12Ритуалът на посвещението

Празникът започна вечерта и продължи през цялата нощ. Индианците, боядисани от краката до главата, пяха, танцуваха и ядоха до пресищане. Беше невъзпитано един гостенин да откаже предложената му храна или напитка, така че Алекс и Надя, подражавайки на останалите, си тъпчеха коремите, докато започна да им се повдига, което се смяташе за демонстрация на много добри маниери. Децата тичаха с големи пеперуди и фосфоресциращи бръмбари, завързани на дълги влакна. Жените, украсени със светулки, пера и орхидеи по ушите и клечици, минаващи през устните, започнаха празненството, като се разделиха на две групи, застанаха едни срещу други и започнаха да се надпяват в приятелско състезание. След това поканиха мъжете да танцуват, имитирайки движенията на животните по време на чифтосване през сезона на дъждовете. Най-накрая мъжете се проявиха и самостоятелно: първо се въртяха в кръг и подражаваха на маймуни, ягуари и каймани, след това демонстрираха сила и ловкост, размахвайки оръжията си и правейки ефектни скокове. На Надя и Алекс им се зави свят — бяха зашеметени от спектакъла, от думкането на барабаните, от песните, виковете, и шумовете на заобикалящата ги джунгла.

Мокарита се беше разположил в центъра на селището, където получаваше церемониални поздравления от всички. Макар че отпиваше на малки глътки от масато, не можа да опита яденето. Друг старец, с репутацията на лечител, се яви пред него, покрит с кора от суха кал и смола; върху нея бяха залепени бели пера, които му придаваха вид на странна, току-що родена птица. Лечителят дълго време прави салта и надава викове, за да изплаши демоните, които бяха влезли в тялото на вожда. После засмука различни части от корема и гърдите му, с мимическо изражение на човек, който сякаш вдишва лошите духове и ги изплюва надалеч. Освен това натърка умиращия с мазило от паранари — растение, което се използва по Амазонка, за да лекува рани, въпреки че раните на Мокарита не бяха видими и лекарството не можеше да има ефект. Алекс допусна, че при падането се е разкъсал някой вътрешен орган на вожда, може би черният дроб, защото с всеки изминал час, старецът отслабваше все повече и повече и струйка кръв се стичаше от ъгъла на устните му.

На разсъмване Мокарита повика при себе си Надя и Алекс и с малкото сили, които му бяха останали, им обясни, че те са единствените чужденци, стъпили в Тапирауа-тери от основаването на селището.

— Душите на хората от мъглата и на нашите предци живеят тук. Нааб-ите говорят с лъжи и не познават справедливостта, те могат да омърсят нашите души — каза той.

Били поканени, добави, по указание на големия шаман, който предупредил, че на Надя било отредено да им помогне. Не знаел каква роля играел Алекс в събитията, които щели да настъпят, но като спътник на момичето той също бил добре дошъл в Тапирауа-тери. Александър и Надя разбраха, че се позоваваше на Уалимаи и на неговото предсказание относно Рааканариуа.

— Каква форма приема Рааканариуа? — попита Алекс.

— Много форми. Това е птица кръвопиец. Няма човешки качества, действа като умопомрачена, никога не се знае какво ще направи, винаги е жадна за кръв, ядосва се и наказва — обясни Мокарита.

— Виждали ли сте едни големи птици? — попита Алекс.

— Виждали сме птици, които правят шум и вятър, но те не са ни виждали. Знаем, че не са Рааканариуа, макар и много да си приличат; това са птиците на нааб-ите. Те летят само денем, никога нощем; поради това внимаваме, когато палим огън, за да не може птицата да види пушека. Затова живеем скрити. Затова сме невидимият народ — отговори Мокарита.

— Нааб-ите ще дойдат рано или късно, неизбежно е. Какво ще правят тогава хората от мъглата?

— Моето време в Окото на Света свършва. Вождът, който ще дойде след мен, ще трябва да реши — отвърна Мокарита немощно.



Мокарита умря на разсъмване. Хор от ридания разтърсваше Тапирауа-тери в продължение на часове: никой не можеше да си спомни времената, предхождали този вожд, който бе ръководил племето в продължение на много десетилетия. Короната от жълти пера — символ на неговия авторитет, беше поставена върху един кол, докато бъде посочен неговият приемник; междувременно хората от мъглата свалиха украшенията си и се намазаха с кал, въглен и пепел в знак на траур. Цареше голямо безпокойство, защото смятаха, че смъртта рядко се явява по естествен път, обикновено причината за нея е някой неприятел, който е използвал магия, за да навреди. Начинът да успокоиш духа на мъртвия е да срещнеш неприятеля и да го премахнеш, иначе призракът остава в света и тормози живите. Ако неприятелят беше от друго племе, това можеше да доведе до битка, но ако беше от същото селище, можеше да бъде „убит“ символично с помощта на съответната церемония. Воините, които прекараха нощта, пиейки масато, бяха много възбудени от идеята да победят неприятеля, причинил смъртта на Мокарита. Да го открият и да го унищожат беше въпрос на чест. Никой не се стремеше да замести вожда, защото между тях не съществуваше йерархия, никой не беше по-важен от останалите, просто вождът имаше повече задължения. Мокарита не беше почитан заради неговата позиция на ръководител, а защото бе много възрастен, което означаваше, че има повече опит и знания. Мъжете, пияни и възбудени, можеха всеки момент да станат необуздани.

— Мисля, че е време да повикам Уалимаи — прошепна Надя на Алекс.

Оттегли се в единия край на селото, свали амулета си от врата, и започна да духа в него. Острото грачене на кукумявка, което издаваше издялканата кост, прозвуча странно на това място. Надя си мислеше, че ще е достатъчно да използва талисмана, за да се появи Уалимаи с неговата магическа дарба да изниква от нищото, но колкото и да духаше, шаманът не се яви.

През следващите часове напрежението в селището нарасна. Един от войните нападна Таама и той му отвърна на удара, халосвайки го с тояга по главата, от което онзи остана проснат и окървавен на земята. Трябваше да се намесят няколко мъже, за да разтърват и успокоят разгорещилите се. Най-накрая решиха да уредят конфликта с помощта на йопо — зелен прах, който, както масатото, употребяваха само мъжете. Разпределиха се двама по двама, всяка двойка снабдена с по една дълга тръстика, куха и подострена на върха, с помощта на която си духваха праха един на друг направо в ноздрите. Йопо-то със силата на боздуганен удар нахлуваше чак до мозъка и човекът падаше назад, крещейки от болка; след това започваше да повръща, да подскача, да ръмжи и да получава видения; от ноздрите и устата му през това време течеше зелена слуз. Не беше много приятна гледка, но използваха това, за да се пренесат в света на духовете. Някои мъже се превърнаха в демони, други приеха душата на различни животни, трети предсказваха бъдещето, но на никого не се яви духът на Мокарита, за да посочи своя наследник.

Алекс и Надя подозираха, че този пандемониум6 ще завърши с насилие и предпочитаха да стоят мълчаливо настрана с надеждата, че никой няма да се сети за тях. Нямаха късмет, защото скоро един от войните получи видение, че неприятелят на Мокарита, причинителят на неговата смърт, е чуждестранното момче. Останалите мигом се обединиха, за да накажат предполагаемия убиец на вожда, и грабнали тояги, изникнаха зад гърба на Алекс. Моментът не беше подходящ да се миеш за флейтата като средство за успокояване на духовете; момчето се втурна да бяга като газела. Единствените му предимства бяха отчаянието, което му даваше криле, и фактът, че неговите преследвачи не бяха в най-добрата си форма. Натровени, индианците се спъваха и блъскаха и в бъркотията си нанасяха удари едни на други, докато жените и децата тичаха около тях и ги насърчаваха. Алекс си помисли, че е настъпил часът на неговата смърт и образът на майка му премина като светкавица през съзнанието му, докато тичаше и тичаше из гората.

Американското момче не можеше да се състезава по бързина, нито по ловкост с тези индиански войни, но те бяха дрогирани и падаха един след друг по пътя. Най-накрая, задъхан и изтощен, Алекс успя да се скрие под едно дърво. Когато мислеше, че е вече в безопасност, се усети заобиколен и преди да успее да хукне отново, жените от племето се стовариха върху него. Смееха се, сякаш това, че го бяха хванали, бе някаква дебелашка шега, но го държаха здраво и въпреки ударите и ритниците, които им нанасяше, те с общи усилия го довлякоха обратно в Тапирауа-тери, където го вързаха за едно дърво. Няколко момичета се изредиха да го гъделичкат, други му пъхаха парчета плодове в устата, но независимо от тези жестове на внимание, оставиха въжетата яко стегнати. Междувременно ефектът от йопото започваше да намалява и малко по малко мъжете излизаха от света на своите видения и се завръщаха изтощени към реалността. Щяха да минат много часове обаче, преди да си възвърнат ясното съзнание и силите.

Алекс, печален заради това, че го бяха влачили по земята, и унизен от подигравките на жените, си спомни ужасяващите истории на професор Людовик Льоблан. Ако се потвърдеше неговата теория, щяха да го изядат. И какво щеше да стане с Надя? Чувстваше се отговорен за нея. Помисли си, че както става обикновено във филмите и романите, сега трябва да настъпи моментът, в който се появяват хеликоптерите и го освобождават, и погледна небето без надежда, защото в реалния живот хеликоптерите никога не идваха навреме. Междувременно Надя се беше приближила до дървото, без някой да я спре, защото нито един от войните не можеше да допусне, че едно момиче би посмяло да ги предизвиква. Алекс и Надя си бяха сложили дрехите, когато стана студено предишната нощ, и тъй като хората от мъглата свикнаха да ги гледат облечени, не усетиха нужда да ги свалят. Алекс носеше на колана си, където закачаше флейтата, своя компас и ножчето си, което Надя използва, за да го освободи. Пак във филмите едно-единствено движение би било достатъчно, за да се отреже някакво въже; тя обаче, докато Алекс се потеше от нетърпение, дълго ряза кожените върви, които го придържаха към кола. Децата и някои жени от племето се приближиха, за да видят какво върши, смаяни от нейната дързост, но тя действаше с такава сигурност, размахвайки ножчето пред носовете на любопитните, че никой не се намеси и след десет минути Алекс беше свободен. Двамата приятели започнаха незабележимо да отстъпват, без да смеят да се впуснат в бягство, за да не привлекат вниманието на войните. В този момент изкуството да ставаш невидим щеше да им бъде от голяма полза.

Младите чужденци не стигнаха много далеч, защото Уалимаи осъществи своето появяване в селото. Старият магьосник дойде с колекцията си от торбички, закачени на тоягата му, с късото си копие и топката от кварц, която звънтеше като камбана. В нея имаше парченца, събрани от мястото, където бе паднал един лъч; беше символ на лечителите и шаманите и представляваше мощта на Бащата Слънце. Беше дошъл съпроводен от младо момиче с коса, падаща до кръста като черна пелерина, с изскубани вежди, огърлици от дрънкулки и с лъскави пръчици, пробождащи бузите и носа й. Беше много красива и изглеждаше весела, макар че не проронваше нито дума, просто се усмихваше. Алекс разбра, че тя е съпругата ангел на шамана и тържествуваше, че сега вече може да я види; това означаваше, че нещо в мисленето или в интуицията му се бе открехнало. Така, както го учеше Надя: трябва „да се гледа със сърцето“. Тя му бе разказала, че преди много години, когато Уалимаи все още бил млад, бил принуден да убие момичето, наранявайки я с отровния си нож, за да я освободи от робство. Това не било престъпление, а помощ, която той й оказал, но, така или иначе, нейната душа залепнала за гърдите му. Уалимаи избягал възможно най-навътре в джунглата, отнасяйки душата на девойката, където никой никога не би могъл да я намери. Там изпълнил задължителните ритуали на пречистването, постенето и неподвижността. Въпреки това, по време на пътуването той и жената се влюбили и, след като ритуалът на унокаиму приключил, нейният дух не пожелал да си тръгне и предпочел да остане на този свят заедно с мъжа, когото обикнала. Това се случило преди почти един век и оттогава тя винаги съпровождала Уалимаи, очаквайки момента, в който той щял да полети с нея, превръщайки се също в дух.

Присъствието на Уалимаи уталожи напрежението в Тапирауа-тери и същите войни, които малко преди това бяха готови да убият Алекс, сега се отнасяха приятелски към него. Племето уважаваше големия шаман и се страхуваше от него, защото той притежаваше свръхестествената способност да тълкува знаци. Всички сънуваха и имаха видения, но само малцина избраници като Уалимаи пътешестваха в света на висшите духове, където научаваха значението на виденията и можеха да водят останалите и да променят хода на природните бедствия.

Старецът обясни, че момчето носи душата на черния ягуар — свещеното животно, и че е дошло много отдалеч, за да помогне на хората от мъглата. Обясни, че са настъпили много особени времена — времена, в които границата между този и онзи свят е размита, времена, в които Рааканариуа би могъл да ги погълне всичките. Напомни им за съществуването на нааб-ите, които повечето от тях познаваха само от разказите на своите братя от другите племена в ниските земи. Войните на Тапирауа-тери в продължение на дни бяха шпионирали експедицията от Интернешънъл Джеографик, но никой не беше проумял нито действията, нито обичаите на тези странни чужденци. Уалимаи, който през своя столетен живот бе видял много, им разказа това, което знаеше.

— Нааб-ите са като мъртви, душата им е избягала от гърдите — каза. — Нааб-ите не знаят нищо за нищо, не могат да улучат риба с копие, нито маймуна със стрела, нито да се покатерят на дърво. Не ходят облечени с въздух и светлина като нас, а употребяват гадни дрехи. Не се къпят в реката, не познават правилата на благоприличието и възпитанието, не споделят домовете, храната, синовете или жените си. Костите им са хилави и е достатъчен слаб удар с тояга, за да им счупиш черепа. Убиват животни и не ги ядат, а ги захвърлят да изгният. Откъдето минават, оставят следи от боклук и отрови, включително и във водата. Нааб-ите са толкова луди, че се опитват да задигнат камъните от земята, пясъка от реките и дърветата от горите. Някои искат земята. Казваме им, че джунглата не може да се натовари на гръб като мъртъв тапир, но те не чуват. Говорят ни за своите богове и не искат да слушат за нашите. Ненаситни са като кайманите. Тези ужасни неща съм видял със собствените си очи и съм ги чул със собствените си уши и съм ги пипнал със собствените си ръце.

— Никога няма да позволим тези демони да стигнат до Окото на Света; ще ги убием с нашите копия и стрели, когато се качват по водопада, както сме правим с всички чужденци, които са се опитвали да направят това по-рано, от времената на дядовците на нашите дядовци — съобщи Таама.

— Но те ще дойдат при всички случаи. Нааб-ите имат птици от шум и вятър, могат да летят над планините. Ще дойдат, защото искат и камъните, и дърветата, и земята — прекъсна го Алекс.

— Положително — потвърди Уалимаи.

— Нааб-ите могат също да убиват и с болести. Много племена са умирали така, но хората от мъглата могат да се спасят — каза Надя.

— Това дете с цвят на мед знае какво говори, трябва да я чуем. Рааканариуа има навик да приема формата на смъртоносни болести — увери Уалимаи.

— Тя по-могъща ли е от Рааканариуа? — попита недоверчиво Таама.

— Аз не, но има друга жена, която е много могъща. Тя притежава ваксините, които могат да ни спасят от епидемиите — каза момичето.

Надя и Алекс прекараха следващия час в опити да убедят индианците, че не всички нааб са зловредни демони, има и някои, които са приятели, като доктор Омайра Торес. Към езиковите ограничения се добавиха културните различия. Как да им обяснят какво представлява една ваксина? Самите те не го разбираха съвсем, така че решиха да казват, че това е една много силна магия.

— Единственото спасение е тази жена да дойде и да ваксинира всички хора от мъглата — заяви Надя. — По този начин дори да дойдат нааб или жадната за кръв Рааканариуа, те няма да успеят да навредят посредством болести.

— Могат да ни заплашат по друг начин. Тогава ще тръгнем на война — заяви Таама.

— Войната срещу нааб-ите не е добра идея… — позволи си да каже Надя.

— Следващият вожд ще трябва да реши — заключи Таама.



Уалимаи се зае да ръководи погребалните ритуали за Мокарита в съответствие с най-древните традиции. Въпреки риска да бъдат забелязани от въздуха, индианците запалиха голям огън, за да кремират тялото, и в продължение на часове ядоха остатъците от вожда, докато жителите на селището оплакваха неговото отпътуване. Уалимаи приготви една чудодейна смес — могъщата аауаска, за да помогне на мъжете от племето да надникнат в дъното на сърцата си. Младите чужденци също бяха поканени, защото трябваше да изпълнят една героична мисия, по-важна от собствения им живот, за което не само се нуждаеха от помощта на боговете, но и самите те трябваше да опознаят силите си. Те не посмяха да откажат, въпреки че вкусът на въпросната смес беше отвратителен и трябваше да направят голямо усилие, за да я преглътнат и да я задържат в стомасите си. Известно време след това не усещаха ефекта, докато изведнъж земята не се разтвори под краката им и небето не се напълни с геометрични фигури и блестящи багри; тогава телата им започнаха да се въртят и да се разтварят, а паниката — да ги завладява до последната им фибра. Точно когато мислеха, че вече са достигнали смъртта, се почувстваха изтласкани с главозамайваща скорост през безчет светлинни камери и след малко вратите на царството на тотемните богове се отвориха, приканвайки ги да влязат вътре.

Алекс усети, че крайниците му се удължават и в тялото му се разлива пареща топлина. Погледна ръцете си и видя, че бяха две лапи, завършващи с остри нокти. Отвори устата си, за да извика, и ужасно ръмжене се надигна от корема му. Видя се преобразен в голяма черна и лъскава котка — великолепния ягуар, който бе срещнал в двора на Мауро Кариас. Животното не беше в него, нито той в животното, по-скоро двамата се сливаха в едно-единствено същество; двамата бяха едновременно и момчето, и звяра. Алекс направи няколко крачки, като се протягаше, пробваше мускулите си и разбра, че притежава лекотата, скоростта и силата на ягуара. Затича се с големи котешки скокове в гората, обладан от свръхестествена енергия. С един отскок се покатери на клона на едно дърво и оттам започна да наблюдава пейзажа със своите очи с цвят на мед, мърдайки бавно черната си опашка във въздуха. Усети се могъщ, страховит, самотен, непобедим, цар на южноамериканската джунгла. Нямаше друго животно, по-свирепо от него.

Надя се издигна в небето и след няколко мига страхът й от височината, който винаги я бе смразявал, изчезна. Нейните силни криле на орлица помръдваха едва-едва; студеният въздух я поддържаше и най-лекото помръдване бе достатъчно, за да смени курса или скоростта, с която се носеше. Летеше на голяма височина, спокойна, невъзмутима, освободена, наблюдаваща без любопитство земята там долу. От височината се виждаха джунглата, плоските върхове на тепуите, много от тях покрити с облаци, сякаш короновани с пяна; виждаше също тънката струйка дим от огнището, където горяха останките на вожда Мокарита. Увиснала във висините, орлицата бе така непобедима, както беше ягуарът на земята: никой не можеше да я достигне. Детето птица направи няколко олимпийски кръга като летеше над Окото на Света и наблюдаваше отгоре живота на индианците. Перушината на главата й настръхна като стотици антенки, улавящи топлината на слънцето, повеите на вятъра, драматичното вълнение от височината. Усети, че тя е закрилницата на тези индианци, орлицата майка на хората от мъглата. Прелетя над селището на Тапирауа-тери и сянката от великолепните й криле покри като длан почти невидимите покриви на малките колиби, скрити в гората. Най-накрая голямата птица се насочи към върха на едно тепуи — най-високата планина, където в гнездото й, изложено на всички ветрове, блестяха три кристални яйца.

В утрото на следващия ден, когато децата се върнаха от света на животните тотеми, всяко от тях разказа преживяното.

— Какво означават тези три яйца? — попита Алекс.

— Не знам, но са много важни. Тези яйца не са мои, Ягуар, но трябва да се сдобия с тях, за да спася хората от мъглата.

— Не разбирам. Какво общо имат тези яйца с индианците?

— Мисля, че имат много общо… — отговори Надя толкова объркана, колкото и той самият.

Когато жаравата от погребалната клада изстина, Ииоми, съпругата на Мокарита, отдели обгорените кости, стри ги с един камък, докато те се превърнаха във фин прашец, и ги смеси с вода и банани, за да направи супа. Кратуната с тази сива течност мина от ръка на ръка и всички, включително и децата, отпиха по глътка. След това погребаха кратуната и името на вожда бе забравено, за да не бъде произнесено вече никога и от никого. Споменът за човека, както и частиците от неговата доблест и мъдрост, които бяха останали в пепелта, преминаха в потомците и в приятелите му. По този начин част от него щеше винаги да пребивава сред живите. На Надя и Алекс също дадоха да пият от костената супа — като един вид кръщение: сега вече те бяха част от племето. Като я поднесе до устните си, момчето си спомни, че беше чел за болестта, причинена от „ядене на мозъка на предшествениците“. Затвори очи и отпи с уважение.

След като погребалната церемония приключи, Уалимаи накара племето да си избере нов вожд. Според традицията само мъжете можеха да се кандидатират, но Уалимаи обясни, че този път трябва да се избира с изключително внимание, защото живееха в много особени времена и се изискваше вожд, способен да разбира тайнствата на други светове, да общува с боговете и да държи на дистанция Рааканариуа. Каза, че е дошло времето на шестте луни в небосвода — време, в което боговете са били принудени да изоставят своето жилище. При споменаването на боговете индианците вдигнаха ръце към главите си и започнаха да се клатят напред-назад, пеейки нещо, което в ушите на Надя и Алекс звучеше като молитва.

— Всички в Тапирауа-тери, включително и децата, трябва да участват в избора на новия вожд — напътстваше племето Уалимаи.

Целия ден се предлагаха и обсъждаха кандидати. На свечеряване Надя и Алекс заспаха изтощени, гладни и отегчени. Американското момче напразно се беше опитало да обясни начина, по който може да се избира чрез гласуване, като в една демокрация, но индианците не знаеха да броят и идеята за гласуването се оказа толкова неразбираема, колкото и тази за ваксините. Те избираха с „видения“.

Младежите бяха събудени от Уалимаи доста време след настъпването на нощта с новината, че най-силното видение било Ииоми, така че вдовицата на Мокарита беше вече провъзгласена за вожд на Тапирауа-тери. За първи път откакто се помнеха, една жена поемаше тази отговорност.



Първото разпореждане на възрастната Ииоми, когато си постави шапката с жълтите пера, която толкова години бе носил нейният съпруг, бе да се приготви храната. Нареждането веднага бе изпълнено, защото хората от мъглата втори ден не бяха яж нищо друго, освен глътката супа от кокали. Таама и други ловци взеха оръжията си, навлязоха в джунглата и след няколко часа се върнаха с една мечка мравояд и един елен, които нарязаха и изпекоха върху жаравата. Междувременно жените бяха направили хляб от маниока и супа от банани. Когато всички стомаси бяха заситени, Ииоми покани своя народ да седне в кръг и възвести второто си разпореждане.

— Ще провъзглася други вождове. Един вожд за войната и лова — Таама. Един вожд за умиротворяване на Рааканариуа — момичето с цвят на мед, наречено Орлицата. Един вожд, за да преговаря с нааб-ите и техните птици от шум и вятър — чужденецът, наречен Ягуар. Един вожд, който да посещава боговете — Уалимаи. Един вожд на вождовете — Ииоми.

По този начин мъдрата жена разпредели властта и организира хората от мъглата така, че да посрещнат ужасните времена, които наближаваха. Така Надя и Алекс се озоваха въвлечени в отговорност, за каквато нито един от двамата не се чувстваше подготвен.

Ииоми даде третото си разпореждане там, на място. Каза, че момичето орлица трябва да запази „бялата си душа“, за да застане пред Рааканариуа — единственият начин, по който може да избегне да бъде погълната от птицата канибал, а младият чужденец Ягуар трябваше да се превърне в мъж и да получи оръжията си на войн. Всеки младеж, преди да вземе оръжията си или да помисли за женитба, трябваше да умре като момче и да се роди като мъж. Нямаше време за традиционната церемония, която траеше три дни и обикновено включваше всички юноши от племето, стигнали до пубертета. В случая с Ягуар трябваше да импровизират нещо по-кратко, каза Ииоми, защото младежът ще съпроводи Орлицата в пътуването до, планините на боговете. Хората от мъглата бяха в опасност, само тези двама чужденци можеха да донесат спасението им, и те бяха длъжни да тръгнат час по-скоро.

На Уалимаи и Таама се падна да организират ритуала на посвещаваното на Алекс, в който участваха само възрастните мъже. По-късно момчето разказа на Надя, че ако бил знаел в какво се състои церемонията, може би преживяването щяло да бъде по-малко плашещо. Под ръководството на Ииоми жените му обръснаха темето с един подострен камък — доста болезнен метод, защото на главата му там, където го бяха ударили, когато го отвличаха, имаше една все още незараснала рана. При минаването на бръснарския камък отгоре, раната се отвори, но му сложиха малко кал и не след дълго тя престана да кърви. После жените го боядисаха в черно от краката до главата с паста от восък и въглени. След това трябваше да се раздели със своята спътничка и с Ииоми; жените не можеха да присъстват на церемонията и отидоха да прекарат деня в гората с децата. Нямаше да се върнат в селото до вечерта, когато войните щяха да са го отвели за изпитателния етап на неговото посвещаване.

Таама и групата му изкопаха от речната тиня свещените музикални инструменти, които се използваха само за мъжките церемонии. Те представляваха дебели туби, дълги метър и половина, които при духане издаваха дрезгав и тежък звук, като хъркане на бик. Жените и момчетата, които все още не бяха посветени, не биваше да ги виждат, под заплахата, че може да се разболеят и да умрат по тайнствени причини. Инструментите олицетворяваха мъжката власт в племето, връзката между бащите и синовете. Без тези своеобразни тромпети цялата власт би била в ръцете на жените, които притежаваха свещената способност да имат деца, или както казваха — „да правят хора“.

Ритуалът започна сутринта и щеше да продължи през целия ден и цялата нощ. Дадоха на Алекс да изяде някакви горчиви черници и го оставиха свит на топка на земята, в утробна поза; след това, ръководени от Уалимаи, боядисани и украсени с атрибутите на демоните, се подредиха около него в тесен кръг, като удряха земята с крака и пушеха цигари от трева. От горчивите черници, уплахата и пушека Алекс скоро се почувства доста зле.

Войните танцуваха дълго време, тананикаха около него песни и надуваха тежките свещени тромпети, чиито краища докосваха земята. Звукът отекваше в размътения мозък на момчето. В продължение на часове слуша песните, които повтаряха историята на Бащата Слънце, намиращ се отвъд всекидневното Слънце, осветяващо небето; бил невидим огън, от който произлизало Сътворението; чу за капката кръв, която се отделила от Луната, за да създаде първия човек; пяха за Реката от Мляко, която съдържала всички кълнове на живота, но също и на гниенето и смъртта; тази река водела в царството, където шаманите като Уалимаи се срещали с духовете и с другите свръхестествени същества, за да получат знания и да могат да лекуват. Казаха, че всичко, което съществува, е сън на Майката Земя, че всяка звезда сънува своите обитатели и че всичко, което се случва във вселената, е една илюзия — само сънища, съдържащи се в други сънища. В своето удивление Александър Колд имаше усещането, че тези думи отразяват схващания, които той самият бе предчувствал; тогава престана да разсъждава и се остави на особеното преживяне — да „мисли със сърцето си“.



Минаха часове и момчето изгуби чувство за време, за пространство и за собствената си реалност, потъвайки в някакво състояние на ужас и дълбока умора. В един момент усети, че го вдигат и го карат да върви; едва тогава си даде сметка, че бе настъпила нощта. Насочиха се в процесия към реката, като свиреха на инструментите си и размахваха оръжията си; там го потапяха много пъти във водата, докато започна да си мисли, че ще умре от удавяне. Търкаха го с грапави листа, за да свалят черната боя, а след това посипаха с пипер парещата му кожа.

С оглушителни крясъци го удряха с пръчки по краката, ръцете, гърдите и корема, но без намерение да му навредят; заплашваха го със своите копия, докосвайки го понякога с остриетата им, но без да го наранят. Опитваха се да го изплашат по всякакви възможни начини и успяваха, защото американското момче не разбираше това, което ставаше, и се опасяваше, че всеки момент ръцете на неговите нападатели ще се отплеснат и наистина ще го убият. Искаше му се да се предпази от ударите и блъскането на войните от Тапирауа-тери, но инстинктът му подсказа да не се опитва да избяга, защото това щеше да е безполезно — нямаше къде да се скрие по тези непознати и враждебни места. Това беше сполучливо решение, защото ако се бе опитал да избяга, щеше да се покаже като страхливец — най-непростимият дефект за един воин.

Когато Алекс бе на границата да загуби контрол и да изпадне в истерия, изведнъж си спомни своето тотемно животно. Не беше необходимо да полага особени усилия, за да влезе в тялото на черния ягуар; превръщането стана бързо и лесно: ревът излизащ от гърлото му, беше същият, който по-рано бе изпробвал, познаваше вече ноктите на своите лапи, скокът върху главите на неприятелите му бе нещо съвсем естествено. Индианците отпразнуваха идването на ягуара с потресаваща глъчка и веднага го отведоха в тържествена процесия до едно свещено дърво, където ги чакаше Таама, за да го подложи на последното изпитание.

В джунглата вече съмваше. Бяха уловили хиляди огнени мравки в една тръба, която Таама държеше с помощта на две пръчки, за да се предпази от насекомите; тя бе подобна на цедилка, изплетена от слама, като тези, които ползваха за извличане на циановодородна киселина от маниоката. На Алекс, изтощен след тази дълга и страховита нощ, му бяха необходими няколко мига, за да разбере какво очакват от него. Тогава пое дълбоко въздух през устата, напълвайки дробовете си със студен въздух, повика на помощ храбростта на баща си, катерач на планини, и волята на майка си, която никога не се признаваше за победена, както и силата на своето тотемно животно, след което вкара лявата си ръка до лакътя в тръбата.

Огнените мравки се разхождаха по кожата му в продължение на няколко секунди, преди да го нахапят. Когато го направиха, усещането беше сякаш го горяха с киселина, проникваща до костта. Страховитата болка го зашемети за няколко мига и с помощта на чудовищно усилие на волята си наложи да не измъкне ръката си от цедилката. Спомни си думите на Надя, когато се опитваше да го научи да съжителства с комарите: недей да се пазиш, не ги забелязвай. Беше невъзможно да не забелязва огнените мравки, но след няколко минути на абсолютно отчаяние, в които беше на границата да хукне да бяга, за да скочи в реката, си даде сметка, че може да контролира инстинкта за бягство, да удържи вопъла в гърдите си, да се отвори към страданието без да се съпротивлява, позволявайки му да проникне в него изцяло, до последната фибра на неговото същество и на съзнанието му. И тогава изгарящата болка премина през него като сабя, излезе от гърба му и той успя като по чудо да я понесе. Алекс никога нямаше да може да си обясни онова усещане за мощ, което го завладя по време на изпитанието. Усети се толкова силен и непобедим, както се беше чувствал в образа на черния ягуар, след като отпи от магическата смес на Уалимаи. Това бе възнаграждението му, че е успял да преодолее изпитанието. Разбра, че наистина детството му бе останало назад и че от тази нощ може да се защитава сам.

— Добре дошъл сред мъжете — каза Таама, изтегляйки ръката на Алекс от цедилката.

Войните отведоха младежа в полусвяст обратно в селището.

Загрузка...