Градът на зверовете

5Шаманът

Бурята спря така ненадейно, как то бе започнала, и настъпи ясна нощ. Алекс и Надя се върнаха в хотела, където членовете на експедицията се бяха събрали около Сесар Сантос и доктор Торес и разучаваха една карта на областта, обсъждайки приготовленията за пътуването. Професор Льоблан, малко отпочинал, бе с тях. Беше се намазал с препарат срещу насекоми от главата до петите и беше наел един индианец, наречен Каракауе, да му вее с бананово листо. Льоблан настояваше експедицията да се отправи към Горно Ориноко още на следващия ден, защото той не можел да си губи времето в това незначително село. Разполагал само с три седмици, за да залови онова странно същество от джунглата.

— За няколко години никой не е успял да стори това, професоре… — уточни Сесар Сантос.

— Ще трябва скоро да се появи, защото аз имам серия от конференции в Европа — отвърна той.

— Надявам се Звярът да прояви разбиране към вашите основания — каза водачът, но професорът с нищо не показа, че е доловил иронията.

Кейт Колд беше разказала на внука си, че Амазонка е опасно място за антрополозите, защото имало случаи, когато загубвали разсъдъка си. Измисляли най-противоречиви теории, карали се и спорели; други тормозели племената и накрая започвали да се смятат за бесове. А един от тях полудял и трябвало да го закарат вързан обратно в страната му.

— Известно ви е, предполагам, че аз също съм част от експедицията, професор Льоблан — каза доктор Омайра Торес, която антропологът току поглеждаше крадешком, впечатлен от щедрата й хубост.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, госпожице, но…

— Доктор Торес — прекъсна го лекарката.

— Може да ми викате Людовик — осмели се Льоблан кокетно.

— Наричайте ме доктор Торес — отвърна сухо тя.

— Не бих могъл да ви взема, драга ми докторке. Едва има място за нас, които сме наети от Интернешънъл Джеографик. Бюджетът е щедър, но не и неограничен — отговори Льоблан.

— Тогава и вие няма да отидете, професоре. Принадлежа към Националната здравна служба. Тук съм, за да опазя индианците. Нито един чужденец не може да общува с тях без необходимите защитни мерки. Много са уязвими по отношение на болестите, особено към тези на белите — каза лекарката.

— И най-обикновената настинка е смъртоносна за тях. Преди три години цяло племе умря от дихателна инфекция, когато дойдоха няколко журналисти да снимат документален филм. Единият от тях кашляше, дал на някой от индианците да си дръпне от цигарата му и така зарази цялото племе — добави Сесар Сантос.

В този момент пристигнаха капитан Ариосто, началникът на казармата, и Мауро Кариас, най-богатият предприемач в околността. Надя обясни шепнешком на Алекс, че Кариас бил много могъщ — търгувал с президентите и генералите на различни южноамерикански страни. Добави, че нямал сърце в гърдите си, а го носел в кесия — и посочи коженото куфарче, което Кариас държеше в ръка. Людовик Льоблан от своя страна беше много впечатлен от Мауро Кариас, защото експедицията бе сформирана благодарение на международните контакти на този човек. Той беше привлякъл вниманието на списание Интернешънъл Джеографик върху легендата за Звяра.

— Това странно същество всява страх сред добрите хора от Горно Ориноко. Никой не иска да припари в триъгълника, където се предполага, че живее — каза Кариас.

— Вероятно тази зона не е била изследвана — обади се Кейт Колд.

— Така е.

— Предполагам, че трябва да е много богата на минерали и скъпоценни камъни — добави писателката.

— Богатството на Амазонка е преди всичко в земята и в дървения материал — отговори той.

— И в растенията — намеси се доктор Омайра Торес. — Не познаваме и десет на сто от лековитите билки, които растат тук. С изчезването на шаманите и на индианските лечители ще загубим завинаги тези знания.

— Предполагам, че Звярът също е пречка за вашите сделки по тези краища, господин Кариас, така както са пречка и племената — продължи Кейт Колд, която заинтересуваше ли се от нещо, не пускаше плячката.

— Звярът е проблем за всички. Дори войниците се страхуват от него — призна Мауро Кариас.

— Ако Звярът съществува, ще го намеря. Все още не се е родил човекът, а още по-малко животното, което може да се подиграва с Людовик Льоблан — обади се професорът, който имаше навика да говори за себе си в трето лице.

— Разчитайте на войниците ми, професоре. Независимо от твърденията на моя добър приятел Кариас, те са смели хора — предложи капитан Ариосто.

— Разчитайте също и на всичките ми съоръжения, уважаеми професор Льоблан. Разполагам с моторна лодка и добро радиооборудване — добави Мауро Кариас.

— А на мен разчитайте при здравословни проблеми или нещастни случаи, които могат да възникнат — добави меко доктор Омайра Торес, сякаш беше забравила за отказа на Льоблан да я включи в експедицията.

— Както ви казах, госпожице…

— Доктор… — поправи го отново тя.

— Както ви казах, бюджетът на тази експедиция е ограничен, не можем да взимаме туристи — каза Льоблан превзето.

— Не съм туристка. Експедицията не може да започне без упълномощен лекар и без необходимите ваксини.

— Докторката има право. Капитан Ариосто ще ви обясни закона — намеси се Сесар Сантос, който познаваше лекарката и очевидно изпитваше влечение към нея.

— Е, ами… даа… истина е, че… — измърмори военният, гледайки объркано Мауро Кариас.

— Няма да има проблеми да се включи Омайра. Лично аз ще финансирам всичките й разходи — усмихна се предприемачът, слагайки ръка върху раменете на младата лекарка.

— Благодаря, Мауро, но няма да има нужда; разноските ми са платени от държавата — каза тя, отдръпвайки се леко.

— Добре. В такъв случай няма за какво повече да говорим. Надявам се да намерим Звяра, ако ли не, това пътуване ще е безполезно — коментира Тимоти Брус, фотографът.

— Разчитайте на мен, младежо. Имам опит с такъв тип животни; самият аз съм проектирал съвършени капани. Може да видите моделите на моите капани в трактата ми върху страховития човек от Хималаите — обясни професорът с израз на задоволство, докато даваше знак на Каракауе да му вее по-енергично.

— Успяхте ли да го хванете? — попита Алекс с престорена невинност, тъй като много добре знаеше отговора.

— Той не съществува, младежо. Това предполагаемо същество от Хималаите е една лъжа. Може и този прословут Звяр да е същото.

— Има хора, които са го виждали — спомена Надя.

— Несъмнено невежи хора, момиче — отсече професорът.

— Отец Валдомеро не е невежа — настоя Надя.

— Кой е пък този?

— Един католически мисионер, който бе отвлечен от диваците и оттогава е луд — намеси се капитан Ариосто. Говореше английски със силен венецуелски акцент и тъй като винаги държеше пура между зъбите си, не му се разбираше много.

— Не е бил отвлечен, нито пък е луд! — избухна Надя.

— Успокой се, хубавице — усмихна се Мауро Кариас, погалвайки косата на Надя, която веднага се дръпна.

— В действителност отец Валдомеро е учен. Говори множество индиански езици, познава флората и фауната по Амазонка по-добре от всеки друг, намества счупени кости, вади кътници и няколко пъти е оперирал перде на очите с ланцет, направен от самия него — добави Сесар Сантос.

— Да, но не е имал успех в борбата с пороците в Санта Мария де ла Ювия, нито в християнизирането на индианците, нали виждаме, че все още си ходят голи — пошегува се Мауро Кариас.

— Не смятам, че индианците трябва да бъдат покръствани — отвърна Сесар Сантос.

Обясни, че били много духовни хора, вярвали, че всяко нещо има душа: дърветата, животните, реките, облаците. За тях духът и материята не били разделени. Не разбирали религията на чужденците, казвали, че тя е само една повтаряща се история, докато те знаели много различни истории за богове, демони, духове на небето и на земята. Отец Валдомеро решил, че няма смисъл повече да им обяснява, че Христос е умрял на кръста, за да спаси човечеството от греха, защото идеята за такава саможертва била необяснима за индианците. Те не познавали греха. Не разбирали и необходимостта да използват дрехи в този климат или да трупат имущество, щом като след смъртта си не можели да вземат нищо в отвъдния свят.

— Жалко е, че са обречени на изчезване, те са мечтата на всеки антрополог, нали професор Льоблан? — каза шеговито Мауро Кариас.

— Така е. Цял късмет е, че успях да пиша за тях преди прогресът да ги унищожи. Благодарение на Людовик Льоблан те ще фигурират в историята — отвърна професорът, който изобщо не схващаше сарказма на другия.

Тази вечер яденето се състоеше от печени късове месо от тапир, боб и питки от маниока — нищо от което Алекс не пожела да опита, независимо че го измъчваше вълчи глад.

След вечерята, докато баба му пиеше водка и пушеше лулата си в компанията на мъжете от групата, Алекс отиде с Надя на пристанището. Луната светеше като жълта лампа в небето. Заобикаляха ги шумовете на джунглата, като музикален фон: птичи крясъци, викове на маймуни, квакания на жаби и песен на щурци. Хиляди светулки се стрелкаха покрай него и докосваха лицето му. Надя хвана една с ръка и я вплете в къдриците си, където тя продължи да блещука като звездичка. Момичето беше седнало на кея с потопени в тъмната вода на реката крака. Алекс я попита за пираните, които беше видял препарирани в магазините за туристи в Манаос, напомнящи миниатюрни акули: бяха големи една педя, с великолепни челюсти и зъби, остри като ножове.

— Пираните са много полезни, чистят водата от трупове и мръсотии. Баща ми казва, че нападат само ако подушат кръв и когато са гладни — обясни тя.

Разказа му, че веднъж видяла как един кайман, ранен лошо от ягуар, се довлякъл до водата, където пираните се вмъкнали през раната и го оглозгали отвътре за няколко минути, оставяйки кожата невредима.

В този момент момичето застана нащрек и му направи знак с ръка да пази тишина. Бороба, маймунката, много възбудена, започна да подскача и да издава крясъци, но Надя я успокои за миг, прошепвайки й нещо на ухото. Алекс остана с впечатлението, че животното прекрасно разбира думите на своята стопанка. Виждаше само сенките на растенията и черното огледало на водата, но очевидно нещо бе привлякло вниманието на Надя, защото тя се беше изправила. Отдалеч от селото долитаха приглушените звуци на някой, който докосваше струните на китара. Ако се обърнеше, можеше да види светлинките на къщите зад гърба си, но тук бяха сами.

Надя нададе продължителен и остър вик, който прозвуча на момчето като крясък на кукумявка, и миг по-късно друг подобен вик отвърна от брега отсреща. Тя повтори повикването два пъти, като и двата пъти получи същия отговор. Тогава хвана Алекс за ръката и му даде знак да я последва. Момчето си спомни за предупреждението на Сесар Сантос да не напускат границите на селището след мръкване, както и историите, които беше слушал за пепелянки, зверове, бандити и въоръжени пияници. Още по-добре щеше да е, ако можеше да не мисли за жестоките индианци, описани от Льоблан, или за Звяра… Но не искаше да изглежда като страхливец в очите на момичето и я последва, без да каже дума, стискайки швейцарското си войнишко ножче.

Оставиха зад себе си последните колиби на селото и продължиха внимателно напред само под светлината на луната. Джунглата се оказа по-лесно проходима, отколкото смяташе Алекс; растителността беше гъста по бреговете на реката, но после оредяваше и бе възможно да се напредва без големи затруднения. Не бяха стигнали много далеч, когато подвикването на кукумявката се повтори. Намираха се на една поляна в гората, откъдето можеше да се види блестящата на небосвода луна. Надя спря и застина неподвижно; дори Бороба стоеше кротко, сякаш знаеше какво чакаха. Изведнъж Алекс подскочи удивен: на по-малко от три метра от тях се материализира една фигура, сякаш изникнала от нощта, неочаквана и тайнствена като призрак. Момчето вдигна ножа си, готово да се защитава, но спокойното поведение на Надя спря ръката му във въздуха.

— Аиа — прошепна момичето с тих глас.

— Аиа, аиа… — отвърна глас, който се стори на Алекс не от човешко същество, звучеше като довеян от вятъра.

Фигурата пристъпи крачка и застана много близо до Надя. Очите на Алекс вече бяха малко свикнали с тъмнината и той успя да види на лунната светлина един невероятно стар човек. Изглеждаше като че ли е живял векове, въпреки изправената си стойка и гъвкавите си движения. Бе много дребен, Алекс прецени, че е по-нисък от сестра му Никол, която беше само на девет години. Носеше къса препаска от растителни влакна и дузина гердани от раковини, семена и зъби от глиган, които покриваха гърдите му. Кожата, набръчкана като на хилядолетен слон, се диплеше върху крехкия му скелет. Носеше късо копие, бастун, на който висяха множество кожени торбички и един кварцов цилиндър, звънтящ като бебешка дрънкалка. Надя повдигна ръка към косата си, отдели светулката и му я поднесе; старецът я прие, намествайки я между огърлиците си. Надя клекна и показа на Алекс да стори същото в знак на уважение. Индианецът веднага се наведе и тримата останаха така, на една и съща височина.

Бороба подскочи и се покатери на раменете на стареца, дърпайки го за ушите; стопанката му я свали с един замах и старецът се разсмя от сърце. На Алекс му се стори, че няма нито един зъб в устата си, но не можеше да е сигурен, тъй като светлината бе оскъдна. Индианецът и Надя се впуснаха в дълъг разговор с жестове и звуци на език, чиито думи звучаха гальовно, като бриз, ромолене на вода и птичи глъч. Предположи, че говорят за него, защото го сочеха. В един момент човекът се изправи и много ядосано размаха късото си копие, но тя го успокои с дълги обяснения. Накрая старецът откъсна един амулет от врата си, парче от дялана кост, и го поднесе към устните си, за да духне в него. Звукът беше също като песента на кукумявката, чута по-рано, която Алекс разпозна, защото в околностите на неговата къща в Северна Калифорния имаше много от тези птици. Странният старец закачи амулета около врата на Надя, сложи ръцете си на раменете й като за сбогуване и изчезна мигновено, също така тайнствено, както се беше появил. Момчето можеше да се закълне, че не го видя да се отдалечава, той просто като че ли се изпари.

— Това беше Уалимаи — прошепна Надя на ухото му.

— Уалимаи? — попита той, впечатлен от странната среща.

— Шшт! Не го казвай на висок глас! Никога не трябва да произнасяш истинското име на един индианец в негово присъствие, това е табу. Още по-малко можеш да назоваваш мъртвите, това е още по-голямо табу, ужасна обида — обясни Надя.

— Кой е той?

— Той е шаман, много могъщ магьосник. Говори чрез сънища и видения. Може да пътува в света на духовете, когато поиска. Той е единственият, който знае пътя за Ел Дорадо.

— Ел Дорадо? Златният град, измислен от конкистадорите? Това е абсурдна легенда! — отвърна Алекс.

— Уалимаи е бил там много пъти с жена си. Винаги се движи с нея — възрази момичето.

— Нея не я видях — призна Алекс.

— Тя е дух. Не всички могат да я видят.

— Ти видя ли я?

— Да. Тя е млада и много хубава.

— Какво ти каза магьосникът? За какво си говорихте? — попита Алекс.

— Даде ми един талисман. С него винаги ще бъда в безопасност. Никой — нито хората, нито животните, нито призраците няма да могат да ми навредят. Служи също така, за да го викам; достатъчно е да духна в него, и той ще дойде. Досега не можех да го викам, трябваше да чакам сам да се появи. Уалимаи казва, че ще имам нужда от него, защото се задава голяма опасност — Рааканариуа, страховитият дух на птицата канибал, броди на свобода. Появи ли се, сее смърт и разруха, но аз ще съм защитена от талисмана.

— Доста странно момиче си… — въздъхна Алекс, без да вярва и на половината от това, което Надя казваше.

— Уалимаи казва, че чужденците не трябва да търсят Звяра. Казва, че неколцина от тях ще умрат. Но ти и аз трябва да отидем, защото сме повикани, защото имаме бяла душа.

— Кой ни вика?

— Не зная, но щом Уалимаи го казва, е така.

— Наистина ли вярваш в тези неща, Надя? Вярваш в магьосници, в птици канибали, в Ел Дорадо, в невидими съпруги, в Звяра?

Без да отговори, момичето се обърна и се запъти към селото, а той я последва отблизо, за да не се загуби.