Градска тарифа

Глава 8.

На Настя никак не й се спеше и тя реши да прегледа дискетите, намерени в жилището на Канунников. Съдържаха обичайните неща за млад мъж, който се занимава със строителство и продажба на апартаменти: схеми, чертежи, проектосметни документации, типови договори за покупко-продажба на жилища в строяща се сграда, също типови договори за извършване на строително-монтажни и довършителни работи, компютърни игри…

Всъщност Настя не бе и разчитала да намери на тези дискети и дискове нещо вълнуващо, хвърлящо светлина върху извършеното убийство, просто трябваше да свърши работата си докрай, а същевременно да се постарае по-добре да разбере самия Олег Канунников. Вярно, съдържанието им не обрисуваше характера на Олег по-ярко, но тя въпреки това методично изучаваше материалите, защото разбираше: няма да може да заспи. Чувстваше се като на тръни, сякаш вътре в нея някаква застинала маса се бе разлюляла, оживяла и започнала да придобива съвършено нови форми, като покрай това бе пренастроила всичко, което се намира край нея: мислите, чувствата и дори работата на сърцето…

Не разбираше абсолютно нищо от строителство, ето защо дори на тези дискети да имаше нещо необичайно, тя нямаше да го забележи. Но продължаваше да гледа и дори се опитваше да проумява някои неща, например все пак схвана етажния план на сградата, построена от фирма „Контракт — ОК“. Обикновена жилищна сграда, апартаментите — от гарсониери до четиристайни, планировката им стандартна, никакъв лукс, във всеки вход по два асансьора и помещение за портиер.

За да не й е толкова скучно, Настя дори започна да разглежда плановете на апартаментите и да разсъждава в какъв би й се искало да живее. Четирите стаи отхвърли веднага, прекалено много са, с Чистяков не им трябват толкова, пък и да чистиш такива палати — няма да ти стигнат и двата почивни дни. Три? Може да се обмисли. В едната стая — спалнята, в другата — диванът, телевизорът и компютърът, в третата… Май ще бъде излишна. Вероятно двустаен ще е точно за тях, например ето такъв, с голяма кухня. Или този, където кухнята е по-малка, но пък антрето е просторно, в него могат да се вместят огромен брой рафтове за книги и папки, а това съществено ще облекчи решаването на проблема с пространството в хола.

Сладко беше да мечтае. Настя погледна своя кротко сумтящ в съня си съпруг и отиде в кухнята да пие чай. С чай се мечтаеше още по-добре, особено с пълната кутия вкусни бисквити. Защо ли гледа тези дискети? Настя си представи как сутринта ще ги занесе в службата, ще отиде при началника да докладва за вчерашния ден, прекаран отначало в жилището на заподозрения, после в кабинета на следователя, ще разкаже за дискетите и Болшаков ще я попита: има ли нещо интересно в тях? А тя честно ще отговори: „Аз нищо не разбрах, не съм наясно с тези неща“. И какво ще си помисли той за нея? Вместо да извика специалист, който разбира от строителство, и да му даде дискетите, тя ги държа у себе си почти цяло денонощие, и то без никакъв резултат. Това какво е, показател за висок професионализъм? Достойни ли са тези думи за човек, когото току-що са повишили в длъжност?

И изведнъж в главата й се пръкна мисъл, абсолютно неприсъща за Анастасия Каменская. „Много важно какво щял да си помисли за мен. Да си мисли каквото ще. Трябваше първо аз да видя тези дискети. В края на краищата аз съм старша в групата и трябва да имам собствено мнение за всеки факт.“

Настя се вслуша в мисълта, доста й се учуди и си наля още чай. Откъде ли дойде това? Какво й става? Откога започна да не й дреме за мнението на началника?

Дорошин. Днес той направи с нея нещо… вълшебно. И тя изведнъж разбра, че може да се живее не само така, както живее самата тя, но и другояче. Тя е жена, израснала и получила възпитание в съветско време, когато одобрението на водача на глутницата, бил той ръководител в службата или партиен шеф, беше входен билет към издигането в йерархичната стълба. Мнението на околните за теб беше онази движеща сила, която задействаше целия механизъм на твоята социализация. И ако механизмът не работеше или проскърцваше някъде, ти се превръщаше в неудачник. Не ти даваха карти за почивка във ведомствената станция, не те включваха в списъците за поощрение, не ти записваха ред за купуване на дефицитни мебели, телевизор или кола, за жилище пък да не говорим. И то се знае, не те приемаха в партията, а без партиен билет не можеше да очакваш повишение или преместване на по-високоплатена работа. Такива бяха правилата на играта в онези времена — дефицитът за какво ли не, като се започне от хранителните продукти и се свърши с жилищата, се създаваше изкуствено, за да бъдат хората зависими от благоразположението на водача на глутницата и съответно — управляеми.

А Игор Дорошин е вече друго поколение, той е навършил двайсет години, когато на мястото на старите правила на играта окончателно дойдоха нови, а пък и едва ли изобщо си спомня епохата на застоя. Когато умря Черненко, дойде Горбачов и започна перестройката, тогава Игор е бил на дванайсет години, а Настя беше на двайсет и пет. Тя успя да поживее в онази епоха и не само да получи образование и възпитание, а дори да поработи. Обикновеният участъков Дорошин днес й преподаде урок по удивителна вътрешна свобода.

Изведнъж й стана леко и весело. „Никъде няма да отида — помисли си тя, без да забележи, че се усмихва до уши. — Няма да дочакате. И можете да си мислите за мен каквото искате. Съдбата ми подари голям късмет — работа, която обичам и с която искам да се занимавам още дълги години. Тя ми носи и радост, и отчаяние, и умора, и победи, и никога не ми омръзва. И аз ще я върша — каквото и да си говорите или мислите за мен. Сега не можете да ме пенсионирате: ако Болшаков не ме измами и напише предложение, скоро ще стана полковник и ще получа правото да служа поне до петдесет години, а няма да ви дам повод да ме изхвърлите от службата по други причини. Да, точно така!“

Тя бързо допи чая си и се върна при компютъра. Вкара поредната дискета и като намери на нея поредните етажни планове, реши да поддържа доброто си настроение и да продължи да мечтае за по-просторно жилище. Така, къде е третият вход? Именно в него се намират въпросните двустайни апартаменти с голямото антре. Ето я страничката, отгоре има надпис „Вход 3“. Но апартаментите са различни. Настя би могла да се закълне: на всички прегледани чертежи не бе виждала такива жилища. И изобщо тук има само по два на етаж, а не по четири.

Вгледа се по-внимателно. Странна работа. С лекота разчиташе предишните планове, а тук нещо не схващаше, появиха се някакви съвсем различни обозначения. Льошка би помогнал, все пак е мъж, но спи, жал й е да го буди.

— Льоша — повика го шепнешком.

Надяваше се да не спи толкова дълбоко.

Чистяков отвори очи и с дрезгав от съня глас измуча:

— А? Какво има пак?

— Умееш ли да разчиташ планове?

— Какви планове пък сега?

— Ами такива, строителни. Сгради, етажи, апартаменти. Умееш ли?

— Какви толкова умения са нужни за това?

— Льошик, ела тук, а? — жално помоли Настя. — Не разбирам всичко на тази дискета.

— А съвест имаш ли?

— Нямам и никога не съм имала — засмя се Настя. — Ти какво, скъпи? Откъде у мен съвест?

— Абе личи си — ядосано прогъгна той.

Алексей с пъшкане се смъкна от дивана и загърнат с одеялото, дошляпа бос до компютъра.

— Е, и какво не разбираш?

— Ето виж… — Настя премести курсора с мишката до заинтересувалото я място в плана. — Тук е асансьорът, това е входната врата на апартамента, това е вратата към кухнята, това — към хола. Нали така?

— Така е.

— А това какво е?

— Камина.

— Камина ли? — учуди се тя. — Сигурен ли си?

— Господи, Ася, та това е елементарно! Виждаш ли издатината в стената? Това е комин на камина.

— Я виж ти! А това какво е?

— Това е стълбище.

— Накъде води?

— Аска, ама ти да не си сляпа? Ето го втория етаж, към него води стълбището. Заради това ли ме събуди? И изобщо с какво се занимаваш цяла нощ? Мислех, че работиш, а ти разглеждаш апартаменти. Да не мислиш за местене?

— Е — усмихна се тя, — мечтая си за непостижими неща. Благодаря, Льошик. Много ми помогна. Лягай си.

Той с мрачен вид се потътри към дивана. Настя скочи, зави го хубаво, целуна го.

— Е, Льоша, не се сърди, а? — помоли тя. — Наистина имах нужда. И наистина е по работа. Спи, злато мое.

Тя поседя на крайчеца на дивана, ритмично потупвайки мъжа си по рамото, сякаш приспиваше дете, докато той отново засумтя.

Значи, това изобщо не е същата сграда…

А ако продължим веригата на логиката — не е такава дискета, тоест това е дискета, която няма никакво отношение нито към фирма „Контракт — ОК“, нито към самия Канунников. И това по никакъв начин не може да е сградата, която Олег е построил по-рано, преди да създаде фирмата, защото на всички чертежи има дати. Чертежите на сградата, в която са предвидени мезонети с камини, са с дати от 2004 година. Чужди чертежи и чужда дискета. Как са се озовали те у Канунников? Защо? Има ли това отношение към убийството на Милена Погодина?

Тя се отдалечи на пръсти от дивана и отново седна пред компютъра. Май на първата страница на всички комплекти етажни планове имаше адрес на сградата. Да, определено. А на тази дискета тя пропусна първата страница, защото търсеше апартамента в третия вход, който й хареса. Настя бързо намери съответното място и се позасмя: адресът беше друг. Още сутринта ще отиде на този адрес и ще види какво има там.

Впрочем защо сутринта? До сутринта има още много време, а и изобщо не й се спи. Тя извади дискетата и изведе на екрана картата на Москва. Ето я улицата, не е толкова далече, през нощния град може да стигне за двайсетина минути.

— Льоша — отново прошепна тя.

— Ще те убия — сънено промърмори мъжът й.

— Льоша, трябва да отида до едно място. Може ли да взема колата?

— Да не откачи? — стана някак застрашителен гласът на Чистяков. — Три часът през нощта е. Къде ще скитосваш?

— Искам да видя сградата със стълбищата и камините.

— Не може ли да я разгледаш утре?

— Може, но ще загубя време. Е, да я взема ли?

— Абе прави каквото искаш.

— А къде са ключовете?

— В джоба на якето. Край, аз спя.

Настя се облече, взе ключовете и бързо излезе.

Пътят отне повече време, отколкото предполагаше: валеше и Настя не посмя да кара твърде бързо. Тя отдавна имаше книжка, но не беше добър шофьор, защото крайно рядко използваше уменията си на практика.

След половин час намери мястото и спря. Ето я въпросната сграда, оградена е с дъсчен стобор. Значи, строителството още не е завършено. Сигурно се изпълняват довършителните работи, защото външно сградата изглежда напълно готова. Настя бавно подкара колата покрай оградата, докато не видя голям плакат, известяващ населението кой е изпълнител на строежа, какви са плановите срокове за предаване и на кои телефони могат да се правят запитвания за купуване на апартаменти. Тя добросъвестно преписа в бележника си цялата тази информация и си тръгна.

Работната сутрин започна с изненади. В кабинета на Каменская нахълта сияещият Сергей Зарубин.

— Няма да повярваш! — закрещя той, размахвайки папката, която стискаше в ръцете си.

— Няма — веднага се съгласи Настя. — На какво?

— Нашият нов шеф е направил невъзможното! Така е притиснал ръководството на Седов, че още рано тази сутрин те са ни изпратили материалите по всички дела, с които той се е занимавал през последните три години. Не неговите собствени оперативни материали, а извлечения, в които е отразена същината на случаите и са изброени участниците. Е, това е, вече може да се работи, защото досега само си губех времето с измъкване на информация капка по капка. Слушай, тоя нов шеф си го бива, Афоня за нищо на света нямаше да се напъва заради нас.

— Определено — отново се съгласи тя. — Серьожа, трябва да издирим една фирма. Спешно е. Ще го направиш ли?

— А ти не можеш ли? Или сега стана голям шеф и не си цапаш ръчичките? — хитро примижа Зарубин.

Настя веднага си помисли, че довчера в отговор на такава тирада би се разстроила, би се измъчвала дълго — че как, колегите й ще си помислят лоши неща за нея, че се е надула и разни подобни. А днес думите на Зарубин изобщо не я засегнаха. Благодаря ти, Игор Дорошин, за вчерашния урок.

— Имам определена среща с участъковите, които обслужват територията в района на Държавната библиотека. Искам да намеря туристическата агенция, в която е работила Погодина. Трябва вече да изчезвам, Серьоженка, така че направи го ти, бъди така добър. Ето, дръж, тук е написано всичко.

Тя пъхна в ръцете на Зарубин откъснатото от бележника листче, заключи кабинета и се затича по дългия коридор, по който напоследък обикновено ходеше бавно и тежко.

Участъковите бяха трима, разстоянията между изходите на трите станции на метрото се оказаха наистина големи и всички изходи се падаха в различни участъци.

— Интересува ме една туристическа агенция, която през 1999-2000 година се е намирала до един от изходите от разпределителния възел — обясни Настя.

— В моя участък няма такива — веднага отговори един от участъковите. — При мен е Александровският парк, нали разбирате, правителствен маршрут. На „Моховая“ има няколко, но те не са до изхода на метрото, а доста по-далече.

— Това, което търсите, май е при мен — замислено каза другият. — Малка фирмичка, но страхотно съмнителна.

— Съмнителна ли? — заинтересува се Настя. — В какъв смисъл?

— Ами нали е център, суперцентър, до Кремъл, тук наемите са безумни и оцеляват само големите фирми, истински богатите. А тази е съвсем малка. Бих казал дори — жалка.

— Откъде тогава имат пари да си плащат наема?

— Проучвал съм въпроса. Собственичката е жена на някакъв… бандит ли, бизнесмен ли, впрочем това почти винаги е едно и също. Дощяло й се играчка, та мъжът й й купил. Дамата трябва да се занимава с нещо, да се чувства дейна, да командва, да се разпорежда, а приходите нямат значение. Мъжът й плаща наема. Ако искате, може да отидем веднага, ще ви я покажа.

— Непременно. А при вас има ли нещо такова? — обърна се Настя към третия участъков, който беше мрачен мъж на средна възраст.

— Имам една туристическа агенция, само че тя едва ли ще ви заинтересува, появи се едва миналата година.

— А какво е имало преди това на същото място?

— Магазин. Той фалира и помещението бе купено от голяма фирма, ще открива филиал.

— А преди магазина? — настойчиво разпитваше Настя.

— Не знам, аз работя в този участък от 2002 година.

— Проучете, моля — строго каза тя и като се чу отстрани, за пореден път се изненада. — Вие трябва да имате паспорта на сградата, а в него пише кога какво се е намирало в нея от момента на построяването й.

— Има паспорт, но той е в участъка ни. Ако бяхте казали какво ви трябва, щях да го донеса — тросна се мрачният мъж.

Настя мълчаливо му подаде визитната си картичка.

— Сега с вашия колега ще отидем да видим неговата агенция, а вие, ако обичате, прескочете до вашия участък, разгледайте паспорта и ми се обадете по телефона.

Само довчера тя щеше да се постарае да не го поглежда в лицето, знаейки, че няма да види нищо приятно на това лице. Някаква си лелка от „Петровка“ довтаса и започна да строява всички, знаем ги тия! Но днес го погледна не само от упор, но и с любопитство, като не преставаше да се изненадва от себе си. Вярно, любопитството беше адресирано не толкова до участъковия, колкото лично до нея, Настя Каменская. Просто й беше интересно каква реакция ще предизвика у нея видяното. А тя видя именно това, което бе очаквала и от което цял живот се бе старала да се защити: недоволство и презрение по неин адрес. Реакцията й обаче беше неочаквана: нямаше никаква реакция.

Ето на, мрачният човек прави кисела физиономия, не му харесва да изпълнява поръченията на „лелката от „Петровка““, никак не му се разкарва сега до участъка, защото е имал съвсем други планове… Е, и какво от това? Ще отиде като поп, ще види паспорта, ще се обади и работата ще бъде свършена. И нека си мисли за нея каквото ще, това си е негова лична работа.

Участъковият Николай Песков, на чиято територия се намираше „съмнителната“ туристическа агенция, заведе Настя право в кабинета на собственичката — красива, добре поддържана дама в скъп костюм.

— Коленка! — зачурулика дамата. — Откога не сме се виждали! При нас всичко е наред, можете да не се безпокоите. Кого сте довели? Нима клиентка? Ще ви черпя с коняк.

— Не, Алиса Борисовна — позасмя се Песков, — май не съм заслужил коняк. Това не е клиентка.

— Аз съм от милицията. — Настя подаде удостоверението си.

— Господи! — ужасено плесна с ръце Алиса Борисовна. — Какво, да не се е случило нещо с някого от нашите? Моят щат е малък, всички са ми пред очите, познавам и майчиното мляко на всеки…

— Тъкмо по този повод ми е нужна вашата помощ — прекъсна я Настя. — Наистина ли познавате добре персонала си?

— Вземам на работа само хора, които познавам лично — гордо заяви Алиса Борисовна.

— И колко голям е щатът?

— Нали ви казвам, малък е. Само дванайсет души.

— И винаги ли е било така? Или по-рано агенцията е била по-голяма, а после сте направили съкращения?

— Не, не сме правили съкращения. Моята агенция е малка, защото осъществяваме ексклузивно обслужване, доста е скъпо, а не се търси много. Какво има, да не би някой клиент да се е оплакал от персонала? Веднага ще взема мерки…

— Алиса Борисовна, при вас работила ли е Милена Погодина?

— Мила ли? Да, разбира се, но това беше толкова отдавна… Коленка, вие сигурно си я спомняте, едно красиво момиче, работеше на рецепцията.

— Алиса Борисовна, откак ви познавам, на рецепцията ви работи вашата племенница… Или каква ви се падаше там — позасмя се Песков.

— А, да, вие не заварихте Мила… Жалко. Непременно щяхте да се влюбите. Тя беше толкова красиво момиче, работеше прекрасно, никога нищо не объркваше и не забравяше. Когато напусна, казах й така: ако ти трябва препоръка за нова работа, само ми звънни, ще те охарактеризирам по най-добрия начин.

— А тя кога напусна? — попита Настя и извади бележника си.

— Е, не помня, отдавна беше.

— Трябва да знам кога точно.

— Добре, сега ще извикам кадровика, да провери. А вие защо питате за нея? Случило ли се е нещо?

— За съжаление, Алиса Борисовна, Милена загина. Била е убита.

— Какъв ужас!

Красивото лице на собственичката на туристическата агенция изрази искрено огорчение и дори нещо като шок.

— Да не би да мислите, че са я убили, защото е работила при мен? Това е абсолютна глупост!

Глупост, разбира се, насмешливо си помисли Настя. Такава глупост можеше да осени само човек, страдащ от мания за величие.

— Не се вълнувайте, Алиса Борисовна, тя изобщо не е загинала заради това. Убил я е любовникът й.

— От ревност ли?

— Ще научим, когато го намерим. Засега се крие.

— А кой е бил нейният любовник? — живо се заинтересува дамата. — Както познавам Мила, мога да предположа, че е някой заможен бизнесмен. Отгатнах ли?

— Не, бил е съвсем обикновен човек.

— Странно.

— Защо да е странно?

— Ами, защото…

В този момент вратата на кабинета се отвори и от нея надникна солиден, добре облечен мъж.

— Викали сте ме, Алиса Борисовна?

— Да, проверете, моля, кога Мила напусна агенцията.

— Мила ли? — Веждите на кадровика се повдигнаха. — Каква Мила?

— Е, Мила, която работеше на рецепцията. Погодина.

— Ама това беше отдавна…

— Наясно съм, но трябва да знам точно кога — надменно отговори Алиса Борисовна.

— Проверете също и кога сте я назначили на работа — бързо добави Настя. — И каква е била заплатата й. И формално, и в действителност.

— Това е търговска тайна — моментално реагира собственичката.

— Алиса Борисовна, не съм от данъчната полиция и дори не от инспекцията, аз търся убиеца и изобщо не ме интересува какви заплати отразявате във ведомостите и какви плащате в действителност. Трябва стъпка по стъпка да възстановя какво е правила Погодина и нейното финансово положение във всеки период от живота й. Разбирате ли?

Настя се обърна към кадровика и му се усмихна чаровно:

— Та така. Датата на постъпване на работа, датата на напускането и двете заплати — официална и реална. Бъдете така добър.

Кадровикът премести поглед към началничката си, която помисли малко и снизходително кимна — сиреч, прави каквото ти казват. Той разбиращо изпъшка в отговор и се скри зад вратата.

— А вас, Алиса Борисовна, ще помоля да си спомните всички подробности за Милена. Като се започне с това как е попаднала на работа при вас и се завърши с обстоятелствата, при които е напуснала.

Паметта на Алиса Борисовна никак не беше лоша и тя разказа, че един някогашен, но не много близък познат, бивш съученик, я попитал дали няма при нея място за красиво и умно младо момиче. Алиса Борисовна по онова време ръководела своята агенция от около половин година, това била първата й работа и нямала никакъв опит в подбора на персонал. В началото назначила съвсем случайни кандидати и ето че след половин година взела да жъне плодовете на това недоглеждане: започнала да схваща как трябва да си търси хора и кого може и трябва да вземе на работа, а кого да не назначава в никакъв случай. Обаждането на съученика се случило в момента на масовите уволнения на „първия набор“, в агенцията имало предостатъчно вакантни места и Алиса Борисовна се поинтересувала от квалификацията на „красивото и умно младо момиче“. Съученикът казал, че тя е с гимназиално образование и има приличен житейски опит, а като актив — интелигентност, честност и добросъвестност. Чужд език? Не, учила го е само в гимназията, после не го е използвала. А какво представлява иначе, откъде се е взела? Съученикът обяснил, че става дума за приятелката на негов приятел. Добро момче, тя също била добро момиче, много му се искало да им помогне. Добре, съгласила се Алиса Борисовна, да дойде.

Милена дошла на другия ден и собственичката на агенцията веднага я харесала. Алиса Борисовна явно не беше от жените, които мразят младите красавици. Самата тя, много красива, ярка, със скъпи украшения, нито за миг не се съмнявала, че не може да има съперници. Ако Милена знаела поне един чужд език, щели да й предложат работа, свързана с контакти с чуждестранни туроператори, ала тя се оказала годна само да посреща любезно посетителите, да отговаря на въпросите им и на телефонните обаждания. Но пък изпълнявала тази далеч не сложна работа безупречно…

Нещо повече, Алиса Борисовна веднъж забелязала, че Мила, както е прието да се казва, създава добър образ на агенцията: влиза от улицата потенциален клиент и първото, което вижда, е едно красиво, много любезно и доброжелателно младо момиче с приятен глас и такава усмивка, че на човека непременно му се дощява да остане и да сключи договор с тази агенция. Алиса Борисовна й повишила заплатата до триста долара. Разбира се, имало известен проблем с незаконното пребиваване на Милена в Москва, с фалшивия й документ за местожителство, но в случай на усложнения богатият и влиятелен съпруг на Алиса Борисовна бил готов да се включи и да оправи нещата.

Погодина работила в туристическата агенция малко повече от година, а после напуснала. Един от клиентите оценил потенциала на момичето и му предложил друга работа.

— Ето, за това ми разкажете по-подробно, ако обичате — помоли Настя.

Интересно, каква ли работа са й предложили и колко време е останала Милена там? Към момента, когато се е запознала със Седов, тя вече никъде не е работела. Или Седов и за това е излъгал?

Някой звънна на мобилния телефон на Песков. С крайчеца на ухото си Настя долови думите му: „Вече не е нужно, намерихме я“, и разбра, че се обажда онзи мрачен участъков. Какъв характер, а! Нали тя специално му даде визитната си картичка с номерата на телефоните си, обаче не, не пожела да общува с нея, обади се на колегата си. Не му е харесала „лелката от „Петровка““. Много важно.

— Разбирате ли — посмути се Алиса Борисовна, — когато дойде при мен, Милена си имаше гадже, онова момче, дето помолило моя съученик да им помогне за работата. Май се казваше Олег. Виждах го често, той посрещаше Милена вечер след работа.

— Всеки ден ли? — попита Настя.

— Е, това не знам, но мисля, че беше често, макар и не всеки ден… Той не ми се видя… С една дума, нищо особено. Бях сигурна, че момиче като Мила заслужава нещо по-добро.

— Този ли беше? — Настя й подаде снимката на Канунников.

— Да, да, точно този. Гледай ти, колко много сте научили вече за нея! Та така, когато момичетата ми казаха, че тя привлякла вниманието на един от нашите клиенти, аз от сърце се зарадвах за Мила.

— Този клиент е ухажвал Погодина, така ли?

— Във всеки случай, аз го разбрах така — отговори уклончиво Алиса Борисовна. — А след известно време Мила дойде при мен и ми каза, че й предложили друга работа, с по-добро заплащане.

— И вие не се опитахте да я задържите?

Собственичката на агенцията се понамръщи.

— Анастасия Павловна, ние с вас сме зрели хора и прекрасно разбираме какво се крие зад думите. Тогава разбрах, че се е намерил заможен мъж, който е готов да вземе Мила под крилото си. Как можех да я задържа? Радвах се, че момичето най-сетне ще уреди личния си живот. Нали не можеше да се мотае до старини с онзи Олег… Та той нямаше дори кола.

Тъй де, това е аргумент. Щом нямаш автомобил, няма и смисъл да мечтаеш за личен живот. Какво пък, богатите си имат странности.

— Алиса Борисовна, трябва ми името на този клиент — настоя Настя.

— Че откъде да го взема? — неподправено се учуди Алиса.

— Разпитайте служителите си, може някой да си го спомня.

— Служителите ли?

Алиса Борисовна извади от чекмеджето папка, отвори я и внимателно се зачете.

— Не — каза тя след известно време и поклати глава, — едва ли ще стане. През тези години целият ми персонал се смени, останали са само трима души: главният счетоводител, кадровикът и моят шофьор. Мениджърите са все нови, никой от тях не завари Мила.

Сякаш чул тези думи, през вратата се шмугна кадровикът.

— Ето — каза той и подаде на Алиса Борисовна лист хартия, — както искахте.

Алиса взе листа, но преди да го даде на Настя, го прочете.

— Вижте, Погодина е била назначена на 14 май 1999 година и е напуснала на 1 август 2000 година.

— Колко време мина от момента, когато научихте, че клиентът ухажва Милена, до нейното напускане?

— Около две седмици. Може би три.

— Значи, Алиса Борисовна, ще направим така: сега вие ще поканите един от мениджърите, най-оправния, и ще го помолите да намери сведения за това кой какви пътувания е поръчал при вас през юни и юли 2000 година.

— Но това ще отнеме много време — опита се да възрази Алиса.

— Именно затова ви моля да поканите най-оправния ваш сътрудник — усмихна се Настя. — На някой по-несръчен това наистина може да отнеме часове… А аз ще почакам.

Алиса Борисовна отчаяно въздъхна, но изпълни молбата. Дребно младичко момче с бръснат череп изслуша задачата, сви рамене и каза, че ще му е нужен около един час.

— Значи, аз ще се върна след час — обърна се Настя към собственичката на агенцията. — Довиждане.

На улицата тя благодари на Песков за помощта, раздели се с него и реши да прескочи до Дома на книгата. Вече бе изминала около половината път, когато прекараната безсънна нощ внезапно се стовари върху й с цялата си мощ и безжалостно я притисна към тротоара. Настя почувства, че ако не седне моментално някъде, ако не пийне силно кафе и не хапне нещо, просто ще рухне. Краката не я слушаха, ръцете не искаха да държат чантата, очите отказваха да гледат, а главата — да мисли.

Преди да стигне до Дома на книгата, тя хлътна в първото срещнато заведение и се тръшна на една маса. Младата сервитьорка й подаде менюто, което Настя дори не можа да прочете: от слабост главата й беше размътена и тя не разбираше какви думи образуват буквите и какво означават тези думи.

— Две двойни еспресо — поръча тя. — И нещо за ядене.

— Какво по-точно? Салати, топли сандвичи, печива, десерти?

— Топъл сандвич и колкото може по-бързо.

Момичето се оказа съобразително, впрочем може би разбра всичко по физиономията на Настя, и само след две минути на масата имаше две чаши силно кафе и огромен, стоплен в микровълнова печка сандвич. Настя гаврътна на един дъх първата чаша и захапа невероятно дебелия сандвич, който й се стори вълшебно вкусен. Махна с ръка на съобразителната сервитьорка и тя веднага дойде до масата.

— Слушам ви.

— Кажете, когато човек изпитва страшна слабост, какво трябва да направи?

— Да изяде нещо сладко — много сериозно отговори момичето. — Щом човек се чувства отпаднал, организмът му се нуждае от захар. На сърцето задължително е нужна глюкоза.

— Правилно — кимна Настя. — Дайте ми да хапна най-вкусния десерт, който имате. Какво ще ми препоръчате?

— Вземете си „Холивудска мечта“, ще ви хареса. Прави се от пандишпанено тесто, пресни плодове, шоколадов мус и бита сметана. Много е вкусно.

— Донесете — одобри Настя.

А тя, глупачката, досега си въобразяваше, че холивудската мечта са главни роли във филми, снимки, милионни хонорари, вили на брега на океана и диаманти колкото юмрук. А то било просто: плодове с шоколадов мус и бита сметана. Това и нищо повече…

Сандвичът, втората чаша кафе и десертът съживиха Настя. Сега можеше да се обади. Първо — на следователя Давидов. Вчера наистина бе направила страшна грешка и беше дошло време да се покае. Чичко Фьодор, разбира се, ще й вдигне скандал, но ще бъде прав — тя напълно си го заслужи.

— Фьодор Иванович — подзе тя, но следователят веднага я прекъсна:

— О, Настюха, тъкмо навреме се обаждаш. Току-що дойде отговорът за пръстовите отпечатъци, снети от кутията с фасовете. Е, онези на стълбището, до жилището на Канунников.

— Спомням си. И какво?

— Настюха, няма да повярваш! Отпечатъците ги има в „Делта“, принадлежат на съдения за притежание на наркотици Шчеколдин, по прякор Чигрик. Усещаш ли как се подреждат нещата?

„Делта-С“ — автоматизираната дактилоскопична идентификационна система. Излиза, че убитият информатор на Павел Седов е тъкмо онзи тип, който незнайно защо е седял с часове на стълбищната площадка до жилището на Канунников. Там, където беше убита любовницата на Седов… Кълбото започна да се разплита!

— Страхотно — тихо възкликна Настя, после сниши глас почти до шепот, макар че заведението и бездруго беше празно, и попита: — А вие изискахте ли делото за трупа на Шчеколдин?

— Че как! Вече е на път към мен. Излиза, че този Шчеколдин е висял пред жилището на Канунников, и то дълго време, нещо е дебнел или е изчаквал… А сетне, веднага след убийството на Погодина, са пречукали и него, само че в другия край на града. Но ти всъщност защо се обаждаш?

— Да се покая.

— Сгазила си лука ли? — строго попита Давидов.

— И още как. Фьодор Иванович, взех от жилището на Канунников една кутия с дискети…

— Е, спомням си, ти ми каза вчера. И какво? Да не си ги изтрила?

— По-лошо. Изтрих следите.

— Какви следи?

— Разбирате ли, цяла нощ гледах тези дискети, мислех, че ще науча нещо ново за Канунников, и изведнъж разбрах, че те изобщо не са негови. Подхвърлили са му ги. А това означава, че на кутията не може да има негови следи, той дори не я е докосвал. Просто са взели собствената му кутия с дискети, а са оставили тази.

— Е, станалото — станало… Ти защо толкова си се притеснила?

— Ами трябва да знам със сигурност има ли ги там неговите отпечатъци или не. Ами ако греша? А аз така я опипах, че сега нищо не може да се определи. Ако там са само моите следи, добре, но представете си, че и някой друг е оставил, а аз съм унищожила всичко.

— Да, Настюха, това хич не е хубаво — огорчено проточи следователят. — А защо изобщо реши, че дискетите не са негови?

— Така, интуиция. Разбирате ли, Фьодор Иванович, Канунников е човек на реда, много прибран и педантичен. Той е купувал всичко с резерв и всичко негово е еднакво, еднообразно. В шкафа му имаше кутия с празни дискети, всички те са еднакви, от една марка. А на бюрото кутията е съвсем друга и дискетите са от различни марки. Ето, вчера ви попитах за чашите за вино. Всички негови съдове са от една марка, тоест купувани са наведнъж и от едно и също място. А чашите, които сте иззели от местопрестъплението, са съвсем други, вчера нали ги гледахме заедно с вас. И явно не са от подарък, не са сувенирни, а най-обикновени. Не може да ги е купил Канунников, не му е в стила…

— Сиреч, смяташ, че и тях са му подхвърлили?

— Да.

— Ами отпечатъците? На тях са и неговите отпечатъци, и на Погодина. Между другото, защо съскаш така? Да не си настинала?

— Не, просто говоря тихо. Седя в едно заведение, чакам в туристическата агенция да ми намерят материали.

— А, значи, намери агенцията? Е, браво, за това имаш моята похвала. Оперативно си действала. Добре де, не си скуби косите, донеси ми тази кутия, ще отида лично при експертите, ще си поговоря с тях. И аз нося вина.

— Ама вие какво общо имате? — учуди се Настя.

— Е, че как, Настюха? На местопроизшествие аз съм главният, трябваше да наредя на експерта да види всичко, а ако той ми кажеше, че на кутията изобщо няма следи, трябваше да се позамисля. Ние всички тогава не сме обърнали внимание на кутията. И между другото, прокурорът криминалист също, така че не само ти си виновна. Ти, ако става въпрос, изобщо нямаш вина, не си длъжна да мислиш вместо нас. Сега ми кажи какво имаме за Погодина?

— Назначена е в туристическата агенция през май 1999 година, наистина я е уредил Канунников чрез свой познат. През август 2000 година е напуснала.

— Защо? Изгонили ли са я?

— Не, харесал я някакъв клиент на агенцията и я съблазнил или с друга работа, или с пари и перспективи.

— Ти установи ли кой е той?

— Чакам. Ще ми дадат списък, ще избираме от него.

— Гледай ти! Че там никой ли не го помни?

— На тази агенция само името й е помпозно — засмя се Настя. — Персоналът е едва от дванайсет души заедно с шофьорите и чистачките. За пет години всички са се сменили, там изобщо само собственичката си спомня нашата Погодина… Е, и кадровикът, но вече с доста усилия.

— Добре, дръж ме в течение.

Настя остави телефона на масата, погледна часовника си и си помисли, че май ще успее да изпие още една чаша кафе и да изяде още един десерт. Вече се чувстваше значително по-добре, но трябваше да се запаси със захар и калории за целия работен ден, който вероятно щеше да бъде тежък и дълъг.

Евгений Леонардович внимателно слушаше отчета за хода на комплексните изследвания. Всъщност го интересуваше как върви разследването само по случая, по който работеше Каменская, но като научен ръководител на цялото направление, не можеше да си позволи да не вниква в това, което ставаше във Воронеж или в Тулска област. По установен открай време ред материалите се докладваха в хронологична последователност и отчетът за ставащото в Москва беше последен, защото там комплексното изследване бе започнало по-късно. Най-сетне дойде редът и на убийството на Милена Погодина.

— Поставен е въпросът за обединяване на това дело с делото за убийството на някой си Алексей Шчеколдин — докладваше бившият следовател Генадий. — Шчеколдин е бил наркоман, съден е за притежание на наркотици, получил е условна присъда, не е въдворяван в местата за лишаване от свобода, дълго време е поддържал връзка с любовника на Погодина — Павел Седов, през последните година и половина-две контактите с него са били прекратени. Именно това е дало основание за обединяване на делата. В този аспект действията на следователя Давидов трябва да се определят като правилни. Версията за убийството на Погодина заради спорни пари с престъпен произход засега не е намерила потвърждение, работата по нея е спряна, на преден план е излязла версията, че на Седов са отмъстили наркопласьори, които той е залавял по-рано.

— Какво значи „по-рано“? — навъси се Йонов.

— По времето, когато Седов още е контактувал с Шчеколдин. В противен случай престъпниците е нямало да стигнат до Шчеколдин.

— Разумно — кимна Евгений Леонардович. — Продължете, моля.

— Ние очакваме следователят, щом получи делото на Шчеколдин, да издаде постановление за експертиза на урината, засъхнала на стълбищната площадка близо до жилището на Канунников. Ако не направи това, значи, за нищо не го бива. Той вече има информация, че по кутията с фасовете, намерена там до прозореца, има пръстови отпечатъци именно на Шчеколдин. И по принцип би трябвало да събере две и две. Сега е задължително да провери следите от слюнка по фасовете и урината. Тъй като е налице трупът на Шчеколдин, може да се постигне абсолютна идентификация на човека, който е стоял на стълбищната площадка до жилището на Канунников. По следствието аз свърших.

— Сега за експертизите. — Началникът на отдела Кувалдин кимна към Зинаида Василевна, опитна специалистка по експертизите с огромен стаж.

На това място Йонов се отпусна, той не беше силен по въпросите на криминалистиката и смяташе, че може да не внимава много в тях. По физиономията на Зинаида Василевна личеше, че тя има безброй претенции към изземането на образците и провеждането на експертните изследвания. Служителите от следствено-оперативната група унищожили сами всичко възможно, защото отначало на местопроизшествието работил младичък техник криминалист, който не умеел да разговаря със старшите офицери и покорно чакал те да благоволят да излязат от помещението… За изследване била предоставена само бравата, извадена от входната врата на жилището на Канунников, а оригиналните ключове не били представени за сравнение… За провеждане на сравнително изследване от Кирил Сайкин не били иззети обущата, с които е бил, когато е ходил до жилището заедно с домакина… Зле били опаковани откритите на стълбището фасове: изсипали ги в един плик, докато според правилата те трябвало да бъдат опаковани всеки в отделна кесийка и едва тогава всички кесийки да се събират в хартиен плик…

Евгений Леонардович слушаше с половин ухо и си мислеше за Шепел и сина му. Днес още не е срещал Дмитрий, а нали, ако се срещнат, Дима със сигурност отново ще повдигне въпроса за назначаването на Вадим. Какво да отговори? Как трябва да се държи? Йонов още не беше получил отговор от Владимир Игнатевич, но нищо чудно — нали бяха разговаряли в петък късно вечерта, после минаха двата почивни дни, когато много ръководители предпочитат да отдъхват извън столицата, а сега беше още понеделник следобед… Въпросът е сериозен, не се решава за пет минути, Евгений Леонардович знаеше от опит, че ще трябва да чака отговора най-малко седмица. И през цялата тази седмица ще трябва да се държи някак с Шепел. Как? Ах, Димка, Димка, в интересна ситуация постави ти своя стар наставник. Дали да не действа като страхливец? Да се престори на болен, да си остане вкъщи, да изключи мобилния си телефон, а на домашния да отговаря Роза и да казва на всички, че професорът не се чувства добре и е наредил да не го безпокоят. Не, това са детинщини, глупаво е на неговите осемдесет години да се крие като момче, направило беля. И защо в края на краищата трябва да се страхува от Шепел? Нека Димка се бои от него.

— Благодаря — заяви Кувалдин на Зинаида Василевна. — Оперативно-издирвателната дейност, ако обичате.

Надигна се брадатият Сергей Александрович, отвори папка. Йонов се оживи и се заслуша.

— Тук картината е много разнообразна, защото нивата на професионализма на участващите служители сериозно се различават — започна той. — В самото начало аз докладвах за важен пропуск в тяхната работа, а той все още не е отстранен. По случая работят четирима и нито един от тях още не е открил този пропуск.

— Може би го виждат, но го смятат за несъществен? — обади се Йонов.

— Определено е така — сви рамене Сергей Александрович, — но аз не разбирам защо го смятат за несъществен. Какви основания имат за това? Най-вероятно просто не го виждат.

— Искате да кажете, че сте сигурен във важността на тази информация? — настоя професорът. — Смятате, че именно в нея се крие ключът към разкриването на престъплението? По-точно, вече на двете престъпления, ако имаме предвид и Шчеколдин.

— Нищо не смятам — сухо отговори Сергей Александрович, — в моята задача не влиза разкриването на престъпленията, а анализът и оценката на професионалната дейност на служителите в полето на изследване. Но за себе си ще кажа, че аз на първо място бих отстранил този пропуск. Хвиля и Рижковски според мен допускат недоглеждане, тоест справят се със задачите, но това не е достатъчно. Все така много добре се изявява Зарубин, отбелязвам това във всеки доклад. Донякъде се е подобрила работата на Каменская… Явно вие, Евгений Леонардович, бяхте прав — след обсъждането на нейната дисертация на заседанието на катедрата тя рязко засили темпото и през изминалите две денонощия свърши извънредно много неща. Освен това като неин плюс бих поставил привличането към работата на участъковите пълномощници, тя умее да използва потенциала им и познанията им на местните особености, така спестява собствен труд и време. При това не мога да не отбележа, че тя допусна съществена грешка, като практически се самоотстрани от огледа на местопроизшествието в момента на откриването на трупа на Погодина. От една страна, това й позволи с помощта на местния участъков да открие следите от присъствието на Шчеколдин, което наистина е добре за делото, но от друга, още в момента на огледа, тоест миналия вторник, би могла да забележи неща, които видя едва вчера, и да направи съответните изводи. По този начин бе изгубено време.

Сергей Александрович започна подробно да изброява грешките, допуснати от Хвиля и Рижковски, и на това място Йонов отново се отнесе в мислите си. Беше му интересно да слуша само за Каменская.

— И така, изводите — методично приключи своята част от отчета бившият оперативен работник. — Почти напълно са разрушени връзките между подразделенията, блокиран е информационният обмен, няма практическо сътрудничество. За да се получи от Федералната служба за контрол на наркооборота необходимата за работата информация, е трябвало да се задействат връзки чрез ръководството, това е значителна загуба на време. Заподозреният и обявен за издирване Олег Канунников се занимава със строителство, но за изясняване на неговата професионална дейност не са привлечени служители от подразделението за борба с икономическите престъпления. Не се поддържат международните връзки и за да бъдат разпитани шафнерите от варшавския, пражкия и хелзинкския влак, се налага да се чака, докато влаковете се върнат в Москва.

— Благодаря ви — кимна Кувалдин. — Верочка, слушаме ви.

Психоложката Верочка, специалистка по разпределение на кадрите, окачи на стената схема. Тя обожаваше нагледните материали.

— В работата по делото, предмет на нашето изследване, активно са включени петима души, плюс още двама на периферията. Основното ядро са следователят Давидов, служителите от „Петровка“ Зарубин и Каменская, служителите от територията Хвиля и Рижковски. На периферията — началникът на отдела Болшаков и участъковият Дорошин. От тези седем души можем да отбележим идеално подбраната двойка Зарубин-Каменская. Зарубин е активен, мобилен, енергичен, психически устойчив, с повишен фон на настроението, притежава добро чувство за хумор, не е злопаметен, емоционално е лабилен. Каменская, напротив — предпочита аналитичната работа, слабо подвижна, фонът на настроението й е устойчиво снижен, много обидчива и злопаметна. Те идеално се допълват. Още една двойка, която можем да отбележим в положителен смисъл, е двойката Давидов-Каменская. Те се познават отдавна, помежду им са установени неформални доверителни отношения и това се отразява благотворно на сътрудничеството им. В двойките Давидов-Хвиля и Давидов-Рижковски доверителни отношения не са установени, макар че Давидов прави за това всичко възможно. Хвиля има пренебрежително отношение към Давидов, понеже го смята за старомоден старец, а Рижковски просто панически се страхува от следователя. Колкото до тандема Хвиля-Рижковски, заедно те работят добре, между тях съществува пълен контакт и взаимно разбиране, наистина Хвиля малко злоупотребява със старшинството си при разпределянето на задълженията, но това е нещо обичайно. Виж, контакт между тази двойка и двойката Зарубин-Каменская няма изобщо. Тоест те общуват, но не мога да кажа, че работят заедно в съгласие. При разпределяне на силите аз бих могла да препоръчам Каменская — с оглед на нейните психологически особености, да бъде поставяна в двойка или само с млади неопитни служители, или с хора, които я познават отдавна. Тя е много силно мотивирана за одобрение от страна на референтната група и избягва ситуации, в които поведението й може да предизвика негативна или присмехулна реакция, затова се притеснява да изпълнява функции на ръководител, ако усеща опасност от вътрешна съпротива. Например тя би могла много добре да работи в двойка с Рижковски, но по никакъв начин не бива да я поставят в двойка с Хвиля.

Вера докладва дълго, подробно, личеше, че й е ужасно интересно това, което прави. Йонов слушаше с удоволствие младата жена: докато от криминалистична експертиза не разбираше, с психологията що-годе беше наясно. Добре че Програмата беше задоволена с превъзходно техническо оборудване и нужния брой специалисти, имаше възможност не само да се проследява всяка крачка на онези, които бяха попаднали в полето на комплексното изследване, но и да се чува всяка тяхна дума, да се наднича във всяко написано от тях листче. Е, почти във всяко.

Професор Йонов се върна в кабинета си леко уморен, но напълно спокоен. И почти веднага довтаса Шепел.

— Евгений Леонардович, помислихте ли за моята молба? — подзе той направо от прага.

— Помислих.

— И какво ще ми кажете?

— Хайде да почакаме да дойде новото щатно разписание и тогава ще решаваме — избегна прекия отговор Йонов.

— Трябва да отговоря нещо на Кира — упорито настоя Шепел, пронизвайки Йонов с изпъкналите си кръгли очи. — Защото й казах, че ще имаме вакантни места.

— Ами точно така й отговори: чакаме щатното разписание. Обясни й, че не се знае колко пари ще ни дадат повече и ще има ли възможност да се въведат нови длъжности. Може средствата да ни стигнат само за техник или чистачка.

— Но нали ние с вас знаем, че това не е така. Евгений Леонардович…

— Дима — леко повиши тон Йонов, — от дълги години работим заедно, винаги съм те обичал, но никога не съм предполагал, че ти ще се опиташ да злоупотребиш с това. Не ме карай да съжалявам, че имам добро отношение към теб.

Шепел мълчаливо се обърна и излезе от кабинета. Затръшна вратата. Ето на, обиди се, затаи злоба в себе си. Още малко — и дългогодишната приятелска връзка ще се скъса. Още една… Студената ръка на самотата посягаше към Йонов, силните й пръсти са все по-близо и по-близо и всеки миг ще докоснат неговото набраздено от бръчки чело. Евгений Леонардович с тъга си помисли, че делото, на което бе посветил двайсет години, започва да разрушава живота му.

Нима може да стане така?

Соня едва дочака баща й да отиде на работа сутринта. Сега тя ще живее тук. Искаше й се колкото може по-бързо да остане сама и да започне да се адаптира към новото си местенце. Утре е погребението на Милена, трябва да потърпи още един ден — и край, започва новият живот… Разбира се, ще отиде на погребението, през цялото време ще бъде до баща си, та той да почувства, че сега дъщеря му е неговият най-близък човек. Ще мине време и той вече няма да може да си представи живота си в това жилище без Соня. Най-важното е тя да се загнезди, и то по-здраво.

Още щом баща й затвори вратата след себе си, Соня, която се бе преструвала, че спи, моментално скочи от леглото. Изми се, облече се надве-натри, закуси набързо и започна да изучава жилището, най-вече гардеробите, рафтовете, шкафовете. За свое дълбоко разочарование, не откри нито пари, нито разкошни украшения. Но къде са парите? Непременно трябва да има, баща й казваше, че Милена печели много добре. Нима ги е държала в банка, в сейф или на сметка? Това е лошо… И е странно, че няма нито едно бижу, тоест не чак абсолютно никакво, нещичко се намира, но далеч не такова, на каквото момичето бе разчитало. Сигурно тази Милена е харчела всичките си пари за лечение… Каква глупачка. Каква полза от това лечение сега, когато умря? А можеше да останат поне пръстени и обици с диаманти.

И дрешките, за които така страстно бе мечтала Соня, се оказаха не толкова много, но пък онези, които намери, хвърлиха момичето в пълен възторг. Тя с наслада премери всички дрехи на Милена, дълго се въртя пред огледалото и се възхищава на собствения си вид — толкова зрял, стилен, сексапилен. После се захвана с бельото. Сутиените, уви, не й ставаха, гърдите на Милена бяха по-големи, но пък всичко останало просто й прилепваше, особено пеньоарите, късите блузки и лъскавите копринени пижамки. Соня си представи как тук ще дойде Антон и как тя ще се кипри пред него с това бельо… Дори й се зави свят от тази представа. Трябва да научи кога ще е денонощното дежурство на баща й. Ох, дано е по-скоро.

Антон се обади по телефона към обед, когато Соня вече бе приключила с изучаването на жилището и дрехите и лениво се излежаваше на дивана пред телевизора с чаша сок в ръка. Тя се зарадва, че при запознаването им му бе дала номера на мобилния, а не на домашния си телефон, инак той нямаше да я намери, тъй като Антон още не й беше дал своя. Така и щяха да се изгубят.

— Вече съм при татко — радостно съобщи тя на младежа.

— Значи, мога да дойда? Давай адреса.

— Не днес.

— Защо?

— Утре е погребението на Милена, така че татко може да се прибере по-рано. Виж, от вдругиден нататък всичко ще е различно.

— Сигурна ли си?

— Стопроцентово. Между другото, сега известно време няма да ходя на училище, така че ще можем да се виждаме през деня, дори още от сутринта, щом татко тръгне за работа.

— Е, добре — въздъхна Антон. Момичето долови одобрение в гласа му. — Браво. И изобщо ти си страхотна.

— И ти — щастливо се засмя Соня. — Знаеш ли, хрумна ми една идея. Да ти я кажа ли?

— Казвай. А добра ли е?

— Зависи колко пари имаш. Можеш ли да не ходиш в твоя институт?

— Ден-два мога. Защо?

— Не, повече. Например месец.

— По принцип е възможно, ако купя медицинска бележка от лекар.

— Бихме могли да заминем за чужбина. Как ти се вижда тази идея?

— За чужбина ли? Къде по-точно? — учуди се Антон.

— Ами за всяка страна, за която не е нужна виза. Турция, Египет, Кипър, Обединените арабски емирства, има и някакви други страни, можем да изберем. Знам как да направя така, че татко да ме изпрати някъде. Ще успея, сигурна съм. Най-важното е да заминем, а там можем да стоим колкото искаме, ако не е нужна виза. Един месец определено може, проучила съм.

— Соня, всичко това наистина е чудесно измислено, но да живеем цял месец в хотел… скъпо е. Нямам толкова пари.

— Я стига, аз ще измъкна от татко, той ще ми даде колкото ми трябват.

— Това е толкова неочаквано… — замислено смотолеви Антон. — Трябва да помисля, да преценя едно-друго.

— Помисли, разбира се — недоволно се съгласи Соня.

Беше сигурна, че Антон моментално ще се запали по нейната прекрасна идея, а той щял да обмисля… Впрочем разбираемо е, нали се снима, сигурно трябва да уреди всичко със своите снимки, а не само в института и за медицинското.

Добре, нека мисли. Ако не го измъдри, Соня ще замине и без него. Важното е да отиде в чужбина, и то без дъртите, които й висят на главата и непрекъснато я учат как трябва да живее.

А пък вече там тя ще се оправи. Млада и красива е, а ако вземе и дрешките на Милена — и добре облечена. Такива жени не остават без мъжко внимание. Разправяли са й, че момиче като нея може дори прекрасно да се уреди с някой богат турчин или египтянин, още повече че сега не е сезон, туристите са по-малко и конкуренцията е по-слаба.

Щом майка й е толкова тъпа, че не иска да замине за Австрия с Андреас, тя, Соня Седова, няма да изтърве своя шанс.

Списъкът на клиентите на туристическата агенция, платили за пътувания през юни-юли 2000 година, се оказа учудващо кратък. Участъковият Песков беше прав — оборотът на Алиса Борисовна е съвсем малък, от такива доходи е невъзможно да се плати наемът на помещение в самия център на Москва. В списъка, който собственичката на агенцията тържествено връчи на Настя, имаше само четири имена, едното от тях — женско. Някой от тримата мъже в него трябваше да е човекът, който бе отвел Милена Погодина от агенцията.

Настя излезе и набра номера на Зарубин.

— Къде си? — попита тя.

— Ами, на едно място… — отговори уклончиво Сергей.

— Не можеш ли да говориш?

— Ами да.

— Но можеш да слушаш, нали?

— Мога.

— Намери ли строителите?

— Разбира се.

— Къде е кантората им?

— На Запад.

— Кога ще се освободиш?

— След двайсетина минути.

— А като местонахождение къде си? Далече ли?

— Не много.

Настя разбра, че няма да получи ясно обяснение, и продължи да задава въпроси, на които Зарубин можеше да отговаря кратко и напълно неутрално. След две минути подобни преговори те се разбраха да се срещнат след един час на станцията на метрото „Парк Фили“. Щом офисът на строителната фирма, която бе построила сградата с камините, се намираше в Западния окръг, Настя реши да се придвижи именно в тази посока. Вярно, Зарубин й каза, че телефоните, на които човек трябвало да се обади за закупуване на жилище, принадлежали на съвсем друга организация, чиито координати той също намерил, но Настя реши да отиде там по-късно.

Наложи се да чака Сергей, той закъсняваше, но Настя не се ядосваше: оперативният работник не може да прецени точно времето, което ще му е нужно за разговор със свидетели. Тя извади купеното от един павилион списание и добросъвестно, макар и без капчица интерес, почете за „тайните на красотата и здравето“. Красотата струваше скъпо, защото, както уверяваше списанието, не било възможно да се постигне без кремове, лосиони и маски, чиито цени бяха цитирани пак в него и хвърлиха Настя в известна почуда. Здравето струваше по-евтино, но за неговото поддържане на ден се изискваше повече време от часовете в денонощието. Интересно, човекът, който съчинява всичко това, има ли поне бегло понятие от аритметика?

Зарубин се появи някъде отстрани и веднага се тръшна на пейката до Настя.

— Защо ме извика? — недоволно захленчи той. — И по телефона можех да ти кажа адреса на кантората.

— Предлагам размяна. Ти ще ми дадеш адреса на строителите, а аз на теб — списъче. Трябва бързо да намериш всички тези хора, а ако имаш достатъчно време — и да ги провериш.

— Дълъг ли е списъкът?

— Не се притеснявай, само четири имена. Особено внимание обърни на мъжете, те са трима.

— Кои са тези хора? — намръщи се Зарубин.

Настя му разказа за посещението си при Алиса Борисовна. Как в нейната агенция работила Милена, при какви обстоятелства напуснала…

— Разбираш ли, още вчера Дорошин обърна внимание, че Канунников се е сдобил с пари за наемане на жилище в средата на август. По това време, по наши сведения, той е нямал работа. Отначало мислех, че Милена го е финансирала с парите, които е вземала от Седов, но тя се е запознала със Седов по-късно. Значи, или тя тогава си е намерила източник на доходи, или самият Канунников е измислил начин да печели. Това трябва да се изясни. Този клиент, който е харесал Милена, или наистина й е намерил работа с добра заплата, или я е издържал. С една дума, налага се да го намерим.

— Ще го намеря, не се тревожи. Но не разбирам за какво ни е. Какво отношение може да има това към убийството, ако са убили нея и Шчеколдин изключително заради самия Седов? Според мен ти ме товариш с излишна работа, Настя Павловна. Аз още от сутринта тичам по възможни заподозрени, събирам информация за хората, на които Седов навремето е усложнил живота. Какво значение има къде, кога и като каква е работила Погодина преди сто години?

— Серьожа, ти забравяш, че през всичките тези години Погодина и Канунников са били заедно. Всичко, което е ставало в нейния живот, е засягало и него. Аз просто искам да разбера по какъв начин са го накарали да убие жената, която той толкова години е обичал. С какво са го купили или с какво са го шантажирали. Нещо повече, хората, които са го наели, може да са му предоставили помощ след убийството, например убежище. Те му помагат да се крие. Ако разберем с какво са му дърпали конците, ще научим кой го е наел и по този начин ще се сдобием с още едно поле за издирване на самия Канунников.

Настя не спомена на Сергей за появилите се снощи подозрения за странните чаши и чуждата дискета, за изчезналото яке и оставеното вкъщи лекарство. Това щеше да отнеме твърде много време, а то и бездруго не им стигаше. Освен това, тя може и да греши, а версията за поръчковото убийство при всяко положение трябваше да се провери.

— Добре, ясно — въздъхна Зарубин и горестно се почеса по темето. — Ще смятаме, че имам осем ръце и седем глави и изобщо че съм някакъв изрод. Може би имаш още задачи за мен? Казвай веднага, не ме измъчвай.

— Имам — усмихна се Настя. — Да отидеш до чичко Фьодор. Веднага.

— Защо не направо до Филипините? — изсумтя той. — По-близичко е.

— До Филипините после, а сега до „Балакиревски“. Трябва да му предадеш една кутия.

— Каква кутия пък сега? — Зарубин направи такава физиономия, сякаш Настя му предлагаше да отнесе на следователя част от разчленен труп.

— Ето тази. — И тя извади от чантата си опакованата в полиетилен кутия за дискети. — Ще го направиш ли?

Сергей мълчаливо взе кутията и я пъхна в сака си.

— Мислите, че като съм малък и невзрачен, може да ме тормозите — подхвана той обичайната си ария. — Ох, само като порасна…

— Да, като пораснеш, ще станеш Шварценегер — подзе Настя.

Тя отдавна знаеше наизуст целия репертоар на Зарубин.

Наложи се здравата да се полута, докато най-сетне намери адреса. Офисът на строителната фирма се намираше на първия етаж на обикновен жилищен блок и заемаше само две помещения, наистина доста просторни. Всъщност това беше обикновен апартамент, преустроен и оборудван като офис. Настя знаеше от опит, че най-често така изглеждат фирмите еднодневки, които се създават за изпълняване на една конкретна операция, в случая — за построяването на една сграда. После фирмата изчезва…

Скучната вяла госпожица, която отвори на Настя, едва отлепяйки устни, й каза, че генералния директор го няма в момента, на обект е, и главния инженер го няма, тук е само счетоводителката. Но за Настя и тя беше достатъчна.

Симпатичната млада жена с готовност се съгласи да разговарят. В очите й Настя не забеляза нито паника, нито вълнение и си помисли, че с финансовата отчетност очевидно тук нещата са наред. Впрочем, ако всичко беше така, както тя го бе мислила снощи, в тази фирма не би и трябвало да има някакви проблеми с данъците и останалите детайли около счетоводството. Вероятно всичко беше чисто и прозрачно.

— Името Канунников говори ли ви нещо? — попита тя.

— Канунников ли? — замислено повтори счетоводителката. — Не, не съм го чувала.

— А имали ли сте работа с фирма „Контракт — ОК“? Може би сте ползвали някакви техни консултанти? Те са се специализирали именно в това.

— Не си спомням. Но по-добре да проверя. Сега ще прегледам документите, може да съм забравила. Как казахте, че се нарича фирмата?

— „Контракт — ОК“ — повтори Настя.

Счетоводителката си записа името на лист и започна да вади папки.

— Какво значи „ОК“? Че всичко е наред, така ли?

— Олег Канунников, директор на фирмата.

— Остроумно.

Известно време тя изучава съдържанието на папките, после вдигна глава.

— В счетоводните документи не личи да сме плащали нещо на този „Контракт“.

Настя й показа снимката на Канунников.

— Погледнете, може би сте го виждали? Ако е идвал при вашия директор или при главния инженер…

Счетоводителката внимателно разгледа снимката и поклати глава:

— Не, никога не съм го срещала. Вярно, може да е идвал, когато не съм била тук… Но не съм го виждала, определено.

— Кой е инвестирал пари в строителството?

— С нас сключи договор фирма „Тирес“, а пък чии пари се въртят там — не е наша работа — строго отговори младата жена. — Работата ни е да разработим проекта, да наемем работници, да сключим договори за доставка на строителни материали и така нататък.

Значи, „Тирес“. Настя днес бе чула това име от Зарубин. Дотук всичко се връзваше.

— А откъде наехте работници? — поинтересува се тя.

— Строителната бригада е турска, както и техническите ръководители, и главният инженер. Нашият директор отдавна поддържа отношения с турски строителни фирми, смята, че те работят на европейско ниво, но вземат по-евтино.

— Той смята така — уточни Настя. — А вие на друго мнение ли сте?

— Не, аз не разбирам от тези неща. Моята работа са финансите, а не строителството.

— Имам още един въпрос към вас. Съгласувахте ли проекта с фирма „Тирес“?

— Ама разбира се, не може без това. Та нали те продават апартаментите в този блок.

Значи, дискетата с етажните планове с еднаква вероятност може да е попаднала при Канунников както оттук, така и от „Тирес“. „Тирес“ е двойник на „Контракт — ОК“, няма съмнение. На нейните сметки също са налели някакви незаконни пари, та посредством продажби на апартаменти да ги изперат и после да ги скрият някъде в чужбина. И е много вероятно парите в „Контракт — ОК“ и в „Тирес“ да са постъпвали от един и същ източник. Не може да е обикновено съвпадение фактът, че двете фирми действат по еднаква схема, дискетата незнайно как се е прехвърлила от едната кантора към собственика на другата — и при това между тях да няма никаква връзка.

Има връзка, има.

И с убийството на Милена Погодина нещата изобщо не стоят така, както им се струваше досега…

До Експертно-криминалистическия център към Градското управление на вътрешните работи, който се намираше на „Трети Колобовски“, следователят Давидов пътува дълго. По средата на деня улиците бяха претъпкани с коли и му отне два пъти повече време да чака в задръствания, отколкото отиде за самото пътуване. С пакета със злополучната кутия за дискети в скута, Фьодор Иванович отново и отново се връщаше мислено към разговора, който бе провел с детектива от Мньовники.

Делото за убийството на Алексей Шчеколдин бе предадено на следователя към обяд, а оперативният работник дойде след половин час, за да даде необходимите пояснения. Трупът на Шчеколдин, който починал от счупване на шийните прешлени, бил открит късно вечерта в понеделник, тоест точно преди седмица, в същия ден, когато е била убита Милена Погодина. И през тази седмица оперативните работници успели да съберат за наркомана Чигрик доста информация, която добре обрисувала характера му, но не хвърляла никаква светлина върху историята на неговата трагична смърт.

Оперативна информация за Шчеколдин имаше не само по местожителство, но и при детективите, отговарящи за улица „Тверская“ в района на кинотеатър „Пушкински“. Именно там, в подлеза, се мотаели вечер дребните търговци на дрога и нуждаещите се наркоманчета. Чигрик бил забелязан отдавна, но или бил достатъчно умен и ловък, за да не го хванат на местопрестъплението, или, ако все пак това се случи, да излиза сух от водата. Веднъж наистина извадил крайно лош късмет, не успял да се измъкне и все пак се озовал в съдебната зала, но съдията проявил към него нечувана снизходителност и му издал само условна присъда. В светлината на информацията за връзката на Чигрик с Павел Седов това не изглеждаше странно.

Чигрик имал солиден стаж в употребата на наркотици — цели седем години. А това, естествено, не можело да не се отрази на здравето му и най-вече на особеностите на мисленето и светогледа му. Като физика той бил мършав и хилав, а като интелект — самоуверен и лекомислен. Смятал се за страшно умен, лъжел и се фукал. И бил убеден, че обичайната участ на наркоман и наркопласьор ще го подмине, защото той не е като всички, специален е. В моменти, когато нямал пари, смятал, че това е изключително подъл обрат на съдбата, а не закономерно следствие от начина на живот на един безделник, и започвал да крои някакви невероятни планове за незабавно забогатяване. Щедро ги споделял с приятели, хора като него, и под път и над път с многозначителна физиономия заявявал, че скоро всичко ще бъде тип-топ и джобът му ще се напълни с луди пари. Чигрик не разказвал подробности, но по всякакви начини намеквал за източника на разкошното забогатяване.

В едни случаи споменавал някакъв нов познат, който просто загубил ума и дума пред необикновените таланти на Альоша Шчеколдин и смятал веднага да го назначи на работа в собствената си фирма, където щели да му плащат по хиляда долара на месец. В други случаи Чигрик разправял за „една услуга“, която го помолили да направи и за която му обещали да платят добре. Какво от неговите разкази било истина и какво — не, никой не знаел точно, но той наистина периодично се снабдявал с пари.

Ала през последната година и половина фантастичните му източници попресъхнали, мозъкът на Чигрик съвсем престанал да работи и той се сринал до обичайния живот на наркоман, който краде от собствения си дом пари и вещи, за да си купи доза. Шчеколдин участвал в традиционно „наркомански“ кражби от коли или отнемал от деца мобилни телефони. Нали бил хилав, не смеел да закача големите, за това прогнилият му мозък все пак бил достатъчен. Не пропускал и старците, които причаквал пред банките, за да задигне пенсиите им. Просто да се чудиш как така не са го заловили…

През последните две-три седмици Шчеколдин изведнъж отново си върнал високомерния вид. По цели дни се губел някъде, при срещи с познати правел физиономия на безумна делова умора и небрежно подхвърлял по някой намек, че е изровил поредния източник и скоро ще има пари. На въпроси какъв е този източник — загадъчно се усмихвал и отговарял, че хората трябвало да бъдат заставяни да делят с другите.

Фьодор Иванович Давидов бе живял дълго, бе видял две и двеста и имаше богат опит в следствената работа, затова умееше да събира прости числа. По думите на Седов оперативните му контакти с Чигрик били преустановени преди около година и половина, именно от този момент Шчеколдин започнал да изпитва финансови затруднения. А от това следваше очевидният извод: Седов му е давал по нещичко. Самият Седов е използвал оперативната информация, за да изнудва за пари задържани и да унищожава протоколите за тях. Получавал е информацията от Чигрик и му е отпускал „хонорар“. Колко ли такива „Чигрики“ са били свързани със Седов? Определено не е бил един…

Когато умствените способности на наркомана Шчеколдин са започнали да будят у Павел съмнения и напълно логични опасения, той е престанал да ползва услугите му. Джобът на Чигрик внезапно се е опразнил. И ето че той, изтормозен и без допълнителните финансови постъпления, е намислил да реши проблемите си по най-радикален начин: да вземе пари от самия Седов. И то много. А още по-добре — да накара бившия си съдружник отново да го приюти под финансовото си крило. До какви логически съждения е стигнал изпитият мозък на Альоша Шчеколдин беше трудно да се определи, но едно бе несъмнено: той е решил да следи Седов, да се опита да събере за него някаква важна информация, която би могъл да продаде скъпо. Но как е можел да следи Павел, който, първо, го е познавал, а второ, придвижвал се е изключително с кола?

Отначало Чигрик не се е сетил за тези две обстоятелства, но много скоро е схванал, че няма да успее да осъществи комбинацията в първоначално замисления й вид. Все пак е установил къде живее Павел и докато е размишлявал как да действа по-нататък, е видял Седов с Милена. Ето го отговора! Именно с нея ще се захване, тази красавица не познава Чигрик и няма да забележи, че той я следи. Вярно, и тя пътувала с кола, но Альошка се напънал и преодолял и тази пречка: задигнал обиците на майка си… Това станало тъкмо преди две седмици, майката на убития разказала това на оперативните работници. И тъй, със спечелените пари наел познато момче с автомобил. Установили кое е това момче и го разпитали, после го разпитал и следователят, протоколът фигурираше в делото. Наел го само за три дни, но и това се оказало достатъчно Чигрик да научи, че Милена има любовник, в чието жилище ходи два-три пъти седмично. Какво пък, решил предприемчивият Чигрик, щом не успява да шантажира Седов, може да шантажира неговото гадже, тя ще плати, а парите ще вземе пак от Седов. Има ли значение чия ръка ще подаде банкнотите, щом те излизат от един и същ джоб? За Шчеколдин въпросът за джоба бил принципен, той бил дълбоко обиден на Павел, задето той го „зарязал“.

И така Альоша Шчеколдин започнал да причаква Милена Погодина край нейното любовно гнезденце. Дебнел я търпеливо, дълго стоял на стълбищната площадка над гарсониерата на Канунников, не мърдал никъде, като превърнал в отходно място площадката пред входа на тавана. Там е седял и миналия понеделник, когато е била убита Милена… И е видял нещо. Или някого. Кого ли? Канунников? Е, и какво? Олег живее там и е напълно естествено да се прибира вкъщи и да излиза оттам. Дори Канунников да е забелязал, че на стълбището има някакъв непознат младеж, той не е обърнал особено внимание на това. Когато човек излиза посред бял ден от собственото си жилище, той определено знае, че никой не може да го обвини в нещо осъдително, и изобщо не се тревожи, ако някой го забележи… Друг е въпросът, ако на човека му е нужно алиби и твърди, че е пътувал някъде си през девет земи в десета, а не щеш ли, се намира свидетел, който е видял как той е излязъл именно от дома си точно по еди-кое си време. Ако Канунников е убиецът, той е трябвало да реагира на присъствието на Шчеколдин. Но как го е забелязал? Нима Шчеколдин е бил толкова лекомислен, че не се е криел? Не, не може да бъде… Тогава биха го видели всички обитатели на деветия етаж, още повече че той е прекарал на наблюдателния си пост доста дълго време и явно се е намирал там не един ден: нали е трябвало да установи колко често идва там Милена. Всички обитатели на деветия етаж са били разпитани още тогава, когато зоркият участъков и Настюха Каменская са намерили консервената кутия с фасовете и обилните следи от урина, ала никой от съседите на Канунников не бил виждал Чигрик. Значи, Шчеколдин е проявявал разумна предпазливост и е правел всичко възможно, за да не го засекат. Как тогава го е сгащил Канунников? Това е интересен въпрос.

Но както и да е било, след като е убил Милена и си е събрал багажа, Канунников е излязъл от жилището и е разбрал, че на пътя му е застанал свидетел с неясен произход. И го е отвел нанякъде. Как? Подмамил го е с някакви обещания, придумки, заплахи? Това знае само Канунников. Когато го намерим, ще го попитаме.

Днес полският персонал от международните вагони на влака „Москва-Варшава“ бе пристигнал в Москва. Ако си купуваш билет за Варшава, дават ти място само в съответните вагони, а останалите, в които се пътува до Вязма, Смоленск, Орша, Минск и Брест, ги откачват в Брест, на границата. Ванюшка Хвиля трябва да се заеме с шафнерите. Да видим какво ще кажат те. В сряда ще пристигне персоналът на пражкия влак. Но къде, къде изчезна този Канунников?

С него до вчера сутринта всичко изглеждаше толкова безспорно, но ето че Настюха Каменская отиде с онзи оправен участъков, Дорошин, на местопроизшествието — и отново изникнаха съмнения. Тези пусти чаши, якето, лекарството за високия холестерол. Сега и тази кутия с дискети… Ох, ох, ох…

Но ето, пристигнахме.

Следователят Давидов знаеше реда при организацията на експертните изследвания, но смяташе грубо да го наруши, като използва собствения си авторитет, почетната си възраст и старите си приятелства и познанства. На експерта Давид Лвович Милкис, своя стар приятел, той се обади предварително и Милкис дълго и подробно му разказва за болестите си, които не му позволявали да работи бързо, поради което експертизите се трупали и със седмици чакали реда си, както и за принципността на началника на Експертно-криминалистическия център и колко той обичал реда… Фьодор Иванович изслуша всичко това благодушно и търпеливо, след което безапелационно заяви:

— Е, очаквай ме тогава, Додик, скоро пристигам.

И затвори. Важното беше, че Давид си бе на мястото, а другите проблеми все някак щеше да реши.

Принципният началник, който обичал реда и с когото Давид Лвович плашеше следователя, се оказа извънредно симпатичен човек, млад и усмихнат, но ужасно зает. Телефонът му непрестанно звънеше, а в кабинета на всеки трийсет секунди влизаха някакви хора, които питаха или искаха нещо. За Фьодор Иванович не представляваше никаква трудност да вклини в този бурен поток фраза, в която ключови бяха думите „много спешно“ и „реших да не изпращам, дойдох лично“. Началникът не се задълбочи много, реагира правилно на ключовите думи и веднага разписа подаденото му от следователя постановление за извършване на експертиза от експерта Д. Л. Милкис. Давидов благоразумно премълча за конкретния срок, в който трябваше да се извърши експертизата.

— Додик, ето ме и мен! — радостно съобщи следователят, когато влезе в кабинета, където работеше Милкис. — Виж какво съм ти донесъл.

Той тържествено тропна на масата пакета с кутията и сложи до него постановлението, парафирано от началника.

— Слушай, Федя… — Милкис замислено огледа приятеля си. — Сигурно криеш, че всъщност си евреин. Умееш да правиш и невъзможното. Хайде, показвай какво си донесъл.

Фьодор Иванович подробно, от уважение към експерта, който не признаваше краткостта и обичаше да слуша дълги разкази, изложи същината на въпроса. Докато той не завърши повествованието, Милкис дори не докосна пакета.

— Добре, дай да видим — каза той. — Ти засега пийни чаец и не ми пречи, ако ми потрябваш, ще те питам. Чайникът е на перваза, контактът е долу, до касата, е, ти знаеш, не ти е за пръв път.

Следователят си свари силен чай, сложи три лъжички захар, седна в ъгъла и потъна в размисли. Знаеше, че на Милкис предстои продължителна работа, но беше готов да чака. Времето течеше неусетно…

— Значи, какво мога да ти кажа — прекъсна размислите му гласът на Давид Лвович. — Кутията е стара, в смисъл, че не е направо от магазина. По нея има и драскотини, и пантичките й са протрити, има и други следи от продължително използване. Следи от пръсти — безброй, взаимното им разположение е характерно за държане с дясна ръка, оставени са най-вероятно от един човек, но това после ще го огледам по-внимателно… Предполагам, че е жена, ако съдя по размерите на следите и по плътността на папиларните линии. Налице са много гънки и бръчици, така че мога да предположа, че става дума за дама на средна възраст, макар че тя може просто да има тънка и суха кожа. Пасва ли?

— Ами да, нали ти казах — кимна следователят. — Жената е над четирийсетте, Каменская от „убийствения“. Какво друго?

— Освен това някой грижливо е бърсал тази кутийка, и то два пъти. Ето тук — обърна се той към Давидов. Сетне го сгълча: — Ама ти какво седиш, Федя? Ела тук, по-близо, погледни, нали говоря на теб, не на себе си. Ето виж тук, на закопчалката, има влакна от памук и частици от абсорбираща хартия, вероятно тоалетна или домакинска. Закопчалката е метална, та влакната са се закачили за нея. Само погледни през микроскопа, полюбувай се, какви красавци! Можем да дадем кутията на химиците, да опитат да установят с какво точно са я бърсали. По пластмасата, разбира се, едва ли е останало нещо, но по влакната — определено. Ако искаш, издействай още едно постановление за извършване на физикохимическа експертиза, ще им дадем кутията днес, а ти после ще донесеш постановлението.

— Тоест излиза, че отначало са избърсали кутията с памучен тампон с някаква течност, за да унищожат окончателно всички предишни следи, а после са я подсушили с домакинска хартия — замислено проговори Давидов.

— Или с тоалетна — уточни експертът. — Не отивам толкова далеч в изводите си, логиката не е моето поле на действие. Обяснявам ти като стар приятел и опирайки се на собствения си многовековен опит, че има влакна от памук и специална хартия, а в заключението ще напиша, че са открити частици с еди-какъв си цвят и размер. А какви са тези частици — със сигурност ще ти кажат само в нашия тринайсети отдел. Е, това ли беше? Или имаш още нещо?

— Засега е това. Благодаря ти, Додик, ти винаги ме спасяваш. Какво щях да правя без теб? Та значи, ще ти оставя кутийката, напиши ми заключението и я дай в тринайсети, нали? А аз ще донеса постановлението още утре.

— И сигурно пак го искаш спешно, а? — изхъмка Милкис.

— А, не, вече няма нищо спешно, научих всичко, което ми трябваше, а документите да си вървят по реда. Ти кога ще дойдеш на вилата ни? От лятото се канеше и така и не се накани — смъмри го Фьодор Иванович, укорително поклащайки глава. — Моята Тамара всеки път, като наближи събота, се сеща за теб; защо, вика, Додик не идва, обеща, а пък никакъв го няма. Хвърлила ти е око, да знаеш. Да внимаваш, ей, дърт козел такъв!

Той шеговито размаха пръст към Милкис. Експертът доволно се засмя.

— Винаги съм казвал, че твоята Тамара трябваше да се омъжи за мен, а не за неверник като теб. Божке, божке, такова хубаво еврейско момиче беше, какво ли намери у теб? Още като бяхме в трети курс, когато ти започна да я ухажваш, си помислих: лошо й се пише на момата, ако избере тоя неверник, ох, лошо. По-добре да беше избрала мен.

— Не лъжи, Додик, не си го помислил ти, а майка ти. Просто чувам гласа й.

— Е, какво значение — мама или аз — избегна уточненията Давид Лвович. — Мама винаги е харесвала твоята Тамарка, после дълги години ми опява, че съм я изтървал.

— Абе знам, знам, сто пъти си ми казвал.

Преди да се разделят, старите приятели обсъдиха семейните новости и Фьодор Иванович си тръгна, след като изтръгна от Милкис твърдо обещание да посети Давидови на вилата им с жена си, дъщеря си, зетя и внуците ако не през най-близките почивни дни, то със сигурност за Нова година.

Настя ясно разбираше, че не бива да се навира във фирма „Тирес“ сама. Първо трябва да събере информация за нея. До края на работния ден имаше време, макар и малко, така че тя тръгна към управлението за борба с икономическите престъпления, след като предварително се обади по телефона и си уговори среща с оперативния работник, който „обслужваше“ сферата на строителството. Настя почти не познаваше Дмитрий Найдьонов, това беше естествено, стари кадри почти не бяха останали — текучество. Той, макар да не изрази особен възторг, се съгласи да се срещнат и да сподели информация.

Когато обаче Настя отиде при него, се оказа, че той не знае нищо нито за „Контракт — ОК“, нито за „Тирес“, за тези фирми не била получавана оперативна информация и те не били обект на разработки.

— Какво, имате основания да смятате, че там нещо не е наред по нашата част, така ли? — попита Найдьонов.

— Нямам основания — честно призна тя и добави: — Засега. Хората перат пари, разбира се, но днес това се прави толкова грамотно юридически, че е невъзможно да ги пипнеш. Аз се интересувам има ли някаква връзка между тези фирми. Дори съвсем незначителна.

— Връзка ли? — замисли се Найдьонов. — А на кои територии са офисите им?

Настя отвори бележника си и прочете адресите. Едната кантора се намираше в Южния окръг на Москва, другата — в Източния.

— Местните оперативни работници със сигурност знаят нещо — поясни Дмитрий. — Сега ще звънна.

Настя тактично излезе в коридора. Беше наясно от собствен опит, че детективите страшно мразят да решават подобни въпроси в присъствието на чужди уши.

— Ще запаля цигара на стълбището — каза тя, докато затваряше вратата. — Извикай ме, когато научиш нещо.

Тя изпуши цигарата, после прелисти същото онова списание с невъзможните „женски“ съвети и научи, че за хубав загар трябва всяка сутрин, преди да тръгнеш за плаж, да изядеш един суров морков. Гледай ти, каква връзка!

Запали втора цигара. Найдьонов нещо не я вика. Може изобщо да е забравил за нея и да се е захванал със своите си работи? Мина половин час. Настя решително тръгна по коридора към кабинета му, но щом приближи, вратата се отвори пред нея и едва не направи цицина на челото й.

— Идвах при теб — каза Дмитрий, радостно усмихнат. — Слушай, излиза, че има връзка. И в двете фирми помощник-директорите са работили преди това в службата за безопасност на „Нефтяник“. И единият, и другият са дошли в интересуващите те фирми направо оттам. Разбираш ли накъде отиват работите?

— Разбирам. Парите в тези фирми са се наливали от „Нефтяник“ и „Нефтяник“ е следяла и контролирала отблизо директорите чрез свои хора. Страхотно! — зарадва се Настя. — Почакай, но нали „Нефтяник“ е държавна организация.

— Не съвсем, но почти — кимна Найдьонов. — Петдесет и два процента от акциите са собственост на държавата.

— Значи, петдесет и два процента от парите на „Нефтяник“ принадлежат на държавата. И тогава за прането на пари се разкрива съвсем друга картина.

— Разбира се — потвърди той. — Това вече се нарича злоупотреба. Ти знаеш ли къде прехвърлят те парите от продажбите на апартаментите?

— За „Тирес“ не знам, а „Контракт — ОК“, изглежда, е открила сметки в Полша, Чехия и Финландия.

Разбира се, помисли си Настя, именно там са сметките им, не току-така Канунников е имал дългосрочни визи точно за тези страни. Той е пътувал до тях, и то неведнъж.

Когато се върна в службата си, тя най-напред отиде при началника.

— Константин Георгиевич, трябва да огледаме по-отблизо „Нефтяник“ — заяви тя, след като докладва на Болшаков резултатите от днешните си проучвания.

— Смятате, че хора от „Нефтяник“ имат нещо общо с убийството на Милена Погодина ли?

— Сигурна съм.

Тя помълча, докато събере мислите си. Болшаков търпеливо я изчака.

— Аз през цялото време съм разсъждавала в неправилна посока.

— Само вие ли? — повдигна вежди той и иронично се усмихна.

— Всички ние — поправи се Настя. — Трупът на Погодина беше открит в жилището на Канунников, самият той изчезна и ние се хванахме за него, без да забелязваме нищо друго. Още повече че Канунников и жертвата са имали лични отношения, тоест съзирахме там мотив. Всъщност той не я е убил. Някой е направил да изглежда така.

— С каква цел?

— Трябвало е да премахнат самия него. Издирваме го като избягал убиец. Всъщност той отдавна е мъртъв и когато това бъде установено, всичко ще изглежда като случайно убийство. Например с цел обир… Никой няма да заподозре, че са го ликвидирали по съвсем други причини. Това е много сложна комбинация, Константин Георгиевич, но много ефективна. Един избягал убиец може да бъде убит от кого ли не, включително от случаен другар по чашка. А директор на фирма може да бъде убит заради дейността на тази фирма, така че, за да не се рови никой в тази дейност, са превърнали Канунников в убиец. Гениален ход. И ние се вързахме. Забележете, още не сме намерили Канунников и смятаме, че той се крие. Трупът му без документи лежи някъде неразпознат, а може би вече е погребан. Заради сегашното положение с информационния обмен между регионите може изобщо никога да не научим, че той е убит. Избягал, издирван — и толкоз. Наясно сме, че се крие след извършено убийство, така на никого и през ум няма да мине да се задълбае и да се сети, че човекът е изчезнал по други причини. Разбирате ли?

— Да, но нали вие се сетихте — забеляза Болшаков напълно справедливо.

— Това беше чист късмет, Константин Георгиевич. Аз случайно грабнах кутията с дискетите от жилището на Канунников и случайно се натъкнах на чуждата дискета. И случайно й обърнах внимание. Ако не се интересувах от жилищния проблем и не бях започнала да мечтая за нов дом, не се знае дали щях да забележа, че една от дискетите има отношение към съвсем друга жилищна сграда, строена от съвсем друга фирма. Така се навързаха работите… Но сега трябва да направим две неща: да измислим оперативен начин за проникване в „Нефтяник“ и да поискаме данните за всички трупове, намерени по маршрута на влака „Москва-Варшава“.

— Защо сте сигурна, че той е заминал именно с варшавския влак?

— Ами защото е смятал да пътува точно за Полша. Заминал е за там, закъдето се е канел. Не за Прага, не за Хелзинки, а именно за Варшава. По някакъв начин или са го убили направо във влака и са го изхвърлили по пътя, или са го накарали да слезе на една от гарите. А останалите билети са били купени за заблуда, за да ни объркат. И не ги е купувал Канунников.

— А кой? — любопитно попита началникът.

— Човек, който е имал достъп до паспорта му. Кирил Сайкин. Господи, Константин Георгиевич, та това е толкова просто, било е толкова очевидно от самото начало! — Настя се хвана за главата и простена: — Аз съм виновна, че не забелязах нещо, което просто се набива на очи.

— Е, Анастасия Павловна, откъде у вас този стремеж да се самобичувате? По случая, освен вас, работи маса народ и никой нищо не е забелязал. Между другото, кой вземаше показания от Сайкин? Вие лично ли?

— Не, аз дори не съм се срещала с него. Разпитвали са го Хвиля и Рижковски, после и следователят.

— Проверявали ли са що за човек е?

— По всичко личи, че не. Просто са му повярвали. Нали всички бяхме сигурни, че именно Канунников е убил Погодина, а Сайкин дори не се е познавал с нея, не би могъл да има мотив за убийство… Затова към неговите думи са се отнесли с доверие и повече никой не го е проверявал.

— Е, тук наистина сте се издънили — поклати глава началникът. — Имам предвид не конкретно вас, а всички. Подгответе запитване до регионите, аз ще го подпиша. И ще измислим нещо за „Нефтяник“. Сериозна организация е, там службата за безопасност наброява три хиляди души из цялата страна, но аз ще намеря начин да проникнем, обещавам ви.

Настя стана, но в този момент завибрира мобилният телефон в джоба й. Тя погледна дисплея, на който се изписа номерът. Хвиля. Трябваше да вдигне, можеше да е нещо важно.

— Да — каза тя полугласно.

— Хвиля е. Разпитахме шафнерите. Разпознаха Канунников по снимката, запомнили са го, защото е представил билет до Варшава, а е слязъл в Смоленск.

— Обяснил ли е това по някакъв начин на шафнерите?

— Те са поляци, почти не говорят руски и изобщо не са любопитни хора, не се бъркат, където не им е работа. Пътникът пожелал да слезе — ами да слиза, има право. Те му върнали билета.

— А вие как разговаряхте с тях? — поинтересува се Настя.

— Докарахме една полякиня, студентка от Института за руски език.

Значи, той е слязъл доброволно и дори си е взел билета. Така е трябвало и да бъде, защото в Брест граничарите проверяват билетите и ако се е окажело, че шафнерът държи билет, а пътника го няма никъде, са щели да вдигнат тревога. Е, може би не тревога, но непременно са щели да отбележат това в някакви документи. А в отговорите, дошли от граничните пунктове, ясно е казано, че името Канунников не се е мяркало никъде. Ако бяха убили Олег и го бяха изхвърлили от влака, билетът щеше да остане у шафнерите.

И все пак защо той е взел билета?

Настя мислено се опита да се постави на негово място. Ето, тя тръгва в служебна командировка с влак. Насред пътя се случва нещо, например обаждат й се по телефона и й съобщават, че Льошка е катастрофирал или някой от родителите й се е разболял сериозно и е в болница в тежко състояние. Тя, естествено, ще слезе още на първата гара и ще хукне обратно, към Москва. Ще се сети ли за билета при такива обстоятелства? Хайде де! Макар че билетът определено й е нужен, след връщането от командировка трябва да го предаде в счетоводството заради отчетността, такъв е редът, въведен от памтивека, и никой не го е отменял. Коя да е финансова проверка ще открие отпускането на парите и ако срещу тези пари не са представени билети, счетоводителят ще си има куп неприятности. И после, Настя, разбира се, ще започне да звъни вкъщи и да пита какво точно е станало. Може би ще се обади в службата и ще каже, че не заминава в командировка, че трябва да се върне…

Не, всичко това никак не прилича на случилото се с Канунников. Той е бил абсолютно спокоен, затова, като човек дисциплиниран, не е забравил за билета. Следователно са го накарали да слезе от влака не със съобщение за някакво нещастие, случило се в Москва с близките му. Пък и това е глупаво — нали човек, който има мобилен телефон, винаги може да се обади и да провери. Но кой, кой се е обадил на Канунников? И какво са му казали?

Добре, да продължим нататък. Значи, слиза той от влака. Какво ще прави после? Това зависи от съобщението, получено по телефона. Ако са му казали, че трябва да се върне в Москва, защото във Варшава са се променили обстоятелствата и пътуването временно се отлага, той ще отиде в касата на гарата да попита кога е първият влак за Москва и има ли билети за него. Така, това става. Настя бързо записа на компютъра задача за транспортната милиция на Централна гара Смоленск.

Какви други варианти може да има? Казали са на Канунников, че непременно трябва да занесе във Варшава някакви допълнителни документи, затова се налага да слезе от влака, преди да пресече границата, а утре по същата линия ще му пратят документите и новия билет, така че той спокойно да продължи пътя си. В този случай Канунников ще търси място да пренощува.

Тя отново се извърна към компютъра и формулира задача за управлението на вътрешните работи в Смоленск: хотели, таксиметрови шофьори, частни квартири.

Още един вариант: обяснили са му, че на гарата в Смоленск някой ще го посрещне и ще го закара някъде. Нищо тревожно, просто така трябва във връзка с работата. Да подпише нещо или пак за да дочака утрешен куриер с документи и нов билет. Тогава нито служители от хотели, нито таксиметрови шофьори ще си спомнят нещо за него. Разумно. Най-вероятно точно така е станало. Посрещнали са го, веднага са го поели с кола, той не се е мотал нито една излишна минута на гарата, никого за нищо не е питал, нищо не е търсил и никой не го е забелязал и запомнил.

И тъй, посрещнали са Олег Канунников, закарали са го някъде… И са го убили. Някъде сред прочутите Смоленски гори. Напълно е възможно трупът още да не е намерен.

Настя бързо състави документите, разпечата ги и ги занесе на Болшаков за подпис.

И чак след това почувства, че умира за сън. Вече бе започнала да си събира нещата и сладко да мечтае за мекото легло, когато вратата се отвори и влезе следователят Давидов.

— Добре че те сварих. Бях тук по свои работи, та си казах: я да се отбия при теб. Трябва да поговорим.

Настя отчаяно остави чантата си на пода и отново седна зад бюрото.

Соня с нетърпение чакаше баща й да се прибере от работа, искаше й се колкото може по-бързо да започне да реализира плана си. Ала тъй като нямаше достатъчно опит, не можа веднага да схване, че баща й е доста пийнал.

— Здрасти, тате.

Както обикновено, подложи бузата си за целувка, но навреме се поправи и побърза тя да го целуне.

— Ще вечеряш ли?

— Не.

Той мълчаливо се съблече, отиде в кухнята, извади от шкафа водна чаша от дебело стъкло и бутилка джин и седна на масата.

— Тате, кога тръгваме утре? — попита Соня и седна срещу него.

— Закъде?

— За погребението.

— Ти няма да ходиш никъде — отсече Павел. — Нямаш работа там. Ще останеш вкъщи.

— Ама как така, тате — взе да протестира момичето. — Как ще отидеш без мен? Та аз съм най-близкият ти човек.

Павел мълчаливо наля в чашата три пръста джин и го изпи на един дъх.

— Не може да излизаш от къщи. Ако те следят, ще те видят на погребението и ще научат сетне къде се прибираш. Нима не разбираш такива прости неща?

В гласа му звучеше нескрит яд и раздразнение и Соня се уплаши, че нещо е сбъркала. Нещо не е преценила добре.

— Извинявай, тате, не се сетих. Прав си, разбира се. Но и така не бива.

— Как? — вдигна глава той и впери мътен поглед в дъщеря си.

И чак сега Соня започна да подозира, че баща й е пиян. А може и така да е по-добре, мярна се в главата й — по-лесно е да изтръгнеш обещания от пиян човек, а после може само да го притискаш, че ти е дал дума…

— Ето, ще седя тук — предпазливо, сякаш опипвайки почвата в тресавище, подзе тя, — ще седя ден, два, три… Но не мога вечно да стоя заключена, нали? Въпросът обаче не е в мен, аз ще си поседя вкъщи, ще почета книжки, ще погледам телевизия, но нали ти всеки ден ще излизаш за работа и ще мислиш как ли съм аз тук, дали не са ме намерили, дали не са дошли… Ами че ти ще се побъркаш от тревоги. А за какво са ти излишни дертове? И без това си в траур, загуби Мила, и без моите проблеми ти е тежко.

— Това са преди всичко мои проблеми — прекъсна я Седов. — Аз съм ти баща и съм длъжен да се грижа за твоята безопасност.

— Ами нали и аз това казвам — продължи Соня. — И бездруго си имаш грижи. Знаеш ли какво си помислих? Защо не взема да замина някъде?

— Къде?

— Ами не знам. Някъде по-далеч от Москва, където няма да ме търсят. Как мислиш?

— На село ли? — кисело се позасмя Павел. — На някое затънтено място? Наистина ли ще отидеш?

Да бе, как пък не, ще хукне тя за село.

— Защо непременно на затънтено място? — помръдна раменца тя. — Нали може да замина за чужбина. За някоя страна, където по-лесно дават визи. Бих могла да поживея там, докато нещата се изяснят, а щом ти ми се обадиш, че мога да се връщам, веднага ще долетя. А, тате?

Той си наля още, няколко секунди съзерцава прозрачната течност в чашата, изпи я.

— Значи, тегли те към чужбина, така ли? — изломоти той.

Соня сметна за благоразумно да премълчи и да остави тази забележка без отговор. Естествено, че й се ще. Та кой не иска? Ето, нейните съученички вече всичките са излизали в чужбина поне по веднъж, а някои ги извеждат дори всяка година, още от първи клас. Само тя, като последна глупачка, никъде не е ходила…

Сетне изведнъж се досети, че вече бе подхващала с баща си разговор за пътуване в чужбина съвсем наскоро, преди десетина дни. Той не е забравил, както не е забравил и че тогава й отказа доста рязко. Лошо. Сега той ще си мисли, че Соня преувеличава, че го притиска, за да постигне своето.

— Смяташ ли, че ще можеш да живееш сама в чужбина? Какво ще правиш там?

— Нищо особено, същото, каквото и тук. Ще напълня куфара с книги, ще си взема учебниците, по цели дни ще седя в хотела и ще уча. Е, може да изляза някъде да хапна и да се поразходя. Но поне там няма да се страхувам. Знаеш ли колко бях напрегната през целия ден днес? Постоянно се ослушвах, надничах през шпионката всеки път, когато асансьорът спираше на нашия етаж. Ужас! Не го пожелавам и на врага си! Или щом погледнех през прозореца, все ми се привиждаше онзи човек и от страх се обливах в студена пот.

Стори й се, че е намерила верния тон — лицето на баща й се смекчи и по него се изписа нещо като съжаление.

— Горкото ми момиче — изломоти отново той. Наля си и отпи. — И всичко това е заради мен.

На прав път е. Още малко да понатисне — и той ще се съгласи.

Но Соня не успя да понатисне още. Без да продума, Павел стана и отиде в спалнята. Много скоро момичето чу как той хърка. Значи, здравата се е натряскал. Тя не успя да постигне каквото искаше. Но може и да го излъже, утре да му каже, че й е обещал. Щом е толкова пиян, нищо няма да си спомни.

Настя имаше чувството, че ще заспи направо във вагона на метрото, но щом успя да седне на освободило се място и притвори очи, пред тях изникна гарсониерата на Олег Канунников. Какво бе станало там?

Миналия понеделник, 14 ноември, Олег отива в офиса, където му съобщават, че се налага веднага, със следобедния влак, да замине за Варшава. Помощникът му Кирил Сайкин го припира, трябва да успеят да купят билет от касата, после да отидат да вземат важни документи, да получат още някакви подписи, след това вкъщи, за багажа. Няма време. Между другото, защо е това бързане за Варшава? Е, може да се измисли защо е толкова спешно, да се съчини някаква лъжа, колко му е, най-важното обаче е Канунников да замине. Претекстът? Ами елементарно: именно в Полша трябва да се преведат парите, получени от продажбата на апартаментите в построената сграда. Точно затова Олег е пътувал дотам неведнъж, правел е договорките, организирал е откриването на сметките и какво ли не още в тази връзка…

Значи, претекстът за пътуването е ясен и не учудва Канунников, защото прехвърлянето на парите в чужбина е било крайната цел на операцията, за която са го наели навремето. А че е спешно — просто са го преметнали с някаква хитра причина, защото той е повярвал. Какво става по-нататък?

Сайкин и Канунников отиват в дома на Олег да вземат багажа. Олег — със своята кола, а Кирил — със служебната, като шофира той. Така твърди Сайкин и най-вероятно това е истина, защото във фирма „Контракт — ОК“ всички са знаели за спешното заминаване на директора и са видели как Кирил се старае да му помогне. Няма смисъл да лъже, определено много хора са видели как двамата тръгват. Кирил се качва в гарсониерата заедно с домакина и активно му помага, като навсякъде оставя следи от пръсти. Когато дойде милицията, ще има прекрасно оправдание: да, бях тук и изобщо не го крия. Той знае, че много скоро ще трябва да се върне, за да убие Милена и да събере багажа на Канунников, имитирайки спешното заминаване за дълго време, но не може да действа с ръкавици: и те оставят следи, а експертизата непременно ще ги открие. Тогава ще стане ясно, че в жилището е идвал външен човек, който е искал да прикрие отпечатъците си. А така — всичко е чисто и логично, тук не е имало други хора и само домакинът може да е убил Милена. Така де, няма как Сайкин да я е затрил, нали! Той е идвал тук само заедно с Олег, помогнал е да съберат багажа му. Нещо повече, толкова е предвидлив, че под някакъв измислен претекст се обажда от жилището на Канунников в службата и съобщава, че в момента се намират в дома му, събират багажа за заминаването му в командировка. Дори задава някакъв въпрос и прави така, че е нужно и Олег да вземе слушалката и да обясни нещо или да даде някакви указания… Секретарката Жана още при първия разговор с оперативните работници е съобщила за това обаждане. Така Кирил има свидетели, че наистина е бил в жилището на Канунников, следователно следите от ръцете му са се появили по най-естествен начин.

След като приготвят багажа, те напускат жилището. Олег паркира автомобила си в гаража и те продължават пътя си със служебния форд. Отиват до касата за билети. Сайкин казва, че е останал да чака в колата, а Канунников е отишъл да купи билет. В действителност е станало точно обратното: за билети е отишъл самият Сайкин. Под какъв претекст? Ами под всякакъв. В края на краищата Канунников е директор на фирма, тоест началник, защо да се блъска по опашки, това не е работа за шефове. Сайкин може да се е похвалил, че умее да се прережда, и се е наел да купи билети до Варшава и обратно, като е обещал така да стане по-бързо. Или е наприказвал нещо друго, но така или иначе е грабнал паспорта на Канунников и е тръгнал към касата.

От едното гише е взел билети до Варшава — за отиване и връщане, а от съседното — еднопосочен билет до Хелзинки. Постъпил е много разумно, като не е купил двата билета от един и същ касиер: би изглеждало най-малкото странно да купиш билети за един и същи човек за един и същи ден, но за различни влакове, това би предизвикало учудване, ненужни въпроси и тогава касиерът непременно би запомнил такъв купувач. Нещо повече, би запомнил, че не собственикът на паспорта е купувал билетите. В това няма никакво нарушение, билетите се продават не на човек, а „на паспорт“, но когато милицията се втурне да издирва Канунников и започне да проверява гишетата по гарите, касиерът непременно ще си спомни, че билетите е купил не той, а друг човек. Сайкин не може да признае, че той е купил билетите, защото ще излезе, че е знаел за двата различни влака, след което милиционерите биха си задали съвсем ненужни въпроси и биха заподозрели какво ли не. Много по-просто е да каже, че на касата е отишъл Олег Михайлович, а неговият помощник и представа е нямал за билета до Финландия.

Между другото, има и купен предния ден билет до Прага. Със сигурност и той е работа на Сайкин. Той не е разполагал с паспорта, ясно, но пък е имал сума ти възможности предварително да си запише паспортните данни на Олег, а с тях лесно са му продали билета. Не всички касиери се съгласяват, но много го правят — и това не е голямо нарушение.

Така, докъде стигнахме? А, да, до касата и билетите. След като билетите са купени, те тръгват… Между другото, закъде? В своите показания Сайкин твърди, че са отишли на улица „Бережковская“, където Олег Михайлович се срещнал с някакъв човек и взел от него някакви документи. Напълно е възможно да е било така, само че едва ли Сайкин не е знаел кой е този човек и какви документи е предал на Канунников. Наясно е бил, със сигурност. Но това не е важно, защото тези документи и без това не са притрябвали на никого, понеже не им е било съдено да стигнат до Варшава.

От „Бережковская“ те се връщат в офиса. Докато са отсъствали, там е трябвало да подготвят още някакви важни документи, без които Олег не можел да тръгне по никакъв начин. Вярно, Сайкин казва, че са се върнали, защото Олег Михайлович забравил в сейфа някакви важни документи, но това е малко вероятно: Канунников явно не е човек, който може да прояви небрежност в служебните си дела. Впрочем и това не е важно, същественото е, че са се върнали.

Два часа и половина преди заминаването на влака Канунников тръгва от офиса с такси. Защо не със служебната кола? Защо не го е закарал шофьорът или пак Сайкин? Кирил твърди, че Олег Михайлович не взел служебната кола, защото трябвало да отиде и на друго място „по лична работа“. Тези думи чул само помощникът, никой друг не може да ги потвърди. Секретарката започнала да търси такси по телефона, не намерила от първия път, после се захванала с нещо друго, а през това време Сайкин излязъл да си купи цигари и спрял за шефа минаващото наблизо свободно такси. Тъй ли е било в действителност?

Ох, не е станало така. Не може Сайкин да е пуснал директора „по лична работа“, защото е трябвало да бъде стопроцентово сигурен, че Олег няма да си отиде вкъщи. Два часа и половина са много време. Всъщност Сайкин изпраща Канунников… Но къде? Ами например в „Нефтяник“. Оттам току-що са се обадили и са поискали директорът на „Контракт — ОК“ веднага да отиде. Цялата операция е била разработена от службата за безопасност на „Нефтяник“, затова обаждането е било истинско и Олег наистина е отишъл там, там са го задържали колкото време е трябвало, а после са го закарали на гарата. Сайкин не е споменал това на оперативните работници, защото името „Нефтяник“ изобщо не е бивало да фигурира в разговорите с милицията. Можел е да лъже свободно и без никакви опасения, понеже съдбата на Канунников вече е била предрешена и той никога не би могъл да опровергае показанията на своя помощник. Защо е трябвало да се връща в офиса? Защо Сайкин не е закарал Канунников в „Нефтяник“? Нали са можели да се обадят на Олег, докато той заедно с помощника си е пътувал в колата… Не, не е можело да стане така. В този случай е щяло да се наложи не само да закара директора до „Нефтяник“, но и да остане там, да чака, а после да закара шефа на гарата. А Сайкин е имал съвсем друга задача: предстояло му е да убие Милена, и то именно докато Канунников още не е бил заминал от Москва.

И тъй, Олег Михайлович добросъвестно седи в кабинета на някого от шефовете на корпорация „Нефтяник“, слуша какво му говорят, чете някакви документи и се опитва да се ориентира в тях, а през това време… Какво става през това време? Нещо, което го кара към два часа следобед да се свърже с Милена Погодина… През това време тя е на лекции. Канунников й изпраща есемес, Милена веднага отговаря също с есемес, Олег й пише още един, след което Погодина му звъни — именно в този ред действията им са отчетени от компанията за мобилни връзки. Жалко, че сред вещите на Погодина на местопрестъплението не е бил намерен нейният мобилен телефон и няма възможност да се прочетат тези съобщения… След като разговаря с Канунников, Погодина незабавно отива в дома му. Но защо? Той е забравил нещо, което му е необходимо за пътуването, и я моли да го вземе и да му го занесе на гарата, понеже самият той вече няма време за това? Напълно е възможно.

Ами локвата в банята? Ами протеклата тръба?

Ето това е! Ама разбира се, всичко е толкова просто! На организаторите на двете убийства е била нужна гаранция, че Погодина ще отиде в жилището. Невъзможно е да се предвиди и режисира ситуация, при която Олег ще забрави нещо и ще помоли Милена, която има ключове от жилището, да му донесе забравена вещ на гарата. Трябва да вземат постановката на спектакъла в свои ръце. На Олег се обажда някакъв човек, мъж или жена, представя се за съседа отдолу и се оплаква, че апартаментът му е наводнен. Операцията е била подготвена достатъчно прецизно и момчетата от службата за безопасност на „Нефтяник“ са имали възможност да научат, че Олег не познава съседите си и не контактува с тях. Обаждането не буди съмнения у Канунников, защото от тръбата за студена вода, водеща към тоалетното казанче в дома му, наистина капе, той добре си спомня това. Сайкин е трябвало да отвинти гайката, та водата да започне да капе, така е привлякъл вниманието на домакина… Олег е нямал време да поправя тръбата, защото Сайкин достатъчно умело е припирал шефа си да бърза. А когато сетне са му съобщили, че долният апартамент е наводнен, той и за миг не се е усъмнил, че го лъжат. И това е била втората цел на посещението в жилището на директора.

И тъй, звънят на Олег и му казват, че от неговия апартамент тече вода в апартамента отдолу и съсипва скъпия ремонт. В „Нефтяник“ са го приклещили здраво, а той започва да се изнервя… И или сам се досеща, или умело му подсказват, че трябва да се обади на някого, който има ключове от жилището, и да го помоли да отиде и да спре водата. А ключове има само Погодина, това е изяснено предварително. Така Милена спешно отива в жилището, а там я чака убиецът. Кой е той? Ами именно Сайкин, сега това е очевидно. Не е било кой знае колко трудно да влезе, бравите са най-обикновени, ключовете за тях — също, а пък да ги задигне от директора за пет минути и да направи копия, е фасулска работа.

Убиецът удря Погодина с нещо тежко по главата, после я удушава с ръце. След това започва да събира дрехи и други вещи на Канунников, така че милицията веднага да разбере: човекът е заминал задълго, завинаги. Средата на ноември е, застудява се сериозно, скоро ще настъпят зимните студове, значи, беглецът непременно ще си вземе дебели дрехи, той просто не може да замине без тях. И убиецът събира в големия сак с колелца два пуловера и якето с лисичата подплата. Откъде да знае, че якето е отесняло на Канунников, че той не може да го носи и е смятал да го даде на зет си? Убиецът намира в кухнята аптечката и изсипва цялото й съдържание в същия сак, но за лекарството, което Олег трябва да взема всеки ден, не знае, затова не го търси и не го взема.

На дискетите на Канунников може да има някакви материали, представляващи опасност за „Нефтяник“. Или Сайкин със сигурност знае, че има такива. Убиецът проверява компютъра. Намира ли нещо на твърдия диск? Ако е намерил, унищожил го е. Няма време обаче да проверява дискетите, затова просто взема цялата кутия, а оставя на нейно място друга, предварително грижливо подготвена пак в „Нефтяник“. Впрочем вероятно не толкова внимателно, понеже заедно с дискетите, които имат отношение към сградата, построена от „Контракт — ОК“, в кутията е попаднала дискета от друга фирма, която също е съгласувала всички свои действия с корпорация „Нефтяник“. Чиста случайност…

Какво друго прави Сайкин? Поставя на масата две чаши и бутилка вино, на които има отпечатъци на Канунников и Погодина. Налива вино в чашите. Операцията е била подготвена внимателно, предварително, затова не е било трудно да се намерят чашите и бутилката. Хората от службата за безопасност на „Нефтяник“ са следвали Канунников дълго време и след някой негов обяд или вечеря с Милена в ресторант чашите и бутилката са се озовали у тях. Ето защо не са били от комплектите, намиращи се в жилището. Било е достатъчно само да се купи вино от същата марка и да се прелее в бутилката, която Олег е пипал. Ако чашите и бутилката са били взети от ресторант, на тях трябва да са останали следи от ръцете на сервитьор например. Ала сервитьорът хваща чашите само за столчетата, а оставените по този начин следи обикновено не са годни за идентификация. Именно това е написано в заключението на експерта: на столчетата има следи, но… А по стените на чашите следите са на Погодина и домакина. Тоест няма никакво съмнение, че чашите са „тукашни“. Вярно, Канунников още не е намерен и следствието и експертите нямат на разположение неговата дактилоскопична карта, но като образци за сравнително изследване в такива случаи се използват отпечатъци, получени от „типично домакинските“ места в жилището, за каквито традиционно се смятат банята, кухнята и шкафовете. Колкото до бутилката, първоначално се е смятало, че тя е купена от магазин, затова следите от нечии други пръсти, освен тези на Канунников, не са смутили никого. Важното е, че Олег е държал в ръцете си тази бутилка.

Това е всичко, сцената е готова и очаква зрителите. Домакинът на жилището се среща със своята любовница, налива вино по случай романтичната среща преди отпътуването му и това е била въпросната „лична работа“, която Канунников уж е смятал да свърши, преди да тръгне. Но внезапно между тях избухва свада, която завършва с убийство. Каква трагедия! Ето какво прави ревността със свестните мъже.

Убиецът излиза от гарсониерата с големия сак и… Забелязва Чигрик. Не, не става. Чигрик се крие, невъзможно е да го види, ако не знае, че е там. Тогава? Ами ясно какво… Убиецът не действа сам. Разбира се, в апартамента той е сам, но умниците, разработили тази толкова хитра операция, не могат да оставят работата на самотек. Близо до входа се намират поне двама души, които контролират ситуацията, включително възможното появяване на хора от обкръжението на Канунников или на някакви други нежелани елементи. Защото знае ли човек, всичко се случва, трябва да се застраховат… Те отдавна наглеждат жилището, още от ранна утрин, това са азбучни правила за осигуряване на безопасността, затова, естествено, са засекли Чигрик. Внимателно са проверили къде се намира той и какво прави. И са предупредили убиеца. Затова, когато е излязъл от жилището на Канунников, където е лежал трупът на Милена Погодина, той е влязъл в контакт с неизвестния мършав младеж и под някакъв претекст го е извел навън, където, както се казва, са го „неутрализирали“. Откарали са Чигрик в другия край на града, в Мньовники, и са го убили, след като предварително са изяснили какво е забелязал и дори е заснел с видеокамера неща, които не е бивало да види.

Ето сега всичко пасна точно, тухла по тухла, нито една улика не „увисна“, нито един факт не остана необяснен. Все още обаче няма отговор на въпроса: а защо е било нужно всичко това?

Защо е трябвало да убият Олег Канунников? Това знаят само хората от „Нефтяник“. И е глупаво да се надяваме, че те веднага ще разкажат всичко, щом ги попитаме. Остава да разчитаме на Константин Георгиевич Болшаков, който обеща да помогне при намирането на оперативни контакти с корпорацията.

— Станция „Шчолковская“, последна. Влакът няма да продължи, моля, освободете вагоните.

Настя подскочи и отвори очи. Налага се да стане и да слезе на перона, но незнайно защо няма сили и краката не я слушат. А трябва да се качва по стъпалата към изхода, да се тътри до автобусната спирка, да чака автобуса, после да пътува, сетне я чака още път пеша… Навремето само една безсънна нощ не я вадеше от релси до такава степен. Вероятно вече наистина е твърде стара за тази работа и няма защо да се вкопчва в нея, а да напусне и да освободи път на младите, силните и пъргавите.

„Няма да дочакате! — прозвуча в главата й собственият й глас. — Ще работя, докато ме държат нозете. Аз съм нормален жив човек и имам право да се уморявам. Между другото, имам право и да греша понякога. Така че няма да дочакате!“

Настя неволно се усмихна и веднага улови погледа на възрастния мъж, който идваше насреща й и се усмихваше в отговор. И това, незнайно защо, ужасно я зарадва.

Реши да не чака автобуса, а веднага пред метрото да се качи в някое такси, което ще я закара вкъщи срещу петдесет рубли. Нищо, няма да обеднеят с Чистяков. Затова пък моментът на мечтаното пъхване под одеялото и потъването в сладък сън ставаше по-близък…

Слезе от колата и спря пред входа. Трябва да звънне още на едно място, последното. Щом влезе вкъщи, неудържимо ще я привлече диванът, ще й се прииска да заспи и няма да има воля да се обади. А трябва.

Настя набра номера на Иван Хвиля.

— Подръка ли ти е справката за телефона на Канунников?

— Сега ще я намеря. Какво ти е нужно?

— Погледни кога и откъде са му се обаждали, преди да започне да изпраща съобщения на Погодина. На 14 ноември, до 13,45.

— Има едно обаждане в 13,39.

Точно така. Тъй и трябва да е било.

— От кой номер?

— Не се е изписало. Явно от автомат.

И това е нормално. Все пак браво на теб, Каменская, рано е още да те изхвърлят на бунището. Разбира се, обадили са се от уличен автомат, че как иначе? Защо да оставят следи? Защо да дават възможност на Канунников да върне обаждането на непознатия съсед? Нали на Олег е подготвена ролята на избягал убиец, така че милицията непременно ще провери телефонните му контакти. А на кого е притрябвало това?

Ето на, сега може да се прибере. С чиста съвест.

И отново действителността безжалостно зачеркна невинните й мечти. Още щом влезе в жилището си, чу мъжки гласове, единият от които, естествено, беше на мъжа й, а вторият се оказа гласът на Серьожа Зарубин. Ама че лош късмет! Хем Настя още в службата, след разговора си със следователя, се канеше да му звънне и да го предупреди да не си губи времето да търси свързаните със старите дела на Павел Седов, а също и да не се занимава със списъка на клиентите на туристическата агенция. Всичко това няма никакво отношение към убийството на Милена Погодина. Канеше се, но така и не му се обади, защото мозъкът й бе заспал, преди тялото й да получи възможност да заеме хоризонтално положение.

— Ася! — Чистяков излезе в антрето и помогна на жена си да се съблече и събуе. — Ние те чакаме вече един бог знае откога.

— Защо? — прошепна тя на ухото на Алексей.

— Серьожка каза, че си му възложила нещо, та е дошъл да се отчете — едва чуто отговори мъжът й.

— Не е ли могъл да почака до утре?

— Казва, че имало нещо спешно.

— Абе не може да има нищо спешно — страдалчески се намръщи Настя. — Просто е минавал някъде наблизо и е решил да се възползва от безплатната вечеря. Какво, да не би да не познавам Зарубин? Льоша, умирам за сън.

— Е, не знам, Асенка, оправяйте се — тихичко каза Чистяков и разпери ръце. — Не можех да го изгоня, я, щом казва, че работата е спешна.

— Какво си шепнете вие тук?

Зарубин бе застанал до тях съвсем неочаквано и абсолютно безшумно.

— Целуваме се — спаси положението Льоша и веднага демонстрира как го правят с Настя.

— Абе вие сте направо някакви сексманиаци — тросна се Сергей. — Настя, престани с тая порнография, а идвай да ядем, защото мъжът ти не ще да ме нахрани, докато теб те няма. А междувременно ще ти разкажа нещо страшно любопитно.

Очите на оперативния работник пламтяха като на ловно куче, хванало следа, и Настя разбра: просто не може в този момент да му каже, че всичко това на никого не е притрябвало и никак не й е интересно. Човекът толкова се е старал! Толкова се е радвал, като е открил нещо неочаквано, а не е знаел, че почти всички тайни около убийството на Милена Погодина са разкрити. Впрочем… Не е ли прекалено самоуверена? Всичко, което бе споходило ума на Фьодор Иванович и нейния, беше доста умозрително, а най-важното: Канунников го нямаше — нито жив, нито мъртъв. Тя, Каменская, измисли, че той не е между живите, и изхождайки от този факт, построи цялата хипотеза. Ами ако греши? Нали това още не е потвърдено…

Само преди минута й се струваше, че умира за сън и не иска нищо друго на света. Но се оказа, че е и гладна като вълк.

— Ето. — Зарубин тържествено сложи на кухненската маса пред нея няколко листа. — Отгоре е списъкът, който ти ми даде, а по-нататък са сведенията, които успях да събера.

— И какво, трябва да прочета всичко това, така ли? — ужасено попита Настя.

— Добре де, аз ще ти го разкажа. Няма да повярваш какъв късмет може да те сполети в този живот! Четирима души — и представи си, да започна точно с него! Когато схванах нещата, изобщо зарязах останалите, само проверих адресите им и с какво се занимават.

— А кой е този толкова важен човек? Казвай де, стига си ме измъчвал…

— Иля Сергеевич Бабицки.

Бабицки. Да, имаше такъв в списъка на клиентите, ползвали услугите на агенцията на Алиса Борисовна.

— И какво не е наред с него?

— Иля Сергеевич Бабицки е любовник на Наталия Максимовна Седова, бившата съпруга на Павел Седов.

— Ама че номер, а! — възкликна Настя. — Излиза, че той се е познавал с Милена още преди тя да заживее със Седов. Ще ми се да знам от кой момент той е любовник на жената на Седов.

— Е, засега не знам това. Наясно съм само, че Бабицки изобщо не е милионер или престъпен бос, а е обикновен руски програмист. Местоработата му е посочена в справката. Налице е и адресът му.

— Слушай, как научи за жената на Седов? — не мирясваше Настя. — Само за половин ден…

— Фасулска работа! Намерих участъковия по местожителството на Бабицки и го помолих да направи една проверка по паспортния режим. Не че разчитах много на тази работа, просто исках да вляза в жилището и да видя що за птица е тоя Бабицки, как и с кого живее, какъв е стандартът му. Отиваме, Бабицки ни отваря, а в стаята виждам мадама. Участъковият погледна паспорта му и попита за дамата. Бабицки веднага започна да се ежи, че нали, жилището си е мое, регистриран съм тук, приемам на гости когото си искам. А мадамата се оказа една такава кротка, сговорчива, сама дойде при нас и си подаде паспорта, че го и успокояваше: не се ядосвай, Илюша, хората си вършат работата, нали знаеш колко нелегални имигранти има в града и какви проблеми им създават. Участъковият веднага подхвана приказката и запя нещо за престъпления, извършвани от имигранти, а аз — хоп, чопнах паспорта и взех да го прелиствам. И гледам: печат за разтрогване на брак с гражданина П. Д. Седов, роден 1963 година. И датата на разтрогването съвпада с онова, което е посочил Седов, когато е говорел за развода си. Така че това е същият Павел, можеш да не се съмняваш. И мадамата се казва Наташа, като бившата съпруга на Седов. А в раздела за децата е записана дъщеря Софя, като дъщерята на Седов. Рядко име за наше време, така че не ми говори за някакво съвпадение. Всичко пасва. После специално проверих по моите бележки. Е, заслужих ли вечеря в твоята кухня?

— Ти си заслужи вечеря в най-добрия ресторант в Москва — искрено отговори Настя. — Но засега хапни тук. До по-добри времена.

Чистяков им поднесе своите прочути телешки стекове, но Настя почти не усещаше вкуса им, а машинално се тъпчеше, опитвайки се да надвие умората и да прецени какво отношение има получената информация към убийството на Милена Погодина. Определено имаше някаква, защото такива съвпадения са подозрителни. Неведнъж бяха разпитвали Павел Седов за познатите на Милена и той нито веднъж не бе споменал Бабицки, макар да бе говорил за някакъв Иля, когато бе разказвал за жена си и дъщеря си. Излиза, че не е знаел за познанството на своята приятелка с любовника на съпругата му, вярно, бившата. А защо?

Или Милена е криела това от него, или самият Седов го е премълчал при разговорите си със следователя и оперативните работници. Защо ли? И още един въпрос: а Наталия Седова знае ли за това?

Колко въпроси… Пък ужасно й се спи. Какво казваше незабравимата Скарлет О’Хара? „Сега няма да му мисля. И утре е ден!“ Да, именно така ще постъпи Настя Каменская. Тя вече няма сили нито да седи, нито да дъвче, нито да реже месото, нито да мисли. Да спи, да спи, да спи…