Градска тарифа

Глава 2.

Настя позна веднага човека, който бе застанал до началника на отдела Вячеслав Михайлович Афанасиев. Още в първия момент разбра, че го е виждала някъде, и то неведнъж, но много отдавна, само дето не можеше да си спомни къде именно и при какви обстоятелства. Млад, на около трийсет и пет години, не повече, спортен тип, висок, с идеално подстригана коса. Красив. С умни очи. Ама къде, по дяволите, го бе срещала? Съвсем определено го бе виждала, нямаше грешка, защото и той току я поглеждаше и се усмихваше с крайчеца на устните си.

Началникът и атлетичният красавец тихо си говореха за нещо, докато очакваха в кабинета да се събере целият личен състав на отдела. Настя дойде една от първите, седна на обичайното си място — чак в ъгъла, по-далече от ръководството, и сега се измъчваше от лоши предчувствия. Наистина ли това е новият им шеф? Нима сега Афоня ще го представи и ще съобщи, че отива на друга работа? Вярно, всички през последните дни бяха очаквали това събитие, но точно този ли ще е?… Млад. И красив. И с умни очички. Сигурно е с нищо и никакъв опит, обаче амбициите му — по-високи от Айфеловата кула. И най-лошото е, че с Настя явно се познават, а тя така и не може да си спомни откъде. Ами ако са се разделили като врагове? Тъкмо сега той ще има възможност да й върне за нещо.

Хората полека-лека се събираха и най-много от всичко на света Настя искаше до нея на стола да се тръшне Юрка Коротков, с когото би могла да сподели опасенията си. И двамата да си поклюкарстват, както в добрите стари времена, още при Гордеев. Но Коротков, уви, няма да седне до нея, той е заместник-началник на отдела и мястото му е първото зад дългата маса за съвещания. Вместо Юрка, до нея се настани младичък лейтенант, който бе дошъл в отдела само преди два месеца. Какво да си приказва с него, камо ли пък да споделя…

Настя горестно въздъхна и си помисли, че денят не й потръгна добре още от сутринта. Едва десет часът е, а вече извади лош късмет със съседа. Какво ли ще е по-нататък?

Внезапно до тях цъфна Серьожа Зарубин и безцеремонно дръпна младичкия лейтенант за ръката.

— Я ставай, пусни по-старшия си другар на почетното място — настоя той и хитро намигна. — Правото да седиш до Каменская трябва да се заслужи, сополанко.

Лейтенантчето покорно стана и се премести напред. Зарубин веднага се настани, заемайки позиция на освободения плацдарм.

— Здрасти, Павловна. Какво така от ранни зори не си в настроение?

— А, не, всичко е нормално — усмихна се тя.

— А кое е това конте до Афоня?

— Май е въпросният… — неопределено отговори Настя.

— Стига бе! Какво, този хубавец ли? — не повярва Сергей.

— Май че да. Ти защо се чудиш? Нали ни казаха, че ще назначат нещо младо и зелено. И ето на, младок, както обещаваха.

— По-добре да бяха обещали да ни повишат заплатите — промърмори той. — Как прекарахте в събота?

— Прекрасно. Жалко, че те нямаше.

— И аз съжалявам, но къде може да се дене човек, като е дежурен. Пак кажи благодаря, че не ви сервирах нищо сериозно, само два трупа, и двата — битови. Момчетата сами ги разкриха по горещи следи.

Настя искаше да помоли Зарубин да се вгледа по-внимателно в непознатия, може би той щеше да си го спомни, но не успя: съвещанието започна.

— Съобщавам ви, че от днес за началник на отдела е назначен Константин Георгиевич Болшаков, подполковник от милицията, кандидат на юридическите науки.

Ами да. Болшаков. Разбира се, Болшаков… Красивото момче с умните очички, Костя Болшаков. Но откъде се познаваха? Не, по този въпрос паметта й упорито бездействаше. Значи, сега той ще й бъде началник. Браво…

— А вие къде отивате, Вячеслав Михайлович? — попита някой от място.

— Местят ме в министерството, в Отдела за криминални разследвания, на длъжност началник-отдел в Управлението за организиране на разследванията.

Гледай ти, местели го. Вместо да каже: „Напускам“. Щеше да бъде по-честно, защото и най-тъпите са наясно, че човек като Афоня упорито търси на каква по-висока длъжност да отиде, независимо от профила на работата. Надушил е освободено местенце и е задействал всичките си връзки, за да го заеме. Обаче нали, местели го! В министерството! Тоест трябва да разбираме, че него, полковник Афанасиев, са го забелязали от „горе“, оценили са неговите огромни организаторски способности и са го преместили там, където неговият талант е по-необходим.

Още двайсетина минути Афоня се правеше на строг, но справедлив ръководител, искаше отчети по текущите случаи, въсеше веждички, повдигаше ги, демонстрирайки началническо недоумение… А от време на време покровителствено съветваше своя приемник на какво „да обърне специално внимание“ и кое „да държи постоянно под контрол“. Сетне делово погледна часовника си и със зле прикрито облекчение каза:

— Е, Константин Георгиевич, оставям ви, така да се каже, стопанството, хващайте юздите. А аз, с ваше позволение, тръгвам за министерството.

И излезе от кабинета.

— Чу ли, Настя? — прошепна й Зарубин. — Тръгвал бил за министерството. Погледна си часовника и се разбърза, недодялан Смоктуновски такъв. Демек, там не могат без него. Просто са се изтормозили от чакане кога най-сетне нашият Афоня ще отиде да им разчиства авгиевите обори и да им организира работата. Да се пръснеш от смях.

Новият началник незнайно защо остана прав, не бързаше да седне на стола на Афоня. Нищо не говореше, просто мълчаливо оглеждаше всички присъстващи, сякаш се опитваше да запомни всекиго поотделно.

В кабинета цареше недоумяваща тишина. През първите секунди беше леко нарушавана от шепот, който постепенно утихваше, докато накрая напълно секна и мълчанието стана плътно и неприятно.

— Сега няма да ви отнемам от времето, всички сте свободни. Моля ръководителите на поделения да дойдат в този кабинет в петнайсет часа.

Служителите от отдела слисано кимнаха и наставаха от местата си. Тъй като седяха в най-отдалечения ъгъл, Настя и Серьожа стигнаха до вратата последни.

— Анастасия Павловна — внезапно я извика новият началник.

Настя трепна и се извърна. Той знае името й. Значи си спомня, че се познават. Ах, колко неудобно може да се получи! Ама как така не може да се досети? Ужас… Тя винаги се бе гордяла с паметта си, но паметта й, сякаш като отмъщение за безжалостната експлоатация, понякога заядливо я подвеждаше в най-неподходящи моменти.

— Да?

— Останете, ако обичате.

Ето на, прочутата сцена между Мюлер и Щирлиц. Как беше? „Щирлиц! А вас ще помоля да останете.“ С един такъв лукав тон. Сетне последва един крайно странен и тягостен за Максим Максимович Исаев разговор… Вероятно и на Настя й предстоеше нещо неприятно. Афоня със сигурност е успял да изпее на приемника си, че за подполковник Каменская е изтекъл срокът на възможното пребиваване в редиците на МВР тъй като тя е навършила четирийсет и пет години. И че Настя определено ще се опита да пробута на новия началник рапорт с молба за удължаване срока на службата, така че той, Вячеслав Михайлович Афанасиев, настоятелно не препоръчва този рапорт да се парафира и придвижва по инстанциите, тъй като от старши оперативния пълномощник Каменская няма никаква полза, само проблеми. Канят я на преподавателска работа — да върви, щом толкова не иска да сваля униформата.

Настя мълчаливо се обърна, преценявайки къде да седне. Да се настани на предишното си място, в ъгъла? Не е учтиво, ще бъде прекалено далече от началника, демонстративно далече. Ще трябва да седне до масата.

— Анастасия Павловна, разбирам, че вие едва ли ме помните. Но все пак ми се стори, че ме познахте. Греша ли?

Настя учудено погледна Болшаков.

— Не, не грешите. Познах ви. Но честно казано, не мога да си спомня къде сме се срещали.

Той весело се засмя, равните му снежнобели зъби засвяткаха.

— Анастасия Павловна, щях страшно да се изненадам, ако си бяхте спомнили. В началото на деветдесетте учих във Висшата милиционерска школа, а вие на няколко пъти водихте при нас практически занятия по криминалистична тактика. По темата „Методика и тактика при разследването на убийства“. Нали не може да се сетите за всички студенти, с които сте водили практически занимания — ние сме много, а вие сте една.

Това е. Сега тя си спомни окончателно. Костя Болшаков, красивото момче с умни очички, приятно я бе изненадало със своите оригинални съждения, ясна логика и широко, недогматично мислене. Тогава тя разказа за него на Гордеев и Житената питка се опита да издейства след завършването на школата да разпределят Костя на „Петровка“, в техния отдел, но нищо не излезе. Костя бил препоръчан за аспирантура във Военната академия, бил пълен отличник, очаквала го „червена диплома“ и той смятал да се занимава с наука и да пише дисертация. А нали и Афоня спомена, че новият им шеф е кандидат на юридическите науки. Интересно, по каква специалност?

Така, доживя вече и учениците й да я командват. И да й намекват, че трябва да освободи длъжността. Както се казва, случи се това, за което толкова дълго мечтахме…

— Аз добре си ви спомням, Константин Георгиевич — изрече с равен глас Настя. — Сега си припомних всичко. Вие много оригинално и нестандартно решавахте една задача, която ви поставих. Ако не греша, беше случаят с трупа, открит в салона на самолет.

— Точно така — с усмивка кимна Болшаков. — И ме похвалихте. Ще ми се още веднъж да получа похвала от вас.

Тя го погледна учудено. Какво говори той? Къде сте видели началници, за които е важна похвалата от подчинените им? Притрябвала им е, изобщо не им пука за тяхното мнение…

— Анастасия Павловна, трябва да си поговорим сериозно с вас, ако нямате нищо против.

Настя се сви вътрешно. Учудването й бързо отстъпи място на тъжно очакване. Сериозен разговор. За пенсионирането, то се знае. За какво друго може да си говори сериозно един началник с подчинен? Не може да е за работа, за текущи дела, той самият още не знае нищо за тях.

— Слушам ви.

— Вячеслав Михайлович ме информира, че сте навършили четирийсет и пет години…

Това е то. Денят определено потръгна зле. Ако нещо може да се счупи, то непременно ще се счупи. Ще се счупи и това, което не може. Физичен закон.

— Каза ми, че привършвате работата си върху кандидатска дисертация и вече сте получили предложение за преподавателска работа. Така ли е?

— Така е… — мрачно кимна Настя.

Поне по-скоро да се свършва. Тя вече не понасяше този унизителен страх, че ще загуби работата, която толкова обича.

— Мога ли да направя нещо, та да не приемете това предложение?

— Какво?!

— Ще се помъча да се изразя по-ясно. Анастасия Павловна, какво трябва да сторя, за да останете тук? Да парафирам молбата ви за удължаване срока на службата ви? Да ви назнача на по-висока длъжност, та да можете да получите чин полковник и спокойно да продължите да работите? Какво? Кажете ми и аз ще го направя незабавно.

— Не ви разбирам — каза тя с неприятно треперещ глас.

— Какво има за неразбиране? — обезоръжаващо се усмихна Болшаков. — Аз не искам да напуснете и да изгубя един опитен служител. Желанието ми е да продължите да работите с мен. Нима е неразбираемо?

— Разбираемо е.

— Нещо повече, бих искал в отдела да останат хора, които работят отдавна, имат голям опит и могат да научат на нещо младите служители. Прегледах личните дела на всички, които работят в отдела…

Виж ти. Прегледал делата. Подготвил се. Предварително изучил техническото състояние на онова, с чиято помощ ще трябва да разорава новата нива.

— Ала със съжаление съм принуден да констатирам, че след като полковник Гордеев е излязъл в оставка, почти целият личен състав се е разбягал. Останали сте само вие и Юрий Викторович Коротков.

Виж ти, изрече името на Юрка без грешка, при това дори не надникна в листчето си. Явно наистина се е готвил. Ах, ти, красиво момченце Костя с умни очички!

— Съвсем наскоро е напуснал Михаил Доценко — невъзмутимо продължи Болшаков, все така без да поглежда бележките си. — И едва ли ще успеем да го привлечем с нещо, за да го убедим да се върне. За съжаление, Вячеслав Михайлович не е съумял да го задържи. Или не е искал?

Той въпросително погледна Настя и замълча, но тя се въздържа да отговори, макар да можеше да каже доста неща по въпроса.

— Игор Валентинович Лесников пък още е на работа, наистина, вече в министерството, но аз бих искал да положа максимум усилия, за да го върна. И много разчитам на вашата помощ и подкрепа. Естествено, надявам се и вие да не напуснете отдела.

Това не може да е истина, помисли си Настя. Такива неща не се случват. Всичко е лъжа, някаква хитра интрига, немислима по степента на коварство. Той се опитва да приспи бдителността й, за да я размекне, та тя да повярва, да вземе да се оплаква и да изпусне някакви непремерени думи, след които той спокойно да я „пусне“ за преподавателската работа. Или в пенсия. Но къде е интригата? Какъв е трикът? Трябва бързо да си събере ума и да започне да разсъждава, за да не се озове в небрано лозе. Ако това новичко, лъскаво началниче, като току-що слязъл от конвейера автомобил, иска да се отърве от нея, Настя Каменская, ако не желае да работи с нея, добре, тя няма да се натрапва, сама ще си тръгне. Но именно сама. Тя ще направи първата крачка, а няма да се поддаде на хитрини и интриги.

Ами ако се опита да използва старото и добре изпитано оръжие — прямотата? Своята прочута убийствена прямота. Отдавна известен похват, но кой знае защо, никой никога не е готов за него, всички се настройват на недомлъвки, а прямотата печели от ефекта на изненадата.

— Какво целите, Константин Георгиевич? — попита Настя.

Той въздъхна и я погледна незнайно защо печално.

— Бях готов за това.

— За кое по-точно?

— Знаех си, че няма да ми повярвате. И фактът, че не ми повярвахте, за пореден път ми напомня колко далеч е стигнала кадровата разруха. Вие не само вече не очаквате нормален началник, а и дори не вярвате, че по принцип такива съществуват на света. След пенсионирането на полковник Гордеев са минали само четири години и това е било достатъчно да загубите вярата си. Анастасия Павловна, фактът, че навремето аз седях на ученическото място, а вие стояхте зад катедрата и бяхте мой преподавател, далеч не означава, че така и съм си останал наивно момченце. Оттогава минаха петнайсет години и аз понаучих, разбрах едно-друго.

Да, добре се е подготвило това момче с умни очички, костелив орех е. Той дори знае колко хубаво работеха по времето на Житената питка, дори се е поинтересувал как живяха при Афоня. И какво сега? Да му повярва ли? Или да се опита да разгадае играта му? Ех, да става каквото ще! И бездруго изглежда, че няма да работи с него.

— Каква игра играете, Константин Георгиевич? Какво искате?

— Искам да останете. Нещо повече, искам да върна на отдела професионализма, който за четири години се оказва напълно изгубен. Ето защо имам към вас няколко молби. Първата: кажете ми при какви условия сте готова да останете и аз ще ги изпълня, всичките до едно. Втората: посъветвайте ме какво трябва да направя, за да не напусне Коротков, не дай си боже. Той е мой заместник, няма накъде повече да го повишавам в длъжност, така че тук моите възможности са ограничени. Но вие сте приятели от дълги години…

Охо, и това знае. Интересно, дали има нещо, с което не е наясно?

— … така че само вие можете да ми подскажете с какво мога да го задържа. Третата: ще ви помоля да ми изготвите списък на служителите, които смятате за най-способни и перспективни, и аз ще се постарая да предприема всичко, та те да се закрепят в отдела. И последната: моля ви да ме представите на Виктор Алексеевич.

— На кого? — слисано го изгледа Настя.

— На Виктор Алексеевич Гордеев — спокойно и търпеливо повтори новият началник. — Моля да ме запознаете с него. Знам, че вие и Коротков сте запазили топли неформални отношения с вашия бивш началник. Аз ще го помоля да бъде мой наставник и съветник и много се надявам той да не ми откаже. Разбира се, ако вие и Юрий Викторович ходатайствате за мен.

Това беше удар под кръста. Удар, който Настя вече не можеше да изтърпи. Чудеса не съществуват, това го знаят всички. И се сбъдват само лошите сънища, а добрите така си и остават като светло сияние сред тъжните спомени, нищо повече. Това, което се случва тук, е прекалено хубаво, за да е истина, прекалено невъзможно, прекалено неправдоподобно. Прекалено приказно. Като в лош филм. Нещо тук не е наред, нейде в някакъв гардероб се крие скелет, който почти се е разпаднал… А тя, Настя, вече е стара, изгубила е усета си, изтървала е стремителното развитие на новите варианти на служебно-апаратните игри и сега не може да се справи със ситуацията. Не може да намери гардероба, където кротко се крие злочестият скелет. Наистина й е време да напусне практическата работа, не й е мястото тук — толкова стара и изостанала, изгубила своя нюх и оперативните си похвати.

Тя мълчеше, вперила очи в масата. И тъпо броеше драскотините по дървената повърхност. Болшаков също не проговаряше, а изчакваше. Не с тоя номер обаче! Когато разбра, че победната прямота не подейства, Настя реши да си послужи с метода на изтощаването. Тя ще мълчи и ще се взира в масата, а той да прави каквото ще. Ако си мисли, че тя ще изтърве някакви думи, които ще може да използва срещу нея, няма да ги дочака. Тя няма да излезе от този кабинет измамена и победена. За нищо на света.

Мълчанието се проточи и вече ставаше неприлично. Болшаков гледаше подполковник Каменская, подполковник Каменская гледаше драскотините и нищо не се случваше. Най-сетне в кабинета прозвуча гласът му:

— Анастасия Павловна, вие сте ми нужна. Нужна сте на отдела. Моля ви, аз наистина ви моля, останете и ми помогнете. Без вас и Коротков просто няма да се справя.

И тя се предаде.

— Трябва ми чин полковник и възможност да защитя дисертацията си — студено изрече Настя.

— Още днес ще напиша предложение за назначаването ви за старши оперативен пълномощник по особено важни дела. На тази длъжност таванът е подполковник, но можем да ходатайстваме да ви се даде чин полковник за особени заслуги. И тогава ще имате толкова свободни дни, колкото са ви нужни, чак до защитата. Аз съм минавал през тази процедура, така че знам колко тичане и грижи се искат.

— На Коротков му трябва жилище, макар и съвсем малко. Той вече двайсет години е на опашката за апартамент. Синът му порасна, смята да се жени.

— Разбрах. Какво ще кажете за Лесников?

— Само ако стане ваш заместник, може да е привлекателно. Нали по щат имате двама заместници, но на едната длъжност е Коротков, а и другата е заета.

— Тя ще се освободи, ако Игор Валентинович изрази готовност да се върне.

Какъв размах, а! Откъде у него тази увереност, че ще издейства жилище за Юрка и ще освободи длъжност за Игор? На нея е назначен, между другото, жив човек, вярно, за нищо не го бива, протеже на Афоня, но къде ще го дене? Впрочем това не е нейна работа, Болшаков й зададе въпрос и получи отговор, а пък какво ще прави оттук насетне, си е негова грижа.

— Ами списъкът? Готова ли сте да го съставите?

Тя кимна и Константин Георгиевич й подаде лист хартия и химикалка. На Настя не й бе нужно много време — истински способните, предани на работата си и готови да се учат колеги в отдела бяха по-малко от пръстите на едната ръка и пръв сред тях беше, естествено, Серьожка Зарубин.

Болшаков внимателно прочете списъка и се позасмя:

— Малко са.

— За тези мога да гарантирам, останалите ги познавам по-повърхностно. Коротков определено ще ви даде по-пълна информация.

— Да, разбира се. — Болшаков се замисли за миг и кимна. — Мога ли да разчитам, че ще се обадите на Лесников?

— Ще се обадя.

— А на Гордеев?

— И на него…

— Тогава приключваме — широко се усмихна той. — Благодаря, Анастасия Павловна.

Настя излезе от кабинета на началника и без да се отбива в своя, хукна към Коротков. Юра с угрижен вид разговаряше по телефона, като с едната ръка държеше слушалката, а с другата ровеше в сейфа. Щом видя Настя, кимна и посочи с очи стола — сиреч, сядай и чакай. Но тя нямаше сили да чака, затова започна безсмислено да се суети, да налива вода в чайника, да вади чашките и буркана с кафето, за да прави нещо. Най-сетне Коротков приключи разговора и запокити слушалката на бюрото.

— Глупаци — ядосано промърмори той. — Мира нямам от тях. А ти какво така подскачаш?

— Новият шеф проведе разговор с мен.

— Сериозно? И какво? Как ти се вижда?

— Юра, нищо не разбрах — честно призна тя. — Или е много хитър, или сме извадили фантастичен късмет. Юра, казах му, че ти трябва жилище, и той обеща да направи всичко възможно. Представяш ли си?

— Каквооо?! — ревна Коротков. — Какво ти е обещал?

— Каквото чу, това ми обеща. Попита ме какво трябва да се направи, та ти да не напуснеш отдела, и аз му заявих, че от двайсет години чакаш за жилище, а така и не си дочакал. Ала сега синът ти е пораснал и ако той иска да почувства, че всичко не е било напразно и тук те ценят, че си важен за отдела, трябва да ти дадат това жилище. Какво има за неразбиране?

— Такааа — проточи той. — А на теб какво обеща този добър вълшебник? Какви съкровища?

— Длъжност „по особено важни дела“, един чин по-висок от тавана и свободни дни за разправиите по дисертацията.

— Но защо?

— Не знам — сви рамене тя. — Искал да запази и увеличи нашия спаднал потенциал и да ни върне някогашната слава, както беше при Житената питка. Ти вярваш ли в това?

— Аз ли? Не.

— И аз не вярвам. Но не мога да схвана за какво му е нужно всичко това. А каза и още нещо…

— Господи! — Юра ужасено се хвана за главата. — Какво друго?

— Той ме попита какво трябва да направи, за да върне Игор Лесников.

— Брей, и това си го биваше…

— Именно.

— И ти какво му отговори?

— Че трябва да освободи длъжността на втория заместник. На по-малко Игорьок няма да се съгласи, тъй като и в министерството е на добра длъжност. Но и това не е всичко.

— Добре де, доубий ме, какво толкова…

— Помоли ме да го запозная с Житената питка, искал Житената питка да му стане наставник и съветник в нелеката работа по ръководенето ни. Е, какво ще кажеш?

— Лъжеш ли ме? — недоверчиво попита Юра.

— Абе кълна се! Помоли ние с теб да ходатайстваме пред Житената питка за него. Юра, той играе някаква мощна игра, в която аз не мога да се ориентирам. Тук има някакъв голям трик, но не схващам какъв именно.

Коротков мълчаливо посъзерцава тавана и дълбокомислено изрече:

— Да, приятелко, май с теб сме я загазили… Може би е време да си вдигаме чукалата оттук, докато не са ни отсекли главите, а?

— Ти решавай. Както кажеш ти, така ще направим.

— Или да се поборичкаме още малко? — замислено продължи Юра. — Да си поиграем с него на неговата игра.

— Но нали не знаем правилата — възрази Настя. — Как да играем, като не са ни известни правилата?

— Е, все някак. Ние с теб не сме ли стари кучета? И без правила ще излезем насреща на това пале. Зелено е още да ни се зъби.

— Той е много умен, Юрка. Още преди петнайсет години беше по-умен от всички свои състуденти, взети заедно. Спомних си го, водила съм занятия в неговата група.

— Умен, казваш? — изхъмка Коротков. — Е, добре. И да изгуби човек от умния не е срамно. Ами ти защо стоиш без работа? Хайде, наливай кафето, водата отдавна завря.

Настя тъкмо бе наляла горещата вода в чашите, когато звънна вътрешният телефон.

— Идвам, Константин Георгиевич — кратко отговори Юра в слушалката.

Кафенце, ама друг път…

Евгений Леонардович Йонов открай време се страхуваше от старостта. Боеше се от нея, откак се помнеше. В рода му имаше много дълголетници, една от прабабите му умря, когато той беше на петнайсет, втората той погреба на двайсет и две. Прадядовците му живяха малко по-кратко, но все пак той завари живи и двамата и добре си спомняше тяхната старческа безпомощност, слабостта им, зависимостта им от децата и внуците… А те трябваше да се грижат за тях, да търпят тяхното забравяне, неспретнатост и старческа сенилност. Спомняше си как възрастните си шушукаха, обречено въздишаха и се караха помежду си, разпределяйки кой ще замине на почивка, а кой ще остане да гледа старите. За много неща се сещаше и от тези спомени се зароди твърдото му убеждение, че за нищо на света не би искал да се озове в такова положение, когато грижите за него ще се превърнат в тегоба за близките му и те, макар да не си го признават, ще започнат с нетърпение да чакат кога той най-сетне ще ги освободи от тези мъчителни и обременителни грижи.

Разбра, че от тази незавидна съдба би могъл да се избави само с помощта на парите. Той няма да принуждава децата и внуците си да се грижат за него, ще живее сам, непременно сам, ще наеме болногледачка, домашна помощница или когото трябва там, и в неговия дом ще бъде чисто, ще мирише на хубаво прясно сварено кафе и пухкави сладки кифлички. А самият той ще бъде гладко избръснат, с измита коса, с изгладени панталони и риза и копринен домашен халат, интелектуално запазен, мъдър и разбиращ, осведомен за всички новини в киното и литературата, с ясни виждания за текущата политика. Така той ще стане онзи „татко-дядо-прадядо“, при когото ще се идва на гости не по принуда, а с радост, с удоволствие и — което не е маловажно — дори по-често, отколкото му се иска на него.

Ето така си представяше Евгений Леонардович своята собствена старост и предварително започна да гради материалните основи за осъществяването на мечтата си. Това не означаваше, че се превърна в скръндза, който пъха в чорап всяка копейка, останала след купуването на най-необходимото. Нищо подобно. От четирийсетата си година нататък започна най-внимателно да се грижи за здравето си. Всяка година минаваше през профилактични прегледи, та да не изпусне, не дай си боже, някаква зараждаща се болест, постоянно спортуваше, плуваше, караше ски, играеше тенис. Всеки ден пробягваше сутрин по пет километра, вземаше контрастен душ, веднъж седмично задължително се напарваше в сауна, като строго спазваше методическите препоръки, така че това да е изключително в полза на здравето… Пийваше единствено червено вино, само много добро, скъпо, и то не повече от чаша на ден. Спазваше хранителен режим — „по-малко тлъсто и сладко, повече зеленчуци и плодове“, лягаше си рано — „най-полезният за здравето сън е през часовете до полунощ“ — и рано ставаше, а разболееше ли се от нещо, предпочиташе да се лекува с билки, „за да не замърсява организма си“.

Естествено, за такъв живот бяха нужни пари. Само за храната колко харчеше… При предишната съветска търговия, за да осигуриш на трапезата си разнообразни зеленчуци и плодове, не гнили и не скапани от измръзване, трябваше постоянно да купуваш от пазара, а това излизаше пет, че и до десет пъти по-скъпо, отколкото от магазина. Ами ски екипировката? Ами марковите ракети за тенис? Ами безкрайните подкупи за медицинските лица, от които зависеше възможността да се изследваш не в районната поликлиника, а на място, къде то разполагат с най-новата диагностична апаратура? С една дума, всичко струваше пари, а пък когато съветската власт предаде богу дух и дойде нова, но неясно каква власт, парите за поддържане на здравето станаха още повече, само че сега Думата „подкуп“ бе заменена от „търговски цени“. Можеш да се лекуваш в най-добрите клиники, можеш да се изследваш на компютърен томограф, можеш да си купуваш лекарства от чужбина, за да не попаднеш на фалшификат, можеш всеки ден да се храниш с продукти, за каквито навремето не си и чувал. Всичко можеше, само че плащай.

И Евгений Леонардович плащаше, не се скъпеше. Няма нищо по-скъпо от здравето и за него не му се свидеха никакви пари.

Да, но за да не ти се свидят парите, трябва поне да ги имаш, това е минималното изискване. И от трийсетата си година, от деня, когато взе съдбоносното решение за своята старост, Йонов печелеше фанатично, до самозабрава, без да се гнуси от никакви допълнителни доходи, които, естествено, бяха в рамките на позволеното. Подчини на това и своята кариера.

И ето че днес, в деня на осемдесетгодишнината си, той за пръв път проумя, че е попаднал в капан. Всичко се бе получило така, както той го бе замислил: Евгений Леонардович имаше прекрасен апартамент, в който живееше сам, тъй като жена му почина преди почти десет години; кола и нает шофьор, готов всеки момент да го закара някъде; всеки ден идваше домашна помощница, която чистеше, пазаруваше, готвеше, переше и гладеше… Той изглеждаше прекрасно за възрастта си, беше облечен стилно и модно, ухаеше на скъпа тоалетна вода. Имаше личен лекар, който всяка седмица преглеждаше Йонов, правеше му кардиограма и му изпращаше вкъщи разни специалисти, например за ултразвуково изследване, за рентген или за кръвна картина. Специален масажист идваше всеки ден, освен в неделя. Евгений Леонардович се чувстваше превъзходно и макар вече да не пробягваше по пет километра сутрин, изминаваше ги с бърза енергична крачка. Два пъти седмично плуваше в хубав басейн в скъп спортен клуб. Децата и внуците нямаха никакви грижи с него, дори не ги молеше за помощ, когато нещо не се справяше с компютъра, а викаше специалисти.

Всичко се подреди така, както го бе замислил. И все пак не се подреди…

Днес Йонов ясно почувства това.

Както обикновено, стана в пет сутринта, изяде овесените ядки, накиснати във вода, изпи кафето и излезе на разходка из пустите тъмни улици, вдишвайки с удоволствие въздуха, който още не бе изпълнен с изгорели газове. Върна се, взе контрастен душ, изяде едно рохко яйце с късче кашкавал, изпи още една чашка кафе, изгледа новините по телевизията и точно в осем и половина излезе. Колата го чакаше пред входа.

— Честит рожден ден, Евгений Леонардович — весело го поздрави шофьорът му, жизнерадостен и неуниващ мъж на средна възраст на име Валера, към когото Йонов винаги се обръщаше по име и бащино.

— Благодаря, Валерий Иванович.

— Закъде тръгваме рано-рано?

— За Фонда.

Фондът, към който тръгваше Евгений Леонардович, имаше дълго и трудно за запомняне название, в което освен самата дума „фонд“, се съдържаха и думите „социални“, „прогнозиране“, „изследвания“ и „последствия“, но всички служители, включително Йонов, отдавна вече го наричаха просто Фонда и по никакъв друг начин. Още повече че названието средно веднъж на две години се променяше, ставаше все по-дълго, сложно и размито, макар че същината му си оставаше една и съща.

Фондът се помещаваше на дванайсетия етаж на многоетажен, построен неотдавна бизнес център. Йонов прекоси просторния вестибюл, получи достъп чрез електронната си карта, мина през турникета, отиде при асансьорите и след няколко минути крачеше по дългия коридор, като по навик четеше надписите на табелките. Ето, тук са социолозите, тук — математиците, тук — политолозите, зад тази врата е отделът, в който работят аналитиците. А ето я и последната му рожба — Отдела за комплексни монографични изследвания. На Йонов му струваше доста усилия да убеди ръководството на Фонда в необходимостта от такива изследвания и сега той с особен трепет следеше работата на отдела. Следеше я…

Ето в този момент за пръв път усети леко неприятно чувство. Той само следеше работата, а не я ръководеше. Стар ли е? Възрастта ли не му позволява да ръководи? Я стига, колко осемдесетгодишни професори ръководят катедри и отдели в академии и институти. А дали не е изпаднал в немилост? И това не е. Уважават го, съветват се с него, постоянно го канят да консултира, нито един краен документ не излиза извън стените на Фонда без редакцията и окончателното одобрение на Евгений Леонардович. Специално за него преди около петнайсет години в щатното разписание на Фонда беше въведена длъжността „главен специалист“. Едва по-късно такива „главни“ станаха няколко души, но навремето той беше единственият. Е, какво го тревожи тогава?

Сам си е виновен. Прекалено настървен беше да печели пари и когато трябваше да избере дали да поеме научното ръководство над нова тема, или да извърши работа срещу отпусната целево сума или по бизнес поръчка, избираше второто. Работата срещу целеви пари или по бизнес поръчка предполагаше или индивидуално изпълнение, или създаване на временен научен колектив, който се разпадаше веднага щом завършеното изследване се предаваше на възложителя. Ако той не се бе стремил към парите, ако бе ръководил теми, разработвани от постоянни щатни служители на Фонда, неговата връзка с тези служители щеше да остава здрава и непрекъсната.

Евгений Леонардович си спомняше как навремето, преди много години, те се палеха по нови идеи, обсъждаха ги до изнемога, като забравяха за храна и почивка. Оставаха в службата, без да поглеждат часовника, а понякога и нощуваха в кабинетите си, защото никой нямаше кола, метрото вече бе затворено, а да се хване такси нощем в Москва в края на седемдесетте беше твърде проблематично, пък и скъпо за тогавашните им заплати. Събираха се в почивните дни в нечий дом или пак отиваха в службата, в Академията на МВР, за да продължат обсъжданията, пресмятанията… Всяка нова мисъл им изглеждаше гениална, всяка нова формула съдържаше потенциал да прерасне в научно супероткритие…

И естествено, всички бяха приятели, въпреки разликата във възрастта. Евгений Леонардович, най-възрастният, по това време доктор на науките и професор, беше прехвърлил петдесетте, а най-младият, Дима Шепел, беше на двайсет и седем, той току-що бе завършил аспирантура и бе защитил дисертация в Инженерно-физичния институт. Боже мой, какво време беше!

И Йонов имаше чувството, че така ще бъде винаги. Той ще остарее, но няма да се оттегли, ще се занимава с наука и около него винаги ще има ученици, сътрудници, колеги, и домът му непрестанно ще бъде отворен за тях. Те ще идват, ще се съветват, ще се консултират, ще обсъждат резултатите от изследванията, както и преди, а той, Евгений Леонардович, ще бъде заобиколен от талантливи млади учени, ученици и последователи, ще остане сред кипежа на събитията, както беше винаги…

Обаче не стана така. Нещо се промени. И от ден на ден Йонов все по-ясно виждаше пропастта, зейнала между него и останалите служители на Фонда. Може би наистина причината беше в старостта? Мозъкът вече не е така гъвкав, не обработва информацията е предишната бързина, не успява да следва новите разработки и открития и той постепенно става — макар и уважавана (по навик) и главна (по статут), но все пак условна фигура. Ах, колко би искал той да върне онзи ден преди две години, когато ръководството на Фонда подписа заповед за създаване на отдел за комплексни монографични изследвания и заместник-началникът на Фонда по научната работа попита дали професор Йонов не иска да оглави отдела. Днес Евгений Леонардович, без да се замисли, би се съгласил, а тогава той, старият глупак, отказа, защото буквално седмица преди това му бяха предложили да ръководи проект по създаване на програма за борба с престъпността за един от федералните окръзи на Русия. Срещу много добри пари. Проектът беше предвиден за година и половина: шест месеца за разработване на самата програма и още дванайсет — за авторски надзор. А той предпочете програмата и за ръководител на отдела бе назначен друг човек. Между другото, бивш ученик на Йонов.

Евгений Леонардович забави крачка пред вратата, зад която се намираха помещенията на отдела, и погледна часовника. Девет и две минути. По коридорите още беше пусто, той не срещна нито един човек, работният ден във Фонда официално започваше в десет. Йонов обичаше да идва рано, защото знаеше със сигурност: в два-три отдела определено вече са дошли научните работохолици, които нямат търпение да възобновят прекъснатата снощи работа. Тези преизпълнени с идеи момчета му напомняха за миналото и той с удоволствие се включваше в обсъждането на поредната суперидея. Но през последната половин година, след като завърши поръчковата работа върху програмата, сутрин той се отбиваше само в „своя“ отдел. Наричаше го „своя“, защото той го бе измислил, бе разработил концепцията му, бе го отстоял пред ръководството и смяташе за свой дълг постоянно да потвърждава нуждата от това поделение и неговата полезност.

Вратата се оказа отключена, следователно някой вече работеше. Йонов спря в квадратния хол с голямо бюро до прозореца за секретарката и обходи с очи четирите врати, ослуша се. Когато долови откъде се чуват приглушени гласове, мислено се зарадва, че слухът му не е загубил остротата си, и решително влезе в кабинета. Не бе сгрешил, именно тук вече се вихреше бурно обсъждане. Когато видяха професора, всички замлъкнаха. При това на Евгений Леонардович му се стори, че и тримата служители някак се стъписаха, сякаш бяха разговаряли за нещо, което не е предназначено за него.

— О, здрасти — притеснено изписука Верочка, специалистката по психологически аспекти на подбора и разпределението на кадрите. И крадешком хвърли поглед към сейфа в ъгъла на кабинета.

Какво ли държат там? Някакви материали, които не искат да му показват? Защо? Какви са тези тайни?

И тогава нещо още по-болезнено бодна сърцето на Йонов. Те, неговите ученици и последователи, се откъсват от него… Вече не им е нужно закоравялото му мислене, мухлясалите му възгледи и остарелите му методи. Виж, ако сега той ръководеше отдела, щеше ли да се случи това?

Сергей Александрович, не съвсем млад, стегнат брадатко с типична външност за любител на самодейната песен, се овладя най-бързо.

— Честит рожден ден, Евгений Леонардович!

Не са забравили. Е, това е приятно. Браво на Серьожа, опитен оперативен работник е, никога не губи присъствие на духа и моментално намира начин да се измъкне читав от всяка ситуация.

— Благодаря, Серьожа — сдържано рече Йонов.

— Честит рожден ден! — хорово повториха след Сергей Верочка и най-сетне оборавилият се трети участник в дискусията, Генадий, бивш следовател.

— И какво държите там, в сейфа? — скептично се осведоми Йонов.

Верочка пламна, останалите избухнаха в смях.

— Човек нищо не може да скрие от вас, професоре — отговори Сергей Александрович. — Там има подарък за вас. Но ние мислехме, че ще дойдете по-късно, та смятахме тогава целият отдел, начело с началника, да дойдем да ви честитим.

— Ами честитете ми сега — предложи Йонов. — Както се казва, удариш ли една чашка сутрин — цял ден си свободен. Какъв е проблемът?

Той все още не вярваше, че в сейфа наистина има подарък. Беше убеден, че се опитват да скрият нещо от него, та сега просто търсят някакво оправдание. У него внезапно се пробуди неприятният, злостен стремеж да уличи колегите си в лъжа, за да не си мислят, че дотолкова е остарял и изкуфял, че да го преметнеш, е фасулска работа.

— Ама как така, Евгений Леонардович, без цветя ли? — възмути се Вера. — Толик трябва да ги донесе, нали смятахме, че по-късно… А Толик още не е дошъл.

— Нищо де, засега без цветя — великодушно разреши Йонов. — Давайте подаръка, а после целият колектив ще дойдете с цветята. Давайте, давайте, не ме измъчвайте.

Той злорадо наблюдаваше вече напълно стъписаната Верочка, която бавно пристъпваше към сейфа. Интересно, какво ще последва? Там няма никакъв подарък. И какво ще правят сега?

Но Йонов бе сгрешил. Оказа се, че в сейфа има именно подарък. Настроението явно се подобри, Евгений Леонардович сърдечно благодари на колегите си и отиде в своя кабинет, най-просторния от петте зад вратата с табелка „Главни специалисти“.

За научна работа денят беше напълно изгубен, от десет и половина заприиждаха да му честитят колеги — кои самички, кои на групи и цели отдели, а в три часа в конферентната зала беше организирано официално честване с речи и коктейл. Йонов сияеше: помнят го, ценят го, уважават го…

— Евгений Леонардович, имам един-два въпроса — чу той до себе си гласа на Дмитрий Шепел. — Или да не ви закачам днес?

Шепел отдавна вече не беше някогашното слабичко мургаво момче, физикът математик, минаха почти трийсет години и той беше побелял, понапълнял. Когато се създаваше Фондът, предложиха на Йонов да вземе със себе си от Академията всички, които сметне за нужно, и името на Дима Шепел беше първото, което Евгений Леонардович назова. Именно Дима със своите динамични модели даде тогава, през седемдесет и шеста година, нов тласък на научното направление, чието начало десет години по-рано бе положил самият Йонов с монографията си „Използване на математически методи при изучаването на престъпността“. Преди Шепел математиката, с която боравеха криминолозите, беше статична. Тя описваше миналото и настоящето и позволяваше да се градят прогнози за развитието на престъпността, изхождайки само от динамиката на самата престъпност, докато моделите на Дима даваха възможност да се предвижда как ще се развива престъпността в зависимост от поведението на различните фактори, оказващи й влияние. Днес Шепел ръководи Отдела за математическо моделиране и е дясна ръка на началството. И отново Йонов усети онова бодване в сърцето. Димка, неговият ученик, е дясна ръка, а той — само главен специалист.

— Защо? Някакви проблеми ли има?

— Не, няма, само текущи въпроси. Получихме поредния обзор на дисертациите и има предложение за кадрите. Искаше ми се да го обсъдим.

— Добре — кимна Йонов и остави чашата с шампанско. — Веднага ли?

— След половин час, става ли?

— Ще дойда.

— Ама моля ви се, не е нужно, Евгений Леонардович, ние ще дойдем при вас.

Уважават го.

Точно след половин час в кабинета на Йонов се събраха Дмитрий Шепел и още двама: началникът на Отдела за научна информация и Кувалдин, началник на Отдела за комплексни монографични изследвания.

— За ноември сме предвидили организиране на полеви експерименти в десет точки — започна Шепел.

Йонов недоволно се намръщи. Той прекрасно го знаеше, защо трябваше да му напомнят? Полевите експерименти също са негова собствена идея и той възнамеряваше да следи тяхното развитие най-внимателно.

— Не съм забравил — сухо изрече той.

— Само исках да кажа, че във всички точки работата започна — уточни Шепел. — Движим се строго по график.

— Прекрасно — отговори Йонов. — И в какво се състои въпросът, който трябва да решим?

Началникът на Отдела за научна информация се покашля, извади от папка няколко листа, прищипани с кламер, и ги подаде на професора.

— Това е обзорът на дисертационните изследвания за проблемите на борбата с престъпността, извършени през текущата година. Вижте ги, моля.

Йонов бързо прегледа заглавията на дисертациите. Да, все по-плитка става науката. Сивота, скука, никъде няма проблясък на оригинална мисъл, на новаторски подход. Я, ами това какво е? Много, много интересно… Кой е авторът? Той се върна към началото на абзаца. А. П. Каменская.

— Ето, Евгений Леонардович — радостно заговори Шепел, — виждам, че това и на вас ви хвана окото. Каменская, нали?

Йонов кимна и още веднъж прочете краткото изложение на дисертацията.

— На всички направи впечатление. Всички, които четохме обзора, се заинтересувахме от Каменская. Тя ми изглежда много перспективна. Искам да предложа на ръководството да я поканим на работа във Фонда.

— Нима имаме вакантни места? Струваше ми се, че сме напълно комплектувани.

— От Нова година ни увеличават финансирането и вече е взето решение за въвеждане на една допълнителна длъжност при математиците и на още една — в отдела на Кувалдин, в комплексните изследвания.

— Какъв е проблемът тогава? — вдигна глава Йонов. — Поканете я.

— Проблемът е там, Евгений Леонардович — бавно изрече Кувалдин, — че подполковник Каменская в момента работи в зона на експеримент. И по никакъв начин не можем да я дръпнем оттам. Чистотата на експеримента ще бъде нарушена.

— Неприятно… — въздъхна Йонов. — И нищо ли не може да се измисли? Например някак да се съвместят едното с другото?

— Та как ще се съвместят? — възрази Кувалдин. — Не става, не е възможно. И после, изобщо не сме я проучвали. Може би тя не е подходяща за нас.

Именно това беше спорният въпрос, с който се бяха обърнали към Евгений Леонардович. Бяха изказвали аргументи „за“ и „против“, бяха спорили, но в крайна сметка не бяха стигнали до единодушно решение. Беше ясно едно: подполковник Каменская, с нейните възгледи и подходи, щеше да си намери идеалното място в научните подразделения на Фонда, но изобщо не се знаеше доколко е надеждна. Това първо, и второ, могат ли да я вземат от зона, в която се провежда планов експеримент.

— Нека засега започнат да събират материали за Каменская — решително заяви Шепел, — а после ще видим, когато експериментът приключи.

— В зоните на експеримента комплексните изследвания вече са започнали, така ли? — попита Йонов.

— Да, във всички, освен в Москва.

— Вие какво, някакъв особен случай ли чакате? — Йонов впери недоволен поглед в Кувалдин, началника на „неговия“ отдел.

— Не, но експериментът тъкмо започва. Нали разбирате, „Петровка“ не е територията, при тях не попадат всички престъпления наред. Днес те не са поели за работа нищо ново. Щом получат нов случай, веднага ще пристъпим.

— Обаче още при първия — строго напомни Йонов. — Още при първия, който се появи… Само да не ви мине през ума да изчаквате и да търсите по-интересни.

Когато остана сам, Евгений Леонардович прочете няколко документа, нанесе някои поправки, даде ги на секретарката и си тръгна. Днес става на осемдесет. Никакви банкети и разкошни празненства, ще направи единствено скромна семейна сбирка, все пак е делник, утре всички са на работа.

И едва късно вечерта, след като изпрати гостите, Йонов започна да разглежда подаръците. Натъкна се на онзи от служителите в „неговия“ отдел и си спомни, че те така и не му казаха тогава, сутринта, за какво толкова разпалено спореха, събрани рано-рано в службата. Не му казаха. И там няма никакви тайни, какви ти тайни в научната работа, макар и толкова специфична и непозната за широките кръгове. Просто между него, професор Йонов, и младото поколение е зейнала пропаст, огромна, дълбока и непреодолима… Той не съумя да ги задържи около себе си, по-точно, не се сети навреме какво трябва да направи, за да не остане сам, увлече се по парите. Не може цял живот да печелиш, а на старини да бъдеш заобиколен от младежи, няма начин. Не става…

Парите имат много различни свойства, както явни, така и скрити, коварни, проявяващи се далеч не отведнъж. Парите могат да ти нанесат удар под кръста точно когато най-малко го очакваш. Те рушат отношенията между близки хора, развалят приятелства и в крайна сметка водят до самота. Й колкото повече са парите, толкова по-болезнена се оказва самотата на старини.

Странен закон…

Милена най-много мразеше понеделниците. Как можаха така да съставят разписанието — в един ден три лекции поред, коя от коя по-скучни! Тя беше добросъвестно момиче и не искаше да пропуска, но просто нямаше сили да слуша безкрайното дуднене за предисторическите времена. Понякога се стягаше и пишеше конспекти, но най-често скриваше в скута си книга и четеше, както и повечето нейни състуденти. Или пращаше есемеси и получаваше отговори, или играеше на някоя вградена в телефона игра.

Слава богу, вече започна третата лекция, още половин час мъки — и край. Милена обърна страницата на книгата, която четеше, и почувства как беззвучно завибрира телефонът в джоба на сакото й. Някой й бе изпратил съобщение. Тя извади апаратчето и погледна дисплея: „Мила, обади ми се спешно, много спешно!!! О.“. О. — значи Олег. Какво ли се е случило? Остава й половин час, но нали той пише „много спешно“, и то с три удивителни.

Тя започна бързо да натиска бутоните: „На лекция съм. Ще потърпиш ли половин час?“. След две минути пристигна отговорът: „Не! Много е спешно!“. Милена бързо пъхна книгата в чантата си и се измъкна от аудиторията, съпроводена от неодобрителния поглед на лектора. Е, какво толкова? Може коремът да я е присвил, случва се, всички сме хора…

Когато се озова в коридора, набра номера на Олег.

— Мила, ключовете от моя апартамент у теб ли са? — бързо и загрижено попита той.

— Да, разбира се, както винаги. Защо, какво има?

— Можеш ли сега да отидеш там?

— По принцип мога… Ама ти не си ли на работа?

— Това е проблемът — че съм на работа. Тоест… Тичам насам-натам из града, претоварен съм, нямам никакво време. А току-що ми се обади съседът отдолу, каза, че от моя апартамент ги наводнявам. Преди два часа забелязах, че нещо сълзи до тоалетната чиния, но много бързах, нямах време да проверя какво става. Явно нещо се е спукало и водата шурти на пода.

— По дяволите! — изруга тя. — Много ли е наводнен?

— Казва, че е потоп, тече от тавана му. Милка, иди там, спри водата, а ако не намериш откъде се спира, слез до апартамента на този съсед, да ти помогне. Ако трябва, извикай аварийната служба. Ще се справиш ли?

— Ама разбира се, Олеженка, ще го направя, не се тревожи. Да те чакам ли?

— Ами аз заминавам… А, да, не успях да ти кажа, днес спешно заминавам в командировка за три-четири дни, не повече. Влакът ми е след два часа, а първо трябва да оформя всички документи, по никакъв начин не мога да прескоча до къщи. Мила, спасявай ме…

— Е, не се тревожи — усмихна се тя, — ще се справя. Тръгвам веднага. Върви спокойно в командировка, всичко ще бъде наред, ще се обадя и на съседа ти.

Милена ни най-малко не се безпокоеше. Какво като не бе виждала и очите на този съсед от долния етаж? Тя нито за миг не се съмняваше, че той няма да й крещи, нещо повече, дори няма да настоява Олег веднага да плати ремонта на наводнения апартамент. На света има само един мъж, способен да й крещи: бившият й съпруг, но именно затова той й стана бивш. Такива номера никой друг не можеше да й погоди, и то не защото Милена имаше някакви специални умения, не… Просто външността й беше такава — такива очи и такава усмивка, че не беше възможно нито някой да й откаже нещо, нито да й се сърди. Сега тя ще се качи в колата си, в своя новичък ситроен, ще отиде у Олег и ще уреди всичко по най-добрия начин. Може би дори ще успее бързо да намери майстори, да отстрани повредата в апартамента му и да организира и плати ремонта у съседа, така че до завръщането на Олежка от командировка всичко да е наред.

Чигрик нищо не разбираше. Проумяваше само, че нищо не разбира. Някак всичко вървеше наопаки…

Сутринта успя да си вземе дозата и сега беше в състояние едновременно на еуфория и леко раздразнение. Еуфорията му вдъхваше увереност в собствените му способности, в това, че целият свят му принадлежи и ще се върти около него така, както на Чигрик му се иска, а раздразнението го обхвана, защото не можеше и не можеше да започне да мисли ясно.

Днес беше напълно подготвен за действие — с фотоапарат, видеокамера, няколко бутилки бира и дори със сандвичи, предварително взети от къщи. В събота от бирата с чипс го заболя стомахът и той похвали себе си, задето се бе погрижил за храната в началото на дългия „работен“ ден. Никак не беше сигурен, че точно сега ще има какво да заснеме, но предварителните наблюдения сочеха, че ако не е днес, ще е утре, в краен случай — вдругиден. Защото „разните интересни работи“, които ставали в апартамента на деветия етаж на панелния блок, се случвали не по-рядко от веднъж на три дни.

Чигрик зае поста си в десет сутринта. Намести се удобно, дори на няколко пъти задрямва, но при звука на движещия се асансьор моментално се събуждаше и напрягаше нозе, готов всеки миг да скочи от перваза и да се скрие зад чупката на стълбището, водещо към тавана.

Към обяд или малко по-късно започнаха да се случват неразбираеми неща. В апартамента, от който той се интересуваше, дойдоха двама мъже, а след двайсетина минути излязоха с пълен сак. После, след около час-час и половина, единият от тях се върна. Сетне дойде жената — същата, която всъщност беше нужна на Чигрик. Той старателно запечатваше всичко с помощта на наличната техника. След като пристигна жената, реши, че може да се поотпусне за известно време, да пийне биричка и да хапне сандвичи — нали това, заради което тя идва в този апартамент, не се прави за пет минути. Имаше в запас цял час или със сигурност поне четирийсет минути. Отвори бутилката, удари няколко глътки, предвкусвайки как ще разгъне пакета със сандвичите и ще захапе мекия бял хляб с масло и пресен салам, когато вратата на „интересния“ апартамент изведнъж започна да се отваря. Но защо толкова бързо? Да не са се скарали?

По-нататък започнаха да се случват вече такива неща, с каквито амортизираният от наркотиците мозък на Чигрик не можеше да се справи. От апартамента излезе мъж, грижливо заключи и постоя няколко секунди на стълбищната площадка, сякаш се ослушваше или дори душеше нещо. Сетне внезапно рязко вдигна глава и тръгна нагоре по стъпалата право към Чигрик.

Павел Седов отключи вратата на апартамента и веднага разбра, че Милена не е вкъщи. Лампите никъде не светеха и миризмите на вкусна гозба, с които вече бе свикнал и които винаги го посрещаха още от прага, не се долавяха. Вероятно Милка беше отишла да види родителите си и се бе забавила там — сигурно нейният брат, алкохоликът, пак бе скроил някакъв номер. Тоя неин шантав брат вечно създаваше главоболия — ту беше в запой, ту се лекуваше, ту изнасяше от къщи нещо ценно, продаваше го и го пропиваше. За лекуването му и за възстановяването на пропитото постоянно трябваха пари. Горката Мила, колко много сили й отнемаха семейните проблеми! А тя — нищо, търпи, не се оплаква, само горчиво въздиша.

Той се съблече в антрето и веднага отиде в кухнята. Беше много гладен и бе сигурен, че преди да замине при родителите си в Подмосковието, Мила му е сготвила вечеря. Но на печката нямаше нищо — нито тиган, нито тенджера със супа. Нищо. Той надникна в хладилника — имаше само продукти, купени от магазина, нищо готвено, което би могъл да си стопли.

Павел недоволно се намръщи и извади мобилния си телефон. Къде се размотава тя?

От слушалката се чуваха дълги сигнали, Милена не отговаряше. Тогава той звънна на родителите й.

— Ами тя днес не е идвала — учудено отговори майката на Мила. — Не е и обещавала. Нали дойде миналата седмица.

Павел уморено се отпусна на дивана и опита да се съсредоточи. Дали не бяха се уговорили за нещо с Мила за тази вечер, а той да е забравил? Може да го е предупредила, че например нейна приятелка има рожден ден и ще се прибере късно. Или друго? Нищо не си спомняше. Нямаше навик да се обажда на приятелката си от службата просто така, за да я чуе как е, тъй че никога не звънеше, ако не се бе случило нещо спешно. Но за какво ли си говориха сутринта? Тя бързаше за първата лекция в университета, в девет, излязоха от къщи заедно, Павел се качи в своя джип, Милена — в ситроена… Май не си казаха нищо за вечерта. Да е във фризьорския салон? Впрочем какъв фризьорски салон, вече наближава единайсет…

Още веднъж набра номера й, но не чу нищо освен дългите сигнали. Значи е у някоя приятелка, заприказвали са се и телефонът е в чантата й, а чантата — в антрето, затова не чува. Какво пък, случва се. Със сигурност го е предупредила, тя е сериозно момиче и следи за всякакви дреболии, а той, както обикновено, не е обърнал внимание. Павел се усмихна мислено, като си помисли, че няма навик да запомня какво си говорят с Милена сутрин. Тогава той е в лошо настроение, понеже още му се спи, и изобщо е от хората, които си връщат нормалното състояние едва привечер, а до обяд е по-добре да не ги закачаш.

Той отново отвори хладилника, намери нещо, което ставаше за ядене, сложи го в чинията, седна на дивана пред телевизора и включи спортния канал. За секунда притвори очи и моментално потъна в тежка неспокойна дрямка.

Когато се събуди и погледна часовника, беше вече дванайсет и половина. Странно, Мила не бе го събудила, когато се е прибрала. Тя не може да понася Павел да спи облечен, винаги го буди и го слага да си легне. Протегна се, прозя се, изключи телевизора и като се стараеше да не вдига шум, се потътри към спалнята. В антрето погледна закачалката и не видя нищо освен своето яке. Мила е прибран човек, винаги окачва дрехите си в стенния шкаф, а него го мързи. Прибира там и обувките си, а обущата на Павел вечно се търкалят насред антрето. И Милка му се кара…

Той вече се канеше да влезе в банята, за да вземе набързо душ и да се пъхне в леглото, като се постарае да не събуди Милена, когато се сети, че не вижда и чантата й. Тя винаги стои тук, на това ниско шкафче с всевъзможни принадлежности за почистване на обувки. Обаче сега я няма… Не е такъв човек Милена, тя неизменно си поставя нещата на определени места, обича реда.

Павел рязко отвори вратата на спалнята. Там нямаше никого. По дяволите! Мила още не се е прибрала. И дори не му се обади да го предупреди. Изобщо не е в нейния стил. Ами ако… Не, не, глупости, това не може да бъде! Какъв ти любовник? Откъде ще се вземе? Той не е забелязвал нищо такова около нея… Тя е много красива, спор няма, а мъжете я харесват и винаги се усукват около нея, искат да се запознаят, но това е естествено, а виж, тя на никого не дава аванси, не й играят очите. Или Павел нещо не е забелязал? Не, не може да бъде. Това по принцип не е в характера й, през тези години той опозна Мила като петте си пръста.

Случило й се е нещо.

Отново набра номера на мобилния й телефон, но този път механичният глас съобщи, че апаратът на абоната е изключен или се намира извън обхват. Извънредно странно! Как така преди два часа имаше дълги сигнали, значи, Мила е била в зона „с обхват“, а сега вече е извън нея? Къде е отишла? Да не би извън града? Ами че сега ретранслаторите намират човека къде ли не, нагъсто са из цялата страна, само в тайгата дето няма покритие, ама може ли да се стигне дотам за два часа — нито с влак, нито с кола става. Отвлекли са я и са я откарали нанякъде, ясно!

„Не, ти определено си откачил“ — каза си високо Павел и потрепери: в празния апартамент среднощ собственият му глас му се стори оглушителен и кой знае защо, неприятен. Никой не е отвличал Милка, на кого е притрябвала? Просто се е повредила колата й и сега тя стои някъде и се опитва да намери човек, който да й помогне. А батерията на телефона й се е изтощила и затова няма сигнал. Това е. И никак не й е до обаждания, тъй като се занимава с автомобила. Седи в някой скапан денонощен автосервиз и чака да отстранят повредата. Всъщност в сервиза има телефон, може да позвъни.

Да, но тя знае, че той се е прибрал уморен и си е легнал, просто не иска да го буди. Ще поправи колата и ще си дойде. Много скоро ще си дойде, сигурно след двайсет минути или половин час, нощем пътищата са свободни и колкото и далече да се намира, пак ще пристигне бързо. „Сега ще си взема душ, а когато изляза от банята, Милка вече ще си е вкъщи“ — реши Седов.

Дълго стоя под топлата струя, нарочно протакаше, за да е сигурно: щом излезе, тя ще си е вкъщи.

Излезе. Но Милена още я нямаше.

Павел пристегна халата и отново седна до телефона. Този път позвъни в службата си, на Вадик Андреев, който беше на денонощно дежурство.

— Слушай, обади се на дежурния в градската ГИБДД1 и го питай дали не е имало пътнотранспортно произшествие с кола… — Той продиктува марката и номера на автомобила на Милена.

— Защо, какво се е случило, Паша? — със сънен глас попита Вадик.

— Абе моята Мила изчезна някъде, още не се е прибрала.

— А ти защо не се обадиш?

— Ти си на работа, веднага ще ти кажат, а мен ще ме тормозят — кой съм, какъв съм, защо съм… Вече колко пъти съм им падал на мушката…

— Добре — вяло проточи Андреев. — Когато науча, ще ти звънна.

Вадик се обади след десетина минути. Не били отбелязани никакви пътнотранспортни произшествия с участието на колата на Милена. Но това далеч не означаваше, че не се е случило нещо лошо… Може да е било обикновен мръсен номер, опитни шофьори за секунди да са направили така, че Мила да закачи чужда скъпа кола, и сега някакви бандити да настояват тя да им заплати щетите. А самата Милка не може да се обади никъде, понеже батерията на телефона й е изтощена, а те, естествено, няма да й дадат свой телефон. Или тези бандюги са й взели телефона и са го изключили. И колата може да са й взели. И парите. И сега тя сигурно върви пеша и няма с какво да си купи телефонна карта, за да се обади от автомат. Но нали в Москва има огромен брой заведения, които работят денонощно, не може ли да влезе и да помоли за телефон? Не биха й отказали, не се е родил още такъв мъж, който да може да откаже нещо на Милена, в това Павел Седов беше стопроцентово сигурен.

Но защо още не се е прибрала? И защо не се обажда?

Той погледна часовника и изстина: три без петнайсет.

Времето има особен характер: когато чакаш някакво желано събитие, часовете се точат непоносимо бавно, това го знаят всички. А когато в определен час непременно трябва да се случи нещо, но кой знае защо не се случва, времето хвърчи с бясна скорост. Ти си казваш, че пет минути закъснение не са от значение. И двайсет минути — също. За това могат да се намерят цял милион разумни обяснения и нищо катастрофално все още не се е случило. Хайде, още минута, добре, още пет, няма страшно, ето сега, ето сега вече… И изведнъж откриваш, че са минали не двайсет, не двайсет и пет, дори не трийсет минути, а цели три часа. Пет часа. Осем. И нито едно от милионите разумни обяснения вече не върши работа, което означава, че е време за неразумни и поради това страшни обяснения.

Павел Седов не искаше страшни обяснения. Той отново пусна телевизора, настани се на мекия уютен диван и притваряйки очи, започна да си представя как Мила ще дойде и той ще й се скара, задето не си зарежда батерията и не предупреждава къде ще ходи… Той пак потъна в дрямка и спа до шест часа сутринта.

Когато се събуди, Милена още я нямаше.

Павел отново й позвъни, но телефонът й все така беше „изключен или извън обхват“. Ала телефонът на дежурния по град на „Петровка“ беше изряден. Името Милена Юревна Погодина не се било появявало в справките им. Той набра номера, от който даваха справки за нещастни случаи и спешни хоспитализации: ами ако й е станало лошо? Ако е паднала, счупила си е крака или ръката, ако си е ударила главата? Може да се е случило какво ли не. Вярно, лекарите обикновено се обаждат вкъщи, известяват близките, но има всякакви лекари, може и да не се обадят. Ала и от този номер не му дадоха информация за Милена.

Павел се проклинаше, че толкова малко се интересуваше от живота на Мила, той дори не знаеше телефоните на приятелките й. А и тях почти не познаваше, в паметта му се бяха запечатали едно-две имена и лица, но не и фамилии, адреси, телефони… Оля, Марина… Някакви „момичета“ от университетския й курс. Имаше май и една Тамара, Мила лежала с нея в болница, по-точно не в болница, а в клиника в Швейцария. И това май беше всичко. Тя нямаше и бележник, записваше си всички номера в телефона.

Павел бързо се облече, изхвърча от къщи, качи се в колата и пое към „Петровка“. Имаше късмет, че познава цялата дежурна група ако не по имена, поне по физиономии. Преди създаването на Федералната служба за контрол над наркооборота той се бореше с наркопрестъпленията като служител на Московското управление и тук, на „Петровка“, още не бяха го забравили.

— Паша, ама ти сериозно ли? — недоверчиво попита следователят. — Е, млада жена е, на кого не се е случвало. Само веднъж не се е прибрала през нощта, а ти вече вдигаш всички по тревога.

— С Милена това не може да се случи — твърдо каза Седов. — Ти не я познаваш. Тя е много отговорна и сериозна. Не може просто така да си развее байрака.

— Абе може, Паша, може… Всички могат. Не се самозалъгвай.

— Ти не разбираш.

— Какво не разбирам? Че жената на Цезар е вън от подозрение ли? — уморено се позасмя следователят.

— Ама какво общо има това! Аз се занимавам с наркотици и за да ми въздействат, може да направят какво ли не! Да взривят колата ми, да подпалят жилището ми, да ме пребият, да отвлекат жена ми. Ти какво, тъп ли си?

— Защо, нещо сериозно ли разработваш в момента?

— Там е работата, я. В случая се въртят доста милиони.

— Добре — кимна следователят, — ще трябва да се размърдаме. Сядай, пиши заявление. Посочи и номера на мобилния й телефон, бързо ще напиша искане, ти сам ще прескочиш до съдията. Казваш, телефонът й е изключен, така ли?

— Изключен е.

— Жалко. Иначе щяхме да установим къде се намира апаратът. Добре де, ще видим с кого е разговаряла през деня, а после ще решаваме. Не забравяй да посочиш и номера на колата, марката, модела, цвета… Изобщо, ти знаеш какво.

Седов знаеше. Никога и през ум не му беше минавало, че тези знания ще потрябват на самия него, и от това внезапно осъзнаване безизходност замени тревогата. В тревогата винаги има частица надежда, че всичко ще се оправи. А в безизходността няма нищо, освен самата безизходност.