Градска тарифа

Глава 3.

Настя Каменская дойде на работа разстроена и недоспала. Предишната вечер до късно през нощта тя обсъжда с мъжа си своя нов началник и десет пъти му предаде разговора си с Болшаков. Предъвкваше подробностите и се мъчеше с помощта на Алексей да схване къде е измамата и какъв капан й залагат. Чистяков се отнасяше към тревогата й с разбиране, но не можа да й предложи нищо разумно като обяснение. И той не проумяваше защо новият шеф се държи така странно…

В наше време поведението му би могло да се нарече дори неадекватно, макар че, честно казано, според всички управленски норми това, което той бе направил през първия ден на новата си длъжност, беше безупречно: беше си осигурил подкрепата на най-авторитетните членове на колектива; беше изразил готовност да укрепва кадровото ядро; прекрасно се бе подготвил за встъпването в длъжност; познаваше всички служители — не само действащите, но и бившите — по малко и бащино име; беше безукорно вежлив и безпрекословно признаваше старшинството на по-опитните колеги… С какво да се заяде човек!

Така обаче не става. Особено днес.

— Асенка, а може да страдаш от професионална деформация, а? Просто си свикнала да подозираш всички наред — предпазливо предположи Чистяков. — Този твой Болшаков е същият като повечето днешни ченгета, просто в началото се преструва. Ще минат месец-два и всичко ще тръгне, както обикновено. Тези неща, дето ти е наприказвал, са само лъжи, ще видиш. Нищо няма да направи, няма да върне колегите ти в отдела, нито пък ще повиши теб. Така, говори си, за да създава добро впечатление.

— Ами ако го направи? Хайде, представи си, че за два месеца изпълни всичко, което обеща — и после какво? Ще ме повиши в длъжност, ще смени единия от заместниците си с Игор Лесников, ще издейства жилище за Коротков, ще се отърве от баласта, ще набере свестни колеги, макар че изобщо не е ясно откъде ще ги вземе… Да допуснем, че го стори. И после какво? Ако е като Афоня, какво ще прави с всички нас? Та той няма да може да работи, ние ще му объркаме всички карти. Просто няма да може да ни ръководи, особено ако единият му заместник е Коротков, а другият — Лесников. Щом е имал достатъчно мозък да се държи така през първия ден, значи не е глупак, а щом не е глупак, би трябвало да предвиди перспективата.

Така и не стигнаха до ясен извод. Настя сетне дълго не можа да заспи и сутринта стана с натежала глава. Първоначалният шок, който още предната вечер се смени с тревога, днес се трансформира във враждебност. В новия началник беше готова да вижда враг и смяташе да се отбранява с всички достъпни й методи.

Мобилният телефон в чантата й забръмча, когато тя наближаваше сградата на „Петровка“. Търсеше я Коротков.

— Вкъщи ли си още?

— Не, вече съм пред входа.

— Първо се отбий при мен, става ли?

— Какво се е случило? — уплаши се тя.

— Отбий се — кратко повтори Юра и затвори.

Още нямаше девет — Настя нарочно дойде по-рано, за да се заеме с баналната работа по документацията. Ами Юрка защо беше тук, да не е нощувал в службата? Значи наистина нещо се бе случило. Сигурно бяха пречукали някой олигарх. За всеки случай, преди да се качи на своя етаж, тя надникна в дежурната част. Казаха й, че нощта преминала спокойно и всички олигарси, звезди от шоубизнеса и политици били живи и здрави. Пак добре.

— Защо се забави толкова? — скастри я Коротков, когато тя влезе в кабинета му. — Досега десет пъти можеше да стигнеш от входа дотук.

— А ти защо си толкова агресивен рано-рано?

— Нищо ми няма. Сядай. Дръж, направих ти кафе. Вече изстина, докато се размотаваш…

Стори й се, че Юра избягва да я поглежда в очите. Настя взе чашката и отпи няколко глътки, беше още съвсем топло. Реши да мълчи. Щом той я повика, нека пръв започне разговора. Но защо не я поглежда в очите? Нещо е сгазил лука ли? И кафе й е направил… Сякаш се чувства виновен за нещо. А тишината явно се проточва.

— Ася, тази сутрин имах делово рандеву с Болшаков — подзе най-сетне Коротков. — Снощи ми се обади по телефона и помоли да дойда в осем, за да се посъвещаваме.

— Е, и?

— Ходил вчера при ръководството, занесъл предложение за теб и за Серьожка Зарубин. Подписали предложението за Серьожка, а твоето — не.

Ето на, Чистяков се оказа прав, както винаги. Никой не смята да я повишава в длъжност.

— Обясни ли ти защо? — попита Настя, като се стараеше гласът й да не трепери.

— Каза, че за теб се разкрещели и си припомнили всички твои несполуки от последната година. Явно Афоня с все сили се е постарал да те изритат в пенсия и да не ти удължат назначението, ако напишеш заявление. Разбира се, на оперативен работник с твоя стаж щяха да го удължат без всякакви приказки, че и да ти благодарят, ама той направил всичко възможно това да не стане. Много му е било неудобно да работи с теб, много си му пречила…

— Болшаков ли ти каза това? Или информацията ти е от друг източник?

Юра сви рамене.

— Има ли значение?

— Голямо, Юрочка. Ако знаеш със сигурност, че всичко е било именно така, аз съм готова да повярвам. Но ако знаеш това само от думите на Болшаков, сигурна съм, че е лъжа. Той не е ходил никъде да ме предлага. Просто ме будалка, та да си мисля, че е свестен и е загрижен за работата и лично за мен. Всъщност това е преструвка от край до край.

— Ася, не си права.

— Защо?

— Защото той ме попита какви лостове може да се натиснат. Попита ме към кого от хората, които имат влияние върху нашите началници, може да се обърне.

— И ти какво отговори?

— Посъветвах го да се обади на Заточни.

Настя допи кафето си на един дъх и остави чашката на бюрото.

— Юрка, на твоите години вече е време да престанеш да бъдеш наивен. Всичко това е спектакъл, игра, нима не разбираш? Той просто ни заблуждава. Между другото, на каква длъжност смята да назначи Зарубин? Та ние нямаме свободна бройка за старши оперативен работник. Тоест, и това със Зарубин е спектакъл.

— Той смяташе да назначи теб за старши оперативен работник по особено важни случаи, а Серьожка да премести на твоята длъжност. Затова е занесъл и двете предложения.

— И това ли ти го каза той? — позасмя се скептично Настя. — Ето, виждаш ли колко хубаво се получава: ръководството отказва да повиши мен, значи, няма на каква длъжност да повишат и Зарубин. Болшаков бил направил всичко възможно, ама лошите чичковци началници му пресекли ентусиазма. Хем той рицар на бял кон, хем ние преметнати. Не си изпълни обещанието, но по независещи от него причини.

— Ала той спомена, че подписали предложението за Серьога…

— Интересно, как така? Нали ти преди малко ми каза, че няма свободна длъжност?

— Слушай, аз някак не се сетих… — отговори колебливо Коротков. — Всъщност ти си права… Объркал съм се. Не съм силен в кадровите въпроси, Афоня някак ги решаваше без мен, с другия заместник, неговото приятелче. Я почакай, сега ще изясня нещо.

Той вдигна слушалката и запрелиства телефонния указател.

— Юра, още е рано, никой не е на работното си място — опита се да го спре Настя. — На кого ще се обаждаш сега? В отдел „Кадри“ ли? Да питаш на каква длъжност ще назначат Зарубин? Та това е смешно.

— Който трябва, вече си е на работното място — прекъсна я Юра. — Не ми пречи. Ало, Михалич? И ти бъди здрав. Коротков е. Слушай, я погледни в твоите книжки колко бройки за старши оперативни работници имаме в нашия отдел и колко от тях са свободни. Колко, две ли? Че откъде са се взели? Кога? Не, не знаех. Е, случва се, какво сега… Благодаря ти, Михалич.

Той внимателно затвори и замислено погледна Настя.

— Такива ми ти работи, приятелко. Нищичко не разбирам. Оказва се, че имаме две свободни бройки за старши оперативни работници.

— Откъде? — учуди се Настя. — Бях сигурна, че Афоня е запълнил всичките със свои протежета.

— Афоня ги е запълнил, а Болшаков ги е освободил. И то още вчера. Заедно с предложенията за вас е занесъл две заявления, от Симаков и от Дуненко. Молят да ги прехвърлят в други отдели. Симаков иска да отиде в седми отдел. Дуненко — в девети. И в единия, и в другия отдел има вакантни места, ръководителите на отдели подписали заявленията, тоест съгласни са да ги вземат. И също вчера написали предложения за тях. Та така…

— Господи! Как е успял да ги изхвърли? — изуми се Настя.

— Попитай него. Както виждаш, аз също не съм в течение. Слушай, ама тоя наш Болшаков доста работа е свършил още през първия си работен ден, а?

— Да, доста… — бавно проточи Настя. — Само че всичко това не ми харесва. Добре, ще си тръгвам, на бюрото ме очаква купчина документи.

— Почакай, Ася, това не е всичко. Рано тази сутрин приехме заявление за изчезването на млада жена, заведено е дело за издирване. После възбудихме и наказателно дело.

— Наказателно? Това пък от къде на къде? Да не сте намерили труп?

Настя имаше на какво да се учудва. Изчезне ли човек, оперативните завеждат дело за издирване. А наказателно дело следователят възбужда само ако се намери труп или когато има сериозни основания да се смята, че изчезналият е станал жертва на углавно престъпление. В този случай възбуденото дело дава основания да се извършват обиски, изземвания и други необходими следствени действия.

— Засега труп няма, слава богу. Но изчезналата жена съжителства с наш колега, който се занимава с престъпления, свързани с незаконен наркотрафик. В момента разработва много крупно дело и има основания да се смята, че изчезването на дамата е елемент от натиск и сплашване. Между другото, ти сигурно си спомняш за този колега… Павел Седов.

— Спомням си го, но смътно. Просто сме се срещали веднъж-дваж. Е, и защо ми разказваш това? Ние не се занимаваме с издирване, за това си има друг отдел.

— Болшаков каза, че ако открият трупа на изчезналата, ще трябва да се занимаваме с него. Убийство с цел сплашване на служител на правоохранителните органи е тъкмо случай за нас. И ме предупреди, че при такова положение следователят ще се обади направо на теб, за да се включиш. Помоли да ти предам това, ако те видя преди него.

— Сега вече свърши ли? — сухо попита Настя.

— Свърших — облекчено въздъхна Коротков.

— Благодаря, гражданино началник. Началото на работния ден е твърде оптимистично. Отказват да ме повишат в длъжност и ме карат да се занимавам с нечия любовница.

— Ася, не пресилвай, все още никой с нищо не те кара да се занимаваш. Нали няма труп. Може жената да е жива и здрава, да й дава господ дълъг живот. Просто бъди готова и не се учудвай, ако ти звънне следователят от прокуратурата и те помоли да заминеш за евентуално местопрестъпление.

Настя се сепна. Враждебността, която изпитваше към новия си шеф, се бе прехвърлила и върху Коротков, нейния стар верен и предан приятел. Не може така. Трябва да се стегне.

Павел отиде лично да провери във фирмата за мобилни връзки. Струваше му се, че ако сам занесе искането си и виси над главите на операторките, работата ще се свърши по-бързо. След като получи разпечатката на телефонните обаждания на Милена през последната седмица и другите сведения, той по най-бързия начин се завтече при следователя, но не при онзи, отдавна познатия, който възбуди делото сутринта, понеже беше дежурен по град, а при другия, който бе получил делото за производство. Този следовател, наречен Давидов, не му хареса още от началото. Беше много възрастен и някак бавен, сякаш работеше с постоянно натиснати спирачки. „Пробутали са случая на първия срещнат, най-некадърния, колкото да се отърват“ — злобно си помисли Павел.

По пътя той бързо прегледа разпечатката и не видя там нито един познат номер, освен, естествено, своя домашен, служебен и мобилен. Всички останали бяха непознати за него. Последният разговор на Милена бе отчетен около два часа следобед, след това имаше само входящи повиквания, останали без отговор. Ето и неговите собствени, като се започне от десет и половина вечерта…

— Е, какво, синко, донесе ли я? — посрещна го с въпрос следователят Давидов. — Дай да видим какво има там. Ти сигурно си я прегледал?

— Прегледах я — кимна Павел.

— Е, казвай тогава какво откри.

Павел взе молив и започна да отбелязва. Следователят мълчаливо го наблюдаваше и поклащаше глава, сякаш в знак на одобрение.

— Да, това го разбрах, разговаряла е с теб. А другите номера?

— Не ги знам.

— Какво не знаеш? Нямаш представа чии са телефоните ли? — страшно се изненада Фьодор Иванович.

— Нямам… — повтори Павел.

— Я дай аз да видя.

Давидов си сложи очилата за четене и дълго се взира в ситните цифри и букви.

— Значи какво, през целия ден вчера нито веднъж не си говорил с нея?

— Не съм. Само сутринта, когато излизах за работа. Нали ви обясних.

— Да, да… А през деня, значи, нито веднъж не си я търсил по телефона? — кой знае защо, уточни Давидов.

— Не съм.

— Защо?

— Как защо? — избухна Павел. — Сутринта тя беше в университета, има лекции, затова не съм й звънил.

— Е, да, разбира се. А после?

— Фьодор Иванович, аз, между другото, работя, а не си клатя краката. И не мога да разговарям по телефона, ако не е по работа. Не е ли ясно?

— Е, защо, ясно е — добродушно се усмихна следователят. — Добре, я да видим другите документи. Измежду нейните контакти нали има абонати на същата фирма? Взе ли данните за тях?

— Ето ги. — Павел му подаде листа.

— Така, прекрасно… — незнайно защо се зарадва Давидов. — Гледай колко са много. Сега ще ми разкажеш всичко за тях. Ето например Елена Игоревна Бунич, с нея твоята Милена колко пъти е говорила през последната седмица? — Той отново заби поглед в разпечатката на обажданията. — О, поне десет пъти. Е, коя е тя?

— Не знам.

— Ами например… — Следователят отново прегледа документите и пресметна нещо, мърдайки устни. — Например Юлия Олеговна Петракова. Какво можеш да кажеш за нея? Близка приятелка ли е?

— Абе не знам… — раздразнено отговори Павел.

— Добре, да започнем от края — миролюбиво се съгласи Фьодор Иванович. — Последният, с когото е разговаряла твоята приятелка, е бил някой си Олег Михайлович Канунников. В тринайсет и петдесет и две вчера. Погледни тук: в тринайсет и четирийсет и пет той й изпраща есемес, в тринайсет и четирийсет и седем тя му отговаря, в тринайсет и четирийсет и девет той пак й изпраща съобщение и в тринайсет и петдесет и две тя вече звъни на този Олег. Кой е той?

— Нямам представа.

Давидов си свали очилата и втренчено погледна Павел.

— Слушай, синко, как тогава си живял с нея? Нали казваш, че отдавна сте заедно?

— Отдавна. Повече от четири години.

— Така де, и аз това казвам, отдавна е… А ти нищо не знаеш за живота й. Не познаваш нито приятелите, нито приятелките й. Тя всеки ден си говори по телефона с тези Бунич и Петракова, а ти нямаш представа кои са. Как може така, синко?

— Живеем, както искаме — избухна Павел. — Вас какво ви интересува? Трябва да я търсите, защото е изчезнала, разбирате ли това или не? А вие ми четете морал за семейните устои. Трябва да възложите задача на оперативните да открият тоя Канунников, защото той е бил последният, който е разговарял с Мила, а вие си губите времето.

— Даваш ми акъл, а? — тъжно констатира Фьодор Иванович. — Поучаваш ме. Та как иначе, къде ти ние, старците, да се мерим с вас, вие сте бързаци. Само че всичко при вас е много сложно. Аз сега просто ще набера този Канунников, пък после ще видим.

Той вдигна слушалката, отново си сложи очилата, намери номера в разпечатката и започна да натиска бутоните.

— Изключен е — каза той и върна слушалката върху апарата. — Или се намира в зона без покритие. — И добави загадъчната фраза: — Я да погледнем тук.

Давидов се обърна към компютъра и чевръсто заснова с мишката.

— Какво търсите? — не издържа Павел.

— Абе имам тук базата на Московската градска телефонна мрежа. Нали са ни дали адреса по регистрация на Канунников, та търся домашния му телефон. Ето, намерих го. Я да опитаме.

Той отново взе телефонната слушалка. Този път отсреща вдигнаха. Павел се стегна: сега следователят ще говори с човека, който вчера последен се е свързал с Мила, и всичко ще се изясни. И ще се окаже нещо смехотворно, нелепо… Само да не е най-страшното!

— Добър ден — изчурулика бавно Фьодор Иванович. — Може ли да чуя Олег Михайлович? Така ли? Гледай ти, аз пък не знаех. Отдавна не съм му се обаждал. А къде живее той сега, можете ли да ми кажете? Аха, да, да, разбирам, естествено. Кой апартамент? Сто и пети? На деветия етаж? Аха… А там има ли телефон? Много ви моля, ако обичате… — Той взе химикалка и си записа номера. — Така ли? Ох, колко жалко, исках да се видим… Кога ще се върне? След три-четири дни? Е, така ще мога да го дочакам, защото съм в командировка в Москва за десетина дни… Много ви благодаря, задължен съм ви.

— Е, какво казаха? — изгаряйки от нетърпение, попита Павел.

— Казаха, че Олег Михайлович не живее на този адрес, наел си е апартамент. Не знаят точния адрес, обясниха ми само до коя спирка трябва да се пътува и как да се намери блокът, апартамент сто и пети, на деветия етаж. Дадоха ми телефона. А самият Олег Михайлович вчера заминал в командировка за три-четири дни, така че в момента не е в Москва. Я да погледнем. — Отново се извърна към компютъра. — Какъв номер ми казаха?

Давидов пощрака с мишката и клавишите и доволно изхъмка.

— Точно така, телефонът се води на някой си Пекарски и в адреса е посочен тъкмо сто и пети апартамент. Значи, нашият Олег Михайлович не лъже и не се крие. Сигурно сега лети със самолет или пътува във влак, гледа през прозореца природни красоти… Добре!

Давидов се протегна. В този момент Павел беше готов да го убие. Ама какво се е проснал тук тоя стар пън! Трябва да погне оперативните да установят къде работи Канунников и закъде е заминал, наистина ли са го пратили в командировка, или е избягал, а тоя дядка се протяга и разсъждава за природни красоти. През това време Фьодор Иванович отново впери поглед в компютъра. Какво, какво ще търси пак там?!

— Обичам тази играчка — бъбреше си същевременно следователят, — много е полезна, пести маса време. Значи така, адресът се води в район Централен, това е добре, там заместник в милицията, отговарящ за обществената сигурност, е мой добър познат. Кой участък имаме, значи? Излиза, че е седми.

И отново посегна към телефона.

— Здрастиии — проточи той. — Позна ли ме? Това е добре, ще живея дълго. Имам една молба към теб. Да ти се намира на седми участък някое по-чевръсто момче? Ха така. Трябва да проверим едно адресче. Не, засега нищо сериозно, правим го за всеки случай. Там е регистриран някой си Пекарски, но по мои сведения той е дал апартамента под наем, та ме интересува наемателят. Аха… Е, помоли го да ми се обади, аз съм си в кабинета… А ти защо ми висиш на главата? — обърна се следователят към Павел. — Върви да работиш, тук нищо няма да спечелиш. Участъковият ей сега ще ми звънне, аз ще го пратя да провери адреса, да поговори със съседите, чак тогава ще решаваме.

— Ще почакам.

— Ама не знам колко ще трябва да чакаш. Докато той се обади, докато отиде, това-онова, докато пак позвъни… И какво, през цялото това време ти в моя кабинет ли ще се мотаеш?

— Ще чакам — упорито повтори Павел.

— А, не, синко. Не ми пречи да работя. Освен твоята приятелка, знаеш ли колко работа имам? Ако не искаш да отидеш в службата си, върви се разходи, подишай чист въздух, или хапни нещо, ето, тук имаме бюфет. Остави ми номера на мобилния си, аз ще ти звънна, когато трябва.

Павел записа и му подаде номера на мобилния си телефон, сетне излезе в коридора, кипнал от яд. Този столетник не можеш да го пробиеш с нищо. А как иначе — нали не е изчезнал негов близък, защо да се тревожи!

Безцелно закрачи по улицата, гледайки да не се отдалечава много от сградата на Московската градска прокуратура на малката уличка „Балакиревски“, където бяха настанени следователите, водещи дела за убийства. Впрочем какво ли значение има на кое място ще се намира, когато му се обади този тъп дядка, следователят? На всеки десет минути Седов упорито набираше домашния си телефонен номер и мобилния на Милена. Ами ако се е прибрала? Представи си, че всичко се е разминало? Но вкъщи никой не вдигаше, а телефонът на Мила беше все така изключен.

Четири пъти обиколи квартала, докато накрая Давидов му звънна. Гласът му беше сух и строг.

— На адреса никой не отваря, а пред входа стои колата на твоята Милена. Групата тръгва сега. Ако искаш да дойдеш с нас, след три минути да си пред входа, никой няма да те чака.

Ето на, сега всичко ще се изясни. Поне автомобила са видели! Браво на участъковия. На Павел незнайно защо му се струваше, че откритата кола означава, че Милена вече е почти намерена. Това чувство беше глупаво и неоснователно, но вдъхваше надежда. Ето, толкова е просто! Милена поради някаква необходимост е отишла у този Олег Канунников, сигурно неин състудент. Или по-скоро преподавател… И тя се е отбила в дома му за изпит, такива неща се случват често. А там й е станало лошо или може би се е порязала, или паднала, счупила си е нещо и той я е откарал със своята кола в болница. Не я е вземала „Бърза помощ“, затова не е влязла в справките в категория „нещастен случай“, а на Павел просто никой не се е сетил да се обади. Мила често се оплакваше от коремни болки, сигурно има апендицит, а сега е получила криза. Господи, колко е хубаво!

Настя попадна в безнадеждно задръстване и взе да проклина собствения си мързел, който я накара да се съгласи с указанието на новия началник да тръгне със служебната кола. С метрото щеше да стане много по-бързо. Ако се беше потрудила да помисли поне минутка, разбира се, щеше да се откаже от колата, но всичко стана толкова бързо… Тя просто се оказа неподготвена. Сутринта бе успяла да посети важен свидетел по делото за убийството на вдовицата на един банкер, който също бе ликвидиран наскоро. Прескочи до следователя да докладва, дотича на „Петровка“ плувнала в пот, захвана се с работата по документите, която все отлагаше вече две седмици, и изведнъж се обади Фьодор Иванович, следователят от Градската прокуратура. И каза, че била открита колата на Милена Погодина. Трябвало да отиде. Настя дори не схвана отведнъж коя е тази Милена Погодина, а когато се сети, едновременно се ядоса и натъжи. Ама защо й е всичко това? Вярно, Коротков я беше предупредил още сутринта, че може да се обади следователят, но тя някак бързо бе изхвърлила думите му от главата си и вече бе планирала работата си за предстоящия ден, но на ти сега…

Пак добре, че следователят се случи Фьодор Иванович: Настя го познаваше отдавна и знаеше, че от стария Давидов има какво да научи. Преди да тръгне за адреса, където бяха намерили колата на изчезналата Погодина, Настя, както беше редно, позвъни на Болшаков и той й предложи да вземе служебна кола. Е, взе я, но защо ли й трябваше… Сега кисне в задръстване. А сетне ще трябва да се оправдава пред следователя защо е пристигнала чак в края на огледа. Както, вчера понеделникът започна с неприятности, така и цялата седмица се очертаваше да отиде на вятъра.

Но нещата не се оказаха чак толкова лоши. Когато Настя стигна до блока, който й бе посочил Давидов, огледът едва започваше: вероятно и всички останали бяха пострадали от същото задръстване. Вече бяха отворили колата и техникът криминалист бе започнал работата по купето, проверяваше съдържанието на жабката.

— Какво имаме тук? — попита Настя, след като поздрави следователя.

— Автомобил, както виждаш. Но адресът е добър… — загадъчно отговори Фьодор Иванович.

— Какво му е доброто?

— Ами точно в този блок живее някой си Олег Михайлович Канунников, в нает апартамент. Изчезналата Погодина неведнъж е говорила с него по телефона, включително последния път вчера, към два следобед. И между другото, той е бил последният, с когото тя изобщо е говорила по мобилния си телефон. После следват само търсения без отговор. Схващаш ли накъде вървят работите?

— Ами Седов? Той къде е?

— Къде да е? — ядосано изригна Давидов. — Виси ми на главата, мисли, че без него тук няма да се оправим. Ей го там, пуши.

Той посочи висок здрав мъж, който нервно пристъпваше от крак на крак до колата и току опитваше да дава акъл на криминалиста. Да, разбира се, този е Павел Седов… Настя си го спомняше, макар и не много ясно.

— Той знае ли кой е Канунников? — попита тя.

— Казва, че за пръв път чува името му.

— Но поне предполага ли нещо?

— Мисли, че е преподавател, при когото Погодина е отишла да вземе изпит. Няма други версии.

— А всъщност каква е работата? Установихте ли какъв е?

— Засега само приблизително. Аз, разбира се, пратих човек в университета, но тукашният участъков е сигурен, че Канунников изобщо не прилича на преподавател. А и майка му потвърждава, че синчето й по-скоро се занимава със строителство, а не с преподаване… Получихме паспортните данни на Канунников, обадихме се там, където е регистриран, и ни казаха, че е заминал в командировка за няколко дни. А коя фирма го е пратила — никой не е наясно, роднините не са в течение. Казват, че някаква строителна фирма, но не знаят нито име, нито адрес… Изобщо нищо.

— И в апартамента никой не отваря, така ли? — попита Настя.

— Е, естествено.

— Ще разбивате ли вратата?

— Как иначе… — усмихна се Давидов. — Участъковият сега ще доведе ключар. И започваме. Ами ти защо си такава нервна? Не си си доспала ли?

— Не, наспах се, просто целият ми ден е сбъркан.

— Е, ами и с мен е същото. Какво да се прави, Настюха, такъв е нашият живот. Да не мислиш, че подскачах от радост, когато ми се стовари този Седов с приятелката си? И аз съм затрупан с работа до гуша. Слушай, ами къде дянахте вашия Афанасиев? Гледам, някакво ново момче си имате вместо него.

— Да де, точно момче… — нервно сви рамене Настя. — Наистина е новичко. Вчера започна при нас.

— Е, бива де, бива. Растат нови кадри. И как е? Става ли? Разбира ли от нашата работа?

— Знам ли и аз… Как да го опознаеш за един ден? Фьодор Иванович, а Седов не допуска ли, че Канунников може да е любовник на приятелката му? Или знае със сигурност, че тя няма любовник? Защо смята, че тук живее преподавател?

— О, колко много въпроси имаш, Настюха! — разсмя се Фьодор Иванович с неочаквано плътен бас. — За любовник още не е ставало дума, не знам защо. Дали Павел е напълно сигурен в нея, дали пък знае със сигурност, че любовникът е друг… Човек може само да гадае. Ако искаш, попитай го ти.

— Защо, вие не сте ли го питали?

— Още не. Рано е. Човекът и бездруго е стресиран, а това е деликатна материя. Като влезем в апартамента, тогава ще му съобщим неприятната истина. Или той сам ще я схване.

— Истината ли? — учуди се тя. — Тоест вие сте сигурни, че Канунников и Погодина…

— Ама моля ти се, Настя — прекъсна я Давидов, наблюдавайки действията на криминалиста в колата. — Рано си ме отписала, като гледам. Не съм вчерашен, хубавичко си поприказвах с майката на Канунников, надълго и нашироко, докато идвах насам с колата. Тъкмо тя ми довери, че синът й и Милена Погодина се познават от около шест години и ги свързва страхотна, силна любов, която противостои на всички житейски несгоди. А не се женят само защото няма къде да живеят и Олег иска първо да спечели пари, да купи апартамент и чак тогава да създава семейство. Разумно, нали?

— Разумно… — кимна Настя. — Ама нали Милена живее със Седов. Това как го преценявате?

— Никак… — поклати глава следователят. — Но майката на Канунников не знае това. Тя смята, че Милена живее в някакво общежитие или е наела квартира заедно с приятелка. Изобщо, нещо такова.

— Интересна работа…

— А, ето го и участъковия, води ключаря — отново я прекъсна Фьодор Иванович.

Участъковият — строен и много симпатичен мъж, на около трийсет, с униформа, която му стоеше добре, се представи и подаде ръка на Настя:

— Капитан Дорошин. Казвайте ми просто Игор.

— Анастасия — рече тя.

Участъков милиционер Дорошин… Беше чувала някъде това име. Или го бе чела? Имаше един прочут певец Дорошин, но тя бе чувала именно за участъковия. Ами да, през януари бе чела доклад за равносметката от работата на Градското управление на МВР в Москва през предишната година и там беше споменат някакъв участъков Дорошин, тъкмо в раздела за опита в привличането на „други служби“ за разкриване на престъпления и издирване на престъпници. Какво ли беше престъплението? Май убийство… Да, точно така, убийство на съпруга на някакъв бизнесмен пред сградата на операта. Настя го запомни точно заради операта — това все пак е голяма рядкост, когато става дума за убийства на богаташи. По-често тези неща стават в извънградски къщи, ресторанти, казина и офиси.

— Фьодор Иванович — подаде се от купето на колата криминалистът, — погледнете, вече може. Нищо особено, разни женски глупости.

— Аха, сега.

Давидов се обърна към Настя:

— Ще видя набързо какво има там и после ще се качим.

— Хайде де, началник — развълнува се ключарят, — много ли ще чакам още? Участъковият ме дръпна направо от работа по заявка, по-бързо, вика, случаят е спешен, следователят от прокуратурата чака, така че зарязах всичко и дойдох, ама като гледам, вие никак не бързате. А моята работа не чака.

— Е, ние с теб сега ще тръгнем — миролюбиво заговори участъковият, — ще погледнем вратата, ще си подбереш инструмент. А и съседите трябва да предупредим, че ще разбиваме, защото, като чуят шумотевицата, хората ще се уплашат и ще извикат дежурен наряд. Ще потропаме засега, ще повикаме, може домакинът все пак да си е вкъщи, да спи или да прави нещо друго, затова да не отваря. Хайде, следователят си има своя работа, а ние с теб — наша.

Той весело намигна на Настя и нея, кой знае защо, я досмеша. Чудесно момче.

В колата на Милена Погодина не се намери нищо, което би могло да подскаже какво се е случило със стопанката й. Нито бележки, нито листчета с адреси, нито писма със закани. Всичко беше най-обикновено: две карти на Москва, няколко диска с музика, тъмни очила, хартиени кърпички, пудриера, сгъваем чадър, химикалка, малко тефтерче с празни листове, разни други дреболии…

— Ох… — тежко въздъхна Давидов, — нашата работа е мръсна и неблагодарна. Представяш ли си какво ще стане сега, Настюха? Ще влезем в апартамента и ще заварим как гълъбчетата изпълняват сексуалните си желания… Не стига, че ще се вдигне скандал, задето сме нарушили святото конституционно право на гражданина Канунников на личен живот, ами и нашият Павел ще хукне да се бие и да се разправя публично с приятелката си. Това ни е работата на нас, ама къде да се денем… Възбудено е дело, длъжни сме да търсим изчезналата жена. И кой идиот го е възбудил това дело?

— Започнахте ли обиколка по апартаментите? — попита Настя вместо отговор.

— Абе направихме каквото можахме. Докато ти пътуваше насам, доста работа свършихме. Вярно, сега е работно време, хората ги няма, но си поговорихме с онези, които отвориха. Добре че от района изпратиха цели трима оперативни работници, та работата потръгна бързо. Един от обитателите на блока видял как вчера следобед, към два и половина, Погодина слязла от колата и влязла във входа.

— Съвсем сигурен ли е, че е била точно тя?

— Съвсем, Настюха. Той много пъти я бил виждал, не можел да сгреши.

— А някой забелязал ли е Канунников след това?

— Виж, това не. Нито след, нито преди. Някак така се получи, че никой от хората, с които сега успяхме да поговорим, вчера изобщо не е зървал Канунников, но в това няма нищо чудно. Чудното е, че са забелязали и запомнили Погодина. Защото днес хората не запомнят ничия физиономия, на никого не обръщат внимание. Например нито един в този блок май изобщо не познава Канунников, обаче са забелязали момичето. Сигурно има нещо особено в нея. Добре, да се качваме сега, да видим какво ще намерим в този апартамент.

Тръгнаха към входа. Павел Седов, който стоеше на пет-шест метра от тях, хвърли на тротоара недопушената си цигара и решително ги последва.

Настя никога не бе смятала себе си за голям специалист по огледи на местопрестъпления. Има си следовател, има си техник криминалист, дойдоха вече и двама оперативни работници от „убийствения“ отдел към окръжната криминална милиция. Вече беше извикана окръжна бригада заедно с експерт-криминалист и съдебен медик и те също всеки момент щяха да пристигнат. Щеше да дойде дори прокурор криминалист, така че тя, общо взето, нямаше какво да прави в жилището на Канунников. Още повече че там имаше и поемни лица, там беше и Седов… Прекалено много народ за една малка гарсониера. Трупът на Милена Погодина лежеше в стаята и дори повърхностните знания на Настя бяха достатъчни, за да разбере, че тя е била удушена преди около едно денонощие.

— Игор — докосна тя по ръкава участъковия, — я да излезем, да си поговорим.

Те излязоха на стълбищната площадка и се качиха един етаж по-нагоре. Настя веднага седна на перваза и извади цигара, а Дорошин някак тревожно се извърна, вдишвайки през носа, сякаш душеше наоколо.

— Какво има?

— Ами миризмата. Не усещате ли?

— Не — подуши наоколо и Настя, но не долови нищо особено. — На какво мирише?

— Струва ми се, на урина. А?

— Не знам — сви рамене тя и дръпна от цигарата. — Пуша от дълги години, обонянието ми е притъпено. А вие не пушите ли?

— Не, затова усещам добре миризмите.

Дорошин бързо се изкачи нагоре и след няколко секунди оттам се чу гласът му:

— Ами да, тук определено някой е пикал.

— Сигурно са бездомници…

— Едва ли, аз ги гоня.

Капитанът слезе, приклекна до перваза и започна да се взира наоколо.

— Ето… — Той тържествено измъкна изпод радиатора и вдигна към лицето на Настя консервена кутия, почти догоре пълна с фасове. — Виждате ли?

— Обикновен стълбищен пепелник — равнодушно отбеляза Настя. — Във всеки блок ще намерите такива. Ако на някого не разрешават да пуши вкъщи, той излиза на стълбището. Почти всеки възпитан пушач си има такава кутийка за фасове.

— Съгласен съм. Но никой не се отдалечава толкова от своя апартамент. До този перваз може да са пушили само хора, които живеят на деветия етаж. А на деветия етаж няма такива, гарантирам ви.

— Толкова добре ли познавате жилищния сектор? — скептично попита Настя.

Дорошин се засмя.

— Това сигурно е единственото, което в своята работа познавам добре. Ето вижте: на деветия етаж има четири апартамента. Пекарски от сто и пети е дал жилището под наем, там живее Канунников, това вече го знаем; той е сам, няма кой да го гони — дори и да пуши. В сто и шести живеят съпрузи без деца, но на собственика вече два пъти му задигат гумите на колата, така че съм влизал у тях. От цигарен дим вътре не може да се диша, и двамата пушат — и мъжът, и жената. В сто и седми имаме млада дама с две кучета, тя не пуши. И в сто и осми — самотна баба, пенсионерка, която периодично си припомня младостта и запалва по някоя цигара без филтър. А това — отново вдигна кутията с фасовете той — са цигари с филтър. И ги е пушил външен човек. Дълго е седял тук, пушил е и е чакал нещо. Периодично е тичал на по-горната площадка да пикае. Логично ли ви се вижда?

Настя бавно кимна. Логично, но търпеше и възражения.

— Може да е била млада двойка — възрази тя. — Нямали са къде да се приютят и дори някой от тях да живее в този блок, качвали са се тук, за да останат насаме и родителите да не ги видят. Да допуснем, че някой от тях пуши, тук е постоянното им място и няма нищо чудно, че тук си държат пепелника. Свили са си любовно гнездо до този перваз. И това е логично, нали?

— Така е — съгласи се Игор. — Но едва ли влюбен младеж ще каже на любимата си: „Почакай малко, ще ида да пикая“. Това вече не ми се вижда логично. Вярно, че цинизмът и простодушието в наше време процъфтяват, но не до такава степен. Може наистина тук да се навърта влюбена двойка, но определено някой друг е превърнал площадката пред вратата на тавана в тоалетна. Я да проверим нещо.

Той извади от чантата си дебела тетрадка формат А-4, откъсна чист лист и изсипа на него фасовете. Настя обърна внимание, че той от самото начало държеше кутията много внимателно, за горния и долния ръб.

— Ето вижте. — Дорошин разрови с молив фасовете, без да ги докосва с пръсти. — Цигарите са от една и съща марка. Между другото, не са от евтините. Никъде няма ни една следа от червило, значи, най-вероятно е пушил мъж. Представете си момче на петнайсет-шестнайсет години, което има възможност да пуши цигари от определена марка. Тоест то винаги разполага с джобни пари и си купува цигарите само, а не ги проси от приятели или краде от родителите си. Представихте ли си го?

— Трудно — призна Настя. — Аз почти нямам работа с малолетни, не познавам добре тези среди.

— Е, ясно — усмихна се участъковият. — Аз пък ги познавам много добре. Повярвайте ми, момче, което винаги има джобни пари и пуши едни и същи скъпи цигари, няма да се крие от родителите си със своето момиче. Не е такъв психологически тип. Вярно, има изключения, но крайно рядко. Момче, което винаги има пари, ще отиде с момичето си в заведение.

— Ами за целувките? — хитро се усмихна Настя. — В заведението ли ще се целуват?

— Такива момчета в наше време не се целуват — много сериозно възрази Дорошин. — Те правят пълноценен секс. Но не и тук, пред хората.

Тя скочи от перваза, изохка, хвана се за гърба и се намръщи.

— Какво? — съчувствено попита капитанът. — Кракът ли?

— Гърбът. Почакайте, Игор, аз ей сега…

Тя слезе в апартамента и намери следователя. Давидов май я слушаше с половин ухо и в един момент Настя започна да се чувства като глупачка, която си вре носа в чужди работи. Но се оказа, че Фьодор Иванович всичко прекрасно е чул и разбрал.

— Излиза, че убиецът е или самият Канунников, или престъпникът е чакал Милена Погодина да дойде, следял я е. Прекрасно! Сева! Я ела тук!

От кухнята подаде глава техникът криминалист.

— Какво има, Фьодор Иванич?

— Иди на стълбището, вземи една кутия с фасове и образци от урина, там ще ти покажат. Абе остави го тоя фотоапарат, ще имаш време да щракаш!

Техникът направи обидена физиономия, взе куфарчето си и излезе от апартамента.

— Още е момче — тъжно въздъхна Давидов след него, — не се е наиграл. Харесва му да снима местопрестъпления — и това си е! Някакъв следовател веднъж похвалил фотоалбума му от огледа, че нали, направил чудесни възлови снимки, а пък панорамните били абсолютен шедьовър, така че нашият Севка сега се смята за майстор на фотографирането и всичко останало прави през пръсти. Но човек не може дори да му направи забележка — обижда се, не дай си боже, ще напусне. А техниците на пръсти ги броим, съкратиха длъжностите им, вместо тях добавиха сума ти длъжности за експерти, само че откъде ще намерим толкова народ с висше образование? А кой трябва да ходи на местопроизшествия? Да не би експертите? В някои окръзи поне са се разпределили — едни само правят експертизи, а други само ходят на местопроизшествия, обаче във всички останали експертите вършат всичко, само се редуват. И какво излезе? Добавиха длъжности, набраха хора, но няма кой да ги обучава свястно, няма и къде. Не могат да натрупат опит нито за едното, нито за другото, днес един е в една роля, утре в друга, така че накрая не могат да научат нито една като за пред хората. А техникът криминалист е човек, специално обучен да работи на местопроизшествие. Тъкмо тях ги изпосъкратиха. Така че те сега са ни като свещени крави, трябва да ги къткаме, да не ги закачаме и изобщо да не ги дразним по никакъв начин. За да запазят хората, тук-там ги прехвърлиха в патрулно-постовата служба, нали са сержантски състав, така че те загубиха не само откъм престиж, но и откъм заплата. И обърка ли се нещо, възроптават веднага: аз поначало съм милиционер от ротата на ППС и не съм длъжен… Ще ми се поне да зърна дееца, дето я свърши тая. То се знае, не бих му разбил муцуната, ама бих го погледал ей така, от интерес, може главата му да е нещо особена, настроена специално така, че престъпленията да се разкриват трудно. Ох, живот ли е това… Ами кой намери тия фасове? Сигурно ти, мое зорко око?

— Не, участъковият.

— Браво, свястно момче. А мястото, дето са го използвали за клозет? Пак ли той?

— Пак.

— Още едно браво. Ще звънна на началството му, ще кажа да го поощрят за помощта, оказана на следствието. Между другото, човекът, когото пратих в университета, вече се обади. Както се и очакваше, там нямат никакъв преподавател на име Канунников.

— А казахте ли на Седов?

— Какво, че Канунников е любовник на приятелката му ли? Не, още не съм му казал.

— Защо?

— Не е спешно. Добре де, ще му кажа — и какво? Човекът ще се разстрои. И без това е полужив от преживяванията, намери любовницата си мъртва, да не мислиш, че му е лесно? Че и такава новина… Има време, ще му кажа. Още повече че майката на Канунников не е свидетел, на чиито показания може да се разчита, без да се проверят. Синчето й може да й е наприказвало какво ли не. Тя дори не е сигурна къде работи той. Вече пет години не живеят заедно, не й е известно с какво се занимава Олег, така че не можем да сме сигурни и за връзката му с Погодина. Ей сега, като свършим тук, ще пратя човек при нея да си поговорят подробно, да се проясни целият му живот. Ще пратя някого и при родителите на Погодина. Ако и те потвърдят за Канунников, тогава вече ще кажа на Седов. И изобщо…

Фьодор Иванович лекичко побутна Настя към изхода на жилището. Когато излязоха на стълбището, той притвори вратата и полугласно рече:

— Не ми харесва този Седов. Много нафукан бе. Вярно, потърпевш е, но имам чувството, че не бива да му се казва всичко.

— Защо?

— Не знам. Не му вярвам. Ще проведа и идентифициране на трупа, а после ще видим.

— Идентифициране ли? — От смайване Настя едва не изтърва чантата си. — Защо, съмнявате ли се в нещо?

— Абе как да ти кажа… В чантата на убитата намерихме паспорта, снимката показва, че е тя. Самият Седов твърди, че убитата е именно неговата приятелка Милена Юревна Погодина, но нали ние с теб не знаем това? Той може да твърди каквото си иска… Фалшифицирани паспорти в наши дни — с лопата да ги ринеш, плащаш и получаваш без проблеми, още повече, ако си служител на милицията. Може там в апартамента изобщо да не е Погодина, а самата Милена Юревна да е на някой далечен остров — да замита някакви следи според предварителното им споразумение с този Седов. Знае ли човек в каква афера може да се е набъркала! Нека родителите й да я идентифицират, тогава ще бъда сигурен.

— Ами ако и те са в заговора? — предположи Настя. — Ако допуснем, че Погодина наистина се е набъркала в нещо престъпно и е принудена да се крие, а Седов е предупредил родителите й, че трябва да разпознаят съвсем чуждо момиче като Милена и така да спасят живота на дъщеря си?

— Случват се и такива работи — кимна Давидов. — Всичко е възможно… Нищо, аз ще намеря хора, които да я разпознаят, такива, които Седов не може да е придумал. Ще намеря, ще видиш, изобщо не се съмнявай. Нали ме познаваш какъв съм инат, щом някой не ми хареса, до последно не му вярвам.

Настя знаеше, че е точно така, но въпреки това версията на Фьодор Иванович й се струваше прекалено съчинена. Милена Погодина е била студентка в първи курс на юридическия факултет, в какви афери може да е била въвлечена? Тя няма нито образование, нито професия, дори не е работела никъде, откак е заживяла със Седов. Преди това е била първо продавачка в магазин за хранителни стоки, а после секретарка в някакъв малък офис. Във всеки случай, именно това разказа самият Седов. Всичко може да е било много по-просто, дори да приемем, че той лъже. Може сам да е научил за изневярата на Милена и да я е убил, при това да е подредил нещата така, че подозрението да падне върху Канунников, и толкоз. Именно затова упорито се преструва, че дори не му е хрумвала мисълта за изневяра на Милена. А ако Седов казва истината, любовникът на Милена — Олег Канунников, я е убил. Или не Седов или Канунников, а някой трети, някой, който търпеливо я е чакал, седнал на перваза между деветия етаж и вратата към тавана.

Тя погледна участъковия Дорошин, който през цялото това време стоеше до въпросния перваз и записваше нещо в своята дебела тетрадка. Прав е Давидов, свястно момче е, кадърно. И интелигентно. Но е доста странно как така вчера се появи свестен и интелигентен началник, а днес Настя се запозна със свестен и интелигентен участъков. Откъде в милицията толкова свестни интелигенти наведнъж? Не може да е друго, освен невероятно съвпадение, каквито се случват само в приказките.

Двама мъже бавно крачеха по алеята между гробовете. Ръмеше студен ноемврийски дъжд и по-възрастният от тях държеше над главата си отворен чадър. Неговият спътник, с десетина години по-млад, вървеше зад него гологлав и водата се стичаше от мократа коса по бузите и шията му. Те спряха пред един паметник. От гранитната плоча ги гледаха лица на жена и младеж. Надписът беше лаконичен: Лариса и Георгий Безбородови, и годините, през които бяха живели, без точни дати.

По-възрастният постави на гроба голям букет тъмночервени рози, по-младият — четири скромни карамфилчета. Постояха мълчаливо. Най-сетне по-старият наруши мълчанието:

— Е, Борисе, как живееш?

— Живея — спокойно отговори Борис. — Всички живеят, ти също.

— Не си ли се оженил още за твоята санитарка?

— Тя не е санитарка, Саша, медицинска сестра е. Много ли ти се иска да ме унижиш?

— Добре де, нека е медицинска сестра, разликата не е голяма. Все пак тя е селянка с две деца, както и да я наричаш. Е, ожени ли се, или не си?

— Разписахме се — сдържано отговори Борис.

— Отдавна ли?

— Преди два месеца.

— Значи, все пак си решил да го направиш — прозвуча презрение в гласа на Александър. — Ти не просто предаде паметта на Ларочка, ами и узакони този факт. Как можа?

— Саша, хайде, успокой се!

— Няма да се успокоя! Ти докара сестра ми до гибел, погуби живота на собствения си син и сега си готов да плюеш на това, да забравиш, да се ожениш за друга! Как мога да се успокоя? Кажи ми как…

Той повиши тон и вече почти викаше. Болката му беше истинска, непресторена, Борис разбираше това. Александър Едуардович Камаев страхотно обичаше по-малката си сестра и до ден-днешен тъгуваше за нейната загуба, въпреки че бяха минали много години. И макар че думите му изглеждаха на Борис Безбородов несправедливи, той не започна да спори, защото уважаваше мъката на своя шурей.

— Извинявай, Саша, но хората са различни — каза само той.

— Да, всички са различни. Едни не забравят любимите си цял живот, а други ги предават, предпочитат да ги забравят — ядно издума Камаев.

— Не, Саша. Едни хора предпочитат да оплакват себе си и да бъдат нещастни, а други — да се радват на живота. Там е разликата.

— Това е демагогия. Аз оплаквам не себе си, а Лара и Жорик.

— Не е вярно — твърдо възрази Борис. — Това е лъжа, с която ти се самозалъгваш. Всъщност оплакваш себе си. Когато казваме, че тъгуваме за умрелите, в действителност ние тъгуваме за себе си, нима това не е ясно? Ние се чувстваме зле без тях, без тях ни е тъжно, мъчно ни е, те ни липсват. Искаме да ги виждаме, да ги усещаме, да разговаряме… А тях ги няма край нас и затова ние страдаме. Разбираш ли за какво говоря? Чуваш ли колко пъти употребих местоимение за първо лице? Ние, на нас… През цялото време става дума за нас самите, а не за онези, които са умрели. На нас ни е мъчно, НА НАС! Ние тъгуваме за това. А на онези, които са си отишли, не им е мъчно. Ако душата е безсмъртна, тя се чувства добре и на небесата. А ако не съществува безсмъртие, онези, които са си отишли, не се чувстват никак и при всяко положение не им е мъчно. Така че защо да тъгуваме за тях? Не, Саша, ти тъгуваш за самия себе си. Това е твой личен избор и ти имаш право на него. Но не можеш да искаш и моят избор да е такъв.

— Интересно, а ти какво си избрал? — презрително се усмихна Александър Едуардович. — Можеше да останеш в Москва, но ти замина за някакво затънтено село, забрави Лариса, намери си там полуграмотна селянка с две деца, която ти пере гащите, маринова краставици и отглежда кокошки. Това ли е твоят избор? Човек няма право да се радва на живота, когато умират негови близки.

— Не си прав, Саша. Ако беше така, само малките деца щяха да се радват на живота, защото всички ние доста рано започваме да губим близки хора. Прабаби, прадядовци, баби и така нататък. На земята щеше да цари само черна мъка. Обаче не е така, съгласи се.

— Не пресилвай нещата — намръщи се Камаев. — Ти прекрасно разбираш за какво говоря. За това, че не може да предадем паметта на тези, дето са си отишли. Когато умират наши близки, ние не можем да си намерим други. Не намираме друга майка, друг баща, други брат или сестра. И ние не предаваме паметта им. Виж, да си намериш друга съпруга — това може. И ново дете. И това не е нищо друго, освен предателство спрямо тях, цинично и отвратително. Особено ако жена ти и синът ти са загинали по твоя вина. А Лариса и Жорик загинаха именно по твоя вина и ти нямаш право да си простиш, длъжен си да се измъчваш заради това чак до смъртта си. Ти обаче, видиш ли, направи избор да се радваш на живота! Празнуваш върху костите им! Не те ли е срам?

— Не — въздъхна Борис, — не ме е срам. Аз се занимавам с любимата си работа, лекувам хора, спасявам животи, ще дам щастие на една жена и на нейните две деца — поне част от тяхното детство сега ще мине в пълноценно семейство. От кое от всичко изброено трябва да се срамувам?

— Ти никога няма да ме разбереш — с горчивина отвърна Камаев. — Говорим на различни езици, винаги така сме говорили. Аз — за едно, ти — за съвсем друго. Ти просто не искаш да ме разбереш, защото не знаеш какво да отговориш. Може вече да не идваш тук, нямаш работа на гроба на Ларочка и Жора. Не си достоен да идваш тук.

— Ти какво, сериозно ли? — учуди се Борис.

— Абсолютно. Смятай, че съм ти забранил.

Безбородов сви рамене, наведе се, оправи цветята на гроба, после се изправи и погледна Камаев.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, Саша. Нима наистина смяташ, че можеш да ми забраниш нещо? Аз живея и ще продължавам да живея така, както смятам за правилно. И на гробищата ще идвам толкова често, колкото считам за нужно. Ако не ти харесва — това си е твой проблем, не мой. И ако ти допада да живееш в скръб и печал — това също е твой избор, не и мой. И знаеш ли какво ще ти кажа — вече не като роднина, а като лекар? На твое място аз бих се замислил защо си направил именно такъв избор, а не друг. Порови се в себе си. Ако намериш причината, ще ти олекне, гарантирам ти.

Борис се обърна и бавно тръгна към изхода. Александър Едуардович го сподири с поглед, в който презрението и омразата се смесваха с едно съвсем друго чувство. Това чувство, което той изпитваше толкова смътно и размито, имаше съвсем определено име: страх.

Като гледаше през прозореца на колата непрестанния дъжд, Настя си помисли, че все пак началникът й беше прав: в автомобила сега й беше много по-уютно, отколкото в мотрисата. Тя пътуваше за Тучково, отиваше при родителите на Милена Погодина. Когато приключиха работата на местопрестъплението, следователят Давидов бързо разпредели задачите: старши лейтенант Хвиля от криминалната милиция на окръга да върви където му видят очите, но поне да намери що-годе ясни сведения за Олег Канунников и къде може да бъде открит; подполковник Каменская отива при роднините на Милена; а самият Фьодор Иванович реши, без да отлага, да се заеме сериозно с Павел Седов.

— Вярно, сега той не става за свидетел — каза полугласно Давидов, — в шок е. Но от друга страна, тъй като малко ме съмнява, не мога да го пусна, докато ти, Настюха, не си поговориш със семейство Погодини. Знае ли човек, може пък наистина да има заговор?

— Той какво, не се ли е обадил на родителите на Милена? — учуди се Настя. — Не им ли е съобщил?

— Да бе, обади се… Но аз всичко чух. Не каза нищо излишно, нали не мръднах от него. Така че ти, детко, тръгвай бързичко за там и измъкни от тях всичко, което успееш. Разбира се, там няма да е приятно, все пак хората са получили такава вест… Ох, този наш мръсен живот… Ама ти си свикнала де.

— Какво представлява семейството, знаете ли?

— Седов казва, че тя си има майка и баща. И брат, който е алкохолик.

През целия път до Тучково Настя обмисля предстоящия разговор, като се постара да нахвърли мислено няколко сценария. Майката на Милена най-вероятно няма да може да отговаря на въпроси, тя пие лекарства за сърце и ридае. Брат й, ако си е вкъщи, вече със сигурност се е натряскал, въпросът е само колко. Остава бащата. Ако той теши жена си, разговорът с него може да протече нормално, но ако е успял да се присъедини към сина си — лоша работа. Тя няма да получи нито един ясен отговор. Значи, ако е така, тогава ще започне с това, после ще премине към… А ако е по другия начин, ще започне ето така… При всяко положение ще е тягостно — през двайсетте години работа в милицията Настя бе насъбрала опит по тази част.

Погодини живееха в пететажен панелен блок без асансьор, построен преди четирийсетина години. Отвори й бащата на Милена.

— Влезте — каза той глухо. — Бързо пристигнахте. Аз се надявах да ни дадете време поне до утре, да се посъвземем. На жена ми й стана лошо, „Бърза помощ“ си тръгна току-що, а и аз не се чувствам добре. Наистина ли се налага толкова спешно да ни разпитате?

— Юрий Филипович, убийството е нещо много сериозно, трябва бързо да търсим престъпника. Разбирам състоянието ви, но не можем да чакаме до утре. Извинете ни.

— Добре де — махна с ръка той, — какво пък… Влезте в кухнята, в хола е жена ми, не бива да я тревожим, дадоха й някакво силно лекарство, може да заспи.

Настя бързо се огледа. Апартаментът явно беше двустаен, но Погодин я въведе в кухнята. Ясно, братът алкохолик все пак се е напил и се търкаля в другата стая. Или там се крие истинската Милена, а в апартамента на Канунников лежи трупът на съвсем друго момиче с фалшив паспорт на името на Милена Погодина?

— Къде е синът ви? Трябва да поговоря и с него.

— Съмнявам се, че ще успеете. Той е там — кимна Погодин към една от вратите. — Спи.

— Ясно.

Значи, в другата стая се намира пияният брат на Милена. Но тя пак ще трябва да провери, щом Давидов настоява, че е възможно да има заговор.

Кухнята се оказа малка, в нея едва можеше да се обърнеш. По всички стени бяха накачени шкафчета, между печката и хладилника беше вместена квадратна маса, под която бяха пъхнати три табуретки. Погодин извади едната от тях за Настя, другата — за себе си. Седна, отпусна рамене.

— Е, питайте каквото ви интересува.

Настя събра мислите си.

— Юрий Филипович, познавате ли Олег Канунников?

Погодин трепна и я погледна с недоумение. Явно бе очаквал други въпроси.

— Кой Олег?

— Канунников — търпеливо повтори Настя. — Олег Михайлович.

— За пръв път чувам това име… Кой е той?

— Човекът, в чието жилище е била убита Милена.

— Значи, той я е… Господи, господи… Но защо? Какво му е сторила?

— И аз това се опитвам да изясня. Следователно сте го познавали?

— Ама не, нищо подобно!

Колко интересно, а! Родителите на Канунников уверяват, че синът им има връзка с Милена поне през последните пет-шест години и не са чували за никакъв Павел Седов, а бащата на Милена обратното — знае, че дъщеря му живее със Седов, а за Олег изобщо не е в течение. Как е могло да се получи това? Кой от тях не казва истината? Канунникови, Погодини или самият Седов? Прав е Давидов, хич не е чиста тази работа. Направо е мръсна като кочина…

— И Милена никога ли не е споменавала името му?

— Не. Може би са учили заедно в университета…

— Не, не са учили.

— Тогава може би са работили заедно? — предположи Погодин.

— Къде може да са работили? — замисли се и Настя. — Къде работеше Милена, преди да постъпи в университета?

— Не знам — объркано сви рамене той. — Работеше някъде, в някаква фирма. Но ние с майка й не сме я питали как се казва фирмата, какво ни интересува? И да знаехме, нямаше да разберем. Ние сме обикновени хора.

— И с какво се занимаваше тя в тази фирма? Като каква работеше?

— Секретарка ли беше, какво ли… Май дежуреше на телефона, прехвърляше разговори. Не съм сигурен, разберете, ние само преди две години се преместихме в Москва, през това време тя вече живееше с Паша, господ здраве да му дава, направи ни толкова добрини…

— А къде живеехте по-рано?

— В Средна Азия. Милочка замина първа, отдавна беше, там за нея нямаше никакъв живот, ние с майка й все някак се крепяхме, докато имахме работа, а после, когато започна безработицата, направо лягай и мри. Благодарни сме на Паша — той ни помогна да се преместим тук, и работа има, и до Милочка сме по-близо. Той реши и въпроса с мъжа й.

— Милена е била омъжена?

— Беше…

Тя се омъжила за съученик веднага щом завършили гимназия. Обичали се едва ли не още от седми клас. Роман бил момче от добро семейство, уважавани хора, половината град ги познавал. Майка му била завеждащ отделение в градската болница, баща му — доцент в местния институт, живеели в хубава и голяма къща. А Милена била момиче от съвсем обикновено семейство, родителите й — работници, макар че тя, разбира се, била прекрасно момиче, умно, пълна отличничка, учителите не можели да се нахвалят с нея, да не говорим, че израснала и голяма красавица. Мила била добра и по характер, сговорчива, на никого не желаела злото, за никого лоша дума не казвала.

След сватбата всичко тръгнало уж добре, но това щастие траяло кратко време. Много скоро се разбрало, че родителите на Роман не искат да се сближават с новите си роднини, не ги канели на гости и не ходели в дома им. То си било разбираемо, мигар Погодини можели да се мерят с тях? По онова време съсловните прегради в Средна Азия били още много солидни дори между хората, които не били от тукашната националност.

Роман влязъл в института веднага щом завършил гимназия, а Мила я скъсали на изпитите, защото нямала никаква възможност да се готви за тях. Ставала в пет сутринта и излизала на двора да мие казани и да чисти килими, та съседите да виждат каква работлива снаха е дошла. Така било прието и родителите на Роман, прекарали в Средна Азия целия си живот, не направили никакви отстъпки за момичето, дори за да може то нормално да се подготви за кандидатстудентските изпити. В института Роман се сдобил с нови приятели, създал си стабилна весела компания, в която не канели Милена. Свекървата, отначало рядко, а после все по-често и по-често започнала да прави забележки на снаха си — че нали, не правела нищо както трябва, подовете не лъщели достатъчно, казанът и той, и килимите не били съвсем чисти, и храната не била сготвена вкусно. Те взели по милост бедното момиче в богатото си семейство, искали синът им да бъде щастлив, мислели, че ги свързва истинска любов и ще създадат истинско семейство, а то излязло, че нея за нищо не я бива, не стига, че нямала мозък, дори в института не могла да влезе, ами дори не можела и да забременее. То това семейство ли било, това снаха ли била като снаха?

Мила търпяла. Тя изобщо била търпеливо и много добросъвестно момиче, стараела се да върши както трябва цялата къщна работа, но получавала само обиди и ругатни. Тогава искрено повярвала, че наистина за нищо не я бива и участта й е да мие подове и да угажда на всички, защото и без това за друго не става. А Роман започнал бързо да се отдалечава от нея, живеел собствен весел студентски живот, в който не я допускал, сякаш се срамувал от жена си. Само за половин година от млада красавица Мила се превърнала в някакво плашило. Косата й висяла като кълчища, защото не й давали пари за фризьор, дори само веднъж на две седмици й давали шампоан, за да си измие главата. Ръцете й били грапави, напукани, ноктите — изпочупени, под очите й — сини сенки от постоянното недоспиване. Съпругът й се отнасял с нея все по-лошо и по-лошо, започнал да я нагрубява, да се държи просташки, дори й посягал. Милена търпяла този живот цели три години.

Веднъж Роман я набил, счупил й няколко зъба, пак добре, че били задни, разбил й и носа… И чак тогава двайсетгодишната Мила избягала при родителите си и разплакана, заявила, че повече няма да се върне в дома на съпруга си. Родителите й я приели, утешавали я, галели я по главата и се съгласявали, че разбира се, щом е така, не бива да живее с него.

На другия ден Роман дошъл да я прибере. Настоявал Милена да се върне. От къщи излезли Юрий Филипович и жена му — Зоя Николаевна, опитали се да поговорят със зет си, да му обяснят, че е по-добре да се разведе с дъщеря им и да я остави на мира, но Роман не бил човек, който се примирява със събитията, ако те не отговарят на желанията му. Смятал, че Милена трябва да се върне. И то не защото я обичал или ценял, или не можел да живее без нея. Не. Всичко било просто: Милена трябвало да се върне, за да може той, пред очите на всички съседи, да я изгони от къщи, тогава правилата щели да бъдат спазени. Защото какво се получавало? Него, такъв прекрасен младеж, син на толкова уважавани родители, го зарязала някаква си беднячка от работническата махала? Не било редно така.

Работата стигнала до оскърбления. Роман не пестял ругатните, но точно тогава навреме се появил пийналият брат на Милена и го изритал. На другия ден Роман се върнал и се разкрещял по цялата улица, че или жена му ще се върне, или той ще я опозори пред целия град, и то така, че вече няма да има живот за нея. Понеже познавала характера на мъжа си и на неговите родители, Милена разбирала, че наистина ще я наклеветят, ще я представят не само като некадърна домакиня и безплодна съпруга, ами ще я нарекат и крадла.

Юрий Филипович и Зоя Николаевна събрали всички пари, които имали, опразнили спестовните си книжки, продали едно-друго и казали на дъщеря си: заминавай оттук, Ромка няма да те остави на мира, ще позори пред съседите не само теб, но и всички нас.

Милена заминала за Москва. Полека-лека се устроила някак, намерила си работа, отначало по-обикновена, после в тази фирма… Срещнала Паша, хубав човек, добър, заживяла с него. Той искал да се оженят, но нямало как, тъй като разводът й с Ромка не бил оформен. Тя му пишела, обаждала му се, молила и родителите си да отидат да поговорят с него, ала той не се съгласявал, за нищо на света. Да дойде Милена, казвал, лично, тогава ще й дам развод. Защото всъщност ето какво искал… Тя да допълзи на колене при него и пълзешком и да си отиде, пред очите на цялата улица, сподиряна от ругатни и подигравки. Разбира се, Роман би й дал развод, и на него му било време да се ожени за друга, но той желаел да си отмъсти, та никой после да не може да каже, че от такъв прекрасен мъж като него жена му избягала чак в Москва и се уредила там много добре. Не, тя не била избягала, а той позорно я изгонил — това искал той да изтъкне пред хората. А на Милена никак не й се щяло да стане така, избитите зъби й били напълно достатъчни, та да се подложи сега и на такова унижение.

Благодарение на Пашенка всичко се уредило. Той се обадил на някакви познати от милицията, дал пари, та тези хора набързо обяснили всичко на Роман, поговорили си с когото трябвало, а свидетелството за разтрогване на брака изпратили на Милена по пощата.

След това всичко започнало да се нарежда. Милочка печелела добре, тя настояла родителите й да се преместят в Русия, по-близо до нея, Пашенка помогнал за жилището, защото в самата Москва било много скъпо, а виж, в Подмосковието цените били сносни. И за сина им — Володка, който много пиел, Паша им помагал, на няколко пъти уреждал лечението му, дори го пращал в чужбина, но полза нямало никаква…

— Юрий Филипович, познавате ли някакви приятелки на Милена? Знаете ли имена, телефони?

— Приятелки ли? — замисли се Погодин. — Ами не, май не познавам. Тя си имаше свой живот в Москва, не е идвала тук с приятелки. Освен може би Светочка… Но аз не знам дали са поддържали отношения. Мила отдавна не ни е споменавала за нея.

— Коя е тази Светочка?

— Светочка Зозуля, бяха съученички с Мила и много добри приятелки. Света искаше да стане актриса, та замина за Москва да кандидатства в театралния. Не можа да влезе, но се уреди някак и когато напусна Роман, Мила се обади на родителите на Светочка, те й дадоха телефонния й номер. Защото Мила трябваше да замине, ама къде? Ние нямаме никакви роднини в Русия, тук тя й беше единствената позната. С жена ми сме израснали в детски дом, заедно заминахме за Средна Азия на комсомолски строеж, нямаме си никого освен децата. Та така, Мила й се обади и Светочка й казала — ела, ще измислим нещо, Москва е градът на големите възможности. Когато пристигнала в столицата, Мила заживяла у Светочка, докато не се уреди и тя.

— Вие имате ли телефона на Светлана Зозуля?

— Не.

Добре де, ще я намерим и така… Интересно, в каква ли фирма трябва да работи човек, че само като обслужва телефона, да печели толкова, че да купи на родителите си апартамент в Тучково и да изпрати брат си на лечение в чужбина? Вярно, Юрий Филипович твърди, че парите за това е дал Седов, но откъде ли пък ги е имал той? От милиционерската си заплата? Смешно! Изтокът е сложно нещо — това всички го знаят, и дори рускиня по произход, израснала в Средна Азия, спокойно може да заблуждава родителите си за финансовата състоятелност на своя избраник, за да повиши авторитета му пред тях. Така че родителите на Милена са сигурни, че преди да влезе в университета, тя постоянно е работила в някаква фирма. Докато Седов пък заявява, че през последните години тя изобщо не била работила. Пак някой от тях лъже.

Но ако Павел Седов не лъже и Милена не е имала никакъв източник на доходи, възниква напълно закономерният въпрос: откъде са парите? И то доста пари.

Настя стана от табуретката и почувства как гърбът отново я заболя, защото се беше сецнала при скачането от високия перваз преди няколко часа.

— Ще изляза за минутка, трябва да се обадя в службата.

Погодин мълчаливо кимна, вперил поглед в ръцете си. Настя излезе на стълбищната площадка, извади мобилния си телефон и набра номера на следователя.

— Фьодор Иванович, Седов още ли е с вас?

— Да — потвърди Давидов. — А ти къде си?

— У Погодини. Павел и Милена са им купили апартамента в Подмосковието и на няколко пъти са пращали на скъпо лечение нейния брат, алкохолика, даже веднъж в чужбина. Ще ми се да науча с какви пари са го направили.

— Аха — избуча гласът на Фьодор Иванович, — и на мен ми се ще. Добре, продължавай там.

— Запишете си и едно име: Светлана Зозуля, съученичка на Погодина. Дошла е в Москва веднага след като е завършила гимназия.

— Хм, записах си. Да попитам или да я потърся?

— Е, вие решавайте.

Щом влезе в апартамента, Настя веднага почувства, че нещо се е променило. Още преди да чуе някакъв звук, долови, че въздухът се движи някак различно. Отвори се една от водещите към коридора врати и пред нея се появи дребен, но жилав мъж само по гащета, ала кой знае защо, с дебел зимен пуловер. Коридорчето беше малко, късо и смесица от стари и пресни алкохолни пари доста осезаемо обгърна Настя. Това, значи, беше по-големият брат на Милена — Владимир. Благоволил е да се събуди.

— Ти какво влизаш като у дома си? — гостоприемно попита Владимир. — Как отключи? Да не си откраднала ключовете?

От кухнята веднага излезе Погодин-старши и започна да изтласква сина си обратно към стаята.

— Върви да спиш, Вова, върви, не ме излагай пред хората.

Вова обаче не беше съгласен с такава постановка на въпроса.

— Какво спане бе, какво спане? — закрещя той. — Цялата ви къща ще оберат, а вие не се помръдвате! Тука обикалят някакви чужди хора, пълно е с крадци! Ей на, пречукаха Милка, сега ще ни оберат, използват, че нещастие ни е сполетяло, и налитат като мръсни скакалци!

Настя мълчеше и с интерес наблюдаваше какво се случва.

— Не са чужди хора, Вова, дошли са от милицията… заради Милочка. Върви да си легнеш, трябва да поспиш.

— Абе няма нужда да спя! Какво ми се лепна сега?

— Не вдигай шум, ще събудиш майка си.

— Ами тя какво така е легнала да спи посред бял ден? Убиха ни Милка, мъка за семейството, а тя се излегнала! Намерила време да спи!

Личеше, че Юрий Филипович едва се сдържа да не фрасне синчето си по подпухналата физиономия. Ако оставеха на него, не само щеше да го удари, но и щеше да му каже две-три солени приказки, без да подбира епитетите, ала присъствието на жената от милицията го възпираше и той с всички сили се стараеше да спази приличието.

— Сложиха инжекция на майка ти, идва лекар — проявяваше Погодин чудеса от търпение, — нека си почине. И ти иди да отдъхнеш.

— Не искам… Трябва да пийна нещо.

Проблемът за спазване на приличието вероятно никога не бе стоял пред Погодин-младши, затова той, без да му мисли много, изблъска баща си и се закандилка към кухнята.

— Ето на — потиснато промърмори Юрий Филипович, — колко пари хвърли Паша за лечението му и всичко беше напразно. Нищо не помага. Пие ли, пие. След болницата се удържа месец-два, а после пак почва… Знам аз, че има щастливи семейства, колкото деца им се родят — всичките стават хора, а при нас виждате ли какво излезе? От Вовка — нищо, но пък Милочка радваше сърцата ни — и красива, и умна, и добра, а и най-сетне си намери мъж, който да я обича… А ето, сега и Милочка я няма.

Той някак се сви, захлупи лице с длани и заплака.

Фьодор Иванович Давидов, въпреки солидната си възраст, почти никога не се уморяваше. Чувството на умора му беше познато в далечните младини, когато учеше в института и пет пъти в седмицата тичаше на спортни тренировки. Именно тогава — да, тогава здравата се уморяваше, и от ученето, за което катастрофално не му стигаше времето, и от спортните натоварвания, за които по природа нямаше особени дадености. Хем в ония години той тренираше не за да побеждава и да завоюва купи, а изключително за да си изработи навик да понася умората. Изработи си го, затова не изпитваше умора.

Вече е почти осем вечерта, денят се оказа дълъг и тежък, а той още седи в кабинета си и разпитва Павел Седов. Уж всички нужни въпроси са вече зададени, отговорите са получени, но на Фьодор Иванович нещо не му харесва — и това си е… С този случай се получава някаква бъркотия, всички показания си противоречат, нищо не се връзва. Павел няма и представа за това, но следователят Давидов знае някои неща, които много го безпокоят. А и Каменская се обади и отново се появиха нишки, които трябва да се навържат. Значи, започваме отначало…

— Та така, ти снощи се обади на родителите на Милена?

Беше задавал този въпрос на Седов поне десет пъти. Добре де, където са десет, там са и единайсет.

— Обадих се. Те казаха, че Милена не е идвала у тях и не им е звъняла. Ходила е там преди няколко дни.

— А тя изобщо често ли ги посещаваше?

— Приблизително веднъж на две седмици…

— А ти ходеше ли с нея?

— Различно. Но по-често ходеше сама, аз нямам време.

— Значи, твоята Милена беше близка с родителите си?

— В какъв смисъл? — Павел вдигна към следователя болезнено възпалените си очи.

— Ами… Разказвала им е всичко, споделяла е… Или не е?

— Мисля, че не е. Тя много ги обичаше, грижеше се за тях, носеше им продукти, помагаше им с пари. Но не мисля, че им е говорела за своите работи. Защо да го прави?

— За какви работи? — сепна се Давидов. — Какви работи е имала Милена, за които не е разказвала на майка си и баща си?

— Ами за изпитите, разните зачоти… Или за лечението си в чужбина. Мила се лекуваше от безплодие, искаше дете.

— Лекувала се е в чужбина, значи. Сигурно това е скъпо? — В гласа на следователя прозвуча искрено съчувствие. — Дълго ли се лекува?

— Скъпо е. Но тя много искаше.

— Е, и е имала пари за такова лечение?

— Имаше.

— Синко, нали разбираш, че трябва да те попитам: откъде? Не си мисли, че искам да броя парите в чуждия джоб, но нали твоята Мила я убиха, това е факт. И ние с теб засега имаме само две версии: или това е сплашване, насочено срещу теб, или са я убили заради някакви нейни лични работи. А у нас, както добре знаеш, най-често убиват за пари. Така че искаме или не искаме ние с теб, ще трябва да направим сметка на парите.

— Че каква сметка ще им правим, Фьодор Иванович — заговори раздразнено Павел. — Просто бяхме спестили. Мила имаше известна сума, а и аз добавих. Тя не боравеше с много пари.

— Ами добре — кротко се съгласи Давидов. — А кога се преместиха тук родителите й?

— По-миналата година.

— Гледай ти… Случва се, хората живеят на едно място, събират дом, трупат покъщнина, а после животът се обръща така, че трябва за един час да продадат всичко и да тръгнат нанякъде. Сигурно е страшно. Там, в Азия, навярно са имали огромна къща, уредено стопанство… Или апартамент?

— Къща са имали, ама само името й е било къща. Малка къщурка в покрайнините, в работническия квартал.

— Така значи! Сигурно са получили срещу нея някакви грошове. А за апартамента, дето са купили в Тучково, предполагам, са дали трийсетина хиляди долара, не по-малко. Не отмествай поглед, синко, нали те предупредих, че ще правим сметка на парите, те са такива, обичат да ги броиш. Ти не може да си спестил такава сума. Ей го, моята заплата е по-голяма от твоята, ама нямам толкова. Така че ще трябва да приемем, че приятелката ти си е имала работа с пари. Или не е?

— Фьодор Иванович… Хайде не ме измъчвайте! И без това съм съсипан.

— Е, и аз съм съсипан, синко, човек загина. Ама ще трябва да издирваме как, защо.

Павел мълчеше и гледаше една муха, която бавно пълзеше по ръба на чашата, на чието дъно вече бе засъхнало кафяво кръгче от отдавна изпития чай. Давидов не го припираше. Че закъде да бързат? Имала е Милена Погодина някакви „интересни“ парици, имала е… Именно заради тях са я убили.

— Всъщност… — подзе Седов.

И отново млъкна. Давидов го гледаше ласкаво и съчувствено, не го караше да бърза. Просто чакаше.

— Още преди да се запозная с Милена, тя е имала някакъв мъж… Е, любовник. Много богат. Подозирам, че е бил от криминалните среди… Защото тя е дошла в Москва през деветдесет и осма, а ние се срещнахме с нея цели три години по-късно. Как е живяла тя през тези три години — не съм наясно. По-точно, знам, но само каквото тя ми е казвала. И за този мъж знам от нея. Него са го убили. Застреляли са го. Дали е било поръчка, дали война между групировки, нямам представа…

— Ама защо не си я разпитал? — учуди се Давидов. — Та ти не си момче от улицата, служиш в органите, не ти е било трудно.

— Мила не ми казваше името му. Колко пъти съм я питал — не ми отговаряше, а на мен не ми се искаше да се караме заради това. Пък и тя ми довери, че са го убили някъде в чужбина — в Кипър ли, в Гърция ли… Така че нямаше как да изяснявам. Но не е там работата. След смъртта му Мила намерила в дома му скривалище с пари. И бележка, адресирана до нея. В смисъл, ако се случи нещо с мен, вземи тези пари, твои са. И тя ги взела.

— А къщата? — живо се заинтересува Давидов.

— Какво „къщата“? Къщата не е нейна, оформена е на някаква фирма. Тя си събрала багажа и веднага напуснала, наела си апартамент.

— Наела? — попита Фьодор Иванович. — А защо е наела, а не е купила?

— Смятала да го купи, но нали трябвало да живее някъде, докато намери каквото й трябва. Та така, докато тя търсеше, се запознахме.

— Ами апартаментът, апартаментът? — демонстрира следователят неугасващ интерес към жилищните въпроси. — Тя купи ли апартамент?

— Разбира се. Именно в него живеем. Живеехме…

— Значи, правилно ли разбирам, че ти нямаш собствено жилище?

— Не, защо? Имам. Собствено жилище, гарсониера. Така си стои.

— А онова, в което живееш, значи, се води на нея, на Милена?

— Ами да. То е нейна собственост.

— Добре, разбрах. А този неин любовник много пари ли е имал?

— Фьодор Иванович… Може би ви е трудно да разберете това, но тези разпити не са много приятни — ядосано каза Седов.

— Та какво неприятно има?

На лицето на следователя се изписа искрено учудване. Така де, какво неприятно може да има в това, че хората подобряват жилищните си условия? Трябва да се радваме. А на него, видиш ли, му е неприятно…

— Неприятно ми е, че жената, която обичах и с която живеех, решаваше проблемите си с парите на своя бивш любовник. Разбирате ли го? Неприятно ми е, че с нищо не можех да й помогна в това отношение. Неприятно ми е, че живеех в апартамент, купен с пари, които той бе дал на Милена, задето е спала с него, и ремонтът в този апартамент бе направен със същите пари, и мебелите в него бяха купени с тях, и Милена се лекува в чужбина пак с тях, и лекува брат си, и купи апартамент на родителите си… И дори кола на мен. И всичко ставаше с тези пари. Ще ви кажа нещо повече: тя не само се лекува от безплодие в Швейцария, направи си и зъби в Англия. Спомняте ли си, споменах ви, че първият й съпруг й беше избил шест зъба?

— Спомням си, спомням си… — с готовност закима Фьодор Иванович. — Е, и колко пари останаха от онези? Или похарчихте всичките?

— Не знам — уморено се облегна на стола Павел. — Не смятах за възможно да питам Милена за такива неща. За мен това е унизително, нима не разбирате? Та тя дори мен лекува в Германия.

— Теб? Ами ти каква болест имаш, синко? Тежка ли?

— Не, нещо с гръбнака… Щях да го изтърпя, но Милена научи от лекари, че ако сега не се оперирам, след десет-петнайсет години ще се превърна в инвалид, така че ме придума. А какво според вас трябваше да казвам в службата? Такова нещо не може да се скрие. Нито операцията на гръбнака, нито апартаментът с целия му ремонт, нито скъпата кола. Е, затова казвах, че Мила печели много пари в голяма фирма. Никой не би тръгнал да проверява. А всъщност живеех с парите на нейното гадже и се презирах заради това.

— Е, стига, стига, синко, не се отчайвай толкова — започна да го утешава следователят. — Не си сторил нищо лошо, не си откраднал, не си измамил. Е, поизлъгал си колегите си в службата, ама кой от нас не го прави понякога? Ти ми кажи друго: възможно ли е родителите й да са знаели тази нейна история с любовника? Ще ти обясня защо питам: може тя да им е споменала името му, тогава ще ни е по-лесно, ще проучим и издирим връзките му, ще задействаме агентура, така де, знаеш. Може тези пари да са били спорни или — не дай си боже — общи, на групировката. Защото Мила ги е харчела нашироко, а сега вероятно са й потърсили сметка. И са я убили заради това. А?

— Нищо не знаеха — рязко отрече Павел. — Мила никога не би им доверила такова нещо. Те не биха го разбрали. Смятат, че Мила в Москва е работила честно, печелила е колкото е могла, не се е виждала с никакви мъже, а после, след няколко години, се е запознала с мен. Защото Мила им е казала, че купува апартамента с мои пари. Мислите ли, че ми беше лесно да слушам техните благодарности? Та те ме смятат за благодетел — и на тях жилище съм купил, и тоя алкохолик Вовка съм лекувал, те са готови ръцете ми да целуват, а аз седя като някакъв глупак и тъпо се усмихвам — нали, не ми благодарете, какво толкова, дреболии… След това всеки път се чувствах като последната отрепка. Затова гледах да ходя при тях по-рядко.

— Синко, ами защо не се ожени за нея? — внезапно смени темата следователят. — Нали тя е искала да си роди детенце, ти ми каза.

— Не се получи до този момент — кисело се позасмя Павел. — Тя трябваше да си направи още една операция. Бяхме се разбрали, щом забременее, веднага да се разпишем. А просто така Мила не искаше. Първият й брак й беше дошъл до гуша. Фьодор Иванович, вече останах без сили. Не беше ли достатъчно за днес?

— Умори ли се, синко? Разбира се, щом си се уморил — върви си вкъщи, почини си. А утре ще продължим.

— Господи, нима не приключихте с въпросите?!

— За днес май приключих, а утре ще е нов ден. Току-виж, появила се някаква нова информация, та да има за какво да те попитам. Върви, синко.

Фьодор Иванович дълго седя неподвижно и гледа затворилата се след Павел врата. Не е чиста тая работа, ох, не е чиста! Ето, ще изчака Настюха, ще чуе какво ще разкаже тя, може нещо да се изясни. Ако Канунников наистина е бил любовник на Милена Погодина, както твърди майка му, в продължение на последните шест години, а с Павел Милена се е запознала в началото на 2001 година, почти веднага след като са убили богатото й гадже, излиза, че цяла година тази жена е имала цели двама мъже… При това единият от тях явно твърде интересен, а другият обратното — обикновен, работещ в строителството. Цяла година! Не, Опитният Фьодор Иванович Давидов никога не би повярвал, че бизнесмен от криминалните среди би се примирил с такова положение. Давидов не би повярвал и че той не е знаел за съперника си. При такъв мъж Милена не би могла и крачка да направи, без той да е наясно. Не е чиста работата, с една дума.

Ох, какъв живот наистина…