видях как красивата форма се стопи. На нейно място се появи туловището на мадам Мандилип с конското лице… и ослепели, обгорени очи… Дългите бели ръце стискаха разрязаното й гърло, но вече не бяха бели, а алени от кръвта й.

Тя застина така за едно мигновение и рухна на пода.

И веднага, щом се строполи, магията върху нас се разпадна.

Рикори се наведе над безформената купчина, която допреди малко беше майсторката на кукли, и плю върху нея. После извика победоносно:

— Изгори, вещице, изгори!

Изтласка ме към вратата, посочвайки ми предупредително редиците наблюдаващи кукли, които сега, кой знае защо, изглеждаха напълно лишени от живот. Просто кукли! От драпериите и завесите към тях се носеха пламъци. Огънят ги обхващаше като някакъв отмъстителен и пречистващ дух!

Втурнахме се през вратата в коридора и оттам в магазина. Пламъците ни последваха. Изтичахме на улицата.

— Бързо! Към колата! — викна Рикори.

Изведнъж цялата улица се обля в червено от пламъците. Навсякъде се отваряха прозорци, раздаваха се тревожни викове, зави сирена.

Хвърлихме се в чакащата ни кола и се понесохме. Надалеч оттук.