Градът на зверовете

13Свещената планина

Окъпан в пот, унил и пламтящ от треска, Александър Колд, Ягуар, премина през дълъг зелен коридор, пресече един алуминиев праг и видя майка си. Лиза Колд седеше приведена между възглавници в един фотьойл, покрита с чаршаф, в стая, където осветлението изглеждаше бяло като лунна светлина. Беше със синя вълнена шапка върху плешивата си глава и слушалки на ушите, много бледа и изпита, с тъмни сенки около очите. Към една вена под ключицата й беше прикрепена тънка сонда, през която капеше жълта течност от найлонова торбичка. Всяка капка проникваше като огъня на мравките направо в сърцето на неговата майка.

На хиляди мили разстояние, в една болница в Тексас, Лиза Колд получаваше своята химиотерапия. Налагаше си да не мисли за лекарството, което като отрова влизаше във вените й, за да победи по-лошата отрова на нейната болест. За да се разсее, се бе съсредоточила във всеки звук от концерта за флейта, който слушаше — същият, който толкова пъти бе чувала да репетира синът й. В момента, когато Алекс, бълнуващ посред джунглата, бленуваше за нея, Лиза Колд видя сина си съвършено ясно. Видя го прав, на прага на вратата на стаята си, по-висок и заякнал, по-зрял и по-красив, отколкото го помнеше. Лиза го бе викала толкова пъти в мислите си, че не й се стори странно да го види, че пристига. Не се запита как, нито защо бе дошъл; просто беше щастлива, че той е до нея.

— „Алтсано Мександър…“ — прошепна. Протегна ръце и той се приближи и я докосна, коленичи до фотьойла й и сложи главата си на коленете й. Докато Лиза Колд повтаряше името на сина си и го галеше по главата, чу през слушалките, между прозрачните звуци на флейтата, гласа му, който я умоляваше да се бори, да не отстъпва пред смъртта, повтаряйки още и още веднъж: Обичам те, мамо.

Срещата на Александър Колд с майка му може би беше продължила миг или няколко часа — никой от двамата не знаеше това със сигурност. Когато накрая се разделиха, двамата се завърнаха в материалния свят укрепнали. Малко след това Джон Колд влезе в стаята на жена си и се изненада като я видя усмихната, с цвят на бузите си.

— Как се чувстваш, Лиза? — попита загрижено.

— Кажи ми, Джон, защо Алекс дойде да ме види? — отвърна тя.

— Лиза, какво говориш… Александър е в Амазонка с майка ми, не си ли спомняш? — каза тихо мъжът й, изплашен от ефекта, който лекарствата можеха да окажат върху неговата съпруга.

— Да, спомням си, но въпреки това той преди малко беше тук.

— Не може да бъде… — прекъсна я мъжът й.

— Пораснал е, изглежда по-висок и силен, но лявата му ръка е много подута… — разказа му тя, притваряйки очи, за да си почине.

В центъра на Южна Америка, в Окото на Света Александър Колд се събуди от треската. Необходими му бяха няколко минути, за да разпознае загорялото момиче, което се наведе над него, за да му даде вода.

— Вече си мъж, Ягуар — каза Надя, усмихвайки се с облекчение, като видя че се връща към живота.

Уалимаи приготви специален мехлем от билки и намаза с него ръката на Алекс. След няколко часа и треската, и отокът намаляха. Шаманът му обясни, че в джунглата има както отрови, които убиват, без да оставят следи, така има хиляди и хиляди естествени лекове. Момчето му описа болестта на майка си и го попита дали не знае някое растение, което би могло да я излекува.

— Има едно свещено растение, което трябва да се смеси с водата на здравето — отговори шаманът.

— Мога ли да намеря тази вода и това растение?

— Може би да, може би не… Трябва да се мине през много изпитания.

— Ще направя всичко, което е необходимо — възкликна Алекс.

На следващия ден на мястото на всяко ухапване от мравките бе изникнала червена пъпка. Младежът беше контузен, но бе на крака и имаше апетит. Когато разказа всичко, което беше преживял на Надя, тя му отвърна, че момичетата от племето не минават през церемония на посвещаването, защото не се нуждаят от нея; жените знаят, кога са оставили детството зад себе си, понеже тялото им прокървява и така ги предупреждава.

Денят бе от онези, в които Таама и другарите му нямаха късмет с лова и племето разполагаше само с царевица и няколко риби. Алекс реши, че след като преди това е бил в състояние да яде печена анаконда, би могъл да пробва и тази риба, въпреки че тя беше пълна с люспи и кости. С изненада откри, че му хареса много. „Като си помисля, че съм се лишавал от тази великолепна храна повече от петнайсет години!“ — възкликна при втората хапка. Надя го посъветва да се нахрани добре, защото следващия ден щяха да потеглят с Уалимаи на пътешествие в света на духовете, където може би нямаше да има храна за тялото.

— Уалимаи казва, че ще отидем в свещената планина, където живеят боговете — каза Надя.

— Какво ще правим там?

— Ще търсим трите кристални яйца, които се явиха в моето видение. Уалимаи смята, че яйцата ще спасят хората от мъглата.

Тръгнаха на път на разсъмване, с появата на първия лъч светлина на небосклона. Уалимаи крачеше напред, съпроводен от своята красива съпруга — ангел, която вървеше ту до шамана, ту летеше като пеперуда над главата му, все така мълчалива и усмихната. Александър Колд размахваше гордо лък и стрели — новите оръжия, връчени му от Таама в края на ритуала на посвещаването. Надя носеше една кратуна със супа от банани и питки от маниока, които Ииоми им беше дала за из път. Магьосникът не се нуждаеше от провизии, защото, както каза, на неговата възраст не се ядяло много. Не приличаше на останалите: достатъчни му бяха няколко глътки вода и няколко ореха, които смучеше дълго с беззъбите си венци, спеше съвсем малко и когато младите падаха от умора, той все още имаше сили да продължи да се движи.

Тръгнаха през горския гъсталак по височината към най-високия от тепуите — една черна и блестяща купа, като скулптура от обсидиан. Алекс погледна компаса си и видя, че се движат постоянно на изток. Нямаше видима пътечка, но Уалимаи се промъкваше през растителност с удивителна увереност, като се ориентираше между дърветата, долините, хълмовете, реките и водопадите, сякаш носеше в ръката си карта.

С придвижването им напред природата се променяше. Уалимаи посочи пейзажа и каза, че това е царството на Майката на Водите — там наистина имаше невероятно много водопади и бързеи. Гаримпейросите, които търсеха злато и скъпоценни камъни, все още не бяха успели да стигнат дотук, но всичко беше въпрос на време. Миньорите действаха на групи от по четири или пет души, бяха твърде бедни, за да разполагат с транспорт по въздуха, движеха се пеша по терен, пълен с препятствия, или с канута по реките. Независимо от това имаше хора като Мауро Кариас, които познаваха безкрайните богатства на зоната и разполагаха с модерни средства. Единствено новите закони за защита на околната среда и за защита на индианците ги спираха да взривят мините със струи вода под налягане, така че да направят на пух и прах гората и да превърнат околността в блато. Първият закон постоянно се нарушаваше, но вече не беше толкова лесно да се пренебрегва и вторият, защото светът беше насочил погледа си към индианците от Амазонка — последните оцелели от Каменната епоха. Вече не можеха да ги изтребват с куршуми и огън, както бяха правили допреди няколко години, без да предизвикат международна реакция.

Алекс още веднъж си даде сметка за важността на ваксините на доктор Омайра Торес и на репортажа за Интернешънъл Джеографик на неговата баба, който би алармирал и други страни за положението на индианците. Какво означаваха трите кристални яйца, които Надя бе видяла в съня си? Защо трябваше да се предприеме това пътуване с шамана? Струваше му се, че ще е по-полезно да се опитат да се свържат с експедицията, да вземат ваксините и баба му да публикува статията си. Той бе посочен от Ииоми като „вожд за преговори с нааб-ите и техните птици от шум и вятър“, но вместо да изпълни своята мисия, се отдалечаваше все повече и повече от цивилизацията. Нямаше никаква логика в това, което вършеха — помисли си с въздишка. Пред него се издигаха тайнствените и самотни тепуи, наподобяващи пейзаж от друга планета.

Тримата пътешественици вървяха от изгрев до залез-слънце с добър ход, като спираха да разхладят краката си и да пият вода при реките. Алекс се опита да улови един кълвач, който си почиваше на няколко метра върху един клон, но стрелата му не улучи целта. След това се прицели в една маймуна, която беше толкова близо, че можеше да види жълтата й челюст, но отново не успя да уцели. Маймуната му върна жеста с гримаси, които му се сториха откровено саркастични. Помисли си колко малко му служеха съвсем новите войнски оръжия; ако спътниците му разчитаха на него, за да се нахранят, щяха да умрат от глад. Уалимаи им показа орехи, които се оказаха вкусни, както и плодовете на някакво дърво, до които момчето не успя да стигне.

Индианците имаха много раздалечени, силни и гъвкави пръсти на краката и можеха да се изкачват с невероятна сръчност по гладки повърхности. Тези крака, макар и мазолести като кожа на крокодил, бяха също и много чувствителни: използваха ги и за да плетат кошници от лико или въжета. В селището децата започваха да се упражняват в катерене веднага след като успяваха да се изправят на краката си; за разлика от тях Александър, с целия си опит в покоряването на планини, не беше способен да се качи на дървото, за да откъсне от плодовете му. Уалимаи, Надя и Бороба се просълзиха от смях след неговите напразни усилия и никой не показа и грам съчувствие, когато се приземи на задните си части от една доста добра височина, натъртвайки и тях, и гордостта си. Чувстваше се ужасно тежък и несръчен.

На мръкване, след много часове ходене, Уалимаи даде знак, че могат да си починат. Нагази до колене в реката и остана неподвижен и мълчалив, докато рибите забравиха за присъствието му и започнаха да кръжат около него. Когато в обсега на оръжието му попадна плячка, я промуши с късото си копие и подаде на Надя красива сребриста риба, която все още мърдаше с опашка.

— Как го прави с такава лекота? — опита се да разбере Алекс, засегнат поради предишните си провали.

— Иска позволение от рибата, обяснява й, че трябва да я убие по необходимост. След това й благодари за това, че дава своя живот, за да живеем ние — обясни момичето.

Александър си помисли, че в началото на пътешествието би се присмял на подобно обяснение, но сега слушаше с внимание това, което разказваше неговата приятелка.

— Рибата разбира, защото преди това е изяждала други риби; сега е нейният ред да бъде изядена. Така стоят нещата — добави тя.

Шаманът стъкми малък огън, за да изпече вечерята, която им възвърна силите; той обаче не опита нищо друго, освен водата. Децата заспаха, сгушени между силните корени на едно дърво, за да се предпазят от студа, тъй като нямаше време да се приготвят хамаци от корите на стволовете, както бяха видели да правят в селището. Бяха уморени и трябваше да продължат пътуването много рано. Винаги когато единият помръдваше, другият се нагласяваше така, че да бъде възможно най-близо до него — така си предаваха топлина през нощта. Междувременно старият Уалимаи, клекнал и неподвижен, прекара нощните часове в наблюдение на небосклона, докато съпругата му бдеше до него като прозрачна вълшебница, облечена само с черните си коси. Когато младежите се събудиха, завариха индианеца седнал точно в същото положение, в което го бяха оставили предната нощ: недосегаем за студа и умората. Алекс го попита колко е живял, откъде черпи енергията и великолепното си здраве. Старецът обясни, че е виждал да се раждат много деца, които после ставали дядовци; също така е виждал как тези старци умират и как се раждат внуците им. Колко години? Повдигна рамене: не беше важно, или не знаеше. Каза, че бил пратеникът на боговете. Имал навика да се пренася в света на безсмъртните, където не съществували болестите, които убивали хората. Алекс си спомни легендата за Ел Дорадо, където не само имало приказни богатства, но също така извор, осигуряващ вечна младост.

— Майка ми е много болна… — промълви Алекс, разстроен от видението. Споменът за мисловното пренасяне в болницата в Тексас, за да бъде с нея, беше толкова истински, че не можеше да забрави детайлите — от миризмата на лекарства в стаята до слабите крака на Лиза Колд под чаршафа, където бе опрял челото си.

— Всички умираме — каза шаманът.

— Да, но тя е млада.

— Някои си отиват млади, други — възрастни. Аз съм живял прекалено дълго, бих искал костите ми да почиват в паметта на други — каза Уалимаи.

По обед на следващия ден стигнаха до подножието на най-високия тепуи в Окото на Света — един гигант, чийто връх се губеше в плътен венец от бели облаци. Уалимаи обясни, че върхът никога не се виждал и никой, дори и могъщият Рааканариуа, не е посещавал това място, без да бъде поканен от боговете. Добави, че отпреди хиляди години, от началото на живота, когато човешките същества били създадени благодарение на топлината на Бащата Слънце, с кръвта на Луната и с калта на Майката Земя, хората от мъглата знаели за съществуването на дома на боговете в планината. Във всяко поколение имало една личност, винаги един шаман, който преминавал през много изкупителни деяния, за да бъде определен да посещава тепуито и да служи като посредник. Тази роля се паднала и нему, бил е там много пъти, живял е с боговете и познавал навиците им. Каза им, че се безпокои, защото все още не е подготвил свой приемник. Ако той умре, кой ще стане преносителят на посланията? При всяко едно от душевните си пътешествия го бил търсил, но никакво видение не му се явило на помощ. Не можело всеки да бъде подготвен, трябвало да е някой, роден с душа на шаман, някой, който би имал силата да лекува, да дава съвети и да тълкува сънища. Такава личност от млади години проявявала таланта си; тя трябвало да е много устойчива, за да може да побеждава изкушенията и да контролира тялото си: един добър шаман не можел да бъде зависим от никакви желания и потребности. Това накратко разбраха младите от дългата реч на магьосника, който говореше витиевато, с повторения, сякаш рецитираше безкрайна поема. Независимо от това им стана ясно, че на никого, освен на него, не бе позволено да пресече прага на света на боговете, макар че в няколко извънредни случая и други индианци също били попадали там. Този щеше да е първият път от началото на времето, когато щяха да бъдат допуснати посетители чужденци.

— Какво представлява домът на боговете? — попита Алекс.

— По-голям от най-голямото от шабоносите, блестящ и жълт като Слънцето.

— Ел Дорадо! Не е ли това легендарният град от злато, който са търсели конкистадорите? — попита с надежда момчето.

— Може би да, може би не — отговори Уалимаи, който не знаеше какво е град и който не можеше да разпознае златото или да си представи конкистадорите.

— Какви са боговете? Не са ли като съществото, което ние наричаме Звяра?

— Може би да, може би не.

— Защо ни доведе дотук?

— Заради виденията. Хората от мъглата могат да бъдат спасени от един орел и един ягуар, затова бяхте поканени в тайното обиталище на боговете.

— Ще оправдаем това доверие. Никога няма да разкрием входа… — обеща Алекс.

— Не бихте и могли. Ако излезете живи, ще го забравите — отвърна индианецът.

Ако изляза жив… Александър никога не бе допускал, че може да умре млад. Поначало смяташе смъртта за нещо по-скоро неприятно, което се случваше на другите хора. Независимо от опасностите, с които се беше сблъскал през последните седмици, нямаше съмнения, че отново ще се прибере при семейството си. Дори подготвяше думите, за да разкаже приключенията си, макар и да не се надяваше особено, че ще му повярват. Кой от неговите приятели би могъл да си представи, че той е бил между същества от каменната ера, както и че би могъл да открие Ел Дорадо?

В подножието на тепуи си даде сметка, че животът е пълен с изненади. Преди не вярваше в съдбата, тя му се струваше някакъв фаталистичен възглед; смяташе, че всеки е свободен да подреди живота си както му се иска и бе решен да направи нещо много добро от своя, да побеждава и да бъде щастлив. Сега всичко това му се стори абсурдно. Вече не можеше да се доверява само на разума си, бе влязъл в несигурната територия на сънищата, интуицията и магията. Съдбата съществуваше и понякога трябваше да се потопиш в приключението и да излезеш на повърхността, импровизирайки по някакъв начин, така, както направи, когато баба му го бутна четиригодишен във водата и беше принуден да се научи да плува. Нямаше друго спасение, освен да се потопи в тайнствата, които го заобикаляха. Още веднъж си даде сметка за рисковете. Беше сам в най-отдалечения край на планетата, където не действаха познатите закони. Трябваше да си признае: неговата баба му бе направила огромна услуга като го откъсна от сигурността на Калифорния и го хвърли в този странен свят. Не само Таама и неговите огнени мравки го бяха пренесли в света на възрастните, същото беше направила и невероятната Кейт Колд.

Уалимаи остави двамата си спътници да си почиват близо до един извор с наставлението да го чакат и тръгна сам. В тази високопланинска зона растителността не беше толкова гъста и обедното слънце падаше като олово върху главите им. Надя и Алекс се хвърлиха във водата, стряскайки змиорките и костенурките, които си почиваха на дъното, докато Бороба ловеше мухи и си чистеше бълхите от ухото. Момчето се чувстваше съвсем свободно с това момиче, забавно му беше с нея и й имаше доверие, защото в това обкръжение тя знаеше много повече неща от него. Изглеждаше му странно да изпитва такова възхищение към някого, който бе на възрастта на сестра му. Понякога се поддаваше на изкушението да я сравнява със Сесилия Бърнс, но нямаше откъде да започне: бяха съвсем различни.

Сесилия Бърнс би била точно толкова изгубена в джунглата, колкото Надя Сантос в града. Сесилия се бе развила рано и на петнадесет години вече приличаше на млада жена; той не беше единственият влюбен в нея — всички момчета от училището имаха същите фантазии. Надя, за разлика от нея, все още беше дълга и тънка като тръстика, без женски форми, само кости и загоряла кожа — едно безполово същество, ухаещо на гора. Въпреки детския си вид, внушаваше респект: беше самоуверена и притежаваше благородство. Може би защото нямаше сестри или приятелки на нейната възраст, се държеше като възрастна — беше сериозна, мълчалива, съсредоточена, нямаше досадно поведение, което толкова смущаваше Алекс при други момичета. Мразеше, когато момичетата шушукаха и се смееха помежду си, чувстваше се несигурен, смяташе, че му се присмиват. „Не говорим постоянно за тебе, Александър Колд, има и други, по-интересни теми“ — каза му веднъж Сесилия Бърнс пред целия клас. Помисли си, че Надя никога не би го унизила по този начин.

Старият шаман се върна след няколко часа, свеж и спокоен както винаги, с две пръчки, намазани със смола, приличаща на онази, която индианците използваха, за да се катерят покрай водопада. Съобщи, че е намерил входа на планината на боговете и след като скри лъка и стрелите, които не можеха да използват там, ги покани да го последват.

В подножието на тепуи растителността се състоеше от гъста папрат, която растеше оплетена като кълчища. Трябваше да напредват бавно и много внимателно, като разделяха листата и си проправяха трудно път. Щом се вмъкнаха под тези гигантски растения, небето изчезна и те потънаха в една растителна вселена, където времето сякаш замря и действителността загуби познатите си форми. Навлязоха в лабиринт от пулсиращи листа, от ухаеща на мускус роса, от светещи насекоми и сочни цветя, от които капеше лазурен и гъст мед. Въздухът стана тежък като дихание на дивеч, чуваше се постоянно жужене, камъните пареха като жарава и земята беше с цвят на кръв. Александър хвана с една ръка рамото на Уалимаи, а с другата улови Надя, съзнавайки, че ако се отдалечат на няколко сантиметра, папратта ще ги погълне и повече няма да се намерят. Бороба се бе вкопчила в тялото на своята стопанка, смълчана и внимателна. Трябваше да махат от очите си тънките паяжини, сякаш избродирани от комари и капки роса, които се простираха като дантели между листата. Едва успяваха да видят краката си, така че престанаха да се питат каква бе тази натрупана материя, лепкава и влажна, в която затъваха до глезените.

Момчето не знаеше доколко шаманът познава пътя и дали не го води неговата съпруга — дух. Понякога беше сигурен, че се въртят в кръг, без да напредват нито крачка. Нямаше никакви ориентири, наоколо бе само хищната растителност, която ги притискаше в своята бляскава прегръдка. Опита да се ориентира по компаса си, но стрелката вибрираше като пощуряла, засилвайки впечатлението, че се движат в кръг. Изведнъж Уалимаи се спря, отмести едно папратово листо, което по нищо не се отличаваше от другите, и се озоваха пред отвор в склона на планината, подобен на лисича бърлога.

Магьосникът влезе пълзешком и децата го последваха. Беше тесен проход, дълъг около три или четири метра, който водеше до една просторна пещера, съвсем слабо осветена от проникващите отвън светлинни лъчи, където успяха да се изправят. Уалимаи започна търпеливо да търка своите камъни, за да запали огън, а Алекс си мислеше, че никога повече няма да излезе от къщата си без кибрит. Най-накрая искрата от камъните припламна върху една сламка, която Уалимаи използва, за да запали смолата на една от факлите.

На мъждукащата светлина видяха как се надига тъмен и плътен облак от хиляди и хиляди прилепи. Намираха се в една пещера в скалата, заобиколени от вода, която се стичаше по стените и покриваше пода като тъмна лагуна. Няколко естествени тунела водеха в различни посоки, едни от други по-широки, образувайки оплетен подземен лабиринт. Без да се колебае, индианецът се насочи към един от коридорите заедно с децата, които вървяха по стъпките му.

Алекс си спомни историята за нишката на Ариадна, която според гръцката митология позволила на Тезей да се върне от дълбините на лабиринта, след като убил хищния минотавър. Той не можеше да разчита на макара с конец, за да оставя следи по пътя, и се питаше как ще се върнат обратно, ако Уалимаи умре. Понеже стрелката на компаса му вибрираше без посока, заключи, че се намират в магнитно поле. Поиска да остави следи с ножчето си по камъните, но скалата беше твърда като гранит и щяха да са необходими часове, за да издълбае някаква резка. Минаваха от един тунел в друг, изкачвайки се постоянно във вътрешността на тепуи, с импровизираната факла — единствената зашита срещу абсолютния мрак, който ги заобикаляше. В недрата на земята не цареше гробна тишина, както той си бе представял; чуваше се шумът от крилата на прилепи, цвърченето на плъхове, звуци от надбягване на малки животинки, от капки вода и един глух ритмичен удар — туптенето на някакво сърце, сякаш се намираха във вътрешността на жив организъм, на някакво огромно спящо животно. Никой не говореше, само от време на време Бороба надаваше уплашен крясък и тогава ехото на лабиринта им връщаше многократно звука. Момчето се питаше, какви същества приютяваха тези Дълбини — може би змии или отровни скорпиони, но реши да не мисли за нито една от тези възможности и да запази хладнокръвие, което Надя изглежда успяваше да постигне, и вървеше зад Уалимаи мълчалива и доверчива.

Малко по малко започна да се мержелее краят на дългия тунел. Забелязаха някаква слаба зелена светлина и като се насочиха към нея, се озоваха в една пещера, чиято красота беше почти невъзможно да се опише. Отнякъде проникваше достатъчно светлина, за да освети обширно пространство, голямо колкото катедрала, където като скулптури се издигаха великолепни образувания от скали и минерали. Лабиринтът, който бяха оставили зад себе си, беше от тъмен камък, а сега се намираха в кръгла осветена зала, под един катедрален свод, заобиколени от кристали и скъпоценни камъни. Алекс знаеше твърде малко за минералите, но успя да разпознае опали, топази, ахати, парчета от кварц и алабастър, кехлибар и турмалин. Видя кристали като диаманти, други — млечни, някои изглеждаха като осветени отвътре, още някакви — със зелени, виолетови и червени жилки, сякаш бяха инкрустирани с изумруди, аметисти и рубини. Прозрачни сталактити висяха от тавана като ледени ками, от които капеше варовита вода. Миришеше на влага и, изненадващо — на цветя. Носеше се отлежал, наситен и проникващ, малко зловонен аромат, смесица от парфюм и мирис на гробница. Въздухът беше студен и скриптящ, като през зимата след снеговалеж.

Изведнъж видяха, че в другия край на пещерата нещо се движи и миг след това от една скала от син кристал се размърда същество, наподобяващо странна птица, подобна на крилато влечуго. То разтвори криле, готвейки се да полети, и тогава Алекс го видя ясно: беше същото като рисунките на легендарните дракони, които бе виждал, само че с размерите на голям и много красив пеликан. Страшните дракони от европейските легенди, които винаги пазеха някакво съкровище или някаква затворена красавица, бяха определено отблъскващи. Това, което се намираше пред очите му, обаче напомняше драконите, които бе виждал на тържествата в китайския квартал в Сан Франциско — излъчваше веселие и виталност.

За всеки случай разтвори своето ножче от швейцарската армия и се приготви да се защитава, но Уалимаи го успокои с един жест.

Жената дух на шамана, ефирна като водно конче, пресече летейки пещерата, кацна между крилете на животното и го възседна. Бороба изпищя уплашена и си показа зъбките, но Надя я накара да млъкне, смаяна от дракона. Когато успя да се съвземе достатъчно, тя започна да го зове с езика на птиците и на влечугите, с надеждата да го привлече, но приказното животно изгледа отдалеч с пъстрите си очи посетителите и не обърна внимание на призива на Надя. След това полетя нависоко, леко и елегантно, правейки олимпийска обиколка под пещерния свод със съпругата на Уалимаи на гърба си, сякаш желаеше просто да покаже красотата на своите форми и на фосфоресциращите си люспи. Най-накрая се върна и кацна върху скалата от син кристал, прибра крилете си и зачака с невъзмутимото спокойствие на котка.

Духът на жената се върна при съпруга си и остана там да плува, увиснал във въздуха. Алекс си помисли, как ли би могъл да опише по-късно това, което виждаха очите му сега; какво ли не би дал, за да има фотоапарата на баба си и да остави доказателства, че такова място и такива създания наистина съществуват, че той не се заблуждава в душевния смут на собствените си халюцинации.

Напуснаха очарователната пещера и крилатия дракон с известно съжаление, без да знаят дали някога ще се върнат да ги видят. Алекс все още успяваше да намери рационални обяснения за това, което се случваше, Надя обаче приемаше чудесата без да задава въпроси. Момчето допусна, че тези тепуи, така изолирани от останалата част на планетата, са последните останки от епохата на палеолита, където флората и фауната се бяха запазили недокоснати в продължение на много хиляди години.

Вероятно те се намираха в нещо подобно на Галапагоския остров, където най-старите видове се бяха опазили от мутации или от изчезване. Този дракон може би беше просто една непозната птица. В народните приказки и в митологията на най-различни места се появяваха такива същества. Имаше ги в Китай, където бяха символ на добър късмет, както и в Англия, където служеха, за да се изпитва храбростта на рицари като Свети Георги. Възможно е, реши той, да са били животни, съжителствали с първите човешки същества на планетата, които народното суеверие бе запомнило като гигантски влечуги, бълващи огън от ноздрите си. Драконът от пещерата не бълваше пламъци, а около него се носеше натрапчиво ухание на куртизанка. Не намираше обаче обяснение за съпругата на Уалимаи — тази фея с човешки облик, която го съпровождаше в странното му пътешествие. Е, добре, може би щеше да разбере всичко това по-късно…

Вървяха след Уалимаи по нови и нови тунели, докато светлината от факлата ставаше все по-слаба. Минаваха през други пещери, но никоя не бе така впечатляваща като първата. Видяха и други странни същества: птици с червени пера и четири крила, които ръмжаха като кучета, и едни бели котки с невиждащи очи — те за малко не ги нападнаха, но отстъпиха, когато Надя ги успокои на котешки език. Като минаваха през една наводнена пещера, където газеха до шия във вода и Бороба трябваше да се покачи върху главата на стопанката си, видяха златни риби с криле, които плуваха между краката им, после направиха завой, губейки се в тъмнината на тунелите.

В друга пещера, която отделяше гъста пурпурна мъгла — такава, каквато се появява понякога при залез-слънце, върху оживялата скала растяха непонятни цветя. Уалимаи докосна едно от тях с копието си и между листенцата му мигом се подадоха месести пипала, които се протегнаха, търсейки своята плячка. На един завой по коридорите, на оранжевеещата и мъждукаща светлина на факлата видяха ниша в стената, в която имаше нещо, наподобяващо вкаменено в смолата дете, като онези насекоми, които оставаха уловени в парче кехлибар. Алекс си помисли, че това същество е прекарало в херметичния си гроб времето от зората на човечеството и щеше да остане недокоснато на същото място в продължение на още хиляди години. Как се бе озовало тук? Как бе умряло?

Най-накрая групата премина последната част от огромния лабиринт. Излязоха на открито, където струята бяла светлина ги заслепи за няколко мига. Тогава видяха, че се намират на нещо като балкон — една скална платформа, издадена във вътрешността на куха, подобна на кратер на вулкан планина. Лабиринтът, през който бяха минали, достигаше до дълбините на тепуи, обединявайки външния с приказния свят, затворен в него. Разбраха, че по тунелите са се изкачили на голяма височина. Още по-нагоре се извисяваха вертикалните склонове на планината, обрасли с растителност, губещи се в облаците. Небето не се виждаше, имаше само дебел и бял като памук покрив, през който се процеждаше слънчевата светлина, създавайки особен оптически феномен: шест прозрачни луни плуваха в един небосвод от мляко. Бяха луните, които Алекс бе забелязал в своите видения. Във въздуха летяха никога невиждани птици: някои полупрозрачни и леки като медузи, други — тежки като черни кондори, трети — като дракона, който срещнаха в пещерата.

На няколко метра по-надолу имаше голяма кръгла равнина. От височината, на която се намираха, тя изглеждаше като синьо-зелена градина, обвита в мараня. Водопади, ручеи и рекички се спускаха по склоновете и достигаха до езерата на равнината — толкова симетрични и съвършени, че не изглеждаха естествени. В центъра, блестящ като корона, гордо се издигаше Ел Дорадо. Надя и Алекс потиснаха възклицанията си, заслепени от невероятната пищност на златния град — седалището на боговете.

Уалимаи даде малко време на децата да се съвземат от изненадата и после им посочи изсечените в планината стъпала, спускащи се като серпантина от площадката, на която се намираха, до равнината. Докато слизаха, си дадоха сметка, че флората е също толкова невероятна, колкото и фауната. Растенията, цветята и храстите по склоновете бяха уникални. Топлината и влагата надолу се увеличаваха, растителността ставаше все по-гъста и пищна, дърветата — по-високи и разлистени, цветята — по-ухайни, плодовете — по-сочни. Въпреки невероятната красота, във въздуха не витаеше миролюбие и приветливост, а нещо леко заплашително, напомнящо тайнствения пейзаж на Венера. Природата пулсираше, задъхваше се, сякаш растеше пред очите им, дебнеше. Видяха жълти и прозрачни като топази мухи, сини бръмбари с рогца, големи и толкова шарени охлюви, че отдалеч приличаха на цветя, екзотични раирани гущери, гризачи с остри извити кучешки зъби, катерички без козина, които подскачаха като голи гномчета между клоните.

Когато слязоха в равнината и се доближиха до Ел Дорадо, пътешествениците разбраха, че това не беше град, а още по-малко беше от злато. Представляваше серия от естествени образувания с геометрични форми, подобни на кристалите, които бяха в пещерите. Златният цвят се дължеше на слюдата — минерал без голяма стойност, и пирита, наричан удачно „златото на глупците“. Алекс леко се усмихна, мислейки си, че ако конкистадорите и толкова други авантюристи бяха успели да преодолеят невероятните препятствия по пътя, за да стигнат до Ел Дорадо, щяха да се завърнат по-бедни, отколкото бяха тръгнали.