14Зверовете

Няколко минути по-късно Алекс и Надя видяха Звяра. Беше на 200 метра от тях и се бе насочил към града. Приличаше на гигантска човекомаймуна, висок повече от три метра, изправен на лапите си, с могъщи ръце, които се спускаха до земята и главичка с меланхолично лице, прекалено малка за размерите на тялото му. Беше покрит с груба като тел козина и имаше по три дълги, извити, остри като ножове нокътя на всяка ръка. Движеше се с такава невероятна мудност, сякаш изобщо не помръдваше. Надя веднага позна Звяра, защото го беше виждала и преди. Парализирани от ужас и изненада, стояха неподвижни, изучавайки съществото, което беше пред тях. Напомняше им познато животно, но не се сещаха кое точно.

— Прилича на ленивец — каза шепнешком накрая Надя.

И тогава Алекс си спомни, че беше виждал в зоологическата градина на Сан Франциско едно животно, подобно на маймуна или на мечка, което живееше по дърветата и се движеше също така бавно като Звяра, откъдето идваше и името му — мързеливец или ленивец. Беше безобидно същество, защото му липсваше бързина, за да напада, за да избяга или за да се защитава и имаше малко врагове: дебелата му кожа и киселото месо не бяха привлекателно ястие дори и за най-лакомите сред месоядните.

— А миризмата? Звяра, който видях, имаше страховита миризма — каза Надя, без да повишава глас.

— Тази не е толкова силна, или най-малкото не можем да я усетим оттук… — каза Алекс. — Трябва да има някаква жлеза, като сорилите, и да разпръсква нарочно миризма, за да се защитава или за да зашеметява жертвите си.

Шепотът на децата достигна до слуха на Звяра, който се обърна много бавно, за да види какво става. Надя и Алекс отстъпиха, но Уалимаи се приближи съвършено спокойно, сякаш имитираше смразяващата апатия на съществото, последван на крачка разстояние от своята съпруга — дух. Шаманът беше дребен мъж, на височина стигаше до бедрото на Звяра, който се издигаше като кула пред стареца. Съпругата му и той паднаха на колене на земята, прострени пред това невероятно същество, и тогава децата чуха ясно един дълбок, като излизащ от пещера глас, който произнасяше някакви думи на езика на хората от мъглата.

— Говори като човешко същество! — промълви Алекс, убеден, че сънува.

— Отец Валдомеро имаше право, Ягуар.

— Това означава, че притежава човешки интелект. Смяташ ли, че можеш да общуваш с него?

— Ако Уалимаи може, аз също мога, но не смея да се приближа — прошепна Надя.

Чакаха доста дълго, защото думите излизаха от устата на съществото една по една, със същата флегматичност, с каквато то се движеше.

— Пита кои сме — преведе Надя.

— Това го разбрах. Разбирам почти всичко… — изрече Алекс, приближавайки се една крачка.

Уалимаи го спря с жест.

Диалогът между шамана и Звяра продължи със същата тягостна пестеливост, без някой да помръдне, а междувременно светлината, струяща от бялото небе, се променяше и добиваше цвят на портокал. Децата допуснаха, че вън от този кратер слънцето вероятно е започнало да се спуска към хоризонта. Най-накрая Уалимаи се изправи и се върна при тях.

— Ще има съвет на боговете — съобщи.

— Какво?! Има ли още такива същества? Колко са? — попита Алекс, но Уалимаи не успя да отговори на въпросите му, защото не знаеше да брои.

Магьосникът ги поведе по края на равнината към вътрешността на тепуи до една малка естествена пещера в скалата, където се настаниха как да е, след това отиде да търси храна. Върна се с някакви много ароматни плодове, каквито нито едно от децата не беше виждало по-рано, но те бяха толкова изгладнели, че ги погълнаха, без да задават въпроси. Нощта се спусна изведнъж и се озоваха заобиколени от дълбок мрак; градът от фалшиво злато, който преди това блестеше ослепително, изчезна в тъмнината. Уалимаи не се опита да запали втората факла; сигурно я пазеше за връщането през лабиринта, и отникъде не идваше светлина. Алекс реши, че тези същества, макар и да приличаха на хора по говора и може би по някои свои прояви, бяха по-примитивни от пещерния човек, понеже все още не бяха открили огъня. В сравнение със Зверовете, индианците се оказаха по-развити. Защо хората от мъглата ги смятаха за богове, след като те самите бяха много по-напреднали?

Топлината и влагата не бяха намалели, защото самата планина ги излъчваше, сякаш наистина бяха в изгасналия кратер на вулкан. Мисълта, че се намират върху тънък пласт от земя и скала, докато малко по-надолу горят пламъците на ада, не беше успокоителна, но Алекс реши, че ако вулканът не е бил активен в продължение на хиляди години, което се доказваше и от сладострастната растителност във вътрешността му, би трябвало да има много лош късмет, за да изригне точно в нощта, в която той беше тук. Следващите часове се нижеха много бавно. Младите едва успяха да заспят на това тайнствено място. Спомняха си много добре как изглеждаше мъртвият войник. Звярът вероятно беше използвал своите огромни нокти, за да извади по такъв ужасяващ начин вътрешностите му. Защо човекът не е избягал или не е успял да стреля? Невероятната флегматичност на съществото би трябвало да му е осигурила предостатъчно време. Обяснението можеше да бъде само в парализиращото зловоние, което излъчваше. Нямаше никакъв начин да се защитят, ако съществата решат да използват своите зловонни жлези срещу тях. Не беше достатъчно да си запушиш носа, вонята се просмукваше през всяка пора на тялото, завладявайки мозъка и волята; беше отрова — толкова смъртоносна, колкото и курарето.

— Човекоподобни ли са или са по-близко до животните? — попита Алекс, но Уалимаи пак не можа да му отговори, защото за него такава разлика нямаше.

— Откъде идват?

— Винаги са били тук, богове са.

Алекс си помисли, че вътрешността на тепуи представлява своеобразен екологичен архив, където оцеляваха изчезнали от останалата част на земята видове. Каза на Надя, че това сигурно са далечни предшественици на ленивците, които те познаваха.

— Не изглеждат човекоподобни, Орлице. Не видяхме жилища, инструменти или оръжия — нищо, което да подсказва общност — добави.

— Но говорят като хора, Ягуар — каза тя.

— Трябва да са животни с много забавен метаболизъм, сигурно живеят стотици години. Ако имат памет, през този дълъг живот могат да научат много неща, включително и да говорят, не мислиш ли? — налучкваше Алекс.

— Говорят езика на хората от мъглата. Кой го е измислил? Индианците ли са научили на него Зверовете? Или Зверовете са научили индианците?

— Във всеки случай, струва ми се, че индианците и ленивците в продължение на векове са имали някаква символична връзка — каза Алекс.

— Какво? — попита тя, защото никога не беше чувала тази дума.

— Искам да кажа, че са си били взаимно необходими, за да оцелеят.

— Защо?

— Не зная, но ще проверя. Веднъж четох, че боговете имат нужда от човечеството толкова, колкото и човечеството има нужда от своите богове — каза Алекс.

— Съветът на Зверовете сигурно ще бъде много дълъг и отегчителен. Нека по-добре сега да се опитаме си починем малко, така ще бъдем бодри на сутринта — предложи Надя, приготвяйки се за сън. Трябваше да отмести Бороба от себе си и да я накара да отиде по-далеч, защото не издържаше на топлината й. Маймунката сякаш се бе сраснала с нея; двете така бяха свикнали с контакта на телата си, че усещаха раздялата, колкото и кратка да бе тя, като фаталистично предупреждение за смърт.



С разсъмването животът в града на златото се пробуди и равнината на боговете се освети във всички тонове на червеното, портокаловото и розовото. Независимо от това на Зверовете им трябваха много часове, за да се отърсят от съня и да се появят един след друг от своите леговища сред кристално скалните образувания. Алекс и Надя преброиха единадесет същества — три мъжки и осем женски, кои от кои по-високи, но всичките възрастни. Не видяха млади екземпляри от този особен вид и се запитаха как се размножават. Уалимаи каза, че сред тях рядко се раждал някой; през годините на неговия живот това никога не се било случвало и добави, че също не бил виждал да умират, макар че знаеше за една пещера в лабиринта, където почиваха техните скелети. Алекс реши, че това съвпада с неговата теория, че живеят с векове. Помисли си, че тези праисторически бозайници вероятно имаха едно или две малки през целия си живот. Затова, да присъстваш на раждането на някое от тях сигурно беше извънредно рядко събитие. Наблюдавайки отблизо съществата, разбра, че поради ограниченото си движение, те не могат да ловуват и вероятно са вегетарианци. Страховитите нокти не бяха предназначени да убиват, а да се катерят. Така се обясняваше фактът, че те можеха да слизат и да се качват по отвесния път, по който се изкачиха във водопада. Ленивците използваха същите вдлъбнатини, издатини и цепнатини в скалата, които служеха на индианците за изкачване. Колко Зверове имаше навън? Само един или няколко? Как му се искаше да отнесе на връщане доказателства за това, което виждаше!

Съветът започна след много часове. Зверовете се събраха в полукръг в центъра на златния град, а Уалимаи и децата застанаха пред тях. Изглеждаха миниатюрни сред такива гиганти. Струваше им се, че телата на тези същества вибрират, а контурите им са размити; после разбраха, че по столетната им козина се движат цели пълчища насекоми от най-различни видове, някои от които летяха около тях като винени мушици. Парата във въздуха създаваше илюзията, че Зверовете са обгърнати от облак. Стояха на няколко метра от тях, на достатъчно разстояние, за да ги виждат в детайли, но и за да избягат в случай на нужда, макар и двамата да знаеха, че ако някой от тези единадесет гиганта реши да разпръсне своята миризма, нямаше да има сила в света, способна да ги спаси. Уалимаи се държеше много тържествено и почтително, но не изглеждаше изплашен.

— Това са Орлица и Ягуар — чужденци, приятели на хората от мъглата. Идват, за да получат наставления — каза старецът.

Едно безкрайно мълчание посрещна това въведение, сякаш думите дълго се бавеха, преди да попаднат в мозъците на тези същества. След това Уалимаи рецитира дълга поема, съобщавайки новини от племето — от последните раждания до смъртта на вожда Мокарита, включително виденията, в които се появяваше Рааканариуа, посещението в ниските земи, пристигането на чужденците и избирането на Ииоми за вожд на вождовете. Започна един много бавен разговор между магьосника и съществата, който Надя и Алекс разбраха без затруднение, защото имаха време да размишляват и да се съветват след всяка дума. Така научиха, че векове наред хората от мъглата са знаели местонахождението на златния град и са пазили ревностно тайната, предпазвайки боговете от външния свят, а в същото време тези необикновени същества са съхранявали всяка дума от историята на племето. Имало моменти на големи сътресения, в които изолираната екологична система на тепуи понасяла тежки трусове и растителността не достигала, за да задоволи нуждите на видовете, които населявали тези места. В такива времена индианците носели „пожертвования“: царевица, картофи, маниока, плодове, орехи. Поставяли своите дарове близо до тепуи, без да влизат в тайния лабиринт, и изпращали пратеник да съобщи на боговете. Даровете включвали яйца, риби и уловени от индианците животни; с течение на времето вегетарианският режим на Зверовете се променил.

Александър Колд си помисли, че ако тези антични създания със забавен интелект имаха потребност да обожествяват някого, техните богове сигурно щяха да са невидимите индианци от Тапирауа-тери — единствените човешки същества, които те познаваха. За тях индианците бяха вълшебници: движеха се бързо, можеха лесно да се размножават, притежаваха оръжия и инструменти, бяха господари на огъня и на широкия външен свят, бяха всемогъщи. Но гигантските ленивци все още не бяха достигнали онзи етап от еволюцията, в който се съзерцава самата смърт като такава, и не се нуждаеха от богове. Тяхното извънредно дълго съществувание протичаше в един изцяло материален план.

Паметта на Зверовете съдържаше цялата информация, която пратениците на хората им бяха предоставили — те бяха живи архиви. Индианците не познаваха писмеността, но тяхната история не изчезваше, защото ленивците никога не забравяха. Чрез търпеливо разпитване, изискващо много време, от тях можеше да се извлече миналото на племето още от първата епоха — отпреди двайсет хиляди години. Шаманите като Уалимаи ги посещаваха, за да ги държат в течение на това, което се случваше посредством епичните поеми, рецитирали за миналата и за настоящата история на племето. Пратениците умираха и ги заместваха други, но всяка дума от тези поеми оставаше съхранена в мозъците на Зверовете.

Племето беше достигнало вътрешността на тепуи само два пъти от началото на историята; и в двата случая го бе правило, за да избяга от могъщ неприятел. Първият път, преди четиристотин години, когато хората от мъглата трябвало да се крият в продължение на няколко седмици от поделение испански войници, които успели да стигнат до Окото на Света. Когато воините видели, че чужденците убиват отдалеч с едни пръчки от пушек и шум, без никакво усилие разбрали, че техните оръжия са безполезни срещу онези на неприятеля. Тогава разглобили своите колиби, закопали оскъдното си имущество, затрупали остатъците от селището със земя и клони, покрили следите си и се оттеглили с жените и децата в свещената тепуи. Там били покровителствани от боговете, докато чужденците измрели един по един. Войниците търсели Ел Дорадо, били заслепени от алчност и се избивали един друг. Онези, които останали живи, били избити от Зверовете и от индианските воини. Само един оцелял и по някакъв начин успял да се върне и да се присъедини към сънародниците си. Прекарал остатъка от живота си полудял, завързан за един стълб в приют в Навара, бълнувайки непрекъснато за митични гиганти и град от чисто злато. Легендата се запазила по страниците на хрониките на испанската империя, подхранвайки фантазията на авантюристите до ден-днешен. Вторият път бил преди три години, когато големите птици от шум и вятър на нааб-ите кацнали в Окото на Света. Хората от мъглата отново се скрили, докато чужденците не си заминали разочаровани, че не са намерили мините, които търсели. Независимо от това, индианците, предупредени от виденията на Уалимаи, се готвеха за тяхното завръщане. Този път нямаше да минат четиристотин години преди нааб-ите отново да дръзнат да пристъпят във високите земи, защото сега можеха да летят. Тогава Зверовете решили да излязат и да ги убият, без да подозират, че като тях има милиони други. Свикнали с малкия брой на своя вид, те смятаха че могат да избият неприятелите един по един.

Алекс и Надя слушаха Зверовете да разказват своята история и си направиха много изводи.

— Заради това не е имало убити индианци, а само чужденци — уточни Алекс смаян.

— А отец Валдомеро? — напомни му Надя.

— Отец Валдомеро е живял с индианците. Сигурно Звярът е разпознал миризмата му и затова не го е нападнал.

— А аз? И мен не ме нападна онази нощ… — добави тя.

— Движехме се с индианците. Ако Звярът ни беше видял, когато бяхме с експедицията, щяхме да сме мъртви като войника.

— Доколкото разбирам, Зверовете са излезли, за да накажат чужденците — обобщи Надя.

— Точно така, но постигнаха обратния резултат. Виждаш какво се случи: привлякоха вниманието върху индианците и върху Окото на Света. Аз нямаше да съм тук, ако моята баба не беше наета от едно списание, за да открие Звяра — каза Алекс.



Вечерта се спусна, а после и нощта, без участниците в съвета да стигнат до някакво съгласие. Алекс попита колко богове са излезли от планината и Уалимаи каза, че двама, което не беше достоверно — можеха също така и да са половин дузина. Момчето успя да обясни на Зверовете, Че тяхната единствена надежда за спасение е да останат в тепуи, а за индианците — да установят контакт с цивилизацията по контролиран начин. Контактът беше неизбежен, каза, рано или късно хеликоптерите щяха да се приземят отново в Окото на Света и този път нааб-ите щяха да дойдат, за да останат. Има някои нааб, които желаят да победят хората от мъглата и да си присвоят Окото на Света. Беше много трудно да се обясни това, защото нито Зверовете, нито Уалимаи разбираха как някой може да си присвои земята. Алекс каза, че има и други нааб, които искат да спасят индианците, и че със сигурност ще направят всичко възможно, за да запазят и боговете, защото те са последните останали от своя вид на планетата. Напомни на шамана, че той бе посочен от Ииоми като вожд, който ще води преговори с нааб, и поиска разрешение и помощ, за да изпълни своята мисия.

— Не вярваме, че нааб-ите са по-могъщи от боговете — каза Уалимаи.

— Понякога са. Нито боговете, нито хората от мъглата няма да могат да се защитят от тях. Но едни нааб могат да спрат други нааб — отвърна Алекс.

— В моите видения Рааканариуа крачи жадна за кръв — каза Уалимаи.

— Посочена съм за вожд, за да укротявам Рааканариуа — каза Надя.

— Не трябва да има повече война. Боговете трябва да се върнат в планината. Надя и аз ще успеем да накараме нааб да почитат хората от мъглата и Светилището на боговете — обеща Алекс, стараейки се думите му да прозвучат убедително.

В действителност нямаше представа как би могъл да победи Мауро Кариас, капитан Ариосто и толкова други авантюристи, които ламтяха за богатствата на този край. Дори не познаваше плана на Мауро Кариас, както и ролята, която трябваше да играят членовете на експедицията на Интернешънъл Джеографик при избиването на индианците. Предприемачът ясно беше казал, че те ще бъдат свидетели, но не можеше да си представи за какво щяха да свидетелстват.

Дълбоко в себе си момчето вярваше, че когато баба му съобщи за съществуването на Зверовете и за екологичния рай, който се намира в тепуи, това ще предизвика световна сензация. С късмет и ръководейки сръчно пресата, Кейт Колд би могла да издейства Окото на Света да бъде обявено за естествен резерват и да получи защита от правителствата. Въпреки всичко, това решение можеше да дойде твърде късно, ако Мауро Кариас успееше да осъществи своя план. „След три месеца индианците ще бъдат изтребени“ — бе казал той в разговора си с капитан Ариосто. Единствената надежда беше международната защита да се организира по-рано. Макар че нито любопитството на учените, нито телевизионните камери можеха да се избегнат, поне би могло да се забави нахлуването на авантюристите и заселниците, готови да покоряват джунглата и да избиват нейните обитатели. През съзнанието му мина също и ужасната заплаха от холивудския импресарио, който би превърнал тепуи в разновидност на „Дисниленд“ или „Джурасик парк“. Надяваше се натискът, създаден от репортажите на неговата баба, да успее да отложи или да осуети подобен кошмар.



Зверовете обитаваха различни зали в приказния град. Бяха самотни същества, които не споделяха своето пространство. Въпреки огромния си ръст, поемаха малко храна, предъвквайки в продължение на часове растения, плодове, корени и от време на време някое дребно животно, което падаше мъртво или ранено в краката им. Надя успяваше да общува с тях по-добре от Уалимаи. Две от женските същества проявиха определен интерес към нея и й позволиха да се доближи, защото това, което момичето искаше най-много, беше да ги пипне. Когато сложи дланта си върху твърдата козина, стотици насекоми от най-различен вид се покатериха по ръката й и я покриха цялата. Изтръска се отчаяно, но не успя да се освободи — много от тях останаха залепнали по роклята и по косата й. Уалимаи й посочи едно от езерата на града и тя цамбурна във водата, която се оказа хладка и газирана. Като се гмурна, усети по кожата си гъделичкането на въздушни мехурчетата. Покани и Алекс да се присъедини и двамата дълго киснаха във водата — най-после чисти, след толкова дни пълзене по земята и потене.

Междувременно Уалимаи беше намачкал в една тиква месестата част на странен плод с големи черни семки, който след това разбърка със сока на нещо като грозде — синьо и блестящо. Получи се мораво пюре с гъстотата на супата от кокали, която бяха опитали на погребалния ритуал на Мокарита, но с прекрасен вкус и траен аромат на мед и нектар от плодове. Шаманът го поднесе на Зверовете, след това отпи и той и даде на децата и на Бороба. Тази концентрирана храна веднага уталожи глада им и те се почувстваха малко замаяни, сякаш бяха пили алкохол.

Тази вечер бяха настанени в едно от помещенията на златния град, където топлината не бе така непоносима като в пещерата от предишната нощ. Между минералните образувания растяха непознати навън орхидеи, някои толкова благоуханни, че близо до тях едва можеше да се диша. Дълго време валя дъжд — топъл и гъст, който просмукваше всичко и се стичаше като река между кристалните пукнатини с непрестанен барабанен звук. Когато най-накрая дъждът спря, въздухът бързо се освежи и изтощените деца най-сетне се предадоха на съня върху твърдата земя на Ел Дорадо с усещането, че коремите им са пълни с ароматни цветя.

Питието, приготвено от Уалимаи, подейства магически и ги отведе в царството на легендите и на колективните сънища, където всички — богове и хора, можеха да споделят едни и същи видения. Така се спестяваха много думи, много обяснения. Сънуваха, че Рааканариуа е пленена и заключена в дървена клетка; тя правеше отчаяни опити да се освободи с великолепния си клюн и ужасните си нокти, докато боговете и хората чакаха съдбата си, вързани за дърветата. Сънуваха нааб-ите, които се избиваха едни други, всичките с лица, покрити с маски. Видяха как птицата канибал счупи клетката и излезе, готова да погълне всичко по пътя си, но тогава един бял орел и един черен ягуар се изправиха на пътя й, предизвиквайки я на смъртоносна битка. От този дуел нямаше изход, както често се случва в сънищата. Александър Колд позна Рааканариуа, защото я бе видял по-рано в кошмарите си, когато тя се явяваше като ястреб, чупеше прозореца на къщата и отнасяше майка му в чудовищните си нокти.

Като се събудиха на сутринта, нямаше нужда да разказват какво са видели, защото всички, дори малката Бороба, бяха присъствали в един и същи сън. Когато съветът на боговете се събра, за да продължи своите размишления, не беше необходимо да прекарват часове наред, повтаряйки същите мисли като предишния ден. Знаеха това, което трябваше да направят; всеки беше разбрал каква е ролята му в събитията, които предстоеше да настъпят.

— Ягуарът и Орлицата ще се бият с Рааканариуа. Ако победят, каква ще бъде тяхната награда? — успя да формулира въпроса един от ленивците след дълги усилия.

— Трите кристални яйца — каза Надя без колебание.

— И водата на здравето — добави Алекс, мислейки за майка си.

Стъписан, Уалимаи обясни на децата, че са нарушили елементарните правила за взаимност: не можеше да се получава, без да се дава. Това бе естествен закон. Бяха се осмелили да искат нещо от боговете, без да предложат нищо в замяна… Въпросът на Звяра бе напълно формален и беше правилно да отговорят, че не желаят никаква компенсация — правеха го като жест на почитане към боговете и състрадание към хората. Действително Зверовете изглеждаха смутени и притеснени от исканията на чужденците. Някои станаха бавно на крака, ръмжаха заплашително и повдигаха дебелите си като дъбови клони ръце. Уалимаи падна ничком пред съвета, фъфлейки обяснения и извинения, но не успя да успокои духовете. Като се опасяваше, че някой от Зверовете може да реши да ги убие със своята телесна миризма, Алекс протегна ръка към единствения източник на спасение, за който се сети: флейтата на своя дядо.

— Имам подарък за боговете — каза, треперейки.

Нежните звуци на инструмента се разляха изкусително в горещия въздух на тепуи. Зверовете, слисани от изненада, закъсняха известно време с реакцията си и когато го сториха, Алекс вече бе получил вдъхновение и се бе предал на удоволствието да създава музика. Флейтата му като че ли беше придобила свръхестествените умения на Уалимаи. Звуците се множаха в странния театър на златния град, отразяваха се, превърнати в безкрайни арпежи, разтреперваха орхидеите сред високите образувания от кристал. Никога момчето не бе свирило така, никога не се беше чувствало толкова могъщо: можеше да укроти хищниците с магията на своята флейта. То имаше усещането, че е свързано с мощен синтезатор, който му акомпанира с цял оркестър от струнни, духови и ударни инструменти. Зверовете, неподвижни в началото, започнаха да се олюляват като големи дървета от поривите на вятъра; хилядолетните им лапи удариха по земята и плодородната долина на тепуи отекна като гигантска камбана. Тогава Надя, като в транс, скочи в центъра на полукръга на съвета, а Бороба, разбрала, че моментът е съдбовен, стоеше притихнала в краката на Алекс.

Надя започна да танцува с енергията на земята, която преминаваше като светлина през тънките й кости. Никога на бе виждала балет, но в нея се бяха събрали ритмите, които много пъти бе слушала: бразилската самба, салсата и хоропото на Венецуела, американската музика, която достигаше по радиото. Беше виждала негри, мулати, кабоклос и бели да танцуват, докато не паднат от изтощение по време на карнавала в Манаос, беше виждала индианците да танцуват тържествено по време на своите церемонии. Без да знае какво точно прави, инстинктивно, тя импровизира своя подарък за боговете. Летеше. Тялото й само се движеше, в транс, без съзнание или преднамереност от нейна страна. Огъваше се като най-стройните палми, издигаше се като пяната на водопадите, въртеше се като полъх на вятъра. Надя имитираше полета на гуакамаите7, препускането на ягуарите, плуването на делфините, бръмченето на насекомите, извивките на змиите.

Много хиляди години в цилиндричната кухина на тепуи бе съществувал живот, но до този момент никога не се беше чувала музика, нито дори ударите на някой тамтам. Двата пъти, когато хората от мъглата бяха приютявани под защитата на легендарния град, те се държаха така, че да не смущават боговете — в пълно мълчание, използвайки своята дарба да стават невидими. Зверовете не подозираха, че хората притежават таланта да създават музика, нито бяха виждали едно тяло да се движи с лекотата, страстта, бързината и грацията, с които танцуваше Надя. Истината бе, че тези тромави същества никога не бяха получавали толкова грандиозен подарък. Бавните им мозъци попиваха всяка нота и всяко движение и ги запазваха за бъдещите векове. Подаръкът на двамата посетители щеше да остане с тях — като част от тяхната легенда.

Загрузка...