Градска тарифа

Глава 9.

На младия оперативен работник Виктор Рижковски бе възложено да „наглежда“ Иля Бабицки. Задачата се оказа толкова лесна, че Виктор беше леко разочарован: дори при идеално изпълнение няма да може да се гордее кой знае колко. Бабицки не подозираше за наблюдението, не правеше проверки, нито опити да „избяга от опашката“, и изобщо се държеше най-обикновено.

Виктор зае поста си край неговия блок рано сутринта, към осем Бабицки излезе с жена — явно това беше въпросната Наталия Максимовна Седова, за която го бе предупредил Зарубин. Те потеглиха с колата към Парка на културата, в района на Остоженка жената слезе от колата и тръгна към сграда, която приличаше на училище. Виктор не можа да огледа зданието по-подробно, защото Бабицки веднага продължи и той трябваше да поеме по петите му. Следвайки получените инструкции, моментално звънна на Зарубин, съобщи му къде е отишла Седова и къде се намират в момента те с Бабицки.

Изглежда, Иля Сергеевич живееше на високи обороти. От Остоженка той отиде в Крилатское, посети някаква жилищна сграда, където прекара около час, след което се върна в центъра, остави колата на платен паркинг на „Нови Арбат“ и премина през дворовете до „Стария Арбат“. Рижковски го следваше като сянка, не забравяйки на всеки петнайсет-двайсет минути да докладва на Зарубин. Беше му скучно, понеже програмистът не правеше нищо интересно…

Ето, влезе някъде, Виктор бавно приближи, прочете табелката на входната врата. Някаква фирма. Много му се искаше да прояви оперативна съобразителност, да го последва вътре, да разиграе някаква сценка и да научи при кого е дошъл Иля Сергеевич, но Зарубин и Каменская строго му бяха забранили да проявява самоинициатива. В задачата влизаше само проследяване на маршрутите му, а с контактите му щели да се заемат други хора. Виктор разбираше, че това наистина е правилно: ще нахълта сега през тази врата, ще заговори някого, охраната например или секретарката, а през това време Бабицки може да мине покрай него и да излезе. И какво ще прави тогава? Ще прекъсне насред думата едва започнатия разговор и ще хукне навън след него? Няма по-добър начин да привлечеш вниманието.

В офиса на фирмата Бабицки прекара около половин час, през това време Виктор успя да си купи от близкия павилион хотдог и кутия със сок и да хапне, разхождайки се по отсрещния тротоар. После пое подир Иля Сергеевич в една от арбатските улички, където в малко кафене Бабицки се срещна с някакъв младеж. Виктор видя през прозореца как седнаха на маса и веднага се обади на Зарубин.

— Когато излязат, последвай новото лице — нареди Сергей.

— Ами Бабицки?

— Хвиля ще го поеме от паркинга. Бабицки няма къде да се дене, а трябва да установим кой е този младеж.

Рижковски се въоръжи с търпение и зачака. Тази среща продължи около четирийсет минути, най-сетне събеседниците взеха да се сбогуват. Младежът излезе пръв, Бабицки остана да си допие и дояде поръчката. Още щом се озова на улицата, младежът извади мобилен телефон и се обади на някого. Разговорът беше кратък, момчето се мръщеше и настояваше за нещо, после се усмихна и затвори. Явно постигна каквото искаше, придума отсрещния. Виктор разбра, че трябва да действа.

С бързи крачки изпревари младежа, като едновременно държеше мобилния си телефон и натискаше бутоните. Когато разстоянието помежду им стана десетина метра, оперативният работник спря, извърна се с лице към настигащия го младеж, направи ядосана физиономия и сърдито тръсна ръка със стиснатия в нея телефон.

— По дяволите! — високо изрече той. — Вечно ми прави този номер!

Улови погледа на младежа, който вече се бе озовал до него, бързо бръкна в джоба си и извади банкнота от сто рубли.

— Слушай, друже, помогни ми, а? — И той подаде парите на младежа, чиято самоличност му бяха наредили да установи. — Имаш ли телефон? На моя му падна батерията, а аз на всяка цена трябва да се обадя, много е спешно. Ето, дръж, няма да говоря за повече от три долара, дори за по-малко, просто страшно ми се налага.

Беше напорист и убедителен и младежът с усмивка му подаде телефона си.

— Ох, много благодаря!

Виктор се извърна леко, застана така, че непознатият да не вижда какво прави, и натисна бутона „Изходящи разговори“. На най-горния ред светна името — Соня, след секунда се появи номерът на телефона, след още една секунда — часът на обаждането. Преди две минути. Рижковски не успя да запомни целия номер, очите му уловиха трите последни цифри, но и те засега му бяха достатъчни. Трябваше да набере някакъв номер, който да остане в паметта на телефона, инак младежът, ако не беше глупак, лесно щеше да разбере, че случайният минувач всъщност не се е обаждал на никого. Виктор набра първия хрумнал му номер, за щастие никой не отговори.

— Пфу, закъснях… — С разстроена физиономия той подаде апарата на законния му собственик. — Тръгнала е. Сега ще ми вдигне скандал. Добре, благодаря, друже. Все пак вземи парите.

Отново му подаде банкнотата, но младежът отказа, взе си телефона и си тръгна. Повече не можеше да го следва по петите, онзи вече го познаваше. Но това не беше страшно. Защото каква беше задачата? Да разбере кой е той. Не да проследи маршрутите и контактите му, а само да установи самоличността му — и наличната информация беше повече от достатъчна за целта.

След като се убеди, че младежът се е изгубил в тълпата разхождащи се по „Арбат“ туристи, Рижковски отново звънна на Зарубин.

— След разговора с Бабицки той се е обадил на Соня, ето последните три цифри на телефона й.

— На Седова ли? Гледай ти, гледай ти! Нали ми беше казал, че имаш някакви познати при онези от мобилните връзки…

— Имам — потвърди Виктор. — Една операторка, точно във фирмата, която обслужва телефона на нашия човек. Да се заема ли?

— Давай, и то бързичко. И веднага ми се обади. Докато отидеш до твоето момиче, аз ще ти изпиша напълно телефончето на тази Соня. По-нататък ще се оправиш сам.

Въпросната Галочка, която работеше като оператор във фирмата за мобилни връзки, никак не обичаше да прави каквито и да било нарушения, но пък много обичаше мъжа си, когото младият оперативен работник Витя Рижковски буквално бе спасил от неминуема смърт.

В онзи трагичен момент Виктор не беше на работа, късно през нощта се прибираше от своята приятелка и по щастлива случайност пътя му пресякоха двама идиоти… Те бяха решили, че да крадат коли, като ги отключват сами, е трудно и опасно, а много по-лесно е да издебнат качващ се или слизащ от колата си шофьор, да го зашеметят с удар по главата, да му вземат ключовете и спокойно да отпрашат с автомобила. Именно това се опитваха да направят с мъжа на Галочка, умен и образован човек, но дребен и хилав. Един нанесен от бандитите удар по главата можеше да се окаже смъртоносен за него. Виктор Рижковски беше не само в отлична физическа форма, но и в приповдигнато настроение, мечтаеше да върши подвизи ако не в името на любовта, поне за себеутвърждаване, и такава възможност му се предостави. Той забеляза, че щом до тротоара спря кола, от близкия вход се изсулиха двама съмнителни типа и поеха право към автомобила. По-конкретно — към предната лява врата, от която трябваше да слезе шофьорът. Оперативният работник бързо съобрази какво става и всичко завърши съвсем благополучно за съпруга на Галочка. Вярно, когато дребничкият хилав шофьор видя изваденото от джоба на единия престъпник желязо, с което възнамеряваха да го цапардосат по темето, му прилоша, но все пак не толкова, колкото би могло да му прилошее, ако Витя Рижковски не се намираше наблизо.

Крепейки горкия шофьор под ръка, Виктор го изпрати до дома му, където младата му жена взе да охка, да се вайка, да го пои с капки за сърце и пламенно да благодари на милиционера. Точно в оня момент се разбра къде и като каква работи тя. Оттогава Рижковски неведнъж бе прибягвал до помощта й, като разбираше, че може да й създаде неприятности, но от друга страна — мотаенето с официалните запитвания далеч невинаги помагаше на оперативността, необходима при разкриването на престъпления.

Когато влизаше в сградата на телефонната фирма, в джоба си вече бе скътал листче с номера на Софя Павловна Седова. Последните три цифри бяха същите, които той бе запомнил.

Галочка винаги много се притесняваше, когато изпълняваше молбите на Витя Рижковски, боеше се да не я хванат, тъй като началството й беше строго, но чувството на благодарност за спасения живот на съпруга й надвиваше страха. Тя въведе в компютъра номера на телефона на Соня Седова и само след няколко секунди записа на листчето номера, от който й бяха звънили. Още едно въвеждане — и на екрана се появи информацията за собственика на номера, включително паспортните му данни и адресът. Антон Маневич, роден през 1982 година.

Застанала в коридора на гимназията, Настя Каменская чакаше да иззвъни звънецът за края на часа и от класната стая да излезе Наталия Максимовна. Оставаха десет минути. Какво ли ще й каже Наталия? Знае ли, че Бабицки се е познавал с Милена?

Звънецът я оглуши — Настя вече бе забравила колко пронизителен е той. Вратите на класните стаи започнаха да се отварят, децата се изсипаха в коридора. По разписание Седова имаше час по немски в езиковия кабинет, именно пред този кабинет я причакваше Настя.

Оказа се, че Наталия Максимовна е красива стройна жена, изглеждаща много по-млада от възрастта си, но на Настя се стори, че на лицето й са изписани тревога и угриженост. Когато Каменская се представи, Седова никак не се учуди и това се видя на Настя малко странно. Излиза, че тя е очаквала хора от милицията да я посетят. Защо ли? Седова знае, че между нея и убийството на Милена има някаква връзка, така ли?

— Къде можем да поговорим? — попита Настя.

— Сега ще имам час — уморено отговори Наталия Максимовна. — Междучасието е двайсет минути. Ако това време ви е достатъчно…

— От вас зависи — усмихна се Настя.

— Тогава да влезем в класната стая.

Те влязоха в същия кабинет, където Седова току-що бе имала час.

— За съжаление, не мога да ви помогна много — започна тя още щом седнаха: Настя до бюрото, на което имаше наушници и микрофон, Седова — на обичайното учителско място. — Защото не съм го виждала.

— Кого не сте виждали? — не разбра Настя.

— Човека, който е следил Сонечка. Вярно, тя го описа много подробно, но все пак не съм го виждала с очите си. Сигурно е по-добре да поговорите с нея.

Това пък какво е? Какъв човек? Кога е следил Соня? И изобщо какво значат всички тези неща? Настя дори се посмути.

— Почакайте, Наталия Максимовна, аз нищо не разбирам. Някой следи дъщеря ви, така ли?

— Нима не знаете? — учуди се от своя страна Седова. — Нима Паша… Тоест бащата на Соня нищо ли не ви е казал? Бях сигурна, че сте дошли при мен, защото той ви е съобщил за Соня.

— Не. Той нищо не е споменавал. Защо, какво се е случило?

Развълнувано и пресекливо Седова разказа какво е станало в неделя и че Соня временно се преместила при баща си, дори засега нямало да ходи на училище. Павел трябвало да го съобщи в милицията, канел се, но явно бил забравил, сега не му било до това, защото днес погребвали Милена.

„Не е забравил — мислено я поправи Настя, — а се е запил, както обикновено.“ Разбира се, не каза нищо такова на глас.

— Не знаех за това. Добре че ме предупредихте, ще поработим по въпроса. Изглежда, наистина трябва да си поговоря със Соня. Сега тя е на погребение с баща си, така ли?

— Не, сигурно си е вкъщи. Павел не й разрешава да излиза. А защо дойдохте, щом не е заради нея?

— Дойдох заради Милена, нали работим по нейното убийство.

— Но аз практически не я познавах — поклати глава Седова. — Само съм я виждала веднъж-дваж.

— При какви обстоятелства?

— Ние с Иля…

— С Иля ли? — вдигна вежди Настя, като се престори, че няма представа от ситуацията.

— Иля е моят приятел. С него водехме Соня да се вижда с баща си, обикновено той посрещаше момичето сам, но два или три пъти беше с Милена. Това е цялото ни познанство.

— Значи, Павел ви е запознал — уточни Настя.

— Разбира се. Ние сме цивилизовани хора, пък и Милена не ми е сторила нищо лошо, с мъжа ми се разделихме по съвсем други причини, тогава Павел още не беше я срещнал. Освен това Милена много се грижеше за него, направи много добри неща. Ако не беше тя, той никога нямаше да се загрижи за здравето си. С една дума, аз нямах никакви претенции към нея. Но нали вече разказах всичко това на вашия колега. Защо ме питате отново?

— Извинете, Наталия Максимовна, така трябва. Има някои подробности, които се налага да уточня.

— Ами уточнявайте ги по-бързо тогава. — В гласа на Седова прозвуча леко раздразнение. — След десет минути междучасието ще свърши.

— Спомнете си, ако обичате, и то колкото може по-подробно, момента, когато за пръв път се запознахте с Милена. Сама ли бяхте, или бяхте с приятеля си?

— С Иля. А защо ви е нужно това?

— Моля ви, Наталия Максимовна — твърдо повтори Настя. — Хайде да не губим време, нали сама казахте: междучасието свършва.

— Спряхме пред блока, където живее Павел. Той вече чакаше, до него стоеше Милена. Разбира се, тогава я видях за пръв път, но Соня я познаваше отдавна и подробно ми беше описвала външността й, така че бях сигурна, че е тя. Та така, спряхме там, Соня слезе от колата, слязохме и ние с Иля, за да поздравим. Павел каза: „Запознайте се, това е Мила, Милена, моята приятелка. Мила, това е Наталия, майката на Соня“. Не представи Иля, Павел изобщо не е много добре възпитан. Това беше.

— Как реагирахте вие?

— Ами никак, боже мой! Подадох й ръка, стиснах я, казах: „Наталия Максимовна“. Тя отговори: „Много ми е приятно. Милена“.

— А вашият приятел?

— Целуна й ръка, каза си името… Не, първото и фамилното име. И тя му рече: „Много ми е приятно. Милена“. За какво са ви тези подробности? В тях няма нищо интересно. Нали не може да са я убили, защото сме се познавали с нея. Вие май криете нещо от мен?

Настя не реагира на последния въпрос. Нямаше време, трябва да побърза, за да не чака следващото междучасие.

— Какво стана после?

— Нищо особено. Павел каза, че той ще върне Соня, и си тръгнахме.

— Обсъждахте ли Милена с вашия приятел?

— Какъв странен въпрос… Ами, естествено. Беше ми интересно да си поговорим за жената, която бе заела моето място до бащата на Соня.

— Припомнете си колкото може по-точно какво казахте на Иля и какво ви отговори той. За мен е важно какво е било първото ви впечатление от Милена. И вашето, и впечатлението на приятеля ви. Разбирате ли, първото впечатление не всякога е вярно, но то почти винаги носи в себе си някакво усещане, което на момента може да изглежда странно, но след известно време се оправдава.

— Да, разбирам за какво говорите — кимна Седова. — Милена ми се стори спокойна, сдържана, с чувство за собствено достойнство. Много доброжелателна, приветлива. Усмивката й беше просто чудесна. Но вие трябва да имате предвид, че по това време аз вече знаех доста за нея, включително и как се държи с Павел, как се грижи за него. Така че впечатлението ми не беше съвсем… ново.

— А какво сподели приятелят ви Иля?

— Съгласи се с мен. Каза, че по-рано не вярвал много на Соня, която ни бе разказвала колко красива била Милена, мислел, че момичето преувеличава, а сега лично се убедил, че това е истина.

Значи, Бабицки е скрил от Наталия, че се познава с Милена. Или те все пак не са се познавали? Какво като е ползвал услугите на туристическата агенция, където е работила Погодина. Може просто да не я е забелязал. А някой съвсем друг мъж да е хлътнал по младата красавица на рецепцията. Дали Настя не прибърза, като каза на Зарубин, че не е нужно да проверява останалите хора от списъка на Алиса Борисовна? Дали не сгреши?

— Искам да поговоря с вашия приятел, ако е възможно — предпазливо изрече тя. — За мен е важно да чуя неговите впечатления.

— Разбира се, моля. Мисля, че той няма да има нищо против.

— Ще ми дадете ли координатите му?

Настя упорито се преструваше, че днес за пръв път е чула името на Иля от самата Наталия Максимовна, а фамилното Бабицки изобщо не е знаела.

Седова продиктува адреса и домашния му телефон. Звънецът за следващия час беше иззвънял преди няколко секунди и тя започна да нервничи, понеже в стаята вече надничаха ученици, които, щом видеха учителката в компанията на непозната жена, бързо затваряха вратата.

Настя излезе от сградата на гимназията, погледна мобилния си телефон, на който, докато разговаряше с Наталия Максимовна, бе изключила звука: три пропуснати повиквания, всичките от Зарубин. Значи, имаше нещо спешно. Тя веднага му се обади.

— Настя, докладвам: младежът, с когото се е срещнал Бабицки, е някой си Антон Маневич, студент от театралното училище. И най-важното — познат на Соня Седова.

Ето на, сега вече може да не се съмнява: връзката Бабицки-Погодина не е случайно съвпадение.

— Къде се намира сега Бабицки? — попита тя.

— Хвиля съобщи, че от „Нови Арбат“ си е тръгнал към къщи.

— Аз поемам Бабицки — реши Настя. — Сега ще отида при него. Ако Хвиля съобщи, че се е отклонил някъде, ще ми се обадиш веднага, нали?

— Разбрахме се. Ами Маневич?

— Серьога, кой от нас е най-красивият?

— От кои да избера? — попита Зарубин.

— От нас четиримата.

— Тогава — ти.

— Е, де, сериозно говоря…

— Витя. Хвиля е много мрачен, като недохранен бултериер. А аз съм съвсем невзрачен.

— Тогава изпрати Рижковски у Павел Седов. Там трябва да е Соня. Да си поговори с нея за Антон. Инструктирай го. Ти пък се заеми с този Антон. Серьожа, трябва да действаме едновременно, за да не успеят да се свържат и наговорят по телефоните. Разбра ли? Кажи на Рижковски да тръгне към дома на Павел и да чака да му звъннеш. Аз ще чакам пред дома на Бабицки. Щом намериш Маневич — обаждаш ми се и започваме. Ти имаш ли представа къде да го търсиш?

— Че какво има да го търся? — каза Зарубин. — Той се срещна с Бабицки и веднага след това тръгна за театралното училище, там го причаква Витка. Витя отначало не го последва, а после, когато установих къде учи Маневич, му казах да отиде до училището и да чака — то е съвсем близо, между „Стария“ и „Новия Арбат“. В случай че Маневич ни потрябва, да може бързо да ни го предаде. Рижковски ми се обади преди десет минути, видял Маневич, когато той излязъл да пуши заедно с други студенти.

— Ами добре тогава. А, почакай — сети се тя, — насмалко да забравя. Седова ми довери, че Соня се преместила временно при баща си, защото й се сторило, че някой я следи. Витя да провери това. То, между другото, е добър претекст за разговор: може да се позове на майката на момичето, а за Маневич не е нужно да пита направо, тя сама ще си каже.

— Прекалено е сложно… — усъмни се Зарубин. — Витя няма да се справи, млад е, неопитен. Защо не отидеш ти при Соня, а?

— Да бе, кой тогава ще посети Бабицки? Рижковски ли? Този Бабицки е два пъти по-възрастен от него, ще види сметката на Витя, ще го направи на пух и прах. Соня все пак е седемнайсетгодишно момиче, ще му бъде по-лесно да се справи с нея. Освен това тя по-бързо ще се разприказва пред младо красиво момче, отколкото пред мен, определено. Между другото, за Бабицки. Проверихте ли каква е тази фирма на „Стария Арбат“, в която той се е отбил?

— Естествено. Търгуват с компютърно оборудване. Така че нашият програмист е ходил там по работа. Но аз съм си записал имената на ръководството и всичко останало. Трябват ли ти?

— Засега не. Добре, Сержик, аз тръгвам. Чакам да ми се обадиш.

Иван Хвиля седеше в колата, паркирана на улицата близо до блока, в който живееше Иля Бабицки, и наблюдаваше входа. Беше поел Иля Сергеевич на „Нови Арбат“, когато той прибираше колата си от платения паркинг, но оттам нататък не се бе случило нищо интересно. Бабицки веднага си тръгна към къщи, като по пътя спря само веднъж, за да напазарува от един магазин. По принцип с всичко това трябваше да се занимават други хора, от съвсем други подразделения, така наречените „външното“ или „опашките“, но докато се точат всички запитвания и съгласувания, щеше да мине много време.

Зарубин вече му се бе обадил, беше го предупредил, че ще дойде Каменская, затова, когато Настя се качи в колата при Хвиля, той не се изненада. Само попита какво да прави, щом тя отиде при Бабицки.

— Ще ме чакаш — кратко отговори Настя.

Когато се обади Зарубин и съобщи, че всички са готови и „войските са изведени на позиция“, тя въздъхна и отвори вратата.

— Е, с бога напред. Аз тръгвам.

— Защо не отидем двамата? — предложи Хвиля.

— Той не бива да те вижда. Може да ни послужи за нещо.

Иля Сергеевич не отвори веднага. Настя вече бе започнала да нервничи, но когато видя Бабицки по тениска, с престилка и мокри ръце, разбра, че го е сварила да готви. По спокойната му физиономия личеше, че Наталия Максимовна го беше предупредила, че може да го посетят от милицията, както и се очакваше.

— Във връзка с Милена, нали? — попита той веднага. — Заповядайте, моля, аз ей сега…

Настя влезе в хола, огледа се. Мебелировката показваше средно заможен дом. Много книги, хубав скъп компютър, работното бюро — отрупано с дискети и дискове.

Бабицки се появи в хола вече без престилка, вместо тениската с къси ръкави беше облякъл тънък пуловер с кръгло деколте. Иля Сергеевич се стори на Настя много симпатичен и обаятелен и тя отново започна да се съмнява в собствените си подозрения.

— Наташа ми каза, че ви интересува моето впечатление от запознанството с Милена — пръв започна той. — Така ли е?

— Да.

Той повтори всичко, което Настя вече бе чувала от Седова. Добави буквално два-три щриха, които изобщо не говореха, че той знае за Милена Погодина повече, отколкото иска да покаже.

— Иля Сергеевич, вие ходили ли сте на Канарските острови? — попита тя.

Той замря за миг. Или й се стори?

— Не. Не съм ходил на Канарите — отговори твърдо.

— И не сте се канели да отидете?

— Не. Защо, какво има?

— Доколкото знам, през лятото на 2000 година вие сте си подготвяли екскурзия именно до Канарските острови. Или сведенията ми са неверни?

Бабицки се умълча, загледан някъде встрани, към тъмния екран на изключения компютър.

— Значи, знаете… — каза той най-сетне. — Какво пък, глупаво е да крия, щом вече сте наясно. Само ви моля да не казвате за това на Наташа. Ще й бъде неприятно.

— Защо?

— Защото с Милена бяхме близки. Не много дълго. После тя се запозна с Павел и прекъснахме връзката си. Но това беше в периода, когато ние с Наташа вече… Е, разбирате.

— Разбирам — кимна Настя. — А как стана така, че Милена не само се е запознала, но и е заживяла с бившия съпруг на вашата любовница? Получили са се някакви роднински отношения, не намирате ли?

Бабицки се позасмя и погледна Настя в очите.

— В живота се случват и по-странни съвпадения.

Какво пък, значи вие, господин Бабицки, сте избрали такава версия. Добре, ще почакаме. Имаме още за какво да си поприказваме с вас.

— Нека да оставим това — сговорчиво кимна Настя. — Разкажете ми всичко, което знаете за Милена.

Бабицки започна да разказва неща, които Настя отдавна знаеше. За живота й в Средна Азия, за сложните й отношения със семейството на съпруга й, как пристигнала в Москва, как работила на сергии…

Настя чакаше. И дочака. Мобилният й телефон й даде сигнал, че е получила есемес. Тя се извини, прекъсна Бабицки и погледна дисплея. „Б. е наел М., за да се запознае със С. Твой З.“ Бързо работи Серьожка, браво на него! За по-малко от половин час е накарал Маневич да пропее. Впрочем студентът от театралното училище едва ли е труден обект за опитния оперативен работник — нали го учат на актьорско майсторство, а не как да избягва даване на показания.

— Извинете — обърна се тя към Иля Сергеевич. — Продължете, моля.

— Ами аз всъщност вече разказах всичко. С нея бяхме заедно няколко месеца, после тя започна връзка с другия.

— Как се запозна Милена с Павел Седов?

— Е, за това е най-добре да попитате него, не съм присъствал. Аз бях, така да се каже, поставен пред свършен факт.

— А как и кога Соня Седова се е запознала с Антон Маневич, и това ли не знаете?

Лицето на Бабицки посивя.

— Иля Сергеевич, хайде да започнем всичко отначало. Защо свързвате различни хора със семейството на Павел? Отначало сте му пратили Милена, сега — Антон. Какъв интерес ви води? За какво е целият този цирк?

Той вдигна глава и погледна Настя дръзко и дори мъничко весело.

— Имайте предвид, в това няма нищо престъпно. Не можете да ме привлечете под отговорност за такова нещо.

— Ще го имам. Отговорете на въпроса, ако обичате.

— Наеха ме.

— Кой?

— Един мъж.

— Добре че не са били двама — позасмя се Настя. — Кой е той?

— Александър Едуардович Камаев.

— Какво представлява този Камаев?

— Нищо особено. Просто заможен човек.

— И за какво му е притрябвало това?

— Искаше да докара Павел до крах. Той знаеше по какъв начин Седов си печели парите и се беше заканил да направи така, че или да го вкарат в затвора, или да го убият. Възложи ми да намеря и наема красива жена, която да скубе пари от Павел постоянно, с прилични суми. Така че той да бъде принуден да увеличава интензивността на своите служебни подвизи, а когато интензивността расте, намаляват предпазливостта и благоразумието. Рано или късно той трябваше да започне да прави грешки и тогава или щяха да го притиснат неговите хора, или да попадне на такива, които просто ще го убият заради това, с което се занимава. Както виждате, нищо престъпно. Престъпления върши само Павел, а ние чакаме това да приключи.

Значи, ето откъде Милена Погодина се е сдобила с пари още през август, преди да заживее с Павел. Давала е тези пари на Канунников за наема на жилището му. И това е била високоплатената работа, която тя е започнала, след като е напуснала туристическата агенция на Алиса Борисовна. Още едно късче от пъзела намери мястото си.

— Ами Антон?

— За съжаление, Мила загина и ние решихме да не повтаряме ходовете си, а да направим нови. Още повече че Соня вече порасна, ходи с момчета, спи с тях.

— Откъде знаете? Да не сте й светили?

— Наташа ми каза. Тя е майка, прекрасно забелязва тези неща.

— И каква е задачата на Антон?

— Да мотивира момичето да се премести при баща си. Пак Антон й подсказа как може да го направи.

— Значи, никой не я е следил?

— Ама разбира се, че не е. На кого е притрябвало да я следи? Измислила си е това, родителите й клъвнаха и всичко се получи, както тя искаше. Соня е користолюбиво момиче, парите на баща й мира не й даваха, така че сега тя ще бъде до Павел и ще започне да го скубе, а момчетата ще й помагат. Ако вие не попречите — добави той много сериозно.

— Ще попреча — също сериозно отговори Настя.

— Няма да можете. Попречите ли за това, ще намерим друг начин. Седов във всички случаи няма да се спре, вече отдавна се е превърнал в роб на лесните пари и няма да може да се откаже от тях.

Прав е, помисли си с горчивина Настя. В това, което са вършели с този Камаев, няма нищо престъпно, нищо, за което да е предвиден член от Наказателния кодекс. Можеш да пресипнеш, крещейки под път и над път, че това е грозно, аморално, безнравствено, но не можеш да ги вкараш зад решетките заради него.

— Какъв интерес има Камаев от това? Или и той е нает от някого?

— Не, не е нает. Той самият е инициатор на цялата тази комбинация. Заради Седов са загинали сестра му и племенникът му. Сега той си отмъщава.

Това се случило през зимата на 2000 година. Късно една вечер, някъде към полунощ, в жилището на Борис Безбородов иззвънял телефонът и сериозен мъжки глас съобщил, че синът на Борис — Георгий, е задържан за трафик на наркотици. Най-късно до три часа въпросът трябвало да бъде решен: или протоколът се предава на прокурора, или… десет хиляди долара.

Борис се слисал. Той нямал толкова пари. В миналото бил лекар педиатър, сетне се опитвал да прави бизнес, но твърде несполучливо. В началото работите уж потръгнали, но финансовата криза през 1998 година съсипала фирмата му и той така и не могъл отново да си стъпи на краката. Как можел да реши въпроса за три часа, и то посред нощ? Невъзможно било дори да продаде нещо.

И Борис се обърнал към един познат. Не твърде почтен, не твърде чистоплътен човек, но винаги разполагал с налични пари. Познатият се съгласил да помогне, наистина срещу значителна лихва, но в онзи момент това не спряло Безбородов. Важното било да спаси сина си от милицията. Взел парите и когато мъжът със сериозния глас се обадил отново, отговорил, че е готов да плати. Казали му да отиде на някакво място. Когато Борис заедно с жена си — Лариса, пристигнал там, отново му се обадили и му наредили да отиде на друго място, после на трето… С една дума, проверявали дали той не е повел подире си службата за вътрешна сигурност. По пустите нощни улици това е по-лесно да се проследи. На Борис дори дали да поговори със сина си, за да се убеди, че не го мамят. Най-сетне операцията по размяната на деветнайсетгодишното момче срещу парите приключила. Закарали Георгий вкъщи.

Той плачел и разказвал, че това се случило заради пътуването му до Питер, за което го подкокоросали познати момчета. Заминали цяла компания, осем души, за три дни. От седемте си спътници Жорик почти не познавал двама, запознали се съвсем наскоро. Вече в Питер един от тях, Льоша Шчеколдин, предложил на Георгий да спечели петстотин долара срещу някаква дреболия: да сложи в раничката си един пакет и да го занесе в Москва. Шчеколдин не обяснил какво има в пакета, само хитро и многозначително се усмихвал. Жорик признал на родителите си, че заподозрял нещо нередно, но много му се искало да прибере петстотин долара, защото му било омръзнало да врънка баща си за всяка копейка. Задържали го пред къщи, когато се прибирал с приятелите си от кино, задържали и Льошка Шчеколдин, затова Жора не отрекъл и веднага признал всичко. Казали му, че ако родителите му платят, ще го пуснат.

Нощта преминала в сълзи, признания и тежки родителски упреци. А на сутринта Безбородов-старши се озовал лице в лице с проблема: откъде да вземе пари, за да върне дълга си. Вече нямал фирма, трябвало да продава вещи, мебели, украшенията на жена си, но това изисквало време, а дългът растял всеки ден, защото лихвата била безбожна. На такава можело да се съгласи само притиснат до стената човек.

Направил първото, което се сетил: помолил Лариса да потърси помощ от брат си — Александър Камаев. Самият той не искал да се обади на шурея си, знаел, че Камаев не го обича много-много. Освен това Лариса веднъж вече била искала от брат си пари за мъжа си и тогава Александър му дал безвъзмездно голяма сума, за да може Борис да започне своя бизнес. Наистина Борис се кълнял, че веднага щом си стъпи на краката, непременно ще върне тези пари, и действително смятал да го стори, ако може, но бизнесът му станал на пух и прах. В тази ситуация не му се искало отново да моли за помощ Камаев.

Лариса се обадила. За нея било мъчително да признае пред брат си, че синът й е бил замесен в трафик на наркотици, че се е оказал глупак и нехранимайко, затова излъгала, че парите трябват на мъжа й за нов опит да започне бизнес. Камаев отказал, и то грубо и оскърбително. Заявил, че не желае да издържа неудачници, които се опитват да забогатеят, без да имат и най-малки способности за това. Щом Борис не може да бъде бизнесмен, да продължава да лекува деца и да не си вре носа там, където не му е работа. Борис не научил за този разговор. Жена му казала, че брат й бил в продължителна командировка в САЩ, невъзможно било да го намери по телефона — там техническите характеристики на спътниковата връзка били други и нашите мобилни телефони не работели на територията на Щатите. Така уж й обяснила съпругата на брат й. Лариса не искала да влошава още и бездруго напрегнатите отношения между двамата обичани от нея хора.

Времето минавало. След един ден се обадил кредиторът и напомнил за нарастващия дълг. Безбородов поискал отсрочка, която онзи, естествено, не му дал. Предупредил го само, че той може да върне парите, когато иска, но лихвата се трупа. Пет процента за денонощие. Тоест сега вече дългът е единайсет хиляди, а вдругиден ще бъде дванайсет.

Безбородов и жена му започнали да продават вещи, но получените пари били наистина нищожни в сравнение с трупащата се всяко денонощие лихва. Борис продал колата си — спешно и затова смехотворно евтино, но докато търсел купувач и се занимавал с оформянето на документите, дългът нараснал още и получените пари пак не стигали.

И настъпил денят, когато Лариса не се прибрала. Вечерта се обадил кредиторът и заявил, че съпругата на Безбородов ще остане при него, докато дългът не бъде изплатен изцяло.

— Гледам, че си доста бавен — подигравателно казал той. — При тези темпове никога няма да ми върнеш парите. Решавай проблема си по-бързо и ще получиш своята Лара.

Борис се решил на отчаяна стъпка: да продаде апартамента. Макар че това щяло да изисква време, парите със сигурност щели да стигнат да покрие три, дори четири пъти нараснал дълг. Вярно, не било ясно къде ще живеят след това, но както и да е, все някак щели да го решат, стига да си върне Лара. Тя не била много здрава, имала болно сърце. Къде са я скрили, в какви условия, как се държат с нея? Той се побърквал от тревога и от неизвестността. И дори през ум не му минало да подаде заявление в милицията за отвличането на жена му: разбирал, че кредиторът няма да му прости това. Той бил страшен човек.

Намерил се купувач на апартамента, вече оформяли документите, когато кредиторът се обадил за пореден път и казал, че Лариса е умряла. Безбородов да си върнел дълга, от него да минело — от днес процентите вече не се трупали, и да си вземел жената.

Борис погребал Лариса, продал апартамента, с останалите пари наел най-евтиното жилище, което успял да намери. Струвало му се, че най-страшното в живота му вече се е случило, но както се разбрало, грешал. Минал още един месец и синът му — Георгий, се обесил. Оставил бележка, в която пишел, че майка му е починала заради него и той не може повече да живее с това непоносимо чувство на вина.

След второто погребение Борис Безбородов напуснал Москва и заминал далече в Подмосковието, върнал се към лекарската си практика и започнал работа в селска болница. С останалите пари купил полусрутена къщурка, стегнал я собственоръчно, след три години се събрал с медицинска сестра от същата болница, самотна майка с две деца. Камаев неотдавна казал, че те сключили брак…

Александър Едуардович смятал, че за гибелта на сестра му и племенника му е виновен само Седов — онзи оперативен работник, който задържал Георгий и изнудвал родителите му за пари. Затова не могъл да му прости. Изцяло го завладяла жаждата за мъст. Не мислел за това, че ако бил дал парите, когато сестра му го помолила, Лариса и Жорик щели да останат живи. Разбира се, той щял да й помогне, ако тя му била признала за какво й трябват тези пари, а не да го лъже…

Той обмислил плана си и пристъпил към изпълнението му. Започнал да се оглежда за човек, който би могъл да стане негов главен помощник. Вниманието на Камаев било привлечено от Иля Бабицки — програмист, изпълняващ поръчки на неговата фирма, която търгувала с програмни продукти. Бабицки бил разведен, с приятна външност, далеч не глупав, образован и което било не по-малко важно — на подходяща възраст. Неговата първа задача била да провали брака на Седов, да отдалечи от него спокойната му кротка съпруга, която нито била свикнала, нито се стремяла към луксозен живот, и да пробута на Павел истинска хищница, която да го скубе и да го принуди да печели много повече.

Камаев, човек доста заможен, предложил на Иля добра „заплата“ и той се съгласил. Запознал се с Наталия Седова и съвсем неочаквано за себе си първо се влюбил в нея, а после разбрал, че я обича истински.

Александър Едуардович не жалел парите и Иля, следвайки неговите указания, търсел и наемал хора, жени и мъже, млади и на възраст, за изпълняване на нужните задачи. Намерил една от проститутките, които обслужвали Павел и приятелите му в банята, и тя срещу много пари се съгласила да инсталира на удобно място камера и да запише сексуалните лудории на юначните ченгета. Именно тази касета изиграла решаваща роля Наталия да напусне съпруга си. Не е нужно да споменаваме, че и младежът, който донесъл и връчил касетата на Наталия, и мнимият приятел на Бабицки от службата за спасение били наети за еднократно изпълнение.

Щом Павел останал сам, дошло време Иля да му потърси заместничка на Наталия. Бабицки срещнал Милена съвсем случайно — наистина се канел да замине на почивка на Канарските острови и отишъл в агенцията на Алиса Борисовна. Заговорил красивото приветливо момиче и разбрал, че е намерил онази, която можела да се заинтересува от неговото предложение, а на свой ред — да заинтересува Павел. След още няколко посещения в туристическата агенция, приятно бъбрене, дребно подаръче, покана за ресторант и обсъждане на перспективата за нова работа, Милена се съгласила. Много обичала своя Олег и била готова на всичко, за да му помогне по някакъв начин. В случая можела реално да му помогне с пари, за да си наеме жилище, в което да се срещат. Сексуалният й опит от брака й бил унизителен и мъчителен и сега, когато тя срещнала човека, с когото всичко било различно, възможността за интимни срещи й изглеждала като най-важното, най-необходимото нещо, заради което тя може и трябва да пожертва много, ако не и всичко. Тя била сигурна, че Олег ще я разбере и ще се съгласи.

И той наистина се съгласил. Макар че един господ знае защо… Характер вероятно. Милена притежавала невероятна способност да убеждава и я използвала.

Спогодбата между нея и Бабицки била сключена през август, след което започнала подготовката. Бабицки харчел парите на Камаев, като наемал хора, които изпълнявали задачи и доставяли информация за Павел. Тази информация била грижливо анализирана: ударът трябвало да бъде нанесен точно в целта, без никакви грешки, защото щяло да бъде трудно да се намери второ момиче като Милена Погодина. Още в момента на запознанството им Седов трябвало да хлътне така, че всички други жени да бъдат забравени веднъж завинаги. След няколко месеца всичко било готово. Милена се запознала с Павел и продължителната подготовка дала плодове. Тя била облечена и сресана точно както трябва, държала се правилно и Павел луднал по нея още от първата минута. Но това било само началото. Следвало да се направи така, че той да й предложи да заживее с него. И тази задача била решена успешно. Сетне започнало голямото скубане…

Милена действала грамотно, основният акцент паднал върху самия Павел. Всичко за него, любимия: и по-хубаво жилище, и ремонт, и мебели, каквито харесват само на него, и здравето му, което, естествено, трябвало да се поддържа в добри европейски клиники, а не в Русия. И онази сцена в бара на автомивката, след която Павел най-сетне се решил на операция, също била режисирана и поставена от Камаев и Бабицки. Момичето дори не гъквало за себе си, с детински възторг и благодарност приемало от Седов подаръци и съвсем не евтини знаци на внимание. Затова пък, когато той заговорил, че и Милена трябва да се погрижи за здравето си и поне да си подмени избитите от онзи негодник съпруга и зъби, от само себе си се разбирало, че и това по никакъв начин няма да се прави в московски болници. А нека се полекува и от безплодие, та тя толкова иска дете… На Павел допаднала ролята на добър вълшебник, когото гледат с възторг. Свикнал сам да предлага на Мила помощ и за родителите й, и за лечението на брат й, алкохолика. Той дори не подозирал, че може да му хареса тази роля, но пък много добре го разбирали хората, които анализирали информацията за него и съставяли психологическия му портрет.

После изникнал въпросът за образованието на Милена, за нейната бъдеща професия. Нали не можела вечно да живее на гърба на Павел. Естествено, нека си избере институт. И тя избрала юридическия факултет на университета, но за да влезе, без да има някакви привилегии и кой знае какви знания, трябвало да се плати. Двайсет хиляди. Естествено, Бабицки проверил предварително в кой институт колко вземат за приемане и Милена избрала най-„скъпия“ вариант.

За всяка своя стъпка и изобщо „за положението на фронта“ Милена редовно докладвала на Бабицки и получавала от него полезни съвети и конкретни задачи. За контактите им тя в никакъв случай не бивало да използва мобилния си телефон, тъй като не се знаело какво може да хрумне изведнъж на Павел — ами ако вземел да ревнува и тръгнел да проверява приятелката си? А полицаите като него, които се занимават с наркопласьори, имат повече от достатъчно възможности за това. Милена била много предпазлива, дисциплинирана и изпълнявала стриктно всички инструкции…

До мига, в който някой я убил. Тогава спешно на сцената трябвало да излезе Соня, дъщерята на Павел, на която да „помагат“ специално подбрани и инструктирани приятели и приятелки…

— Вие толкова лесно ми разказахте всичко — дори не се опита да скрие учудването си Настя. — Защо, Иля Сергеевич?

— Искам това да свърши — спокойно отговори Бабицки. — Но едва сега, когато дойдохте, изведнъж проумях, че страшно го желая. Най-много от всичко на света.

— Защо? — повтори тя.

— Защото обичам Наташа и искам да се оженя за нея.

— И какво ви пречи?

— Камаев. Той ми забранява дори да мисля за това. Наташа не бива да бъде постоянно до мен, докато работя за него. Ще трябва да обяснявам някак отсъствията си, телефонните разговори, ще започна постоянно да лъжа и рано или късно тя ще ме хване. И всичко ще рухне. Дори ако вие не успеете да попречите на Камаев и той продължи да съсипва живота на Седов, това ще става вече без мен.

— Но вие сте можели да се освободите от него, да нарушите спогодбата си. Защо не сте го направили? Защо е трябвало да чакате с вас да се заеме милицията?

— Знаете ли какво щеше да направи той с мен заради непослушанието ми? Щеше да разкаже всичко на Наташа и да провали живота ни с нея. Камаев е отмъстителен и злопаметен, на никого не прощава, ако хората не се държат така, както той очаква. А вие ме намерихте не по моя вина и той няма да има за какво да ме наказва. Ще ме освободи. Защо ме гледате така, Анастасия Павловна? Слаб човек съм, тъй ли? За съжаление, е така. Но е невъзможно да ме арестувате и вкарате в затвора заради това.

— Да — потвърди тя и неволно повтори след Иля Сергеевич, — за съжаление, е така.

Когато излезе от Бабицки, Настя се качи в колата при Хвиля, който търпеливо я чакаше.

— Обади се Виктор — съобщи Иван и сгъна вестника, който четеше. — Тази дъщеря на Седов е отявлена лъжкиня. Цял час го будалкала за чичкото, който я следял, а пък не могла два пъти поред да опише еднакво външността му.

— А Виктор какво? Хванал ли я е?

— Не е имало заповед да я хваща. Нали е искал да измъкне от нея нещо повече за Маневич. Запознали се съвсем наскоро с него.

— Да, знам.

— А освен това споменала, че иска да замине временно за чужбина, докато търсят този чичко, който я следял. Бива си ги стремежите на съвременните ученички, а?

— И още как — разсмя се Настя. — Сигурно смята да отиде с любимия?

— Така е разбрал Витя. С него, с Антон. Соня ужасно се стараела да изглежда голяма пред Витьок и когато той й понамигнал — и тя взела да се перчи, че нали, и ние не сме вчерашни, можем с гаджето да поживеем в чужбина.

Да, господа Камаев и Бабицки, вие умеете да удряте безпогрешно, да подбирате нужните ви хора и да им давате правилни инструкции. И наистина от гледна точка на наказателното право не може да ви се предяви нищо. Не можете да бъдете съдени.

— Да вървим, Ваня — уморено каза тя.

— Къде отиваме?

— В службата, на „Петровка“. Сега ще се обадя на Зарубин и Рижковски, да се съберем, да поговорим.

В петък сутринта, когато Настя Каменская вече наближаваше сградата на Градското управление на „Петровка“, й звънна началникът:

— Анастасия Павловна, тук ли ще сте днес?

— Вече почти дойдох, след пет минути съм в кабинета си.

— А след петнайсет елате при мен, може ли?

— Разбира се, Константин Георгиевич.

Тя се качи в кабинета си, помисли дали да пийне кафе, но реши, че няма да успее, и вместо това надникна при Коротков.

— Юра, да знаеш случайно защо ме вика шефът?

— Знам — мрачно отговори Юрий. — Нищо добро. Седов е получил инсулт.

— Как така инсулт?!

— Ами така. Като се запил във вторник, на помена, та не спрял и в сряда, и в четвъртък, а снощи получил удар. В болницата е.

— И какво казват лекарите?

— Загуба на говора и на двигателните функции. И не се знае ще се оправи ли или не.

— Господи, какъв кошмар — изохка Настя. — Значи за това ме вика Болшаков?

— А, не, това е само предястието. Нали си го помолила да потърси връзка с „Нефтяник“, та е намерил нещо. Дошъл е и отговор от Смоленска област.

— Ама това е хубаво! — зарадва се тя.

— Не знам, не знам, не съм сигурен…

Коротков никога не страдаше от излишен оптимизъм.

Настя разбра, че Юрка знае нещо, а може би и не просто „нещо“, а всичко, но не иска да говори. Добре де, началникът ще й каже.

Точно петнайсет минути след обаждането на Болшаков Настя спря пред кабинета му. От него насреща й изхвърча висок мъж в цивилно облекло, като едва не я събори. Настя разпозна в него един от ръководителите на Отдела за борба с икономическите престъпления. Интересно, какво е правил рано-рано в кабинета на Болшаков? И профилите на двете подразделения са различни, и нивото на генерала е твърде високо, за да ходи лично при обикновен началник от криминалната милиция.

— Седнете, Анастасия Павловна. — Болшаков се усмихна широко и посочи най-близкото до него място до дългата маса за съвещания. — Имам да ви съобщя три неща. Едно неутрално, почти хубаво, едно лошо и едно много лошо. С кое да започна?

„С най-лошото“ — понечи да отговори Настя, но каза съвсем друго;

— Както ви е по-удобно.

— Тогава ще започна с лошото, защото то няма отношение към другите две. Павел Седов е в болница в много тежко състояние. Получил е инсулт. Искрено, по човешки му съчувствам, но с това е свързан и един чисто служебен въпрос. Надявам се да не ви е нужен повече като свидетел? Защото едва ли ще успеете в исторически обозримо бъдеще да му зададете дори един въпрос и да получите отговор.

— Не, успяхме да научим всичко, което ни трябваше.

— Добре. Сега неутралното съобщение: от Смоленска област дойде отговорът на нашето запитване. По снимката на Канунников, която им пратихме, е бил разпознат намиращ се при тях в моргата труп на мъж, който досега се водел неидентифициран. Трупът бил намерен в гората, без багаж, без документи, без пари, дори без часовник, затова всички били сметнали, че чисто и просто става дума за убийство с цел грабеж. Оказахте се права, Анастасия Павловна, за което ви поздравявам.

— Благодаря — поусмихна се тя. — Е, какво, дойде ли редът на най-лошото?

— Мисля, че да. Е, как, готова ли сте?

— Ама много ли е лошо? — попита тревожно Настя.

— Много. Вярно, не знам как ще го приемете вие, може на вас да се стори не чак толкова… По свои канали намерих оперативни контакти с „Нефтяник“, нещо повече, вече получих резултат. Ето на тази касета са отговорите на всички ваши въпроси. Кой говори на нея — не мога да ви кажа, нямам право. Сега вие ще я изслушате и аз ще я унищожа. Разбрахме ли се?

И в този момент Настя разбра какво е правил в кабинета висшият офицер от отдела за икономически престъпления. Дошъл е да поставя условия.

Гласът на касетата беше приглушен, но всяка дума се разбираше отчетливо…

Олег Канунников, както и редица други хора, бил нает за изпълняване на операция по пране на пари и прехвърлянето им в чужбина на лични сметки на някои висши служители от корпорация „Нефтяник“. Олег бил човек без твърди принципи, сговорчив, добросъвестен, уморен от безпаричието, нелюбопитен, без прояви на прекалено правдолюбие и търсене на истината, с една дума, с психологическите си характеристики напълно подхождал за подобна работа.

Дълго време всичко вървяло по мед и масло. На сметките на регистрираната от него фирма се прехвърляли пари по фалшиви договори, започнало строителството на жилищен блок…

Ала изведнъж Олег се разбунтувал. Той бил единственият професионален строител от всички, които оглавили по спогодба с „Нефтяник“ специално създадени фирми, затова само той разбрал, че в строителството крайно грубо се нарушава технологията, благодарение на което себестойността на жилищата рязко намалява, а печалбата от продажбата им по пазарни цени съответно скача до небесата. Нарушенията можели да доведат до рухване на сградата след 8-10 години, а ако през зимата се случат резки скокове на температурите, например петнайсетина градуса за едно денонощие, катастрофата можело да се случи и по-рано. Канунников провел строги инспекции с ръководителя на организацията подизпълнител, но онзи се дразнел, правел се, че не разбира за какво става дума, и уверявал, че строителството се извършва в строго съответствие с утвърдения проект. В действителност, разбира се, нарушения имало, но със знанието на хората от „Нефтяник“, при които вече след утвърждаването на проекта и проектосметната документация взела връх алчността. Естествено, строителите изпълнявали указанията на „Нефтяник“, но в онзи момент Олег не подозирал това. Хората от корпорацията го успокоили, обещали му да въздействат на строителите. Олег обаче не мирясал. Никой не очаквал той лично почти ежедневно да посещава строежа, никой не разбирал за какво му е потрябвало това — нали сградата не била негова собственост и изобщо би трябвало той да е наясно за какво са го наели и да не си вре носа, където не му е работа.

Но Канунников си навирал носа, и то упорито и нахално. От корпорацията дошло недвусмислено указание да спре и да не пречи. За известно време той се укротил и не безпокоял шефовете си от „Нефтяник“, но пък постоянно тормозел хората, които строели сградата. Писнало им от това и те поставили въпроса ребром: или махнете този досадник, или зарязваме обекта. Вие самите ни наредихте да строим по-евтино, а сега не можете да ни защитите. Тогава от „Нефтяник“ избрали друга тактика. Предложили на Канунников да изложи съображенията си в писмен вид, с чертежи и изчисления. Олег седнал пред компютъра и подготвил всички документи. Приели ги и обещали да ги разгледат. Естествено, разглеждали ги до момента, когато почти всички жилища в блока били продадени. А сетне един умен и хитър човек от службата за безопасност на корпорацията изведнъж се досетил:

— Ние нещо не сме преценили добре този Канунников. Бяхме сигурни, че е кротък, послушен и равнодушен към всичко, че главното за него са парите, затова заложихме на него. Оказа се, че сме сбъркали и той не е толкова кротък и послушен, нито пък е равнодушен. Сега надига глас за нарушенията в технологията на строителството, а утре кой знае срещу какво ще се възпротиви… Схващате ли? Ето това е. Трябва да го премахнем. Изкомандвайте го бързо да приключи прехвърлянето на парите на задграничните сметки и тогава ще решаваме въпроса.

Хората от същата служба за безопасност щели да решат въпроса. За главен изпълнител назначили Кирил Сайкин. Предвидливите момчета от „Нефтяник“ били прикрепили в качеството на помощник към всеки нает ръководител на фирмите по един свой човек. Така било по-сигурно, всичко се държало под контрол. Ето че се оказало удобно и при такава необходимост…

Настя изключи диктофона и мълчаливо го подаде на началника. Константин Георгиевич, без да продума, извади касетата и с едно движение на силните си пръсти я счупи надве.

— Както разбирам, не ни дават Сайкин — тихо и замислено проговори Настя.

— Правилно схващате. Забранено ни е да закачаме корпорация „Нефтяник“, при това забраната идва от най-високо място. Ще ви кажа нещо повече: „Нефтяник“ се подготвя за ролята на официален спонсор на редица важни държавни програми, както и на управляващата партия за следващите избори за Държавна дума. За целта тя трябва да бъде чиста като детска сълза, защото Сметната палата няма да сваля очи от нея. Ръководството на „Нефтяник“ е получило негласно указание до края на тази година да се освободи от всички пари, чийто произход може да предизвика нежелателни въпроси. При това им е била гарантирана определена… да го наречем, не точно неприкосновеност, но слепота на компетентните органи. Дръжте се прилично и тихо, а ние няма да ви закачаме по своя инициатива. Стига само вие да не допуснете откъм вас да се размирише. Ето защо неочакваното поведение на Канунников се е оказало опасно за тях.

— Е, и какво ще правим? Ще оставим убийствата на Погодина и Шчеколдин като уж неразкрити, а с убийството на Канунников да се оправят в Смоленска област?

— От вас зависи, Анастасия Павловна. Както решите вие, така ще бъде.

— Тоест как? — изумено погледна тя началника си.

Откога подобни въпроси се решават от оперативни работници? Открай време такива проблеми са били работа на ръководителите. Те са вземали решенията, а оперативният състав покорно ги е изпълнявал и никой никога не се е интересувал много-много какво изпитват те при това.

— Можем да се пазарим. Просто това не ви е хрумвало. Поставяме им нашите условия: ако не искате името на корпорацията да фигурира в един контекст с три убийства, дайте ни Сайкин с друг мотив за престъплението. С какъвто и да е мотив. Можете да измислите ревност, отмъщение или нещо друго, но ни позволете да вкараме убиеца в затвора. Вие се договаряйте и с адвоката му, за да не провали играта. Как ви се вижда такъв пазарлък?

Настя смаяно слушаше Болшаков. Дори за миг й се стори, че времето се е върнало и пред нея седи не нов шеф, а любимият й началник, Житената питка Гордеев. Докато работеше под ръководството на Афоня, беше принудена да забрави, че всичко може да бъде и така. И тогава я осени прозрение: ама, разбира се, тъкмо Житената питка му е подсказал този ход. Та нали тя, както я бе помолил Болшаков, се бе обадила на Гордеев и той, след като се почуди известно време, се съгласи да се срещне с новия началник-отдел. Значи са се срещали — и очевидно неведнъж.

— Сигурен ли сте, че те ще се съгласят? — попита тя предпазливо.

— Нямат друг изход — спокойно и твърдо отговори Константин Георгиевич. — Да допуснем, че нас могат да ни притиснат. Но те са извадили лош късмет със следователя. Безполезно е да притискат Давидов. Той не се поддава на такива сделки. Вие го снабдихте с купища информация и той няма току-така да се престори, че не я е виждал.

— Откъде знаете?

— Знам — меко каза Болшаков и повтори: — Знам със сигурност. Повярвайте ми. Но естествено, ние можем да постъпим и другояче. Да приемем техните условия без възражения.

— Ами Давидов?

— Вече е готова заповедта за пенсионирането му. Щом бъде дадена команда, заповедта незабавно ще бъде пусната в действие, ще бъде подписана само за час и делото веднага ще бъде предадено на друг следовател, по-съобразителен и сговорчив. Разбира се, делото може да му бъде отнето и така и да бъде предадено на друг, но това ще събуди подозрения у Давидов и той може да провали всичко.

— А ако се пазарим за нашите условия?

— Тогава заповедта няма да бъде задействана и подписана. Фьодор Иванович ще остане на поста си. И така, какво е вашето решение?

— Е, защо пък моето? — Настя упорито се съпротивляваше да вземе решение, което би я натоварило с отговорност. — Вие сте началник, вие трябва да решите.

— Аз вече взех решението си. Сега бих искал да чуя вашето. Ако съвпаднат — ще се радвам. Ако ли не, ще положа всички усилия, за да разбера и обмисля вашите аргументи, или ще се постарая да ви придумам. Във всеки случай вие ще излезете от този кабинет едва когато мненията ни няма да си противоречат.

„Значи, ще живея тук вечно — мрачно си помисли Настя. — Кога е било такова нещо — началник и подчинен да мислят еднакво? Само при Житената питка, но Житената питка е неповторим и няма да има втори като него.“

— Аз бих се попазарила с тях… — изрече безнадеждно, вече подготвена за дълга и безплодна дискусия.

— Радвам се, че мненията ни съвпаднаха — усмихна се Болшаков. — Между другото, Анастасия Павловна, когато имате свободна минутка, нахвърляйте ми списъка с вашите най-ярки постижения през последните две-три години. Време е да напиша предложението за удостояването ви с чин полковник за особени заслуги.

— Защо си такъв кисел, Иля?

Александър Едуардович Камаев се поразмърда наляво-надясно на въртящия се стол, за да раздвижи кръста си, уморен от дългото седене.

— Аз съм този, който трябва да е тъжен и ядосан — продължи той бодро, макар че на душата му беше мрачно и тягостно. — Моят план безславно се провали, всички мои усилия не доведоха до нищо, защото Седов нито влезе в затвора, нито го убиха. И вече едва ли ще го затворят или застрелят, защото отсега нататък той ще води живот на безполезно растение, което не става от леглото. Аз съм този, който днес е в траур. А ти, обратното — получаваш заветната свобода и сега можеш да се ожениш за своята Наташа. Вече не е нужно да криеш от нея къде ходиш и с кого се срещаш… Защо не се радваш?

Бабицки вдигна към него очи, пълни с болка и омраза.

— Наташа няма да живее с мен. Тя взе решение да остане до Павел и да се грижи за него. Ако някой ден той оздравее, тя ще се върне. Ако ли не…

— Какво?! Какво каза?

— Това, което чухте. Наташа ми каза, че Павел си няма никого освен нея и никой няма да се грижи за него, защото Соня е още малка и изобщо трябва да учи, да завърши гимназия, да влезе в институт. Тя е добър човек и просто не може да го изостави в нещастието му, в тежката болест. Все пак не й е чужд.

— Господи, каква глупост, страхотна идиотщина… Тя е полудяла!

— Това не е глупост или идиотщина, Александър Едуардович. Това е обикновена човешка доброта, готовност да помогнеш, когато един човек се нуждае от помощ. Впрочем вие не можете да го разберете…

— Защо? — надменно попита Камаев.

— Защото помагате не когато човек наистина се нуждае от помощ, а когато с красивия жест на помощта можете да решите собствен проблем. Вие сте обичали сестра си, много сте я обичали, ревнували сте я от съпруга й и ви се е искало да й докажете, че сте по-добър, по-силен, по-преуспял. Именно затова сте дали пари на Борис първия път. Мислели сте, че това ще го унижи пред жена му и ще накара Лариса да изпитва към вас дълбока благодарност. Но нищо такова не се е случило. Лариса не е станала по-нежна и по-внимателна към вас, нито пък е охладняла към мъжа си. Затова, когато е помолила втори път за помощ, сте й отказали. Има ли значение за какво конкретно са й трябвали парите — за нова фирма или за подкуп за Седов? Тя ви е молила. Нуждаела се е от помощ. А вие сте й отказали, защото лично за вас тази помощ не е обещавала никакви емоционални изгоди, в което сте имали възможност да се убедите по-рано. И затова не сте дали парите. А Лариса е загинала. И Жорик е загинал. Защото в крайна сметка Борис не е могъл да върне навреме дълга си. През всичките тези години вие живеете в страх, защото не знаете със сигурност дали в края на краищата Лариса е споделила с мъжа си, че не сте ходили в никаква командировка в чужбина, че е разговаряла с вас, молила е за пари, а вие сте отказали. Дали е казала, или не е? Борис мълчи, а вие не смеете да го попитате. Постоянно сте му натяквали, че Лариса и Жорик са загинали по негова вина, а същевременно сте се страхували, че той знае истината. И колкото повече сте се бояли, толкова по-силно сте го мразели. Защото не Борис е виновен за смъртта им, а вие самият, Александър Едуардович… Дълбоко в себе си прекрасно разбирате това, но не смеете да си го признаете. Чувството на вина е непоносимо за вас и през всичките тези пет години го замаскирате, криете го от самия себе си, като го представяте като отмъщение. Мислехте, че отмъщавате на Седов, а всъщност си измолвахте прошка от сестра си и племенника си. Вие сам сте създали вътре в себе си страшен конфликт, а решаването му бе възложено на всички нас: на мен, на Наташа, на Милена, на Соня, на Седов, дори на Канунников… Милена беше убита, макар и не пряко заради вас, но кой знае как би потръгнал нейният живот и животът на Олег Канунников, ако тя не работеше за вас и не живееше със Седов. И Олег беше убит. Седов е парализиран. Наташа е прикована към леглото му. Соня е в дълбока депресия — не стига, че се случи такова нещастие с баща й, ами и Антон я заряза без никаква причина. Аз останах сам, без Наташа. Ами че вие ни съсипахте живота, нима не виждате това?! Борехте се със собственото си чувство на вина, а погубихте всички нас.

— Какви ги дрънкаш? — възмутено изрече Камаев и бавно се надигна от стола, извиси се над бюрото в кабинета си и над седналия насреща му Иля Бабицки. — Кой ти е дал право да ми говориш такива неща? Какво изобщо знаеш за мен?

— Достатъчно, напълно достатъчно, за да изрека това, което чухте — безучастно отговори Иля Сергеевич. — През тези пет и повече години ние често и дълго разговаряхме с вас и вие, без да искате, ми разказахте за себе си много неща. Аз просто умея да слушам. И не съм толкова глупав, както сте се надявали.

Той стана и тръгна към вратата, сякаш смазан, с отпуснати рамене. Това беше. Пет години упорита работа, пет години взаимна любов. И всичко свърши.

Остана само празнота и горчилка.

Професор Йонов се запозна с последните отчети за московското изследване и за личността на Анастасия Каменская. За уточняване на подробностите поканиха при него началника на Каменская — Константин Болшаков, отдавнашен участник в Програмата, когото с цел провеждане на експеримента бяха преместили от резерва на предната линия.

Същината на експеримента се състоеше в назначаване в няколко региона на хора от резерва на Програмата, които започваха да работят както трябва и да формират високопрофесионално кадрово ядро в своите подразделения. В момента на назначаването им в техните подразделения се провеждаха комплексни монографични изследвания с цел да се получи пълна и всестранна картина на професионалното ниво на служителите, на тяхната компетентност и мотивация. След година изследването трябваше да се повтори и да се направи сравнение, за да стане ясно доколко грамотната дейност на честния ръководител е повлияла върху ефективността на работата.

Освен това, по искане на Евгений Леонардович, специалистите съставяха характеристика на подполковник Каменская с цел решаване на въпроса за нейната пригодност за работа във Фонда. Характеристиката не го зарадва: Каменская се оказа непригодна за тази служба. Изводът беше: силно мотивирана в своята работа и не иска да я променя при никакви условия. Йонов разбираше, че такива предложения — като това за участие в свръхсекретната Програма — могат да се правят само когато има гаранция, че няма да получиш отказ. В противен случай цялата секретност ще отиде по дяволите. Каменская ще откаже — такъв беше категоричният извод на специалистите психолози. Така че дори нямаше смисъл да се разговаряме нея.

— Поздравявам те, Костя. — Йонов сърдечно стисна ръката на Болшаков. — Много добре започна, експериментът засега върви успешно. Предприе ли някакви стъпки по кадровия въпрос?

— Каменская е назначена за старши оперативен пълномощник по особено важни дела, аз подготвям предложението за удостояването й с чин полковник от милицията за особени заслуги, така че засега тя няма да ни напусне — започна да докладва Болшаков. — Освен това се срещнах с полковник Гордеев и се посъветвах с него как да привлечем на работа в отдела някои служители, които са работили там по-рано. Например Лесников от Отдела за криминални разследвания и Селуянов, който сега е заместник-отдел в един от окръзите на Москва. Гордеев обеща да говори с тях лично. Набелязани са няколко кандидатури от територията, сега се работи по въпроса.

Йонов го слушаше с удовлетворена усмивка. Ето такива млади хора — като Костя Болшаков — са неговата надежда, те са и опората на цялата Програма. Добре обучени, грамотно подготвени, честни. В резерва на Програмата ги има достатъчно.

— Имам един подарък за теб — хитро намигна Йонов. — Ти не знаеше, че бях хвърлил око на твоята Каменская, нали?

Лицето на Болшаков моментално помръкна.

— Искате да я вземете във Фонда ли?

— Исках. И дори наредих да я проучат. Изводът обаче, уви, не ме зарадва. Тя желае да работи само там, където е, и няма сила, която би могла да я изтръгне. Първоначалните резултати от проучването говореха, че тя е подходяща за нас, че можем и дори трябва да й предложим работа, и че е твърде вероятно тя да приеме това предложение… Ала през последната седмица постъпиха данни, че мотивацията й за работа в твоя отдел рязко е нараснала. Да не би да се е влюбила в теб, млади ми приятелю? — пошегува се Йонов.

— Ей, как можахте да го кажете, Евгений Леонардович — смути се Болшаков.

— Е, де, шегувам се, шегувам се… С една дума, не я вземаме, остава при теб. Това е моето решение, така че ще черпиш. Пази я, дръж се добре с нея, умна глава е.

— Знам — облекчено се усмихна Болшаков.

След като се сбогува с Константин, Евгений Леонардович отново се зае да преглежда писмения отчет за резултатите от монографичното изследване на работата по убийството на Милена Погодина и изведнъж откри приложение от няколко страници, което по-рано не беше забелязал. Започна да го чете. Това беше историята на Борис Безбородов и неговото семейство.

На Йонов му притъмня пред очите. Той, ученият, изследователят, бе седял в своята кула от слонова кост и никога не бе мислил до какво води в реалния живот разюзданата свобода, с която разполагат днес правоохранителните органи. Той бе мислил само за това, че отслабващата система на защита води до изгубване на квалификацията на нападащите. Не му бе хрумвало, че слабата защита и слабото нападение са корави мелнични камъни, които мелят човешки съдби, и между тези камъни може да се озове всеки, дори най-честният и почтен човек, който никога не е имал нищо общо с престъпността. Те прекалено се бяха вторачили в своята обожавана Програма, в собствените си научни амбиции, и бяха забравили за хората.

Настроението му се развали. Евгений Леонардович припряно събра книжата, сложи ги в чантата си, извика колата и си тръгна за къщи. Вечеря, пусна Роза да си върви, угаси полилея, остави само лампиона над дивана и полегна, покрит с одеяло. Наболяваше го сърцето, в гърлото му бе заседнала буца — сигурен признак, че кръвообращението му не е в ред. Отговор от Владимир Игнатевич все още нямаше. Добре ще е да разберат, че Програмата трябва да се задейства незабавно, докато още не всички съдби в тази страна са смазани от страшните мелнични камъни на правовото безхаберие. Ами ако не разберат?

И в този момент професор Йонов, който бе посветил на Програмата двайсет години от живота си, изведнъж разбра, че му е безразлично…

Той вече не иска да участва във всичко това. Не желае да работи във Фонда. Не ще да се занимава с Програмата. Не иска да воюва с Дима Шепел заради назначаването на сина му. Да назначават когото искат. Те са дали живот на чудовище, което в течение на последните петнайсет години методично и последователно е превръщало страната в огромно гробище на прекършени и съсипани съдби.

Евгений Леонардович задряма, легнал на дивана, и сънува себе си, застанал самотен сред гробове. Той нямаше представа кои са хората, погребани тук, но незнайно защо, ясно разбираше, че е виновен за тяхната смърт. Разплака се насън, сълзите се търкаляха по сбръчканите му бузи и попиваха в меката възглавница.

След час и половина Йонов се събуди. Не помнеше съня си, не се сещаше, че бе плакал. Но знаеше определено: решението е взето. Той напуска.

Това е най-малкото, което може да направи, но нали трябва да се започне с нещо.