П. Г. УдхаусГраф или бръснар

Първа глава

Гледката, разкриваща се през френския прозорец на дневната на Лангли Енд, провинциалното седалище на Антъни, пети граф Дройтуич, в Уорчестършър, бе аранжирана така, че да грабне и милва окото на всеки, интересуващ се от гледки. Зад добре заравнената чакълена алея, губеща се от поглед след завоя край рододендроновите храсти, се простираше ливада с вид на най-качествено кадифе, поена, подрязвана и плевена от генерации усърдни градинари. След ширене на воля на не малко разстояние тя предаваше щафетата на китно малко езеро, отвъд което пък по отсрещните хълмове започваше да се дипли необезпокояван от просеки масленозеленият килим на вековен лес. Болшинството от хората, пристъпващи за първи път в споменатата дневна, тутакси се залепяха за някой от прозорците и благоговейно попиваха с очи прекрасния пейзаж.

Но не и Чарлс, прислужникът на лорд Дройтуич. За него гледката беше рутинна. (Той я беше гледал, гледал, та чак му беше втръснала.) Всъщност и да искаше, въпросният индивид не можеше да се наслаждава на пейзажа, защото говореше по телефона. Звънът на инструмента прекъсна основното му занимание, което го беше довело в дневната, а именно сервирането на приборите за следобедния чай.

— Ало? — отзова се Чарлс. — Да, тук е Лангли 330. Вие кой сте? Кой?

Слингсби, икономът, който влезе малко след него, го изгледа неодобрително. Като всички икономи, той смяташе, че приемането на телефонни обаждания е задача, която изисква умение и такт, надхвърлящи възможностите на прост прислужник.

— Ало… Ало…

Неодобрителният израз се разпростря по цялото овално като пълна луна лице на Слингсби.

— Какво си мислиш, че правиш, млади момко? — пожела да узнае той. — Изпълняваш партия от хора на ловците ли?

— Междуградски разговор с Лондон, господин Слингсби. Някой иска да говори с Негова светлост.

— Кой някой?

— Не можах да чуя, господин Слингсби. Линията много пращи.

— Дай ми слушалката.

Икономът долепи солидното си ухо до слушалката с вида на човек, решен да не търпи никакви глупости.

— Кажете, моля?… Говорете по-високо. Приближете устата си до… О, „Дейли Експрес“?

— „Дейли Експрес“? Какво смятате, че искат?

Слингсби не беше от хората, които одобряват сладките приказки с нисшестоящите. Той размаха авторитетно палец и Чарлс сви гребен и се оттегли.

— Не — каза Слингсби, отговаряйки на своя далечен събеседник, — не съм лорд Дройтуич. Аз съм икономът на Негова светлост… Негова светлост е в гаража и не може да бъде безпокоен… Нито мога да отговарям на въпроси, касаещи личните дела на Негова светлост. Ако това отговаря на истината, Негова светлост без съмнение ще уведоми всички вестници за…

До този момент тонът на иконома по нищо не се отличаваше от тона на чуждестранен посланик, поканен на ауденция при кралицата. Внезапно обаче той захвърли тържествената си помпозност като ненужна огризка и възприе изумително човешка интонация.

— Хей! — викна Слингсби. — Не затваряй. Кой спечели в два и половина?

Неочакван звук зад него го накара да погледне неспокойно назад. Една жена в началната фаза на така наречената средна възраст бе прекрачила през френския прозорец. Той разпозна в нея без особено въодушевление лелята на своя работодател — лейди Лидия Басинджър. Лейди Лидия бе накипрена като за празнична сбирка или фестивал. Всъщност, за да бъдем съвсем конкретни, тя тъкмо се връщаше от местното изложение на цветя.

— Кой се обажда, Слингсби?

— От „Дейли Експрес“, милейди. Лондонски вестник. Обаждат се, за да разберат дали има някаква истина в слуховете, които се носят из метрополията, че Негова светлост се е сгодил.

— Какво!

— Да, милейди.

— Аз ще говоря с тях — отсече лейди Лидия.

Тя грабна слушалката от здравата хватка на иконома.

— Здравей, Фреди — каза тя, след като отне инструмента на Слингсби.

— Здрасти — отвърна й безупречно облечен млад мъж, който влезе в стаята в този момент. Той отиде до масата и взе вечерния вестник. — Някой се обажда ли?

— Да. Дейли… Ало? Там ли сте?… Какво? — Израз на изненада, примесена с възмущение, се изписа върху лицето на лейди Лидия. Тя се обърна за помощ и подкрепа към своя племенник. — Тук един лунатик на другия край на линията не престава да ме нарича Малката с блестящите очи.

— Предполагам, че е станало преплитане на линиите, милейди — обади се Слингсби с вида на човек, изпаднал във временно умопомрачение. — Ако Нейна светлост ми позволи…

Лейди Лидия устоя на опита му да си възстанови владението върху слушалката. Тя отново я доближи до ухото си и се заслуша. В резултат на това мълчаливо бдение скоро в очите й, които заби в попрегърбилия се иконом, проблесна мрачен пламък.

— О?… Разбирам… — Тя покри слушалката с ръка. — Нещо говори ли ти това, Слингсби, че Малката с блестящите очи е спечелила състезанието от два и половина в Гатуик? Домат — втори, Срамежливия янки — трети. Ти на какво заложи?

Икономът преглътна скръбно.

— На Плодова салата, милейди.

— Ама че идиот! Тя изобщо не се е класирала.

— Да, милейди.

— Кой ненормалник ти го каза?

— Мастър Фредерик, милейди.

Почитаемият Фреди Чок-Маршъл вдигна поглед от вестника.

— Съжалявам, Слингсби. Случват се такива неща.

— Заслужаваш си го — смъмри го лейди Лидия строго, — като вярваш на всичко, което ти говори мастър Фредерик. Надявам се да си загубил доста.

— Да, милейди — потвърди Слингсби и напусна помещението, за да остане насаме с мъката си.

Лейди Лидия се обърна отново към своя лондонски събеседник.

— Ало… Там ли сте?… Простете за прекъсването. Говорех с иконома си. И така, да преминем към същността на въпроса. Трябва да ви информирам, че говорите с лейди Лидия Басинджър, лелята на лорд Дройтуич. Съпругът ми беше настойник на лорд Дройтуич до навършване на пълнолетие. А? Какво? Не, не мисля така. Сигурна съм, че ако той бе предприел тази сериозна стъпка, би я споделил с мен. Живея с лорд Дройтуич от десет години, след смъртта на неговите родители и… Ало… О, затворихте ли? Е, добре, довиждане.

Тя затвори телефона и потъна в една кресло.

— Небеса! — изпъшка тя — Разтапям се.

Фреди погледна към градината, над която трептеше лятна мараня.

— И аз предполагах, че ще ти се стори малко горещо — каза дълбокомислено той. — Как беше веселбата?

— Както обикновено. Изказахме похвала за калцеолариите.

— Три пъти ура — каза Фреди — и два пъти хип-хип. Що за птица е тая калцеолария?

— О, просто едно от онези цветя, които приличат на калцеолария. Никога не съм можела да различавам едните от другите.

— Ясно. Май се върнахте малко по-рано отколкото трябваше.

— Ами върнахме се! — потвърди с раздразнение лейди Лидия. — Чичото ти започна да мрънка, че му се виело свят. Реши, че е получил слънчев удар. Ето го и него — лъжеца.

В стаята току-що бе нахлул мъж с около десетина години по-възрастен от лейди Лидия, чието лице бе удивителна кръстоска между зрял домат и конска муцуна. Неговият великолепен костюм и лъщящ като калайдисан бакър цилиндър изтръгнаха от устните на Фреди възклицание на възхвала и благоговение.

— Мили Боже! — изхълца той. — О, повелителю на всички любовници през вековете! Ти си съвършен като Дон Жуан!

Лейди Лидия погледна димящия си съпруг с възмущение.

— Влез, шарлатанино! — каза тя.

Сър Хърбърт Басинджър избърса потното си чело.

— Изобщо не съм шарлатанин! Казах ти, че ми се виеше свят. И на кого няма да му се завие, когато е принуден да се цъкли в някакви си проклети треволяци в официално облекло и цилиндър? Едва дишам. Честно ти казвам, щях да пукна. Сигурно беше петдесет градуса на сянка.

— Не е трябвало да седиш на сянка, чичо — отбеляза Фреди.

— И това, което искам да знам — продължи сър Хърбърт с трептящ от самосъжаление глас, — е защо е нужно да бъда влачен на проклетото изложение всяка проклета година.

— Фамилията трябва да бъде представлявана от някого, глупчо — обясни му кратко лейди Лидия.

— Ами Тони да си я представлява! Той е главата на фамилията. Аз ли съм лорд Дройтуич или той? Къде е Тони? Обзалагам се, че дреме в хамака под някоя дебела сянка.

— Напротив — отвърна Фреди. — Бори се като грешен дявол с автомобила си в гаража.

Лейди Лидия кимна замислено.

— Ето това разсейва всички съмнения. Той не би могъл да е сгоден за Вайолет Уодингтън. Ако беше, сега щеше да е там, където е и тя.

— Тя се къпе — осведоми я Фреди.

Сър Хърбърт зяпна.

— Сгоден? Какви са тия приказки за годежи? Кой каза, че е сгоден?

— Изглежда от „Дейли Експрес“ мислят така. Преди малко се обаждаха по телефона.

— Ъ? Какво? Защо?

— Грешката е моя, предполагам, чичо Хърбърт — намеси се Фреди.

— Твоя?

— Да. Разбирате ли, младият Тъби Бриджнорт наскоро преживя поредната си годишна кавга с началството — тоя път защото се гъбаркал много нетактично с плешивото теме на стареца. Били разменени неприятни думи и сега Тъби е в метрополията, опитвайки се да заработи честно хляба си като писател на свободна практика. Сметнах, че ще е дружеска помощ от моя страна, да го светна за годежа на Тони, затуй му се обадих веднага след обяда.

— Ама какви ги вършиш, магаре такова? — надигна глас лейди Лидия. — Тони не е сгоден.

— Напротив, сгоден е.

— Той ли ти каза?

— Не. Но го видях да целува Вайолет в розовата градина.

— В розовата градина — цъкна с досада лейди Лидия. — О, Боже! И ти наричаш това доказателство! Майка ти нищо ли не е успяла да ти налее в главата за така наречените „неща от живота“? Не знаеш ли, че всеки целува всеки, щом попаднат заедно в розова градина?

— Ти пък откъде знаеш? — попита ревниво сър Хърбърт.

— Няма значение!

Фреди вдигна умиротворяващо ръка.

— Не го вземай толкова навътре, чичо — каза той. — Това не беше просто целувка, а една от онези специални целувки… продължителни…

— Аха? — възкликна меко лейди Лидия. — Една от онези?

— Освен това го прочетох и по лицето на Тони.

— Възторжено?

— Наполовина възторжено, наполовина угрижено. Точно такова изражение има човек, когато подписва дългосрочен договор за наем на недвижимо имущество и му е ясно, че не го е проучил много обстойно.

Сър Хърбърт изпуфтя замислено.

— Да се надяваме, че си прав, за бога! Като си помисли човек, че Тони може да се ожени за наследничката на Деветдесетте и седем супи на Уодингтън! Уоу! Това е като да попаднеш на петролен кладенец!

Лейди Лидия, като една практична и предпазлива жена, се почувства длъжна да обуздае неконтролируемите мечти на съпруга си.

— Не ми се иска да попарвам надеждите ти, Хърбърт — каза тя, — но смятам, че щях да се чувствам по-сигурна, ако той я беше целунал на някое друго място, а не в розовата градина. Знам ги аз тия розови градини.

— О? — челото на сър Хърбърт все още имаше вид на градинска лейка, но дори и това мъчително състояние не му попречи да се наежи от забележката й. — Позволи ми само да ти кажа, че когато бях млад, аз знаех точно толкова за розовите градини, колкото и ти. Позволи ми да ти кажа…

— По-късно… — намеси се Фреди. — По-късно, бих предложил аз… освен ако не искаш да включиш в публиката и стария Уод.

Сър Хърбърт проследи погледа на племенника си.

— О, а-а — заекна той и започна да зачиства цилиндъра си от невидими прашинки. Вратата се отвори и в стаята влезе нисък и пълен мъж. Мъж, който изглеждаше така, сякаш природата го бе създала с идеята да го обзаведе с рунтави овчеподобни бакенбарди и който по всичко личеше се въздържа от това престъпление спрямо обществото само с цената на огромни усилия на волята.

Дж. Дж. Уодингтън, самодържецът на Деветдесетте и седем супи, сияеше като деветдесет и седем слънца.

— Привет на всички! — викна той. — Чухте ли новината?

Лейди Лидия се ококори насреща му.

— Имате предвид…?

— Да, имам точно това предвид. Дройтуич и моята малка Вайолет.

— Е, сега вече ще трябва да повярвате на човека — вметна тържествуващо Фреди.

— Наистина ли са сгодени?

— Чух го от устата на самата Вайолет. Току-що я срещнах на стълбището.

— Върховно! — ревна сър Хърбърт.

— Каква невероятна изненада! — възкликна и лейди Лидия.

— Изненада ли? — отбеляза закачливо господин Уодингтън. — О, хайде, лейди Лидия! Кой беше човекът, който предложи…

— Да, да, господин Уодингтън — побърза да го прекъсне лейди Лидия — Сега няма да се задълбаваме в подробности. Ето я и Вайолет.

Вайолет Уодингтън беше високо и стройно момиче с ум хладен като купичка лед. Още от пръв поглед се виждаше, че е наследила приятната си външност повече от майка си, отколкото от баща си, защото тя беше толкова безспорно красива, колкото безспорно неугледен беше създателят на Деветдесетте и седем супи. Върху лицето й бе изписано апатично и преситено изражение.

— О, скъпа! — каза Лидия. — Баща ти току-що ни каза новината.

— Така ли? — изблея Вайолет.

— Толкова съм доволна — продължи лейди Лидия.

— Благодаря.

— И аз съм много доволен.

— Благодаря, сър Хърбърт.

— Че и аз съм доволен тогава — включи се в хора и Фреди.

— Благодаря, Фреди. Радвам се — каза Вайолет с подозрително потрепваща сякаш от потисната прозявка устна, — че всички сте доволни.

— Сега, след като нещата станаха вече напълно официални — каза Фреди, — мисля, че ще е най-добре да пусна по жицата още една съдържателна новина на младия Тъби.

Той се запъти към писалището и със смръщено от мисловен напън чело се захвана с литературната творба. Лейди Лидия продължаваше да пърха около бъдещата младоженка, като че ли се надяваше да придаде на сцената по-възторжено и емоционално звучене от настоящото доста лежерно настроение.

— Толкова дълго се надявах това да се случи. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Чудесен момък е този Тони — включи се и господин Уодингтън.

— Най-добрият — съгласи се сър Хърбърт.

— О, да — изрече Вайолет със същото изражение на досада, като че е принудена да се включи в дискусия по някаква скучна тема. — Мога да кажа и това за него — той знае какво да прави в една розова градина.

Сър Хърбърт се покашля.

— Наследил е тия способности от леля си — изрече той игриво.

В очите на лейди Лидия блесна пламък.

— Какво беше това, Хърбърт?

— Мисля, че чу добре — каза той достолепно. После се запъти към вратата. — Отивам горе да хвърля тая дяволска броня.

— Добре — каза лейди Лидия. — Кажи на прислужничката да ти приготви нещо по-леко и после ще обсъдим тази последна твоя забележка.

Фреди се беше надигнал и звънеше със звънеца.

— Това го пропуснах — каза той. — Каква забележка?

— Няма значение — сряза го лейди Лидия. — Ще ти кажа само едно — тази вечер никакво порто за чичо ти Хърбърт.

— Ето това е нещото — каза Вайолет, — за което можеш да ме посъветваш като опитна омъжена жена. Как успяваш да държиш мъжете далеч от портото?

— Вайолет! — повиши глас господин Уодингтън.

— О, скъпа — отвърна лейди Лидия, — що се отнася до Тони този въпрос не трябва да те тормози още дълги години. В момента той е загрижен твърде много за добрата си форма.

— Да — потвърди Вайолет с още една лека прозявка. — Той е нещо като запален спортист, нали така?

Слингсби се появи на вратата с безшумната лекота на купеста облачност.

— Позвънихте, милейди?

— Аз позвъних — каза Фреди. — Закараха ли колата в гаража, Слингсби?

— Все още не, мастър Фредерик.

— Искам Робърт да отнесе една телеграма до селото. Къде е той?

— В кухнята, мастър Фредерик.

— Юпи — викна Фреди и изчезна в ръка с телеграмата, която бе предназначена да стопли сърцето на неговия скъп приятел Тъби Бриджнорт.

Слингсби се обърна към лейди Лидия.

— Моля за извинение, милейди.

— Да, Слингсби?

— По повод на Прайс, милейди.

— О, да. Тя идва днес, нали?

— Да, милейди. — Перспективата изглежда бе задълбочила обичайното меланхолично изражение върху лицето на иконома. — Придружена от сина си. Нейна светлост любезно ми даде разрешение да ги забавлявам в моята стая този следобед. Току-що разбрах, че те ще доведат със себе си и една млада особа, милейди, която заема поста на маникюристка в салона на младия Прайс.

— Няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело.

— Благодаря, милейди. Това, което исках да разбера, милейди, е дали на тази млада особа ще бъде позволено да се разхожда в градината? За нея това ще бъде интересно. Доколкото разбрах, тя идва от Америка, където, както Нейна светлост знае, нямат исторически забележителности като това имение.

— Разбира се, Слингсби.

— Благодаря, милейди.

Икономът се оттегли с достойнството на посланик, който е връчил акредитивните си писма или каквото там връчват посланиците.

Вайолет Уодингтън се обърна към лейди Лидия.

— Прайс? Това не е ли старата бавачка на Тони, за която той ми разказваше?

— Да. Сестрата на Слингсби. Тя се ожени за бръснар в Лондон. И много ми се иска — каза лейди Лидия с неочаквано раздразнение — да си стои в Лондон, където й е мястото.

— Не я ли харесвате?

— Тръпки ме побиват от нея.

— Защо?

Лицето на лейди Лидия потъмня.

— Тя е една проклета стара пияница — каза Нейна светлост. — Е, аз ще последвам Хърбърт и ще се преоблека в нещо човешко. Ще се погрижиш ли за чая?

— Добре, лейди Лидия. Чай, татко?

За няколко мига след оттеглянето на домакините им между баща и дъщеря се настани тишина. Вайолет се занимаваше с чая, а господин Уодингтън стоеше до прозореца, втренчен в ливадата и езерото. Челото му бе разсечено от замислена гънка. И това, че причина за нея не бе нещо, което го е подразнило в изгледа на околностите на Лангли Енд, стана ясно от думите му, които най-сетне събра кураж да произнесе.

— Трябва да ти призная — отбеляза той, като се обърна към дъщеря си и й отправи укорителен поглед, — че не мога да разбера какви са тия съвременни момичета.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вайолет.

— Може би съм старомоден — продължи господин Уодингтън, приближавайки към интересуващата го конкретна тема, — но ми се иска да видя малко повече ентусиазъм в подобни случаи.

Вайолет въздъхна. Тя често намираше баща си за досаден.

— Защо да показваме някаква глупава сантименталност? — отвърна му тя.

— А защо не? — възрази господин Уодингтън.

— Ще ти кажа защо — каза Вайолет. — Защото и ти знаеш, и аз знам, че това просто е бизнес сделка. Аз осигурявам парите, а Тони осигурява титлата. Нека бъдем честни. Ти ме доведе тук, за да прикоткам Тони. И аз го прикотках. Не виждам никаква нужда човек да скача наоколо и да пляска с ръце.

Тялото на господин Уодингтън се сгърчи от спазъм.

— Ш-шт! — изшътка той. — Добре знаеш, че и стените имат уши!

— Ти добре знаеш, че ти и лейди Лидия режисирахте цялата постановка. Постоянна близост… Разходки на лунна светлина…

— Не говори така! — викна господин Уодингтън ужасен.

Вайолет пусна бучка захар в чая си и усърдно го разбърка.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи тя. — Когато Тони ми направи предложението, моето поведение ми се стори така престъпно, като да застреляш кацнала птица.

— Престани!

— Разбира се, ако наистина държиш на ентузиазма, аз ще се постарая да дам най-доброто от себе си. О, скъпи татко — смени изведнъж циничния тон Вайолет с лигаво кудкудякане, — когато Тони ме помоли да стана негова съпруга, аз бях така изненадана, така смаяна, че той изпитва такива чувства към мен, че просто дъх не ми остана. Той е такава овчица и аз съм ужасно, просто невероятно влюбена в него. Въобще не ме интересува дали има титла или не. Онова, което ме вбесява — възвърна тя нормалния си глас, — е, че беше толкова лесно.

Господин Уодингтън с мъка удържа своето възмущение. Опитът го беше научил, че в словесните спорове със собственото си дете той винаги търпеше поражение.

— Е, лесно или не — отбеляза той примирително — ти се справи. И сега ще телефонирам на вестниците.

— Не оттук, ако не възразяваш.

Господин Уодингтън спря насред устрема си към телефона.

— Ъ?

— Не ми се иска да седя тук и да те слушам как повтаряш отново и отново радостната новина. Направи го от кръчмата в селото.

— Е, добре, добре — вдигна ръце господин Уодингтън. — Трябва да призная, че Нейна светлост е много капризна, Само още едно нещо — продължи той, изправяйки се в цял ръст до вратата. — Все още не си графиня Дройтуич. Ако наистина искаш да станеш такава, препоръчвам ти да бъдеш внимателна какви ги говориш в присъствието на Тони.

— Защо, татко? — нададе вик Вайолет. — Нима си мислиш, че аз говоря, когато сме заедно с Тони? Аз просто се усмихвам глупаво.

— Олеле! — успя само да възкликне господин Уодингтън. Това не приличаше съвсем на последна дума, но дори и междуметие, тя все пак бе негова.

Загрузка...