Градът на зверовете

17Птицата канибал

На следващия ден пътешествениците тръгнаха по обратния път към Тапирауа-тери. Когато се доближиха, забелязаха блясъка на хеликоптерите между дърветата и разбраха, че цивилизацията на нааб-ите най-накрая бе стигнала до селото. Уалимаи реши да остане в гората; през целия си живот беше стоял далеч от чужденците и не този бе моментът, в който щеше да променя си навиците. Шаманът, както всички хора от мъглата, притежаваше таланта да става почти невидим и в продължение на години беше обикалял около нааб-ите, доближавайки се до техните лагери и селища, за да ги наблюдава, без някой да подозира за неговото съществуване. Познаваха го само Надя Сантос и отец Валдомеро — негов приятел от времето, когато свещеникът живееше с индианците. Магьосникът бе срещал „момичето с цвят на мед“ в много от своите видения и беше убеден, че тя е пратеник на духовете. Приемаше я като член на своето семейство, заради това й разреши да го нарича по име, когато бяха сами, разказа й митовете и легендите на индианците, подари й талисмана и я заведе в свещения град на боговете.

Алекс подскочи от радост като видя отдалеч хеликоптерите: не беше изгубен завинаги в планетата на Зверовете, можеше да се върне в познатия свят. Допусна, че хеликоптерите са обикаляли Окото на Света в продължение на няколко дни, за да ги търсят. Баба му вероятно беше предизвикала монументална бъркотия, когато той изчезна, заставяйки капитан Ариосто да преброди по въздуха огромния район. Вероятно бяха видели пушека от погребалната клада на Мокарита и така бяха открили селището.

Уалимаи обясни на децата, че ще чака скрит между дърветата, за да види какво ще се случи в селото. Алекс искаше да му даде нещо за спомен в замяна на вълшебното лекарство, което щеше да върне здравето на майка му, и му връчи своето швейцарско войнишко ножче. Индианецът взе металния предмет, боядисан в червено, усети тежестта му, особената му форма, без да разбира за какво може да му послужи. Алекс отвори едно по едно ножчетата, пинсетите, ножичките, тирбушона, отвертката, докато предметът се превърна в блестящ таралеж. Показа на шамана как се използва всяка част и как да ги отваря и затваря.

Уалимаи благодари за подаръка, но беше живял повече от едно столетие без да познава металите и откровено се чувстваше малко стар, за да изучава триковете на нааб-ите, но не искаше да бъде неучтив и си закачи швейцарското ножче на врата, до своите гердани от зъби и останалите си амулети. След това припомни на Надя вика на кукумявка, който им служеше като сигнал — така щяха да поддържат връзка помежду си. Момичето му връчи кошницата с трите кристални яйца, защото предположи, че те ще са на по-сигурно място в ръцете на стареца. Не искаше да се появява с тях пред чужденците — те принадлежаха на хората от мъглата. Разделиха се и за по-малко от секунда Уалимаи се изпари като илюзия сред природата.

Надя и Алекс се доближиха внимателно до мястото, където се бяха приземили птиците от шум и вятър, както ги наричаха индианците. Скриха се между дърветата, откъдето можеха да наблюдават, без да бъдат забелязани, макар че бяха прекалено далеч, за да чуват ясно. По средата на Тапирауа-тери бяха птиците от шум и вятър, освен това имаше три палатки, един голям навес и дори кухня с газ. Бяха опънали една жица, на която висяха подаръци, за да привлекат индианците: ножове, тенджери, секири и други предмети от стомана и алуминий, които проблясваха на слънцето. Видяха много въоръжени войници в състояние на бойна готовност, но от индианците нямаше и следа. Хората от мъглата бяха изчезнали, така както правеха винаги пред опасността. Тази стратегия беше послужила много на племето, за разлика от други индианци, които се изправяха срещу нааб-ите и бяха или избивани, или асимилирани. Онези, които биваха приобщавани към цивилизацията, се превръщаха в просяци, губеха своето достойнство на войни и земите си и живееха като плъхове. Поради това вождът Мокарита никога не позволи неговият народ да се доближи до нааб-ите, нито да взима техните подаръци; той твърдеше, че получавайки едно мачете или едно сомбреро, племето в замяна забравяше завинаги корените си, езика си и боговете си.

Двамата младежи се питаха, за какво са се събрали тези войници. Ако бяха част от плана за премахване на индианците от Окото на Света, по-добре беше да не се приближават. Помнеха всяка дума от разговора, който бяха чули в Санта Мария де ла Ювия между капитан Ариосто и Мауро Кариас, и разбраха, че животът им щеше да е в опасност, ако се осмелят да се намесят.

Започна да вали, както се случваше по два или три пъти на ден: внезапни порои, кратки и силни, които заливаха всичко за известно време и спираха ненадейно, оставяйки света свеж и чист. Двамата приятели стояха близо час, наблюдавайки лагера от убежището си между две дървета, когато видяха, че в селището пристига една група от трима души, които очевидно бяха излезли да изследват околностите и сега се връщаха на бегом, мокри до костите. Независимо от разстоянието, веднага ги позна — бяха Кейт Колд, Сесар Сантос и фотографът Тимоти Брус. Надя и Алекс не можаха да потиснат възгласите си на облекчение: това означаваше, че професор Льоблан и доктор Омайра Торес също бяха наблизо. След като те бяха в селото, капитан Ариосто и Мауро Кариас нямаше да посмеят да прибегнат до куршумите, за да накарат индианците или тях да си обират крушите.

Младежите напуснаха своето скривалище и се приближиха внимателно към Тапирауа-тери, но малко след като тръгнаха, бяха забелязани от часовите, които веднага ги заобиколиха. Радостният вик на Кейт Колд, когато видя своя внук, беше сравним само вика на Сесар Сантос като видя дъщеря си. Двамата се втурнаха да посрещнат децата, които се появиха покрити с драскотини и рани, мръсни, с изпокъсани дрехи и изтощени. Освен това Александър изглеждаше различно — с подстригана като на индианец коса, излагаща на показ темето му, където имаше една дълга рана от порязване, покрита със засъхнала коричка. Сантос вдигна Надя в мощните си ръце и я притисна с такава сила, че за малко щеше да счупи ребрата на Бороба, която също се озова в прегръдката. Кейт Колд обаче успя да овладее вълната от обич и облекчението, което усещаше; щом нейният внук се озова в обсега на ръката й, тя му зашлеви един шамар.

— Това е за уплахата, която ни накара да преживеем, Александър. Следващият път, когато изчезнеш от погледа ми, ще те убия — каза бабата.

Вместо отговор Алекс я прегърна.

Веднага дойдоха и останалите: Мауро Кариас, капитан Ариосто, доктор Омайра Торес и неизбежният професор Льоблан, който целият беше изпожилен от пчели. Индианецът Каракауе, мрачен както винаги, не прояви признаци на изненада при вида на децата.

— Как стигнахте дотук вие двамата? Достъпът до това място е невъзможен без хеликоптер — попита капитан Ариосто.

Алекс разказа накратко своето приключение с хората от мъглата, без да съобщава детайли, нито да обяснява откъде се бяха качили. Не спомена също и за пътуването им с Надя в свещения тепуи. Допусна, че не издава тайна, тъй като нааб-ите вече знаеха за съществуването на племето. Имаше очевидни признаци, че селището е било напуснато от индианците само преди няколко часа: маниоката се отцеждаше в кошниците, въглените в малките огнища още не бяха изстинали, месото от последния улов се пълнеше с мухи в колибата на ергените, наоколо все още се мотаеха някои домашни животни. Войниците бяха убили с удари на мачете безобидните боа и смазаните им тела се търкаляха по земята.

— Къде са индианците? — попита Мауро Кариас.

— Отишли са далече — отвърна Надя.

— Не мисля, че са стигнали много далеч с жените, децата и старците. Не могат да изчезнат, без да оставят следа.

— Невидими са.

— Да говорим сериозно, момиче!

— Аз винаги говоря сериозно.

— Искаш да ми кажеш, че тези хора летят също като вещиците?

— Не летят, но тичат бързо — обясни тя.

— Ти можеш ли да говориш езика на тези индианци, хубавице?

— Името ми е Надя Сантос.

— Добре, Надя Сантос, можеш ли да говориш с тях или не? — настоя Кариас нетърпеливо.

— Да.

Доктор Омайра Торес се намеси, за да обясни спешната нужда да ваксинира племето. Селището вече бе открито, неизбежно беше скоро да осъществят контакт с чужденците.

— Както знаеш, Надя, без да го желаем, можем да ги заразим със смъртоносни за тях болести. Цели племена са изчезвали в продължение на два или три месеца поради някаква простуда. Най-страшна е дребната шарка. Имам ваксините, мога да имунизирам тези нещастни индианци. Така те ще бъдат защитени. Можеш ли да ми помогнеш? — помоли я красивата жена.

— Ще се опитам — обеща момичето.

— Как можеш да се свържеш с племето?

— Все още не зная, трябва да помисля.

Александър Колд пресипа лечебната вода в херметично затваряща се бутилка и я сложи внимателно в торбата си. Баба му го видя и поиска да знае какво прави.

— Това е водата, с която ще излекувам майка ми — каза той. — Намерих извора на вечната младост, този, който други търсят в продължение на векове, Кейт. Майка ми ще се оправи.

За първи път, откакто момчето се помнеше, баба му се отнесе към него с порив на нежност. Усети как нейните слаби и мускулести ръце го обгръщат миризмата й на тютюн за лула, гъстата й отрязана с ножица коса, сухата й и загрубяла като мокасини кожа; чу хрипливия й глас да произнася името му и допусна, че в края на краищата, може би баба му все пак го обичаше мъничко. Щом Кейт Колд осъзна какво прави, рязко се отдръпна, блъскайки го към масата, където го чакаше Надя. Двете деца, изгладнели и уморени, нападнаха фасула, ориза и хляба от маниока и едни полуизгорели и пълни с кости риби. Алекс нагъваше със зверски апетит пред изненадания поглед на Кейт Колд, която знаеше колко капризен е нейният внук към храната.

След като се наядоха, приятелите дълго се къпаха в реката. Знаеха, че са заобиколени от невидимите индианци, които следяха от гъсталака всяко движение на нааб-ите. Докато се плискаха във водата, усещаха върху себе си погледите им — все едно че ги докосват с рани. Стигнаха до заключението, че те не се доближаваха поради присъствието на непознатите и на хеликоптерите, които бяха забелязвали в небето, но никога не бяха виждали отблизо. Опитаха се да се отдалечат малко, мислейки си, че ако са сами, хората от мъглата биха се показали, но в селището имаше много движение и беше невъзможно да се оттеглят в гората, без това да привлече вниманието на останалите. За късмет войниците не се осмеляваха да се отдалечат и на крачка от лагера, защото историите за Звяра и начинът, по който бе изкормил един от техните другари, много ги бяха уплашили. Никой по-рано не беше изследвал Окото на Света и бяха чували за духове и демони, които обикалят този район. Страхуваха се по-малко от индианците, защото разчитаха на своите огнестрелни оръжия, а и самите те имаха индианска кръв.

Когато мръкна, всички, без часовите на пост, насядаха на групи около огъня, за да пушат и пият. Настроението беше мрачно и някой помоли за малко музика, която да повдигне духовете. Алекс трябваше да признае, че е загубил прочутата флейта на Джоузеф Колд, но не можеше да каже къде, без да спомене преживяванията си във вътрешността на тепуи. Баба му му хвърли убийствен поглед, но не каза нищо, досещайки се че нейният внук й беше спестил много неща. Един от войниците извади хармоника и изсвири няколко популярни мелодии, но добрите му намерения отидоха напразно. Страхът бе обхванал всички.

Кейт Колд отведе настрани децата, за да им разкаже какво се беше случило в тяхно отсъствие, откакто ги отведоха индианците. Когато си дали сметка, че са изчезнали, започнали веднага да ги дирят и, снабдени с фенери, излезли в гората като ги викаш почти цяла нощ. Льоблан допринесъл допълнително за общото безпокойство със своите „тактични“ предвиждания: били отвлечени от индианците и в момента сигурно ги ядели печени на кол. Професорът не пропуснал да опише образно начина, по който индианците от Карибите режели парчета от живите затворници, за да ги нагълтат. Признавал, разбира се, че не се намират сред карибяните, които били или „цивилизовани“, или избити преди повече от сто години, но никога не се знаело колко далеч могат да стигнат културните влияния. Сесар Сантос бил на границата да се нахвърли с юмруци срещу антрополога.

На следващия ден, следобед, най-накрая се появил един хеликоптер, който трябвало да ги спасява. Лодката с нещастния Жоел Гонсалес била стигнала без произшествия в Санта Мария де ла Ювия, където монахините от болницата се заели да се погрижат за него. Матууе, индианският водач, успял да получи помощ и сам придружил хеликоптера, в който пътувал капитан Ариосто. Чувството му за ориентация било толкова необикновено, че без никога да е летял, успял да прецени къде се намират в безкрайната зелена джунгла и да посочи точно мястото, където чакаше експедицията на Интернешънъл Джеографик. Щом слезли, Кейт Колд принудила военния да поиска по радиото повече подкрепления, за да се организира систематичното издирване на двете изчезнали деца.

Сесар Сантос прекъсна писателката, за да добави, че тя заплашила капитан Ариосто с пресата, с американското посолство и дори с ЦРУ, ако не им съдейства; така получила втория хеликоптер, с който дошли повече войници, както и Мауро Кариас. Не смятала да се махне оттук без своя внук — уверила ги, — дори ако се налага, щяла да обиколи пеш цялата околност на Амазонка.

— Настина ли си казала това, Кейт? — попита Алекс развеселен.

— Не заради тебе, Александър. Въпрос на принципи — изсумтя тя.

Тази нощ Надя Сантос, Кейт Колд и Омайра Торес се настаниха в една палатка, Людовик Льоблан и Тимоти Брус — в друга, Мауро Кариас — в своята, а останалите мъже се разположиха в хамаци между дърветата. Сложиха охрана в четирите края на лагера и поддържаха петромаксовите лампи запалени. Макар че никой не го спомена на висок глас, допускаха, че по този начин ще държат Звяра на дистанция. Светлините ги превръщаха в лесен прицел за индианците, но досега племената никога не бяха атакували по тъмно, защото се страхуваха от нощните демони, които изпълзяваха от човешките кошмари.

Надя, която имаше лек сън, спа няколко часа и се събуди след полунощ от похъркването на Кейт Колд. След като се убеди, че и лекарката не помръдва, заповяда на Бороба да остане на мястото й и се измъкна тихичко от палатката. Беше наблюдавала много внимателно хората от мъглата, решена да подражава на тяхното умение да се движат незабелязани; така откри, че това умение не се изразяваше само в прикриване на тялото, а бе свързано и усилие на волята да станеш нематериален и да изчезнеш. Необходимо й беше да се съсредоточи, за да достигне до умственото състояние на невидимост, при което можеш да застанеш на метър от друг човек, без да бъдеш забелязан. Тя знаеше кога постига това състояние, защото тогава усещаше тялото си много леко, след това сякаш се разтваряше, изчезваше отвсякъде. Беше й необходимо да се придържа към целта си, без да се разсейва, без да позволява на нервите си да я предадат — единственият начин да си скрит сред другите. След като излезе от палатката, трябваше да се промъкне на съвсем малко разстояние от пазачите, които обикаляха лагера; направи го без никакъв страх, защитена от невероятния мисловен обръч, който бе създала около себе си.

Усети се в безопасност едва в гората, осветена от бледата луна; имитира на два пъти крясъците на кукумявка и зачака. Малко след това усети до себе си мълчаливото присъствие на Уалимаи. Помоли магьосника да говори с хората от мъглата, за да ги убеди да се доближат до лагера и да се ваксинират. Не можеха да се крият безкрайно в сенките на дърветата, каза; дори и да се опитаха да построят ново селище, щяха да бъдат открити от „птиците от шум и вятър“. Обеща му, че тя ще държи настрана Рааканариуа и че Ягуар ще преговаря с нааб-ите. Разказа му, че нейният приятел има една могъща баба, но не се опита да му обясни силата да пишеш и да публикуваш в пресата — предположи, че шаманът няма да разбере за какво става дума, защото не познаваше писмеността и никога не беше виждал отпечатана страница. Ограничи се да каже, че тази баба е голяма магьосница в света на нааб, независимо, че нейната магия не действа много в Окото на Света.

Александър Колд, от своя страна, си легна в един хамак на чист въздух, малко настрана от останалите. Надяваше се, че през нощта индианците ще се свържат с него, но потъна в съня като камък. Сънува черния ягуар. Срещата с неговото тотемно животно беше толкова ясна и истинска, че на следващия ден не беше сигурен дали е сънувал, или това се беше случило в действителност. В съня си той ставаше от хамака и се отдалечаваше внимателно от лагера, без часовите да го забележат. Когато навлезе в гората, далеч от светлината на огъня и петромаксовите лампи, видя черната котка, застанала върху един дебел клон на огромно кестеново дърво; опашата й се поклащаше във въздуха, очите й блестяха в нощта като ослепителни топази така, както се бе явила в неговото видение, когато изпи вълшебния разтвор на Уалимаи. Със зъбите и ноктите си можеше да разкъса кайман, с мощните си мускули се носеше като вятъра, със силата и смелостта си можеше да се изправи пред всякакъв неприятел. Беше великолепно животно, царят на зверовете, син на Бащата Слънце, принц в митологията на Америка. В съня момчето спираше на няколко крачки от ягуара и така, както при първата среща в двора на Мауро Кариас, чуваше пещерния глас, който го поздравяваше с името му: „Александър… Александър…“ Гласът звучеше в мозъка му като гигантски бронзов гонг, повтаряйки отново и отново името му. Какво означаваше сънят? Какво беше посланието, което черният ягуар желаеше да му предаде?

Събуди се, когато вече всички в лагера бяха на крак. Реалният сън от предишната нощ го тревожеше, беше сигурен, че съдържа послание, но не успяваше да го разгадае. Единствената дума, която ягуарът бе произнасял при своите появявалия, беше неговото име — Александър. Нищо повече. Баба му се приближи с голяма чаша кафе с кондензирано мляко — нещо, което по-рано изобщо не би опитал, но сега му се струваше възхитителна закуска. В някакъв порив й разказа съня си.

— Защитник на хората — каза баба му. — Какво?

— Това означава името ти. Александър е гръцко име и означава защитник.

— Защо са ми дали това име, Кейт?

— Заради мен. Родителите ти искаха да те нарекат Джоузеф, като дядо ти, но аз настоях да те кръстят Александър, като Александър Велики — големия войн от античността. Хвърлихме една монета във въздуха и аз спечелих. Затова се казваш, както се казваш — обясни Кейт.

— Как ти хрумна, че трябва да нося това име?

— Има много жертви и благородни каузи, които трябва да се защитават в този свят, Александър. Едно хубаво име на войн помага да се бориш за правдата.

— Ще претърпиш несполука с мен, Кейт. Не съм герой.

— Ще видим — отвърна тя, подавайки му чашата.

Усещането, че са наблюдавани от стотици очи, изнервяше всички в лагера. В изминалите години различни държавни служители, изпратени, за да помогнат на индианците, бяха убивани от същите племена, които те се опитваха да защитят. Понякога първият контакт беше сърдечен, разменяха подаръци и храна, но внезапно индианците сграбчваха оръжията си и изненадващо нападаха. „Индианците са непредсказуеми и жестоки“ — каза капитан Ариосто, който беше напълно съгласен с теориите на Льоблан и поради това охраната не можеше да бъде свалена; трябваше да са непрекъснато в готовност.

Надя се намеси, за да каже, че хората от мъглата са различни, но никой не й обърна внимание.

Доктор Омайра Торес обясни, че през последните десет години работата й като лекар е била предимно сред миролюбиви племена; не знаеше нищо за тези индианци, които Надя наричаше хора от мъглата. Във всеки случай се надяваше да има повече късмет, отколкото в миналото, и да успее да ги ваксинира, преди да са се заразили. Призна, че при различни предишни случаи нейните ваксини пристигали прекалено късно. Инжектирала ги и въпреки това те се заразявали и няколко дни по-късно умирали със стотици.

В този момент Людовик Льоблан напълно беше изгубил търпение. Неговата мисия се бе оказала безполезна и той щеше да се върне с празни ръце, без новини за прословутия Звяр от Амазонка. Какво щеше да каже на издателите на Интернешънъл Джеографик? Че един войник е умрял, разкъсан при мистериозни обстоятелства, че са почувствали една доста неприятна миризма и че след неволно подхлъзване той се е озовал в екскрементите на неизвестно животно? Откровено казано, това не бяха много убедителни доказателства за съществуването на Звяра. Нямаше и какво да добави за индианците от региона, защото дори не ги беше видял. По най-глупав начин си беше загубил времето. Не му беше ясно кога ще се върне в университета, където го смятаха за герой и където беше защитен от ужилванията на пчели и други неприятности. Отношенията му с групата съвсем не бяха блестящи, а с Каракауе се превърнаха в пълна катастрофа. Наетият за негов личен асистент индианец престана да му вее с банановия лист още щом излязоха от Санта Мария де ла Ювия и вместо да го обслужва, той се постара да направи живота му по-труден. Льоблан го обвини, че му е сложил жив скорпион в джоба и мъртъв червей в кафето, също и че злонамерено го е завел на мястото, където го ужилиха пчелите. Останалите членове на експедицията търпяха професора, защото беше забавна гледка и можеха да му се подиграват под носа, без да се усети засегнат. Льоблан се взимаше много насериозно, и не можеше да си представи, че другите не го приемат така.

Мауро Кариас изпрати групи войници в различни посоки да претърсват джунглата. Мъжете тръгнаха с нежелание и много скоро се върнаха без новини от племето. Обследваха зоната от въздуха и с хеликоптерите, въпреки че Кейт Колд им даде да разберат, че шумът ще изплаши индианците. Писателката ги посъветва да чакат търпеливо: рано или късно индианците щяха да се върнат обратно в своето селище. Както Льоблан, и тя проявяваше повече интерес към Звяра, отколкото към индианците, защото трябваше да си напише статията.

— Знаеш ли нещо за Звяра, което не си ми казал, Александър? — попита тя внука си.

— Може би да, може би не… — отвърна момчето, без да се осмели да я погледне в очите.

— Що за отговор е това?

В този миг, по пладне, в лагера настана тревога: една фигура беше излязла от гората и плахо се приближаваше. Мауро Кариас й правеше приятелски знаци и я викаше, след като заповяда на войниците да отстъпят, за да не я изплашат. Фотографът Тимоти Брус подаде фотоапарата на Кейт Колд, а той взе една камера: първият контакт с едно племе беше уникален случай. Надя и Алекс познаха веднага посетителя, беше Ииоми, вожд на вождовете в Тапирауа-тери. Идваше сама, гола, невероятно стара, цялата набръчкана и без зъби, опираща се на една крива сопа, която й служеше за бастун, с кръглата корона от жълти пера, нахлупена до ушите. Стъпка по стъпка се доближи до стъписаните нааб. Мауро Кариас повика Каракауе и Матууе, за да ги попита дали познават племето, към което принадлежи тази жена, но никой не го знаеше. Надя излезе напред.

— Аз мога да говоря с нея — каза.

— Кажи й, че няма да им сторим зло, приятели сме на нейния народ, да дойдат да ни видят без оръжията си, защото имаме много подаръци за нея и останалите — каза Мауро Кариас.

Надя преведе свободно, без да споменава частта за оръжията, което не й се стори много добра идея, като имаше предвид количеството оръжия на войниците.

— Не искаме подаръци от нааб, искаме да си отидат от Окото на Света — отговори Ииоми твърдо.

— Безполезно е, няма да си тръгнат — обясни Надя на старицата.

— Тогава моите воини ще ги убият.

— Ще дойдат още, много повече, и всичките ти войни ще умрат.

— Моите воини са силни, тези нааб нямат лъкове, нито стрели; тежки и тромави са и са с меки глави, освен това се плашат като деца.

— Войната не е решението, вожде на вождовете. Трябва да преговаряме — умоляваше я Надя.

— Какво, по дяволите, говори дъртата? — попита Кариас нетърпеливо, защото от известно време момичето не превеждаше.

— Казва, че хората й не са яли в продължение на няколко дни и са много гладни — измисли напосоки Надя.

— Кажи й, че ще им дадем ядене колкото поискат.

— Страхуват се от оръжията — добави тя, въпреки че в действителност индианците никога не бяха виждали пистолет, нито пушка и не подозираха колко смъртоносни могат да бъдат те.

Мауро Кариас даде заповед на мъжете да оставят оръжията като знак на добра воля, но Льоблан, уплашен, се намеси, за да им напомни, че индианците имаха навика подло да нападат. Затова свалиха картечниците, но запазиха пистолетите на коланите си. Ииоми получи една гаванка с месо и царевица от ръцете на доктор Омайра Торес и се отдалечи натам, откъдето беше дошла. Капитан Ариосто се опита да я проследи, но за по-малко от минута тя сякаш се изпари сред растителността.

През останалата част от деня изчакваха, наблюдавайки гъсталака, без да видят никого, и в същото време трябваше да понасят предупрежденията на Льоблан, който очакваше контингент от канибали, готови да се стоварят отгоре им. Професорът, въоръжен до зъби и заобиколен от войници, стоеше разтреперан след посещението на една гола прабаба с шапка от жълти пера. Часовете минаваха без произшествия, с изключение на един момент на напрежение, който възникна, когато доктор Омайра Торес изненада Каракауе да бърка в нейните кутии с ваксини. Това не се случваше за първи път. Мауро Кариас се намеси, за да предупреди индианеца, че ако още веднъж го види близо до лекарствата, капитан Ариосто веднага ще го арестува.

Вечерта, когато вече смятаха, че старицата няма да се върне, пред лагера се материализира цялото племе на хората от мъглата. Първо видяха жените и децата — недосегаеми, слаби и тайнствени. Няколко секунди по-късно забелязаха мъжете, които в действителност бяха дошли по-рано и бяха застанали в полукръг. Изникнаха от нищото, неми и гневни, начело с Таама, боядисани като за война с червения цвят от кармина, с черния от въглена, с белия от варта и със зеления от растенията, украсени с пера, зъби, нокти и костилки, с всичките си оръжия в ръцете. Стояха по средата на лагера, но се сливаха толкова добре с всичко наоколо, че беше необходимо да напрегнеш очите си, за да ги видиш ясно. Бяха леки, ефирни, изглеждаха като едва изрисувани върху пейзажа, но нямаше съмнение, че същевременно бяха и свирепи.

Дълги минути двете групи се наблюдаваха взаимно в мълчание: от едната страна, прозрачните индианци и от другата — смутените чужденци. Най-накрая Мауро Кариас се събуди от транса и започна да действа, като даваше наставления на войниците да сервират храна и да раздават подаръци. Алекс и Надя с огорчение видяха как жените и децата приемат дрънкулките, с които се опитваха да ги примамят. Знаеха, че така, с тези невинни подаръци, започваше краят на племената. Таама и неговите войни стояха все така изправени, нащрек, без да пускат оръжията си. Най-опасни бяха дебелите им тояги, с които можеха да нападнат за секунди, докато прицелването със стрелата бе по-бавно и даваше време на войниците да стрелят.

— Обясни им това за ваксините, хубавице — нареди Мауро Кариас на момичето.

— Надя, казвам се Надя Сантос — повтори тя.

— За тяхно добро е, Надя, за да ги защитим — добави доктор Омайра Торес. — Ще ги е страх от иглите, но в действителност боли по-малко от ухапване на комар. Може би мъжете ще поискат да са първи, за да дадат пример на жените и децата…

— Защо вие не дадете пример? — попита Надя Мауро Кариас.

Перфектната усмивка, присъстваща постоянно върху загорялото лице на предприемача, изчезна след предизвикателството на момичето и за кратко през очите му премина някакво изражение на абсолютен ужас. Алекс, който наблюдаваше сцената, си помисли, че реакцията му е учудваща. Беше чувал за хора, които се страхуват от инжекции, но лицето на Кариас се изкриви така, сякаш бе видял Дракула.

Надя преведе и след дълги обсъждания, в които името на Рааканариуа се споменаваше много пъти, Ииоми прие да обмисли предложението и да се посъветва с племето. В този момент, когато бяха по средата на разговора за ваксините, Ииоми ненадейно прошепна недоловимо за чужденците нареждане и хората от мъглата се изпариха веднага с такава бързина, с каквато се бяха появили. Оттеглиха се в гората като сенки, без да се чуе нито една стъпка, нито една дума, нито едно бебешко хлипане. През останалата част от нощта войниците на Ариосто стояха на пост, очаквайки всеки момент атака.

Надя се събуди в полунощ, усещайки, че доктор Омайра Торес излиза от палатката. Предположи, че отива да свърши нуждите си сред храстите, но почувства сърцето си да бие тревожно и реши да я последва. Кейт Колд похъркваше в свойствения си дълбок сън и не усети движенията на съквартирантките си. Безшумна като котка, използвайки наскоро придобитото умение да става незабележима, Надя се придвижи напред. Скрита зад папратите, видя силуета на лекарката на слабата лунна светлина. Минута по-късно се доближи втора фигура и пред изненадания поглед на Надя прегърна лекарката през кръста и я целуна.

— Страх ме е — каза тя.

— Не се страхувай, любов моя. Всичко ще свърши добре. След няколко дни ще сме приключили тук и ще можем да се върнем в цивилизования свят. Знаеш вече, че имам нужда от теб…

— Наистина ли ме обичаш?

— Да, разбира се. Обожавам те, ще те направя много щастлива, ще имаш всичко, което пожелаеш.

Надя се върна скришом в палатката, легна на своята постелка и се престори на заспала.

Мъжът, който беше с доктор Омайра Торес, бе Мауро Кариас.

Сутринта хората от мъглата се върнаха. Жените носеха кошници с плодове и един голям мъртъв тапир, за да върнат получените предния ден подаръци. Войните се държаха по-небрежно и макар че не пускаха тоягите си, проявяваха същото любопитство като жените и децата. Гледаха отдалеч невероятните птици от шум и вятър, без да се доближават до тях, пипаха дрехите и оръжията на нааб, ровеха във вещите им, влизаха в палатките, позираха пред фотоапаратите, кичеха се с колиетата от пластмаса и пробваха очаровани мачететата и ножовете.

Доктор Омайра Торес прецени, че моментът е подходящ, за да започне своята работа. Помоли Надя да обясни още веднъж на индианците необходимостта да ги защитят от епидемии, но те не изглеждаха убедени. Единствената причина, поради която капитан Ариосто не ги принуди да се подчинят под дулата на оръжията, беше присъствието на Кейт Колд и Тимоти Брус; не можеше да прибягва до груба сила пред пресата, трябваше да пази поведение. Нямаше друг изход, освен да изчакат търпеливо безкрайните обсъждания между Надя Сантос и племето. Би било парадоксално да стреляш срещу тях, за да ги предпазиш да не умрат от дребна шарка; тази идея обаче не осени военния.

Надя напомни на индианците, че тя бе посочена от Ииоми за вожд, за да попречи на Рааканариуа, която имаше навика да наказва човеците с ужасни епидемии, така че трябваше да й се подчинят. Предложи да се подложи първа на убождането с ваксината, но Таама и неговите войни приеха това като обида. Те ще са първи — казаха най-накрая. С въздишка на облекчение тя преведе решението на хората от мъглата.

Доктор Омайра Торес нареди да поставят една маса на сянка и разположи своите спринцовки и флакони, докато Мауро Кариас се занимаваше с подреждането на племето в нишка, за да е сигурно, че никой няма да остане неваксиниран.

Междувременно Надя отведе настрани Алекс, за да му разкаже на какво бе станала свидетел предишната нощ. Никой от двамата не знаеше как да си обясни тази сцена, но се чувстваха донякъде предадени. Как беше възможно нежната Омайра Торес да има връзка с Мауро Кариас — човека, който носеше сърцето си в кесия? Стигнаха до заключението, че несъмнено Мауро Кариас е съблазнил добрата лекарка — не се ли говореше, че имал голям успех сред жените? Надя и Алекс не виждаха нищо привлекателно в този човек, но допускаха, че неговите маниери и неговите пари могат да измамят другите. Новината щеше да падне като бомба сред почитателите на лекарката — Сесар Сантос, Тимоти Брус и дори професор Людовик Льоблан.

— Това никак не ми харесва — каза Алекс.

— И ти ли ревнуваш? — пошегува се Надя.

— Не! — възкликна той възмутено — Но усещам нещо в гърдите си, някаква ужасна тежест.

— Това е от видението, което имахме заедно в златния град, помниш ли? След като изпихме сместа за колективно сънуване на Уалимаи, всички видяхме едно и също нещо, включително и Зверовете.

— Разбира се. Този сън приличаше на един друг, който сънувах преди да тръгна на това пътешествие: един огромен ястреб сграбчваше майка ми и я отнасяше в ноктите си. После го разтълкувах като болестта, която заплашва живота й — ястребът беше смъртта. В тепуи сънувахме, че Рааканариуа счупва клетката, в която е затворена, и че индианците са завързани за дърветата, спомняш ли си?

— Да, и нааб-ите носеха маски. Какво означават маските, Ягуар?

— Тайна, лъжа, предателство.

— Защо мислиш, че Мауро Кариас има толкова голям интерес да ваксинира индианците?

Въпросът увисна във въздуха като стрела, спряна по време на полет. Двете деца се спогледаха ужасени. В един миг на просветление прозряха ужасния капан, в който бяха попаднали всички: Рааканариуа беше епидемията. Смъртта, която застрашаваше племето, не беше митологична птица, а нещо много по-конкретно и близко. Изтичаха до центъра на селището, където доктор Омайра Торес насочваше иглата на своята спринцовка към ръката на Таама. Без да мисли, Алекс се хвърли като метеорит върху война, събаряйки го по гръб на земята. Таама се изправи на крака с един скок и вдигна сопата, за да смаже момчето като дървеница, но викът на Надя спря оръжието във въздуха.

— Не! Не! Там е Рааканариуа! — изкрещя момичето, сочейки стъклениците с ваксината.

Сесар Сантос си помисли, че дъщеря му е полудяла и се опита да я задържи, но тя се измъкна от ръцете му и изтича, за да застане до Алекс, пищейки и удряйки с юмруци Мауро Кариас, който се изпречи на пътя й. Бързо се опита да обясни на индианците, че е сбъркала и че ваксините няма да ги спасят, напротив, щяха да ги убият, защото Рааканариуа бе в спринцовките.